Огромният кораб се извисяваше над пристана, вдаден в залива. Дъждът, падащ от надвисналото оловносиво небе, правеше всичко мрачно и мокро — кораба, кея, камионите, дори моряците, които се суетяха насам-натам.
При портала в началото на пристана имаше сглобяема будка за пазача, в която се беше сгушил един моряк. Яката на късия му шинел беше вдигната, ръцете — пъхнати дълбоко в джобовете. В дървената будка нямаше отопление, затова вътре не беше по-топло, отколкото навън, но поне стените пазеха завет. Вятърът беше студен и влажен; той брулеше незащитената плът на моряка и я пронизваше сякаш с игли през тънките панталони.
Той отново погледна нагоре към издадената полетна палуба, от която стърчаха опашките и крилата на самолетите. След това отново премери с поглед кораба — близо хиляда фута. Сивото стоманено чудовище изглеждаше толкова невъзмутимо и внушително, че на човек му беше трудно да повярва, че този кораб наистина може да кръстосва на воля океаните. Морякът реши, че корабът му прилича на скала от синьо-черен гранит.
Струи вода се стичаха от шпигатите високо по ръба на полетната палуба. Поривите на вятъра разпръскваха капките вода и те се сливаха с дъжда. В периодите на затишие водните струи свободно се плискаха и разливаха по пристана и по непокорните черни води на залива.
Морякът наблюдаваше как малките вълни неуморно надигат шамандурите, как се въртят, събират боклуци около пилоните и нервно се диплят край корпуса. Корабът, разбира се, не помръдваше. Беше така неподвижен, сякаш стоеше на твърда земя.
Морякът си представи как същият този кораб плува по влажната лъскавочерна повърхност. Тези 95 000 тона стомана утре ще потеглят на път, ще прекосят залива и ще минат през Голдън Гейт. Всичките осемдесет самолета са вече на борда, с изключение на последния, който в момента повдигат с кран, за да го качат на предния асансьор от дясно — първи асансьор. През цялата последна седмица бяха товарили бомби, патрони, фасул, тоалетна хартия — припаси, докарани с контейнери, безкраен поток от камиони и железопътни вагони, пристигнали по релсите по средата на кея.
Утре, натоварен със самолетите си и пет хиляди души екипаж, корабът ще се отдели от сушата и свободно ще заплава през вселена от море и небе — любопитно и чудно, донякъде страшно явление. Самолетоносачът ще се превърне в планета, създадена от човешките ръце, която се движи във вселената от вода, мрак и бури, понякога дори огрявана от слънчева светлина. И на тази планета ще живеят малки мравчици — хора, които ще се трудят и ще се хранят, ще се трудят и ще спят, ще се трудят и ще се потят, и ще се молят някой ден, в някой час корабът отново да стигне сушата.
И той, морякът, ще бъде на борда на този кораб. Това ще е първото му плаване. Той е деветнайсетгодишен. Бъдещето му се струва малко странно и страшно.
Морякът неволно потръпна — дали не беше от студа? — и отново вдигна поглед към опашките на самолетите, които стърчаха от полетната палуба. Какво ли е да се втурнеш с един от тях по катапулта към небето, или пък да прелетиш над кърмата и да закачиш някое от въжетата на арестера? Морякът не знаеше и едва ли някога щеше да разбере. Това го накара да изпита леко разочарование. Той отговаряше за склад, беше чиновник. Летците, които щяха да управляват тези самолети, бяха офицери — всичките по-възрастни и вероятно далеч по-интелигентни от него. Те със сигурност живееха в свят, много по-различен от неговия. Но някой ден, може би... Когато човек е на деветнайсет години, бъдещето се простира пред него като магистрала, чийто край се губи в мъгла. Кой знае накъде води този тайнствен безкраен път?
Морякът не се интересуваше особено от това забулено в тайни бъдеще: мислите му мрачно кръжаха около настоящето. Той тъгуваше за дома. Там имаше едно момиче, към което не изпитваше нищо сериозно по времето, когато след гимназията отиде във Флотата, но раздялата му подейства като коварна магия. Сега ѝ пишеше по три дълги писма седмично, плюс едно писмо до родителите си и едно — до брат си. Момичето... ами, то излизаше с друго момче. Това яростно го глождеше отвътре.
Морякът мислеше за момичето и за това какво ще ѝ напише в следващото си писмо — беше получил последното ѝ писмо преди три седмици, — когато едно такси спря от другата страна на портала. От него слезе офицер, спря се и погледна към кораба. Беше лейтенант в кожено яке на летец и пилотка цвят каки.
След като таксиметровият шофьор отвори багажника, офицерът му плати и извади оттам две тежки парашутни торби. Едната метна на дясното си рамо, а другата вдигна в ръка и закрачи към портала и будката на пазача.
Морякът излезе на дъжда със списък в ръка. Той козирува и каза:
— Съжалявам, сър, но трябва да видя удостоверението ви за самоличност.
Офицерът за пръв път погледна моряка в очите. Беше висок около шест фута, имаше сиви очи и нос, който беше малко голям за лицето му. Той остави торбите на мокрия бетон, бръкна в джоба за портфейла си, извади картата и я подаде на моряка.
Морякът грижливо преписа информацията от удостоверението за самоличност на един лист в бележника си, като се стараеше да предпази хартията от дъжда: „Лейтенант Джейкъб Л. Графтън, Военноморски флот на САЩ“. След това върна картата на офицера.
— Благодаря ви, сър.
— Добре, моряче — отвърна лейтенантът.
След като прибра документа, той постоя няколко минути в мълчание, приковал очи в кораба, без да обръща внимание на дъжда. Накрая отново погледна към моряка.
— Първо плаване?
— Да, сър.
— Откъде си?
— От Айова, сър.
— А-ха.
След като хвърли последен поглед нагоре към самолетите на полетната палуба, офицерът посегна към торбите си. Отново сложи едната на дясното си рамо и взе другата в лявата си ръка. По висенето на торбите морякът предположи, че всяка от тях тежи поне петдесет паунда. Въпреки това офицерът като че ли не изпитваше особени затруднения при носенето им.
— Айова е далеч оттук — тихо отбеляза лейтенантът.
— Да, сър.
— На добър час — каза той и се отдалечи.
Забравил за дъжда, морякът стоеше и гледаше след офицера.
Не само Айова... всичко беше далеч. Корабът, огромният океан, Хаваите, Хонконг, Сингапур, Австралия — ето какво му предстоеше. На сутринта щяха да отплават. Оставаше още само една нощ.
Морякът се прибра в будката, затвори вратата и започна да си подсвирква.
След час лейтенант Джейк Графтън най-после намери новата си двуместна каюта и стовари там торбите. Съседът му — също пилот от Флота — отсъстваше, но по всичко личеше, че се е настанил на долното легло.
Джейк се покатери на горното легло и се изтегна.
Първото му наземно назначение бе продължило само пет месеца. За човек, прекарал три години в корабна ескадрила, участвал в две бойни плавания, беше приключило бързо. Сега той отново излизаше в открито море, този път — с ескадрила от авиацията на Морската пехота.
Аматьорска работа! Работа за тъпанари!
И как можа да изпадне дотам?
Е, цялата бъркотия се започна преди около три седмици, когато отиде до Чикаго да се види с Кали.
Джейк затвори очи и спомените изпълниха съзнанието му. До ушите му долитаха приглушените звуци на кораба.
— Познаваш ли Чикаго? — попита Кали Маккензи.
Беше петък, 11 часа сутринта, и те се движеха по магистралата от летище О’Хеър към града. Кали седеше зад волана.
Джейк, който седеше до нея, се облегна, усмихна се и отговори:
— Не.
Тя хвърли поглед към лицето му. Нейното лице все още пламтеше от дългата страстна целувка, с която Джейк я бе посрещнал на портала под одобрителните погледи на пътниците и охраната. След това те минаха през фоайето, хванати за ръце. Сега зеленият сгъваем гардероб с дрехите на Джейк се намираше в багажника на колата. Бяха изминали най-лошата част от пътя от О’Хеър.
— Благодаря ти за писмата — каза Кали. — Писа ми съвсем редовно.
— И аз ти благодаря за всичките, които ми написа.
Тя продължи да кара в мълчание. Бузите ѝ продължаваха да пламтят. След малко каза:
— Значи коляното ти вече е добре и отново ще можеш да летиш.
— О, разбира се.
Джейк несъзнателно потри коляното си, ранено при катапултиране над Лаос преди шест месеца. Когато осъзна какво прави, той се разсмя и каза:
— Но това вече е история. Войната свърши, военнопленниците се завърнаха у дома, сега е юни, ти си красива, аз съм тук — в края на краищата, животът е дяволски прекрасен!
Напук на себе си Кали Маккензи отново се изчерви. Той беше тук, от плът и кръв — мъжът, с когото се бе запознала в Хонконг миналата есен и с когото бе прекарала една сладостно-тревожна почивка на Филипините. Колко — седем ли бяха дните им заедно? И сега тя бе влюбена в него.
Кали жадно четеше и препрочиташе писмата му, а в отговор му изпращаше своите — дълги и обстоятелствени. Във всеки ред му споделяше любовта си. Обади му се още първата вечер, щом се върна в Щатите от Хонконг, след изтичането на двегодишния си мандат към Държавния департамент на САЩ. Това се случи преди десет дни. А сега той беше тук.
Много неща имаха да си кажат, да възстановят отношенията си. Тя се тревожеше за това. Любовта е толкова коварна! А ако магията изчезне?
— Нашите нямат търпение да се запознаят с теб — каза Кали.
Джейк забеляза, че е малко нервна. Самият той също беше нервен — дотолкова, че не можа да хапне от закуската, която му бяха сервирали в самолета от Сиатъл. Но сега, когато беше с Кали, Джейк чувстваше, че започва да се отпуска. Всичко щеше да мине добре.
След като не реагира на думите ѝ, Кали го погледна. Той се бе загледал в хоризонта над града. На лицето му имаше лека усмивка. Джейк сякаш изпълваше колата с присъствието си. Това беше едно от нещата, с които го бе запомнила — изглеждаше много по-едър, отколкото бе в действителност. Не беше се променил. Това по някакъв начин я успокои. След като още веднъж погледна към лицето му, Кали концентрира вниманието си върху пътя.
Почти веднага тя попита:
— Гладен ли си?
— О, ще изчакам, докато стигнем.
— Мислех да идем до центъра, да хапнем нещо, да поразгледаме града и вечерта, след като родителите ми се приберат от университета, да отидем у дома.
— Не звучи лошо.
— Чикаго ще ти хареса — каза тя.
— Всички американски градове ми харесват — тихо отбеляза Джейк. — Досега не съм бил в нито един, който да не ми харесва.
— Ех, мъже! Толкова е трудно да ви се угоди.
Той се разсмя и Кали го последва.
Джейк беше тук! Тя се чувстваше превъзходно.
Кали намери един паркинг до Осморката и те тръгнаха да се разхождат. Държаха се за ръце, разглеждаха наоколо, смееха се. Двамата се опознаваха отново. След като обядваха в една препълнена и шумна кръчма, те продължиха да се разхождат.
Разбира се, Кали искаше да чуе от устата на самия Джейк за свалянето и последвалото бягство от Лаос. Те заговориха за Тайгър Коул — навигатора, който си беше счупил гръбнака и сега бе подложен на интензивна физиотерапия в Пенсакола.
След като всеки осведоми другия за всичко, което се беше случило от последната им среща насам, Кали попита:
— Смяташ ли да останеш във Флота?
— Не знам. Мога да напусна след една година на новото назначение.
Той беше инструктор в 128 ескадрила от Флота на САЩ, базирана на остров Уидбей, щата Вашингтон, и подготвяше нови пилоти и навигатори за А-6 „Интрудър“.
— Летенето е приятно нещо — продължаваше Джейк. — Радвам се, че отново летя. Но не знам. Зависи.
— От какво?
— О, от много неща. — Той се усмихна дяволито.
Харесваше ѝ как Джейк се усмихва. Сивите му очи играеха. Хрумна ѝ, че знае от какво зависи решението му, но ѝ се искаше да го чуе от него.
— Причините не са ли финансови?
— Не. Спестил съм някой и друг долар.
— Да не търсиш работа в гражданската авиация?
— Не съм търсил.
— Тогава от какво зависи, Джейк?
Те стояха на тротоара на крайбрежната алея. Пред тях се простираше езерото Мичиган. Джейк бе опрял лакти на парапета. Той се обърна към Кали, взе я в прегръдките си и я целуна дълго и прочувствено. Когато накрая се разделиха, за да си поемат дъх, Джейк каза:
— От това-онова.
— От нас ли?
— От теб и мен.
Това признание удовлетвори Кали. Тя го прегърна и положи глава на рамото му. Чайките крещяха и се виеха над залива.
Семейство Маккензи живееха в тухлена двуетажна къща в един стар квартал. В малката градинка пред къщата, която отделяше входа от тротоара, се издигаха два гигантски дъба. След като години наред се бе стремила към повече светлина, по-голямата част от тревата бе оставена на произвола на съдбата. Само отделни стръкчета се показваха изпод последния есенен листопад. Професор Маккензи очевидно проявяваше същия ентусиазъм в почистването на листата, както и в косенето на тревата.
Кали представи Джейк на родителите си и той прие да пийне една бира, ако случайно имат. За себе си професорът приготви уиски със сода, а на дамите сипа по чаша вино. След това четиримата поседнаха за няколко минути в кабинета с питиета в ръка, разменяйки си любезности.
Джейк служи във Флота от пет години и службата страшно му харесва. Двамата с Кали се запознали в Хонконг. Не е ли чудесен този месец юни?
Накрая Кали и майка ѝ се извиниха и се оттеглиха в кухнята. Джейк се огледа из стаята за пепелници и забеляза, че такива няма. Докато се двоумеше дали да кръстоса крака или да ги държи плътно на пода, бащата на Кали му разказа, че двамата с жена му преподават в университета в Чикаго, че работят тук от трийсет години и от двайсет живеят в тази къща. Надяват се, че след осем години ще се пенсионират. Може дори да се преместят във Флорида.
— Израснал съм в Югозападна Вирджиния — съобщи Джейк на домакина. — Баща ми е доста богат фермер.
— Имате ли някакви амбиции относно фермерството?
Не, Джейк не е мислил за това. Достатъчно е работил на фермата в младежките си години. Сега е пилот и смята просто да остане в бранша, макар че още не го е решил окончателно.
— На какви самолети летите във Флота? — попита професор Маккензи.
Значи Кали не е споменавала за това? Или професорът е забравил?
— Летя на А-6, сър.
Нито едно мускулче не помръдна на лицето на професора. Той имаше повехнало, набръчкано лице, беше плешив и носеше трифокални очила. И все пак не изглеждаше зле. А и мисис Маккензи беше забележителна жена. Джейк вече знаеше от кого Кали е взела лицето и фигурата си.
— Що за самолети са това? — попита професорът, на пръв поглед само за да поддържа разговора.
— Щурмови самолети. Използват се при всякакви атмосферни условия.
— Щурмови?
— По всяко време, навсякъде, при всякакви атмосферни условия, през деня или през нощта, от високо, ниско, или средна височина.
— Вие... пускате... бомби!
Професорът гледаше озадачено, с недоверие.
— И ракети също — отсече Джейк.
Професор Маккензи пое дълбоко дъх и се взря в този млад мъж, когото дъщеря му беше поканила в техния дом. Единствената му дъщеря. Животът е забавно нещо — да легнеш с жена е краен акт на доверие: наистина сякаш хвърляш съдбовни зарове. Кой би повярвал, че двайсет и пет години по-късно детето — плод на такъв съюз — ще доведе у дома този... този...
— Това не ви ли притеснява? Хвърлянето на бомби?
— Само когато лошите се опитват да ме убият — спокойно отвърна Джейк Графтън. — А сега, ако ме извините, сър, бих занесъл нещата си горе и бих си измил лицето.
— Разбира се.
Професорът посочи неопределено към коридора, където се намираше стълбището, и отпи една голяма глътка от напитката си.
Джейк намери спалнята за гости и остави чантата си на един стол. След това седна на леглото и се загледа през прозореца.
Беше разтревожен. Нямаше нужда да е гений, за да забележи. Кали не беше разказала на родителите си нищо за него. И как само го погледна старият човек! „Вие пускате бомби!“
Сякаш искаше да каже: „О, Господи, Графтън, вие работите за мафията? Каква необичайна кариера сте си избрали! И тази работа като че ли ви харесва!“
Исусе Христе!
Той бръкна в джоба си и извади пръстена. Беше го купил на „Шило“ и оттогава го носеше със себе си навсякъде — на земята, във въздуха, — винаги. Възнамеряваше да го подари на Кали, когато настъпи подходящият момент. Но сегашното посещение... родителите ѝ... го разколебаха. Ставаше ли Джейк за тази жена? Щеше ли да се приспособи към семейството ѝ? О, любовта е прекрасно и велико чувство, което ще надделее над всички проблеми — нали така се казваше в песните? Но под това чувство трябва да има още нещо... справедливост. Джейк търсеше жена, с която да извърви жизнения си път. Ако Кали беше тази жена, сега не беше подходящ момент. Тя не беше готова.
А ако тя не беше готова, и той не беше готов.
Джейк погледна с отвращение към пръстена и отново го прибра в джоба си.
Светлината на вечерното слънце се процеждаше през клоните на стария дъб. Прозорецът беше отворен и бризът подухваше през мрежата. Клонът... можеше да свали мрежата, да хвърли долу чантите, да мине по този клон и да скочи на земята. Преди още да са разбрали, че си е отишъл, той ще пътува с такси към летището.
След трийсет минути, когато Кали влезе да го повика, Джейк продължаваше да седи и мрачно да гледа през прозореца.
— Какво има? — попита тя.
— Нищо — отвърна той, стана от леглото и се протегна. — Готова ли е вечерята?
— Да... Нещо не е наред, нали?
Нямаше начин да избегне разговора.
— Не си ми казала, че татко ти е либерал.
— Либерал ли? Та той е по-ляв и от Ленин.
— Направо се разтрепери, когато му казах, че летя на бомбардировач.
— Татко си е татко. Мислех, че аз съм тази, която те интересува.
Джейк Графтън вдигна глава.
— Е, по-хубава си от него. Може би и по-добре се целуваш.
Той я улови за ръка и я поведе към стълбите.
— Почакай да те запозная с по-големия ми брат — каза пилотът. — Няма търпение да дочака следващата революция. Казва, че този път няма да я спрем, както са направили Боби Лий и Джеф Дейвис.
— Как оценяваш умението ми да се целувам? — тихо попита Кали. Те се спряха в горния край на стълбището, тя обви ръце около него.
— Заслужаваш черна точка — прошепна Джейк. — Нацупи се.
Късно вечерта, след като си бяха легнали, професор Маккензи каза на съпругата си:
— Това момче е убиец.
— Не ставай смешен, Уолъс.
— Той убива хора. Убива ги от въздуха. Той е палач.
— Това е война, скъпи. Те се опитват да убият него, той се опитва да убие тях.
— Това е убийство.
Мери Маккензи беше чувала всичко това и преди.
— Кали го обича, Уолъс. Предлагам ти да запазиш мнението и преднамерените си квалификации за себе си. Тя сама трябва да реши.
— Да реши? Какво да решава?
— Дали да се омъжи за него или не.
— Да се омъжи!
— Не ми казвай, че не си знаел какво става — възрази жена му. — Сляп си като прилеп, кълна се! Не я ли видя по време на вечеря? Тя го обича.
— Тя няма да се омъжи за него — категорично възрази професор Маккензи. — Познавам Кали!
— Да, скъпи — промърмори мисис Маккензи, само за да успокои мъжа си.
Познанията на съпруга ѝ относно влюбените млади жени бяха съвсем оскъдни. Самата тя беше ужасена от Кали и вярваше, че дъщеря ѝ би могла да направи далеч по-добър избор, ако просто се поогледа наоколо.
Кали беше неопитна. Не беше излизала с момчета от колежа, а след това сякаш не бе успяла да намери някой млад мъж, който да я заинтересува. Мисис Маккензи се надяваше, че докато работи в Държавния департамент, Кали ще си намери подходящ мъж, но това очевидно бяха празни надежди. От физическа гледна точка този Графтън беше интересен екземпляр, но не подхождаше на Кали. Беше... бачкатор. А дъщеря ѝ имаше нужда от мъж, който да бъде поне на нейното интелектуално ниво.
Но тя нямаше да каже това на Кали — нямаше изгледи да успее. Резките забележки вероятно щяха да бъдат отхвърлени, може би дори щяха да срещнат отпор. В тази нова епоха на свободни жени прикритото въздействие беше най-правилният, единственият път. Човек трябваше да пази строг неутралитет: „Това е твое решение, скъпа“, вместо да излъчва отрицателна енергия. Тя трябваше майчински да напътства дъщеря си — намирането на подходящ партньор е нещо прекалено важно, за да бъде оставено в ръцете на млади момичета с бушуващи хормони.
Убедена, че дългът ѝ изисква да се заеме с този проблем, мисис Маккензи спокойно се унесе в сън, докато съпругът ѝ се измъчваше от безпокойство.
По време на закуската професор Маккензи се разговори на дълго и на широко за войната във Виетнам. Предния ден, докато вечеряха, той говори малко, като предпочете да остави дамите да поддържат разговора. Тази сутрин професорът категорично съобщи на Джейк Графтън какво мисли за политиците, започнали войната, и за техните наследници, които бяха въвлекли народа в нея.
Ако очакваше да чуе някакви възражения, професорът не ги получи. Всъщност Джейк кимна няколко пъти в знак на съгласие с доводите му, а на два пъти Кали ясно го чу да казва „Вие сте прав“.
След като родителите Маккензи излязоха от къщи и тръгнаха към университета, Джейк и Кали се запътиха към кухнята, за да довършат чистенето.
— Добре се справи с баща ми — каза Кали на приятеля си.
— А?
— Корабите му останаха с увиснали платна. Той очакваше, че ще го нападнеш с юмруци.
Тя го гледаше право в очите. Джейк каза:
— Войната свърши. Това е история. Защо трябва да се бием?
— Ами... — несигурно започна Кали.
Джейк само сви рамене. Коляното му беше оздравяло, а мъртвите бяха погребани. Тази част от живота му бе приключила. Той притисна Кали в прегръдките си и се усмихна.
— Какво ще правим днес?
„Очите му излъчват топлота — замисли се тя. — Трябва само да надникнеш в тях и ще видиш човека отвътре.“ А този човек бе добър и простодушен. Нито сложен и затворен в себе си като баща ѝ, нито разяждан от тайни съмнения и фобии подобно на много други млади мъже, които Кали познаваше. Поразителното беше, че следите, които Виетнам беше оставил у него, бяха само от физическо естество, като издълбан от куршум белег на слепоочието.
Кали остро почувства топлината и тежестта на тялото му, пламенно го прегърна и прошепна:
— Какво искаш да правим?
Усещането за допира, мириса и топлината на тялото ѝ се оказа непосилно за Джейк.
— Каквото пожелаете, мис Маккензи — каза той с дрезгав глас, донякъде изненадан от начина, по който му действаше присъствието ѝ, — стига само да го правим заедно.
Последните му думи не прозвучаха точно така, както му се искаше и Джейк се почувства малко объркан. Не е лесно да поканиш жена в леглото си в осем и половина сутринта!
Той започна да масажира с ръка кръста ѝ и Кали почувства, че краката ѝ се подкосяват. Тя пое дълбоко дъх, за да се овладее, и каза:
— Бих искала да те запозная с брат ми Терън. Той живее в Милуоки. Но хайде първо да измием тези чинии. А после ще последваме твоето срамежливо предложение, ще се промъкнем горе и сериозно, по фройдистки, ще се разсъблечем.
Бузите на Джейк поруменяха и Кали се разсмя — дълбок, гърлен женски смях.
— Не ми казвай, че не си мислил за това!
Джейк истински се наслаждаваше на смеха ѝ. Тя имаше навик да отмята глава назад и без свян да излага на показ всичките си красиви зъби. Гледката беше пленителна. Когато Кали правеше това, кичурите на косата ѝ се полюшваха, а около очите ѝ се образуваха бръчици. Ефектът беше хипнотичен. На човек му се искаше да вижда този смях отново и отново, и отново.
— Наистина ми мина през ума — призна той усмихнат, като се взираше в очите ѝ.
— О, желая те, Джейк Графтън — каза Кали и го целуна.
През отворения прозорец струеше сноп слънчеви лъчи и падаше право върху тях и леглото. След всички месеци, прекарани в каюта, изгубена в стоманените недра на кораба, където не проникваше слънчева светлина, тези лъчи бяха за Джейк като магия. Той внимателно обърна Кали към слънцето и светлината падна върху главите им. Лекият ветрец, който влизаше през прозореца, играеше с кичурите на кестенявата ѝ коса, върху която слънцето хвърляше златисти отблясъци. Тялото ѝ беше топло, стегнато, гладко; от него струеше мека, чувствена влага.
Получи се така, че тя застана върху него, наложи своя ритъм и те продължиха да се любят. Косата ѝ галеше бузите му, ръцете ѝ се впиваха в тялото му и Джейк вече не можеше да се владее. Той я притисна върху себе си.
Накрая, когато Кали лежеше изтощена върху него и кичури от косата ѝ докосваха бузите му, а дъхът ѝ пареше на рамото му, Джейк прошепна:
— Обичам те.
— Знам — отвърна тя.
Терън Маккензи получи призовката си през 1967 година. На 7 октомври 1968. той стъпи на пехотна мина. Загуби единия си крак до под коляното, а другия — над коляното. Сега се движеше с изкуствени крака. Според Джейк Терън се справяше много добре, макар че при всяка крачка напред му се налагаше да поклаща тялото си от една страна на друга, за да пази равновесие.
— Случи се във II армейски корпус — заприказва той на Джейк Графтън, — в базовия лагер. И най-лошото е, че мината беше от нашите. Просто за момент забравих за това и тръгнах в погрешна посока.
Терън сви рамене и се усмихна. Имаше добродушна усмивка. Джейк веднага го хареса, но после леко се разочарова, когато Терън попита:
— Е, ще се жениш ли за нея?
Това стана, докато сестра му вървеше между тях, хванала Джейк под ръка.
Графтън бързо се съвзе.
— А, не знам. Тя е толкова отракана, толкова умна, че сигурно не е за селско момче като мен. Ако ти беше на мое място, при положение, че я познаваш толкова добре, какво би направил?
Двамата мъже се вгледаха в спокойните черти на лицето на Кали, по което не трепваше нито едно мускулче. Терън въздъхна, след това каза:
— Ако аз бях на твое място и ако имаше жена, която да ме обича така, както тя те обича, щях да я отведа пред олтара. Ако бях на твое място.
— Ще си помисля за това.
— А ти какво ще кажеш, сестричке? Ще се омъжиш ли за него?
— Терън, какво ще кажеш да ти откъсна главата?
Обядваха в закусвалня на една пресечка от офиса, където Терън работеше като данъчен служител. След като бъбриха половин час, Терън попита Джейк:
— Смяташ ли да останеш в армията, или ще опиташ нещо друго?
— Още не съм решил. Специализирах история. Сигурно трябва да продължа да уча.
— Можеш да си потърсиш работа като пилот.
— Може би.
Терън смени темата. Преди Кали да успее да се намеси, той започна да разпитва за бомбардировачите — как действа катапултът, арестерът, как пилотът разбира, че е на глисада? Джейк започна да чертае схеми по салфетките, а Терън продължи да задава въпроси. Кали само седеше и наблюдаваше.
— Господи — каза Терън на Джейк, — сигурно е страхотно да излиташ и кацаш на самолетоносача. Бих се радвал някой ден да опитам.
Той се плесна по изкуствените крака.
— Разбира се, сега не мога да го направя, но мога да си представя!
Кали сияеше в еуфория. Тя знаеше, че двамата мъже ще се разбират добре. Сякаш бяха братя. За едно момиче бе трудно да има брат като Терън: той беше мъж до мозъка на костите. А когато имаш за пример истински мъж, само с година и половина по-голям от теб, с когото можеш да сравняваш останалите момчета, не е лесно да откриеш подобен.
А Джейк Графтън беше точно такъв. Сърцето ѝ преливаше от щастие.
— Смята ли да остане във Флота? — попита мисис Маккензи дъщеря си.
Те стояха в кухнята и разрязваха черешовия пай.
— Още не е решил.
Нерешителността на Графтън не направи добро впечатление на мисис Маккензи.
— Сигурно ще остане — каза тя.
— Възможно е — съгласи се Кали.
— За някои хора армията е много удобно място. Правителството ги храни, облича и им осигурява жилище, медицинско обслужване, заплата. От тях се изисква само да изпълняват заповеди. На много им харесва така. Рядко поемат отговорност. Армията е безопасно място.
Кали се съсредоточи в преместването на парчетата пай от тавичката в чиниите, като внимаваше да не се натрошат.
— А ще продължи ли да лети — попита мисис Маккензи, — в случай, че остане в армията?
— Предполагам — призна дъщеря ѝ.
Мисис Маккензи млъкна и между тях се възцари непоносима тишина.
Накрая Кали не издържа и каза:
— Той още не ми е поискал ръката, мамо.
— О, ще го направи, ще го направи. Мъже като него бързо стигат до предложението.
Кали бе откровена с майка си:
— Аз все още не знам как ще му отговоря, ако ми направи предложение.
„А това е причината, за да не го е направил вече“ — помисли си Кали Маккензи. Джейк Графтън беше достатъчно умен за това. А самата тя не знаеше защо още не се е решила.
„Обичам го, защо се колебая?“
Мисис Маккензи знаеше малко за Джейк Графтън, но от пръв поглед разпознаваше влюбените мъже.
— Той е идиот, ако иска да пропилее живота си във Флота — небрежно подхвърли тя.
— Той е пилот, мамо. Това му е работата. И я върши добре.
— Авиокомпаниите също наемат пилоти.
— Той сигурно знае това — объркано отговори Кали, докато се опитваше да обуздае душевните си терзания. Нали през цялото време бе търсила мъж като Терън? Разумно ли беше това? Нима се нуждаеше от някого, който да замести брат ѝ?
Майка ѝ говореше нещо. След миг Кали се заслуша в думите ѝ:
— ... значи, ще остане във флотата и една нощ ще дойдат да ти кажат, че е катастрофирал и че си станала вдовица. Какво ще правиш тогава?
— Майко, ти преди малко заяви, че някои хора остават в армията, защото е безопасно, а сега казваш, че било прекалено опасно. Не може и двата пъти да си права. Искаш ли сметана на сладкиша?
— Кали, аз мисля за теб. Добре знаеш, че има неща, които са опасни за живота, особено за хора без амбиции.
Кали отвори хладилника и се загледа вътре. След това го затвори и каза:
— Битата сметана е свършила. Би ли взела другите две чинии? — след което се запъти към трапезарията.
Кали постави едната чиния пред Джейк, а другата — пред баща си. Седна. Джейк ѝ намигна и тя направи опит да му се усмихне.
Господи, ако майка ѝ знаеше какъв опасен живот води Джейк, щеше да се ужаси, нещо повече — щеше да остане потресена. Следобед той бе посмекчил разказа си за опасностите в морската авиация, но Кали знаеше истината. Оцеляването беше предизвикателство.
Тя отново се вгледа в лицето му. Не приличаше на Терън, но притежаваше същата самоувереност, интелигентност и добродушие, същата любознателност, същата откритост в общуването с хората. Кали бе забелязала това още при първата си среща с Джейк. Както и Терън, Джейк Графтън нямаше нужда да се доказва пред никого. Може би авиацията или бойните полети бяха създали у него това качество и независимо как се бе сдобил с него, той го притежаваше в изобилие. Джейк беше мъж на място.
Той приличаше на Терън! Кали не можеше да отрече този факт.
— Най-сериозният проблем, пред който е изправено нашето общество — продължаваше напевно професор Маккензи, — е пълната липса на морал у мнозина от нашите младежи.
Бяха приключили със сладкиша и пиеха кафе. Джейк Графтън не обърна внимание на изказването и дори не удостои с поглед своя домакин. Той наблюдаваше Кали и се опитваше да отгатне настроението ѝ.
— Ако правеха поне малка разлика между добро и зло, младежите за нищо на света не биха участвали в тази война. Докато хората не разберат, че имат право, нещо повече — че са длъжни да се противопоставят на незаконните изисквания на едно лишено от морал правителство, ние ще продължим да воюваме. Убийства, кръвопролития, грабежи, чудовищни човешки страдания, и за какво? Само за да пълним джобовете на алчните.
След това предисловие професорът се впусна в подробностите. Джейк болезнено предугаждаше думите му.
— Да вземем теб, Джейк. Ти по принуда ли отиде да воюваш? Джейк хвърли поглед към професора, без да обръща глава.
— Не.
В гласа му имаше нещо, което привлече погледа на Кали. Тя го погледна, но цялото ѝ внимание бе насочено към баща ѝ.
— Уолъс — каза мисис Маккензи, — може би трябва да...
— Отишъл си доброволно?
— Да.
— Доброволно си отишъл да убиваш хора? — попита професорът с явен сарказъм.
— Доброволно отидох да се бия за родината си. — Тук професорът се почувства в свои води и започна атаката:
— Родината ти не е била нападана от виетнамците. Така че сега не можеш да се скриеш зад свещеното знаме, господине, нито да прикриеш с него това, което хората като теб извършиха там.
Професорът се приготви да нанесе решаващия удар:
— Ти и твоите колеги пилоти убивахте беззащитни мъже, жени и деца. Изгаряхте ги живи с напалм. Бомбардирахте ги по най-долния, най-подлия начин, така че...
— По дяволите, вие не знаете какво говорите.
— Да сменим темата, господа — намеси се строго мисис Маккензи.
— Не, Мери — каза професорът и се наведе напред, без да откъсва очи от Джейк. — Този млад човек — нека бъдем снизходителни — ухажва нашата дъщеря. Мисля, че имам право да узная що за човек е той.
— Войната свърши, мистър Маккензи — отвърна Джейк.
— Стрелбата бе прекратена, но не благодарение на вас. Въпреки това вие не можете да загърбите всички онези убити хора и просто да продължите напред. Няма да позволя това! Американският народ няма...
Професорът продължи да ораторства, но вече зад гърба на Джейк Графтън. Пилотът излезе в коридора и стъпките му отекнаха по стълбите.
Мисис Маккензи внезапно стана, отиде в кухнята и остави Кали сама с баща си.
— Не биваше да правиш това, татко.
— Той не е човек за теб, Кали. Не можеш да живееш с него след това, което е направил — той и цялата пасмина престъпници в униформи.
Кали Маккензи нервно почукваше с лъжичка по масата. Накрая я остави и блъсна стола си назад.
— Ще говоря направо, татко. Отдавна исках да ти го кажа, но просто не знаех как. Този път ще опитам. Ти виждаш нещата в черно и бяло, макар че светът, в който живеем, е сив. От личен опит знам, че хората, които си представят границата между доброто и злото като дебела стена, са ненормални.
Тя стана и излезе от стаята, а баща ѝ остана да седи със зяпнала уста.
Горе в стаята за гости Джейк сгъваше дрехите си и ги прибираше в сака. Кали с безразличие забеляза, че найлоновата чанта беше доста износена. Беше същият този сак, който Джейк бе носил със себе си в Олонгапо.
— Извиках такси — каза ѝ той. Тя се отпусна на един стол.
— Баща ми... Извинявай... защо трябва да си тръгваш?
Графтън прибра всичко в сака, огледа се наоколо, за да се увери, че нищо не е забравил, след което затвори ципа. Вдигна го от леглото и го тръсна пред вратата. Едва тогава се обърна към нея.
— Хората, с които се запознах в армията, са сред най-добрите, които някога съм срещал. Някои са мъртви. Други, като брат ти, останаха сакати за цял живот. Гордея се, че съм служил с тях. Правили сме грешки, но сме дали всичко от себе си. Не искам да слушам злобни клевети.
— Баща ми винаги е с мнение по въпроса.
— Мненията са като задниците — всеки си го има. На тази възраст баща ти би трябвало да знае, че не всеки държи да чуе мнението му.
— Джейк, ти и аз... при нас може да се получи нещо страхотно, ако му дадем възможност. Не е ли редно да намерим време и да поговорим за това?
— За какво да говорим? За войната във Виетнам? Тя свърши. За всички убити хора? За какво? Няма за какво да говорим, по дяволите!
Той започна да повишава тон, без да забелязва.
— О, доста виетнамци съм убил, тук баща ти позна. Умряха за нищо. Сега ми остава да живея с тази мисъл... всеки ден от живота си. Не разбираш ли?
Джейк удари с ръка по скрина и снимката, закачена в горния край, падна.
— Аз не съм Господ. Не знам дали е трябвало да ходим във Виетнам, дали е трябвало да си тръгнем по-рано от там, дали войната е справедлива, или не. Праведните глупаци, които си останаха в къщи, могат да говорят за това колкото си искат. И по всичко личи, че скоро няма да им омръзне. Аз дадох клетва. Заклех се, че ще спазвам Конституцията на Съединените щати. Изпълнявах заповеди. Правех това, което ми казват, като давах всичко от себе си. Точно като брат ти. И какво спечелихме? Какво спечелихме аз и брат ти? Ти и аз? Джейк и Кали — какво получихме в замяна?
Той дишаше на пресекулки. Потеше се, стана му зле. Дори леко му се догади.
— Проблемът не е в баща ти, а в мен. Не мога просто да забравя.
— Джейк, всички сме принудени да живеем с миналото. И да вървим напред към бъдещето.
— Може би ние с теб още не сме подготвени за бъдещето. Кали не отговори.
— Добре, може би аз не съм подготвен — съгласи се Джейк. Тя хапеше устната си.
— А и ти не си — добави той.
Кали не отговори. Джейк взе чантата си и продължи:
— Предай на майка си моите благодарности. И излезе от стаята.
Кали чу как слезе по стълбите. Чу как се отваря входната врата. И после я чу как се затваря. Сълзите ѝ потекоха.
След около час тя слезе по стълбите. Беше вече долу, когато дочу гласа на майка си от кабинета.
— Приказлив глупак! До гуша ми дойде от твоите проповеди за войната. Омръзна ми твоята праведност! Омръзна ми да слушам как заклеймяваш света от висотата на своя алабастров пиедестал!
— Мери, тази война беше лудост. Беше грешка, голяма грешка, и сляпата глупост на момчета като Графтън помогнаха тя да се осъществи. Ако Графтън и другите като него бяха отказали да отидат, война нямаше да има.
— Момчета ли? Джейк Графтън не е момче. Той е мъж!
— Той не разсъждава — каза професор Маккензи и в гласа му се долови раздразнение. — Не умее да разсъждава. Не мога да го нарека мъж.
Кали седна на стълбите. Никога досега не бе чувала родителите си да си говорят с такъв тон. Почувства се изтощена, празна, но гласовете им сякаш я хипнотизираха.
— О, той е истински мъж — отговори майка ѝ. — Просто не мисли като теб. Има достатъчно способности, за да управлява боен реактивен самолет, за да бъде офицер във Военноморския флот на САЩ, и предполагам, че е доста добър. Знам, че това не те впечатлява особено, но Кали знае що за човек е той. Джейк притежава необходимата зрялост и качества, за да я впечатли.
— В такъв случай много лесно се впечатлява. Това момиче не знае...
— Престани, глупак такъв! — горчиво възкликна Мери Маккензи. — Нашият син изпълни дълга си, както той разбира това, а ти така и не му позволи да забрави, че го смяташ за глупав, долен фашист. Своят единствен син! Затова той не идва повече тук. И няма да дойде. Твоето мнение си е само твое, Уолъс — изглежда не проумяваш с дебелата си глава, че другите хора имат право на различни мнения.
— Аз...
Жена му повиши тон и продължи:
— Ще ти го кажа веднъж завинаги, Уолъс, затова по-добре ме чуй. Кали може да се омъжи за Джейк Графтън независимо от нашите желания. Тя е почти толкова твърдоглава, колкото и ти — по свой начин. Джейк Графтън е досущ като Терън и не би търпял твоите бомбастични и високомерни глупости, както и Терън не можа да ги изтърпи. Тази вечер Графтън ни доказа това. Не го осъждам.
— Кали няма да се омъжи за този...
— Млъкни, проклет стар бърборко! Ти почти нищо не знаеш за дъщеря си!
След последното си възклицание мисис Маккензи млъкна. Когато отново заговори, гласът ѝ беше леден, всяка дума звучеше отчетливо:
— Цяло чудо ще бъде, ако Джейк Графтън отново прекрачи прага на този дом. Затова сега искам да те предупредя, Уолъс. Твоята грубост почти ме лиши от сина ми. А ако ме лиши и от дъщеря ми, ще се разведа с теб.
Преди Кали да успее да стане от стълбите, мисис Маккензи излезе с големи крачки от кабинета. Щом видя Кали, тя замръзна на място. Кали стана, обърна се и с усилие изкачи стълбите.