Излизам на магистралата. Отляво и отдясно малки семейни градинки. Започва прекрасен слънчев ден. Хладният вятър вее право в лицето ми, роши нежно косата ми по същия начин, по който някога баща ми несръчно показваше колко много ме обича.
Радио «Берлин» пуска Just the two of us[27] на Бил Уитърс:
Сещам се за Том Биспинг, който ме напусна, когато бях на седемнайсет. Тогава изобщо не очаквах, че ще мога да преживея удара, нанесен ми от съдбата. Часове наред слушах само тази песен, тъй като тя беше нашата песен, защото особено много болеше, когато слушах точно тази песен и защото, когато си на седемнайсет и страдаш от любовна мъка, правиш всичко възможно страданието да бъде колкото се може по-голямо.
Сега съм вече почти на трийсет и две. А сърцето ми все още си няма защита и е все така ранимо.
Продължавам да усещам същата силна болка.
Както първия път.
Лятна утрин в кабрио.
Любовта отново остана някъде зад мен.
Нямам никаква представа накъде да тръгна.
Само ние двамата (англ.). — Б. пр.