Бог е съществувал винаги. В началото на времето той е бил сам. В света не е имало нищо освен него. Впрочем не е имало и никакъв „свят“. По онова време бог се наричал „елохим“1. Тъй го възвеличава старинният еврейски текст от книгата „Битие“. Думата „елохим“ буквално значи „богове“. Доста странно е, че Библията нарича така един съвсем самотен господар.2
И така, „елохим“, или другояче „яхве“, „саваот“, „адонай“, както го нарича на разни места Библията, скучаел (или „скучаели“) сред собствения си хаос. Библията нарича този хаос „тогу богу“, което свободно може да се преведе: „без дъно, без покрив“3.
Тъй като вечността е безкрайно дълга, трябва да предположим, че „елохимите“ са скучали така безброй много милиарди и милиони векове. Най-сетне у бог (ще го наричаме така по модерно му) проблеснала мисълта: щом е бог и всемогъщ, той не бива да се терзае от мъка и скука, а трябва да прави нещо. Старецът решил да твори.
Впрочем той би могъл да създаде всичко и на един дъх. Но не, решил да не бърза: „За всяко нещо си има време“. И като начало той създал само небето и земята. По-точно материята възникнала от само себе си по негово желание. Наистина материя безформена, празна, още „без дъно, без покрив“ и съвсем мокра. „А земята беше безвидна и пуста; тъмнина се разстилаше над бездната и дух божий се носеше над водата“ — се казва във втория стих на първата глава от книгата „Битие“.
От читателя на Библията не се иска да разбира какво значи това4.
За да не сбърка в работата си обаче, на бог му потрябвала светлина. Съдейки по казаното по-нататък, предишните векове той седял в пълна тъмнина. За щастие не е рискувал да се халоса в нещо, защото около него е нямало нищо.
„Рече бог: да бъде светлина. И биде светлина“ (Битие, гл. 1, ст. 3).
Каква ли ще е била тази светлина? Това Библията не казва. Тя просто отбелязва: „Видя бог, че светлината е добро нещо.“ Значи бог е бил доволен от това свое постижение. Най-напред той се погрижил „да отдели светлината от тъмнината“. И пак би било безполезно да се мъчите да разберете какво значи това. „Светлината бог нарече ден, а тъмнината нощ. Биде вечер, биде утро — ден един“ (Битие, гл. 1, ст. 5).
После старецът се заел да създава… познайте какво? Пак небето!5 Ето как „свещената“ книга описва това повторно създаване на небето от бога: „И създаде бог твърдта, и отдели водата, що беше под твърдта, от водата над твърдта. Тъй и стана. Твърдта бог нарече небе… Биде вечер, биде утро — ден втори“ (Битие, гл. 1, ст. 7–8).
Тези приказки за водата „над“ твърдта и „под“ твърдта са отражение на дълбоките заблуди на всички първобитни народи. Според старите представи небесата са нещо масивно, твърдо, откъдето произлиза и самото название „твърд“. Вярвали са, че от онази страна на тази твърд има огромно водохранилище и небето с негово дъно. Сега всеки грамотен човек знае, че дъждът е вода, която се е изпарила от земята. Сгъстената водна пара образува облаци, от които влагата пада във вид на валежи на земята. Но някога мислели, че дъждът е вода, която изтича от горното водохранилище по специално приготвени за това отвори. Това мнение, сега извикващо само насмешливо съжаление, се е поддържало дълго време. Поддържали са го всички начетени богослови от първите векове на християнството6.
Да продължим. Третия ден бог посветил на работа, чиито плодове били много по-ценни, отколкото предишните. Той хвърлил поглед на долните води и си казал, че би било по-изгодно да ги събере и така да даде възможност да се появят частите на сушата. Водите покорно се събрали в дълбочините, които се образували мигновено, за да се съберат те там. Също така мигновено се образувала и земната повърхност — възвишенията, от които водите се втурнали като ручеи и реки към моретата и езерата.
„Сушата бог нарече земя, а събраните води — морета. И видя бог, че това7 е добро“ (Битие, гл. 1, ст. 10).
Струва си да отбележим, че в повечето случаи старецът е бивал доволен от работата си.
— Виж ти — сякаш е възкликвал той всеки път, — как не се сетих за това по-рано…
Този ден той бил тъй доволен от своите суши и морета, че му се дощяло да извърши още нещо до идването на нощта. „Да произведе земята злак, трева, що дава семе (по свой род и подобие), и плодно дърво, що дава според рода си на земята плод, чието семе си е в него. Тъй и стана“ (Битие, гл. 1, ст. 11).
Просто не знаеш как да се възхищаваш на тая изумителна мъдрост на „твореца“! Невъзможно е да бъдеш по-старателен, по-предвидлив. Само като си помислиш какво би било на земята, ако бог би насадил дървета, които дават плодове от друг род. Да благодарим на грижливия бог за това, че не ни е дал ябълки, които раждат портокали, портокалови дървета, които раждат круши, и круши, които раждат грозде. Хубава бъркотия щеше да бъде!
Когато земята му се подчинила и ябълките израснали, като раждали именно ябълки, бог още веднъж видял, „че това е добро. Биде вечер, биде утро — ден трети“ (Битие, гл. 1, ст. 12–13).
Но ето и по-чудновата история: благодарение на правилното редуване на светлината минали вече три дни с утрините и вечерите. И тази светлина, която в края на деня отстъпвала място на нощния мрак, осветявала зараждащия се свят без всякакъв видим източник: за никакво Слънце още не е ставало дума.
Сега-засега то просто липсва. Тази дяволия изисква дълъг цитат от Библията:
„И рече бог: да бъдат светила на небесната твърд (за да осветляват земята й), да отделят ден от нощ и да бъдат знакове и за времена, и за дни, и за години; да бъдат те светила на небесната твърд, за да светят на земята. Тъй и стана.
И създаде бог двете големи светила: по-голямото светило да управлява деня, а по-малкото светило да управлява нощта, създаде и звездите; и ги постави бог на небесната твърд, за да светят на земята, да управляват деня и нощта, и да отделят светлина от тъмнина. И видя бог, че това е добро.
Биде вечер, биде утро — ден четвърти“ (Битие, гл. 1, ст. 14–19).
Не ще и дума, нали? Става въпрос за Слънцето и Луната. Следователно разделянето на денонощието на ден и нощ според Библията е съществувало още преди появата на Слънцето, което е било „създадено“ от бога на четвъртия ден след появата на светлината.
Защо ли „светият дух“ е продиктувал на Моисея тези главозамайващи фантазии за Слънцето и светлината? Обяснението е просто: до края на XVII век дори учените смятали, че Слънцето не дава светлина, а само я „пропуска“; светлината пък съществувала от само себе си. Дори знаменитият френски философ Рене Декарт споделял тази заблуда.
На датския астроном Олаф Ремер (1644–1710) науката дължи откритието на важната, съвсем противоположна на указанията на Библията истина: светлината, разливаща се върху нашия свят, произхожда от Слънцето, а нейното разпространяване не е мигновено. Ремер определил скоростта на светлината, като открил — и сега това е многократно доказано, — че светлината достига от Слънцето до Земята за 8 минути и 18 секунди, т.е. скоростта й е равна на почти 300 хиляди километра в секунда. Той дошъл до своето откритие, като наблюдавал и проучвал затъмненията върху спътниците на Юпитер — планета, която влиза в състава на нашата слънчева система. Ремер тогава живеел във Франция и съобщението за откритията си направил в Парижката академия на 22 декември 1675 г.
Този, който е писал библейските редове, разбира се, е бил пълен невежа по астрономия. Но бог поне е бил длъжен и по времето, когато се е писала Библията, да знае всичко.
Прави впечатление и това, колко нищожна според Библията е ролята на звездите в програмата на сътворяването на света. „Две големи светила“ — това са Слънцето и Луната. Луната — нищожният спътник на нашата Земя! Невежествената книга и не подозира, че Луната, Земята и дори Слънцето имат толкова малко значение във Вселената! Дори нашето ослепително Слънце, главното светило в нашия слънчев свят, не е нищо повече от една скромна звезда, една от десетките милиарди звезди, съставящи огромната звездна система — нашата галактика. „Свещеният“ автор вижда само Земята и всичко свежда до Земята. А пък Земята е само една планета. Тя се движи около сравнително малка звезда. Тази звезда — нашето Слънце, което обем е 1 300 000 пъти по-голямо от Земята, — невежият автор на книгата „Битие“ поставя в пълна зависимост от нейния спътник — Земята.
Авторът на наивните библейски фантазии би се втрещил, ако му се случеше да възкръсне в наши дни. Как ли ще се облещи, ако прочете коя да е популярна книга по астрономия или пък ако попадне в астрономическа обсерватория и погледа с добър телескоп планините на Луната, петната на Слънцето, спътниците на планетата Юпитер и другите небесни обекти, които уж бог „поставил на небесната твърд“!
Да се върнем към Библията:
„И рече бог: да произведе водата влечуги, живи души; и птици да полетят над земята, по небесната твърд. (Тъй и стана.)
И сътвори бог големи риби и всякакъв вид животни — влечуги, които произведе водата, според рода им, и всякакви пернати птици според рода им. И видя бог, че това е добро. След това бог ги благослови и рече: плодете се и множете се, и пълнете водите в моретата, и птиците да се множат на земята. Биде вечер, биде утро — ден пети.
И рече бог: да произведе земята живи души според рода им, добитък и гадини, и земни зверове според рода им. Тъй и стана.
И създаде бог земните зверове според рода им, и добитъка според рода му, и всички земни гадове според рода им. И видя бог, че това е добро“ (Битие гл. 1, ст. 20–25).
Какво по-хубаво! И всемогъщият майстор, който имал ръце, ги потривал от удоволствие. Но това, което предстояло той да направи, било още по-хубаво.
— Обаче ни едно от тези животни не прилича на мен — помислил той. — Жалко! Имам красива глава, малки уши, жив поглед, правилен нос и най-после хубави зъби. Аз, разбира се, лесно бих могъл да създам и огледало, за да се гледам в него, но мисля, че е много по-добре да се видя, съзерцавайки подобен на себе си. Добре! На земята трябва да има животно, което да ми прилича.
Докато старикът си размишлявал така, няколко току-що сътворени от него маймуни се премятали презглава в краката му.
— У тях има нещо мое — сигурно си е помислил той. — Но все още не е това, което трябва. Всички те имат опашка, а аз нямам опашка. Има наистина между тях и безопашни, но… Все пак не е това!
Маймуните продължавали да се кривят и да се премятат.
Тогава бог взел къс сива земя и започнал да моделира човека.
Може ли след това да се твърди, че бог е само дух, че няма ръце?
Библията също казва: като създаде човека, бог „вдъхна в лицето му дихание за живот; и стана човекът жива душа“ (Битие, гл. 2, ст. 7).
Има едно неясно място в първата глава на книгата „Битие“ (ст. 27), което изглежда дава основание да се допусне, че човек е бил създаден хермафродит (двуполов) и че едва след това бог „поправил“ своето творение. Въпросът за създаването на жената се повдига едва в края на втората глава, а в 27-я стих от първата глава на Библията се казва: „И сътвори бог човека по свой образ, по божий образ го сътвори; мъж и жена го сътвори.“ Това е буквално преведеният от староеврейски език стих. Именно той е дал повод за раждането на твърде разпространената легенда за богове хермафродити. От друга страна, тъкмо поради своята двусмисленост този стих винаги е бил подлаган на изопачаване от страна на благонамерените християнски преводачи.8
Обаче би било погрешно да се отдава толкова голямо значение на тази библейска фантазия: има и много други места в Библията, които не е задължително да бъдат разбрани, пък и не се поддават впрочем на никакво разбиране. Най-добре нека се обърнем към онова, което се смята за общоприето.
Щом бог създал човека, той го обявил за венец на творението. Веднага уредил за него парад на всички животни. „Господ бог направи от земя всички полски животни и всички небесни птици и (ги) заведе при човека, за да види как ще ги нарече той, та както човекът нарече всяка жива душа, тъй да бъде името й“ (Битие, гл. 2, ст. 19).
Това вероятно е бил забавен парад. Дори най-ученият природоизпитател едва ли би се решил да бъде в този случай на Адамово място.9
„Пълнете земята и обладайте я — било казано на Адам, — и господарувайте над морските риби (и над зверовете), над небесните птици (и над всякакъв добитък, над цялата земя) и над всякакви животни, които пълзят по земята“ (Битие, гл. 1, ст. 28).
Не е излишно да се отбележи, че въпреки тази божа заповед „царят на природата“ — човекът, е бил принуден да се бори, и то невинаги успешно, с лъвове, тигри, мечки, крокодили, вълци и други, и не само хищните зверове са поглъщали с удоволствие много хора, но цялото човечество е било и все още е плячка и на множество неприятни паразити: бълхи, въшки, дървеници, пък и на причинителите на болести — микробите.
На туй отгоре бог, като създал хищните зверове, които обичат човешки бифтек, на самия човек заповядал да бъде вегетарианец. Цитираме Библията:
„Ето, давам ви всякаква трева, що дава семе, каквато има по цялата земя, и всякакво дърво, чийто плод е дървесен и дава семе — това ще ви бъде за храна“ (Битие, гл. 1, ст. 29).
Молим да обърнете внимание на тази особеност в храненето на първите хора.
"И създаде господ бог човека от земна пръст" (Битие, гл. 2, ст. 7).
Най-после вечерта на шестия ден, когато всичко било свършено или почти свършено, бог, щастлив и до мозъка на костите си доволен от своята работа, изморен, си измислил почивен ден. Цитираме: „И свърши бог до седмия ден своите дела, що прави, и в седмия ден си почина от всички си дела, що извърши“ (Битие, гл. 2, ст. 2).
Продължаваме да четем Библията:
„И насади господ бог рай в Едем на изток, и там настани човека, когото създаде…
От Едем изтичаше река, за да напоява рая, и подир се разклоняваше на, четири реки.
Името на едната е Фисон: тя обикаля цялата земя Хавилска, там, дето има злато; златото на тая земя е добро; там има бдолах и камък оникс.
Името на втората река е Гихон (Геон): тя обикаля цялата земя Куш.
Името на третата река е Хидекел (Тигър): тя тече през Асирия. Четвъртата река е Ефрат.“ (Битие, гл. 2: ст. 8, 10–14).
С тези подробности авторът е искал да даде точни указания за относителното местонахождение на земния рай. Но по-добре би било нищо да не бе говорил, защото е невъзможно да се изпадне в по-глупаво положение.
Всички коментатори единодушно признават, че Физон е река Фаз, впоследствие наречена Аракс. Това е река в Армения, която извира от едно от най-непристъпните ждрела на Кавказ. Да допуснем, че в тези места се среща злато и оникс, но пък никой не знае какво е това „бдолах“.
От друга страна, никаква грешка не може да има за реките Тигър и Ефрат. Ясно е, че книгата „Битие“ сочи мястото на земния рай в областта между Армения и Ирак (Месопотамия). Макар изворите на Аракс, Тигър и Ефрат да са разположени сравнително близо един до друг, все пак всяка от тези реки има свой собствен извор. Аракс — най-големият приток на река Кура — води началото си от Бингел-Даг (в Турция) и тече по посока на Каспийско море. Що се отнася до Тигър и Ефрат, те не само че нямат общ извор, но, обратно, съединяват се, когато се вливат в Персийския залив.
А за реката, която книгата „Битие“ нарича Гихон, „свещеният“ автор прави баснословна грешка. „Тази — казва той — река обикаля земята Куш“ (Хуш). Обаче според същата Библия земята на Хуш (син на Хам и баща на Нимрод) е просто на просто Етиопия. Следователно Гихон е Нил, който, както е известно, тече не в Азия, а в Африка, и то в съвсем противоположна на Тигър и Ефрат посока, т.е. от юг на север. Ако вземем под внимание изворите му в планините на Екваториална Африка и в областта на езерото Виктория-Ниянца, излиза, че между изворите на първите три реки и тази река има почти 3 000 километра разстояние. Обаче в книгата „Битие“ се твърди, че тези реки оросявали една и съща градина — Едемската.10 Наистина изворите на двете от тях — Тигър и Ефрат — са на разстояние не повече от 100 километра един от друг, но и това е доста много за една градина. И при това, кажете, моля ви се, що за градина е тази огромна територия, проснала се по планини и отвесни скали, в едно от най-неудобните места на земното кълбо?
Да се пренесем мислено в този чуден рай, където извират от едно място четири големи реки и протичат в различни посоки. Адам се разхожда из своето имение и се отдава на блажено безделие. Ето какви са били, вероятно, неговите размисли:
„Аз съм човек и се наричам Адам, което сигурно ще рече «червена пръст», тъй като съм направен от глина като проста съдина. На колко съм години? Родил съм се преди няколко дни; но както казва една стара пословица, мъжът е на толкова години, на колкото изглежда. Ето защо мога да кажа, че всъщност аз съм се родил на 28 години, имам всички зъби… Не, още не всички зъби. Нямам още мъдреци.
Хубавичък съм, дявол да го вземе! Пък и как може да не съм красиво момче, щом като с изключение на възрастта и брадата аз съм точно копие на господин бога, най-знаменитото същество във Вселената? Вижте само колко съм здрав, вижте ръцете ми, стройните ми нозе, мускулите, руменината… Никакъв ревматизъм! Плюя изобщо на всички болести, в това число и на сипаницата: татко ме е сътворил ваксиниран против сипаница. Без съмнение, хубавец съм!
И животът не е лош на това прекрасно място. Влизам, излизам, късам от дърветата всякакви плодове и ям до насита. Не усещам никаква умора, тъй като нищо не правя. Ако обичам да се поизтеглям на тревата, то е тъй, само за удоволствие.
На третия ден любезният стопанин бог ми устрои малка забава, за която ще запазя приятен спомен за цял живот: всички животни дефилираха пред мен. «Името, което ти дадеш на всяко животно, ще бъде негово име» — ми каза старецът. Това се казва любезност!
Трудно е дори да си представи човек колко много животни минаха пред мен. Никога не съм мислил, че по света има толкова живи същества. За мен обаче не беше мъчно да им дам имена. Езикът, на който говоря твърде слабо, макар никога и никъде да не съм го учил, е необикновено богат, притежава непостижимо изразно богатство. Без да се замислям, аз познавах моментално качествата на всяко животно само като го погледнех, и определях с една дума особеностите на всеки вид. По такъв начин името, дадено от мен, е едновременно точно и пълно определение. Да вземем например животното, което впоследствие ще наричат: «еквус» на латински, «ипос» на гръцки «пферд» на немски, «лошад» на руски. Ето как аз му дадох име, което точно определя това четириного, с козината, опашката и хамута му. Ах, безподобен е езикът, на който аз говоря! И колко е тъжно само да си помисля, че някога той ще изчезне завинаги.
Парадът на всички живи същества беше великолепен. И когато казвам великолепен, това още не е всичко. В нашата програма имаше също и един комичен номер: това беше появяването на рибите. Помислете само: нашата градина е разположена на суша, далеч от морските брегове. Тук има само пресноводни реки. Представяте ли си как кривяха муцуни морските риби, плувайки по Тигър и Ефрат, за да дойдат и ми се представят? Липсата на солена вода ги разстройваше ужасно. Как съм се кикотил! Ами морските млекопитаещи? На тях им беше най-зле. За щастие по този случай баща ми се досети да разшири реките в моята градинчица, защото инак нито един кит никога нямаше да се промъкне по тях… Щом като им дадох име, трябваше да видите как започнаха те да офейкват, пляскайки с плавниците, за да стигнат по-скоро до своя океан. Аз се превивах от смях!
Може би ще се намерят хора, които не ще искат да повярват в тази история? Нечестивците ще отричат, че тюлените, моржовете, белите мечки, пингвините са могли да дойдат за този парад в долините на Тигър и Ефрат, че тук са се събрали кенгура, птицечовки и щрауси ему от Австралия, слонове, носорози, хипопотами и крокодили от Африка, папагали, лами, алигатори, анаконди от Южна Америка и т.н. Е, та що? Критиката няма значение. Честна дума, аз видях тук, в тази Едемска градина, тюлени, китове, северни лисици, елени и други животни от цял свят.
Заядливите ще кажат: «Ами уникалните породи риби от различните водохранилища, например байкалски омул, чудски сиг, далекоизточна лакерда — те пък как се дотътриха?» Тези риби получиха специално разрешение от бога и се явиха на парада в Едем… по въздуха. Анатема на неверниците, които не се задоволяват с това обяснение!
Пък най-после за кой дявол влизам в спор за всичко това? Толкова по-зле за ония, които не ми вярват, когато аз твърдя, че пред мен минаха всички животни: гръбначни, безгръбначни, влечуги. Няма дори едно насекомо, на което да не съм дал име. Но това, което от всичко най-много ме учуди, беше големият бял червей, дълъг и плосък, който тихичко излезе от мен самия, противният червей, който бъдещите естествоизпитатели ще нарекат тения. Този длъгнест глупак, щом излезе от мен, ми направи дълбок поклон. Аз му дадох име и след това той пак се промъкна в мене през задното ми черво и се засели в мен. Ако говоря за това, то е само за да бъда точен. Право да си кажа, не знаех, че съм обитаем отвътре. Впрочем моят квартирант никак не ме безпокои. Нищо не нарушава омайния живот, който вече пет дни аз водя.“
Адам се оглежда в чистата изворна вода, в извора на четирите велики реки, после лениво се изтяга на тревата.
— Колко приятно е да се живее! — мърмори той.
Неочаквано той се прозява, протяга се. Постепенно го овладява непознат копнеж. Ето ти изненада! Не чувствува никаква умора. Какво значи това? Той не разбира нищо. Изпитва тайнствено и непреодолимо чувство. Клепачите му се залепват. Адам спи. Това е първият сън на човека.
Докато Адам хърка „из все гърло“, идва бог отец. Той дълго гледа спящия безделник.
— Все пак трябва да се признае: щом се заема с нещо, свършвам го добре — доволно си говори той. — Момъкът е добре сложен; мога да се закълна, че това съм аз самият… когато бях по-млад с няколко милиарда века.
Той се навежда и щипва Адам за прасците. На тази божествена шега Адам отвръща с още по-шумно хъркане.
— Чудесно — продължава майстор „елохим“, — няма нужда от обезболяване. Виждам, че моят млад Адам спи доста здраво: и топ не може го разбуди. А сега на работа, защото тук дойдох по нещо много важно. Докато никой не ме чува, мога да си призная: забелязах тази заран, че понякога аз все пак постъпвам някак непохватно, може да се каже грубовато. Къде ми беше умът, когато сътворих човека без другарка? На всяко животно дадох самка. От това правило има само твърде малко изключения. Глистът тения наистина е хермафродит и това е съвсем ясно, защото ако живееше на двойки, не би се наричал солитер11. Но човек не е глист, дявол да го вземе! Тъй че трябва да му направя другарка и аз ще я направя от собственото му тяло.
С тия думи бог отец „взе едно от ребрата му и запълни онова място с плът. И създаде господ бог от реброто, взето от човека, жена и я заведе при човека“ (Битие, гл. 2, ст. 21–22).
Като че ли чувам и сега вика на човека, когато ненадейно той се е събудил:
— О-о-ох! Ребро са ми счупили!
Представете си учудването му, когато е видял хубавичката жива кукла.
— Това пък какво е?
— Това ли? Това е твоята жена. Имам чест да ви поздравя със законния брак — отговорил бог. — Само да си посмял да кажеш, че не ти се харесва!
— Право да си кажа, не е грозна.
— Я го виж, не била грозна! Щастливец! Пък и без тъща. Направо казано, на теб ти върви, мили мой.
Библията разказва, че Адам възкликнал: „Ето, това е кост от костите ми и плът от, плътта ми; тя ще се нарича жена, защото е взета от мъжа (си). Затова ще остави човек баща си и майка си и ще се прилепи към жена си; и ще бъдат (двамата) една плът“ (Битие, гл. 2, ст. 23–24).
Не си струва да коментираме това възклицание на младоженеца Адам. Какви галантни думи може да очаквате от него?
А колкото до изваденото ребро, трябва да припомним, че според твърдението на Августин Блажени бог изобщо никога не го върнал на Адам. Следователно Адам тъй си останал инвалид — без едно ребро. То вероятно е било „лъжливо“ ребро, злъчно забелязва Волтер, „защото липсата на истинско ребро щеше много да личи.“
В книгата „Битие“ се казва още (Битие, гл. 2, ст. 25): „И бяха двамата голи, Адам и жена му, и не се срамуваха.“
Благочестивите коментатори твърдят, че тази голота, от която не се срамували, била доказателство за невинността на нашите прародители, белег за тяхното духовно съвършенство. В съгласие с тези богословски разсъждения би следвало да се смята, че са били духовно съвършени всички хора с първобитна култура, които не са носили никакви дрехи, например инките в Америка, някои племена в Африка, жителите на Полинезия, Меланезия и други. Въпреки това, завладявайки тези страни, испанските, португалските, френските, английските колонизатори са избивали туземните племена, които живеели в пълна невинност, а християнските свещеници благославяли тези избивания, теоретически обосновавайки чудовищните зверства на „цивилизаторите“. От друга страна, твърди се, че само студът бил принудил хората да се обличат, тъй като жителите на най-топлите страни ходят голи. Освен това, когато всички ходят голи, никой не се срамува да бъде гол. Ако пък някой се изчервява от това, то е само защото му е неприятно да оголва някакъв телесен недостатък, който другите нямат.
Ние се приближаваме до едно изумително приключение, което — уви! — слага край на благоденствието на Адам и неговата съпруга.
„И направи господ бог да израстат от земята всякакви дървеса, хубави наглед и добри за ядене, и дървото на живота посред рая, и дървото за познаване на добро и зло“ (Битие, гл. 2, ст. 9). „И заповяда господ бог на човека и рече: от всяко дърво в градината ще ядеш; а от дървото за познаване добро и зло, да не ядеш от него; защото, в който ден вкусиш от него, без друго ще умреш“ (Битие, гл. 2, ст. 16–17).
Полезно е преди всичко да отбележим, че за религиозно възпитание има много учебни ръководства, наричани „свещена история“. В тези книги се отминават с мълчание неудобните места от Библията. Така например на вярващите обикновено се говори само за „дървото за познаване добро и зло“. След малко ще видим защо църковниците не казват нито дума за „дървото на живота“. Ще цитираме стих 22 от трета глава, обикновено пропускан в книгите за лековерни люде.
Но засега ще разгледаме само плода, който е станал причина за падението на човека. Ще припомним, че по повод на това чудотворно дърво император Юлиан Философ12, чиято памет е толкова омразна на църковниците, е направил няколко забележки.
„Струва ни се — пише той, — че господ бог, напротив, е трябвало да заповяда на човека, негово творение, да яде колкото е възможно повече плодове от «дървото за познаване добро и зло», защото щом веднъж бог му е дал глава, която мисли, трябвало е да го учи, и още повече налагало се е да го накара да познава доброто и злото, за да може да изпълнява добре задълженията си. Забраната е била безсмислена и жестока. Стократно по-лоша, отколкото ако бог беше дал на човека стомах, който не може да приема храна.“
Друго съображение, което веднага се натрапва, е, че господ бог очевидно е имал задна мисъл и в края на краищата е бил доволен от падението на човека. Изобщо Адам е имал право да му каже:
— Скъпи ми бащице боже! Ако не се лъжа, добро е това, което е нравствено хубаво, което ви се харесва; а зло — обратно, е това, което е лошо и което не ви се харесва. Така ли е, или не е така?
— Съвсем вярно, синчето ми — би отговорил „създателят“.
— В такъв случай — би могъл да продължи Адам — позволете ми да науча какво е зло, за да мога да го избягвам. Иначе защо е тук това дърво, щом като не бива да го докосвам?
Вместо бога обаче отговарят онези, които се прикриват с неговото име.
— Бог — казват те — е поставил на изпитание зараждащото се човечество. Той е искал да види дали Адам ще му се подчинява, когато поиска от него едно незначително лишение.
Но и това твърдение се опровергава лесно. Според богословските умувания бог е всезнаещ — той знае и бъдещето. Тогава той е трябвало да предвиди какво ще се случи. Та нали нищо не става без неговата воля. Значи бог сам е искал създадените от него хора да съгрешат — това не подлежи на никакво съмнение.
По-нататък цялата тази история се обръща наистина срещу бога. Ето какво казва книгата „Битие“:
„Змията беше най-хитра от всички полски зверове, които господ бог създаде. И рече тя на жената: истина ли каза бог да не ядете от никое дърво в рая?
Жената отговори на змията: плодове от дърветата можем да ядем. Само за плодовете на дървото, що е посред рая, рече бог: не яжте от тях и не се докосвайте до тях, за да не умрете.
Тогава змията рече на жената: не, няма да умрете; но бог знае, че в деня, в който вкусите от тях, ще ви се отворят очите и ще бъдете като богове, знаещи добро и зло.
Видя жената, че дървото е добро за ядене и че е приятно за очите и многожелано, защото дава знание, взе от плодовете му и яде, па даде и на мъжа си, та яде и той“ (Битие, гл. 3, ст. 1–6).
Най-поразителното в този разказ е, че думите на „змията“, разговорът й с жената, дори самият факт, че „змията“ говори с езика на прародителите, не са представени от автора като нещо свръхестествено, като чудо, нито дори като алегория. Книгата „Битие“ съвсем естествено си представя „змията“ само като змия. Това влечуго, пълно с хитрости и съблазън, става изкусител на жената, обяснява й се с лекота, на която би завидял всеки женкар, който има намерение да използва доверчивостта на някоя добродушна наивница.
Змията е толкова натуралистично описана в Библията, че християнските богослови, като сметнали за неправдоподобна тази версия, намерили за нужно да внесат в библейската приказка своя поправка. Тази поправка обаче изменя всичко, което е изложено в книгата „Битие“ по този повод, и се намира в пълно противоречие с Библията. Според тази поправка, колкото хитра, толкова и благочестива, самият дявол бил взел образа на змия и съблазнил жената на Адама. Тъй извъртели работата богословите, така учат те и сега.
Това тълкование е мошеническа фалшификация на книгата „Битие“. Първо, нито една дума от текста на оригинала не дава повод за такова тълкуване. Второ, между различните автори на старозаветната книга Библия има само двама, които споменават за дявола: авторът на Книгата на Иов, според когото в един прекрасен ден дяволът започнал да спори с бога в небесата, а също и авторът на Книгата на Товит, който говори за беса Асмодей, влюбен в някоя си Сара: той удушил един след друг седемте мъже, за които последователно се била женила тя. Обаче тези две книги се появяват съвсем в края на Библията и нито в тях, нито в някои други има и думица за Сатаната Луцифер — дявола, когото църковниците изваждат всеки път, когато им потрябва да придадат по-голяма острота и увлекателност на религиозните легенди. В Библията никъде не се среща попската приказка за Сатаната, въстанал срещу бога и победен от архангел Михаил. Това, както впрочем и всичко, което се отнася до дявола, е било измислено много по-късно, след като отдавна вече са били съставени старозаветните книги на Библията13.
От друга страна, някои шеговити коментатори, философи скептици, като търсели малко лекомислена символика, превърнали знаменитото „дърво за познаване добро и зло“ в ябълка; те предположили, че целият този епизод има за цел да разкаже, че госпожа Адам, която още не познавала любовта, получила първия урок за нея от дявола съблазнител, превърнал се за този случай в змия.
Колкото и забавна да е тази шега, която впрочем съвсем не е по-лоша от благочестивите тълкования, и нея също трябва да изоставим, както и текста, подправен от църковниците. Ние сме длъжни да приемаме Библията такава, каквато е. В епизода, с който ние се занимаваме в тази минута, е вмъкнато животното, наричано змия, а не някакъв си дявол. Що се отнася до любовните намеци, приписвани на „змията“ съблазнител, в този текст на книгата „Битие“ те съвсем липсват.
Змия, истинска змия е описана тук. Авторът вижда това животно с очите на вярващите от различните религии. В древността змията се считала за много хитро животно, много умно и злобно. Някои африкански племена са й се покланяли.
От друга страна, сблъскването с говорещи „змии“ е твърде разпространено в източната литература: всички митологии, разцъфнали в Азия, са пълни с говорещи животни. У халдейците например рибата Оанес всеки ден подавала глава из водите на Ефрат и в продължение на дълги часове държала проповеди на народа, струпал се на брега. Тя давала разни съвети и учела хората да пеят песни и да обработват земята.
Съвсем не е било нужно в библейската „змия“ да се вселява дявол. Защото тя съвсем не е била толкова хитра, колкото се опитва да я представи книгата „Битие“. Разказът за „змията“ се отличава с необикновена наивност и е явно противоречив. Така например, пита се, какво е имала предвид змията под думите „ще бъдете като богове“? Този израз, говорещ за многобожие, се среща не само в това място на книгата „Битие“; по-нататък ще видим, че дори и юдейският бог Яхве в своите речи съвсем не счита себе си за единствен бог. Християнските тълкуватели, поставени на тясно от тези думи на змията, твърдят, че под думата „богове“ влечугото е имало предвид ангелите. Възразяват им, че змията не е можела да знае за ангелите. Но всъщност по тази същата причина тя не е можела да знае и за „боговете“. Наивността и противоречивите бъркотии са постоянна особеност на Библията.
Не, тази змия не е толкова хитра. Нейните съвети са доста непълни. Змията, ако е била достатъчно умна, е трябвало да каже на жената:
— Вкуси от забранения плод, а след това веднага, в същата минута, вкуси от дървото на живота, което не ти е забранено.
Ами бог? Не е ли той първопричина за изкушението? Защо е дал на змията дар слово? Без него змията никога не би могла да разговаря с жената.
Библията не предава думите, с които госпожа Адам е убедила своя мъж да вкуси заедно с нея от забранения плод. Ще се опитаме да запълним този пропуск.
Представете си първата жена, чието любопитство е възбудено от змията. Тя се приближава до „дървото на познанието“, намиращо се в средата на градината, близо до „дървото на живота“. Дълго и не без колебание тя го разглежда.
— Не е толкова красива — казва си тя — змията, която преди малко се беше лепнала до мен. Но което е право, няма лоши маниери и говори хубаво. Струва ми се, че може да се последват нейните съвети, защото, ей богу, много е глупаво нищо да не знаеш. Ние с Адам живеем като пуяци, а можем да бъдем като богове. Съблазнителен плод! Няма по-хубав от него в цялата градина. Обаче ще бъде много тъжно, ако змията ме е измамила. Животът е толкова приятен. Много ми се ще да си хапна ябълка, но ако трябва после да умра от това? Това вече ще бъде много по-лошо.
Тя все ходи и ходи около дървото; змията, скрита наблизо в храстите, следи всяко нейно движение.
— Не, невъзможно е да умреш за нищо и никакво. Бог-отец ни мами. В края на краищата това старче има твърде лукав изглед. А змията? Тя има толкова мила главица, добродушен израз, а очите й просто излъчват ум. На стареца сигурно е изгодно да преживеем земния си живот, без нищо да знаем за чудесните неща, които са привилегия на боговете. Неговата заплаха сигурно е целела да ни вдъхне страх. Това е то! Той не иска да знаем всичко. Ох, тия старци! Всички си приличат! Не трябва да им се вярва.
Тя домъква до дървото една от градинските скамейки, качва се на нея и откъсва ябълка. (Ние казваме „ябълка“, макар Библията да не дава никакви указания за това; но в края на краищата съвсем не е важно как ще се нарича плодът.) Разглежда ябълката и се облизва. Змията всичко вижда; тя се изправя на опашката си зад храста и се наслаждава.
Госпожа Адам поднася ябълката до устицата си.
— Всъщност как ли се яде този плод? Дали трябва да се обели или го ядат с кожичката? Няма значение, както и да е, той трябва да е вкусен.
Тя се двоуми още мъничко.
— Да знаеш всичко или нищо да не знаеш? Това е въпросът. Когато играем с Адам на криеница, това хубаво ли е или лошо? Ужасна тайна! Дали трябва да стрижем овцете или пък вършим зло, като свличаме руното им? Главата ми се мае. Ами навикът на Адам да си чопли носа — това хубаво ли е или лошо? Бога ми, не е живот да не знаеш тези неща!
Като се престрашава, тя захапва ябълката.
— Ох, че вкусно! Колко е сочна! Ах стар хитрец, да ни забрани да ядем такова вкусно нещо!
Тя сяда на скамейката и с още по-голяма наслада хрупа „забранения плод“.
Идва Адам и си говори самичък:
— От скука преди малко налових караси от Тигър, но понеже съм вегетарианец, веднага ги хвърлих в Ефрат.
Той вижда своята съпруга.
— Ей, жено, какво гризеш там?
Госпожа Адам веднага скача:
— Ох, не ми се карай. Този плод… от дървото… нали знаеш. От едно от двете дървета, които са сред градината…
— Виждам това, дявол да го вземе! Това е точно плодът, който ни е забранено да докосваме. Ех, че си глупава, жено! Забрави ли какво ни казваше старецът?
— Какъв старец? Дядката ли? Тоя, дето във всичко се бърка ли? Виж ти! Тази стара маймуна се подиграва с нас.
— Какво приказваш?
— Той ни заплашваше със смърт. Помниш ли?
— Разбира се, помня. Тръпки ме побиват.
— Ха-ха-ха, глупчо! Неговата заплаха е просто хитруване.
— Какви ги дрънкаш? Съвсем си оглупяла.
— Хитруване е, ти казвам. Знам вече цял куп неща, откакто съм хапнала от ябълката.
— Ти знаеш що е добро и що е зло? Знаеш какво трябва и какво не трябва да се прави? Знаеш всичките как и защо?
— Да, започвам да зная, мили мой. Чакай, ето на, аз вече знам с колко сол трябва да се посоли едно яйце.
— Не може да бъде!
— Аз знам защо петлите си затварят очите, когато пеят.
— Удивително! Ами знаеш ли защо жабите нямат опашка?
— Това току-що научих.
— Е, кажи де.
— Защото ще им пречи да сядат.
— Поразително!
— И нещо повече! Аз знам още, аз съм уверена, чуваш ли? Аз съм уверена, че ти си сериозен мъж и нито веднъж не си ми изменил.
Адам е смаян.
— Триста дяволи! Ето ми учена жена! Та аз наистина нито веднъж не съм й изменил. Ами ако ти изменя, това хубаво ли ще бъде или лошо?
— Това ще бъде ужасно лошо, господине! Ужасно лошо!
Тя го примъква до себе си на скамейката.
— Впрочем, драги ми Адамчо, от теб самия зависи да станеш учен като мен, също така бързо и евтино. Хапни от ябълката!
Тя му поднася ябълката.
— И аз сам искам, скъпа женичке. Но защо ни е да бъдем учени като академици, щом като от това още днес ще умрем? Най-сетне, хайде да преценим: да умрем, да кажем, след хиляда години, ядва се; но да си чупим главата още днес — не, това би било прекалено глупаво.
Госпожа Адам свива раменца.
— Ти като че ли не вярваш, мила моя. Но аз добре помня всичко, което ни каза татко бог. Аз лично разговарях с него и те уверявам, че беше много сериозен. Ето точните му думи: „А от дървото за познаване добро и зло, да не ядеш от него, защото в който ден вкусиш от него, без друго ще умреш.“ Работата е ясна, както виждаш. Ако твоята кожа не ти е скъпа, своята аз още ценя.
— Адаме, Адаме, какъв си смешен! Та аз умряла ли съм, кажи де?
— Не, ти си още жива. Но и денят още не се е свършил. Пази се!
— Ах, колко са упорити мъжете! Ти можеш да се гордееш, драги мой: упорит си като магаре. Чудно е просто колко време ще трябва да те убеждавам, че старецът се е подиграл с нас. Та ти току-що говори за академиците.
— Е, говорих. Та що от това?
— А не са ли те истински кладенци на премъдрост, как мислиш?
— Разбира се.
— Ето ти на, та нали тъкмо академиците са безсмъртни14.
Този довод разколебава Адам. Неговата съпруга захваща гальовно, но упорито да настоява.
— Е, за мое удоволствие, скъпи мой, хапни си ябълка! Когато хапнеш, ние двамата ще бъдем като богове.
— Като богове ли?
— Не разпитвай! Така каза змията.
Адам се решава. Наистина, щом като змията казва…
— Добре, давай ябълката.
Той жадно отхапва. Две минути минават в мълчание; чува се бръмченето на мухите. Изведнъж Адам надава вик: в него е влязло познанието.
— Триста дяволи! — изругава той. — Ние сме голи като червеи! Що за безобразие!
Жената плесва ръце: — Аз дори нямам превръзка. Ах, колко е срамно!
— Да се облечем, да се облечем, по-скоро да се облечем…
… „Тогава се отвориха очите на двамата и разбраха, че са голи, па съшиха смокинови листи и си направиха препасници“ (Битие, гл. 3, ст. 7).
Забележете, че първият човешки костюм не е бил от лозови листа: заслугата да се отглежда лозата се паднала, според Библията, по-късно на патриарха Ной.
Облечени, съпрузите се оглеждат един друг.
— Това не е много лошо — забелязва мъжът.
— Наистина смокиновият лист ми отива много. Тези дрехи са може би прашнички, не са ги отупвали, откак бог е насадил дърветата. Вземи четката, Адаме!
Обаче радостта им не трае дълго.
„И чуха гласа на господа бога, когато ходеше низ рая по дневната хладина, и скриха се Адам и жена му от лицето на господа бога между райските дървета“ (Битие, гл. 3, ст. 8).
Библейският бог, както се вижда още един път, е напълно телесно същество: той се разхожда, разговаря като човек. Книгата „Битие“ представя своя бог точно както го представят и езическите легенди. Разните народи в древността са имали действително една и съща представа за боговете — считали са ги за човекоподобни същества.
Критиците питат в какъв вид бог се е явявал на Адам, а после и на всички онези, с които лично е разговарял. Църковниците твърдят, че той е имал човешки образ и че иначе не би могло и да бъде, щом като той е създал човека „по образ и подобие свое“. Тогава по какво се отличава староеврейската представа за бога от другите религии, които проповедниците на християнството клеймят с названието езически? Древните римляни, приели вярванията на гърците, не са си представяли боговете другояче освен като хора. Това ни кара да мислим, че не бог е създал хората по свой образ и подобие, а човекът по свое подобие си е измислил боговете. Няма впрочем да настояваме, защото ако се заразим от такова схващане, ще си осигурим място в геената огнена. Ще припомним само остроумната забележка на един философ: ако котките имаха свой бог, те биха го създали като мишеловец.
Подробностите като тази разходка на бога из Едемската градина съвсем очевидно сочат, че тук не може да става и дума за някаква мистична алегория: цялото повествование е издържано в съвсем реалистичен стил.
„И извика господ бог на Адама и му рече: (Адаме.) де си?“ (Битие, гл. 3, ст. 9).
Горкичкият господин Адам, той е смутен и жалък; а и жена му е загубила своята закачливост. Те се мъчат да се скрият, да се сгушат. Но нищо не излиза: как ще се скриеш от всевиждащото око? Напразно се мъчат те, нещастните, да се скрият от очите на „всевиждащия“! Зад тях, отстрани — навред гърми божият зов като глас на властен и строг господар, канещ се да накаже непослушните си роби. Нищо не може да се направи — пипнати са, трябва да си признаят вината. Навели глави, те молят за прошка.
„Той каза: чух гласа ти в рая и ме достраша, защото аз съм гол, и се скрих“ (Битие, гл. 3, ст. 10).
Ето ги пред господаря, пред бога, който знае бъдещето, който е предвидил случката със змията и ябълката и който се сърди, като че ли за нищо не се е досещал и като че ли всичко е станало не по неговата всемогъща воля. В своето смущение Адам и Ева не помислили за това. Те се държали като палави деца.
— Аз не почнах пръв, тя беше. Вече няма да правим така. Ей богу, няма вече!
„И рече (бог): кой ти каза, че си гол? Да не би да си ял от дървото, от което ти забраних да ядеш? Адам отговори: жената, която ми даде ти, тя ми даде от дървото и аз ядох“ (Битие, гл. 3, ст. 11–12).
Адам, както изглежда, доста на място упреква бог за неговото всезнание:
— Та ти, моят бог, ми даде жена. Нима не си знаел кого ми даваш за спътник в живота?
„Тогава господ бог рече на жената: защо си сторила това? Жената отговори: змията ме прелъсти и аз ядох“ (Битие, гл. 3, ст. 13).
Веднага старецът ще наложи наказание. Той работи системно: който пръв е започнал, той първи ще си изпати. Пази се!
„И рече господ бог на змията: задето си сторила това, проклета да си между всички животни и всички полски зверове; ти ще се влачиш по корема си и ще ядеш прах през всички дни на живота си. И ще всея вражда между тебе и жената, и между твоето семе и нейното семе; то ще те поразява в главата, а ти ще го жилиш в петата“ (Битие, гл. 3, ст. 14–15).
"И чуха гласа на господа бога, когато ходеше низ рая по дневната хладина, и скриха се Адам и жена му от лицето на господа бога между райските дървета. И извика господ бог на Адама и му рече: (Адаме) де си?" (Битие, гл. 3, ст. 8–9).
Наказанието, отсъдено на змията, ясно доказва, че богословите лъжат безогледно, когато в манията си навсякъде да виждат дявола му приписват изкушението на жената. Ако беше виновен сатаната, бог, разбира се, би наказал него, а не змията.
Обаче наказанието за изкушението постига единствено и изключително змията, като животно, като полски „звяр“. Може да се смята, че този зъл съветник е имал някога си нозе, че бог му е отнел тези нозе и го е накарал да пълзи. Това наказание щеше да бъде във висша степен несправедливо, ако змията не е имала лична вина в тази работа.
Предположете, че един прекрасен ден някакъв мошеник се предреши като обикновен човек, например като местен църковник, и под неговия образ извърши някакви мошеничества. Какво ще стане, ако го открият, разобличат и заведат в съда? Ще осъди ли съдът църковника? Разбира се, не. Съдът ще накаже истинския виновник. Това е ясно!
Тъй че богословите ще направят добре, ако се откажат от своята приказка за дявола съблазнител на първата жена: това не търпи критика. Ако пък искат да запазят тази приказка, те трябва да признаят, че бог не е видял в тази история козните на дявола, видял е само змията и съвсем неоснователно е лишил нея, невинната, от нозе.
Ако е вярно, че хората изпитват погнуса от змията ако е вярно, че като я срещнат, се мъчат да сплескат главата на змията, а тя се мъчи да ги хапе по краката, то, обратното, има един пункт в наказанието, което змиите не изпълняват: те не се хранят с прах. Това наказание никога не е било изпълнено. Остава само да се предполага, че бог е приложил тук „условна присъда“. Учудващо е, че Библията е забравила да отбележи това.
И още един въпрос: каква змия е играла ролята на съблазнител? Смокът? Боата? Очиларката? Гърмящата змия? Пепелянката ли? Видовете змии са многобройни.
Да предположим, че госпожа Адам е била подучена от смок; да предположим дори, че е справедливо наказанието, наложено на смока, да се приложи към цялото му потомство и в бъдеще всички смокове да са без нозе за изкупление вината на техния прародител? Та нали ако жената не бе успяла да въвлече мъжа в греха на непослушанието, щеше да бъде наказана само тя единствена. Не е ли истина? Клетите змии! Съгрешил един смок, а ето че водната змия, питонът, кроталът, кобрата и много-много други породи загубили нозете си и пълзят по корем, без да се държи сметка за явната им невинност!
„На жената рече: ще умножа и преумножа скръбта ти, кога си бременна; с болки ще раждаш деца; и към мъжа си ще тегнеш, и той ще господарува над тебе“ (Битие, гл. 3, ст. 16).
Всички коментатори единодушно твърдят, че наказанието се отнася не само до госпожа Адам, но и до всички жени до свършека на света. Без да се спираме на въпроса, колко несправедливо и глупаво е това от страна на бога, ние трябва да отбележим преди всичко, че ако първата жена би съумяла да устои на подшушванията на змията, тя очевидно не би раждала в мъки. Преди този ден тя, изглежда, е била устроена съвсем другояче в сравнение с времето на своите първи раждания. Следователно в един миг, т.е. в момента на произнасяне на присъдата, бог е преправил из основи целия организъм на жената. Ето ти наистина пръст божи!
Трябва след това да се отбележи, че въпреки всемогъществото си бог не е успял да приложи в живота наказанието, на което е подложил целия женски род: твърде много жени раждат без болки. На второ място, колко много са жените, които не само че не се подчиняват на мъжете си, но ги водят за носа и ги държат в страх! Тяхното име е легион!
„А на Адама рече: задето си послушал гласа на жена си и си ял от дървото, за което ти заповядах, като казвах: не яж от него — проклета да е земята поради тебе; с мъка ще се храниш от нея през всички дни на живота си; тръне и бодили ще ти ражда тя; и ще се храниш с полска трева; с пот на лицето си ще ядеш хляба си, докле се върнеш в земята, от която си взет; защото пръст си и в пръст ще се върнеш“ (Битие, гл. 3, ст. 17–19).
Могат да се направят същите забележки, както и по-горе. Наказанието, наложено на Адам, е трябвало да падне върху всички мъже: в това са съгласни всички богослови.
Най-страшното от наказанията е смъртното наказание. Наистина този бележит бог забравил своята предишна заплаха, че който хапне от забранения плод, ще умре в деня на провинението си. Разсеяността на бога отец дала на осъдения достатъчно дълга отсрочка. Ако се вярва на Библията, Адам е живял още 930 години (Битие, гл. 5, ст. 5). Но ако Адам не е бил ял ябълка, той никога нямало да умре и ние също щяхме да бъдем безсмъртни.
Ако бог е наистина такъв, какъвто го рисува Библията, той е направил добре, като е оставил оттогава змията няма и тя нищо не може да разкаже, иначе тя би направила някакви разкрития. Трябва обаче да се отбележи, че лишаването на змията от дар слово не влиза в числото на понесените от змията наказания.
От само себе си се налага още една забележка. Тя се отнася до хляба, примесен с обилна пот. Твърде вероятно е в първобитните времена да не е имало хляб и хората да са се хранели с каквото попадне. Нека не ставаме обаче дребнави. Да допуснем, че бог е имал предвид цивилизованото бъдеще. Евреите, сред които са се появили библейските предания, наистина са яли хляб, когато преминали към заседнал живот и започнали да се занимават със земеделие. Обаче църковниците поддържат, че Библията е била написана не само за евреите: тя уж била закон за жителите на целия свят. Но хляб ядат само в онези страни, в които растат житни растения. Ескимосите не познават брашното. В много области на Индия, Америка, Централна и Южна Африка хората се хранят с плодове и дивеч.
Може би ще кажат, че думата „хляб“ бог е употребил във фигуративен смисъл, имайки предвид всякакъв вид храна? А защо ли все пак това наказание не е било наложено наистина на всички? Ако трудовите хора работят, за да ядат, ако някой, който живее от плодовете на своя труд, смята, че изкупва вината на Адам, това съвсем не може да се каже за богатите хора, които се наслаждават на наследени милиони! А угоените свещенослужители? Ако те се потят, то е само от тлъстина. Не трудът за прехраната ги кара да оросяват с пот насъщния си хляб!
Много недоброжелателен по отношение на човешкия род е 18-ят стих. Освен с хляб човек е осъден да се храни само с полска трева, както животните. Какво ще му даде земята? „Тръне и бодили“ — заплашва Библията. Все пак бог е пропуснал нещо: въпреки неговата гневна заповед освен хляб и трева хората ядат и още нещичко. И защо ли с мълниите си бог не разрушава гостилниците, които предлагат месни ястия?
Но ето какво се случило, след като присъдата е била произнесена:
„И даде Адам на жена си име Ева, защото тя стана майка на всички живеещи“ (Битие, гл. 3, ст. 20).
Този мил мъж досега не се е погрижил да даде име на своята другарка; той я наричал просто жена, както се вижда от 23 стих на втората глава на „Битие“.
Сега пък ще видим, че въпреки разпространеното мнение бог не е изгонил веднага Адам и Ева от земния рай. Като сметнал най-напред, че техните костюми от смокинови листа са твърде леки, бог отец им направил шити:
„И направи господ бог на Адам и на жена му кожени дрехи, с които ги облече“ (Битие, гл. 3, ст. 21).15
За направата на тези дрехи се е наложило да бъдат убити невинни животни; следователно първата скотобойна е била осветена и открита лично от господа бога. Как може да изискваме след това нашите прадеди да не са пожелали да използват за храна месото от тъй бързо и неочаквано убитите и одрани животни? „Да плюем на вегетарианската диета“ — трябва да са си казали те.
А господ бог тъй и щял да остави Адам и Ева да си живеят и умрат в рая, ако, срещайки ги след известно време облечени, не си спомнил за знаменитото „дърво на живота“, чиито плодове мъжът и жената не се сетили да хапнат.
„И рече господ бог: ето Адам стана като един от нас, да познава добро и зло; и сега — да не простре ръка да вземе от дървото на живота, та като вкуси, да заживее вечно“ (Битие, гл. 3, ст. 22).
Такъв е стих 22, за който не се споменава нищо в учебниците по „свещена история“.
И тъй, ясно е: тези двама глупаци — Адам и Ева, на които плодовете от дървото на живота не са били забранени, по най-глупашки начин ги изтървали. А ако мъжът и жената са били осенени от щастливата мисъл да хапнат от чудните плодове, докато бог е кроял за тях дрехите от кожи на зверове, те биха натрили носа на своя строг съдия! Наказанието не би могло да бъде приведено в изпълнение и бог би се оказал безсилен.
Не е ли истина, че „светата“ Библия е много смешна, когато я четеш внимателно?
Този „единствен“ бог, който понякога започва да говори за съществуване на няколко бога, естествено дрънка повече, отколкото трябва. Освен това обаче той, „всемогъщият“, безпомощно признава своята немощ да приведе в изпълнение произнесената от него смъртна присъда. Помислете само! Повечко смелост, малко досетливост и Адам и Ева са щели да станат безсмъртни въпреки бога и дори против неговата собствена воля.
И как ли, в края на краищата, трябва да се е поздравявал старият бог, когато си спомнил в последния момент за това проклето „дърво на живота“.
„Тогава господ бог го изпъди от Едемската градина, да обработва земята, от която бе взет. И изгони Адама, и постави на изток при Едемската градина херувим и пламенен меч, що се обръщаше, за да пазят пътя към дървото на живота“ (Битие, гл. 3, ст. 23–24).
Никакви съмнения, нали? Именно това злощастно „дърво на живота“ е занимавало повече от всичко стария „елохим“. В никакъв случай Адам и Ева не е трябвало да се връщат при него. Но в края на краищата, що за дива мисъл е било да създаде това дърво? Всъщност със своята способност да познава бъдещето бог, разбира се, съвсем не е можел да изпусне из предвид обстоятелството, че един от нашите далечни прадеди трябва да съгреши и че ще се наложи да осъди на смърт и него, и целия човешки род. При тези обстоятелства „дървото на живота“ не би могло да бъде нищо друго освен пречка за него. Нямаше ли да бъде по-добре за бога съвсем да не го отглежда?
А пък този херувим с горящия меч при едемската врата — що за глупост е това? Нима с една дума, с едно усилие на волята бог не е можел да повали и унищожи „дървото на живота“, загубило отнине всякакъв смисъл? Не се е сетил бог да направи и това!
Търсят се смели доброволци! Кой желае да се запише в експедицията за издирване на рая? Щом като господ бог се е погрижил за охрана на едемската врата, щом като той дори е стигнал дотам, че е взел толкова примитивни отбранителни мерки срещу опитите на човечеството да тръгне по пътя, който води към „дървото на живота“, това значи, че земният рай и чудното дърво още съществуват някъде. Ако, изследвайки областта между Тигър и Ефрат, видим ангел с огнен меч да пази някаква врата, ние ще можем да възкликнем:
— Стигнахме! Ето го рая, създаден от бога.16
Кой е впрочем тоя страж? В древноеврейския текст на книгата „Битие“ е употребена думата „херуб“. Тя значи „бик“ и произлиза от думата „хараб“, която значи „ора“. Древните евреи са подражавали на своите съседи и после завоеватели — вавилонците, в много обичаи, свързани също и с религията. Те например били започнали да правят огромни, подобни на сфинксове бикове, сложни някакви животни, които поставяли в светилищата. Тези образи имали две лица: едното — човешко, другото — на бик, а също тъй и криле, човешки нозе и копита на бик. Християнските богослови изопачили това. От „херуб“ направили „херувим“. А херувимите са розовобузести млади ангелчета, които нямат тела и изобщо нищо нямат освен детска глава и две мънички крилца. Такива ангелчета има много по църковните украси. Твърде е възможно ангелският портиер на земния рай да не отговаря точно на представите на наивните верующи за „херувимите“ и това, напротив, да е „херуб“ в староеврейски смисъл, с глава с две лица, от които едното е лице на бик. Това ще помогне на пътешествениците да го познаят отдалеч. Ако ли пък това е херувим от християнски тип, без тяло и ръце — той значи държи пламтящия меч със зъби, това също ще привлече нашето внимание.
Ние лично сме склонни повече към пазача с глава, която от едната страна е човешка, а от другата на бик.
И тъй, смелост в диренето на рая! Дори да не ни се удаде да проникнем там, пътешествието ще бъде интересно: може поне да се поразходим около градината и да нанесем рая върху географската карта, която страда досега от този съществен пропуск.
Четвъртата глава от книгата „Битие“ започва с кратката и достатъчно ясна забележка за това, че след изгонването им от рая библейските „прародители“ се погрижили най-напред да оставят след себе си потомство.
„Адам позна Ева, жена си; и тя зачена и роди Каина, и рече: придобих човек от господа. Роди още и брата му Авеля“ (Битие, гл. 4, ст. 1–2).
Като тълкували на шир и длъж Библията, нашите богослови намерили и тук за какво да се препират. Въпреки приведения по-горе текст и очевидно като не го намират за достатъчно ясен, някои от тях поддържат възгледа, че любовното общение на първите люде е станало още в Едем. Други поддържат мнението, че Ева е загубила невинността си веднага щом била създадена, като се опират на посочения по-горе откъс от „Битие“, трети твърдят, че преди изгонването им от рая на Адам и през ум не му е минало да познае Ева.
Разногласията не свършвали само с това. Богословите се разделили също и по следния учудващ повод: ако се приеме, че брачното общение на „първите човеци“ е станало, след като те са напуснали Едем, няма никакви основания да се твърди, че то е станало веднага след това. В такъв случай кога? Кога точно? Богословите искат всичко да знаят; тези люде притежават необикновено любопитство, особено по въпроси от този род. Те твърдят, че Адам отложил решителните стъпки по отношение на своята жена за петнадесет и дори за тридесет години. Други твърдят най-сериозно, че по взаимно съгласие и за да изкупят своя грях, Адам и Ева са нарушили половото си въздържание едва след… сто години.
Вие мислите, че това е всичко? Ох, колко малко познавате богословите! Някои от тях открили една легенда, според която Адам е пазил девствеността си сто и петдесет години все заради този нещастен „забранен плод“ и живял през цялото това време с някоя си Лилит, която като него била направена от земя. От съжителството с тази жена се родили няколко дявола.17 Едва след много години, когато бог вдигнал от него отлъчването, Адам се оженил за Ева. Ето тогава той започнал да създава деца люде. Най-сетне имало и такива коментатори, които твърдели, че известно време след изселването от Едем дяволът живял с Ева като мъж с жена.
Ами въпросът за раждането на Ева? Милите богослови намерили и тук неизчерпаем материал за благочестиви размишления и „научни“ изследвания. Те например съвсем сериозно разглеждали въпроса, дали Адам и Ева са имали пъп на корема или не.
Всичко това обаче са забавни дреболии. Да минем към онова, което се представя за нещо напълно сериозно и съществено. Сериозното в Библията също може да предизвика весело оживление и здрав смях.
„И Авел стана пастир на овце; а Каин беше земеделец“ — съобщава Библията (Битие, гл. 4, ст. 2).
Моля ви, размислете една секунда: кой от двамата синове на Адам според вас е послушал бога при избора на професия? Разбира се, Каин, защото господ заповядал на човека да обработва земята и да се изхранва изключително с това, което произвеждат полята. А Авел станал овчар. Ако той развъдил стадо овце, то е било, разбира се, не за да им се любува, когато пасат, и да им свири на кавал. Той е отглеждал овцете си за печене. Както виждаме, Авел е нарушил категоричните и ясни божи заповеди. Обаче това не му попречило да стане любимец на бога. Наистина, драги богослови, вашият господ бог трябва да се държи не в манастирски килии, а в подходящо лечебно заведение.
„След няколко време Каин принесе господу дар от земните плодове; и Авел също принесе от първородните на стадото си и от тлъстината им. И господ погледна благосклонно на Авеля и на дара му; а на Каина и на дара му не погледна благосклонно. Каин се много огорчи и лицето му се помрачи“ (Битие, гл. 4, ст. 3–5).
Имало е наистина от какво да се огорчава: та бог е проявил тук капризна несправедливост18.
„И каза господ (бог) на Каина: защо се ти огорчи? И защо се помрачи лицето ти? Ако правиш добро, не повдигаш ли лице? Ако пък не правиш добро, то грехът стои при вратата; той те влече към себе си, но ти владей над него“ (Битие, гл. 4, ст. 6–7).
Библията не казва какво е отговорил Каин на бога. Трябва да се признае, че непонятната бърканица, изложена в седмия стих, може да обърка всекиго. Да се отговори е било наистина мъчничко. Каин не е бил пророк. Иначе той би могъл да каже:
— Значи вие предпочитате месни жертвоприношения, многоуважаеми господин боже? Добре! Обаче вие давате пример, който ще следват всички езически жреци. Вие проявявате вкусове, за които ще се вкопчат всички идоли. Тези вкусове впоследствие ще бъдат обявени за груби и недостойни за божествата. И знаете ли още от кого именно? От самите привърженици на Библията — служителите на религията!
Но Каин не отговорил нищо. Този човек, който положил толкова труд за отглеждане на тикви, който принесъл на господа в жертва своите най-сочни пъпеши и ги видял пренебрегнати, разбрал, че бог му се надсмива, и бил толкова обиден от това, че за миг си загубил ума. И ето, вместо да се разгневи на капризния и груб егоист — бога, той се нахвърлил върху своя брат.
„И рече Каин на брата си Авеля: (да идем на полето). И когато бяха на полето, Каин нападна брата си Авеля и го уби“ (Битие, гл. 4, ст. 8).
Кратко и ясно. Каин е бил енергичен момък! Той поканва своя брат да отидат на разходка, извежда го на полето под някакъв предлог, например да си наловят пеперуди, и като го замъква надалеч, подхваща грозна кавга с Авел; после с кирката по главата — и готово! Излиза, че от цялото човечество пръв е сефтосал смъртта не някой друг, а любимецът на бога Авел.
Какво става след това в главата на Каин? Развълнуван ли е той от ужаса на своето престъпление? Съвсем не. Той се превръща веднага в закоравял разбойник, в, така да се каже, вроден каторжник. У него няма ни най-малко угризение на съвестта. Той придобива изведнъж необикновена дързост по отношение на бога и не изпитва никакъв страх пред него.
„И рече господ (бог) на Каина: де е брат ти Авел? Той отговори: не зная; нима съм пазач на брата си?“ (Битие, гл. 4, ст. 9).
Тъй че картината е пред очите ни: бог отец се подава от един облак и пита убиеца, а той мърмори през зъби със забележителното спокойствие на професионален престъпник, който е уверен, че е заличил следите на престъплението и води за носа следствените органи. Бог обаче не е изпуснал нито една подробност на произшествието; неговото божествено око и този път се оказало на висота.
„И рече (господ): какво стори? Гласът на братовата ти кръв вика от земята към мене“ (Битие, гл. 4, ст. 10).
Ясно е, че Каин ще бъде жестоко наказан. Бог го проклина и заявява:
„Когато работиш земята, тя не ще ти дава вече силата си; ти ще бъдеш изгнаник и скитник по земята“ (Битие, гл. 4, ст. 12).
Каин е обречен на скитничество, да няма постоянно място, обречен е вечно и безспирно да скита и да се мъчи. Но разрешете, драги боже! Ако в своите скитания той няма да знае нито отдих, нито покой, как в същото време ще бъде и земеделец? Та нали това занятие изисква уседналост? Как ще може да обработва земята, та дори и безплодно?
Обаче библейският Каин приел всичко това за сериозно, изплашил се много и дори от страх забравил, че човечеството се състои от трима само човека — неговите родители и той самия. Нему вече му се привижда, че по време на своите скитания той може да бъде убит изневиделица от някакви престъпници.
„И рече Каин господу (богу): наказанието ми е по-голямо, отколкото може да се понесе; ето, ти сега ме пропъждаш от лицето на земята и аз ще се скрия от лицето ти и ще бъда изгнаник и скитник по земята; и всеки, който ме срещне, ще ме убие“ (Битие, гл. 4, ст. 13–14).
И изведнъж господният гняв се смекчил. Загубил чувството за реалност, бог взема Каин под своя защита срещу несъществуващите убийци. Ако това не е глупост, интересно е да се знае какво е?
„И господ (бог) му каза: затова именно всекиму, който убие Каина, седмократно ще се отмъсти. Тогава господ (бог) тури на Каина знак, за да го не убие никой, който го срещне“ (Битие, гл. 4, ст. 15).
Тук неволно очакваш по-нататък разказ за скитническите приключения на Каин. Но напразно. Оказва се, че никой не е бил по-голям домосед от този „скитник“.
„И отдалечи се Каин от лицето господне и се засели в земята Нод на изток от Едем. И позна Каин жена си и тя зачена и роди Еноха. И съгради той град и нарече града по името на сина си Енох“ (Битие, гл. 4, ст. 16–17).
Оттук ние узнаваме, че Каин се оженил; авторът не казва за кого. Ясно е, че Адам и Ева са имали дъщери, които Библията не е благоволила да спомене, и че Каин се е оженил за една от своите сестри. Ние не ще го обвиним в грях: съдейки по „свещеното писание“, кръвосмешението е било задължително в първите времена на човечеството.
Но това, което ни кара да подскочим от изненада, е градът, основан от Каин. Това е вече прекалено! Скитник, който строи град! А какви работници е наемал той? С какви ли инструменти са се ползвали те за строителните работи? И на края, откъде е набирал Каин жителите за този славен град? Благочестивият автор на „свещеното писание“ не се е посвенил да излъже тук прекалено самонадеяно.
Следващите стихове ни описват потомството на Каин. Енох родил Ирад; Ирад родил Мехиаел; Мехиаел родил Матусал; на всички тези лица се знаят само имената. Матусал родил някой си Ламех, който бил по брачните работи по-неутолим от своите благородни предци. Почтеният Ламех е откривателят на многоженството: за начало той си взема две жени. От жена си Ада той има двама сина, наречени Иавел и Иувал, а от жена си Цила има син Тувалкаин и дъщеря Ноеми.
Изглежда, че синовете на Иавел са предпочели чистия полски въздух пред града, построен от прадядо им Каин, тъй като те първи на земята са живели в шатри (ст. 20). Що се отнася до синовете на Иувал, на тях, напротив, градът се понравил; именно те се оказали и най-веселите в семейството: обичали музиката. Иувал бил „баща на всички, които свирят на гусли и кавали“ (ст. 21).
Многоженецът Ламех е бил, както изглежда, не с всичкия си. Книгата „Битие“ дава една от неговите речи, която има наистина това добро качество, че е кратка. Обаче нито един коментатор никога не е могъл разумно да я обясни:
„И рече Ламех на жените си: … жени Ламехови! Послушайте думите ми: аз ще убия мъж, който би ме уязвил, и момче, което би ме наранило. Ако за Каин се отмъщава седмократно, то за Ламех — седемдесет пъти по седем“ (Битие, гл. 4, ст. 23–24).
Тази реч подействувала страшно върху двете дами: като били вероятно напълно смаяни, те не поискали дори и най-кратко обяснение за това разпалено самохвалство.
По-нататък „писанието“ минава непосредствено към регистриране на акта на раждането на Сит, третия син на Адам.
„Адам пак позна жена си (Ева), и тя роди син и му даде име Сит; понеже (казваше тя) бог ми даде друго чедо вместо Авеля, когото Каин уби. На Сит тъй също се роди син и той му даде име Енос; тогава начнаха да призовават името на господа (бога)“ (Битие, гл. 4, ст. 25–26).
Следващата пета глава е посветена изключително на родословието на Ной, потомък на Адам от Сит. Потомството на Каин се оставя настрана и по-нататък не се споменава.
Тук намираме следното развитие на родовото дърво, в което са казани само имената на първородните синове: Сит, Енос, Каинан, Малелеил, Иаред, Енох, Матусал, Ламех, Ной. Най-куриозното в тази глава са сведенията за необикновеното дълголетие на всички тия патриарси: Адам бил на 130 години, когато се родил Сит, живял още 800 години; Сит умрял на 912 години; Енос преживял 905 години, Каинан — 910 години. Най-млад умрял Ламех, бащата на Ной; този Ламех (който не бива да се смесва с чудноватия двуженец Ламех) се поминал при своята 777-ма пролет.
Енох, синът на Иаред, бил най-ловкият от всички останали, той чисто и просто не умрял.
„Енох живя шестдесет и пет (165) години и роди Матусал. И откак роди Матусал, Енох ходи по бога триста (200) години и роди синове и дъщери. А всички дни Енохови бяха триста и шестдесет и пет години. И ходи Енох по бога и изчезна, понеже бог го взе“ (Битие, гл. 5, ст. 21–24).
"Дните на Адама, след като роди Сита, бидоха още осемстотин (700) години, и той роди синове и дъщери… След рождението на Еноса Сит живя осемстотин и седем (707) години и роди синове и дъщери… След рождението на Каинана Енос живя осемстотин и петнайсет (715) години и роди синове и дъщери" (Битие, гл. 5, ст. 4, 7, 10).
Този случай е прекрасен! Не е важно с какви обяснения богословите са го разкрасили: на тях ние не се учудваме.
Почетната купа за дълголетие печели Матусал — син на взетия жив на небето Енох: здравеняк е бил наистина! Той прекарал в полово въздържание 187 години и едва след това си позволил да даде на света Ламех II. След това живял още 782 години, като този път вече проявявал мъжките си способности.
„След Ламеховото рождение Матусал живя седемстотин и осемдесет и две години и роди синове и дъщери“ (Битие, гл. 5, ст. 26).
Общо 969 години! Моля, не се съмнявайте: такава е била преди продължителността на живота.
Ами какво ще кажете за Ной, сина Ламехов? Ламех нарекъл своя син Ной, казвайки: „той ще ни утеши в работата ни и труда на ръцете ни при обработване на земята, която господ (бог) прокле“ (Битие, гл. 5, ст. 29).
„Ной беше на петстотин години и роди Ной (трима синове) Сима, Хама и Иафета“ (Битие, гл. 5, ст. 32).
Да доживееш до 500-ната си година и едва тогава да започнеш да се целуваш със своята жена? Впрочем, по-добре късно, отколкото никога!
По повод необикновеното дълголетие на патриарсите от книгата Битие е било изписано много мастило. Чувствувайки колко трудно е да се смелят подобни небивалици, католическите учени богослови са се стараели да спасят повествованията на „свещената“ книга от присмехи; те започнали да твърдят, че под години може би трябва да се подразбират лунните месеци, защото през оная епоха времето било изчислявано уж само по месеци. По този начин ще излезе, че Матусал е живял всичко 80 години. Но на тези коментатори слагат крак бесните фанатици, които искат да вярват в чудното дълголетие на първите люде. Те настояват, че библейските години трябва да се смятат именно по 12 месеца, иначе библейските приказки ще станат съвсем смешни. Според книгата „Битие“ например Авраам умрял „наситен на живот“ на 175 години от рождението му (гл. 25, ст. 7–8). Ако годините се броят по лунни месеци, ще излезе, че Авраам е живял всичко 14 години и 7 месеца. Или друг пример: Библията казва, че Енос, Каинан Малелеил са родили първенците си на 90, 70 и 65-годишна възраст. Ако се пресмята в лунни месеци, трябва да се допусне, че тези праотци са имали деца, когато са били на 7 и половина години, на 5 години и 10 месеца и на 5 години и 5 месеца. И най-сетне съгласно библейския текст Нахор е създал потомство на 29 години. Може ли да се допусне, възкликва един благочестив коментатор, че Нахор е бил едва на 2 години и 5 месеца, когато му се родил първият син?!
Разбира се, уважаеми господа служители на култа, Библията смята годината с 12 месеца. Но в такъв случай е безкрайно забавно, че наивникът Ной е чакал да чукне петстотната му година, за да започне най-подир полов живот.
Приближаваме до едно от най-интересните места на Библията. Неговото зачеркване в кратките ръководства по „свещена история“ характеризира най-добре от всичко безсрамието на църковниците и тяхното изкуство да извъртат догмите на вярата. „Светите“ отци на черквата плещят по всевъзможни начини, че Библията е „божествена“ книга, че тя била написана под непосредствената диктовка лично на бога, че всичко, написано в нея, е самата истина, най-съвършена и най-висша, и че тази книга е достойна за най-искрено преклонение. А защо църковниците не дават на вярващите възможност да я знаят изцяло, без да съкращават нито един стих? Та нали тези „свещени“ книги трябва да се приемат такива, каквито са. Ако ли пък се зачеркват от тях едни или други места, защото се намират в противоречие с известни пунктове на богословските науки, с провъзгласените догмати на вярата, тогава по-лесно е да се захвърли цялата книга. Тя вече е не свещена, а достойна за презрение. Лъжата, в който и да е пункт, може да бъде достатъчен аргумент, за да се опровергае божественият произход на цялата книга.
Щом споменат името на Ной обаче, религиозните проповедници преминават направо към историята с потопа, като твърдят, че развратът на човеците разгневил бога и го заставил да изпрати потоп за всички, с изключение на едно семейство, чийто глава бил уж праведник.
Това вече не е Библия! Тя говори друго. В четирите стиха на шестата глава от книгата „Битие“ се посочва каква е била истинската причина за падението на хората. Господа църковници, вие нямате право да отминавате с мълчание този епизод от вашето „свещено писание“! Ако то ви поставя в затруднено положение — толкова по-зле: не е трябвало „светият дух“ да диктува такива неща на автора на „Петокнижието“. Хапчето е горчиво, но „светите“ учители и отци на църквата са гълтали вече някога; сега е ваш ред — гълтайте и вие!
Хапчето, което съвременните богослови се мъчат не да преглътнат, а да изплюят, без да го види никой, са първите стихове от шестата глава на книгата „Битие“.
„Когато човеците взеха да се умножават на земята се родиха дъщери, тогава синовете божии видяха, че дъщерите човешки са хубави, и взимаха си от тях за жени, кой каквато си избереше.
И рече господ (бог): няма моят дух да бъде вечно занемаряван от (тия) човеци, защото са плът; нека дните им бъдат сто и двадесет години.
В онова време имаше на земята исполини, особено пък откак синовете божии почнаха да влизат при дъщерите човешки и тия почнаха да им раждат: това са силните, от старо време славни човеци“ (Битие, гл. 6, ст. 1–4).
"Когато човеците взеха да се умножават на земята и им се родиха дъщери, тогава синовете божии видяха, че дъщерите човешки са хубави, и взимаха си от тях за жени, кой каквато си избереше" (Битие, гл. 6, ст. 1–2).
Макар че книгата „Битие“ не ни е разказала историята за сътворението на ангелите, все пак вече втори път тя споменава за тия свръхсъвършени същества: първия път това бе „херуб“, турен за часовой на Едемската врата. Полезно е в такъв случай да се кажат няколко думи относно вярванията в ангели на древните евреи.
Като вземат своята религия от старите вярвания на древните евреи, християните просто са измислили нови догми, от които в Библията няма и следа. Изцяло измислена е например историята с бунта на дявола Сатана и неговото смазване от архангел Михаил. Понеже ние изследваме тук Библията предимно от гледището на християнската вяра, не бива да отминем този въпрос.
Според учението на християнските богослови в отколешни времена господарят на небесата — бог, очевидно си е казал, че не подобава на него, всемогъщия, да се ограничава със създаване само на небето и земята. Щом като е населил земята, защо да не насели и небето? На времето му е бил дотегнал хаосът. Но още повече му омръзнала самотата в рая. Тъй като е бил майстор просто от нищо да създава множество забавни неща и дори одушевени същества, той създал за себе си ангелите, чието предназначение било да бъдат приятна компания лично за бога. Той си поръчал кресло с герб за председателствуване на небесните събрания. За да развличат бога, ангелите пеят непрестанно. Като свръхестествени същества те, разбира се, никога не се изморяват и гласът им е винаги на нужната висота.
Но ето че един от ангелите, момче, което църковниците нарекли Луцифер-Сатана, харесал за себе си трона на всевишния и помислил, че не ще му бъде зле да заеме председателското кресло вместо неговия всемогъщ създател. Това престъпно желание било прието като чудесно развлечение от някои ангели, на които вероятно са били омръзнали неспирните упражнения по пеене, и те се присъединили към храбреца, докато по-голямото мнозинство от останалите ангели били против неговия замисъл. Някой си Михаил, наречен архангел, т.е. „старши ангел“, се заел със защитата на божите интереси. Той поел командуването на небесните войски и хубавичко набъхтал Сатаната. Ангелът бунтовник бил низвергнат в ада — в някакво си подземно „царство“, създадено незабавно за него. Там се сгромолясали и неговите съмишленици, а бог отново седнал на своето председателско кресло.
Такава е легендата, от която църковниците направили догмат на вярата за своите тръпнещи слушатели, защото в края на краищата този епизод служи главно за това, да навява страх на набожните хора: пазете се, моля, благочестиви овци! Ако вие не се подчинявате на заповедите на господа църковниците, ще полетите като злите ангели направо в ада.
В староеврейската библия, на местата, където става дума за дявола, т.е. в онези нейни книги, които са написани безспорно след вавилонския плен (повече от хиляда години след смъртта на Моисей), най-важният от всички дяволи се нарича Сатана. Дяволите пък са просто зли духове, прилични на бога и на неговите близки. Никакво друго пояснение за тях не се дава. Тях никога не ги представят като нещастници, изгонени от небесния рай и приковани към стените на огнения ад. Така например в преданието за Иов злият дух Сатана се шляе по небето, разхожда се там като у дома си и дори безцеремонно влиза в спор с бога. Виждайки, че тия дяволи от последните книги на Библията се чувствуват тъй добре и не страдат от адски мъки, критиците забелязали, че това отговаря на вярванията на халдейците и персите, чиито книги водят началото си от още по-дълбока древност, отколкото книгите на евреите. Тяхното заключение било, че през време на дългото вавилонско пленничество евреите са прибавили към своите вярвания някои от вярванията на народите, сред които им се е наложило да живеят. Впрочем и името, с което евреите са нарекли най-главния дявол, носи белега на халдейската или вавилонската религия: „сатана“ не е еврейска, а халдейска дума и означава „омраза“.
Следователно бог е скрил от „избрания“ от него еврейски народ не само историята с дворцовия заговор на известен брой ангели, но дори и истинското име на главния бунтовник. Библията никъде не го нарича Луцифер. Това име му е дадено от християните. Но отците и учителите на църквата са се старали всячески да намерят някакво указание за Луцифер във Вехтия завет. За тази цел те прибягнали до фалшификация, която подвежда лесно верующите, които сами не четат Библията, а само я слушат, както им я четат и тълкуват професионалистите. Тази фалшификация трябва да се изясни и ние молим читателя да ни извини за малкото, но налагащо се отклонение.
В пророчеството на Исая (гл. 14, ст. 12) става дума за Луцифер и се употребява сегашното му име, твърдят богословите и дават за пример началото на стиха, като обаче го фалшифицират с помощта на латинския превод на Библията.
В тази глава фанатично разпаленият евреин, разгневен от факта, че вавилонците държат толкова дълго в плен неговия народ, излива своя патриотичен гняв и предсказва на вавилонския цар, че неговото царство също ще понесе разруха и ще бъде обърнато в прах.
„Господ ще помилува Иакова — възкликва Исай — и пак ще обикне израиля; ще ги засели в земята им… Ти ще подемеш победната песен против вавилонския цар и ще кажеш как изчезна мъчителят — пресече се тиранията! Господ съкруши жезъла на нечестивците, скиптъра на владетелите.
Как падна ти от небето, деннице, сине на зората! Разби се о земята ти, който тъпчеше народите.
А ти си захвърлен вън от гробницата си като захвърлен клон, като дреха на убити, на погубени с меч, които спускат в каменни ровове — ти си като тъпкан труп.
Няма да се съединиш с тях в гроба; защото ти разори земята си, уби народа си; племето на злодейците до веки няма да се спомене“ (Исаия, гл. 14, ст. 1, 4, 5, 12, 19, 20).
Нужно е действително нечувано нахалство, за да може да се твърди, че тук Исай говори за Луцифер — Сатаната. Думата е, разбира се, за вавилонския цар — и само за него; това е изблик на гняв, злоба и заплаха по адрес на Навуходоносор — поробителя на еврейския народ.
Да видим сега по какъв начин „светият“ Йероним, който превеждал Библията на латински език, е подправил текста. Като се възползвал от това, че Исай сравнява вавилонския цар със зорницата (планетата Венера), наричана Хелел (Заря) от евреите и Луцифер (светоносец) от римляните, той си позволил да изложи на латински първата част на дванадесетия стих така: „Quomodo eecidisti de coelo, Lucifer, qui mane oriebaris“ („Как падна от небето, Луцифере, ти, който ставаше в зори“).
Като споменава името на Хелел, оригиналният еврейски текст говори за вавилонския цар. Царят се сравнява със зорницата — с Венера. А богословите възкликват тържествуващо: „Сгромолясването на Луцифер е отбелязано от Библията! За това говори пророк Исай!“
Каква увереност! Ще кажем още веднъж: в древните „свещени“ книги на евреите няма никакви основания за легендата относно бунта и поражението на Луцифер!
Ние се връщаме пак към ангелите от шеста глава на книгата „Битие“ и отново се обръщаме към източници не по-малко свещени от предишните, в които ще намерим някои подробности за съжителството на тези небесни обитатели с красивите девойки от човешки произход.
Учебниците по „свещена история“, съставени за ползване на простите смъртни, не съдържат, разбира се, ни най-малък намек за приключенията, които се разобличават в цитираните по-горе четири стиха, но тези стихове не са зачеркнати от Библията. Това още не е всичко: служителите на религията имат за себе си, и само за себе си, още една книга, която обграждат с голяма почит, без обаче да я разпространяват нашироко. Това е книгата на Енох.
Енох — вие не сте забравили нали? — е бил патриархът, живял 365 години, в когото бог се влюбил и когото той задигнал при себе си на небето „в плът и кръв“, както Юпитер задигнал Ганимед19. Според една легенда обаче Енох уж написал книга, която той, за щастие, не отнесъл със себе си в рая. Той я завещал на своя син Матусал, а Ной взел скъпоценния ръкопис със себе си в ковчега.
Наистина тази Енохова книга дълго време никой не бил виждал. Твърди се, че по „времето на апостолите“ (т.е. преди 19 века) тя е съществувала, макар впрочем да не е известно къде. Доказателство за това се намирало в Новия завет. В посланието на апостол Иуда има такъв текст (ст. 14–15): „За тях е пророкувал и Енох, седмият от Адама, като казва: ето идва господ с десетки хиляди свои свети ангели, за да извърши съд над всички и да изобличи всички нечестивци между тях…“
Е, щом „светият апостол“ цитира книгата, значи той я знае! И в продължение на няколко века богословите питали: какво ли е станало с книгата на Енох? Най-сетне многоизвестният пътешественик, шотландецът Яков Брюс, намерил тази прочута книга в Абисиния (Етиопия). Справедливо е да се отбележи, че той просто попаднал на етиопска легенда, понеже в края на краищата е малко вероятно митическият Енох да е писал своята история именно на етиопски език. Но вижте колко е хубаво всъщност да разполагаш с „божествено провидение“, когато се занимаваш с богословие! Написана от Енох на господствувалия преди „вавилонското стълпотворение“ език, тази чудесна книга е имала щастлива участ. Независимо, че първобитният език бил съвсем внезапно и безвъзвратно загубен, книгата намерила староеврейски преводач. След това еврейският превод, който е бил известен на апостолите и църковните отци, изчезнал като дим. И изведнъж пак: някакъв шотландец в края на XVIII век намира пълния й текст в Абисиния. Големи благодарности, „божествено провидение“! Още веднъж благодаря!
Брюс отнесъл своята находка в библиотеката на Оксфордския университет, за нечувана радост на богословите. Появили се преводи. В 1838 г. бил издаден английският превод от ирландския архиепископ Ричард Лоуренс20.
Книгата на Енох се дели на 11 глави. В нейната втора глава именно се разказва историята за любовта на ангелите към земните девойки.
„Защото броят на хората много порасна, те си отимаха и много хубави девици. И най-хубавите ангели ги обикнаха и с това бидоха въвлечени в много прегрешения. И се въодушевиха те и рекоха: да идем на земята и да си изберем жени между най-хубавите човешки дъщери. Тогава Семиазас, когото бог бе направил княз над най-личните ангели, им отговори: тази помисъл е прехубава, но страхувам се, да не би да не дръзнете да я постигнете и да не трябва сам да народя деца от прекрасните дъщери човешки. И всички отговориха: кълнем се да изпълним нашата помисъл и да бъдем проклети, ако я нарушим. И се съединиха с клетва. И бидоха те двеста в началото. И беше това по времената, когато живееше Иаред, баща на Еноха. И тръгнаха заедно и се спуснаха от небесата и се изкачиха на планината Хермонска, клетвената планина. Ето имената на двайсетте най-главни измежду им: Семиазас, Атаркут, Арасиел, Хобабиел, Хорамам, Рамиел, Сампсих, Закинел, Балкиел, Азакиел, Фармар, Амариел, Анагемас, Таузаил, Самиел, Саринас, Евмиел, Тириел, Юмиел, Сариел. Те и други, и още много други взеха си жени в 1170 лето от сътворението на света. И от тези бракове се родиха исполини…“
Тук, разбира се, не става и дума за бунт против бога: няколко небесни ловеласи21 начело с княз Семиазас, който не е нито Луцифер, нито Сатана, само се впуснали на лов за любовни приключения по земята и нищо повече.
Вярно е, че когато мнозина започнали да следват техния пример, виждайки се изоставен, бог започнал да мърмори. Но той дълго още търпял и не се сърдил. За причината пък на великия му гняв, който в края на краищата се разразил, между книгата на Енох и книгата „Битие“ няма единство. Тук нещо не е в ред. Да видим!
Според книгата „Битие“, вследствие задирянето на земните жени от ангелите хората станали много чувствени. Тук, струва ни се, има с какво да се занимава богословът. Наистина, би казал той, ако играта се харесала на красивите девойки и те били толкова ненаситни, ангелите, като свръхестествени същества, са могли да им доставят удоволствие също в свръхестествен размер, а това е трябвало да предизвика подражание от страна на простите смъртни, техни съперници, което на последните не било така лесно. Но какво значение е имало това за бога, питаме ние? Не е ли заповядал той човечеството да се плоди и размножава?
Книгата на Енох представя събитията в друга светлина. Като станали на земята щастливи татковци, ангелите почувствували интерес към децата си и се оказали съвсем необикновени настойници. Научили ги не само да шлифоват скъпоценни камъни, но също на магьосничество и на изкуството да предсказват бъдещето по небесните светила. Те открили големи тайни на своите любовници. Последиците са ясни: госпожиците — любовници на ангелите, и техните незаконородени синове исполини се издигнали бързо над останалите хора. Лесно е да се каже! Какво ли само не можеш да направиш, ако знаеш магия!
„И зарида земята и се изпълни с викове на скръб.“
Трогнати от тези „страдания“ на земята, група от четирима ангели помолили бога да сложи край на това бедствие. В същото време господин Азазел — ангел, женен за земна девойка, се скарал със Семиазас, набъхтал го с юмруци и заел мястото му на предводител на небесните веселяци. Бог изпратил ангел Рафаил да напердаши ангела Азазел и нашият Азазел бил затворен от Рафаил в една пещера в пустинята Додоел.
И ето бог намерил, че както и да го усуква, потопът е нужен. За да попречи на исполините да се занимават с магии, той решил да потопи целия свят, в това число и простите хора, които били само страдали от тези магьосници. Ангелите пък, които отишли да скиторят и да водят разпуснат живот по земята, той извикал в небесата и им заповядал занапред да се държат смирено и да не блудствуват.
Трябва да се предполага, че именно по това време ангелите са станали безполови. За да се предпази от възможни нови лудории от тяхна страна, господ бог вероятно ги е накарал да се разделят със съответните си органи, както това са правили източните царе, по отношение на всеки, който е заемал известна служба в техния харем. Съвсем неоснователно църковниците изхвърлят този епизод от своите кратки ръководства по „свещена история“. Хората биха научили поне защо ангелите, са станали евнуси.
Забравен в пещерата, където го хвърлил Рафаил, бедният негодник Азазел, разбира се, се е удавил през време на световното наводнение. Да пролеем сълзи над неговата печална съдба!
Кажете след това, че божието провидение няма пръст за откриване книгата на Еноха! Тя не се е загубила при първите християни; апостол Иуда я цитира; някои от църковните отци говорят също за тази книга като за много известна. Книгата на, Енох е била на почит у християните до IV век. А по-късно, като разбрали, че „Енох“ поддържа и обяснява добре неприятните четири стиха от шестата книга на „Битие“, църковниците я изхвърлили от Библията.
Като виждаме как евреите са си представяли ангелите, ние не може да не признаем, че християнската църква е внесла в тази теория значителни поправки. При това тя все пак признава, че еврейският народ е бил избран от бога, и приема неговите религиозни книги като „свещени“ и „неоспорими“.
Евреите са подреждали ангелите по йерархическа стълба с 10 стъпала:
1. Кадошим, или пресвети. 2. Отамимим — бързи. 3. Оралим — силни. 4. Шасмалим — пламенни. 5. Серафим — искри. 6. Малахим — пратеници. 7. Елохим — божествени. 8. Бен елохим — божи деца. 9. Херувим ангели-бикове. 10. Ишим — одухотворени. Папа Григорий I обаче разпределил ангелите по съвършено друг начин. Според неговата „пресветейша“ заповед в християнството е прието ангелите да се разпределят в три степени по три чина във всяка: първа степен — серафими, херувими и престоли; втора степен — ангели на силата, властта и господството, и трета степен — ангели на началото, архангели и обикновени ангели. От това се вижда колко е голяма властта на папите: да имаш правото да преустройваш небесните рангове — това не е шега.
Християнските църковници твърдят, че евреите не са били разбирали своите „свещени“ книги и че те и досега не разбират своята религия, не познават „истинската“ вяра. Тези глупави евреи, представете си, не се досещали, че техният Исай, като нападал вавилонския цар, техния враг, и като му „предсказвал“ деня на неговото падане, е имал предвид не падането на този цар, а старинната легенда за бунта на Луцифер срещу бога! И що за дръвници са били тия равини, щом не са могли да прочетат това между редовете!
Пък и освен това, казват християнските църковници, има още много неща, за които евреите дори и не подозират в своята Библия.
Например „троицата“! Опитайте се да убедите верующ евреин, че той се покланя на един бог в три лица. Напразно ще си губите времето: той ще ви се изсмее в лицето. Ще ви каже, че ако бог е триединен, би открил това на Моисей, на патриарсите, на пророците. С Библията в ръце той ще твърди, че нито една дума в нея не намеква за съществуването на „троицата“, която той смята за непонятна, и че „светото писание“, обратно, представя личността на бога като единна и неделима.
Виждайки това „убого недомислие“, християнският богослов снизходително ще се усмихне и ще свие рамене. За него, виждате ли, са достатъчни двата първи стиха от книгата „Битие“, за да покаже, че „троицата“ е съществувала във всички времена и че това е съвсем ясно. Тържествено той ще ги цитира:
„В начало елохим сътвориха небето и земята. А земята беше безвидна и пуста («тогу богу»); тъмнина се разстилаше над бездната и дух божи се носеше над водата“.
Такъв е буквалният превод на еврейския текст.
Не виждате ли тук бог отец, бог син и бог дух? Наистина на пръв поглед те са малко незабележими. Но сложете си богословските очила и ще разпознаете много леко „троицата“. Наши очила, ако вие позволите, ще бъде разсъждението на Блажения Августин в неговата чудесна книга „De cantico novo“ (гл. VII). Няма нищо по-убедително от това негово разсъждение. Всички богослови единодушно признават Августин за светило на богословието.
Изразът „в начало“, което е начало на времената и нещата, означава „бог син“. Доказателства ли искате? Разлистете новозаветната книга „Откровение на свети Йоан Богослов“, глава трета: Христос се нарича тук „началото на божието създание“ (ст. 14). Отворете Евангелието на Йоана, глава осма: запитан от евреите — „кой си ти?“ — Исус отговорил: „от начало“ (ст. 25).
Първият стих на книгата „Битие“ трябва следователно да бъде прочетен така: „в бог син, който е начало, бог отец сътвори небето и земята“.
Вие „видяхте“ първите двама герои на „троицата“, но вие още не виждате третия? Минутка търпение! Вземете моля пак очилата на „свети“ Августин: Третият герой — „бог дух“ — се намира в края на втория стих: „дух божи се носеше над водата“. Не ви ли говори този „дух“ нещо? Този „дух“ е именно бог „свети дух“.
Затова преводът на еврейския текст получава този вид: „В бог син, началото на всички неща, бог отец сътвори небето и земята; но земята се намираше в хаос, покриваше я тъмнина и бог дух се носеше над водата.“
И само като си помислиш, че евреите се изхитрили да не видят това в първите два стиха на своята собствена библия! Наистина необикновено заслепение!
Възхищавайте се на „бог дух“, който в епохата на хаоса си губил времето само за да се носи над водата. Неволно се налага обаче въпросът: наистина ли „свети дух“ е гълъб?
Според нас това е просто патица!
Книгата „Битие“ е твърде сдържана, когато описва подробностите за престъпленията и греховете, извършени на земята от потомците на Адам по време на съжителството на ангелите с жени. Тя казва само:
„И видя господ (бог), че развратът между човеците на земята е голям и че всичките им сърдечни мисли и помисли бяха зло във всяко време“ (Битие, гл. 6, ст. 5).
Да кажем направо: очевидно потомците Адамови забравили да се молят редовно сутрин и вечер, защото нищо не гневи бога така, както неточността в молитвите. Пък и всеки свещеник ще ви каже, ако вие не знаете това, че онзи, който забравя да се моли, е готов да попадне във всякакъв грях.
„И разкая се господ, задето беше създал човека на земята, и се огорчи в сърцето си. И рече господ: ще изтребя от лицето на земята човеците, които сътворих; от човек до скот, гадове и птици небесни ще изтребя, защото се разкаях, задето ги създадох“ (Битие, гл. 6, ст. 6-7).
Божие разкаяние! Това вече не е нещо толкова обикновено. И при това скръбта на старика е била безмерно парлива, тъй като затъмнила разума му и го накарала да вземе решение за изтребване и на всички животни, които в нищо не са били виновни и не са съгрешавали никак. Като се има предвид всемогъществото на бога, най-просто за него вероятно е било да промени хората; но, както ще видим, той предпочел да ги издави. Това вече — трябва да си признаем — не е съвсем по бащински!
„А Ной намери благодат пред очите на господа (бога)“ (Битие, гл. 6, ст. 8).
Това е „бил човек праведен и непорочен в своя род“ (ст. 9). И ето бог отец идва при него на официално посещение, за да го предупреди за подготвяната катастрофа и да му даде възможност да се спаси.
„И рече (господ) бог на Ноя: краят на всяка плът дойде пред лицето ми, защото земята се напълни със злодейства от тях; и ето, аз ще ги изтребя от земята.
Направи си ковчег от гаферово дърво; направи преградки в ковчега и го засмоли отвътре и отвън със смола.
И го направи тъй: дължината на ковчега — триста лакти; ширината му — петдесет лакти; а височината му — трийсет лакти.
И направи на ковчега прозорец и на един лакът го завърши отгоре, а вратата на ковчега тури отстрана; направи в него долен, среден и горен (кат).
И ето аз ще напратя на земята потоп от вода, за да изтребя под небесата всяка плът, в която има жива душа; всичко, що е на земята, ще се лиши от живот.
Но с теб аз ще сключа моя завет, и в ковчега ще влезеш ти и с тебе — твоите синове, жена ти и жените на твоите синове.
Вкарай в ковчега тъй също (от всякакъв добитък и от всички гадове, и) от всички животни, и от всяка плът по две, за да останат с тебе живи; нека те бъдат от мъжки и женски пол.
От (всички) птици според рода им и от (всякакъв) добитък според рода му, и от всички влечуги по земята според рода им — от всички по две ще влязат при тебе, та да останат живи (с тебе от мъжки и женски пол).
А ти си вземи всякаква храна, с каквато се хранят, и я събери при себе си; тя ще бъде храна за тебе и за тях.
И направи Ной всичко: както му заповяда (господ) бог, така и направи“ (Битие, гл. 6, ст. 13–22).
Построяването на ковчега продължило сто години22. Бог не казал на Ной да предупреди другите хора за бъдещето. Следователно, трябва да се предположи, че патриархът и неговото семейство са пазили в тайна приготовленията си. Хората, разбира се, трябва да са се учудвали, като са гледали как Ной строи сред полето огромен кораб, дълъг 300 лакти, което представлява приблизително 150 метра, колкото е дължината на един немалък параход. Някои може би са смятали стареца за побъркан и му са се присмивали. Но старецът е приемал всички шеги, без да се обижда, и работел старателно.
Тези сто години, загубени за построяването на ковчега, не ще ни се видят толкова дълги, ако си припомним, че Библията мълчаливо отминава хилядите нужди, свързани с тоя строеж. Така тримата сина на Ной са били очевидно принудени да извършат твърде дълги пътешествия в различни страни по света, за да докарат оттам различни животни. Тъй като е трябвало да се погрижат да не бъдат изядени в ковчега от лъвовете, тигрите, крокодилите и другите страшни животни, налагало се е да се научат на звероукротителско изкуство. Трябвало е също да приготвят достатъчно продукти за храна, в това число и месо за безбройните хищници, сено, зърнени храни, плодове и т.н.
Трябва да смятаме, че дървото, от което е бил направен ковчегът, е било от най-добър сорт. Ако сега някой се заеме да губи сто години за построяване на кораб, не ще се намери такова трайно дърво, което да не изгние до завършване на строежа; кърмата ще стане на прах, когато ще се строи носът, и ще се налага да се почва отначало до безконечност. Никой точно не знае всъщност що за дърво е имал Ной. Библията го нарича „гофер“, но никой никога не е виждал такова дърво.23
Когато ковчегът бил готов, бог казал на Ной: „влез ти и цялата ти челяд в ковчега; защото тебе видях праведен пред мене в тоя род“ (Битие, гл. 7, ст. 1). Продължението на разговора доказва, че бог забравил своите първоначални указания. Както вече цитирахме, той предписал на патриарха да не взема със себе си повече от един чифт от всеки род животни. В последната минута „старецът“ изменил програмата:
„И от всеки чист добитък вземи по седем, от мъжки и женски пол, а от нечистия добитък — по две, от мъжки и женски пол“ (Битие, гл. 7, ст. 2). Библията не казва, обяснил ли е бог на Ной белезите за разделяне животните на „чисти“ и „нечисти“. Обаче: друга книга, приписвана на Моисей — „Левит“, показва (гл. 11) кои животни евреите смятат за „чисти“ и кои за „нечисти“. Между четвороногите „чисти“ са преживните, на които копитото е раздвоено. Камилите и зайците които преживят, но на които копитото не е разделено, се смятат за нечисти животни; свинята, на която копитото е разделено, но която не преживя, също се счита за нечисто животно. Между птиците бог обявил за нечисти: орела, сокола, враната, щрауса, кукумявката, чайката, ястреба, бухала, лебеда, пеликана, чаплата и някои други.
Бог отец казал на Ной, че потопът ще почне след седем дни24. Наложило се на патриарха малко да позубри естествена история, за да знае, да вземе ли със себе си два или седем жерава, два или седем слона, два или седем носорога, два или седем хипопотама и т.н.
„След седемтях дена потопните води дойдоха на земята. В шестстотната година на Ноевия живот, във втория месец, на седемнайсетия ден (27) от месеца, в тоя ден се раззинаха всички извори на голямата бездна и окната небесни се отвориха“ (Битие, гл. 7, ст. 10-11).
От това е ясно, че „светият дух“ поддържа увереността в съществуването на голям водоем отвъд небето, изпразващ се чрез особен вид шлюзи.
"… раззинаха се всички извори на голямата бездна, и окната небесни се отвориха" (Битие, гл. 7 ст. 11).
„И валя дъжд на земята четирийсет дена и четирийсет нощи.
В същия тоя ден влезе в ковчега Ной, Сим, Хам и Иафет, синове Ноеви, и жената Ноева, и трите жени на синовете му с тях.
Те и всички зверове (земни) според рода им, и всякакъв добитък според рода му, и всички гадове, които се влекат по земята, по рода им, и всички хвъркати според рода им, всички птици, всички крилати“ (Битие, гл. 7, ст. 12–14).
Какъв ковчег, какъв ковчег! Ако се изчислят всички срокове, посочени в тази и следващата глава, ще излезе, че Ной, семейството му и всички животни, спасени от него, са престояли в ковчега 393 дни25. Богословите не казват по какъв начин осем души са могли повече от година да хранят и поят цялата тази зоологическа градина и да държат оградените за животните места чисти. Трябвало е също да се мисли и за приплода! Колко месо е било нужно! Какво необикновено количество продоволствие! Каква необичайна работа за Ной, за жена му, синовете и невестите по почистване на ковчега от торищата!26
Бог лично е затворил вратите на „ковчега“: „и господ (бог) затвори след него (ковчега)“ (Битие, гл. 7, ст. 16).
Когато съдът заплувал, водата се усилила „твърде много на земята, тъй че се покриха всички високи планини, каквито има под цялото небе. Водата възлезе петнайсет лакти над тях“ (Битие, гл. 7, ст. 19–20).
Трудно е да си представиш точно такова количество вода, особено ако се вземе под внимание, че най-голямата позната, нам дълбочина в Тихия океан (Марианската хлътнатина) надминава 11 километра, а най-високата планина на земното кълбо — Джомолунгма (Еверест) в Хималаите — е висока 8 880 метра над морското равнище.
„И се лиши от живот всяка плът, която се движи по земята: и птици, и добитък, и зверове, и всички гадове, които пълзят по земята, и всички човеци; всичко на сушата, що имаше дихание за живот в ноздрите си, умря.
Изтреби се всичко, що съществуваше по лицето (на цялата) земя; от човека до скот, гадове и птици небесни — всичко биде изтребено от земята; остана само Ной, и каквото беше с него в ковчега.
А водата се издигаше над земята сто и петдесет дена“ (Битие, гл. 7, ст. 21–24).
Само щастливите риби без страх плавали в разбушуваната морска бездна!
Обаче всичко има край:
„И спомни си бог за Ноя и за всички зверове, и за всичкия добитък (и за всички птици и за всички пълзящи гадове), които бяха с него в ковчега; и напрати бог вятър на земята, и водите престанаха.
И затвориха се изворите на бездната и окната небесни, и престана дъждът от небето.
А водата постепенно се оттегляше от земята и подир сто и петдесетях дена водата захвана да намалява.
И в седмия месец, на седемнайсетия ден от месеца, ковчегът се спря върху Араратските планини.
Водата постоянно намаляваше до десетия месец; в първия ден на десетия месец се показаха планинските върхове“ (Битие, гл. 8, ст. 1–5).
Колко неочаквани чудеса в тия няколко стиха! Първо, ние имаме удоволствието да възстановим познанството си с този приятен „божи вятър“, който е нямал никаква работа от времето, когато хаосът се прекратява, и когото коментаторите отъждествяват с „божия дух“. „В начало“, както е казано в Библията, той само се „носеше над водата“. Сега обаче, за да изсуши водите от потопа, „бог отец“ пуснал споменатия по-горе „свети дух“ („божия вятър“), когото „писанието“ ни представя във вид на „божествен гълъб“ (или, ако искате, като божествена патица), и му възлага съвсем неосъществимата задача — изсушаването на световния потоп.
Впрочем било е съвършено необходимо да се намеси някой от членовете на „пресветата троица“, иначе никакъв обикновен вятър никога не би изсушил такова небивало количество вода. Ако височината на водата при потопа е била петнадесет лакти над най-високите планини на земята, ще излезе според някои изчисления, че всичките води са достигнали количеството например на дванадесет световни океана, наредени един върху друг. Потопът може да се смята за най-необикновеното от чудесата, извършени от бога, защото като създал тези нови необгледни океани (което само по себе си вече не е малък фокус), той след това ги унищожил само с едно свое духане. Какви дробове има този „гълъб“!
Друго чудо, което също не може да мине незабелязано: на седемнадесетия ден на седмия месец Ноевият ковчег се спрял на върха на планината Арарат, висок 5 156 метра, а планини по-високи от Арарат, например 14 върхове на Хималаите с височина над 8000 метра и други върхове (в Южна Америка, Африка) са се показали в първия ден на десетия месец, т.е. шест недели по-късно. Съвсем поразяващо чудо!
Библейското повествование за края на потопа съдържа още и наивната история с враната и гълъба, но тя не е никак интересна. Ной пуснал в началото „врана“, която „отлиташе и прелиташе, докле изсъхна земята от водата“. После той „пуснал гълъб“, който „не намерил място за почивка на нозете си и се върнал при него в ковчега“. Той отново го пуснал след седем дни и този път гълъбът се върнал, като държал в клюна си маслиново клонче.27 Ной се досетил, че „водата е спаднала от земята“. На патриарха, казва Библията, „чукнали“ тогава 601 години.
Бог му казал, че вече е време да излиза. Разтоварването на животните е минало вероятно в образцов ред. Освен това, трябва да смятаме (макар Библията да не говори за това), че солената вода веднага се е отделила от сладката (ново чудо!), та реките, езерата и моретата да могат отново да влязат в своите русла, както преди. Рибите отново са се върнали в своите води според изискванията на своите видове.
„И съгради Ной жертвеник господу; взе от всеки чист добитък и от всички чисти птици, и ги принесе всесъжение върху жертвеника.
И помириса господ приятно благоухание и рече господ (бог) в сърцето си: няма вече да проклинам земята заради човека, защото помислите на човешкото сърце са зло още от младините му; и няма вече да поразявам всичко, що живее, както направих“ (Битие, гл. 8, ст. 20–21).
При това дядо бог удостоил Ной и децата му с най-първокласни благословии и им позволил за в бъдеще да се хранят и с всякаква друга храна, не само с треви.
„И благослови бог Ноя и синовете му и им рече: плодете и се множете и пълнете земята (и я владейте); да се боят и да треперят от вас всички зверове земни (и всичкият земен добитък) и всички небесни птици, всичко, що се движи по земята, и всички морски риби: във ваши ръце са те предадени; всичко, що се движи и живее, ще ви бъде за храна; като злак тревист давам ви всичко; само плът с душата й, сиреч с кръвта й, не яжте.
Аз ще изискам и вашата кръв, в която е вашият живот, ще я изискам от всеки звяр, ще изискам също душата на човека от ръката на човека, от ръката на брата му; който пролее човешка кръв, и неговата кръв ще се пролее от човешка ръка; защото човек е създаден по образ божи“ (Битие, гл. 9, ст. 1–6).
"И в седмия месец, на седемнайсетия ден от месеца, ковчегът се опря върху Араратските планини" (Битие, гл. 8, ст. 4).
От изложеното следва, че животните имат душа и че тази душа живее в кръвта. Господ бог като че ли не понася и човекоубийствата. Но библейският бог често се увлича в приказки и ние ще видим по-нататък как яростно тласка той евреите към убийства. При това все пак ще изглежда, че неговият избран народ никак не пролива човешка кръв.
Обаче щом веднъж „старецът“ взел решение да не дави повече хората, под сделката е трябвало да се подпише. Като божествен подпис се появила дъгата, която в този забележителен ден е била пусната в обръщение за първи път.
„Аз поставям моята дъга в облака — казал бог, за да бъде знак на (вечния) завет между мене и между земята.
И когато напратя облак на земята, ще се яви дъгата (ми) в облака; и ще си спомня моя завет, който е между мене и между вас и между всяка душа, живееща във всяка плът“ (Битие, гл. 9, ст. 13–15).
Предпазливостта не била излишна, тъй като и бог не може да разчита особено много на своята памет! Да отбележим между другото, че „свещеният“ текст казва: „моята дъга“, „аз поставям дъга“. Всичко това ясно показва, че дотогава не е имало никаква дъга. А тъй като дъгата се получава от пречупването и отразяването на слънчевите лъчи във водните капки, ясно е, че през вековете, изтекли между сътворяването на света и потопа, дъждовно напояване не се е практикувало; дърветата и растенията са расли от само себе си и или им е била достатъчна потта, стичаща се от челото на човека, или пък още оня скитник Каин, който строил градове, е прокарал по цялото земно кълбо мрежа от канали за изкуствено напояване.
Историята на потопа се допълва с два интересни епизода: пиянството на Ной и „вавилонската кула“.
„Ной почна да обработва земята и насади лозе; и пи вино, опи се, и лежеше гол в шатрата си.
И Хам, баща на Ханаана видя голотата на баща си и излезе, та обади на двамата си братя.
А Сим и Иафет взеха дреха и като я метнаха на рамената си, тръгнаха заднишком и покриха голотата на баща си; лицата им бяха обърнати назад и те не видяха голотата на баща си“ (Битие, гл. 9, ст. 20–23).
И тъй Сим и Иафет се държали почтително, както прилича на добри синове, когато видят баща си пиян. Хам, напротив, постъпил като хам28 и проклятието не закъсняло; но вижте на кого попаднало то.
„Като отрезня Ной от виното си и узна що бе сторил над него по-малкият му син, рече: проклет да е Ханаан; ще бъде роб на робите у братята си.
После рече: благословен да е господ бог на Сима; а Ханаан ще му бъде роб; да разшири бог Иафета; и той да се посели в шатрите Симови; а Ханаан ще му бъде роб“ (Битие, гл. 9, ст. 24–27).
Така бил прокълнат младият Ханаан, макар че той не се е гаврил никак със своя дядо. Трябва да се допусне, че Ной още не е бил съвсем „отрезвял от виното си“, когато е изказвал това проклятие. При все това то било потвърдено от господа бога.29 Всички богослови са съгласни, че Ной е дал Азия на Сим, Европа на Иафет, а Африка на Хам. Ханаан и Хам били родили негрите и негроидите. Затова и техните потомци уж е трябвало да станат роби на европейците30. Как ли тримата синове на Ной, родени от един баща и една майка, са могли да станат родоначалници на три различни раси? Трябва обаче да се преклоним пред бога и неговото „свето писание“ и да сметнем, че от Сим произлизат жълтоликите азиатци, от Иафет — белокожите европейци, а от Хам и Ханаан — чернокожите африканци. Тогава от кого ли произхождат американските червенокожи? „Свети дух“ е забравил да каже за това на автора на книгата „Битие“ или пък трябва да се предполага, че американските ацтеки и мохикани не са имали баща.
Да преминем сега към разглеждане на знаменитото вавилонско стълпотворение.
„По цялата земя имаше един език и един говор.
Като се дигнаха от изток, те намериха равнище в Сенаарската земя и се заселиха там.
И рекоха един другиму: хайде да направим тухли и да ги изпечем на огън. И тухлите им служеха вместо камъни, а земната смола вместо вар.
И рекоха: хайде да си съградим град и кула, висока до небето…
Тогава господ слезе да види града и кулата, що градяха синовете човешки.
И рече господ: ето, един народ са и всички имат един език, а на какво са почнали да правят; и няма да се откажат от онова, що са намислили да правят; нека слезем и смесим31 там езиците им тъй, че един да не разбира езика на другиго.
И пръсна ги господ оттам по цялата земя; и те спряха да зидат града (и кулата).
Затова му е дадено и име Вавилон, понеже там господ смеси езика на цялата земя и оттам ги пръсна господ по цялата земя“ (Битие, гл. 11, ст. 1–9).
Със самодоволна увереност някои богослови твърдят, че преди разрушаването й от бога „вавилионската кула“ достигала километър и половина, т.е. била е десет пъти по-висока от най-голямата египетска пирамида — пирамидата на Хеопс (147 метра). Обаче пирамидите са запазени, а от грандиозната постройка, която се нарича вавилонска кула, не е останало нищо. За височина от 1 500 метра е била необходима и необикновено голяма основа. По каква причина е могла да изчезне такава голяма постройка? Авторът на книгата „Битие“ е забравил да отбележи това.
И още нещо: по това време, съгласно Библията, не са съществували нито достатъчно хора, нито изкуството, което е необходимо за едно такова значително мероприятие. Трябва да гледаме на тази история именно като на най-голямо религиозно „чудо“!
"И Хам, бащата на Ханаана, видя голотата на баща си" (Битие, гл. 9, ст. 22).
Не по-малко чудо е неочакваното появяване на много езици и наречия. „Коментаторите“ — казва Волтер — са изследвали какви езици възникнали от това разселение на народите, но никога не са обръщали внимание нито на един от древните езици, на които говорят хората в земите от Индия до Япония. Интересно би било да се пресметне на колко различни наречия се говори сега по света. По отношение на Америка ние наем повече от 300, на нашия материк — повече от 3 000 наречия. Всяка китайска провинция има свой местен език. Населението на Пекин разбира слабо жителите на Кантон, а индусът от бреговете на Малабара не разбира индуса от Бенарее. Впрочем всички хора по земята не са и подозирали за чудесата с „вавилонската кула“: за тях са знаели само древноеврейските писатели.
Най-голямо учудване предизвиква фактът, че големите исторически събития, които Библията поставя в основата на зараждането на човечеството, не са известни на никой друг народ. Че на гърци, римляни, египтяни, халдейци, перси, индуси, китайци не са били познати Гедеон, Самсон или други някои чисто еврейски племенни герои, това се разбира от само себе си. Но ако на тези народи са неизвестни дори имената на Адам и Ной — това вече е съвсем друго.
Щом като библейският потоп е унищожил всичко земно и Ной е бил възстановителят на човешкия род, този патриарх е трябвало да бъде известен на историците на всички народи. Защо имената на Адам и Ева, на Каин и Авел, на Енох и Матусал, Ламех, Ной, Сим Хам и Иафет не са били отбелязани на всички пергаменти и фигурират само в книгите на малочисления еврейски народ — народ чергарски, с първобитна култура? Когато ветераните от голямото потопно плаване се разселили из различни места на земята и поставили началото на новите народи, по най-странен начин те забравили всичко: и как бог сътворил „небето и земята“, и как живели първите хора в рая. Забравили дори имената на първите хора. Само евреите запомнили всичко това, а от тях и другите народи получили библейските разкази. Дори заслугата на Ной по отглеждане на гроздето не могла да го спаси от всеобщата забрава, тъй като голям брой хора почитали Бакхус32 като създател на виното.
Що се отнася до потопа, критиците единодушно виждат в него напълно естествена местна катастрофа и твърдят, че е имало и много други наводнения от този характер. И у древните гърци например е съществувал митът за Девкалион.33
Ако потопът е бил световен, дръзват да твърдят критиците, името на Ной щеше да бъде също световно, а имената на Девкалион и Утнапищим — героя от халдейската легенда — биха били забравени. И още нещо: учудващо е, че Хезиод и Омир не казват и дума нито за Адам, нито за Ной, от които единият е бил баща, а другият спасител на човешкия род.
Такова мълчание е безпримерно, защото не може наистина да се допусне, че „божественият гълъб“ е излязъл такъв мистификатор и е дал на първия човек, а също и на спасителя на издавеното човечество съвсем случайни, измислени имена, които са станали известни само от Библията.
Читателят вероятно помни божията повеля — човешкият живот да не надминава 120 години (Битие, гл. 6, ст. 3). Въпреки категоричността на тази божия повеля, Сим решил да живее 600 години (Битие, гл. 11, ст. 10–11), Артаксад — 438 години (ст. 12–13), Сала — 433 години (ст. 14–15), Евер — 464 години (ст. 16–17), Талек и Рагав — всеки по 239 години (ст. 18–21), Серух — 230 години (ст. 22–23), Нахор 148 години (ст. 24–25), Тара — 205 години (ст. 32). Тези осем потомци на Сим ни довеждат до Авраам, на когото се паднало да играе удивително голяма роля в преданията за живота на еврейския народ.
Библията не казва защо бог отец неочаквано обикнал този Авраам, който отначало се нарича просто Аврам (с едно „а“). Той мирно си живеел в земята Харан, когато едно прекрасно утро при него се явил бог и му заповядал да си стяга дисагите.
„И рече господ на Аврама: излез от твоята земя, от твоя род и от дома на баща си (та иди) в земята, която ще ти покажа; и аз ще произведа от тебе голям народ, ще те благословя и ще възвелича името ти, и ти ще бъдеш благословен.
Аз ще благословя ония, които те благославят; и ще прокълна ония, които те злословят; и в тебе ще бъдат благословени всички земни племена“ (Битие, гл. 12, ст. 1–3).
Въпреки своите 75 години Аврам бил толкова доверчив, че не поискал никакво обяснение за това изумително предложение. Той си събрал вещите и се впуснал в път, без дори да знае накъде. Следвали го жена му Сара, племенникът му Лот с жена си и неколцина слуги.
Керванът трябвало да измине няколкостотин километра път, преди да се озове в Ханаанската земя. Точно тази земя бог непременно искал да посочи на Аврам, изпълнявайки с това своето обещание, че тя ще принадлежи на неговото потомство. Нашите пътешественици дълго се влачили по пясъчните равнини, лишени от растителност. За да се ободри и да повдигне своята вяра, чергарският патриарх издигнал олтар сред пустинята и започнал да моли бога да го отведе по-скоро в местоназначението му, понеже дългият път, очевидно, се е бил отразил достатъчно на старите му нозе.
Като преминал Ханаанската земя и други земи, керванът се отправил на юг и най-сетне се докопал до Египет34.
"И египтяни, като те видят, ще рекат: тази е негова жена; и ще ме убият, а тебе ще оставят жива; затова кажи, че ми си сестра, та да помина добре покрай тебе" (Битие, гл. 12, ст. 12–13).
„А когато се приближаваше до Египет, рече на жена си Сара: ето, аз зная, че ти си жена хубава; и египтяни, като те видят, ще рекат: тази е негова жена; и ще ме убият, а тебе ще оставят жива; затова кажи, че ми си сестра, та да помина добре край тебе и да ми остане жива душата чрез тебе.
И когато дойде Аврам в Египет, египтяни видяха, че Сара е много хубава жена; видяха я и фараоновите велможи и я похвалиха на фараона; и я взеха в дома фараонов.
И покрай нея Аврам поминуваше добре; и той имаше дребен и едър добитък и осли, слуги и слугини, ослици и камили“ (Битие, гл. 12, ст. 11–16).
Това, разбира се, е благочестиво-поучително приключение: „светото писание“ не осъжда нито с думичка древния алфонс.35 Някои тълкуватели строго осъждали поведението на Аврам, затова пък свети Августин взел този патриарх под своя защита36. Между другото да отбележим, че Сара тогава била на 65 години: нито тези години, нито дългото пътешествие из пустинята, разбира се, намалили с нещо нейната красота. Това, разбира се, е поредното религиозно „чудо“. По-късно, когато тя ще бъде на 90 години, ние ще я видим похитена от още един цар и все заради тази нейна поразителна красота.
Тъкмо фараонът взел при себе си прелестната бабичка и се гласял да сложи рога на мъжа й, когато изведнъж всевиждащото око на господа бога забелязало това, което става в харема на негово величество „царя египетски“:
„Но господ порази с тежки удари фараона и дома му поради Сара, жената Аврамова.
Тогава фараон повика Аврама и рече: какво стори с мене? Защо ми не обади, че тя е твоя жена?
Защо каза: «сестра, ми е»? Аз щях да си я взема за жена. А сега на ти жената: вземи (я) и си върви.
И отреди фараон за него човеци, та изпратиха него, и жена му, и всичко, що имаше (и Лота с него)“ (Битие, гл. 12, ст. 17–20).
Нашият Аврам отново тръгнал на път. Сега обаче той бил „много богат с добитък, със сребро и със злато“ (Битие, гл. 13, ст. 2). Това е ясно, защото той, разбира се, не върнал нищо на фараона от онова, което получил от търговията с жена си.
„И продължи пътуването си от юг до Ветил, до мястото, дето по-преди беше шатрата му — между Ветил и Гай“ (Битие, гл. 13, ст. 3).
По време на това ново скитане пастирите Аврам и Лот се скарали. Чичото и племенникът си поделили богатствата, но продължили, разбира се, да живеят в най-тясна дружба. Аврам решил да се посели в Ханаанската земя, докато Лот се впуснал в Йорданската долина и се заселил в Содом, където и „разпънал шатри“.
Малко след това някои царе, в това число и содомският цар, почнали война помежду си. В сражението Лот бил пленен. Чичо Аврам, който през това време още веднъж променил местожителството си и пренесъл своите шатри в Хеврон, узнал тук тази печална за него новина. Свещено недоволство изпълнило сърцето му и той решил да освободи своя родственик. И сега се видяло на какво е бил способен патриархът. Този чергар, непритежаващ нито педя своя земя, държал, както се оказало, огромен брой слуги: в Библията се казва, че той въоръжил 318 души от тях и с тази група слуги направил на пух и прах „армиите“ на четиримата най-могъщи царе на тази страна: Амрафел — царя сенаарски, Ариох — царя еласарски, Кедорлаомер — царя еламски, и Тидал — царя гоимски. Поразителен успех, няма какво да се каже! Победата била такава, че той „гони неприятелите до Дан (който впрочем по това време не е съществувал — Л. Таксил) и като раздели дружината си, нападна върху тях нощем, той и слугите му, разби ги, и ги гони дори до Хова, която е отляво на Дамаск; и върна всичкия имот и сродника си Лота, върна и имота му, както и жените и народа“ (Битие, гл. 14, ст. 14–16).
Годините минавали и Аврам все повече и повече се безпокоял. Той се питал, как може да има потомство? Кога ли ще се изпълни божественото обещание, по силата на което той трябва да стане баща на велик народ?
„Подир тия събития биде слово господне към Аврам във видение (нощем) и казваше: не бой се, Авраме; аз съм твой щит; твоята награда (ще бъде) твърде голяма.
Аврам рече: владико господи, какво ще ми дадеш? Аз оставам бездетен; разпоредник в дома ми е Елиезер от Дамаск.
И пак рече Аврам: ето, ти ми не даде потомство и на, мой наследник ще бъде домочадецът ми.
И биде слово господне към него и му казваше: той няма да ти бъде наследник; на оня, който произлезе от твоите чресла, той ще ти бъде наследник.
Па го изведе навън и (му) рече: погледни към небето и изброй звездите, ако можеш ги изброи. И му рече: толкова ще бъдат твоите потомци“37 (Битие, гл. 15, ст. 1–5).
Аврам повярвал на господа и решил да чака още. „Но Сара, жената Аврамова, не му раждаше. Тя имаше слугиня египтянка, на име Агар. И рече Сара на Аврам: ето господ заключи утробата ми, за да не раждам; затова влез при слугинята ми: може би ще имам деца от нея. Аврам послуша думите Сарини“ (Битие, гл. 16, ст. 1–2).
Това значи, че тя би осиновила детето на своята прислужница. Според източния обичай бащата или майката слагат детето на коленете си. С това се извършва обредът осиновяване.
„След като Аврам беше преседял десет години в Ханаанската земя, Аврамовата жена Сара взе слугинята си, египтянката Агар, и я даде на мъжа си Аврама за жена.
Той влезе при Агар и тя зачена. А като видя, че зачена, тя взе да презира господарката си.
И рече Сара на Аврам: за обидата ми ти си виноват; аз дадох слугинята си в твоите обятия; а тя, като видя, че зачена, взе да ме презира; нека господ бъде съдия между мене и тебе.
Аврам рече на Сара: ето, твоята слугиня е в ръцете ти; прави с нея, каквото щеш. И Сара взе да я притеснява и тя побягна от нея“ (Битие, гл. 16, ст. 3–6).
Колко божествено благочестив и нравствено поучителен е животът на „светия праотец“, нали?
За щастие, един ангел срещнал Агар в пустинята и я ободрил.
„Ангелът господен й рече: върни се при господарката си и й се покори.
И пак, й рече ангелът господен: ще умножа и преумножа твоето потомство тъй, че от множество не ще може да се изброи…38 И ще родиш син, и ще го наречеш с име Измаил; защото господ чу твоето страдание“ (Битие, гл. 16, ст. 9–11).
„Аврам беше на деветдесет и девет години и господ се яви на Аврама и му рече: аз съм бог всемогъщи, ходи пред мене и бъди непорочен; и ще сключа моя завет между мене и тебе, и много, твърде много ще те размножа.
Тогава Аврам падна ничком, а бог продължаваше да говори с него и рече: аз съм и ето заветът ми е с тебе: ти ще бъдеш баща на много народи, и няма вече да се наричаш Аврам, а ще бъде името ти Авраам, защото ще те направя баща на много народи и много, твърде много ще те разплодя и ще произведа от тебе народи, и царе ще произлязат от тебе.
И моя завет между мене и тебе и между твоите потомци подир тебе в родовете им аз ще направя завет вечен, за да бъда бог на тебе и на твоите потомци след тебе.
И ще дам на тебе и на твоите потомци след тебе на земята, по която странствуваш, цяла ханаанска земя, за вечно владение; и ще им бъда бог.
И рече бог на Авраама: а ти запази моя завет, ти и твоите потомци след тебе в родовете им.
Този е моят завет, който трябва да пазите между мене и вас и между твоите потомци след тебе (в родовете им): целият мъжки пол у вас да бъде обрязан; обрязвайте крайната си плът: това ще бъде знак на завета между мене и вас.
На осмия ден след раждането да бъде обрязан между вас във вашите родове всеки младенец от мъжки пол, както роденият в дома, така и купеният със сребро от някой другоплеменник, който не е от твое семе.
Непременно да бъде обрязан и роденият в дома ти, и купеният с твое сребро, и моят завет ще бъде върху тялото ви завет вечен.
А необрязаният от мъжки пол, който не обреже крайната си плът (на осмия ден), тая душа ще се изтреби между народа си; защото той е нарушил завета ми.
И рече бог на Авраама: жена си Сара не наричай Сара, но да бъде името й Сарра.
Аз ще я благословя и ще ти дам от нея син; ще я благословя и ще произлязат от нея народи, и царе на народи ще произлязат от нея.
И падна Авраам ничком, засмя се и каза в себе си: нима от стогодишен ще произлезе син? И деветдесетгодишната Сарра нима ще роди?
И рече Авраам богу: е, дано поне Измаил да бъде жив пред твоето лице!
А бог рече (на Авраама): тъкмо Сарра, жена ти, ще ти роди син, и ще му наречеш името Исаак; и ще направя завета си с него завета вечен (че ще бъда бог нему и) на потомството му след него.
И за Измаила те послушах: ето, аз ще го благословя и ще го наплодя и много, твърде много ще го умножа: дванайсет князе ще се родят от него; и ще произведа от него голям народ.
Но завета си ще сключа с Исаака, когото ще ти роди Сарра догодина по това време.
Тогава бог престана да говори с Авраама и се издигна от него“ (Битие, гл. 17, ст. 1–22).
Описаното явяване на всезнаещия бог пред Авраама не може да не се чете с най-голямо благоговение. Авторът на това описание, разбира се, е бил вдъхновен за това от „свети дух“! Църковниците няма защо да се мъчат да доказват това, защото божията мисъл достига тук такива висоти, които нито един простосмъртен никога не би могъл да достигне. Никога не би хрумнало на Александър Македонски, когато сключвал съюз с индийските царе, например да им предложи да се обрежат и да обрежат всичките си поданици в знак на нерушима дружба. И когато в Тилзит Наполеон притиснал в обятията си руския цар Александър I, той е мислил да скрепи дружбата си с Русия изключително само с общата ненавист към Англия. Ако маршал Мюрат, придружаващ тогавашния повелител на Европа, би му казал: „Господарю, вместо да молим царя да се подпише под договора за военен съюз, поискайте той утре да извърши обреда обрязване над себе си и над всички чинове на щаба си, тъй като крайната им плът е най-добрият залог за здравия съюз между две империи“, Наполеон би заподозрял Мюрат във внезапно умопомрачение и би го предал на грижите на своите най-добри лекари. Но Александър Македонски и Наполеон са били човеци. Само божествен разум може да достигне до идеята за вечен съюз, изграден върху обрязване на половите органи, предаващо се от род на род.
Но щом като това обрязване има божествен произход, защо ли пък християните все пак са го отменили?
Що се отнася до „светия“ патриарх, той без колебание изпълнил изискването на „всевишния“.
„И взе Авраам сина си Измаила и всички родени в дома му и всички купени със среброто му, всички човеци от мъжки пол в Авраамовия дом, и обряза крайната им плът в същия оня ден, както му каза бог.
Авраам беше на деветдесет и девет години, когато му бе обрязана крайната плът.
В оня същия ден бяха обрязани Авраам и син му Измаил, и с него заедно бяха обрязани всички от мъжки пол в дома му, както родените в дома, така и купените със сребро от другоплеменници“ (Битие, гл. 17, ст. 23–27).
И как могат тогава християните да твърдят, че тяхната религия е основана върху религията на евреите, щом като те не изпълняват всички божествени предписания на тази религия? Дори и Христос се е подложил на обрязване. Крайната му плът е предмет на поклонение и една от най-скъпоценните реликви в църквата на свети Йоан Латерански в Рим. По някакво в най-висша степен загадъчно, но в същото време още по-изумително „чудо“ тази крайна плът дори се размножила: сега същата реликва се намира в Шар (до Поатие), в Пюи-ан-Вел, в Куломб (до Шартър), в Шалон на Марна, в Антверпен и в Хилдесхайм; освен това денят на „обрязването господне“ се отбелязва от църквата на първия ден от годината — 1 януари.
В своята критика на християнството император Юлиан Философ отбелязва, че последователите на новото вероучение нарушават предписанията на юдейската религия, но при все това се смятат за нейни верни синове. Той отбелязва различието в обредите, отменяването на жертвоприношенията, нарушаването на закона за употребата на месо, прехвърлянето на празника събота в следващия ден39 и т.н. и т.н.
По повод на обрязването той пише:
„Аз ви питам, галилеяни, защо не извършвате над себе си обреда обрязване? Нали Иисус е заповядал законът да се изпълнява точно? «Не мислете, че съм дошъл да наруша закона или пророците: не да руша съм дошъл, а да изпълня» (Евангелие от Матея, гл. 5, ст. 17). По-нататък също той е казал: «който наруши една от най-малките тия заповеди и тъй поучи човеците, той най-малък ще се нарече в царството небесно» (ст. 19). Но щом Иисус е заповядал нарочно законът да се изпълнява точно и е определил наказание за всеки, който наруши и най-малкото предписание на закона, тогава как ще се оправдаете вие, галилеяни, които нарушавате изцяло този закон? Или Иисус говори неистини, или вие е нарушители на закона.“
На тази забележка на Юлиан възразява „свети“ Кирил.40 Трябва да признаем, че доводите на този „светител“ са жалки и слаби.
„Ако отхвърлим неговия духовен смисъл — казва той, — обрязването е безполезно. Ако е нужно хората да се подлагат на обрязване и ако бог проклина и порицава плътта, защо в самото начало бог не е създал хората такива, каквито е искал да ги вижда? Към тази първа причина за безполезността на обрязването ще прибавим втора: в никое човешко тяло, необезобразено от болест или уродливост, нищо не е излишно, нищо не липсва; всичко е направено от природата разумно, съвършено и необходимо. И аз мисля, че човешкото тяло би пострадало, ако се лиши от която и да е от своите природни части. Нима творецът на вселената не е знаел какво е полезно и приятно? Нима той не се е ръководел от това, когато е създавал човешкото тяло, щом всички други създания са сътворени съвършено? Каква ли е ползата от обрязването? В защита на този обичай може би ще кажат същото, което говорят евреите и някои идолопоклонници: това, казват те, се прави, за да се държи тялото чисто и в ред. Аз не споделям това мнение. Мисля, че този обред оскърбява природата, която не е създала нищо излишно и безполезно. Напротив, всичко, което изглежда порочно и нечестиво в нея, е необходимо и благочестиво, особено ако се сдържат плътските страсти; трябва да се понася всяко бреме на плътта и да се остави крайната плът на източника на раждането; защото по-добре е съвсем да се затвори този нечестив извор, отколкото да се осквернява природата с намесата на ножа. Телесната природа не смущава разума.“
И тъй „свети“ Кирил пита, защо е нужно обрязването, ако се отхвърли неговият мистичен смисъл? Император Юлиан би могъл лесно да отговори на александрийския епископ: никак не е нужно, ако ви се харесва, но не е там работата. Важното е заповядал ли е бог на патриарха Авраам обрязването като вечен и верен знак на съюза си с него и с последователите на неговата вяра. От текста на „свещеното писание“ се вижда, че намерението на бога е било такова и че по този повод той се е изказал най-точно и ясно. По-късно по божия заповед41 Моисей възстановил закона за обрязването. Иисус Христос, който учел, че е дошъл да изпълнява закона, а не да го разрушава, не е говорил нищо за нуждата да се отмени обрязването. Евангелистите не отбелязват никъде той да се е изказвал някога за отменяване на този обред. Защо в такъв случай наскоро след смъртта на техния божествен законодател християните се сметнали за освободени от този закон.
Християнските богослови се опират на това, че „свети апостол Павел“ казал: „обрязването е нужно само в сърцето“. Но лично Павел според книгата „Деяния на апостолите“ (гл. 16, ст. 3) обрязал своя ученик гърка Тимотей, изпълнявайки точно указанията на еврейския закон. Не е ли смятал той, следователно, че обрязването е нужно и полезно? И защо ли „свети“ Павел след това е изменил своето мнение?
Бог ли му е открил това? Павел не казва. Дали после е станал по-учен? Ако се допусне това, трябва да се предположи също, че той е бил невежа доста дълго време, дори и като апостол.
Волтер казва: „Учените не привеждат никакви разумни оправдания за обрязването. Някои предполагат, че този обред спомага за запазване на телесната чистота. Очевидно те никога не са виждали самия обред. Иначе те биха разбрали колко малък е резултатът от тази операция и колко лесно би могло тя да се замени с обикновено измиване, което е много по-леко и по-малко опасно, тъй като децата често умират от операцията. Тъй като евреите са живеели при много горещ климат, някои казват още, че техният закон е искал да ги предпази от последиците на извънредната горещина, която можела да стане причина за поява на язви по половия член. Това не е истина! В Палестина не е по-топло, отколкото в Южна Европа. В Персия е много по-топло, а в Индия или в Африка е още по-топло, обаче никога жителите на тези страни не са мислили да се подлагат на обрязване, загрижени за здравето си.
Истинската причина за обрязването е тази, че свещениците от различните страни измислили да принасят жертва на боговете някаква част от тялото, заради което едни си нанасяли рани по тялото, като жреците на Белона или на Марс; други се скопявали, като жреците на Кибела. Някои си забиват гвоздеи в задника; факирите пък нанизвали пръстени на половите си органи. Други бичуват богомолците, както това е правил например йезуитът Жирар с Екатерина Кадиер. В чест на своите богове хотентотските жреци си изрязват едното яйце и слагат вместо него топче ароматични треви. Суеверните египтяни се задоволявали, като в жертва на Озирис си правели частично обрязване. Евеите, които заели от египтяните много обреди, създали обреда на пълното обрязване и продължават да го извършват и до днес. Араби и етиопци имали такъв обичаи от незапомнени времена. Победителите на арабите, турците, приели от тях този обичай, а у християните е възприето да обливат детето с вода или да го потапят в нея. Всичко това е еднакво разумно и хубаво и очевидно еднакво се харесва на всевишния“ — заключава Волтер.
Но стига за това. Да се върнем към нашия патриарх. Той вероятно е бил много учуден от странното решение на бога да промени името му и името на неговата съпруга. Това е било толкова по-странно, защото сама по себе си промяната била твърде незначителна: Авраам вместо Аврам, Сарра вместо Сара. Наистина богът на юдеите и християните е смешен бог!
От този момент Библията става все повече и повече интересна.
„И яви се господ на Авраама в дъбрава Мамре, когато той седеше при входа на шатрата (си), през дневната жега.
Той дигна очите си и погледна: и ето, трима мъже стоят срещу него. Като ги видя, затече се от входа на шатрата (си) да ги посрещне и се поклони доземи“ (Битие, гл. 18, ст. 1–2).
Разговорът, който последвал след това, е много странен: това е едно такова неочаквано смесване на единствено и множествено число, което ни кара да предполагаме, че или патриархът е говорил изобщо лошо на своя език, или наистина му е било много горещо!
„И рече: Господарю! Ако съм намерил благоволение пред очите ти, не отминавай твоя раб; ще донесат малко вода, ще умият нозете ви; и ще си починете под това дърво, аз пък ще донеса хляб и вие ще подкрепите сърцата си; след това вървете (по пътя си); защото затова именно минахте край вашия раб. Те рекоха: стори, както казваш“ (Битие, гл. 18, ст. 3–5).
Богословите смятат, че ако този ден бог е дошъл при Авраам в компанията на двама ангели, това е станало, за да покаже трите лица на „троицата“. Но Авраам не притежавал богословската проницателност и не разбирал това, както впрочем не го е разбрал преди християнските богослови и никой друг юдейски пророк.
„И затече се Авраам в шатрата си при Сарра и (й) рече: замеси по-скоро три ети от най-доброто брашно и направи пресни пити“ (Битие, гл. 18, ст. 6).
Някои съвременни преводачи на Библията пишат: „вземи три сати брашно“. Те нарочно прибягват към такъв неясен израз, защото онова, което „светият дух“ е издиктувал на автора на книгата „Битие“, е направо чудовищно. В еврейския текст е казано: „ети“, а обемът на една ета е повече от двадесет и два литра. Какво необикновено количество брашно! Наистина на Изток е имало обичай да се поднася само едно ядене, но затова пък изобилно; и все пак патриархът очевидно е сметнал гостите си за много опасни гладници.
Но това не е нищо. „А Авраам се затече при стадото, взе едно младо и добро теле и го даде на слугата, и той побърза да го сготви.
И взе масло и мляко, и сготвеното теле и ги сложи пред тях; а сам стоеше при тях под дървото. И те ядоха:
Тогава го попитаха: де е жена ти Сарра?
Той отговори: тук, в шатрата.
И един от тях рече: аз пак ще дойда при тебе (догодина) но това време и жена ти Сарра ще има син.
А Сарра слушала при входа на шатрата, зад него.
Авраам и Сарра бяха стари и в преклонна възраст; и на Сарра беше престанало обикновеното у жените.
Сарра се засмя в себе си и рече: аз ли ще имам тази утеха, след като остарях? Па и господарят ми е стар.
И рече господ на Авраама: защо Сарра се засмя (в себе си) и каза: нима наистина мога да родя, когато съм остаряла?
Има ли нещо мъчно за господа? В уреченото време догодина аз ще бъда у тебе, и Сарра (ще има) син.
Но Сарра не се призна, а рече: не съм се смяла. Защото тя се бе уплашила. Той обаче (й) рече: не, ти се засмя“ (Битие, гл. 18, ст. 7–15).
Много интересно е човек да се вслушва в разговора между бог и Авраам, тъй като подробностите на този разговор наистина могат да възрадват душата със своята наивност. Авторът на книгата „Битие“ описва всичко, което се случило, и всичко, което е било казано, с такава точност, като че ли той лично е присъствал там. Явно е, че той е имал откровение свише, иначе би бил най-обикновен лъжец.
Смутени от смешната наивност на всички тия подробности, някои съвременни коментатори се мъчат да докажат алегоричността на целия разказ; те предлагат да се разбира, че бог и ангелите, явили се при Авраам, се правели на гладни, но нищо не яли, а се престрували, че ядат. Достатъчно! Библията трябва да се приема такава, каквато е, отговаряме ние; защото, ако се приема тълкуването на тези богослови, на които някои места на Библията изглеждат невероятни, то на цялото „свето писание“ ще трябва да се гледа като на алегория. Тогава излиза, че нищо от онова, което е разказано от „гълъба“, в действителност не е станало? Че всичко това е само едно въображение? Че божествената Библия е сън, мечта, измислица? Вижте, господа проповедници, къде отвеждат подобни разсъждения! Много по-просто е да се допусне, че бог, за когото ние знаем, че „прави от земя“, че „вдъхва душа“ и „ходи“, има също и навика да яде, да пие, да храносмила и т.н. Той дори не е защитен от страданията, които горещината причинява, също както и неговият приятел Авраам, който преди малко разговаряше с него, като го назовавате объркано и в единствено, и в множествено число.
След обеда се поразходили малко:
„И станаха ония мъже и тръгнаха оттам към Содом (и Гомора); а Авраам отиде с тях да ги изпроводи.
И рече господ: ще скрия ли от Авраама (моя раб), каквото искам да направя?
От Авраама именно ще произлезе народ велик и силен и чрез него ще бъдат благословени всички народи на земята“ (Битие, гл. 18, ст. 16–18).
Всички народи по земята благословени в името на Авраам! И юдейските, и християнските коментатори виждат в този текст утвърдяването на единния бог по цялата земя, който наистина е бог на Авраам, но християните не отстъпват този „патриарх“ на юдеите. Ако припомним обаче, че юдеите и християните се различават по въпроса за почитането на сина на Мария, ще възникне нов въпрос: коя от двете религии ще победи — ще бъде ли земята юдейска или християнска? Важен въпрос!
Впрочем ние не бързаме и ще почакаме. Населението на земното кълбо наистина достигна вече почти три милиарда души, от тях католиците, т.е. хората, които искат да се смятат за единствени последователи на истинската християнска религия, наброяват около 400 — 500 милиона. Има почти толкова православни и други християни, които смятат единствено себе си за истински последователи и изпълнители на истинската християнска вяра.
За да се сбъдне божието пророчество следователно, всички тези християни трябва да станат еднакво верующи, трябва да се съединят всички в едно: и католици, и православни, и лутерани, протестанти, разколници, англикани, баптисти, йеховисти и пр. и пр. После, след като убедят най-сетне юдеите в съществуването на „троицата“, ще им остане да обърнат в християнство „още само“ мюсюлманите, конфуцианците, брахманите, таоистите (даоистите) и пр. и пр. Или пък може би юдеите ще сполучат да убедят всички: и правоверните, и „еретикствуващите“ християни, че с историята си за месията от преди около две хиляди години те са попаднали в задънена улица и се намират и досега в това положение! Както и да е, предсказанието за приобщаване на целия свят към вярата на Авраама обаче, по всичко личи, още не се е сбъднало, пък, разбира се, и никога няма да се сбъдне.
Но какви ли са били по-точно онези планове на бога отец, за които той се поколебал да бъде ли откровен с любимия си патриарх или не. Като се размислил добре и претеглил всички обстоятелства, той решил, че не си струва да играе с Авраам на криеница. Тогава последният като че ли се сетил, че тримата пътници, които излапали неговото теленце и 80 оки брашно, без да се смятат млечните продукти, са били свръхестествени същества и между тях е и неговият стар приятел, самият бог!
„И рече господ: голям е поплакът против Содом и Гомора и грехът им е твърде тежък; ще сляза и ще видя дали постъпват тъкмо тъй, какъвто е поплакът пробив тях, който стига до мене, или не; ще узная“ (Битие, гл. 18, ст. 20–21).
Бог е бил добър администратор: не е обичал да се доверява сляпо на донесенията на своята полиция. Може би ще кажат, че в качеството си на всезнаещ бог той не е могъл да не знае нищо и че следователно винаги е знаел как да постъпи, без да има нужда от някакво разследване. Но нека да не се забравя, че всичко това става в много топло време и че смилането на обилния обяд, с който току-що го угощаваха пред очите ни, наистина е могло да замъгли донякъде неговия божествен мозък.
„И като потеглиха мъжете оттам, отидоха в Содом; Авраам пък стоеше още пред лицето на господа.
Тогава Авраам се приближи и рече: нима ще погубиш праведника с нечестивеца заедно (и с праведния да стане същото, каквото с нечестивия)?
В тоя град може би има петдесет праведника; нима ще погубиш и не ще да пожалиш (всичкото) това място заради петдесеттях праведници (ако се намират) в него?
Не може да бъде ти да постъпиш тъй, че да погубиш праведника с нечестивеца заедно, та същото да стане с праведния, каквото и с нечестивия; не може да бъде това от тебе! Съдията на цялата земя ще постъпи ли не правосъдно?
Господ рече: ако намеря в град Содом петдесет праведника, заради тях ще пожаля (целия град и) всичкото това място.
Авраам отговори: ето, реших се да говоря на господа, аз, който съм прах и пепел: може би до петдесеттях праведници да не достигнат пет; нима заради петтях ти ще погубиш целия град? Той отговори: няма да го погубя, ако намеря там четирийсет и пет“ (Битие, гл. 18, ст. 22–28).
Беседата продължава в същия тон (ст. 29–32). Авраам се мъчи да изтръгне все нови и нови отстъпки: от 45 праведника минава на 40, на 30, на 20. В края на краищата бог прекратява отстъпките и обявява, че по-малко от 10 праведника не го задоволяват. Това е последната му дума!
„И господ си тръгна, като престана да говори с Авраама; Авраам пък се върна на мястото си“ (Битие гл. 18, ст. 33).
Бог, който току-що пожела да види всичко сам, не тръгнал със спътниците си: от по-нататъшното изложете се вижда, че той се върнал у „дома“ си.
„И дойдоха двамата ангели в Содом вечерта, когато Лот седеше при содомските порти. Като ги видя, Лот стана да ги посрещне, поклони се с лице доземи. И рече: господари мои! Отбийте се в дома на вашия раб, пренощувайте и умийте нозете си и като станете утре заран, ще продължите пътя си. Но те отговориха: не, ние ще нощуваме на улицата.
Но той настойно ги придумваше; и те тръгнаха след него и дойдоха у дома му. Той ги нагости и им опече пресни пити и те ядоха.
Още не бяха легнали да спят, и градските жители, содомци, млади и стари, целият народ от всички краища на града, заобиколиха къщата, извикаха Лота и му думаха: де са човеците, които дойдоха при тебе да нощуват? Изведи ни ги да ги познаем.
Лот излезе при тях до входа, заключи вратата подире си и рече (им): братя мои, не правете зло; ето, имам две дъщери, които още мъж не са познали; по-добре тях да изведа при вас, и правете с тях, каквото искате, само на тия човеци не правете нищо, понеже са дошли под покрива на къщата ми.
Но те (му) казаха: дръпни се оттука. И рекоха: пришълец е, а иска да съди; сега ще постъпим с тебе по-лошо, отколкото с тях. И навалиха силно върху тоя човек, върху Лота, па се приближиха да строшат вратата.
Тогава ония мъже протегнаха ръце и вкараха Лота при себе си в къщи, па заключиха вратата (на къщата); и поразиха човеците, които бяха при вратата на къщата, от малък до голям, със слепота, тъй че те се изпомъчиха да търсят вратата“ (Битие, гл. 19, ст. 1-11).
Нужно беше да се цитира изцяло и точно целият този откъс от книгата „Битие“: трябва да се помни и да не се забравя, че тези редове са били записани под диктовката на самия „свети дух“!
От друга страна, не е безполезно да се дадат и коментариите на Волтер: „Това място от библейския текст повече от всяко друго смущава човешкия разум. Ако са били двама ангели или два безплътни бога, излиза, че те са имали неотразимо прекрасен телесен вид, щом са могли да събудят такова страшно желание у целия народ. Помислете само: старци и деца, юноши, възрастни — всички мъже без изключение, се спуснали като стадо към дома, за да извършат гнусен грях с тези двама ангели. На човешката природа не е присъщо да върши вкупом тази гадост, за която обикновено се търси пълно уединение. Содомчани искат двамата ангели, както бунтовници искат хляб по време на глад. В езическата митология няма нищо подобно на тази непостижима гнусота. Богословите, които поддържат, че тримата небесни пътника, двамата от които дошли в Содом, били бог отец, бог син и бог свети дух, правят престъплението на содомчани още по-отвратително, а цялата история още по-непонятна.“
Предложението, което Лот отправя на содомчани, да вземат вместо тези ангели или богове двете му невинни щерки, също не е по-малко възмутително.42 Всичко това говори за необикновената низост на светия проповедник, неотбелязана досега в нито една книга.
Богословите намират нещо общо между този случай и легендата за Филемон и Бавкида.43 Но в тази легенда няма нищо неприлично; тя е далеч по-поучителна. Зевс-Юпитер и Хермес-Меркурий наказват града за негостоприемство; това напомня за добротата и човеколюбието като дълг на хората; тук няма нищо лошо.
Други твърдят, че „свещеният“ автор е искал да надмине историята с Филемон и Бавкида, да внуши по-силно отвращение към един грях, който е много разпространен в топлите страни. Обаче арабите от содомската пустиня уверяват, че преминаващите кервани им поднасят достатъчно зрели девойки, и те никога не искат момчета.
Историята с двата ангела не е дадена тук като алегория, съвсем не; всичко, всичко, напълно всичко е точно! Впрочем не се вижда каква алегория може да се извлече оттук в полза на Новия завет, на който според уверенията на „отците на църквата“ Вехтият завет е „първообраз“.
Да проследим по-нататък „свещения“ текст на божествената книга, която ние сме длъжни да смятаме за правдива под страх на смъртен грях. Ще намерим още по-хубави от това места!
„Тогава ония мъже рекоха на Лота: кого другиго имаш още тука? Било зет, било твои синове, или твои дъщери, и който и да е твой в града — всички изведи от това място“ (Битие, гл. 19, ст. 12).
Защо са тези въпроси? Нима ангелите не са знаели членовете на Лотовото семейство?
„Защото ние ще съсипем това място: голям поплак има против жителите му пред господа и господ ни прати да го погубим.
Тогава Лот излезе и говори със зетьовете си, които щяха да вземат дъщерите му, и рече: станете, та излезте от това място, защото господ ще съсипе тоя град. Но на зетьовете му се стори, че се шегува.
Щом пукна зора, ангелите подканяха Лота да бърза и му казваха: стани, вземи жена си и двете си дъщери, които са при тебе, за да не погинеш поради беззаконието на града.
И понеже той се бавеше, мъжете (ангелите), по господня милост към него, взеха за ръка него, жена му, двете му дъщери, и го изведоха, та го оставиха вън от града.
А когато ги изведоха навън, един от тях рече: спасявай душата си; не поглеждай назад и нийде не се спирай в тая околност; спасявай се в планината, за да не погинеш.
Но Лот им отговори: не, господи, ето, твоят раб намери благоволение пред очите ти, и велика е твоята милост, която си направил с мене, че ми спаси живота; но аз не мога се спаси в планината, да не би да ме постигне зло и умра; ето, по-близо е да бягам в тоя град, който е малък; ще побягна там; той е малък и животът ми (заради тебе) ще се запази.
И му рече: ето, за твоя угода ще направя и това: няма да съсипя града, за който ти говориш; побързай, спасявай се там; защото аз не мога свърши делото, докле ти не стигнеш там. Затова е и наречен тоя град Сигор.
Слънцето изгря над земята и Лот стигна в Сигор. Тогава господ изля върху Содом и Гомора като дъжд жупел и огън от господа от небето.
И съсипа тия градове и цялата околност и всички жители на тия градове, и (всички) растения земни.
А Лотовата жена погледна назад и се превърна в солен стълб.
Сутринта рано стана Авраам и (отиде) на мястото, дето бе стоял пред лицето на господа; и погледна към Содом и Гомора и към целия простор наоколо и видя: ето, дим се дигаше от земята като дим от пещ“ (Битие, гл. 19, ст. 13–28).
"Тогава господ изля върху Содом и Гомора като дъжд жупел и огън" (Битие, гл. 19, ст. 24).
Относно Гомора богословите хитруват по най-интересни начини, като доказват, че грехът на този град е право противоположен на содомския грях. В Библията няма никъде ни най-малък намек за това обстоятелство. Богословите просто са си го измислили.
Сега е ясно що за „вопъл“ се е понесъл от Содом и Гомора към небето, както твърди бог отец в разговора с Авраам: в Содом ридаели изоставените жени, а в Гомора, напротив, ревели захвърлените мъже. Пита се обаче тогава: защо небесният гняв е унищожил содомските жени и защо дядо господ не е пощадил нещастните гоморски мъже, които и без това били достатъчно мъчени от противоестествените склонности на своите жени?
Заедно с това е ясно, че двамата господиновци от Содом, които се гласели да се оженят за дъщерите на Лот, не са били обхванати от греха на мъжеложството; техният брак е бил толкова твърдо решен, толкова близко до осъществяването си, че „светият човек“ вече ги наричал свои зетьове. „Свещеният“ автор никъде е споменава, че зетьовете на Лот са били макар и леко засегнати от срамния грях, заради който содомчани загинали заедно с града си; те не са били в тълпата на содомчаните, които са искали да изнасилят ангелите. Библията, напротив, ни кара да мислим, че като порядъчни хора те са си били в къщи, тъй като Лот е ходил да ги събужда, за да ги отведе със себе си. При се това и те загинали наравно с другите.
Що се отнася до жената на Лот, трябва да се признае, че тя е заплатила много скъпо за състраданието, което я е накарало да се обърне към родния град. В града може би са останали родителите й.
Превръщането й в солен стълб се потвърждавало от някои юдейски и християнски писатели от първия век на нашата ера. Юдейският историк Йосиф Флавий в своята книга „Юдейски старини“ твърди, че той е видял стълба и че по негово време този стълб, е бил показван на всеки желаещ. Скептиците смятат, че местните евреи са можели просто да издялат фигура от сол и да казват, че това е жената на Лот. Намерени са много скулптури от сол, които са съществували дълго време. От друга страна, свети Ириней отишъл твърде далеч, твърдейки следното: „Жената на Лот не е тленна плът; оставайки завинаги във вид на солен стълб, тя продължава обаче да има своите обикновени женски очиствания.“ Тертулиан, бележит и много авторитетен сред католиците богослов, в своята „Поема за Содом“ твърди същото с не по-малка увереност.
Но всичко това не е било известно на римляните, когато стъпили в Палестина: когато завоювали Иерусалим, те нямали ни най-малко желание да отидат да зърнат чудноватия солен стълб, и то поради простата причина, че не е имало никакъв солен стълб. И нито Помпей, нито Тит, нито Адриан някога са слушали за Лот, за жена му, за двете му дъщери или за Авраам; и изобщо за някого от това благочестиво семейство. И сега онези, които се отправят на поклонение към библейските „светини“, не намират в околностите на Мъртво море никаква статуя — нито солена, нито от смола. Местните мюсюлмани не са се досетили да поставят нещичко, което би задоволило поклонниците. Но те показват на богомолците мамрийския дъб, под чиято сянка бог и двамата ангели са изяли цялото теленце и невероятно много хляб, масло и сметана.
Великият гръцки географ Страбон, живял в епохата, към която християнската легенда отнася раждането на Иисуса, е изучавал подробно Мала Азия и особено Палестина, която описва най-подробно. Специално той е изучил областта на Содом и край Мъртво море. Но той не говори нищо за соления стълб, който Йосиф Флавий уж бил видял няколко години след него. Това, което безпристрастният пътешественик Страбон описва, е много интересно.
Да цитираме Страбон: „Има твърде много основания да се смята, че тази местност е била опожарявана: опушени скали, много пукнатини, изпепелена земя, реки, които вонят отвратително, и навсякъде из околностите разрушени жилища. Всичко те кара да вярваш в онова, което местните жители разказват, а именно, че някога тук са се намирали тринадесет града със столица Содом. Но поради земетресение, изригвания на вулкани, а също тъй с потоци сернисти води езерото е погълнало тази страна и еднички само скалите са се запазили като свидетели на катастрофата. Някои от тези градове потънали, други били изоставени от жителите, които търсели спасение и се разбягали“ (Страбон, „География“ кн. XVI, гл. II). Това никак не прилича на разказите от книгата „Битие“: „Тогава господ изля върху Содом и Гомора като дъжд жупел и огън от господа от небето.“
Струва си да се отбележи казаното в четиринадесета глава на книгата „Битие“: „А в долина Сидим имаше много смолени ями. И царете, содомският и гоморският, като удариха на бяг, паднаха в тях; а оставалите побягнаха в планините“ (ст. 10).
Библията сама признава, че почвата тук е била смолиста още преди катастрофата.
Още веднъж учените имат възможност да признаят, че и „божественият гълъб“ здраво се е надсмял над „свещения“ автор. Цялата природа на тази пустиня носи следи от някаква геологическа катастрофа, от която е пострадало всичко живо, ако там е живял някой. Тъй Мъртвото море, в което се влива Йордан, има повърхност 920 квадратни километра, 100 километра дължина и към 20 километра най-голяма ширина. Водите на река Йордан изцяло се вливат в безотточното Мъртво море. (Арабите го наричат Бахр-Лут.) Водата се изпарява, иначе няма как да се обясни къде отива тя при неизменното равнище на езерото. То е по-ниско от равнището на океана с 392 метра при максимална дълбочина почти 400 метра. Горещият и сух въздух при единственото по своя род налягане (793 метра) може да поглъща невероятно количество водни пари. Блатистите земни пластове наоколо, разпръснатите навсякъде маси смолисти вещества, честите земетръси — всичко това показва, че тази местност вероятно никога не е била обитавана. Органически живот в изненадващо соленото (до 26% сол) Мъртво море няма. Геолозите виждат тук една от най-дълбоките депресии на сушата, хлътване на земната кора почти на километър в сравнение с крайбрежието. Причината на тази депресия не е външна, а вътрешна.
Ако пък някой много иска да вярва, че „гълъбът“ не е могъл да се присмее над „свещения“ автор на книгата „Битие“, ако иска на всяка цена да смята за вярна историята с огнения дъжд, паднал от небето за унищожение на хората, виновни тук в мъжеложство, а там в лесбийска любов, все пак трябва да признае, че бог, макар и да е неизменен, е послъгал мъничко.
Нима не бе се клел той на Ной, че неговото милосърдие никога не ще му позволи да унищожава хора? Нима той не се кле с ръка върху дъгата, че не ще поднови потопа? Но да се кълнеш в отменяването на наводненията и да замениш потоците вода с потоци огън — това честна политика ли е от страна на господа бога?
Да проследим по-нататък необикновения разказ на книгата „Битие“. „Свещеният“ автор казва, че понеже не изпаднал в греха на своите съграждани, Лот бил спасен от гибел, както и неговите явно непорочни дъщери — девойки. И авторът веднага сочи прекрасни примери на добродетел в това „свято семейство“. Ще подчертаем, че новият библейски епизод не съдържа нито един упрек по адрес на тримата содомски бегълци. „Божественият гълъб“ си има своята отличителна черта: той разказва за най-отвратително неприлични неща така спокойно, като че ли в света няма нищо по-просто от това. В изложението на „свещения“ автор дори кръвосмешението изглежда обикновен патриархален обичай.
Читателят ще ни прости за още един цитат, но той е нужен, и нужно е да се предаде наистина съвсем точно, за да се види какво представлява „свещеното писание“, най-святата от всички книги, основата и опората на най-благочестивата вяра и на три религии — юдейската, християнската и исляма.
„Лот излезе от Сигор и заживя в планината, и с него заедно двете му дъщери, понеже се боеше да живее в Сигор. И живееше в пещера, и с него заедно двете му дъщери.
А по-голямата каза на по-малката: баща ни е стар, и няма човек на земята да влезе при нас според обичая на цялата земя; и тъй, хайде да упоим баща си с вино и да преспим с него, та да възстановим племе от баща си.
И упоиха баща си с вино оная нощ; и влезе по-голямата и спа с баща си (в оная нощ); а той не узна кога е легнала и кога е станала.
И на другия ден по-голямата рече на по-малката: ето, аз спах вчера с баща си; да го упоим с вино и тая нощ; и ти влез, спи с него, и ще възстановим племе от баща си.
И упоиха баща си с вино и тая нощ; и влезе по-малката и спа с него; и той не узна кога е легнала и кога е станала.
И заченаха двете Лотови дъщери от баща си; и по-голямата роди син и му нарече името Моав (като каза: той е от моя баща). Той е баща на моавитци и до днес.
И по-малката тъй също роди син и му нарече името: Бен-Ами (като каза: той е син на моя род). Той е баща на амонитци и до днес“ (Битие, гл. 19, ст. 30–38).
Дори и да е продиктуван този текст от „светия дух“ свише — това не му пречи да бъде отвратителен.
Приключението на Лот и неговите дъщери не е могло да избегне справедливата критика на Волтер, на когото даваме тук думата. Мислите на този велик човек са интересни и сега, тъй като са още живи религиозните предразсъдъци, верските правила и активните привърженици на религията, почитащи Библията като „свято слово божие“.
„Библейският текст — пише Волтер — не казва какво е направил Лот, когато видял жена си обърната в солен стълб; той не дава също и имената на дъщерите му. Мисълта да опият баща си, за да «преспят с него», в пещерата, е много оригинална. Библията не споменава откъде са си набавили те вино, но затова пък ние се научаваме, че Лот се възползувал от двете си дъщери, като не забелязал никак нито идването, нито излизането им. Много мъчно е да се овладее жена, и особено девица, и нищо да не се разбере за това. Ето случай, за който не можем да намерим никакви обяснения.
Необяснимо е също защо дъщерите на Лот толкова много са се страхували за бъдещето на човечеството: Авраам е бил вече родил Измаил от Агар, народите са били вече разселени, а град Сигор, от който са излезли тези девойки, е бил съвсем наблизо.“
Ами от кого са поискали те вино, ако не от местните кръчмари? Волтер обръща внимание на приликата между тази история и историята за Мира, родила Адонис от баща си Кинир. „Тук — казва той — имаме подражание на древната басня за Кинир и Мира.“ Но в баснята Мира е наказана на края за престъплението си, докато дъщерите на Лот са наградени с най-високо от богословско гледище отличие: те стават майки на многобройни потомства44.
Да запалим кадилница! На сцената отново излиза Авраам, патриархът алфонс, готов да повтори метода, който му помогна толкова сполучливо да забогатее в Египет.
„Авраам тръгна оттам към юг и се посели между Кадес и Сур; и престоя временно в Герар.
И рече Авраам за жена си Сарра: тя ми е сестра. (Защото се страхуваше да каже, че му е жена, да не би жителите на оня град да го убият за нея.) И херарският цар Авимелех прати и взе Сарра.
И дойде бог при Авимелеха нощем насъне и му рече: ето, ти ще умреш поради жената, която си взел, защото тя си има мъж.
А Авимелех не беше се докоснал до нея, и рече: господи, нима ще погубиш (оногова, който не знаеше това) и невинния народ?
Нали сам той ми рече: тя ми е сестра? И тя сама рече: той ми е брат. Аз направих тава с просто сърце и с чисти ръце.
И рече му бог насъне: и аз зная, че си направил това с просто сърце, и те удържах от грях пред мене, затова и не те допуснах да се докоснеш до нея; а сега върни жената на мъжа й, защото той е пророк, ще се помоли за тебе и ти ще бъдеш жив; ако пък я не върнеш, знай, че непременно ще умреш ти и всички твои.
И стана Авимелех сутринта рано, повика всичките си слуги и им разказа да чуят всички тия думи; и (всички) тия хора много се уплашиха.
И Авимелех повика Авраама и му рече: какво направи ти с нас? С какво сгреших аз против тебе, та щеше да нанесеш голям грях върху мене и върху царството ми? Ти направи с мене работи, каквито не се правят.
И Авимелех рече Аврааму: какво имаше на ум, когато стори това нещо?
Авраам рече: помислих, че в това място няма страх божи и че ще ме убият за жена ми; па тя и наистина ми е сестра: тя е дъщеря на моя баща, само че не дъщеря на майка ми; и стана моя жена; когато бог ме изведе от бащиния ми дом да странствувам, аз й рекох — направи ми това добро: в което място отидем, навред казвай за мене: той ми е брат.
Тогава Авимелех взе (хиляда сикли сребро и) дребен и едър добитък, и слуги и слугини, и ги даде на Авраам; па върна и жена му Сарра.
И рече Авимелех (на Авраама): ето отпреде ти моята земя: живей, дето ти е воля.
А на Сарра рече: ето, аз дадох на брата ти хиляда сикли сребро; ето това е на тебе було за очите пред всички, които са с тебе, и пред всички си оправдана.
И помоли се Авраам богу и бог изцери Авимелеха, и жена му, и слугините му, и те взеха да раждат; защото господ беше заключил всички утроби в дома Авимелехов поради Авраамовата жена Сарра“ (Битие, гл. 20, стр. 1–18).
Да не забравяме, че по това време на прелестната Сарра били чукнали вече деветдесетте години (Битие, гл. 17, ст. 17).
Налагат се няколко забележки: говорил ли е Авраам истината, когато е уверявал Авимелех, че Сарра му е едновременно и жена, и сестра? Ако това е така, ние имаме тук още едно „благочестиво“ кръвосмесителство. Колко прелестно е това „свещено писание“!
Но това не е всичко: ако в цялата тази работа Авимелех прави впечатление на порядъчен човек, Авраам, наопаки, от каквато и страна да го гледаме, се оказва твърде гнусен субект. Дори да е кръвен брат на Сарра, това не оправдава неговото сводничество и лъжата му. Сестрата жена представлява за него източник на доход. Той е лъгал, като е отричал своето съпружество. А обяснението, което дава, когато подлата му хитрост бива разкрита, представя Авраам като ловък казуист, достоен за учената степен „кандидат“ или дори „доктор“ по богословие. Дори ограничените му умствени способности не биха могли да го оправдаят в очите на честните хора.
От друга страна, този възлюбен патриарх, този щастливец, когото бог особено покровителствува, наистина ли е брат на Сарра, както той неочаквано заявява? Всички останали места в Библията доказват като че ли обратното. По време на историята с египетския фараон Авраам за пръв път прибягнал към тази своя обогатяваща лъжа. Но когато фараонът го изобличил, той и не помислил да се оправдава с мотивите, които току-що цитирахме: на Авимелех се пада честта пръв да ги чуе. Може да се помисли, че това е само едно неочаквано хрумване, първата мисъл, която е дошла в главата на „светия пророк“ под впечатлението на острите нападки на герарския цар. Защо той не е дал тези обяснения при разговора с фараона?
Нещо повече, „свети дух“ си противоречи. В единадесета глава той ни запознава със семейството на Тара, бащата на Авраам: „Тара роди Аврама, Нахора и Арана. Аран роди Лота. И умря Аран при баща си Тара, в земята, в която се роди, в Ур халдейски. Аврам и Нахор си взеха жени; Аврамовата жена се казваше Сара; Нахоровата жена се казваше Милка, дъщеря на Аран, баща на Милка и на Исака“ (ст. 27–29). С други думи, Нахор се оженил за племенницата си. Ако Сарра е била дъщеря на Тара и сестра на Авраам, Нахор и Аран, авторът не би пропуснал да каже и това в своето толкова подробно изброяване на роднинските връзки в семейството на Тара.
И на края Библията направо нарича Сарра невеста на Тара: „Тара взе сина си Аврама, внука си Лота, син Аранов, и снаха си Сарра, жена на сина му Аврама, и излезе с тях от Ур халдейски, за да отидат в Ханаанската земя; но като дойдоха до Харан, останаха там.
И дните на Тара (в Харанската земя) бяха двеста и пет години, и умря Тара в Харан“ (Битие, гл. 11, ст. 31–32).
И така, без да се смути ни най-малко, че ще мине за кръвосмесител в очите на Авимелех, Аврам излъгал, за да оправдае своята авантюра. Ако ли пък той е решил да открие на герарския цар истината, която скрил от фараона, и ако всичко това е вярно, „свети дух“, като е диктувал книгата „Битие“, се е омотал в лъжи и противоречия.
Разбира се, всичко това представлява най-чиста измислица и авторът й е нескопосан невежа. В мистификаторските си напъни и в търсенето на безнравствени и гнусни небивалици „свети дух“ диктува всичко, което му хрумва, а невежият автор безстрастно записва всичко, което чува — явни гадости и небивалици, не се смущава никак от очевидните им противоречия, бърканици и дори от обикновената физическа невъзможност.
Как авторът на всички тези библейски редове не се е сетил, че лукавият „гълъб“ му се присмива, заставяйки го да нарича „герарската земя“ царство. Според описанията на древните географи Герар е малка пясъчна долина без никаква растителност, жестока пустиня, в която никаква човешка душа не може да живее. Значи Авимелех е бил цар на пустиня? А колко ли време е държал той Сарра при себе си? И как тъй госпожа Авимелех не се е помъчила да й издере очите?
Ето още един пункт, показващ на всички безсрамните шеги на „свети дух“. Този епизод е станал след изтребването на Содом и преди бог да изпълни обещанието си, дадено под мамрийския дъб.
Глава двадесет и първа започва така: „И господ погледна милостно към Сарра, както бе рекъл; и направи господ на Сарра, както бе говорил.
Сарра зачена и роди Аврааму син в старините му, тъкмо по времето, за което му бе говорил бог“ (ст. 1-2).
Тъй като това раждане станало една година след явяването на бога и двама ангели край мамрийския дъб, пребиваването на Авраам в герарската земя трябва да е станало през време на първите три месеца след огнения потоп, като се пресмята нормалната деветмесечна бременност на Сарра. И ако дори се допусне, че пребиваването на Авраам в Герар е траяло тези три месеца, пита се как са могли съпругата и робините на негово величество цар Авимелех да забележат в такъв кратък срок, че са безплодни, т.е. че бог е „заключил утробите им“, да употребим изискания език на „свещения“ автор. Може ли така изведнъж човек да се убеди в загубата на способността да ражда деца?
Трябва да признаем заедно с богословите, които не се учудват на никакво, дори и на най-отвратителното чудо, че бог си е направил много долна, макар и твърде оригинална шега. Представете си как са изглеждали царят на пустинята и неговите поданици, когато видели, че жените им са със „заключени утроби“! Тази шега трябва да им се е видяла много зла. Ясно е тогава защо, за да се тури край на това бедствие, Авимелех е дал на Авраам всичко, каквото е пожелал, и казал на пророка и неговата сестра-жена: „Махайте се по-бързо оттук.“
След „чудото“ със „заключените утроби“ неизчерпаемата книга „Битие“ ни поднася чудото с бременността на Сарра, дама на деветдесет години, отдавна загубила способността да има деца.
Веселяк е този гълъб!
А сега нови двайсет. Като добива законен син, Авраам изпъжда Измаил, който е бил придобит от неговата наложница.
„И Авраам нарече с име Исаак сина си, който му се роди и когото му роди Сарра; и обряза Авраам сина си Исаака в осмия ден, както му бе заповядал бог.
Авраам беше на сто години, когато му се роди син му Исаак.
И рече Сарра: смях ми стори бог; който чуе за мене, ще се разсмее.
И пак каза: кой би рекъл на Авраама: Сарра ще кърми деца? Защото родих син в старините му.
Детето порасна и го отбиха; и Авраам даде голяма гощавка в деня, когато отбиха (сина му) Исаака.
Видя Сарра, че синът, когото египтянката Агар бе родила Аврааму, се присмива (над сина й Исаака), и рече на Авраама: изпъди тая робиня и сина й, защото синът на тая робиня не бива да наследи заедно с моя син Исаака.
Това се видя Аврааму много тежко поради сина му (Измаила).
Но бог рече на Авраама: не се огорчавай за момчето и робинята ти; за всичко, което ти каже Сарра, слушай думата й, защото от Исаака потомство ще се назове с твое име; и от сина на робинята аз ще произведа (голям) народ, защото той е твое семе.
Авраам стана сутринта рано, взе хляб и мях с вода и даде на Агар, като й тури на рамо: даде й и момчето и я изпрати. Тя тръгна и се заблуди в пустиня Вирсавия; водата в меха се свърши и тя остави детето под един храст и отиде, та седна надалеч, колкото един стрелей от лък. Защото тя рече: не искам да видя смъртта на детето. И седна (надалечко) срещу (него) и викна, та заплака.
И бог чу гласа на момчето (оттам, дето беше то); и ангел божий от небето извика на Агар и й рече: що ти е Агар? Не бой се; бог чу гласа на момчето оттам, дето е то; стани, дигни момчето и го хвани за ръка, защото аз ще произведа от него голям народ.
И бог й отвори очите, и тя видя кладенец с (жива) вода и отиде, та напълни меха с вода и напои момчето.
И бог беше с момчето; и то порасна и заживя в пустинята и стана стрелец с лък. Той живееше в пустиня Фаран; и му взе майка му жена от египетската земя“ (Битие, гл. 21, ст. 3–21).
Наистина безчовечното и гнусно изгнание, на което Авраам обрича своя първенец и майка му Агар, е особено възмутително за един толкова могъщ господар, победил пет царе с помощта на 318 слуги и безмерно забогатял от благочестивото познанство на жена му с египетския и с герарския цар. Ето с какви „вечни“ завети за доброта и нравственост ни поучава „свещеното писание“!
След това книгата „Битие“ съобщава, че великият патриарх живял дълго време в земята на филистимяните.
Обаче Авраам, който бил тъй щастлив, като получил син от своята престаряла горещо любима Сарра, не очаквал мръсната шега, която се канел да му устрои сега неговият покровител — всемогъщият и всезнаещ бог. „Обичаш ли своя малчуган, о пророче на сърцето ми? Е тогава, за да ми се харесаш, ти ще го убиеш.“ Такъв е неочакваният сюрприз, който бог поднася на своя избраник. Наистина, всичко това е било на шега, тъй да се каже, „за веселба“. Всевишният обича малко да се поразсейва! Той вероятно е искал да погледа какви гримаси ще прави слисаният Авраам. Тук му е мястото да цитираме един откъс — той е много хубав!
„Подир тия събития бог, изкушавайки Авраама, му рече: Аврааме! Той отговори: ето ме!
Бог рече: вземи едничкия си син Исаака, когото ти обичаш, и иди в земя Мория, и там го принеси в жертва всесъжение на една от планините, която ще ти покажа.
Авраам стана рано сутринта, оседла ослето си, взе със себе си двама от своите слуги и сина си Исаака нацепи дърва за всесъжението и стана, та отиде на мястото, за което бог му говори.
На третия ден Авраам дигна очи и видя отдалеч мястото. И рече Авраам на слугите си: останете вие тука с ослето; пък аз и син ми ще отидем там, ще се поклоним и ще се върнем при вас.
И взе Авраам дърва за всесъжението и натовари сина си Исаака; взе в ръце огън и нож и тръгнаха двамата заедно. Тогава Исаак проговори на баща си Авраама и рече: тате! Той отговори: ето ме, синко. Той рече: ето огъня и дървата, а де е агнето за всесъжение?
Авраам рече: бог ще си предвиди, синко, агне за всесъжение. И вървяха нататък двамата заедно.
И стигнаха до мястото, за което му бе казал бог; и направи там Авраам жертвеник, наслага дървата и като свърза сина си Исаака, тури го на жертвеника върху дървата.
Тогава Авраам протегна ръка и взе ножа, за да заколи сина си.
Но ангел господен му викна от небето и рече: Аврааме, Аврааме! Той отговори: ето ме!
Ангелът рече: не дигай ръка върху момчето и не прави му нищо; защото сега познах, че се боиш от бога и не пожали едничкия си син за мене.
Подигна Авраам очи и видя: ето, отзаде му овен, който се бе заплел с рогата си в гъстака. Авраам отиде, взе овена и го принесе всесъжение вместо сина си (Исаака).
И нарече Авраам онова място: Иехова-ире45; затова и сега се казва: на планината господ ще предвиди.
И ангел господен втори път викна Аврааму от небето и рече: кълна се в мене си, казва господ, че понеже ти направи туй нещо и не пожали (за мене) едничкия си син, аз ще благословя и преблагословя, ще размножа и преумножа твоето семе, както небесните звезди и както пясъка по морския бряг; и твоето семе ще завладее градовете на враговете си; и ще бъдат благословени в твоето семе всички земни народи, задето послуша гласа ми.
И върна се Авраам при слугите си, и станаха, та отидоха заедно във Вирсавия и настани се Авраам във Вирсавия“ (Битие, гл. 22, ст. 1–19).
Критиците отбелязват, че Авраам, който е молил бога да пощади чуждите за него жители на Содом и Гомора, не го помолил в полза и за защита на своя син. Те обвиняват патриарха в нова лъжа, когато казал на своите слуги: „аз и син ми ще отидем там, ще се поклоним и ще се върнем при вас.“ Щом като той се е тъкмял да отиде в планината, за да заколи и изгори Исаак, той не е можел да мисли, че ще се върне с него. Това била лъжа на варварин, докато в предишните случаи ние видяхме лъжата на алчен сводник, отдаващ жена си за пари.
От друга страна, учудващо е, че стогодишният старец насича сам достатъчно дърва за кладата, преди да тръгне на път: за да се изгори човек на клада, са нужни не наръч сурови дърва, а най-малкото един товар сухи дърва. Следователно нужните дърва, насечени от Авраам, са били предварително натоварени върху мулето и двамата слуги, които са влачили този товар повече от две седмици. И дори ако с дървата е било натоварено само мулето, пита се, по какъв начин тринадесетгодишното момче Исаак е могло след това да нарами на плещите си такъв товар и само да го носи? Казват: какво е представлявал „огънят“, който Авраам взел със себе си, за да разпали кладата — разбира се, никакъв мангал не е могъл да побере толкова въглени, та да не угаснат преди достигането до мястото на жертвоприношението: когато патриархът и синът му се разделят със слугите, планината Мория се виждала само отдалеч. Най-сетне отбелязва се и това, че тази прочута планина Мория, на която после е бил построен Иерусалимският храм, не е нищо повече от гола скала, лишена от всякакъв живот; никога по нея не са расли и най-ниски храсти, а цялата местност около Иерусалим е била осеяна с камънак, тъй че открай време дървата са били доставяни тук от други места.
"Тогава Авраам протегна ръка и взе ножа, за да заколи сина си" (Битие, гл. 22, ст. 10).
Всички тези обстоятелства обаче не попречили на бога да изпита Авраамовата вяра, а пък на Авраам да заслужи особеното божие благоволение със своето послушание.
Ние ще видим впоследствие, че когато съдията Иефтай ще принася в жертва своята дъщеря, нито един ангел не ще се намеси. Наистина, Иефтай не се е занимавал със сводничество и вероятно поради това не е бил удостоен с тази особена „святост“, с която се слави в християнството, юдейството и мюсюлманството „божият приятел“ Авраам.
Глава двадесет и трета разказва, че Сарра умряла на 127 години в Хеврон, в Ханаанската земя. За да я погребе, Авраам купил от някакъв си господин Ефрон пещерата Махпела и платил скъпо за нея.
Ефрон казал: „земята струва четиристотин сикли сребро; какво е това за тебе и за мене? Погреби покойницата си. Авраам изслуша Ефрона; и претегли Авраам на Ефрона сребро, колкото той бе обявил гласно пред Хетовите синове — четиристотин сикли сребро, каквото минаваше между търговците.“ (Битие, гл. 23, ст. 15–16).
Учудващо е, че Авраам, когото Библията много пъти обявява за твърде богат човек, няма дори педя своя земя. Критиците отбелязват още твърде странното споменаване за някаква си сечена монета, „каквато минаваше между търговците“. В Ханаанската земя не само по времето на библейския Авраам, но изобщо древните евреи никога не са секли пари.
От двадесет и пета глава виждаме, че престарелият праотец решил да се утеши: той взел нова жена — Хетура. Патриархът тогава е бил най-малко на 140 години. Не е излишно да се припомни, че Сарра отдавна смятала Авраам твърде стар, за да роди деца, дори тогава, когато той бил „още само“ на 100 години, и се наложила небесната намеса, за да стане баща. И все пак с тази Хетура Авраам без никакви „чудеса“ е имал още шест сина: Зимран, Иокшан, Медан, Мадиян и Ишбак и Шуах.
Най-сетне в една прекрасна вечер на своите 175 години (Битие, гл. 25, ст. 7) патриархът умрял, завещавайки на Исаак цялото си имущество. На другите деца били направени само някакви подаръци. „Светият“ сводник бил погребан до Сарра, в пещерата Махпела.
Сега ще видим изпълнението на божиите обещания относно „великото размножаване“ на Авраамовото потомство.
След смъртта на Сарра и преди брака с Хетура патриархът се заел да подреди своя любим син. Това много важно за благочестивите изследвания и за религиозно-нравственото възпитание събитие е описано в 24 глава на книгата „Битие“.
Нахор, брат на Авраам, се оженил за своята племенница Милка (Битие, гл. 11, ст. 29). На този господин Нахор не се харесвало скитането из пустинята, както на неговия брат, и той се заселил в плодородна Месопотамия. Там Милка му родила осем сина. Но тъй като тези осем малчугани му били малко, той си взел наложница на име Реума, която му дала още четири сина (Битие, гл. 22, ст. 20–24). Тези деца на свой ред се разплодили. Един от тях — Ватуил, родил Лаван и Ревека. На тази последната й предстояло да стане, по милост божия, госпожа Исаак.
Едно прекрасно утро старият Авраам извикал при себе си най-стария от слугите си, който бил в същото време главен управител на цялото му имущество. Книгата „Битие“ само веднъж го нарича по име — Елиезер, а по-нататък го именува само „роб“. Ето какво казал Авраам на „роба“: „тури ръката си под бедрото ми и ми се закълни в господа, бога на небето и бога на земята, че няма да вземеш за сина ми (Исаака) жена от дъщерите на хананейците, между които живея, а ще отидеш в моята земя, в родното ми място (и при племето ми), и ще вземеш (оттам) жена за сина ми Исаака“ (Битие, гл. 24, ст. 2–4).
Коментаторите скептици са се забавлявали не малко с този клетвен обред. Работата е там, че древноеврейският текст на тази част в Библията казва направо: „вземи в ръцете си моите полови органи“. Във връзка това учените етнографи обясняват, че мъжките полови органи били на голяма почит не само поради обреда на обрязването, свързващ ги с бога, но и поради това, като източник за размножаване на човешкия род и залог за божието благословение те са белег на сила, мощ. Колкото и странен да ни изглежда този клетвен обред, трябва смирено да се преклоним пред него, тъй като не бива никак да се съмняваме, че всичко това е било продиктувано от „светаго духа“.
Всеки път, когато в съвременните издания на Библията се среща думата „бедро“, то трябва да се разбира иносказателно. Така например, четейки, че един от вождовете е излязъл от „бедрото“ или коляното на Иуда, ние забелязваме тук преднамерено изопачаване на текста, защото децата не се раждат от „бедрото“. А освен това, както ние неведнъж сме наблюдавали, „божественият гълъб“ никога не се стеснява да нарича нещата с техните истински, макар и твърде груби названия.
„Тогава слугата тури ръката си под бедрото (буквално: «хвана с ръката си половите части») на своя господар Авраама и му се закле в това“ (Битие, гл. 24, ст. 9).
След тава, вземайки десет камили, той се упътил за Месопотамия. Не е близичко!46
Когато Елиезер се озовал близо до града, в който разчитал да намери роднините на своя господар, бил изтощен от умора и жажда. За щастие той срещнал хубавичка брюнетка, която отивала към кладенеца край градските врати. Тази любезна млада особа дошла на помощ на Елиезер и напоила него и камилите му. Сега е наш ред да се трогнем от промисъла божи: тази брюнетка била именно Ревека, дъщерята на Ватуил, внучката на Авраам. Подарявайки й златни обеци и две гривни, Елиезер се осведомил с кого „има чест“ да говори. Ей че картинка! Ревека го завела в къщи и го запознала с баща си и братята си. Управителят на Авраам им обяснил, че е направил своето дълго пътешествие с цел да намери в Месопотамия съпруга за Исаак. Разбира се, Ватуил и Лаван извикали:
— Това е божа работа! Нека Ревека да тръгне по-бързо с теб и да стане жена на сина на твоя господар.
Зарадван от бързия си и лек успех, Елиезер отрупал Ревека със златни пръстени и богати дрехи; той направил също подаръци на братята й и майка й. Майката на девойката искала да отложи заминаването с десет дни, но Ревека заявила, че няма време и че желае колкото се може по-скоро да бъде при своя непознат жених. Мъчно е, разбира се, да допуснем, че Елиезер е имал у себе си снимка на младия Исаак. При все това Ревека светкавично се влюбила в него до уши. От своя страна Исаак, макар и да не знаел що за жена ще му доведе Елиезер, пък и изобщо не се знаело дали ще му доведе той жена, бил влюбен, влюбен безумно: той прекарвал всичките си дни и нощи на широкия друм в очакване на кервана. Можем да си представим радостта му, когато едно прекрасно утро Елиезер се върнал, и то с пълни ръце. Управителят дал точна сметка за своите действия, а младите хора се сграбчили в обятията си.
„И въведе я Исаак в шатрата на майка си Сарра; и взе Ревека, и тя му стана жена, и той я обикна; и се утеши Исаак в скръбта за майка си (Сарра)“ (Битие, гл. 24, ст. 67).
На първо време цялото усърдие и всички усилия на свети Исаак отивали напразно: той не можел да стане баща толкова скоро, колкото му се искало. Това било достатъчно основание книгата „Битие“ да обвини Ревека в безплодие. Всякога тук жените са виновни! „И молеше се Исаак на господа за жена си (Ревека), защото тя беше неплодна; и господ го чу и жена му Ревека зачена“ (Битие, гл. 25, ст. 21).
Между нас казано, бог, изглежда, просто си е кривял душата. Нали той бил обещал на Авраам неизброимо потомство? Нали самото провидение избрало Ревека за жена на сина Авраамов? Тогава, без да наруши думата си, бог не е можел да даде на Исаак безплодна жена. Ако той е „заключил утробата“ и на тази нещастница, направил го е очевидно само за да има после удоволствието да се позанимае с отварянето й, като предварително застави малко да се поизмъчи и наследникът на възлюбения си алфонс Авраам.
И все пак работата не минала без усложнения:
„Синовете в утробата й взеха да се удрят и тя рече: ако ще бъде тъй, защо ми е това? И отиде да попита господа“ (Битие, гл. 25, ст. 22).
„Свещеният“ автор е забравил да посочи къде точно е отишла Ревека, за да говори с господа. „Светая светих“ — отделение на храма, подобно на олтара в християнските църкви — още не е била изобретена. Дотогава ставало така, че бог се появявал, където искал и когато искал. Земни отделения на небесната му канцелария на земята нямало. При все това Ревека съумяла да запита бога и той не пропуснал да й разясни: „две племена са в утробата ти и два различни народа ще произлязат от твоята утроба; единият народ ще стане по-силен от другия, и по-големият ще служи на по-малкия“ (Битие, гл. 25, ст. 23).
Най-сетне настъпило раждането. Ревека, разбира се, изпитала болки, като наказание за лакомията на Ева.
„И ето, близначета в утробата й. Първото излезе червено, цяло космато като кожа; и го нарекоха с име Исав.
Подир излезе брат му, като се държеше с ръка за петата на Исава; и го нарекоха с име Иаков. А Исаак беше на шестдесет години, когато те се родиха, (от Ревека)“ (Битие, гл. 25, ст. 24–26).
Много рядко се случва дете, като се ражда, да се държи с ръка за петата на друго. Толкова рядко, че засега това е единственият известен до днес случай. Но ако такива неща никога и никъде повече не са ставали, оттук не трябва да се заключава, че не са могли да стават и тогава. Тези причуди на господа бога обаче са нищо в сравнение с чудесата, с които ще се срещнем по-нататък.
За по-стар обявили Исав. Известно е, че при някои сложни юридически положения въпросът за първородството се е разрешавал в полза на онзи от близнаците, който се е появил на света втори. В полза на това решение привеждат довода: първият заченат трябва естествено да заеме по-отдалечено място в майчината утроба. Следователно трябвало е да се признае за старши Иаков. Но тези деца така се биели в утробата на майка си, че вероятно не един път променяли местата си! Е на никого не дошло на ум да разреши въпроса за първородството чрез жребий. Намерили, че е много по-просто да признаят за пръв онзи, който пръв е видял свят, Впрочем Иаков скоро отнел първородството от Исав.
„Децата пораснаха; Исав стана човек изкусен на лов, полски човек; а Иаков — човек кротък и живееше в шатри.
Исаак обичаше Исава, защото неговият дивеч му се услаждаше; а Ревека обичаше Иакова.
Иаков беше сварил ястие; а Исав дойде от полето уморен.
И рече Исав на Иакова: дай ми да ям от червеното, от това червено, защото съм уморен. Затова му и дадоха прякор Едом.
Но Иаков отговори (на Исава): продай ми пък ти още сега първородството си.
Исав рече: ето, умирам; защо ми е това първородство?
Иаков (му) каза: закълни ми се още сега. Той му се закле и (Исав) продаде първородството си на Иакова:
Тогава Иаков даде на Исава хляб и гозба от леща и той яде и пи и стана, та си отиде; тъй презря Исав първородството“ (Битие, гл. 25, ст. 27–34).
Ние няма да се спираме на странността на подобен спор в епоха, когато е нямало право на първородство: едва много по-късно „бог заповядал“ старшият син да получава двоен дял от наследството. Необходимо е да отбележим обаче до каква степен мръсно е поведението на Иаков: според „свещения текст“ Исав умирал от глад и Иаков просто на просто злоупотребил с тежкото състояние на брат си. За това няма никакви оправдания. Впрочем самото име Иаков означава „онзи, който запънал“. Той, изглежда, е заслужил напълно името си, защото, както ще видим, действително е спънал Исав. Това, че така скъпо продал лещата си, не го задоволило: като разбойник, който изнудва от жертвата си откуп, той изнудва от своя роден брат и клетва за отказване от неговите права; той го разорява за паница леща. Но това още не е единственото зло, което той ще му причини. И ето, пазарлъкът, в резултат на който гладният е излъган така цинично, тази незначеща нищо сама по себе си сделка, това отричане, което всеки съд би анулирал, като получено чрез изнудване, било утвърдено от господа бога, от бога на справедливостта, покровителя на слабите, отмъстителя за потиснатите. Той признал Иаков за законен собственик на прословутите права на първородство, утвърдил разорението на Исав.
След известно време Исаак се проявил като достоен син на Авраама — като продължител на „благочестивите традиции“ на избрания от бога „праведник“.
В страната избухнал глад и Исаак отишъл в Герар, където, колкото и странно да е, продължавал да царува същият онзи Авимелех, когото Библията нарича кой знае защо цар филистимски. Бог очевидно би могъл да даде на Исаак и семейството му хляб, но предпочел да му даде само едно видение, през време на което го нагостил с реч, подобна на онези, с каквито нееднократно гощавал Авраама: „ще умножа потомството ти като небесните звезди; и ще дам на потомството ти всички тия земи; ще бъдат благословени в твоето семе всички земни народи“. С една дума, стара песен! „Исаак се засели в Герар.“ И когато жителите го запитали за Ревека, той отговорил: „Тя ми е сестра.“ „Но след като той бе проживял там много време, филистимският цар Авимелех, както гледаше през прозореца, видя, че Исаак си играеше с жена си Ревека.
Тогава Авимелех повика Исаака и рече: ето, тая била твоя жена; а защо ти каза: тя ми е сестра? Исаак му отговори: защото си мислех, да не би да умра поради нея.
Но Авимелех (му) рече: какво стори с нас? Без малко някой от народа (ми) щеше да лежи с жена ти и щеше да ни вкараш в грях.
И заповяда Авимелех на целия народ, като рече: който се допре до тоя човек и до жена му, ще бъде погубен“ (Битие, гл. 26, ст. 8–11).
Виждаме, че Авимелех не е бил забравил чудото със „заключените“ утроби, макар от приключението със Сара да били минали около осемдесет години. Доста странно е все пак, че като отбелязва поклонението от филистимяните на своите богове, а не на бога на Авраама и Исаак. Библията твърди обаче, че техният цар езичник признава иудейския бог и божествеността на неговите завети. Що за бърканица?47 „И засея Исаак в оная земя и събра ечемик през онова лято стократно: тъй го благослови господ“ (Битие, гл. 26, ст. 12).
Вече казаното, че Исаак е могъл да сее в страна, в която не е владеел нито педя земя, само по себе си е доста силно. Но ако си спомним и това, че герарската земя е била пустиня, в която нямало нищо освен пясъци и камъни, „чудото“ става още по-голямо: „стократна“ реколта върху пясък! Най-плодородните земи в света рядко дават дори тридесеткратен урожай. На Исаак положително му е вървяло! Библията казва, че той бързо забогатял. При такива реколти не е чудно!
Филистимяните завидели на „светия праотец“ и затрупали с камъни всички кладенци, изкопани някога от Авраам. Възникнали спречквания и Авимелех го помолил да се махне. Исаак заминал, заселил се в долината и отново отрил кладенците на баща си. Нови спорове, ново появяване на бога, ободряващо Исаака; нов мирен договор с Авимелех; голямо пиршество. Читателят разбира, че го избавяме от досадните, макар и „свещени“, разбира се, подробности.
Що се отнася до Исав, четиридесетгодишен, той „се ожени за Иехудита, дъщеря на хетееца Беера, и за Васемата, дъщеря на хетееца Елона.“48 (Битие, гл. 26, ст. 34).
„Когато Исаак остаря и отслабна зрението на очите му, повика по-големия си син Исава и му рече: синко! Той отговори: ето ме!
(Исаак) рече: ето, аз остарях; не зная деня на смъртта си; вземи сега сечивата си, тула си и лъка си, иди на полето и улови ми дивеч, сготви ми ястие, каквото обичам, и ми донеси да ям, за да те благослови душата ми, преди да умра.
Ревека слушаше, когато Исаак говореше на сина си Исава. И отиде Исав на полето да улови и донесе дивеч; а Ревека рече на своя по-малък син Иакова: ето, аз чух, как баща ти каза на брат ти Исава: донес ми дивеч и сготви ми ястие; аз ще ям и ще те благословя пред лицето господне преди смъртта си.
Сега, сине мой, послушай ме какво ще ти поръчам: иди при стадото и ми донес оттам две добри (млади) ярета; и аз ще сготвя от тях на баща ти ястие, каквото той обича; а ти ще занесеш на баща си и той ще яде, за да те благослови преди смъртта си. Иаков рече на майка си Ревека: брат ми Исав е космат, пък аз съм човек гладък; баща ми може да ме попипа и аз ще бъда пред очите му измамник и ще навлека върху себе си проклятие, а не благословия. А майка му каза: нека твоето проклятие падне върху мене, сине мой; само послушай думите ми и иди, та ми донес.
Той отиде, взе и донесе на майка си; и майка му сготви ястие, каквото обичаше баща му.
И взе Ревека скъпата дреха на по-големия си син Исава, която беше при нея в къщи, и облече (с нея) по-малкия си син Иакова; а ръцете му и гладката му шия уви с ярешките кожи; и даде ястието и хляба, които тя бе приготвила, в ръцете на сина си Иакова.
Той влезе при баща си и продума: Татко! Той отговори: Ето ме, кой си ти, сине мой?
Иаков рече на баща си: Аз съм Исав, твоят първороден син; направих, както ти ми рече; стани, седни и яж от лова ми, та да ме благослови душата ти.
Но рече Исаак на сина си: Как тъй скоро намери, сине мой? Той отговори: Господ бог твой ми прати насреща ми.
И рече Исаак на Иакова: Приближи се до мене, сине мой, да те попипам дали си ти син ми Исав или не.
Иаков се приближи до баща си Исаака; той го попипа и рече: Гласът — глас Иаков, а ръцете — ръце Исавови.
И не го позна, защото ръцете му бяха космати като ръцете на брата му Исава. И го благослови и рече: Ти ли си син ми Исав? Той отговори: Аз съм.
Исаак рече: Дай ми да ям от лова на сина ми, за да те благослови душата ми. Иаков му даде и той яде; донесе му и вино и той пи.
Баща му Исаак му рече: Приближи се (до мене), сине мой, и ме целуни.
Той се приближи и го целуна. И усети Исаак дъха на облеклото му и го благослови, като рече: Ето, дъхът на сина ми е като дъх от (пълна) нива, която господ е благословил.
Да ти даде господ от небесната роса и от тлъстината на земята, и изобилие на жито и вино; народи да ти слугуват и племена да ти се покланят; да бъдеш господар над братята си и да ти се покланят синовете на майка ти, които те кълнат — да бъдат проклети; които те благославят — да бъдат благословени!“ (Битие, гл. 27, ст. 1–29).
Всичко това заслужава няколко забележки. Но да видим по-напред края на поучителната история.
„Щом свърши Исаак благословията над (сина си) Иакова и щом Иаков излезе от баща си Исаака — и брат му Исав си дойде от лов.
Сготви и той ястие, донесе на баща си и му рече: Татко, стани, яж от лова на сина си, за да ме благослови душата ти.
А баща му Исаак го попита: Кой си ти? Той отговори: Аз съм твоят син, твоят първороден син Исав.
И разтрепера се Исаак твърде много и рече: А кой беше онзи, който ми улови лов, донесе ми и аз ядох от всичко, преди да дойдеш ти, и го благослових? Той и ще бъде благословен.
Исав, като изслуша думите на баща си (Исаака), дигна висок вик и каза на баща си: Татко, благослови и мене!
А той му отговори: Брат ти дойде с хитрост и взе твоята благословия.
И рече (Исав): Дали не затова му е дадено име Иаков, та вече два пъти ме спъва? Той взе първородството ми и ето сега ми взе и благословията. И пак рече (Исав на баща си): Нима ти не си оставил (и) за мене благословия?
Исаак отговори на Исава: ето аз го поставих господар над тебе, и всичките му братя направих нему слуги; обдарих го с жито и вино; какво да сторя пък за тебе, сине мой?
Но Исав рече на баща си: Нима, татко, само една благословия имаш? Благослови и мене, татко! И (понеже Исаак мълчеше) Исав издигна глас и заплака.
И отговори баща му Исаак и му рече: ето ти ще живееш от тлъстината на земята и от росата небесна отгоре; ти ще живееш с меча си и ще служиш на брата си; ще дойде време, когато ще се възпротивиш и ще свалиш игото му от врата си“. (Битие, гл. 27, ст. 30–40).
И повече нищо! Исав си останал без благословия.
Апелирам към римския папа и към всички патриарси християнски: или тази история с Исаак, Ревека, Исав и Иаков е смешна лъжа и „свети дух“, вдъхновителят на библията, заблуждава вярващите, като дава пример за лоши шеги и показва, че по въпросите на религията на наивните хора може да се разказва всичко, каквото е угодно; или пък цялата тази история е вярна и тогава бог е само един глупак, защото него нищо не го е заставяло да свързва своите благословии с благословиите на заплеса Исаак, когото Иаков здравата измамва. В двата случая свободомислещите няма от какво да се смущават: колкото си искат те могат да се надсмиват над богословите, над епископите, над папата, над патриарсите, над светиите, над пророците и дори над самия бог отец, който сред цялата тази компания изпъква просто като слабоумно старче.
Действително, както личи от „свещения“ текст, благословията на Исаака не е представлявала обикновена бащина благословия, т.е. пожелания за щастие, които бащата изказва на сина; това, напротив, е бил тържествен, формален акт с точни и определени последствия, подобно на всеки религиозен и юридически акт, който има нотариална сила. Макар благословията да е била само устна, тя все пак е имала силата на писмен документ в полза на онзи, върху чиято личност е била извършена. При това не е имало никакво значение коя е била тази личност, защото силата на религиозната благословия не е можело да бъде нито анулирана, нито взета обратно. „Свещеното писание“ ни показва Исаак дълбоко разстроен, когато узнава, че се е оказал жертва на измама. Той е много огорчен от гнусната постъпка на Иаков, обаче не може да поправи извършеното. Иаков е откраднал и отнесъл благословията, предназначена за Исав — толкова по-зле за Исав.
Тук ние виждаме явно престъпно деяние. Всеки съд би признал Иаков за виновен във фалшификация. Той би бил осъден, осъдена би била и майка му Ревека, която е била не само съучастница, но и подстрекателка на престъплението, извършено с предварително обмислено намерение.
От друга страна, колкото и да е била осъдителна и углавно наказуема измамата, щом тя е имала цел и е довела до лишаване на Исав от едно такова благо като обещаващата изобилие от земни блага благословия, да разгледаме по какъв начин и защо Исаак се е хванал на въдицата така лесно. Как така? Библията казва, че старецът е познал гласа на Иаков: той се колебае много, съмнява се, слухти и въпреки всичко позволява да бъде измамен от примитивната бутафория и маскировка, като последен глупак. Той очаква дивеч, обича дивеча, дивечът е негово лакомство и това е една от причините да обича повече ловеца Исав; и ето поднасят му козешко, а неговият чувствителен към вкуса на дивеча език не може да различи ярешкия бут от крилцето на фазана? Дявол да го вземе, каква ли готвачка е трябвало да бъде тази Ревека! Изглежда обаче, че са били притъпени не само вкусовите усещания на стария Исаак; притъпило се е било и обонянието, и осезанието. Ревека покрила с агнешка кожа ръцете и шията на Иаков, но колкото и да е бил космат Исав, той не е можело да бъде космат като животно. Исаак не помисля да поразгледа другаде тялото: той усеща миризмата на дрехата на Исав, и повече нищо. Всъщност той е трябвало да усеща само миризма на кожа от току-що убито животно.
Толкова за грохналия Исаак.
Но как бог е свързал своите непоколебими благословии със случайните, погрешни благословии на Исаак, изтръгнати чрез измама, която може да не разкрие и да не разбере само най-последният лигльо? Бог се представя тук като роб на празна, нямаща никакво значение формалност и това превръща „всемогъщия управител на целия свят“ в достоен другар на грохналия лигльо — старика Исаак.
Тези съображения са валидни само ако се допусне вероятността на разглеждания епизод. Но цялата тази история е празна измислица и затова църквата не бива да ни представя за поклонение своя „гълъб“ като сериозен и солиден автор: или това пернато бърбори като вдетинен папагал, или пък това е патица49, мястото на която не е в книга, и особено в „свещена“ книга, а в колоните на някое „добре осведомено“ булевардно вестниче. Лично ние сме склонни повече към последно, то мнение.
Обиден (имало е защо!) от това, че новичката и прясна благословия, която е била обещана на него, сияела на главата на мерзавеца, Исав се заклел да убие Иакова. Изплашена, майката Ревека посъветвала Иаков да си плюе на петите и да офейка по живо по здраво. Иаков, който явно не е бил от храбрите, не я чакал да повтори съвета си отново. Ревека му предложила да бяга при нейния брат Лаван, а старият Исаак го посъветвал да се възползува от този случай и се ожени за една от неговите братовчедки (Битие, гл. 27, ст. 41–46 и гл. 28, ст. 1–5).
Когато Иаков отишъл в Месопотамия, Исав отишъл в „страната на Исмаила“ и се оженил за неговата дъщеря Махалата; малко му се видели предишните две или три жени.
И ето го Иаков на път за Харан.
„И стигна на едно място, дето остана да пренощува, защото слънцето бе залязло; и взе един камък от камъните на онова място, подложи си го за възглавница и легна на онова място.
И видя сън: ето стълба, изправена на земята, а върхът й стига до небето и ангели божии се качват и слизат по нея.
И ето господ стоеше отгоре на нея и говори: Аз съм господ, бог на твоя отец Авраама и бог на Исаака (не бой се). Земята, на която лежиш, ще я дам на тебе и на потомството ти; и потомството ти ще бъде като земния пясък; и ще се разпростреш към морето и към изток, към север и към юг; и ще бъдат благословени в тебе и в твоето семе всички земни племена.
И ето, аз съм с тебе и ще те запазя навред, където и да отидеш; и ще те върна пак в тая земя; защото няма да те оставя, докле не изпълня онова, което съм ти казал.
Иаков се събуди от съня си и рече: наистина господ е на това място, аз пък не знаех!
И уплаши се и рече: колко е страшно това място! Това не е нищо друго освен дом божи, това са врати небесни.
И стана Иаков рано сутринта, взе камъка, който беше си турил за възглавница, постави го паметник и го поля отгоре с елей.
И нарече (Иаков) името на онова място: Ветил (дом божи), а предишното име на този град беше Луз.
И даде Иаков оброк, като рече: ако (господ) бог бъде с мене и ме опази в тоя път, по който отивам, и ми даде хляб да ям и дрехи да се облека, и аз се с миром върна в бащиния си дом и господ бъде мой бог — то тоя камък, който поставих паметник, ще бъде (за мене) дом божи; и от всичко, което ти, боже, ми дадеш, ще ти дам десетата част“ (Битие, гл. 28, ст. 11–22).
Няма да спорим за съществуването на град Луз, или Ветил; ще кажем между другото само това, че нито един географ никога не е чувал, нито е споменавал за такъв град. Онова обаче, на което всъщност трябва почтително да се учудваме, е практическата съобразителност на този забележителен Иаков: той измамва по-стария си брат Исав, престарелия си и сляп баща Исаак, по околен път дори и самия бог; но той не иска също и бог да го изиграе по някакъв начин и му поставя точни и ясни условия за техните по-нататъшни взаимоотношения. Току-що богът на прадедите му показва поразително зрелище: ангели, които се занимават с главоломни акробатически упражнения на стълба, и с прекрасна, подкупваща реч му обещава златни планини и въздушни замъци. Първото чувство на Иаков е страх, примесен с почитание; но той бързо се успокоява с мисълта, че всичко това е само сън. И тогава казва на бога на своите прадеди: ако ми дадеш храна и облекло, ще бъдеш мой бог и аз ще ти се покланям. Тази мисъл може да бъде изложена още и така: „ако ти не ми дадеш нищо, тогава, брат, да имаш да вземаш“. Той обещава на бога десятък; ще му даде рога при условие, че бог му изпрати вол. На добър час!
Критиците сравняват този порив на Иаков с обичаите на някои древни народи, които спокойно хвърляли идолите си в реката, когато те не давали навреме дъжд или не помагали при лова. Аз лично познавах една стара богомолка, която налагаше наказания на „свети“ Йосиф, когато не печелеше на лотария. Тя обръщаше изображението му с лице към стената; тази добра християнка беше много благочестива, но хитра и вероятно произхождаше по права линия от Иаков.
След това приключение Иаков продължил пътя си. Веднъж в полето, край кладенеца, дето добитъкът пиел вода, му се представил случай да се запознае с миловидничка овчарка. Ненадейно се оказва, че това е неговата братовчедка Рахил. Библията честичко се повтаря, когато фантазията на нейните автори пресъхва: също благодарение на намесата на „провидението“ и Елиезер срещнал край кладенеца Ревека, която не познавал, но която търсел.
По-младата дъщеря на Лаван, Рахил, завела любезния братовчед при баща си. Станало запознаване с цялото почтено семейство. По-старата дъщеря — Лия, казва Библията, имала „болнави очи“ и не развълнувала никак сърцето на Иаков. Рахил, обратно, изведнъж му направила впечатление; тя, както „изящно“ я описва „боговдъхновеното“ писание, била „хубава в снагата и хубава в лицето“. Иаков споделил впечатленията си с вуйчото Лаван, който пуснал няколко обнадеждаващи думи. Но Лаван бил не по-малко практичен от Иаков. Той направо казал на Иаков:
— Мили мой! Искаш да се ожениш за Рахил ли? Нямам нищо против, но трябва да я заслужиш.
— По какъв начин, вуйчо?
— Поработи при мене като домашен слуга седем години, за да мога да видя работлив момък и порядъчен човек ли си ти.
Сделката станала. В продължение на седем години вуйчото изпитвал племенника, като стоварвал върху му най-тежките домашни работи. Срокът свършил. Настанал денят на сватбата. Според еврейския обичай невестата била забулена с гъсто покривало. Иаков треперел като рибичка. Тържествен и важен, Лаван изпълнил сам в тази работа всичките задължения на чиновника от отдела за записване актовете за гражданското състояние, а също и на равина. За най-голямо задоволство на Иаков той обявил брака за станал. Церемонията била във висша степен тържествена. Тук е добре да се приведе оригиналният текст, продиктуван от „светаго духа“:
„Лаван повика всичките човеци на онова място и даде гощавка.
А вечерта взе Лаван дъщеря си Лия и я въведе при него; и влезе (Иаков) при нея.
И даде Лаван слугинята си Зелфа за слугиня на дъщеря си Лия.
Но на сутринта се оказа, че тя била Лия. И Иаков рече на Лавана: Що стори ти с мене? Нали за Рахил ти слугувах? Защо ме излъга?
Лаван отговори: В нашенско не правят тъй: по-малката да дават преди по-голямата; свърши сватбената седмица на тая; после ще ти дадем и другата, задето ще ми слугуваш други седем години.
Иаков тъй и направи и свърши седмицата на тая и (Лаван) му даде за жена дъщеря си Рахил.
И даде Лаван слугинята си Вала за слугиня на дъщеря си Рахил.
(Иаков) влезе и при Рахил и обичаше Рахил повече, отколкото Лия; и слугува му още други седем години.“ (Битие, гл. 29, ст. 22–30).
И така, Иаков, който измамил баща си и брат си, бил сам заслужено измамен от вуйчо си. Не е наистина съвсем ясно как Иаков, който през седемте години живот в този дом е можел доста добре да проучи двете си братовчедки и особено любимата, е прекарал през цялата нощ с Лия, без да подозира измамата и мислейки, че при него се намира Рахил. Но да се съмняваме във всичко не бива: та това е „свещено писание“!
„Господ (бог) видя, че Лия не беше обичана, и отвори утробата й; а Рахил беше неплодна“ (Битие, гл. 29, ст. 31).
Това не е лошо! Но най-забележителното Библията показва в следващите четири стиха. Ние вече знаем, че Иаков изпълнявал съпружеските си задължения към Лия само през първата седмица след брака; и все пак Лия му донесла един подир друг четирима синове: Рувим, Симеон, Леви и Иуда.
„А видя Рахил, че не ражда на Иакова деца, и завидя Рахил на сестра си и рече на Иакова: дай ми деца; ако ли не, умирам.
Иаков се разгневи на Рахил и (й) рече: нима аз съм бог, който не ти е дал плод на утробата?
Тя рече: ето слугинята ми Вала; влез при нея, нека тя роди на скута ми, та и аз да имам деца от нея.
И даде му слугинята си Вала за жена; и Иаков влезе при нея.
Вала (Рахилината слугиня) зачена и роди на Иакова син.
И рече Рахил: отсъди ми бог, послуша гласа ми и ми даде син; затова го нарече с име: Дан.
И пак зачена Рахилината слугиня Вала и роди на Иакова друг син.
И каза Рахил: силна борба се борих със сестра си и надвих. Затова го нарече с име: Нефталим.
Лия видя, че престана да ражда, и взе слугинята си Зелфа и я даде на Иаков за жена (и той влезе при нея).
И Зелфа, Лиината слугиня (зачена и) роди на Иакова син.
Тогава Лия каза: Щастие ми дойде. И го нарече с име: Гад.
И пак зачена Зелфа, Лиината слугиня, и роди на Иакова друг син.
И рече Лия: Блазе ми, защото жените ще ме наричат блажена. И го нарече с име Асир.“ (Битие, гл. 30, ст. 1–13).
От какви коментари се нуждае този великолепен и поучителен текст? Всичко е ясно и без тях!
Продължението пък е още по-поучително. За да се разбере то, трябва да се знае, че съгласно древните вярвания, разпространени тук-там все още и в наши дни, коренът на мандрагората помага срещу полово безсилие. Този продълговат месест корен лесно се поддава на най-неприлични сравнения. Шарлатаните от всички времена са използвали това, за да препоръчват корена на мандрагората като талисман; от него приготвяли също ликьор, който е трябвало да служи като питие на любовта. И „свети дух“ не изпуснал случая да се поразвлече и по този повод. Той продиктувал на автора на книгата „Битие“ една нова небивалица, която подкрепяла вярването в мнимите възбуждащи свойства на мандрагората.
„Когато се жънеше пшеницата, Рувим излезе и намери в нивата мандрагорови корени и ги донесе на майка си Лия; и Рахил рече на (сестра си) Лия: дай ми от мандрагорите на сина си.
А (Лия) й рече: нима ти е малко, дето си завладяла мъжа ми, та искаш да вземеш и от мандрагорите на сина ми? Рахил отговори: тогава нека той легне с тебе тая нощ, за мандрагорите на сина ти.
Иаков се върна вечерта от полето и Лия излезе, та го посрещна, и рече: влез при мене (днес), понеже те откупих с мандрагорите на сина ми. И легна той с нея оная нощ.
Бог послуша Лия, тя зачена и роди на Иакова пети син.
И рече Лия: Бог ми даде награда, задето дадох своята слугиня на мъжа си. И го нарече с име: Исахар (което значи: «награда»)“ (Битие, ал. 30, ст. 14–18).
Всичко това е толкова мило, нали?
Лия имала още един син, наречен Завулон, и дъщеря Дина, макар Библията да не говори при какви обстоятелства и благодарение на какво Иаков отново и отново преодолявал отвращението, което изпитвал към тази своя жена. Колкото се отнася до Рахил, трябва да се мисли, че или мандрагорите оказали своето въздействие, или пък бог сам решил „да отключи утробата й“: тя също заченала и родила Йосиф.
Не трябва да се мисли, че Иаков е преглътнал безропотно четиринадесетте години, прекарани в миене на домакинските съдове и почистване подовете в дома на господин Лаван: Библията разказва, че дълго време той търпеливо държал камък в пазвата си за Лаван и на края си отмъстил на вуйчото тъст.
Преди всичко той пуснал в ход една от своите изпитани елейно подли хитрини: измолил Лаван да му даде всички агнета и ярета, които се родят с петна и пъстри капчици. Лаван се съгласил на това, твърдо уверен, че дълго има да чака такива чудеса. Но той не взел под внимание светобиблейските хитрости на възлюбения си зет. Последният, както казва „свещеното писание“, взел клони от топола, бадем и явор, обелил кората им и поставил прътите във водопойното корито, „дето добитъкът отиваше да пие и дето, като дохождаше да пие, зачеваше при прътите“ (Битие, гл. 30, ст. 37–38). Вследствие на това в стадата на Лаван започнал да се ражда приплод пъстър, с петна. От учудване Лаван не можел да дойде на себе си, но по силата на дадената дума бил принуден да подари на Иаков целия този необикновен приплод.
Смятаме се задължени да препоръчаме на любителите на шарени овци този крайно прост и безпогрешен метод на селекция. Вълшебната рецепта, а също и начинът на употребяването й са гарантирани с марката на „свещения гълъб“.
Като не се задоволил с номера, който лишил Лаван от девет десети от стадата му, една прекрасна сутрин хитрият Иаков се дигнал без предупреждение и офейкал. Той избягал с младото си, но вече доста многобройно семейство. Жените на Иаков одобрили плановете му, а Рахил, като напускала къщата, дори смъкнала от баща си всичките му идоли.
Лаван е отчаян. Спуска се да гони зет си и дъщерите си и ги настига. Въпреки цялото си красноречие той не смогва да убеди Иаков да се върне. Върни ми поне идолите, казва той, „защо си откраднал боговете ми?“ (Битие, гл. 31, ст. 30). Иаков не разбира какво значи това. Той предлага на Лаван да прегледа багажа му. Когато бащата преглеждал вързопите на Лия Рахил мушнала идолите под камилското седло, седнала на него и помолила баща си да я извини, че не е станала, с думите: „Да не се разгневиш, господарю мой, задето не мога да стана пред тебе; защото имам обикновеното у жените.“50 Търсил, търсил Лаван, но идолите не намерил. На края, след доста бурна сцена, зетят и тъстът се разделили, като не забравили обаче да съберат куп камъни, които да свидетелствуват за тяхното взаимно съгласие занапред да не си вредят един на друг. Описанието на бягството на Иаков, преследването му от Лаван и накрай мирното споразумение заемат цялата тридесет и първа глава.
Двете следващи глави описват пътуването на Иаков, който се възвръща в Ханаанската земя. Той среща Исав и помежду им става трогателно помиряване. Библията излага и един нов номер на всевишния. Мястото заслужава да се възпроизведе; от разказа се вижда как, желаейки да надвие Иаков, бог бива набъхтан сам, въпреки своето всемогъщество.
Мъжът на Лия, Рахил, Зелфа и Вала превел кервана си през потока Явок. Работата станала през нощта.
„И остана Иаков сам. И с него се бори някой до зори; и като видя, че не го надвива, допря се до ставата на бедрото му; и се повреди ставата на бедрото на Иакова, когато се бореше с него.
И (му) рече: пусни ме, защото се зазори. Иаков отговори: няма да те пусна, докле ме не благословиш.
И рече: как ти е името? Той отговори: Иаков.
И (му) рече: отсега името ти ще бъде не Иаков, а Израил, защото ти се бори с бога, та и човеци ще надвиваш.
Попита и Иаков, думайки: обади (ми) твоето име. А той отговори: защо питаш за името ми? (то е чудно). И го благослови там.
И нарече Иаков онова място с име Пенуел: защото казваше, видях бога лице с лице и се запази душата ми.
И слънцето бе изгряло, когато той изминуваше Пенуел; и куцаше с бедрото си“ (Битие, гл. 32, ст. 24–31).
Критиците отбелязват, че името Израил, дадено от бога на Иаков, било име на един от ангелите в халдейската митология. Еврейската легенда поддържа, че то означава „силен против бога“. Образованият еврейски писател Филон (I век от н.е.)твърди, че това име е халдейско, а не еврейско и означава „който вижда бога“. Както и да е било, да четеш това повествование без усмивка е невъзможно. Трудно е да се допусне, че в която и да било митология, освен в най-дивата, човек е можело да бъде изобразяван като достатъчно силен, за да напердаши какъвто и да било бог. А тук Иаков не само устоял, но и победил, въпреки че бог му навехнал бедрото.51
Да преминем към следващото благочестиво назидателно приключение.
Читателят е забелязал, че Лия родила шестима синове, а седмият път родила дъщеря — Дина. Знаем също така с точност времето, което Иаков прекарал в дома на Лаван. През време на станалата при бягството свада той казал на тъста си: „Работих ти четиринайсет години за двете ти дъщери и шест години за добитъка ти“ (Битие, гл. 31, ст. 41). Първият му син от Лия — Рувим, е могъл да се роди едва на осмата година. А ако си спомним, че Лия не е раждала поне две години (през това време тя предоставила на Иаков слугинята си Зелфа), трябва да се предполага, че раждането на Дина е станало на шестнадесетата година от престоя на Иаков у Лаван. Следователно, Дина е била най-много на четири години, когато Иаков напуснал своя тъст. Тази забележка е необходима, защото след малко Библията ще ни покаже каква жестока буря от страст предизвикала Дина в сърцето на един царски син при пристигането в Ханаанската земя, т.е. веднага след прочутата борба на Иаков с бога и помиряването с Исав.
Иаков „пристигна благополучно в град Сихем, който е в Ханаанаката земя, и разположи се пред града. И купи част от нивата, дето разпъна шатрата си, от синовете на Емора, Сихемовия баща, за сто монети“ (Битие, гл. 33, ст. 18–19).
Този Сихем именно се влюбил в четиригодишната Дина.
„Дина, дъщеря на Лия, която тя роди Иакову, излезе да погледа дъщерите на оная земя.
И видя я Сихем, син на евееца Емора, княза на оная земя, взе я, спа с нея и я изнасили.
И прилепи се душата му към Дина, Иаковата дъщеря; и той обикна момата, и говореше по сърце на момата.
И рече Сихем на баща си Емора, думайки: Вземи ми тая мома за жена“ (Битие, гл. 34, ст. 1–4).
Цар Емор отишъл да се сватосва с Иаков. Справедливо е да отбележим, че Сихем е трябвало да се извини, задето подхванал така грубо работата. Но затова пък той решил да изпълни всички искания, които Иаков предявил. Библията позволява да се заключи, че Иаков е бил настроен мирно, но братята на Дина не искали и да чуят за предложението на Сихем да изкупи греха си с брак.
„А синовете на Иаков си дойдоха от полето и когато чуха, огорчиха се тия мъже и пламнаха от гняв, защото той нанесъл безчестие на Израиля, като преспал с дъщерята Иакова: а тъй не трябваше да бъде.
Емор им заговори и рече: Син ми Сихем се прилепил по душа към дъщеря ви; дайте му я, прочее, за жена; сродете се с нас; давайте нам ваши дъщери, а вземайте си наши дъщери (за вашите синове).
И живейте с нас: тя, земята (пространна), е пред вас; живейте, поминувайте се на нея и я завладявайте.
А Сихем рече на баща й и на братята й: стига да намеря благоволение пред очите ви, ще дам, каквото и да ми кажете.
Искайте най-голямо вино и дарове; ще дам, каквото и да ми кажете, само ми дайте момата за жена.
И синовете Иаковови отговориха на Сихема и на баща му Емора с лукавство; а говореха тъй, защото той бе обезчестил сестра им Дина; и им рекоха (Симеон и Левий, Динини братя, Лиини синове): не можем направи това, да дадем сестра си на човек, който не е обрязан, защото това е безчестно за нас; само по това условие ще се съгласим с вас (и ще се заселим у вас), ако бъдете, както и ние: да бъде и у вас всичкият мъжки пол обрязан; и ще ви даваме наши дъщери, и ще си взимаме ваши дъщери, ще живеем с вас и ще бъдем един народ; ако пък не ни послушате да се обрежете, ще вземем дъщеря си и ще си отидем.
Допаднаха се тия думи на Емора и Сихема, Еморов син.
Момъкът се не забави да изпълни това, понеже обичаше дъщерята на Иаков. А той беше уважаван повече от всички в бащиния си дом“ (Битие, гл. 34, ст. 7–19).
След това Емор и синът му събрали своя народ и му изложили направеното им предложение. Съюзът е Иакововото семейство бил единодушно приет. В същия ден станало генерално обрязване на всичкия мъжки пол. Обаче „на третия ден, докато още боледуваха, двата сина на Иакова, Симеон и Левий, Динини братя, взеха всеки своя меч и смело нападнаха града и избиха всичкия мъжки пол; убиха с меч и самия Емора и сина му Сихем, а Дина взеха от Сихемовия дом и си излязоха.
Синовете на Иакова дойдоха при убитите и разграбиха града, задето обезчестиха сестра им (Дина).
Те заграбиха дребния и едрия им добитък и ослите им, и каквото имаше в града, и каквото имаше в полето; и всичкото им богатство, и всичките им деца и жените им откараха в плен, и разграбиха всичко, що имаше в (града, и всичко, що имаше в) къщите“ (Битие, гл. 34, ст. 25–29).
Всичко това, казано не по библейски, а по човешки, е ужасно подло. И синовете, и хората на Иаков се държали по отношение на толкова братски приютилия ги народ, който в името на дружбата приел дори обрязването, най-глупавия от техните религиозни обреди, като разбойници и негодяи. Нито един убиец никога не е бил нито по-вероломен, нито по-подъл, нито по-кръвожаден. Но ужасът на престъплението се смекчава от неговата неправдоподобност и чудовищност. Тук още един път скептиците виждат мистификация от страна на блажения „гълъб“. Симеон и Леви, устроили тази отвратителна касапница, са две момчета едва-едва излезли от сополивата възраст: Симеон е роден в деветата година от живота на Иаков у Лаван, а Леви на десетата година; следователно те са били на десет и единадесет години, когато съгласно Библията сами са изклали с мечовете си царя Емор, княза Сихем и всичките им поданици от мъжки пол. Впрочем Симеон и Леви имали в жилите си кръвта на човек, който е съумял да набъхта дори и всевишния. Те вероятно са били здрави момчета. С такава закалка са могли да направят и повече.
Глава тридесет и пета от книгата „Битие“ разказва как Иаков, огорчен внезапно от това, че жените му били идолопоклоннички, и като мислил, че това може да му донесе нещастие, „рече на домашните си и на всички, които бяха с него: изхвърлете чуждите богове, които се намират у вас, очистете се и променете дрехите си“.
Речено — сторено. Рахил, Лия, Зелфа, Вала и другите дали идолите си на Иаков, който ги закопал под един дъб в околностите на току-що разрушения град. Очарован от тази великолепна постъпка, бог Яхве объркал разума на жителите на страната и те не преследвали Иаковите синове.
В тази глава ние още един път се сблъскваме с явяване на бога и разговор с него, но това е предъвкване на старата скучна дъвка. После, вече през пролетта, Иаков се преселва на големия път, водещ за Ефрат. Тук Рахил родила и умряла при раждането. „И когато береше душа, понеже умираше, нарече името му: Бенони (син на моето страдание. — Л. Таксил). Но баща му го нарече: Вениамин“ (син на дясното ми бедро. — Л. Таксил).
Иаков погребал своята скъпа Рахил и на гроба й поставил камък, който мюсюлманите показват и досега. А докато Иаков оплаквал Рахил, младият Рувим, най-старият му син от Лия, се възползвал от потиснатото състояние на баща си и се вмъкнал при една от жените на патриарха: сполучил да съблазни Вала. Когато Иаков узнал, че родният му син му е поставил рога, затворил очи и не се разсърдил, поне не се издал („и прие това е огорчение“). Най-после Иаков пристигнал в Мамрийската долина и там намерил баща си Исаак. Последният умрял на сто и осемдесет години. Исав и Иаков го погребали, отбелязва накратко Библията.
И така. Иаков бил начело на голямо семейство, пък и Исав също. Глава тридесет и шеста на книгата „Битие“ дава във висша степен важни и изискващи „дълбоко проучване“ от богословите сведения за родословието на Исав. Това е грамаден списък на най-неочаквани и нечувани имена.
В тази глава, както и в предидущите, критиците отбелязват два стиха, които още един път свидетелствуват, че авторството на първите пет книги на Библията не бива в никой случай да се приписва на Моисей. Стих 19 от глава тридесет и пета казва: Рахил я „погребаха на пътя за Ефрат, сиреч Витлеем“. Но градът, за който става дума, не е можело да се нарича Ефрат през времето на Моисей: това название му е било дадено от някой си Халеб, който нарекъл така малкото, основано от него градче в чест на жена си Ефрата, а Халеб бил съвременник на Иисус, приемника на Моисей. Следователно град Ефрат не би могъл да бъде известен на Моисей. Още по-малко би могъл да бъде известен на Моисей град Витлеем, защото това ново име на град Ефрат се появило няколко века по-късно.
Стих 31 от тридесет и шеста глава на книгата „Битие“ показва с очевидност пълната лъжливост на богословските твърдения за авторството на Моисей. След като се изброява потомството на Исав, в този стих се отбелязва: „Ето царете, които царуваха в земята на Едома, преди да зацаруват царе у израилевите синове“. Напълно очевидно е, че тези редове е можело да бъдат написани едва след първия еврейски цар, т.е. след Саул. Да допуснем, че в някакъв документ се намери такова място: „поменатите князе управлявали дълго преди Франция да стане република.“ Очевидно никой не би се съмнявал, че тази бележка се е появила едва след като във Франция е била съборена кралската власт.
Сега ще преминем към историята на Йосиф, началото на която е изложено в глава тридесет и седма от книгата „Битие“.
Любимец на Иаков от децата му е бил Йосиф, на когото той подарил много красива дреха. Йосиф е оставил подире си благочестивата репутация на тълкувател на сънища. Той стъпил много отрано на този път: на седемнадесетата си година Йосиф вече учудвал с това своите близки. За негово нещастие той имал наивността да тълкува на глас собствените си сънища, а според тези сънища всякога излизало, че съдбата трябва да го възвеличи и да унижи неговите единадесет братя. Веднъж му се присънило, че когато връзвали в полето снопи, неговият сноп се изправил и продължавал да стои, а снопите на братята му паднали пред него. Друг път слънцето, луната и единадесет звезди дошли насън да му засвидетелствуват своето най-дълбоко почитание.
Тази мания на Йосиф почнала в края на краищата да ядосва братята му. И когато една прекрасна сутрин Иаков го изпратил при тях в долината Дофан, където те пасели добитъка, деветте му братя замислили да свършат с този самохвалко. Рувим обаче се възпротивил на убийството. Затова те само разсъблекли Йосиф и го хвърлили на дъното на една пресъхнала яма. В това време се приближил керван на търговци. Напълно по библейски „свещеният“ автор бърка, наричайки ги последователно ту измаилтяни, ту мадианитяни, което далече не е едно и също, но на това ние няма да се спираме.
Почувствувал угризение на съвестта при мисълта, че юношата може да умре от глад на дъното на кладенеца, Иуда предложил на братята да извършат малка търговска сделка, предмет на която бил Йосиф: да продадат непоносимия бърборко в робство. Това щяло да бъде сравнително човеколюбиво и изгодно.
Бива! Измаилтяните, или мадианитяните, купили юношата за двадесет сребърни монети. Извлекли Йосиф от кладенеца и търговците, получили стоката, го откарали със себе си.
Рувим и Вениамин не участвували в тази сделка. Вениамин като малък седял у дома, а колкото се отнася до Рувим, той се отстранил от братята си — авторът не казва защо, — щом Йосиф бил спуснат в ямата, и не присъствувал, когато се сключвала сделката с минаващите търговци. Разказът позволява дори да се заключи, че Рувим е имал тайното намерение да освободи Йосиф от кладенеца и да го върне в бащиния дом. Той бил много огорчен, когато намерил ямата празна. Дотичал при братята и им казал: „момчето няма, ами аз, къде да се дяна?“ Но те, лицемерни и хитри като служителите на религията, вече успели да напръскат с прясна козя кръв прекрасната разноцветна дреха на брата си и я изпратили на Иаков с думите: „Намерихме това; виж, тая дреха на сина ти ли е, или не?“
Иаков извикал: „Това е дрехата на сина ми; лют звяр го е изял; навярно Йосиф е разкъсан.“ Старикът бил в отчаяние. Първоначално той си разкъсал дрехата, а после „препаса вретище около кръста си и оплаква сина си много дни“. Насълзен, той не преставал да повтаря: „Със скръб ще сляза при сина си в преизподнята“ (Битие, гл. 37, ст. 33–35).
А търговците отвели Йосиф надалеч в Египет и там го продали на един високопоставен царедворец. „Свещеният“ автор го нарича: „Потифар, царедворец на фараона, началник на евнусите“.52 А по-нататък в една от следващите глави „Битието“ съобщава, че този евнух имал жена и дъщеря.
Но да не избързваме напред. Докато Йосиф живеел в робство у Потифар, в семейството на Иуда, четвъртия син на Иаков, се разиграла цяла серия от много важни, благочестиви, религиозно-назидателни събития:
„В онова време Иуда се отдели от братята си и се посели близо до един одоламитец на име Хира. И съгледа там Иуда дъщерята на един хананеец, на име Шуа, взе я и влезе при нея“ (Битие, гл. 38, ст. 1–2).
Прави впечатление обстоятелството, че колкото всевишният и да забранявал на патриарсите да вземат за жени идолопоклонки и особено проклетите хананейки, патриарсите упорито вършат своето. Това никак не им пречи да остават любимци на бога. Впоследствие, приемайки всичките глупости и гадости на Библията, християните направили за родословието на Исус най-зашеметяващ избор: те изпълнили списъка на прадедите му с езичници и прелюбодейци.53
„И тя зачена и роди син; и той го нарече Ир.
И пак зачена и роди син; и го нарече с име Онан.
Роди и (трети) син и го нарече с име Шела. Иуда беше в Хезив, когато тя го роди.
И взе Иуда за първородния си син Ир жена, на име Тамар.
Ир, първородният син на Иуда, беше лош пред очите на господа; и го умъртви господ.“ (Битие, гл. 38, ст. 3–7).
Богословите дълго се изхитряли да проникнат в постъпките на Ир, за които Библията говори толкова малко. Вземайки под внимание края на тази история и напомняйки, че бог е искал да произведе от Иуда своя „месия“ Христос, богословите благочестиво предполагат, че той живял с жена си… по содомски образец. Бог убил Ир, казват те, защото действувал така, че да няма деца. Доказателството за това е в самия текст на „свещеното писание“: „лош пред очите на господа“. А това е именно изразът, който бог използвал, като изливал гнева си върху содомчани.
Както и да е, на Тамар не вървяло с мъжете. „Тогава рече Иуда на Онан: влез при братовата си жена и ожени се за нея като девер и възстанови на брата си потомство“ (Битие, гл. 38, ст. 8).
Според еврейския обичай родените от такова общение деца биха се смятали за наследници на умрелия, а не на действителния баща.
„Онан знаеше, че потомството няма да бъде негово, и затова, кога влизаше при братовата си жена, изливаше (семето) на земята, за да не даде потомство на брата си.
А това, което правеше, беше зло пред очите на господа; и той умъртви и него“ (Битие, гл. 38, ст. 9–10).
Ето откъде произлиза и думата „онанизъм“. Основоположникът на това полово извращение е един от библейските герои. Така казва господ!
„И рече Иуда на снаха си Тамар (след смъртта на двамата си сина): живей вдовица в бащиния си дом, докле порасне син ми Шела; защото си рече (на ума си): да не би да умре и той като братята си. Тамар отиде и заживя в бащиния си дом.
Мина се много време и умря дъщерята на Шуа, жена Иудина; Иуда, след като се утеши, отиде в Тамна, при ония, които стрижеха добитъка му, сам той и приятелят му Хира, одоламитец.
И обадиха на Тамар, като рекоха: ето, свекър ти отива на Тамна да стриже добитъка си.
А тя си съблече вдовишките дрехи, забули се с було и като се обви, седна при портите на Енаим, на пътя за Тамна. Защото видя, че Шела бе пораснал, а тя още не бе му дадена за жена.
Видя я Иуда и я помисли за блудница, понеже бе забулила лицето си (И не я позна).
Той се обърна към нея и рече: ще вляза при тебе. Защото не знаеше, че тя е снаха му. А тя рече: какво ще ми дадеш, ако влезеш при мене?
Той отговори: ще ти пратя от стадото (си) едно козле. А тя рече: даваш ли ми залог, доде изпратиш?
Той рече: какъв залог да ти дам? Тя отговори: печата си, връвта си и тоягата, що е в ръката ти. Той й ги даде и влезе при нея; и тя зачена от него.
Тя стана, отиде си и сне булото си и облече вдовишките си дрехи.
Иуда изпрати козлето чрез приятеля си одоламитеца, за да прибере залога от ръката на жената, ала не я намери.
И попита жителите на онова място и рече: де е блудницата, която беше в Енаим при пътя. Но те отговориха: тук не е имало блудница.
Той се върна при Иуда и рече: не я намерих; пък и жителите на онова място казаха: тук не е имало блудница.
Иуда рече: нека си ги държи, стига само да не станем за присмех; ето, пращах й това козле, но ти я не намери.
Минаха се около три месеца, и обадиха на Иуда, като казаха: снаха ти Тамар паднала в блудство и ето непразна е от блудство. Иуда рече: изведете я и да бъде изгорена.
Но когато я поведоха, тя прати да кажат на свекъра й: аз съм непразна от оногова, чиито са тия неща. И рече: познай чий е тоя печат, връвта и тоягата.
Иуда ги позна и рече: тя е по-права от мене, защото аз я не дадох на сина си Шела. И я вече не позна.
Когато да ражда, оказа се, че в утробата й има близначета.
И при раждането се показа ръката (на едното); а бабата взе, та върза на ръката му червена нишка и рече: това излезе първо.
Но то повърна ръката си; и ето излезе братчето му. А тя рече: как си разкъса ти преградата? И го нарекоха с име Фарес.
После излезе братчето му с червената нишка на ръка. И го нарекоха с име Зара“ (Битие, гл. 38, ст. 11–30).
Не могат да ни обвинят, че под предлог да изложим същността на някакво събитие сме се ограничавали с кратък преразказ, който обезобразява „светия“ текст. Наопаки, ще се намерят вероятно много читатели, които ще кажат, че би било по-добре да се разкаже епизодът накратко, в съществените му черти, но затова пък критиката да се разгърне по-широко. Като вземаме под внимание обаче характера на произведението, което е предмет на настоящия разбор, ние предполагаме, че краткото резюме има смисъл само тогава, когато става дума за епизоди, подробностите на които нямат голямо значение. Когато пък „свещеното писание“ привежда случаи като приключенията на Тамар, тогава е съвършено необходимо да го цитираме изцяло. Та нали „свети дух“ е диктувал всичко това. Необходима е и повече светлина, за да изпъкнат всички перли на „свещения“ текст. Критиката не трябва да предостави на богословите възможност да внушават на читателите, че тях ги лъжат, като изопачават „свещеното писание“.
Всичките гадости в историята с Тамар са неотменна част на „светата“ книга и църквата не ги отхвърля, въпреки цялата им отвратителна невероятност и гадост.
Много е странно в края на краищата това, че Тамар, на която не било вървяло с първите двама мъже, е поискала да принадлежи на техния баща само защото той забравил да я даде на третия си син, както бил обещал. „Тя си намята було, за да прилича на блудница — казва Волтер, — а всъщност именно булото е било винаги дреха на порядъчните жени. Вярно е, че в големите градове, където развратът е много разпространен, проститутките причакват минувачите по улиците, както това става в Лондон, в Париж, във Венеция, в Рим; но съвършено невероятно е в жалката и бедна ханаанска страна блудниците да са причаквали минувачите по кръстопътищата. Много странно е освен това патриарх да се отдава на любовно приключение с блудница сред бял ден, на широк път, рискувайки да бъде виден от всички минувачи. И най-после вече съвършено невероятно е това, че Иуда, чужденец в Ханаан, неразполагащ там и с най-малка собственост, се е осмелил да заповяда да изгорят неговата снаха, защото тя била в интригуващо положение, и че веднага по негова заповед е била издигната клада, като че ли той е съдия и стопанин на тази земя.“
След историята с Тамар Библията се връща към Йосиф. Тук се сблъскваме с епизод, който прилича поразително на историята на Тезей, Федър и Иполит. „Свещеният“ автор съобщава, че богатият евнух и царедворец Потифар, който купил Йосифа, бил женен и макар да не се покланял на бога на Йосиф, не пропуснал да признае, че този бог помага на неговия роб във всичките му работи: „Видя господарят му, че господ е с него и че всичко, що той вършеше, господ правеше да успява в ръцете му“ (Битие, гл. 39, ст. 3).
Това наблюдение още не заставило царедвореца да премине в еврейската вяра, но „остави той всичкия си имот на Йосифа и при него не се грижеше за нищо освен за хляба, що ядеше. А Йосиф имаше хубава снага и красиво лице.
И хвърли око на Йосифа жената на господаря му и рече: спи с мене.
Но той се отказа и рече на господаревата си жена: ето, при мене господарят ми не се грижи за нищо в дома си, и всичко що има, е предал в ръцете ми; в тоя дом няма по-голям от мене; и той не ми е запретил нищо освен тебе, понеже си му жена; как прочее ще направя това голямо зло и ще съгреша пред бога?
Докато тя всекидневно тъй говореше на Йосиф, а той я не слушаше да спи и да бъде с нея, случи се един ден, че той влезе в къщи по своя работа, а там, в къщи, никого от домашните нямаше; тя го улови за дрехата му и рече: легни с мене. Но той, като остави дрехата си в ръцете й, затече се и избяга навън“ (Битие, гл. 39, ст. 6–12).
Когато Потифар се върнал, жена му му разказала изопачено цялата история: „Робът евреин, когото си ни довел тука, дойде да се гаври с мене (и ми каза: ще легна с тебе), но когато (чу, че) аз дигнах глас и завиках, той остави у мене дрехата си и избяга вън“ (Битие, гл. 39, ст. 17–18).
Като узнал за мнимото покушение, Потифар изпаднал в такава ярост, че без да поиска от Йосиф каквито и да е обяснения, веднага заповядал да го хвърлят в тъмницата, където царят държал своите затворници. Но — о свята воля божия! — случило се, че началникът на затвора обикнал роба евреин. Той скоро смекчил съдбата на Йосиф, като го назначил началник над останалите затворници, така че в затвора нищо не ставало без знанието на Йосиф.
По-късно, след известно време, което „свещеният“ автор не определя точно, хлебарят и виночерпецът на царя паднали в немилост и станали другари на Йосиф по арест. Една прекрасна сутрин, като ги видял тъжни, Йосиф ги запитал какво им тежи. Те отговорили: Видяхме сънища и няма кой да ни ги изтълкува. „И Йосиф им рече: Нали от бога е тълкованието? Разкажете ми ги.
Тогава главният виночерпец разказа на Йосифа съня си, думайки му: сънувах, ето лоза пред мене; на лозата имаше три пръчки; тя се разви и цъфна, завърза грозде, което узря; и фараоновата чаша беше в ръката ми; взех един грозд, изстисках го във фараоновата чаша и подадох фараону в ръка.
И рече му Йосиф: Ето тълкованието му: трите пръчки — това са три дни; след три дни фараон ще издигне главата ти и ще те повърне на твоето място и чашата на фараона ти ще подадеш в ръката му, по предишния обичай, когато му беше виночерпец; но кога ти бъде добре, спомни си за мене и ми направи благодеяние; спомни на фараона за мене и ме изведи из този дом; защото аз съм откраднат от еврейската земя; а тъй също и тук не съм направил нищо, за което да ме хвърлят в тъмница.
Главният хлебар, видя, че той изтълкува добре, и рече на Йосиф: И аз сънувах: ето, на главата ми три кошници; в горната кошница имаше всякакви фараонови ястия, приготвени от хлебаря, и птиците небесни ги кълвяха от кошницата, що беше на главата ми.
И отговори Йосиф и (му) рече: ето тълкованието му трите кошници — това са три дни; след три дни фараон ще ти вземе главата и ще те обеси на дърво, а птиците небесни ще кълват плътта ти“ (Битие, гл. 40, ст. 8–19).
Предсказанията на Йосиф се сбъднали напълно, но щастливият виночерпец не си спомнил за него.
Минали две години; „царят египетски“ също видял сън, който страшно го заинтересувал. Присънило му се, че е на брега на река, от която излезли седем тлъсти крави, а след тях седем мършави и мършавите крави изяли тлъстите. Разбудил се, но отново заспал и видял седем прекрасни класове на едно стъбло и други седем изсъхнали, които погълнали предишните. Фараонът си блъскал главата над тайнственото значение на това двойно съновидение. Съветвал се с всички мъдреци и вълшебници на своята страна; общият отговор гласял, че царският сън е толкова непонятен, колкото и необикновен. Тогава виночерпецът си спомнил за своя другар по арест. Той разказал за него на фараона, който веднага го извикал при себе си.
Йосиф разтълкувал простичко и тези сънища: двата съня имат едно и също значение. Седемте тлъсти крави и седемте пълни класове означават седем години на изобилие; седемте мършави крави и седемте празни класове означават седем безплодни години. И царят трябва да избере умен и ловък човек, който да управлява египетското царство и да назначи чиновници, които да отделят задължително настрана всяка година една пета от цялата реколта. Съветът се харесал на фараона и неговите министри.
Царят им казал: „Ще намерим ли такъв, като него, човек, у когото да има дух божи? И рече фараон на Йосифа: понеже бог ти откри всичко това, то няма такъв разумен и мъдър като тебе.“ Тогава той му дал пръстена си от ръката си и го турил на Йосифовата ръка, облякъл го в дрехи от висон, окачил му златна огърлица на шията, заповядал да го качат на колесницата му и да викат: „Коленичете!“ „И го постави над цялата египетска земя“ (Битие, гл. 41, ст. 38, 39, 42, 43).
Това още не е всичко: по искане на царя Йосиф променил името си и започнал да се нарича „Цафнат-панеах“. След това фараонът го оженил и вие никога не ще отгатнете с кого „негово величество“ е сродил Йосиф. Библията едва-що ни представи случай да се удивяваме, че Потифар имал жена, макар, както гласи оригиналният древноеврейски текст, да бил евнух. Но за наша изненада „гълъбът“ снесъл още едно яйчице: през време на дългото заточение на Йосиф този евнух, който имал толкова пламенна съпруга, променил кариерата. В тридесет и седма и тридесет и девета глава ние го видяхме началник на телохранителите, в глава четиридесет и първа пък ще го заварим жрец Илиополски и баща на дъщеря. Значи за тава време госпожа Потифар е станала майка; това ни заставя да мислим, че египетските богове също са умеели да правят „чудеса“. Когато имаш работа със „свещени“ книги от която и да е митология, трябва да бъдеш готов за всичко. Да не се учудваме, че поразяващата Библия вече не квалифицира Потифар като евнух.
Изглежда, че молитвата на свети Антони му е дала възможност да намери онова, което някога е загубил.54 Това помогнало на Потифар, който станал жрец в особено свещения египетски град — Хелиополис, в града, посветен на бога на слънцето, да стане баща на възхитителната малка девойка Асенета. Растейки на години и по красота, малката съзряла точно по времето, когато трябвало да се жени министър-председателят на „египетското царство“ Йосиф. Тя именно станала госпожа Цафнат-панеах. Не можеш да не се възхищаваш от мъдрото правосъдие на фараона: добродетелният Йосиф пострадал жестоко от глупостта на Потифар и подлостта на неговата страстна съпруга. Невъзможно е било да се измисли по-високо, по-справедливо удовлетворение на чувствата на невинно пострадалия Йосиф от това, да го оженят за тяхната дъщеря.
Тази част на историята с Йосиф позволява да се изкажат някои съображения, подкрепящи една мисъл, изказана в началото на тази книга. Ние забелязахме вече, че Библията употребява думата „елохим“ — „богове“, когато описва сътворението на света и в много други случаи. Древните евреи се покланяли само на един бог, когото наричали Яхве, смятайки го по-висш от всички богове. Този бог те не делят на три части като християните. Употребяването на думата „богове“ говори, че някога евреите са признавали съществуването и на други богове освен Яхве. Другите народи вярвали в своите собствени племенни богове. Евреите вярвали в свръхестествената сила и на тези богове, без да виждат ни най-малко в тях дяволи и други „нечисти“ духове. Но националното самолюбие ги заставяло да твърдят, че Яхве е бил по-могъщ от всички други богове. Ето защо Библията изтъква необикновената сила на бога на Йосиф.
Потифар, виночерпецът, фараонът и неговите министри — с една дума всички египтяни, които участвуват в тая работа, имат вяра, която е различна от вярата на Йосиф. Обаче те не напускат своите богове само за това, че Йосиф, просветен от бога Яхве, е по-проницателен от египетските жреци. Всеки остава със своята религия: вярата на едните не противоречи на вярата на другите. Йосиф остава верен на Яхве, дори се оженва за дъщерята на езическия жрец и живее най-щастливо с Асенета, макар тя съвсем да не преминава в еврейската вяра. От това гледище разглежданият епизод е във висша степен многозначителен. Йосиф съвсем не използва своята почти върховна власт, за да вербува нови привърженици за своята религия. За него е достатъчно да се знае, че Яхве притежава свръхестествено могъщество и е много по-силен от всичките божества на подведомствения му народ.
Арабите и евреите са имали общ източник на легендите, от който са черпели „свещените истории“ на своите религии. Преди да е била написана Библията, в Палестина и в Арабия е била вече известна чудната история на Йосиф. Времето само изменило някои подробности, но самата тя се запазила и у народите, излезли от Арабия. Така, съгласно Корана, Потифар не е бил евнух, а Асенета вече съществувала, но била бозайниче, когато майка й обвинила Йосиф в покушение на честта й. Това малко момиченце се проявило като много разсъдително от най-ранно детство. Веднъж баща й разказвал за случая с неговата жена и Йосиф. Споменът за това дълго го мъчил; той дори запазил прочутия плащ, който неговата жена смъкнала от Йосиф и който бил малко скъсан през време на борбата. Един от слугите посъветвал Потифар да запита Асенета какво мисли тя за всичко това. Момичето, което едва започвало да говори, казало: „Чуй ме, татко! Ако майка ми е окъсала дрехата на Йосиф отпред, това е доказателство, че Йосиф е искал да я вземе насила, а ако дрехата е скъсана отзад, това значи, че моята майка е тичала подир Йосиф.“
Библията и Коранът признават в един глас, че Асенета била примерна жена. През първите седем години на изобилие тя родила на Йосиф двама синове — Манасий и Ефрем. След това настъпили седемте гладни години, но египтяните не пострадали от тях, защото Йосиф предвидливо построил големи хамбари на разни места в страната и ги напълнил с жито през време на ситите години. През годините на изпитания Египет се оказал толкова богат, че от разни други страни, също поразени от глада, идвали тук за жито.
Всичките синове на Иаков, с изключение на Вениамин, отишли по съвета на баща си в Египет за жито. С очарователна наивност Библията дава да се разбере, че Йосиф — управителят на огромната египетска държава — участвувал лично в разпределянето на припасите между керваните на чуждоземците, пристигащи от всички краища на земята. По какъв начин министър-председателят е могъл да намери време да се занимава с такива дреболии, това Библията не казва. Така или иначе Йосиф познал братята си, но не бил познат от тях. Той се отнесъл към тях доста сурово, а през цялото време на престоя им в страната не се намерил нито един египтянин, който да им каже, че управителят и благодетелят на Египет, най-популярният държавен деец в страната, е техен съотечественик. Сам той не им се открил.
Запазвайки инкогнито, Йосиф най-напред обвинил своите десет братя в шпионаж. Те, разбира се, отричали.
— Ние бяхме дванадесет братя — казвали те. — Единият умря, а единадесетият, най-малкият, остана при баща ни.
— Така, така — възразил Йосиф. — Вие сте дошли тук като шпиони, за да откриете слабите места, през които вашият народ би могъл да нахлуе тук и да завладее страната.
Не е съвсем ясно по какъв начин еврейският народ, който тогава се е състоял изключително от семейството на Иаков — защото Исав, лишен от благословия, станал глава на идумеяните, — би могъл да завладее Египет, тази обширна, гъсто населена и могъща държава, която благодарение на житните си запаси представлявала както фантазират библейските автори, житница на целия свят. Но да проследим продължението на речта на Йосиф.
— За да узная дали казвате истината — казал гой, — ще ви вкарам всички в затвора с изключение на един от вас, който ще отиде у дома си да доведе най-малкия брат.
И той арестувал всичките десет души. След три дена ги довели отново при него.
— Размислих — казал той. — Само един от вас ще остане тук заложник, а останалите се връщайте у дома си. Можете да откарате и купеното жито. Но незабавно се връщайте с вашия най-малък брат, иначе вашият заложник ще умре в затвора.
За заложник гой избрал Симеон. Той го оковал в присъствието на останалите братя, а тях пуснал. Същевременно заповядал на подчинените си да поставят незабелязано в чувалите им с жито парите, с които те заплатили житото. По пътя един от Йосифовите братя отворил чувала, за да нахрани осела си, и изненадан намерил в него парите си; с останалите се случило същото и учудването им преминало в страх. Като пристигнали в Ханаан, те разказали на Иаков за станалото. Отначало Иаков не искал да се раздели с младия Вениамин, но когато египетското жито се свършило, той отстъпил пред настояванията на Иуда.
— Щом като е необходимо да изпратя този син, постъпете, както знаете. Вземете плодове, балсам, мед, стиракс и тамян, шамфъстък и бадемови орехи, вземете също два пъти повече пари от онези, които намерихте в чувалите си, защото тук е станало вероятно недоглеждане, и всичко това предайте в дар на онзи човек.
И ето ги отново в Египет. Когато Йосиф видял, че с тях е и Вениамин, той им оказал много добър прием, освободил Симеон и устроил в тяхна чест богато пиршество. Те поискали да върнат парите от първата покупка, но Йосиф отказал да ги вземе, като твърдял, че сметките му са излезли.
— Бог — изхитрил се той — е поставил парите в чувалите ви.
Тази плоска приказчица е изложена в четиридесет и трета глава на книгата „Битие“. При всичката си доброта и великодушие Йосиф не е бил чужд на склонността към хитрости и мистифициране. Когато братята му пирували и вдигали тостове за здравето на великодушния министър, той заповядал на старшия слуга да подхвърли тайно прекрасната му сребърна чаша в нещата на Вениамин. След това им било позволено да си заминат. Но когато керванът бил вече доста далече, Йосиф изпратил подире им отряд конна жандармерия, съпровождана от старшия слуга. Слугата упрекнал единадесетте евреи, че са се отплатили със зло за доброто.
— Вие сте откраднали — казал той — най-скъпоценната чаша на управителя, „по която той гадае“ (Битие, гл. 44, ст. 5).
Това ни дава право да предполагаме, че „свети“ Йосиф е бил изобретателят на гледането на кафе.
Синовете на Иаков отхвърлят обвинението и твърдят, че са съвършено неспособни да откраднат чашата, щом са донесли обратно от Ханаан намерените от тях в чувалите им пари. Те се съгласяват да останат роби в Египет, ако злощастната чаша бъде намерена у когото и да е от тях, и дори предлагат да предадат виновния на смърт. Прави се общ обиск. Можете да си въобразите учудването и ужаса на нашите пътешественици, когато чашата била открита в нещата на Вениамин. Нищо не можело да се направи: престъплението било налице!
Върнати обратно в двореца, братята на Йосиф изпаднали в отчаяние. За тяхно щастие Йосиф решил да зареже шегите. Той им се открил и обявил, че прощава на братята си всичко. Тогава настъпило всеобщо, нечувано ликуване. Не трябва да напрягаме особено много мозъците си, за да си представим какво пиршество е устроил министърът по случай щастливия изход на цялото приключение.
В това повествование е интересна една подробност: през цялото време Библията изобразява Вениамин като жалко момче: той като че ли не е раснал или пък годините му не се броели. При все това, ако се върнем към историята на раждането му, което е струвало живота на Рахил, ще стане ясно, че Вениамин е бил не повече от четири или пет години по-млад от Йосиф. Но Йосиф бил на седемнадесет години, когато братята му го продали в робство; епизодът с Тамар, която била последователно жена на двамата синове на Иуда, оставя промеждутък от двадесет и пет години. Следователно Йосиф е бил към петдесетгодишен, когато братята му го намерили в Египет.55 Малкият Вениамин вече съвсем не е бил малък. Но Библията обикновено е много слаба в аритметиката. Тава е най-болното й място.
Библейският фараон бил много зарадван, когато узнал за срещата на своя премиер с братята. Йосиф ги помолил да отидат по-скоро за Иаков и цялото му семейство, което той възнамерявал да засели в Хесем поне през предстоящите пет гладни години. Царят одобрил тази мисъл.
„И рече фараон на Йосифа: кажи на братята си: ето какво ще направите: натоварете добитъците си (с жито) и вървете в Ханаанската земя; и вземете баща си и семействата си и дойдете при мене; аз ще ви дам най-доброто (място) на египетската земя и вие ще ядете тлъстината на тая земя.
На тебе пък заповядвам да им кажеш: направете така: вземете си от египетската земя колесница за децата и жените си, доведете баща си и дойдете; и не жалете вещите си, защото аз ще ви дам каквото има най-добро в цялата египетска земя“ (Битие, гл. 45, ст. 17–20). Нужно ли е да се говори за радостта, която изпитал Иаков, когато узнал, че син му е жив, и то още как жив! При това известие той припаднал. Като дошъл на себе си, извикал: „Ще отида да го видя, докато не съм умрял“.
Не може да не се сметне малко за странен този фараон, който обещава да отдаде на чужденци всичко най-добро, което има в Египет. Но в краен случай никой няма да го упрекне в неблагодарност към Йосиф.
И ето старикът Иаков тръгнал за страната, където неговият любим син Йосиф бил главен министър. Йосиф излязъл срещу Иаков в най-разкошната си колесница. Те паднали един друг в обятията си, обливайки се в радостни сълзи. Цялата тази история е така трогателна, че — не е ли истина? — трудно е да сдържиш сълзите си при четенето й!
По-нататък следва преброяването: „Всички, които дойдоха с Иакова в Египет и които бяха излезли от чреслата му, освен жените на Иаковите синове, бяха всичко шестдесет и шест души“ (Битие, гл. 46, ст. 26).
Запомнете още и това: Йосиф казал на братята си и на всички свои роднини: „Ако фараон ви повика и попита: какво е вашето занятие, вие кажете: ние, твои раби, сме скотовъдци от младини досега, и ние, и бащите ни — та да ви заселят в земя Гесем. Защото египтяните се гнусят от всеки овчарин“ (Битие, гл. 46, ст. 33–34).
А фараонът казал на Йосиф: „Баща ти и братята ти дойдоха при тебе; египетската земя е пред тебе; засели баща си и братята си на най-доброто място в страната; нека живеят в земя Гесем; и ако знаеш, че между тях има способни люде, постави ги нагледници над моя добитък.“ (Битие, гл. 47, ст. 5–6).
Значи фараонът има добитък? По-нататък ще видим, че и народът му има много добитък. Откъде ли пък Библията е взела това, че египтяните мразели толкова много скотовъдците?
Представеният на фараона Иаков благословил царя; тогава старикът бил на 130 години. Йосиф дал на баща си и братята си най-добрите земни участъци и ги снабдявал с продоволствие, защото целият свят се нуждаел от жито, но най-вече гладът поразил уж Египет и Ханаан.
Искате ли да знаете как премъдро Йосиф е управлявал държавата? Това е много благочестива история.
„Йосиф събра всичкото сребро, колкото имаше в египетската и ханаанската земя, за житото, което купуваха; и това сребро внесе Йосиф в дома фараонов.
Привърши се среброто в египетската земя и ханаанската земя. Тогава всички египтяни дойдоха при Йосифа и казваха: дай ни хляб; защо да умираме пред тебе, задето ни се свърши среброто?
Йосиф отговори: докарвайте добитъка си и ще ви давам (хляб) срещу добитъка ви, щом сте свършили среброто си.
И докараха добитъка си при Йосифа; а Йосиф им даваше жито срещу коне, срещу стада от дребен и едър добитък и срещу осли; и им доставяше хляб през оная година срещу всичкия им добитък“ (Битие, гл. 47, ст. 14–17).
Обърнете внимание, че действието става през третата година на глада: сушата е толкова силна, че житото не расте вече трета година. Ако земята отказва да дава жито, то, разбира се, няма да дава също и трева. Тогава с какво се е хранил всичкият този добитък, който, според Библията, „ненавиждащите“ скотовъдството египтяни не би трябвало и да имат?
Още по-чудно е, че „свещеният“ автор не казва нито дума за периодическите разливи на Нил, върху които почива селското стопанство на Египет. Само този пропуск е достатъчен, за да признаем за най-чиста измислица цялата история за „седемте сушави години“: излиза, че всичко това е най-чиста белетристика. Невъзможно е Нил да не се е разливал седем години подред. Това би изменило за вечни времена цялата външност на страната. За това би се наложило горните течения на Нил, които ежегодно се пълнят обилно с вода от проливните тропически дъждове, да бъдат оградени с огромен бент. Но тогава цяла Етиопия би се превърнала в голямо пустинно блато. Или пък ако ежегодно падащите в горещия пояс дъждове биха престанали за седем години, екваториално-тропическият пояс на Африка би станал необитаем. Очевидно е, че такъв род народно бедствие би взело размерите на една от онези катастрофи, които биха изменили много места на нашата планета. За това би имало някакви бележки в историята на египтяните — народ много по-древен от евреите, който е разполагал с най-подробни описания на своите събития.
„И премина тая година; и на втората година дойдоха при него и му рекоха: няма да скрием от нашия господар, че среброто се свърши и добитъкът принадлежи на нашия господар; нищо вече ни не остана за пред господаря ни освен телата ни и земите ни; защо да гинем пред твоите очи, и ние, и земите ни? Купи нас и земите ни срещу жито и ще бъдем със земите си роби на фараона, а ти ни дай семе, за да останем живи и да не умрем, та земята ни да запустее.
Тогава Йосиф прекупи цялата египетска земя за фараона, тъй като всички египтяни продадоха нивите си, понеже гладът ги притискаше, и земята стана имот на фараона.
И пороби той народа от единия край на Египет до другия.
Само земята на жреците не купи той, защото жреците имаха определен от фараона дял, и те се хранеха от своя дял, даден им от фараона; затова и не продадоха земята си.
Тогава каза Йосиф на народа: ето купих сега вас и земята ви за фараона; ето ви семе, засявайте земята; по време на жетва давайте на фараона петата част, а четири части ще останат за вас, за засяване нивите, за прехрана на вас и на ония, които са в домовете ви, и за прехрана на децата ви.
Те рекоха: ти ни спаси живота; нека намерим милост пред очите на господаря си и нека бъдем роби фараонови“ (Битие, гл. 47, ст. 18–25).
Този метод на управляване на страната би трябвало всъщност да осигури за Йосиф славата на жесток кожодер, а не на благодетел, какъвто го изобразява Библията. Ако цялата тази история е вярна и ако народът действително е вярвал в благодеянията на управителя на Египет в първите години на глада, впоследствие, когато експлоатацията, жертва на която той станал, стигнала до току-що изложените похвати, неговото тъпоумие не би имало никакви оправдания.
В историята на човечеството няма примери за подобни действия на държавен човек. Министър, който би постъпил така в която и да е страна, би предизвикал всеобщо въстание и не би избегнал справедливия гняв на народа.
За щастие тази жестока история е само глупава небивалица. Много безсмислено е да се купува всичкият добитък в страната, когато земята не дава трева за изхранването му. А ако пасищата биха могли да дават нещо, нивите също биха могли да дават — тези неща са неизбежно свързани едно с друго. Почвата на Египет е песъчлива и само разливите на Нил спомагат за виреенето на растителността. Ако се повярва, че в продължение на седем години не е имало такива разливи, всичкият добитък е трябвало да измре. Нещо повече, тогава била едва четвъртата гладна година; каква полза е имало да се дават на народа семена, които е нямало да донесат нищо още три години подред? Тези седем години на безплодие са една от най-невероятните небивалици, които хитроватият „гълъб“ ни приподнася в книгата „Битие“.
Забележителна е също почитта, която „свещеният“ автор храни към египетските жреци: Йосиф удостоява само тях със своето уважение, техните земи са свободни. Когато целият народ пада в робство, само те се хранят за сметка на този гладуващ народ. Но Библията съдържа религиозни догмати, които „представителите на бога на земята“ набиват в народното съзнание. И в този епизод Библията внушава на народа почитание към личността на жреците от всеки култ, от всяка религия. Жреците не бива да се ядат взаимно. Гарван гарвану око не вади!
„Гълъбът патица“ разказва по-нататък, че Иаков прекарал в Египет седемнадесет години и умрял, че той живял всичко сто четиридесет и седем години. Цели две глави (Битие, гл. 48 и 49) са посветени на благословиите, които патриархът сипел от висотата на смъртното си ложе. Той благословил всичките си дванадесет синове, събрани край одъра му. Като забелязал в стаята двама непознати, той запитал кои са. Йосиф отговорил, че това са неговите синове. В седемнадесетте години, които патриархът преживял в страната, Йосиф не помислил да му представи семейството си!
Благословиите, които Иаков дал на синовете си, не са лишени от някои упреци и от злопаметност. Така Рувим, който поставил на баща си рога, загубил този ден правата си над първородството.
„Рувиме, първородни сине мой! Ти си моя крепост и начатък на силата ми, върховен по достойнство и върховен по могъщество; но ти буйствува като вода; не ще имаш преднина, защото ти се качи на бащиното си легло, ти оскверни постелката ми (на която се) качи“ (Битие, гл. 49, ст. 3–4).
Този ден старият Иаков още веднъж разкрил, че е бил привърженик на брака на малката му Дина с княз Сихем и че вътрешно е осъждал клането, извършено от Симеон и Леви, затова не пренесъл върху тях отнетото от Рувим право на старшинство и освен това строго осъдил насилието им.
„Симеон и Леви са братя, мечовете им са оръдия на жестокост; в съвета им да влезе душата ми, и в събранието им да не участвува славата ми; защото те в гнева си убиха човек и по своя прищявка прерязаха жилите на телец; проклет е гневът им, защото е жесток, и яростта им, защото е свирепа; ще ти разделя в Иакова и ще ги пръсна в израиля“ (Битие, гл. 49, ст. 5–7).
Всички думи, произнесени от Иаков на смъртния одър, се смятат от богословите за пророчески. Толкова по-интересно е да се види по-нататък, че така наречените потомци на Леви съвсем не са били несретници. Именно на тях е било предадено наследството на Израиля с всичките му изгоди и привилегии.
Всъщност предпочитанието би трябвало да се отдаде на Йосиф, първенеца от възлюбената Рахил, на Йосиф, утехата на старостта на Иаков, източника на неговата радост, източника на благополучието на целия му дом. А се оказало точно наопаки: избраник излязъл Иуда. Иуда, който подбудил братята да продадат Йосиф на минаващите търговци, Иуда кръвосмесителят се оказал по-близо до бащиното сърце, отколкото добродетелният Йосиф. Именно на него старикът Иаков предал патриаршеството, което било част от неговото божествено наследство.
„Иудо! Тебе ще възхвалят твоите братя. Ръката ти ще бъде върху гърба на враговете ти; тебе ще се покланят бащините ти синове.
Иуда е млад лъв; от плячка, сине мой, се вдигаш. Наведе се и легна като лъв и лъвица: кой ще го вдигне?
Скиптърът не ще се отнеме от Иуда и законодателят — от чреслата му, докле не дойде примирителят, и нему ще се покоряват народите.
Той връзва о лоза своето осле и о лозата на най-доброто лозе — пърлето на своята ослица, във вино пере дрехата си, в кръв от грозде облеклото си; блестят очите (му) от вино и бели са зъбите (му) от мляко“ (Битие, гл. 49, ст. 8–12).
Останалите получили съвсем обикновени благословии. Колкото се отнася до Йосиф, макар да не наследил от Иаков патриаршеско звание, все пак той получил няколко добри думи:
„На бащиния ти бог, който и да ти помогне, и на всемогъщия, който и да те благослови отгоре с небесни благословии, с благословиите на лежащата долу бездна, с благословиите на гърдите и на утробата, с благословиите на баща ти, които надминават благословиите на старите планини и приятностите на вечните хълмове; нека те бъдат над главата Йосифова и над темето на избрания между братята си“ (Битие, гл. 49, ст. 25–26).
На края Иаков заставил синовете си да обещаят да изнесат праха му от Египет и да го погребат в пещерата Махпела, в земята Ханаанска, наред с Авраам, Сарра, Исаак, Ревека и Лия. „А свърши Иаков завещанието към синовете си, простря нозе на постелята, почина и се прибра при своя народ“ (Битие, гл. 49, ст. 33).
На патриарха многоженец били отдадени необикновени почести: той бил балсамиран, пренесен в Ханаан и погребан по първи разред. Ако се вярва на глава петдесета и последна е книгата „Битие“, египтяните носили за него седемдесетдневен траур.
Йосиф доживял до залеза на своето величие, поддържайки братята си и многобройните им семейства. Той бил обкръжен от внуци и правнуци и умрял сто и десет годишен. Християните го наричат „свят и праведен“.
„Изход“ е книга, която разказва за бягството на евреите от Египет и за дългото им скитане по пясъците на Синайската пустиня; тя се допълва от книгите „Левит“, „Числа“ и „Второзаконие“. Библията казва, че пътешествието на евреите продължавало четиридесет години. Погледнете картата на Арабия и Палестина. Евреите напуснали Египет „през Ваал-Цефон“ (Изход, гл. 14, ст. 2, 9), който сега се нарича Суец. На това място те уж преминали Червено море. След това минали край източния бряг на Суецкия залив и се спуснали до Рефидим, прехвърляйки Синайския планински масив. В южната част на Синайския полуостров те свърнали на североизток към Асироф (сега Айн-ел-Адра). Тръгвайки оттук на север, те заобиколили Мъртво море откъм изток и най-после се добрали до Иерихон.
Целият този път няма и хиляда километра. На куц човек не биха били потребни и три месеца, за да измине този път, дори ако си отпочива добре в крайпътните ханища. А евреите загубили четиридесет години в това пътуване. Да се преклоним и да се посмеем над невероятната измислица на „божествената патица“, която свещенослужителите поднасят на трапезата на вярващите християни и евреи.
Вярващите не размислят и без колебание гълтат всичко. Ако биха си дали труд да поразмислят, след като прочетат книгата „Изход“, те биха сметнали най-малкото за чудно, че Моисей, наричан автор на тази книга, който уж бил възпитан в Египет и преживял там много години, не е казал в тази книга нито дума за паметниците, нравите, законите, религията, политиката, историята на тази славна държава, която в онези отдавнашни времена е стояла на върховете на цивилизацията. През тази епоха процъфтявали градовете Тива и Мемфис, за съществуването на които авторът на „Изход“ изглежда нищо не знае. Той не говори нищо за тези разкошни и богати градове, широко известни на всички в неговата епоха. Колкото се отнася до управниците, които тогава царували в Египет, „свещеният“ автор еднакво ги нарича фараони, без да знае, вижда се, че това съвсем не е име. С думата „фараон“ египтяните назовавали своите царе, както японците назовават своите владетели с думата „микадо“.
Като говори за различни египетски царе и като им приписва събития, отделени едно от друго с цели векове, Моисей, който намира за всичките само името „фараон“, прилича на псевдоисторик, който в измислиците си, засягащи историята например на Русия, би казвал просто „негово величество царя“ и за Иван Грозни, и за Петър I, и за Николай I, без да ги назовава по име; такъв историк би бил просто невежа и би накарал всички да се смеят. Как е възможно да се отнасяме сериозно към автора на „Битие“ или „Изход“? Той познава и точно изброява най-малките и нищожни владетели, когато става дума за царства, потънали в небитието, неподдаващи се на проверка, а и съвсем измислени, като Содом, Гомора и Херар. Но когато работата се отнася до действително съществуваща и исторически важна държава като Египет, неговата осведоменост става толкова скромна, че не се решава да каже дали фараонът, за който говори се нарича Тутмес, Аменхотеп или Рамзес. Той дава подробни сведения, когато е невъзможно да се проверят, и говори общи фрази, когато трябва да избегне точността, която може да изобличи голата му фантазия.
Богословите, които са обявили „Петокнижието“ за най-висша проява на истината, не са предвидели откритията на учените египтолози и спокойно са установявали времесъществуването на света въз основа на библейските приказки. Така според римокатолическото летоброене „сътворението на света“ станало през 4004 г., преди така наричаното рождество Христово, а всемирният потоп — в 3296 г.56 А между това египетският военачалник Мина, който образувал първата известна династия на фараоните, вече обединил Египет в могъщо царство 3200 години преди началото на християнското летоброене.
Историческите паметници на Египет са приведени в известност и разшифровани, прочетен е летописът на вековете, записан върху камъните на храмовете и обелиските, известна е историята на великите фараони, храмовете, градовете. „Изходът“ на евреите от Египет, отнасян от богословите към началото на XV век преди н.е., е трябвало да стане при царуването на фараона Тутмес III или Аменхотеп III. Но историята на тези царувания не се съгласува никак е повествованията на книгата „Изход“. Тези могъщи владетели покорявали Етиопия, Арабия, Месопотамия, Ханаан, Ниневия и остров Кипър. Техни данъкоплатци били вавилоняните, финикийците, арменците. Успехът на тяхното оръжие се разширил далече в Западна Азия. Известен е дълъг списък на царе и народи, покорени от египетските фараони в онова време. Никой от фараоните не е загивал така безславно, както фантазира Библията.
Тези предварителни сведения ще ни помогнат по-добре да проследим мита за Моисей.
И така 66 евреи се размножили в Египет, „тъй, че оная земя се напълни от тях“ (Изход, гл. 1, ст. 7). Царствуващият в онова време фараон забравил съвършено за заслугите на Йосиф пред Египет. Много жесток бил този фараон. (Ще го наричаме с това „име“, дадено му от „свещения“ автор.) Той повикал двете еврейски акушерки — госпожа Шифра и госпожа Фуа, които обслужвали всички свои съотечественички, и им заповядал, като приемат раждащите се еврейски момченца, да ги умъртвяват. Акушерките не се подчинили на заповедта на фараона и когато той ги запитал защо оставяли младенците живи, те отговаряли: „еврейските жени не са като египетските; те са здрави и преди още да отиде бабата при тях, раждат“ (Изход, гл. 1, ст. 19).
Тогава фараонът издал заповед да се давят новородените еврейски момченца.
Не е трудно да си представим колко отчаяния породила тази заповед в еврейските семейства. Изпълнението й било толкова по-лесно осъществимо, че нещастните потомци на Иаков били в робско положение, лишени от каквато и да било защита: жестокото отношение на фараоновите чиновници ги лишавало от обикновените човешки права; те изпълнявали най-тежките работи (Изход, гл. 1, ст. 11–14).
И ето една еврейска майка от коляното на Леви се изхитрила да крие своя новороден син в продължение на три месеца. Като нямала възможност да го крие повече и като се страхувала от донос, тя взела една тръстикова кошница, засмолила я, положила в нея детето и я оставила в тръстиките на брега на реката. Тя наредила на по-голямата сестра на детето да следи отдалече кошницата. В това време дъщерята на фараона, съпровождана от приятелките си, дошла при Нил да се къпе.
„Свещеният“ автор забравя да похвали мъжеството на младата принцеса, а това е доста неприятно: къпането в Нил, който гъмжи от крокодили, е било от страна на младата девойка подвиг, достоен за преклонението на читателя. Освен това дворът на фараона е бил в Мемфис (средното течение на Нил), а от Мемфис до „земята Гесем“ (на североизток от Мемфис), където живеели евреите, разстоянието е повече от 80 километра. Но както и да е било, принцесата се появила точно навреме!
Понеже нищо ще става без волята на всезнаещия бог, то тъкмо с негово съгласие всичките еврейчета, издавени в Нил, били изядени от крокодилите, а това детенце той спасил заради по-нататъшните си планове. Разбира се, сам бог е изпратил дъщерята на фараона да се къпе толкова далече, като й внушил предварително царствено презрение към крокодилите и хипопотамите. И случило се така, както било угодно на „провидението“: принцесата намерила плаващата люлка, била трогната от плача на детето и веднага се досетила, че то е еврейче. Дошла и майката. Дъщерята на фараона й поръчала да кърми детето, обещавайки да плати за това, и си отишла, щастлива от съзнанието за своето благородство. По-сетне, като откърмила детето, майката го занесла на принцесата. Последната се привързала към него, дала му име Моисей, което уж значи „изваден от водата“, и така горещо ходатайствувала за него пред царя, че фараонът, въпреки своята жестокост, дал съгласие момченцето да се възпитава при двора.
Царят, неговата дъщеря и придворните се възхищавали от Моисей. Без съмнение очаквало го блестящо бъдеще. Но веднъж, виждайки как един египтянин биел евреин, Моисей убил египтянина. Като поразмислил за възможните последствия от убийството, той решил да се скрие в мадиамската земя. Тази страна се намирала на югоизток в Синайския полуостров. Тя не бива да се смесва с другите две провинции, които в Библията носят същото название. За тях ще стане дума по-нататък. Местонахождението на тези провинции Библията отнася също и на север от Елатското море (сега залив Акаба), и на изток от Мъртво море. Тези „мадиамски земи“ в Библията са най-грубо разбъркани. Може да се мисли, че „свети дух“ е бил загубил географската си карта и е разчитал само на своята, явно много слаба памет, а главно — на наивната доверчивост на вярващите.
В Мадиам №1 Моисей се запознал с един езически жрец на име Иотор баща на седем дъщери, една от които, прекрасната Сепфора, пленила сърцето на младия беглец. Брак, продължителен меден месец — и ето го нашия Моисей щастлив баща на един дебеланчо, на когото е дадено името Гирсам.
В това време от царуващия фараон направили поредната мумия, но неговият наследник продължавал жестоката му политика към евреите и дори усилил тежестта на робството им. Тогава бог, който като Моисей забравил и да мисли за злощастията на евреите, внезапно си спомнил за съюза, който сключил с Авраам, Исаак и Иаков.
Жрецът Иотор имал стадо и понякога поръчвал на зет си да пасе добитъка. Веднъж Моисей откарал стадата на планината Хорив, която лежи в Синайското плоскогорие, но е доста далеч от планината Синай. Изведнъж пред него пламнал крайпътният храст, цял обхванат от огън. Този храст обаче не изгарял. Моисей стоял о отворена уста. И извикал „към него бог изсред къпината“ (Изход, гл. 3, ст. 4) и му заповядал да си събуе обувките. Моисей се подчинил. Тогава бог обявил, че му дава високо поръчение, а именно: изпраща го при фараона да му предложи да освободи евреите и да ги освободи от Египет, на което впрочем фараонът няма да се съгласи, преди да види чудесата, направени от Моисей. Той трябва също да повдигне духа на съплеменниците си. Моисей запитал видението как се казва. Бог отговорил „на Моисея: аз съм вечно съществуващият“. И казал: „тъй кажи на синовете израилеви: вечно съществуващият (Йехова) ме изпрати при вас“ (Изход, гл. 3, ст. 14).
"… и извика към него бог изсред къпината" (Изход, гл. 3, ст. 4).
Между съветите, отнасящи се до предстоящото заминаване от Египет, бог дал още и следния: „всяка жена ще измоли от съседката си и от съжителката си сребърни и златни неща и дрехи; и вие ще премените с тях синовете и дъщерите си и ще оберете египтяни“ (Изход, гл. 3, ст. 22).
А после, след като Моисей изказал опасението си, че само на думите му няма да повярват нито евреите, нито пък още повече фараонът, бог веднага, без да излезе от мястото си, го сподобил с дара да твори „чудеса“. Тоягата, която зетят на Иотор държал в ръка, се превърнала в змия и после пак станала жезъл. Бог казал още: „Тури си ръката в пазухата си“. Моисей се подчинил, но когато извадил ръката си, оказало се, че тя е побеляла от проказа като сняг. След това той още един път по божия заповед поставил ръката си в пазвата и веднага я извадил съвършено здрава. Бог научил Моисей също така да превръща водата в кръв и кръвта във вода.
Моисей се колебаел: той казал на бог, че неговото заекване ще му попречи да бъде добър оратор и да въодушевява народа. На бога му докипяло, но не излекувал пелтеченето на Моисей, което щяло да бъде най-добре, а му дал за помощник Аарон, неговия брат. Ще забележим мимоходом, че Аарон, без да се крие, живеел в Египет и е съвършено неизвестно по какъв начин майката е спасила този си син.
В резултат на преговорите с видението Моисей се сбогувал с тъста си и заминал, вземайки жена си и децата си. „По пътя, когато Моисей беше на нощувка, случи се, че го срещна господ и искаше да го умъртви. Тогава Сепфора взе остър камък, обряза крайната плът на сина си и като я хвърли при нозете Моисееви, рече: ти си ми кръвен жених“ (Изход, гл. 4, ст. 24–25).
Това обезоръжило бог и Моисей можал да продължи пътя си.
Изглежда, предупреден вече от бога, Аарон излязъл да посрещне Моисей, узнал от него подробности по възложената им мисия, след което и двамата отишли при фараона. Царят обаче не обърнал никакво внимание на речите на братята; напротив, гоненията на евреите се усилили.
По-нататък книгата „Изход“ разказва как Аарон, отивайки отново при фараона, по съвета на бога, хвърлил жезъла си на земята. Жезълът се превърнал в змия. Обаче египетските жреци, които били свикани по този повод, също нахвърляли жезлите си по земята и техните жезли също се превърнали на змии. Но змията на Аарон погълнала змиите на придворните магьосници. Това чудо никак не разположило фараона да даде свобода на евреите.
На следния ден с удар на жезъла си Аарон превърнал водите на Нил в кръв „пред очите на фараона“. Библията добавя, че придворните влъхви съумели да направят същото. Рибата измряла, египтяните почнали да копаят кладенци покрай Нил, за да намерят вода за пиене, но безуспешно. „Свещеният“ автор забравя да обясни как са си доставяли вода евреите.
После станало нашествие на жаби, но придворните магьосници, очевидно от суетност, направили и този фокус. Жабите покрили египетската земя. Подир жабите последвали мушици. От тях бил покрит целият Египет. След това страната пъкала от песи мухи. Придворните влъхви вече не съумели да повторят „чудесата“ с мушиците и песите мухи. И все пак сърцето на фараона било твърдо като камък и той не освобождавал евреите (Изход, гл. 8).
Петата напаст била внезапният поголовен мор на конете, магаретата, камилите, воловете и овците на египтяните. Но и това не действувало на фараона. Шеста напаст: Моисей и Аарон разсипали малко пепел пред фараона и веднага всички египтяни били покрити с язви. Седма напаст: урагани и град от огън унищожили всички посеви и цялата растителност по цялата египетска земя, с изключение на провинцията Гесем, където живеели евреите. След всяка напаст фараонът се съгласявал да освободи евреите, но след това вземал думата си обратно (Изход, гл. 9).
Осма напаст: облаци скакалци доизяли онова, което останало след градушката (трудно е обаче да си представим какво е останало). Разкаяние на фараона — и вятърът отнася скакалците в Червено море. Фараонът още един път нарушава думата си и отново не освобождава евреите. Девета напаст: Египет е потънал в тъмнина, толкова гъста, че можело да се напипа с ръка. Фараонът решава да освободи Моисей и съплеменниците му, но иска да задържи в своя полза техните стада, които съвсем не били пострадали от целия поток бедствия (Изход, гл. 10).
За да се прекрати това протакане, бог изпратил ангели изтребители със заповед да избият всички египетски първородни. Но за да се избягнат възможни грешки (според разписанието избиването трябвало да стане през нощта), във всеки еврейски дом яли агне и на вратите на жилищата си евреите направили белези с неговата кръв. Така уж бил установен еврейският празник пасха. Трябва да се предполага, че ангелите, които са преминавали в полунощ по египетските градове, вероятно са имали саби за избиване на първородните и фенери за обследване на вратите. Не ние, а самата Библия така реално рисува ангелите. Колко ли се е смял прекрасният „гълъб“, диктувайки тези глупости!
И ето „около среднощ Господ порази всички първородни в египетската земя, от първородния син на фараона, който седеше на престола си, до първородния син на пленника, който беше в тъмница, и всичко първородно у добитъка. И стана фараон през нощта, той и всичките му служители и цял Египет; и дигна се голям писък по (цялата земя на) Египет, защото не остана къща, дето да нямаше мъртвец“ (Изход, гл. 12, ст. 29–30).
Фараонът изпратил да извикат Моисей и Аарон и почнал да ги моли по-скоро да излязат от Египет с цялото си племе.
„И синовете израилеви сториха според Моисеевата дума и поискаха от египтяни сребърни и златни вещи и дрехи. А господ показа милост към народа (си) пред очите на египтяни: и те му даваха, тъй че той оплени египтяни“ (Изход, гл. 12, ст., 35–36).
По-нататък „Изход“ разказва, че еврейските семейства, всички продължаващи от времето на Иаков да живеят в Гесем, се събрали преди заминаването в Раамсес. Оттук тръгнали на юг в Сокхот. Били около 600 000 само мъже, „освен децата“. Значителна тълпа „разноплеменни люде“ се присъединила към тях. Имали много и различен добитък. Моисей не забравил да вземе и костите на Йосиф.
После евреите се добрали до Ваал-Цефон (Суец), където спрели до морето. Мястото, посочено от Библията, е северният край на Суецкия залив. Ако е трябвало евреите да преминат някаква вода, това е можело да бъде само водата на фараоновия канал, който в онези времена съединявал Нил със „страната на горчивите езера“.
Когато Моисей и неговите съплеменници тръгнали на път, фараонът, който притежавал наистина библейски, много неустойчив ум, съжалил още един път, че се лишил от такива прекрасни поданици, които му създали толкова нещастия. „(Фараон) впрегна колесницата си и взе със себе народа си; и взе шестстотин отбор колесници и всички египетски колесници, и началниците над всички тях… И впуснаха се след тях египтяни, и всички коне с колесниците на фараона, и конниците, и цялата му войска, и ги застигнаха, както бяха разположени край морето, при Пи-хахирот пред Ваал-Цефон“ (Изход, гл. 14, ст. 6, 7, 9).
Пита се, откъде са се взели тази конница и всичките тези колесници, след като петата напаст изтребила поголовно всички без изключение коне, магарета, камили и волове в Египет? Продължавайки да фантазира, Библията съобщава, че Моисей бързо превел евреите през морето като по сухо: с просто махване на жезъла той разделил водата.
В своята библейска простота фараонът помислил, че този път е добър и за него. Стъпил на „дъното на морето“ с цялата си армия, но не му потръгнало! Моисей ударил още един път с жезъла, и то точно в минутата, когато всички египтяни били на средата на морето. „И водата се повърна и покри колесниците и конниците на всичката фараонова войска, които бяха влезли подире им в морето, не остана ни един от тях“ (Изход, гл. 14, ст. 28).
"… господ порази всички първородни в египетската земя" (Изход, гл. 12, ст. 29).
Ще отбележим, че фараонът тръгнал да гони евреите не да ги изтреби, а с намерение да ги върне обратно. Евреите наброявали 600 000 здрави и въоръжени хора, а всичко, ако се смятат старците, жените, сестрите, децата, а още и присъединилите се към тях разноплеменни, вероятно са били не по-малко от 3 000 000 души. За да се вземе в плен такава маса народ, е нужна още по-многобройна армия. Трябва да се мисли, че фараонът е водил огромна армия. Наистина бог изтребил вече по един първороден от всяко семейство, но и по-младите са могли да носят оръжие. Както казва Библията, народните маси последвали своя цар. Да не забравяме, че преди заминаването си евреите ограбили египтяните: едва ли някой от окрадените се е поколебал да се спусне подир крадците. Трябва да се смята, че милиони египтяни са потънали заедно със своя фараон.
Но нито един египетски автор никъде ни с една дума не споменава за това ужасно бедствие, както и нито за една от десетте напасти, поразили египетското царство. Някои богослови се опитват да се позоват на националното честолюбие. Да кажем, че е така! Е, а другите народи в света? Как е могло да се случи и те никога нищо да не са чували за тези ужасни събития? А нали този гигантски потоп е разкрепостил изведнъж 115 царе, които плащали данък на фараона Аменхотеп! Дори Херодот, когото наричат „баща на историята“ и който привежда толкова сведения от живота на прекрасно изучения от него Египет, нито дума не е отронил за трагичната гибел на огромната египетска армия.
Без да се смущава от явната безсмисленост на „чудесния изход“, Библията съобщава, че потомците на Иаков едва не спукали коремите си от радост и смях. Мариам, сестрата на Моисей и Аарон, взела тимпан и запяла. След нея всички жени затанцували от радост. Глава петнадесета също съобщава, че Моисей веднага, през време на похода, съчинил песен в чест на бога, която целият израил пеел.
Да не забравяме, че певците и танцьорите на израил представлявали една обща група от около 3 000 000 души. Думите и мелодията били разучени за един миг. На човек му се прищява да би могъл да чуе този концерт. Дявол да го вземе! Колко знаменито е било това!
И ето евреите странствуват по онази част на Аравия, която е покрита с камъни и чакъл. Цел на пътешествието е Ханаан, все онзи същият стар Ханаан, който привличал още първите патриарси. Защо най-после да не заживеят уседнало поне сега, когато са се събрали като голямо семейство? Позовавайки се на бога, Моисей ги уверил, че тази земя се отличавала с необикновено плодородие57. Трудно било само да се намери тази страна, защото нямало пътища, а компасът още не бил изобретен. За щастие небесен облак застанал начело на еврейския народ и ги водил денем и нощем: денем той бил стълб от черен дим, а нощем — огнен стълб. „Свещеното писание“ казва, че в тези „стълбове“ се криел сам бог. Този начин на водене по пустинята имал, разбира се, много преимущества, но влачел подире си също и неудобства. Действително на евреите много често може би се е искало да си поотдъхнат, но не: облакът се отдалечавал. Какво да се прави? Да загубят ли такъв ценен водач? Та облака не можеш удържа с ръце. И хайде, моля, крачете неспирно!
Старият шегаджия бог си намерил още едно нелошо развлечение. Ето какво измислил. За да премине от Суец в Иерихон, божественият водач трябвало да се насочи на север, към бреговете на Средиземно море. Но наместо да тръгне на север, бог повел евреите по южната страна на Синайския полуостров, също както ако трябва да се изпрати човек от Москва в Архангелск, вземат, та го качат на влака Москва-Харков.
Но трябва да бъдем справедливи: макар бог и да удължил невероятно много пътя на своя избран народ, затова пък му създал някои и други развлечения по пътя. Така, от Ваал-Цефон той превел евреите в западната част на пустинята Сур, където те бродили три дни, без да намерят капка вода. В едно място, наречено Мера, те били приятно смаяни от ромона на обилен поток. Хукнали да пият, но, уви! Водата се оказала горчива.
„И заропта народът против Моисея и думаше: Какво ще пием? (Моисей) викна към господа и господ му показа дърво, и той го хвърли във водата, и водата стана сладка. Там бог даде на народа наредби и закон и там го тури на изпитание.
И каза: ако слушаш добре гласа на господа, твоя бог, и правиш, каквото е угодно, пред очите му, и се вслушваш в заповедите му, и пазиш всичките му наредби, няма да ти напратя ни една от болестите, които напратих на египтяните; защото аз съм господ (бог твой), целител твой.
След това дойдоха в Елим; там имаше дванайсет извора вода и седемдесет финикови дървета; и там се разположиха на стан до водите“ (Изход, гл. 15, ст. 24–27).
За да приютят „неголямата“ група народ, сред които имало само 600 000 въоръжени възрастни мъже, тези седемдесет финикови палми трябва да са отстояли доста далеч една от друга и да са имали неимоверно богата шума. Така понякога се оголва поразителното самохвалство на „свещените“ автори, които не се стесняват от никакви преувеличения.
Като напуснали Елим, евреите продължили пътя към юг, докато се добрали до пустинята Син, която се намира на южния склон на хълмовете по брега на Суецкия залив. Това придвижване на юг ги довело до Синайския планински масив. Природата там е много величествена, но съвършено дива.
Продоволствените запаси, които успели да вземат, отдавна се изчерпали, а в тази възмутителна пустиня вероятно нямало ни едно ханче, ни една пивница. Нашите три милиона емигранти възроптали: „И заропта цялото общество израилеви синове срещу Моисея и Аарона в пустинята, и рекоха им израилевите синове: О, да бяхме измрели от ръката господня в египетската земя, когато седяхме при котлите с месо, когато ядяхме хляб до насита! Защото вие ни доведохте в тая пустиня, за да уморите от глад цялото това множество“ (Изход, гл. 16, ст. 2–3).
Вероятно евреите биха свършили с Моисей, ако бог не би му дал възможността да задоволи желанията на тези нещастници чрез „чудеса“, които в наши дни не би могъл да повтори нито един фокусник. Внезапно в тази пустиня се появили пъдпъдъци, цели ята пъдпъдъци. Понеже евреите нямали със себе си печки, трябва да се предположи, че пъдпъдъците падали на трапезите им съвсем сготвени.
Но това още не е всичко: „Вечерта долетяха пъдпъдъци и покриха стана, а на сутринта бе паднала роса около стана. Росата се вдигна и ето, по лицето на пустинята нещо дребно, зърнесто, ситно като скреж по земята. Като видяха израилевите синове, думаха един другиму: какво е това? Защото не знаеха що е то. И Моисей им каза: това е хлябът, който ви даде господ за храна. Израилевият дом нарече тоя хляб с име: манна; тя беше като кориандрово семе, бяла, а на вкус като медна питка“ (Изход, гл. 16, ст. 13–15, 31).
От същата тази глава ще узнаем, че избраният от бога народ почнал да получава всяка сутрин дневната дажба манна в продължение на всичките четиридесет години странствуване и всички си облизвали пръстчетата. Благоговението, което храним към „свети дух“, не ни пречи да допълним, че манната се среща не само на Синайския полуостров, но и в много други места на земното кълбо, а именно в Калабрия, Персия, Турция и т.н. Употребяват я като доста добро очистително. Следователно остава ни само да заключим, че бог се е отнесъл във висша степен грижливо към здравето на евреите: като им натъпквал коремите, той ги предпазвал от възможен запек. Но да се дава очистително всекидневно в продължение на четиридесет години, както направо се казва за това в стих 35 на глава шестнадесета — на това е способно само любещото сърце на „небесния отец“!
Евреите стигнали сега край планината Хорив и отново страдали от жажда. Заобиколен от съотечествениците си, Моисей ударил с жезъла си върху една скала. От нея веднага бликнала вода и като утолили жаждата си, трите милиона емигранти разпънали шатри. Но тук ги очаквала неприятна изненада. В тези места се намирали Амалик и неговият народ, на които не се харесали потомците на Иаков. Уместно е да се поясни, че Амалик е бил потомък на Исав: от първата си жена Ада Исав имал по-голям син — Елифаз, а Елифаз добил от наложницата Фамна сина си Амалик.
По какъв начин този Амалик се оказал жив досега? „Гълъбът“ забравил да каже това на „свещения“ автор, а последният не помислил, че тук има нещо за чудене. Фактът на съществуването на този Амалик е във висша степен загадъчен. Защото да могат потомците на дванадесетте сина на Иаков, да станат народ, който изкарва 600 000 въоръжени мъже, е била нужна смяната на много поколения. Та най-после и Библията сама говори, че четиристотин и тридесет години отделят пристигането на Иаков и синовете му в Египет от събитията, изложени в книгата „Изход“58. Следователно и Амалик е трябвало да бъде примерно на четиристотин години, когато нападнал евреите в Синайската пустиня. Но „свещеният“ автор изглежда съвършено не се замисля над тежестите на тази преклонна възраст: с най-невъзмутим и спокоен вид, без каквото и да е учудване, той разказва за военните авантюри на Амалик и неговия род.
Както и да е, този Амалик бил, изглежда, ужасен човек. Той вдъхнал на нашите евреи нечуван страх. За да отблъсне нападението на врага, Моисей заповядал на Иисус Навин, командуващ всичките въоръжени сили на емигрантите, да събере най-добрите си войници, а сам заедно с Аарон и Ор се евакуирал в съседната планина. През цялото време на сраженията Моисей стоял с дигнати ръце. Докато стоял, в тази поза, надвивали евреите; но щом „отпуснеше ръцете си, надвиваше Амалик“ (Изход, гл. 17, ст. 11). В края на краищата, изморявайки се да държи през цялото време ръцете си нагоре, той предложил на Аарон и Ор да поддържат ръцете му „до залез-слънце“ (ст. 12). Работата свършила така, че Иисус ударил на господин Амалик и племето му порядъчен пердах.
„И порази Иисус Амалика и народа му с острието на меча“ (Изход, гл. 17, ст. 13).
В глава 18 виждаме мадиамския „свещеник“ Иотор на гости у зет си Моисей. Моисей разказал на тъста си за „чудесата“ и приключенията след бягството на евреите от Египет и това съблазнило „свещеника“ да приеме Моисеевата вяра. „Сега аз познах, че господ е по-велик от всички богове“ (ст. 11). И той принесъл жертва на бога Яхве. Преди да се върне у дома си, Иотор дал на зет си няколко съвета и между другото му препоръчал да възложи част от работите си на свои подчинени, които да управлявали над хиляди, над стотици и т.н. Моисей намерил съвета за прекрасен и веднага установил йерархическата стълба. Именно по това време Моисей учредил, също като подражавал на египтяните и други народи, института на свещенослужителите, на които предоставил много привилегии. Племето на Леви, към което принадлежал и той самият, станало жреческа каста, а Аарон, неговият старши брат, станал пръв велик жрец. Така, според Библията, бил организиран култът на еврейската вяра.
Всичко това било изпълнено уж по заповед на самия бог, с когото Моисей разговарял на планината Синай. Зетят на Иотор се изкачил сам на върха на планината. Там старият бог му дал десет заповеди, които трябвало да станат впоследствие основа на религиозната вяра на еврейския народ. В тези минути Синай бил окръжен с блясъка на странни небесни огньове и отвсякъде се чувал невероятен грохот и шум — явни признаци, че ставали важни събития. Бог продиктувал на Моисей също и гражданските закони.
Преговорите между Моисей и бога на евреите продължили много дни. „И когато (бог) престана да говори с Моисея на планина Синай, даде му две плочи на откровението, каменни плочи, написани с божи пръст“ (Изход, гл. 31, ст. 18).
А докато продължавала аудиенцията, дадена от бога на Моисей, тези неблагодарни евреи, забравили съвършено великолепния репертоар от чудеса, изпълнени в тяхна полза, и дори явяването пред тях на самия бог, направили златен телец и почнали да му се покланят. Най-любопитното тука е, че златният телец бил направен за тях лично от брата на Моисей — първосвещеника Аарон. Аарон поискал за това всички скъпоценности и всички златни украшения от жените и девойките. Не е казано само какви скулптори, леяри и златари са работили в пустинята за този върховен жрец ренегат. Изготвянето на колосалния идол, което би отнело месеци работа в добри фабрики, било изпълнено от нашите пустинници в една нощ. Можете да си предоставите справедливия гняв на Моисей, когато, като слязъл от планината с божите документи — скрижалите, под мишница, видял златния телец и евреите, които му принасяли жертва с танци и пение и всичко това под ръководството на неговия свят съдружник Аарон. „Пламна от гняв и хвърли от ръцете си плочите, та ги строши под планината“ (Изход, гл. 32, ст. 19).
Описанието на начина, по който бил унищожен светотатственият телец, заслужава точен цитат: Моисей „грабна телеца, който бяха направили, изгори го в огъня и стри на прах, па го сипа във водата и даде от нея да пият израилевите синове“ (Изход, гл. 32, ст. 20).
Трябва да се признае, че не всекиму е дадено да превръща златото в „прах“, като го хвърли в огън. Секретът на тази операция е бил известен, изглежда, само на Моисей и никому никога повече. Освен това Библията е пояснила, че златният прашец може да се пие, като се разтвори във вода: това също не е проста работа. Изобщо златото се разтваря със сяра59. Лесно е да си въобразите колко отвратително е било това питие! Но най-прекрасното тук е това, че Моисей не се заел да обвинява Аарон, който направил идола, и заповядал на левитите, които в края на краищата заедно с брат му били повече от другите виновни за станалото, да се въоръжат и да минат по лагера и „всеки да убива брата си, всеки приятеля си, всеки ближния си“. Библията казва, че от ръцете на свещениците за техните собствени грехове били избити около три хиляди човека. (Изход, гл. 32, ст. 27–28).
Като се успокоил, бог заповядал на Моисей да построи скиния — нещо като шатра, разполагайки я вън от стана, за да може „пророкът“ да не се качва всеки път на планината, когато му се поиска да си побъбри с бога. Ето как станало това.
„Когато пък Моисей влизаше в скинията, облачният стълб се спущаше и заставаше при входа на скинията, и (господ) говореше с Моисея. И целият народ виждаше облачния стълб, който стоеше при входа на скинията; и целият народ ставаше и се покланяше, всеки при входа на шатрата си. Тогава господ говореше лице с лице с Моисея, като да говореше някой с приятеля си“ (Изход, гл. 33, ст. 9–11).
Като станал близък приятел на самия бог, Моисей решил да използва приятелските отношения с всемогъщия „творец“ на целия свят. Той набрал смелост и помолил бог да му се покаже в цялото си величие. Как посрещнал тази молба бог отец? Учебниците по „свещена история“ пропускат грижливо това място от Библията. Ние още един път ще си послужим с дълъг цитат.
Моисей казал на бога: „Покажи ми славата си. Отговори господа на Моисея: аз ще направя да мине пред тебе всичката ми слава и ще провъзглася името на Йехова пред тебе; и който е за помилване, ще го помилвам, който е за съжаляване, ще го съжаля.
И после каза: лицето ми не можеш видя, защото не може човек да ме види и да остане жив.
И каза господ: ето място при мене; застани на тая скала. И кога минава славата ми, аз ще те туря в пукнатината на скалата и ще те покрия с ръката си, докле отмина.
И кога си сваля ръката, ти ще ме видиш изотзад, а лицето ми няма да бъде видимо (за тебе)“ (Изход, гл. 33, ст. 18–23).
Това място от „свещеното писание“ би следвало да се прочете особено задълбочено от всеки, който слуша смирено глаголствуванията на религиозните проповедници за бога изобщо и особено за библейския бог. Понеже скрижалите били разбити от Моисей, бог отец се потрудил да ги изгравира наново. Неизвестно защо, но второто издание било пуснато не от скинията; изглежда, тази работа би могла технически да се изпълни само на върха на Синай, където Моисей бил принуден да се изкачи отново. Там той прекарал без ядене и пиене още четиридесет денонощия.
„Когато Моисей се връщаше от планината Синай и държеше в ръце двете плочи на откровението, слизайки от планината, Моисей не знаеше, че лицето му изпущаше зари, понеже бог бе говорил е него. Аарон и всички израилеви синове видяха Моисей, и ето, лицето му светеше, и те се бояха да се приближат до него“ (Изход, гл. 34, ст. 29–30). Същото ставало и при излизането му от скинията: по тази причина го изобразяват обикновено с два снопа лъчи на челото, прилични на рога.
Книгата „Изход“ завършва с шест глави (35–40), в които са изложени още доста много дребни и най-дребни еврейски закони, продиктувани на Моисей лично от бога.
Книгата „Левит“, състояща се от 27 глави, не представлява никакъв интерес. От епизодите тя съдържа само описанието на посвещаваното на Аарон и синовете му в жречество (гл. 8), а също и благочестивата история на Надава и Авиуда, които запалили кадилниците си пред бога с чужд огън, за което били живи изгорени от бога пред светилището (гл. 10). Книгата „Левит“ е всъщност дълго и скучно изброяване и описание на разни жертвоприношения, богослужения и обреди на евреите. „Свещеният“ автор, излага възгледи за жречеството, за „чистите“ и „нечистите“ животни, за разните видове осквернения. В частност той говори много за проказата и прокажените, удостоверява светостта на жреците, отново заповядва да се спазват празниците, да се принасят в жертва първите плодове, разглежда подробно разните очистения, в частност очистението на жените след раждането (гл. 12), говори за богохулството, за което иска смъртно наказание, и т.н. и т.н. Значително място е отделено за правилата на гражданския живот. Това са цял куп непоследователни и странни предписания, които не могат да се четат без скука.
Именно тук заекът се обявява за „нечисто“ животно, понеже макар и уж да преживял, но „копитата“ му не били раздвоени (гл. 11, ст. 5–6): „свещеният“ автор наивно приел честото мърдане на заешките устни и нос за преживяне.
В книгата „Левит“ се обясняват от религиозна гледна точка болестите. Когато разглежда този въпрос, „свещеният“ автор е толкова неизчерпаем, колкото и отвратителен. Някои от неговите откровения са съвършено уродливи: „Ако оня, който има течение, плюне върху чист, то тоя да изпере дрехите си и да се умие с вода и да бъде нечист до вечерта“ (Левит, гл. 15, ст. 8). Но господинът, страдащ от течения, може да се очисти… с вяра. Може би мислите, че Библията му предписва някакво лечение? Не отгатнахте! „А кога оня, който има течение, се освободи от течението си, да си отреди седем дена за очистянето си, да изпере дрехите си и да измие тялото си с жива вода, и да бъде чист; и на осмия ден да си вземе две гургулици или два млади гълъба, и да дойде пред лицето господне при входа на скинията на събранието, и да ги даде на свещеника“ (Левит, гл. 15, ст. 13–14).
Библията посочва на болния как да постъпи след излекуването, но е просто безсилна да му помогне с нещо в болестта му.
Забележителни са някои забрани. Справедливо е да се признае, че „свещеният“ законодател не оставя място за ни най-малки съмнения в това, колко възмутителни са били тогавашните нрави на потомците на Иаков. Осъжда се скотоложството, изглежда, често явление в „израиля“. В 20-а глава се изброяват всички мислими видове разврат и за всеки вид — смъртно наказание.
В тази глава бог дори казва: „Ако някой легне с жена, кога е болна от кръвотечение, и открие голотата и, той е открил нейните течения и тя е открила течението на кръвта си; и двамата да бъдат изтребени измежду народа си“ (ст. 18).
Ето в заключение няколко указания, които могат да служат за образец на стила на „боговдъхновената“ книга „Левит“. Това място трябва да се чете с най-висше благоговение, защото тези думи казва сам бог: „Никой не бива да се приближава до сродница по плът, за да открие голотата й. Аз съм господ.
Голотата на баща си и голотата на майка си не откривай: тя ти е майка, не откривай голотата й.
Голотата на бащината си жена не откривай: това е бащината ти голота.
Голотата на сестра си, бащина ти или майчина ти дъщеря, родена в къщи или вън от къщи, не откривай голотата им.
Голотата на синовата си дъщеря, или на щеркината си дъщеря, не откривай голотата им, защото те са твоя голота.
Голотата на дъщерята от бащината ти жена, родена от баща ти, не откривай голотата й, тя ти е сестра (по баща).
Голотата на бащината си сестра не откривай; тя е еднокръвна с баща ти.
Голотата на майчината си сестра не откривай, защото тя е еднокръвна с майка ти.
Голотата на бащиния си брат не откривай и до жена му се не приближавай: тя ти е стрина.
Голотата на снаха си не откривай; тя е жена на сина ти, не откривай нейната голота.
Голотата на братовата си жена не откривай; тя е братова ти голота.
Голотата на жена и на дъщеря й не откривай; дъщерята на сина й и дъщерята на дъщеря й не вземай, за да откриеш голотата им: те й са еднокръвни; това е беззаконие.
Не вземай жена заедно със сестра й, та да я направиш съперница, за да откриеш при нея голотата й, докато е жива“ (Левит, гл. 18, ст. 6–18).
Колко благочестиво и високонравствено е всичко това! Само че Библията не един път казва, че „светите угодници“ и „приятели божии“ честичко нарушавали тези предписания.
Книгата „Числа“ се нарича така, защото първите й четири глави съдържат преброяването на евреите през втория месец от втората година на странствуването им. Изброени били всичко 603 550 въоръжени евреи (Числа, гл. 1, ст. 46).
Тридесет и двете останали глави на тази книга продължават описанието на скитанията на евреите в пустинята. При все това още и в тази глава се срещат различни правила, толкова незначителни и дребни, колкото и еднообразни; половината глава 8 е посветена например на наставления как да се палят свещниците. В книгата „Числа“ могат между другото да се намерят указания за ревнивите мъже, които подозират жените си в измяна, без да са установили по някакви причини този факт.
Разговаряйки с Моисей, бог казал: „Ако жената наруши верността към него и някой преспи с нея и излее семе, и това бъде скрито от очите на мъжа й, и тя се оскверни тайно, и против нея няма свидетел, и тя не бъде изобличена… то мъжът нека доведе жена си при свещеника и да принесе за нея една десета от ефа ечемичено брашно… и да вземе той света вода в глинен съд и пръст от пода на скинията, и да я тури във водата“… По-нататък „свещеникът да я закълне и да каже на жената: ако никой не е преспал с тебе и ти не си се осквернила и не си изневерила на мъжа си, няма да ти повреди тая горчива вода, що докарва проклятие; но ако ти си изневерила на мъжа си и си се осквернила, и ако някой е преспал с тебе — тогава свещеникът нека закълне жената с клетвата на проклятието и нека й каже: да те предаде господ на проклятие и клетва в твоя народ и да даде господ утробата ти да изсъхне и коремът ти да се подуе; и да мине вътре в тебе тая вода, що докарва проклятие, та коремът (ти) да се подуе и утробата (ти) да изсъхне. И жената да каже: амин, амин… И да даде на жената да изпие горчивата вода, що докарва проклятие… за нейна вреда… И кога я напои с водата, ако тя е нечиста и е направила престъпление спрямо мъжа си, горчивата вода, що докарва проклятие, ще влезе в нея, за нейна вреда, и коремът й ще се подуе, и утробата й ще изсъхне, и тая жена ще бъде проклета между народа си“ (Числа, гл. 5, ст. 12, 13, 15, 17, 19–22, 24, 27).
Това божествено предписание е наречено от бога „закон за ревнуването“.
Да се върнем сега към евреите, които под ръководството на Моисей продължават пътя си по пустинята. По заповед на бога Моисей поръчал две сребърни тръби, с които били давани сигналите за тръгване. В този етап от пътя, считайки с основание, че само манната е недостатъчна, евреите веднъж възроптали и поискали месо. Почакайте. Нали в книгата „Изход“ „свещеният гълъб“ ни каза (гл. 12, ст. 38), че като напускали Египет, нашите емигранти откарали със себе си и безброй стада? Имало наистина няколко случая, когато бог искал да му принесат в жертва първородните от овците, по онова време, когато евреите престояли около една година под Синай. Вярно е и това, че Аарон и левитите (църковниците) клали жертви в чест на златния телец. Но нима е бил изклан всичкият добитък?
Трябва да се признае, че всичко това е много непонятно: когато „свети дух“ описва жертвоприношението в пустинята, евреите притежават всичкия добитък, откаран от Египет. Но щом неговият разказ преминава върху нещо друго, същите евреи гладуват и се хранят само с разслабващата манна. Ние не ще си позволим да кажем, че „свещеният гълъб“ си противоречи: това би било безчестие и богохулство! Ние просто сме принудени да заключим, че безбройните стада, изглежда, са били изядени от бога през време на жертвоприношенията и че „светият дух“ просто е забравил да каже това. Както и да е било, щом евреите, напускайки околностите на Синая, искали с гръмки вопли месо, значи вече е нямало ни един вол, ни една овца, ни един овен, ни едно агне.
Моисей съобщил тези искания на бога. „И вятър повея от господа, и донесе откъм морето пъдпъдъци и ги натрупа около стана на един ден път от едната страна и на един ден път от другата страна около стана, почти до два лакти от земята“ (Числа, гл. 11, ст. 31).
От само себе се разбира, бог отец бил длъжен да направи тази отстъпка на своя народ: защото евреите изхарчили за храненето му във форма на жертви безбройните си стада. Можем да си представим как са се канели да си погуляят евреите! Но „месото беше още в зъбите им и не беше още изядено и разпали се гневът господен против народа и господ порази народа с твърде голяма пораза. И нарекоха тава място Киброт-Хатаава60, защото там погребаха народа, който изказа прищевки“ (Числа, гл. 11, ст. 33–34).
Прищявката била да хапнат месо! Затова именно били наказани евреите.
След това странниците се насочили на север. Местността, в която емигрантите влезли, в Библията се нарича пустиня Фаран: това е североизточната част на Синайския полуостров. „Свещеният“ автор се е изхитрил да вмъкне в тази местност още една земя Мадиамска. Моисей заповядал да спрат и да изпратят разузнавачи по един от всяко коляно. Разузнавачите отишли до Хеврон, на запад от Мъртво море, в сърцето на Ханаан, населен тогава с аморейци. Разузнавачите се върнали след четиридесет дена с рапорт и в потвърждение на думите си донесли чудесни плодове — нарове, смокини и грозде. Гроздовете били толкова големи, че трябвало да ги носят няколко души. Това било неоспоримо доказателство за плодородието на страната, която нашите емигранти мечтаели да завладеят (гл. 13).
Но продължението на доклада на разузнавачите подействувало на евреите като леден душ: въжделенията им веднага изстинали.
— Никъде още не сме видели такива прекрасни плодове — казали разузнавачите. — Но жителите на страната са снажни момци, а градовете им са обиколени със здрави стени.
„Там видяхме и исполините, Енакови синове от иополниския род; ние изглеждахме пред тях като скакалци, такива бяхме и в техните очи“ (Числа, гл. 13, ст. 33). Десет разузнавачи поддържали мнението, че е по-добре да не се пъхат в тази прекрасна страна. Народът взел тяхна страна. Само Иисус и Халев смятали, че страната, която видели, била твърде прекрасна, за да не се опитат да я завоюват. Те обявили, че си струва да се потрудят и че рискът е благородна работа. Но понеже народът не споделял техния ентусиазъм, бог заявил, че всички евреи ще измрат, без да дойдат до целта на своето пътешествие, с изключение на Иисус и Халев. Няколко дена по-късно се появили амаликитяните и хананейците. Те нанесли на евреите нечувано поражение (гл. 14).
Сред събитията, описани в книгата „Числа“, достоен за споменаване е заговорът на Корей, Датан и Авирон, които заедно с 250 съмишленици решили, че Моисей и Аарон не са достойни да стоят начело на левитите. Тези заговорници били внезапно погълнати от земята, която се разтворила под тях; изчезнали и те, и семействата им, а 250-те евреи — техни съмишленици, изгорели в огъня, който „излезе от господа“. Освен това бог допълнително изпратил мор на 14 700 емигранти, които не участвували в заговора: тези нещастници също умрели. И тогава левитите прекадили благодарствени благовония на господа (гл. 16).
После по заповед на бога Моисей помолил началниците на племената да му донесат по един жезъл от сухо дърво, подобни на жезъла, който всякога носел Аарон; на всеки жезъл било написано названието на коляното. Всички били събрани в скинията и към тях прибавили дванадесетия, донесен от коляното на Леви, на който било написано името на Аарон. На другия ден, за всеобщо учудване, жезълът на Аарон разцъфнал, докато останалите жезли никак не се изменили. Този жезъл бил обсипан с цветове и дори с узрели бадеми!
Това „чудо“ показало ясно, че бог утвърждава именно Аарона в неговото жреческо звание. Народът се сметнал убеден и обещал да не роптае вече срещу левитите (гл. 17).
Въпрос: ако това чудо е било така убедително, защо и за какво бог поразил с мор 14 700 души, неповинни в никакъв заговор?
Глава 19 на книгата „Числа“ е изцяло посветена на много важния епизод: бог поискал да му заколят млада червена телица без недостатъци и никога не впрягана. Намерили телица, довели я при жреца Елеазар и той напръскал с кръвта на закланата телица „седем пъти към предната страна на скинията на събранието“ (ст. 4).
В 20 глава се казва, че странниците пристигнали отново в пустинята Син. Местността била лишена от вода. Отново ропот в народа, отново удар с жезъла по скалата, отново вода — ново „чудо“! „И дигна Моисей ръката си, и удари дваж о скалата с жезъла си и протече много вода, и пи народът и добитъкът му“ (ст. 11).
Много просто! Като нямат месо, емигрантите все пак имат стада!
По-нататък бог отец заповядал на Моисей, Аарон и сина му Елеазар да се изкачат на планината Ор. Като стигнали на върха, съобразно с получените свише разпореждания, Моисей свалил одеждите на Аарон и ги надянал на Елеазар, а Аарон веднага умрял. Тогава той бил на 123 години.
В тази пустиня „царувал“ някой си Арад. Като узнал за приближаването на евреите, той тръгнал в поход, разбил тяхната многобройна армия и взел пленници. Дълбоко огорченият еврейски народ се обърнал към бога с молитва: „Ако предадеш тоя народ в ръцете ми, ще наложа заклятие (върху тях и) върху градовете им. Господ чу гласа на израиля и предаде хананейци в ръцете му“ (Числа, гл. 21, ст. 2–3).
При второто сражение нашите емигранти победили хананейците, изтребили ги и извършили обещаното на бога разрушение на градовете им. Но после те свърнали на юг и отново задълбали в пустинята Фаран. Сега заради новия им ропот доброто боженце им изпратило „отровни змии“, които „хапеха народа и много свят измря от (синовете) израилеви“. Тогава Моисей направил медно изображение на змия и го поставил на високо място. И всеки ухапан, като погледнел изображението, незабавно оздравявал (гл. 21, ст. 6–9).
Като поскитали неопределено време из пустинята, евреите отново се намерили на север, близо до аморейците, които живеели под властта на цар Сихон. Евреите им устроили благочестива баня. Целият народ бил „изтребен с меч“. „Царят васански“ Ог също бил победен и умъртвен, както и всички негови поданици. Божият народ завладял още една територия (ст. 21–35).
Египетските емигранти достигнали сега южните брегове на Мъртво море. Предстояло им да преминат малка верига планини, която служела за граница на страната на потомците на Моав, син на патриарха Лот от дъщеря му, роден след една прекрасна пиянска нощ. Но страната на моавците граничела на изток с мадиамската земя (трети път Мадиам!), а мадиамците и моавитците живели в добро съседство.
Като узнал за приближаването на евреите към столицата му, царят на моавитците Валак побързал да се посъветва с министрите си и с още някои умни хора. Ето какво решение било взето. В онова време в град Петор живеел някой Валаам, син Веоров, чийто занаят бил да предсказва бъдещето и да заклина съдбата. Валак решил да изпрати при него делегация, за да измоли благословия за моавитците и съюзниците им мадиамци, като не забравил също да изиска някакво силно проклятие за евреите.
Отначало Валаам отказвал да отиде да благославя цар Валак, народа му и съюзниците му. При все това струвало му се, че бог му позволявал да удовлетвори молбата на Валак. Той тръгнал на път заедно с депутацията, която дошла при него. И ето той се тътрел с магарицата си, когато изведнъж тя видяла ангел, който бил въоръжен с меч и преграждал пътя й. Магарицата хукнала през глава из полето, за да избегне срещата с ангела.
„А Валаам начена да бие ослицата, за да я върне в пътя. И застана ангелът господен на един тесен път между лозята, дето имаше ограда и от едната, и от другата страна.
Ослицата, като видя ангела господен, притисна се към оградата, та притисна о оградата ногата на Валаама; и той начена пак да я бие.
Ангелът господен пак отмина и застана в теснината, дето нямаше накъде да се отбие нито надясно, нито наляво.
Ослицата, като видя ангела господен, лепна под Валаама. Разгневи се Валаам и начена да бие ослицата с тояга.
Тогава господ отвори устата на ослицата и тя продума на Валаама: какво ти сторих, та ме биеш ето вече трети път?
Валаам каза на ос лицата: задето се поруга с мене; да имах в ръка нож, сега те бих убил.
А ослицата каза на Валаама: не съм ли аз твоята ослица, която ти яздиш отначало и до днес? Имала ли съм навик тъй да ти правя? Той отговори: Не.
И отвори господ очите на Валаама, и той видя ангела господен, застанал на пътя с гол меч в ръка, поклони се и падна ничком.
И каза му ангелът господен: защо би ослицата си ето вече три пъти? Аз излязох да (ти) попреча, защото пътят (ти) не е прав пред мене; и ослицата, като ме виждаше, отбиваше се от мене ето вече три пъти; ако да не беше се отбивала от мене, щях да те убия, а нея щях да оставя жива.
И рече Валаам на ангела господен: съгреших, понеже не знаех, че ти стоиш на пътя пред мене; и тъй, ако това ти е неугодно, аз ще се върна.
И рече ангелът господен на Валаама: иди с тия люде; само говори това, което аз ще ти казвам. И отиде Валаам с Валаковите князе“ (Числа, гл. 22, ст. 23–35).
"И застана ангелът господен на един тесен път между лозята, дето имаше ограда и от едната, и от другата страна" (Числа, гл. 22, ст. 24).
Тази история завършила с това, че еврейският народ получил трикратна благословия от устата на Валаам, за велика ярост на царя на моавитците, който възкликнал: „Аз те повиках да прокълнеш враговете ми, а ти ги благославяш ето вече трети път; бягай прочее в земята си; аз исках да те почета, но ето, господ те лишава от почести“ (Числа, гл. 24, ст. 10–11).
Скоро ще видим как евреите се отплатили на Валаам за благословията му.
Цар Валак сменил гнева си с милост: глава 25 съобщава, че потомците на Иаков се разположили много спокойно между моавитците и мадиамците. Тази армия от 600 000 въоръжени воини, готова да изтреби и поданиците, и съюзниците на цар Валак, не помисля вече за битки. Без примирие, без преговори се възцарил мир: еврейският народ се слива дружески със съседите — мадиамци и моавитци. „Израил живя в Ситим и народът начена да блудствува с дъщерите на Моав; и приканваха те народа да принася жертви на боговете им, и народът ядеше (жертвите им) и се кланяше на боговете им“ (Числа, гл. 25, ст. 1–2).
Това, разбира се, никак не допадало на левитите, на които езическите жреци отнемали печалбата. И тогава Финеес, синът на първосвещеника Елеазар, като видял как един евреин, на име Зимри, влизал в дома на прекрасната мадиамка Хазви, ги последвал „в спалнята“ и промушил „и двамата: израилтянина и жената в корема й“ (ст. 8). Малко преди това бог изпратил на своя народ за наказание пореден мор: двадесет и четири хиляди души вече успели да измрат. Ударът от меча на Финеес зарадвал много бог и той незабавно ликвидирал епидемията. Сега бог направо заповядал на Моисей да подготви всеобщо изтребление на моавитците и мадиамците (ст. 16–18).
Преди да изпълни този божествен план, Моисей отново прибягва към преброяване, защото били минали вече 38 години, откакто евреите заминали от Египет. За тези 38 години еврейският народ се обновил, понеже, както вече отбелязахме, бог предупредил емигрантите, че нито един от напусналите Египет не ще влезе в „земята обетована“, с изключение на Иисус и Халев. Статистиката на Моисей отново дала числото 601 730 човека „от 20 години и нагоре“, способни да носят оръжие, сега вече без да се смятат левитите, които били 23 000 (ст. 26).
Изпълнявайки „божието повеление“, „израил“ се заел с изтребването на народите, които им оказали братско гостоприемство. За тази цел били отбрани по хиляда човека от всяко коляно — всичко 12 000 „отмъстители божи“ (гл. 31). Особено се струпало на мадиамците: всички мъже от този народ били изтребени, включително и „пет царе“. Евреите „убили с меч“ също Валаам, сина на Веор, този великолепен пророк, който неотдавна ги благословил.
„Мадиамските пък жени и децата им синовете израилеви ги взеха в плен; а всичкия техен добитък, и всичките им стада, и всичкия им имот заграбиха; всичките им градове в техните владения и всичките им села с огън изгориха“ (Числа, гл. 31, ст. 9–10).
Но на Моисей това избиване му се сторило малко и той се разгневил „на военачалниците, хилядниците и стотниците, които се бяха върнали от война, па им рече: (защо) оставихте живи всички жени?… И тъй, избийте всички деца от мъжки пол, избийте и всички жени, които са познали мъж на мъжко легло; а всички деца от женски пол, които не са познали мъжко легло, оставете живи за себе си“ (Числа, гл. 31, ст. 14–15, 17–18).
Плячката била пресметната и се оказала: дребен добитък — 675 000, едър добитък — 72 000, магарета — 61,000, и жени, които „не са познали мъжко легло“ — 32 000 (ст. 32–35). Част от тази плячка била оставена за бога, в това число и 32 мадиамски девойки (ст. 40).
В останалите глави на книгата „Числа“ няма нищо интересно: това са правила за наследяване, разписание за жертвоприношенията на празниците и предписания относно бъдещото разделяне „на обетованата земя“. Всичко това „Книгата на Иисус Навин“ повтаря с още по-скучни подробности.
„Второзаконието“ — петата и последна книга на „Петокнижието“ — представлява още по-малък интерес от книгите „Левит“ и „Числа“. Във формата на речи, произнесени уж от Моисей, тук се повтарят разни закони, изложени вече по-рано61. В първата реч, която заема четири глави, се резюмира всичко, което е станало от излизането от Египет, и се напомня на евреите с какъв „поток от благодеяния“ ги е обсипал бог. Във втората реч, заемаща двадесет и една глава, се повтаря отново онова, което за еврейския народ представлява сборник от негови граждански и религиозни закони. После следват цял ред условия, свързани с изпълнението на законите: евреите ще бъдат благословени и работите им ще бъдат успешни, ако изпълняват заповедите на бога; напротив, всички проклятия ще се посипят на главите им и всички най-разнообразни и многобройни наказания ще се стоварят върху тях, ако те нарушат която и да е негова заповед.
Понеже „свещеният“ автор се погрижил да предупреди, че сам бог е говорил с устата на Моисей, следва да се приведат някои образци от това божествено красноречие.
„Дрехата ти не овехтя на тебе, и ногата ти не отече, ето вече четирийсет години“ (Второзаконие, гл. 8, ст. 4). Ето ти, разбира се, „чудо“, което не е по-малко чудно, отколкото всичките други религиозни „чудеса“, и не е лишено от забавност.
Съгласно споменатите от нас две преброявания сред емигрантите имало кръгло 600 000 само воини и в момента на тръгването от Египет, и в момента на пристигането в страната на моавитяните. Дошли в Моав не онези, които излезли от Египет, а техните потомци. Старите поколения измрели „по словото господне“. От броя на въоръжените може да се съди, че Египет са напуснали три милиона души, включително старците, жените, девойките и момчетата.
Ако тези три милиона души са намерили смъртта си в пустинята през изминалите четиридесет години, значи и три милиона смени облекло, бельо и обувки са преминали от едните към другите. Но според последното преброяване воините били 601,730, без 23 000 левити.
Ако предположим, че всеки воин и всеки левит са имали само по една жена, че са имали само по три деца, че само половината от съпрузите са имали бащи и майки, може да се пресметне, че дошлите в Моав са били всичко около четири и половина милиона души. Трябвало е всички да се облекат и обуят. Това прави чудото още по-величествено и загадъчно, защото то означава, че се е наложило старият бог да намери за своя народ някъде в пустинята около един и половина милиона чифта готови обувки, без да се смята същото количество мъжко и дамско облекло.
Впрочем, в „Диалог е Трифон иудея“, като отговаря на тези съображения на скептиците, „свети“ Юстин твърди, че не само дрехите на евреите не се износили през четиридесетгодишните им скитания под зноя и дъждовете в пустинята, но че дрехите на децата им растели на тях и се увеличавали по чудесен начин, така както с възрастта се развивали телата им. А „свети“ Иероним в XXXVIII послание казва дори следното: „Напразно бръснарите са изучавали занаята си; те не го ползвали в продължение на четиридесетте години, прекарани в пустинята, защото на евреите не растели нито косите, нито ноктите“. Може би поне това ще ви убеди най-после и ще ви накара да повярвате в „божиите чудеса“!
Ще отбележим сега един божи завет, който не ще учуди никого: „Гледай никога да не изоставяш левитина през дните (които ще живееш) в земята си“ (Второзаконие, гл. 12, ст. 19). Ако си спомним, че левитите са духовни лица, всичко става съвсем ясно!
„Кога излезеш на бой против враговете си и господ, бог твой, ги предаде в ръцете ти и ти ги плениш, па видиш между пленените хубавица жена и я обикнеш, и поискаш да си я вземеш за жена, заведи я у дома си и нека тя остриже главата си и изреже ноктите си, да съблече рабинските си дрехи, да живее у дома ти и да оплаква баща си и майка си цял месец; след това можеш да влезеш при нея, да й станеш мъж и тя да ти бъде жена.
Ако пък отпосле тя ти се не нрави, отпусни я, накъдето поиска, ала не я продавай за сребро, нито я прави робиня, защото ти си я унизил“ (Второзаконие, гл. 21, ст. 10–14).
Това е много благочестиво, нали?
„Оня, който е скопен или му е отрязан детеродният член, да не влиза в обществото господне“ (Второзаконие, гл. 23, ст. 1). Коментарите са излишни!
„Ако (през време на военния поход. — Л. Таксил) у тебе бъде някой нечист от случилото (му) се през нощта, той трябва да излезе вън от стана и да не влиза в стана, а надвечер да умие (тялото си) с вода и след залез-слънце може да влезе в стана“ (Второзаконие, гл. 23, ст. 10–11).62
С други думи, това значи, че той няма да вземе участие в сражението. По този повод Волтер сметнал за полезно да изкаже няколко съображения. „Много познавачи на военното дело твърдят — казва той, — че еротическите сънища посещават главно здравите млади хора, и заповедта да се отстраняват за цял ден от армията би била много неблагоразумна и опасна, защото обикновено боевете стават именно в дневните часове. Подобна заповед би поощрявала страха. Най-после, много по-лесно е да се умиеш в палатката си или макар в лагера, където можеш да си доставиш вода, отколкото да излизаш от стана и да търсиш вода бог знае откъде.“
Бог установява за своя народ дори реда за извършване естествените нужди във военно време: „Ти трябва да имаш място вън от стана, дето да ходиш за себе си; освен оръжието си трябва да имаш лопатка; и кога да клекнеш вън от стана, изкопай (яма) и пак зарови (с нея) поганта; понеже господ, бог твой, ходи из стана ти, за да те избавя и да предава враговете ти (в твоите ръце); затова станът ти трябва да бъде свят, за да не види той у тебе нещо нечисто и да се не отдръпне от тебе“ (Второзаконие, гл. 23, ст. 12–14).
Това място от Библията изисква особено важни бележки. Ние знаем вече, че бог има ръце, с които твори, че има нозе за ходене по нашата планета, когато сметне за необходимо това; неотдавна узнахме, че има гръб и че го е показал на Моисей; има нос, с който „мирише приятното благоухание“. Сега узнаваме, че божият нос не само украсява лицето на „твореца“ на света, за да не възбужда смях е липсата на този естествен детайл на лицето. Не, истински нос е! Също както бог обича добре да си похапне (спомнете си забележителния обед у Авраам), той в един от дните на „творението“ си създал за собствени нужди нос, който „мирише приятното благоухание“ и не понася лошите миризми.
От друга страна, не е трудно да се предвиди, че нищо не е струвало на всемогъщия бог да огради своя нос от лоши миризми. Та нали еврейският народ е „народ божи“, избран от бога. Но на бога никак не дошло на ум да избави този народ от неприятните последствия на храносмилането, щом миризмата на изпражненията е неприятна на неговото вездесъщо обоняние. Да направи така, че храната да се всмуква изцяло в еврейските организми, да отмени всяко евакуиране на отпадъците от организма — ето, струва ни се, най-простият и остроумен изход от затруднението. В краен случай евреите биха били малко по-иначе устроени анатомически и това още повече, отколкото обрязването, би ги отличавало от останалото човечество. Или пък ако всемогъщият бог не искал да дава на своя народ такава забележителна привилегия, като липсата на дебело черво, ако той е държал много евреите да ходят по нужда като всички хора, все пак е било лесно да нареди така, че намирайки се сред тях в лагерите им, да не чувствува лошите миризми. Ние — ако бихме притежавали прерогативите на всемогъщия! — чисто и просто бихме издали декрет изпражненията на евреите във военно време да имат миризма на теменужка или на друго някакво цвете по наш избор. Нищо не може да бъде по-лесно и просто за този, който притежава всемогъщество!
Някои казват, че един безупречен сонет струва колкото цяла поема. И наистина, на нас ни се струва, че стиховете 12, 13 и 14 от 23 глава на „Второзаконие“ струват сами повече, отколкото всичките псалми на Давид. Колко несравнимо велик е хоризонтът, който тези три стиха откриват на богословската наука! В този божи нос, който не обича лошите миризми, има непостижими теологически дълбочини, щом само човек пожелае да се замисли по-добре над тях и добре да ги анализира!
Ние призоваваме за съдии римския папа и всички християнски патриарси и почтително ги молим да поставят на обсъждане на всесветейшите събори следния въпрос: съществуването на трите гореспоменати стихове, на които всеки вярващ е задължен безусловно да вярва, защото принадлежат на „свети дух“ — не усложнява ли то „тайнството причастие“, което и без това е достатъчно сложно? Накъсо казано, ако през време на богослужение служителят на култа, като произнася свещените слова, случайно направи нещо неприлично, ще се реши ли бог да слезе в храма и ще се извърши ли превъплътяването му в хляб и кръв?
Не казвайте, че такива неща са невъзможни. През време на юношеството ми, в гимназията „Св. Людвик“ в Париж, често пеех в църковния хор и ми се случваше да служа на един свят човек — абата Журдан, който имаше — как да се изразя по-деликатно? — … много ветровит стомах. Виновен беше може би грахът, с който ни хранеха в гимназията? Бих искал така да мисля за негово оправдание. Както и да е било, спомних си как една сутрин, когато, застанал на колене зад свещеника, поддържах филона му, вътрешностите на светия старец така се разбунтуваха — разбира се, въпреки волята му, — че ми беше много трудно да изпълнявам задълженията си.
Тогава аз оценявах разстройството на стомаха на свещенослужителя през време на службата само от гледна точка на неприятността от лошата миризма за моя човешки нос. Но сега, когато прелиствам „свещеното писание“ и се потапям благоговейно в неговата високопарна красота, трите стиха на „Второзаконието“, останали за мен незабелязани досега, възбуждат моето усърдие и ме карат да мисля, че върху ми лежи високото задължение да повдигна важния и необходим въпрос за значението на миризмата, която свещенослужителят разпространява, като произнася думите: „това е истинското мое тяло; това е моята кръв“.
Тъй като е недопустимо Новият завет да противоречи на Вехтия, част от който е „Второзаконието“, тъй като двата завета са еднакво произведения на един и същи „свети дух“, във висша степен логично е да предположим, че бог, отвращението на когото към лошите миризми е доказан факт, много неохотно се въплъщава в просфората, че едва ли не за ушите става нужда да го мъкнат в тази работа, когато службата се извършва от свещеник, страдащ от натрупване на газове в стомаха. Преминава ли той в просфората или не преминава? Чака ли той да се разсее лошата миризма или веднага в лошо настроение се връща на небето? Ето въпроса с общочовешко значение, който аз смирено и благоговейно поставям пред моята „майка“ — „светата църква“.
Както виждате, няма нищо по-важно, защото, ако причастието, раздавано от такъв свещеник, е само един обикновен хляб, в който дори не е попаднал нито един косъм от брадата на господа бога, то причестяващите се могат да бъдат измамени по най-безсрамен начин. А сега представете си вярващ човек, който разчита на това причастие и на свързаното с него опрощаване на греховете. Пресметнете, моля ви, цялата тежест на това бедствие! Свети отци, моля, свикайте по-скоро събор!
Преди да затворим книгата „Второзаконие“, привеждаща божествените заповеди, ще се спрем още на едно: „Кога се бият помежду си мъже, и жената на едного (от тях) се приближи да отърве мъжа си от оногова, който го бие, и като простре ръката си, улови го за срамотите, отсечи й ръката: да (я) не пожали окото ти“ (Второзаконие, гл. 25, ст. 11–12).
Ето какво значи всезнаещ бог! Той всичко е предвидил, всичко, решително всичко!
Бог обявил още на Моисей, че като влязат в „обетованата земя“, неговите съотечественици ще посветят две планини на доста любопитен обред: на едната, с име Гаризим, ще благославят народа; на другата планина, която се нарича Гевал, ще се произнасят всякакъв род проклятия.
Ето няколко образци от божиите заплашвания, извлечени от глава 28: „Господ ще прати върху ти проклятие, размирие и злополука във всяка работа на ръцете ти, каквато и да вършиш, докле бъдеш изтребен — и ти скоро ще загинеш заради злите си дела, защото си ме оставил (ст. 20). Ще те порази господ с изтощение и огница, с треска и възпаление, със суша, горещ вятър и главня по житата, и те ще те преследват, докато загинеш (ст. 22). Ще те порази господ с египетска проказа, с хеморои, краста и сърбеж, от които не ще можеш да се изцериш (ст. 27). Ще те порази господ с лудост, слепота и вцепеняване на сърцето (ст. 28). За жена ще се сгодиш и друг ще спи с нея; къща ще съградиш и не ще живееш в нея; лозе ще насадиш и не ще го обереш (ст. 30). Ще те порази господ с лоша проказа в коленете… от стъпалото на ногата ти до самото теме на главата ти (ст. 35). И ще станеш за чудо, приказ и гавра на всички народи (ст. 37). Много семе ще хвърлиш в нивата, а малко ще събереш, защото ще го изядат скакалци (ст. 38). Синове и дъщери ще родиш, но те няма да останат при тебе, защото в плен ще отидат (ст. 41). Ще прати господ против тебе народ отдалеч, открай земя; като орел ще се спусне народ, чийто език ти не разбираш; народ безсрамен, който не ще ни старо да почете, нито младо да пожали (ст. 49–50). Ще ядеш плода на утробата си, плътта на синовете и дъщерите си (ст. 53). Изнеженият мъж, който е живял между вас в голям разкош, с безжалостно око ще гледа на брата си, на обичната си жена и на другите си деца, които биха му останали, и не ще даде нито на едного от тях плът от децата си, които той ще яде (ст. 54–55)“ и т.н. до края на главата.
От всичките наказания, с които бог заплашва своя народ, ни едно не е духовно. Божият народ явно не е познавал християнските църковни наказания. Наред с това заслужава да се отбележи, че във Вехтия завет никъде не става дума нито за ада, нито за чистилището. Ние вече видяхме, че бог се е грижел за отходните места на евреите, но никъде не забелязахме той да се е погрижил за техните души. До такава степен не се е погрижил, че думите „безсмъртие на душата“ не се срещат в нито една от „свещените книги“, от които християните почерпили своята религия.
След заплашванията идва исторически откъс: достигайки 120-годишна възраст, Моисей оставя пълномощията си в полза на Иисус Навин, за голямо неудоволствие на главния жрец Елеазар, и поръчва на този Иисус да заведе евреите в Ханаанската земя. Ние ще избавим читателя от песента, която Моисей пее при прощаване със съплеменниците си. Ще пропуснем и благословиите, които той призовава върху всяко от израилевите колена. Подчинявайки се на заповед свише, библейският герой се изкачва най-после на планината Нево, където го очаква смъртта, но откъдето той може преди „праведната си кончина“ да види „обетованата земя“.
Християнската църква и еврейската синагога твърдят единодушно, че „Петокнижието“ е произведение на Моисей. Да не сте помислили да кажете, че коментираните от нас пет книги са били написани от някой друг, а не от зетя на Иотор. Ако ви хрумне да говорите такива неща, вие ще бъдете отлъчени от църквата. Богословите упорито твърдят, че тези пет книги са написани от първото до последното стихче от Моисей по диктовката на „божествения гълъб“.
Обикновена книга, просто човешка книга би била завършена в такъв случай в момента на възкачването на Моисей на планината Нево. В краен случай обикновеният човек би написал следните редове: „Чувствувам, че си отивам; оставям перото, защото приближава смъртта ми.“ Но Моисей е „свещен“ писател. Той не е можел да направи така. Затова в последната глава на книгата „Второзаконие“ той сам е увековечил смъртта си, погребението си, народната скръб и дори любезно е казал няколко думи на посмъртна възхвала по свой адрес.
„И умря там Моисей, раб господен, в моавската земя, според думата господня; и погребаха го в долината в моавската земя срещу Ветфегор и дори до днес никой не знае де е погребан. И синовете израилеви оплакваха Моисея в равнините моавски (при Йордан, близо до Иерихон) трийсет дена. И Иисус, син Навинов, изпълни се е дух на премъдрост, защото Моисей бе възложил върху него ръцете си, и му се покоряваха синовете израилеви и правеха тъй, както бе заповядал господ на Моисея. И в израиля нямаше вече такъв пророк като Моисея, когото господ знаеше лице с лице“ (Второзаконие, гл. 34, ст. 5–6, 8–10).
Като чете тези стихове, някой читател ще поклати глава: ще му се стори, че Моисей не би могъл да участвува в написването им. Грешка, друже мой! Богословите направо ще ви кажат, че това е стилът на самия Моисей и че дори в предните глави той никога не е говорил за себе си в първо лице, а всякога в трето.
"И в Израиля нямаше вече такъв пророк като Моисея, когото господ знаеше лице с лице" (Второзаконие, гл. 34, ст. 10).
Щом църквата се е изказала — няма какво да се възразява! А точното мнение на църквата е изложено от учения богослов Павел Герен в следните изрази: „“Петокнижието" е общо наименование на първите пет книги на Библията. Автор на „Петокнижието“ е Моисей. „Петокнижието“ е оригинал, но и неговата оригиналност е също така несъмнена, както оригиналността на най-оригиналните книги. Тя е също така несъмнена, както е несъмнено самото съществуване на Моисей. Не бива да се отрича оригиналността на книгата, която се счита за такава от общата всевечна вяра на народа, чиято история тя е описала, законодателството и религиозния култ на който тя е създала, особено когато тази книга носи характера на приписваната й древност. Невъзможно е тя да е била замислена и написана от някой друг освен от автора, името на когото носи. Такова е „Петокнижието“. Всевечната народна вяра на евреите, духът на древността, който отличава тази книга, невъзможността от подмяна — всичко това доказва нейната оригиналност. Моисей е написал „Петокнижието“, вдъхновен от свети дух" (Католическа енциклопедия, френско издание, т. V, стр. 690).63
Да се преклоним братя, и да не се учудваме повече на нищо!