Бил Порталски прекара в работа целия тежък следобед, другите едва смогваха да връзват и събират снопите след него.
Докато не ги прекъсна вик. Всички се втурнаха към живия плет.
От другата страна беше голямата нива на Яго Пидбъри. Неговите ратаи тъкмо вкарваха комбинираната жътварка през портата.
Бил също застана при плета. Виждаше, че в далечината Симнел се разпорежда. Впрегнаха един уплашен кон в тегличите. Ковачът се намести върху малката метална седалка по средата на машината и хвана юздите.
Конят закрачи напред. Разгънаха се лостове, завъртяха се платнища, но нещо се потроши и комбинираната жътварка спря.
Симнел слезе, пошепна си с Пидбъри и неговите хора, после се порови малко в машината.
Този път комбинираната жътварка измина два-три метра, преди едно платнище да се разкъса.
Някои от възрастните мъже край плета вече се превиваха от смях.
— Старо желязо по шест пенса килото!
— Ей, докарайте друга измишльотина, тая се скапа!
Симнел отново се смъкна от седалката. Далечните подвиквания стигаха до ушите му, докато сменяше платнището. Все едно не ги чуваше.
Без да откъсва поглед от сценката в съседната нива, Бил Порталски извади точилен брус от джоба си. Започна да остри своята коса бавно и настървено.
Симнел седна върху комбинираната жътварка и кимна на човека, дошъл да хване поводите на коня.
— Ей, тоя пак се заинати!
— Туй чудо може ли да пере чорапи?
Виковете стихнаха.
Половин дузина чифтове очи проследиха машината до края на нивата, видяха я да обръща при синора и да се връща.
Тракаше, разни части се въртяха, други жънеха, трети отделяха житото от плявата.
Пак обърна в края и ги отмина с шум на работещ метал.
След малко някой от зяпачите подметна унило:
— Туй няма да се прихване в нашия край, помнете ми думата.
— Ми да, тъй си е. Кому е притрябвало?
— Все едно е грамаден часовник. Нищо особено не върши, само минава по нивата…
— … ама много бързо…
— … жъне и отделя плявата…
— И вече направи три реда.
— Вярно, бе, да пукна!
— Направо не се вижда как фучат тия сърпове отдолу! Ей, Бил, ти к’во ще речеш? Бил?
Озърнаха се.
Той беше по средата на втория си ожънат ред, но ускоряваше с всяка крачка.
Госпожица Флитуърт открехна вратата.
— Какво има? — сопна се недоверчиво.
— Водим Бил Порталски, госпожице Флитуърт.
Тя отвори по-широко.
— Да не го сполетя нещо?
Двамата мъже влязоха непохватно, опитвайки се да крепят фигурата помежду им, по-висока поне с една стъпка. Тя вдигна глава и погледна мътно госпожица Флитуърт.
— Не знам какво го прихвана — сякаш се оправдаваше Дук Потурите.
— Като се развихри, няма спиране — добави Уилям Чучура. — Изкарва си париците, дето му ги плащате.
— Значи е първият свестен работник по тия земи — установи тя кисело.
— Размахваше косата напред-назад по нивата като пощурял, надпреварваше се с оная джаджа на Нед Симнел. Четирима не смогвахме да връзваме сноповете след него. И едва не задмина машината.
— Сложете го на миндера.
— Рекохме му, че се престарава в тая жега…
Дук въртеше глава, за да провери не се ли подават накити и други съкровища от кухненските шкафове.
Госпожица Флитуърт му се изпречи.
— Не се и съмнявам, че сте му рекли. Много ви благодаря. Знам, че бързате да се приберете по домовете си.
— Ако има с какво да помогнем…
— Знам добре къде живееш, Уилям Чучура. Не си плащаш арендата от пет години. Лека ти нощ.
Изпроводи ги до вратата и я затръшна. После се обърна начумерена.
— Какви ги вършиш, господин така наречения Бил Порталски?
— УМОРИХ СЕ, НО МАШИНАТА НЕ СПИРА. — Бил Порталски се хвана за черепа. — А ЧУЧУРА МИ ДАДЕ НА ШЕГА ПИТИЕ ОТ ФЕРМЕНТИРАЛ ЯБЪЛКОВ СОК И СЕГА СЕ ЧУВСТВАМ БОЛЕН.
— Няма нищо чудно. Той вари тая ракия нейде из гората. А ябълките дори не са половината от всичко, което слага в казана.
— НИКОГА ДО ДНЕС НЕ СЪМ СЕ УМОРЯВАЛ, НИТО МИ Е ПРИЗЛЯВАЛО.
— И туй е част от живота.
— КАК Я ПОНАСЯТ ХОРАТА?
— Е, ферментиралият ябълков сок помага от време на време.
Бил Порталски седеше и мрачно зяпаше пода.
— НО НИЕ ОЖЪНАХМЕ НАШАТА НИВА. — В гласа му се прокрадна задоволство, след миг отново притисна длани до черепа си. — АААХ!
Госпожица Флитуърт излезе, заскърца с помпата отвън и след малко се върна с мокра кърпа и чаша вода.
— ВЪТРЕ ИМА ПОПОВА ЛЪЖИЧКА!
— Значи водата е прясна — заяви госпожица Флитуърт15, извади поповата лъжичка и я пусна на пода, където съществото се завря в най-близката цепнатина.
Бил Порталски понечи да стане.
— ВЕЧЕ НЕ СЕ ИЗНЕНАДВАМ МНОГО, ЧЕ НЯКОИ ХОРА ИСКАТ ДА УМРАТ. ЧУВАЛ СЪМ ЗА БОЛКАТА И МЪКАТА, НО ДОСЕГА НЕ РАЗБИРАХ ДОБРЕ ЗНАЧЕНИЕТО НА ТЕЗИ ДУМИ.
Госпожица Флитуърт се взираше през прашния прозорец. Облаците, трупали се цял следобед, надвисваха над хълмовете — сивкави, но и със застрашителен жълт оттенък. Задухът стягаше като менгеме.
— Голяма буря се задава.
— ЩЕ СЪСИПЕ ЛИ РЕКОЛТАТА, КОЯТО СЪБРАХ?
— Не. После всичко ще изсъхне.
— КАК Е ДЕТЕТО?
Бил Порталски разтвори пръсти. Госпожица Флитуърт изви питащо вежди. Златният часовник се появи на дланта му и в горната половина нямаше почти нищо. Животомерът ту се мяркаше, ту избледняваше.
— Как го взе? Нали е в горната стая! Тя го стискаше толкова силно…
— ОЩЕ ГО ДЪРЖИ. НО В СЪЩОТО ВРЕМЕ Е ТУК. ИЛИ КЪДЕТО ЩЕ ДА Е. В КРАЯ НА КРАИЩАТА ЧАСОВНИКЪТ Е САМО МЕТАФОРА.
— Онуй, което тя стиска, ми се видя доста истинско.
— АКО НЕЩО Е МЕТАФОРА, КАКВО ПРЕЧИ ДА Е ИСТИНСКО?
Госпожица Флитуърт долавяше слаб екот в гласа му, сякаш двама души изричаха думите в почти пълно съзвучие.
— Колко ти остава?
— БРОЕНИ ЧАСОВЕ.
— А какво стана с косата?
— ДАДОХ НА КОВАЧА НАЙ-ТОЧНИ УКАЗАНИЯ.
Тя се понамръщи.
— Не мога да кажа, че младият Симнел е лошо момче, но сигурен ли си, че ще те послуша? Твърде много искаш от човек с неговия занаят — да унищожи такова сечиво…
— НЯМАХ ИЗБОР. МАЛКАТА ПЕЩ ТУК НЯМАШЕ ДА СВЪРШИ РАБОТА.
— Страховито остра коса, няма спор.
— ОПАСЯВАМ СЕ, ЧЕ МОЖЕ БИ НЕ Е ДОСТАТЪЧНО ОСТРА.
— Никой ли не опита същото срещу теб?
— НАЛИ ИМА ПОГОВОРКА „НЕ МОЖЕШ ДА ОТНЕСЕШ НИЩО СЪС СЕБЕ СИ“?
— Има.
— НО КОЛКО ЛИ ХОРА ДОСЕГА НАИСТИНА СА БИЛИ УБЕДЕНИ В ТОВА?
— Веднъж прочетох — спомни си госпожица Флитуърт — за разни езически царе в пустинята, които си издигали грамадански пирамиди и слагали какво ли не вътре. Дори кораби. Дори момичета по прозрачни панталонки и две капачета отпред. Само не ми казвай, че са постъпвали както е редно.
— НИКОГА НЕ СЪМ ЗНАЕЛ КОЕ Е РЕДНО И КОЕ НЕ — призна Бил Порталски. — НЕ ЗНАМ ИМА ЛИ ДОБРО И ЗЛО. ПРОСТО СА РАЗЛИЧНИ ВЪЗГЛЕДИ.
— Ами! — възрази тя. — Доброто си е добро, злото си е зло. Възпитана съм да правя разлика.
— ТАКОВА ВЪЗПИТАНИЕ ЛИ ДАВА ЕДИН КОНТРАБАНДИСТ?
— Нищо лошо няма в контрабандата!
— САМО СЕ ОПИТВАМ ДА ИЗТЪКНА, ЧЕ НЯКОИ ХОРА СА УБЕДЕНИ В ОБРАТНОТО.
— Тяхното мнение не се брои!
— НО…
Някъде из хълмовете удари мълния. Гръмотевицата разлюля къщата. Две-три тухли от комина рухнаха в огнището. После прозорците се разтресоха от безмилостни удари.
Бил Порталски прекрачи към вратата и я отвори широко.
Парчета градушка колкото кокоши яйца отскачаха от прага и трополяха по пода на кухнята.
— О, МЕЛОДРАМА…
— Дяволите да го вземат! — Госпожица Флитуърт се шмугна под ръката му. — Тоя пък вятър откъде се взе?!
— НЕ Е ЛИ ОТ НЕБЕТО? — отвърна Бил Порталски, изненадан от внезапната й възбуда.
— Идвай с мен!
Тя нахълта обратно в кухнята и порови в шкафа за фенер и кибрит.
— НАЛИ КАЗАХТЕ, ЧЕ ЩЕ ИЗСЪХНЕ?
— Да, след обикновена буря. Но тази хала ще съсипе ожънатото! Сутринта има да събираме зърно по зърно!
Припряно запали свещта във фенера и хукна.
Бил Порталски се взря в бурята. Свирепият вятър подмяташе стръкове.
— ЩЕ Я СЪСИПЕ ЛИ? МОЯТА РЕКОЛТА? — Той се наежи. — МАМКА МУ.
Градушката биеше по покрива на ковачницата. Нед Симнел натискаше духалото, докато в пещта сърцевината на огъня не побеля, обрамчена с бледожълто.
Хубав ден. Комбинираната жътварка поработи по-добре, отколкото той смееше да се надява. Старият Пидбъри настоя да остане на неговата земя, за да ожънат още една нива на другия ден. Не я прибраха от полето, а я покриха със здраво завързан брезент. Утре би могъл да научи някого да борави с машината, за да започне да сглобява нов, усъвършенстван модел. Успехът му беше в кърпа вързан. Виждаше надалеч в бъдещето.
Да, обаче трябваше да стори нещо с косата. Отиде при стената, на която я окачи. Не можеше да проумее тази история. По-съвършено сечиво не бе виждал. Оказа се, че острието не може да се затъпи. Остротата се простираше далеч отвъд металния ръб. А от него се искаше да унищожи косата. Какъв смисъл имаше? Нед Симнел упорито търсеше смисъл във всичко, макар и посвоему.
Дали пък Бил Порталски не е искал просто да се отърве от сечивото? Разбираемо — дори невинно окачена на стената, косата излъчваше острота. Бледовиолетов ореол обгръщаше остието, защото течението в ковачницата носеше въздушни молекули към смърт чрез разсичане.
Нед Симнел взе косата крайно предпазливо.
Голям особняк е онзи Бил Порталски. Каза, че искал косата да бъде безвъзвратно мъртва. Сякаш е възможно да убиеш предмет.
Впрочем как да я унищожи? Е, да, дръжката ще изгори, металът ще се изпече и ще се натроши. Ако вложи повече упоритост, накрая сигурно би останала само купчинка метален прах и пепел. Точно каквото клиентът искаше.
От друга страна, можеше да смята, че я е унищожил, като просто свали острието от дръжката… Нали тогава няма да е коса?… Ще има само… части. Вярно, от тях пак би могла да се сглоби косата, но същото важи и за праха и пепелта, стига да знаеш как.
Нед Симнел се зарадва искрено на доводите си. В края на краищата Бил Порталски дори не настоя за доказателства, че тази вещ е била… ъ-ъ, убита.
Ковачът се прицели старателно и с един замах отсече ъгълчето на наковалнята. Чак да се смръзнеш…
Абсолютна острота.
Той отстъпи пред самия себе си. Не беше честно на човек като него да се възложи унищожението на такова сечиво. Ами че то беше произведение на изкуството!
Дори нещо по-добро — творение на майстор в занаята.
Отиде при струпаните в единия край дърва и напъха косата зад купчината. Нещо изписука кратичко.
Щеше да постъпи почтено. Сутринта щеше да върне половината пени на Бил Порталски.
Смърт на мишките се появи зад дървата в ковачницата и пристъпи към жалката купчинка козина, останала от плъха, който неволно се изпречи пред косата.
Призракът му стоеше неспокойно до трупчето. Май не се зарадва много на посетителя.
— Писук? Писук?
— ПИСУК — обясни Смърт на мишките.
— _Писук?!_
— ПИСУК — потвърди Смърт на мишките.
Призрачният плъх се омърлуши. Смърт на мишките отпусна костелива, но блага лапичка на рамото му.
— ПИСУК.
Безтелесният плъх кимна нещастно. Добре си поживя в ковачницата. Нед май не знаеше що е разтребване, освен това вероятно беше световен шампион по зарязване на недоядени сандвичи. Призрачето вдигна рамене и се помъкна след дребната фигурка с черното наметало. Впрочем какъв друг избор имаше?
Хората прииждаха по улиците. Повечето преследваха колички. Почти всички кошници на колелца биха пълни с онова, което някой бе сметнал за удобно да кара в тях — дърва за огрев, дечица, покупки.
Вече не криволичеха, а напираха слепешката в една и съща посока.
Не беше трудно да възпреш една, като я прекатуриш, за да се въртят колелцата бясно и безцелно. Магьосниците виждаха как мнозина въодушевени граждани се мъчеха да потрошат количките, но те бяха практически неунищожими — огъваха се, без да се чупят, а ако им оставаше дори едно-единствено колелце, правеха неукротими опити да продължат по пътя си.
— Вижте я тая! — разгневи се Архиканцлерът. — Отмъкнала е прането ми! Моето пране! И таз добра!
Разбута гъмжилото, заби жезъла си в телената кошница и я събори.
— По нищо не можем да стреляме безпрепятствено с всички тези цивилни наоколо — оплака се Деканът.
— Количките са стотици! — възклицаваше Лекторът по съвременни руни. — Досущ като вермини!16 Махни се от мен, бе!
Замахна с жезъла си към поредната нахална количка.
Плътната вълна колички напираше да излезе от града. Борещите се с тях хора постепенно изоставаха или падаха под напора им. Само магьосниците останаха насред потока, кряскаха си и отпъждаха телените кошници с жезлите си. Не че магията не помагаше. Напротив, вършеше добра работа. Точно насочено огнено кълбо можеше да превърне количка в хиляди парченца от забавен телен пъзел. Но каква полза? Само миг по-късно други две колички профучаваха през останките на поразената си посестрима.
Около Декана те се превръщаха в капки разтопен метал.
— Той наистина ги громи здраво, а? — подхвърли Старшият наставник, докато двамата с Ковчежника преобръщаха поредната количка.
Деканът не помнеше да се е чувствал по-щастлив. Шестдесетина години се бе подчинявал на правилата за благоприличие, наложени на магьосниците от инстинкта за самосъхранение, но изведнъж получи шанс да се развихри. Досега не знаеше, че дълбоко в душата му се таи настървеното желание да руши и разпарчетосва.
Върхът на жезъла му бълваше огън. Около Декана дрънчаха дръжки, разкривена тел и жално въртящи се колелца. А несекващият приток от мишени само разпалваше радостта му. В теснотията втора вълна от колички се мъчеше да напредне върху онези, които още допираха земята. Не успяваха, но въпреки всичко се опитваха. И то неумолимо, защото третата вълна вече чегърташе отгоре им и ги мачкаше. Само че едва ли „опитваха се“ беше най-уместното описание. То предполага съзнателно усилие и поне нищожна възможност да има състояние „не се опитваха“. Нещо в упоритото настъпление и взаимното газене подсказваше, че количките нямат избор досущ като течаща по склон вода.
Необуздана магия се заби в скрибуцащата метална плетеница. Заваля дъжд от колелца.
— На ви малко гореща тавматургия, мер… — заръмжа Деканът.
— Не ругай! Не ругай! — развика се Ридкъли, който размахваше ръце да отпъди един „скапан мръсник“ от шапката си. — Не се знае какво ще се пръкне!
— Ама че досадници! — по-сдържано изсумтя Деканът.
— Няма смисъл — поклати глава Старшият наставник. — Все едно се стараем да възпрем прилива. Предлагам да се върнем в Университета и да си донесем няколко едрокалибрени заклинания.
— Идеята си я бива — одобри Ридкъли и се озърна към настъпващата стена от разкривена тел. — А имаш ли идея и как да се измъкнем?
Деканът пак се прицели, но жезълът издаде окаян тих звук, който може да се предаде само с буквите „пфффт“. Немощна искра падна на калдъръма.
Уиндъл Пунс ядосано затвори поредната книга. Библиотекарят трепна.
— Нищо не намерих! Вулкани, цунами, божи гняв, безразсъдни магьосници… Не искам да науча как други градове са били затрити, искам да знам какво става с тях накрая…
Библиотекарят подреди още една купчина върху бюрото. Уиндъл откриваше поредното предимство на съществуването след смъртта — имаше усет към езиците. Схващаше смисъла, без да знае думите. Все пак се оказа, че да умреш не е като да заспиш. По-скоро се пробуждаш.
Погледна към ъгъла, в който Лупин с удоволствие търпеше превързването на едната си лапа.
— Библиотекарю… — тихичко промълви Уиндъл.
— Ууук?
— Навремето и ти смени вида, към който принадлежеше… Да речем, че срещнеш двойка, която… Представи си, че има вълк, който при пълнолуние се превръща във вълк-мъж. Има и момиче, което пък при пълнолуние е жена-вълчица… Нали разбираш — стигат до един и същ облик, но от противоположните посоки. И накрая се срещат. Какво би им казал? Или ще ги оставиш сами да си подредят някак отношенията?
— Ууук — незабавно отвърна Библиотекарят.
— Да, и аз се изкушавам да постъпя тъй.
— Ууук.
— Но на госпожа Кейк няма да й хареса.
— Ииик ууук.
— Прав си. Е, можеше да не се изразяваш толкова грубо, но си прав. Всеки сам трябва да си оправя личния живот.
Уиндъл въздъхна и обърна следващата страница. Очите му зейнаха.
— Град Кан Ли… Чувал ли си за него? Коя е тая книга? Аха, гримоарът „Ако щете — вярвайте“ на Гологръб. Тук е написано… „малки колички… никому не било известно откъде са дошли… толкова полезни, че били наети хора да ги събират и да ги докарват в града… изведнъж се втурнали като побесняло стадо… хората ги последвали и що да видят — нов град извън стените на Кан Ли, сякаш целият построен от сергии… натам се устремили всички колички…“ Май има нещо…
„Още не разбирам докрай тая история. Човекът Колкото Кофа мисли, че това са размножаващи се градове. Не ми се вярва.“
„Градът е жив. Ако си някой муден великан като Боровете-бройкаджии и гледаш град, какво ще видиш? Израснали сгради, отблъснати нашественици, загасени пожари. Ще знаеш, че градът е жив, но няма да забележиш хората — движат се прекалено бързо. Силата, поддържаща живота в града, не е никаква загадка. Хората му дават живот.“
Прелистваше книгата разсеяно, без да се заглежда.
„И тъй, имаме градове — грамадни неподвижни създания, които растат на едно място и почти не помръдват хилядолетия наред. Размножават се, като изпращат свои жители да завладяват нови земи. А самите те се излежават. Живи са, но само колкото е жива и една медуза. Или пък малко по-схватлив зеленчук. В края на краищата и ние измислихме прякор на Анкх-Морпорк — Голямото уахуни…“
„А където има големи мудни твари, има и малки бързи твари, които ги изяждат…“
Уиндъл Пунс усещаше как импулсите прескачат между клетките в мозъка му. Възникваха нови връзки. Мислите се стрелкаха в неочаквани посоки. Нима изобщо е имал ум в главата си приживе? Съмняваше се. Тогава представляваше сбирщина от сложни реакции, скачени с нервни окончания. Всичко му бе пречило да мисли — от ленивото предвкусване на обяда до случайни разсейващи спомени.
„И те ще растат в града, където са на топло и в безопасност. После ще излязат извън града, за да построят… не истински град, а фалшиво подобие… и то ще изсмуче хората, значи и живота от поразения град…“
„Ето ти го разковничето — хищникът…“
Деканът зяпна невярващо жезъла си. Разтръска го и пак се прицели.
Този път звукът беше по-скоро „пфуът“.
Вдигна глава. Надвисваща вълна от колички стигаше до покривите и всеки момент щеше да рухне върху него.
— Ама че… неприятност — смени думата в последната секунда и закри главата си с ръце.
Някой докопа края на робата му и го издърпа в мига, когато количките се стовариха с грохот.
— По-пъргаво! — скастри го Ридкъли. — Ако тичаме, няма да ни настигнат.
— Свърши ми магията! Свърши ми магията! — вайкаше се Деканът.
— И всичко друго ще свърши за теб, ако не побързаш — разкри му бъдещето Архиканцлерът.
От желание да не се делят магьосниците се блъскаха непрекъснато, докато се влачеха в спънат тръс пред количките. От града към равнината се изливаха плътни телени струи.
— Тъй, сега сме на открито — установи Ридкъли. — Време е да им минем откъм фланга. Просто тръгваме към първата пролука и…
— Няма да стане — прекъсна го Лекторът по съвременни руни.
Отвсякъде напираше стържеща стена от бутащи се колички.
— Искат да ни довършат! — изхленчи Ковчежникът.
Деканът изтръгна жезъла от ръката му.
— Ей, този е моят!
Деканът го отблъсна и пръсна колелцата на най-дръзката кошница.
— Дай си ми жезъла, бе!
Магьосниците се скупчиха, опрели гърбове, насред стесняващия се метален обръч.
— Хич не им е мястото в града — прозря Лекторът.
— Сещам се за какво говориш — кимна Ридкъли. — Чужди са тук.
— Днес никой ли не си носи заклинание за летене? — попита Старшият наставник.
Деканът се прицели и стопи поредната количка.
— Пак ти напомням, че злоупотребяваш с моя жезъл…
— Млъкни, Ковчежнико — по навик заповяда Архиканцлерът. — Декане, нищо не постигаш, като ги трошиш една по една. Хайде, момци, да им навредим колкото се може повече. Не забравяйте — само изблици на дива магия без никаква сдържаност…
Количките настъпваха.
Хората са вярвали столетия наред, че ако в кладенеца има попови лъжички, значи водата е прясна и годна за пиене. И през цялото време никой не се е зачудил дали поповите лъжички излизат от кладенеца, ако решат да отскочат до тоалетната.
Вермините са малки гризачи на черни и бели нетна, обитаващи планините Овнерог. Те са предшественици на лемингите, за които пък се знае, че редовно се хвърлят от високи скали и се давят в езера. Навремето и вермините го правели. Интересното в случая е, че мъртвите животни не се размножават. В течение на хилядолетията все повече вермини се оказвали потомци на онези екземпляри, които при достигането до ръба на пропаст само промърморвали „А бе, що не си…“. Вермините вече се спускат с делтапланери от зъберите и си правят малки лодки, за да прекосяват езерата. А когато незнайният подтик в главите им ги тласне към морския бряг, седят пред водата известно време, отбягват взаимно погледите си и си тръгват по-рано, за да не се врат във вечерната блъсканица по пътищата.