Джоел седеше като гръмнат. Трябваше да усмири паниката си и да се опита да отдели важните думи и фрази. В тях се съдържаше послание! „Бристол-Кемпински“ беше берлински хотел, знаеше това. Но беше казала още нещо, което трябваше да събуди спомен, един от общите им спомени. Какво именно?
Не съм виждала бившия си съпруг от няколко години… Не, това бе една от лъжите. Беше дълбоко неспокоен човек… Не беше лъжа, но не това искаше да му каже. Всъщност ние вече сме си чужди… Не поддържам връзка с него… Също лъжа, но с известна доза истина… Стой! Как беше?… Преди това, в началото… Консултантка съм… Ето!
— Моля ви, мога ли да говоря с госпожица Шарпантие? Името ми е господин Уисълтоу, Брус Уисълтоу. Доверен консултант съм по въпросите на дезодоранта „Спрингтайм“, по който работи вашата агенция, и се обаждам по неотложна работа!
Секретарката на Вал беше много приказлива и разпространяваше всички домашни клюки. Тъй че, когато Джоел и Валери искаха да обядват един час повече или да не ходят цял ден на работа, той я търсеше с тези думи. Действаха безотказно. Ако властен вицепрезидент (един от десетките) проявеше любопитство къде е Вал, словоохотливата секретарка му обясняваше за спешното й повикване от външен клиент с тлъста сметка.
Сега Вал го подсещаше да използва същата тактика, в случай че полицията подслушва разговорите й. Той щеше да го направи така или иначе, тя просто му напомняше, предупреждаваше го.
Интервюто свърши, накрая очевидно го обобщиха на холандски, камерата беше прикована върху неподвижното лице на Валери. Кога беше правен записът? От колко време е в Берлин? По дяволите, защо не разбираше нито дума? Когато излъга, че не говори немски, Вал употреби думите „национален позор“. Беше права, незнаенето на езици бе национален недостатък, коренящ се в арогантността. Огледа се за телефон и го зърна в дъното, на няколко крачки от вратата на тоалетната, но нямаше представа как да го използва! Объркването му прерасна в паника. Внезапно чу името си.
— De Amerikaanse moordenaar Converse is advocaat. Hij is een ex-piloot uit de Vietnamese oorlog. Een ander advocaat, een Fransman, en een vriend van Converse…
Джоел, озадачен, погледна към екрана и изпита парализиращ шок. Вървеше клип. Камерата влезе през вратата на кабинет и се фокусира върху тяло, отпуснато на писалище. Около главата имаше грозни, змиеподобни струи кръв. Божичко! Рьоне!
Щом го разпозна, в горната лява част на екрана се появи снимка на Матилон, последвана от снимка в дясната част. Беше негова, на moordenaar Amerikaans, убиеца Джоел Конвърс. Холандският журналист беше свързал двете събития — интервюто с Вал и убийството във Франция. Не беше нужно да разбира езика. Рьоне беше убит и сочеха него за убиец. Това даваше отговор на един от въпросите: защо „Аквитания“ беше пуснала слуха, че се отправя към Париж.
Той наистина носеше смърт. С това даряваше новите и старите си приятели. Рьоне Матилон, Едуард Бийл… Ейвъри Фаулър. Също и враговете си, които не познаваше — мъж с кафяво палто в хотелското мазе в Париж, пазач на брега на Рейн, летец във влака, незапомнящо се лице в основата на пирамидата боклук, няколко минути по-късно шофьора, който се отнасяше почти приятелски към него в каменната къща с решетки на прозорците, стара жена, блестящо изиграла ролята си в шумния вагон. Смърт. Наблюдаваше я от разстояние или я причиняваше в името на „Аквитания“.
Господи! Касетата! Не можеше да е по-стара от дванайсет или двайсет и четири часа и Вал вероятно не беше получила плика, който й изпрати от Бон! Сигурно! В противен случай нямаше да пристигне в Европа!
Боже мой, помисли Джоел, глътна последното уиски и потри чело, напълно объркан. Ако пликът не беше в ръцете на Нейтън Саймън, нямаше смисъл да се свързва с него! Евентуалният разговор нямаше да доведе до нищо — освен нови изисквания да се предаде на властите, а и щяха да проследят откъде се е обадил. Нейт нямаше да влезе в противоречие със закона, би защитавал клиента си с нокти и зъби, но впоследствие, не преди клиентът му да се е съобразил със закона. Ръцете на Конвърс се разтрепераха, трябваше да разбере какво е станало с плика!
— Писията ви, Meneer.
— Моля?
— Писията ви, господине — повтори сервитьорът.
— Вие говорите английски?
— Разбира се — със сдържана вежливост отвърна мрачният плешив мъж. — Разговаряхме и преди, но бяхте много развълнуван. Знам, че нашият квартал оказва такова въздействие.
— Изслушайте ме — Джоел вдигна ръка към устните си и започна да подчертава всяка дума. — Ще ви дам много пари, ако поръчате един телефонен разговор вместо мен. Не говоря холандски, френски, немски или друг език. Разбирате ли?
— Разбирам.
— Разговорът е с Берлин.
— Това не е трудно, господине.
— Ще го направите ли вместо мен?
— Но, разбира се, Meneer. Имате ли телефонна кредитна карта?
— Не искам да я използвам.
— Естествено.
— Искам да кажа… че… че не искам да бъде проследена. Но имам пари.
— Разбирам. След няколко минути смяната ми свършва. Ще дойда да ви взема. Ще поръчам разговора ви, ще разбера от телефонистката колко ще струва и ще платите.
— Точно така.
— И много пари, ja? Петдесет гулдена, ja?
— Нямаш проблеми.
Двайсет минути по-късно Джоел седеше зад малко писалище в миниатюрна канцелария. Сервитьорът му подаде слушалката.
— Говорят английски, Meneer.
— Моля ви, госпожица Шарпантие? — задавено изрече Джоел, скован от особена парализа. Не знаеше как ще реагира, като чуе гласа й. За миг му се прииска да тръшне слушалката. Не можеше да я намесва и нея!
— Ало?
Беше тя и част от съзнанието му умря, но друга се възроди. Хиляди картини проблеснаха в ума му, спомени за щастие и гняв, за любов и омраза. Не можа да проговори.
— Ало? Кой е?
— А… ти ли си? Извинявай, връзката е лоша. Обажда се Джак Талбът от… „Бостън Графикс“. Как си, Вал?
— Чудесно… Джак. Ти как си? Не сме се виждали от два месеца. Откак обядвахме в „Четирите сезона“.
— Точно така. Кога пристигна?
— Снощи.
— За дълго ли?
— Само за днес. Цяла сутрин бях на инфарктни съвещания и следобед имам още едно. Ако не се почувствам като пребита, ще взема довечера обратния самолет. А ти откога си в Берлин?
— Всъщност не съм в Берлин. Видях те по белгийската телевизия. В… Антверпен съм, но след малко тръгвам за Амстердам. Съжалявам за цялата гадост, която ти се е струпала на главата. Кой би допуснал? Имам предвид Джоел.
— Аз трябваше да го допусна, Джак. Толкова е ужасно. Той е много болен. Надявам се, че за всеобщо добро ще го хванат бързо. Нуждае се от помощ.
— Нуждае се от взвод за разстрел, ако не възразяваш срещу мнението ми.
— Предпочитам да не го обсъждам.
— Получи ли скиците, които ти изпратих, когато изгубихме сделката с „Жилет“? Стори ми се, че ще ти свършат работа.
— Скици ли?… Не, Джак, не съм получавала такова нещо. Но идеята ти е добра, наистина ще ми свършат работа.
Господи!
— Сигурна ли си? Погледна ли в пощенската си кутия, преди да тръгнеш?
— Да… но онзи ден. Няма значение… нали отиваш в Амстердам?
— За една седмица. Няма ли да решиш да провериш сделките на агенцията там, преди да се върнеш в Ню Йорк?
— Би трябвало, но мисля, че няма да дойда. Нямам време. Но ако все пак реша, ще отседна в хотел „Амстел“. Ако не, ще се видим в Ню Йорк. Може да ме заведеш на обяд в „Лутече“ и да обменим търговски тайни.
— Моите са повече, тъй че ти ще трябва да платиш. Пази се.
— Пази се… Джак.
Беше прекрасна. И не беше получила плика от Бон.
Шляеше се из улиците, страхуваше се да върви прекалено бързо, страхуваше се да се задържа дълго на едно място, знаеше само, че не трябва да спира, търсеше сенчести места и се оставяше на закрилата им. Тя щеше да пристигне в Амстердам най-рано вечерта, знаеше го, усети го в гласа й. Каза да я търси в хотел „Амстел“. Защо? Защо беше дошла? Какво си въобразяваше, че прави? Внезапно пред очите му изникна лицето на Рьоне Матилон. Виждаше го ясно с вътрешния си поглед, обградено от слънчева светлина — приличаше на маска, на посмъртна маска. „Аквитания“ уби Рьоне, защото го беше изпратил в Амстердам. Валери нямаше да бъде пощадена, ако апостолите на Джордж Маркъс Делавейн сметнеха, че е дошла да го намери и да му помогне.
Не трябваше да я търси! Подписваше нова смъртна присъда! Нейната. Бе получил толкова много от нея, а той самият й беше дал съвсем малко. Последният му подарък не трябваше да е смъртта. И все пак… все пак насреща им беше „Аквитания“ и той наистина мислеше това, което каза на Лари Талбът по телефона. Той, някой си Джоел Конвърс, не беше съществен, когато ставаше дума за чудовищния заговор. Това се отнасяше и за Престън Холидей, Едуард Бийл и Конъл Фицпатрик. Ако Вал можеше да помогне, той нямаше право да позволи на чувствата си да му пречат, така му подсказваше адвокатът. А беше напълно възможно да помогне, да свърши неща, които самият той не можеше. Нямаше пречки тя да се върне обратно, да вземе плика и да отиде лично при Нейтън Саймън, да му каже, че го е видяла, че е разговаряла с него и че му е повярвала.
Беше три и половина, щеше да мръкне едва към осем. Трябваше да остане невидим и жив още пет часа. И някак си да се снабди с кола.
Спря на паважа и се загледа нагоре към силно гримирана, скучаеща проститутка, облегната на прозореца на третия етаж на шарена тухлена къща. Очите им се срещнаха, тя му отправи отегчена усмивка, направи кръгче с палеца и показалеца на дясната си ръка, а движението на китката й почти не остави храна за въображението.
Защо не?, помисли Конвърс. Единственото сигурно нещо в този несигурен свят беше леглото зад този прозорец.
„Портиерът“ беше към петдесет и пет годишен чиновник с розово лице на застаряващ херувим, който на безупречен английски му обясни, че плащанията са на базата на двайсетминутни сеанси, а ако клиентът иска два сеанса, трябва да ги плати предварително. Мечтата на лихваря-акула, реши Конвърс и хвърли поглед към часовниците, поставени в различни квадратчета на гишето. В момента, когато по стълбите заслиза възрастен мъж, чиновникът бързо грабна един часовник и бутна напред стрелката на секундарника.
Джоел бързо пресметна наум, като превърна гулдените в долари, че един сеанс струва около трийсет долара. Даде на смаяния „портиер“ еквивалента на двеста седемдесет и пет долара, пое номерчето си и тръгна към стълбите.
— Господине, да не ви е приятелка? — попита смаяният пазител на удоволствията, когато Джоел стигна първото стъпало. — Или може би стара любов?
— Тя ми е холандска братовчедка, която не съм виждал от години — тъжно обясни Джоел. — Имаме да си говорим за много неща.
— Slapen? — възкликна жената с обсипаната с пайети тъмна коса и ярко начервени бузи. Беше не по-малко смаяна от пазителя долу. — Искате slapen?
— Не съм съвсем сигурен в превода, но да — рече Конвърс, свали черните очила и шапката и седна на леглото. — Страшно съм уморен и ще бъде прекрасно, ако мога да поспя, но подозирам, че само ще си почина. Вземи да четеш някое списание, няма да ти преча.
— Но какво има? Да не ме смяташ за грозна? Или нечиста? Ти самият не си много приятна картинка, Meneer! Драскотини по лицето, белези навсякъде, зачервени очи. Май ти си нечистият!
— Паднах. Хайде, не се сърди. Мисля, че си възхитителна и лилавите сенки за очи много ти отиват, но наистина искам да си почина.
— Защо точно тук?
— Не искам да се връщам в хотела. Любовникът на жена ми е там. Той ми е началник.
— Amerikaans!
— Говориш много добре английски — Джоел събу обувките си и се опъна на леглото.
— Ach, започнах с Amerikaans от колежите. Само приказки, повечето са прекалено страхливи за нещо повече. А онези, които идваха в леглото… пуф и край. И после пак приказки, безкрайни приказки. След това имах работа с ваши войници, моряци и бизнесмени. Повечето пияни, държат се като деца. Само приказки. За дванайсет години се научих.
— Само не пиши книга. Вероятно вече са станали сенатори, конгресмени и свещеници — Конвърс сложи ръце под тила си и се вгледа в тавана. Започна да усеща, че го наляга спокойствие. Заподсвирква първо мелодията, а после запя с думи: „Янки Дудъл пристигна в Холандия с празен пищов…“
— Много си забавен, Meneer — отбеляза проститутката, засмя се дрезгаво и взе от един стол тънко одеяло. Занесе го до леглото и го зави. — Не казваш истината, но си забавен.
— Откъде знаеш, че не казвам истината?
— Ако твоята жена се срещне с любовник, ще я убиеш.
— Не е така.
— Тогава не би се оженил за нея. Познавам мъжете, Meneer. Изписано е на лицето ти. Може и да си добър човек, но ако решиш, ще убиеш.
— Трябва да се замисля върху думите ти — смути се Джоел.
— Спи, щом искаш. Ти плащаш. Ще стоя ето тук — жената седна на стола до стената и взе едно списание.
— Как се казваш? — запита Конвърс.
— Ема — отговори проститутката.
— Ти си добър човек, Ема.
— Не, Meneer, не съм.
Събуди се, стреснат от докосването й. Седна рязко на леглото и инстинктивно посегна към кръста си да провери дали поясът с парите е на мястото си. Беше спал толкова дълбоко, че за секунда не можа да разбере къде се намира, но видя крещящо гримираната жена, която стоеше до него, държеше го за рамото и говореше.
— Криеш ли се от някого, Meneer? — запита тихо тя.
— Какво?
— Из целия Лайдсплайн се носят слухове. Някакви мъже задават въпроси.
— Какво? — Конвърс отметна одеялото и спусна крака на пода. — Какви мъже? Къде се носят слуховете?
— Het Leidseplein… В този квартал. Разни мъже задават въпроси. Търсят някакъв американец.
— Но защо тук? — Джоел придвижи дясната си ръка от пояса към пистолета.
— Хората, които искат да не се набиват в очи, често идват в Лайдсплайн.
Логично, помисли Конвърс. Щом той се беше сетил, защо да не се сетят и враговете му?
— Имат ли описанието му?
— Да, твоето — отвърна искрено жената.
— И? — Джоел я погледна в очите.
— Никой не е казал нищо.
— Не мога да повярвам, че нашият приятел долу е проявил такова състрадание към мен. Сигурен съм, че предлагат пари.
— Вече са му ги дали — поправи го проститутката. — И са обещали още за допълнителна информация. Един човек е останал долу в кафенето, където има телефонна кабина. Трябва да му се обадят, ще извика подкрепления. Нашият… приятел долу не знаеше дали няма да наддаваш.
— Разбирам. Ще провежда търг за една глава.
— Не разбирам.
— Защо си хабим думите? Колко?
— Хиляда гулдена. И много повече, ако те заловят.
— Нашият приятел още проявява благотворителност. Смятам, че ще ги вземе и ще затвори заведението.
— Той е собственик на сградата. Освен това мъжът, който те търси, е немец и говори като военен, така каза нашият приятел.
— Напълно прав е. Той е военен, но в армия, за която никой в Бон не е чувал.
— Zo?
— Нищо. Разбери дали нашият приятел ще приеме щатски долари.
— Разбира се, че ще приеме.
— Тогава ще удвоя офертата.
Проститутката се поколеба.
— Сега е мой ред.
— Моля?
— En? Както сам се изразяваш — „И?“
— А, и ти ли искаш?
— Ja.
— За теб имам нещо специално. Можеш ли да караш кола и ако не, познаваш ли човек, който може?
— Карам, natuurlijk. В лошо време карам децата си на училище.
— Боже мой… Искам да кажа, това е чудесно.
— Естествено, в такива случаи лицето ми не изглежда zo.
Съдби. Господи, какви съдби!, помисли си Конвърс.
— Искам да наемеш кола и да я докараш пред главния вход. След това слез и остави ключовете на таблото. Можеш ли?
— Ja, но никой не прави нещо за нищо.
— Триста долара… осемстотин гулдена и без пазарлък.
— Петстотин долара… хиляда и четиристотин гулдена и никакъв пазарлък — контрира го жената. — Плюс пари, за да наема автомобила.
Джоел кимна, разкопча сакото и изтегли ризата си. Дръжката на пистолета с късото дуло, продължено от заглушителя, се видя ясно под широкия брезентов пояс. Проститутката ахна.
— Не е мой — бързо обясни Конвърс. — Пет пари не давам дали ще ми повярваш, но го отнех от лице, което искаше да ме убие.
Жената се втренчи в него, в очите й се мярна страх, но липсваше враждебност, преобладаваше любопитството.
— Онзи човек… войникът от немската армия… и другите, които разпитват по улицата, да те убият ли искат?
— Да — Джоел отвори ципа на пояса и преброи парите с палец. Изтегли банкнотите и затвори отделението.
— Много зло ли си им причинил?
— Още не съм, но не губя надежда — Конвърс протегна парите. — Достатъчно са за приятеля ни долу, а другите са за теб. Само ми докарай колата заедно с туристическа карта на Амстердам, на която са отбелязани всички големи магазини, хотели и ресторанти.
— Аз мога да те упътя как да стигнеш където искаш.
— Не, благодаря.
— Ja — проститутката кимна с разбиране и взе парите. — Онези хора лоши ли са? — попита тя и преброи банкнотите.
— Няма по-лоши.
— Те ли причиниха белезите по лицето ти?
— Да.
— Иди в полицията.
— Полицията не ми върши работа. Там няма да ме разберат.
— Значи и тя те търси — отсече жената.
— Но не за нещо, което съм извършил.
Проститутката сви рамене.
— Не е мой проблем — рече тя и тръгна към вратата. — Ще кажа, че колата е крадена. На дванайсет преки оттук има гараж, където ме познават. Наемала съм коли от тях, когато пежото ми отказва. Ach, kinderen! Рецитали, уроци по балет! Бъди долу след двайсет минути.
— Рецитали ли?
— Не ме гледай така, Meneer. Върша си работата и я наричам с истинското й име за разлика от повечето хора, които правят същото, но го наричат иначе. Двайсет минути — жената с пайети в косата излезе и затвори вратата зад гърба си.
Джоел неохотно се приближи до умивалника на стената, но видя, че блести от чистота, а под него има кутия с прах, шишенце с белина и руло тоалетна хартия. Наплиска лицето си, попи го, сложи черните очила и се постара да си придаде колкото може по-представителен вид.
Погледна часовника, наближаваше пет и половина. Разполагаше с два часа и половина да намери хотел „Амстел“ и да обикаля с колата наоколо, докато разучи всеки метър от района, всеки светофар, всяка странична уличка и канал. След това предстоеше маршрутът до американското консулство. Беше част от плана му. Единствената защита, която можеше да осигури на Вал, стига тя да изпълнява указанията му. Трябваше да намери и разписание на самолетите, това също беше част от плана.
Минаха дванайсет минути, а той искаше да е на вратата, когато Ема докара колата пред входа на оживената улица. Ако нямаше място за паркиране до тротоара, щеше да излезе вън, да й направи знак да слезе и бързо да седне на мястото й зад волана, за да не предизвика задръстване. Излезе от малката стая и заслиза по стълбите. Чу стенания на престорен екстаз зад няколко затворени врати. Стигна до втората площадка и ясно видя под себе си зад гишето херувимообразния застаряващ собственик на заведението. Говореше по телефона. Джоел преброи стъпалата до долу, в ръката си стискаше стодоларовата банкнота, която бе решил да му даде като допълнително възнаграждение за спасяването на живота му.
Ала в мига, в който пристъпи във фоайето, вече не беше сигурен дали „портиерът“ не заслужава единствено клетка в Меконг. Розоволикият погледна Конвърс с разширени очи и немигащ поглед, кръвта се оттегли от ангелските му бузки. Затвори телефона с разтреперана ръка, помъчи се да се усмихне и заговори с писклив глас:
— Проблеми! Винаги възникват проблеми, господине! Уреждането на срещите е страшно трудно. Май трябва да си купя компютър.
Мръсникът го беше направил! Беше се обадил на човека отсреща в кафенето!
— Ръцете на гишето! — кресна Джоел.
Заповедта се оказа ненавременна, холандецът измъкна оръжие. Конвърс се хвърли към него, ръката му скъса копчетата на сакото, докато улови дръжката на револвера в колана. „Портиерът“ стреля панически и Джоел се повали с рамо върху хлъзгавото гише, то се срути и Конвърс видя протегнатата ръка с оръжието. Заби дулото на револвера в китката на холандеца и изби пистолета, който изтрополи на пода.
— Копеле! — закрещя Джоел, хвана мъжа за предницата на ризата и го разтресе. — Мръсно копеле! Не ти ли платих?
— Не ме убивайте! Моля ви! Аз съм беден, потънал в дългове човек! Казаха, че искат само да поговорят с вас! Какво лошо има в това? Моля ви! Не го правете!
— Не си струва да си хабя патроните за теб, кучи сине — Конвърс стовари дулото на револвера върху главата на холандеца и побягна към вратата. Улицата беше задръстена, но внезапно в потока от коли и автобуси се отвори място, в което нахлу открит туристически микробус. Къде беше тя? Къде се бавеше Ема реалистката?
— Theodoor! Deze kerel is onmogelijk! Hij wil!… — истеричните думи бяха произнесени от жена с разголени гърди, която тичаше надолу по стълбите. Спря на предпоследното стъпало, видя щетите и неподвижния Теодор и изпищя. Джоел се втурна към нея и запуши устата й с лявата си ръка. Дясната, с оръжието, притисна към рамото й и я бутна към перилата.
— Тихо! — не можеше да се въздържи да не вика. — Млъкни!
Заби лакът във врата на проститутката, оръжието му се озова пред очите й. Тя отново запищя и злобно го ритна в слабините, посегна с два пръста към ноздрите му, опита се да го одраска и го заблъска. Нямаше избор и я удари с дръжката на оръжието в основата на челюстта. Начервените й устни се отвориха и тялото й омекна.
Горе започнаха да се тръшкат врати, метал и дърво се блъскаха в стени. Чу уплашени и въпросителни викове. Заглуши ги внезапен клаксон от улицата отвъд отворената входна врата. Затича се нататък, опря се с ръка на рамката и скри оръжието.
Беше Ема проститутката. Колата стоеше насред улицата, нямаше начин да я паркира до тротоара. Пъхна револвера в колана под сакото и изтича вън. Тя разбра жестовете му и слезе от колата. Той я заобиколи тичешком.
— Благодаря!
— Крадена е! — заяви тя и сви рамене. — На добър час, Meneer. Ще имаш нужда от късмет, но това не е мой проблем.
Той се метна зад волана и разгледа таблото. Колата беше автоматична. Дръпна лоста и се вля в движението.
Без никакво предупреждение огромна мъжка фигура се стовари върху предното дясно стъкло. Джоел посегна и заключи вратата, възползва се от отвор в колоната автомобили и даде газ. Убиецът се задържа върху колата и извади оръжие. Конвърс рязко зави вдясно, но човекът не падна. Джоел бръкна под сакото, а убиецът, закрепен незнайно как, извади пистолет и се прицели в него. Джоел залегна и удари главата си в рамката на прозореца. Експлозията пръсна стъклото, около очите му се забиха стъкълца. Но беше извадил револвера, насочи го към увисналата над него фигура и дръпна спусъка. Два пъти.
Два приглушени пукота проехтяха в мрака на колата и на здравото стъкло цъфнаха две дупки. Мъжът изрева, хвана се с ръце за гърлото и се изтърколи на земята в пространството между два камиона. Конвърс зави надясно в широка, празна алея. Един човек е останал долу, на улицата… Той ще извика подкрепления… Отново съм свободен… за малко, помисли Джоел. Мъртвецът не можеше да идентифицира колата му. Паркира в сянката, извади цигара и се постара да успокои треперенето на ръцете си. Вдъхна дълбоко дима, опипа челото си и внимателно изчисти стъкълцата.
Носеше се по улиците като движен от часовников механизъм, но при всяко колебание, при всяко спиране използваше очите и ноздрите си като първобитно същество, осъзнаващо единствено необходимостта да оцелее в силно враждебна среда. Четири пъти мина покрай хотел „Амстел“ на „Тулплайн“, пресече улици и канали до американското консулство на градския площад, наречен „Музеумплайн“. Беше проучил алтернативните пътища, знаеше страничните улички, които можеха веднага да го върнат на главната улица. Накрая подкара на изток, пресече моста Шелингвудер над реката и пое по крайбрежието, докато стигна няколко пусти ниви. Щяха са свършат работа, мястото беше изолирано. Обърна колата и се насочи към Амстердам.
Беше осем и половина, небето бе потъмняло. Готов беше. Когато следобед разглеждаше подробно туристическата карта, откри цял параграф с упътване как да се ползват телефонните автомати. Навремето беше летец, инструкциите бяха втората му природа. Паркира колата срещу хотел „Амстел“ и влезе в една кабина.
— Моля ви, госпожица Шарпантие?
— Dank u — рече телефонистката и моментално превключи на английски. — Момент, моля… А, да, госпожица Шарпантие е пристигнала само преди час. Сега ще ви свържа.
— Благодаря.
— Ало?
Божичко, дали да заговори? Имаше ли право да говори? А „Аквитания“!
— Вал, Джак Талбът е на телефона. Реших да проверя дали си дошла. Радвам се, че си тук. Как си?
— Напълно изтощена, ужасни човече. Следобед говорих с Ню Йорк и споменах сделките ни в Амстердам, дължащи се на някой си Джак Талбът. Наредиха ми да отида в града на каналите и да прекарам цялата следваща сутрин в ръкостискания.
— Защо не се ръкуваш и с мен?
— Много са ти студени ръцете. Но въпреки това можеш да ме поканиш на вечеря.
— С най-голямо удоволствие, но първо имам нужда от една услуга. Можеш ли да скочиш в едно такси и да ме вземеш от консулството на „Музеумплайн“?
— Какво? — паузата се изпълни със страх. — Защо, Джак? — въпросът прозвуча шепнешком.
Конвърс понижи глас.
— Няколко часа се карам с разни хора и се опасявам, че прекалих.
— Какво… е станало?
— Тъпа история. Днес ми изтече паспортът и ми трябваше временно удължаване на срока. Вместо това се наложи да изслушам половин дузина лекции и получих нареждане да се явя утре сутринта. Вдигнах луд скандал.
— И сега ти е неудобно да ги молиш да ти извикат такси, така ли?
— Точно така. Ако познавах тази част на града, щях да тръгна пеша и да се опитам да намеря такси на улицата, но никога досега не съм стъпвал тук.
— Ще си оправя физиономията и ще дойда да те взема. След около двайсет минути.
— Благодаря, ще те чакам пред консулството. Ако ме няма, постой в таксито, след няколко минути ще се появя. Спечели страхотна вечеря, малката — Джоел затвори телефона, излезе от кабината и се върна в наетата кола. Започваше чакането.
След десет минути я видя и сърцето му запрескача. Очите му се замъглиха. Излезе от стъклените врати на „Амстел“ с голяма чанта от тъмен плат. Стойката й беше изправена, крачките — дълги и грациозни като на балерина.
Чакането свърши, започна наблюдението. Портиерът на „Амстел“ й спря едно такси, тя седна вътре и веднага се наведе напред към шофьора да го упъти. След двайсет напрегнати секунди, през които очите му опипваха улицата и платното във всички посоки, запали колата и включи фаровете. Никаква кола не изпълзя от редицата и не тръгна след таксито, но все пак трябваше да е сигурен. Завъртя волана, излезе на платното и пое към консулството по най-прекия път. След минута забеляза таксито на Вал да завива по моста над канала. Зад нея имаше две коли и той се съсредоточи върху формата и размерите им. Вместо да ги следи, даде газ и тръгна по обиколен път, за да провери малката възможност да е засечен от преследвач на „Аквитания“. Три минути по-късно, след два десни и един ляв завой, влезе в „Музеумплайн“. Таксито беше пред него, другите две коли не се виждаха. Стратегията му работеше. Вероятността телефонът на Вал да се подслушва беше реална. Телефонът на Рьоне беше подслушван и това доведе до смъртта му, тъй че в случая с Вал реши да действа от най-лошата възможна позиция. Ако беше докладвано, че тя тръгва към американското консулство да вземе свой колега, Джоел Конвърс отпадаше. Консулството не беше най-подходящото място за убиеца беглец, очакваха всячески да го избягва. Нали избиваше американци.
Таксито спря до тротоара на „Музеумплайн“ 19, пред каменната сграда на консулството. Конвърс остана на половин пресечка зад него и отново зачака. Минаха няколко коли, но нито една не спря и дори не намали. Самотен велосипедист натискаше педали по улицата, обърна колелото и изчезна в обратна посока. Тактиката беше успяла. Вал беше сама в таксито на трийсет метра пред него и никой не я беше проследил от „Амстел“. Вече можеше да направи последната крачка към нея. Бръкна под сакото и хвана пистолета с перфорирания заглушител.
Слезе от колата и тръгна по паважа с бавна, безгрижна походка на мъж, решил да се поразходи по площада в лятната нощ. Наоколо имаше десетина пешеходци, повечето двойки, които също се разхождаха в двете посоки. Разгледа ги внимателно. Никой на улицата не проявяваше дори минимален интерес към таксито. Доближи се до задната му врата и почука на стъклото. Тя го смъкна.
За кратък момент погледите им се срещнаха. Вал вдигна ръка към устните и потисна възклицанието си.
— Боже мой! — прошепна тя.
— Плати му и тръгни към сивата кола, паркирана на трийсетина метра отзад. Последните три цифри на номера са едно, три, шест. Ще бъда там след няколко минути.
Докосна шапката си, сякаш беше обяснил нещо на объркан турист, и продължи по улицата. Отдалечи се на петнайсетина метра от таксито, обърна се и пресече площада. Стигна отсрещния тротоар с извита наляво глава — като пешеходец, наблюдаващ уличното движение. Всъщност не изпускаше от очи женската фигура, която вървеше по тротоара. Хлътна бързо в сянката на някакъв вход и продължи да наблюдава, затаил дъх. Очите му се мъчеха да проникнат във всички тъмни кътчета отсреща. Нищо. Никой. Излезе от входа, потиснал лудото желание да хукне напред, и непринудено тръгна надолу, докато се озова точно срещу колата. Спря отново, този път да запали цигара, задържа пламъчето в шепата си, а очите му оглеждаха, оглеждаха… Никой. Хвърли цигарата на тротоара и неспособен да се сдържи повече, изтича през улицата, отвори вратата и седна зад волана.
Намираше се на сантиметри от него. Дългата тъмна коса обграждаше лицето й в мътната светлина. Това красиво лице сега беше пълно с безпокойство, големите очи изгаряха неговите.
— Вал, защо? Защо го направи? — попита той и във въпроса му отекна плач.
— Нямах избор — тихо и тайнствено отвърна тя. — Да се махаме оттук, моля те.
Пътуваха от няколко минути. Мълчаха. Джоел се концентрира върху улиците и завоите. Идеше му да закрещи. Това беше единственото, което можеше да му попречи да спре колата, да се вкопчи във Вал, да я накара да му обясни защо беше направила всичко това! Защо се беше върнала в живота му? Той носеше смърт! Но най-много искаше да я притисне към себе си, да усети лицето й до своето, да й благодари и да й каже колко съжалява за миналото и за днешния ден.
— Знаеш ли къде отиваме? — наруши мълчанието Вал.
— Имам колата от шест часа. Разполагам с карта на града и прекарах времето в шофиране наоколо, за да науча каквото ми е нужно.
— Да, напълно в твой стил. Винаги си бил методичен.
— Реших, че така трябва — заоправдава се той. — Проследих те от хотела, за да разбера дали някой друг не те следи. Освен това се чувствам по-добре в кола, отколкото на улицата.
— Думите ми не бяха упрек.
Конвърс й хвърли бегъл поглед. Изучаваше го, очите й дълбаеха лицето му в редуващите се светлини и сенки.
— Извинявай. Вероятно напоследък съм станал докачлив, макар че не ми е ясно защо.
— Аз също. Търсят те само на два континента и в около осем държави. Твърдят, че си най-талантливият убиец след терориста Карлос.
— Трябва ли да ти обяснявам, че това са лъжи? Опашати лъжи с очевидна цел.
— Не — простичко отвърна Валери. — Не е нужно, защото го знам. Но трябва да ми кажеш останалото. Всичко.
Той отново насочи поглед към нея, стараеше се да свали пластовете замъглено стъкло, които обвиваха мислите и доводите й. В миналото успяваше с любов или с ярост. Но сега не можеше, чувствата й лежаха прекалено дълбоко и нямаха нищо общо с любовта, знаеше го. Беше нещо друго и адвокатът в него го съветваше да бъде предпазлив и лукав.
— Защо смяташе, че ще те видя по телевизията? Едва не те пропуснах.
— Не съм мислила за телевизията, разчитах на вестниците. Знаех, че снимката ми ще се появи на първите страници в цяла Европа. Допуснах, че паметта ти не е дотолкова угаснала, че да не ме познаеш, а журналистите винаги споменават хотели и адреси, това внася автентичност в информацията им.
— Но аз мога да чета само на английски.
— Паметта ти наистина не е в ред. Три пъти съм идвала с теб в Европа — два пъти в Женева и веднъж в Париж. Не посягаше към сутрешното си кафе, ако на масата няма „Хералд Трибюн“. Дори когато от Женева отидохме на ски в Шамони, вдигна скандал на сервитьора, задето не го бе донесъл.
— И за „Трибюн“ ли даде интервю?
— Не, те написаха основния материал. С всички подробности. Предположих, че ще купиш вестника и ще разбереш какво правя.
— Поради факта, че сме се отчуждили, не сме се виждали години наред и не говориш немски, френски или друг език?
— Да. Това е приемливо обяснение за всички, които знаят, че говоря чужди езици. Използвах го за прикритие. Много хора, които знаят езици, често крият този факт. Това прави разговорите по-кратки, свежда ги до най-общи изявления и човек винаги може да разбере дали преиначават думите му.
— Забравих, че в известен смисъл това е твой бизнес.
— Идеята не дойде от бизнеса ми, а от Роджър.
— От татко?
— Да. Пристигна от Хонконг преди няколко дни и някакъв алчен чиновник вдигна на крак вестникарите да го чакат пред самолета. Когато стъпи на „Кенеди“, щяха да се избият за интервюта. Не беше гледал телевизия, слушал радио или чел вестници от два дни. Беше в паника и ми се обади. Аз просто направих така, че телеграфната агенция на Берлин да разбере, че отивам там.
— Как е татко? Той не може да се справи сам.
— Справя се. Сестра ти също, макар че не толкова добре, но мъжът й взе нещата в свои ръце. По-добър е, отколкото го смяташ, Конвърс.
— Какво става с тях? Как приемат всичко това?
— Като смутени, ядосани и неразбиращи хора. Смениха номерата на телефоните си и дават изявления чрез адвокати — между другото, в твоя защита. Може би не си го разбрал досега, но те много те обичат, въпреки че според мен не си им дал достатъчно поводи за това.
— Наближаваме — тихо рече Джоел, когато наближиха моста Шелингвундер. Поеха по него, над тях проблясваха светлинки, а далече долу, по водата, отраженията играеха като точки. Валери не реагира. Той не издържа. — Защо, Вал? Трябва да знам! Защо дойде?
— Извинявай, бях се замислила — очите й се откъснаха от лицето му и се втренчиха през стъклото на колата. — Предполагам, че ще е по-добре да ти го кажа сега, докато шофираш и не е нужно да те гледам. Изглеждаш ужасно, не приличаш на човек и по лицето ти е изписано какво си преживял. Затова не искам да те гледам.
— Обиждаш ме — рече с усмивка Конвърс, като се стараеше да намали шока й от вида му. — Обадиха ми се от „Космополитън“ и искат да ме снимат на корицата.
— Стига! Изобщо не е смешно и ти го знаеш, дори по-лошо — не ти се говори за това!
— Предавам се. Все пак имаше време, когато изобщо не ме разбираше.
— Винаги съм те разбирала, Джоел! — Валери продължаваше да се взира в пътя, главата й не помръдваше в лъчите на фаровете. — Не се дръж повече като тъжен шут. Нямаме време за това, нямаме време за тъпите ти шегички. Винаги съм се натъжавала, като гледах как отблъскваш хората, които искаха да поговорят с теб, но това време мина.
— Радвам се да го чуя. Говори тогава! Защо, по дяволите, се набърка?
Очите им гневно се срещнаха, внезапно припламнаха спомени за отминалата любов. Тя извърна глава, докато Конвърс насочи колата към изхода от моста и зави по пътя, успореден на реката.
— Добре — сдържано започна Валери. — Може да си бил отвратителен съпруг и бездушен към чувствата на другите, но не си това, което те изкарват. Не си убил тези хора.
— Това ми е известно. Преди малко заяви, че и ти го знаеш. Защо дойде тук?
— Защото трябваше — твърдо отсече Валери, все още загледана право напред. — Онази нощ след новините, когато излъчиха снимката ти по всички канали и те видях толкова различен от това, което беше преди години, тръгнах да се разхождам по плажа и се замислих за теб. Заради теб минах през личен ад, Джоел. Ти беше безпомощен срещу ужасите на миналото си, а аз се стараех да проявявам разбиране, защото знаех какво си преживял. Но ти никога не се опита да проявиш разбиране към мен. Аз също исках много неща, но те отиваха на заден план, не бяха важни… Добре, мислех си аз. Един ден всичко ще мине, кошмарите му ще изчезнат, той ще ме погледне и ще каже: „Ей, и ти си човек.“ Е, кошмарите изчезнаха, но това не стана. Имах нужда от теб, Джоел, но ти не можа да откликнеш. Беше дяволски забавен дори когато знаех, че не ти е до това, беше страхотен в леглото, но единствено се интересуваше от самия себе си и от никой друг.
— И това приемам.
— Спомнях си нещо, което ти казах онзи следобед, когато се разделихме. Казах го тихо и те гледах как си отиваш. Тогава си обещах, че ако някога мой близък се нуждае от мен толкова, колкото аз се нуждаех тогава от теб, никога няма да си тръгна. Наречи го единствения обет, който съм давала в живота си. Иронията на положението е, че този човек се оказа ти. Не си луд, не си убиец, но някой иска да убеди света, че си такъв. И който и да е този някой, действа много успешно. Дори приятели, които те познават от години, повярваха. Но аз не вярвам и не мога да си отида.
— Божичко, Вал…
— Без разчувстване, Конвърс. Никакви любовни песни и скокове в леглото. Дойдох да ти помогна, а не да те утешавам. В Европа имам корени, дълбоки няколко поколения. Може да са повехнали под земята, но винаги са били подмолни и сега ще помогнат. За първи път ти имаш нужда от мен. Това е нещо ново, нали, приятел?
— Да — отсече Джоел, който разбра последните й думи, но почти нищо друго. Носеше се бързо по нанадолнището към запустелите ниви. — Още няколко минути — добави той. — Не мога да се показвам в града, ти също.
— На твое място не бих се тревожила толкова. Наблюдават те приятели.
— Какво? Какви приятели?
— Гледай пътя. Не забеляза ли, че пред „Амстел“ имаше хора?
— Имаше, но никой от тях не влезе в кола да те проследи.
— Защо им е кола? По улиците и каналите, водещи към консулството, беше пълно с тях.
— По дяволите, какви ги говориш?
— И на „Музеумплайн“ имаше старец на велосипед.
— Забелязах го. И той ли?…
— После ще ти обясня — заяви Валери, повдигна голямата платнена чанта в краката си и я премести, за да протегне дългите си крака. — Може би ще ни проследят и дотук, но ще останат невидими.
— Коя сте вие, госпожо?
— Племенница на Хермионе Гайнер, сестра на майка ми. Ти, естествено, не познаваш баща ми, а ако го познаваше, щеше да те залее с разкази за подвизите на мама през войната, но щеше да се задави от името на леля ми. Според французите е отивала твърде далече. Холандската и немската съпротива са работили заедно. Ще ти обясня по-късно.
— Ще ми обясниш по-късно? Че ни следят?
— Ти си новак в тази работа. Никога не би ги забелязал.
— По дяволите!
— Много си изразителен!
— Добре, добре!… Кажи сега за татко.
— Почива си. При мен е.
— На нос Ан?
— Да.
— Но аз изпратих там плика! „Скиците“, за които ти споменах по телефона. В този плик е всичко! Всичко за събитията, които стават! Посочват се имена, изясняват се причини! Всичко!
— Тръгнах преди три дни и още не беше пристигнал. Но Роджър е там — Валери пребледня. — Божичко!
— Какво?
— Опитах да говоря с него! Преди два дни, вчера и днес!
— По дяволите! — в далечината видяха светлинките на крайбрежно кафене. Джоел заговори бързо, издаваше заповед, която не можеше да не се изпълни. — Не ме интересува как ще го направиш, но трябва да се обадиш на нос Ан! Ще се върнеш и ще ми кажеш, че баща ми е добре, ясно ли е?
— Да, защото и аз искам да го чуя.
Конвърс удари спирачки пред кафенето, знаеше, че не бива да го прави, но му беше безразлично. Валери изскочи от колата с отворена чанта и телефонна кредитна карта в ръка. Ако в кафенето имаше телефон, нямаше сила, която да я спре да го използва. Джоел запали цигара, димът му се стори кисел и пареше на гърлото му. Не беше никаква разтуха. Втренчи се в тъмната вода и в светлините на моста в далечината, опита се да не мисли за нищо. Не успя. Отново беше направил нещо ужасно. Баща му познаваше почерка му и в момента, в който го видеше на плика, щеше да го отвори. Щеше да търси оневиняващи сина му факти и щеше да ги намери. Веднага щеше да се обади на Нейтън Саймън и оттук произтичаха страшните последствия. Вал сама щеше да разбере от материала, че не бива да говори за него по телефона, но не и баща му. Не и Роджър. В пристъп на гняв щеше да издърдори всичко, за да защити сина си. И ако някой подслушваше телефона… Къде се губеше Вал? Защо се бавеше толкова?
Конвърс не можа да се сдържи. Дръпна дръжката и излезе от колата. Втурна се към входа на кафенето и рязко закова на чакъла. Валери излезе и му направи знак да се върне. Видя, че по лицето й се стичат сълзи.
— Влез в колата — рече тя, като се приближи.
— Няма. Веднага ми кажи какво е станало.
— Джоел, моля те, върни се в колата. Двама мъже непрекъснато ме наблюдаваха, докато бях на телефона. Говорех немски, но разбраха, че се свързвам с Щатите, и забелязаха, че съм разстроена. Мисля, че ме познаха. Трябва веднага да се махнем.
— Кажи ми какво стана!
— В колата — Валери наклони глава, тъмната коса падна върху рамото й. Изтри сълзите си, мина покрай Конвърс и стигна до колата. Отвори вратата, влезе и остана неподвижна на седалката.
— Върви по дяволите! — разтреперан, Конвърс изтича към колата, хвърли се зад волана, включи двигателя, излезе от алеята и се понесе по пътя. Тъмният пейзаж отвън се превърна в бясно препускащ хаос.
— Намали — просто и без напрежение изрече Вал. — Така само ще привлечеш внимание към нас.
Едва чу през обзелата го паника, но все пак чу. Отпусна педала на газта.
— Мъртъв е, нали?
— Да.
— Господи! Какво е станало? Какво ти казаха? С кого говори?
— С една съседка, името й не е важно. Оставяме си ключовете от къщите. Съгласила се да получава пощата ми и да наглежда къщата, докато полицията ме открие. Случайно я заварих там. Питах я дали в пощата има голям плик, изпратен от Германия. Каза, че няма.
— Защо полицията? Какво е станало?
— Знаеш къщата ми на плажа. На около сто метра във водата има пристан. Не е нито голям, нито дълъг, просто някаква стара маркировка…
— Не се отвличай! — кресна Джоел и стисна волана.
— Казват, че снощи вероятно е отишъл да се поразходи, тръгнал по пристана и се подхлъзнал на мокрите скали. На главата му има голяма рана. Тялото му е било открито на брега рано тази сутрин.
— Лъжи, лъжи! Само лъжи. Те са го подслушали! Те са го нападнали!
— По моя телефон? В самолета насам мислих за това.
— Да, ти би се сетила, но не и той! Аз го убих. По дяволите, аз го убих!
— Аз също съм виновна, Джоел. И аз го обичах много. Ние с теб се разделихме, но въпреки това той остана мой близък приятел, може би най-близкият.
— Наричаше те „Вали“ — задавено изрече Джоел, като се стараеше да надмогне болката. — Мръсници! Мръсници!
— Искаш ли да карам аз?
— Не!
— Телефонът. Трябва да те попитам. Мисля, че само полицията, ФБР или други подобни могат да получат прокурорско разрешение за подслушване.
— Разбира се! Затова не исках да ти се обаждам, смятах да говоря направо с Нейт Саймън.
— Но ти не говориш за полицията или ФБР. Имаш предвид някой друг, нещо друго.
— Да. Никой не знае кои са и къде са. Но те съществуват. И могат да направят каквото поискат. Исусе! Дори татко! Това е най-плашещото.
— Нали тъкмо това ще ми разкажеш сега? — Валери го хвана за лакътя.
— Да. Преди няколко минути смятах да премълча някои неща и да те убедя да накараш Нейт Саймън да дойде тук и да се срещна с него, за да види, че не съм луд. Но вече не. Вече няма време, те завардват всички изходи. Взели са плика, а той беше единственото, с което разполагах!… Съжалявам, Вал, но ще трябва да ти кажа всичко. Бих искал да не се налагаше, заради самата теб, но и аз вече нямам избор.
— Не съм дошла тук да ти давам право на избор.
Стигнаха до една нива близо до водата и той спря колата. Тревата беше висока, лунният сърп висеше над залива, в далечината проблясваха светлините на Амстердам. Излязоха от колата и той я поведе за ръка към мястото, което му се стори най-тъмно и закътано. Внезапно осъзна, че не е държал ръката й от години. Отблъсна мисълта за близост. Той носеше само смърт.
— Май тук ще е най-добре — рече Джоел и пусна ръката й.
— Добре — тя седна на меката трева. — Как се чувстваш?
— Ужасно — отвърна Джоел и погледна към тъмното небе. — Убеден съм в това, което казах. Аз го убих. След толкова години взаимни усилия да се сближим аз го убих. Ако бях го оставил на мира, ако му бях позволил да бъде човекът, който искаше да бъде, а не какъвто исках да го направя, вероятно сега щеше да си пийва някъде питието на хиляди километри оттук и да очаква да премине някоя буря, да разказва шантавите си истории и да разсмива всички. И вчера нямаше да е в къщата ти на нос Ан.
— Не си го накарал насила да дойде от Хонконг, Джоел.
— Не, разбира се, нито съм му заповядал, нито съм го молил, ако това имаш предвид. Но все пак заповедта висеше във въздуха. Когато мама умря, между нас останаха неизречени неща. „Татко, няма ли най-сетне да пораснеш? Пътувай за удоволствие, но не се губи толкова дълго, хората се тревожат. Липсва ти чувство за отговорност!“ Бях толкова по-свят от него, а сега го убих.
— Не си го убил! Други го убиха! Хайде, разкажи ми за тях.
Конвърс преглътна и изтри сълзите от очите си.
— Да, права си, нямам време дори за стария Роджър.
— После ще имаш.
— Ако има после — Джоел започна да диша дълбоко и се успокои. — Знаеш за Рьоне, нали?
— Да, вчера прочетох. Стана ми лошо… Лари Талбът ми каза, че си се срещал с него в Париж. Рьоне смятал, че си разстроен, също като Лари, когато разговарял с теб. А Рьоне е убит само защото се е срещнал с теб. Лари сигурно е загубил ума и дума.
— Рьоне не беше убит затова. Да поговорим за Лари. Първия път, когато се свързах с него, исках да получа информация, без да му задавам директни въпроси. Той е бил следен и използван, без да знае. Ако му бях казал истината, адвокатът у него щеше да реагира и щяха да го застрелят на улицата. Но последния път, когато разговарях с него, му обясних някои неща — че съм избягал от плен, че съм изтощен и уплашен… Говорих откровено. Всъщност не премълчах нищо.
— Да, той ми каза — прекъсна го Вал. — Каза, че си въобразяваш, че отново си във Виетнам. Спомена и някакъв психиатричен термин.
Конвърс поклати глава и от гърлото му излезе къс, ироничен смях.
— Винаги може да се намери термин. Лари не чу какво му говорих. Слухтеше само за думи, които да потвърдят казаното от други за мен. Преструваше се, че е приятелят, когото познавам, но не беше. Беше адвокат, стараещ се да убеди клиента си, че е болен и че за всеобщо добро клиентът трябва да се предаде. Когато осъзнах това и факта, че му бях казал къде се намирам, разбрах, че ще ме предаде, убеден в правотата си. Побързах да се махна и затова се направих, че се съгласявам с него, затворих телефона и избягах… Имах късмет. След двайсет минути видях пред хотела да спира кола с двама от палачите ми.
— Сигурен ли си?
Джоел кимна.
— На другия ден единият от тях официално заяви, че ме е видял на моста „Аденауер“ с Уолтър Перигрин. Не съм се доближавал до този мост, а и не знам къде е.
— Четох в „Таймс“. Свидетелят е майор Уошбърн от посолството.
— Точно така — Конвърс изтръгна дълъг стрък трева и я заогъва в ръцете си. — Нямат равни на себе си в манипулиране на медиите — вестници, радио, телевизия. Всяка дума е проверена по съответните канали и звучи напълно достоверно и официално. Отнемат живота на хора, включително и на свои, като че ли са фигури на шахматна дъска. Не ги е грижа, искат само да победят. Разиграва се най-голямата игра в съвременната история и най-ужасяващото е, че може да я спечелят.
— Джоел, чуваш ли се какво говориш? Американският посланик, главнокомандващият на НАТО, Рьоне, баща ти… ти. Убийци в посолството, манипулирана преса, лъжи във Вашингтон, Париж, Бон и всички с официален статут. Описваш някакъв Anschluss, някакъв демоничен политически преврат!
Конвърс я погледна в лунната светлина, бризът откъм водата люлееше високата трева.
— Точно така е. Всичко е сътворено от един човек и се изпълнява от шепа други, искрено вярващи в идеята. Но под повърхността са фанатици, убийци в името на цел, която смятат за свещена. Вербували са… и продължават да вербуват хора с подобна нагласа навсякъде, подкрепят ги и други объркани професионалисти, които не знаят към кого да се обърнат. Вкопчили са се в теории и обещания, наметнали са мантията на компетентността, дисциплината и саможертвата, защото знаят, че тя води до властта. Те са слепи, не виждат нищо освен изопачената представа за самите себе си… ако това ти звучи като обвинителна реч, вероятно е така. Спя малко, но мисля много.
— Съдебните заседатели са на мястото си, Джоел — рече Валери. Живите й очи се впиха в неговите. — Но не искам обвинителна реч, искам всичко. Смятам, че трябва да започнеш от началото, оттам, откъдето си се включил ти.
— Добре. Всичко започна в Женева…
— Знаех си — прошепна Вал.
— Какво?
— Нищо. Продължавай.
— … с един човек, когото не бях виждал двайсет и три години. Тогава го познавах под едно име, а в Женева носеше друго. Той ми обясни защо, но това няма значение. Само дето беше малко зловещо. Не знаех какво е премълчал, какво не ми обясни и колко лъжи ми наприказва, за да ме манипулира. Най-лошото е, че беше напълно прав да постъпи така. Аз бях човекът, от когото се нуждаеха. Те. Но не знам кои са, знам само, че съществуват някъде… Докато съм жив… докато ме оставят жив, няма да забравя думите, които използва, за да ми изясни причините за идването си в Женева. „Връщат се — каза. — Генералите се връщат.“
Разказа й всичко, за което можа да се сети. Когато свърши, част от него се терзаеше от мисълта, че ако бойците на „Аквитания“ я заловят, наркотиците, вкарани в тялото й, щяха да разкрият информация, подписваща смъртната й присъда. Предупреди я за това и отчаяно му се прииска да хвърли мост над бездната помежду им, да я прегърне и да й каже колко се ненавижда, че прави това, което смята за свой дълг. Но не помръдна от мястото си, очите й го възпираха. Тя преценяваше и премисляше нещата за себе си.
— Понякога — тихо започна Вал, — когато ти имаше кошмари или пиеше повече, говореше за този Делавейн. Започваше да трепериш, затваряше очи и от време на време крещеше. Толкова мразеше този човек. Винаги си се страхувал до смърт от него.
— Той причини много смърт, ненужна смърт.
— Не е ли възможно да… да пренасяш чувствата си?
— Ако смяташ така, ще те закарам до „Амстел“ и утре сутринта можеш да си пред триножника си. Не съм луд, Вал. Всичко, което се случва, е реалност.
— Добре, добре. Длъжна бях да попитам. За разлика от мен ти не знаеш как изглеждаха нощите, в които те преследваха кошмари. Тръшкаше се в леглото или се напиваше до безпаметност.
— Не беше много често.
— Вярно, но когато се случваше, наистина се връщаше там и страдаше.
— Тъкмо затова се свързаха с мен… завербуваха ме в Женева.
— И онзи Фаулър или Холидей е знаел точно какви думи да използва. Твоите собствени.
— Фицпатрик му е дал тази информация. И освен това смяташе, че е прав.
— Да, знам, вече ми го каза. Какво според теб се е случило с него? С Фицпатрик.
— Все се мъча да измисля причина, поради която биха го оставили жив. Но не мога. За тях той е по-опасен от мен. Работил е в коридорите, които те сега подкопават. Ориентиран е в разпоредбите на Пентагона и разрешенията за износ толкова добре, че може да ги закове. Убили са го.
— Харесваш го, нали?
— Да. Беше бърз и далновиден. Имаше и страхотно въображение, което не се боеше да пуска в ход.
— Прилича ми на човека, за когото бях омъжена — нежно рече Вал.
Конвърс за миг задържа погледа си върху нея.
— Ако се измъкна жив от тази история, макар че доста се съмнявам, ще ги потърся. Ще разбера кой го е направил, кой е дръпнал спусъка. Няма да има съдебен процес, няма да има свидетели на защитата и обвинението, няма да има смекчаващи вината обстоятелства. Ще бъдем само аз и оръжието.
— Не ми е приятно да слушам това, Джоел. Винаги съм се възхищавала от принципите ти. Бяха непоклатими като преклонението ти пред закона.
— Това е минало. Забрави го. Да говорим за настоящето.
— Има толкова много неща, които можеш да отречеш! Обвиненията срещу теб са само думи! Казах същото и на Лари — заявяват, че си бил тук или там, направил си това или онова, но ти не си бил там, където твърдят, и не си направил това, което внушават! Та ти си адвокат, Конвърс. За Бога, стани и се защитавай!
— Не разбираш ли, че няма да мога да се добера до нито една съдебна зала? Където и да се покажа, някой вече ще ме причаква, за да ме убие дори с цената на собствения си живот. Идеята ми беше да използвам плика с досиетата и информацията, която се съдържаше в тях и която би могла да се получи само от правителствени източници. Това значи, че някъде във Вашингтон имам съюзници. С помощта на всичко това можех да се свържа с хора, които познавам, и с подкрепата на Нейт да се опитам да ги накарам да ме изслушат, да се убедят, че не съм луд. Но без плика дори Нейт не може да ми помогне. Освен това ще настоява да се придържам към законния ред — да се предам, пък той да ми осигури защита. Няма такава, поне срещу тях. Те са в посолства и военноморски и сухопътни бази, в Пентагона, в полицейските отдели, в Интерпол и в Държавния департамент. Те са пияни старици и редовни пътници с дипломатически куфарчета по влаковете, не знаеш кои са, но са навсякъде. И не могат да си позволят да ме оставят жив.
— Мат — тихо рече Вал.
— Мат — съгласи се Конвърс.
— Значи трябва да намерим някой друг.
— Какво?
— Човек, в чиито думи хората, с които искаш да се свържеш, ще се вслушат. Някой, чието участие може да принуди онези от Вашингтон, които са те вербували в Женева, да се покажат.
— Кого имаш предвид? Йоан Кръстител?
— Не е Йоан, а Сам. Сам Абът.
— Сам? Онази нощ в Париж мислих за него! Как се…
— И аз като теб имам много време за мислене. В Ню Йорк, в самолета, снощи, след като се срещнах с леля си в Берлин.
— С леля си ли?
— Ще стигна и дотам… Знаех, че ако си жив, трябва да има причина да се укриваш, вместо на висок глас да отречеш всички нелепости, които се разпространяват за теб. Нещо не се връзваше, такова поведение не е типично за теб. Ако пък те бяха убили или заловили, щеше да го пише на всички първи страници. Тъй като не видях и не чух подобно нещо, реших, че си жив. Но защо бягаш и се криеш? Тогава си помислих: „Боже мой, щом Лари Талбът не му вярва, кой би му повярвал?“ А щом Лари не ти вярва, значи и хората около него, всичките ти приятели и „връзки“ са били обработени и убедени, че си откаченият убиец, за когото говори цяла Европа Никой не би поискал да се застъпи за теб. От друга страна, аз съм ти бивша съпруга и думата ми не тежи, трябва ти влиятелен човек… Тъй че се постарах да си припомня хората, за които си ми говорил, всичките ни познати. И започна да изниква едно име. Сам Абът. Понастоящем бригаден генерал Сам Абът.
— Сам Мъжагата — Джоел одобрително поклати глава. — Свалиха го три дни след мен и ни местиха заедно от лагер в лагер. Веднъж попадна в съседна килия и си думкахме по стената, но ме преместиха. Прав беше, че остана във Военновъздушните сили. Знаеше, че там му е мястото.
— Има изключително високо мнение за теб. Каза, че си допринесъл за духа на пленниците повече от всеки друг в лагерите и че последното ти бягство е вдъхнало надежда на всички.
— Не е вярно. Аз просто бях бунтар, който можеше да си позволи да рискува. И той би могъл да направи всичко, което направих аз, но беше офицерът с най-висок чин. Знаеше, че ако опита, ще има масови наказания. Успяваше да сплоти хората, за разлика от мен.
— Той твърдеше друго. Смятам, че не харесваш съпруга на сестра си именно заради него. Помниш ли, когато Сам дойде в Ню Йорк и ти се опита да го сватосаш с Джини? Вечеряхме четиримата в онзи скъп ресторант.
— Джини го изплаши до смърт. След това Сам ми каза, че ако Джини е била начело на командването в Сайгон, градът никога нямало да падне. Не искаше да продължи тази война до края на живота си.
— А ти се размина с един мечтан зет — Валери се усмихна, но скоро усмивката й угасна. — Мога да се свържа с него, Джоел. Ще го открия и ще му разкажа всичко. И най-вече, че си не по-луд от него. Че си бил манипулиран от хора, които не познаваш, които са те излъгали, за да свършиш работата, която те не могат или не смеят да извършат.
— Не е справедливо — отсече Конвърс. — Ако започнат да ровят около Пентагона и Държавния департамент, ще има ред фатални и смъртоносни инциденти… Не, те са прави. Всичко трябваше да започне оттук и да се проследи в обратна посока. Това е единственият начин.
— Щом можеш да говориш така след всичко, което си преживял, значи си с повече здрав разум от всички ни. Сам ще го разбере. Той ще помогне.
— Би могъл — бавно и замислено изрече Джоел и откъсна още една тревичка. — Ще трябва да е много предпазлив, не бива да използва обичайните канали, но би могъл да успее. Преди три-четири години, след като се разделихме, той разбрал, че съм във Вашингтон за няколко дни, и ми се обади. Вечеряхме заедно, след това пийнахме и той прекара нощта на дивана в хотелската ми стая. Разговаряхме много. Аз — за себе си… и за теб, Сам — за последните си неприятности.
— Значи още сте близки, това не е било много отдавна.
— Не това е мисълта ми. Става дума за работата му. Беше продрал земята да влезе в една програма на НАСА, но го бяха отхвърлили. Заявили, че е прекалено ценен на мястото, на което е в момента. Той е несравним във въздушните маневри. Достатъчно е само да погледне един самолет, и може да каже възможностите му. Бяха го поканили във Вашингтон като консултант на Агенцията по национална сигурност. Работата му беше да оценява възможностите на новото съветско и китайско оборудване. Работеше в Ленгли и даваше преценка за снимките, донесени от агенти. Познава хората, с които трябва да се свържа, работил е с тях.
— Предполагам, че имаш предвид тайните служби.
— Не само тях. И хората, обучени да премахват мръсници като Делавейн тихомълком, с помощта на методи, за които ние с теб не сме и чували — наркотици, проститутки и малки момченца. Тях трябваше да вкарат в играта от самото начало! Без Женева, без мен. Те убиват, когато това е полезно, и оправдават убийството, защото е в интерес на страната. И като си помисля само как негодувах срещу тях, как адвокатът правдолюбец у мен настояваше да им се потърси сметка. Е, господин Наивникът се промени… Когато традиционната медицина не помага, болестта трябва да се задуши, без да се подбират средства.
— Смятах, че ненавиждаш фанатиците.
— Така е.
— Значи Сам — каза Валери. — Утре тръгвам обратно и ще го открия.
— Не — възрази Конвърс. — Искам да тръгнеш още тази вечер. Още ли носиш паспорта си в чантата?
— Разбира се. Но трябва…
— Не искам да се връщаш в „Амстел“. Трябва да се махнеш от Амстердам. В дванайсет без четвърт има полет на KLM до Ню Йорк.
— Но нещата ми…
— Не си струва да се връщаш за тях. Когато се прибереш, ще се обадиш в хотела. Ще ти пратят целия багаж по пощата.
— Сериозно ли говориш?
— Никога не съм бил по-сериозен. Трябва да знаеш истината за Рьоне. Не беше убит, защото сме се срещали в Париж. Но преди четири дни му се обадих и той ми повярва. Застреляха го, защото ме прати в Амстердам да се срещна с човек, който можеше да ме качи на самолета за Вашингтон. Както и да е, това вече няма значение. Но ти не си без значение. Дойде тук и ме откри, а хората, които ме търсят из целия град, скоро ще научат това, ако вече не го знаят.
— Пред никого не съм споменавала, че отивам в Амстердам — прекъсна го Валери. — Нарочно съобщих в „Кемпински“, че се връщам направо в Ню Йорк.
— Имаше ли резервация за самолета?
— Естествено. Просто не се появих.
— Добре, но не е достатъчно. Хората на Делавейн си знаят работата. Лайфхелм има връзки на всяко летище и контролно-пропусквателен пункт в Германия. Ще разберат. Тази вечер ги надхитрихме, но втори път няма да можем. В „Амстел“ вече те чака някой немец, най-вероятно в стаята ти. Искам да мисли, че ще се върнеш там.
— Ако някой реши да отиде в стаята ми, го чака истински шок.
— Какво искаш да кажеш?
— Там вече има човек. Един старец с добра памет, който е получил инструкции, които не бих желала да повтарям.
— Дело на леля ти?
— За нея съществува само черно и бяло. Този е враг, онзи не е. А всеки, който иска да причини зло на племенницата й, е голям враг. Не познаваш тези хора, Джоел. Живеят с миналото и нищо не забравят. Вече са стари и далеч не са това, което са били навремето, но помнят защо са правили всичко. За тях животът е прост. Добро и зло. Обвити са в спомените си. Оттогава не им се е случило нищо по-важно. Струва ми се, че с радост биха предпочели да се върнат в онези дни с всичкия им ужас.
— Но все пак какво каза на леля си за мен? След всичко разтръбено по вестниците и телевизията тя съгласи ли се с теб? Не ти ли зададе въпроси? Нима фактът, че си й племенница, беше достатъчен?
— О, не, зададе ми много конкретни въпроси и аз им отговорих. Това е достатъчно.
— Добре… Тръгваш ли тази вечер?
— Да — кимна Валери. — Сутринта мога да свърша много повече неща в Ню Йорк, отколкото тук. От всичко, което ми каза, е ясно, че всеки час е от значение.
— Благодаря ти… Може би няма да се свържеш лесно със Сам. Нямам представа къде е, а службите не са много отзивчиви, когато жена търси офицер с висок чин. Могат да възникнат усложнения — любовни връзки в чужбина, дете, за което не подозира. Затова са особено бдителни.
— Тогава няма да питам къде е. Ще кажа, че съм му роднина, която той е търсил, но съм била в чужбина, тъй че ако иска да ми се обади, следващите двайсет и четири часа ще бъда в еди-кой си хотел. Не могат да не предадат подобно съобщение на един генерал.
— Вярно — съгласи се Джоел, — но ако оставиш името си, рискуваш много.
— Ще използвам вариант, който ще разпознае — Валери примигна, загледана в земята. — Например Паркет. Под, дърво, нещо, свързано с Шарпантие, което значи дърводелец. Ще прибавя Върджиния, тъй че да си спомни за Джини. Върджиния Паркет. Той ще се сети.
— Вероятно. Но това значи, че и други може да се сетят. Като не се прибереш тази нощ, Лайфхелм ще провери по всички летища и ще те пресрещнат на „Кенеди“.
— Но ще ме изгубят на „Ла Гуардия“. Ще отида в мотела, където отсядам, когато ходя до Бостън. Ще се регистрирам и ще изчезна, без да разберат.
— Много си съобразителна.
— Казах ти, че е наследствено, слушала съм толкова истории… А ти?
— Ще остана невидим. Вече съм доста добър, а и мога да си купя всичко необходимо.
— Колкото повече пари харчиш, толкова по-видима диря оставяш. Ще те открият. И ти трябва да напуснеш Амстердам.
— Е, мога да се промъкна през две-три граници и да кацна в стария си апартамент в „Жорж V“ в Париж.
— Не е време за шеги.
— Не се шегувам. Освен това ще искам отделна тоалетна и баня, каква да е баня. Стаите, в които отсядам сега, не фигурират и в най-езотеричните туристически справочници.
— Сега мога да ти кажа — личи си, че не си се къпал Бог знае откога.
— Пази се от жена, която недоволства от личната хигиена на мъжа си.
— Стига, Джоел, не съм ти жена… Трябва да намерим начин да се свържа с теб.
— Чакай да помисля, и аз съм станал много изобретателен. Ще измисля нещо.
— Вече съм го измислила — твърдо го прекъсна Вал. — Преди да тръгна насам, говорих с леля си.
— От твоята къща ли?
— От хотел в центъра на Ню Йорк, където се регистрирах под друго име.
— Значи наистина си мислила за телефона си.
— Не като теб. Казах й какво се е случило според мен и какво възнамерявам да правя. Снощи дойде при мен в Берлин. Страхотно се развихри, можела да направи това, можела да направи онова, но всичко се сведе до факта, че ще ти помогне. Ще те крие. Други хора също.
— В Германия?
— Да. Тя живее в провинцията, в покрайнините на Оснабрюк. Там е най-сигурно за теб, последното място, където онези ще се сетят да те търсят.
— Но как ще се върна в Германия? Достатъчно трудно я напуснах! Дори да оставим настрана хората на Делавейн, снимката ми виси по всички граници.
— Днес следобед, след като ми се обади, говорих с Хермионе от автомат. Тя беше при приятелка. Веднага се зае да организира нещата и когато пристигнах преди няколко часа, на летището ме посрещна възрастен мъж, същият, при когото ще отседнеш довечера. Не го познаваш, но си го виждал, караше велосипед по „Музеумплайн“. Заведе ме в къща на „Линденграхт“, откъдето трябваше да се обадя на леля. Телефонът беше „unberuhrt“, чист, неподслушван.
— Божичко, наистина живеят в четирийсетте години.
— Е, малко неща са се променили, нали?
— Май да. И какво ти каза?
— Само инструкции за теб. Утре привечер ще отидеш на „Сентраал“ в Амстердам и ще застанеш до информационното гише. Към теб ще се приближи жена, ще те поздрави и ще заяви, че сте се виждали в Лос Анжелис. Тя ще ти даде плик. Вътре ще има паспорт, писмо и билет за влак.
— Паспорт ли? Как така?
— Трябваше им само снимка. Сетих се за това, когато оставих баща ти на нос Ан.
— Сетила си се?
— Казах ти, цял живот съм слушала истории за подвизите им. Как са спасявали евреи, цигани и парашутисти, като са ги извеждали в неутрални страни. Фалшиви документи, снимки, изпипвали са всичко до съвършенство.
— И ти си донесла моя снимка?
— Логично. И Роджър мислеше така. Не забравяй, че и той е участвал във войната.
— Логично…
— Да. Намерих една снимка в албума. Помниш ли, когато ходихме на Вирджинските острови и ти изгоря първия ден?
— Естествено. Накара ме да сложа вратовръзка за вечеря, а вратът страшно ме болеше.
— Исках да ти дам урок. Снимката е направена съвсем отблизо, за да личат всички последствия от изгарянето.
— Но лицето е моето, Вал.
— Снимката е правена преди осем години и изгарянето е омекотило чертите ти. Ще свърши работа.
— Не трябва ли да знам още нещо?
— Ако те спрат и заразпитват, вероятно ще те заловят. Но леля ми смята, че вероятността не е голяма.
— Защо е толкова уверена?
— Заради писмото. В него пише с какво се занимаваш.
— И какво е то?
— Пътуването до лобните места на евреите през войната — Берген-Белзен и Аушвиц в Полша. Написано е на немски и ще го показваш на всеки, който те спре, защото говориш само английски.
— Но защо…
— Ти си свещеник — прекъсна го Валери. — Пътуването ти е финансирано от организация в Лос Анджелис, наречена „Християнско-еврейска коалиция за световен мир и покаяние“. Само твърде самоуверен немец би привлякъл внимание върху теб. В чантата нося тъмен костюм с твоя размер, черна шапка, обувки и пасторска якичка. Инструкциите ще бъдат в билета ти. Трябва да вземеш влака за Хановер, където се предполага, че ще се качиш на влака за Селе и на сутринта ще пристигнеш в Берген-Белзен, но когато стигнеш Оснабрюк, ще слезеш от влака. Леля ми ще чака духовника си. Дотогава аз ще съм пристигнала в Ню Йорк и ще търся връзка със Сам.
Конвърс поклати глава.
— Вал, всичко е много впечатляващо, но не ме слушаш. Хората на Лайхелм ме видяха, и то на тази гара. Знаят как изглеждам.
— Видели са бледолик мъж с брада и насинено лице. Тази вечер обръсни брадата.
— И да отида на пластична операция?
— Не, намажи се обилно с лосиона, наречен „Мигновено слънце“, той е под дрехите, които ти нося. Ще направи лицето ти по-тъмно и по-сходно с това на снимката на паспорта, а ще покрие и белезите, няма да личат толкова. Черната шапка и свещеническата якичка ще се погрижат за останалото.
— Помниш ли, когато падна, удари се на масата във фоайето и окото ти почерня?
— Бях в паника, на другия ден имах представяне на фирмата. Ти излезе и ми купи грим.
— Купих си същия тази сутрин. Помогна ми.
— Радвам се.
Спогледаха се на осветената от луната нива.
— Съжалявам за всичко, Вал. Бих искал да не беше се забърквала. Трябва да знаеш, че ако имах друг начин за действие, щях да ти го спестя.
— Знам, но за мен това е без значение. Дойдох, защото бях дала обещание пред себе си. Не заради теб. Изживях те, Джоел, повярвай ми… Ще ме закараш на летището, нали?
— Защо въобще ти позволих да си отидеш? — прошепна Джоел повече на себе си, отколкото на нея.
— Стига, Конвърс. С това е свършено. Окончателно.
Гледаше от най-тъмното кътче на паркинга на амстердамското летище „Схипхол“ как самолетът набира скорост по пистата и се издига в небето. Беше спрял пред оживения вход, където Валери слезе, след като му даде листче с адреса, на който трябваше да отседне през нощта. За да е сигурен, че ще се качи на самолета, тя трябваше да излезе от стъклената врата, да си погледне часовника и да се върне вътре. Ако в самолета нямаше свободни места, щеше да мине по алеята за пешеходци и да отиде на краткосрочния паркинг на стотина метра от входа, където той щеше да я чака. Беше излязла, погледнала часовника си и влязла обратно в залата. Изпита едновременно облекчение и куха празнота.
Не свали очи от големия сребрист самолет, докато не се изгуби от поглед. Само мигащите светлинки оставиха траектории в тъмното небе.
Стоеше гол пред огледалото в малката баня в къщата на „Линденграхт“. Колата беше паркирана на около двайсет преки. Предпазливо се бе върнал пеша до къщата. Собственикът на апартамента беше мил старец и говореше разбираем английски, но погледът му се рееше нанякъде и нито веднъж не срещна неговия. Умът му блуждаеше на друго място и в друго време.
Джоел внимателно се избръсна, стоя под душа по-дълго, отколкото беше прилично за гост, и нанесе лосиона по лицето, врата и ръцете си. За секунди кожата му стана бронзова. Новият тен покри белезите и лицето му придоби почти нормален вид. Можеше да изостави огледалните очила, щяха само да привличат вниманието. Изми старателно ръцете и отстрани петната грим от върховете на пръстите си.
Изведнъж настръхна. Някъде зад вратата се чу звънец. Бързо затвори крана и се ослуша. Дишането му стана пресекливо, прикова поглед в пистолета, който беше оставил на перваза на прозореца. Чу го отново. После тишина. След това заговори един-единствен глас — старецът се обаждаше по телефона. Избърса ръце и навлече късата памучна хавлия, оставена върху леглото в безупречно чистата стаичка. Прибра пистолета в джоба, излезе от банята и тръгна по тъмния тесен коридор към „кабинета“ на стареца. Беше пригодена за целта спалня, пълна със стари списания, няколко книги и вестници, разхвърляни по маси и столове, отгърнати на страниците с най-кървави престъпления. Отделни статии и снимки бяха оградени с червен молив. По стените имаше гравюри и снимки на отдавна отминали бойни постижения, включително трупове, застинали в различни пози. По някакъв неуловим начин стаята напомни на Конвърс за „Л’Еталон Блан“ в Париж, само че тук вместо славата на войната присъстваше грозотата на смъртта. Поне е по-честно, помисли си той.
— А, Meneer — възкликна старецът, седнал до телефона в огромно кожено кресло, което обгръщаше крехкото му тяло. — Вие сте в безопасност! Говорих с Кабел. Кабел е псевдоним, natuurlijk. Излязъл е от „Амстел“ и ми докладва какво е направил — въпреки седемдесетте си години холандецът се измъкна от креслото и застана „мирно“ с изпънати костеливи рамене и вкаменено тяло — изкуфял старец, играещ си на войник. — Операция „Оснабрюк“ продължава! — рапортува сякаш пред командира си той. — Както беше съобщено в докладите на нелегалното разузнаване, врагът е инфилтрирал района, но е бил компрометиран.
— Какво е бил?
— Екзекутиран, Meneer. С жица през гърлото, метната откъм гърба. Кръвта остава по дрехите на жертвата, защото вратът се отмята назад. Така няма никакви следи от борба. Кабел е силен за възрастта си — рече старчето и се ухили, а по лицето му плъзнаха хиляди бръчки. Застана „свободно“. — Измъкнал тялото от стаята, завлякъл го до пожарната стълба и надолу по алеята. Оттам влязъл в мазето и го скрил при пещите. Сега е лято и не ги палят, тъй че трупът може да остане там дни наред, докато се размирише.
Конвърс чуваше думите, но мислеше само за една от тях. Компрометиране. На особен език, дошъл от друго време, това означаваше… екзекуция. Екзекуция… убийство… покушение!
Какво бихте казали за компрометирането на някои влиятелни личности в определени правителства? Думи на Лайфхелм.
Няма смисъл. Негови собствени.
Не вземате под внимание фактора време. Натрупване! Бързо ускоряване! Хаим Абрамс.
Велики Боже!, помисли Джоел. Това ли имаха предвид генералите от „Аквитания“? Покушения? Това ли бе причината за яростно-неодобрителните погледи, отправени към израелеца, и внезапната смяна на посоката на разговора от Абрамс: Дреболия… Не съм сигурен дори дали е важна.
Натрупване, бързо ускоряване, един след друг националните лидери щяха да бъдат избивани. Президенти и министър-председатели, министри и влиятелни мъже и жени от политическия спектър щяха да бъдат насилствено отстранени, а в правителствата щеше да настъпи хаос. Всичко щеше да стане в рамките на часове, благоприятният климат беше създаден, денят наближаваше. Покушения!
Трябваше да се върне в Германия. Трябваше да се добере до Оснабрюк и да е там, когато се обадеше Вал. Абът трябваше да бъде информиран.
С окованите си в белезници и вериги ръце, дясната от които беше превързана над лакътя с мръсен бинт, Конъл Фицпатрик се улови за ръба на прозорчето и надникна през решетките към странната бурна дейност, която кипеше на огромния бетонен плац. Че това е казармен плац му стана ясно още на втората сутрин след пленяването му, когато заедно с другите затворници излезе от бетонните бараки за едночасови „разходки“. Думата „бараки“ беше съвсем точна, личеше, че навремето са били част от станция за зареждане на подводници с гориво. Пристаните и машините бяха твърде малки за съвременните атомни чудовища. Нито една „Трайдънт“ не би могла да акостира до бетонните и стоманени кейове, но в миналото, прецени той, базата положително е вършела добра работа на немските подводници.
Сега обаче тя се използваше във вреда на Федерална република Германия и на правителствата на свободните държави по света. Беше тренировъчен център на „Аквитания“, където се уточняваха стратегиите, усъвършенстваха маневрите и извършваха последните приготовления за масираните атаки, които трябваше да доведат военните командири на Делавейн на власт след парализирането на гражданските институции. Всичко се свеждаше до убийства — бързи и брутални, като самият шок от тях щеше да даде допълнителен тласък на вълната от насилие.
Зад прозореца групи от по четирима и петима мъже тичаха една след друга около и сред тълпа от стотина души, които се редуваха да тренират. В края на плаца имаше платформа от бетон, висока два метра, на която бяха наредени манекени — някои прави, други седнали на столове. Бяха мишени. В центъра на всеки облечен гръден кош, „мъжки“ или „женски“, имаше закрепен кръг от непробиваема за куршуми метална мрежа. Зад всеки от тях светеше ярка оранжева лампичка, ясно видима въпреки следобедното слънце. По команда на треньора тя се запалваше. Беше сигнал, че този манекен е мишената. Попадналите в целта куршуми се брояха от електронни устройства с други светлини, монтирани на висока каменна стена над всеки манекен. Червеното означаваше убит, синьото — ранен. Червеното беше приемливо, синьото — не.
Гръмките напомняния по високоговорителите се даваха на девет езика, четири от които Конъл разбираше. Думите бяха едни и същи:
Тринайсет дни до часа нула! Точността е над всичко! Оживяването на мишените е предателство! Алтернативата му е смърт!
Единайсет дни до часа нула! Точността е над всичко!…
Осем дни до часа нула! Точността е…
Членовете на екипите от убийци стреляха по мишените, пръскаха изкуствени черепи, гърди и стомаси се разхвърчаваха на части. Понякога стреляха поединично, друг път — едновременно. Всяко „убийство“ биваше приветствано с буйни крясъци, а мъжете изтичваха в тълпата и се стопяваха в нея. От редиците на зрителите веднага се формираше нов екип и следваше поредното опитно покушение. И така час подир час, тълпата ревеше одобрително при всяко „убийство“, оръжията се пълнеха отново за следващите нападения. Всеки двайсет минути, когато редицата от манекени биваше направена на парчета, се слагаха нови глави и тела. Липсваха само реките от кръв и масовата истерия.
Ядосан и безсилен, Конъл раздалечи окованите си китки и опъна с всичка сила здравата верига, докато ръждясалите кръгли окови се впиха в плътта и оставиха белези върху китките му. Нищо не можеше да направи, нямаше начин да се измъкне! Знаеше тайната на „Аквитания“, доказателството за крайната им цел беше пред очите му. Масови убийства на политически фигури в девет различни страни, и то след осем дни!
Извърна се от прозореца с болки в ръцете и смъдене в китките. Огледа пълната със затворници барака — четирийсет и трима мъже се бореха за живота си, но бързо отпадаха. Много от тях лежаха неподвижно по наровете, други гледаха отчаяно през прозорците, трети тихичко си говореха, скупчени до голите стени. Всички бяха оковани като него. Катастрофално малките дажби храна и дългите брутални периоди на „упражнения“ бяха отслабили телата и умовете им. Шепнейки помежду си, бяха дошли до няколко погрешни извода за целта на тъмничарите си, но причината за затворничеството им убягваше. Бяха част от стратегия, която не можеха да проумеят. Конъл се беше опитал да им обясни, но срещаше безизразни погледи и неразбиране.
Няколко неща бяха сигурни. Първо, всички бяха офицери със среден до висок чин. Второ, бяха ергени или разведени, без деца или близки, които биха наложили поддържането на постоянна връзка. И на последно място, всички бяха в нормалните летни отпуски и само двама — Конъл и още един, бяха в отпуск поради неотложни обстоятелства. Сходствата бяха очебийни, но какво означаваха?
Имаше една следа, която би довела до някакво обяснение. През ден, през два носеха на затворниците пощенски картички от най-различни места — курорти в Европа и Северна Америка, и ги караха да пишат под диктовка текстове до специални хора, които познаваха — все техни колеги офицери в казармите или базите, от които бяха взели отпуск. Посланията бяха едни и същи: „Забавлявам се чудесно, бих искал и ти да си тук, заминавам за…“ Отказ да се напишат тези баналности означаваше лишаване от и без това оскъдната дажба храна и извеждане на плаца, където трябваше клекнали да тичат колкото могат по-бързо с насочен в тях пистолет, докато припаднат.
Помежду си бяха постигнали съгласие, че полугладното състояние, в което ги поддържаха, не е случайно. Всички бяха обучени, компетентни офицери. В нормална физическа и психическа кондиция такива хора можеха да направят опит за бягство или поне да създадат сериозни безредици. Това беше единственото, което разбираха. Всички с изключение на Конъл се намираха там от двайсет и два до максимум трийсет и четири дни. Намираха се в концентрационен лагер на някакво крайбрежие, без да знаят престъпленията си — истински или измислени от тъмничарите им.
— Que pasa?80 — попита затворник от Мадрид на име Енрике.
— Отвън избиват манекени и си представят, че всеки точен изстрел ги прави герои, мъченици или и двете — отвърна Фицпатрик, като кимна към прозореца.
— Лудост! — възкликна испанецът. — Пълна лудост! Какво постигат с това? Защо е това безумие?
— След осем дни ще избият много важни хора. Ще го направят по време на някакво международно честване, празник или нещо подобно. По дяволите, какво ще има след осем дни? Имаш ли представа?
— Аз съм само майор от гарнизона в Сарагоса. Пиша рапорти за баските и чета романи. Какво мога да знам за подобни събития? Каквото и да е, няма да стигне до Сарагоса. Варварско място, но съм готов да ме разжалват, за да се върна там.
— Vite! Contre la muraille!
— Schnell! Gegen die Mauer!
— Бързо! До стената!
— Fa presto! Contro il muro!
Четирима пазачи нахлуха през вратата на бараките, последваха ги други и закрещяха същата команда на други езици. Беше внезапна проверка на белезниците и оковите, провеждаше се безразборно по всяко време на деня и нощта. Най-слабото доказателство, че някой затворник се е опитвал да счупи или отхлаби веригата си, или да претрие белезниците в бетона, водеше до незабавни наказания като тичане гол до припадък, за предпочитане в дъждовно време, и лишаване от храна и вода най-малко трийсет и шест часа. От четирийсет и тримата двайсет и девет, между които най-силните, бяха понесли това наказание, някои по два-три пъти, докато бяха останали без сили. Конъл беше минал само веднъж по този път благодарение на двуезичния си пазач италианец, който, изглежда, оцени факта, че неговият americano си е направил труда на научи italiano. Беше от Генуа — зъл циник, бивш парашутист и вероятно осъждан, който наричаше себе си парий, но предричаше, че ще си каже думата, когато получи възнаграждението за работата си. Но като повечето хора от тази част на света, инстинктивно откликваше, когато някой чужденец похвалеше bella Italia, bellissima Roma.
От кратките им, проведени шепнешком разговори Конъл беше научил каквото знаеше сега, юридическият му ум работеше на ниво недоволен клиент. Беше натискал същите бутони, с които често боравеше и преди.
— Какво толкова ще ти дадат? Те знаят, че си боклук!
— Обещаха ми. Плащат ми много пари да уча другите на това, което знам. Без хора като мен, като много от нас тук, те няма да успеят.
— В кое?
— Те ще кажат. Аз съм само, както казваш, наемник.
— И са те наели да ги учиш да убиват?
— И след това да избягат, без да ги заловят. Такъв е животът, животът на много от нас.
— Но можеш да загубиш всичко.
— Повечето от нас не притежават нищо. Бяхме използвани и захвърлени.
— Те ще направят същото.
— Тогава пак ще убиваме. Имаме опит.
— Ами ако враговете им намерят това място?
— Няма. Не могат.
— Защо?
— Намираме се на остров, за който всички са забравили.
— Те го знаят.
— Не може да бъде! Не прелитат самолети, не идват кораби. Щяхме да ги забележим.
— А защо не помислиш за това, което е било тук?
— Какво искаш да кажеш?
— Подводници. Могат да обградят острова.
— Ако това беше вярно, americano, онзи… как се казваше… custode…
— Началникът на лагера.
— Той ще вдигне всичко във въздуха. Всичко ще се превърне в fumo… в дим, нищо няма да остане. Това е част от нашия contratto, ние разбираме.
— Началникът е големият немец с късата, посивяла коса, нали?
— Стига приказки. Изпий си водата.
— Имам сведения за теб — прошепна Конъл, докато пазачът проверяваше белезниците и веригите му. — Информация, която ще ти гарантира огромно възнаграждение и може би ще запази живота ми.
— Каква информация?
— Не тук. Не сега. Няма време. Ела довечера, всички са толкова изтощени, че заспиват, преди да се доберат до наровете си. Ще остана буден. Ела да ме вземеш, но сам. Няма да искаш да делиш, нали?
— Главата ми да не е пълна с zucchini? Да дойда сам в барака, пълна с осъдени?
— Какво можем да ти сторим? Какво мога да ти сторя аз? Ще те чакам до вратата, ще я отвориш и аз ще изляза. Пистолетът ти ще бъде насочен в главата ми. Не искам да умирам, нали затова преговарям с теб?
— Въпреки това ще умреш… Дано отидеш при Бога.
— Ти си глупак, buffone! Можеш да спечелиш цяло състояние вместо куршум в гърдите.
Италианецът погледна предпазливо Фицпатрик, а после другите. Проверката беше почти приключила.
— За да го направя, трябва да знам повече от това, което ми каза.
— Двама от пазачите са предатели — прошепна Конъл.
— Che cosa?
— Другото ще научиш през нощта.
Фицпатрик лежеше на нара в мрака и чакаше, вслушваше се в стъпките. Лицето му се обливаше в пот от притеснение. Около него гладните, физически измъчени мъже стенеха в съня си. Избута назад в съзнанието собствената си болка, трябваше да обмисли други неща. Ако можеше да се добере до водата, белезниците щяха да го забавят, но не и да го спрат, можеше да плува с една ръка почти безкрайно и някъде по крайбрежието, далече от „тази част на острова“, щеше да намери плаж или пристанище, където да изпълзи. Не му оставаше нищо друго, длъжен бе да опита. Трябваше да се погрижи италианският му приятел да не вдигне тревога.
Резето на вратата тихичко се отваряше! Погълнат от мислите си, не беше чул стъпките. Стана безшумно и тръгна на пръсти по пътеката между наровете, като държеше веригата опъната. Не можеше да си позволи и най-малкия шум, защото някои затворници при най-леко смущение започваха да буйстват от кошмари. Стигна до вратата и почувства, че трябва сам да я бутне, а не да чака да му я отворят. Пазачът щеше да стои на крачка разстояние с насочен пистолет.
Така и беше. Италианецът махна на Конъл с оръжието да мине напред, застана отстрани до вратата и пусна резето. Посочи напред с дулото. След минута двамата стояха в сенките пред бараките, старата станция за зареждане на подводници с гориво едва се виждаше в мрака, вълните на океана се разбиваха в подпорите на пристана.
— Да поговорим — рече пазачът. — Кои са тези предатели и защо трябва да ти вярвам?
— Искам да ми обещаеш, че ще докладваш на началниците си, че аз съм ги предал. Няма да чуеш нито дума, преди да ми обещаеш!
— Да обещая ли, americano? — италианецът тихичко се засмя. — Много добре, amico, обещавам.
Ниският циничен смях на пазача трая няколко секунди. Конъл рязко замахна с веригата и я стовари върху оръжието му, хвана с дясната си ръка дулото и го изви, докато пистолетът отхвръкна на тревата. Вдигна веригата, ритна пазача в чатала, удари го в лицето с тежките брънки и заби белезниците в черепа му. Очите на италианеца се разшириха, затвориха се и той припадна. Фицпатрик клекна и се огледа, за да се ориентира.
Това, което му трябваше, се намираше точно срещу него — стар пристан за подводници. Дългият му кей се простираше навътре в морето. Стана и затича. Въздухът го опияняваше, бризът му подсказваше да тича все по-бързо. От свободата го деляха секунди.
Хвърли се от кея във водата, знаеше, че ще намери сили да направи всичко, да плува до края на света! Беше свободен!
Внезапно от всички страни го заслепиха прожектори. Наоколо заплющя градушка от куршуми, водата направо закипя, въздухът над главата му свистеше, но нито един не го улучи и не пръсна черепа му. В нощта екнаха думи от високоговорител:
— Затворник номер четирийсет и три, имаш голям късмет, че все още може да ни потрябваш. В противен случай трупът ти щеше да нахрани рибите в Северно море.
Джоел влезе от ярката слънчева светлина в пещероподобната зала на гара „Сентраал“. Тъмният костюм и черната шапка му бяха по мярка, свещеническата яка и обувките го стискаха, но в рамките на поносимото, а куфарчето беше пречка, която можеше да захвърли по всяко време, въпреки че допълваше външността му. Вървеше предпазливо и отваряше очи за всяко внезапно движение, колкото и незначително да беше. Всеки момент очакваше да види срещу себе си тичащи мъже с преизпълнени от целеустременост и готовност за убийство очи.
Не се появиха, но дори и да бяха, щеше да изпита известна утеха при мисълта, че е направил всичко възможно. Беше написал най-подробния доклад в юридическата си кариера със старателно четлив почерк. Подреди материала, като приведе всички факти, които подкрепяха преценките и предположенията му. Беше си припомнил най-важното от досиетата, за да придаде достоверност на заключенията си. По отношение на личните си преживявания и преки наблюдения беше претеглил всяка дума и съкратил всичко, което можеше да прозвучи прекалено емоционално, а останалото беше оформил с хладнокръвната обективност на здрав юридически ум. Привърши писането преди един час и пъхна страниците в голям плик, предоставен му от стареца, който обеща, че ще го пусне в Дамрак, след като остави Конвърс на гарата. Адресира го до Нейтън Саймън.
— Пастор Уилкрайст! Нали сте вие?
Конвърс усети докосване по лакътя и се обърна. Видя, че пискливият поздрав идва от висока, леко прегърбена жена, наближаваща осемдесетте. Живи очи господстваха над мъдрото й лице, на главата си носеше монашеска шапка, слабото й тяло беше облечено в черна роба.
— Да — отвърна стреснат той. — Здравейте, сестро.
— Виждам, че не ме помните, отче — възкликна жената с тежък акцент. — Не, не се преструвайте, виждам, че нямате представа коя съм!
— Бих се сетил, ако говорите по-тихо, сестро — Джоел говореше меко, наклони се към нея и наложи усмивка на лицето си. — Привличате внимание, госпожо.
— Вярващите винаги се поздравяват така — рече доверително старицата с широко отворени и прями, прекалено прями очи. — Искат да изглеждат нормални.
— Дали да не отидем нататък и да не си поговорим тихичко? — Конвърс взе жената под ръка и я поведе през тълпата към една от вратите. — Имате ли нещо за мен?
— Откъде сте?
— Как откъде съм? Какво искате да кажете?
— Знаете правилата. Трябва да съм сигурна.
— В какво?
— Че вие сте мъжът, с когото трябва да установя връзка. Не мога да рискувам да попадна на подставено лице или на друг човек. Ние не сме глупаци, Meneer. И така, откъде сте? Отговаряйте бързо! Дори колебанието е лъжа.
— Почакайте малко! Казали са ви да се срещнете с мен тук, дали са ви описанието ми. Какво повече искате?
— Да разбера откъде сте.
— Колко загорели на слънцето свещеници очаквате да видите до информационното гише?
— Не са голяма рядкост. Казвали са ми, че някои свещеници плуват, други играят тенис. Самият папа някога е карал ски под планинското слънце! Виждате, че съм добра католичка, знам тези неща.
— Дали са ви описание! Отговарям ли на него?
— Всички сте еднакви. Миналата седмица отчето, при което се изповядах, не беше добър човек. Каза ми, че имам твърде много грехове за възрастта си и че го чакат други хора. Не беше търпелив Божи човек.
— И аз не съм.
— Всички сте еднакви.
— Моля ви — Джоел погледна дебелия, тесен плик в ръцете на жената, знаейки, че ако й го вземе насила, ще закрещи. — Знаете, че трябва да стигна до Оснабрюк!
— А, значи сте от Оснабрюк? — „монахинята“ притисна плика до гърдите си, тялото й се прегърби още повече в защита на святата вещ.
— Не, не съм от Оснабрюк! — Конвърс се опита да си спомни думите на Вал. Свещеник на поклонение… в Аушвиц и Берген-Белзен… от… — … от Лос Анжелис! — прошепна прегракнало той.
— Ja, goed! От коя държава!
— Боже мой!
— Wat?
— Съединените американски щати.
— Goed! Заповядайте, Meneer — старицата му подаде плика с мила усмивка. — Трябва да вършим работата си добре. Вървете с Бога, сподвижнико… Харесва ми да нося този костюм. Бях актриса, знаете. Не мисля да го връщам. Всички ми се усмихват, а един господин спря и ми даде петдесет гулдена.
Старицата се отдалечи, обърна се, усмихна се отново и дискретно му показа шише с уиски, което измъкна изпод монашеските си одежди.
Не знаеше дали перонът е същият, но страховете му не бяха се променили отпреди двайсет и четири часа, когато пристигна в Амстердам. Появи се в града като неугледен работник с брада и бледо, изподрано и насинено лице. Напускаше го като свещеник — изправен, гладко избръснат и загорял. Човек, подходящо облечен за поклонение. Яростният адвокат от Женева и заловеният будала от Бон бяха изчезнали. Останал бе преследваният звяр, който, за да оцелее, трябваше да надуши ловците, преди те да го забележат. Беше научил този урок още преди осемнайсет години, когато зрението му беше по-остро, а тялото — по-издръжливо. Сега трябваше да ги компенсира с други качества, които беше развил, а всички те се свеждаха до способността да се съсредоточава, без да му личи. Затова именно забеляза мъжа.
Стоеше до бетонната колона на перона и четеше в мъждивата светлина неразгърнато разписание на влаковете. Конвърс го обхвана с поглед, точно както обхващаше почти всички наоколо, но след секунди го погледна повторно. Имаше нещо странно и противоречиво. Човек можеше по редица причини да отиде встрани от добре осветения вагон, за да прочете разписанието, но едва ли можеше да разчете дребния шрифт, без да присвие очи, като небрежно го държи ниско, до кръста си. Все едно да четеше телефонния указател в кола, спряла поради задръстване в тунела „Линкълн“.
Конвърс продължи по перона и се приближи до двете отворени врати, които обозначаваха, че единият вагон свършва и започва следващият. Умишлено закачи куфара си в щръкнала дръжка на прозорец, препъна се и се извини на двойката, която вървеше зад гърба му. Вежливо им даде път, а те, като видяха якичката му, се усмихнаха и кимнаха. Но докато стоеше с лице към тях, очите му не се отделяха от мъжа до колоната. Още стискаше разписанието, но беше започнал да се съсредоточава върху Джоел. Това му стигаше.
Конвърс влезе през втората врата, походката му отново стана спокойна, но в момента, в който се скри от очите на мъжа до колоната, се втурна към вътрешността на вагона. Спъна се, падна на пода до първата седалка и отново се извини на хората зад гърба си — духовник, несвикнал да носи багаж. Погледна през прозореца покрай пътниците, които най-напред обърнаха внимание на якичката му, а после го погледнаха в лицето.
Човекът до колоната беше хвърлил разписанието и бясно ръкомахаше. След секунди към него се присъедини още един, размениха си набързо няколко думи и се разделиха. Единият отиде към предната врата на вагона, а другият — към вратата, от която се качи Джоел.
Откриха го. Намираше се в капан.
Валери плати на шофьора, излезе от таксито и благодари на портиера, който я поздрави. В продължение на два часа беше направила две хотелски резервации, за да прикрие следите си. Беше взела такси от летище „Кенеди“ до летище „Ла Гуардия“, купи си билет до Бостън за сутрешната совалка и се регистрира в мотела до летището под името Шарпантие. Половин час по-късно напусна мотела. Беше платила предварително на шофьора да я прибере от страничния изход, след коте се бе обадила в един хотел в Манхатън да разбере дали може да направи резервация по това време. Можеше. Хотел „Сейнт Риджис“ щеше да запази стая за госпожа Де Пина, пристигнала по спешна работа от Тълса, щата Оклахома.
Вал беше купила от денонощния магазин на летище „Схипхол“ пътна чанта, която напълни с тоалетни принадлежности и някои леки дрехи. Беше разгарът на лятото и щяха да й свършат работа. Освен това щеше да има багаж, който да покаже на митницата.
Регистрира се на рецепцията, като даде адрес „Чериуд Лейн“, но без номер, припомни си го от детството си в Сейнт Луис. И името Де Пина — така се казваше една съседка, изплува оттам.
В стаята включи радиото на новините и започна да разопакова багажа. Съблече се, взе душ, изпра бельото си и се намъкна в огромна тениска. И това й беше навик, тениските отдавна бяха заменили хавлиите и нощниците в къщата на нос Ан.
Устоя на изкушението да поръча чай в стаята — в три часа през нощта положително щеше да привлече вниманието към жената в стая 714. Седна на стола и разсеяно се загледа през прозореца. Съжали, че беше спряла да пуши — една цигара щеше да я накара да върши нещо, докато мислеше, а имаше какво да обмисля. Трябваше и да си почине, но не преди да организира действията си. Огледа стаята и спря очи на чантата, оставена на нощната масичка. Поне беше богата. Джоел настоя да рискува да пренесе през границата повече от разрешените пет хиляди долара. Беше навила на руло двайсет петстотиндоларови банкноти и ги беше мушнала в сутиена си. Беше прав, не можеше да използва кредитните си карти или нещо друго на нейно име.
На лавицата под масичката видя два телефонни указателя. Седна на крайчеца на леглото и ги взе. На корицата на единия пишеше „Град Ню Йорк. Служебни телефони“, а на другия — „Манхатън“. В левия горен ъгъл имаше отпечатана синя диагонална ивица, която гласеше: „За правителствените учреждения вижте сините страници.“ Имаше откъде да започне. Върна тома със служебните телефони на мястото му и отнесе манхатънския до писалището. Седна, отвори сините страници и намери „Департамент на Военновъздушните сили… Командване“. Адресът беше на улица „Йорк“ 800, Денвър, Колорадо. Ако не беше това, което търсеше, оттам щяха да я упътят. Записа телефона на бележника на хотела.
Вал изведнъж чу думите. Извърна рязко глава и прикова очи в скалата на радиото.
… А сега последните новини за издирването на американския адвокат Джоел Конвърс, едно от най-трагичните събития на десетилетието. Бившият военноморски летец навремето е бил честван за изключителната си храброст във Виетнамската война. Неговото драматично бягство от плен наелектризира нацията, а тактическите му доклади шокираха военните и според редица мнения доведоха до основни промени в политиката на Вашингтон в Югоизточна Азия. Конвърс още се намира на свобода и го търсят не заради човека, който е бил, а заради маниакалния убиец, в който се е превърнал. Сведенията са, че може би е още в Париж. По непотвърдени данни, получени от неназовани авторитетни източници, близки до „Сюрте“, отпечатъците от пръсти, намерени в кантората, където беше убит френският адвокат Рьоне Матилон, определено принадлежат на Конвърс, като по този начин се потвърждава убеждението на властите, че Конвърс е убил френския си приятел, защото е сътрудничил на Интерпол и „Сюрте“. Издирването се разпространява извън Париж и нашата станция ще ви…
Валери скочи от стола, изтича и ядосано натисна няколко бутона, докато радиото млъкна. Постоя, разтреперана от гняв и страх. И от нещо друго, което не можа да определи, не смееше да назове. То я разкъсваше, а трябваше да действа хладнокръвно.
Легна и се втренчи в тавана, в отблясъците светлина откъм улицата, и се заслуша в звуците на града. Нито един не беше успокояващ. В самолета не успя да заспи, задрямваше и почти веднага се стряскаше от кошмари, вероятно предизвикани от друсането на самолета над океана. Сега се нуждаеше от сън… нуждаеше се от Джоел. Сънят се смили и дойде. Джоел беше много далече.
Стресна я оглушителен звук, придружен от ярка слънчева светлина, която я заслепи. Скочи от леглото, като изрита чаршафа. Беше телефонът. Телефонът? Погледна си часовника. Седем и двайсет и пет. Телефонът отново иззвъня и проби мъглата от сън, но не я разпръсна. Телефонът? Как? Защо? Вдигна слушалката и с всичка сила я стисна с две ръце. Мъчеше се да дойде на себе си, преди да заговори.
— Ало?
— Госпожа Де Пина? — беше мъжки глас.
— Да.
— Надяваме се, че сте доволна.
— Винаги ли будите гостите си в седем сутринта, за да ги питате дали са доволни?
— Много съжалявам, но се тревожехме за вас. Нали разговарям с госпожа Де Пина от Тълса, Оклахома?
— Да.
— Търсим ви цяла нощ… след кацането на самолета от Амстердам в един и половина.
— Кой сте вие? — попита вцепенена Вал и хвана китката на ръката си под слушалката.
— Човек, който иска да ви помогне, госпожо Конвърс — рече гласът, вече спокойно и приятелски. — Отворихте ни доста работа. Трябва да сме събудили около сто и петдесет жени, настанили се в хотели след два през нощта… Споменах „кацането на самолета от Амстердам“, а вие не ми зададохте въпроса какво говоря. Повярвайте, госпожо Конвърс, искам да ви помогна. И двамата имаме една цел.
— Кой сте вие?
— Засега е достатъчно да ви кажа, че съм представител на правителството на САЩ. Стойте там. Ще бъда при вас след петнайсет минути.
Да, да, достатъчно!, помисли Валери разтреперана и затвори телефона. Представителите на правителството на САЩ имаха по-добри начини да се идентифицират… Трябваше да се маха! Какво ли значеше след петнайсет минути? Дали не беше капан? Дали долу вече не чакаха да видят дали ще избяга? Нямаше избор!
Изтича до банята, като пътем грабна пътната чанта от стола и започна да пъха вътре нещата си. Облече се за секунди. Грабна ключа от стаята от писалището и хукна към вратата, но спря. Божичко, бележникът с телефона на Военновъздушните сили! Втурна се обратно, откъсна страницата до отворения указател и я сложи в чантата си. Огледа се за още нещо. Беше прибрала всичко. Излезе и тръгна бързо по коридора към асансьорите.
Асансьорът й скъса нервите, защото спираше на всеки етаж и се пълнеше с мъже и жени. Повечето мъже бяха с торбички под очите, а някои от жените изглеждаха изтощени. Някои очевидно се познаваха, други си кимаха разсеяно, погледите се стрелкаха към табелките с имена, закачени на гърдите. Вал разбра, че в хотела се провежда някаква конференция.
Вратите се отвориха към гъмжилото пред асансьорите, натруфеното фоайе вдясно беше пълно с хора, чуваха се гласове, които подвикваха поздрави, задаваха въпроси и даваха указания. Вал предпазливо се приближи към позлатената арка на външното фоайе и със сдържана паника се обърна да провери дали някой не я гледа. На стената имаше надпис в златна рамка: ДОБРЕ ДОШЛИ, ДИСТРИБУТОРИ НА „МИКМАК“. Следваше разписание.
Закуска 7,30 — 8,30 ч. Регионални конференции 8,45 — 10,00 ч. Симпозиум по рекламата 10,15 — 11,00 ч. Записване за обиколка на града.
— Здравей, сладур — обади се едър мъж със зачервени очи, застанал до Вал. — Не така.
— Моля?
Валери спря да диша, втренчи се в мъжа и стисна дръжките на чантата, готова да я хвърли в лицето му и да побегне към стъклените врати.
— Нямам представа за какво говорите.
— Името, принцесо! Къде е духът на „Микмак“? Как мога да те поканя на закуска, ако не знам името ти?
— А… табелката с името. Съжалявам.
— Кой е регионът ти, красавице?
— Регионът? — Валери се озадачи, но само за секунда и внезапно се усмихна. — Всъщност аз съм нова, постъпих вчера. Казаха ми, че ще ме упътят на регистрацията, но има толкова хора, че никога няма да се добера дотам. Но може би с помощта на вашите рамене ще успея да стигна, преди да са ме уволнили.
— Давай, принцесо! Тези рамене са играли американски футбол.
Озова се на рецепцията, скрита зад широкия гръб на юначагата. Той изръмжа блажено — като лъв, доволен от плячката.
— Хей, приятел! Дамата се нуждае от услугите ти. Всичко ли ти стана ясно? — търговският пътник прибра корема си и се усмихна широко на Вал.
— Да, господине… да, госпожо — рече обърканият чиновник, който въобще не беше зает. Хората просто се събираха пред рецепцията.
Валери се наведе, уж да надвие шума. Остави ключа, отвори чантата си и извади три петдесетдоларови банкноти.
— Това ще стигне за стаята, имам една нощувка и нямам други разходи. Остатъкът е за вас.
— Благодаря, госпожо.
— Имам нужда от една услуга.
— Разбира се!
— Името ми е госпожа Де Пина.
— Какво желаете, госпожо?
— Дошла съм да видя една приятелка, която току-що претърпя операция. Бихте ли ми казал къде е болницата „Ливан“?
— „Ливан“? Мисля, че е в Бронкс. Някъде на „Гранд Конкорс“. Всеки шофьор на такси ще ви обясни, госпожо.
— Госпожа Де Пина.
— Да, госпожо Де Пина. Благодаря.
Валери се обърна към огромния търговски пътник със зачервените очи и се усмихна.
— Съжалявам. Очевидно съм сбъркала хотела и конференцията е на друга фирма, представяте ли си? Щеше да ми бъде приятно. Благодаря за помощта — обърна се и бързо си запробива път през навалицата към въртящата се врата.
Улицата едва започваше да се събужда. Валери тръгна бързо по тротоара, но почти веднага спря пред малка, елегантна книжарница и реши да изчака във входа. От разказите за войната, които беше слушала цял живот, знаеше колко е важно не само да оставиш заблуждаваща информация, но и да познаваш външния вид на врага. Често това се оказваше решаващо.
Към „Сейнт Риджис“ се зададе такси и задната врата се отвори още преди да е спряло напълно. Видя ясно пътника, който плащаше набързо на шофьора, без да посегне за ресто. Изскочи от колата и хукна към стъклените врати. Беше без шапка, с разчорлена руса коса, памучно яке и светлосини летни джинси. Врагът. Валери го усети и прие. Това, което се оказа трудно да възприеме, беше младостта му. Нямаше и трийсет години, изглеждаше почти момче. Но лицето му бе сурово и гневно, а очите — студени, със стоманени отблясъци. Wie ein Hitlerjunge, помисли Вал и излезе от книжарницата.
Покрай нея профуча кола. След секунди чу свистене на гуми и зачака да последва трясък. Заедно с другите пешеходци се обърна да погледне. Кафявата закрита кола беше спряла на двайсетина метра от нея. На вратите й беше изписано с ясни черни букви АРМИЯ НА САЩ. Униформен офицер бързо слезе с впит в нея поглед.
Валери побягна.
Конвърс седеше на мястото до пътеката, приблизително в средата на вагона. Дланите му се потяха, докато прелистваше страниците на малкия черен молитвеник, който намери в плика заедно с паспорта, писмото и напечатан лист с инструкции, които включваха и някои основни факти за отец Уилям Уилкрайст, ако се наложеше да дава обяснения. Най-отдолу на страницата имаше последна заповед: „Запомни, скъсай листа, хвърли го в тоалетната чиния и пусни водата преди границата.“
Инструкциите бяха ненужни. Беше съвсем просто — трябваше да се разходи из вагоните двайсет минути след потеглянето от гара Рейн, като оставеше куфарчето на седалката, сякаш има намерение да се върне, и да слезе в Оснабрюк. Подробностите за предполагаемата смяна на влака в Хановер по посока Сел и пътуването на следващата сутрин за Берген-Белзен можеха да се съберат в едно изречение вместо в отделни подточки. Но фактите за отец Уилям Уилкрайст бяха сбити и ги запомни след второто прочитане. Както беше отбелязала Валери, ако започнеха да го разпитват за повече подробности, значи го бяха разкрили.
Но аз всъщност съм разкрит, каза си Джоел, загледан в тила на мъжа в предната част на вагона — същият, който отиде при онзи до колоната на гарата в Амстердам. Той пък без съмнение се взира в моя тил от някоя задна седалка, разсъждаваше Джоел, докато прелисти още една страница от молитвеника. На пръв поглед всички шансове бяха против него, но под повърхността се криеха един факт и един фактор. Фактът беше, че знае кои са палачите му, без те да подозират това. Факторът беше вътрешната настройка, извлечена от миналото.
Влакът пътуваше на север, после зави на изток. Преди Олдензаал имаше две спирки, след това трябваше да прекосят Рейн и да влязат в Германия. Бяха отминали гара Девентер, значи оставаше още една — Хенгело. Съобщението прозвуча и Джоел стана от мястото си преди редовните пътници за Хенгело. Обърна се и тръгна към задната част на вагона. Когато мина покрай мъжа, който беше стоял до колоната, видя, че изпратеният от „Аквитания“ ловец гледа право пред себе си, тялото му беше така сковано, че едва помръдваше от клатушкането на влака. Конвърс често беше виждал такива пози в съдебните зали. Типична стойка на несигурните свидетели. Човекът беше напрегнат, вероятно се страхуваше да не провали поръчението си или се боеше от хората, които го бяха изпратили в Амстердам. Безпокойството му бе очевидно и Джоел щеше да се възползва от него.
Тоалетната беше свободна. Отвори вратата, влезе вътре и извади листа с инструкциите. Накъса го на ситни парченца, пусна ги в чинията и натисна бутона с крака си. Водата ги отнесе. Обърна се към вратата и зачака.
Високоговорителите обявиха второто съобщение и влакът намали ход, после спря, Джоел усети вибрацията на движещите се тела. Забързаните жители на градчето мислеха за домовете си и за холандския вариант на чаша мартини. Вибрациите спряха и звуците утихнаха. Конвърс отвори вратата не повече от сантиметър. Напрегнатият ловец не беше на мястото си. Сега.
Джоел се плъзна през вратата и бързо отиде на откритата платформа между вагоните, извини се на слизащите от задния вагон, влезе бързо в него и тръгна по пътеката към дъното. Когато наближи края на вагона, забеляза две празни места с лице към платформата и се настани до прозореца. Прикри лице с ръка и занаднича през пръстите си.
Ловецът на „Аквитания“ тичаше напред-назад по перона, беше достатъчно агресивен да спре трима души, които се отдалечаваха с гръб към него. Последваха бързи извинения. Изчерпа възможностите със слезлите пътници и с угрижено лице се качи във влака.
Още трябва, мислеше Конвърс. Искам да те видя обезумял като патрулите преди теб. Докато не можеш повече да понасяш напрежението.
Стигнаха и отминаха Одензаал. Влакът прекоси Рейн. Релсите на моста кънтяха като барабани. Ловецът отвори с трясък предната врата, прекалено паникьосан, за да направи нещо друго, освен да хвърли бърз поглед и да се върне бързо при другаря си или при изоставеното куфарче. Лицето на Джоел беше прикрито зад облегалката на предната седалка. След няколко минути влязоха граничарите и усилено заразглеждаха всички мъже с неопределена външност, десетки униформени мъже прекосиха влака. Бяха вежливи естествено, но напомняха за грозни дири на едно отминало време. Конвърс показа паспорта и писмото, адресирано на немски към съвестта на немците. Полицаят направи тъжна гримаса, кимна и отмина към следващата седалка. Униформените изчезнаха, минутите се натрупаха до четвърт час. Двамата ловци се срещнаха няколко реда зад мястото, което бе заемал. Разделиха се отново. Единият тръгна напред, другият — назад. Сега.
Джоел се изправи и застана на пътеката, като се правеше, че проверява разписанието. Наведе се напред да погледне през тъмния прозорец. Щеше да стои така, докато го забележи единият от ловците. Забеляза го след по-малко от десет секунди. Конвърс се наведе напред уж да види надписа, който прелетя покрай прозореца, и зад стъклената горна част на предната врата зърна приближаваща фигура. Изправи се. Човекът зад стъклото се обърна и изчезна. Това беше сигналът, който чакаше, сега бе моментът да действа бързо.
Обърна се, отиде към задната част на вагона, отвори вратата, пресече тъмното тракащо пространство и мина в следващия вагон. Бързо продължи по пътеката отново към задната врата и мина в съседния. На тъмната платформа се обърна и видя това, което очакваше, което искаше да види. Мъжът го преследваше.
Докато претича през вагона, няколко пътници изгледаха любопитно бягащия свещеник. Повечето се заоглеждаха дали не се е случило нещо необичайно и като не видяха нищо, поклатиха озадачено глави. Стигна до вратата, отвори я, стъпи в сянката и се стресна от това, което видя. Пред него вместо вратата на следващия вагон имаше стена от здраво дърво, на която над голяма желязна топка беше написано FRACHT. Тогава чу високоговорителите да обявяват:
— Benthelm! Nächste Station, Benthelm!81
Влакът отново намаляваше скорост за първата от двете спирки преди Оснабрюк. Джоел се върна по тъмната платформа към вратата, през която беше минал, и надникна през стъклото. Това, което видя, го обърка. Противно на очакванията му във вагона цареше покой. Ловецът не се приближаваше към вратата. Вместо това спокойно беше седнал с лице към движението. Влакът спря, пътниците, които щяха да слизат, оформиха опашка на предната врата… само на предната.
Над задната врата имаше надпис, който той не беше разбрал, преди да мине през нея. Загледа се във вратите към перона — бяха без дръжки. Очевидно надписът информираше приближилите се до вратата, че няма изход. Ако преди го грозеше клопка, сега беше в клетка, в стоманена клетка, която отново се раздвижи, когато колелата затракаха по релсите. Подвижен затвор, от който не можеше да избяга. Конвърс бръкна в джоба и извади цигарите. Трябваше да мисли!
Дръжка? Ключ? Резе? Тежката дървена врата с надписа FRACHT се отвори и от нея изникна фигурата на дебел мъж, предхождан от шкембето си.
— Ein Zigarette fur Sei, wahrend ich zum Pinkeln gehe! — заяви със смях служителят от охраната на влака и прекоси късото тъмно коридорче към вратата. — Dann ein Whisky, ja?
Немецът отиваше да пийне нещо и въпреки че почти изцяло бе затворил вратата на царството си, можеше да се влезе. Беше безгрижен пазач, който знае, че няма какво да пази. Джоел бутна тежката врата и влезе. Знаеше какво ще последва, какво трябва да последва в момента, когато пазачът мине покрай ловеца на път за своето „ein Whisky“.
Вътре имаше пет-шест запечатани сандъка и десетина клетки с животни — предимно кучета и котки. Единственото осветление идваше от гола крушка, люшкаща се на дебела жица, увиснала от тавана над още една клетка, само че за човек, изградена от метална мрежа. Конвърс се скри зад един сандък близо до вратата. Бръкна под свещеническото сако и извади пистолета със заглушителя.
Вратата се отвори — предпазливо, милиметър по милиметър, оръжието се появи преди ръката. Накрая се показа човекът на „Аквитания“
Джоел стреля два пъти, защото не се доверяваше на умението си да улучи от първия път. Ръката отскочи и се удари в ръба на полуотворената врата, пистолетът излетя, от китката на палача бликна струя кръв. Конвърс изскочи иззад сандъка, хвърли се върху човека на пода, хвана го за гърлото и притисна гърдите му с коляно. Едно продължително извиване на врата и боецът на „Аквитания“ щеше да е мъртъв. Държеше дулото на пистолета опряно в слепоочието му.
— Говориш ли английски?
— Ja — изкашля немецът. — Говоря… английски.
— Какви са заповедите ти?
— Да те проследя. Само да те проследя. Не стреляй! Аз съм Angestellte! Нищо не знам.
— Какъв си?
— Наемник!
— На „Аквитания“!
— Какво?
Човекът не лъжеше, беше прекалено уплашен. Конвърс вдигна пистолета и натисна с дулото лявото око на немеца, перфорираният заглушител се заби в орбитата му.
— Ще ми повториш точно какво са ти наредили! Истината… ще позная, ако ме излъжеш… Говори!
— Да те проследя!
— И?
— Ако слезеш от влака, да се обадим в полицията. Където и да е. След това… заповедта ни беше да те убием, преди полицията да дойде. Но аз не бих го направил! Кълна се в Бога, че никога не бих го направил! Аз съм добър християнин. Обичам дори евреите! Безработен съм!
Джоел го удари с пистолета по главата, издърпа го зад един сандък и зачака. Не знаеше колко дълго стоя така, беше изгубил представа за времето. Пазачът се върна по-скоро пиян, отколкото трезвен, и се скри в своята клетка-канцелария под голата крушка.
Обитателите на другите клетки не бяха толкова спокойни. Миризмата на човешка кръв възбуди кучетата. За няколко минути вагонът се превърна в същинска лудница. Кучетата ръмжаха и лаеха, започнаха да се мятат върху стените на клетките. Котките, предизвикани от кучетата, засъскаха и замяукаха. Извиха гърбове с настръхнала козина. Пазачът се обърка и уплаши. Сви се в стола зад металната мрежа и надигна бутилката с уиски. На два пъти погледна към поставения зад стъклото лост на стената на няколко сантиметра над писалището му. Трябваше само да вдигне стъклото и да го дръпне.
— Rheine! Nächste Station, Rheine!82
Последната спирка преди Оснабрюк. Не след дълго немецът щеше да дойде в съзнание и ако Джоел не го гледаше в този момент, щеше да закрещи и аварийният лост щеше да бъде дръпнат. Освен това във влака имаше още един човек, нает да го проследи и убие. Да остане още малко там, където беше, значеше да се затвори в капан. Трябваше да слезе.
Влакът спря и Конвърс се хвърли към дръжката на вратата, движението му предизвика гняв и объркване у затворените животни. Отмести резето, отвори тежката врата и се втурна в предния вагон. Затича по пътеката — може би свещеникът бързаше към нечий смъртен одър; извиняваше се, докато разблъскваше слизащите пътници, мислеше само за това, че трябва да слезе, преди изпадналият в безсъзнание мъж да бъде открит, да бъде дръпнат лоста и във влака да прозвучи тревога. Стигна до изхода и скочи от второто стъпало на перона, огледа се и се втурна към сянката на гарата.
Беше свободен. Беше жив. Но се намираше на километри от старицата, която чакаше своя пастор.
Валери тичаше, без да смее да погледне назад, но когато се насили да обърне глава, видя, че офицерът спори с шофьора на военната кола. След секунди стигна до ъгъла на авеню „Мадисън“ и отново погледна зад себе си. Офицерът тичаше подир нея и с всяка крачка скъсяваше разстоянието. Втурна се през улицата в момента, когато светофарът светна червено и ревът на клаксоните огласи гнева на няколко шофьори.
На десет метра пред нея спря такси, обърнато на север, и възрастен мъж летаргично излезе на паважа с уморен, нежелаещ да приеме утрото вид. Вал се върна на платното на улицата и се втурна към вратата на таксито. Отвори я и седна вътре, докато стреснатият мъж получаваше рестото.
— Хей, госпожо, какво правите? — извика тъмнокожият шофьор. — Трябва да се качвате откъм тротоара! Някой автобус ще ви направи на кайма!
— Съжалявам! — проплака Вал и се сгуши на седалката. Нямаше какво да губи! — Мъжът ми ме преследва и няма да го преживея, ако ме удари отново! Толкова ме боли! Той е офицер.
Възрастният отскочи от таксито и тръшна вратата. Шофьорът се извърна и я погледна, а едрото му черно лице излъчваше подозрение.
— Наистина?
— Цяла сутрин съм повръщала от ударите му.
— Офицер? В армията?
— Да! Няма ли да тръгнете най-сетне? — Вал се сви още повече. — Вече е на ъгъла! Ще пресече улицата и ще ме види!
— Не се безпокойте, госпожо — рече шофьорът, пресегна се спокойно и заключи задните врати. — Права сте! Тича като луд. Вижте му само ордените! Човек не би повярвал, че е такова лайно… извинете, госпожо. Слабичък е, нали? Повечето зли хора са слаби. Компенсират, така казват психиатрите.
— Тръгвайте най-сетне!
— Законът е съвсем точен, госпожо. Задължение на всеки шофьор на обществено превозно средство е да се грижи за удобството на клиентите си… Служих в пехотата и отдавна чакам такъв случай. Нали няма да се отречете от думите, които казахте?
Шофьорът излезе от таксито. Лицето не отстъпваше на фигурата му, беше наистина огромен. Вал ужасена наблюдаваше как тъмнокожият заобиколи таксито, отиде на тротоара и викна:
— Ей, капитане, насам, на тротоара! Нали търсиш една хубава дама? Например жена си!
— Какво? — офицерът се затича към шофьора.
— Е, капитанче, опасявам се, че не мога да ти козирувам, защото униформата ми е на тавана, само дето нямам таван, но искам да знаеш, че задачата по търсенето и унищожаването на противника е успешно приключила. Бихте ли се приближил до джипа ми, господине?
Офицерът се насочи към таксито, но шофьорът внезапно го хвана, завъртя го към себе си и го удари първо в стомаха, след това заби коляно в чатала му и завърши „задачата“ си със силен юмручен удар в устата. Вал ахна, лицето на капитана се обля в кръв, която закапа по паважа. Шофьорът тичешком обиколи таксито, седна зад волана, таксито се понесе напред и се вля в потока от коли.
— Ще ми дадете ли адрес, госпожо? Броячът върви.
— Аз… не съм сигурна.
— Да започнем отначало. Къде искате да отидете?
— Трябва ми телефон… Защо направихте това?
— Това е моя работа, не ваша.
— Вие сте ненормален! Можеха да ви арестуват?
— За какво? Задето съм предпазил клиентката си от нападение ли? Оня тип тичаше към таксито и лицето му не предвещаваше нищо добро. Освен това наоколо не видях ченгета.
— Изглежда, сте бил във Виетнам — отбеляза Вал след кратко мълчание, загледана в едрата глава на шофьора пред себе си.
— Да, оказаха ми тази чест. Беше много живописно, госпожо.
— Какво мислите за генерал Делавейн? Генерал Джордж Маркъс Делавейн?
Таксито рязко се отклони встрани, шофьорът стисна кормилото и удари спирачки. Вал политна към предната седалка. Голямата тъмна глава се обърна към нея, черните като въглени очи бяха пълни с ненавист, гняв и дълбок страх, какъвто Вал толкова често беше виждала в очите на Джоел. Шофьорът преглътна, пронизващият му поглед позагуби от остротата си, остана само страхът. Обърна се към волана и простичко отговори:
— Не съм мислил за генерала, госпожо. На какъв адрес искате да отидете? Броячът върви.
— Не знам… Телефон, трябва ми телефон. Ще ме изчакате ли?
— Имате ли пари? Или капитанът ви взе всичко? Съчувствието ми има граници, госпожо. Не получавам премия за благотворителност.
— Имам пари. Ще ви възнаградя добре.
— Покажете.
Валери бръкна в чантата си и извади стодоларова банкнота.
— Това достатъчно ли е? — попита тя.
— Да, но не го правете във всяко такси. Ще свършите като труп на дъното на някой канал.
— Не искам да ви вярвам.
— Мислете каквото щете, госпожо, но гледайте да не попаднете в лапите им. Що се отнася до мен, всички да пукнат! Всъщност ние сме истински засегнатите. Вие се движите по периферията. Едно-две изнасилвания в скъпите предградия, няколко кражби на сребро и бижута, но вие всички сте застраховани! Там, откъдето идвам, се защитаваме с пистолет под възглавницата и Бог да е на помощ на всеки, който се опита да ми го вземе.
— Телефон, моля ви.
— Броячът е ваш, госпожо.
Спряха до телефонна кабина на ъгъла на „Мадисън“ и Седемдесет и осма улица. Валери излезе и извади от чантата си листчето от бележника на „Сейнт Риджис“ с номера на Военновъздушните сили. Пусна монета и го набра.
— Военновъздушни сили, База за новобранци, Денвър — обяви женски глас.
— Не знам дали ще можете да ми помогнете, госпожице — заговори Вал, а очите й неотлъчно следяха потока от коли. Търсеше кафявата закрита кола с надпис АРМИЯ НА САЩ. — Искам да открия един офицер, всъщност мой роднина…
— Момент, моля. Ще ви свържа.
— Личен състав, гарнизон Денвър — чу се този път мъжки глас. — Сержант Портър.
— Сержант, искам да открия един офицер — повтори Валери. — Мой роднина, който е оставил известие при една леля, че иска да говори с мен.
— Къде точно в Колорадо работи, госпожо?
— Ами… не съм сигурна.
— В Спрингс? В Академията? В Лаури Филд или може би в планината Чейен?
— Въобще не знам дали е в Колорадо, сержант.
— Тогава защо се обаждате в Денвър?
— Защото вашият телефон е в указателя.
— Разбирам — офицерът замълча. — И този офицер е оставил известие, че иска да говори с вас?
— Да.
— Без да остави адреса и телефона си?
— Ако ги е оставил, леля ми ги е загубила. Тя е доста възрастна.
— Процедурата е следната, госпожице. Ако се обърнете писмено към Центъра за военен персонал във военновъздушната база Рандолф в Тексас, писмото ви ще бъде придвижено по каналния ред.
— Нямам време, сержант! Пътувам много… дори сега се обаждам от летището.
— Съжалявам, госпожице, редът е такъв.
— Не съм „госпожица“, а братовчед ми е генерал и наистина иска да говори с мен! Просто искам да знам къде е и ако вие нямате право да ми кажете, положително можете да му се обадите и да му дадете името ми. Ще ви се обадя пак и ще ви дам телефона, на който може да ме намери. Това е разумно, нали, сержант? Честно казано, въпросът е спешен.
— Генерал ли, госпожо?
— Да, сержант Потър. Генерал Абът.
— Сам Абът? Тоест, бригаден генерал Самюъл Абът?
— Точно той, сержант Потър.
— Портър, госпожо.
— Ще го запомня.
— Е, в такъв случай няма да наруша правилата за сигурност, госпожо. Всички знаят къде е генерал Абът. Той е популярен офицер и често се появява във вестниците.
— И къде е, сержант? Лично ще го уведомя, че сте помогнал и на двама ни.
— Във военновъздушната база Нелис в Невада, госпожо, близо до Лас Вегас. Командва ескадрилите за усъвършенствани тактически маневри. Всички ескадронни командири завършват обучението си в Нелис. При него… Мога ли да запиша името ви?
— О, Боже, последно повикване за самолета ми? Благодаря ви, сержант! — Валери затвори телефона, без да спира да оглежда улицата, като се стараеше да реши как да постъпи — дали веднага да се обади на Сам, или да изчака. Изведнъж разбра, че не може да се обади веднага, трябваше да използва кредитната си карта, която щеше да вкара в компютъра откъде и къде се обажда. Върна се в таксито.
— Госпожо, на ваше място веднага бих се махнал оттук, ако не възразявате — рече шофьорът с тиха тревога в гласа.
— Какво има?
— В колата ми има радио, настроено на вълните на полицията, в случай че в района ми стане нещо… На ъгъла на „Мадисън“ и Петдесет и пета един капитан е бил пребит от тъмнокож шофьор на такси, поело на север. За мой късмет не са записали номера и фирмата ми, но описанието е доста сполучливо. „Огромен черен кучи син с юмрук петдесети номер“, както мило се изразиха.
— Да тръгваме — отсече Вал. — Не ми е приятно да го казвам, но не мога да си позволя да попадна в ръцете на властите.
Таксито потегли и шофьорът зави на изток по Осемдесета улица. Вал попита:
— Съпругът ми… ли се е оплакал?
— Не, поне това ще ми се размине — отвърна шофьорът. — Просто е избягал, без да обели дума. Бог да благослови бялото му сърце. Накъде?
— Нека помисля.
— Броячът е ваш.
Трябваше да отиде в Лас Вегас, но вероятността да се озове пак на летищата „Кенеди“ или „Ла Гуардия“ я плашеше. И изведнъж се сети. Преди пет-шест години двамата с Джоел бяха отишли да прекарат края на седмицата с приятели в Шорт Хилс, щата Ню Джърси, но Нейтън Саймън се обади по спешност на Джоел и му каза, че в неделя следобед трябва да лети за Лос Анжелис, за да присъства в понеделник сутринта на едно съвещание. Всички необходими документи щяха да му бъдат изпратени в хотел „Бевърли Хилс“ с експресна поща. Джоел беше взел самолета от летище Нюарк.
— Можете ли да ме закарате до Нюарк?
— Мога да ви закарам до Аляска, госпожо, но до Нюарк?…
— До летището.
— Така може. То е едно от най-добрите летища. И градът си го бива. Брат ми живее там и, представете си, още е жив. Ще завия през парка по Шейсет и пета и ще мина през тунела „Линкълн“. Имате ли нещо против да пусна отново радиото?
— Не, пуснете го.
Гласовете се засилваха и заглъхваха, шофьорът натисна някакъв бутон и те се стабилизираха.
— Инцидентът на Петдесет и пета и „Мадисън“ е приключил за нас. Десети район оттегля тревогата, тъй като жертвата отказа да се идентифицира. Тъй че патрулите в двете посоки да не правят нищо по въпроса. Помагаме на тези, които си помагат сами. Продължавайте, братя.
— А, той е брат! — възкликна с облекчение шофьорът и изключи радиото. — Сигурно е бил във Виетнам. Не могат да забравят онова време.
Валери се наведе към предната седалка.
— Питах ви нещо за… Виетнам. За генерал Делавейн. Бихте ли ми разказал за него?
Измина почти минута, преди тъмнокожият да отговори, а когато го направи, гласът му беше мек, почти сладък. Но някъде в дълбочината му се таеше унизително поражение.
— Карам ви към летище Нюарк, госпожо. За това плащате, това и ще получите.
Остатъкът от пътя мина в мълчание, в таксито витаеше потискащо усещане за страх. След всички тези години, мислеше Вал. Боже мой.
В тунела имаше задръстване, на разклона — също. Почивните дни започваха и хората се отправяха към крайбрежието на Джърси. На летището стана още по-лошо — имаше половинкилометрова опашка от коли. Най-сетне намериха място за паркиране и Валери слезе. Плати на шофьора със сто долара повече от таксата и му благодари. После се обърна и влезе в залата. Опашките пред гишетата бяха грандиозни, а преди да се нареди, трябваше да разбере пред кое гише да застане. След двайсет минути вече държеше в ръка билет за Лас Вегас за полета в 12,30 часа. Оставаше цял час до излитането на самолета. Време беше да се опита да разбере дали всичко това има смисъл. Струваше ли си да се среща със Сам Абът, или отчаяно се вкопчваше в човека, когото си спомняше отпреди много години, но сега може би се бе променил. Развали двайсетдоларова банкнота на монети. Надяваше се да й стигнат. Качи се с ескалатора на втория етаж и отиде до телефона в далечния край на дългите коридори пред магазините. Телефонът за справки в Невада й даде централата на военновъздушната база Нелис. Набра го и помоли да я свържат с бригаден генерал Самюъл Абът.
— Не знам дали е дошъл в базата — отвърна телефонистката.
— Тъй ли? — беше забравила. Имаше три часа разлика във времето.
— Момент, разписал се е. По програма има ранен полет.
— Кабинетът на генерал Абът.
— Моля ви, мога ли да говоря с генерала? Казвам се Паркет, госпожа Върджиния Паркет.
— Мога ли да попитам по какъв въпрос? — заинтересува се секретарката. — Генералът е извънредно зает и се кани да тръгва към пистата.
— Аз съм негова братовчедка, която не е виждал от много време. В семейството ни има нещастен случай.
— О, много съжалявам.
— Моля ви, кажете му, че го чакам на телефона. Може да не се сети веднага коя съм, минаха толкова години. Но можете да го подсетите, че в доброто старо време често вечеряхме заедно в Ню Йорк. Наистина е много спешно. Бих искала някой друг да му се обади, но семейството избра мен.
— Да… да, разбира се.
Чакането се стори на Валери като деветия кръг на ада. Накрая чу изщракване, последвано от глас, който помнеше добре.
— Върджиния… Паркет?
— Да.
— Джини… от Ню Йорк? От вечерята в Ню Йорк.
— Да.
— Ти си съпругата, не сестрата.
— Да!
— Дай ми телефона си. След десет минути ще ти се обадя.
— Обаждам се от автомат.
— Не мърдай оттам. Номерът.
Продиктува му го и затвори. Беше уплашена, чудеше се какво всъщност прави, но знаеше, че не може да не го направи. Седна на пластмасовия стол до телефона, загледана в ескалаторите и хората, влизащи и излизащи от магазините, от бара, от ресторанта. Опитваше се да не си гледа часовника, минаха двайсет минути. Телефонът иззвъня.
— Да?
— Валери?
— Да!
— Исках да изляза от кабинета, там непрекъснато ме смущават. Къде си? Кодът е на Ню Джърси.
— На летище Нюарк. Имам билет за полета до Лас Вегас в дванайсет и половина. Трябва да те видя!
— И аз те търсих. Секретарката на Талбът ми даде номера ти…
— Кога?
— Преди два дни. Бях на маневри в пустинята и имах толкова работа, че не слушах радио… а не получавахме и вестници. Обади ми се някакъв мъж и когато ми каза, че те няма, затворих телефона.
— Бил е Роджър, бащата на Джоел. Той е мъртъв.
— Знам. Казват, че вероятно е самоубийство.
— Не! Аз се срещнах с него, Сам. Срещнах се с Джоел! Всичко е лъжа!
— Трябва да поговорим за това — рече генералът. — Обади ми се, като пристигнеш. Представи се със същото име. Не искам да те посрещам на летището, там ме познават. Ще уредя да се срещнем някъде.
— Благодаря ти, Сам! — възкликна Валери. — Ти си единствената ни надежда.
— Ни?
— Засега да. Защото аз съм единствената негова надежда.
От далечния тъмен ъгъл на гарата Конвърс наблюдаваше как влакът за Оснабрюк потегля, големите колела натиснаха релсите и заскърцаха от набирането на скорост. Очакваше всеки момент тихата нощ да заечи от свирки, влакът да спре и от товарния вагон да скочи полупияният объркан пазач и да завика за помощ. Нищо подобно не се случи. Защо ли? Дали пазачът не беше повече от полупиян? Може би в мъжделивата светлина беше видял само сянка, тичаща към вратата, а може и да не е забелязал нищо. И тялото на изгубилия съзнание мъж още не беше открито. Тогава Джоел разбра, че има още една, далеч по-неприятна възможност. Видя мъжка фигура, която тичаше през предпоследния вагон, като два пъти се хвърли между седалките и притисна лице към прозореца. След секунда се надвеси над вратата на предния изход, стъпалата под него бяха препречени от тежка врата. Държеше пистолет, насочен буквално срещу челото си, и примижаваше срещу лампите на гарата.
Изведнъж убиецът се реши. Улови се за металната рамка и прескочи преградата. Падна на земята и се затъркаля по чакъла далече от набиращия скорост влак. Ловецът на „Аквитания“ беше в паника и не се осмели да изпусне обекта и да провали задачата си.
Конвърс зави зад ъгъла и хукна към паркинга, без да излиза от сянката. Пътниците, слезли от влака, палеха колите си или се качваха в тях. Две двойки още си говореха, очевидно чакаха някой да дойде да ги вземе. От пътя се отклони кола, мъжете замахаха и след секунди четиримата влязоха в нея, без да престават да се смеят. Колата тръгна. Паркингът опустя, гарата бе затворена за нощта. Само един прожектор на покрива осветяваше празното пространство. Зад широка ивица от груб чакъл редица високи дървета създаваше илюзията за непроницаема стена.
Джоел започна да притичва от сянка до сянка, докато стигна масивна вдлъбната арка в края на сградата. Притисна гърба си към тухлите и зачака, стиснал пистолета в ръка. Чудеше се дали ще се наложи да го използва, дали ще има възможност да го използва. Във влака му помогна късметът и той си даваше сметка за това. Не можеше да се мери с професионалните убийци. А колкото и силно да се стараеше да убеди самия себе си, не беше в джунглата, не беше младият човек, който преди цяла вечност бягаше от враговете. Но тези спомени бяха единственото, в което намираше опора. Изскочи от сянката и се понесе към ъгъла.
Експлозията отнесе късче камък отляво на главата му. Хвърли се надясно, затъркаля се по чакъла и бързо стана, за да се махне от светлинното петно. Още три експлозии вдигнаха прах и чакъл около краката му. Стигна до тъмните листа и се гмурна в шубрака, като инстинктивно разбра какво трябва да прави.
— Оох! Ооох!… — стенанието му свърши с убедителна нотка на агония.
Запълзя навътре в ниските храсти, докъдето можа да проникне. Беше най-малко на три метра от мястото, където извика. Изправи се на колене и замръзна, впил поглед в осветеното от прожектора пространство.
Стана точно както преди, когато три хлапета в затворнически униформи убиха друго хлапе в джунглата. Напрегнатите хора отиваха към мястото, откъдето бяха чули звук за последен път, също както ловецът на „Аквитания“. Той излезе от сянката на гарата, хванал здраво оръжието в двете си насочени напред ръце. Тръгна предпазливо направо към обраслото с храсти място, откъдето беше дошъл стонът.
Конвърс безшумно опипа земята около себе си, докато намери камък, по-голям от юмрука си. Стисна го и зачака, без да смее да мигне. Сърцето му бумтеше като барабан. Хвърли камъка вдясно от себе си.
Той тупна шумно. Боецът от „Аквитания“ моментално клекна и стреля четири пъти. Конвърс вдигна пистолета и натисна спусъка. Мъжът се завъртя наляво, изохка, хвана се за корема и падна на земята.
Нямаше време за мисли, чувства или преценки по повод случилото се. Джоел изпълзя на чакъла и се затича към човека, който можеше да му стане палач. Хвана го под мишниците и го завлече в храстите. Все пак трябваше да разбере. Коленичи и сложи пръсти в основата на гърлото му. Беше мъртъв — още един разузнавач, загинал във войната на Джордж Маркъс Делавейн.
Наоколо нямаше жива душа, в противен случай някой щеше да се обади в полицията и тя вече щеше да е дошла. Колко далече беше Оснабрюк? Във влака чете разписанието, като се мъчеше да разгадае времената на пристигане, но всичко беше станало толкова бързо, толкова брутално, че не беше запомнил нищо от прочетеното. Оставаше по-малко от час, поне в това беше сигурен. Трябваше по някакъв начин да изпрати сигнал на гарата в Оснабрюк. Но как?
Излезе на перона и погледна надписа: RHEINE. Беше броил гарите, без да поглежда имената им. Тогава забеляза нещо в далечината. Високо над земята имаше осветено отвътре помещение. Кула! Имаше ги по гарите на цяла Европа, контролираха влаковете, които профучаваха през секторите им. Хукна по железопътната линия и внезапно се запита как ли изглежда. Шапката бе изчезнала, дрехите му бяха изпоцапани, но свещеническата якичка не беше мръднала, все още беше духовник.
Стигна до основата на кулата. Изтупа с ръка дрехите и се постара да приглади косата си. Почака да се успокои дишането му и започна да се изкачва по металните стъпала. Горе видя, че вратата е затворена с резе, а стъклото е бронирано, дебело два сантиметра — чувстваше се страхът от терористи, бързащите влакове бяха привлекателна мишена. Приближи се и почука на металната рамка. Вътре имаше трима души, надвесени над електронни конзоли. Възрастен мъж се извърна от множеството зелени екрани и тръгна към вратата. Надникна през стъклото, прекръсти се, но не отвори. Вместо това във въздуха се разнесе кънтящ глас от високоговорител.
— Was ist, Hochwurden?
— Не разбирам немски. Говорите ли английски?
— Englander?
— Да… ja.
Възрастният мъж се върна при колегите си и извика нещо. И двамата поклатиха глави, но единият вдигна ръка и се приближи към вратата.
— Ich spreche… малко, господин Englander. Тук nicht влиза, verstehen?
— Трябва да се обадя в Оснабрюк! Една жена ме чака… Frau!
— Ооо! Hochwurden! Eine Frau!
— Не, не, не ме разбрахте! Никой ли не говори английски?
— Sie sprechen Deutsch?
— Не!
— Warten Sie — обади се третият мъж. Последва бърза размяна на думи. Този, който говореше „малко“, се обърна към вратата.
— Eine Kirche — започна той, като търсеше думи. — Църква! Ein Pfarrer… свещеник! Er spricht Englisch… три strassen… там! — немецът посочи вляво от себе си. Джоел погледна през рамо. В далечината имаше улица. Разбра, че на три преки имаше църква със свещеник, който говори английски, вероятно и с телефон.
— Влакът за Оснабрюк. Кога? Кога пристига там? — Конвърс посочи часовника си. — Кога? Оснабрюк?
Мъжът погледна към конзолата, обърна се към Джоел и се усмихна.
— Zwolf Minuten, Hochwurden!
— Какво? Колко?
— Zwolf… дванайсет.
— Дванайсет?
— Ja.
Конвърс се обърна и затропа надолу по стъпалата. Стъпи на земята и се понесе с всичка сила към уличните лампи в далечината. Когато ги достигна, се затича по средата на улицата, хванал се за гърдите. Прокле се за петстотен път, задето не отказа цигарите. Беше накарал Вал да спре да пуши, защо не изпълни собствения си съвет? Защото се смяташе за неуязвим. Или защото държеше на нея повече, отколкото на себе си. Стига! Къде е проклетата църква?
Беше там, от дясната му страна. Съвсем малка църквица. Джоел изтича по късата пътека към вратата, украсена в центъра с кръст. След минута тя се отвори от закръглен като херувимче мъж с остатъци от бяла, но добре сресана коса.
— Ah, Guten Tag, Herr Kollege.
— Простете — задъхано изрече Конвърс. — Не говоря немски. Казаха ми, че вие говорите английски.
— Да, поне така се надявам. Влезте, влезте! Посещението на събрат по призвание налага по чашка Schnaps. „Глътка вино“ звучи по-добре, нали? Колко млад и красив сте!
— Не съм толкова млад, отче — отбеляза Джоел, като влезе.
— Е, това е относително — немският свещеник се движеше несигурно из стаята, която очевидно му служеше за дневна. По стените върху черно кадифе просветваха икони единствено на светици. — Какво бихте желал? Имам шери, мускател и малко порто, което пазя за изключителни случаи… Кой ви изпрати? Оня тъп новак от Ленгерих ли?
— Нуждая се от помощ, отче.
— Велики Боже, кой не се нуждае? Да се изповядате ли искате? Ако е така, за Бога, оставете за сутринта! Обичам моя Отец с цяло сърце и душа, а плътските грехове са дело на Сатаната, на Архангела на мрака!
Човекът беше пиян. Спъна се в подложката за коленичене и падна. Конвърс изтича до него, вдигна го и го положи на един стол — столът до единствения телефон в стаята.
— Моля ви, отче, разберете ме. Или поне не ме разбирайте погрешно. Трябва да се свържа с една жена, която ме чака в Оснабрюк. Много е важно!
— Жена? Сатана! Луцифер с огнени очи! Да не се смяташ за по-добър от мен!
— Не, не. Моля ви. Трябва ми помощ!
Наложи се да го умолява десет минути, но накрая пасторът се успокои и вдигна слушалката. Представи се като Божи човек и след минута Джоел чу името, което му позволи да поеме спокойно дъх.
— Frau Geyner? Es tut mir leid… — старецът и старицата поговориха няколко минути. Той затвори телефона и се обърна към Конвърс: — Чакала ви е — намръщи се озадачено. — Помислила е, че може би сте слязъл на товарната гара. Каква е тая гара?
— Разбирам.
— А аз — не. Но тя знае пътя дотук и след около половин час ще дойде да ви вземе… Заради вас изтрезнях, отче. Смятате ли, че се опозорих?
— В никакъв случай — успокои го Джоел. — Вие приютихте изпаднал в беда човек и в това няма нищо лошо.
— Да пийнем по нещо. Да забравим шнапса и „глътката вино“, толкова са досадни. В хладилника имам американски бърбън. Вие сте американец, нали?
— Да, и чаша бърбън ще ми дойде добре.
— Чудесно! Последвайте ме в скромната ми кухня. Оттук, внимавайте за бродираната завеска, скъпо момче. Къде сте учил, отче?
— В Католическия университет във Вашингтон — отвърна Конвърс, доволен, че толкова бързо измисли отговора.
— Велики Боже, и аз съм бил там! — възкликна немският свещеник. — Развеждаха ме насам-натам, нали разбирате? Познавате ли онзи… как му беше името?…
О, Господи!, помисли Джоел.
Фрау Хермионе Гайнер пристигна и поведе Конвърс като на повод. Беше дребна жена, много по-възрастна, отколкото си я беше представял. Лицето й беше сбръчкано като на старицата от амстердамската гара, а живите й очи сякаш пускаха електрически искри. Той седна в колата и тя заключи вратите. Настани се зад волана и се понесе по улицата с не по-малко от сто километра в час.
— Задължен съм ви за всичко, което правите — рече Конвърс и заби крака в пода.
— Това е нищо! — възкликна старицата. — Лично аз съм извеждала от страната пилоти на самолети, които се разбиваха в Бремерхавен, Щутгарт и Майнхайм! Заплювах войниците в лицата и пробивах барикади! Винаги успявах! Ония свине не можаха нищо да ми направят!
— Спасявате живота ми и държа да знаете, че съм ви много благодарен. Знам, че Валери, вашата племенница и моята… бивша съпруга, ви е обяснила, че не съм извършил това, което твърдят, и е права. Не съм.
— А, Валери! Мило дете, но на нея не може да се разчита, ja? Отървахте се от нея, ja?
— Не беше съвсем така.
— Че как иначе? — продължи Хермионе Гайнер, сякаш не го чу. — Тя е художничка, а всички знаем колко са нестабилни. И баща й беше французин. Питам ви, би ли могло да я сполети по-голямо нещастие? Franzose! Червеите на Европа! Не са по-добри от виното си, което се намира предимно в стомасите им. Нали знаете, че са пияници? Това е в кръвта им.
— Но вие сте й повярвала, когато ви е казала за мен. И сега ми помагате, спасявате ми живота.
— Защото можем! Знаехме, че можем!
Джоел се втренчи в пътя пред себе си и в бързо отминаващите завои, вземани със сто километра и свистящи гуми. Хермионе Гайнер съвсем не бе това, което очакваше, но напоследък това важеше почти за всичко. Беше много стара, шофираше късно през нощта и през последните два дни се беше справила с много проблеми. Това сигурно й бе повлияло. Старите предразсъдъци изплуват на повърхността, когато престарелите хора са уморени. Може би сутринта щяха да проведат по-нормален разговор. Сутринта бе началото на втория ден, а Валери обеща да му се обади в Оснабрюк с новини за Сам Абът. Длъжна беше да се обади на Сам! Той трябваше да научи за странния език, който Джоел чу от стареца в Амстердам. На този език една добре известна дума значеше и нещо съвсем друго. Покушение! Вал, обади ми се. Обади ми се, за Бога!
Конвърс погледна през прозореца. Минутите летяха, пейзажът отвън беше мирен, но мълчанието в колата ставаше неловко.
— Пристигнахме! — викна Хермионе Гайнер и направи луд завой в алея, която водеше към голяма, стара, триетажна къща встрани от второстепенния път. От това, което се виждаше в тъмнината, къщата навремето е притежавала известно величие дори само поради размерите си и изобилието от готически прозорци и фронтони, но сега, на лунната светлина, приличаше на собственицата си — престаряла и овехтяла.
Изкачиха се по протритите дървени стъпала на огромна веранда. Фрау Гайнер почука бързо и настойчиво на вратата. След секунди отвори възрастна жена, която им кимна.
— Хубава къща — започна Джоел. — Искам да знаете…
— Шшт! — Хермионе Гайнер пусна ключовете от колата си в червена лакирана купа на масата в хола и вдигна ръка. — Насам!
Конвърс я последва до двете двойни врати, тя ги отвори и той влезе след нея, но спря, смаян и объркан. Защото пред него, в голямата викторианска стая с дискретно осветление, имаше редица от столове с високи облегалки и на всеки от тях седеше по една старица — девет стари жени! Вгледа се като хипнотизиран в тях. Някои едва се усмихваха, други трепереха от старост и немощ, очевидно сенилни, трети имаха сурово, напрегнато изражение, а една си припяваше нещо.
Чу крехки аплодисменти от тънки, покрити с изпъкнали вени ръце, които се удряха една в друга с видимо усилие. Срещу жените имаше два стола, лелята на Валери показа, че са за Джоел и самата нея. Седнаха и аплодисментите утихнаха, заменени от тишина.
— Meine Schwestern Soldaten — извика Хермионе Гайнер и се изправи. — Heute Nacht…
Старицата говори близо десет минути, от време на време прекъсвана от откъслечни аплодисменти. Най-сетне седна.
— Nun. Fragen!
Жените започнаха да говорят една след друга — в голямата си част гласовете им бяха тънки и пресекливи, но имаше и някои по-отчетливи и почти враждебни. Внезапно Конвърс осъзна, че повечето жени го гледаха. Задаваха му въпроси, една-две се прекръстиха, докато говореха, сякаш спасеният беглец наистина бе свещеник.
— Хайде, приятелю! — извика Хермионе Гайнер. — Отговорете на дамите. Заслужават подобна вежливост.
— Не мога да отговоря на нещо, което не разбирам — тихо запротестира Джоел.
Изведнъж, без никакво предупреждение, лелята на Валери бързо се изправи и го удари през лицето.
— С такава тактика няма да стигнеш далече! — изкрещя тя и го удари още веднъж, пръстенът й разрани кожата му. — Знаем, че разбираш всяка изречена дума! Защо вие, чехите и поляците, винаги си въобразявате, че можете да ни излъжете? Ти си им сътрудничил! Имаме доказателство!
Стариците започнаха да крещят, сбръчканите им лица се разкривиха от омраза. Конвърс скочи на крака, разбра, че Хермионе Гайнер и всички останали в стаята са луди, сенилни или и двете. Живееха във време на насилие, отминало преди четирийсет години.
И тогава, като по някакъв лудешки сигнал, в другия край на стаята се отвори врата и влязоха двама мъже. Единият беше с мушама, държеше дясната ръка в джоба си, а в лявата носеше пакет. Вторият беше преметнал палтото си през ръка, в която без съмнение държеше пистолет. Тогава се появи трети човек, Джоел затвори очи и ги стисна здраво, болката в гърдите му стана непоносима. Третият беше с бинтовано чело и ръката му беше в гипс. Конвърс му беше причинил тези рани, беше го оставил в товарния вагон, пълен с побеснели животни.
Първият се приближи до него и му подаде пакета — дебел плик без марки. Доклада, който беше изпратил на Нейтън Саймън в Ню Йорк.
— Генерал Лайфхелм ви изпраща своите поздрави и дори почитания — заговори мъжът, като произнесе думата „генерал“ с твърдото немско „r“.
Питър Стоун наблюдаваше как довереният лекар на ЦРУ прави трети и последен шев в ъгъла на устата на офицера, който напрегнато седеше на стола.
— Ще трябва да ви се поправи и мостът — заяви лекарят. — Имам човек в лабораторията, който ще го оправи за няколко часа, а зъболекарят на Седемдесет и втора улица ще свърши останалото. Ще ви се обадя, когато се разбера с тях.
— Кучи син! — изрева капитанът, доколкото можа с упоената си уста. — Беше истински танк, шибан, черен танк! Няма начин да работи за нея, беше най-обикновен шофьор на такси! Защо го направи, по дяволите?
— Може да си събудил звяра в него — рече Стоун и се отдалечи от него, като разглеждаше няколко страници с бележки. — Случва се.
— Какво се случва? — извика офицерът.
— Стига, капитане, ще отворите шевовете — лекарят вдигна иглата на спринцовката. Беше заплаха.
— Добре, добре — офицерът заговори по-тихо. — Какво значи „да събуди звяра“ на този твой езотеричен език?
— Това е най-чист английски — Стоун се обърна към лекаря. — Знаете ли, вече не съм на работа в Управлението, тъй че ще е най-добре да ви платя.
— Ще ме черпите една вечеря, когато сте в града. Но зъболекарят и зъботехникът са нещо друго. Предлагам да им платите в брой.
— Става.
— Какво?… — капитанът млъкна, защото видя, че Стоун незабелязано сложи ръка на гърдите си, което беше знак да не говори.
Лекарят прибра инструментите си в черната чанта и тръгна към вратата.
— Между другото, Стоун — обърна се той към бившия агент на ЦРУ, — благодаря ти за албанеца. Жена му харчи като луда за всяка болежка, на която мога да дам име.
— Болежката е мъжът й. Има апартамент във Вашингтон плюс доста странни сексуални навици, за които тя не подозира.
— Няма да го научи от мен.
Лекарят си тръгна и Стоун се обърна към капитана:
— В присъствието на такива хора ще говориш и питаш само това, което си длъжен. Те самите не искат да слушат и знаят.
— Съжалявам. Какво искаше да кажеш с това „събуди звяра“?
— Много просто. Една хубава жена е преследвана на улицата от офицер. Колко ли черни спомени има в главата му, да не говорим за липсата на всякаква привързаност към твоята раса.
— Раса ли? Никога не съм се приемал като представител на раса, но разбирам какво искаш да кажеш… Когато дойдох тук, говореше по телефона, а след това проведе още два разговора. Какво става? Получи ли информация за тая Конвърс?
— Не — Стоун отново погледна бележките си и зашумоля със страниците. — Можем да допуснем, че се е върнала в Щатите да се свърже с някого… с човек, на когото тя и бившият й съпруг вярват.
— Той има доста връзки във Вашингтон. Може би търси човек от Конгреса, дори от правителството или Държавния департамент.
— Едва ли. Ако познаваше подобни хора и смяташе, че може да разгласи историята си, преди да му пръснат черепа, щеше да изплува преди много дни. Не забравяй, че е съден, осъден и заклеймен. Можеш ли да се сетиш за човек във Вашингтон, който да не се отнесе с него по правилата? Той е заразен. Прекалено много „авторитетни източници“ го потвърдиха и дори поставиха диагноза на болестта.
— А той вече е научил това, което ние знаем от месеци. Че никой не е сигурен къде може да попадне на агент на „Аквитания“ и с кого разговаря в момента.
— Или кого са наели — допълни Стоун. — Или кого са изнудили да играе по свирката им, без да издават тайните си — седна срещу офицера. — Но някои неща все пак дойдоха по местата си. Вече имаме очертана тенденция плюс допълнителни имена. Ако успеем да изтеглим Конвърс и да комбинираме наученото от него с това, което имаме, може да се окаже достатъчно.
— Какво? — капитанът подскочи на стола.
— Спокойно. Говорих с някои хора, които отдавна ми дължат услуги, и ако успеем да сглобим всичко, има един-двама, на които все още мога да вярвам.
— Затова се обърнахме към теб — тихо рече офицерът. — Ти знаеш какво трябва да се направи, а ние — не… Какви са новините?
— Първо, чувал ли си за актьор на име Кейлъб Даулинг, всъщност се казва Калвин, но това е важно само за компютрите.
— Знам кой е. Играе бащата в телевизионния сериал „Санта Фе“. Не го разгласявай, но ние с жена ми го следим. Та какво за него?
Стоун погледна часовника си.
— Ще дойде тук след няколко минути.
— Сериозно? Впечатлен съм.
— Може да останеш още по-впечатлен, след като поговориш с него.
— Кажи ми де!
— Това е една от странните случайности, които непрекъснато очакваме и които идват от най-неочаквани места. Даулинг е снимал филм в Бон и се сближил с Перигрин. Освен това в самолета се запознал с Конвърс и му предложил да го уреди в хотела си, защото стаи трудно се намирали. И което е най-важното: Даулинг е организирал първата среща между Перигрин и Конвърс, която не се е състояла, защото се намесил Фицпатрик.
— И?
— Когато Перигрин беше убит, Даулинг се обаждал неколкократно в посолството и се опитвал да се срещне с шарже д’афера, но все го отпращали. Накрая изпратил бележка на секретарката на Перигрин, че иска да се срещне с нея по важен въпрос. Секретарката отишла и Даулинг пуснал бомбата. Очевидно той и Перигрин се били договорили, ако Конвърс се обади в посолството и се съгласи да говори с посланика, Даулинг да присъства. И бил сигурен, че Перигрин няма да се отметне от обещанието си. На второ място: Перигрин споделил с Даулинг, че в посолството има нещо гнило, някои хора се държали извънредно странно. Самият Даулинг бил свидетел на един инцидент. Казал, че прекалено много неща нямат обяснение — от разумните и разбираеми думи на Конвърс до факта, че той, Даулинг, не е бил официално разпитан и сякаш е бил избягван, въпреки че бил един от последните хора, срещали се с Конвърс. И всичко това, защото не вярвал, че Конвърс има нещо общо с убийството на Перигрин. Секретарката едва не припаднала, но му казала, че ще бъде потърсен. Познавала шефа на Управлението в Бон и му се обадила. Същото направих и аз преди два дни под предлог, че се занимавам с тази работа от името на държавата.
— Той потвърди ли?
— Да. Извикал Даулинг, изслушал го и се поровил сам в нещата. Добрал се до някои имена, едно от които знаем, но ще има и други. Когато ти влезе, говорих с него по телефона. Даулинг е пристигнал вчера, отседнал е в „Пиер“ и ще бъде тук към единайсет и половина.
— Нещата се раздвижват — кимна капитанът. — Друго има ли?
— Има. Помниш колко се объркахме, когато убиха съдията Анстет с убедителни доказателства, че е дело на мафията. Дори не бяхме сигурни защо Холидей се е обърнал най-напред към него. Е, момчетата пред компютрите с данни за армията получиха отговора. Той лежи в миналото, всичко е започнало през октомври 1944 година. Анстет е бил юридически офицер в Първа армия на Брадли, а Делавейн заемал длъжността дивизионен командир. Делавейн предал на военен съд един сержант, който се уплашил. Обвинението било дезертьорство по време на битка и полковник Делавейн искал да го разстрелят за назидание както на собствените му войници, така и на немците. Неговите войници трябвало да знаят, че ги ръководи железен човек, а противниковите — че се бият с такъв. Решението било виновен, присъдата — смърт.
— Боже мой — възкликна офицерът. — Също като случая Словик.
— Точно така. С изключение на факта, че неизвестен лейтенант на име Анстет чул за него и се намесил в битката с всички оръжия на закона. С помощта на психиатричните оценки той не само изпратил сержанта обратно в къщи за лечение, но буквално преобърнал процеса на сто и осемдесет градуса и дал самия Делавейн под съд. Използвал отново психиатричните оценки, най-вече за стресовото състояние, и поставил под въпрос способността на Делавейн да бъде командир. Това почти сринало живописната му военна кариера и щяло да стане, ако не били приятелите на полковника във Военния департамент. Завели документите под другото име на Делавейн и ги укрили така добре, че изникнали едва при компютъризацията на досиетата през шейсетте години.
— Страхотно обяснение, Стоун.
— Това е само част от истината. Тя не дава обяснение за убийството на Анстет. Освен това не си прави илюзии, че в него не е участвала мафията, включително и с убиеца — Стоун замълча и обърна една страница. — Значи трябва някъде да има връзка, може би погребана назад в годините. Момчетата с дискетите се задълбаха и мисля, че я открихме. Познай кой е бил главен адютант на полковник Делавейн в Първа армия. Капитан Парели, Марио Алберто Парели.
— Велики Боже! Сенаторът? — произнесе капитанът тихо и се облегна на стола. — Дебела работа.
— Да. Всичко съвпада. През шейсет и втора и шейсет и трета по време на карибската криза Парели е бил чест гост на Белия дом по покана на братята Кенеди.
— Значи дори в Сената…
— И докато стоиш с отворена уста, нека ти кажа последната новост. Открихме капитан Фицпатрик.
— Какво?
— Поне знаем къде е — довърши Стоун. — А дали можем да го измъкнем оттам или поне да опитаме, е съвсем друг въпрос.
Валери взе такси на летище „Маккарън“ в Лас Вегас и даде на шофьора адреса на ресторанта на шосе 93, който Сам Абът й беше повторил два пъти по телефона. Шофьорът повдигна вежди и я погледна в огледалцето. Вал беше свикнала с мъжките погледи и вече нито се ласкаеше, нито се притесняваше от тях. Беше й омръзнала детинщината на големи мъже, които се отдаваха на пубертетни фантазии с помощта на очите си.
— Сигурна ли сте, госпожице? — попита шофьорът.
— Моля?
— Това не е ресторант, искам да кажа истински ресторант, а закусвалня за шофьори на камиони.
— Въпреки това искам да отида там — отсече Валери.
— Да, да, разбира се.
Таксито се вля в потока от коли.
Шофьорът се оказа прав. Петдесет метра асфалт ограждаха дълга, ниска, Г-образна закусвалня. Десетина огромни камиона караха колите, паркирали на почтително разстояние от застрашителните чудовища, да изглеждат като джуджета. Вал плати на шофьора и влезе в закусвалнята. Огледа се, мина бързо покрай касиерката и се отправи към Г-образната част. Сам й беше казал, че ще бъде в едно от сепаретата.
И наистина я чакаше в дъното на втората пътека между масите. Докато се приближаваше към него, Валери се вглеждаше в човека, когото не беше виждала от седем години. Не беше много променен — кестенявата коса бе леко посребрена около слепоочията, но силното спокойно лице не беше много различно, може би само очите бяха леко хлътнали и обградени с повече бръчки, а скулите се очертаваха по-ясно. Сега е по-подходящ за портрет, помисли тя, характерът му е започнал да изплува на повърхността. Погледите им се срещнаха и бригадният генерал излезе от сепарето, дрехите му с нищо не издаваха професията и чина му. Носеше разкопчана на врата спортна риза, бежов летен панталон и тъмни маратонки. Беше съвсем малко по-нисък от Джоел. Сините му очи подсказваха, че му е приятно да я види.
— Вал! — Абът бързо я прегърна, очевидно не искаше да привлича внимание към тях.
— Добре изглеждаш, Сам — рече тя, седна срещу него и остави чантата до себе си.
— А ти си направо страхотна — Абът се усмихна. — Често идвам тук, защото никой не ми обръща внимание, което за мен е най-доброто.
— И аз имам нужда от дискретност.
— Ако някой ме познае сега, ще ми трябва алиби, защото ще тръгнат слухове, че генералът кръшка.
— Женен ли си, Сам?
— От пет години. Късен брак, но с всички необходими атрибути — хубава жена и две чаровни дъщери.
— Радвам се за теб. Надявам се, че ще мога някой ден да се запозная с тях, но няма да е сега.
Абът замълча и я погледна в очите с леко тъжен поглед.
— Благодаря за разбирането — каза той.
— Няма нищо за разбиране или по-точно — за неразбиране. Фактът, че се съгласи да се срещнеш с мен, е повече, отколкото имахме право да очакваме. И Джоел, и аз знаем риска, на който се излагаш, най-вече юридически, в качеството си на генерал, и ако имахме друг избор, нямаше да те замесваме. Но след като чуеш това, което имам да ти кажа, ще разбереш защо не можем да чакаме и защо Джоел ми разреши да се срещна с теб… Аз се сетих за теб, Сам, но Джоел не би се съгласил, ако не чувстваше, че е необходимо. Не заради него, той се е отписал. Той ми го каза и е убеден в това.
Сервитьорката им поднесе кафе и Абът й благодари.
— Ще поръчаме обяд по-късно — добави той, втренчен във Валери. — Нали ти е ясно, че трябва да се довериш на преценките ми?
— Да, защото ти вярвам.
— Когато не можах да се свържа с теб, поговорих с някои хора, с които работих преди години във Вашингтон. Те се занимават само с такива неща и разполагат с отговорите много преди ние да научим въпросите.
— Това ли са хората, с които Джоел иска да се свържеш? — прекъсна го Вал. — Преди години сте се виждали и си спал при него в хотела, не помниш ли? Каза, че и двамата сте попрекалили.
— Така беше — съгласи се Сам. — И приказвахме повече, отколкото трябваше.
— Ти си оценявал самолети, „оборудване“, както го нарече Джоел, със специалисти от различни разузнавателни отдели.
— Точно така.
— С тях трябва да говори Джоел! Трябва да ги види, да им обясни, да им разкаже всичко, което знае! Знам, че избързвам, Сам, но Джоел смята, че тези хора е трябвало да се намесят от самото начало… от момента, когато се е включил и той. Разбира защо е бил избран и колкото и да е невероятно, не ги упреква за решението им. Но те също би трябвало да участват!
— Наистина много избързваш.
— Ще започна отначало.
— Нека първо аз да довърша. Говорих с тях и им казах, че не вярвам на това, което чета и чувам, че това не е Конвърс, когото познавам, но всички до един ми заявиха да не се намесвам. Било безнадеждно, а можело и да пострадам. Това наистина не бил онзи Конвърс, когото познавам. Бил напълно откачил и в общи линии бил друг човек. Разполагаха с множество доказателства в подкрепа на твърденията си.
— Но ти реши да говориш с мен. Защо?
— Поради две причини. Първата е очевидна — познавам Джоел, преживели сме заедно много неща и цялата тази история ми се струва лишена от смисъл. Втората причина е много по-обективна. Винаги познавам, когато ме лъжат, когато ми говорят нещо, което не може да е истина, а онези хора ме излъгаха, точно както са били излъгани и те — Абът пийна кафе и сякаш реши да говори по-бавно и по-ясно. — Говорих с трима души, които познавам и на които вярвам. И тримата направиха проверка от собствени източници. И тримата ми се обадиха и ми казаха едно и също нещо, но на различен език, от различна гледна точка, в зависимост от приоритетите им. Така стават нещата при тях. Но имаше едно нещо, което ми казаха дословно по еднакъв начин, и това беше лъжата. Етикетът е наркотици. Опиати.
— Джоел?
— На практика думите им не се различаваха. „От Ню Йорк, Женева и Париж се сипят доказателства, че Конвърс е солиден купувач.“ Това беше едната фраза. Другата гласеше: „По мнение на лекарите най-накрая спринцовката го е довършила.“
— Това е лудост! Не може да бъде! — извика Валери и Абът я хвана за ръка да говори по-тихо. — Извинявай, но това е нечувана лъжа — зашепна тя. — Ти не знаеш…
— Не, Вал, знам. Джоел беше напомпван пет-шест пъти в лагерите и никой не се съпротивляваше и не мразеше наркотиците като него. Единствените химикали, които след това допускаше да влязат в организма му, бяха тютюн и алкохол. Виждал съм го при тежък махмурлук и докато аз бях готов да ограбя някоя аптека за аспирин, той не се докосваше до подобни неща.
— Когато се налагаше да отиде на лекар, трябваше да изпие по четири мартинита за кураж — отбеляза Валери. — Кой, за Бога, би разпространил такъв слух?
— Когато се опитах да разбера, ми заявиха, че дори аз не мога да разполагам с тази информация.
Бившата госпожа Конвърс се втренчи в бригадния генерал.
— Трябва да разбереш, Сам, знаеш го, нали?
— Обясни ми защо, Вал. Разкажи ми всичко.
— Всичко е започнало в Женева и за Джоел името, което го е задвижило, е Джордж Маркъс Делавейн.
Абът трепна и затвори очи. Лицето му внезапно остаря.
Мяукането на котка над замръзналото езеро прерасна в писък, когато мъжът в инвалидната количка падна на пода. Двете пънчета, останали от краката му, бясно заритаха във въздуха, но без полза. Повдигна от килима торса си, опрян на силните си ръце.
— Адютант! Адютант! — изрева генерал Джордж Маркъс Делавейн, докато тъмночервеният телефон продължаваше да звъни на писалището под картата.
Едър мускулест мъж на средна възраст в пълна военна униформа влетя през вратата и се втурна към началника си.
— Разрешете да ви помогна, господине — рече отчетливо той и изтегли инвалидния стол по-близо.
— Не на мен! — кресна Делавейн. — Телефонът! Вдигни телефона! Кажи, че веднага ще се обадя! — и старият воин сърцераздирателно запълзя към писалището.
— Момент, моля — каза адютантът в слушалката. — Генералът ще се обади веднага — подполковникът я остави на писалището и се затича първо към стола, а после към Делавейн. — Моля, господине, разрешете да ви помогна.
Получовекът се остави да го нагласят в стола. Избута се напред и посегна към слушалката.
— „Пало Интернешънъл“. Кажете днешната парола.
— „Чаринг Крос“ — отговори гласът с доловим британски акцент.
— Какво има, Англия?
— Радиосъобщение от Оснабрюк. В ръцете ни е.
— Убийте го!
Хаим Абрамс седеше в кухнята и тропаше с пръсти по масата. Мъчеше се да не гледа непрекъснато телефона и часовника на стената. Течеше четвъртият период, уговорен за връзка, а още нямаше вест от Ню Йорк. Заповедите бяха ясни: връзката трябваше да се осъществява на трийсетминутни периоди всеки шест часа, считано от едно денонощие насам — времето на пристигането на полета от Амстердам. Двайсет и четири часа и още нищо! Първият пропуснат период не го разтревожи особено, презокеанските полети рядко кацаха навреме. През втория мислеше рационално — ако жената не остане в Ню Йорк, а реши да продължи нанякъде с кола или самолет, преследвачът можеше да се затрудни да се свърже веднага с Израел. Третото пропускане вече бе неприемливо, а четвъртото — нетърпимо. Кога, за Бога, щяха да се обадят?
Телефонът зазвъня. Абрамс подскочи от стола и се обади.
— Да?
— Изгубихме я — беше безапелационното изявление.
— Какво сте направили?
— Взе такси до летище „Ла Гуардия“ и си купи билет за сутрешния полет до Бостън. Регистрира се в мотел и трябва да го е напуснала минути по-късно.
— Къде бяха нашите хора?
— Един стоеше в кола отпред, друг — в стая на същия етаж. Нямахме причини да подозираме, че ще избяга. Имаше билет за Бостън.
— Идиоти!
— Ще ги накажем. Нашите хора в Бостън провериха всеки полет и всеки влак. Няма я.
— Какво ви кара да смятате, че ще се появи там?
— Билетът. Не разполагахме с нищо друго.
— Кретени!
Валери свърши разказа си, нямаше какво повече да добави. Погледна Сам Абът, който за един час направо се беше състарил.
— Има толкова въпроси — рече бригадният генерал. — Толкова въпроси, които искам да задам на Джоел. Лошото е, че нямам нужната квалификация, но познавам човек, който я има. Ще говоря довечера с него, а утре тримата ще отлетим за Вашингтон. Сутринта имам ранен полет, но до десет ще съм свършил. Ще поискам отпуск до края на деня, ще кажа, че едно от децата е болно. Алън ще знае към кого да се обърнем, на кого можем да вярваме.
— А ти вярваш ли му?
— На Меткаф? Бих му поверил живота си.
— Джоел каза, че трябва да внимаваш. Предупреждава те, че са навсякъде и особено там, където най-малко ги очакваш.
— Но списъкът все трябва да се е появил отнякъде. Отнякъде.
— Делавейн? Сан Франциско?
— Едва ли. Прекалено просто и опасно е. Там е първото място, където някой ще започне да рови и той го е взел предвид… Значи Джоел смята, че това броене преди старта е свързано с масови бунтове в различни градове и столици, така ли?
— В огромен мащаб, ще бъдат по-големи и по-брутални от всичко, което можем да си представим. Взривове на насилие, пълна дестабилизация, финансирана от същите хора, които ще бъдат повикани да внесат ред.
Абът поклати глава.
— Не звучи добре. Прекалено сложно е, а и има твърде много начини за контрол на подобна ситуация. Полицията и войските на Националната гвардия са под различно командване. Веригата все някъде ще се скъса.
— Казах ти в какво е убеден той. Сигурен е, че могат да го направят. Убеден е, че навсякъде разполагат със складове, пълни с експлозиви, оръжия и дори бронетранспортьори и самолети, разположени на отдалечени летища.
— Вал, това е лудост, извинявай, лошо избрах думата. Дислокацията и придвижването на войски не е проста работа.
— Нюарк, Маями. И те не бяха проста работа.
— Тогава беше различно. Вълненията там бяха предимно расови и социални.
— Градовете бяха в пламъци, Сам. Загинаха хора и редът беше възстановен с помощта на оръжията. Представи си, че имаше повече оръжие, много повече, отколкото бихме могли да преброим. При това в ръцете на двете страни. Ще стане като това, което в момента се извършва в Северна Ирландия.
— В Ирландия? Кланетата в Белфаст? Това е война, която никой не може да прекрати.
— Това е тяхна война! Те са я организирали! Джоел я нарече тест, проба!
— Не може да бъде — отсече летецът.
— „Натрупване, бързо ускоряване.“ Това са думи, които Абрамс е произнесъл в Бон. Джоел се е опитал да вникне в тях. Не е повярвал на тълкуването на Лайфхелм, че се отнасят до изнудване и принуда. Така не може да стане, повтаряше той.
— Принуда? — Абът се намръщи. — Не си спомням да си споменала подобно нещо.
— Не съм, защото и Джоел не вярва в това. Лайфхелм го е питал какво мисли за компрометирането на влиятелни фигури в различните правителства и Джоел отговори, че вероятно няма да се получи. Почти сигурно компрометираните щели да докажат чистотата си и отрицателната реакция щяла да бъде светкавична.
— Компрометиране? — Сам Абът се наведе към нея. — Компрометиране ли, Вал?
— Да.
— Боже мой!
— Какво има?
— Какво има ли? „Компрометиране“ е дума с повече от едно значение. Като „неутрализиране“, „очистване“ и още кой знае колко.
— Не те разбирам, Сам.
— Едно от значенията на „компрометирам“ е „убивам“. Чисто и просто убийство. Покушение.
Валери се регистрира в грандхотел „Метро Голдуин Майер“ и предплати на смаяния чиновник за три дни в брой, като се оправда с липсата на кредитна карта. Качи се в асансьора до деветия етаж с ключ в ръка и се озова в стая, чийто крещящ разкош можеше да се срещне само в Лас Вегас. Постоя на балкона, погледа оранжевото залязващо слънце и мислеше колко е ненормално всичко. Първата й работа на следващата сутрин беше да се обади на Джоел в Оснабрюк.
Поръча храна в стаята, хапна колкото можа и в продължение на час и нещо гледа невероятно тъпа телевизия. Накрая си легна. Милият Сам, мислеше тя, колко е прям и прозрачен. Ако някой знаеше какво трябва да се направи, това бе Сам, а ако и той не знаеше, щеше да го измисли. За първи път от дни насам Вал изпита леко облекчение. Сънят дойде, този път без кошмари.
Събуди се и видя ранното слънце, осветяващо планините в далечината. В продължение на минута-две, преди да изплува напълно от дрямката, й се струваше, че е на нос Ан.
Стана от огромното легло и се отправи към банята, като по пътя пусна радиото. Посегна към дръжката на вратата и внезапно спря, вкопчи се в рамката и в главата й заизбухваха хиляди експлозии, очите и гърлото й пламнаха.
Можеше само да крещи, да крещи, да крещи, докато се свлече на пода.
Питър Стоун включи радиото в нюйоркския си апартамент и отиде бързо до масата, на която имаше отворен телефонен указател със сини страници, взет от стаята на госпожа Де Пина в хотел „Сейнт Риджис“. Стоун слушаше новините, докато прелистваше сините страници с правителствени институции.
— … Вече е потвърдено, че ранните съобщения за катастрофата на реактивния самолет F-18 от военновъздушната база Нелис в Невада са точни. Злополуката е станала тази сутрин в седем и четирийсет и две минути тихоокеанско време при утринни маневри над пустинята, на петдесет и пет километра северозападно от летището на Нелис. Летецът, бригаден генерал Самюъл Абът, е бил началник-отдел „Тактически операции“. Той има репутацията на един от най-добрите пилоти във Военновъздушните сили и е считан за великолепен въздушен тактик. Началникът на пресцентъра на Нелис съобщи, че ще се проведе пълно разследване, но заяви, че според другите летци самолетът-водач на ескадрилата, управляван от генерал Абът, се е забил в земята след изпълнение на маневра от сравнително малка височина. Експлозията се е чула чак в Лас Вегас. Началникът на пресцентъра говори прочувствено за загиналия летец. „Смъртта на генерал Абът е трагична загуба за Военновъздушните сили и нацията“, заяви той пред журналисти. Преди няколко минути президентът…
— Това е — каза Стоун и се обърна към капитана. — Там е отивала… Затвори проклетото радио. Познавах Абът. Работих с него преди няколко години, когато бях в Ленгли.
Офицерът затвори радиото и се втренчи в цивилния.
— Чуваш ли се какво говориш? — попита той.
— Това е — повтори Стоун и посочи в долния край на страницата на дебелия указател. Тринайсета синя страница, три страници преди края. „Правителствени служби на САЩ. Военновъздушни сили, отдел…“
— Там има десетки други имена, включително и на бившите ти работодатели. „Централно разузнавателно… нюйоркски отдел“. Защо да не са те? По-логично е.
— Той не може да тръгне по този път и го знае.
— Той не е тръгвал — поправи го капитанът. — Изпратил е нея.
— Не пасва на това, което знаем за него. Не, тя се е върнала да намери определен човек, а не безлик отдел, сектор или управление. Човек, когото и двамата са познавали и на когото са вярвали. Абът. Тя го е открила, казала му е всичко, което е научила от Конвърс, а той е информирал други хора, очевидно не тези, които е трябвало. По дяволите!
— Как можеш да си толкова сигурен? — настоя военният.
— Господи, капитане, какво искаш, да ти покажа диаграма? Сам Абът е свален над залива Тонкин. Бил е военнопленник като Конвърс. Мисля, че ако прекараме името му през компютрите, ще разберем, че са се познавали. Толкова съм сигурен в това, че няма да гърмя патроните си за проверка.
— Знаеш ли — започна офицерът, — никога не съм те виждал да губиш самообладание. Вярвам ти.
Бившият офицер от разузнаването изгледа настойчиво капитана и когато заговори, гласът му бе безизразен и студен.
— Абът беше достоен, дори изключителен човек, като се вземе предвид, че носеше униформа. Но, капитане, не си прави илюзии, че е убит, и то защото това, което му казала жената, е толкова убедително, че е трябвало да бъде компрометиран само часове след това.
— Компрометиран?
— Разгадай го… Да, прав си, ядосан съм от смъртта на Сам. Но още по-ядосан съм, че изпуснахме жената. Освен всичко останало, с нас тя щеше да има шанс да оживее, а сега почти го няма и не ми се иска да тежи на съвестта ми, доколкото имам такава.
— Но ако си прав, тя е някъде около Нелис, най-вероятно в Лас Вегас.
— Без съмнение е в Лас Вегас и докато намерим някой, който да я потърси, ще се е запътила кой знае накъде… Не бих искал сега да съм на нейно място. Единственият й път беше преграден. Към кого може да се обърне? Къде може да отиде? Вчера Даулинг ни обясни нещо, което не е казал на секретарката на Перигрин. Нашият човек се е боял от персонала на посолството повече от всичко друго. Никога не би се съгласил да отиде на среща с Перигрин, защото е знаел, че ще бъде капан, и следователно не може да го е убил. Но е бил поставен в такова положение, че накъдето и да тръгне, да попадне в клопка, която да го кара да продължава да бяга и да се крие — цивилният помълча и добави твърдо: — С жената е свършено, капитане. Тя е в края на тежкия си път… на техния път. И може би тъкмо това е най-хубавото. Ако изпадне в паника, може да я намерим. Но ще трябва да поемем някои рискове. Как е вратът ти? Написа ли си завещанието?
Валери тихичко плачеше до стъклената врата над пищния Лас Вегас. Сълзите й не бяха само за Сам Абът, жена му и децата му, бяха и за нея и Джоел. Беше й позволено да поплаче при така стеклите се обстоятелства, а не искаше да се самозалъгва. Нямаше представа какво да прави. Към когото и да се обърнеше, отговорът щеше да е един и същ. Кажи му да престане да се крие и ще го изслушам. А в минутата, в която се появеше, щеше да е мъртъв. Ако пък въпреки всички бюрократични бариери успееше да се срещне с някой от силните на деня, щеше ли да бъде убедителна каузата й? Какви думи би могла да използва?
Кой би й повярвал?
Кажи му да спре да се крие и ще го изслушам.
Не може! Ще го убият!… Ти ще го убиеш!
Телефонът иззвъня и за миг я парализира. Гледаше го ужасена, но се насили да овладее чувствата си. Сам Абът беше мъртъв, а й беше казал, че ще се обади само той. Боже мой, помисли Вал, открили са ме, точно както ме откриха в Ню Йорк. Само че нямаше да повторят грешките си. Трябваше да запази спокойствие, да помисли и да ги надхитри. Звъненето спря. Отиде до телефона, вдигна слушалката и набра нулата.
— Обаждам се от стая деветстотин и четиринайсет. Моля ви, изпратете ми веднага някой от охраната на хотела. Спешно е.
Трябваше да действа бързо и да бъде напълно готова за тръгване, когато човекът от охраната дойде. Налагаше се да напусне хотела и да намери сигурен телефон. Беше слушала толкова разкази, знаеше какво да предприеме. Необходимо бе да се свърже с Джоел в Оснабрюк.
Полковник Алън Меткаф, старши офицер на разузнаването във военновъздушната база Нелис, излезе от телефонната кабина и огледа магазина, в който се намираше. Ръката му не помръдна от джоба на спортното яке, стиснала малкия пистолет. Погледна часовника си. Жена му и трите им деца скоро щяха да кацнат в Лос Анжелис, а късно следобед щяха да са в Кливланд. Четиримата щяха да останат при родителите й до второ нареждане. Така беше най-добре, тъй като нямаше представа как ще се развият нещата.
Знаеше само, че Сам Абът беше правил онази маневра хиляди пъти, познаваше самолета като петте си пръста и никога не излиташе без електронна проверка на машината. Да се припише катастрофата на пилотска грешка беше нелепо. Някой го беше излъгал, че самолетът е в ред. Сам беше убит, защото приятелят му Меткаф беше допуснал ужасна грешка. След като разговаря с Абът близо пет часа, Меткаф се беше обадил на един човек във Вашингтон и му каза да подготви за следобеда на следващия ден съвещание на високо равнище с по двама представители на Националната служба за сигурност, Г-2 и флотското разузнаване. Причината му съобщи неофициално: бригаден генерал Сам Абът разполагаше с невероятно важна и неочаквана информация за беглеца Джоел Конвърс относно убийствата на американския посланик в Бон и на главнокомандващия на НАТО.
Щом толкова лесно и безпроблемно можеха да убият човека с информацията, посредникът също нямаше да ги затрудни. Най-добре беше Дорис и децата да постоят в Кливланд. Трябваше да свърши много работа и да върне ужасния си дълг.
И тази Конвърс! Защо бе постъпила така, защо бе избягала толкова бързо? Естествено, той го очакваше, но все пак хранеше някаква отчаяна надежда, че ще й се обади навреме. Но най-напред трябваше да уреди Дорис и децата — да направи резервации за билетите им, да се обади на родителите й. Трябваше да се махнат веднага, може би следващият убит щеше да е той. Следваше набег до военното летище с пистолета на седалката до него, претърсване на кабинета на Сам в качеството му на офицер от разузнаването — особено отвратителна задача, но в дадения случай жизненоважна, разпит на разстроената секретарка на Абът. Научи едно име: Паркет.
— Аз ще я взема — беше казал снощи Сам. — Отседнала е в грандхотела и обещах да я търся само аз. Тя е хладнокръвна жена, но едва не е попаднала в капана им в Ню Йорк. Иска да чуе познат глас и не мога да я упрекна.
Хладнокръвна госпожо, мислеше Алън Меткаф, докато сядаше в колата си, току-що направи най-грубата грешка в съкратения си живот. С мен имаше шанс евентуално да оцелееш, но сега, както казват в тази част на Невада, зарът е срещу теб.
Въпреки това ще ми тежи на съвестта, разсъждаваше офицерът от разузнаването, докато натискаше педала на газта към шосе 15 на юг.
Съвест. Зачуди се дали Джоел Конвърс щеше да тежи на колективната съвест на ония потайни копелета във Вашингтон. Бяха изпратили човек на бойното поле и го бяха изоставили, без дори да проявят великодушието да му осигурят бърза и немъчителна смърт. Учителите на камикадзе бяха светци в сравнение с тях.
Конвърс. Къде ли беше сега?
Човекът на Лайфхелм отне пистолета на скования Джоел, след което се обърна към редицата сенилни бабички на столовете с високи облегалки. Говори по-малко от минута, после улови общия им трофей Конвърс над лакътя и го обърна с лице към Хермионе Гайнер, чийто затворник всъщност беше. Извършваше се някакъв мистичен ритуал, изплувал от далечното минало.
— Току-що обясних на тези храбри жени от нелегалната съпротива — рече немецът, загледан в Конвърс, — че са изобличили един предател на делото. Фрау Гайнер ще го потвърди, ja, meine Dame?
— Ja! — изплю думата напрегнатата старица с озарено от свирепа, победоносна радост лице. — Предателство! — изврещя тя.
— Установихме връзка по телефона и получихме нареждания — продължи боецът на Лайфхелм. — Тръгваме, Amerikaner. Не можеш да направиш нищо, тъй че не вдигай излишна врява.
— Щом сте организирали всичко така добре, защо изпратихте онези двамата във влака? — попита Джоел и кимна към мъжа с гипсираната ръка. Инстинктивно се мъчеше да печели време — адвокат, който отвлича вниманието на опонента си, като му дава възможност да се поизхвърли.
— Само те наблюдавахме — отвърна немецът. — Искахме да сме сигурни, че ще направиш всичко, което очаквахме от теб. Тук всички са съгласни с това, Stimmt das, Frau Geyner?
— Ja!
— Но другият е мъртъв — обади се Джоел.
— Загуба за делото, за която ще скърбим. Хайде! — немецът и двамата му другари се поклониха на дамите и поведоха Конвърс през големите двойни врати към изхода. Вън, на паянтовата веранда, ловецът на Лайфхелм връчи дебелия плик на човека с гипса и издаде някакви заповеди. Двамата кимнаха и тръгнаха бързо надолу по стъпалата. Раненият се опираше на разклатеното перило. Забързаха по дясната част на дългата дъга на алеята за коли. Близо до далечния изход към второстепенния път Джоел видя очертанията на голяма закрита кола.
Тримата тъмничари го изведоха от заграждението. Беше дълбока нощ и или го местеха в друг лагер, или щяха да го екзекутират в гъстата джунгла, която щеше да погълне предсмъртния му вик. Старшият тъмничар излая някаква заповед на двамата си подчинени, които се наведоха и хукнаха към пленен американски джип, паркиран на неколкостотин метра в мрака. Остана сам с тъмничаря и знаеше, че този момент няма да се повтори. Ако предприемеше нещо, трябваше да е сега. Обърна леко глава и насочи поглед към тъмния силует на оръжието в ръката на тъмничаря…
Ръката на немеца не трепваше, оръжието беше насочено право в гърдите му. В къщата стариците запяха, трогателно треперливите им гласчета се издигнаха в някакъв химн на победата, долитащ през високите прозорци, отворени за прохладния летен бриз. Конвърс бавно заопипва с десния си крак пода на верандата, като търсеше разхлабена дъска. Накрая усети една, която поддаваше. Стъпи отгоре й с цялата си тяжест и тя силно и остро изскърца. Немецът се стресна и се обърна към отекналия звук.
Сега. Джоел грабна дулото на пистолета и изви ръката си назад и по посока на часовниковата стрелка. Блъсна пазача си, вкопчил се с всичка сила в оръжието, удари го в стената. Продължи да извива пистолета, успя да го насочи към корема на противника си.
Изстрелът беше отчасти заглушен от дрехите, плътта, шума на включен двигател и въодушевената песен на сенилни гласове, долитаща от прозорците. Немецът се свлече на земята, главата му се отметна, очите му бяха изцъклени. Замириса на опърлен плат и вътрешности — беше мъртъв. Конвърс клекна, извърна се рязко да огледа дългата алея за коли и почти очакваше да види другите двама да тичат по нея с насочени пистолети. Вместо това в далечината проблеснаха светлините на кола, която влизаше от пътя в лявата част на алеята. След броени мигове щеше да спре пред верандата.
Джоел издърпа пистолета от ръката на немеца и изтегли трупа в сянката вдясно от стъпалата. Оставаха му няколко секунди.
Превземи джипа. Използвай джипа. Най-близкият контролен пункт е на километри надолу по пътя. Превземи джипа! Джипът!
Дългата кола спря пред верандата и мъжът с гипса излезе от дясната предна врата. Конвърс го наблюдаваше иззад дебелата ъглова подпора. Раненият немец застана на пътеката и погледна нагоре към сянката.
— Konig? — тихо и въпросително подвикна той. — Konig, was ist? — тръгна нагоре по стъпалата и несръчно бръкна под якето с лявата си ръка.
Джоел отскочи от колоната и се втурна надолу по овехтялото стълбище. Вкопчи се в гипса на ранения и опря дулото в основата на гърлото му. Завъртя го и го блъсна към колата. Заби главата му в покрива, приклекна и мушна пистолета в отворения прозорец на предната врата.
Смаяният шофьор се оказа с по-бърз рефлекс от пехотинеца и вече вадеше пистолета от невидим кобур. Стреля напосоки и разби на сол предното стъкло. Конвърс също стреля и половината глава на шофьора излетя през прозореца.
Завлечи труповете в джунглата! Не ги оставяй близо до ограждението! Всяка секунда е скъпа!
Джоел отскочи от колата, дръпна ранения немец и отвори предната врата.
— Ще ми помогнеш, както се полага на добър християнин! — прошепна той, като си припомни хленченето му в товарния вагон. — Ще правиш, каквото ти кажа, или отиваш при другарчетата си. Ясно ли е? Мърдай! Оня тъп гестаповец е на верандата! Донеси го тук. На задната седалка!
Вероятно след минута — Джоел беше изгубил всяка представа за времето — раненият седеше зад волана и едва-едва шофираше. Двата трупа лежаха на задната седалка. Бяха ужасна гледка, Конвърс с усилие надви пристъпа си на гадене. Наблюдаваше внимателно всеки белег в пейзажа наоколо и насочваше шофьора кога и накъде да завива. Тренираният му пилотски ум нямаше да забрави обратния път и без карта. Стигнаха каменисто пасище в основата на някаква планина и Конвърс нареди на немеца да отбие от пътя. Пропътуваха неколкостотин метра нагоре, докато опряха в стръмно нанагорнище, което свършваше с плътна стена от дървета. Заповяда на шофьора да излезе от колата.
— Слушай ме внимателно — заговори Джоел. — Във влака ми каза, че си нает, но не искаш да убиваш никого. Просто си бил безработен и си имал нужда от работа. Така ли беше?
— Ja! Аз не убивам! Само наблюдавам и следя!
— Добре. Ще престана да се прицелвам в теб и ще си тръгна. А ти върви, където щеш! Ясно?
— Ich verstehe! Да, разбира се!
Конвърс пъхна пистолета в колана си и се обърна, без да пуска дръжката му. Тръгна нагоре по баира. Пукот! Звук на камъчета, разместени от движение на крака! Хвърли се на колене точно в момента, в който немецът се метна върху него.
Стреля веднъж в тялото над главата си. Пехотинецът изрева, направи дъга във въздуха и се търкулна надолу.
Джоел тръгна отново с плика, адресиран до Нейтън Саймън, и прекоси каменистото пространство до пътя. Беше му ясно какво трябва да прави.
Криеше се навътре в храстите досами имота на Хермионе Гайнер, на трийсет метра от порутената къща и на двайсет от алеята за коли, изпъстрена с дупки и обградена от кафява, неокосена трева, изсъхнала от сушата. Не биваше да заспива, защото това, което очакваше, трябваше да стане скоро. Човешката природа не може да понася твърде дълго безпокойството, често бе залагал на това в адвокатската си кариера. Обезпокоените, паникьосани хора трябваше да получат отговор. Слънцето изгря, птиците кълвяха, каквото намерят, в ранната светлина, безброй звуци смениха мълчанието на нощта. Но къщата оставаше тиха; големите прозорци, през които само преди няколко часа гласовете на изкуфели бабички бяха помогнали да се приглушат изстрелите, бяха затворени. Голяма част от капаците им се бяха пропукали. И въпреки цялата тази лудница, въпреки хаоса от насилие той още носеше свещеническата якичка, все още притежаваше паспорта на духовник и писмото за религиозното поклонение. Следващите няколко часа щяха да му покажат дали имат някаква стойност.
Най-напред се чу ревът на двигател, а след това се появи черен мерцедес, който зави от пътя в алеята. Профуча до верандата и спря толкова рязко, че избуксува. От него изскочиха двама мъже. Шофьорът тичешком заобиколи багажника и се присъедини към другаря си. За секунда спряха, огледаха верандата и затворените прозорци, след това се обърнаха и се втренчиха в земята. Тръгнаха към колата на Хермионе Гайнер и надникнаха вътре. Шофьорът кимна и извади изпод сакото си пистолет. Върнаха се при стълбите, изкачиха ги бързо и минаха през верандата към вратата. Като не откри звънец, единият грубо и продължително заблъска с юмрук, а с другата ръка безуспешно въртеше топката на бравата.
От вътре се разнесоха гърлени звуци и ядосаната фрау Гайнер, облечена в извехтял халат, рязко отвори вратата. Тонът й наподобяваше гласа на заядлива учителка, която хока двама ученици за преписване. Щом някой от мъжете се опитваше да се обади, гласът й се повишаваше още повече. Мъжът с пистолета смутено го прибра, но другият сграбчи лелята на Валери за раменете и заговори бързо и грубо, като я принуди да слуша.
Хермионе Гайнер наистина се заслуша, но отговорите й не отстъпваха по грубост и властност. Посочи към обраслата алея и описа това, на което бе станала очевидка в тъмните часове преди зазоряване и което бе и нейно дело. Мъжете се спогледаха, в очите им имаше недоверие и страх, но неверието не беше породено от думите на старицата, а от онова, което не можеше да им каже. Хукнаха през верандата към колата. Шофьорът тъй рязко включи двигателя, че мерцедесът издаде висок, пронизителен писък. Профуча напред покрай колата на фрау Гайнер, занесе се върху плъзналата по земята лозница и се блъсна в разпадащата се каменна порта. Силни ругатни изпълниха утринния въздух, сетне мерцедесът продължи рязко напред. Зави наляво и забърза по второстепенния път, а Хермионе Гайнер тръшна вратата.
Всяко нещо е риск, мислеше Джоел, докато изпълзяваше от храсталаците, но сега рискът е доста по-малък. „Аквитания“ беше използвала фрау Гайнер и нямаше какво повече да научи от нея. Връщането при лудата старица беше доста рисковано за тях. Стиснал плика в ръка, прекоси алеята, качи се по скърцащите стъпала и мина през паянтовата веранда. Почука на вратата и след десет секунди Хермионе Гайнер я отвори с пронизителен крясък. Тогава той направи нещо толкова непредсказуемо, толкова нетипично, че сам не повярва, когато се поддаде на внезапния си импулс.
Удари старицата с юмрук в долната челюст. Започваха най-дългите осем часа в живота му.
Смаяните служители от охраната на грандхотел „Метро Голдуин Майер“ неохотно отклониха предложението на Валери да им заплати, макар че тя вдигна цената от петдесет на сто долара, съобразявайки се с икономиката на Лас Вегас, която доста се различава от тази в Ню Йорк и особено от икономиката на нос Ан. Бяха я разкарвали с кола по улиците на стария и новия град почти четирийсет и пет минути, сигурни, че никой не ги следи. Освен това бяха обещали да оставят специален човек на деветия етаж да залови мъжа, който я преследваше и се беше опитал да нахлуе в стаята й. Особено огорчени останаха, че нае стая в хотел срещу техния — „Дворецът на Цезар“.
Валери даде бакшиш на хопа, взе пътната чанта от ръцете му, затвори вратата и изтича към телефона на масичката до леглото.
— Трябва да отида в тоалетната! — кресна Хермионе Гайнер. Старицата крепеше торбичка с лед под брадичката си.
— Пак ли? — попита Конвърс, който едва държеше очите си отворени, седнал срещу старицата с пистолета и плика в скута.
— Притеснена съм и ме е страх от теб. Ти ме удари.
— Ти също ми нанесе удар снощи, и то много по-тежък — отвърна Джоел, стана от стола и пъхна пистолета в колана си. Взе плика в ръка.
— Ще те видя на бесилката! Предател! Колко часа минаха? Да не мислиш, че хората от Untergrund няма да се заинтересуват какво става с мен?
— Струва ми се, че хранят гълъбите в парка и си гукат с тях. Тръгвай, ще вървя след теб.
Телефонът иззвъня. Конвърс хвана старицата за врата и я завъртя към антикварното писалище и телефона.
— Точно както се уговорихме — изсъска той и я стисна за врата. — Хайде!
— Ja? — обади се Хермионе Гайнер. Джоел бе прилепил ухо до нейното.
— Tante! Ich bin’s Valerie!
— Вал! — извика Конвърс и отблъсна старицата. — Аз съм! Не съм сигурен дали не подслушват телефона, леля ти работи за тях, вкараха ме в капан! Бързо! Кажи на Сам, че съм сгрешил, смятам, че съм сгрешил! Броенето преди старта включва покушения навсякъде!
— Той го разбра! — отговори нервно Валери. — Сам е мъртъв, Джоел! Мъртъв е! Те го убиха!
— Господи! Няма време, Вал, няма време! Телефонът!
— Ела при мен! — изкрещя бившата госпожа Конвърс.
— Къде? Кажи къде!
Последва пауза от няколко секунди, която им се стори цяла вечност.
— Където започна всичко, мили! — проплака Валери. — Където започна и все пак не в самото начало… Облаците, мили! Кръпката и облаците!
Където започна. Женева. Но не. Облаци, кръпка. Кръпка!
— Да, знам!
— Утре! Вдругиден! Ще бъда там!
— Трябва да се махна оттук, Вал… Толкова те обичам!
— Облаците, мили, единствен мой! Само остани жив!
Джоел изскубна телефона от стената. В същия момент Хермионе Гайнер се втурна към него, размахала тежък ръжен с медни дръжки. Желязната кука мина на милиметър от бузата му, той я хвана за ръката и й кресна:
— Нямам време за теб, шантава кучко! Клиентът ми няма време! — завъртя я и я побутна напред, като взе плика от масата. — Не помниш ли, че беше тръгнала към банята?
В хола Конвърс видя онова, което се надяваше да види. В червената лакирана купа на масата лежаха ключовете от колата, както ги беше захвърлила снощи старицата. Вратата на банята се отваряше навън и това му подсказа решението. Когато тя се озова вътре, той придърпа тежък стол и затъкна масивната му облегалка под топката на бравата. С ритници заби краката на стола в пода. Тя чу шума и се опита да отвори вратата, но не успя. Колкото повече я натискаше, толкова по-здраво се наместваха краката на стола.
— Тази вечер пак имаме сбирка! — изрева тя. — Ще изпратим по дирите ти най-добрите си хора! Най-добрите!
— Бог да е на помощ на Айзенхауер, когато се срещнете — промърмори Конвърс с вътрешно облекчение. Ако „Аквитания“ не подслушваше телефона й, щяха да минат часове, преди да открият старицата. С плика под мишницата взе ключовете от купата и измъкна пистолета от колана. Изтича до входната врата и предпазливо я отвори. Нямаше никой, само колата на Хермионе Гайнер стоеше на затлачената алея. Излезе, тръшна силно вратата, но я остави отключена и се затича надолу по стъпалата към колата. Включи двигателя, половината резервоар беше пълен и щеше да му стигне до Оснабрюк. Докато намереше карта, щеше да кара на юг, като се ориентира по слънцето.
Валери уреди всичко в пътническото бюро в „Дворецът на Цезар“. Плащаше в брой и използваше моминското име на майка си, може би хранеше надежда, че то ще й помогне да придобие някои от качествата на тази изключителна жена, които й бяха помагали през войната. В шест следобед имаше самолет от Лос Анжелис за Париж. Щеше да го вземе, а едночасовия полет до Лос Анжелис щеше да направи с взет под наем самолет, до стълбичката на който щяха да я закарат с кола и по този начин щеше да избегне минаването през залата на летище „Маккарън“. Подобни удобства често се осигуряваха за знаменитости и хора, спечелили големи суми в казината. Нямаше да има проблеми с чуждото име в списъка на пътниците на „Ер Франс“, лесно можеше да го обясни. Бившият й съпруг, вече чужд за нея, беше покрит с печална известност и издирван, затова предпочиташе анонимността. До пристигането на граничния пункт в Париж никой нямаше да й поиска паспорта, а когато минеше през него, можеше да пътува където си иска под всякакво име, защото не възнамеряваше да напуска Франция. По тази причина се беше сетила за Шамони.
Седеше на стола, гледаше през прозореца и мислеше за онези далечни дни в Шамони. Беше придружила Джоел до Женева, където той трябваше да води преговори, но след това щяха да отидат за пет дни на ски на Монблан като награда от Джон Брукс, един от партньорите в „Талбът, Брукс и Саймън“. И двамата бяха щастливи. Заедно. Може би защото и двамата бяха добри скиори.
Но Джоел не можа да се порадва на ските. На втория ден падна и си изкълчи глезена. Отокът беше огромен, а болката цепеше еднакво крака и главата му. Тя се мъчеше да обърне всичко на шега. Тогава беше поискал своя „Хералд Трибюн“ рано сутринта и съвсем по детски отказа да закуси, докато не го получи. Още по-детински постъпи, когато започна да се прави на великомъченик, защото тя тръгна сама да се пързаля. Беше заявила, че не й се ходи без него, но с това само влоши работата. Упрекна я, че се прави на светица. Щял да прекара много добре сам — имал какво да чете, нещо, което художниците не разбирали. Не разбирали от четене.
Господи, какво малко момче беше, мислеше Вал. Но през нощта беше друго, той ставаше съвсем различен. Превръщаше се в любящ и нежен мъж, едновременно великодушен лъв и чувствително агънце. Правеха любов часове наред, лунната светлина върху снега отвън се сменяше с розовото сияние на изгрева над планините. Едва тогава едновременно потъваха в изтощен сън.
Последния ден, преди да отпътуват за Женева, за да се качат на самолета за Ню Йорк, тя го изненада. Вместо да отиде на ски, слезе в магазините на хотела и му купи пуловер, на чийто ръкав заши кръпка с голям надпис: ШАМПИОН ПО СПУСКАНЕ — ШАМОНИ. Връчи му го, докато носачът чакаше пред вратата с инвалидния стол. Заведоха ги до центъра на Шамони, откъдето тръгваше лифтът, който се изкачваше четири километра нагоре, до Монблан. Струваше им се, че се изкачват през облаците до покрива на света. Когато стигнаха връхната точка, откъдето се разкриваше главозамайваща гледка, Джоел се обърна към нея с безизразния неискрен поглед, който противоречеше на всичко, което представляваше като човек, и на всичко, преживяно от него, и както винаги се опита да й се отблагодари по свой начин.
— Стига сме гледали тези глупости — каза той. — Събличай се. Не е толкова студено.
Пиха горещо кафе, седнали на една пейка, обгърнати от величието на природата. Държаха се за ръце и беше изпитала такава любов към него, че едва сдържа сълзите си.
В момента изпитваше същата любов и стана от стола, за да отпъди нахлулите чувства. Не беше време за това. Трябваше да прекоси половината свят и да избегне Бог знае колко хора, които я търсеха.
Беше й казал, че „толкова“ я обича. Любов ли беше или нужда от опора? Беше му отвърнала с думите „мили“, не, беше казала много повече, беше много по-конкретна. Беше казала „мили, единствен мой“. Дали този отговор беше рожба единствено на паниката й?
Няма нищо по-лошо от неизвестността, мислеше Джоел, докато разчиташе в светлината на фаровете надписите по пътя. Караше вече седем часа без прекъсване, след като в град Хаген си купи карта, докато пълнеше резервоара. Седем часа, а според картата още беше далече от граничния пункт, който беше избрал. Причината бе в незнанието му, в липсата на информация дали колата на Хермионе Гайнер е обект на издирване през първите часове, след като напусна Оснабрюк. В момента несъмнено я търсеха официално от полицията, но в началото на пътуването можеше да си спести няколко часа по магистралите, които не се осмели да използва, в случай че „Аквитания“ се е втурнала към къщата на Гайнер след разговора му с Вал. Пътуваше по криволичещи второстепенни пътища, пилотският му поглед не изпускаше слънцето и неотменно следваше южната посока, докато стигна Хаген. С напредване на времето второстепенните пътища станаха неизбежни. Хермионе Гайнер и откачената й банда вече се бяха оплакали в полицията за откраднатата кола. Джоел нямаше представа дали щяха да успеят да убедят полицаите, че лелята на Валери е ощетената страна, но открадната кола си е открадната, независимо дали я кара свети Франциск Асизки или Джак Изкормвача. Трябваше да остане на второстепенните пътища.
Мина през Лененщат и Крайцтал, при Бендорф прекоси Рейн и по западния бряг стигна до Кобленц, Обервезел и Бинген, зави на юг към Нойщат, на изток към Шпрайер и отново към Рейн. Пое пак на юг през граничните градове на Елзас и Лотарингия и се озова в Кел. Там смяташе да се прехвърли във Франция. Решението му се основаваше на факта, че преди няколко години Джон Брукс го изпрати в Страсбург, френския град отвъд реката, на някакви извънредно скучни преговори, в резултат на които Джоел се разходи из града и излезе с кола извън него. Остана очарован от природните красоти. Няколко пъти пропътува с лодка нагоре-надолу по Рейн и сега се сети за фериботите, които кръстосваха реката между кейовете на Германия и Франция. И най-вече си спомни за тълпите в Страсбург. Тълпите винаги му бяха помагали, а сега особено се нуждаеше от тях.
Оставаха му още три-четири часа път, но трябваше да спре и да подремне. Беше крайно изтощен, не помнеше откога не е спал. А пред него бяха Шамони и Вал. Беше й казал, че я обича. След толкова години успя да го изрече и усещаше невероятна лекота. „Мили, единствен мой.“ Дали беше искрена? Или просто го подкрепяше?
„Аквитания“! Не мисли за нищо друго и влез във Франция!
Полетът от Лос Анжелис до Париж над Северния полюс мина без сътресения. Осветените от луната ледени пейзажи на най-северната част на света бяха хипнотично спокойни и навяваха мисълта за вечна безкрайност. Всичко друго изглеждаше без значение за Вал, когато гледаше надолу от стратосферата. Но спокойствието не можеше да продължи вечно и самолетът кацна в Париж.
— По работа или за почивка идвате в Париж, мадам? — попита служителят на контролно-пропусквателния пункт, като взе паспорта и въведе името й в компютъра.
— Un peu de l’un et de l’autre.
— Vous parlez français?
— C’est ma langue préférée. Mes parents étaient parisiens83 — обясни Вал и продължи на френски: — Художничка съм и ще преговарям с някои галерии. Естествено, ще искам и да попътувам… — спря, защото забеляза, че очите на служителя се вдигнаха от монитора и започнаха да я изучават. — Какво има? — попита тя.
— Нищо тревожно, мадам — отвърна той, вдигна телефона и тихо каза няколко думи, които тя не можа да долови поради шума в голямата зала на митницата. — Един човек желае да разговаря с вас.
— Това за мен е извънредно тревожно — възрази уплашена Вал. — Пътувам под друго име поради основателни причини, които, предполагам, компютърът ви е разкрил, и не желая да ставам обект на непристойни разпити от страна на пресата! Казала съм всичко, което съм имала да казвам. Моля ви, свържете ме с американското посолство.
— Няма нужда, мадам — рече мъжът и затвори телефона. — Не става въпрос за разпит и никой от пресата няма да разбере, че сте в Париж, освен ако сама не им кажете. А и в компютъра ми няма нищо освен името, номера на паспорта ви и една молба.
Втори униформен служител забързано влезе в оградения коридор откъм близък кабинет и вежливо й се поклони.
— Моля ви, мадам, последвайте ме — заговори на английски той, очевидно забелязал страха и колебанието в очите й. — Разбира се, можете да откажете, тъй като това не е официално искане, но се надявам, че няма да го сторите. Просто правя услуга на един приятел.
— Кой сте вие?
— Главен имиграционен инспектор, мадам.
— А кой иска да говори с мен?
— Той сам ще реши дали да ви го каже. Но ме е упълномощил да спомена друго име. Матилон. Заяви, че сте били стари приятели.
— Матилон?
— Ще бъдете ли така любезна да изчакате в кабинета ми? Лично ще се погрижа за багажа ви.
— Това е багажът ми — отговори Вал, замислена кой ли би споменал името на Рьоне. — Искам наблизо да стои полицай и да наблюдава разговора през стъклена врата.
— Pourquoi?… Защо, мадам?
— Une mésure de sыrété — отвърна Валери.
— Qui, bien sur, mais ce n’est pas nécessaire.
— J’insiste ou je pars.
— D’accord84.
Обясниха й, че човекът, който желае да разговаря с нея, е на път към летище „Шарл дьо Гол“ от центъра и това ще му отнеме около трийсет и пет минути. Докато чакаше, й поднесоха сандвич и чашка калвадос. Мъжът отвори вратата на кабинета. Излизаше от средната си възраст и дрехите му бяха намачкани, сякаш външният вид вече беше без значение. Лицето му бе набръчкано колкото от възрастта, толкова и от изтощение. Заговори с уморен, но делови глас.
— Ще ви отнема само няколко минути, мадам. Сигурен съм, че бързате да стигнете някъде и да се видите с някои хора.
— Както вече обясних — започна Вал, твърдо втренчена във французина, — идвам в Париж да преговарям с някои галерии…
— Това не ме засяга — прекъсна я той и вдигна ръце. — Извинете, но не искам да слушам. Не искам да чуя нищо освен това, което сама пожелаете да ми кажете, след като ме изслушате.
— Защо използвахте името на Матилон?
— Вместо представяне. Били сте приятели. Мога ли да се върна към събитията преди убийството на мосю Матилон?
— На всяка цена.
— Името ми е Прюдом. Работя в „Сюрте“. Преди няколко седмици тук, в Париж, в една болница умря човек. Говори се, че бившият ви съпруг, мосю Конвърс, е отговорен за смъртта му.
— Знам.
— Но това е невъзможно — спокойно рече французинът, седна и извади цигара. — Не се бойте, този кабинет не се подслушва. Ние с главния инспектор сме приятели от времето на Съпротивата.
— Онзи човек е умрял след жестоко сбиване с бившия ми съпруг — предпазливо рече Валери. — Прочетох го във вестниците, чух го по радиото. А вие твърдите, че той не е отговорен за смъртта му. Как така?
— Човекът наистина е умрял в болницата, бил е убит. Между два и петнайсет и два и четирийсет и пет през нощта. По това време съпругът ви е бил в самолета от Копенхаген за Хамбург. Установено е.
— Сигурен ли сте?
— Информацията ми е неофициална, мадам. Отстраниха ме от следствието и на мое място сложиха човек с малък опит в полицията, бивш военен, и то от Чуждестранния легион. Аз бях пренасочен към „по-важни задачи“. Започнах да задавам въпроси. Няма да ви отегчавам с подробности, но човекът в болницата е умрял от белодробна недостатъчност, внезапна травма, несвързана с раните му. Задушил се е. Но в официалния доклад това го няма, махнато е.
Вал се владееше добре, гласът й бе хладен и безстрастен въпреки безпокойството, което я изгаряше.
— А какво общо има Матилон? Моят приятел Матилон?
— Отпечатъци от пръсти — обясни уморено французинът. — Откриха ги изведнъж, дванайсет часа след като участъковата полиция, която между другото е много добра, беше направила оглед на кабинета му. Освен това същия ден има смъртен случай във Везел, Германия. И там е описана външността на бившия ви съпруг и идентичността му е била потвърдена. Следва една старица, открита мъртва във влака за Амстердам с пистолет в ръка, и отново се дава неговото описание. Да не би този Конвърс да има криле? Дали не прехвръква незабелязано през границите? И в този случай отговорът е: невъзможно.
— Какво искате да кажете, мосю Прюдом?
Човекът от „Сюрте“ вдъхна цигарения дим, откъсна страница от бележника си и записа нещо.
— Не съм съвсем сигурен, мадам, тъй като не съм свързан официално със случаите. Но ако бившият ви съпруг не е причинил смъртта на човека в Париж и не е могъл да застреля стария ви приятел Матилон, питам се още колко хора не е убил, включително американския посланик в Бон и главнокомандващия на НАТО. И кои са тези хора, които нареждат на правителствени източници да потвърдят това или онова, които сменят задачите на старши полицейски служители в зависимост от прищевките си и които променят медицински заключения, като отстраняват и прикриват улики? Има неща, които не разбирам, мадам, и съм убеден, че не е трябвало да ги разбера. Затова ви давам този телефон. Домашен е. Жена ми ще знае къде да ме намери. Само запомнете — ако възникне нещо спешно, кажете, че сте от семейството на Татяна.
Стоун седеше зад писалището с неизбежната слушалка в ръка. Беше сам, когато от Шарлот, Северна Каролина, му се обади жената, в която преди години, като оперативен работник, бе дълбоко влюбен. Беше се отказала от „ужасната игра“, както я нарече, а той остана. Любовта им не се оказа достатъчно силна.
Установи връзка с Куксхавен, Германия, с телефон, за който беше сигурен, че е стерилен. Тази сигурност беше едно от удоволствията да работи с Джони Реб.
— Тук „Пърженото пиле“ на Боби-Джо! — прозвуча вместо приветствие. — На вашите услуги.
— Надявам се. Стоун е на телефона.
— Бас държа, че се обаждаш чрез Татяна! — възкликна южнякът. — Някой ден трябва да ме осветлиш за семейните си връзки, братко.
— Някой ден може.
— Май си спомням, че чувах това име в края на шейсетте години, но не знам какво значи.
— Вярвай на този, който го употреби.
— А защо?
— Защото е доверен човек на най-кръвожадните съдии в света.
— Те пък кои са?
— Враговете, Ребъл.
— Ако това е иносказание, янки, не го разбрах.
— Друг път, Джони, не сега. Какво имаш за мен?
— Започвам. Видях най-дяволски малкото островче, което можеш да си представиш. Не е на двайсет мили от брега, близо до устието на Елба, както се предполага. Намира се в залива Хелголанд, както му викат тук, и е част от Северно море.
— Шархьорн — заяви Стоун. — Открил си го.
— Не беше трудно, май всички знаят за него, но никой не припарва до югозападния му бряг. През Втората световна война там е имало станция за зареждане на подводници с гориво. Бил е така строго охраняван, че дори голяма част от немското Висше командване не е знаело за него, а съюзниците изобщо не са го чували. Старите бетонни постройки още си стоят и се предполага, че е пуст с изключение на един-двама спасители, които да те извадят от водата, ако лодката ти се разбие в някой от старите пристани за подводници — Джони Реб помълча и тихо продължи: — Снощи бях там и видях светлини, прекалено много светлини на прекалено много места. В старата база има хора, не само един-двама спасители, и можеш да заложиш задника си, че твоят капитан е там. Освен това към два часа през нощта, когато светлините угаснаха, изникна най-дългата сателитна антена, която съм виждал, и разцъфна като слънчоглед. Искаш ли да събера екип? При тази безработица не е проблем. И разходите ще са минимални, защото колкото повече мисля, толкова по-високо оценявам, че тогава ме измъкна от Дарданелите. Това беше по-важно от случая в Бахрейн.
— Благодаря, но не още. Ако сега тръгнем да го търсим, ще разкрием карти, които трябва да останат скрити.
— Колко време имаш за чакане? Не забравяй, че аз записах оня надут Уошбърн.
— И какво разбра от приказките му?
— Честно казано, повече, отколкото умът ми побира. Но не повече, отколкото може да възприеме. Това се гласи отдавна, нали? Ястребите смятат, че могат да хванат проклетите врабчета. „И ще превърнат всички във врабчета…“ Знаеш ли, Стоун, може би не бива да ти го казвам, защото с напредването на възрастта си станал по-мек от мен, но ако те вземат властта, много хора по света вероятно ще се изтегнат в хамаците си и ще кажат: по дяволите, нека оправят нещата — да приберат наркоманите с техните пищови и сгъваеми ножове от улиците и парковете. Да дадат на ония петролни юнаци с чаршафите да разберат, че номерата им вече не ни минават. Тези военни са храбри и въоръжени, корпорациите и конгломератите са в ръцете им, тъй че какво ни пука? Какво ще се промени за мен, ще каже Джо в хамака, освен за по-добро?
— Няма да е за по-добро — ледено заяви Стоун. — Тези хора ще бъдат превърнати в роботи. И ние също, ако останем живи. Не го ли разбираш?
— Разбирам го — отвърна Джони Реб. — Мисля, че винаги съм го разбирал. Аз живях като свободен човек в Берн, докато ти драскаше доклади във Вашингтон. Да, стари приятелю, разбирам го. Може би по-добре от теб. Стига за това, включвам се като доброволец. Но какво, за Бога, ще правиш с онзи Конвърс? Не смятам, че ще се измъкне.
— Трябва да се измъкне. Според нас всички отговори са у него, отговори от първа ръка, които ще ни дадат доказателства.
— Ако питаш мен, той е мъртъв — рече южнякът. — Може още и да не е, но скоро… скоро ще го спипат.
— Трябва да го открием преди тях. Можеш ли да помогнеш?
— Започнах да помагам през нощта, когато набоцках майор Уошбърн. Ти разполагаш с компютри, а аз познавам улиците, където се продават неща, които ти не бива да купуваш. Засега не се е появило нищо.
— Опитай да се добереш до нещо, защото преди малко беше прав — нямаме много време. Джони, имаш ли същото усещане за остров Шархьорн, каквото имам и аз?
— Заседнал е в гърлото ми. Надушвам нещо, братко, и поради това няколко дни ще пообикалям наоколо. Натъкнахме се на кошер, момче, и търтеите са неспокойни, усещам го.
Джоел остави картата и дебелия плик на тревата, започна да кърши клонки от малко дърво в овощната градина и да покрива колата на Хермионе Гайнер. При всяко вдигане на ръцете от умора и напрежение го пронизваше остра болка. Накрая събра накуп накъсана висока трева и я нахвърля върху клоните. На лунната светлина изглеждаше като голяма копа сено. Взе картата и плика и тръгна към пътя. Според картата се намираше в покрайнините на град Апенвайер, на шестнайсет километра от границата при Кел, който беше точно срещу Страсбург.
Вървеше по пътя и щом видеше светлини на фарове, се криеше в тревата. Измина девет-десет километра, не знаеше точно колко и разбра, че не може да продължи.
В джунглата беше почивал, знаеше, че почивката също е оръжие. Бодрите очи и ум бяха много по-смъртоносни от десет стоманени оръжия, препасани на пояса му.
Откри малка клисура до един поток — скалите щяха да бъдат негова крепост, и заспа.
Валери излезе от сградата на летище „Шарл дьо Гол“, хванала под ръка Прюдом, човека от „Сюрте“. Беше прибрала листчето с телефона, но не му бе дала никаква информация. Приближиха до стоянката за таксита и Прюдом заговори.
— Ще бъда искрен, мадам. Можете да наемете такси тук и аз ще ви кажа adieu, но можете и да ми разрешите да ви закарам, където пожелаете, може би до друга стоянка в града, оттам да тръгнете, закъдето пожелаете, а аз ще разбера дали някой ви следи.
— Тъй ли?
— За трийсет и две години и най-големият глупак научава по нещо. Жена ми твърди, че няма любовници само защото съм изучил основно професията си.
— Приемам поканата ви — прекъсна го с усмивка Вал. — Много съм уморена. Искам да отседна в малък хотел, може би в „Льо Пон Роял“, знам къде е.
— Отличен избор, но трябва да ви кажа, че съпругата ми ще ви посрещне с радост и без въпроси.
— Искам да разполагам с времето си, мосю — отвърна Валери и седна в колата.
— D’accord.
— Защо правите това? — попита тя, когато Прюдом се настани зад волана. — Съпругът ми беше… е адвокат. Правилата не могат да бъдат много различни. Да не сте някакъв съучастник, който предполага това, което съм сигурна, че предполагате?
— Искам само да ми се обадите и да кажете, че сте от семейството на Татяна. Това е моят риск и моята награда.
Конвърс погледна часовника си, свален от китката на един труп толкова отдавна, че вече не можеше да си спомни кога. Беше шест без петнайсет сутринта и слънцето безмилостно огряваше клисурата, която му служеше за крепост. Потокът беше долу и той удовлетвори нуждите си надолу по течението, а лицето си потопи срещу него. Трябваше да тръгва, до границата оставаха осем километра.
Стигна Кел. Купи си бръснач, защото свещеникът трябва да поддържа възможно най-добър външен вид, дори под натиска на лоши пътни условия. Обръсна се във фериботното депо до реката и се качи на ферибота до Страсбург през живописния Рейн. Митничарите се изпълниха с такова страхопочитание към якичката и паспорта му, както и към опърпания му вид, несъмнено възприет като обет за бедност, че докато минаваше през сградата, започна да благославя цели семейства.
Когато се озова на гъмжащите улици, разбра, че първо му трябва хотелска стая, за да измие под душа двата дни на страх и насилие и да даде дрехите си за почистване или да си купи нови. Свещеник с вид на бедняк нямаше какво да прави между скъпите чудеса на Шамони, щеше да привлича вниманието. Но нормално облечен свещеник щеше да бъде напълно приемлив сред тълпата. Мисли и допускай какво очаква от теб опонентът ти и направи обратното, за да извлечеш полза. Ловците на „Аквитания“ щяха да очакват да смени свещеническото облекло. Е, нямаше да го направи, във Франция имаше твърде много свещеници и прекалено големи облаги от статута на духовник.
Регистрира се в хотел „Софител“ на площад „Сен Пиер льо Жьон“ и без увъртания обясни на рецепцията, че е пътувал три дълги и изнурителни дни и помоли да имат добрината да му доставят няколко неща, от които има голяма нужда. Бил от заможна енория в Лос Анжелис и… Стодоларовата банкнота свърши останалото. След един час костюмът му беше изчистен и изгладен, калните му обувки лъснати до блясък и от „магазин, за нещастие, доста далече от хотела“ бяха купени две ризи със свещенически якички, което наложи допълнително заплащане. Регистрира се в осем и петнайсет сутринта, а в десет без петнайсет беше готов да направи последните си приготовления за Шамони.
Не можеше да рискува и да вземе самолет или влак, прекалено много неща му се бяха случили по летища, гари и влакове. А рано или късно щяха да открият колата на Хермионе Гайнер и посоката, ако не и целта му, щяха да станат известни. „Аквитания“ щеше да вдигне тревога зад трите граници на Германия, Франция и Швейцария. Отново най-сигурното средство беше колата. Извика жадния за сътрудничество администратор и на младия монсеньор беше уредена кола под наем и му бе обяснен маршрутът до Женева, намираща се на около триста и шейсет километра на юг.
Естествено, не смяташе да минава границата и да ходи в Женева. Щеше да мине по крайграничните пътища и да се отправи към Шамони, на час и нещо от границата. Изчисли, че ще пътува пет или шест часа и най-късно до пет следобед ще е в подножието на Монблан. Без да губи повече време, напусна Страсбург по алпийската магистрала, обозначена на картата му с номер 83.
Валери започна да се облича още щом първата светлина на утрото открои неравномерните силуети на сградите по булевард „Распай“ зад прозорците на парижкия й хотел. Не можа да мигне цяла нощ. Лежа будна и премисля думите на странния французин от „Сюрте“, който не можеше да говори официално. Беше се изкушила да му каже истината, но знаеше, че засега, а може би и изобщо, няма това право, защото вероятността да попадне в капан беше значителна. Все пак в молбата му звучеше истина: „Обадете се и кажете, че сте от семейството на Татяна. Това е моето желание и моята награда.“
Джоел нямаше да се колебае в мнението си. Ако човекът не беше уловка на „Аквитания“, в стратегията на генералите имаше пробойна, за която не подозираха. Надяваше се, че той работи за себе си, но да му се довери на този етап беше невъзможно.
Още в самолета от Лос Анжелис беше прочела вътрешното разписание на „Ер Франс“ и бе избрала маршрута си до Шамони. „Ер Турен“ имаше по четири полета дневно до Анеси — най-близкото летище до Шамони и Монблан. Беше се надявала вечерта да направи резервация за полета в седем сутринта, но внезапната тревожна намеса на Прюдом направи това невъзможно и когато се обади от „Пон Роял“ в „Ер Турен“, самолетът се оказа запълнен — беше лято и Монблан представляваше туристическа атракция. Остана в списъка на чакащите за полета в единайсет. Щеше да е най-добре да чака на летище „Орли“, тълпата беше най-доброто убежище, както твърдеше Джоел.
Слезе във фоайето, плати си сметката и помоли за такси.
— A quelle heure, madame?
— Maintenant, s’il vous plaît.
— Dans quelques minutes85.
— Мерси.
Таксито пристигна и Вал се качи. Поздрави я кисел, сънлив шофьор, който нямаше намерение да излезе от колата да й помогне и едва прояви готовност да приеме поръчката й.
— „Орли“, моля.
Шофьорът потегли, стигна до ъгъла и изви кормилото наляво, за да тръгне в противоположна посока по „Распай“ към магистралата за летището. Кръстовището изглеждаше празно. Но не беше.
Трясъкът зад тях бе внезапен и близък — метал стържеше метал, посипаха се стъкла и заскърцаха гуми. Шофьорът удари спирачка и извика уплашен, когато таксито занесе на завоя. Вал се удари в облегалката на предната седалка и падна на колене на пода. Шофьорът изскочи от колата и хукна да се разправя с катастрофиралите зад гърба им.
Изведнъж задната врата се отвори и набръчканото, изтощено лице на Прюдом се надвеси над нея. От драскотина на челото му се стичаше кръв. Заговори бързо и тихо:
— Тръгвайте, мадам, където и да отивате. Вече никой няма да ви преследва.
— Вие?… Стоял сте тук цяла нощ! Чакал сте ме и сте наблюдавал. Вие сте блъснал онази кола!
— Няма време. Ще извикам шофьора ви. Трябва да направя досадния си доклад и да разхвърлям някои неща из колата на преследвача ви, а вие тръгвайте.
— Името! — извика Вал. — Татяна ли беше?
— Да.
— Благодаря ви!
— Довиждане и късмет!
Човекът от „Сюрте“ се изправи и се завтече към двамата французи, които се караха зад таксито.
В три и двайсет Конвърс прочете табелата SAINT-JULIEN EN GENEVOIS — 15 KM. Беше заобиколил границата с Швейцария и пред него се простираше магистралата за Шамони, на изток от Женева и на юг от Анмас. Щеше да стигне до Монблан след час и нещо. Беше успял! Беше карал както никога досега, мощният ситроен реагираше на пилотските му докосвания, пилотският му ум не виждаше нищо друго освен пътя и апаратурата пред него, не усещаше нищо освен наклона на алпийските завои. Веднъж спря в Понтарлие за бензин и изпи чаша горещ чай от автомат. Откак напусна магистралата, за да мине по преките планински пътища, скоростта зависеше единствено от моменталните му и точни рефлекси. Още един час. Чакай ме, Вал.
Валери погледна часовника си, готова да закрещи, както й се искаше от шест и половина сутринта на летище „Орли“. Беше четири и десет следобед и целият ден мина в поредица от злощастия — от катастрофата на булевард „Распай“ и разкритието на Прюдом, че я следят, до пристигането й в Анеси с полета от Париж в един часа, също закъснял поради повреда на вратата на багажното отделение в самолета. Нервите й бяха опънати до скъсване, но знаеше, че не може да си позволи да губи контрол над себе си. Само щеше да привлече вниманието, вече го беше направила.
За самолета в седем часа нямаше места, а машината в единайсет беше претоварена. През изхода пускаха само хора с билети. Беше протестирала толкова гневно, че хората се заобръщаха. Реши да опита с подкуп, който само ядоса чиновника — не защото го обиди, а защото нямаше възможност да й услужи и да вземе парите. И отново пътниците пред и зад нея на двете опашки я изгледаха, когато той я смъмри с чисто галска надменност. Ако продължавам така, няма да стигна жива до Шамони, реши Вал и прие билет за един часа.
Самолетът кацна в Анеси с над половин час закъснение — в три и няколко минути, а опашката за таксита я накара да се държи по начин, който обикновено избягваше. В качеството си на сравнително висока жена знаеше какъв ефект предизвиква, когато започне да гледа отвисоко хората около себе си. Колкото и да беше глупаво, повечето хора го приемаха не като природна даденост, а като признак за вътрешно превъзходство. Жените се смущаваха, а мъжете ставаха плахи. Тази тактика й помогна да пререди няколко души на опашката, но беше безнадеждно далече от началото й. Тогава случайно погледна вдясно. В другия край на платформата видя лъскави лимузини и няколко шофьори, които пушеха, облегнати на тях, чоплеха си зъбите и си приказваха. За Бога, какво чакаше? Измъкна се от опашката и тичешком отвори чантата си.
А последното й раздразнение дойде в резултат на нещо, което трябваше да помни. В амфитеатъра на чудесното „село“ Шамони имаше забрана за движение на автомобили. Слезе от лимузината и тръгна бързо по широкия булевард. Видя в далечината големия червен терминал на лифта. Не можа да се сдържи. Започна да тича, все по-бързо и по-бързо! Чакай ме горе, мили! Остани жив и ме чакай!
В пет без десет Конвърс удари спирачка на паркинга и изскочи от колата. По магистралата към Монблан имаше голямо движение и близо до строежа на огромния нов мост се получи задръстване. Всички мускули на десния му крак бяха схванати от усилието непрекъснато да търси пролуки в летаргичното движение. Но все пак стигна! Беше в Шамони. Пред него се разгръщаше великолепието на Алпите, долу се виждаше селото. Затича се, като жадно гълташе свежия планински въздух. Забрави за болката, защото тя трябваше да го чака! Вал, моля те, успей! Толкова те обичам… по дяволите, имам нужда от теб! Чакай ме!
Тя стоеше до сградата на лифта и гледаше облаците под краката си, образували стена, покрила всички земни грижи. Потрепери от алпийския студ, но не помръдна. Застана до каменния парапет с дебел планински телескоп, през който туристите се наслаждаваха на красотите на Алпите срещу няколко франка. Боеше се до смърт, че той няма да дойде, че няма да може да дойде. Смърт.
Задаваше се последният лифт, след залез го спираха, защото замръзваше в отсъствието на слънце. Тя бе единственият човек освен бармана и няколко клиенти зад стъклените врати на бара. Джоел! Помолих те да останеш жив! Моля те, направи каквото те помолих!
Вагонът на лифта бавно се приближи и спря със скърцане. Вътре нямаше жива душа. Беше празен! Смърт.
И тогава се появи той, висок мъж със свещеническа якичка, и покривът на света отново придоби смисъл. Слезе от вагона, тя се втурна към него и той тръгна към нея. Прегърнаха се и се притиснаха един към друг, както никога не бяха правили, докато бяха мъж и жена.
— Обичам те! — прошепна той. — Боже мой, колко те обичам!
Тя се отдръпна от него, сложила ръце на раменете му, и очите й се напълниха със сълзи.
— Ти си жив, тук си! Изпълни молбата ми.
— Длъжен бях — рече той, — защото молбата беше твоя.
Спаха голи, прегърнати, притиснали телата си, сякаш искаха да отблъснат света, срещу който трябваше да се изправят сутринта. Но поне няколко часа можеха да оставят за себе си — да дават и да получават един от друг, да знаят, че са съвсем сами, да си говорят шепнешком и да се опитат да проумеят какво и защо са загубили, да си обещаят, че никога няма да го загубят отново.
Когато утрото дойде, не искаха да го приемат, поне не веднага. Навън беше техният добре познат свят, но имаше и друг, който генералите от „Аквитания“ бяха готови да им наложат.
Поръчаха закуска и две канички кафе. Докато Вал разресваше косата си, Джоел отиде до прозореца и се загледа в цветния оживен Шамони. Навсякъде миеха с маркучи улиците. Шамони се подготвяше за нашествието на летните туристи и Конвърс реши, че са имали невероятен късмет, като намериха стая. Бяха обиколили три хотела, в първия едва се добраха до рецепцията. „За Бога, махни тази якичка!“ — беше изсъскала Валери. И трите бяха пълни, но в четвъртия — „Кроа Бланш“, някой току-що се беше отказал от резервацията си.
— След малко ще изляза да купя дрехи — обади се Валери зад гърба му.
— Колко ми липсваше всичко това — каза той, обърна се и обви ръце около нея. — Липсваше ми. Много.
— Нали се намерихме, мили. Това е единственото, което има значение.
На вратата се почука, вежливо чукане на сервитьор. Валери продължи:
— Сигурно носят кафето. Иди си измий зъбите с моята четка.
Седнаха един срещу друг на малката мраморна масичка до прозореца. Знаеха, че е време да започнат да мислят за външния свят. Джоел сложи лист и химикалка до кафето си.
— Още не мога да преглътна поведението на леля! — внезапно заговори Вал. — Как можах? Защо не ми мина през ума?
— И аз си задавах същите въпроси — нежно се усмихна Конвърс. — По отношение на теб.
— Чудя се как вчера не ме изхвърли от лифта.
— На два пъти ми мина през ума.
— Божичко, каква глупачка бях!
— Не, просто беше отчаяна — поправи я Джоел. — Също като леля си. Хващахте се за всяка сламка. Тя отчаяно се стреми да се върне в единствените пълноценни дни на живота си. Човек, обзет от такива чувства, може да бъде много убедителен. Говореше с нужните думи, със същите езотерични фрази, които си слушала от дете. Затова си й повярвала. Аз бих сторил същото.
— Ужасен си, когато искаш да утешиш някого, скъпи. По-кротко, още е сутрин.
— Разкажи ми за Сам Абът — рече той.
— Разбира се, но преди да започна, искам да знаеш, че не сме сами. В Париж има един инспектор от „Сюрте“, който знае, че не си убил Рьоне и че не би могъл да убиеш тъй наречения шофьор в „Жорж V“
Джоел сепнато се наведе над кафето си.
— Но аз го убих! Бог ми е свидетел, че не исках, стори ми се, че посяга за пистолет, но аз го пребих, блъсках главата му в стената. Умрял е от мозъчни травми.
— Не е. Убили са го в болницата. Бил е удушен. Прюдом каза, че това не е имало връзка с раните му. Както се изрази той, щом не си убил шофьора и Рьоне, колко души още не си убил? Смята, че всичко е инсценировка. Не разбира защо са укрили някои факти около смъртта на шофьора, а при Рьоне изведнъж се намират улики, които би трябвало да се оповестят много по-рано, ако наистина са съществували. Става дума за отпечатъци от пръстите ти в кабинета на Матилон. Прюдом иска да помогне, даде ми телефон, на който можем да го намерим.
— Не е ли опасно да му се доверим? — попита Джоел, докато записваше нещо на листа.
— Мисля, че не. Вчера сутринта направи нещо забележително, но ще стигна и до там.
— Човекът от „Жорж V“ — тихо изрече Конвърс. — Помощникът на Бертолдие. Оттам започна бягството ми. Сякаш някой внезапно се е възползвал от момента, видял е възможната стратегия и не е искал да изпусне удобния случай. „Изкарайте го убиец, може би ще се окаже полезно в бъдеще. Цената е само един човешки живот.“ Боже мой! — Джоел драсна клечка кибрит и запали цигарата си. — Продължавай. Започни от началото. Какво стана със Сам?
Разказа му всичко, като започна от невероятната случка в „Сейнт Риджис“ в Ню Йорк — телефонния разговор, последван от енергичен млад мъж, хукнал нагоре по стълбите на хотела, а сетне за капитана, преследвал я по улицата.
— Най-странното в случая е — рече Джоел, — че хората, които са се обадили, може да са били на страната на закона.
— Как така? Единият приличаше на хитлеров младеж, а другият беше униформен!
— Повечето от униформените биха искали някой тайфун да отнесе генералите от „Аквитания“. Не забравяй, Фицпатрик заяви, че четирите досиета са се появили от най-дълбоките държавни архиви и съдейки по съдържанието им, Конъл беше уверен, че са подготвени с активното участие на военните. Може би тайнствените ми партньори във Вашингтон започват най-сетне да изпълзяват от скривалищата си. Извинявай. Продължавай.
Вал му описа срещата си със Сам в закусвалнята в Лас Вегас — женения Сам, баща на две момиченца. Джоел я слушаше с притворени очи, антените му се въртяха и ловяха всички нюанси на фразите й, всяко нещо, което би могло да има повече от едно значение, и отчаяно се мъчеше да открие някоя сламка, за която да се улови, за да изгради следващите си ходове. Протегна ръка, за да прекъсне Вал.
— Тримата ли щяхте да ходите във Вашингтон?
— Да.
— Ти, Сам и онзи човек, с когото е смятал да говори и който е знаел какво трябва да се направи.
— Да. И благодарение на когото убиха Сам. Той е бил единственият, с когото Сам е разговарял.
— Но Абът му се е доверявал. „Бих му поверил живота си“, нали така се е изразил?
— Да, но е сгрешил.
— Не е задължително. Сам беше сговорчив, но не и доверчив. Подбираше внимателно приятелите си, защото знаеше, че чинът му го прави уязвим.
— Но той не е говорил с никой друг…
— Сигурен съм в това, но на другия човек се е наложило. Знам едно-друго за съвещанията по кризисни въпроси във Вашингтон, а Сам е имал предвид точно това, когато е заявил, че тримата ще ходите във Вашингтон. Тези съвещания не се провеждат току-така. За да се отвори пътечка в бюрократичната неразбория, трябват няколко силни думи. Естествено, името на Сам е било назовано най-напред, може би след това е било споменато моето, твоето или името на Делавейн, всяко от които би било достатъчно — Конвърс взе химикалката. — Как се казваше този човек?
— Божичко! — възкликна Вал, затвори очи и заразтрива с пръсти челото си. — Чакай да помисля… Алън, малкото му име беше Алън… Алън Мецгър? Метланд?
— Имаше ли някакъв ранг?
— Не. Меткаф! Алън Меткаф, точно така.
Джоел записа името.
— Добре, да минем към Париж, към човека от „Сюрте“.
Тя започна с необичайното поведение на чиновниците по имиграцията, което доведе до странната среща с измъчения, смачкан Прюдом. Стигна до смайващите разкрития на французина. Повтаряше се, но и попълваше с подробности, които беше изпуснала при първия си разказ. Когато свърши, Джоел за втори път вдигна ръка, устата му беше зяпнала от смайване, очите му бяха оживени и разширени.
— Семейството на Татяна? — попита той, сякаш не вярваше на ушите си. — Сигурна ли си?
— Напълно. Питах го пак сутринта.
— Сутринта ли? Да, ти спомена, че сутринта бил направил нещо забележително. Какво стана?
— Прекарал е цялата нощ в колата пред хотела ми и когато малко след зазоряване тръгнах с такси за летището, той се блъсна в колата зад нас. Опитали са се да ме проследят. Каза ми да се махам веднага оттам. Тогава го накарах да повтори името. Беше Татяна.
— Рьоне ми каза да използвам това име пред Корт Торбеке в Амстердам. „Кажи, че си от семейството на Татяна.“ Това бяха инструкциите му.
— Какво значи това?
— Рьоне не ми даде подробности, но горе-долу се ориентирах. Очевидно това е някаква парола.
— Защо?
— Матилон ми обясни, че семейството на Татяна се ползва с доверието на най-подозрителните хора в света, които не могат да си позволят да правят грешки.
— Но кои са те?
— Руснаци. Кремълски комисари, които засипват с пари брокери на запад, за да ги инвестират.
— Прав си — реши Вал. — Шантава история.
— Но върши работа, не виждаш ли? Почтени хора, които поради една или друга причина са се озовали в свят, който вероятно ненавиждат, и знаят на кого могат да се доверят. Да си от семейството на Татяна е нещо като препоръка. Не само сигнал за тревога, но и нещо повече. Означава, че сигналът е изпратен от свой човек. Обзалагам се, че кръгът е изключително тесен. А за нас е ключ, на който можем да се доверим.
— Представяш си, че си в съда, нали? — попита Вал и посегна през масата към свободната му ръка.
— Не мога иначе. Факти, имена, тактики… Някъде има пукнатина, път, по който можем да поемем. И то бързо.
— Аз бих започнала с Прюдом — отбеляза Валери.
— Ще се обърнем и към него, но не веднага. Да караме поред. В стаята има ли два телефона? Една бивша съпруга снощи ми попречи да забележа.
— Да, в банята.
— Искам да се обадиш на този Меткаф, Алън Меткаф в Лас Вегас. Ще вземем телефона му от информацията. Аз ще подслушвам.
— И какво да му кажа?
— Какво име използва, когато се свърза със Сам?
— Нали ти казах, Паркет.
— Кажи му само кой се обажда. Нищо повече. Нека той направи първата стъпка. Ако е грешна, ще разбера. И двамата ще разберем и аз ще затворя. Ти ще ме чуеш и също ще затвориш.
— Ами ако го няма? Ако ми се обади съпруга, приятелка или дете?
— Бързо остави името си и кажи, че ще се обадиш след един час.
Питър Стоун седеше на дивана, опрял крака на масичката за кафе. Срещу него в двете кресла се бяха разположили армейският капитан без униформа и младият флотски лейтенант, също цивилен.
— Разбрахме се — каза Стоун. — Ще опитаме с този Меткаф и ще стискаме палци. Ако сме сгрешили… ако аз съм сгрешил, ще ни проследят и не си правете илюзии, виждали са ни тук и могат да ни идентифицират. Но аз ви предупредих, че идва време, когато трябва да поемете рискове. Ще бъдете извън защитената си територия и ще искате час по-скоро да се върнете в нея. Не мога да ви обещая, че ще успеете. Този телефон е свързан с друг — в голям хотел на другия край на града, тъй че ако ни засекат, ще се забавят, докато проверят всички стаи в хотела. Когато свършат, всеки грамотен телефонен техник може да слезе в подземието и да открие връзката.
— Колко време ни дава това? — попита капитанът.
— Хотелът е един от най-големите в Ню Йорк — отвърна Стоун. — Ако имаме късмет — между двайсет и четири и трийсет и шест часа.
— Да действаме! — рече флотският.
— За Бога! — възкликна капитанът и прекара ръка през косата си. — Добре, опитай да говориш с него. Все пак не съм сигурен защо се налага.
— Налага го логиката. Информацията е била леснодостъпна. Абът е обявявал всеки ден програмите на полетите си и ги е изпълнявал точно. Освен това се набиват в очи честите му обеди насаме с Меткаф и семейните вечери по домовете им. Смятам, че той му е вярвал, а освен това е логично да се обърне към Меткаф, дългогодишния офицер от разузнаването. Има и нещо друго. Също като Конвърс, и двамата са били военнопленници във Виетнам.
— Да действаме! — призова отново флотският лейтенант.
— За, Бога, избери друга фраза — намръщи се капитанът.
— Телефонен секретар! — извика Вал, закрила с ръка слушалката.
Джоел излезе от банята.
— Един час — прошепна той.
— Един час — повтори тя. — Госпожица Паркет ще се обади повторно след един час — затвори телефона.
— И на всеки кръгъл час — допълни Конвърс, загледан в телефона. — Това не ми харесва. Там е един часът през нощта и ако има жена и деца, все някой трябваше да се обади.
— Сам не спомена нищо за жена и деца освен за своите.
— Не е имало защо да ти говори за семейството на Меткаф.
— Джоел, може да има поне десет обяснения.
— Надявам се, че не е това, за което си мисля.
— Нека се обадя на Прюдом — рече Валери. — Да използваме семейството на Татяна.
— Не още.
— Защо?
— Имаме нужда от друго, той има нужда от друго — погледът на Джоел се спря на дебелия плик, адресиран до Нейтън Саймън. Беше на писалището, под фалшивия му паспорт. — Боже мой, май разполагаме с каквото трябва. През цялото време е било под носа ни.
Вал проследи погледа му.
— Анализът, който си направил за Нейтън?
— Най-добрият доклад, който съм писал, макар че не е никакъв доклад. Не засяга никакви законови положения освен в най-общ смисъл, не съдържа доказателства, които да подкрепят обвинението, а само описание на извратените амбиции на властни мъже, които желаят да променят законите. Ако „компрометирам“ означава убивам, ако възнамеряват да извършат масови покушения, може и да го постигнат.
— Накъде биеш, Джоел?
— Ако ще подготвям материали за съдебен процес, най-добре да го направя по единствения начин, по който мога — всичко да е основано на писмени декларации и показания под клетва. Ще започна с моите и ще свърша с разпитите преди процеса.
— За какво, по дяволите, говориш?
— Обяснявам ти закона, госпожо Конвърс — отвърна Джоел и взе плика. — И каква е целта му. Мога да използвам голяма част от написаното тук, но под друга форма. Естествено, ще ми трябват клетвени декларации и колкото повече, толкова по-добре. Едва тогава ще включим Прюдом и семейството на Татяна. След това се надявам да се свържем с Меткаф, вероятно ще има какво да ни каже… И накрая ще искам да разпитам лично поне двама от обвиняемите — Лайфхелм и Абрамс, а може и самия Делавейн.
— Ти си луд! — извика Валери.
— Не, не съм — простичко рече Конвърс. — Знам, че ще имам нужда от помощ. Но имам достатъчно пари да наема два взвода негодяи. Предстои ни много работа, Вал. Всички съдилища обичат безупречните документи. Трябва ни юридическа стенографка. Постарай се да намериш някоя, която ще склони да стои тук цял ден и половината нощ, ако се наложи. Предложи три пъти по-високо заплащане от нормалното.
— Да предположим, че открия такава — каза Вал. — Какво смяташ да й диктуваш?
Джоел се намръщи и отиде до прозореца.
— Роман — отсече той и се обърна. — Пишем роман. Първите двайсет-трийсет страници се развиват в съдебна зала.
— И в него участват истински личности, за които всички са чували?
— Това е нов жанр, но все пак е само роман. Нищо повече.
В Ню Йорк разсъмна и Стоун отново беше сам. Флотският лейтенант и капитанът се бяха върнали в кабинетите си във Вашингтон. Така бе по-добре, и без това не можеха да му помогнат, а колкото по-рядко ги виждаха около апартамента, толкова по-лесно можеха да се изплъзнат от разпознаване, ако паднеше гилотината. А тя щеше да падне. Стоун не се съмняваше. Беше ясно, както беше ясен и фактът, че полковник Алън Меткаф е струната, с която щяха да започнат музиката. „Без него — би казал Джони Реб в доброто старо време — мелодията няма да излезе от цигулката.“ „Но дали ще се появи?“ — питаше се бившият оперативен работник от ЦРУ. Очевидно беше изчезнал, така му казаха в Нелис, и тези, които разследваха изчезването му, не се правеха, че разбират или одобряват отсъствието му. И това му казаха, при това доста грубичко.
Но Стоун разбираше. Меткаф вече знаеше и ако имаше капка мозък, нямаше да играе по правилата. Стига да беше жив. Но бившият агент разбираше и други неща, свързани с телефонните секретари и служителите от разузнаването. Оборудването беше усъвършенствано и можеше да се настройва за различни операции. Меткаф също щеше да го използва, ако беше жив и имаше ум в главата. Щеше дистанционно да го програмира и препрограмира, щеше да чуе всичко, което иска, да изтрие всичко, което иска, и да остави някаква заблуждаваща информация. Щеше да има и кодирано съобщение, вероятно подменяно всеки ден, и ако не му се отговореше правилно, с микровълни щеше да унищожи лентата. Ако имаше ум в главата. Ако беше жив.
Стоун разчиташе и на двете. Затова беше оставил съобщение на телефонния секретар на Меткаф преди един час — в шест и трийсет и пет. Беше избрал името, под което бившата съпруга на Конвърс трябваше да се свърже с покойния Самюъл Абът. Марк Аврелий се появи. Отговори и изтрий. След това Стоун беше продиктувал телефона, който, ако беше засечен, щеше да отведе търсачите в хотел „Хилтън“ на Петдесет и трета улица.
Имаше още един човек, с когото Стоун би желал да се свърже, но той беше „в отпуск, няма начин да го открием“. Думите бяха безспорна лъжа. Човекът бе Дерек Билейми, началник на „Тайни операции“ в британската МИ-6 и един от малкото истински приятели на Стоун по време на работата му в ЦРУ. Билейми му беше толкова близък, че когато Питър заемаше длъжността главен представител на ЦРУ в Лондон, англичанинът му бе казал в очите да напусне, преди уискито да го прикове на алкохолния кръст. „Имам близък лекар, който ще ти даде документ за леко психическо разстройство, Питър. Имам вила за гости в Кент. Остани там и се оправяй, старче.“
Стоун отказа и това се оказа най-саморазрушителното решение, което беше взимал. Останалото бе пиянският кошмар, предречен от Билейми.
Но Питър искаше да се свърже с него не заради приятелската му загриженост, а заради прозорливостта му, скрита зад приятна и дори прозаична външност. А увереността, че Дерек Билейми носи пулса на Европа в главата си, го караше да вярва, че с помощта на основната информация, която щеше да му предостави, ще надуши операцията на Делавейн. Всъщност, мислеше с надежда Стоун, той вероятно я надушва в момента в Ирландия, където вероятно се намираше. Рано или късно, дано да беше по-рано, Билейми щеше да отговори на обаждането му. А когато го направеше, Питър щеше да му опише подробно прехвърлянето на оръжие от Уисконсин. Дерек Билейми ненавиждаше делавейновците. Старият приятел щеше да му стане съюзник срещу генералите.
Телефонът иззвъня, Стоун го погледна и изчака да звънне втори път. Меткаф? Посегна и вдигна слушалката.
— Ало?
— Аврелий?
— Подозирах, че ще се обадите, полковник.
— Кой сте вие, по дяволите?
— Името ми е Стоун и сме от една и съща страна на барикадата, поне така смятам. Но вие носите униформа, а аз — не, тъй че имам нужда да повиша доверието си към вас. Разбирате ли ме?
— Вие сте едно от копелетата във Вашингтон, които го изпратиха сам!
— Да, полковник, аз съм едно от тези копелета. Какво се случи с генерал Абът?
— Убиха го, кучи сине! Надявам се, че телефонът ти е чист.
— Най-малко двайсет и четири часа ще е чист. Тогава всички се покриваме, както се покрихте вие.
— Нямате ли съвест? Не се ли упреквате? Знаете ли какво направихте?
— Нямаме време за това, полковник. Може би по-късно, ако има по-късно… Хайде, войниче, казвай! Дълги години съм живял с всичко това! Казвай! Къде ще се срещнем? Къде се намираш?
— Добре, добре — отговори очевидно изтощеният офицер. — Смених около дванайсет полета. Намирам се… къде, по дяволите, се намирам? В Ноксвил, Тенеси. След двайсет минути излитам за Вашингтон.
— Защо?
— За да взривя тази шибана работа, защо иначе?
— Да не си посмял, ако искаш да останеш жив! Би трябвало вече да си го разбрал. Значи си сглобил нещо от информацията, която Абът ти е дал?
— Да.
— И него го гръмнаха във въздуха, нали?
— Млъкни, по дяволите!
— Би трябвало да си го научил вече. Те са навсякъде — невидими и неуловими. Една неуместна дума, и ще те открият.
— Знам! — кресна Меткаф. — Но аз се занимавам с тази работа от двайсет години. Трябва да има поне един човек, на когото да вярвам.
— Полковник, нека поговорим спокойно. Сложете кръст на Вашингтон и вземете самолета за Ню Йорк. Ще ви резервирам стая в „Алгонкин“, дори вече съм я резервирал.
— На чие име?
— Маркъс, естествено.
— Добре. Щом вече сме затънали така здраво, трябва да ти го кажа. Жената се мъчи да ме открие от един часа през нощта.
— Съпругата на Конвърс?
— Да.
— Тя ни трябва. И той също.
— Ще препрограмирам апарата. Значи в „Алгонкин“?
— Точно така.
— Той е нюйоркчанин, нали?
— Да. Живял е тук много години.
— Дано е умен. Много умен.
— Никой от двамата нямаше да е жив, ако не бяха много умни, полковник.
— Ще се видим след няколко часа, Стоун.
Цивилният затвори телефона, ръцете му трепереха, очите се спряха на бутилката с бърбън в другия край на стаята. Не! Никакво пиене. Стана от стола и отиде до леглото, където зееше малкият му куфар. Напълни го, като остави бутилката на масата, излезе и тръгна по коридора към асансьорите.
Аз, Джоел Харисън Конвърс, адвокат, получил право на практика от комисията на щата Ню Йорк и служител във фирмата „Талбът, Брукс и Саймън“ с адрес Пето авеню номер 666, Ню Йорк, пристигнах в Женева, Швейцария, на 9 август за юридически преговори от името на „Ком Тек Корпорейшън“, клиент на фирмата, в която работя, с цел оформяне на сделка, свързана с бъдещото обединение на фирмите „Ком Тек“ и „Берн“. Сутринта на 10 август, около осем часа, бях потърсен от главния юридически съветник на „Берн“ — господин Ейвъри Престън Холидей от Сан Франциско, Калифорния. Тъй като беше американец, отскоро работещ с швейцарска фирма, аз се съгласих да се срещна с него, за да му изясня съществуващите спорни точки и позицията на моята фирма. Когато отидох в кафенето на „Ке дю Монблан“, познах в господин Холидей мой съученик от училище „Тафт“ в Уотъртаун, Кънектикът. Тогава името му беше Ейвъри П. Фаулър. Господин Холидей с готовност потвърди, че е същият човек, и ми обясни, че фамилното му име е било сменено след смъртта на баща му и повторния брак на майка му с Джон Холидей от Сан Франциско. Обяснението му беше приемливо, но не и обстоятелствата. Господин Холидей имаше възможност предварително да ме запознае със самоличността си, но не се възползва от нея. Това не бе безпричинно. Сутринта на 10 август господин Холидей е поискал да проведе поверителна среща с долуподписания по въпрос, нямащ нищо общо със сливането на „Ком Тек“ и „Берн“. Тази среща е била основната причина за пребиваването му в Женева и беше първото от много смущаващи разкрития…
Ако материалът, който почтената и сдържана секретарка англичанка стенографираше и преписваше на машина, представляваше дори минимален интерес за нея, тя с нищо не го показа. Работеше като картечница, без да отпуска тънките си стиснати устни и да помръдва глава, на чийто връх беше кацнало строго стегнато кокче побеляла коса. Предпазливото обяснение на Валери, че съпругът й е американски писател, впечатлен от някои последни събития в Европа, беше посрещнато с хладен поглед и ненужната информация, че юридическата секретарка никога не гледа телевизия и рядко чете вестници. Беше членка на Френско-италианското алпийско дружество, чиято цел бе да съхранява природата от разрушителната човешка дейност. Работата в дружеството отнемала цялото й време и енергия, когато не печелела средства, които да й позволят да остане сред любимите си планини. Приличаше на автомат, някой можеше да й продиктува Библията, без да разбере какво пише.
Изтичаше седмият час, а на телефона на Меткаф в Лас Вегас още не се обаждаше никой. Само телефонният секретар. Беше време за осмото обаждане.
— Ако и сега не го намерим — мрачно заяви Конвърс, — ще се обадиш на Прюдом. Исках първо да говоря с Меткаф, но може би… няма да е възможно.
— Каква е разликата с кого ще говориш най-напред? Имаш нужда от спешна помощ, а той иска да помогне.
— Разликата е там, че знам за Прюдом, ти ми го обясни. Имам представа какво може и какво не може да направи, но не знам нищо за Меткаф, освен че Сам го е задействал. Трябва да направя специално изявление пред този, с когото ще говоря най-напред, ще хвърля обвинения, от които ще му се завие свят. Това са сериозни неща, Вал, и трябва да започна с най-силните си аргументи… Опитай пак Меткаф — Джоел се обърна и тръгна към телефона в банята, докато Валери набираше международния код за Лас Вегас, Невада.
— Трето обаждане, съобщението прието. Моля представете се повторно и бройте бавно до десет. Не затваряйте телефона.
Джоел остави слушалката на ръба на умивалника и се втурна към спалнята. Тръгна към Вал с вдигната ръка, взе молива и написа: „Говори. Бъди спокойна. Това е АПС.“
— На телефона е госпожица Паркет. Едно, две, три, четири…
Конвърс се върна в банята, взе слушалката и започна да слуша.
— … осем, девет, десет.
Тишина. Последваха две резки прещраквания и металният глас отново заговори.
— Потвърдено. Благодаря. Слушате втора лента, която ще се унищожи с микровълни, когато свърша. Слушайте внимателно. На един остров има място, добре известно с племенните си нощи. Кралят ще бъде на стола си. Това е. Унищожавам записа.
Джоел затвори телефона и се втренчи в едва четливите думи, които беше надраскал със сапун върху огледалото над умивалника. Вратата се отвори и влезе Валери с листче в ръка.
— Записах го — рече тя и му го подаде.
— И аз го записах, но твоето може да се чете. Божичко, това е истинска главоломка!
— Също като тази, която ми зададе ти. Какво, за Бога, е АПС?
— Анализатор на психологически стрес — отвърна Конвърс и се облегна на стената, зачетен в съобщението на Меткаф. Вдигна поглед. — Скенер на гласове, който може да се включи към телефон или телефонен секретар и трябва да каже дали човекът, с когото говориш, лъже, или казва истината. Лари Талбът имаше по едно време, но го заряза, защото не можел да намери нито един човек, който да не го лъже, включително деветдесет и две годишната му майка.
— Може ли да му се вярва?
— Твърдят, че е много по-точен от детектора на лъжата, стига да знаеш как да разчиташ резултатите и как да боравиш с него. В твоя случай стана. Гласът ти е бил сравнен с другите ти обаждания, което значи, че този Меткаф разполага с доста съвършена техника. Скенерът е включил втората касета и всичко е направено с дистанционно управление от друг телефон. В противен случай, след предаване на съобщението щеше да се обади той лично.
— Но щом гласът ми е потвърден, защо е тази гатанка?
Какъв е този остров с племенни нощи?
— На всяка машина може да се противодейства с друга. Затова не ги приемат за доказателство в съда. Меткаф е поел риск, но го е ограничил — Конвърс се върна към написаното от Вал.
— Остров — бавно издума Вал, зачетена в написаното със сапун върху огледалото. — Племена… Карибски племена, има ги навсякъде. Или на Ямайка — племенни нощи, ритуали на Обея, вуду ритуали в Хаити. Дори на Бахамските острови индианците лукая имат ритуали при настъпване на пубертета.
— Впечатляваш ме. Откъде знаеш?
— От курсовете по рисуване — отвърна тя. — Но не намирам смисъла.
— Защо? Може да значи в Карибско море, в някой широко рекламиран курорт. Кралят е император и това сигурно значи Делавейн… Лудия Маркъс — като в „Марк Аврелий“. Трябва да е Маркъс, никой не се казва Аврелий!… Всички тези телевизионни и вестникарски реклами, снимки на хора, които играят лимбо под светлината на факли пред благосклонните усмивки на костюмирани негри… Но на кой остров?
— Прекалено е разтегливо. Вероятно е нещо по-близко, по-познато и на двама ни, нещо, което можем да разпознаем.
Вал му взе листчето.
— Манхатън е остров — тихо рече тя, без да спре да се мръщи над написаното.
— Ако там има факли и племенни ритуали, не са в моята част на града.
— Не става дума за племенни ритуали, а за племенни нощи — поправи го Вал. — Племенни, но не на чернокожи, а на червенокожи. „Кралят ще бъде на стола си.“ Стол — маса. Неговата маса. Племенни… нощи. Нощи! Тук бъркаме. Нощи!
— Как иначе можеш да го прочетеш?
— Като рицари!86
— И маса — прекъсна я Конвърс. — Рицарите на кръглата маса.
— Но не от легендата за крал Артур, не за Камелот. Нещо по-близко, много по-близко. Племена… американско коренно население. Американски индианци.
— Алгонкин87. Кръглата маса!
— Хотел „Алгонкин“ — извика Валери. — Това е, това е искал да каже!
— Ще разберем след минути — каза Джоел. — Иди поръчай разговор.
Чакането беше непоносимо и безкрайно. Конвърс се оглеждаше в огледалото, по лицето му бе избила пот, солта дразнеше белезите и очите му. Още по-показателно беше, че ръцете му трепереха и не му достигаше въздух. Обади се телефонистката на „Алгонкин“ и Вал поиска да я свържат с господин Маркъс. Настъпи тишина и когато телефонистката се обади повторно, Джоел едва се сдържа да не запрати слушалката в огледалото.
— Имаме регистрирани двама гости с името Маркъс, госпожо. С кой от двамата желаете да разговаряте?
— Какъв скапан ден! — избухна Вал и стресна Конвърс с думите си. — Оня нещастник, шефът ми, ми нареди веднага да се обадя на господин Маркъс в „Алгонкин“ и да му предам покана за обяд. А сега изчезна на някаква среща и ме остави да се оправям сама. Извинете, не исках да си го изкарвам на вас.
— Няма нищо, миличка, и при нас има такива.
— Не бихте ли ми помогнала? Кажете ми малките имена и фирмите, в които работят двамата. Може би те ще ми подскажат нещо.
— Разбира се. Само да погледна в регистъра. А, ето ги. Маркъс, Майрън, „Шугърманс Ориджинал Репликас“, Лос Анжелис. И Маркъс, Питър… май няма почти нищо повече, сладурче. Пише само Джорджтаун, Вашингтон.
— Този е. Питър. Сигурна съм. Благодаря, мила.
— Радвам се, че ти помогнах. Сега ще му звънна.
Опрял прегънатия „Ню Йорк Таймс“ на коляното си, Питър Стоун запълни последните две думи от кръстословицата и погледна часовника си. Телефонът иззвъня. Стоун се вторачи в него, пулсът му се ускори, а гърлото пресъхна. Никой не знаеше, че се е настанил в „Алгонкин“ под името Маркъс. Никой!… Не, имаше един човек, но той в момента се намираше във въздуха и летеше от Ноксвил, Тенеси. Какво се беше объркало? Или той беше сгрешил по отношение на Меткаф? Дали уж разгневеният офицер от Военновъздушното разузнаване не бе от онези? Дали инстинктът му, изострен от години ровене и сортиране на боклуци, не беше му изневерил? Стана от стола и бавно, обзет от страх, тръгна към нощната масичка. Вдигна настойчиво звънящия телефон.
— Да?
— Алън Меткаф? — тихо, но твърдо попита женски глас.
— Кой? — Стоун беше толкова смаян от името, което чу, че не можа да се съсредоточи и да помисли!
— Извинете. Вероятно са ме свързали с друга стая.
— Чакайте! Не затваряйте! Меткаф е на път за тук.
— Съжалявам.
— Моля ви, за Бога! Бях уморен, бях заспал. Денонощно сме на крак… Меткаф. Говорих с него преди два часа, каза ми, че ще препрограмира телефонния си секретар, че някой се опитва да се свърже с него от един часа през нощта. Трябваше да се махне оттам. Беше убит един летец. Не беше злополука! Разбирате ли ме?
— Защо трябва да разговарям с вас? — попита жената. — За да засечете откъде се обаждам ли?
— Изслушайте ме — започна отново Стоун с вече напълно контролиран глас. — Дори да исках да… а аз не искам… това е хотел, не е частен телефон и за да ви засека, ми трябват най-малко трима души при кабелите и още един на централата. И дори при такава организация ще им трябват поне четири минути да изолират жицата и да изпратят сигнал в засичащото устройство, което в началото ще ни даде само областта, в която се намирате, а не номера на телефона ви. Ако се обаждате от чужбина, ще ни трябва още един човек, но само ако останете на телефона над шест минути… А сега, за Бога, дайте ми поне две!
— Говорете. Бързо.
— Вие сте умна жена, госпожо Де Пина, но направихте малък пропуск.
— Де Пина?
— Да. Бяхте забравила телефонния указател отворен на сините страници с правителствени телефони. Когато стана инцидентът в Невада, направих проста връзка и преди два часа разбрах, че съм бил прав. Меткаф се озова на обаждането ми от автомат на летището. Един генерал е разговарял с него надълго и нашироко и той се присъединява към нас. Избягахте не от когото трябва, госпожо Де Пина. Но ако разсъждавам правилно, човекът, при когото отивахте, сега слуша разговора ни.
— Тук няма никой!
— Моля ви, не ме прекъсвайте, трябва да използвам всяка секунда — гласът на Стоун внезапно укрепна. — Лайфхелм, Бертолдие, Ван Хедмер, Абрамс. И пети човек, който не можахме да идентифицираме, англичанин, който се е покрил дълбоко. Не знаем кой е, но той съществува, използва складове в Ирландия, товарни кораби и отдавна забравени летища за транспортиране на материали, които не би трябвало да напускат страната. Ние подготвихме досиетата, Конвърс! Ние ви ги изпратихме! Вие сте адвокат и знаете, че щом споменах името ви, се самообвинявам или върша самоубийство, ако някой записва разговора ни. Но да продължа. Включихме ви чрез Престън Холидей в Женева. Изпратихме ви да съберете материали за съдебен процес, за да успеем да ги провалим с минимални загуби. Но сгрешихме! Оказа се, че са много по-напреднали, отколкото подозирахме ние. Да, ние, но не и Бийл. Беше абсолютно прав и поради тази причина е мъртъв! Между другото, той беше „човекът от Сан Франциско“. Петстотинте хиляди долара бяха негови, той е от богато семейство, което освен пари му е оставило в наследство и съвест. Спомнете си за Миконос! Какво ви каза там за смисъла на живота. От прославен военен стана учен, а после убиец. Това сигурно е убило и част от него… Спомена, че сте го притиснал за няколко неща, които не е възнамерявал да ви казва. Мнението му беше, че сте добър юрист и че изборът ни е сполучлив. Престън Холидей беше негов студент в „Бъркли“ и когато преди година и половина започна всичко, когато Холидей разбра какво прави Делавейн и как използват самия него, отиде при Бийл. За останалото можете да се сетите сам.
Женският глас го прекъсна.
— Кажете това, което искам да чуя. Кажете го!
— Разбира се! Конвърс не е убил Перигрин и главнокомандващия на НАТО. И двамата са били жертвани от Делавейн. За другите не знам… не знам какво сте преживели, но успяхме да пречупим един лъжец от Бад Годесберг, майора от посолството, който постави вас, Конвърс, на моста „Аденауер“! Той не го знае, но ние го обработихме с химикали и научихме нещо. Смятаме, че знаем къде е Конъл Фицпатрик. Смятаме, че е жив!
Намеси се мъжки глас.
— Копелета! — рече Джоел Конвърс.
— Слава Богу! — възкликна цивилният и седна на леглото. — Сега можем да поговорим. Кажете ми всичко. Телефонът е чист.
След двайсет минути Питър Стоун затвори телефона с треперещи ръце.
Генерал Жак-Луи Бертолдие спря бързите движения на ханша, завършващи сношението, отдръпна се от стенещата тъмнокоса жена под себе си и се претърколи настрана, за да стигне телефона.
— Да? — извика сърдито той. Заслуша се и зачервеното му лице стана пепеляво, а членът му мигновено спадна. — Къде стана това? — прошепна той, но не от предпазливост, а от внезапен пристъп на уплаха. — На булевард „Распай“? А обвиненията?… Наркотици? Невъзможно!
Генералът спусна крака от леглото, без да помести слушалката от ухото си. Слушаше внимателно и съсредоточено гледаше стената пред себе си. Голата жена застана на колене и се облегна върху него, гърдите й се притиснаха в гърба му, погали с отворена уста ухото му и нежно захапа месестата му част.
Бертолдие рязко и грубо замахна назад, удари я със слушалката през лицето и я запрати в другия край на леглото. От разбитата й долна устна бликна кръв.
— Повтори, моля те — рече той в слушалката. — Значи всичко е ясно. Човекът не може да бъде разпитван повече. Трябва винаги да се внимава за по-висшата стратегия и да не се мисли за загубите на бойното поле. Опасявам се, че ще трябва да разиграем още веднъж случая в болницата. Погрижи се за това като добър офицер. Загубата за Чуждестранния легион е полза за нас… А? Какво? Арестувал го е полицай на име Прюдом? — Бертолдие замълча и задиша шумно и тежко. След това заговори със заповеден тон. — Твърдоглавият бюрократ от „Сюрте“ не се предава лесно… Това е вторият човек, за когото ще се погрижиш с характерната си опитност, преди да е изтекъл денят. Обади ми се, когато изпълниш и двете задачи, и се смятай за новия адютант на генерал Жак-Луи Бертолдие.
Генералът затвори телефона и се обърна към тъмнокосата жена, която бършеше устата си с чаршафа. В очите й се четяха гняв, обърканост и страх.
— Извинявай, миличка — галантно рече той, — но трябва да си ходиш. Имам да провеждам телефонни разговори, трябва да се погрижа за бизнеса си.
— Няма да стъпя повече тук! — извика предизвикателно жената.
— Ще стъпиш, ще стъпиш — заяви легендата на Франция и се изправи гол и неподвижен. — Стига аз да поискам.
Ерих Лайфхелм се втурна в кабинета си право към огромното писалище и пое телефона от прислужник в бяло сако, когото освободи с кимване на главата. Изчака вратата да се затвори и заговори:
— Какво има?
— Колата на Гайнер е намерена, хер генерал.
— Къде?
— В Апенвайер.
— Къде е това?
— Град на около осемнайсет километра от Кел. В Елзас.
— Страсбург! Минал е във Франция! Останал е свещеник!
— Не разбирам, хер…
— Изобщо не допускахме… Няма значение! С кого разполагате в този сектор?
— Само с един човек. От полицията.
— Кажи му да наеме хора. Изпратете ги в Страсбург! Търсете свещеник!
— Махай се! — изрева Хаим Абрамс, когато жена му влезе в кухнята. — Мястото ти не е тук!
— Светото писание твърди друго, съпруже, въпреки че си ми чужд — отвърна крехката женица, облечена в черно. Благите й черти и хлътналите кафяви очи бяха обкръжени от ореол мека бяла коса. — Ще се отречеш ли от Библията, която така охотно цитираш, когато ти изнася? В нея няма само гръм и отмъщение. Да ти почета ли?
— Няма да ми четеш! Млъкни! Това са мъжки работи!
— На мъже, които убиват? Мъже, които използват примитивната диващина на Светото писание, за да оправдаят проливането на детска кръв? На кръвта на сина ми? Интересно какво ли щяха да кажат майките от Масада, ако можеха да излеят сърцето си. Е, сега аз ще излея моето, генерале. Няма да убиваш повече. Вече няма да използваш тази къща, за да местиш твоите армии на смъртта, да плетеш смъртоносните си, винаги свещени тактики, винаги свещена мъст.
Абрамс стана бавно от стола.
— Какви ги говориш?
— Да не мислиш, че не съм те чула? Телефонни разговори посред нощ с хора, които говорят като теб, които така леко произнасят думата убийство…
— Ти си подслушвала!
— Неведнъж. Ти дишаше толкова тежко, че чуваше само собствения си глас, собствените си заповеди за убийства. Каквото и да правиш, ще бъде направено без теб, съпруже, въпреки че си ми чужд. Ти приключи с убийствата. Те станаха безсмислени още преди години, но ти не можеш да спреш. Измисляше нови причини да убиваш, докато се изчерпа напълно.
Жената на сабрата извади дясната си ръка от гънките на черната пола. Държеше пистолета на Абрамс. Той смаян се хвана за празния кобур и внезапно се хвърли към жената, с която беше живял трийсет и осем години, хвана я за китката и я изви. Тя не се поддаде. Започна да се бори с него, одра лицето му, а той я блъсна в стената, като продължи да извива ръката й, за да я обезоръжи.
Експлозивен звук изпълни кухнята и жената, която му беше родила четири деца, последното от които тъй чакания син, се свлече на пода в краката му. Ужасен, Хаим Абрамс погледна надолу. Тъмнокафявите очи бяха широко отворени, черната рокля — напоена с кръв, половината й гръден кош беше отнесен.
Телефонът иззвъня. Абрамс се затича до стената, взе слушалката и изрева:
— Децата Авраамови няма да бъдат низвергнати! Ще настъпи кървава баня и Бог ще даде земята ни! Юдея и Самария ще бъдат наши!
— Стига! — кресна гласът от другата страна. — Спри, евреино!
— Който ме нарича евреин, ме нарича праведник! — заяви Хаим Абрамс с обляно в сълзи лице и тръгна към мъртвата с широко отворените кафяви очи. — Аз принесох жертвата Авраамова! Никой не може да иска повече!
— Аз искам повече — долетя писъкът на котката. — Аз винаги искам повече!
— Маркъс? — прошепна сабрата, затвори очи и се блъсна в стената, обръщайки гръб на трупа. — Ти ли си, вожде мой, съвест моя? Ти ли си?
— Аз съм, приятелю Хаим. Трябва да действаме бързо. Отрядите по местата ли са?
— Да. Шархьорн. Дванайсет отряда са на място, обучени и подготвени. Смъртта няма да ги уплаши.
— Това исках да чуя — рече Делавейн.
— Очакват паролата, генерале — Абрамс пое дъх и се разрида неконтролируемо.
— Какво ти е, Хаим? Вземи се в ръце!
— Тя е мъртва. Жена ми лежи мъртва в краката ми!
— Боже мой, какво се е случило?
— Подслушвала е, чула е всичко… опита се да ме убие. Сборичкахме се и сега е мъртва.
— Каква ужасна загуба, скъпи ми приятелю. Поднасям ти най-дълбоките си съболезнования за загубата.
— Благодаря, Маркъс.
— Знаеш какво да правиш, нали, Хаим?
— Да, Маркъс. Знам.
На вратата се почука. Стоун стана от стола и неохотно взе оръжието си от масата. През всичките тези години мръсна работа беше стрелял само веднъж. Беше откъснал крака на един информатор на КГБ в Истанбул по простата причина, че се беше издал в пияно състояние и му налетя с нож. Този инцидент му стигаше. Стоун не обичаше оръжията.
— Да? — обади се той с пистолета в ръка.
— Аврелий — отвърна гласът зад вратата.
Стоун отвори и поздрави госта си.
— Меткаф?
— Да. Стоун?
— Влизай. И предлагам да сменим паролата.
— Може да използваме „Аквитания“ — рече офицерът от разузнаването, когато влезе в стаята.
— Предпочитам да се въздържим.
— И аз. Имаш ли кафе?
— Ще поръчам. Изглеждаш изтощен.
— На плажа в Хаити изглеждах по-добре — отбеляза стройният служител на Военновъздушните сили. Беше на средна възраст, облечен в летен панталон и бяло яке, слабото му лице отговаряше на късата, редееща, кестенява коса. Под ясните му властни очи отчетливо се открояваха тъмни кръгове. — Вчера в девет сутринта тръгнах на юг от Лас Вегас към Халоран и оттам започнах серия от полети из цялата страна, които не биха могли да се проследят с компютър. Скачах от летище на летище под имена, които вече не помня.
— Ти си един уплашен човек — отбеляза цивилният.
— Ако ти не си, значи не говоря с когото трябва.
— Аз съм не само уплашен, полковник, а направо вцепенен — Стоун отиде до телефона, поръча кафе и преди да го затвори, се обърна към Меткаф: — Искаш ли да пийнеш нещо? — попита той.
— Да. Канадско уиски с много лед.
— Завиждам ти.
Цивилният се разпореди и двамата седнаха. Няколко минути само звуците на улицата нарушаваха тишината. Гледаха се и мълчаливо се преценяваха взаимно, без да крият това.
— Знаеш кой съм и какъв съм — заговори полковникът. — А ти кой си и какъв си?
— ЦРУ. Двайсет и девет години. Главен представител в Лондон, Атина, Истанбул и на други места. Бивш координатор на поверителните операции, докато ме уволниха. Друго интересува ли те?
— Не.
— Каквото и да си правил с телефонния си секретар, справил си се добре. Обади се жената на Конвърс.
Меткаф рязко се наведе напред.
— И?
— За малко да не се разберем… не бях в добра форма, но накрая се обади и той. Подслушваше през цялото време.
— Лошата ти форма трябва да е била доста добра.
— Искаше да чуе истината. Не беше трудно да му я кажа.
— Къде е? Къде са?
— В Алпите, това е единственото, което пожела да…
— По дяволите!
— … ми обясни засега — довърши цивилният. — Първо поиска нещо от мен.
— Какво?
— Декларации. Ти би ги нарекъл показания под клетва.
— Какво?
— Декларации от мен и от хората, с които работя, по-точно за които работя. В тях трябва да изложим всичко, каквото знаем и каквото сме направили.
— Решил е да те окачи на въжето и не мога да го упрекна.
— Това е само част от плана. Аз също не го упреквам, но той заяви, че гневът му е на второ място, и аз му вярвам. Той иска „Аквитания“. Иска Делавейн и бандата безумци да бъдат приковани към стената, преди да започнат убийствата.
— Това беше мнението и на Сам Абът. Убийствата, множеството покушения, тук и в цяла Европа, са най-бързият и най-сигурен път към международен хаос.
— Жената му е казала.
— Не, той го е сглобил от онова, което Конвърс й е казал. Конвърс не е разбирал точно думите.
— Вече ги разбира — рече Стоун. — Споменах ли ти, че съм вцепенен от страх? Има ли по-силна фраза?
— Каквато и да е тя, се отнася и до двама ни, защото знаем колко просто може да стане. Нямаме работа с някакви луди за връзване или дори с разюздани терористи. По отношение на тях имаме трийсетгодишен опит и деветдесет на сто от имената им са в компютрите. Когато получим сигнал, знаем къде са и обикновено съумяваме да ги спрем. Но в този случай имаме работа с обръгнали професионалисти в нашите редици и в редиците на съюзниците ни, също с дългогодишен опит. Те се разхождат из Пентагона, в армейските и флотските бази и във Военновъздушната база в Невада. Но къде са? Отваряш уста и не знаеш с кого разговаряш, кой ще ти програмира самолетната катастрофа. Как можем да спрем нещо, което не виждаме?
— Може би така, както предлага Конвърс.
— С декларации?
— Защо не? Между другото, той иска декларация и от теб. За срещата ти с Абът, за всичко, което ти е казал, и мнението ти за психическата му стабилност. Това значи, че тази вечер трябва да останеш тук. Преди половин час резервирах още три стаи, като заявих, че по-късно ще дам имената на рецепцията.
— Имаш ли нещо против да ми отговориш на някои въпроси? Какво, по дяволите, могат да помогнат някакви си декларации? Там, отвън, има цяла армия, не знаем колко е голяма и докъде се простира, но все пак е армия! Най-малко няколко батальона тук и в Европа. Професионални офицери, обучени да изпълняват заповеди, в които вярват, както вярват в генералите, които ги издават. Декларации, показания под клетва! Това е тъпа юридическа главоблъсканица, която нищо не значи. Имаме ли време за такова нещо?
— И аз съм мислил над същите въпроси, полковник. Но да не забравяме, че и двамата не сме адвокати, за разлика от Конвърс. Имах дълъг разговор с него. Той поема единствения познат за него път. Юридическия. Колкото и да е странно, точно затова го изпратихме. Конвърс иска въпросът за бързата защита на всеки от нас да бъде приет сериозно. „Не в качеството ни на психопати, хора с психични отклонения или с ограничени възможности.“ Това бяха думите му.
— Колко мило! И какво, за Бога, значат те? Как?
— С официални юридически документи. Отговорни хора излагат фактите под клетва и след експертно проучване. Чрез съдилищата, полковник. Трябва само един съд и един съдия. На базата на декларациите ще се внесе иск в някой съд — един съд и един съдия, така защитата ще бъде закрита.
— Каква ще бъде?
— Закрита. Строго поверителна — никаква преса, никакво изтичане на информация, само съдебна заповед, представена пред властите, които трябва да я изпълнят. В такъв случай всички отдели на тайните служби се инструктират от съда да оказват извънредни услуги.
— Извънредни? На кого?
— На президента и вицепрезидента, на председателя на Конгреса, на секретаря по отбраната, държавния секретар и надолу по йерархията. Законът, полковник. Това може законът, както каза той.
— Господи!
На вратата се почука. Този път Стоун покри пистолета с вестника. Стана и пусна сервитьора, който буташе количка с каничка кафе, две чаши, бутилка канадско уиски, лед и чаши. Подписа сметката и сервитьорът излезе.
— Кафето или алкохолът най-напред? — попита Стоун.
— Алкохолът, за Бога.
— Завиждам ти.
— Няма ли да ми правиш компания?
— Съжалявам, но не мога. Позволявам си само по една чашка вечер. Тогава ще ти направя компания. Живееш в Лас Вегас и ще ме разбереш. Опитвам се да се боря със съдбата, полковник, и имам намерение да я надвия. Бях уволнен, ако помниш какво ти казах — Стоун подаде напитката на офицера и седна.
— Човек не може да надвие съдбата си, не го ли знаеш?
— Няколко пъти съм успявал и още съм жив.
— Съдилища — рече Меткаф и поклати глава. — Съд! Това е последната писта. Ще използва закона да заобиколи фланговете на управниците, към които е принуден да се обърне, но на които не се доверява. Дали ще стане?
— Печели време, може би няколко дни, трудно е да се каже. „Запечатването“ трае толкова. А законът изисква пълни разкрития. Но най-важното е, че той юридически затяга сигурността около потенциалните мишени, и се надявам да срине тактиката на „Аквитания“ и да накара генералите да се прегрупират и да измислят нова. Отново се печели време.
— Но това се отнася само за Щатите.
— Да. Точно затова Конвърс иска време.
— Защо?
— Не пожела да ми каже, а не мога да му нареждам.
— Разбирам — рече полковникът с чаша до устата. — Спомена за три стаи. Кои са другите?
— Ще ги видиш и няма да ти харесат. Две хлапета, които заедно с още няколко души, които не познавам и които те държат да запазят в тайна, случайно са налетели на тази работа. Когато Холидей се свързал с тях, или с един от тях, подготвили досиетата за Конвърс. Млади са, но ги бива. Ако имах син, бих искал да е като тях.
— Аз имам син и очаквам да стане такъв — рече Меткаф. — В противен случай съм провалил живота си. Какво ще предприемем?
Стоун седна вдървено на стола и заговори бавно, гласът му стана висок и монотонен. Повтаряше инструкциите, измислени от самия него, които положително не му харесваха.
— В три часа следобед ще се обадя на адвокат на име Саймън, Нейтън Саймън, един от старшите съдружници във фирмата на Конвърс тук, в Ню Йорк. Дотогава съпругата на Конвърс вероятно ще се е свързала с него и ще го е предупредила, че ще му се обадя и че е най-добре да прави каквото му кажа. Очевидно семейство Конвърс вярва, че той ще се съобрази с това. Накратко, Саймън ще дойде тук, в хотела, придружен от стенографка, и ще запише показанията ни под клетва заедно с нашите препоръки, чинове и длъжности в момента. Ще стои тук, докато свършим.
— Беше прав, когато говорихме по телефона — прекъсна го офицерът. — Все едно че сме мъртви.
— Казах го на Конвърс и ме запита харесва ли ми това усещане. Той го изпитва на гърба си.
— Иска ви главите.
— Но не и твоята. Предпочита и ти да дадеш показания от свое име и евентуално от името на Абът, но не настоява. Знае, че няма право да иска от теб да участваш.
— Започнах да участвам от момента, в който падна самолетът на Сам. Ако не успеем да спрем Делавейн и генералите му, какво остава за хора като нас? Конвърс не поиска ли да ти каже какво възнамерява да прави?
— Каза какво ще прави утре. Ще ни изпрати декларацията си и очаква още една — на човек от „Сюрте“, който притежава информация, че повечето от официалните доклади за събитията в Париж са лъжливи… Още не сме умрели, полковник. Конвърс не се съмнява, че Нейтън Саймън е най-добрият адвокат, но само докато ни вярва.
— Какво може да направи един адвокат?
— Зададох същия въпрос на Конвърс и чух странен отговор. „Може да използва закона, защото законът не е човек, той е закон.“
— Прекалено сложно е за мен — раздразни се Меткаф. — Не във философски смисъл, а по отношение на приложението му в нашия случай. Когато оръжията загърмят и във Вашингтон, Лондон, Париж или Бон започнат да падат трупове, те ще държат положението в ръцете си и не можем да ги спрем. Знам го, защото знам колко хора искат някой да наложи контрол. Спрете кръвопролитията, дайте ни сигурност. Бог да ми е на помощ, но в определени моменти и аз съм го мислил.
— Аз също — тихо се обади цивилният.
— Не сме били прави.
— Знам и затова съм тук.
Меткаф пийна и опря студената чаша в бузата си.
— Непрекъснато мисля за това, което ми каза Сам. „Трябва да има списък. Някакъв пълен списък на всички участници в «Аквитания».“ Изключи очевидните места от рода на сейфове и предположи, че не е на хартия, а електронно програмиран, засекретен с кодове. На място, на което никой не може да се сети, далече от всичко официално или дори едва свързано с военните. „Списък. Трябва да има списък!“, повтаряше той. Имаше страхотно въображение. Предполагам, че поради това беше такъв блестящ тактик на тринайсет километра височина.
Докато Меткаф говореше, Стоун се наведе към него и втренчено попиваше всяка дума.
— Шархьорн! — едва доловимо прошепна той. — Трябва да е на Шархьорн!
Двумоторният самолет закръжи над частното летище в Сен-Жерве на двайсетина километра източно от Шамони и кехлибарените светлини на двете писти хвърлиха оранжев отблясък в ниското нощно небе. Докато пилотът получаваше разрешение за кацане, Прюдом провери дали е закопчан коланът на седалката.
Mon Dieu, какъв невероятен ден!, мислеше човекът от „Сюрте“, загледан в дясната си ръка. Тъмните белези по пръстите му бяха доста по-незабележими от кръвта, покриваща цялата му длан само преди няколко часа. Изпратеният за негов палач мъжага не си даде труда дори да прикрие задачата си, толкова беше нагъл. Типично за Чуждестранния легион! И смъртната му присъда беше произнесена направо в колата, паркирана в отдалечения край на паркинга в Булонския лес! Убиецът му се обади в службата, но Прюдом имаше едно наум за какво го търси, тъй че не само не се остави да бъде изненадан, но беше и подготвен. Мъжът поиска да се срещне с бившия си началник на паркинга в гората, имал да му съобщава смайваща новина. Щял да кара служебното си пежо и тъй като не можел да излезе от него заради радиотелефона, би ли отишъл инспекторът в неговата кола. Естествено.
Но смайваща новина нямаше. Само нагло зададени въпроси.
— Защо направи онова нещо сутринта?
— Кое? Бръсненето? Банята? Закуската? Целувката с жена ми за довиждане? За какво говориш?
— Знаеш за какво. Преди банята и целувката! Говоря за случката на булевард „Распай“. Блъснал си една кола и си я спрял. Подхвърлил си вътре наркотици и си арестувал шофьора по фалшиво обвинение!
— Не ми харесва това, с което се беше заел. Както не ми харесва и този разговор — Прюдом тромаво посегна към дръжката на вратата с лявата си ръка, защото дясната беше заета с друго.
— Спри! — изкрещя бившият му подчинен и го хвана за рамото. — Ти си пазил жената!
— Прочети доклада ми. Пусни ме да си вървя.
— Ще те пусна да идеш в ада! Ще те убия, натрапнико!
Бившият подчинен измъкна пистолет от джоба си, но закъсня. Прюдом стреля два пъти с пистолета, който държеше под палтото. За нещастие беше малък калибър, а доскорошният полковник от легиона беше огромен мъж. Хвърли се към Прюдом, но ветеранът от Съпротивата беше възвърнал един от старите си навици — за всеки случай беше преметнал под реверите на палтото дълга жица с примка в двата края. Измъкна я, метна я около главата на палача си с кръстосани китки и силно я задърпа, докато тя се впи във врата му, а ръцете на Прюдом се обляха с кръвта му.
Джоел и Валери слушаха мълчаливо човека от „Сюрте“. Валери превеждаше. Той привършваше разказа си, повече нямаше какво да им каже. Интерпол беше компрометиран, участъковата полиция — манипулирана, самата „Сюрте“ — корумпирана, а официалните правителствени комюникета — основани на лъжа. Защо?
— Ще ви кажа, защото помощта ви ми е много нужна — заяви Конвърс, стана от стола и отиде до писалището, където лежаха напечатаните страници на декларацията му. — Най-добре ще е да прочетете това, но се опасявам, че ще трябва да го четете тук. Сутринта ще направя копия, но дотогава не искам да излиза от стаята. Между другото, Вал ви резервира единична стая, не ме питайте как, но чиновничката долу утре ще поднови гардероба, ако не и къщата си.
— Благодаря.
— Стаята е на името Френч — добави Джоел.
— Добре.
— В регистъра сте записан като мосю Френч — поясни Валери, — но името е написано на английски — Артър Френч.
— Но нали ще трябва да се подпиша, да говоря. Веднага ще разберат, че съм французин.
— Нищо няма да подписвате и да говорите — рече Вал, взе ключ от нощната си масичка и го подаде на Прюдом. — Стаята е предплатена за три дни. След това, а може би и по-рано, ако се съгласите да ни помогнете, и тримата ще бъдем далеч оттук.
— Чудесно. Трябва да се заема с четенето.
— Моят съпруг е изключителен адвокат.
— Разбирам.
— Тук са около четирийсет страници — рече Конвърс и ги занесе на Прюдом. — За да ги осмислите, ще ви трябва най-малко един час. Ние ще слезем долу да хапнем и ще ви оставим сам.
— Bien. Има много неща, които държа да науча.
— А вие? — попита Джоел, застанал над французина. — Какво ще правите? Сигурно вече са открили трупа в колата.
— Положително — съгласи се Прюдом. — Оставих я, където си беше, заедно с оная легионерска свиня. Но за „Сюрте“ това няма да има връзка с мен.
— А отпечатъците? И това, че не сте бил в службата по време на убийството?
— Имам и други навици от войната — отвърна служителят на „Сюрте“ и бръкна в джоба си. Извади чифт хирургически ръкавици, срязани в китките. — Изпрах ги в гората. Немските окупационни сили имаха отпечатъците ни на хиляди места. Нямаше смисъл да си търсим екзекуцията. А отсъствието ми от службата може да се обясни съвсем просто. Казах на помощника си, че отивам за няколко дни в Кале да разследвам сигнал за контрабанда и ще се обадя оттам. Дългогодишният ми стаж разрешава известна свобода и гъвкавост на действията.
— Това е в „Сюрте“. А другите? Тези, които изпратиха легионера?
— Имам ги предвид, мосю. Трябва да внимавам. Няма да ми е за първи път.
— Приятно четене — му пожела Конвърс и кимна на Вал да тръгват. — Ако искате нещо, обадете се да ви го донесат в стаята.
Хаим Абрамс повдигна вцепеняващата се китка на жена си, чиито побелели пръсти още бяха вкопчени в пистолета, и обърна оръжието към кървавата дупка между гърдите й.
Опита се да затвори широко отворените й кафяви очи, но не успя. Гледаха го и го обвиняваха, обвиняваха!
— Какво искаш от мен? — извика той. — Виждал съм мъртъвци! Живял съм с мъртъвци! Остави ме, жено! Не би могла да разбереш!
И все пак в продължение на много години го беше разбирала.
— Нали затова се борихме! Затова се молихме! Защо ме оскърбяваш с очите си! — изрева Хаим Абрамс, коленичи и опря чело в безжизнената плът на лицето й.
Самоубийството беше едно от най-тежките престъпления според законите на Талмуда. Евреин, прибягнал към самоубийство, нямаше право да бъде погребан в еврейско гробище. Това щеше да сполети и съпругата на Хаим Абрамс, най-набожната жена, която беше виждал.
— Длъжен съм да го направя! — проплака той и вдигна молитвено очи. — Не разбираш ли, че е за добро?
Прюдом си сипа чаша кафе и се върна на стола си. Валери седеше срещу него, а Джоел — до прозореца, и слушаше човека от „Сюрте“.
— Не мога да измисля други въпроси — рече французинът. Разтревожените му очи пробягваха по редовете, набръчканото му лице изглеждаше по-измъчено отвсякога. — Макар че е възможно шокът да е прекалено силен и да не съм в състояние да мисля. Всичко е много вероятно. Светът е уплашен и плаче за стабилност, за място да се скрие, да се защити от небето, от улиците, от всичко наоколо. Сигурен съм, че е настъпил моментът да приеме чистата, абсолютна сила, каквото и да му струва това.
— Ключовата дума е „абсолютна“ — заяви Джоел — по отношение на контрола и властта. Конфедерация от военни правителства, които взаимно ще се поддържат, ще съгласуват политиката си и ще променят законите в името на стабилността, а всеки, който им възрази, ще бъде обявяван за нестабилен и ще замлъкне. Ако пък прекалено много хора не се съгласят, хаосът ще избухне отново и победител ще излезе стабилността, „Аквитания“. Такъв е сценарият според собствените им думи.
— И това е проблем, мосю. Това са думи, които могат да се кажат на тесен кръг от хора, защото не се знае с кого разговаряте. Може да се получи така, че сам да ускорите броенето преди старта, както го наричате, и да взривите хаоса.
— Броенето преди старта върви, можете да не се съмнявате — прекъсна го Конвърс. — Но има един начин. Ако думите се използват другояче, наистина могат да останат само думи. А аз още не мога да се покажа, рано е. Няма съдебна, правителствена или полицейска охрана, която да им попречи да ме убият, а след смъртта ми лесно ще изкарат думите ми бълнувания на психопат. Не ме разбирайте погрешно, но смъртта ми сама по себе си не е важна. Важното е, че истината е свързана с мен, защото съм единственият, който е разговарял пряко с четиримата цезари на Делавейн, а може би и с петия, англичанина.
— А тези декларации, за които говорите, могат ли да променят нещо?
— Могат поне малко да преобърнат нещата.
— Защо?
— Защото там, отвън, има един реален свят, практичен и сложен, в който трябва да проникнем час по-скоро, трябва да се свържем с хора, на които можем да се осланяме, които могат да направят нещо. И то бързо. Това исках да направя преди две седмици, но подхванах нещата от обратната страна. Исках да изпратя всичко, което знам, на Нейтън Саймън, най-добрия адвокат, когото познавам. Написах го два пъти, без да осъзная, че само ще вържа ръцете му и вероятно ще го убия — Джоел се отстрани от прозореца с вид на адвокат, произнасящ пледоария. — Към кого би могъл да се обърне без мен, без присъствието на един очевидно разумен човек, само с думите на „убиеца психопат“? А ако бях излязъл от наложената ми нелегалност, както той с основание щеше да настоява, и двамата щяхме да сме мъртви. Тогава Вал ми каза за един човек, който се свързал с нея по телефона и я преследвал на улицата, и аз прозрях истината. Това не са методи на хора, които искат да те убият, те не се афишират по този начин. Това са били хората от Вашингтон, които ме изпратиха. Търсили са контакт с мен. След това ми описа срещата си със Сам Абът и че той е споменал някой си Меткаф, на когото имал достатъчно доверие, за да му разправи цялата история. И накрая, имаше ви и вас в Париж с всичко, което сте казал и направил, предложил сте помощта си, като сте използвал същата парола, която използва и Рьоне Матилон — семейството на Татяна.
— Прав сте, мосю.
— И тогава подредих нещата. Ако можех някак да установя връзка с всички вас, имаше един начин. Всички вие знаете истината, някои цялата, други само фрагменти, но въпреки това разбирате колко страховито реални са генералите и тяхната „Аквитания“, какво могат да направят и какво вече правят. Дори вие, Прюдом. Какво казахте преди малко? Интерпол е компрометиран, полицията — манипулирана, „Сюрте“ — корумпирана, официалните отчети са лъжливи. В допълнение към това Анстет в Ню Йорк, Перигрин в Бон, главнокомандващият на НАТО, Матилон, Бийл, Сам Абът… Конъл Фицпатрик и Бог знае колко други. Всички са мъртви. Генералите убиват! Ако можех да ви убедя да напишете декларациите или да дадете показания под клетва и да ги изпратя на Нейтън Саймън, ще му дам необходимото оръжие. Обясних някои юридически положения на Стоун в Ню Йорк. Той някои разбра, повечето не успя, но ще направи каквото трябва от свое име и ще накара другите да го последват. Главното е да се предадат материалите на Саймън. Ако разполага с писмени показания за поредица от събития и наблюдения, нотариално заверени, от различни хора, ще може да поиска съдебно дирене. Вярвайте ми, ще се отнесе към показанията ни като към плановете за неутронна бомба. Утре ще ги получи и ще се свърже с необходимите хора, ако трябва ще нахълта и в Овалния кабинет, което може да направи, но вероятно няма да иска — Джоел замълча и настойчиво се вгледа в човека от „Сюрте“. Кимна към страниците на собствената си декларация на масата до французина. — Уредил съм утре да бъдат в Ню Йорк. Бих искал да получа и вашата декларация.
— Ще я имате, разбира се. Но можете ли да се доверите на куриера?
— Светът може да се провали, а тя ще си живее в своята къща в планината, без да подозира. Или да й пука. Как сте с английския?
— Горе-долу.
— Имам предвид писмено. Ще ми спестите много време, ако я напишете тази вечер.
— Правописът ми вероятно не е по-добър от вашия на френски.
— Напишете я на английски — обади се Валери, а аз ще поправя грешките ви. Ако се колебаете за някоя дума, напишете я на френски.
— Така ще стане. Тази вечер ли?
— Секретарката ще бъде тук рано сутринта — обясни Конвърс. — Тя ще я препише на машина и следобед ще вземе самолета от Женева за Ню Йорк.
— Нима се съгласи?
— Съгласи се да приеме щедро дарение за природозащитната организация, която очевидно е смисълът на живота й.
— Много убедително.
— Има още нещо — продължи Джоел, седна на ръчката на креслото на Валери и се наклони напред. — Сега знаете истината, а освен материала, който трябва да попадне у Саймън, трябва да свърша още нещо. Имам много пари и банкер на Миконос, който ще потвърди, че имам достъп до още повече, впрочем вече сте го прочел. Ако имах достатъчно време да намеря хора и оборудване, щях да се заема сам, но трябва да бързаме. Нуждая се от помощта ви, от ресурсите, с които разполагате.
— За какво, мосю?
— За последните клетвени декларации. Последните показания. Искам да отвлека трима души.
Аз, Питър Чарлс Стоун, петдесет и осем годишен, жител на Вашингтон, бях служител на ЦРУ в продължение на двайсет и девет години, през което време получих ранг главен представител на ЦРУ в различни точки на Европа и заместник-директор на „Поверителни операции“ в Ленгли, щата Вирджиния. Досието ми се съхранява в архивите на ЦРУ и може да бъде получено съгласно разпоредбите по тази процедура. След излизането си от ЦРУ съм работил като консултант и анализатор за много разузнавателни управления, които се въздържам да посоча поименно поради липсата на правителствено разрешение.
На или около 15 март тази година ме потърси капитан Хауард Пакард от армията на САЩ, който ме попита може ли да дойде в апартамента ми да обсъди с мен въпроси от поверително естество. Когато дойде, най-напред ме осведоми, че преговаря от името на малка група хора от военните служби и Държавния департамент, броя и имената на които не пожела да огласи. По-нататък изложи факта, че търсят професионална консултация от опитен офицер на разузнаването, вече несвързан официално с нито един отдел на разузнавателните служби. Каза, че разполага с налични суми, които смята, че ще се окажат достатъчни, и попита дали бих проявил интерес. Трябва да подчертая, че капитан Пакард и съдружниците му бяха извършили щателна, макар и непълна проверка на миналото ми…
Аз, капитан Хауард Пакард от армията на САЩ, 507538, трийсет и една годишен, понастоящем живеещ в Оксън Хил, Мериленд, имам назначение в сектор 27 на Отдела за технологичен контрол на Пентагона, Арлингтън, Вирджиния. През декември миналата година господин Престън Холидей, адвокат от Сан Франциско, с когото се бях запознал благодарение на многобройните жалби, внасяни в нашия сектор от името на негови клиенти, ме покани да вечеряме заедно в малък ресторант в Клинтън, на около петнайсет километра от дома ми. Извини се, че не кани съпругата ми, и обясни, че това, за което ще говорим, само щяло да я разстрои, както щяло да разтревожи и мен, само че аз съм бил длъжен да се разтревожа. Трябвало да обсъдим нещо, което се налагало да бъде проучено и спряно…
Аз, лейтенант Уилям Майкъл Ландис, Военноморски сили на САЩ, двайсет и осем годишен, настоящ адрес Съмърсет Гардън Апартмънтс, Виена, Вирджиния, съм компютърен програмист във Военноморския департамент със седалище в Пентагона, Арлингтън, Вирджиния. На практика, като се изключи чинът ми (очаквам повишение в срок до шейсет дни), съм ръководител на почти цялото програмиране на флота в Пентагона. Получих докторат по модерни компютърни технологии в Университета на Мичиган, колежа по инженеринг… Май не трябваше да казвам това, господине.
— Продължавайте, млади човече.
— Заявявам това, тъй като благодарение на усъвършенстваното оборудване, с което разполагам, и на секретните микрокомпютърни кодове, които са ми подръка, имам възможност да се включвам към много компютри с ограничен достъп, да проследявам и да прониквам в масиви с извънредно чувствителна информация.
Миналия февруари капитан Хауард Пакард от армията на САЩ и още трима души — двама от Държавния департамент, Служба по контрола на оръжията, и един от Военноморския флот, когото познавах от по-рано, дойдоха да ме посетят една неделна сутрин. Заявиха, че са разтревожени от редица трансфери на оръжия и висши технологии, извършени в нарушение на закона и без разрешението на Държавния департамент. Дадоха ми данни за девет такива случая, като подчертаха поверителността на разследването.
На следващия ден следобед отидох при компютрите с най-висока степен на секретност и с помощта на кодовете въведох данните за деветте трансфера. Първоначално въведените данни бяха потвърдени, номерата никога не се променят, за да се елиминира вероятността от дублиране, но във всички случаи след потвърждаването останалата информация се изтриваше от компютъра. Чрез първоначално въведените данни проследих шест от тези девет случая до фирма, наречена „Пало Алто Интернешънъл“, собственост на запасен армейски генерал на име Делавейн. Това беше първият ми допир с това дело, господине.
— Кои бяха другите трима мъже, лейтенант?
— Няма смисъл да ви казвам имената им, господине. Само ще навредя на семействата им.
— Не съм сигурен, че ви разбирам.
— Те са мъртви. Върнали се на работните си места, започнали да задават въпроси и сега са мъртви, господине. Двама при предполагаеми автомобилни катастрофи с камиони, на второстепенни пътища, по които никога не са се прибирали, а третият бе застрелян от снайперист, докато бягал за здраве една сутрин в парка Рок Крийк. От всички бягащи лудият улучил точно него…
(Капитан Пакард)
В качеството си на армейски капитан, проверен от тайните служби и упълномощен често да боравя със свръхсекретни процедури, успях да си издействам стерилен телефон (тоест, телефон, непрекъснато проверяван за подслушване), за да може господин Холидей спокойно да ме търси по всяко време на деня и нощта. Обединихме силите си с господин Стоун и лейтенант Ландис и направихме задълбочени досиета на известни хора, чиито имена Холидей беше видял в записките на генерал Делавейн. Генералите Бертолдие, Лайфхелм, Абрамс и Ван Хедмер. С помощта на средствата, осигурени от Едуард Бийл, си осигурихме услугите на частни фирми в Париж, Бон, Тел Авив и Йоханесбург, които ни предоставиха нови данни за актуализиране на досиетата.
До настоящия момент сме установили деветдесет и седем изтривания на информация от компютъра, пряко свързани с издаването на разрешения за износ и трансфер на оръжия на стойност около четирийсет и пет милиона долара. Много от сделките са започнати от „Пало Алто Интернешънъл“, но без допълнителни данни не можехме да проследим нищо…
(Стоун)
Годините, прекарани в отдел „Поверителни операции“ на ЦРУ, ме научиха, че колкото по-явна е една тенденция, колкото по-голяма е бройката, толкова по-засекретени са центровете на дадена дейност. Не казвам нищо ново, но обратната възможност често се пропуска. След като Вашингтон е предоставял възможностите за незаконен износ на американски стоки и материали за милиони, беше логично, че съществуват десетки информатори на Делавейн, убедени и неубедени, тоест, идеологически обвързани или просто наети или заплашени, разположени в правителствените институции и отдели, свързани с дейността на „Пало Алто Интернешънъл“. Без да навлизам в подробности, капитан Пакард потвърди това мое мнение, като каза, че наскоро са станали инциденти, отнели живота на трима души, които се опитали да проследят сделките с изтритите от компютъра данни. Бяхме минали от сферата на идеологическите фанатици в зоната на фанатиците убийци. Оттук последва твърдението ми, че можем да постигнем по-сигурен и бърз напредък, ако изпратим някого вън, в периферията на операциите на Делавейн, с достатъчно информация да проследи връзката обратно до „Пало Алто Интернешънъл“. С това поемам пълната отговорност за решението, което взех. Самото естество на издаването на незаконни разрешения за износ предоставя доста свободна територия за търсене на улики. Очевидното място, откъдето трябваше да се започне, бяха четиримата генерали, чиито имена бяха открити между бележките на Делавейн. Не разполагах с кандидат, притежаващ нужния опит за изпълнението на тази задача…
(Капитан Пакард)
На или около 10 юли господин Холидей ми се обади по стерилния телефон, който бях издействал специално за него, и ми каза, че е намерил подходящ кандидат за задачата, описана от господин Стоун. Адвокат в областта на международното право, човек, когото познава от много години, бивш военнопленник във Виетнам, който вероятно ще има мотивация да се впусне по следите на човек като генерал Делавейн. Името му беше Джоел Конвърс…
Аз, Алън Брус Меткаф, четирийсет и осем годишен, съм офицер във Военновъздушните сили на САЩ с чин полковник и в момента работя в базата Нелис, Кларк Каунти, Невада, като главен офицер по разузнаването. Трийсет и шест часа преди да продиктувам това изявление, на 25 август в четири часа следобед, ми се обади бригаден генерал Самюъл Абът, командир на „Тактически операции“ в базата Нелис. Генералът заяви, че трябва спешно да се видим, за предпочитане извън базата и час по-скоро. Разполагал с нова, неочаквана информация относно неотдавнашните убийства на главнокомандващия на НАТО и американския посланик в БОН. Настоя да сме цивилни и предложи библиотеката на университета в студентското градче на Лас Вегас. Срещнахме се около 5,30 и разговаряхме пет часа. Ще бъда колкото мога по-точен, което значи, че ще бъда съвсем точен, тъй като разговорът е съвсем пресен в паметта ми, запечатан от трагичната смърт на генерал Абът, мой близък приятел от дълги години и човек, от когото се възхищавах…
По-горе изложих събитията, така както са били изложени от бившата госпожа Конвърс пред генерал Абът и както ми ги предаде той, заедно с последвалите действия, които предприех в качеството си на главен офицер по разузнаването за свикване на съвещание на високо равнище на разузнавателните служби във Вашингтон. Генерал Абът вярваше на всичко, което му е било казано, поради близкото си познанство със засегнатите лица. По мое мнение той беше предумишлено убит, защото „разполагаше с нова и неочаквана информация“ за човека, когото познаваше от лагерите във Виетнам, някой си Джоел Конвърс.
Нейтън Саймън, висок и внушителен мъж, седеше облегнат на стола. Свали очилата от умореното си лице и подръпна вандайковата си брадичка, която прикриваше белезите от шрапнел, получени в Анцио преди много години. Гъстите му прошарени вежди се извиваха над лешникови очи и остър, прав нос. В стаята беше останал само Питър Стоун. Стенографката беше освободена, Меткаф, изтощен, се беше оттеглил в стаята си, а двамата офицери — Пакард и Ландис, бяха предпочели да се върнат във Вашингтон с различни самолети. Саймън внимателно сложи написаните на машина декларации на масата до стола си.
— И няма никой друг, така ли, господин Стоун? — попита той с плътния си благ глас, много по-благ от очите му.
— Доколкото знам, не, господин Саймън — отвърна бившият офицер от разузнаването. — Всички хора, които съм използвал, са на ниско равнище, с достъп до оборудване на високо ниво, но без право да вземат решения. Моля ви, не забравяйте, че трима души бяха убити в самото начало.
— Да, знам.
— Можете ли да направите, каквото каза Конвърс? Можете ли да постигнете „закрит процес“ и да преместите някои планини, които са непосилни за нас?
— Той ли ви го каза?
— Да. Затова се съгласих на всичко това.
— Имал е основание, но трябва да помисля.
— Няма време за мислене. Трябва да действаме, трябва да направим нещо! Времето ни изтича!
— Не се съмнявам, но не можем да си позволим да направим грешки, нали?
— Конвърс каза, че имате достъп до влиятелни хора във Вашингтон. Вярвам, че ще се свържете с тях.
— Но нали току-що ми казахте, че не знаем на кого да вярваме.
— Боже мой!
— Добър и вдъхновен пророк сте — Саймън погледна часовника си, събра документите и стана от стола. — Два и половина през нощта е, а умореното ми тяло стигна до границата на издръжливостта си. Ще ви се обадя по-късно през деня. Не ме търсете вие. Ще се обадя аз.
— Ще се обадите? Пликът от Конвърс е на път. Ще го получа на летище „Кенеди“ с полета от Женева в три без петнайсет следобед. Той държи да го получите веднага. Аз също!
— Ще ходите на летището? — попита адвокатът.
— Да, ще посрещна куриера. Ще бъда тук до четири, най-късно до четири и половина, в зависимост от точността на самолета и, естествено, от трафика.
— Не правете това, господин Стоун. Останете на летището. Искам да получа час по-скоро всичко, което Джоел е подготвил за нас. Както има куриер от Женева, така и вие можете да станете куриер от Ню Йорк.
— Къде отивате? Във Вашингтон?
— Може би да, може би не. Точно сега отивам в къщи да помисля. Освен това се надявам и да поспя, което е съмнително. Дайте ми име, под което да ви чакат на летището.
Джони Реб беше залегнал в малката лодка. Моторът й работеше на празен ход, вълните в мрака плискаха издължения корпус. Носеше черен панталон, черно поло и черна плетена шапка и се беше доближил, колкото смееше, до югозападния бряг на остров Шархьорн. Първата нощ беше забелязал зелените отблясъци на множество шамандури. Светлинките им подскачаха и пресичаха лъчите си над водата, като образуваха пръстен около старата база за подводници. Бяха като невидима стена; ако някой проникнеше през нея, щеше да се вдигне тревога. Трета нощ висеше тук и започваше да се чувства като наказан.
Нещо ставаше! Фокусира инфрачервения си бинокъл върху старите бетонни кейове на базата. Пълна лудост! Пред трийсет и пет метровата моторница, акостирала преди известно време, се беше наредила дълга двойна редица от мъже — четирийсет, шейсет, осемдесет… почти сто, които се приготвяха да се качат на борда. Лудостта се състоеше в облеклото им. Тъмни костюми и вратовръзки. Някои носеха шапки и всички имаха багаж и дипломатически куфарчета. Приличаха на сборище от банкери или дипломати на парад. Или, продължи да разсъждава Ребъл, като премести бинокъла към по-задните редици, на обикновени бизнесмени, управители, на хора, срещани всеки ден, застанали на железопътни перони, излизащи от таксита и пътуващи със самолети. Този обикновен външен вид силно контрастираше с екзотичните, мрачни, тъмни очертания на старата база за подводници и предизвикваше въображението на Джони. Тези мъже можеха да минат незабелязани почти навсякъде, само че не бяха истински. Идваха от Шархьорн — място, което несъмнено представляваше високоусъвършенствано гнездо на многонационалния военен сблъсък, предопределен да изтласка мръсните генерали на ръководните им постове. Обикновени хора, които щяха да отидат там, където им е наредено, неразличаващи се от околните по вид и поведение. Щяха като всички да отварят куфарчетата си по самолети и влакове, да четат фирмени доклади, да пийват, но съвсем малко, и да прелистват по някой евтин роман, за да се разтоварят от напрежението на бизнеса си. Отиваха там, където им беше наредено.
Това е, помисли Ребъл, като свали бинокъла. Това е! Убийците. Джони се обърна и внимателно, пипнешком, завъртя кормилото надясно и сантиметър по сантиметър премести напред дросела. Малката лодка се завъртя във водата и бившият офицер от разузнаването се понесе към убежището си в Куксхавен, като увеличаваше скоростта на всеки петнайсет метра.
След двайсет и пет минути влезе в пристана, метна въжетата около стълбовете, грабна малката си водонепроницаема чанта и с усилие се изкатери на кея. Трябваше да действа бързо, но много предпазливо. Имаше представа за крайбрежието на Куксхавен и мястото, където щеше да пристигне моторницата, защото беше наблюдавал светлините й, когато тръгна от пристанището към острова. Озовал се веднъж в околностите на пристанището, трябваше да определи кея, на който щеше да акостира моторницата, като се ръководеше от посоката след влизането й в залива, и щеше да разполага с броени минути да огледа мястото и да избере подходящо скривалище. Стиснал водонепроницаемата чанта, забърза към прибрежието на кея, зави наляво и претича през сенките към мястото, където прецени, че ще спре моторницата. Мина покрай огромен склад и стигна откритото пространство зад него. Видя пет кея, простиращи се на не повече от седемдесет метра навътре във водата. Беше пристан за малки и средни съдове. На четири от кейовете бяха привързани траулери и стари яхти за разходка, петият беше свободен. Ребъл разбра, че е определен за моторницата, и усети горчив вкус в устата. Тръгна да пресича празното пространство, за да си намери скривалище.
— Halt — stehenbleiben! — избуча гърлена команда и иззад сянката на траулера до третия кей се появи мъжка фигура. — Was machen Sie hier? Wer sind Sie?
Джони Реб знаеше кога да се възползва от възрастта си. Преви рамене и леко издаде глава напред.
— Passen Sie auf diese alte Kasten auf? — запита той и продължи на немски. — Аз съм рибар на една от тия реликви и днес следобед изгубих портфейла си. Престъпление ли е да го потърся?
— Върни се след малко, старче. Не може сега.
— А? Какво? — Ребъл вдигна ръка към ухото, обърна камъка на пръстена на средния си пръст към дланта и натисна едно лостче на халката. — Не чувам като едно време, господин пазач. Какво казахте?
Мъжът пристъпи към него, като първо погледна към водата, откъдето започна да се чува пукотът на мощен двигател.
— Махай се! — изкрещя той почти в ухото на Джони. — Веднага!
— Велики Боже, Ханс, ти ли си!
— Кой?
— Ханс! Толкова се радвам, че те виждам! — Ребъл уви ръка около врата на немеца като подготовка за сърдечна прегръдка, заби камъка на пръстена в плътта му и изстреля иглата.
— Махни си ръцете от мен, смрадливо старче! Не се казвам Ханс и никога не съм те виждал. Махай се оттук или ще пусна… куршум… в… главата ти!
Немецът бръкна в якето, но рухна на земята, преди да я извади.
— Вие, младоците, трябва да се отнасяте с по-голямо уважение към възрастните — промърмори Джони, докато влачеше безжизненото тяло към сянката вляво от траулера на третия кей. — Защото не познавате всички номера. Татенцата ги знаят, но вие, младите копелета — не.
Ребъл се изкатери на борда на траулера и се втурна през палубата към стойката с оръжието. Моторницата се отправяше директно към четвъртия кей. Отвори водонепроницаемата чанта, в която беше пъхнал бинокъла, и започна да разглежда оръдията на труда си. Извади камера, обектив и телескоп „Цайс-Икон“, разработен от съвестните немци през Втората световна война за нощни снимки на инсталации на съюзниците. И досега нямаше по-добър. Завинти го на обектива, закрепи го към камерата и пусна захранването. Кимна доволно — батерията работеше. Беше участвал прекалено дълго в смъртоносната игра, за да допуска детски грешки.
Голямата моторница се плъзна на мястото си като гигантски черен кит убиец. Завързаха въжетата и когато пътниците заслизаха, Джони Реб започна да снима.
— Миличка, обажда се Татяна. Трябва да се свържа с моето момче.
— Хотел „Алгонкин“ в Ню Йорк — заговори спокоен женски глас. — Код две-едно-две, номер осем-четири-нула-шест-осем-нула-нула. Търсете Питър Маркъс.
— Ловък кучи син, нали? — заяви Джони Реб. — Извинете ме за грубия език, госпожо.
— Чувала съм го вече, Ребъл. Ан е на телефона.
— Дявол да го вземе, малка госпожо, защо не ми каза? Как си, сладко дете?
— Добре се справям с оглупяването си, Джони. Нали знаеш, че съм вън от играта? Просто правя услуга на стар приятел.
— Мога ли да помоля за честта да ти се обадя някой ден, ако се измъкнем от тази каша?
— Не знам каква е кашата, Реб, но знам, че имаш телефона ми.
— Мило момиче, ти ме окриляш!
— Вече остаряхме, Джони, но явно не можеш да го проумееш.
— Никога няма да го проумея, никога.
— Бъди жив, Реб. Прекалено готин си да те загубим.
Телефонистката на хотел „Алгонкин“ беше категорична.
— Съжалявам, господине, но господин Маркъс не е в стаята си и не отговаря на обажданията.
— Ще звънна пак — рече Ребъл.
— Съжалявам, господине. От стаята на господин Маркъс не отговаря никой.
— Май говорихме преди няколко часа, господине. Стаята на господин Маркъс още не отговаря, тъй че си позволих да проверя на рецепцията. Не е напуснал хотела и не е оставил номер, на който да бъде търсен. Защо не оставите съобщение?
— Ще оставя. Запишете го дословно, моля. „Не мърдай, докато не се свържа с теб. Или ме потърси ти. Наложително. Подпис Н. Татяна.“
— Н. ли, господине?
— Като нула, госпожице — Джони Реб затвори телефона в апартамента си в Куксхавен. В устата му преобладаваше киселият вкус.
Ерих Лайфхелм забавляваше гостите си на своята любима маса в ресторант „Амбасадор“, на осемнайсетия етаж на хотел „Щайгенбергер“ в Бон.
— Тази гледка никога няма да ми омръзне — обърна се бившият фелдмаршал към тримата мъже на масата и посочи огромния прозорец до себе си. — Исках да я видите и вие, преди да се върнете в Буенос Айрес, за който не мога да не спомена, че е един от най-красивите градове в света.
Метр д’отелът почтително се намеси, като се наведе и тихо заговори на Лайфхелм.
— Хер генерал, викат ви на телефона.
— Помощникът ми се храни на петдесет и пета маса — непринудено рече Лайфхелм, въпреки че пулсът му изведнъж се ускори. Може би имаше вест за свещеника в Страсбург. — Сигурен съм, че може да проведе разговора.
— Господинът на телефона подчерта, че настоява да говори лично с вас. Каза, че се обажда от Калифорния.
— Разбирам. Много добре — Лайфхелм стана от стола и се извини на гостите си. — Няма спасение от прищевките на търговията, нали? Извинете ме, ще се забавя само една-две минути. Моля, донесете още вино.
Метр д’отелът кимна и добави:
— Прехвърлих разговора ви в моя кабинет, хер генерал. Той е във фоайето.
— Много мило. Благодаря.
Ерих Лайфхелм леко кимна с глава, когато мина край маса 55 близо до входа. Единственият мъж, който се хранеше там, прие също с кимване факта, че не е нужен. От гледна точка на дългите години, прекарани в изграждане на военни и политически тактики и стратегии, това поклащане на главата щеше да се окаже една от най-тежките грешки на фелдмаршала.
Във фоайето имаше двама мъже, единият си гледаше часовника, а другият тревожно се озърташе. Ако се съдеше по скъпите им дрехи, принадлежаха към редовната клиентела на „Амбасадор“ и очевидно чакаха закъсняващи гости за обяд.
Извън стъклената врата на коридора стоеше трети човек. Беше облечен в униформата на хотела и наблюдаваше двамата мъже във фоайето.
Лайфхелм поблагодари на метр д’отела, когато той му отвори вратата към скромния си кабинет. Ресторантският служител затвори след него и се върна в залата. Двамата мъже във фоайето като един се втурнаха вътре след стария воин, който тъкмо вдигаше слушалката.
— Was geht hier vor? Wer ist!…
Единият се хвърли през писалището и сграбчи главата на Лайфхелм, като затисна устата му с извънредно силни ръце. Другият измъкна от джоба си спринцовка и свали пластмасовия предпазител. Грубо дръпна сакото на генерала и отвори яката на ризата му. Заби иглата в основата на гърлото му, впръсна течността, изтегли спринцовката и веднага започна да масажира мястото. Закопча яката и оправи реверите на сакото.
— Ще може да се движи още пет минути — заяви лекарят на немски. — Но няма да може да говори или разсъждава. Двигателният му контрол е чисто механичен и трябва да бъде воден.
— А след пет минути? — попита другият.
— Ще падне на земята и вероятно ще повърне.
— Мила картинка. Бързо! За Бога, поеми го и го води! Аз ще проверя отвън и ако всичко е наред, ще почукам еднократно.
След секунди се почука и лекарят, здраво подхванал Лайфхелм, го изведе от кабинета и го поведе през стъклената врата към коридора на хотела.
— Насам! — посочи им униформеният и тръгна надясно.
— Бързо! — добави лекарят.
Някои от разхождащите се по покрития с килим коридор познаха легендарния стар воин и се втренчиха в бледото му лице и разтреперените устни, които се мъчеха да заговорят. Или да закрещят.
— Получи ужасна новина — повтаряше почтително лекарят. — Ужасно, просто ужасно!
Стигнаха до служебния асансьор, който беше застопорен, и влязоха вътре. На тапицираната му стена беше облегната носилка. Униформеният извади от джоба си ключ, вмъкна го в ключалката, с което освободи асансьора, и натисна бутона за подземието. Другите двама вдигнаха Лайфхелм на носилката и го покриха с чаршаф от главата до петите.
— Горе ще започнат да коментират — отбеляза първият. — Горилите му ще се втурнат да го търсят. Никога не са твърде далече.
— Линейката чака до вратата на асансьора — заяви униформеният. — А самолетът чака на пистата.
Великият навремето фелдмаршал на Третия райх повърна под чаршафа.
Жак-Луи Бертолдие влезе в апартамента на булевард „Монтан“ и съблече коприненото си сако. Отиде при барчето с огледални врати, сипа си водка, сложи вътре две кубчета лед от сребърната кофичка и се запъти към прозореца над елегантния диван. Засаденият от двете страни с дървета булевард беше спокоен в слънчевия следобед, безупречно чист и някак пасторален, въпреки че беше част от чисто градски пейзаж. Понякога му се струваше, че това е същността на Париж, който така обичаше, на влиятелния и богат Париж, на чиито обитатели не се налагаше да си цапат ръцете. Затова бе купил този екстравагантен апартамент за най-екстравагантната си и желана любовница. Имаше нужда от нея. Господи, как се нуждаеше от разтоварване!
Легионерът бе намерен застрелян и удушен с тел в собствения си автомобил! На паркинга в Булонския лес! А гадният Прюдом уж бил в Кале! Никакви отпечатъци! Нищо! Най-изтъкнатият навремето френски генерал имаше нужда от час-два спокойствие.
— Жанин! Къде си? Ела, египтянко! Дано си облечена както поисках. Ако си забравила, ще ти напомня — късото черно неглиже „Живанши“ и нищо отдолу, разбра ли? Абсолютно нищо.
— Разбира се, генерале — долетяха странно колебливите думи иззад вратата на спалнята.
Бертолдие се засмя на себе си и се върна при дивана. С Великата машина все още трябваше да се съобразяват дори много сексапилните двайсет и пет годишни любителки на пари, бързи коли и елегантни апартаменти, които обичаха да прониква в тялото им. Беше твърде разстроен да се съблича, нервите му бяха прекалено опънати да се занимава с дългите предварителни глупости. Беше си наумил нещо друго — облекчение без усилие.
Звукът на бравата наруши мислите му. Вратата се отвори и се появи момиче с гарвановочерна коса. Продълговатото й лице с безупречни пропорции изразяваше очакване, кафявите очи бяха разширени в отнесено учудване. Може да е пушила марихуана, реши Бертолдие. Беше облечена с къса нощничка от черна дантела със сиво на гърдите. Приближи се до дивана, като движеше предизвикателно ханша си.
— Великолепно, курво на Нил. Седни. Имах ужасен, отвратителен ден, който още не е свършил. Шофьорът ми ще се върне след два часа, а дотогава имам нужда от почивка и разтоварване. Дай ми ги, египтянко — Бертолдие спусна ципа на панталона си и посегна към момичето. — Погали го, както аз ще те галя, и направи с него всичко, каквото умееш — сграбчи я за гърдите и натисна главата й към чатала си. — Веднага! Веднага!
Ослепителна светкавица озари стаята и двама мъже влязоха откъм спалнята. Момичето отскочи назад, а Бертолдие, шокиран, вдигна поглед. Първият прибра фотоапарата в джоба си, а придружителят му — нисък здравеняк на средна възраст с пистолет в ръка, бавно тръгна към легендата на Франция.
— Възхищавам се от вкуса ви, генерале — дрезгаво заговори той. — Но аз винаги съм се възхищавал от вас, дори когато не съм се съгласявал с действията ви. Вие не ме помните, изправихте ме пред военен съд в Алжир и ме пратихте в кафеза за трийсет и шест месеца, задето ударих офицер. Бях старши сержант, а той брутално налагаше на хората ми тежки наказания за дребни нарушения. Три години, задето съм ударил парижко мамино синче. Три години в мръсните бараки, задето защитих хората си.
— Младши сержант Льофевр — проговори властно Бертолдие и спокойно вдигна ципа си. — Помня ви. Аз не забравям. Бяхте признат за виновен в предателско поведение — обида на офицер. Трябваше да ви разстрелям.
— През онези три години имаше мигове, когато бих предпочел екзекуцията. Но не съм дошъл да говорим за Алжир, още тогава разбрах, че сте луд. Тук съм, за да ви кажа, че ще дойдете с мен. След няколко дни ще ви върнат цял-целеничък в Париж.
— Глупости! — изплю думата генералът. — Да не си въобразявате, че оръжието ви ме плаши?
— Не, то е за самозащита срещу вас, срещу последния жест на храбър и известен воин. Прекалено добре ви познавам, за да си въобразя, че заплахата може да ви смути. Но разполагам с друг начин за убеждение, към който смятам да прибягна благодарение на сегашното ви поведение — бившият старши сержант извади от джоба си друго оръжие със странна форма. — Тук няма куршуми. Вместо тях има шипове, съдържащи химикал, който ускорява пулса до пръсване на сърцето. Смятах да ви заплаша, че ще използвам снимката след смъртта ви, за да покажа на света как великият генерал позорно е пукнал по време на това, с което се е справял най-добре. Но сега ми хрумна нещо друго. Ъгълът, под който направихме снимката, е подходящ за нанасяне на известни корекции. Естествено, няма да променяме позата и изражението на лицето ви, но ще сменим пола на партньорката ви. Ще я превърнем в малко момче. Навремето се носеха подобни слухове за сексуалните ви предпочитания, след което набързо се оженихте по причини, които никой не узна. Това ли е тайната, която Великата машина съхранява цял живот? Тази ли беше заплахата, която незаменимият Дьо Гол размахваше над главата на популярния, но прекалено амбициозен и непокорен полковник? Можел е да направи обществено достояние факта, че апетитите на този претендент, на този евентуален негов наследник, са били толкова големи, че са включвали всичко, на което може да сложи ръка, без значение на пола? Малки момченца, когато наблизо не е имало жени. Корумпирани млади лейтенанти и капитани шушукаха за изнасилвания, естествено наречени разпити, в квартирата ви…
— Достатъчно! — ревна Бертолдие и скочи от дивана. — По-нататъшният разговор е безпредметен. Независимо от абсурдността на обвиненията ви, няма да допусна името ми да бъде окаляно! Дайте ми този филм!
— Божичко, значи е вярно — възкликна бившият сержант. — До последната дума.
— Филмът! — изкрещя генералът. — Дайте ми го!
— Ще го получите — увери го Льофевр. — В самолета.
Хаим Яков Абрамс излезе с наведена глава от синагогата „Бен Йехуда“ в Тел Авив. Скръбните тълпи отвън му сториха път и образуваха две редици от предани последователи. Мъже и жени открито ридаеха за ужасните страдания, които бе принуден да понесе от ръцете на жена си великият човек, патриотът войник на Израел.
— Самоубийство — приглушено повтаряха те. — Няма да има погребение — шушукаха помежду си, за да не ги чуе Хаим.
Равините бяха непреклонни, греховете на тази жена падаха върху сина на сабрите, това яростно дете Авраамово, този библейски воин, който обичаше еднакво ревностно земята им и Талмуда. На жената бе отказано погребение в осветена земя, тя щеше да остане извън райските порти, душата й щеше да изпита гнева на Всемогъщия и болката от този факт оставаше като непоносимо бреме върху плещите на живия съпруг.
Говореше се, че го е направила от отмъстителност и болен разсъдък. Тя имаше дъщерите си. Синът бе на бащата, винаги на бащата, и бе загинал на бащиното бойно поле. Кой би ридал повече, кой би могъл да ридае повече или да се терзае повече от бащата? И сега тази нова агония при мисълта, че жената, на която бе посветил живота си, най-гнусно е нарушила Талмуда Господен. Какъв срам, какъв позор! О, Хаим, братко наш, наш баща, син и вожд, ние плачем с теб. За теб! Само кажи какво да направим — и ще го направим! Ти си нашият Цар! Посочи ни пътя и ще те последваме, Царю наш!
— Мъртва, тя направи за него повече, отколкото би могла като жива — отбеляза мъж в покрайнините на тълпата, но не част от нея.
— Какво смяташ, че е станало? — запита го приятелят му.
— Злополука. Или нещо много по-лошо. Тя идваше често в нашия храм и мога да кажа едно — никога не би помислила за самоубийство… Трябва да не го изпускаме от очи, защото тези глупаци и хиляди подобни на тях са готови да го коронясат за император и да го следват до пълно изтребление.
Военна лека кола със синьо-бели знамена от двете страни на капака си запробива път нагоре по улицата към тротоара пред синагогата. Абрамс, обгърнат в скръбта си като в тежка мантия, която само неговата изключителна сила можеше да понесе, не спираше да прекланя глава пред тълпите, очите му се отваряха и затваряха, ръцете му се протягаха да докосват и да бъдат докосвани. Младият войник до него каза:
— Колата ви, генерале.
— Благодаря, синко — отвърна легендата на Израел, качи се в колата и се отпусна на седалката със затворени от скръб очи. Разплакани лица се притискаха към стъклата. Вратата се затвори и когато заговори, без да отваря очи, в пресипналия му глас имаше всичко друго освен скръб.
— Махнете ме оттук! Закарайте ме в извънградската ми къща. Ще пийнем по едно уиски и ще забравим за тези отрепки. Свещени равински копелета! И имат дързостта да ме поучават! През следващата война ще мобилизирам и равините и ще сложа тия говнени талмудисти на първа линия! Да видя как ще поучават, когато шрапнелите се забият в гъзовете им!
Никой не продума, докато колата не набра скорост и не излезе от тълпата. Секунди по-късно Хаим отвори очи и се намести по-удобно. Тогава бавно погледна войниците от двете си страни, сякаш усети втренчените им погледи.
— Кои сте вие? — изрева той. — Вие не сте моите хора, не сте моите помощници.
— Те ще се събудят след около час — обади се мъжът на предната седалка до шофьора. Обърна се към Абрамс. — Добър ден, генерале.
— Вие!
— Да, това съм аз, Хаим. Твоите горили не можаха да ме спрат да свидетелствам пред ливанския съд и нищо на света не би ми попречило да направя това, което правя днес. Разказвах ти за кланетата на жени, деца и треперещи старци, за това как са се молили за живота си и те гледах как се смееш. И ти се наричаш евреин? Дори не можеш да разбереш какво ти говоря. Ти си просто един изпълнен с омраза човек, едно лайно, Абрамс. Но след няколко дни ще бъдеш върнат в Тел Авив.
Самолетите кацаха един след друг, турбовитловите машини от Бон и Париж бяха летели ниско, а този от Израел бързо се приземи на частно летище в Сен Жерве. Всеки самолет, който спираше на края на пистата, биваше чакан от затворена тъмносиня кола, която откарваше „госта“ и придружителите му до високоалпийски замък на двайсет и пет километра в планината. Беше нает за две седмици от фирма за недвижими имоти в Шамони.
Пристиганията бяха внимателно подредени по часове така, че никой от пристигащите да не разбере за другите. Самолетите от Бон и Париж се приземиха съответно в 4,30 и 5,45, а този от Средиземноморието с около три часа по-късно — в 8,27. На всеки от смаяните си гости Джоел Конвърс казваше едно и също: „Тъй като се възползвах от гостоприемството ви в Бон, сега ви предлагам моето. Ще бъдете настанен по-добре, отколкото бях аз, но пък храната няма да е наполовина толкова добра. Но едно нещо знам със сигурност — вашето заминаване няма да е толкова драматично, колкото беше моето.“
Но не и престоят ви, мислеше Конвърс, докато говореше на всеки от тях. Не и престоят ви. Това беше част от плана.
Първата светлина озари тъмното небе над дърветата в Сентръл Парк. Нейтън Саймън седеше в кабинета си и наблюдаваше раждането на новия ден от голямото меко кожено кресло, обърнато към големия прозорец. Наричаше го място за мислене. Напоследък обаче го използваше по-често за дрямка. Но тази нощ не можа да мигне. Главата му гореше, налагаше се да обмисля и преобмисля варианти, да простира границите на въображението си до опасностите, съдържащи се във всеки от тях. Изборът на погрешен вариант означаваше да вдигне тревога, която щеше да принуди генералите да минат към незабавни действия, а веднъж започнали, събитията бързо щяха да излязат вън от контрол, по-точно контролът навсякъде щеше да е в ръцете на генералите. Разбира се, те можеха и без това да решат да започнат кръвопролитията след броени часове, но Нейтън смяташе, че тази вероятност не е голяма, те не бяха глупаци. Всеки хаос има своето видимо начало, първични размирици, които трябва да обосноват следващото ги насилие. Най-малкото трябваше да се създаде някакво объркване, докато играчите заемат незабавно местата си. Концепцията за военен контрол над правителствата беше изтъркана идея от времето на фараоните. Недоволството поражда насилие, а насилието води до преврат, независимо дали става дума за революция, възпламенена от стотици хиляди потискани руснаци, или за задушаващата несправедливост на Версайския договор.
В това се криеше слабостта на генералската стратегия: преди да избухне насилието, трябваше да има силно брожение. То изискваше тълпи от недоволни хора, обикновени хора, които да бъдат доведени до изстъпления, но за да се случи това, най-напред трябваше да излязат тълпите. И сега народното недоволство щеше да е признакът, преизподнята, но къде? Кога? И какво можеше да направи той, какви действия имаше възможност да предприеме, без да бъде забелязан от информаторите на Делавейн? Беше работодател и приятел на Джоел Конвърс, „убиеца психопат“, създаден от генералите. Трябваше да допусне, че е под наблюдение и че най-дребният му публичен акт е преценяван и ако изглежда подозрителен, с него е свършено. Животът му не беше важен. В известен смисъл се намираше в капан, както вече му се беше случвало — на него и на много други — на плажовете на Анцио по време на Втората световна война. Бяха осъзнали, че дюните им дават известна сигурност и че ако се покажат, ще се изправят срещу картечен огън. Но знаеха също, че ако останат там, няма да постигнат нищо.
Обратно на това, което беше казал на Питър Стоун, знаеше с кого трябва да се срещне — не с един, а с трима души. Президентът, председателят на Камарата и главният прокурор. Не си струваше да търси по-ниското равнище, а за предпочитане бе да се срещне с тримата едновременно. Трябваше да се срещне с тях и тук именно се криеше дилемата му, тук бе заложен капанът. Човек не може току-така да вдигне телефона и да си определи среща с такива хора. Имаше процедури, формалности и проверки на основателността на искането. Хора с техните отговорности не можеха да си губят времето. Капанът. В момента, в който споменеше името си, щеше да се разчуе. След няколко часа, ако не и минути, щеше да го научи и самият Делавейн.
Въпреки безкористните и твърде съмнителни твърдения на Джоел пред Питър Стоун не му беше лесно да се добере до влиятелни фигури от управлението. Не можеше и безпроблемно да накара някой съдия да издаде решение за закрит процес и като с магическа пръчка юридически да гарантира извънредна охрана на всички тези хора, без да бъде информиран целият апарат на службите за сигурност защо тази охрана бе от жизненоважно значение. Смешно! Такива заповеди бяха логични по отношение на някой заплашван свидетел преди съдебен процес, а дори и след него, но трудно можеше да се приложи към Белия дом, Конгреса или Департамента на правосъдието. Джоел беше направил юридическа маневра, беше я раздул невероятно и я беше пуснал в орбита, умишлено, разбира се. Стоун и колегите му бяха дали показания под клетва.
И все пак, мислеше Саймън, в неуместните преувеличения на Конвърс има някаква странна логика. Не в смисъла, който си представяше Джоел, а по отношение на начина, по който можеше да се свърже с тези хора. „Един съд, един съдия…“, беше казал Конвърс на Стоун. Това бе логиката, останалото беше безсмислено. Върховният съд, някой съдия от Върховния съд. Не искане от Нейтън Саймън, който подлежеше на щателна проверка, а нетърпящо отлагане съобщение до президента от изтъкнат съдия от Върховния съд! Никой не би се осмелил да задава въпроси на такъв човек, ако обявеше, че проблемът ще се решава на четири очи. Президентите с пълно основание отделяха много повече внимание на Върховния съд, отколкото на Конгреса. Конгресът беше политическо бойно поле, а съдът — арена на морални оценки. Нейтън Саймън знаеше на кого да се обади и с кого да иска среща — със съдия, наближаващ осемдесетте години. Съдът беше във ваканция, от октомври ги делеше цял месец. Съдията беше някъде в Нова Англия и Нейтън имаше в службата си домашния му телефон.
Нейтън примигна и вдигна ръка да засенчи очите си. За секунда огненото кълбо на ранното слънце хвърли ослепителен лъч през геометричния лабиринт от стъкло и стомана от другата страна на парка и надникна през прозореца му, преди да се скрие зад далечен небостъргач. И внезапно, в краткия миг на слепота, видя отговора на ужасните въпроси къде и кога щяха да започнат безредиците, които да послужат за прелюдия към изблиците на насилие. Из цяла Европа, Канада и САЩ се готвеше международно запланувана седмица на антиядрени протести. Милиони загрижени хора щяха да се уловят за ръце и да блокират движението по улиците на най-големите градове и столици, за да се чуе гласът им. По паркове, площади и пред правителствени сгради щяха да се провеждат митинги. Политици и държавници, както винаги печелещи от такива събирания, бяха обещали да говорят пред тълпите навсякъде — в Париж и Бон, в Рим и Мадрид, в Брюксел и Лондон, Торонто, Отава, Ню Йорк и Вашингтон. И пак както винаги и искрените защитници, и позиращите лицемери в политиката щяха да търсят вината за липсата на напредък в контрола над въоръжаването у лошите си противници, а не в собствената си некадърност. Убедените и симулантите щяха да вървят ръка за ръка по множество подиуми, без да са сигурни в истинските помисли на колегите си.
Навсякъде тълпите щяха да изразяват дълбоко изповядвани и напълно различни мнения — поддръжниците на всеобщото ограничаване на въоръжаването щяха да бъдат подигравани от вярващите в чистата сила, чийто глас положително щеше да се чуе. Никой не си въобразяваше, че ще мине без инциденти, и все пак докъде можеха да стигнат тези дребни сблъсъци, ако самите инциденти станеха масови? Групи от терористи фанатици, анонимно финансирани, убедени в мисията си, щяха да се смесят с хората и да започнат да внасят безредие, нямащо нищо общо с протестите, и да създадат предварителен хаос, защото тълпите не са от тяхното тесто или не споделят възгледите им. Навсякъде тълпи. Орди от хора, които можеха за секунда да бъдат подлудени от внезапното насилие. Това щеше да е прелюдията. Навсякъде.
Демонстрациите трябваше да започнат след три дни.
Питър Стоун вървеше по широката пътека към езерото зад Г-образната къща някъде в Долен Ню Хемпшър. Не знаеше къде точно, знаеше само, че е на двайсет минути път от летището. Започваше да се здрачава, настъпваше краят на един ден, пълен с изненади, но очевидно не и краят на изненадите. Преди десет часа се беше обадил на швейцарските авиолинии от стаята си в „Алгонкин“ да разбере дали полетът от Женева е навреме. Казаха му, че ще кацне трийсет и четири минути по-рано и като се вземат предвид формалностите след приземяването, пътниците ще излязат с половин час по-рано. Това беше първата и най-несъществена изненада. Но втората не беше такава. Пристигна на летище „Кенеди“ малко преди два часа и след няколко минути чу повикване по високоговорителя за „господин Лакланд“ — името, което беше дал на Нейтън Саймън.
— Качете се на самолета до Манчестър в щата Ню Хемпшър — нареди му адвокатът. — Имате резервация за самолета в три и петнайсет на името Лакланд. Ще успеете ли?
— Няма проблеми. Полетът от Женева е подранил. От „Ла Гуардия“ ли излита?
— Да. В Манчестър ще ви посрещне червенокос мъж. Дал съм му вашето описание. Ще се видим към пет и половина.
Манчестър, Ню Хемпшър? Стоун беше толкова сигурен, че Саймън ще му каже да лети за Вашингтон, че дори не беше взел четка за зъби.
Изненада номер три се оказа куриерът от Женева. Висока, слаба, глътнала бастун англичанка с лице от безцветен гранит и най-необщителния поглед, който беше виждал извън площад „Дзержински“. Срещнаха се според уговорката във фоайето на швейцарските авиолинии „Суисеър“. Носеше в лявата си ръка списание „Икономист“. След като разгледа обратната страна на картата му от ЦРУ с изтекъл срок, тя му връчи куфарчето и с висок фалцет направи следното изявление: „Не харесвам Ню Йорк, никога не съм го харесвала. Не обичам и да летя, но всички бяха толкова мили. Уредиха ми връщане със следващия самолет в Женева. Липсват ми моите планини. Те имат нужда от мен и аз се старая да им се отдам изцяло.“
След това неразбираемо изявление се усмихна бегло и с леко несигурна походка тръгна към ескалатора. Едва тогава Стоун започна да разбира. Очите на жената не издаваха състоянието й, но личността й като цяло — да. Беше пияна, дори мъртвопияна, явно преодоляваше страха си от летенето с помощта на течен окуражител. Странен куриер е избрал Конвърс, помисли Стоун, но моментално промени мнението си. Кой би изглеждал по-малко подозрителен?
Четвъртата изненада го сполетя на летището в Манчестър. Темпераментен червенокос мъж на средна възраст го посрещна като отдавна невиждан събрат от университетски клуб на Средния запад в края на трийсетте години, когато връзките между членовете са се смятали за по-дълбоки от кръвните. Беше толкова възторжен, че Стоун се притесни тази демонстрация на дружба да не привлече вниманието към тях. Но щом влязоха в колата на паркинга, червенокосият внезапно го блъсна във вратата и притисна дулото на пистолет към врата му, докато с другата ръка претърси дрехите му за оръжие.
— По дяволите, не бих поел риска да мина през детектора за метални предмети с оръжие! — запротестира бившият агент на ЦРУ.
— Искам да съм сигурен. Имал съм си работа с много задници, да не мислиш, че си по-различен? Бях федерален.
— Което обяснява много неща — искрено отбеляза Стоун.
— Ти ще караш.
— Това заповед ли е?
— Заповед. Балъците винаги карат колите — отвърна червенокосият.
Изненада номер пет дойде в колата, докато Стоун вземаше завоите под командата на червенокосия, който небрежно пъхна оръжието в кобура под якето си.
— Извинявай, че те направих на маймуна — рече той с малко по-дружелюбен глас от онзи на паркинга, но далече от фалшивия възторг на летището. — Трябваше да бъда внимателен, да те ядосам, да видя как се държиш, знаеш какво имам предвид. И никога не съм бил федерален, мразех ония пуяци. Винаги ти натриват в носа, че са по-добри от теб, само защото идват от Вашингтон. Бях ченге в Кливланд, казвам се Гари Фрейзиър. А ти?
— Бил съм на по-мек стол. Къде отиваме?
— Съжалявам. Ако той иска да знаеш, ще ти каже сам.
Шестата изненада очакваше Стоун, когато докара колата през високите хълмове на Ню Хемпшър до изолирана Г-образна къща от дърво и стъкло, заобиколена от гора. Двата й етажа гледаха във всички посоки към гората и езерото. Нейтън Саймън чакаше на каменните стъпала пред входа.
— Донесе ли го? — запита той.
— Ето — Стоун му подаде куфарчето през отворения прозорец. — Къде сме? С кого имаш среща?
— Това е нерегистрирана частна резиденция. Ако всичко е наред, ще те извикаме. При пристана за лодки на езерото има къща за гости. Защо не се освежиш след пътуването? Шофьорът ще ти покаже пътя. Ако ни потрябваш за нещо, ще ти се обадим по телефона. Номерът е различен от този в къщата, тъй че спокойно можеш да се обадиш.
И сега Питър Стоун вървеше по широката пътека към пристана за лодки на езерото и чувстваше, че го следят зорки очи. Изненада номер шест: не знаеше къде се намира и Саймън възнамеряваше да му каже само ако „всичко е наред“, каквото и да значеше това.
Къщата за гости се оказа бунгало с три стаи и врата към пристана, на който беше закотвена малка моторница и някакъв катамаран. Стоун се опита да намери някоя сламка, чрез която да открие името на собственика, но не успя. Дори имената на лодките бяха неутрални, но не без чувство за хумор. Кроткият унил катамаран се наричаше „Ястреб“, а агресивната на вид моторница — „Гълъбица“.
Бившият дълбоко засекретен офицер от разузнаването седеше на верандата и гледаше спокойната вода на езерото и притъмняващите хълмове на Ню Хемпшър. Всичко излъчваше покой. Дори писъците на гмурците сякаш подчертаваха вечното спокойствие на това особено място. Усети киселини в стомаха и си припомни думите, които Джони Реб обичаше да повтаря по време на акция. „Вярвай на стомаха си, братко, вярвай на жлъчката си. Те никога не лъжат.“ Попита се какво ли прави Ребъл, какво ли беше научил.
Телефонът в бунгалото иззвъня, придружен от пронизващ тъпанчетата и нервите звънец на верандата. Стоун подскочи като ударен от ток, блъсна вратата и се затича през стаята към телефона.
— Моля те, ела в къщата — рече Нейтън Саймън и добави: — Ако си бил на верандата, извинявай, че не те предупредих за звънеца.
— Приемам извинението, бях точно там.
— Той е за гости, които може да са с лодките по езерото.
— Идвам веднага.
Стоун се изкачи по пътеката и видя Саймън, застанал до врата с мрежа против комари, която вероятно беше страничен вход. Отправи се към него, готов за изненада номер седем.
Съдията от Върховния съд, Негово превъзходителство Андрю Уелфлийт седеше зад голямо писалище в библиотеката. Рядката му чорлава побеляла коса падаше на кичури над високото чело. Пред него лежеше дебелата декларация на Конвърс, а лампион вляво хвърляше светлина върху страниците. Мина известно време, преди да вдигне очи и да свали очилата си. Погледът му беше суров и неодобрителен, подхождаше на прякора, получен преди двайсет години, когато го избраха във Върховния съд. „Сприхавия Анди“. Така го наричаха чиновниците, но никой не оспорваше респектиращата му интелигентност, справедливостта му и привързаността му към закона. В общи линии изненада номер седем можеше да мине и за шок.
— Прочетохте ли това? — попита Уелфлийт, без да му протегне ръка или да му предложи стол.
— Да, господине — отвърна Стоун. — В самолета. Съдържа всичко, което ми каза по телефона, но, разбира се, много по-подробно. Декларацията на французина Прюдом се явява като неочаквана подкрепа. Описва как действат те, как са способни да действат.
— И какво, по дяволите, си въобразихте, че можете да направите с всичко това? — възрастният съдия махна с ръка към писалището, по което бяха разпръснати другите декларации. — Да се молите на съдилищата тук и в Европа да бъдат така любезни да издадат решение, с което да ограничат действията на всички военни над определен чин поради нищожната вероятност да са част от този заговор?
— Аз не съм адвокат, господине, и никога не съм мислил, че това може да се реши чрез съд. Но бях уверен, че думите на Конвърс заедно с това, което знаем ние, ще бъдат достатъчни да получим достъп до хора от висшите ешелони на властта, които биха могли да направят нещо. Очевидно Конвърс се е надявал на същото, защото искаше да се свърже с господин Саймън и, простете, Ваше превъзходителство, но вие сте стигнал точно до тази страница.
— Това не е достатъчно — заяви съдията от Върховния съд. — И можем да пратим съдилищата по дяволите, няма защо да го казвам на вас, господин бивш разузнавач. Имате нужда от имена, от много повече имена, а не само от петима генерали, трима от които са в запаса, а тъй нареченият вдъхновител преди няколко месеца претърпя тежка операция, след която остана без крака.
— Делавейн? — попита Саймън и се отдалечи от прозореца.
— Точно така — отсече Уелфлийт. — Трогателно, нали? Не съвпада с представата за надвиснала опасност.
— Това може да го доведе до състояние, което ще представлява извънредно голяма опасност.
— Не го отричам, Нейт. Просто гледам колекцията ви. Абрамс? Всеки в Израел ще ви каже, че той е наперен, бомбастичен самохвалко, блестящ войник, но не е съвсем наред в главата. Освен това той се интересува само от Израел. Ван Хедмер? Реликва от миналия век, борави чевръсто с въжето за бесене, но гласът му не значи нищо за никого извън Южна Африка.
— Ваше превъзходителство — заговори Стоун по-твърдо отпреди, — да не намеквате, че сме сгрешили? Защото, ако е така, разполагаме и с други имена, и то не само на един-двама аташета от посолството в Бон, а на хора, които са убити, защото са искали да получат отговор.
— Не ме слушате внимателно! — ядоса се Уелфлийт. — Току-що казах на Нейт, че не отричам нищо. Как бих могъл? Недоказуем незаконен износ за четирийсет и пет милиона! Апарат, който може да диктува на новинарите тук и в Европа, да корумпира правителствени институции и както се изрази Нейт, „да създаде убиец психопат“, за да се добере до вас или да ви накара да се откажете. Не, господине, не казвам, че грешите. Казвам ви да направите това, за което се твърди, че сте много добър, и да го направите бързо. Отвлечете онзи Уошбърн и всички други, до които можете да се доберете в Бон, натъпчете ги с наркотици или каквото там използвате и ми дайте имена! А ако някога споменете пред някого, че аз съм ви предложил тези порочни методи, нарушаващи най-свещените човешки права, вие сте лайно. Поговорете с Нейт. Няма време за любезности.
— Нямаме и ресурси — отвърна Стоун. — Както вече обясних на господин Саймън, имам някои приятели, към които мога да се обърна за информация, но нищо от рода на това, което предложихте, тоест, не предложихте. Просто нямам нужната опорна точка, нямам хора и оборудване. Дори вече не работя за правителството.
— Тук мога да ви помогна — Уелфлийт си записа нещо. — Ще получите всичко необходимо.
— Има и друг проблем — продължи Стоун. — Колкото и внимателно да пипаме, ще задействаме някой алармен сигнал. Тези хора вярват в идеята си, не са безмозъчни екстремисти. Те са дирижирани, имат раздадени роли и всеки знае какво точно трябва да върши. Това е една прогресия, логическо капитализиране на следствията, докато всички бъдем принудени да ги приемем, да приемем неприемливото, продължаването на насилието, на всеобщите бунтове, на убийствата.
— Много добре, господине. И какво смятате да правите? Нищо?
— Разбира се, че не. Прав или не, аз повярвах на Конвърс, когато ми каза за важността на декларациите и на всички данни, с които го снабдихме. Господин Саймън има достъп до хора, до които ние нямаме. Защо да не му повярвам? Та той повтори това, което мислех и аз, само че вместо Нейтън Саймън си представях Конвърс. Но моят вариант е по-дълъг. Предпазните мерки трябва да са много по-сложни, но все пак това може да се осъществи. Свързваме се с нужните хора и минаваме в контранастъпление.
— Кого имате предвид? — остро попита Уелфлийт.
— На първо място президента. След това държавния секретар, защото имаме работа с много други държави. Веднага започва процес на проверка под най-строга тайна, несъмнено включващ и химикалите, за които не споменахме, докато намерим необвързани с тях хора — мъже и жени, в които да сме напълно сигурни. Създаваме групи, командни постове тук и в чужбина. Между другото, има един човек, който може страшно да ни помогне, казва се Билейми, от британската МИ-6, работил съм с него и е най-добрият. Занимавал се е и преди с подобни неща. Когато организираме, изпратим и засекретим групите, отвличаме Уошбърн и най-малко още двама, които познаваме от описанията в Бон. Прюдом може да ни даде имената на хората в „Сюрте“, които са одобрили сделките с оръжията и които са осигурили несъществуващите показания срещу Конвърс. И както знаете от собствената ми декларация, остров Шархьорн се държи под наблюдение. Смятаме, че е важен център. С помощта на подходящо оборудване бихме могли да го подслушваме. Въпросът е, че така разширяваме кръга на информираните. Когато познавате стратегията, можете да изградите контрастратегия, без да вдигате тревога — Стоун млъкна и погледна двамата мъже. — Ваше превъзходителство, господин Саймън, бил съм главен представител на ЦРУ на пет важни поста във Великобритания и на континента. Знам какво трябва да се направи.
— Не се и съмнявам — обади се Нейтън Саймън. — Колко време ще ти отнеме?
— Ако Негово превъзходителство може да ми осигури помощта и оборудването, от които се нуждая, с хората, които ще подбера тук и в чужбина, двамата с Дерек Билейми можем да сглобим ударна програма. Ще бъдем готови да започнем до осем-десет дни.
Саймън погледна към съдията от Върховния съд и обратно към Стоун.
— Не разполагаме с осем-десет дни — рече той. — Останаха по-малко от три.
Питър Стоун зяпна високия елегантен адвокат с тъжните проницателни очи. Усети, че кръвта се оттича от лицето му.
Писъкът на котката бе задавен от ярост. Генерал Джордж Маркъс Делавейн бавно остави слушалката. Осакатеното тяло се намираше на инвалиден стол, кръстът му беше привързан към стоманените пръти, тежките като дъха му ръце бяха къси, вените по врата — изхвръкнали. Събра длани, преплете пръсти и така ги стисна, че побеляха. Вдигна едрата си глава, сърдитите студени очи се свиха, когато погледна нагоре към униформения адютант, застанал пред писалището.
— Изчезнали са — рече той с леден, но контролиран писклив глас. — Лайфхелм е отвлечен от ресторанта в Бон. Казват, че някаква линейка отпътувала с голяма скорост в неизвестна посока. Пазачите на Абрамс са били упоени и заменени с други. Откраднали са го в собствената му кола, като са го взели пред някаква синагога. Бертолдие не слязъл от апартамента на „Монтан“ и затова шофьорът се качил да му напомни дискретно за времето. Заварил жената вързана гола за леглото, а на гърдите й било написано с червило „курва“. Казала, че двама мъже са го извели с пистолет в гърба. Говорели са за някакъв самолет.
— А Ван Хедмер? — попита адютантът.
— Нищо. Нашият чаровен и разсеян африканер вечеря във Военния клуб в Йоханесбург и обеща да усили охраната си. Но той не е част от орбитата, прекалено далече е, за да бъде важен.
— Какво искате да кажете, генерале? Какво се е случило?
— Какво се е случило ли? Оня Конвърс се е случил! Сами създадохме най-съвършения си враг, полковник, и не мога да отрека, че бяхме предупредени. Хаим ни каза, изясни го и нашият човек в Мосад. Виетнамците са създали чудовище, по думите на Мосад, а ние създадохме още по-голямо. Трябваше да го убият още в Париж и задължително в Бон.
— Тогава не можехме да издадем подобна заповед — поклати глава адютантът. — Трябваше да разберете откъде идва, а ако не успеехте, бяхте длъжен да го изолирате, да го превърнете в… как се казва… парий, така че никой да не се обади, че го е изпратил. Стратегията беше непоклатима, генерале. И още е непоклатима. Никой не се появява на повърхността. Държите ги под водата и вече е прекалено късно да направят нещо.
Очите на Делавейн се разшириха, докато се вглеждаше в лицето на полковника.
— Винаги сте бил безупречен адютант, Пол. Тактично напомняте на началника си, че въпреки периодичните неуспехи решенията му са основани на непоклатима логика, която ще надделее.
— Проявявал съм и несъгласие, когато съм мислил, че е необходимо, генерале, защото всичко, което знам, съм научил от вас. И сега, в този момент, съм прав. Значи и вие сте прав.
— Да, прав бях… прав съм. Нещата вече не могат да се променят. Всичко е задействано и нищо не може да го спре. Този Конвърс, този храбър и изобретателен враг, също бе държан под повърхността, защото го принудихме да бяга. А сега и той закъсня. Във всеки случай хората, които са в ръцете му, са по-скоро символи, магнити, с които привличахме другите. Това е красотата на ясната стратегия, полковник. Когато се задвижи, нараства като океанска вълна. Подмолната сила е невидима, но неумолима. Събитията ще се диктуват само от приемливи решения. Това е моят завет, полковник.
Нейтън Саймън почти привършваше обяснението си. Беше му отнело по-малко от три минути, през които Питър Стоун остана неподвижен, приковал очи в по-възрастния мъж. Лицето му беше пепеляво, вкусът в устата — непоносим.
— Виждате тенденцията, нали? — приключи адвокатът. Протестите ще започнат в Близкия изток и ще следват слънцето и часовия пояс през Средиземноморието, Европа и ще стигнат кулминационната си точка в Канада и САЩ. Началото ще се даде от движението „За мир сега“ в Йерусалим, Бейрут, Рим, Бон, Лондон, Торонто, Вашингтон, Ню Йорк, Чикаго и тъй нататък. Огромни митинги в големите градове и столиците, с участници от всички страни и правителства. Ще дойдат и хората на Делавейн. Ще възникне сблъсък, първоначално ще започнат безредици, които ще прераснат в широкомащабен хаос, вдъхновен от терористичните групи. Колите и подземната канализация ще бъдат заредени с бомби, други ще бъдат хвърлени направо на улицата, сред тълпата, и ще вдигнат втората вълна на още по-голямо насилие. Всичко това ще доведе до масово объркване и безредици, които ще поставят водещите играчи по местата им. Или по-точно в положението, което ще им позволи да изпълнят задачите си.
— Ще започнат последните нападения — тихо продума Стоун. — Добре подбрани покушения.
— Хаос — съгласи се Саймън. — Ръководителите по света са убити едновременно, падналите мантии на властта са опасни, прекалено много хора протестират, бият се помежду си, обвиняват се взаимно за случилото се. Пълен хаос.
— Шархьорн! — каза бившият офицер от разузнаването. — Вече нямаме друг избор. Трябва да проникнем там! Мога ли да използвам телефона ви, Ваше превъзходителство? — без да изчака отговора, Стоун отиде до писалището на Уелфлийт, извади портфейл и измъкна от него листчето с телефона в Куксхавен, Германия. Обърна телефона към себе си под неприязнения поглед на съдията от Върховния съд, вдигна слушалката и набра. Прещракванията на презокеанската връзка бяха непоносимо многобройни. Накрая чу сигнала.
— Ребъл?
Експлозията от думи в другия край на света се чу дори от Саймън и Уелфлийт. Стоун го прекъсна:
— Стига, Джони! Не съм припарвал до хотела часове наред и нямам време за това!… Какво си направил? — човекът от ЦРУ слушаше, без да диша, очите му се разшириха. Покри слушалката с ръка и се обърна към Нейтън Саймън. — Божичко, направихме пробив! — прошепна той. — Снимки. Инфрачервени, направени миналата нощ и проявени тази сутрин, всички са станали. Деветдесет и седем души от Шархьорн слизат от моторница и тръгват към летища и гари. Той смята, че това са убийците.
— Накарай го да занесе снимките в Брюксел и да ги изпрати във Вашингтон с най-бързия военен транспорт, който можеш да намериш! — нареди достопочтеният съдия от Върховния съд.
— Абсурд! — изкрещя генерал Жак-Луи Бертолдие от тапицирания с брокат стол в просторния кабинет в алпийския замък. — Не вярвам на нито една ваша дума!
— Както виждам, имате слабост към тази дума — заяви Конвърс, застанал до отворения готически прозорец в другия край на стаята. Зад него се виждаха планински пасища. Беше облечен с тъмен костюм, бяла риза и връзка, всички купени в Шамони. — Имам предвид „абсурд“ — продължи той. — Май я използвахте поне два пъти по време на разговора ни в Париж. Изглежда, щом чуете нещо, което не ви харесва, веднага го обявявате за абсурд. Човекът, който ви съобщава неудобната вест, също минава в тази категория. Така ли гледате на неудобните хора?
— Разбира се, че не! Така се отнасям към лъжците — легендата на Франция започна да се изправя. — И не виждам причина…
— Не мърдайте от стола — заповяда Джоел, — ако не искате само трупът ви да се върне в Париж — добави просто и без враждебност. — Казах ви, че искам само да проведа разговор с вас. Няма да е дълъг, а след това сте свободен да си вървите. Това е по-хуманно отношение, отколкото всички вие показахте към мен.
— Вие не бяхте незаменим. Извинете, че съм толкова прям, но такава е истината.
— Ако съм бил толкова незначителен, защо просто не ме убихте? Защо беше тази сложна постановка, всички усилия да ме изкарате убиец, търсен из цяла Европа?
— Евреинът ни даде тази идея.
— Евреинът? Хаим Абрамс?
— Вече няма значение — отсече Бертолдие. — Нашият човек в Мосад, между другото, блестящ аналитик, ни обясни, че няма да можем да разберем кой ви праща, ако вие самият не знаете, и затова трябва да ви натикаме в „забранена територия“, така се изрази. А това не беше абсурд. Никой не се появи да ви защити. Бяхте… и дори още сте прокажен.
— Защо вече няма значение това, че ми казахте всичко, което вече знам?
— Защото загубихте, мосю Конвърс.
— Нима?
— Да, и ако имате нелепото намерение да ме упоите, както направихме ние с вас, разрешете ми да ви спестя неудобствата от тази процедура. Нямам никаква информация. И никой няма. Съществува само робот, който вече е задействан да издава команди.
— На други роботи?
— Разбира се, че не. Хората, които ще извършат това, за което са обучени, вярват в каузата. Нямам представа кои са те.
— Става дума за убийствата, нали? Те са убийците.
— Всяка война се свежда до убийства, млади човече. И няма защо да се заблуждавате. Това е война. Светът е уморен. Ние можем да го сложим в ред. Ще видите, че никой няма да ни се противопостави. Ние сме не само нужни, ние сме желани.
— „Натрупване, бързо ускоряване“, това бяха думите, нали?
— Евреинът се държа необмислено. Много говори.
— Според него вие сте надут задник. Каза ми, че той и Ван Хедмер ще ви затворят в стъклена стая с малки момчета и момичета и ще гледат как ги чукате, докато получите инфаркт.
— Винаги се е отличавал с лош вкус… Но не, не ви вярвам.
— Значи се връщаме към първоначалното ми твърдение — Джоел се отдалечи от прозореца и седна в креслото по диагонал от Бертолдие. — Защо ви е толкова трудно да повярвате? Защо не се замислите?
— Не, мосю, това е немислимо.
Конвърс посочи телефона на писалището.
— Знаете частните им телефони — рече той. — Обадете им се. Обадете се на Лайфхелм в Бон и на Абрамс в Тел Авив. Може и на Ван Хедмер, но ми казаха, че е в Щатите, вероятно в Калифорния.
— В Калифорния?
— Питайте всеки от тях дали е идвал при мен в малката каменна къщурка в имението на Лайфхелм. Питайте ги какво сме си говорили. Хайде, телефонът е там.
Бертолдие хвърли остър поглед към телефона и Джоел затаи дъх. Генералът се обърна пак към Конвърс. Нежеланието му надви.
— Какво се мъчите да направите? Какви са тези номера?
— Какви номера? Ей го телефонът. Не мога да го подправя, не мога да го накарам да избира номера или да наема хора, които да се престорят на генералите.
Французинът погледна отново телефона.
— Какво бих могъл да им кажа? — тихо изрече той повече на себе си, отколкото на Джоел.
— Опитайте истината. Нали много държите на собствената си истина по отношение на глобалните концепции, а това е дреболия, въпрос на някои дребни пропуски. Пропуснали са да ви кажат, че всички дойдоха при мен. А може би пропуските не са чак толкова дребни.
— Откъде бих могъл да знам, че са идвали при вас?
— Не ме слушате. Казах ви, опитайте с истината. Отвлякох единствено вас, защото не разбирам как само вие не дойдохте, а ако ножът опре до кокал, искам да запазя живота си. Там, навън, светът е голям, генерале. Ще оставите огромни негови части извън обсега си и бих могъл да живея много добре там, стига да не се опасявам, че някой ще влезе през вратата и ще ми пръсне черепа.
— Не сте човекът, за когото ви смятах… за когото ви смятахме.
— Всички сме рожба на обстоятелствата. Пролях достатъчно пот и ми стига. Възнамерявам да се оттегля от кръстоносния поход. Държите ли да разберете защо?
— Много — отсече Бертолдие и се втренчи в Джоел. Объркването и любопитството се бореха за надмощие в погледа му.
— Защото ви слушах внимателно в Бон. Може да сте прави, а може би това вече ми е безразлично, защото моите ме изоставиха. Може би светът наистина се нуждае от нагли копелета като вас.
— Разбира се! Няма друг начин!
— Значи сме в годината на генералите, така ли?
— Не само на генералите! Ние сме обединители, символи на сила, дисциплина и законен ред. Естествено, това, което ще последва при обединяването на международните пазари, в общата външна политика и в самите законови процеси, ще повлияе на нашия стил на ръководство. Нашият пример ще даде това, което най-много липсва в днешния свят. Стабилност, мосю Конвърс! Без луди като изкуфелия Хомейни, кухия самохвалко Кадафи или смахнатите палестинци. Тези мъже и нации ще бъдат приклещени от истинските международни сили, смазани от нечуваната мощ на правителства-съмишленици. Възмездието ще бъде бързо и тотално. Аз съм военен стратег с известна репутация и мога да ви уверя, че руснаците ще стоят уплашени настрана и няма да се осмелят да се намесят, защото ще знаят, че вече няма да могат да ни разделят. Няма да дрънкат оръжия и да плашат едни държави, докато се помиряват с други, защото всички ще сме едно цяло!
— Аквитания — тихо продума Конвърс.
— Да, кодовото име е подходящо — съгласи се Бертолдие.
— Убедителен сте, както бяхте и в Бон — добави Конвърс. — Всичко това може и да стане, но не по този начин, не под ваше ръководство.
— Моля?
— Никой не може да ви раздели, защото сте толкова разделени, сякаш сте на различни планети.
— Не разбирам.
— Обадете се по телефона, генерале. Не се притеснявайте. Свържете се най-напред с Лайфхелм. Кажете му, че току-що сте говорил с Абрамс в Тел Авив и че сте поразен. Кажете му, че Абрамс иска среща с вас, защото притежава информация за мен, кажете му, че е признал, че заедно с Ван Хедмер е идвал да ме види в Бон. Можете да добавите също, че аз съм казал на Абрамс, че той и приятелят му африканер са моите втори и трети посетители. Първият е бил Лайфхелм.
— Защо трябва да му казвам това?
— Защото сте страшно ядосан. Никой не ви е казвал за тези отделни срещи с мен и смятате това за крайно неприемливо, което си е така.
— Обяснете по-ясно!
— Не. Използвайте телефона. Чуйте как ще реагират всички. Ще разберете. Ще се убедите, че ви казвам истината.
Бертолдие сложи ръце на ръчките на стола и започна да се изправя с очи, вперени в телефона. Конвърс седеше неподвижен и следеше внимателно французина със затаен дъх. Пулсът му се ускори. Генералът изведнъж се тръшна обратно в стола и стисна ръчките.
— Добре! — изрева той. — Какво ви казаха?
— Мисля, че първо трябва да използвате телефона.
— Безпредметно е! — изсъска Бертолдие. — Прав сте, че не можете да го накарате да набере други номера. Пък и защо? Да ме свържете с други хора, с които да разговарям вместо с тях? Абсурд! Мога да им задам въпроси, по които да разбера, че не говоря с тях.
— Още една причина да им се обадите — спокойно отбеляза Джоел. — Ще знаете, че говоря истината.
— И да им дам предимство, което те ми отказаха?
Конвърс пое дъх.
— Ваша работа, генерале. Просто търсех сигурност.
— Тогава повторете какво ви казаха.
— Всички ме питаха очевидни неща, сякаш не се доверяваха на наркотиците, на този, който ми би инжекцията, или един на друг. Кого всъщност представлявам? — Джоел направи пауза, смяташе да хвърли въдица на свидетеля, но знаеше, че трябва незабавно да я отдръпне, ако езерото се окаже празно. — Май съм споменал за Бийл на Миконос? — колебливо произнесе той.
— Точно така — потвърди генералът. — Търсихме го преди няколко месеца, но човекът ни не се върна. Обяснихте ни и това.
— Смятали сте, че може да е един от вас, нали?
— Предполагахме, че е захвърлил блестящата си военна кариера от отвращение. Очевидно отвращението му е било от друго естество, било е слабост, а ние ненавиждаме слабостта. Но не това искам да чуя.
— Направо ли да ви го кажа? Без увъртанията?
— Никакви увъртания, мосю.
— Лайфхелм каза, че след няколко месеца, ако не и по-рано, ще ви изведат от играта. Прекалено много командвате, на другите им е писнало от вас, а искате и прекалено много за Франция?
— Лайфхелм? Това лицемерно влечуго, продало душата си, за да се откаже от всичко, което подкрепяше? Той предаде ръководителите си на съда в Нюрнберг и свидетелства против тях, за да се добере до сърцевината на съюзниците! Казвам ви, мосю, не аз трябва да бъда отстранен от играта, а той!
— Абрамс пък заяви, че сте сексуален маниак — продължи Конвърс, сякаш не бе чул реакцията на Бертолдие. — Така се изрази — „сексуален маниак“. Спомена факта, че притежава доказателства за поредица от изнасилвания на мъже и жени, които са били прикрити от френската армия, защото дяволски добре сте си вършил работата. И зададе един въпрос. Може ли бисексуален тип, който изнасилва жени и садомизира млади мъже и момчета, когато му скимне, който е извратил думата „разпит“, да бъде ръководител на френската част на „Аквитания“? Каза, че искате да съсредоточите прекалено голяма власт в собственото си правителство. Но до времето, когато тази власт се установи напълно, вас нямало да ви има.
— Няма да ме има? — извика французинът. Очите му горяха както преди няколко седмици в Париж, тялото му трепереше от гняв. — Осъден от варварин, от смрадлив и невеж евреин?
— Ван Хедмер не отиде толкова далече. Каза, че сте прекалено уязвим…
— Оставете Ван Хедмер! — изрева Бертолдие. — Той е изкопаемо! Уважавахме го само защото може да ни снабдява със суровини. Той не е важен.
— И на мен така ми се стори — чистосърдечно се съгласи Джоел.
— Да не би оня нафукан израелец с цапнатата уста да си въобразява, че може да действа срещу мен? Ще ви призная, бил съм заплашван и преди… от един високопоставен човек, но нищо не излезе, защото, както сам се изразихте, бях „дяволски добър“ в това, което вършех. И още съм! Няма никакви писмени доказателства. В „Аквитания“ няма човек с досие като моето, включително и безкракият егоцентричен маниак в Сан Франциско. Смята, че всичко е измислил той! Глупости! Аз го шлифовах! Той само подхвърли името, основано на прекалено много четене на исторически книги.
— Но той даде и началото на всичко с износа на огромни количества оръжие — прекъсна го Конвърс.
— Защото му беше подръка! И защото лично той спечели много! — генералът млъкна и се наведе напред в стола. — Ще бъда откровен с вас. Във всеки елитен корпус от военачалници винаги един се издига над останалите благодарение на силата на характера и ума си. В сравнение с мен другите… всички други бледнеят до степен на посредственост. Делавейн е осакатена, истерична карикатура. Лайфхелм е нацист, а само видът на Абрамс е в състояние да надигне вълни от антисемитизъм. Най-лошият възможен символ на водач. Когато от объркването и паниката се родят трибуналите, всички ще гледат към мен. Аз ще бъда истинският вожд на „Аквитания“.
Джоел стана от стола и се върна при прозореца. Загледа се в пасищата. Ветрецът разхлади лицето му.
— Разпитът свърши, генерале — рече той.
Като по команда вратата се отвори и бившият младши сержант от френската армия в Алжир застана на прага и зачака да изведе обърканата легенда на Франция от стаята.
Хаим Абрамс скочи като пружина от тапицирания с брокат стол, огромният му гръден кош опъна шевовете на черното яке сафари.
— Той е казал това по мой адрес? И за себе си?
— Предложих ви, преди да започнем, да ползвате телефона — рече Конвърс, седнал срещу израелеца. На масата до стола му лежеше пистолет. — Не е нужно да вярвате на думите ми. Чувал съм да казват, че имате добра интуиция. Обадете се на Бертолдие. Не е нужно да му казвате къде сте, дори в интерес на истината трябва да ви предупредя, че ако опитате, ще пусна един куршум в главата ви. Просто му кажете, че един от пазачите на Лайфхелм, когото сте купил да ви държи в течение поради вроденото ви недоверие към немците, ви е казал, че той, Бертолдие, на два пъти е дошъл да ме посети сам. Тъй като оттогава все се изплъзвам от ръцете ви, бихте искал да знаете защо. Ще подейства. Ще разберете дали ви лъжа.
Абрамс се втренчи в Джоел.
— Но защо ви е да говорите истината? Ако е истина. Защо ме отвлякохте да ми кажете тези неща? Защо?
— Мисля, че ви обясних. Парите ми свършват и въпреки че не си падам по еврейския хляб, предпочитам да живея под закрила в Израел, отколкото да бъда преследван и накрая убит някъде в Европа. Вие сте в състояние да го уредите, но знам, че първо трябва да дам нещо. Ето, давам ви го сега. Бертолдие възнамерява еднолично да поеме властта над „Аквитания“. Каза, че сте евреин с цапната уста, деструктивен символ, който трябва да си отиде. Каза същото и за Лайфхелм, призракът на нацизма не можел да бъде толериран, а Ван Хедмер бил „изкопаемо“.
— Представям си — рече тихо Абрамс, хвана ръце зад гърба си и тръгна към прозореца. — Сигурен ли сте, че нашият булеварден военен със стоманен член не е казал „смрадлив евреин“? Чувал съм френския герой да говори такива неща, разбира се, винаги след това се е извинявал с думите, че аз съм изключение.
— Каза го.
— Но защо? Защо да говори такива неща пред вас? Не отричам логиката му. Лайфхелм ще бъде застрелян веднага след като поемем властта. Нацист начело на немското правителство? Абсурд! Дори Делавейн го разбира. А бедният стар Ван Хедмер е реликва, всички го знаем. Все пак в Южна Африка има злато. Той може да ни снабдява. Но защо на вас? Защо Бертолдие би дошъл при вас?
— Питайте го сам. Телефонът е тук.
Израелецът остана неподвижен, тесните му очички, потънали в подпухнала плът, се втренчиха в Конвърс.
— Добре — натъртено рече той. — Прекалено умен сте, господин адвокат. Огънят, който гори у вас, е съсредоточен в главата и не е достигнал стомаха ви. Прекалено много мислите. Твърдите, че сте бил манипулиран? Бих казал, че вие манипулирате.
Абрамс се обърна и се понесе тромаво към телефона. Постоя секунда, присвил очи. Съобразяваше нещо. Вдигна слушалката и набра серия цифри, отдавна запечатани в паметта му.
Джоел остана на стола. Всяко мускулче на тялото му бе напрегнато, гърлото му изведнъж пресъхна. Бавно премести ръка към ръчката, по-близо до пистолета. След секунди може би щеше да се наложи да прибегне до него, а стратегията му, единствената възможна стратегия щеше да бъде взривена от телефонен разговор, за който не допускаше, че ще бъде проведен. Какво му става? Накъде го води прехвалената му тактика за разпити? Дали не беше забравил с кого има работа?
— Парола „Исая“ — заговори Абрамс в слушалката, сърдитите му очички отново се спряха на Конвърс. — Свържете ме с Вердюн сюр Мьоз. Бързо! — масивният гръден кош на израелеца се повдигаше при всяко вдишване, но бе единствената част от едрото му тяло, която се движеше. Отново заговори, този път яростно. — Да, парола „Исая“! Нямам време за губене! Свържете ме с Вердюн сюр Мьоз! Веднага! — очите на Абрамс се разшириха, докато слушаше. За малко отмести очи от Конвърс, но веднага го загледа отново, очите му се изпълниха с ненавист. — Я повторете! — изкрещя той и тръшна слушалката с такава сила, че писалището се разтресе. — Лъжец! — извика той.
— Аз ли? — попита Джоел. Ръката му беше на сантиметри от пистолета.
— Казаха, че е изчезнал! Не могат да го открият!
— Е, и? — в гърлото на Конвърс се появи вакуум. Беше загубил играта.
— Лъже! Стоманеният член е просто един скимтящ страхливец! Крие се, избягва ме! Не смее да застане срещу мен!
Джоел усилено запреглъща и отдръпна ръка от оръжието.
— Не оставяйте работата така — някак си успя да произнесе той, без гласът му да се разтрепери. — Проследете го. Обадете се на Лайфхелм, на Ван Хедмер. Кажете им, че е много важно да се свържете с Бертолдие.
— Стига! Да му помогна да разбере, че знам ли? Не може да не ви е обяснил! Най-вече защо е дошъл при вас?
— Исках да изчакам разговора ви — Конвърс кръстоса крака и взе пакета с цигари, оставен до пистолета. — Би могъл да ви каже сам, но можеше и да не ви каже. Беше му хрумнала идеята, че Делавейн ме е изпратил да ви проверявам. Да види кой би го предал.
— Да предадем безкракия? Как? Защо? И щом френският папагал е смятал така, защо ще го каже точно на вас?
— Аз съм адвокат. Провокирах го. Когато разбра чувствата ми към Делавейн и какво ми е причинил този мръсник, осъзна, че не бих могъл да имам нищо общо с него. Опасенията му бяха опровергани, другото беше лесно. И докато говорих с него, съзрях начин да спася живота си — Джоел драсна клечка кибрит и запали цигарата си. — Като се свържа с вас — добави той.
— В крайна сметка заложихте на морала на евреина, нали? На това, че ако ви бъде задължен, ще ви се отплати.
— Отчасти, но не изцяло, генерале. Знам туй-онуй за Лайфхелм, за това как се е отмятал в миналото. Ако се бях обърнал към него, щеше да ме застреля и да изпрати хората си да ви избият, като по този начин щеше да остане на първа позиция.
— Точно така — съгласи се израелецът.
— А не смятам, че Ван Хедмер има някаква реална власт на север от Претория.
— Пак сте прав — Абрамс се върна при Конвърс. — Значи чудовището, създадено в Югоизточна Азия, умее да оцелява?
— Да бъдем по-конкретни — контрира го Джоел. — Бях изпратен от хора, които не познавам и които ме изоставиха, без да обелят дума за вината или невинността ми. По всяка вероятност са се включили в преследването и искат да ме убият, за да отърват кожите си. При тези условия смятам да се предам.
— А жената? Жена ви?
— Ще дойде с мен — Конвърс остави цигарата и взе пистолета. — Какъв е отговорът ви? Мога да ви убия веднага или да оставя това на Бертолдие или Лайфхелм. Мога и да заложа на морала ви, на това, че се отплащате, когато сте задължен. Какво избирате?
— Махнете пистолета — рече Хаим Абрамс. — Имате думата на един сабра.
— Какво смятате да предприемете? — попита Джоел и върна пистолета на масата.
— Да предприема ли? — изрева израелецът, обзет от внезапен пристъп на ярост. — Каквото винаги съм възнамерявал да предприема! Да не смятате, че много ми пука за тази абстракция, тази инфраструктура, наречена „Аквитания“? Да не смятате, че държа на титли, етикети или йерархия? Да си ги заврат в задниците! Единственото, което ме вълнува, е резултатът, а за да го постигнем от хаоса едновременно със силата, трябва да изникне почтеността. Бертолдие е прав. Аз съм прекалено конфликтна фигура, на всичкото отгоре съм евреин и няма защо да излизам на европейско-американската сцена. Затова ще бъда невидим — освен в Израел, където думата ми ще бъде законът на новия ред. Ще оставя френският бик да се окичи с каквито иска медали. Няма да се бия с него, само ще го контролирам.
— Как?
— С това, че мога да разруша почтения му облик.
Конвърс се наведе, като едва потисна изумлението си.
— Сексуалният му живот ли? Ония погребани скандали?
— Боже мой, не! Ако публично ритнеш някого под пояса, търсиш си белята. Повечето хора ще погледнат с неодобрение, защото знаят, че може да се случи и на тях.
— Тогава как, генерале? Как бихте успял да разрушите почтения му облик?
Абрамс отново седна на стола, едрото му тяло застрашително се изви между изящно резбованите махагонови ръчки.
— Като изложа ролята му в „Аквитания“. Всички имахме роли в това необикновено приключение, което принуди цивилизования свят да ни призове заедно със силата на професионалното ни управление. Напълно възможно е цяла цивилизована Европа да се обърне към Бертолдие, както Франция почти го направи след Дьо Гол. Но човек трябва да разбира хора като Бертолдие. Той се домогва не само до власт, той копнее за славата, която носи властта — парадни мундири, ласкателства, мистицизъм. Той би предпочел да се откаже от част от властта, но не и от славата. А аз? Пет пари не давам за славата. Властта ми е нужна, за да постигна целта си. Царството на Израел и налагането му в целия Близък изток.
— Ако изложите него, ще изложите и себе си. Как можете да спечелите по този начин?
— Ще спечеля, защото той ще мигне пръв. Ще си мисли за славата и ще се предаде. Ще прави, каквото му кажа, ще ми дава, каквото му поискам.
— По-вероятно ще нареди да ви гръмнат.
— Не и когато го предупредя, че ако умра, ще бъдат публикувани неколкостотин документа, описващи всяко заседание, на което е присъствал, всяко решение, което сме взели. Всичко е отразено с най-малките подробности, уверявам ви.
— Замислил сте това от самото начало?
— От самото начало.
— Грубо играете.
— Аз съм сабра. Играя за победа, без нея щяхме да сме изклани преди десетилетия.
— Между тези документи има ли списък на всички участници в „Аквитания“?
— Не. Никога не съм целел да подкопая движението. Наречете го както искате, но аз твърдо вярвам в концепцията му. Трябва да има обединен международен военнопромишлен комплекс. Без него светът няма да оцелее.
— Но не може да няма такъв списък.
— Има го в един компютър, но трябва да се въведе верен код.
— Вие можете ли да го направите?
— Сам — не.
— А Делавейн?
— Нали го познавате — кимна израелецът. — Какво ви интересува?
И отново Джоел едва сдържа учудването си. Компютърните кодове за главния списък на „Аквитания“ бяха у Делавейн. Поне ключовите им символи. Останалото беше в ръцете на четиримата ръководители отвъд Атлантика. Конвърс сви рамене.
— Досега не го бяхте споменал. Говорихте за Бертолдие, за елиминирането на Лайфхелм и за безсилието на Ван Хедмер, който все пак можел да предоставя суровини…
— Казах „злато“ — поправи го Абрамс.
— Бертолдие каза „суровини“. А Джордж Маркъс Делавейн?
— С Маркъс е свършено — категорично отряза израелецът. — Глезехме го, всички го глезехме, защото той роди концепцията и дърпаше конците в Съединените щати. Имаме оборудване и материали в цяла Европа, да не говорим за контрабандата, която докарвахме, за да отваряме работа на метежниците.
— „Да отваряте работа“ значи да им дадете възможност да убиват, така ли?
— Всичко се свежда до убийствата. Въпреки твърденията на скудоумни философи целта оправдава средствата. Питайте човек, преследван от убийци, дали е готов да скочи в човешки изпражнения и да се зарови в тях.
— Питал съм — отвърна Конвърс. — Аз съм този човек, забравихте ли? Нещо друго за Делавейн?
— Той е луд. Чувал ли сте някога гласа му? Говори като човек, чиито тестикули са в менгеме. Знаете ли, отрязаха краката му, ампутираха ги преди няколко месеца поради диабет. Великият генерал падна жертва на излишъка от захар! Опитва се да го запази в тайна. Не приема никого. Работи в къщи, където прислугата се появява само когато е скрит в затъмнената си спалня. Колко ли му се ще да беше пострадал от шрапнел или щик. Но не. Надви го захарта. Положението му непрекъснато се влошава, станал е пенещ се глупак, но дори глупаците понякога имат пристъпи на гениалност. И той имаше един.
— Какъв?
— Оставили сме при него наш човек, адютант с чин полковник. Когато започне всичко, когато издадем заповедите си, полковникът ще изпълни инструкцията ни. Маркъс ще бъде убит за благото на собствената си концепция.
Беше ред на Джоел да стане от стола. Отиде пак до готическия прозорец в другия край на стаята и подложи лице на прохладния планински ветрец.
— Разпитът свърши, генерале — рече той.
— Какво? — изрева генералът. — Нали поискахте да запазя живота ви. Аз пък искам гаранции!
— Свърши — повтори Конвърс, когато вратата се отвори и влезе капитан от израелската армия с насочено към Хаим Абрамс оръжие.
— Нямам какво да говоря с вас, хер Конвърс — рече Ерих Лайфхелм, застанал на вратата на кабинета. Лекарят от Бон току-що бе напуснал стаята. — Затворникът е във ваша власт. Екзекутирайте го. В продължение на много години очаквам този момент. Истината е, че се уморих от толкова чакане.
— Да не намеквате, че искате да умрете? — попита Джоел, застанал до масата с пистолета.
— Никой не иска да умре, най-малко войник в тишината на непозната стая. Барабаните и резките команди на взвода за разстрел са за предпочитане, в тях се крие някакъв смисъл. Но съм виждал прекалено много смърт, за да изпадна в истерия. Вдигнете пистолета и свършвайте. На ваше място бих постъпил точно така.
Конвърс проучваше внимателно лицето на немеца, чиито странни очи бяха равнодушни и изразяваха единствено презрение.
— Вие май вярвате в това, което говорите? — попита той с недоумение.
— Да издам ли сам заповедта за разстрела? Преди години гледах някакъв кинопреглед. Един тъмнокож го направи пред опръскана с кръв стена в Куба. Винаги съм се възхищавал от този войник. — Лайфхелм тъжно изкрещя: — Achtung! Soldaten! Prasentiert das Gewehr!
— За Бога, защо да не поговорим като нормални хора? — кресна Джоел, за да надвие фанатичния глас.
— Защото нямам какво да кажа. Говорят действията, говори животът ми! Какво има, хер Конвърс? Нямате нерви за една екзекуция? Не можете сам да издадете заповедта? Съвестта на едно дребно, невзрачно човече няма да му позволи да убие? Ставате смешен!
— Напомням ви, генерале, че през последните седмици убих редица хора. Убих ги по-безчувствено, отколкото можех да си представя.
— И най-жалкият страхливец, който се бори за живота си, може да убие от паника. В това няма никаква сила на характера, просто инстинкт за самосъхранение. Не, хер Конвърс, вие сте незначителен човек, спънка дори за собствените си съюзници, които пет пари не дават за вас. Такива като вас изобилстват на този свят. Във вашата страна има една фраза, която нашият партньор често използва. Вие сте лайно, хер Конвърс.
— Какво казахте? Как ме нарекохте?
— Много добре чухте. Лайно. Дребно човече, което не се отличава от изпражненията. Лайно, хер Конвърс. Лайно!
Конвърс посегна към пистолета на масата. Взе го и го насочи към Ерих Лайфхелм с пръст на спусъка.
Внезапно го разтърси шок. Какво правеше? Имаше нужда и от тримата ръководители на „Аквитания“. Не от един, не от двама, а от трима! Това съставляваше гръбнака на всичко, което му предстоеше да извърши! Но имаше и нещо друго. Трябваше да убие, да унищожи смъртоносния човешки вирус, втренчен в него, желаещ да умре. Боже мой! Нима „Аквитания“ все пак беше победила? Дали не беше станал като тях? Тогава играта бе загубена.
— Много ви е евтина храбростта, Лайфхелм — тихо рече той и свали пистолета. — По-добре бърз куршум, отколкото другите алтернативи.
— Живея според собствения си кодекс и с удоволствие ще умра според него.
— Тоест, чисто. Бързо. Никакъв Дахау, никакъв Аушвиц.
— Пистолетът е у вас.
— Смятах, че ще ми предложите някои неща.
— Заместникът ми е внимателно подбран. Той ще изпълни подробностите, всеки нюанс от задачата ми.
Ето го пробивът, пред очите му внезапно се разкри стратегията, която трябваше да предприеме. Джоел натисна бутона.
— Вашият заместник?
— Ja.
— Нямате заместник, фелдмаршале.
— Какво?
— Както нямате и задача. Без мен нямате нищо. Затова ви доведох тук. Именно вас.
— Какво ми говорите?
— Седнете, генерале. Трябва да ви кажа някои неща и за ваше добро ще е да ги чуете седнал. Екзекуцията наистина може да се окаже за предпочитане пред това, което имам да ви кажа.
— Лъжец! — изкрещя Ерих Лайфхелм след четири минути и сграбчи ръчките на тапицирания стол. — Лъжец, лъжец, лъжец! — не спираше той.
— Не съм очаквал да ми повярвате — заяви спокойно Джоел, застанал в средата на просторния кабинет. — Обадете се на Бертолдие в Париж и му кажете, че току-що сте чул някои обезпокоителни новини и че искате обяснение. Кажете му го направо — научил сте, че докато сте бил в Есен, Бертолдие и Абрамс са идвали при мен в имението ви в Бон.
— Как мога да съм сигурен?
— Ще ви кажа истината. Те платиха на пазача да им отвори вратата, не знам точно на кого, не го видях, но някой отключи вратата и ги пусна при мен.
— Защото са смятали, че сте информатор, изпратен от самия Делавейн?
— Така ми казаха.
— Бяхте упоен! Не казахте нищо подобно!
— Все пак се съмняваха. Не познавали лекаря и не вярват на англичанина. Няма защо да ви казвам, че не вярват и на вас. Смятали са цялата работа за капан. Искаха да се подсигурят.
— Невероятно!
— Не и ако размислите — рече Конвърс и седна срещу немеца. — Откъде съм получил информацията, с която разполагах? Откъде съм знаел точно към кого да се обърна, ако не ме е изпратил Делавейн? Така разсъждаваха те.
— Смятали са, че Делавейн би направил подобно нещо? — ахна изуменият Лайфхелм.
— Знам какво значи това сега — прекъсна го бързо Джоел, за да не изпусне новия изгоден случай. — С Делавейн е свършено, и двамата ми го признаха, когато разбраха, че той е последният човек на света, за когото бих работил. Може би ми подхвърляха трохи, преди да ме пратят на екзекуция.
— Трябваше да ви изпратим! — възкликна най-младият фелдмаршал на Третия райх. — Смятам, че ме разбирате. Кой бяхте вие? Откъде се появихте? Самият вие не знаехте. Говорихте за някакви имена, списъци и много пари, но нищо смислено и съществено. Кой беше проникнал между нас? След като не можахме да разберем, трябваше да ви превърнем в парий.
— Справихте се чудесно.
— Това е моя заслуга — кимна Лайфхелм. — Работата свърши най-вече моята организация.
— Не съм ви довел тук да говорим за заслугите ви. Доведох ви да спасите живота ми. Вие можете да го направите, защото хората, които ме изпратиха, или не искат, или не могат, но вие можете. Аз само трябва да ви дам повод.
— Като ми внушавате, че Бертолдие и Абрамс заговорничат срещу мен?
— Не ви внушавам нищо, ще ви повторя собствените им думи. Помнете, никой от тях не знаеше, че ще успея да напусна онова място жив — внезапно Конвърс скочи от стола и поклати глава. — Не! — наблегна той. — Обадете се на французина и израелеца, на които толкова вярвате като съюзници, на приятелите си аквитанци. Кажете им каквото искате и само се вслушайте в гласовете им. Сам ще разберете. Само съвършен лъжец може да усети кога го лъжат, а от вас по-добър няма.
— Това е обида.
— Колкото и да е странно, исках да ви направя комплимент. Затова доведох точно вас. Реших, че ще надделеете над тях, а след всичко, което преживях, искам да съм на страната на победителя.
— Защо казвате това?
— Хайде сега, нека бъдем искрени. Абрамс е мразен човек, обиждал е всички в Европа, Великобритания и САЩ, които не са били съгласни с неговата експанзионистична политика за Израел. Дори собствените му сънародници не могат да му затворят устата. Опитват се да го цензурират, но той продължава да говори на висок глас. Никога няма да бъде търпян в каквато и да е международна федерация.
Нацистът бързо поклати няколко пъти глава.
— Никога! — изрева той. — Той е най-противният човек в целия Близък изток. И на всичко отгоре евреин! Но как можете да елиминирате Бертолдие?
Джоел помълча, преди да отговори.
— Не ми харесва държанието му — замислено отвърна той. — Той е властен и нагъл. Вижда се не само като велика военна фигура и творец на историята, но и като някакъв бог, който стои над останалите смъртни. На неговия Олимп няма място за тях. Освен това е французин. Англичаните и американците няма да го подкрепят, един Дьо Гол за един век им е достатъчен.
— В разсъжденията ви има логика. Той е отблъскващ егоист, каквито могат да бъдат само французите. И точно копие на цялата си страна.
— Ван Хедмер не се брои, освен като вносител на суровини от Южна Африка.
— Точно така — съгласи се немецът.
— За разлика от тях вие сте работил с американци и англичани в Берлин и Виена. Помагал сте им да прилагат окупационната политика и добросъвестно сте предоставял доказателства на американските и британските юристи в Нюрнберг. И най-сетне, бил сте говорител на НАТО. Каквото и да е миналото ви, те ви харесват — Джоел замълча и когато заговори, в гласа му се прокрадваше известно уважение. — Следователно, генерале, вие ще спечелите и можете да спасите живота ми. Трябва ви единствено причина.
— Дайте ми я.
— Използвайте най-напред телефона.
— Не ставайте идиот и не правете и от мен такъв! Не бихте настоявал толкова, ако не бяхте сигурен в себе си, което значи, че говорите истината. А ако онези Schweine заговорничат срещу мен, не бих ги информирал, че знам! Какво ви казаха?
— Че ще бъдете убит. Не могат да поемат риска да ги обвинят, че един от първите членове на нацистката партия е поел жизненоважните лостове на властта в Германия. Дори под управлението на „Аквитания“ прекалено много гласове ще викнат „фал“ и ще наливат вода в мелницата на противниците й. Млади хора и техни съмишленици, нечленували в партии, ще заемат мястото ви. Но между тях няма да има хора, препоръчани от вас.
Лайфхелм замръзна в стола, възрастното му, но още стегнато тяло се вцепени, бледото лице с пронизващи светлосини очи заприлича на алабастрова маска.
— Значи са взели това свято решение? — промълви ледено той, почти без да движи устните си. — Вулгарният евреин и лишеният от престола френски принц се осмеляват да предприемат този ход срещу мен?
— Със съгласието на Делавейн.
— Делавейн! Бясно инфантилно кълбо от фантазии! Личността, която познавахме преди две години, се е разпаднала до степен, надхвърляща сенилността! Той не го знае, но всъщност ние му даваме заповеди, поднесени, естествено, като предложения. Способността му да разсъждава е не по-голяма от тази на Адолф Хитлер през последните години на лудостта му.
— Не бих могъл да знам това — рече Конвърс. — Абрамс и Бертолдие не навлязоха в темата, само споменаха, че е изчерпан. Говориха за вас.
— Тъй ли? Тогава нека аз да поговоря малко за себе си! Кой, смятате, направи „Аквитания“ приложима в цяла Европа и в Средиземноморието? Кой зареждаше терористите с оръжие и милиони килограми експлозив — от „Баадер-Майнхоф“ през „Червените бригади“ до палестинците. Кой ги готвеше за последните им най-щастливи часове? Кой? Аз! Защо съвещанията ни се провеждат винаги в Бон? Защо всички директиви се разгласяват и издават чрез мен? Трябва да ви е ясно, че организацията е моя! Хората са мои — разполагам с предани мъже, готови да изпълнят каквото им разпоредя, и то без да чакат пояснения. Парите са при мен! Създадох от нищо един модерен, усъвършенстван комуникационен център, никой друг в Европа не би успял, знам го от самото начало. Бертолдие не може да предложи нищо в Париж освен влияние и ореола, който трепти около него. Евреинът и южноафриканецът са на цял континент разстояние. Когато хаосът настъпи, аз ще съм гласът на „Аквитания“ в Европа. Никога не съм си го представял иначе! Хората ми ще пречукат Бертолдие и Абрамс в тоалетните им.
— Комуникационният център не е ли на Шархьорн? — попита, без да набляга Джоел.
— Те ли ви казаха?
— Споменаха името. Списъкът с всички участници в „Аквитания“ е там, нали?
— И това ли споменаха?
— Не че има значение. Вече не ме интересува. Не забравяйте, аз съм изоставен. Сигурно вие сте се сетил и за компютъра, никой друг не би могъл.
— Забележително постижение — призна Лайфхелм с озарено от смирение восъчно лице. — Презастраховал съм се дори за случай на катастрофа или смърт. Кодът е от шестнайсет букви. Всеки от нас знае по четири в различни комбинации, а дванайсет са у безкракия маниак. Той смята, че никой не може да активира кода без основния му комплект, но предварително кодирана комбинация от две двойни поредици ще свърши работа.
— Забележително — рече Конвърс. — Другите знаят ли?
— Само довереният ми френски другар — отвърна хладно немецът. — Принцът на предателите Бертолдие. Но, естествено, никога не съм му давал точната комбинация, а неточна ще изтрие всичко.
— Това е мислене на победител — одобрително кимна Джоел и разтревожено се намръщи. — Но все пак какво ще стане, ако някой нападне центъра?
— Ще експлодира в пламъци като бункера на Хитлер. Навсякъде има експлозиви.
— Разбирам.
— Но тъй като говорите за победители, а те са и пророци — продължи Лайфхелм и се наведе напред в стола с разширени от възбуда очи, — разрешете ми да ви кажа още някои неща за остров Шархьорн. Преди време, през 1945 година, възроден от пепелищата на поражението, той трябваше да стане място на най-невероятното творение, създадено от истински вярващите. Наричаше се операция „Sonnenkinder“, деца на слънцето, деца, подбрани по биологичен признак и изпращани по цял свят на хора, които ги очакваха, готови да ги ръководят в живота, докато постигнат власт и богатство. Когато пораснеха, децата на слънцето щяха да имат еднаква мисия в цял свят. Въздигането на Четвъртия райх! Виждате колко е символичен изборът на Шархьорн. От вътрешния кръг на „Аквитания“ ще се роди новият ред! Благодарение на нас!
— Стига — прекъсна го Конвърс, стана от стола и се отдалечи от Ерих Лайфхелм. — Разпитът приключи.
— Какво?
— Чухте ме добре. Махайте се. Призлява ми от вас.
Вратата се отвори и влезе младият лекар от Бон, вперил очи в лицето на бившия фелдмаршал.
— Съблечи го — заповяда Конвърс. — Претърси го.
Джоел влезе в слабо осветената стая, където Валери и Прюдом седяха от двете страни на мъж зад видеокамера, монтирана на триножник. Масивният й обектив беше вмъкнат в стената, а на около три метра имаше телевизионен монитор, на който се виждаше празният кабинет с тапицирания с брокат стол в центъра на екрана.
— Всичко в ред ли е? — попита той.
— Добре стана — отвърна Валери. — Операторът не разбра нито дума, но твърди, че осветлението било изключително. Може да направи толкова копия, колкото искаш, всяко копие ще отнеме трийсет и пет минути.
— Десет плюс оригинала ще бъдат достатъчни — реши Конвърс и погледна часовника си, а после Прюдом. Валери заговори тихо на френски с оператора. — Ще успееш да вземеш оригинала и да хванеш полета за Вашингтон в пет часа.
— С най-голяма готовност, приятелю. Надявам се едно от копията да е предназначено за Париж.
— И за всеки друг държавен глава заедно с декларациите ни. Ще донесеш ли на връщане показанията, които е взел Саймън в Ню Йорк?
— Отивам да се приготвя — рече Прюдом. — Най-добре името ми да не фигурира в списъците на пътниците — обърна се и излезе от стаята, следван от оператора, който тръгна по коридора към апаратурата си за презаписване.
Валери се приближи към Джоел, взе лицето му в ръце и леко го целуна по устните.
— На няколко пъти се изприщих, докато беше там. Не смятах, че ще успееш.
— Аз също.
— Но успя. Представлението беше страхотно. Гордея се с теб, мили.
— Типични адвокатски хватки. Вкарах ги в най-лошия възможен капан. Както би се изразил един мой стар, чудат, но много умен професор по право, това бяха признания, изтръгнати на базата на неистинни изявления, като самите признания оформят основата на следващия капан.
— Стига, Конвърс. Хайде да се поразходим. Навремето много се разхождахме и смятам да се върна към този навик. Сама не е особено приятно.
Джоел я прегърна и я погледна в големите трепкащи очи.
— Ще се омъжите ли за мен, госпожо Конвърс? — рече той.
— Божичко, пак ли? Всъщност, защо не? Както си казвал и преди, няма да е нужно дори да сменям инициалите на бельото си.
— Никога не си имала инициали на бельото.
— Това го знаеше дълго преди да направиш тази забележка.
— Не исках да мислиш, че надничам.
— Да, мили мой, ще се оженя за теб. Но първо трябва да свършим работата. Дори преди да се разходим.
— Знам. Питър Стоун чрез семейството на Татяна в Шарлот, Северна Каролина. Той ми причини ужасни неща, но колкото и странно да е, мисля, че го харесвам.
— Аз пък не — твърдо отсече Валери. — Искам да го убия.
Наближаваше краят на предпоследния ден. Световните антиядрени демонстрации щяха да започнат след десет часа, при първата светлина на утрото, а заедно с тях и убийствата, които да дадат тласък на хаоса.
Групата от осемнайсет мъже и пет жени седеше пръсната из тъмната прожекционна зала на подземния стратегически комплекс на Белия дом. Към всеки стол имаше прикрепена малка дъска с тефтер, която се осветяваше от специална лампа. На екрана през трийсет секунди се появяваха лице подир лице, всяко с номер в горния десен ъгъл. Инструкциите бяха стегнати и се даваха от Питър Стоун, подбрал групата, на езика, най-добре разбиран от всички. Разглеждайте лицата, не коментирайте гласно и си отбелязвайте номерата на хората, които разпознавате. Като свършат диапозитивите, ще запалим лампите и ще обсъждаме. Ако се наложи, ще ги прожектираме неколкократно. Не забравяйте, че тези мъже са убийци. Съсредоточете се върху това.
Не им каза нищо повече. Направи изключение само за Дерек Билейми от МИ-6, който пристигна в последния момент, очевидно измъчен от дългия път. Когато Дерек влезе, Питър го дръпна настрани и двамата се прегърнаха. Стоун през целия си живот не беше се чувствал толкова щастлив и облекчен при вида на някого. Билейми щеше да попълни неговите пропуски. Британският агент притежаваше десето чувство там, където другите имаха шесто, което, разбира се, скромно се отричаше от Дерек.
— Нужен си ми, стари приятелю — рече Питър. — Страшно си ми нужен.
— Затова съм тук, стари приятелю — отвърна топло Билейми. — Можеш ли да ми кажеш нещо?
— Сега няма време, но мога да ти дам едно име. Делавейн.
— Лудия Маркъс?
— Същият. Кризата е свързана с него и е съвсем истинска.
— Мръсник! — прошепна англичанинът. — Няма друг човек, когото така да копнея да видя на въжето. Ще говорим по-късно, Питър. Трябва да се запозная с компанията. Между другото, доколкото виждам, си събрал най-доброто.
— Най-доброто, Дерек. Не можем да си позволим нищо друго.
Освен американските военни, първи обърнали се към Стоун, присъстваха полковник Алън Меткаф, Нейтън Саймън, съдията Андрю Уелфлийт и държавният секретар. Останалите бяха от най-опитните и сигурни офицери от разузнаването, които Питър Стоун беше срещнал през двайсетте и девет години работа по поверителни операции. Бяха докарани с военни самолети от Франция, Великобритания, Германия, Израел, Испания и Холандия. Сред тях освен Дерек Билейми бяха французинът Франсоа Вияр, началник на френската, дълбоко засекретена „Организация за операции в чужбина“, Йозеф Бехренс, главен отговорник на Мосад по тероризма, Пабло Амандарес, специалист на Мадрид по проникване на КГБ в Средиземноморието, и Ханс Вонмеер от тайната държавна полиция на Холандия. Другите, включително и жените, бяха не по-малко уважавани в пещерите на дълбоко секретните операции с висока степен на риск за участниците. Познаваха по име, лице и репутация легионите наемни убийци и убийците по убеждение или идеология. И най-важно, всички бяха проверени хора, Стоун беше работил с всеки един от тях. Събрани заедно, представляваха елита на света в сянка.
Ето едно лице! Познаваше го! Докато стоеше на екрана, записа в тефтера: Добинс. Номер 57. Сесил или Сирил Добинс. Британска армия. Прехвърлен в британското разузнаване. Личен помощник на… Дерек Билейми!
Стоун погледна към приятеля си, седнал от другата страна на пътеката. Беше сигурен, че ще го види да пише в жълтия си тефтер. Но англичанинът седеше намръщен и остана неподвижен в стола си с насочен към листа молив. На екрана се появи следващото лице. И следващото, и следващото, докато серията свърши. Лампите светнаха и първият човек, който проговори, беше Йозеф Бехренс от Мосад.
— Номер седемнайсет е артилерийски офицер, наскоро прехвърлен в Службата за сигурност в Йерусалим. Името му е Арнолд.
— Номер трийсет и осем — обади се Франсоа Вияр — е полковник от френската армия в охраната на „Инвалидите“88. Познавам лицето, но не помня името му.
— Номер двайсет и шест — рече човекът от Бон — е старши лейтенант Ернст Мюлер от Военновъздушните сили на Федералната република. Изключителен пилот, често возещ министри на конференции във и извън Германия.
— Номер четирийсет и четири — каза мургава жена с подчертан испански акцент — няма препоръките на гореспоменатите. Той е търговец на наркотици, заподозрян в редица убийства. Седалището му е в Ивиса. Навремето е бил парашутист. Име Орехо.
— Дяволска работа, не мога да повярвам! — възкликна младият компютърен експерт Уилям Ландис от Пентагона. — Познавам номер петдесет и едно, почти съм сигурен! Той е един от адютантите в „Доставки за Близкия изток“! Често съм го виждал, но не знам името му.
Още шест мъже и две жени идентифицираха дванайсет други лица, като назоваха и длъжностите им. Групата започна мълчаливо да осъзнава очертаващата се тенденция. Военните значително преобладаваха, а разнообразието на останалите озадачи всички. В основната си част бяха бивши военни от специални войски, плъзнали се по посока на престъпността, най-вече на свързаните с насилие престъпления. Бяха хора, които според Питър Стоун генералите от „Аквитания“ смятаха за измет.
Накрая заговори Дерек Билейми с твърдия си, сдържан и глух глас:
— Има четири-пет лица, които свързвам с досиета, но не се сещам — погледна към Стоун. — Ще ги пуснеш ли отново?
— Разбира се, Дерек — отвърна бившият представител на ЦРУ в Лондон. Стоун, който не беше казал нищо, се изправи и се обърна към групата. — Всичко, което ни казахте, ще бъде веднага обработено с компютри и ще видим дали ще се очертае някаква връзка между тях. И ще повторя още веднъж, благодаря ви и извинете, че не ви давам обясненията, които заслужавате не само заради оказаната помощ, но и заради причинените главоболия. Лично от свое име мога да заявя, че утехата ми е в това, че и друг път сте идвали тук, и знам, че ще проявите разбиране. Ще направим петнайсет минути почивка и ще продължим. В съседната стая има кафе и сандвичи.
Стоун още веднъж изрази благодарността си с кимане и се отправи към вратата. На пътеката го пресрещна Дерек Билейми.
— Питър, ужасно съжалявам, че толкова време не отговорих на обажданията ти. Истината е, че в службата страшно са се измъчили, докато ме открият. Бях на гости при приятели в Шотландия.
— А аз реших, че си в Северна Ирландия. Там е страшна бъркотия, нали?
— Винаги си бил по-кадърен, отколкото си съзнавал. Разбира се, че бях в Белфаст. Но сега обещавам да изкупя греха си, въпреки че мозъкът ми не функционира. Пътуването беше ужасно и не съм спал не знам откога. Всички лица започнаха да си приличат или ми се струваше, че познавам всички, или че не съм виждал никого!
— Като ги пуснем пак, ще се сетиш — заяви Стоун.
— Точно така — съгласи се Билейми. — И, Питър, въпреки че става дума за онази откачалка Делавейн, щастлив съм, че те виждам отново на ръководно място. Бяха ни казали, че си извън играта, и то твърдо.
— Върнах се. И то твърдо.
— Виждам, приятел. На последния ред седеше държавният секретар, нали?
— Да.
— Поздравявам те. Ще ида да пийна едно черно и горещо кафе. Ще се видим след малко.
Стоун излезе от залата и тръгна надясно по белия коридор. усети, че пулсът му бързо се ускорява по аналогия с твърденията на Джони Реб за горене в стомаха и кисел вкус в устата. Жлъчката, както казваше Ребъл. Бързо трябваше да намери телефон. Прюдом, куриерът на Конвърс, щеше да пристигне след около час. Охраната на тайните служби го чакаше на вашингтонското летище „Дълес“ с указания да го докара направо в Белия дом. Но не французинът го тревожеше, а самият Конвърс. Трябваше да говори с него преди възобновяването на заседанието. Налагаше се!
Когато адвокатът го беше намерил чрез паролата Татяна, Питър се смая от безумната дързост на това, което бе извършил. Отвлякъл трима генерали и записал на видеокасета разпитите им или както там ги наричаха юристите. Пълно безумие! Единственото по-ненормално нещо беше фактът, че бе успял — очевидно благодарение на помощта на решителния и много гневен сътрудник на „Сюрте“. Компютърът беше на Шархьорн, заровил в необятната си памет пълния списък на „Аквитания“, готов за изтриване при подаване на неточен код, а самият остров бе миниран с експлозиви. Господи!
А сега и последната лудост. Човекът, когото никой не можа да намери, толкова дълбоко засекретеният деец на „Аквитания“, че напук на всяка логика бяха започнали да се съмняват в съществуването му, в момента беше между тях. Трябваше да има човек на „Аквитания“ в Англия, защото без британците тя бе невъзможна. Освен това Стоун знаеше, че това е връзката, основната връзка между Пало Алто и генералите отвъд океана, защото, когато прегледаха телефонната сметка на Делавейн, забелязаха постоянни разговори с телефон на Хебридите, а подобно реле беше до болка познато на бившия разузнавателен агент. Разговорите изчезваха след този номер на шотландските острови, точно както изчезваха разговорите на КГБ, обработени в Канада.
Билейми! Човекът, чието лице не се появяваше в нито една публикация. Филмите веднага се унищожаваха от помощниците му, дори ако беше на заден план в снимката. Най-охраняваният оперативен офицер в Англия, с достъп до тайни, подбирани за засекретяване в десетки апарати, разработени от най-добрите умове на МИ-6. Възможно ли беше? Дерек Билейми, тихият добродушен играч на шах, приятелят, който винаги черпеше с хубаво уиски и изслушваше с внимание американския си колега, който изживяваше все по-силни съмнения относно призванието си. Истински добър приятел, защото притежаваше мъдростта и смелостта да предупреди колегата си, че пие твърде много и трябва да се оттегли и че ако парите са проблем, би могъл да му уреди консултантски договор със собствената си организация.
Стоун стигна до врата, отбелязана единствено с номер 14. Влезе в малката стая и се запъти към телефона на писалището. Не седна, беше прекалено неспокоен. Вдигна слушалката и се свърза с телефонистката на Белия дом. Извади от джоба си листчето с номера на Конвърс някъде във Франция. Продиктува го на телефонистката и добави просто:
— Не бива да се подслушва. Говоря от „Стратегически сектор“, стая 14, моля проверете.
— Проверката потвърждава, господине. Ще включа устройството. Аз ли да ви потърся?
— Не, благодаря, ще почакам на телефона — Стоун остана прав, докато слушаше кухото ехо на набираните цифри и лекото жужене на устройството против подслушване. И тогава чу, че вратата се отваря. Обърна се.
— Затвори телефона, Питър — тихо рече Дерек Билейми и хлопна вратата. — Няма смисъл.
— Ти си, нали? — Стоун бавно и несръчно остави слушалката.
— Да, аз съм. И искам всичко, което искаш и ти, стари ми приятелю. Нито един от нас няма да се откаже от залповете за сбогуване, нали? Казах ти, че съм бил на гости у приятели в Шотландия, а ти изрази предположение, че съм бил в Ирландия. Понаучили сме нещичко за тези години. Но очите не лъжат. Когато чу Шотландия, ти се сети за телефонните разговори с Хебридите и очите ти се замъглиха. А и преди това, когато онова лице се появи на екрана, ти прекалено явно ме погледна през пътеката, поне според мен.
— Добинс. Той работеше при теб.
— Записа го в тефтера си, но не каза нищо.
— Чаках ти да го кажеш.
— Да, разбира се, само че аз, естествено, не можех, нали?
— Защо, Дерек? Защо, за Бога?
— Защото така трябва и ти го знаеш.
— Не го знам! Ти си разумен, разсъдлив човек. Но те не са!
— Те ще бъдат сменени. Колко често ти и аз сме използвали глупаци, които не можехме да заобиколим, защото бяха необходими за постигане на целта ни?
— Каква цел? Международен тоталитарен съюз? Военна диктатура без граници? А ние да маршируваме като роботи под барабанните удари на фанатици?
— Хайде стига, Питър. Спести ми либералните дрънканици. Един път напусна тази работа и се пропи до затъпяване заради нейната безполезност, заради измамите, които всички практикувахме, заради хората, които убивахме, за да запазим това, което със смях наричахме помежду си статукво. Какво статукво, старче? Вечен тормоз от страна на по-низшите от нас? Да останем заложници на вресливи молли и истерични глупаци, които не са излезли от Средновековието и са готови да ни прережат гърлата за един варел нефт? Не, Питър, наистина има по-добър начин. Средствата за постигането му може да са отблъскващи, но крайният резултат е не само желателен, той е достоен за почести.
— Чия е дефиницията? На Джордж Маркъс Делавейн? На Ерих Лайфхелм? На Хаим…
— Те ще бъдат сменени!
— Не могат да бъдат сменени! — извика Стоун. — Когато подобно нещо започне веднъж, не можеш да го спреш. Представата става реалност. Отклониш ли се от нея, ще те обвинят, изправиш ли се срещу нея, ще те изолират, ще те накажат! Много добре знаеш, че е капан!
Телефонът иззвъня.
— Остави го да звъни — нареди човекът от МИ-6.
— Телефонът вече няма значение. Ти си англичанинът в къщата на Лайфхелм в Бон. Краткото му описание щеше да потвърди подозренията ми.
— Да не е Конвърс?
Телефонът отново иззвъня.
— Искаш ли да си поговориш с него? Разбрах, че е страхотен адвокат, въпреки че наруши едно основно правило — взел се е сам за клиент. Той излиза на открито, Дерек, и ще тръгне по петите ти, ще ви преследва всички. Всички сме против вас.
— Няма да го направите! — изкрещя Билейми. — Не можете да го направите! Както сам каза, започне ли веднъж, не можеш да го спреш!
Без да даде знак за намеренията си, англичанинът внезапно се хвърли към Стоун с насочени напред показалец, среден и безименен пръст на дясната ръка, които се забиха като стоманени шипове в гърлото на човека от ЦРУ. Стоун се задави, стаята се завъртя, хиляди точици бяла светлина затрепкаха пред очите му. Чу, че вратата се отвори и затвори, телефонът не спираше да звъни. Но Питър не можеше да го види, белите светлинки се бяха превърнали в мрак. Звъненето спря, докато Стоун диво и сляпо се блъскаше из стаята, за да се ориентира по звука и да намери телефона. Минутите на лудост течаха, той продължаваше да се удря в стените и накрая падна върху писалището. Вратата се отвори с трясък и полковник Алън Меткаф се втурна вътре.
— Стоун! Какво се е случило? — офицерът от Военновъздушните сили изтича до Питър и веднага позна въздействието на сабления удар. Започна да масажира гърлото на Стоун и заби коляно в стомаха му, за да изкара въздуха. — Телефонистката се обади и каза, че от стая четиринайсет са поискали „чист“ разговор, но никой не се обажда. Господи, кой беше?
Неясни образи изплуваха пред очите на Стоун, но не можеше да говори, само се закашля мъчително. Изви се под силните ръце на Меткаф и посочи към падналия тефтер. Полковникът разбра, взе го и измъкна химикалка от джоба си. Претърколи Стоун, сложи химикалката в ръката му и я подкрепи.
Като се бореше да се съвземе, Питър написа: „БИЛЕЙМИ. СПРИ. АКВИТАН“.
— Боже мой! — прошепна Меткаф, посегна към телефона и набра нула. — Централа, тревога. Свържете ме веднага с охраната… Охрана? Говори полковник Меткаф от „Стратегически отдел“, стая четиринайсет. Тревога! Англичанин на име Билейми, който може би още е в сградата, ще направи опит да излезе. Спрете го! Задръжте го! Имайте предвид, че е опасен. Съобщете в болницата. Изпратете лекар в стая четиринайсет. Бързо!
Лекарят на Белия дом свали кислородната маска от лицето на Стоун и я остави на писалището до бутилката. Внимателно наведе назад главата на Питър върху облегалката на стола, мушна в устата му шпатула, натисна езика и надникна в гърлото му с помощта на тънко фенерче.
— Мръсен удар — рече той, — но след няколко часа ще се почувствате по-добре. Ще ви дам обезболяващи хапчета.
— Какво съдържат? — дрезгаво попита Стоун.
— Леки упойващи средства с малко кодеин.
— Не, благодаря, докторе — заяви Питър и погледна към Меткаф. — Не ми харесва изразът на лицето ти.
— И на мен. Билейми се измъкна. Пропускът му е бил с висш приоритет и на източната врата е обяснил, че спешно го викат в британското посолство.
— По дяволите!
— Старайте се да не напрягате гласа си — обади се лекарят.
— Да, разбира се — отвърна Стоун. — Много ви благодаря, а сега ни извинете.
Лекарят стана от стола и се запъти към вратата. Докато я затваряше след себе си, телефонът иззвъня. Меткаф вдигна слушалката.
— Да? Да, тук е — полковникът слуша няколко секунди и се обърна към Стоун. — Има резултат — рече той. — Идентифицираните военни имат помежду си две общи неща. Всеки е в най-малко трийсет и пет дневен летен отпуск и всички молби за отпуски са подадени преди пет месеца, с точност почти до един ден.
— По този начин са се подсигурили, че няма да получат отказ, защото първи са ги поискали — изрече с усилие Стоун. — А плановете за антиядрените демонстрации бяха публикувани в Швеция преди шест месеца.
— Като по часовник — заяви Меткаф. — Ще пратим разпореждане да бъдат идентифицирани и неутрализирани. Всеки офицер от половин дузина армии в света, който се върне от летен отпуск, ще бъде арестуван. Ще има и грешки, но играта е грубичка. Трябва да изпратим снимките, за да пуснат невинните.
— Време е за Шархьорн — Стоун стана от стола и заразтрива гърлото си. — И не се срамувам да ти кажа, че това ме плаши до смърт. Един погрешен символ, и ще изтрием пълния списък на „Аквитания“. И нещо по-лошо — едно погрешно движение, и целият комплекс ще хвръкне във въздуха.
Стоун отиде до телефона.
— На Ребъл ли ще се обадиш? — попита полковникът.
— Най-напред на Конвърс. Той работи по кодовете.
Тримата генерали от „Аквитания“ седяха като гръмнати на столовете, втренчили невиждащи погледи пред себе си. Лампата беше запалена, големият телевизионен екран — изключен. Зад всеки от генералите стоеше по един човек с пистолет и ясната инструкция „ако стане, убий го“.
— Знаете какво искам — заяви Конвърс и застана срещу тримата. — Както току-що видяхте, няма причина да не ми го дадете. Четири малки цифри или букви, които всеки от вас знае наизуст в определен ред. Разбира се, ако откажете, тук има лекар, за когото ми казаха, че имал в чантата същото вълшебство, с което ме нагостихте в Бон. Какво избирате, господа?
Мълчание.
— Четири, три, Л, едно — заговори Хаим Абрамс, забил поглед в пода. — Те са отрепки — добави тихо той.
— Благодаря, генерале — Джоел записа чутото на малко тефтерче. — Свободен сте да си вървите. Можете да станете от стола.
— Да си вървя? — попита израелецът и стана. — Къде да отида?
— Където желаете — отвърна Конвърс. — Сигурен съм, че няма да имате проблеми на летището в Анеси. Ще ви познаят.
Генерал Хаим Абрамс напусна стаята, придружен от капитана от израелската армия.
— Две, М, нула, шест — рече Ерих Лайфхелм. — Готов съм да се подложа на наркотиците, за да сте сигурен. Не желая да имам нищо общо с тези предатели.
— Искам комбинацията — настоя Джоел, докато пишеше. — И няма да се спра пред нищо, за да я получа.
— Сменяте реда — обясни немецът. — Символите от втората поредица отзад напред.
— Ваш е, докторе — Конвърс кимна на мъжа зад стола на Лайфхелм. — Не можем да си позволим провал.
Генерал Ерих Лайфхелм стана и бавно напусна стаята, последван от лекаря.
— Всички сте жалки слепци — заяви генерал Жак-Луи Бертолдие с царствено спокойствие. — Предпочитам да ме разстрелят.
— Сигурен съм, но няма да имате такъв късмет — отвърна Джоел. — Вече нямам нужда от вас и искам да знам, че сте се върнал в Париж, където всички ще могат да ви видят. Заведете го в стаята му.
— В стаята ли? Смятах, че съм свободен да си отида или това беше поредната лъжа?
— Съвсем не. Просто въпрос на транспорт, а вие знаете какво значи това, генерале. Имаме недостиг на транспортни средства и шофьори, тъй че когато докторът свърши, ще заема на трима ви една кола. Можете да теглите жребий кой да я кара.
— Какво?
— Махнете го оттук — обърна се Конвърс към бившия старши сержант от френската армия в Алжир.
— Allez, cochon!89
Вратата се отвори пред Бертолдие. На прага стоеше Валери и гледаше към Конвърс.
— Стоун е на телефона. Каза да побързаш.
Когато френският реактивен самолет се спусна от нощното небе и кацна на около десет километра от Куксхавен, Германия, беше 2,05 през нощта. Самолетът спря в северния край на пистата, където го чакаше впечатляващата, увенчана с бяла грива фигура на Джони Ребъл, опрян на затворен черен мерцедес.
Вратите на самолета се отвориха, спуснаха късата стълба, по която слезе Конвърс и подаде ръка на Валери. Последва ги бившият старши сержант от Алжир и четвърти пътник — слаб рус мъж на четирийсет и няколко години, с очила в дебели рамки. Четиримата се отдалечиха от самолета, а пилотът прибра стълбата и затвори автоматичната врата. Двигателите ускориха оборотите и самолетът зави към хангарите. Ребъл се отдели от колата и тръгна да ги посрещне, като протегна ръка на Джоел.
— Виждал съм снимката ви. За мен е удоволствие да се запознаем, господине. Честно казано, не предполагах, че ще ви видя, поне на този свят.
— Имаше моменти, когато и аз се съмнявах. Това е жена ми Валери.
— Очарован съм, госпожо — заяви южнякът, галантно се приведе и поднесе ръката на Вал към устните си. След това се обърна отново към Джоел. — Вашите умения впечатлиха и най-добрите умове в бившата ми професия.
— Надявам се, че не е много бивша — вметна Конвърс.
— В момента не е, синко.
— Това са мосю Льофевр и доктор Джефри Ларсън. Стоун каза, че сте информиран.
— За мен е истинско удоволствие, господине — възкликна Ребъл и заразтърсва ръката на Льофевр. — Свалям шапка на всички ви за това, което направихте с тримата генерали. Наистина забележително!
— Такива хора имат и врагове — просто рече Льофевр. — Не са трудни за издирване и инспектор Прюдом го знаеше. Ние сме на много места и с много спомени. Да се надяваме, че тази нощ спомените ни ще заспят.
— Да се надяваме — съгласи се Ребъл и се обърна към четвъртия пътник. — Доктор Ларсън, толкова се радвам да се запозная с вас. Доколкото разбрах, вие знаете всичко за всички компютри.
— Преувеличавате — стеснително реагира англичанинът. — Но подозирам, че мога да се справя с много неща. Всъщност прекарвах отпуска си в Женева.
Това бе най-трудното решение, което Питър Стоун беше вземал през всички години на мъчителни решения. Един погрешен ход, едно нареждане по телеграфа за нападение на Шархьорн, щеше да доведе до взривяване на експлозивите, с които бе зареден комуникационният център. От стария пристан за подводници нямаше да остане нищо освен разбит бетон и повредено оборудване. Стоун беше оцелял благодарение на интуицията си, изострена от живота в сянка. Не можеха да си позволят да свикат елитни командоси или други официални формирования, защото не знаеха кой в различните правителствени войски може да се окаже участник или член на ръководството на „Аквитания“. Достатъчно бе да телефонира, и Шархьорн щеше да хвръкне във въздуха. Следователно нападението трябваше да се извърши от престъпни елементи, от мъже, наети от хора извън закона. Без пълния списък на „Аквитания“ нищо не можеше да остане в тайна. Президентът на Съединените щати даде на Стоун дванайсет часа, след което щеше да свика извънредна сесия на Съвета за сигурност на ООН. Питър Стоун беше отговорил на най-могъщия човек в свободния свят с думите: „Това е глупост. Ще бъде твърде късно.“
Ребъл свършваше инструктажа, фенерчето му още святкаше над картата, отворена на покрива на мерцедеса.
— Както ви казах, това е оригиналното разположение, което получихме от Комисията по зониране в Куксхавен. Нацистите са били страшно педантични. Минаваме над океанския радар и се отправяме към стар пристан, който е бил използван за зареждане. Там ще изпълним номера си. Но нека ви напомня още веднъж — там все още има много прожектори и много хора. Има високи стени, но разполагаме с въжета и куки и с няколко момчета, които знаят как да ги използват.
— Кои са те? — заинтересува се Конвърс.
— Не би поканил никой от тях в салона на майка си, приятелю, пет от тях са най-злобните стършели, които можеш да си представиш.
— А самолетът какъв е?
— Най-добрият, който Пити можа да намери, което значи, че е най-добрият. „Феърчайлд Скаут“. Побира девет души.
— С плъзгащ се радар от осем до едно, на хиляда и триста метра — допълни Джоел. — Излитаме.
Конвърс намали мощността на двигателите и влезе с ляв завой над малката писта. Видимостта беше различна поради накъсаните ниски облаци над Северно море, но Джоел предположи, че като слязат към сто и седемдесет метра, ще се оправи. Тогава щеше да започне последният кръг преди приземяването в посока, обратна на базата за подводници, за да ограничи шума от кацането до минимум.
Валери и Льофевр, въпреки ожесточените им възражения, щяха да останат на пустия кей на Куксхавен, където Джони Реб беше успял да инсталира примитивна, но функционална релейна станция. Работата на Вал щеше да е да поддържа радиовръзка с групата. Ребъл или Конвърс щяха да откарат мощната портативна радиостанция на Шархьорн, а бившият младши сержант от Алжир трябваше да я охранява и да не пуска никого на кея. Петимата „вербувани“, които Джони Реб бе успял да наеме срещу огромна сума, мълчаха почти през цялото време и носеха черни плетени шапки, дръпнати ниско над очите, и черни пуловери с високи поло яки. Същото облекло беше доставено и за Джоел и британския компютърен експерт Джефри Ларсън. Ребъл държеше своето в мерцедеса. Всички освен Ларсън носеха пистолети със завинтени заглушители в големи кобури около кръста. От лявата страна на коланите им от черна кожа бяха затъкнати ловджийски ножове с дълги остриета и намотка тънка жица. На гърба си имаха прикрепени по два малки метални балона с паралитичен газ. Фактът, че всички, включително и възрастният Джони Реб, носеха екипировката си с непринудена лекота, караше Конвърс да се чувства не на място, но вниманието, което отделиха на плановете на базата, и интелигентните предложения във връзка с влизането и последващото претърсване на района го убедиха, че Ребъл е направил добър подбор.
Джоел бавно и деликатно осъществи последния кръг преди кацането, беззвучно се плъзна над затъмнената база и съсредоточи вниманието си върху пистата и уредите пред себе си. Самолетът докосна земята, плътните гуми поеха сътресението. Готово.
— Кацнахме — съобщи Реб в радиостанцията. — А с малко късмет може би ще успеем и да спрем.
— Ще спрем — успокои го Конвърс. И наистина спряха на не повече от тринайсет метра от края на пистата. Челото му блестеше от пот.
— Започваме слизането от самолета — Ребъл изключи радиото, притисна го към гърдите си и то остана там. — О! — добави той, като видя, че Конвърс го наблюдава. — Забравих да спомена. На калъфа на радиото и на пуловера ти има лепенка.
— Пълен си с изненади.
— И ти не можеш да се оплачеш от липсата им през последните седмици. Да тръгваме на лов за морски котки, момче — Джони Реб отвори вратата. Джоел направи същото. Двамата слязоха, последвани от Ларсън и петимата мъже, трима от които носеха гумирани куки на края на дълги въжета.
Вторият мъж, който не беше продумал през цялото съвещание, застана пред Конвърс и тихо заговори, като го стресна с американския си акцент.
— И аз съм летец, господине, и докарването на самолета дотук трябваше да е част от работата ми. Но съм доволен, че не беше. Много сте добър, човече.
— Къде сте летял? С кого.
— Да кажем, че в една перуанска авиокомпания. По живописния маршрут до Флорида.
— Хайде! — нареди Ребъл и тръгна към тревистия край на пистата.
Приведени във високата трева, те се приближиха към високите стени на базата. Оглеждаха всичко пред себе си. Конвърс се впечатли от внушителната, безкрайна бетонна стена. Приличаше на крепостна, но липсваше крепостта. Стената се нарушаваше единствено вляво — в сектора, обърнат към летището. Две двойни стоманени врати, обковани с плочки от закалено желязо, зловещо се издигаха в пресекливата лунна светлина. Бяха непроницаеми.
— Това място има страхотна история — прошепна Джони Реб до Джоел. — Половината от немското Върховно командване не е подозирало за съществуването му, а съюзниците така и не го надушиха. Било е лична база на Дьониц. Според някои хора оттук е смятал да изнудва Хитлер, ако не му предаде властта.
— Не, целта му е била друга — рече Конвърс, като се сети за невероятния разказ на Лайфхелм за изграждането на Четвърти райх едно поколение след войната. Операция „Sonnenkinder“ — „Слънчеви деца“.
Един от мъжете с куките допълзя до тях и заговори на немски на Ребъл. Южнякът реагира сърдито, сякаш се засегна, но накрая кимна и мъжът се отдалечи. Ребъл се обърна към Джоел.
— Син на бездомна кучка! — възкликна тихичко той. — Заяви, че ще се прехвърли пръв от източната страна, ако му гарантирам още пет хиляди долара!
— И ти, разбира се, ще му платиш.
— Как иначе. Ние сме хора на честта. Ако го убият, сумата до последното пени ще отиде при жена му и децата. Познавам това момче, заедно работихме по проникването в сграда на „Майнхоф“. Той се покатери отвън по стената до осмия етаж, спусна се по шахтата на асансьора, отвори с ритник вратата и застреля копелетата с узито си.
— Не мога да повярвам — прошепна Конвърс.
— Вярвай — тихо настоя Ребъл и погледна към Джоел. — Правим тези неща, защото никой друг не може, а трябва. Може да сме негодници, синко, но понякога заставаме и на страната на ангелите. Срещу добро възнаграждение, разбира се.
Приглушеният звук на гумираната кука, която се заби във върха на стената, раздвижи въздуха. Въжето провисна. След секунди на фона на тъмния бетон се очерта черна фигура, която се изкачваше по въжето само на ръце. Стигна догоре, прехвърли лявата си ръка от другата страна и с помощта на десния крак легна по корем. Внезапно вдигна ръка и я размаха. Даваше знак. Посегна с дясната ръка към кобура и бавно изтегли пистолета.
Чу се единичен пукот, последва тишина и мъжът отново вдигна ръка. Втори знак.
Двама други мъже с въжета се затичаха от прикритието в тревата към стената. Застанаха от двете страни на първия, завъртяха куките над главите си и ги метнаха нагоре. Въжетата се опънаха и те започнаха да се катерят. Джоел знаеше, че е негов ред, според плана трябваше да направи опит да се изкачи по въжето и беше твърдо решен да успее. Стана и се присъедини към останалите двама мъже, наети от Ребъл. Американският пилот, с когото беше разговарял, му посочи средното въже. Той се улови за него и започна мъчителното изкачване.
Възрастният Джони Реб и слабичкият, с професорски вид Джефри Ларсън щяха да използват въжетата само при крайна необходимост. Южнякът беше признал, че няма да успее, а рискът да пострада експертът по компютрите беше неприемлив.
С разтреперани от болка ръце и крака Конвърс изпълзя последните сантиметри до немеца на стената.
— Изтегли въжето! — нареди му той шепнешком със силен акцент. — Пусни го бавно от другата страна и обърни куката.
Джоел изпълни заповедта и за първи път видя вътрешността на странната крепост и униформения мъж, паднал мъртъв до стената. Невероятно точният изстрел беше отворил кървава рана в челото му. Когато луната се показа иззад облаците, видя в далечината редица водни ивици, прорязани от бетонни пристани, на които тъмнееха огромни машини, отдавна излезли от употреба. Реликви от едно пълно с насилие минало. В полукръг около пристаните, обърнати към морето, стояха пет ниски, бетонни, едноетажни постройки с малки прозорци. В първите две мъждукаше слаба светлина. Постройките бяха съединени с циментирани пътеки, на места с широки стъпала, защото централните структури бяха издигнати на по-високо място. Без съмнение навремето там са живели офицерите и командирите на огромните като китове съдове, които са порели дълбоките води на Атлантика, убийци в услуга на отвратителна кауза.
Точно под стената, където вече бяха преметнати въжетата, имаше други широки стъпала, които водеха нагоре към двете страни на нещо като платформа от бетон, издигната пред широк около седемдесет метра двор, който свършваше при задната част на постройките, обърнати към пристаните. Плац, помисли Джоел, и си представи строени и застанали мирно екипажи на подводници, получаващи заповеди и слушащи призивите на своите офицери, преди отново да се потопят в дълбините, за да убиват.
— След мен! — рече немецът, потупа Джоел по рамото, хвана се за въжето и се плъзна надолу към бетонната платформа. И четиримата се спуснаха един след друг. Конвърс се прехвърли през стената доста непрофесионално. Претърколи се през ръба, улови се за въжето и бързо се свлече на земята.
Двамата от лявата му страна беззвучно притичаха през платформата и надолу по стълбите към големите стоманени врати. Другите двама отдясно сякаш инстинктивно поеха по стъпалата от другата страна и клекнаха в сянката пред платформата с извадени оръжия. Конвърс последва немеца и бързо настигна мъжете при вратите, които изучаваха резетата, металните плочки и сложните ключалки с помощта на тънки като моливи фенерчета.
— Сложи фитил и взриви ключалката! — рече американецът. — Няма алармена инсталация.
— Сигурен ли си? — попита Джоел. — Доколкото разбрах, цялото място е минирано.
— Лъчите са включени — обясни другият пилот и посочи към двуметровите бетонни стени от всяка страна на плаца.
— Какви лъчи?
— Кръстосаните предпазващи лъчи.
— Което значи, че няма кучета — кимна немецът. — Keine Hunde. Sehr gut!
Четвъртият натъпка тампон от някакво подобно на памук вещество в механизма на ключалката и довърши работата си с ножа. След това извади от джоба си малък кръгъл инструмент, не по-голям от петдесетцентова монета, сложи още един пласт от веществото върху ключалката и натисна монетата отгоре.
— Отдръпнете се — нареди той.
Конвърс гледаше като хипнотизиран. Нямаше експлозия, нямаше детонация. Усети само силна топлина и видя синьо-бял пламък, който буквално стопи стоманата. Чу се серия от прещраквания и американецът бързо издърпа тройните резета. Отвори дясното крило и светна навън с фенерчето. След секунди Джони Реб и Джефри Ларсън се присъединиха към тях.
— Лъчи — повтори американецът на Ребъл. — Навсякъде по протежение на тези две стени — посочи той. — Виждаш ли ги?
— Да — отвърна южнякът. — Това значи, че ще започнат да стрелят по нас, колкото и тихо да се движим. Трябва да минем под тях. Добре, момчета, да попълзим — шестимата на вратата отидоха при двойката, клекнала пред платформата. Джони прошепна нещо на немеца и се обърна към Ларсън. — Искам да останеш тук, докато не ти дадем знак да се присъединиш към нас — погледна към Джоел. — Предполагам, че ти искаш да дойдеш.
— Няма да си правя труда да ти отговарям. Да вървим.
Един след друг, начело с немеца, вече по-богат с пет хиляди долара, седмината запълзяха по корем през стария плац. Едва смееха да дишат, панталоните им се разкъсаха, коленете и ръцете им се ожулиха от грубия напукан бетон. Немецът се отправи към разстоянието между постройки 2 и 3, броени от дясно на ляво. Там имаше циментирана пътека със стъпала от лявата страна. Достигна пространството между сградите и спря.
Внезапно щракна с пръсти, не много силно, но достатъчно високо. Всички замръзнаха по местата си под кръстосаните лъчи на алармената инсталация. Конвърс завъртя глава, без да я отлепя от земята, за да види какво става. Немецът беше клекнал в сянката на постройката. Появи се часовой с преметната на рамо пушка. Почувства нечие присъствие и бързо се огледа. Немецът изскочи от сянката, дългият му нож описа дъга към главата на часовоя. Джоел затвори очи, докато чу звука на рязко, последно издихание.
Продължиха напред. Един след друг членовете на групата стигнаха до пътеката. Конвърс беше потънал в пот. Погледна към редицата кейове и морето зад тях и закопня да се потопи във водата. Ребъл го докосна по лакътя да му подскаже да извади оръжието си, както беше направил самият той. Сега Джони Реб тръгна пръв. Изпълзя до предната част на постройка 2 и зави надясно. Клекна и тръгна към осветените прозорци. Щракна с пръсти и всяко движение замря, групата лежеше по очи. Вляво, по диагонал, до една от огромните машини, святкаха огънчета на цигари и се чуваха тихи мъжки гласове. Трима часовои с пушки.
Като по команда трима от наемниците на Ребъл, Конвърс не разбра точно кои, се откъснаха от групата и запълзяха в широка дъга към отсрещната страна на пристана. Приблизително сред минута и половина — най-дългите, които Джоел беше преживявал — през нощния морски бриз прозвучаха приглушени гърмежи. Последвалите ги звуци бяха почти недоловими, падащите тела бяха подхванати от ръце и положени на земята. Наемниците се върнаха и Джони Реб махна с ръка да продължат напред. Накараха Конвърс да остане последен, като го докосваха по рамото да не мърда и го задминаваха. Стигнаха до единствения осветен прозорец на постройка 2. Ребъл се изправи и внимателно проточи врат на сантиметри над рамката на прозореца. Обърна се и поклати глава. Групата продължи.
Добраха се до пространството между постройки 1 и 2. Всички предпазливо притичаха един по един, като клякаха, щом стигаха до ъгъла на постройката, и се втурваха напред. Беше ред на Джоел. Той застана на колене и се изправи.
— Horst? Bist das du?90 — извика дрезгав глас и от вратата нагоре по циментираната пътека излезе мъж.
Конвърс замръзна. Останалата част от групата беше вече далеч зад ъгъла на постройка 1, а звуците на Северно море, което се разбиваше в скалите, заглушаваха гласа на мъжа. Джоел се постара да не изпада в паника. Беше сам и ако се паникьосаше, можеше да провали операцията, да разруши комплекса на Шархьорн и да убие всички, включително и Конъл Фицпатрик, ако наистина беше там.
— Ja — чу се да казва той и свърна в сянката, дясната му ръка посегна към ловджийския нож. Не можеше да се довери на пистолета в тази тъмнина.
— Warten Sie einen Augenblick! Sie sind nicht Horst!
Джоел сви рамене и зачака. Стъпките се приближиха, на рамото му се стовари ръка. Той се извъртя и стисна дръжката на ножа с такава сила, че почти блокира мисълта за ужасното нещо, което трябваше да извърши. Хвана мъжа за косата и му преряза гърлото.
Потисна напъна да повърне и издърпа трупа в най-дълбоката сянка. Главата едва се крепеше към тялото. Притича през откритото пространство и настигна другите. Никой не беше забелязал, че го няма. Всеки надничаше в по един от четирите осветени прозореца. Джони Реб беше отминал първия и последователно, твърдо и бързо посочваше в различни посоки. Всеки от мъжете кимваше отривисто и се втурваше нататък. Атаката трябваше да се проведе незабавно. Конвърс подаде глава над перваза на последния прозорец и погледна вътре. Веднага разбра защо бърза Ребъл. Вътре имаше десет часовои в униформи, непринадлежащи на нито една армия. Всички вземаха оръжията, гледаха часовниците или гасяха цигарите си. След това, още по-застрашително, запроверяваха пълнителите на пушките и автоматите си. Някои от тях се засмяха и издигнаха гласове, сякаш искаха нещо за сметка на другите. Джоел не разбра думите. Отстрани се от прозореца и се сблъска с Джони Реб, който беше залегнал.
— Излиза патрул, нали? — прошепна Конвърс.
— Не, синко — отвърна южнякът. — Това е взвод за разстрел. Току-що получи заповедите си.
— Боже мой!
— Ще ги проследим незабелязано. В края на краищата може и да откриеш приятелчето си Фицпатрик.
Следващите минути бяха като от роман на Кафка, поне според Джоел. Десетте мъже се наредиха в колона по един и излязоха през вратата, водеща към постройка 2. Внезапни прожектори осветиха плаца, лъчите очевидно бяха изключени, когато взводът стъпи на бетона. Двама мъже с автомати в ръце хукнаха към постройка 4, отключиха я и дръпнаха резетата на тежката врата. Втурнаха се вътре, като крещяха заповеди и палеха лампите.
— Alles aufstehen! Raus! Mach schnell! Schnell!
След няколко секунди измършавели оковани фигури, облечени в дрипи, излязоха навън и запримигваха от силната светлина. Някои едва ходеха и бяха подкрепяни от други, по-силни. Десет, двайсет, двайсет и пет, трийсет и двама, четирийсет, четирийсет и трима. Четирийсет и трима затворници на „Аквитания“ отиваха на екзекуция! Насочваха ги към бетонната стена пред платформата в другия край на плаца.
Всичко стана с истеричната сила на развилняла се тълпа! Осъдените внезапно се разбягаха в различни посоки, а намиращите се най-близо до въоръжените часовои ги удариха през смаяните лица с веригите на оковите си. Проехтяха изстрели, трима затворници паднаха и се загърчиха на земята. Взводът за разстрел вдигна пушките.
— Напред, ловци на морски котки! — изрева Джони Реб и цялата група се втурна в мелето и пусна в употреба пистолетите. Тихият им пукот се смесваше с оглушителните експлозии на оръжията без заглушители.
Всичко свърши за по-малко от двайсет секунди. Десетте войници на „Аквитания“ лежаха на земята. Шестима бяха мъртви, трима ранени, а един стоеше на колене и се тресеше от страх. Двама от групата бяха леко ранени — пилотът американец и още един.
— Конъл! — изрева Джоел и се втурна между нападалите по земята затворници, като с облекчение забеляза, че повечето се движат. — Фицпатрик! Къде си?
— Насам, лейтенанте — обади се слаб глас от дясната му страна. Джоел запрескача падналите тела и коленичи до измършавелия, брадясал флотски юрист. — Доста време ти трябваше да стигнеш дотук — продължи той. — Така е, на по-младшите чинове все по нещо не им достига.
— Какво стана преди малко? — попита Конвърс. — Щяха да ви избият!
— Точно това беше целта им. Снощи ни дадоха да го разберем и решихме, че нищо не губим.
— Но защо вие? Защо бяхте задържани точно вие?
— Дълго разговаряхме и не можахме да разберем. С изключение на едно — всички сме висши офицери в трийсет и пет-четирийсетдневни отпуски, повече от които редовни летни. Какво значи това?
— Трябвало е да заблуди хората, които биха започнали да се досещат. Убийците са деветдесет и седем души в летни отпуски. Вие сте към петдесет процента от техния брой и сте извън всяко подозрение. А ти си се явил като неочаквана премия и това е спасило живота ти.
Внезапно Конъл обърна глава наляво. От постройка 5 излезе един мъж и се втурна надолу по циментираната пътека.
— Това е пазачът! — извика Фицпатрик с пълен глас. — Спрете го! Ако стигне до втората барака, ще ни вдигне във въздуха!
Джоел скочи и се спусна с пистолет в ръка след бягащата фигура с всичката сила на болящите го крака. Човекът беше стигнал до средата на постройка 3 и до вратата на постройка 2 му оставаха по-малко от трийсет метра. Конвърс стреля, но куршумът прелетя далече от целта и рикошира в стоманената рамка на прозореца. Човекът стигна вратата, отвори я и я тръшна след себе си. Джоел дотича и се хвърли с тяло върху плътното дърво. Вратата поддаде и се отвори до стената. Човекът тичаше към затворен с метална врата панел, Конвърс диво и яростно започна да стреля и той се завъртя, ранен в краката, но успя да отвори панела. Посегна към редицата превключватели. Джоел се хвърли напред, хвана го за ръката, повали го и удари главата му в каменния под.
Задъхан, Конвърс запълзя встрани от човека, ръцете му бяха покрити с топла кръв. Празният пистолет лежеше на пода. Един от групата нахлу в помещението.
— Добре ли си? — попита той с акцент, който Джоел не можа да определи.
— Да — отвърна Конвърс. Усещаше се слаб и болен.
Наемникът мина край Джоел и на път към отворения панел погледна бегло неподвижното тяло на пода. Разгледа панела, бръкна в джоба си и извади малък прибор. След секунди беше развил винтовете и отместил вътрешния метален лист. Започна да реже с друга част на прибора жиците дълбоко в гнездата им, като не остави нищо освен медни снопчета.
— Не се тревожи — заяви мъжът, когато свърши. — Аз съм най-добрият специалист на Норвегия по разрешенията. Вече няма да се тревожим, че някоя свиня ще ни причини неприятности. Хайде, чака ни още много работа — той се надвеси над Конвърс. — Всички ти дължим живота си. Ще ти се отплатим.
— Не е необходимо — рече Джоел и се изправи.
— Така е прието — заяви мъжът и тръгна към вратата.
Вън, на плаца, затворниците на „Аквитания“ бяха насядали до стената с изключение на петима, чиито трупове вече бяха покрити с чаршафи. Конвърс отиде при Фицпатрик.
— Загубихме ги — продума флотският офицер с изнемощял глас.
— Мисли за нещата, в които вярваш, Конъл — отбеляза Джоел. — Може да звучи банално, но не съм в състояние да измисля нищо друго.
— И това не е лошо — Фицпатрик погледна нагоре с измъчена усмивка. — Благодаря, че ми го напомни. Отивай. Там имат нужда от теб.
— Ларсън! — изрева Джони Реб, застанал над разтреперения оцелял часовой. — Ела тук!
Англичанинът с професорски вид колебливо влезе през стоманената врата в края на пистата, под прожекторите. Отиде при Ребъл, като шареше с очи по плаца. Беше вцепенен от ужас.
— Велики Боже! — хлъцна той.
— Мисля, че всичко е ясно — заяви южнякът, когато двама от групата изскочиха тичешком от постройка 5. — Какво намерихте? — изрева Джони Реб.
— Още седем! — викна единият. — В тоалетната са. Тя отговаря на състоянието им!
— Дали — заговори Джефри Ларсън и повиши глас — случайно някой от тях не е компютърен специалист?
— Не сме питали!
— Тогава питайте! — нареди им Ребъл. — Нямаме време! — обърна се към Конвърс: — Свързах се с жена ти. Новините от Израел и Рим са направо ужасни, част от убийците са се изплъзнали от хората на Стоун. Демонстрациите са започнали преди един час и вече са убити дванайсет официални лица. В Йерусалим и Тел Авив истерично искат Абрамс да поеме властта. В Рим полицията не може да се справи с бунтовете и паниката, намесила се е армията.
Джоел усети остра куха болка в гърдите и за първи път забеляза, че небето над стените просветлява. Денят беше започнал, убийствата също. Навсякъде.
— Боже мой! — възкликна той.
— Компютърът, момче! — прогърмя Джони Реб и заби дулото на пистолета си в слепоочието на часовоя под него. — Нямаш избор, морска котко!
— Baracke vier!
— Danke! В постройка четири. Хайде, британецо, да тръгваме! Шавай!
Огромната блестяща машина заемаше цялата петметрова стена на помещението с климатична инсталация. Ларсън прекара пет мъчителни минути в разглеждане, стиснал листчето с цифрите и буквите, дадени му от Джоел. Започна да върти копчета, да натиска клавиатурата и да щрака превключватели на конзолата. Най-сетне обяви:
— Вътрешната система е кодирана. Трябва ми кодът, за да вляза в нея.
— Какво, по дяволите, дрънкаш? — изкрещя Ребъл.
— Има предварително подготвена поредица от символи, която трябва да се въведе, за да се активира системата. Затова попитах няма ли наоколо компютърен специалист.
Радиото на Джони Реб изписука и Конвърс го откъсна от гърдите му.
— Вал?
— Мили! Добре ли си?
— Да. Какво става?
— Радио Франция. В Елисейския дворец са избухнали бомби. Двама депутати са застреляни на път към сутрешните митинги. Правителството мобилизира военните сили.
— Боже мой! Край!
Двама души от групата довлякоха в стаята един мъж.
— Не искаше да признае с какво се занимава — заяви наемникът отляво. — Но когато ги изправихме до стената, другите не бяха толкова потайни.
Ребъл отиде до него и го стисна за гърлото, но Джоел се втурна с ловджийския нож в ръка и отстрани с ръка южняка.
— Достатъчно преживях заради вас, мръсници такива — каза той и вдигна окървавеното острие към носа на мъжа. — И това е краят! — завря върха в ноздрата му, компютърният специалист изкрещя, от носа му бликна кръв и потече по дрехите. Конвърс отново вдигна ножа и го насочи към ъгъла на дясното му око. — Кодовете, иначе продължавам! — изрева той.
— Zwei, eins, null, elf! — жално пропищя техникът.
— Въведи го! — кресна Джоел.
— Освободих системата! — обади се англичанинът.
— А сега символите! — извика Конвърс и блъсна мъжа обратно в ръцете на нападателите на Шархьорн.
Всички гледаха смаяни зелените букви върху черния телевизионен екран. Име след име, чин след чин, пост след пост. Ларсън беше натиснал клавиша за печат и навиващият се непрекъснат лист хартия със стотици имена запълзя от принтера.
— Няма смисъл! — извика Джоел. — Не можем да ги изпратим!
— Не бъди толкова допотопен, старче — заяви англичанинът и посочи към особен на вид телефон, сложен в конзолата. — Това е превъзходно оборудване. На небето летят едни прекрасни спътници и мога да изпратя списъка навсякъде, където има съпоставима програма. Ерата вече не е на Водолея, а на технологиите.
— Бързо — рече Конвърс, облегна се на стената и изтощен се свлече на пода.
Светът наблюдаваше втрещен надигането на огромна вълна от покушения и произволни убийства. Навсякъде хората на висок глас настояваха за защита, за твърдо ръководство, за слагане край на варварщината, която превръщаше огромни градове в бойни полета, докато паникьосани граждани посягаха към оръжията. Тъй като малко от тях можеха да кажат кои са враговете им, всеки, който нападаше, се посрещаше като враг, а нападатели имаше навсякъде, заповедите им се издаваха от невидими командни постове. Полицията беше безпомощна, появиха се доброволни отряди и редовни войски, но скоро стана ясно, че и те, и техните командири са безсилни. Трябваше да се приложат по-строги мерки за контролиране на хаоса. Навсякъде се обявяваше военно положение. Навсякъде. И военните поемаха властта. Навсякъде.
В Пало Алто, Калифорния, бившият армейски генерал Джордж Маркъс Делавейн седеше вързан за инвалидния стол и наблюдаваше записи на истерията на три телевизионни екрана. Екранът отляво потъмня, след като се чуха писъците на войници, чийто камион бе внезапно нападнат и цяла рота бе вдигната във въздуха с гранати. На централния екран журналистка, с обляно в сълзи лице, четеше с едва овладян гневен глас сведения за повсеместни разрушения и необуздани убийства. Екранът вдясно показваше флотски полковник, интервюиран на барикадирана улица в нюйоркския финансов квартал. Държеше в ръка автоматичния си колт и се мъчеше да отговаря на въпросите, без да спира да дава заповеди на подчинените си. Екранът вляво отново запулсира и се появи известен новинар със стъклен поглед. Опита се да заговори, но не можа, обърна се на стола и повърна, докато камерата се завъртя и показа неподозиращ, че е в ефир, редактор, който крещеше в слушалката:
— По дяволите, няма ли кой да ми каже какво става?
И той плачеше. Удари с юмрук по писалището и се срути върху него, хванал се за главата. Тялото му се затресе от спазми и екранът отново потъмня.
Лицето на Делавейн се озари от бавна усмивка. Посегна рязко към двете дистанционни управления, изключи левия и десния телевизор и се съсредоточи върху централния. Генерал-лейтенант с каска беше уловен от камерата да влиза в пресцентър някъде във Вашингтон. Свали каската, отиде до катедрата и дрезгаво заговори в микрофона:
— Затворихме всички пътища към Вашингтон и думите ми са предупреждение към персонала без съответни пълномощия и гражданските лица в цялата страна! Всеки опит да се мине през преградите ще бъде осуетен от военните. Заповедите ми са кратки и ясни. Ще се стреля на месо. Властта ми произтича от необичайните обстоятелства и току-що получих пълномощията си лично от говорителя на Белия дом, в отсъствието на президента и вицепрезидента, които напуснаха столицата със самолет. Властта е в ръцете на военните, армията е техен говорител и до второ нареждане се въвежда военно положение.
— Успяхме, Пол! — обърна се той към униформения си адютант, който стоеше до картата на стената. — Дори скимтящите пацифисти не се обявяват против военното положение! А ако го направят… — генералът от „Аквитания“ вдигна дясната си ръка с протегнат показалец и направи жест, като че ли стреля неколкократно.
— Да, успяхме — съгласи се адютантът, посегна към писалището на Делавейн и отвори едно чекмедже.
— Какво правиш?
— Съжалявам, генерале. И това е необходимо.
Адютантът извади пистолет „Магнум“, но преди да успее да го вдигне, лявата ръка на Делавейн светкавично измъкна изпод възглавничката на инвалидния стол автоматичен пистолет с късо дуло. Стреля последователно четири пъти, като не спираше да крещи:
— Да не си въобразяваш, че не съм очаквал да постъпиш така? Лайно! Страхливец! Предател! Като че ли вярвам на някой от вас! Как ме гледахте само! Как си шушукахте по коридорите! Никой не може да понесе истината, че без крака аз съм по-добър от всички вас, взети заедно! Но сега го знаеш, лайно такова! А скоро ще го научат и другите, защото ще бъдат разстреляни! Екзекутирани за предателство срещу основателя на „Аквитания“! Смяташ ли, че някой заслужава доверие? Всички сте се опитвали да станете това, което представлявам аз, но не успяхте!
Униформеният адютант залитна назад и се блъсна в картата на стената. От врата му бликаше кръв, бореше се да поеме въздух и втренчено гледаше вбесения генерал. Събра последни сили, вдигна мощния магнум, стреля веднъж и рухна на пода.
Джордж Маркъс Делавейн отхвръкна в другия край на масата, от гърдите му се лееше кръв. Инвалидният стол се обърна и падна настрани заедно с мъртвия си обитател.
Никой не разбра как, но постепенно, като по чудо, стрелбата бавно затихна. Отряди униформени мъже, много от които бяха избягали от командирите си, тичаха из улиците и сградите и пресрещаха другите. Биеха се войник срещу войник, в очите на едните се четеше гняв и погнуса, а на другите — наглост и предизвикателство. Командирите на „Аквитания“ бяха непоколебими. Правото беше на тяхна страна! Не можеха ли по-низшите да го проумеят? Много отказваха да се предадат и предпочитаха да се бият до смърт. Други гълтаха капсулите си с цианид.
В Пало Алто, Калифорния, безкраката легенда на име Джордж Маркъс Делавейн беше открита мъртва, застреляна, но очевидно не преди да се справи с убиеца си, неизвестен полковник от армията. Никой не знаеше какво се е случило. В Южна Франция в една планинска пропаст бяха намерени телата на двама други легендарни герои, всеки от които при напускането на алпийския замък беше получил оръжие. Генералите Бертолдие и Лайфхелм бяха загубили. Генерал Хаим Абрамс беше изчезнал. Във военни база в Близкия изток, из цяла Европа, във Великобритания, Канада и Съединените щати офицери с висок чин бяха предизвикани от подчинените си, насочили оръжие към тях. Членове ли сте на организация, наречена „Аквитания“? Имената ви фигурират в списъка! Отговаряйте! В Норфък, Вирджиния, адмирал на име Сканлън се хвърли от прозореца на шестия етаж, в Сан Диего, Калифорния, друг адмирал на име Хикмън получи заповед да арестува капитан, живеещ в Ла Хола, по обвинение в убийството на офицер юрист високо в хълмовете над елегантното предградие. Полковник Алън Меткаф лично говори с командващия военновъздушната база Нелис и заповедта му беше недвусмислена — да се затвори под най-строга охрана майорът, който отговаряше за поддръжката на самолетите. Във Вашингтон уважаемият сенатор Марио Парели беше извикан в гардеробната от капитан Гуардино и арестуван. В същото време единайсет души от Държавния департамент и Пентагона, отговарящи за контрола на сделките с оръжия, бяха поставени под стража.
В Тел Авив израелското военно разузнаване изолира двайсет и трима помощници и близки съратници на генерал Хаим Абрамс, както и един от най-блестящите аналитици на Мосад. В Париж трийсет и един военни и цивилни съдружници на генерал Жак-Луи Бертолдие, включващи заместник-директорите на „Сюрте“ и Интерпол, бяха поставени под домашен арест, а в Бон не по-малко от петдесет и седем колеги на генерал Ерих Лайфхелм, между които бивши командири от Вермахта и настоящи офицери в армията и във Военновъздушните сили на Федералната република, бяха прибрани. Също в Бон охраната на американското посолство по заповед от Държавния департамент арестува четирима аташета, включително военния аташе майор Норман Антъни Уошбърн.
Така продължи навсякъде. Трескавата лудост, наречена „Аквитания“, беше разрушена от същите военни, за които генералите предполагаха, че ще ги изведат до абсолютно световно могъщество. До вечерта оръжията замлъкнаха и хората започнаха да напускат укритията си — мазета, станции на метрото, барикадирани сгради, пътища и всичко, което можеше да се използва за скривалище. Тръгнаха по улиците занемели, чудеха се какво е станало, а във всички градове наизлязоха камиони с високоговорители и започнаха да обясняват на гражданите, че кризата е приключила. В Тел Авив, Рим, Париж, Бон, Лондон и отвъд океана — в Торонто, Ню Йорк, Вашингтон и на запад, токът беше пуснат, но светът далеч не се беше върнал към нормалния живот. Ужасна сила бе нанесла удар по време на световен повик за мир. Каква беше тя? Какво бе станало?
Щяха да им го обяснят на следващия ден на десетки различни езици и да се обърнат с молба за търпение. Избраният час беше 3,00 следобед по Гринуич, 10,00 сутринта във Вашингтон, 7,00 сутринта в Лос Анжелис. В нощните и утринните часове във всички часови зони държавни глави се съвещаваха по телефона относно текстовете на изявленията си, които щяха да бъдат приблизително еднакви. В 10,00 сутринта президентът на Съединените щати излезе в ефир.
— Вчера свободният свят бе залят от безпрецедентна вълна на насилие, която отне живота на много хора, парализира правителствата и създаде атмосфера на терор, която за малко не отне свободата на народите по света и не ги тласна към търсене на решения, каквито в демократичните общества няма, а именно, превръщане в полицейска държава и предаване на властта в ръцете на хора, които щяха да подчинят свободните хора на колективната си милитаристична воля. Това беше организиран заговор, ръководен от психически обременени заблудени лица, които се стремяха към еднолична власт, готови да пожертват съратниците си и да измамят онези, които бяха подведени да им повярват, че това е единственото възможно решение на тежките световни проблеми. Ала то не е и не може да бъде.
Когато минат дни и седмици и този ужас остане зад нас, ще ви запознаем с всички факти. Това е предупреждение и за нас, предупреждение, удавено в кръв и разклатило вярата в нашите институции. Все пак държа да ви напомня, че тези институции надделяха и ще надделяват и в бъдеще.
След един час ще започне поредица от съвещания между Белия дом, Държавния департамент, Департамента по отбраната, ръководителите на парламентарното мнозинство и малцинство в Камарата и Сената и Съвета по национална сигурност. От утре, съгласувано с другите правителства, ежедневно ще подготвяме доклади, докато не съберем и не представим пред вас всички факти.
Кошмарът свърши. Нека светлината на истината ни води и разпръсне мрака.
На следващата сутрин заместник-директорът на ЦРУ Питър Стоун, придружен от капитан Хауард Пакард и лейтенант Уилям Ландис, беше въведен в Овалния кабинет за церемония в тесен кръг. Специалните почести, които им бяха оказани, не станаха публично достояние, тъй като нямаше смисъл. Всеки от тях почтително и с благодарност, но без съжаление ги отклони и заяви, че всички почести се полагат на човек, който в момента е извън Съединените щати.
Една седмица по-късно в Лос Анжелис актьор на име Кейлъб Даулинг смая продуцентите на телевизионния сериал „Санта Фе“, като ги уведоми, че напуска преди началото на новия сезон. Отказа всякакви бъдещи ангажименти с единственото обяснение, че няма достатъчно време за жена си. Смятали да попътуват. Сами. А ако средствата им свършели, какво толкова, тя винаги можела да се заеме с машинопис, а той — с учителска работа. Заедно. Чао, приятели.
Какво става (исп.). — Бел. пр.
Бентелм! Следващата гара е Бентелм! (нем.) — Бел. пр.
Райне! Следващата гара е Райне! (нем.) — Бел. пр.
По малко и от двете. — Вие говорите френски? — Това е любимият ми език. Родителите ми бяха парижани (фр.). — Бел. пр.
Мярка за сигурност. — Да, разбира се, но не е необходимо. — Настоявам, иначе ще си тръгна. — Добре тогава (фр.). — Бел. пр.
В колко часа, госпожо? — Веднага, ако обичате. — След няколко минути (фр.). — Бел. пр.
На английски думите „нощ“ и „рицар“ се произнасят по един и същи начин. — Бел. пр.
Северноамериканско индианско племе. — Бел. пр.
Сграда в Париж, построена през XVII век с цел да подслони възрастните и болни войници от армията. Под купола на „Инвалидите“ се намира гробът на Наполеон. — Бел. ред.
Тръгвай, свиня такава! (фр.) — Бел. пр.
Хорст? Ти ли си? (нем.) — Бел. пр.