Делян лежеше в леглото, отпуснал уморения си гръб на топлия омачкан чаршаф. Загорелите му ръце, мушнати под възглавницата, напразно търсеха по-хладно местенце. Шумът от пуснатия душ, който обикновено галеше слуха му подобно на плясъка на водите на реката, тази вечер го дразнеше като песъчинка в обувката. Чакаше върналият се от път Калоян да излезе от банята, за да проведат неприятния разговор, който за жалост не търпеше отлагане. «Очертава ми се хубава петъчна вечер, изпъшка младежът. Чудесен край на една чудесна седмица!»
Шумът от течащата вода внезапно спря. Делян скочи и грабна пакета цигари от рафта на етажерката. «Водата спря, приятелю — кимна той на огледалото на стената. — Излизай, преди да е потекло уискито.»
На вратата внезапно се почука, силно и отривисто.
— Можеш ли да дойдеш в хола? — чу се гласът на Калоян, нисък и дрезгав като на уморено куче. — Трябва да поговорим.
— Наздраве!
Мъжът вдигна ниската ръбеста чаша с надпис «Grant’s», изпи я на един дъх и отново покри кубчетата в нея с кехлибарената течност от бутилката. Въздъхна уморено, запали една от вечните си хавански пури и бавно и мълчаливо запуши. Няколко минути в големия салон се чуваше само жуженето на пуснатия с пълни обороти голям вентилатор и нервната разправия на съседите от горния етаж.
— Аз исках да поговорим. Наруши мълчанието Делян.
— За какво?
— За Чавдар. Имаме проблем с него.
— Знам — махна нехайно с ръка мъжът. — Алваро ми разказа за изпълненията ви на строежа. Доколкото разбрах, твоят Олег го е награбил и провесил като агне на ченгел.
— Положението беше станало нетърпимо — каза отбранително младежът. — Не можехме повече…
— Малко му е било на мързеливото копеле! Трябвало е да му откъсне топките и да му ги напъха в гърлото!
— Говориш за родния си племенник! — смръщи чело Делян, раздразнен на самия себе си. Беше решил твърдо да не се ядосва при разговора.
— Като съм му чичо, какво? Да не съм му бавачка!
Младежът пое дълбоко въздух, задържа го в гърдите си и издиша безшумно:
— Всъщност исках да те уведомя за нещо друго, много по-важно. Днес закарахме Чавдар в Дагансо и го оставихме там.
— При някоя курва ли?
— В специализирана клиника — преглътна младежът. — По-точно комуна. За лечение на наркомани.
Калоян взе двулитровата бутилка с кока-кола и напълни високата стъклена чаша пред себе си.
— С Олег ли го закарахте? — попита небрежно той.
— С Вальо, с неговия микробус. Той и директорът на комуната се познават много добре. Миналата година Вальо е правил основен ремонт…
Младежът млъкна и разтърка челото си с пръсти… «Какви ги говоря!»
— Но това е без значение! — повиши той глас. — По-важно е друго: състоянието му е тежко! Поискаха ми телефонния номер на най-близките роднини. Оставих твоя. Утре ти трябва…
— Утре съм на плаж! А в понеделник товаря и заминавам! Пък вие тук се оправяйте сами, щом толкова ви се ще да се правите на велики!
Делян се дръпна рязко, сякаш думите го шибнаха в лицето. «Ще го ударя, стресна се той. Ще го прасна право в непукистката физиономия!»
Силна болка под дясното ухо сгърчи лицето му и той вдигна ръка към бузата си. Ставата на челюстта болезнено запулсира. Беше стиснал зъбите като менгеме, без да се усети.
— Какво бе, петленце? — изгледа го насмешливо мъжът над пълната чаша. — Искаш да скочиш май, а? Да ми изкълвеш очичките!
— Не… Исках само да ги видя.
Стана от стола, взе връзката с ключовете, които лежаха на масата и ги пъхна при телефона. Бръкна в задния джоб на панталона, извади няколко банкноти, преброи ги, след това ги върна обратно.
— Слизам долу до локуториото. Ще се обадя до България. Дай ми телефонния номер на родителите на Чавдар, ако обичаш!
— Много се забави! — чу се от затворената кухня гласът на Калоян. — Реших, че си се размислил и си се качил направо на самолета!
Делян изпуфтя и се свлече на креслото под вентилатора, дишайки тежко с отворена уста. Затвори очи и разкопча с треперещи пръсти копчетата на ризата. Смъкна я рязко от гърба си, смачка я на топка и изтри с нея челото и гърдите си, които веднага се покриха отново с пот.
Чу как вратата на кухнята изскърца и се отвори. Веднага след това ноздрите му се разшириха, изпълнени до болка с гъстия аромат на печено месо, чубрица и десетки билки, които единствено дядо му знаеше на коя манджа по колко да сложи. Отвори очи и погледна с недоумение масичката пред него. Голяма чиния с вдигащи пара български кебапчета, дълбока купа с шопска салата, наръсена щедро с настъргано бяло сирене, панерче с начупена в него питка и дървена гаванка, пълна до половината с шарена сол. От другата страна на отрупаната трапеза го гледаха огромна домакинска престилка с надпис Barbacoa и червеното, потно лице на Калоян, забодено на върха й като кратуната на бостанско плашило.
Над главите им внезапно се разнесе картечното чаткане на сърдити женски токчета, последвано от животински мъжкарски рев: «Eres una bestia!» (Ти си животно!) и оръдейният трясък на входната врата. Поредната от несекващите битки на съседите от 3D.
Затвори отново очи и изтри челото си с мократа риза. «Какъв театър на абсурда!… Без публика, но с напълно откачени артисти!»
— Къде ти отиде силата? — дойде отсреща плътният, дрезгав глас на мъжа, придружен с двойното «пльок» на отварящи се бирени кутии и живителното бълбукане на изливаща се в чаши течност. — Сякаш не от телефонен разговор идваш, а от боксов мач!
Отвори очи и объркано се вгледа в нереалното лице отсреща, разтегнало устни в дружелюбна, почти приятелска усмивка.
— Изпий си твоята — вдигна Калоян пълната чаша. — Да живнеш малко, че си като попикано мушкато!
— Е, какво? — продължи след кратко мълчание мъжът. — Поговори ли с моята мила сестричка? И със зетчето?
Делян кимна утвърдително.
— И какво ти отговориха загрижените родители?… Че тръгват веднага насам? Че са трогнати от горещите ти грижи и те молят да бдиш над чедото им, докато дойдат?
Младежът извърна очи, вдигна чашата пред него и я изпи на един дъх.
— Аз ще ти кажа какво е казала грижовната майчица!
Калоян взе късче питка и го топна в гаванката със шарената сол.
— … Че си е погубила живота с този изрод и ще се откаже от него чрез държавен вестник! Че го проклина кракът му да не стъпи повече в нейното жилище, за да не развали по-малкия й син! И че чичо му може да храни още едно гърло! Той и без това цял живот си развява ташаците из чужбините и бере пачките от дърветата!… А баща му ти е изплакал колко е болен и каква малка инвалидна пенсия му дават негодниците!
На него, горкичкия, дето цели двадесет години е работил в магазин за мъжко облекло! И сега, разбираш ли, има плексит!… От това, дето е свалял и вдигал закачалките с ризи!
Калоян взе двете празни чинии, които беше донесъл с подноса и ги напълни догоре с кебапчета и салата. След това сложи едната пред Делян и забоде вилицата си в другата.
— Добро момче си ти!… Затова много има да си трошиш главата! И да се чудиш ти ли не си наред или целият свят се е побъркал!
— Поръчаха ми да те уведомя — изкашля се младежът, възвърнал способността си да говори, — че ще вземат автоматичната пералня на майка ти. По-модерна била от тяхната и прането ставало по-бяло.
— Тогава вече нямало да ги болят ръцете — заяви невъзмутимо мъжът. — Защото ще отида у тях и лично ще им ги отсека със сатъра!
— Какво?… Какво ще стане с Чавдар?
— Нищо!… И той е лайно като тях! А от лайното, колкото и да го месиш, както и да го печеш, хляб не става! Само ще ти умирише къщата!
Калоян неочаквано сви юмрук и го стовари с всичка сила по масичката. Чиниите издрънчаха като гонг, а гаванката с шарената сол се обърна и изсипа цялата на шарената покривка.
— Един свестен човек да имах само до себе си, мамка му стара! Чудеса щях да направя, чудеса!… А сега какво? Емигрант!… Гладен, беден и разведен!
Телефонът до ръката му иззвъня и той го вдигна с кисела гримаса, като отхапа от кебапчето:
— Ало?… Здравей… Кажи… Не ме занимавай с глупости! Погледна черния апарат в ръката си, сякаш беше хлебарка и натисна яростно червеното копче:
— Дона!… Нещо важно искала да ми каже! Само до нея ми е сега! Забоде друго кебапче с вилицата и кимна към пълната чиния пред Делян:
— Яж! И не стой така гол пред вентилатора, че утре ще търсиш здрави рамене!
— Няма нужда… След малко си лягам.
— Щом ти се спи, лягай си. Да не забравя само да ти кажа: заминавам за Валенсия.
— На почивка ли?
— На работа. От първи септември освобождавам квартирата. Казвам ти го от сега, да си знаеш. Да имаш време да решиш ти ли ще си търсиш квартиранти, или ще отидеш при някого.
— Сега искам само да си легна. А утре съм в Дагансо… След това ще мисля за останалото.
Телефонът до чинията на Калоян иззвъня силно и настойчиво. Мъжът свъси вежди и го залепи на потното слепоочие.
— Ало?… Ке?… Но ентиендо… Пращи, бе, човек, нищо не чувам!
Изпуфтя сърдито и мушна апарата в ръцете на изправилия се младеж:
— Виж какво искат! Че аз, докато се разбера с тях…
Делян пое машинално телефона.
— Diga! Чавдар Томов?… Si, es cierto. Ud ha hablado con su tio…
Лицето му се удължи, телефонът заподскача в ръката му и той се отпусна обратно в креслото. Бръкна в джоба на панталона, извади своя апарат и набра някакъв номер, без да погледне към дъвчещия срещу него мъж. Пръстите му не го слушаха.
— Здравей, Вальо! Извинявай за късното обаждане! Можеш ли да дойдеш веднага у нас?… Да, много е спешно… Благодаря ти!
— В какво се е забъркало пак това копеле? — изръмжа Калоян.
— Избягал е от комуната — вдигна глава Делян. Брадичката му трепереше.
— Поредният му номер!… Ей, няма да ме остави на спокойствие това келеме и това е!
Младежът запали цигара и жадно засмука дима. Челото и голите му гърди се покриха с едри капки пот.
— Последният му номер — каза дрезгаво той. Цигарата играеше в ръцете му — Намерен е мъртъв близа до Sol… Свръхдоза.
Звънецът на входната врата отекна в притихналия вход и кучето на съседите уплашено залая. Делян загаси цигарата и се изправи на омекналите си крака.
— Трябва да отидеш в болницата в Алкала, Калояне… Да разпознаеш тялото. Вальо ще те закара.
Делян протегна ръка, смачка допушената цигара в големия кафяв пепелник, пълен с пресни угарки и премести телефона в другата си ръка.
— Не мога да го приема, майко… Струва ми се, че ако почукам на вратата на стаята му, той ще отвори!
— Смъртта е като първия сняг, сине — погали го алтовият глас от слушалката. — А той винаги ни сварва неподготвени. Дори когато падне навръх Коледа.
— Чувствам се някак… празен. Празен и виновен, че седя и пия бира и всичко е както преди. Все едно него изобщо не го е имало!
— С всички е така, момчето ми. Когато почина баба ти, аз си казах: «Не, не е възможно слънцето да изгрее, а моята майчица да я няма!» Но от тогава изминаха повече от тридесет години, а изгреви още има. И ще има и след нас.
— Какъв е тогава смисълът? Защо съм се родил на този свят, след като съм обречен да умра? И след като светът е бил преди и ще остане непроменен и след мен?
— Смисълът ли?… Него всеки го търси сам, сине. И може в това да е целият смисъл: всеки сам да си го открие.
— Ти открила ли си го?
— Аз ли?… Да. За мен истинският смисъл на живота е в смъртта.
— Как е възможно това?
— Възможно е. Аз като педиатър съм тук в името на навременната смърт. Бабата да бъде изпратена до гроба от внука, а майката да бъде погребана от детето. С обратното така и не можах да свикна. И няма да престана да се боря.
Гласът в слушалката замълча за миг, след това продължи:
— Мара знае ли?
— Не съм звънял в тях, майко. Не искам да ги притеснявам толкова късно през нощта.
— Ако наистина смяташ, че вече е късно да я безпокоиш, значи е още рано да я викаш при себе си.
Делян погледна колебливо големия стенен часовник. Стрелките сочеха 3:20.
— Лека нощ, майко! Извинявай за късното обаждане и… благодаря! А на Мара ще изпратя съобщение.
— Изпрати й, щом така предпочиташ. А на теб «добро утро»! Слънцето при нас скоро ще изгрее.
— Да, наистина… Все забравям за часовата разлика.
Набра текста на краткото съобщение, остави телефона на масичката, вдигна изтръпналите си ръце и разтри енергично горещите пулсиращи слепоочия. Къде ли бяха сега Калоян и Вальо? В полицията? В моргата?
Телефонът бръмна като оса и той подскочи като ужилен.
— Добро утро, миличко! — изчурулика Мара, свежо и бодро като чучулига. — Какво искаш да ме питаш в такива ранни зори?
— Едно единствено нещо — преглътна Делян. — Искаш ли да бъдеш моя съпруга? За в радост и тъга, за в добро и зло? Докато смъртта ни раздели?
— Да, искам! — отговори уверено Мара. — А ти искаш ли да бъдеш мой съпруг? За в добро и зло, докато… животът е в нас и ние в него? Думата смърт не ми харесва!
— Да, искам! — отекна гласът му в празния, задимен хол — Ако знаеш само колко го искам! Особено сега, в този миг!
— Сега, в този миг се разменят халките — засмя се тихичко Мара. — И младоженецът целува булката. А тя него — двойно повече. И веднага след това го смъмря, че пак е пушил!
— Не! Цигарите отпадат от сценария!
— Дали да не се хвана на бас с младоженеца? Че той и преди е казвал подобни галещи слуха думички!
— Преди не е бил младоженец! — възпротиви се Делян. — И… тогава не е разбирал колко силно обича тялото си! И как му се иска да го чапази колкото може по-дълго!
Мара огледа чистите покривки на масичките, пъстрите чадъри над тях и миниатюрното шадраванче отстрани.
— Приятно е тук, Дидке. Така, на открито, край водичката… Не съм идвала преди в това заведение.
— Понякога, след като взема Милена от детската градина, двечките чакаме тук тати.
Диана отпи жадно от ледената кока-кола и впери поглед в лицето на приятелката си.
— Толкова си отслабнала за една седмица! Сигурно от притеснение за Росен не си хапнала нищо!
— Почти нищо — усмихна се виновно Мара.
— Той вече е добре, нали?
— Ще се оправи напълно. Изследванията му са чудесни, всичко вече е в нормата!
— Значи скоро ще го изпишат!
— Е, не. Ще го подържат още десетина дни. Тъкмо компютърът ще си почине от него!
— Като каза «компютър», ме подсети — засмя се Диана. — Днес сутринта говорихме с Цветелина, Александър и близнаците.
— Как са те в Охайо?
— Сега ще ти разкажа! Ти само слушай!
Мара я погледна с любопитство. Очите на винаги сдържаната й приятелка сега светеха дяволито над трапчинките на порозовелите бузи. Какво ли искаше да й каже?
— Тръгват нашите братовчеди — започна весело Диана — да записват близнаците в детската градина. Носят пълна папка с документи, от свидетелствата за раждане на родителите до договорите с фирмата, в която работят. Влизат те в кабинета на дежурния учител и виждат една възрастна госпожа, облечена като пластмасова манекенка и точно толкова гостоприемна. «Така и така, ние сме тези и тези, работим там и там», обяснява всичко подробно Цветелина и подава папката с документи. Госпожата обаче не благоволява дори да я отвори. Само оглежда и четиримата от глава до пети и с видимо удоволствие им заявява, че нямат свободни места. Това обаче не може да е истина, защото детската градина е спонсорирана от фирмата, в която работят и децата на всички техни служители се приемат безотказно!
— Не разбирам. В този отказ няма никаква логика.
— Аз обаче мисля, че разбирам! — засмя се Диана. — Ти помниш ли как наричахме Александър?
— Разбира се, че помня! «Боримечката»! Те с Коци си приличат като братя, само че Александър е малко по-едър.
— И много по-мургав!
— Да, така е. Но какво общо има всичко това с детската градина?
— Какво ли? Я си представи този двуметров черен, рошав Боримечка, след като е бил двадесет дни през лятото на «Златните пясъци»!
Мара прихна и отпи от чашата.
— Не бързай да се смееш — засмя се Диана. — Влиза, значи, този Боримечка с вид на мечок гризли и води с него две черни дяволчета, които на всичкото отгоре не говорят и английски език!
— Горката госпожа учителка! Видяла е зор!
— Наистина вижда голям зор, но след това! Александър се заинатява и три поредни дни обикаля кабинети и инстанции. Накрая извикват директорката на детската градина, която по това време е в отпуск. Млада, решителна и делова, тя решава спора само с няколко думи:
— Ще направим за децата тест за интелигентност!
— Но те все още не знаят езика! — уплашва се Цветелина.
— Имаме специални тестове с изображения и символи — усмихва се вежливо директорката — Децата умеят ли да работят с компютър?
Насрочват им дата само след един ден. Цветелина се опитва да протестира, но нашият Боримечка ги хваща тримата и ги вкарва в Macdonald’s. Купуват на момчетата по едно двойно детско меню, а те с Цветелина се натъпкват като попско дете на задушница. Когато минават на сладоледа, Александър обяснява на петгодишните хлапета какво ще се иска от тях на следващия ден.
— Ще се справите ли? — бодро ги запитва той.
Диана така се беше увлякла в разказа си, че забрави за жаждата си и кока-колата се топлеше в ръката й. Мара, подпряла брадичката си с ръка, не смееше да мръдне, за да не пропусне нещо.
— И знаеш ли какво му отговаря Огнян, по-отвореният от близнаците? «Тате, плашиш куче със салам и циганче с баничка!»
Двете приятелки се засмяха така, че подплашиха врабчетата, които се къпеха в шадраванчето и те със сърдито чирикане кацнаха в клоните на близката липа. Възрастният мъж, който четеше вестник на съседната маса, се сепна и впери поглед в тях над големите си очила в рогови рамки. Разнежен от гледката на двете хубави момичета с открити рамене и порозовели от смеха бузи, той им се усмихна с възхищение.
— Какво става след това? — размърда се нетърпеливо на стола Мара.
— Какво ли? Отиват нашите на другия ден, сядат пред мониторите в игротеката и за двадесет минути правят тест, за който са предвидени тридесет минути. Резултат: и двамата по 98 точки от 100 възможни.
— Нормално за тях. Като знаем какви са родителите им!
— За нас е нормално. Но там решават, че има някаква грешка и че децата трябва да направят втори тест. Сега пък на Александър нервите не издържат, той се разтреперва и а-ха, да хване госпожата за бялата якичка! Цветелина, обаче, го укротява само с един поглед, после целува децата и им казва:
— Минавате този тест и в събота и неделя сме всички на Дисниленд!
Хлапетата се споглеждат с ликуващи лица и си пляскат едно друго дланите. След това Огнян се обръща към родителите си:
— Проблемът ви е никакъв!
След петнадесет минути излизат от игротеката свежи, сякаш идват от басейна. Резултат — 99 и 100 точки от 100 възможни. Огнян вече мислено е в Дисниленд и по погрешка натиска друг клавиш…
— Ето ги и моите двечки момичета!
Коци остави до масичката черното платнено куфарче, което носеше и се отпусна така, че столчето изскърца под него. След това махна с ръка на младата сервитьорка, която кимна усмихната и след минута изнесе от хладилника «Загорка специално».
— Какво си зяпнала Диана в устата? — ухили се той на Мара и отпи няколко глътки от запотената халба. — Обикновено е обратното: тя мълчи, а ти чуруликаш! — Прекъсна ни на най-интересното! — смъмри го тя вместо поздрав и отново впери очи в Диана. — Тъкмо сме до резултата от втория тест на близнаците в Охайо.
— Най-интересното започва след теста — ухили се Коци още по-широко. — Цялата комисия заобикалят нашата четворка, вкарват ги в дирекцията и ги черпят с кафе и бонбони. Госпожа директорката отваря папката с документите и изчита най-старателно всички страници.
— Представям си лицето й — вметна Мара.
— Силно удължено! — изкикоти се той. — Особено накрая, когато затваря папката, скача от бюрото и стиска енергично ръцете на Цветелина и Александър.
— За мен ще бъде чест да запиша момчетата в нашата детска градина! — уверява ги тя. — Но ако искате да ги изпратите в училище за свръхнадарени деца, ние ще ви дадем прекрасни препоръки, придружени от копията на тестовете!
— Браво на хлапаците! — не се стърпя Мара. — И сега къде са?
— Сега са във Флорида, на Дисниленд — засмя се Диана. — От понеделник тръгват в детската градина. Четиримата са решили, че не искат да се разделят. И без това там са сами сред чужди.
— Много скоро няма да са толкова сами — подхвърли Коци и отпи от бирата си.
— Защо? Да не е на път третото дете?
— Не, не е. Но е широко отворен пътя на първите братовчеди. Коци отвори куфарчето, извади голям лист, прилежно прибран в прозрачно фолио и го подаде мълчаливо на Диана.
— Кога пристигна? — попита тихо тя.
— Днес сутринта. До края на другата седмица…
Погледна часовника си, допи на един дъх остатъка от Загорката и се надигна от стола.
— Ще прескоча да прибера Милена от детската градина и след това ще минем да ви вземем.
Останали сами, двете приятелки се загледаха мълчаливо. Мара едва сега забеляза тъмните кръгове под очите на Диана и дъговидните бръчици, оградили изпръхналите й устни. Милата, добричка Дидка! Тя също се беше пекла на жив огън през последните дни! И както винаги, беше стаила всичко дълбоко в себе си, за да не тежи на никого с проблемите си!
— Заминавате за Охайо, нали? Постъпвате във фирмата, където работят Цветелина и Александър.
Диана кимна мълчаливо.
— Изпратили сте последната си съвместна програма, над която работехте в къщи. Не се учудвам, че веднага ви назначават!
— Коци не издържа повече тук! Да бъде момче за всичко, а идеите му…
— Да бъдат присвоявани от безидейни глави! Но защо, защо не си ми казала нищо досега?
— Ти беше толкова заета покрай проблемите на Делян и болестта на Роско! Не исках да те притеснявам и аз!
— А ти кога ще разбереш, че най-много ме притесняваш, когато не искаш да ме притесняваш!
Мара видя как листа трепери в ръцете й и изпита непреодолимото желание да си издърпа и двете уши. «Тези мои глупави пристъпи но ревност!» Въздъхна безшумно, изправи глава и се усмихна широко:
— Всъщност, това е чудесна новина, нали? Най-накрая ще можете да работите това, за което до сега само си мечтаехте!
— Да — опита се Диана да отговори на усмивката. — От години не съм виждала очите на Коци такива.
— А баща му сигурно подскача до тавана! А с него и целият квартал!
Диана прибра грижливо листа в чантата си и я погледна кротко:
— Бащата на Коци е болен, Маре! Карцином на панкреаса… Неоперируем.
— Не! — изкриви уста Мара и клюмна на стола. — Не, не той! Не сега!
— Моля те! — сграбчи Диана ръката й. — Коци не знае нищо!
Мара кимна трескаво с глава и забучи нос в чашата с топлата вече, блудкава тъмна течност.
— Донеси ми чаша вода, моля те! — изтракаха зъбите й на стъклото.
Диана бръкна в чантата си, извади една половинлитрова пластмасова бутилка, пълна с вода, пъхна я в ръцете й и скочи от стола. Изтича до бара и след минута притича обратно с две големи чаши, пълни с вода и лед.
— Извинявай, Маре!
Мара изля невъзмутимо бутилката вода на главата си и прекара пръсти по мокрите кичури. След това се изтръска като куче, излязло от басейна, вдигна чашата с вода, изпи я на един дъх, изсипа бучките лед в шепите си и разтри енергично шията и раменете.
— Ти извинявай! Нервите ми не издържаха!… Такава седмица имах, че…
Диана протегна ръце през масичката и помилва студените й мокри длани:
— Не исках да ти го казвам! Отново ти стоварих проблемите си. Като «добричка» приятелка те превърнах в кошче за душевни отпадъци и те напълних догоре!
Мара поклати отрицателно глава и помилва горещите, треперещи пръсти с полустопените бучки лед:
— Не сме добрички! Просто сме истински! А истинският приятел е какво?
— Машина — изкриви Диана устни в усмивка. — За рециклиране на душевни отпадъци.
— Сега преработваме — отвори Мара чантичката си, — и произвеждаме… какво беше?
— Кърпички. От бяла хартия. С нарисувани по нея мечета. Бършем сълзите.
— Точно така!
Мара извади син пакет влажни бебешки кърпички и подаде едната:
— Бършем сълзите и сополите и ставаме чисти и свежи…
— … като бебешки дупета.
— И на двете ни става по-леко!
Двете момичета въздъхнаха тежко и изтриха лицата си с влажните кърпички.
— Какво ще правите сега? — попита Мара след кратко мълчание.
— Сега!… Стягаме багажа.
— Баща му… Точно той свали куфарите от тавана. И ме закле в детето да мълча! И когато тръгнем, да не се обръщам, дори да зная, че той пази зад нас на четири крака…
— Да не си се къпала във фонтанчето? — изникна зад тях Коци с цетето в ръце.
— Тъкмо й казвах — усмихна му се Диана — че близнаците са луди от радост!
— Че малко ли е това! — усмихна се и Мара. — Да си имат тяхна, родна братовчедка в детската градина!
— Ако успее да издържи теста за интелигентност!
Коци сложи детето на коленете на Диана и се отпусна тежко на стола.
— Довечера те искам у нас! — обърна се той към Мара, като бършеше челото си с ръка. — Оставяме Милена при баба и дядо и ви чакаме. Обадих се и на другите!
Мара отвори уста, за да възрази.
— Утре е празничен ден, ще си починеш! — отсече той и намигна на Диана. — А ако се налееш до козирката, ще те оставим да реанимираш под лозницата, на въздух!
— Не в Охайо, а на луната да отидеш, пак ще си останеш същият!
— Божа работа! — ухили се Коци. — Както казваше баба ми: «Агне се родило, коч умира.»… Нали съм си зодия «овен»!
— Ще те чакаме — погледнаха я умилително кестенявите очи над главата на детето.
— Ще дойда. Непременно!
Дона излезе от изхода на метро Colombia и примижа на яркото слънце. Още нямаше дванадесет, а големият електронен термометър на тротоара показваше 33°С. «Няма да го изчакам да стигне до четиридесет», забърза тя по улицата. Вземам книгата от момчетата и обратно вкъщи, в леглото. Както вчера… Но преди това — обичайната «екскурзия» из Латинска Америка. Първо: площад «Доминиканска република». Така… Сега нагоре по улицата. От светофара — надясно по «Пуерто Рико». Стигнахме и «Никарагуа». Чудесно! Сега обаче — по десния тротоар, под акациите, под сянката им ще стигнем до крайната ни цел — храма. Интересно защо ли е така: уж сме в Мадрид, в квартал, табелосан в латино, църквата там — гръцка, а всички наоколо разговарят на български?
Спря под дебелата сянка на една акация, извади от бездънната дамска чанта бутилка с минерална вода, отпи жадно и се усмихна иронично: «Съвземи се, Доне! Ще те види някой познат как вървиш по улиците и си говориш сама на себе си и ще си помисли… ясно е какво! Не, че ще бъде много далеч от истината!»
— За четири месеца купуваш замък, бе, човек! — каза провлачен мъжки глас.
Двама мъже я подминаха, забързани напред, следвани от натрапчивия мирис на скъп афтършейв. Единият от тях, по-възрастен, с четвъртито плешиво теме над едрия гръб, крачеше широко, без да се обръща. Другият, висок и слаб, почти момче още, подтичваше на лека дистанция след него, като въртеше неспокойно къдравата си като на агънце глава. Погледът на младока се плъзна жадно по нежната фигурка и краката му забавиха ход, но миг след това той се обърна напред и отново ускори крачка.
— Ох, не знам! — изохка едната от жените, които се разминаха с нея, хванати под ръка. — Опитвам и с добро, и с лошо!… Вчера й звъня в един след полунощ и чувам една дандания, един кикот! Викам й: «Стегни се момиче! Колкото пъти ти се обадя, те намирам или на огледалото в тоалетната, или в дискотеката!» А тя се захласва от смях: «Сега, мамо, съм в тоалетната на дискотеката!»
— Страшна работа! — поклати глава другата. — Те там се гледат сами, ние тук се ядосваме с чужди… Аз тази година на два пъти квартира сменям и сега пак търся за другия месец!…
Пред входа на гръцката православна църква «Свети Свети Андрей и Димитър» беше оживено, както всяка неделя преди обяд, въпреки голямата жега. От двете страни на широкия вход, през който непрекъснато влизаха и излизаха хора, бяха поставени две метални стойки с наредени по тях български вестници и списания. Е, бяха от преди няколко дни, но това нямаше голямо значение тук. Дона взе един брой на вестник «Нова дума», единственият, който се издаваше в Мадрид и се усмихна на момчето, което стоеше до стойката и търпеливо я изчакваше:
— Имам поръчка за една книга от книгопощата на вашия вестник. «Сърцето на природата» от Петър Дънов.
— Да, да — засуети се момчето. — В редакцията ми казаха. Ето, отделил съм я тук специално за вас. Последна бройка е.
— И аз дойдох специално за нея. «В противен случай не бих тръгнала в жегата.»
— Заповядайте.
Чипоносо момиче с бяла платнена шапка с козирка сложи в ръката й малко цветно картонче. «Меридент», прочете машинално Дона. Д-р Мери Закарян. «Всички видове стоматологични услуги.» Прибра визитката в джоба си, макар че познаваше добре Мери и имаше номера на клиниката й в телефона си. «Скоро не ме е болял зъб. И затова все не намирам време да й звънна, да я чуя как е. Но утре, ако ми опре яйцето, както казва Велика, веднага ще намеря и време, и желание!»
Входът на малката, иззидана с оранжеви тухли църква, беше отворен и от него я лъхна тежкият, упойващ мирис на топен парафин и тамян. Неделната служба не беше завършила и от вътре се чуваха мелодичните напеви на свещеническия тенор.
Дона влезе в малкото помещение, повлечена от потока хора, застана нерешително на края на опашката за восъчни свещички и веднага усети как челото и гърдите й се покриват със ситни капчици пот. Горещината и задухът тук, вътре, бяха нетърпими. «Ще издържиш — заповяда си тя и направи крачка напред с омекналите си крака. — Щом си дошла до тук, ще запалиш свещичка пред иконата на Богородица!»
— Отче наш! — припя от амвона глас на руски език. — Ти, който си на небесата…
След малко гласът спря и почна друг, на напевния гръцки език.
Дона застана чинно зад единия от големите кръгли свещници, пълни с пясък, в които бяха забодени запалените свещички, изкривени от топлината. Погледът й се плъзна по гърбовете и главите на хората, застанали пред дървените пейки от двете страни на тясната пътека и се спря върху иконата на Богородица с младенеца, която я гледаше тъжно отсреща.
— При теб съм дошла, Божия майко — прошепна беззвучно Дона и се подпря на дървената облегалка пред нея. — Да ти се помоля, макар че не са ме учили как и да поискам съвет от тебе… Да ми кажеш, ако можеш: какво би направила ти, святата и безгрешната, на моето място? Ако твоето желано и обично чедо не беше отишло на кръста, а беше разпънало на него теб?… И ако всеки ден забиваше нови пирони в сърцето ти?… И каква майка съм аз, щом сега стоя тук и си скубя косите, че не мога да върна времето назад поне с месец? Защото само аз и ти знаем колко много искам да изпратя на кръста другото, неканеното!
Хората, насядали на пейките отпред, станаха всички, сякаш подчинени на негласна команда, наведоха глави и започнаха мълчаливо да се кръстят. Жената пред нея, покрила главата си с тънък прозрачен шал, се закланя напред — назад като кукла, навита на пружина, без да обръща внимание на жегата и хората около себе си.
Дона плъзна поглед надясно и срещна очите на Исус Христос, който я гледаше от голямата икона от другата страна на олтара.
— И на Теб искам да се помоля — впи пръсти тя в дървото. — Не за по-хубава работа… Не ми тежи да чистя дома на старата жена и да я къпя, щом така си решил. След като цял живот е израждала и къпала бебета, сега й се полага някой да й върне грижите!… Не Ти се моля и за пари! Не, макар че родната ми майка плаче по телефона, че хората в чужбина пари са направили, а аз…
Думите загорчаха на гърлото й като пелин и стомахът й се сви и запари, но тя не откъсна поглед от иконата:
— Не Те моля да ми вземеш болките, Боже! Само едно искам днес: върни ми сълзите! Че аз от години завиждам на тези, които плачат! Защото те са изворче, което блика, а аз съм пресъхнал кладенец! И защото аз, прости ми, Боже, вече и родния си син не обичам, както преди!…
Хората пред нея седнаха, отново подчинени на негласната команда и дървените пейки изскърцаха под тежестта на потните, сгорещени тела. Дона остана права, впила пръсти в дървената облегалка, вперила сухите си, зачервени очи в безстрастното лице на иконата. Нямаше отговор… Тук нямаше кой да й отговори!
— Царят е гол! — извика нещо дълбоко в нея. — Съвсем гол!… Крачи между нас по мръсните тротоари и рита с босите си крака празни бирени кутии! А ние, слепците, си мислим, че звънтят златните му доспехи!
— Извинете ме, моля!
Високата, симпатична жена на средна възраст, която й беше продала свещичките, се мушна пред нея, почисти със сръчни, обиграни жестове свещниците и пусна парченцата восък в една кофичка, поставена на пода, в основата на свещника. Дона срещна очите й зад дебелите стъкла на очилата. Спокойни и бистри, те сякаш не отразяваха светлините в храма, а грееха с някаква своя, вътрешна светлина!
Прозрението дойде внезапно, като морска буря, заля я през главата със солена вода и я обърна с краката нагоре. Царят беше тук! Тук, сред всичките тези хора, светъл като слънцето и добър като земята! Но някои Му строяха в себе си дворец, други Му събираха на две — на три колиба, трети Му предлагаха бунище. А мнозина идваха като нея на театър и не Му носеха нищо, само просеха милостта Му…
— Ето водичка! — чу се глас от брега. — Напръскайте й лицето!
Вълната стихна и обгърна тялото й като гальовна, ласкава прегръдка. Дона потъна цялата в нея, мъничка и пухкава като младенеца от иконата. Кръстът се изгуби някъде зад тях, разбрал че е ненужен. Но дори и да се появеше отново, ръцете, които я носеха незнайно къде, нямаше да му я отстъпят!
— Сложете я тук, на пейката, на сенчица… Да повикаме ли линейка?
— Нет, не надо! Всё в порядке!
Ръцете се протегнаха, сложиха я да седне и внимателно подпряха главата й на облегалката.
Дона повдигна с мъка клепачи и впери очи в мъжкото лице, надвесено над нея. Високо, изпъкнало чело, извити руси вежди, големи, светли очи, които потънаха в нейните. Едра, мазолеста ръка, с изпъкнали по нея вени, докосна очите й леко, като птиче крило и отметна назад тъмните, влажни кичури, залепнали по тях. След това най-неочаквано скулестото, загоряло лице се надвеси над нейното, а пълните устни се свиха и духнаха на челото.
Тогава Дона заплака. Тихо, кротко, без страх, без гняв. «Не се срамувай — каза й ръката и започна да бърше сълзите й. — Да се плаче е хубаво! Вие, хората, не сте пресъхнали кладенци, а чешмички! Красиви чешмички с фини, резбовани кранчета. Понякога някоя невнимателна ръка пренатяга кранчето и чешмичката, естествено, спира. Тогава просто трябва да се повика друга ръка, която да го завърти в обратната посока. Към водата.»
— Добре ли си?
Младичкият съквартирант на Калоян, Делян, я гледаше загрижено, седнал на пейката от лявата й страна. Изправен пред нея, с дамската й чанта в ръце, стоеше друг младеж, дребен и мургав, с индиански черти на лицето.
Дона избърса с ръка мокрите си бузи, усмихна се виновно на младежите и се обърна към светлоокия исполин, седнал от другата й страна.
— Hola! — изтърси тя смутено.
— А я — Олег! — усмихна се широко мъжът, без да откъсне очи от нейните. — Значит, познакомились!
В Максимус беше приятно хладно. Дона отбеляза доволна, че имаше малко посетители и любимата й маса в левия ъгъл беше свободна.
— Една кока-кола лайт, моля — каза тя на момичето с таблата, което веднага се изправи пред нея. — Парче тортия със салата и бутилка минерална вода.
Облегна се назад на меката кожена облегалка, протегна с наслада отеклите ходила и притвори очи. «Каква прегръдка! Аз наистина бях голичко бебе, видях пръстчетата на краката си!… Какво лй беше това? Регресия в минал век?… Или просто настоящ момент на лудост?»
Телефонът в ръката й иззвъня и тя го вдигна с отмалялата си ръка.
— Здравей, момиче! — звънна в слушалката познат женски глас. — Помниш ли Мяо Син от влака за Торехон?
— Пчеличката Мая! — извика неволно Дона и усети, че се изчервява. — Извинявай! Така те нарекох тогава.
— Чудесно си го измислила! Имаш око за детайлите!… Но я ми кажи: как си днес?
— Защо точно днес?
— А, не знам! Ти ще ми кажеш! Аз просто усетих, че имаш нещо да ми съобщиш и се обаждам.
— Ами… Днес заплаках! За първи път от много години.
— Ей, че хубаво! Да знаеш само как се радвам, когато някой плаче така!… А защо плака?
— Защо ли?… Бях бебе, а след това… Не мога да ти го опиша, Мяо Син!
— Ето това е!
Гласът в слушалката замлъкна за момент, след това отсече:
— Ето защо е трябвало да ти се обадя! Ти ще го опишеш!… Имаш ли химикал в чантата?
— Д-да, имам — изпелтечи объркано Дона. — Но нямам на какво да пиша!
— Как да нямаш!… Имаш тефтерче с адреси, вестник, книга, салфетки на масата! Ако е необходимо, ще използваш покривките или плота на бара!
— Не зная какво…
— Започваш от това, което знаеш!… Хайде сега, чао, че се качвам на корабчето!
— Какво корабче? — зяпна Дона.
— Как какво? Това на Сена!
Ситното бип-бип в слушалката показа, че разговорът е приключил.
— Аз сънувам! — поклати глава Дона, но бръкна послушно в чантата, извади от нея черното кожено тефтерче и го отвори пред себе си. Две сълзи увиснаха на миглите като капчици роса, а черният писец закриволичи по празния лист:
— Заповядайте!
Момичето сложи пред нея вдигащия пара омлет и чашите с вода и кока-кола и се усмихна с мила, неслужебна усмивка.
— Благодаря — отговори машинално Дона, без да вдига очи от листа. «Аз наистина сънувам! Или съм болна… Или луда!… Но каквото и да е това, дано никога да не оздравея!»
Протегна ръка, взе парчето тортия и го захапа като ябълка, без да обръща внимание на приборите. След броени минути чинията и чашите пред нея бяха празни. Избърса пръстите си със салфетката, облегна се назад, въздъхна и притвори очи. Две нови сълзи се подадоха от ъглите на клепачите, но една невидима мазолеста лапа лекичко ги избърса. Дона отвори очи, сведе глава над тефтерчето и обърна нова, чиста страница:
Телефонът иззвъня отново и тя трескаво го грабна:
— Мяо Син, аз…
— Остави сега сина си! — прекъсна я гласът на Велика. — Ами вземи, та си ела в къщи! Че баницата е готова, а пък довечера ще дойдат едни испанци!
— Какви испанци? — преглътна Дона и се ощипа по бузата. Време й беше да се събуди!
— Приятели някакви на бабата, дето я гледа Боряна. Семейство. Много искат да говорят с тебе! Казала им нашата, че чакаш дете и те — да помогнат!… Как й се карах, ако знаеш! «Ти луда ли си? — викам й. — Вършат ли се такива неща, без да си питала жената?»
— Станалото, станало! — успокои я Дона. — Нека заповядат! Една лудост в повече днес няма да ми натежи!