Модо, градинарят на Университета, си пееше без думи и буташе чудатата количка към личното си кътче между Библиотеката и Крилото за високоенергийна магия14, натоварена с бурени, обречени да се превърнат в тор.
През последните дни настана по-голямо оживление от обичайното. Няма спор, беше интересно да се навърта около магьосниците.
Разделение на труда. Те се грижеха за космическото равновесие, вселенската хармония и правилното съотношение на измеренията, а той внимаваше листните въшки да не гризкат розите.
Чу подрънкване на метал. Погледна над купчината бурени.
— Я, още една ли?
Лъскава телена кошница на колелца бе запречила пътеката.
Дали пък не са му я купили магьосниците?
И първата се оказа полезно пособие, макар че се управляваше трудничко. Всяко колелце като че се опитваше да тръгне в своя посока. Сигурно щеше да й намери цаката след време.
Е, тази пък щеше да му послужи да разнася сандъчетата със семена. Избута втората количка настрана и тогава чу зад гърба си звук, който би описал (ако можеше да пише) с буквосъчетанието „глоп“.
Обърна се, видя най-голямото си торище, просветващо в здрача, и се похвали:
— Виж какво ти донесох да похапнеш!
Едва в този момент забеляза, че торището се движи.
— Събира се и на никои места… — продължи госпожа Кейк.
— Но защо се натрупва? — недоумяваше Уиндъл.
— Същото е като пред буря. Нали знаеш как ги настръхва кожата? Ето какво става.
— Да, да, но защо, госпожо Кейк?
— Ами… Човекът Колкото Кофа разправя, че вече нищо не умирало.
— Какво?!
— Тъпотия, нали? Втълпява ми, че животът на мнозина свършвал, но не се махали. Всички си стоели тук.
— Във вид на призраци ли?
— Не. Все едно… все едно са локви. Но ако локвите се препълнят и се слеят, накрая стават море. Пък и в призраци се превръщат само хората, не и зелките.
— А как мислите, не може ли да си поприказвам с Човека Колкото… — Уиндъл млъкна, стана и се затътри към лавицата над камината. — Госпожо Кейк, откога имате това? — попита веднага, щом пръстите му докоснаха познатото стъклено кълбо.
— А, това ли? Купих го вчера. Хубавичко е, нали?
Уиндъл разклати малката прозрачна топка. Беше почти неотличима от онези под дъската в неговата стая. Надигна се вихрушка от снежинки и посипа великолепното макетче на Невидимия университет.
Напомняше му дразнещо за нещо. Естествено миниатюрната сграда го подсещаше за Университета, но формата намекваше…
… за закуска?
— Защо го има и туй? — процеди повече на себе си. — Проклетиите са навсякъде.
Магьосниците препускаха тежко по коридора.
— Как се убиват призраци?
— Аз откъде да знам? Обикновено няма нужда да се питаме!
Отекна смразяващ кръвта писък. Ехтеше в сумрака между колоните и сводовете и секна внезапно.
Архиканцлерът спря като закован за пода. Останалите се сбутаха в гърба му.
— Май беше смразяваш кръвта писък — отбеляза той. — След мен!
Свърна тичешком зад ъгъла.
Изтрещя блъснат метал, последва нескончаем поток от ругатни.
Дребна твар на червени и жълти ивици с мънички остри зъби, от които капеше слюнка, и с три чифта крилца изскочи иззад ъгъла и се стрелна над главата на Декана с бръмчене като от смален моторен трион.
— Някой да знае какво беше това? — отпаднало попита Ковчежникът. Съществото завъртя няколко орбити около магьосниците и изчезна в тъмнината под тавана. — И как ми се иска той да не бълва такива сквернословия…
— Да вървим — подкани ги Деканът. — Трябва да проверим какво го сполетя.
— Длъжни ли сме? — уточни Старшият наставник.
Надникнаха. Архиканцлерът седеше на пода и старателно си разтриваше единия глезен.
— Кой идиот е зарязал тук тая гадост?
— Каква гадост? — не разбра Деканът.
— Тая скапана телена кошница на колелца — посочи Ридкъли.
До него от въздуха се материализира съвсем малко същество, подобно на паяк, и защъка към най-близкия ъгъл. Магьосниците не го забелязаха.
— Къде има телена кошница на колеща? — в хор попитаха магьосниците.
Ридкъли се огледа.
— Бях готов да се закълна…
Пак долетя писък.
Архиканцлерът се изправи припряно.
— Напред, приятели! — призова и закуцука героично.
— Но защо всеки се втурва, щом чуе смразяващ кръвта писък? — недоволстваше Старшият наставник. — Това противоречи на здравия разум.
Излязоха в тръс на двора.
Насред древната морава се мъдреше заоблена тъмна купчина. Смрадни изпарения се издигаха на тънки струйки от нея.
— А това какво е?
— Нали не виждаме торище точно на моравата, а?
— Модо много ще се огорчи.
Деканът се взря по-зорко.
— Ъ-ъ… особено защото тъкмо неговите крака сгърчат отдолу…
Купчината се завъртя към Магьосниците със звука „глоп-глоп“.
И помръдна.
— Тъй, да видим… — Ридкъли потри ръце обнадежден. — Хора, кой от вас си носи някакво заклинание в момента?
Магьосниците смутено се потупваха по джобовете.
— Е, както сме загазили, аз ще отвлека вниманието на торището, а Ковчежникът и Деканът да издърпат Модо.
— Ами добре — неохотно промълви Деканът.
— Как се отвлича вниманието на торище? — заяде се Старшият наставник. — Откъде накъде то може и да внимава?
Ридкъли си свали шапката и предпазливо доближи купчината.
— Ей, боклук! — изрева могъщо.
Старшият наставник изпъшка и закри очите си с длан.
Архиканцлерът размаха шапката си пред купчината.
— Разложен отпадък!
Купчината се хвърли към шапката.
— Бунище нещастно! — кресна Ридкъли.
— Е, де, чак дотам ли ще… — слиса се Лекторът по съвременни руни.
Деканът и Ковчежникът се прокраднаха напред, хванаха краката на градинаря и задърпаха. Модо се изсули изпод купчината.
— Прояло му е дрехите! — установи Деканът.
— Но той добре ли е?
— Още диша — зарадва се Ковчежникът.
— И ако има късмет, простил се е с обонянието си — добави Деканът.
Торището пак налетя към шапката на Архиканцлера. Чу се „глоп“. Върхът на шапката изчезна.
— Ей, вътре още имаше към половин бутилка! — разяри се Ридкъли.
Старшият наставник го сграбчи за ръката.
— Архиканцлер, да се махаме!
Купчината се завъртя и подгони Ковчежника. Магьосниците заотстъпваха.
— Нали е невъзможно да притежава разум? — плахо се обади Ковчежникът.
— Това торище просто се влачи полека и яде разни неща — сподели наблюденията си Деканът.
— Значи остава да му нахлупим островърха шапка и ще е досущ преподавател в Университета — подсмихна се Ридкъли.
Купчината ги преследваше.
— Не бих казал, че се влачи полека — възрази Деканът.
Всички гледаха с очакване Архиканцлера.
— Бягайте! — заповяда той.
Колкото и масивни да бяха повечето магьосници, стигнаха на скорост до вратата, сблъскаха се, провряха се, затръшваха я и се облегнаха на нея. Мигове по-късно нещо я удари влажно и напористо от другата страна.
— Е, отървахме се — предположи Ковчежникът.
Деканът сведе поглед.
— Архиканцлер, то май минава през вратата — съобщи отмалял.
— Стига глупости, човече, нали сме я затиснали?
— Казах „през“…
Ридкъли вдиша шумно.
— Какво гори?
— Твоите ботуши — просвети го Деканът.
Ридкъли също погледна надолу. Под вратата се разливаше зеленикавожълта локва. Дървото се овъгляваше, каменните плочи на пода съскаха, а неговите подметки от гьон бяха изпаднали в голяма беда. Усещаше как бързичко става по-нисък.
Задърпа трескаво кончовите и със скок от място се озова на сухи плочи.
— Ковчежнико!
— Да, Архиканцлер?
— Дай ми ботушите си!
— Какво?
— По дяволите, човече, заповядвам ти да ми дадеш проклетите си ботуши!
— Но…
— Аз съм твой Архиканцлер!
— Да, но…
— Май и пантите поддават — обади се Лекторът.
Ридкъли се заозърта трескаво.
— Ще се прегрупираме в Голямата зала. А сега ще… отстъпим стратегически на предварително подготвените позиции.
— Че кой ги е подготвил? — озадачи се Деканът.
— Ще ги подготвим, когато отидем там — изскърца със зъби Архиканцлерът. — Ковчежнико! Ботушите! Веднага!
Добраха се до двукрилата врата на Голямата зала в момента, когато другата врата зад тях се разпадна на полусмлени парчета. Вратата на Голямата зала беше несравнимо по-яка. Залостиха я с дебелите резета.
— Разчистете масите и подпрете вратата с тях! — рязко заповяда Ридкъли.
— Но онова чудо яде дърво — напомни Деканът.
От подпряното на един стол тяло на Модо се изтръгна стон. Градинарят отвори очи.
— Казвай бързо как можем да убием торище! — подкани го Архиканцлерът.
— Ъ-ъ… Не знам дали може, господин Ридкъли — смотолеви джуджето.
— А с огън? — сети се Деканът. — Май ще успея да направя малко огнено кълбо.
— Не става — отсече Архиканцлерът. — Твърде влажно е.
— Вече е пред вратата! — развика се Лекторът. — Яде я!
Магьосниците отстъпиха по-навътре в залата.
— Дано не изяде прекалено много дърво — с искрена загриженост изломоти замаяният Модо. — Стават същинска напаст, ако излапат много въглерод. Сгорещяват се.
— Знаеш ли, драги, според мен именно сега е най-подходящият момент да ни изнесеш една лекцийка за динамиката на процесите в торищата — промърмори Деканът.
Джуджетата обаче не схващат лесно смисъла на думата „ирония“.
— Е, щом казвате. Кхъ-кхъ. Правилното съотношение на материалите, разположени на съответни пластове според изискванията на…
— Свършено е с вратата — отбеляза Лекторът, примъквайки се тромаво при останалите.
Купчината маси застърга по пода.
Архиканцлерът объркано оглеждаше залата. Очите му се втренчиха в позната тежка бутилка на един шкаф до стената.
— Въглерод… Същото е като въглените, нали?
— Аз откъде да знам? — навири нос Деканът. — Да не съм ти алхимик?
Торището се измъкна от останките. Усилено бълваше пара.
Ридкъли се взираше с прискърбие в бутилката сос „Ау-ау“. Извади тапата и подуши шумно.
— От мен да знаете, тукашните готвачи изобщо не спазват рецептата. Ще минат седмици, докато ми доставят нова от вкъщи.
Метна бутилката в настъпващата купчина и тя потъна в гърчещото се месиво.
— Винаги е от полза да се добавят бодили — дъднеше Модо зад него. — Заради минералите, ясно ви е. И открай време смятам, че ако се слага по малко бял равнец…
Магьосниците надзърнаха иззад катурната маса.
— Аз ли се заблуждавам или онази гадост се раздува? — попита Старшият наставник.
— И има много доволен вид — добави Деканът.
— Вони отвратително — даде приноса си Ковчежникът.
— Ох, да се не знае! Бутилката беше почти пълна — печално промълви Ридкъли. — Наскоро я отворих.
— Природата е пълна с чудеса, като се замислиш — отбеляза Старшият наставник. — И стига сте ме гледали толкова сърдито. Запълвах времето с безобиден разговор.
— Има моменти, когато… — започна Архиканцлерът и в този миг торището избухна.
Нямаше „бум“ или „тряс“. Просто най-влажното и звучно изригване в историята на смъртоносното вътрешно натрупване на газове. Тъмночервени пламъци, обрамчени с черно, скочиха с тътен до тавана. Буци от торището се разхвърчаха из залата и заплющяха мокро по стените.
Магьосниците пак надникнаха над едва стъкмената барикада, облепена с чаени листенца.
Кочан от зелка тупна меко върху главата на Декана.
А той се пулеше в малкото петно на плочите, по което се пукаха мехури от врял камък.
Лицето му бавно се разтегли в усмивка.
— Ау… Наистина…
И другите се изправиха мъчително. Излелият се в кръвта им адреналин ги понесе на вълните си. Те се ухилиха, започнаха да се тупат дружески по раменете.
— Вкусен ли ти е лютият сос, а?! — изрева Архиканцлерът.
— Така ти се пада, ферментирал боклук!
— Ха, знаем ние как да ритаме задници! — провъзгласи Деканът.
— Модо казва, че има още три торища — намеси се Ковчежникът.
Млъкнаха.
— Защо не отидем да си вземем жезлите? — предложи Деканът.
Ридкъли побутна с крак парче от избухналата купчина.
— И мъртвите неща оживяват — мърмореше ядно. — Не ми харесва. Какво ни чака тепърва? Ходещи статуи ли?
Магьосниците вдигнаха погледи към статуите на покойните Архиканцлери, наредени край стените в Голямата зала, а и в повечето коридори на Университета. Достойното учебно заведение съществуваше от хилядолетия, а средният престой на Архиканцлерите на поста беше единадесет месеца. Имаше множко техни изваяния.
— От сърце ги го казвам — да не беше изтърсил тази приказка — намуси се Лекторът по съвременни руни.
— Ами хрумна ми, какво да правя — сопна се Ридкъли. — Хайде, време е да видим какво правят другите торища.
— Ха така! — изпъчи се Деканът, обзет от необуздан и чужд за магьосниците пристъп на мъжкарство. — Да покажем колко сме корави! Ъхъ! Корави ли сме, а?
Архиканцлерът изви вежди и огледа останалите.
— Е, корави ли сме?
— Ъ-ъ… Чувствам се сравнително корав — установи Лекторът.
— Аз съм се вкоравил, та няма накъде повече — сподели Ковчежникът. — Защото краката ми измръзнаха без ботуши.
— Щом всички са корави, ще бъда и аз — смили се Старшият наставник.
Ридкъли пак се обърна към Декана.
— Ами както излиза, всички сме корави.
Над планините се трупаха облаци. Бил Порталски крачеше широко по първата нива, хванал в ръце една обикновена коса от стопанството. Най-острата бе скътал в тъмно ъгълче на плевнята, за да не я притъпи ветрецът. Зад него вървяха неколцина от арендаторите на госпожица Флитуърт, връзваха снопи и ги трупаха. Бил Порталски вече знаеше, че тя никога не е наемала повече от един ратай. На други помощници плащала само при нужда, за да пести пенсовете.
— И туй доживях да видя, как се жъне с коса — спомена някой от мъжете. — Тая работа се върши със сърп…
По пладне спряха да хапнат в сянката на живия плет.
Досега Бил Порталски не бе обръщал повече внимание на лицата и имената, отколкото налагаше работата му.
По склона се люшкаше узрялото жито. Състоеше се от отделни стръкове с налети класове. Може би всеки клас беше различим за останалите и си имаше десетина чудатости. Но в очите на жътваря всички бяха част от бъдещите снопи.
Вече започваше да разпознава едва доловимите различия.
До него седяха Уилям Чучура, Уилс Дърдоркото и Дук Потурите. Съдейки по сякаш продъбената им кожа, наближаваха преклонна възраст. Вярно, в градчето имаше млади мъже и жени, но наглед изведнъж прескачаха в старостта без никакви междинни периоди. И оставаха стари задълго. Госпожица Флитуърт подмяташе, че навремето за да открият гробище, наложило се да праснат някого по кратуната с лопата.
Уилям Чучура пееше, докато работеше. Уилс Дърдоркото не продумваше. Чучура спомена, че затова му лепнали такъв прякор. Бил Порталски не схвана логиката, колкото и да беше достъпна за другите. Дук бе получил името си от родители, които желаели децата им да се издигнат в обществото, макар и да си представяли процеса твърде опростено. Братята на Дук се казваха Лорд, Граф и Крал.
Седяха под плета и проточваха почивката. От единия край на редичката се чуваше бълбукане.
— Ех, не беше лошо лятото — изказа мнение Чучура. — И временцето е тъкмо като за жътва.
— Снощи видях един паяк да си тъче паяжината отзад напред — сподели Дук. — Туй си е знак, че ще се разрази страшна буря.
— И как тъй паяците познават кога ще има буря?
Уилс Дърдоркото подаде голямата глинена стомна на Бил Порталски. Вътре нещо се плискаше.
— КАКВО Е ТОВА?
— Ябълков сок — обясни Чучура.
Другите се изсмяха.
— АХА — промълви Бил Порталски. — СИЛЕН СПИРТЕН ДЕСТИЛАТ, ПРОБУТАН НА ШЕГА НА НЕПОДОЗИРАЩИЯ НОВАК. ЗА ДА ИЗВЛЕЧЕТЕ ПРОСТИЧКО ВЕСЕЛИЕ ОТ ФАКТА, ЧЕ НЕВОЛНО СЕ Е ОПИЯНИЛ.
— Леле, как го извъртя — възхити се Чучура.
— Видях и лястовичките да прелитат ниско — вметна Дук. — И яребиците се потулиха в гората. И наоколо е пълно с едри охлюви. И…
— Мене ако питаш, тия животинки бъкел не отбират от метеорология — отсече Чучура. — Май ти ходиш да ги подучваш. Нъл тъй, момчета? „Ей, господин Паячко, иде страшна буря, я вземи да направиш нещо, дето го има във фолклора.“
Бил Порталски отпи още една глътка.
— А КАК Е ИМЕТО НА КОВАЧА В ГРАДЧЕТО?
Чучура кимна.
— За Нед Симнел говориш, живее до площада. Много е зает покрай жътвата.
— И АЗ ИМАМ ПОРЪЧКА ЗА НЕГО.
Бил Порталски се надигна и закрачи към пътя.
— Бил…
— ДА?
— Като ще ходиш дотам, остави ни ракията.
Ковачницата беше тъмна и задушна в лятната жега. Но Бил Порталски имаше много остро зрение.
Нещо шаваше под сложно сглобени парчета метал. Оказаха се краката на мъж. Тялото му се губеше някъде в машинарията и само издаваше по някое сумтене отвътре.
Една ръка се показа, щом Бил Порталски пристъпи натам.
— Навреме идваш. Я ми подай втулка осми номер.
Бил огледа всеки тезгях. Навсякъде имаше най-различни инструменти и детайли.
— Хайде, де! — подкани гласът от машината.
Бил Порталски хвана наслуки първото късче обработен метал и го пусна в чакащата длан. Ръката се вмъкна вътре. Метал се удари в метал, последва охкане.
— Казах втулка! Това не е… — скимуцане на късаща се брънка — … олеле, палецът ми, заради тебе стана… — тропот — … Аах! Сега пък главата ми! Виж какво направих заради тебе! И пружината на храповото колелце пак се откъсна от палеца на конзолата, не разбираш ли?
— НЕ РАЗБИРАМ — потвърди Бил Порталски. — НО СЪЖАЛЯВАМ.
Мълчание.
— Ти да не си младият Егбърт?
— НЕ. АЗ СЪМ СТАРИЯТ БИЛ ПОРТАЛСКИ.
Със звън на опънати пружини и тенекиен тропот горната половина от човека се измъкна. Принадлежеше на младеж с черна къдрава коса, почернено лице, черна фланела и черна работна престилка. Плъзна парцал по лицето си и се откри розова ивица. Мигна, за да махне капките пот от клепачите си.
— Вие кой сте?
— ДОБРИЯТ СТАР БИЛ ПОРТАЛСКИ. РАБОТЯ ПРИ ГОСПОЖИЦА ФЛИТУЪРТ.
— Да, да. Който излезе от пожара? Героя на деня, както чувам. Дайте я насам.
Протегна черна ръка. Бил Порталски я погледна притеснен.
— ИЗВИНЕТЕ. ВСЕ ОЩЕ НЕ ЗНАМ КАКВО Е ВТУЛКА ОСМИ НОМЕР.
— Говоря за ръката ви, господин Порталски.
Бил Порталски се подвоуми, но стисна десницата на младежа. Очите насреща му се изцъклиха за миг, докато мозъкът отхвърли крясъка на осезанието, после ковачът се усмихна.
— Аз съм Нед Симнел. Какво ще кажете?
— ХУБАВО ИМЕ.
— Не, питам за машината. Хитро е измислена, а?
Бил Порталски я позяпа с учтиво недоумение. На пръв поглед приличаше на преносима вятърна мелница, смачкана от огромно насекомо. Вторият поглед откриваше подробности, може би присъщи на пътуваща камера за изтезания, вероятно обслужвана от инквизитори, които обичат чистия въздух. Загадъчни съставни лостове стърчаха под всевъзможни ъгли. Имаше ремъци и дълги пружини. Всичко се крепеше на метални колела с шипове.
— Разбира се, няма как да я оцените в цялата й прелест, когато не работи — призна Симнел. — Трябва да я тегли кон. Поне засега. Обмислям и една-две качествено нови идеи в това направление — добави замечтано.
— ДА НЕ Е НЯКАКВО УСТРОЙСТВО?
Симнел се засегна.
— Предпочитам да я наричам машина. Тя ще направи истинска революция в земеделието, ще го завлече, ако ще и по принуда, право във Века на Плодния прилеп. Моят род държи тази ковачница от три столетия, но Нед Симнел няма намерение да прекара остатъка от живота си, като кове огънати парчета метал по копитата на конете, сериозно говоря.
Бил го погледна стъписан, наведе се и надникна под машината. Цяла дузина сърпове бяха завинтени за голямо хоризонтално колело. Изкусно монтирани предавки се задвижваха от колела с шипове чрез разнокалибрени макари и на свой ред местеха подреден хаос от метални лостове и бутала.
У него се породи ужасно подозрение за творението, което виждаше, но попита за всеки случай.
Симнел гордо изопна рамене и избърса ръцете си с друг парцал, но само ги направи малко по-омазани с грес.
— Да, наричам машината комбинирана жътварка.
Бил Порталски се почувства страховито стар. Наистина си беше стар. Но едва сега го осъзна напълно. В сенчесто кътче на душата си знаеше, без да чака обяснения от ковача, какво ще върши комбинираната жътварка.
— Днес следобед ще я изпробваме в голямата Нива на стария Пидбъри. Но отсега мога да кажа, че се откриват широки перспективи. В момента, господин Порталски, виждате пред себе си бъдещето.
— ДА, ВИЖДАМ ГО. — Бил Порталски плъзна ръка по рамата. — АМИ РЕКОЛТАТА?
— Хъм? Защо намесвате реколтата?
— ТЯ КАКВО ЛИ МИСЛИ ЗА ТОВА?
Симнел сбърчи нос.
— Как да мисли? Житото си е жито.
— А ПАРИТЕ СА СИ ПАРИ.
— Именно. — Симнел се запъна. — Вие какво щяхте да искате от мен?
Високата фигура омърлушено опипваше мазните механизми.
— Господин Порталски?
— МОЛЯ? А-А… ДА. ИСКАХ ДА СВЪРШИТЕ НЕЩО ЗА МЕН…
Излезе замалко от ковачницата и се върна с дълъг предмет, увит в коприна. Разгъна плата много грижливо.
Бе издялкал нова дръжка за косата — не права, каквато е в равнините, а дебела, с двойна плавна дъга, както я изработват планинците.
— Искате да поизчукам наново острието ли? Или да сменя някой пирон?
Бил Порталски завъртя глава.
— ИСКАМ ДА Я УБИЕТЕ.
— Да я убия ли?
— ДА. НАПЪЛНО. ВСЯКО ПАРЧЕНЦЕ ДА БЪДЕ УНИЩОЖЕНО. ЗА ДА Е БЕЗВЪЗВРАТНО МЪРТВА.
— Хубава коса — промълви Симнел. — Жалко. Чудесно сте поддържал острието…
— НЕ Я ДОКОСВАЙТЕ!
Симнел засмука порязания си пръст.
— Странно. Сигурен съм, че изобщо не я пипнах. Ръката ми беше на сантиметри от нея. Но бездруго личи колко е остра. — Хвана дръжката и замахна. — Да. По-/ост-/ра/не/мо-/же/и/да/бъ-/де/бих/ка-/зал.
Млъкна, пъхна кутре в дясното си ухо и завъртя неуверено.
— Наистина ли искате да го направя?
Бил Порталски най-сериозно повтори молбата си.
Симнел вдигна рамене.
— Нищо не пречи да я претопя и да изгоря дръжката.
— ДОБРЕ.
— Е, както кажете. Косата си е ваша. Пък и постъпвате разумно, разбира се. Стара технология. Ще стане излишна.
— БОЯ СЕ, ЧЕ МОЖЕ БИ СТЕ ПРАВ.
Симнел посочи през рамо комбинираната жътварка. Бил Порталски съзнаваше, че машината е направена само от метал и платно, значи няма как да дебне. Въпреки това дебнеше. И то с вледеняващо метално самодоволство.
— Господин Порталски, убедете госпожица Флитуърт да ви купи такава машина. Подхожда идеално за стопанство с един-единствен работник. Вече си представям как сте я подкарал, ремъците плющят, сърповете се въртят…
— НЕ.
— Опитайте. Тя може да си го позволи. Хората разправят, че имала цели сандъци с имане от едно време…
— НЕ!
— Ъ-ъ…
Симнел се задави. Последното „НЕ“ съдържаше по-ясна заплаха от пращенето на тънък лед по реката. И подсказваше, че следващите думи на Нед Симнел щяха да бъдат проява на най-тъпата настойчивост в целия му живот.
— Е, вие си знаете най-добре — смънка накрая.
— ДА.
— Тогава ще ви взема… да речем, половин пени за работата по косата — избълва Симнел. — Съжалявам, че ви скубя, но ще отидат много въглища за топенето, а джуджетата не се умориха да вдигат цените…
— ЗАПОВЯДАЙТЕ. НО РАБОТАТА ТРЯБВА ДА БЪДЕ СВЪРШЕНА ДО ДОВЕЧЕРА.
Симнел не понечи да спори. Това би означавало Бил Порталски да се заседи в ковачницата, а младежът се изпълваше с нетърпение престоят му да свърши по-скоро.
— Добре, добре.
— РАЗБРАХТЕ ЛИ МЕ?
— Да. Ясно.
— СБОГОМ — изрече тържествено Бил Порталски и си тръгна.
Симнел залости вратата след него и се облегна. Пфу… Прекрасен човек, разбира се, всеки говореше само за него, но само след минута-две около него те полазваха тръпки, сякаш някой ходи по гроба ти, който дори още не е изкопан.
Прекоси оплескания с грес под, напълни чайника и го окачи в единия ъгъл на огнището. Взе гаечен ключ, за да донагласи това-онова в комбинираната жътварка, и зърна косата, подпряна на едната стена.
Тръгна на пръсти към нея и осъзна колко глупаво се държи. Този предмет не беше жив. Не чуваше. Само изглеждаше остър.
Замахна с гаечния ключ и го налегнаха угризения. Господин Порталски спомена нещо… Да, беше смахнато, подбра съвсем неподходящи думи за най-обикновено сечиво. Едва ли би възразил обаче срещу такава постъпка.
Симнел стовари безмилостно гаечния ключ.
Не срещна никаква съпротива. И изобщо не се съмняваше, че гаечният ключ бе разрязан на две, сякаш е от тесто, на няколко сантиметра от острието.
Вече се питаше може ли нещо да е толкова наточено, че да притежава не острие, а самата същност на остротата, да излъчва поле от абсолютна острота, което се простира и отвъд последните атоми метал.
— Що/за/ад-/ска/чуде-/сия!
Опомни се. Такава податливост на суеверия не подобаваше на човек, който знае къде да постави втулка осми номер. Заемеш ли се с верижни предавки, те или работят, или са безполезни. Не те изправят пред стъписващи загадки.
Погледна гордо към комбинираната жътварка. Да, де, трябваше да я тегли кон. Това отнемаше мъничко от задоволството му. И конете принадлежаха на вчерашния ден. Утрешният беше зает от комбинираната жътварка и нейното усъвършенствано потомство, които щяха да превърнат света в по-чисто и подредено място. Бе опитал с навиващи се пружини, но не даваха голяма мощност. Защо да не сложи ръчка за…
Зад него чайникът изкипя и угаси огъня.
Симнел се промъкна през облаците пара. Пак същите затруднения. Тъкмо се заеме с малко полезна умствена дейност и някоя безсмислена случка му отвлича вниманието.
Единствената сграда на територията на Университета, която е на по-малко от хиляда години. Старшите магьосници почти не се замислят какво вършат вътре по-младите, кльощави и носещи очила техни колеги. Отнасят се към вечното им врънкане за повече средства, необходими за ускорители на тавмични частици и радиационна защита, както възрастните слушат молбите на децата за още джобни пари. Слушат с весела снизходителност брътвежите за търсенето на елементарните частици, които са в основата на магията. Някой ден може да се окаже, че са допуснали фатална грешка, особено ако наистина позволят на по-младите магьосници да достроят онази проклетия на тенис-корта.