Историята в този роман е изградена върху множество исторически факти. Пиратските набези из Ламанша и по източното крайбрежие на Англия са били често срещана опасност по време на управлението на кралете Едуард I и Едуард II. Пиратите били дори наричани «морски чудовища». Изгубеното съкровище на Съфолк — разбира се — съществува и днес е известно на света като «Кораба от Сътън Ху», красив англосаксонски кораб, натъпкан със скъпоценности и заровен под погребална могила в южен Съфолк. Легендите за съкровището се разнасяли с векове, докато мястото не било разкопано малко след Втората световна война. Едуард I без съмнение е знаел за стойността на несметното съкровище. През 1303 г. е бил на ръба на банкрута. Пратениците му дори започнали да прибират парите, събирани в енориите в селата и градовете из цялата страна. Ловците на хора не са явление, обичайно само за Дивия Запад, такива са действали и в средновековна Англия. Двама от най-известните през четиринайсети век са Мармадюк Туенг и Джайлс ъф Спейн.
През 1272 година наистина се е ширело беззаконие, а на кралските служители от ранга на Корбет е била дадена пълна власт от краля да влизат в градовете и да раздават кралско правосъдие. Скъпоценностите по саркофага на свети Томас Бекет в Кентърбъри са описани в множество хроники.
Една последна бележка може би ще представлява интерес за съвременните читатели: «химическата война» не е нововъведение на модерната епоха. В действителност използването на негасена вар привлича вниманието при залавянето на Юстъс Монаха, истински пират от времето на непълнолетието на Хенри III. Корабът на Юстъс, като този на Блексток, е бил нападнат и завзет от кралски кораби, които хвърляли вар по посока на вятъра, за да заслепят екипажа. Юстъс бил заловен и незабавно убит. Морските битки от онзи период били особено свирепи. И двете страни вярвали в старата поговорка: «Мъртвият не говори!»