Дванадесетима конника, идващи от Дулан и водени от исполин в кървавочервена ризница, прекосиха в галоп селото Букмезон и спряха на сто тоаза оттам. От това място се разкриваше широко плато, засято с жито, прорязано от дерета и букови горички, което се спускаше терасовидно към залесения хоризонт.
— Оттук почва Артоа, монсеньор — каза един от конниците, месир Жан дьо Варен, като се обърна към водача на групата.
— Моето графство! Ето го най-сетне моето графство — възкликна исполинът. — Ето я славната ми земя, на която не съм стъпвал цели четиринадесет години!
Обедната тишина тегнеше над нивята, залени от слънце. Чуваше се само шумното дишане на уморените коне и жуженето на бръмбарите, пияни от жегата.
Робер д’Артоа скочи рязко от коня, като хвърли юздата на прислужника си Лорме, покатери се по крайпътния насип и влезе в първата нива. Другарите му останаха по местата си, защото не искаха да нарушат самотната му радост. Робер се придвижваше с крачки на колос през натежалите вече класове, които стигаха чак до бедрата му. Той ги галеше с ръка, както се гали косъма на покорен кон или русите коси на любовница.
— Моята земя, моето жито! — повтаряше той.
Внезапно той се хвърли в нивата, просна се и се затъркаля като обезумял в нея, сякаш искаше да се слее с житните стъбла. Захапваше класовете със зъби, за да стигне до сърцевината на зърното и да вкуси млечната му сладост един месец преди жътвата. Не усещаше, че разкървавява устните си от осилите на пшеницата. Опияняваше се от синьото небе, сухата пръст и мириса на скърцащите стъбла, като нанасяше сам толкова щети, колкото цяло стадо глигани. Изправи се, горд, с изпомачкани дрехи и се върна при спътниците си, стиснал в шепата си няколко грубо откъснати класа.
— Лорме — заповяда той на прислужника си, — откопчай ризницата ми и развържи бронята ми.
Когато нареждането му беше изпълнено, той пъхна шепата жито под ризата си, до самата кожа.
— Заклевам се, монсеньори — извика той гръмогласно, — че тези зърна ще останат до гърдите ми, докато не си възвърна цялото графство, до последната нива! А сега, на бой!
Той яхна отново коня си и препусна в галоп.
— Лорме — подвикна исполинът и вятърът понесе думите му, — нали земята тук кънти по-хубаво под копитата на конете ни?
— Естествено, естествено, монсеньор — отвърна му кръволокът с нежно сърце, който споделяше всяко мнение на барона. — Но ризницата ви е разхлабена, спрете за малко да ви я пристегна.
Те яздиха известно време в същото темпо. После платото внезапно се сниши и Робер съзря в една обширна ливада блесналата под слънчевите лъчи армия от хиляда и осемстотин мъже в брони, дошла да го посрещне.
— О, Варен! Каква хубава работа си свършил, братко! — извика Робер замаян.
Щом рицарите от Артоа го познаха, от всички редици се чуха мощни възгласи:
— Нека бъде добре дошъл нашият граф Робер! Дълъг живот на милия ни владетел!
И най-усърдните пришпориха конете си към него. Железните наколенници дрънчаха, копията се люшкаха като друга житна нива.
— Ах, ето Комон! Ето го и Суастр! Познавам ви по гербовете, другари мои! — мълвеше Робер.
През вдигнатите наличници на шлемовете им се виждаха лицата им, плувнали в пот, но искрящи от войнствено въодушевление. Много от тях, дребни селски феодали, носеха старомодни бойни доспехи, наследени от баща им или чичо им, пригодени криво-ляво за техния ръст. Преди да се мръкне, те щяха да протрият кожата им там, където се съединяват отделните им части и щяха да покрият телата им с кървящи рани. Затова всички носеха в багажа, поверен на оръженосците им, специален мехлем и платнени ивици, за да се превържат.
Пред погледа на Робер бяха изложени всички образци на военната мода от един век насам, всички видове шлемове и старинни островърхи каски. Някои дълги ризници и тежки шпаги датираха от последния кръстоносен поход. Провинциалните контета се бяха накичили с пера от петел, фазан или паун. Други бяха втъкнали в шлемовете си позлатен дракон, а един дори бе закрепил бюст на гола жена, който много го отличаваше от другите.
Късите им щитове бяха прясно пребоядисани и на тях личаха в ярки цветове семейните им гербове, по-прости или по-сложни в зависимост от степента на благородническото им старшинство, като най-скромните принадлежаха естествено на най-старите родове.
Жан дьо Варен представяше рицарите на Робер:
— Ето Сен-Вьонан, ето Лонвилер, ето Недоншел…
— Ваш васал, монсеньор, ваш васал — казваше всеки, щом произнесоха името му.
— Васал Недоншел… Васал Байианкур,… Васал Пикини… — отвръщаше Робер, като минаваше пред тях.
Той обеща на няколко младока, изпънали тела и много горди с облечените за пръв път военни доспехи, че лично той ще им даде рицарско звание, ако се покажат храбри в предстоящите схватки.
После реши още начаса да назначи двама маршали, както в кралската войска. Най-напред се спря на месир дьо Опонлийо, който бе положил големи старания да събере това шумно благородническо опълчение.
— И освен вас… ще взема… теб, Бовал! — обяви Робер. — Регентът си има за маршал един Бомон, аз пък ще имам Бовал!
Дребните феодали, жадни за игрословици и каламбури, акламираха със смях Жан дьо Бовал, който бе избран заради името си.
— Монсеньор Робер — обърна се към д’Артоа Жан дьо Варен, — накъде искате да поемем сега? В Сен-Пол ли ще отидем най-напред или право в Арас? Цялото Артоа е ваше, остава ви само да изберете.
— Кой път води за Есден?
— Този, по който сте тръгнали, монсеньор. Той минава през Фреван.
— Отлично. Искам да отида право в замъка на дедите си.
Трепет на безпокойство премина през редиците на рицарите. Истинска беда беше, че още с пристигането си Робер пожела да отиде право в Есден.
Месир дьо Суастр, същият, който бе забучил една гола жена на шлема си и който много се бе отличил предишната есен по време на размириците, каза:
— Страхувам се, монсеньор, че замъкът не е в състояние да ви приюти.
— Защо? Още ли е зает от месир Брос, когото моят братовчед Вироглавия настани там?
— Не, не, ние прогонихме Жан дьо Брос, само че опустошихме малко нещо замъка.
— Опустошихте? Но нали не сте го изгорили?
— Не, не, монсеньор, стените си стоят.
— Само че сте го поограбили, така ли, момчета? Ех, ако е само това, добре сте направили. Всичко, което принадлежи на Мао измамницата, на Мао свинята, на Мао мръсницата, е ваше монсеньори, и можете да го разпределите помежду си!
Как да не обичаш такъв щедър владетел? Съюзниците му закрещяха отново, че желаят дълъг живот на милия граф Робер и бунтовническата армия потегли към Есден.
Пристигнаха късно следобед пред четиринадесетте кули на укрепения град на графовете Артоа. Само замъкът заемаше площ от дванадесет „мери“ — или приблизително пет хектара.
Колко данъци, мъки и пот бе струвала на хорицата от околността тази приказна сграда, предназначена, както им бяха казали, да ги пази от бедствията на войната! Междувременно войните се редуваха една след друга, а закрилата на замъка беше доста нереална. И тъй като обикновено боевете се водеха главно за превземане на замъка, населението предпочиташе да се свира в къщурките от кал и слама, молейки бога лавината да мине встрани от тях.
По улиците почти не се виждаха хора, излезли да приветствуват господаря Робер. Понесли щетите от грабежа, извършен предната нощ, жителите се спотайваха.
И околността на замъка не предлагаше по-весела гледка. Кралският гарнизон, избесен по зъбците на крепостните стени, започваше вече да вони на мърша. Подвижният мост пред парадния вход, носещ името „Пилешка врата“, беше спуснат. Вътрешността носеше явни следи на разорение: от мазите течеше виното от изтърбушените бъчви, мъртви птици се търкаляха кажи речи навред, от оборите долиташе злокобното мучене на неиздоените крави, а върху тухлите, с които бе застлан вътрешният двор — рядък лукс — бе записана историята на неодавнашното клане с големи локви засъхнала кръв. Жилищните постройки на владетелите на Артоа включваха петдесет апартамента. Нито един не бе пощаден от славните защитници на Робер. Всичко, което не можеше да бъде отмъкнато, за да украси съседните имения, бе изпочупено на самото място.
От параклиса беше изчезнал големият кръст от позлатено сребро, както и бюстът на Луи IX, съхраняващ част от кост и няколко косъма на светия крал. Изчезнала бе и голямата златна чаша, присвоена от Фери дьо Пикини и продадена малко по-късно от един парижки търговец. Изпарили се бяха дванадесетте тома от библиотеката. Задигната беше шахматната масичка от яспис и ахат. С роклите, пеньоарите и бельото на Мао дребните феодали се бяха снабдили с хубави подаръци за възлюбените си. Разграбили бяха дори запасите от черен пипер, джинджифил, шафран и канела от кухните9…
Стъпваха по изпотрошени чинии и разкъсани брокати. На всяка крачка — смъкнати завеси от балдахини, изпочупени мебели, скъсани гоблени. Водачите на бунта, леко смутени, придружаваха Робер в огледа му. Но при всяка нова находка исполинът избухваше в толкова буен и сърдечен смях, че те скоро се ободриха.
В залата с гербовете Мао бе поръчала да поставят изправени до стените каменните статуи на графовете и графините на Артоа от началото до нея. Всички лица си приличаха малко, но общото впечатление беше величествено.
— Тук, монсеньор — заяви Пикини, — решихме да не пипаме нищо.
— И сте сбъркали, братко — отвърна Робер, — защото забелязвам сред тези статуи поне една глава, която никак не ми се харесва. Лорме, дай един боздуган!
И като сграбчи тежкото оръжие, подадено му от прислужника, той го размаха три пъти и го стовари със страшна сила върху статуята на Мао. Тя се олюля върху цокъла си, главата се откъсна и се изтърколи върху плочите.
— Дано стане така и с живата глава, след като всички съюзници на д ’Артоа се изпикаят обилно върху нея — извика Робер.
За човек, който обича да руши, достатъчно е да започне. Железният боздуган с остри шюшве се люшкаше застрашително в ръката на исполина.
— А! Мръсна моя лельо, вие ми отнехте Артоа, защото ей този тук, който ме роди…
И Робер откъсна главата на статуята на баща си; граф Филип.
— …има глупостта да умре преди онзи там…
И той строши главата и на дядо си, граф Робер II — Да не мислите, че ще седна да живея сред тези статуи, които сте поръчали, за да си присвоявате честта, на която нямате право? Долу, долу, прадеди мои! Ще почнем всичко отначало!
Стените трепереха. Каменни отломки покриваха пода. Бароните от Артоа се бяха умълчали, сдържайки дъх пред тази буйна ярост, която далеч надхвърляше собственото им вилнеене. Как, наистина как да не се подчинят с любов на подобен предводител?
Когато завърши обезглавяването на предците си, Робер запрати боздугана през витражите на един прозорец и се протегна.
— Сега можем да си поговорим на воля… Месир, мои васали и другари, искам преди всичко във всеки град, превотство или замък, които ще освободим от игото на Мао, да се води точен списък на злодеянията й, за да мога да го изпратя на зет и месир Затворени врати… защото той затваря всичко, щом се появи някъде — градовете, конклава, държавното съкровище… на месир Късоокия, или с други думи Филип Късогледия, който се провъзгласява за регент и стана причина преди четиринадесет години да ни се отнеме това графство, та той да може да се угоява от Бургундия! Нека пукне мръсното животно, като се удуши със собствените си черва!
Дребничкият Жерар Киерез, особено вещ по съдебната процедура, който бе защитил пред кралското правосъдие каузата на бароните от Артоа, взе тогава думата и заяви:
— Има едно оплакване, монсеньор, което се отнася не само до Артоа, но до цялото кралство. Готов съм да се обзаложа, че на регента няма да му бъде безразлично, ако се разкрие как е умрял брат му Луи X.
— Дявол го взел! Жерар, и ти ли подозираш това, което подозирам аз? Имаш ли доказателство, че и в тази работа има пръст лошотията на леля ми?
— Доказателство, доказателство, монсеньор, лесно е да се каже! Но затова пък безспорно съмнение, което може да се подкрепи със свидетелски показания. Познавам една дама в Арас, която се нарича Изабел дьо Фериен, и сина й Жан. И двамата продават разни магьоснически работи и са доставили на някаква си придворна госпожица Беатрис д’Ирсон…
— Онази ли? Някой ден ще ви я подаря, другарчета — заяви Робер. — Виждал съм я няколко пъти и само по вида и отгатвам, че си я бива за онази работа!
— Та двамата Фериен й доставили за госпожа Мао отрова за убиване на елени две седмици преди да умре кралят. Което може да се използва срещу елени, би могло да послужи и срещу крал.
Бароните хлъцнаха от удоволствие и показаха, че са оценили по достойнство тази игра на думи.
— Било е във всеки случай отрова за рогоносец! — подсили игрословицата Робер. — Бог да прости рогоносеца, братовчед ми Луи!
Смеховете се засилиха.
— А това изглежда още по-вярно, месир Робер, защото тази Фериен се хвалела миналата година, че приготвила еликсира, който одобрил месир Филип, когото вие наричате Късогледия, и госпожа Жана, дъщерята на Мао…
— …развратница като майка си! Сбъркахте, мои барони, че не удушихте тази усойница, когато беше затворена тука миналата есен — каза Робер. Тази Фериен и синът й ми са нужни. Погрижете се да ги задържите, щом пристигнем в Арас. Сега да похапнем, защото ужасно изгладнях през този ден. Заколете най-големия вол в обора и го опечете цял-целеничък. Изловете в езерото всички шарани на Мао и донесете виното, което не сте успели да изпиете.
Два часа след това, когато се мръкна, гордата дружина беше мъртво пияна. Робер изпрати Лорме, който доста добре понасяше смесването на разни вина, да потършува в града заедно с една солидна свита и да доведе момичетата, необходими за веселото настроение на бароните. Не придирваха много дали жените, които извличаха от постелите им, бяха девойки или майки. Лорме подкара към замъка цяло стадо по нощници, блеещо от ужас. Опустошените спални на Мао се превърнаха тогава в поле на пикантна борба. Виковете на жените възбуждаха още повече похотта на рицарите, които ги вземаха с пристъп, както биха атакували неверниците, съревноваваха се по постижения в развлечението и се нахвърляха по трима на една и съща плячка. Робер дръпна за косите, лично за себе си, най-добрите парчета, без да се церемони да ги разсъблича. Тъй като тежеше над двеста ливри, жертвите му не можеха да гъкнат под него. В същото време месир дьо Суастр, загубил красивия си шлем, се беше превил на две с ръце на сърцето и повръщаше като олук при буря.
После нашите храбреци захъркаха един след друг. Един-единствен човек би бил достатъчен тази нощ, за да изколи без мъка цялото благородничество на Арас.
На другия ден една армия с омекнали крака, надебелели езици и размътени мозъци потегли за Арас. Единствен Робер изглеждаше свеж като току-що, извадена от реката щука и това му спечели окончателно възхищението на войниците му. Правеха почивки по пътя, защото Мао притежаваше няколко други замъка в околността, чийто вид вдъхна смелост у бароните.
Но когато в деня на света Магдалена Робер се настани в Арас, напразно търсеха споменатата Фериен. Тя беше изчезнала.
В Лион кардиналите бяха все още затворени. Те си бяха въобразили, че регентът ще се умори. Затворничеството им продължаваше вече цял месец. Седемстотинте въоръжени мъже на граф дьо Форез все още стояха на стража около църквата и манастира на Грешните братя. И ако граф Савели, маршал на конклава, носеше постоянно със себе си ключовете, те не му вършеха особена работа, тъй като отключваха само зазидани врати.
С всеки изминат ден кардиналите престъпваха устава на Григорий и то без никакви угризения, след като спрямо тях прилагаха принуда и сила. Те не пропускаха да повтарят това всеки ден на граф дьо Форез, когато подадеше глава през тесния отвор, който служеше за подаване на храната, без да сваля шлема си. И той от своя страна всеки ден им отговаряше, че е длъжен да наложи закона на конклава. Този диалог между глухи можеше да продължава още дълго.
Кардиналите вече не живееха заедно, както предписваше уставът. Макар че корабът на църквата на якобинците беше обширен, много скоро стана невъзможно да го обитават почти сто души върху постели от слама. Най-вече заради вонята, която се носеше в лятната жега.
— Нима щом бог се е родил в обор, неговият викарий трябва непременно да бъде избран в кочина? — заявяваше един от италианските кардинали.
Така че прелатите бяха заели и свързания с църквата манастир, включен в същата сграда. Те изтласкаха монасите и криво-ляво се настаниха по трима в килия или в стая от странноприемницата, която очевидно беше затворена за пътници. Капеланите и младите благородници заемаха трапезариите.
И режимът с намалената дневна дажба не беше спазван. Пък и в противен случай скоро щеше да има събрание от скелети. Така че кардиналите си доставяха известни лакомства отвън, предназначени уж за абата и монасите. Прилагаха голямо умение и постоянство за нарушаване тайната на съвещанията си. Всеки ден конклавът пращаше или получаваше писма, пъхнати в хляба или между чиниите. Часът, когато донасяха яденето, беше станал час на пощата, и кореспонденцията, която „ръководеше“ съдбата на християнския свят, беше доста омазнена.
Граф дьо Форез уведомяваше регента за всички тези пропуски, а той изглеждаше доволен. „Колкото повече грешки и нарушения допуснат, толкова по-строго ще ги накажем, когато му дойде времето — заявяваше той. — Колкото до посланията, давайте им път, но ги отваряйте мимоходом възможно най-често, за да ми разкривате съдържанието им“.
Така те узнаха, че са били издигнати и почти веднага свалени четири кандидатури: най-напред на Арно Нувел, бивш абат дьо Фонфроад, за когото граф дьо Поатие бе казал недвусмислено посредством Жан дьо Форез, че „не намира този кардинал достатъчно добре разположен към френското кралство“. След него бяха пропаднали и кандидатурите на Гийом дьо Мандагу, на Арно дьо Палагрю и на Беранже Фредол старши. Гасконци и провансалци се проваляха взаимно. Стана известно също, че страшният Каетани беше започнал да омръзва на част от италианците и дори на собствения си братовчед Стефанески с долните си интриги и с налудничавите си безмерни клевети.
Та нали той предложил шеговито — знаеше се обаче стойността на подобни думи в неговата уста! — да се обърнат към дявола и да се допитат до него за избора на папа, щом бог като че ли не желае да им покаже на кого от тях се е спрял.
Дюез бе отговорил с едва чутия си глас:
— Не за първи път, монсеньор Франческо, сатаната ще заседава заедно с нас.
Ако случайно Каетани поискаше свещ, тутакси почваха да шушукат, че ще стопи восъка, за да направи магия.
До неочакваното им интерниране кардиналите се бяха опълчвали един срещу друг било поради теологични разногласия, било заради престиж или интерес. Но сега обстоятелството, че живеят вече цял месец заедно в едно ограничено пространство, беше породило помежду им ненавист поради лични, едва ли не физически причини. Някои бяха много небрежни към външността си, не се бръснеха, нито пък се миеха и се отдаваха свободно на естествените си потребности. Даден кандидат се опитваше вече да спечели гласове не с обещания за пари или привилегии, а споделяйки дневната си дажба с най-лакомите, нещо, изрично забранено. И тогава почваха да предават от ухо на ухо:
— Камердингът пак изяде три порции от своята партия…
Ако посредством подобни сделки успяваха да задоволят някак стомасите, съвсем не беше така с другите им апетити. Целомъдрието, на което някои кардинали много малко бяха свикнали, ги направи раздразнителни. Между провансалците се носеше следната игрословица:
— Ако д’Ок е готов на всичко, за да задоволи своето тяло, Колона пък не биха се отказали от ничие тяло.
Защото двамата Колона, чичото и племенникът, благородници с атлетическо телосложение, създадени много повече да носят ризница, а не расо, преследваха младите си придружители из коридорите на манастира, като им обещаваха пълно опрощение на греховете.
Постоянно си навираха в очи стари грешки:
— Ако не бяхте канонизирали Селестен… Ако не бяхте, се отрекли от Бонифаций… Ако не се бяхте съгласили да напуснем Рим… Ако не бяхте осъдили тамплиерите…
Обвиняваха се взаимно в недостатъчно милеене за църквата, в тщеславие и продажност. Ако човек чуеше какво разправят кардиналите едни за други, би решил, че никой от тях не заслужава да бъде дори селски викарий.
Единствен монсеньор Дюез изглеждаше безчувствен към неудобствата, интригите и злословията. От две години насам той така бе объркал отношенията между колегите си, че нямаше вече нужда да се намесва и можеше да остави подмолните си машини да се движат от само себе си. По природа и по навик непридирчив към яденето, слабата храна не го измъчваше никак. По собствен избор споделяше килията си с двама нормандски кардинали, присъединили се към провансалците, Никола дьо Фреовил, бивш изповедник на Филип Хубави, и Мишел дю Бек. Много слаби, за да образуват партия, те не бяха между „кандидатите“. Не се страхуваха от тях и съжителството им с Дюез не можеше да изглежда като заговор. Впрочем Дюез рядко биваше с тях. В определени часове той се разхождаше, във вътрешния двор на манастира, подпрян обикновено на ръката на Гучо, който постоянно му препоръчваше:
— Не вървете така бързо, монсеньор! Вижте, едва ви догонвам със схванатия си след падането в Марсилия крак. Нали знаете, че изгледите ви за успех — ако съдя по това, което чувам — ще бъдат толкова по-големи, колкото по-немощен ви смятат.
— Вярно, вярно — отвръщаше кардиналът и се мъчеше да превие врат, да огъне колене и да дисциплинира своите седемдесет и две години.
Останалото време той четеше или пишеше. Беше успял да си набави онова, което му беше най-необходимо на тоя свят — книги, свещи и хартия. Някой идваше да го предупреди, че ще има събрание в хора на църквата? Той се преструваше, че със съжаление става от стола си, а докато слушаше как колегите му се оскърбяват взаимно или се уязвяват вероломно, той само пошепваше едва чуто:
— Моля се, братя. Моля се бог да ни вдъхнови да изберем най-достойния.
Онези, които го познаваха по-отдавна, намираха, че много се е променил. Изглежда, че съзнателно умъртвяваше плътта си и служеше на всички за пример на благонамереност и милосърдие. Когато някой изтъкнеше това, той отговаряше скромно, като махваше примирено с ръка:
— Смъртта не е далеч… Крайно време е да се подготвя…
Той почти не се докосваше до-паницата с яденето си и караше да я отнесат на един или друг от съперниците му. И Гучо пристигаше с пълни ръце при камерлинга, който пращеше от здраве като угоен вол, и му казваше:
— Монсеньор Дюез ви изпраща това. Виждате му се отслабнал тази сутрин.
От деветдесет и шестте пленника Гучо сравнително най-лесно общуваше с външния свят. Всъщност той бе успял бързо да установи връзка с представителя на банката „Толомей“ в Лион. Той препращаше не само писмата на Гучо до вуйчо му, а и по-тайната кореспонденция на Дюез, предназначена за регента. На тези писма бе спестено неудоволствието от неприятния допир с мръсните чинии. Те минаваха, пъхнати в книгите, необходими за благочестивите занимания на кардинала.
Истината е, че Дюез нямаше друг доверен човек освен младия ломбардец, чиято находчивост с всеки ден му беше все по-полезна. Съдбата им беше тясно свързана, защото ако единият от тях искаше да излезе папа от този манастир, същинска пещ в лятната жега, другият копнееше час по-скоро да отпътува, снабден с мощен покровител, на помощ на любимата си. Все пак Гучо се беше поуспокоил за съдбата на Мари, откакто Толомей му бе писал, че бди над нея като роден вуйчо.
В началото на последната седмица на юли, когато Дюез се убеди, че колегите му са много уморени, много изтерзани от горещината и непоправимо наежени един срещу друг, той реши да им представи замислената комедия, грижливо подготвена от Гучо.
— Достатъчно ли влачих крак? Достатъчно ли постих? Достатъчно лошо ли изглеждам? — попита той временния си паж — и дали колегите ми достатъчно са се отвратили от себе си, та да са склонни от умора да вземат някакво решение?
— Така ми се струва, монсеньор. Струва ми се, че са узрели за това.
— В такъв случай, млади момко, време е, струва ми се, да поработите с езика си. А пък аз ще си легна и повече няма да ставам.
Гучо почна да се мярка сред служителите на другите кардинали. Той разправяше, че монсеньор Дюез бил много изтощен, че като че ли е болен от нещо и има опасност, поради напредналата си възраст, да не излезе жив от този конклав.
На другия ден Дюез не се появи на ежедневното събрание и кардиналите коментираха това, като всеки повтаряше слуховете, разпространени от Гучо.
На следващия ден кардинал Орсини, който току-що се беше скарал остро с двамата Колона, срещна Гучо и го попита дари наистина кардинал Дюез се чувствува толкова немощен.
— Ами да, монсеньор, и сърцето ми се къса от мъка — отвърна Гучо. — Знаете ли, че добрият ми господар престана дори да чете? Това означава, че не след дълго ще престане и да живее.
После с дръзкото си и същевременно наивно изражение, което си придаваше съвсем уместно, той добави:
— Ако бях на ваше място, монсеньор, много добре знам какво щях да направя. Бих избрал монсеньор Дюез. По този начин ще можете най-сетне да излезете от този конклав и да свикате нов, веднага щом кардиналът умре, което, пак ви повтарям, няма много да се забави. Това е една възможност, която може би само след една седмица ще загубите.
Още същата вечер Гучо видя, че Наполеон Орсини се съвещава със Стефанески, Алберти де Прато и Гийом дьо Лонжи — все италианци, благосклонно настроени към Дюез. На другия ден същата групичка се образува като от само себе си във вътрешния двор на манастира, само че уголемена от испанеца Лука де Флиско, несъщински брат на Жак П Арагонски и на Арно дьо Пенарю, водача на гасконската партия.
Като мина покрай тях, Гучо чу, че именно той каза:
— Ами ако не умре?
— Все ще бъде по-малкото зло, отколкото, ако останем тук още половин година, както има опасност, ако пропуснем този случай да изберем един умиращ.
Гучо тутакси предаде едно писмо за вуйчо си, в което го съветваше да изкупи от компанията Барди всички полици на името на Жак Дюез. „Лесно ще ги получите на половин цена, защото длъжникът минава за умиращ и кредиторът ще ви сметне за луд. Изкупете ги макар по осемдесет ливри за сто, сделката ще бъде добра или да не се казвам вече ваш племенник.“ Той посъветва освен това Толомей да дойде сам в Лион при първа възможност.
На 29 юли граф дьо Форез предаде официално на кардинала камерлинг писмо от регента. Жак Дюез благоволи да стане от сламеника си, за да чуе съдържанието му. Отнесоха го кажи-речи на ръце дотам.
Писмото на граф дьо Поатие беше строго. В него се изреждаха подробно всички нарушения на правилника на Григорий. Припомняше се, че ще бъдат разрушени покривите на църковните сгради. Регентът укоряваше кардиналите за разногласията им и им внушаваше да поверят папската тиара на най-възрастния измежду тях, щом не могат да се споразумеят. А най-възрастният беше Дюез.
Щом чу тези думи, той размаха ръце съвсем изнемощял и прошепна:
— Най-достойният, братя, най-достойният! За какво ви е пастир, който няма сили да води самия себе си и чието място е по-скоро на небето, ако бог пожелае да го прибере, а не тук долу?
И помоли да го върнат в килията му, легна на постелята си и се обърна към стената.
След два дни Дюез малко се пооживи: непрекъснатото омаломощение би могло да събуди подозрения. Но когато пристигна препоръка и от неаполския крал в подкрепа на предложението на граф дьо Поатие, старецът се разкашля така, че да ти стане жално. Трябва да беше много зле, щом можа да изстине в такава жега.
Пазарлъците продължаваха неотстъпно, защото някои все още хранеха надежди.
Но граф дьо Форез започна да става по-груб. Сега той заповядваше да претърсват по-щателно храната, сведена до едно блюдо на ден и конфискуваше писмата или караше да ги хвърлят вътре.
На 5 август Наполеон Орсини успя да спечели за Дюез не друг, а страшния Каетани, както и няколко членове на гасконската партия. Провансалиците подушиха победата.
На 6 август установиха, че монсеньор Дюез може да разчита на осемнадесет гласа, тоест с два повече от прословутото абсолютно мнозинство, което в продължение на две години и три месеца никой не бе успял да постигне. И последните противници, убедили се, че въпреки тях изборът ще се състои и опасявайки се да не би да бъдат наказани заради упорството си, се съгласиха да признаят високите добродетели на кардинал-епископа от Порто и заявиха, че са готови да гласуват за него.
На другия ден, 7 август 1316 година, решиха да гласуват. Определиха четирима броители. Дюез се появи, носен от Гучо и другия си придружител.
— Не тежи много — прошепна Гучо на кардиналите, които ги проследяваха с очи и им правеха почтително път: държане, което издаваше направения вече избор.
Само след няколко минути Дюез бе провъзгласен единодушно за папа и двадесет и тримата му колеги го акламираха.
— Щом вие, господи, искате това, щом вие, господи, искате това… — издума с мъка Дюез.
— Какво име си избираш? — го попитаха.
— Йоан… Ще нося името Йоан… Йоан XXII.
Гучо се приближи, за да повдигне хилавия старец, станал върховен повелител на вселената.
— Не, не, синко — каза новият папа. — Ще се помъча да ходя сам. Дано бог ме крепи.
Глупаците тогава си въобразиха, че е станало чудо, докато останалите разбраха, че са били измамени. Те мислеха, че дават гласовете си за един труп, а ето че избраникът им се движеше с лекота между тях, пъргав и свеж като пъстърва. Само че още не можеха да си представят колко горчив щеше да направи живота им цели осемнадесет години!
Междувременно камерлингът вече изгори в камината книжата от гласуването и белият дим възвести на света, че е избран духовен глава. Почти веднага отекнаха и удари с кирка по стената, която зазиждаше главния портал. Но граф дьо Форез беше благоразумен. Щом отворът стана достатъчно широк, той лично се вмъкна в църквата.
— Да, да, синко, мен избраха — му каза Дюез, който бързо заситни към него.
Тогава майсторите сринаха до основи зидарията. Отвориха двете крила на портала и за пръв път от четиридесет дни насам слънцето проникна в църквата на якобинците.
Многочислена тълпа чакаше на площадчето пред нея — граждани, хора от простолюдието, консули, феодали, наблюдатели от чуждите дворове. Всички се струпаха и коленичиха, когато се зададоха кардиналите и конклавистите, наредени в процесия. Един дебел мъж с тъмен тен, застанал в първите редици до граф дьо Форез, улови края на дрехата на новия папа, когато Дюез мина край него, и долепи устни до, ръба й.
— Вуйчо Спинело! — извика Гучо Балиони, който вървеше зад папата.
— А, вие ли сте вуйчото? Много обикнах вашия племенник, синко — каза Дюез на коленичилия шишко, като му кимна да се изправи. — Той ми служи вярно и искам да го задържа при себе си. Целунете го, целунете го!
Капитанът на ломбардците се изправи и Гучо го прегърна.
— Изкупих всичко, както ми препоръча, при това на стойност шест за десет — пошепна Толомей на ухото на Гучо, докато Дюез благославяше множеството. — Този папа ни дължи сега няколко хиляди ливри. Чудесна сделка, моето момче! В жилите ти наистина тече моя кръв!
Един друг човек зад тях удължаваше недоволно лице, подобно на кардиналите: синьоре Бокачо, главен представител на фирмата Барда.
— Ах, ти си бил вътре, обеснико! — каза той на Гучо. — Ако знаех, никога нямаше да продам полиците.
— Ами Мари? Къде е Мари? — попита тревожно Гучо вуйчо си.
— Твоята Мари е добре. Тя е толкова хубава, колкото ти си хитър и ако малкият ломбардец, който издувакорема й, наследи по нещо от вас двамата, ще си пробие път в живота! Върви, върви бързо, моето момче! Не виждаш ли, че светият отец те вика?
Регентът Филип държеше да присъствува на интронизацията на папата главно за да си даде вид на покровител на християнската църква.
— Изборът на Дюез ми коствува доста грижи и мъка. Справедливо е да ми помогне сега да закрепя властта си. Искам да бъда в Лион за интронизацията му.
Но новините от Артоа продължаваха да бъдат тревожни. Робер бе превзел лесно Арас, Авен, Теруал, като завладяваше областта. Шарл дьо Валоа го подкрепяше негласно в Париж.
Верен на обичайната си тактика на обкръжение, регентът съсредоточи усилията си върху съседните на Аргон провинции, за да предогврати разрастването на бунта писа на бароните от Ликардия, за да им напомни поетите задължения за вярност спрямо френската корона. Любезно им даде да разберат, че не би търпял ни най-малкото нарушение на задълженията им. В превотствата бяха изпратени войскови части и сержанти, за да надзирават областта. На фламандците, които още се подиграваха — макар да бе минала една година — с жалкия поход на Вироглавия, загубил цяла армия в калта, Филип предложи нов договор за мир при доста изгодни за тях условия.
— След като ни се налага да оправим тези бъркотия, няма как — ще загубим малко, за да запазим цялото — обясни регентът на съветниците си.
Макар зет му, Жан дьо Фиен, да беше един от първите помощници на Робер, Фландърският граф разбра, че едва ли друг път ще има по-добри условия за сключване на договор, съгласи се да преговаря и не се намеси в работите на съседното графство.
Така на практика Филип затвори вратите на Артоа. Чак тогава изпрати Гоше дьо Шатийон да преговаря направо с водачите на бунтовниците и да ги увери в добрите намерения на Мао.
— Разберете ме добре, Гоше. Вие изобщо не трябва да разговаряте с Робер — заръча той на конетабъла си, — защото това би означавало, че признавате правата, за които той претендира. Ще продължаваме да го смятаме лишен от права над Артоа, както е присъдил баща ми. Вие отивате там, за да уредите конфликта между графинята и васалите й, в който според мен Робер изобщо не участвува.
— Всъщност, монсеньор — осведоми се конетабълът, — напълно ли държите да наложите волята на тъща си?
— Ни най-малко, Гоше. Ни най-малко, ако е злоупотребила с правата си, както предполагам. Тя е много властна, нашата госпожа Мао, и смята, че всеки е роден специално, за да й служи до последния лиар в кесията си и до последната си капка пот! Искам мир, който да бъде справедлив за всички. Знаем, че гражданското население е добре настроено към графинята, защото то е винаги в разрив с благородниците, а благоредниците подкрепят каузата на Робер, за да намерят в негово лице опора за собствените си искания. Така че вижте кои оплаквания са основателни и се постарайте да ги удовлетворите, без да накърнявате прерогативите на короната. Същевременно помъчете се да откъснете бароните от размирния ни братовчед, като им дадете да разберат, че могат по пътя на правосъдието да получат повече от нас, отколкото от него по пътя на насилието.
— Вие сте мъдър, монсеньор, безспорно сте мъдър — отвърна конетабълът. — Не мислех, че на стари години ще ми е съдено да служа с такова удоволствие на толкова умен владетел, който е три пъти по-млад от мен.
В същото време регентът помоли чрез граф дьо Форез папата да забави малко интронизацията. Макар съвсем основателно да бързаше с утвърждаването на избора си, Йоан XXII се съгласи любезно да отложи церемонията с две седмици.
Но когато те изтекоха, смутовете в Артоа далеч не бяха стихнали, а договорът с фламандците щеше да бъде ратифициран едва на първи септември. Филип поиска, този път с посредничеството на престолонаследника на Виеноа, ново отлагане на церемонията. За изненада на регента този път Йоан XXII прояви внезапно твърдост и едва ли не грубост и я насрочи за 5 септември.
Той държеше на тази дата по много важни причини, които пазеше в тайна: между другото те не бяха известни на повечето хора. На 5 септември 1300 година той бе ръкоположен за епископ на Фрежюс. Пак в началото на септември 1309 година неговият покровител крал Роберто Неаполски бе коронясан. И ако едно подправено кралско писмо му бе дало възможност да получи епископска епархия в Авиньон, то тази маневра му се беше удала на 4 септември 1310 година.
Новият папа беше в добри отношения със звездите и умееше да използва съчетанията на слънцето с тях, за да осигури етапите на своя възход.
„Ако монсеньор регентът на Франция и Навара, когото ние много обичаме — отговори той — е възпрепятствуван от работите на кралството да бъде до нас на този тържествен ден, би ни било много мъчно. Но в такъв случай, за да не го караме да пътува много дълго, ще вземем тиарата в град Авиньон.“
Филип дьо Поатие подписа договора с фламандците сутринта на първи септември. На пети призори той пристигна в Лион, придружен от графовете Валоа и Ла Марш, които не искаше да остави в Париж без надзор, както и от Луи д’Еврьо.
— Накарахте ни да препускаме като вестоносци, племеннико — каза му Валоа, щом слязоха от конете.
Едва имаха време да облекат специално приготвените одежди за тържеството, които бе поръчал ковчежникът Жофроа дьо Фльори. Регентът носеше отворена мантия в прасковен цвят, подплатена с двеста двадесет и шест кожички от северна катерица. Шарл дьо Валоа, Луи д’Еврьо, Шарл дьо Ла Марш, както и Филип дьо Валоа, който също беше поканен, получиха като подарък копринени мантии със същата подплата.
Лион, целият в знамена, гъмжеше от безчислени тълпи, дошли да се любуват на шествието.
Йоан XXII пристигна в съборната църква Сен-Жан на кон, предшествуван от френския регент. Всички камбани на града биеха звънко. Поводите на папския кон държаха от едната страна граф д’Еврьо, а от другата — граф дьо Ла Марш. Френската монархия тясно бе обградила папската власт. Зад тях вървяха кардиналите с червената кардиналска шапка над мантията, завързана под брадичката. Митрите на епископите искряха на слънцето.
Кардинал Орсини, потомък на римски патриции, сложи тиарата върху челото на Жак Дюез, син на коарски буржоа.
Гучо, застанал на видно място в катедралата, се любуваше на господаря си. Дребният старец с мършава брадичка и тесни рамене, който изглеждаше едва ли не умиращ само преди месец, с лекота носеше тежките жречески атрибути, с които беше отрупан. Фараонският ритуал на безкрайната церемония, която го възвисяваше толкова много над себеподобните му и го превръщаше в символ на божеството, му въздействуваха почти без той да съзнава и разливаха по лицето му неочаквано, завладяващо величие, което ставаше все по-забележимо по време на литургията. Все пак той неволно се усмихна леко, когато му обуха папските сандали.
„Пантофко! Наричаха ме Пантофко… кардинала с малките обувки… — мислеше си той. — Представяха ме за син на обущар. Малките пантофки са сега на краката ми… Господи! Вие ме издигнахте толкова високо, че няма вече какво да желая. Остава ми само да се постарая да управлявам добре вашата църква.“
Този тщеславец, задоволил всичките си амбиции, този измамник, провел успешно всичките си измамничества, беше сега готов за усъвършенствуване във висшата църковна магистратура.
Същия ден регентът даде благородническо звание на брат му Пиер Дюез. Съгласно традицията семейството на папата ставаше благородно. Но актът, продиктуван лично от Филип, независимо от предназначението си да отдаде почит на светия отец чрез брат му, изразяваше същевременно доста нетрадиционната мисъл и отношение на младия владетел спрямо правото на благородство. „Не семейните имущества — беше писано в документа, — нито богатството в момента, нито другите благоволения на съдбата имат някакво значение в съвкупността от нравствените качества и похвалните прояви. Те са неща, които случайността дарява както на заслужаващи, така и на незаслужаващи, които се падат както на достойните, така и на недостойните… В замяна на това всеки се утвърждава като син на собствените си дела и на собствените си заслуги и никак не е важно откъде произлизаме, ако знаем поне от кого произлизаме…“
Валоа трепереше от раздразнение, като слушаше тези мисли, подривни и скандални според него.
Но регентът не бе извървял толкова път и не бе засвидетелствувал такава почит на новия папа, без да получи нещо в замяна. Между тези двама мъже с половин век разлика във възрастта — „вие сте зората, монсеньор, а аз съм залезът“ — казваше Дюез на Филип — съществуваше известно духовно сродство и тънко взаимно разбиране. Йоан XXII не бе забравил обещанията на Жак Дюез, нито регентът — думите на граф дьо Поатие. Щом Филип заговори за църковните привилегии, чийто първи едногодишен доход трябваше да бъде в полза на държавното съкровище, новият папа заповяда да донесат готовите за подпис документи. Но преди да ги подпечатат, Филип проведе разговор насаме с Шарл дьо Валоа.
— Имате ли някакво оплакване срещу мен, чичо?
— Не, племеннико — отвърна бившият константинополски император.
Нима можеш да отговориш на някого, че единственото нещо, което имаш против него, е самото му съществуване?…
— Защо тогава, чичо, щом нямате от какво да се оплачете, ми вредите? Аз ви уверих, когато ми предадохте ключовете от държавното съкровище, че няма да ви се иска сметка, и спазих обещанието си. Докато вие ми се заклехте във вярност, а не спазвате клетвата си, чичо, защото подкрепяте каузата на Робер д’Артоа.
Валоа тръсна в знак на отрицание глава.
— Лоша сметка си правите — продължи Филип, — защото Робер ще ви струва много скъпо. Той няма пари Единственият му източник са доходите, които му отпуска държавното съкровище, а аз тия дни ги отрязах. Значи той ще поиска парична помощ от вас. Откъде ще я вземете, щом не разполагате вече с финансите на кралството? Хайде, не са наежвайте и не пламвайте, нито пък си позволявайте ругатни, за които ще съжалявате, тъй като аз ви желая доброто. Дайте ми дума, че повече няма да подпомагате Робер и аз от своя страна ще поискам от Светия отец анатите от Валоа и Мен да ви се изплащат направо на вас, а да не влизат в държавното съкровище.
Сърцето на граф дьо Валоа се поколеба за миг между ненавистта и алчността.
— На каква сума възлизат те? — попита той.
— Десет-дванадесгт хиляди ливри, чичо, защото трябва да включим и привилегиите, които не са били получени през последните месеци от царуването на баща ми, както и през цялото царуване на Луи.
За Валоа, вечно отрупан с дългове, тези десет-дванадесет хиляди ливри, които щеше да получи през същата година, бяха добре дошли като по чудо.
— Вие сте добър племенник и разбирате нуждите ми. Ще накарам Робер да се сдобри с вас и ще го предупредя, че ако упорствува, ще го лиша от подкрепата си.
На връщане Филип се отби на много места, за да уреди пътем различни държавни работи. Накрая се спря и във Венсен, за да предаде на Клеманс благословията на новия папа.
— Щастлива съм — каза кралицата, — че приятелят ни Дюез е взел името Жан, защото аз избрах същото име за моето дете, когато дадох обет по време на бурята върху кораба, който ме доведе във Франция.
Тя изглеждаше все още чужда на проблемите за властта и заета единствено със съпружеските си спомени или грижите около майчинството. Пребиваването й във Венсен се бе отразило благотворно на здравето й. Беше в седмия месец. Лицето й пак се беше разхубавило и изопнало от напълняването, като по него се четеше спокойствието, което някога съпътствува края на тежка бременност.
— Жан съвсем не е кралско име за Франция — забеляза регентът. — Никога не сме имали крал Жан.
— Братко, повтарям ви, че се заклех да го кръстя така.
— В такъв случай ще зачетем обета ви… Ако родите момче, то ще се нарича Жан Първи…
Филип завари в двореца в Сите жена си напълно щастлива. Тя се занимаваше с малкия Луи-Филип, който крещеше колкото има сила едно двумесечно бебе.
Но щом я предупредиха, че зет й се е върнал, графиня Мао пристигна от двореца Артоа със запретнати ръкави, пламнали страни и яростен поглед.
— О! Веднага ми изменят, синко, щом вас ви няма! Знаете ли какво върши в Артоа вашият мизерник Гоше?
— Гоше е конетабъл, майко, и доскоро съвсем не ви се струваше мизерник. Какво ви е направил?
— Той се е обявил против мен! Изкарал ме е виновна във всичко! — иззика Мао. — Вашите пратеници са се разбрали както крадци на панаир с моите васали. На своя глава са заявили, че нямало да се върна в Артоа… чувате ли? Да ми забранят да се върна в собственото си графство!… Преди да е подписан онзи неизгоден мир, който не приех миналия декември при Луи… И отгоре на всичко искат да съм им върнела не знам какви си данъци, които според тях съм била получила неправилно!
— Всичко това ми е струва справедливо. Моите пратеници са следвали точно предписанията ми — отвърна невъзмутимо Филип.
От изненада Мао замря за миг със зяпнала уста и облещени очи. После поде с още по-висок тон:
— Справедливо било да се разграбват замъците ми, да се бесят сержантите ми, да се тъпчат житата ми! Това са значи вашите заповеди да поддържате враговете ми! Вашите заповеди! Хубаво ми се отплащате за всичко, което направих за вас!
Една дебела тъмносиня вена се изду на челото й.
— Освен че ми дадохте дъщеря си, не виждам какво друго сте направили за мен, майко, та да трябва да ощетявам поданиците си и да излагам на опасност заради вашата изгода мира на цялото кралство.
Мао се поколеба за миг между благоразумието и гнева. Но думата „поданици“, употребена от зет й, изречена с кралски тон, я прободе като с остен. И тайната, която пазеше толкова грижливо от десет седмици насам, се отприщи от гневния й изблик.
— А че пратих на онзи свят брат ти, е нищо, нали? — каза тя, като пристъпи към него.
Филип нито подскочи, нито извика. Първата му реакция беше да затвори вратите. Заключи, извади ключовете, пъхна ги в колана си. Той обичаше да се сражава само на затворена арена. Мао се изплаши, особено като видя лицето му:
— Значи вие сте направили това — изрече полугласно той — и онова, което се шушука в кралството, е вярно!
Мао се изпъчи, вярна, на нападателната си природа.
— Че кой искате да е, синко? На кого си въобразявате, че дължите удоволствието да бъдете регент и да можете някой ден да си присвоите короната? Хайде! Не се правете на толкова наивен! Брат ви ми конфискува Артоа. Валоа го насъскваше против мен, а вие бяхте в Лион, за да се занимавате с папата… все този папа ми мъти водата! Недейте се прави на толкова благ, че да ми кажете, че съжалявате за Луи! Вие никак не го обичахте, много ви беше приятно, че ви поднесох съвсем топличко неговото място, като подправих малко сладката му и без да ви тежи на съвестта. Но не очаквах да ви видя по-зле настроен към мен от него.
Филип беше седнал и, скръстил дългите си ръце, разсъждаваше.
„Рано или късно трябваше да му го кажа — мислеше Мао. — В известен смисъл е може би добре: сега го държа в ръцете си.“
— Жана знае ли? — попита внезапно Филип.
— Тя не знае нищо.
— Кой тогава знае освен вас?
— Беатрис, придворната ми.
— Това е вече много — забеляза Филип.
— А! Не я докосвайте! — извика Мао. — Тя има много влиятелни роднини!
— Разбира се! Роднини, заради които много ви обичат в Артоа! А освен тази Беатрис? Кой ви е доставил… подправката, както наричате това?
— Една магьосница от Арас, която никога не съм виждала, позната на Беатрис. Престорих се, че искам да се отърва от елените, които мърсят парка ми. Между другото се погрижих да умъртвя доста много от тях.
— Би трябвало да се издири тази жена — каза Филип.
— Разбирате ли сега, че не можете да ме изоставите? Защото ако сметнат, че ми отказвате подкрепата си, неприятелите ми ще надигнат глава, клеветите ще плъзнат с нова сила…
— Злословията, майко, злостовията — поправи я Филип.
— …а ако ме обвинят в това, което знаете, тежестта ще падне върху вас, защото непременно ще кажат, че съм го направила за ваша изгода, което си е вярно. А мнозина ще си помислят, че съм действувала дори по ваша заповед.
— Зная, майко, зная. Току-що си помислих всичко това.
— Помислете си, Филип, че изложих на опасност спасението на душата си с това начинание. Не бъдете неблагодарен.
— Филип се изсмя саркастично, после избухна в гняв, който скоро овладя.
— А! Вие прекалявате, майко! Скоро ще поискате да ви целувам краката, задето сте отровили брат ми! Ако знаех, че това е цената на регентството ми, никога не бих го приел! Аз съм против убийствата. Никога не е необходимо да убиеш, за да постигнеш целта си. Това е лош политически способ и ви заповядвам, докато аз съм ваш сюзерен, да не го използувате никога вече.
За миг го изкуши мисълта да постъпи честно. Да свика съвета на перовете, да разобличи престъплението, да поиска наказание… Мао, която отгатна какви мисли го вълнуват, изживя няколко мъчителни мига. Но Филип никога не следваше поривите си, дори добродетелните. Ако постъпеше, както възнамеряваше, той щеше да събуди недоверие към жена си и към самия себе си. А и на какви ли обвинения не би била способна Мао, за да се защити или за да погуби ведно със себе си и онзи, който не я е защитил? Около правилника за регентството неизбежно щяха да избухнат отново разногласия. Филип беше направил вече премного за кралството и премного беше мечтал какво ще направи тепърва, за да се изложи на риска да бъде лишен от власт. Пък и брат му Луи в крайна сметка беше лош крал и освен това убиец… Може би провидението бе пожелало да накаже убиеца с убийство и да повери Франция в по-добри ръце.
— Бог ще ви съди, майко, бог ще ви съди. Бих желал само пламъците на преизподнята да не близнат приживе всички ни по ваша вина. Ще трябва да плащам вашето престъпление и тъй като не мога да ви хвърля в затвора, наистина ще бъда принуден да ви поддържам… Добре сте комбинирали ходовете си. Още в други ден Гоше ще получи други инструкции. Не скривам от вас, че това ми тежи.
Мао се опита да го прегърне. Той я отблъсна.
— Само че запомнете добре: занапред всяко мое ядене ще бъде опитвано три пъти и при първите стомашни болки часовете ви ше са броени. Така че молете се за здравето ми.
Мао наведе глава.
— Така вярно ще ви служа, синко, че накрая пак ще ме обикнете.
Никой — и най-малко Гоше дьо Шатийон — не успя да проумее коренно различното отношение на Филип към работите в Артоа. Като се обяви внезапно против решенията на своите пратеници, той каза, че изготвеното от тях помирение е неприемливо и поиска да сключат ново, по-изгодно за Мао. Рузултатът не закъсня. Преговорите бяха прекъснати и бароните, които го водеха от страна на Артоа и които представляваха умерените елементи, тутакси се присъединиха към групата на крайните. Бяха много възмутени. Конетабълът ги беше изиграл много грозно. Всъщност единственото средство беше силата.
Граф Робер тържествуваше.
— Не ви ли казвах, че с измамници не може да се преговаря? — повтаряше той наляво и надясно.
Следван от бунтовната си армия, той пак потегли към Арас.
Гоше, който се намираше в града само с доста малка свита, едва успя да избяга през вратата за Перон, докато Робер с развени знамена и победоносни фанфари влезе през вратата за Сент-Омер. За някакъв си четвърт час конетабълът щеше да бъде пленен. Това стана на 22 септември. Същия ден Робер отправи към леля си следното писмо:
„До твърде благородната и високопоставена госпожа Мао д’Артоа, Бургундска графиня, от Робер д’Артоа, рицар. Тъй като вие се противопоставихте неправилно на правото ми над графство Артоа, нещо, което много ме огорчава и всеки ден ми тежи и което повече не мога да търпя, известявам ви, че ще сложа ред в тази работа и ще си възвърна имуществото колкото мога по-скоро“.
Робер не беше голям писач. Тънките отсенки не му се удаваха и той беше особено доволен от писмото си, което изразяваше недвусмислено желанието му.
Когато конетабълът пристигна в Париж, лицето му изглеждаше доста начумерено и той не спести упреците си на граф дьо Поатие. Личността на регента не му внушаваше респект. Този младеж се беше родил и бе мокрил пелените си пред очите му. Той му каза всичко право в лицето и прибави, че много зле е използвал добрия служител и верния си роднина, който двадесет години е командувал войската, като го е пратил да преговаря при условия, от които после се е отказал.
— До днешния ден, монсеньор, аз минавах за честен човек, в чиято дума никой не се съмняваше. Вие ме накарахте да играя ролята на предател и изменик. Когато подкрепих правата ви за регенството, аз си мис лех, че отново ше видя във ваше лице нещо от моя крал, баща ви, с когото досега си приличахте по някои черти. Виждам, че жестоко съм се заблудил. Толкова ли много изпаднахте под женска власт, че да сменяте мненията си като ръкавица?
Филип се опита да успокои конетабъла, като се обвини най-напред, че е недооценил положението и че е дал погрешни инструкции. Няма смисъл да търсят компромисно решение с благородниците от Артоа, преди да сразят Робер. Робер е опасност за кралството и за честта на кралското семейство. Та нали той е подбудителят на клеветническата кампания против Мао, обвинена, че е отровила Луи X?
Гоше повдигна рамене.
— Че кой вярва на тези глупости?
— Не вие, Гоше, не вие, но други им дават ухо и са много доволни, че могат да ни навредят. Утре ще почнат да разправят, че аз, че вие сме замесени в тази смърт, която се опитват да изкарат подозрителна. Само че Робер направи погрешната стъпка, която, очаквах. Вижте какво е писал на графинята.
Той подаде на конетабъла копие от писмото от 22 септември и дададе:
— С това писмо той отхвърля присъдата, която съдът е издал по нареждане на баща ми през 1309 година. До този ден той само е поддържал враговете на графинята. Сега предприема бунтовно действие срещу законите на кралството. Вие ще се върнете в Артоа.
— А, не, монсеньор! — извика Гоше. — Много се опозорих там. Наложи ми се да бягам от Арас като подгонен от кучета стар глиган, без да успея дори да се изпикая. Пощадете ме и изберете друг да ръководи тази работа.
Филип сложи ръце пред устата си. „Ах, ако ти знаеше, Гоше, ако знаеше само колко ми е тежко, че те мамя! Но ако ти признаех истината, би ме презирал още повече!“ И той пое упорито:
— Ще се върнете в Артоа, Гоше, от любов към мен, защото горещо ви моля. Ще вземете със себе си вашия роднина Мил и ще отидете този път със силна войска от рицари и хора от общините, като вземете подкрепление и от Пикардия. И ще накарате Робер да се яви пред съда, за да отговаря за поведението си. Същевременно ще окажете подкрепа в пари и войници на гражданите от градовете, които са ни останали верни. А ако Робер не се подчини, ще видя как да го принудя по друг начин… Владетелят е човек като всеки друг, Гоше — продължи Филип, като го хвана за раменете. — Може да допусне грешка в началото, но още по-голяма грешка би било, ако упорствува. Кралският занаят се учи като всеки друг и явно още трябва да се уча. Простете ми, че заради мен се изложихте.
Нищо не трогва повече някой възрастен човек от признание за неопитност, направено от по-млад, особено ако младият е по-високопоставен от него. Погледът на Гоше леко се замъгли под сбръчканите му клепачи.
— А, щях да забравя — поде Филип. — Реших да бъдете опекун на бъдещото дете на коспожа Клеманс… тоест нашия крал, ако бог пожелае да бъде момче… и негов втори кръстник веднага след мен.10
— Монсеньор, монсеньор Филип… — промълви много развълнуван конетабълът.
И се хвърли в обятията на регента, сякаш сам се бе провинил.
— Колкото до кръстницата — каза Филип, — решихме с госпожа Клеманс да бъде графиня Мао, за да пресечем всички лоши слухове.
След една седмица конетабълът пое към Артоа. Както можеше да се очаква, Робер отказа да се подчини на внушението и продължи да вилнее начело на рицарските банди. Но месец октомври не се оказа благоприятен за него. Той беше неудържим воин, но не беше голям стратег. Насочваше експедициите си безредно, ту на север, ту на юг според настроението си. Ретер преди ретерите, кондотиере преди кондотиерите, той бе по-скоро създаден, за да постави войнската си сила в услуга на другиму, отколкото да заповядва на самия себе си. В графството, което смяташе за свое, той се държеше като във вражеска територия, и най-сетне водеше първобитния, опасен, необуздан живот, който му беше присърце. Наслаждаваше се на страха, който се раждаше при лоявата му, но не забелязваше ненавистта, която оставяше зад себе си. Премного обесени на клоните на дърветата, премного обезгдавени, премного живи погребани сред гръмки, жестоки смехове, премного изнасилени момичета, все още със синини по кожата от броните, премного пожари бележеха пътя му. За да внушат на децата си да бъдат послушни, майките ги плашеха, че ще повикат граф Робер, но чуеха ли че е в околностите, грабваха мигом малчуганите в полите си и хукваха към най-близката гора.
Градовете се барикадираха. Занаятчиите, поучени от примера на фламандските общини, остреха ножовете си, а кметовете установяваха връзка с емисарите на Гоше. Робер обичаше сраженията на открито. Ненавиждаше обсадната война. Ако гражданите на Сент-Омер или Кале затвореха вратите на града пред него, той повдигаше рамене и заявяваше: „Ще се върна някой друг ден и ще измрете до един!“
И отиваше да се подвизава другаде.
Само че парите се стопяваха. Валоа вече не отговаряше на исканията му и редките му писма бяха пълни само с добри чувства и съвети за благоразумие. Толомей, милият банкер Толомей, също се правеше на глух. Бил заминал. Служителите му нямали нареждания… И папата се бе намесил. Беше писал лично на Робер и на няколко барони от Артоа, за да им припомни задълженията им…
Най-сетне една сутрин в края на октомври регентът заяви пред съвета все така спокойно, както при всяко важно свое решение:
— Братовчед ни Робер от доста дълго време вече се гаври с властта ни. Щом се налага да воюваме, ще развеем орифламата на празника на Сен-Дьони, последния ден от месеца, и тъй като месир Гоше отсъствува, аз лично ще водя войнството, което ще бъде командувано от чичо ни…
Всички погледи се обърнаха към Шарл дьо Валоа, но Филип додаде:
— …от чичо ни, монсеньор д’Еврьо. Бихме поверили с удоволствие тази длъжност на монсеньор дьо Валоа, който е доказал, че е голям пълководец, ако не бе принуден да отиде във владенията си в Мен, за да събере анатите от Църквата.
— Благодаря ви, племеннико — отвърна Валоа. — Вие знаете, че аз много обичам Робер и колкото и да съм против бунта му, непростима глупост на твърдоглавец, нямаше да ми бъде приятно да вдигна оръжие срещу него.
Войската, която събра регентът за похода си в Артоа доста се отличаваше от огромното войнство, което брат му бе натикал шестнадесет месеца преди това в мочурищата на Фландрия. Тя се състоеше от постоянните части и новобранци от кралските владения. Възнагражденията бяха високи: тридесет златни су на ден за феодал, довел опълчеше, петнадесет за рицар и три за обикновен стрелец. Свикаха под знамената не само благородници, но и хора от простолюдието. Двама маршали, Жан дьо Корбей и Жан дьо Бомон, владетел на Клиши, известен под прякора Безрогия, предвождаха войнството. Стрелците с арбалети на Пиер дьо Галар бяха в бойна готовност. Отпреди две седмици Жофроа Кокатри беше получил тайни нареждания с оглед на транспорта и доставките.
На 30 октомври Филип дьо Поатие развя кралската орифлама в Сен-Дьони, На 4 ноември беше в Амиен и тутакси прати оттам втория си шамбелан Робер дьо Гамаш, ескортиран от няколко щитоносци, да предаде на граф д’Артоа последно предупреждение.
Загнилата неприбрана слама се сивееше по голите глинести ливади. Тежки облаци надвисваха в есенното небе и като че ли ей там, където свършваше платото, свършваше и светът. Остър вятър духаше на кратки пристъпи и оставяше зад себе си мирис на дим.
Пред селото Букмезон, точно там, където само преди три месеца граф Робер бе влязъл в Артоа, бе разгърната в боен ред армията на регента и триъгълните флагчета трепкаха по върховете на копията на челните редици, разпрострели се на повече от една левга.
Обкръжен от най-важните си военачалници, Филип дьо Поатие бе застанал в центъра, на няколко крачки от пътя. Беше скръстил ръцете си в железни ръкавици върху предната част на седлото си. Свалил бе шлема си. Един щитоносец го държеше зад него.
— Тук ли каза, че ще се предаде? — обърна се регентът към Робер дьо Гамаш, върнал се сутринта от мисията си.
— Точно тук, монсеньор — отговори втория щамбелан. — Той сам избра мястото… „В нивата до крайпътния камък с кръст отгоре…“ — каза. И ме увери, че ще бъде тук в третия час на деня.
— А сигурен ли си, че няма друг някой камък с кръст отгоре наблизо? Защото той е в състояние да ни изиграе някой номер и да се яви на друго място, като установи със свидетели, че не го чакам там. Наистина ли мислиш, че ще дойде?
— Така ми се струва, монсеньор, той изглеждаше много разколебан. Описах му подробно войнството ви. Изтъкнах му също, че конетабълът държи границите на Фландрия и градовете на север и затова ще бъде заклещен, без да може да избяга дори през вратите. Предадох му най-сетне писмото на граф дьо Валоа, който го съветва да се предаде без бой, защото напременно ще бъде бит, и го уведомяаа, че сте толкова разгневен срещу него, че ако го заловите с оръжие в ръка, може да му отсечете главата. Това като че ли доста го разстрои.
Регентът наведе леко дългата си снага към шията на коня. Той решително не обичаше да носи бойните доспехи: двадесетте ливри желязо тежаха на раменете му и той не можеше да се протегне.
— Тогава той се оттегли с бароните си — продължи Гамаш, — и наистина не зная какво са си казали. Но разбрах, че някои от тях го изоставили, а други го молели да не ги изоставя. Най-сетне той дойде при мен и ми даде отговора, който ви донесох, като ме увери, че изпитвал много голямо уважение към монсеньор регента, за да не се подчини.
Филип дьо Поатие си оставаше изпълнен с недоверие. Това много лесно постигнато подчинение го безпокоеше и го караше да се опасява от капан. Присвил очи, той оглеждаше безрадостната местност.
— Тук той много удобно би могъл да ни заобиколи и да ни нападне в гръб, докато седим да го чакаме. Корбей! Клиши! — обърна се той към двамата си маршали. — Изпратете няколко отреда да разузнаят откъм двете крила и претърсете долчинките, за да проверите дали някоя войскова част не се е притаила, или не се приближава към нас от обратната страна. И ако Робер не се яви, когато камбанарията зад нас удари девет часа — каза той на Луи д’Еврьо, — потегляме.
Но скоро сред редиците на феодалните опълчения се чуха викове:
— Ето го! Ето го!
Регентът пак присви очи, но не видя нищо.
— Точно отсреща, монсеньор — му казаха. — Точно срещу коня ви, ей там на билото!
Робер д’Артоа идваше без другари, без оръженоеец, дори без прислужник. Приближаваше се ходом, изправен върху огромния си кон и на фона на самотния пейзаж изглеждаше още по-едър. Високият му силует се открояваше, цял в червено, на неспокойното небе и върхът на копието му сякаш закачаше облаците.
— Пак е изнамерил начин да ви се надсмее, монсеньор, като идва сам пред вас.
— А, нека да се надсмива, да се надсмива колкото си ще! — каза Филип дьо Поатие.
Рицарите, изпратени да разузнаят околностите, се върнаха в галоп и заявиха, че всичко е съвсем спокойно.
— Смятах, че ще прояви повече упорство в отчаяното си положение! — забеляза регентът.
Друг на негово място, за по-голям ефект, навярно би излязъл сам пред редиците срещу този мъж, идващ сам. Но Филип дьо Поатие имаше друго схващане за кралското достойнство и за него беше важно да извърши не рицарски, а кралски жест. Затова той изчака, без да направи ни крачка, Робер д’Артоа да се спре пред него, цял изкалян и запъхтян.
Войнството сдържаше дъха си и се чуваше само звънтенето на юздите в конските уста.
Исполинът запрати копиего си на земята. Регентът се загледа в копието върху сламата и не каза нищо.
Робер откачи от седлото шлема си и дългата си шпага и с две ръце ги запрати при копието си.
Регентът продължаваше да мълчи. Още не бе вдигнал очи към Робер. Заковал бе поглед в оръжията, сякаш очакваше още нещо.
Робер д’Артоа се реши: той слезе от коня, пристъпи две крачки напред и, цял треперещ от гняв, най-сетне коленичи, за да срещне погледа на регента.
— Мили братовчеда!… — извика той, като разпери ръце.
Но Филип пресече рязко порива му.
— Не сте ли гладен, братовчеде? — попита го той.
И тъй като Робер, който очакваше бурна сцена с размяна на благородни реплики, подкана да стане, рицарска прегръдка, го гледаше смаян, Филии добави:
— Хайде, качете се отново на коня и да отидем по-скоро в Амиен, където ще ви продиктувам мирните условия. Ще яздите до мен и ще хапнем по пътя… Ерон! Гамаш! Приберете оръжията на братовчед ми!
Робер д’Артоа не бързаше да яхне коня си и гледаше около себе си.
— Какво търсите? — попита го регентът.
— Нищо не търся, Филип. Гледам просто тази нива, за да не я забравя.
И той сложи ръка на гърдите си, там, където през бронята можеше да напипа кадифената торбичка, в която бе скрил като реликви класовете, превърнали се вече в прах, откъснати на същото това място в един летен ден. По устните му се плъзна горчива усмивка.
Когато пое в тръс край регента, той си възвърна обичайната самоувереност.
— Хубава войска сте събрали, братовчеде, за да уловите само един пленник — подхвърли той подигравателно.
— Вземането на двадесет знамена, братовчеде — отвърна му Филии в същия тон, — нямаше да ми направят такова удоволствие днес, както вашата компания… Но кажете ми между другото какво ви накара да се предадете толкова бързо? Дори ако численото превъзходство е на моя страна, зная отлично, че не ви липсва смелост!
— Помислих си, че ако встъпим в сражение, ще пострадат мнсго бедни хорица.
— Колко чувствителен сте станал внезапно, Робер — подхвърли Филип дьо Поатие. — Не ми бяха докладвали, че напоследък сте дали доказателство за подобно милосърдие.
— Светият отец, новият папа, си даде труд да ми пише, за да ми покаже правилния път.
— Ето ви вече и благочестив! — възкликна регентът, — Тъй като неговите доводи напомняха напълно вашите наставления, разбрах, че не мога да се боря едновременно срещу небето и земята и реших да се проявя като лоялен поданик и добър християнин.
— Сърдечност, набожност, честност! Наистина много сте променен, братовчеде!
В същото време Филип поглеждаше изпод очи широката брада на исполина и си казваше: „Подигравай се, подигравай се! Няма да ти бъде толкова весело подир малко, когато узнаеш какъв мирен договор ще ти наложа!“
Но пред свикания веднага след пристигането им в Амиен съвет Робер запази същото държане. Прие всичко, което поискаха от него, без да се бунтува, без да увърта, като че ли не чуваше договора, който му четяха.
Той се задължаваше да върне „всеки замък, крепост, владение или нещо друго, взето или окупирано от него“. Гарантираше лично за връщането на всяка завзета от неговите сподвижници територия. Сключваше примирие с Мао до идния великден. През този срок графинята трябваше да изяви желанията си и събранието на перовете щеше да се произнесе за правата на двете страни. Засега регентът ще управлява пряко Артоа и ще назначи такива пазачи, длъжностни лица и кастелани, каквито му е угодно. Най-сетне до окончателното решение на перовете доходите от графството ще бъдат получавани от граф д’Еврьо и от граф дьо Валоа.
Като чу последната клауза, Робер разбра на каква цена беше купена измяната на главния му съюзник. Но дори и тогава той не трепна и подписа всичко.
Тази изключителна покорност почваше да тревожи регента. „Какъв ли удар подготвя изневиделица?“ — казваше си той.
Тъй като бързаше да се върне в Париж за раждането на кралицата, той повери на двамата си маршали грижата да сменят с част от наемните войски конетабъла в Артоа и да бдят на самото място за изпълнението на договора. Робер наблюдаваше усмихнат заминаването на маршалите.
Сметката му беше много проста. Като дойде да се предаде сам, той избягна обезоръжаването на войските си, Фиен, Суастр, Пикини и другите барони щяха да продължават да вдигат тук-там бунтове и да изтощават кралските войски. Регентът не можеше всеки две седмици да провежда подобна експедиция: държавното съкровище нямаше да му стигне. Така че Робер разполагаше с няколко спокойни месеца. Засега предпочиташе да се върне в Париж и смяташе, че моментът е много подходящ. Защото може би не след дълго нямаше да ги има вече нито регентът, нито Мао.
Всъщност — и това беше истинската причина за усмивката му — Робер беше успял да издири онази хубостница Фериен, доставчицата на отрова на графиня д’Артоа. Намерил я беше, като бе наредил да проследят двама шпиони на регента, които също я търсеха. Изабел дьо Фериен и синът й бяха арестувани в момента, когато продаваха необходимите съставки за правене на магия. Хората на Робер очистили шпионите на регента и сега магьосницата, след като бе направила много хубаво и пълно признание, беше пазена под стража в един замък в Артоа.
„Ще те видя какво лице ще направиш, братовчеде, когато заповядам на Жан дьо Варен да ми доведе онази жена и когато я представя на съвета на перовете, за да разкаже как твоята тъща е успяла да умъртви брат ти за твоя сметка! И миличкият ти папа няма да може да направи нищо!“
По време на цялото им пътуване регентът не се отдели от Робер. При почивките те се хранеха на същата маса. Нощем в манастирите или в кралските замъци спяха врата срещу врата и многобройните служители на регента следяха отблизо Робер. Но когато пиеш, ядеш и спиш край своя неприятел, не можеш да не изпиташ известни братски чувства към него. Двамата братовчеди никога не бяха живели в такава близост. Регентът като че ли не беше особено сърдит на Робер за умората и разходите, които беше причинил. Той като че ли се забавляваше дори от просташките шеги на исполина и от привидно искреното му държане.
„Още малко и наистина ще ме обикне, обесникът! — казваше си Робер. — Ех, как хубавичко го разигравам, как хубавичко го разигравам!“
На сутринта на 11 ноември, когато стигнаха пред вратите на Париж, Филип внезапно спря коня си.
— Драги братовчеде, онзи ден в Амиен вие лично гарантирахте, че всички замъци ще бъдат предадени на маршалите ми. А ето че с огорчение узнавам, че няколко ваши приятели не се подчиняват на сключения договор и отказват да предадат крепостите.
Робер се усмихна и разпери ръце в знак на безпомощност.
— Нали гарантирахте — повтори Филип.
— Ех да, братовчеде, аз подписах всичко, което искахте. Но тъй като ми отнехте всякаква власт, нека маршалите ви да наложат вашата воля.
Регентът безмълвно погали шията на коня си.
— Вярно ли е, Робер, че сте ми измислили прякора Филип Затворените врати?
— Вярно, братовчеде, вярно! — отговори смеешком Робер. — Защото много използвате вратите, за да управлявате.
— Добре тогава, братовчеде, ще се настаните в затвора в Шатле и ще останете там, докато и последният замък в Артоа не ми бъде предаден.
За първи път, откакто се беше предал, Робер леко побледня. Целият му план рухваше и магьосницата Фериен нямаше да му потрябва скоро.
Мао съставила подробен опис на кражбите и нанесените й щети в замъка Езден. Описът съдържал сто двадесет и девет точки. Тя завела дело пред Парижкия съд за възстановяване на щетите и с присъдата, издадена на 9 май 1321 г., била отчасти обезщетена.
В кралските или княжеските семейства било прието в онази епоха децата да имат няколко кръстници. Техният брой понякога стигал до осем души. Така например Шарл дьо Валоа и Гоше дьо Шатийон били и двамата кръстници на Шарл дьо ла Марш, третия син на Филип Хубави. Мао била кръстница на същия принц, както и на много други деца от кралското семейство. Така че в назначението й да бъде кръстница на посмъртно роденото дете на Луи X, нямало нищо изненадващо: ако не била избрана за кръстница, щяло, напротив, да се изтълкува като немилост.