Когато се събуждам, другата страна на леглото е студена. Протягам ръка, за да потърся топлината на Прим, но напипвам само грубия платнен калъф на дюшека. Сигурно е сънувала нещо лошо и се е мушнала в леглото при майка ни. Разбира се, че е имала лоши сънища. Днес е денят на Жътвата.
Надигам се и се подпирам на лакът. В спалнята е достатъчно светло, за да ги видя. Сестричката ми, Прим, свита на кълбо на едната си страна, се е сгушила като в пашкул в тялото на майка ни, а бузите им са притиснати една към друга. В съня си майка ми изглежда по-млада, все още изтощена, но не така сломена и съсипана. Лицето на Прим е свежо като капка дъжд, прекрасно като игликата, на която е кръстена. Някога майка ми също е била много красива. Или поне така се говори.
На коленете на Прим, настанил се там да я пази, е най-грозният котарак на света. Сплескан нос, половин липсващо ухо, очи с цвят на гниеща тиква. Прим го кръсти Жълтурче, като настояваше, че цветът на козината му, напомнящ за жълтеникава кал, бил същият като на яркото цвете. Той ме мрази. Най-малкото ми няма доверие. Мисля, че макар това да беше преди години, още си спомня как се опитах да го удавя в една кофа, когато Прим го донесе у дома. Мършаво котенце с подут от глисти корем, гъмжащо от бълхи. Последното нещо, което ми трябваше, беше още едно гърло за хранене. Но Прим се молеше толкова настойчиво — дори плака, — че трябваше да го приема. Нещата потръгнаха добре. Майка ми го изчисти от паразитите, а той е роден мишеловец. От време на време дори улавя по някой плъх. Понякога, когато успея да убия някакъв дивеч, давам вътрешностите на Жълтурчето. Вече не ми съска.
Вътрешности. Никакво съскане. Това е най-близкото подобие на обич, което някога ще постигнем помежду си.
Премятам крака през леглото и нахлузвам ловните си ботуши. Меката кожа е приела формата на краката ми. Навличам панталони, риза, пъхам дългата си тъмна плитка в шапката и грабвам торбата за провизии. На масата, покрито с дървена купа, за да бъде опазено от набезите както на изгладнелите плъхове, така и на котките, е сложено прекрасно парченце козе сирене, увито в листа от босилек. Подаръкът на Прим за мен в деня на Жътвата. Внимателно слагам сиренето в джоба си и се измъквам навън.
В този час нашият район от Окръг 12, който всички наричат Пласта, обикновено гъмжи от работници във въглищните мини, на път за сутрешната работна смяна. Прегърбени мъже и жени с подути кокалчета на ръцете. Повечето от тях отдавна вече не се мъчат да изтъркат въглищния прах от изпочупените си нокти, от бръчките по изпитите си мършави лица. Но днес черните, посипани със сгурия улици са пусти. Прозорците на тумбестите сиви къщи са със спуснати капаци. Жътвата започва чак в два. Съвсем спокойно можеш и да си поспиш до късно. Ако си в състояние да спиш.
Нашата къща е почти на края на Пласта. Трябва да отмина само няколко порти, за да стигна до запуснатото поле, известно като Ливадата. Висока верижна ограда, увенчана с клупове от бодлива тел, отделя Ливадата от гората и всъщност обгръща целия Окръг 12. На теория се предполага, че по нея трябва да тече ток двайсет и четири часа в денонощието, за да възпира хищниците, живеещи в гората — глутници диви кучета, самотни пуми, мечки, които някога застрашаваха улиците ни. Но тъй като е голям късмет, ако имаме електричество дори само за по два-три часа вечер, обикновено е безопасно да я докоснеш. Дори при това положение винаги се вслушвам внимателно, за да доловя жужене, което означава, че по оградата тече ток. Точно сега тя е безмълвна като камък. Скривам се зад храстите, лягам плътно по корем и се промушвам през половинметровия отвор в оградата, който е там от години. В оградата има още няколко слаби места, но точно това е толкова близо до вкъщи, че почти винаги влизам в гората оттук.
Щом се озовавам сред дърветата, измъквам лък и колчан със стрели от един кух дънер. Електрифицирана или не, оградата успява да попречи на месоядните животни да влизат в Окръг 12. В гората те се скитат на воля, а има и допълнителни неща, за които човек да се тревожи — отровни змии, болни от бяс животни и липса на истински пътеки, по които да вървиш. Но има също и храна, ако знаеш как да я намираш. Баща ми знаеше и ме научи на някои неща, преди да бъде разкъсан на парченца от експлозия в мината. Нямаше дори какво да погребем. Тогава бях на единайсет. Пет години по-късно все още се будя и му крещя да бяга.
Макар че влизането без позволение в гората е незаконно, а за бракониерство се налагат най-сурови наказания, повечето хора биха рискували, ако имаха оръжие. Те обаче не смеят да се впуснат в такава авантюра, въоръжени само с нож. Моят лък е изключително рядка вещ, измайсторен от баща ми заедно с още няколко, които държа добре скрити в гората, внимателно увити в непромокаеми калъфи. Баща ми можеше да изкара добри пари от продажбата им, но ако властите го откриеха, щеше да бъде публично екзекутиран за подстрекателство към бунт. Повечето миротворци се правят, че не забелязват малцината от нас, които ловуват, защото и те жадуват за прясно месо също толкова, колкото и всички останали. Всъщност, те са сред най-добрите ни клиенти. Но мисълта, че някой може да въоръжава Пласта, никога не би била допусната.
Есенно време неколцина смелчаци се промъкват в гората да събират ябълки. Но винаги в близост до Ливадата. Винаги достатъчно близо, за да избягат обратно в безопасността на Окръг 12, ако възникнат неприятности. „Окръг 12. Където можеш да умреш от глад в безопасност“, промърморвам. После бързо хвърлям поглед през рамо. Дори тук, дори в тази пустош, се тревожиш, че някой може да те подслушва.
Когато бях по-малка, плашех майка си до смърт с нещата, които непрекъснато изтърсвах по адрес на Окръг 12, по адрес на хората, които управляват нашата страна, Панем, от далечния град, наречен Капитола. В края на краищата разбрах, че по този начин само ще си навлечем още неприятности. Затова се научих да си държа езика и да превръщам чертите на лицето си в маска на безразличие, за да не може никой да прочете мислите ми. Да си върша тихо работата в училище. Да водя само учтиви разговори по безобидни теми на обществения пазар. Да не обсъждам нищо повече от търговски въпроси в „Таласъма“: това е черният пазар, където си изкарвам по-голямата част от парите. Дори у дома, където не съм толкова любезна, избягвам да обсъждам чувствителни теми. Като например Жътвата, или недостига на храна, или Игрите на глада. Прим може да започне да повтаря думите и тогава какво ще стане с нас?
В гората ме чака единственият човек, пред когото не трябва да се преструвам. Гейл. Усещам как мускулите на лицето ми се отпускат, а крачките ми се ускоряват, докато се изкачвам по хълмовете към нашето място — скална издатина, от която се разкрива изглед към някаква долина. Гъсталак от боровинкови храсти я защитава от нежелани погледи. При вида на Гейл, който чака там, се усмихвам. Гейл твърди, че никога не се усмихвам, освен в гората.
— Здрасти, Катнип — казва Гейл. Истинското ми име е Катнис, но когато за пръв път му го казах, го прошепнах едва-едва. Затова на него му се счу, че съм казала „Катнип“. После, когато онзи полудял рис започна да ме следва из цялата гора с надеждата, че ще му дам храна, това стана официалният ми прякор. Накрая се наложи да убия риса, тъй като разгонваше дивеча. После малко съжалявах, защото той не беше лоша компания. Но получих прилична цена за кожата му.
— Виж какво застрелях. — Гейл вдига самун хляб със забита в него стрела, и аз се засмивам. Това е истински хляб от пекарницата, не някой от плоските, дебели самуни, които правим със зърното от дажбите си. Вземам го в ръце, измъквам стрелата и поднасям кората с пробитата в нея дупчица към носа си. Вдишвам аромата и устата ми се налива със слюнка. Хубавият хляб като този е за специални случаи.
— М-м, още е топъл — казвам. Гейл сигурно е бил в пекарницата на разсъмване и го е изтъргувал за нещо. — Колко ти излезе?
— Само една катерица. Изглежда старецът беше в сантиментално настроение тази сутрин — каза Гейл. — Дори ми пожела късмет.
— Е, днес всички се чувстваме малко по-близки, нали? — казвам, без дори да си направя труда да направя гримаса. — Прим ни е оставила бучка сирене. — Измъквам я.
При вида на това лакомство очите му светват.
— Благодаря ти, Прим. Ще си направим истинско пиршество. — Изведнъж той заговаря с акцент като от Капитола — имитира Ефи Тринкет, маниакално жизнерадостната жена, която пристига веднъж годишно по време на Жътвата, за да изчита на глас имената. — За малко да забравя! Честити Игри на глада! — Той откъсва няколко боровинки от близките храсти. — И нека шансовете… — Подхвърля ми една боровинка, която описва широка дъга.
Улавям я с уста и разкъсвам нежната повърхност със зъби. Сладко-стипчивият вкус избухва като експлозия в устата ми.
— … да бъдат винаги на ваша страна! — довършвам със съответната реплика. Трябва да се шегуваме по този въпрос, защото другата възможност е да сме обезумели от страх. Освен това, типичният за Капитола акцент е толкова превзет, че на него почти всичко звучи смешно.
Гледам как Гейл измъква ножа си и реже хляба. Би могъл да ми е брат. Права черна коса, смугла кожа: дори имаме едни и същи сиви очи. Но между нас няма роднинска връзка, поне не близка. Повечето семейства, които работят в мините, си приличат по този начин.
Ето защо майка ми и Прим, с техните светли коси и сини очи, винаги изглеждат някак не на място. Вярно е. Родителите на майка ми били част от малката търговска прослойка, която снабдява с провизии властите, миротворците и от време на време по някой клиент от Пласта. Държали аптека в по-хубавата част на Окръг 12. Тъй като почти никой не може да си позволи лекари, аптекарите са нашите лечители. Баща ми се запознал с майка ми, защото по време на ловуванията си понякога събирал лечебни растения и ги продавал в нейната аптека, за да правят от тях лекарства. Сигурно наистина го е обичала, за да напусне дома си и да го замени с Пласта. Опитвам се да не забравям това, когато виждам единствено жената, която седеше безучастно, безизразна и недостижима, докато децата й ставаха кожа и кости. Опитвам се да й простя заради баща ми. Но, да си кажа честно, не съм от онези, които прощават.
Гейл намазва филиите хляб с мекото козе сирене и внимателно поставя по едно листенце босилек върху всяка, докато аз обирам боровинките от храстите. Разполагаме се в една ниша в скалите. Оттук сме невидими, но ние виждаме ясно долината, която през лятото гъмжи от плячка — зелени растения, кореноплодни, риби, които проблясват на слънчевата светлина. Денят е великолепен, със синьо небе и лек бриз. Храната е прекрасна, сиренето се просмуква и попива в топлия хляб, а боровинките се разтапят в устата. Всичко щеше да е съвършено, ако това наистина беше празник, ако свободният ден означаваше само скитане из планините с Гейл, докато ловуваме за днешната вечеря. Но вместо това в два часа трябва да застанем на площада в очакване да съобщят имената.
— Бихме могли да го направим, нали знаеш — тихо казва Гейл.
— Кое? — питам аз.
— Да напуснем окръга. Да избягаме. Да живеем в гората. Ти и аз, двамата бихме могли да се справим — казва Гейл.
Идеята е толкова абсурдна, че не знам как да реагирам.
— Ако нямахме толкова много деца — добавя бързо той.
Те не са наши деца, разбира се. Но със същия успех можеха и да бъдат. Двете братчета на Гейл и една сестра. Прим. Може да включите в бройката и майките ни, защото как биха живели те без нас? Кой ще храни тези гърла, които винаги искат още? Дори при положение, че и двамата ловуваме всеки ден, пак има вечери, в които дивечът трябва да се разменя срещу мас, връзки за обувки или вълна, пак има нощи, в които си лягаме с къркорещи от глад стомаси.
— Не искам никога да имам деца — казвам.
— Аз бих могъл. Ако не живеех тук — отвръща Гейл.
— Но живееш — казвам, подразнена.
— Забрави — тросва се той в отговор.
Този разговор ми се струва напълно излишен. Как бих могла да изоставя Прим — единственият човек на света, когото съм сигурна, че обичам? А и Гейл е отдаден на семейството си. Не можем да заминем, така че защо да си правим труда да говорим за това? А дори и да можехме… дори и да можехме… откъде се взеха всички тези приказки за деца? Между мен и Гейл никога не е имало любовна връзка. Когато се запознахме, бях кльощава, дванайсетгодишна, и макар да беше само с две години по-голям, той вече изглеждаше като мъж. Трябваше ни дълго време дори само да се сприятелим, да спрем да спорим при всяка сделка и да започнем да си помагаме един на друг, за да избегнем неприятности.
Освен това, ако иска деца, Гейл няма никакъв проблем да си намери жена. Той е привлекателен, достатъчно силен да се справи с работата в мините и умее да ловува. От начина, по който момичетата в училище си шепнат, когато минава покрай тях, си личи, че го харесват. Това ме кара да ревнувам, но не по онази причина, за която си мислят хората. Трудно се намират добри партньори за лов.
— Какво искаш да правим? — питам аз. — Можем да отидем на лов, да ловим риба или да берем плодове, корени и треви.
— Хайде да ловим риба в езерото. Ще заложим въдиците и ще посъберем плодове и корени в гората. Ще намерим нещо хубаво за довечера — казва той.
Довечера. След Жътвата всички би трябвало да празнуват. И много хора наистина празнуват от облекчение, че децата им са били пощадени за още една година. Но поне две семейства ще спуснат капаците на прозорците си, ще заключат вратите си и ще се чудят как да оцелеят през идните мъчителни седмици.
Успяваме да се справим добре. Хищниците не ни обръщат внимание в такъв ден, когато изобилства по-лесна, по-вкусна плячка. Към обяд вече имаме десетина риби, торба зелени растения и, най-хубавото от всичко, цяла торба ягоди. Мястото, където растат, открих аз, но на Гейл му хрумна идеята да опъне телени мрежи около него, за да попречи на животните да минават оттам.
На път за вкъщи се отбиваме до „Таласъма“ — черният пазар, който действа в изоставен склад, където някога са съхранявали въглища. Когато измислиха по-ефикасна система за транспортиране на въглищата от мините направо до влаковете, „Таласъма“ постепенно превзе мястото. По това време в деня на Жътвата повечето магазини и работилници са затворени, но черният пазар все още е доста оживен. С лекота разменяме шест от рибите срещу хубав хляб, а другите две — срещу сол. Мазната Сае, кокалестата старица, която продава гореща супа от голям котел, взема половината зелени растения от ръцете ни и в замяна ни дава два големи къса парафин. Другаде бихме могли да сключим малко по-добра сделка, но се стараем да поддържаме добри отношения с Мазната Сае. Единствено на нея можем да разчитаме винаги да купува месо от диво куче. Не ловуваме нарочно тези кучета, но ако те нападнат и успееш да ликвидираш едно-две, е, месото си е месо. „Пусна ли го в супата, става говеждо“, казва Мазната Сае и намига. Никой на Пласта няма да сбърчи отвратено нос при вида на един хубав бут от диво куче, но миротворците, които идват в „Таласъма“, могат да си позволят да бъдат малко по-придирчиви.
Когато приключваме с търговията на пазара, отиваме до задната врата на къщата на кмета да продадем половината ягоди — знаем, че той особено много ги обича и ще плати толкова, колкото му поискаме. Вратата отваря дъщерята му Мадж. Тя е от моя клас в училище. Тъй като е дъщеря на кмета, бихте очаквали да е надменна и надута, но тя си е свястна. Просто е доста затворена. Като мен. Поради факта, че никоя от двете не принадлежи към определен кръг приятели, в училище доста често се оказваме заедно — обядваме заедно, седим една до друга в клас, партнираме си в спортните състезания. Рядко си говорим, което чудесно устройва и двете ни.
Днес вместо сивата училищна униформа тя носи скъпа бяла рокля, а русата й коса е вързана с розова панделка. Дрехи за Жътвата.
— Хубава рокля — казва Гейл.
Мадж го стрелва с поглед, като се опитва да разбере дали това е искрен комплимент или иронична забележка. Роклята наистина е хубава и в обикновен ден тя едва ли би я облякла. Мадж присвива устни, но после се усмихва:
— Е, ако в крайна сметка отида в Капитола, трябва да изглеждам добре, нали така?
Сега е ред на Гейл да се смути. Наистина ли го мисли? Или просто се заяжда с него? Предполагам, второто.
— Няма да отидеш в Капитола — хладно казва Гейл. Погледът му се спира върху малка, кръгла брошка, която краси роклята й. Истинско злато. Красиво изработена. Би могла да осигури хляба на едно семейство за месеци наред. — Колко пъти е включено името ти? Пет? Моето беше включено шест пъти, когато бях едва на дванайсет.
— Тя не е виновна за това — казвам.
— Не, никой не е виновен за това. Просто така стоят нещата — казва Гейл.
Лицето на Мадж е станало затворено и непроницаемо. Тя слага парите за ягодите в ръката ми:
— Късмет, Катнис.
— И на теб също — казвам аз и вратата се затваря.
Вървим мълчаливо към Пласта. Не ми беше приятно, че Гейл се заяде с Мадж, макар че е прав, разбира се. Системата на Жътвата е несправедлива и върху бедните се стоварва най-лошото от нея. Добиваш право да бъдеш включен в Жътвата в деня, в който навършиш дванайсет. През тази година името ти се вписва веднъж. На тринайсет години — два пъти. И тъй нататък, и тъй нататък, докато навършиш осемнайсет — последната година, в която имаш право на участие, когато името ти влиза в урната с жребия седем пъти. Това важи за всеки гражданин във всичките дванайсет окръга в цялата държава Панем.
Ето я обаче уловката. Да кажем, че сте бедни и гладуващи, каквито бяхме ние. Ако решите да добавите името си повече пъти, получавате тесери. Срещу всяка тесера ви дават оскъден годишен запас от зърно и олио за един човек. Може да правите това и за всеки от членовете на семейството си. И така, на дванайсетгодишна възраст моето име беше включено четири пъти. Веднъж — защото трябваше, и три пъти — заради тесери в замяна на дажби от зърно и олио за мен, за Прим и за майка ми. И така през всяка година, в която се налагаше да го правя. А броят на вписванията се натрупва. Затова сега, на шестнайсетгодишна възраст, името ми ще бъде вписано в Жътвата двайсет пъти. Името на Гейл, който е на осемнайсет и от седем години помага за изхранването или изхранва сам петчленно семейство, ще е включено четирийсет и два пъти.
Лесно ще разберете защо някой като Мадж, която никога не е била изложена на риска да има нужда от тесери, може да предизвика раздразнението му. Шансът името й да бъде изтеглено е много малък в сравнение с нашия, на жителите на Пласта. Не невъзможен, но малък. И въпреки че правилата са въведени от Капитола, а не от окръзите, и със сигурност не от семейството на Мадж, трудно е да не негодуваш срещу онези, на които не им се налага да вземат тесери срещу подпис.
Гейл знае, че гневът му към Мадж е погрешно насочен. В други дни, дълбоко в гората, съм го слушала да говори високопарно и гневно за това как тесерите са просто още едно средство за причиняване на страдания в нашия окръг. Начин да насаждат омраза между умиращите от глад работници в Пласта и онези, които обикновено могат да разчитат на вечеря, и по този начин да са сигурни, че никога няма да си имаме доверие.
— В полза на Капитола е да насажда разделение помежду ни — може би щеше да каже той, ако нямаше да го чуе никой друг, освен мен. Ако не беше денят на Жътвата. Ако едно момиче със златна брошка и без тесери не беше казало нещо, което, сигурна съм, смяташе за безобидна забележка.
Докато вървим, хвърлям бърз поглед към лицето на Гейл, все още гневен под каменното си изражение. Яростните му избухвания ми се струват безсмислени, макар никога да не го казвам. Не че не съм съгласна с него: съгласна съм. Но каква полза има да крещиш по адрес на Капитола насред гората? Това не променя нищо. Не прави нещата справедливи. Не пълни стомасите ни. Само стряска дивеча наоколо и го разгонва. Въпреки това го оставям да крещи. По-добре да го прави в гората, отколкото в Окръга.
С Гейл си разделяме плячката, като оставяме по две риби, два самуна хубав хляб, зелени растения, килограм ягоди, сол, парафин и по малко пари за всеки.
— Ще се видим на площада — казвам аз.
— Облечи си нещо хубаво — отговаря той с равен тон.
Вкъщи откривам, че майка ми и сестра ми са готови за тръгване. Майка ми носи хубава рокля от дните си в аптеката. Прим е облечена в дрехите, които носех за първата си Жътва — пола и блуза с жабо. Малко са й големи, но майка ми ги е прикрепила с карфици. Въпреки това блузата й постоянно се изважда от полата.
Очаква ме вана с топла вода. Изстъргвам мръсотията и потта, натрупани в гората, и дори си измивам косата. За моя изненада, майка ми е извадила за мен една от своите прекрасни рокли — мека синя дреха и обувки в тон с нея.
— Сигурна ли си? — питам аз. Опитвам се да превъзмогна навика си да отхвърлям предложения за помощ от нея. За известно време й бях толкова сърдита, че не й позволявах да прави нищо за мен. А това е нещо специално. Дрехите й от миналото са й много скъпи.
— Разбира се. Хайде също и да ти вдигнем косата — казва тя. Оставям я да изсуши косата ми с кърпа, да я сплете и да я вдигне високо на главата ми. Едва успявам да се позная в напуканото огледало, облегнато на стената.
— Изглеждаш красива — обажда се сподавено Прим.
— И изобщо не приличам на себе си — казвам аз. Прегръщам я, защото знам, че тези следващи няколко часа ще бъдат ужасни за нея. Тя е във възможно най-голяма безопасност, защото името й е било включено само веднъж. Не й позволявах да взема никакви тесери. Но тя се тревожи за мен. Че немислимото може да се случи.
Закрилям Прим по всеки възможен начин, но съм безсилна срещу Жътвата. Мъката, която ме обзема винаги, когато тя изпитва болка, се надига в гърдите ми и заплашва да проличи на лицето ми. Забелязвам, че блузата й пак се е измъкнала от полата отзад, и се насилвам да остана спокойна.
— Подпъхни си опашката, патенце — казвам, като приглаждам отново блузата, за да я наместя.
Прим се изкикотва и ми отправя едно леко: „Кряк“.
— Ти си „кряк“ — казвам с чистосърдечен безгрижен смях. Така, както само Прим може да ме накара да се засмея. — Хайде, идвай да ядем — казвам и бързо я целувам по темето.
Рибата и зелените растения вече се варят на яхния, но това ще е за вечеря. Решаваме да запазим ягодите и хляба от пекарницата за яденето тази вечер — за да го направим специално, така казваме. Вместо това пием прясно мляко от козата на Прим, Лейди, и ядем твърдия хляб, приготвен от полученото срещу тесерите зърно, макар че и без друго никой няма кой знае какъв апетит.
В един часа се отправяме към площада. Присъствието е задължително, освен ако не си на смъртно легло. Тази вечер представители на властите ще обикалят да проверят дали случаят е такъв. Ако не е, отиваш в затвора.
Толкова по-зле, всъщност, че провеждат Жътвата на площада — едно от малкото места в Окръг 12, които понякога са приятни. Площадът е заобиколен от магазини, а през пазарните дни, когато всеки може да предлага стоката си, особено ако времето е хубаво, настроението е направо празнично. Но днес, въпреки ярките знамена, окачени по сградите, витае мрачна атмосфера. Снимачните екипи с камерите, накацали като мишелови по покривите, само допълват ефекта.
Хората мълчаливо влизат един по един и се регистрират. Жътвата е добра възможност за Капитола да води сметка и за броя на населението. Децата на възраст между дванайсет и осемнайсет години се събират в преградени с въжета участъци и се нареждат по възраст: най-големите — отпред, малките, като Прим, по-назад. Близките им стоят край въжетата и се държат здраво за ръце. Но не липсват и такива, които нямат любим човек, чиято съдба е застрашена, или вече им е все едно. Те се разхождат из тълпата и събират залози за двете деца, чиито имена ще бъдат изтеглени. Може да се залага на каква възраст ще бъдат, дали ще са от Пласта или деца на търговци, дали ще издържат и няма да се разплачат. Повечето хора отказват да си имат работа с мошениците, но много, много предпазливо. Същите тези лица са склонни да действат като доносници, а кой не е нарушавал закона? Мен всеки ден има основание да ме застрелят за бракониерство, но ме спасява апетитът на хората, чието задължение е да следят за това. Не всеки може да се похвали със същото.
Във всеки случай, двамата с Гейл сме съгласни, че ако трябва да избираме дали да умрем от глад или от куршум в главата, куршумът ще е много по-бърз.
Пристигат все повече хора и пространството става все по-тясно и клаустрофобично. Площадът е доста голям, но не достатъчно, за да побере наброяващото около осемдесет хиляди души население на Окръг 12. Закъснелите биват насочвани към близките улици, където могат да наблюдават събитието на екрани, тъй като то се излъчва на живо по телевизията в цялата страна.
Озовавам се сред група шестнайсетгодишни момчета и момичета от Пласта. Всички си разменяме кратки кимвания, после съсредоточаваме вниманието си върху временната сцена, издигната пред съда. На нея има три стола, подиум и две големи стъклени сфери, една за момчетата и една за момичетата. Взирам се в късчетата хартия в сферата с имената на момичетата. Върху двайсет от тях внимателно е изписано на ръка „Катнис Евърдийн“.
Бащата на Мадж, кметът Ъндърси, който е висок, оплешивяващ мъж, и Ефи Тринкет, придружителката на избраниците от Окръг 12, която току-що е пристигнала от Капитола със стряскащата си широка бяла усмивка, розовееща коса и яркозелен костюм, заемат два от трите стола. Прошепват си нещо един на друг и после разтревожено поглеждат към празния стол.
Точно когато градският часовник удря два, кметът се качва на подиума и започва да чете. Всяка година се повтаря едно и също. Той разказва за историята на Панем, страната, издигнала се от пепелищата на място, някога наречено Северна Америка. Изброява бедствията, бурите, пожарите, нахлуващите морета, погълнали толкова голяма част от сушата, жестоката война за малкото останали средства за препитание. В резултат се появила държавата Панем — с бляскавата си столица Капитол и тринайсетте окръга, която донесла мир и преуспяване на своите граждани. После настъпили Тъмните дни — бунтът на окръзите срещу Капитола. Дванайсет окръга били победени, тринайсетият — изтрит от лицето на земята. С Договора на измяната влезли в сила нови закони, които да гарантират мира, а като ежегодно напомняне, че Тъмните дни не бива да се повторят никога вече, били въведени и Игрите на глада.
Правилата на Игрите на глада са прости. Като наказание за бунта, всеки от дванайсетте окръга трябва да предостави по едно момиче и едно момче, наречени трибути, като участници в игрите. Двайсет и четиримата трибути са затворени на огромна открита арена, където може да има всичко — от изгарящо гореща пустиня до замръзнала гола пустош. В продължение на няколко седмици състезателите трябва да се бият до смърт. Последният оцелял трибут става победител в Игрите.
Да взема децата от нашите окръзи, да ги заставя да се избиват взаимно, докато ние гледаме — това е начинът на управниците в Капитола да ни напомнят колко изцяло зависим от милостта им. Колко малък шанс имаме да оцелеем след още един бунт. Без значение с какви думи си служат, истинското послание е ясно: „Вижте как вземаме децата ви и ги принасяме в жертва, а вие не можете да направите нищо. Дори само пръст да повдигнете, ще ви унищожим до последния човек. Точно както стана в Окръг 13.“
За да направят преживяването както мъчително, така и унизително, в Капитола искат от нас да се отнасяме към Игрите на глада като към празненство — спортно събитие, което изправя всеки окръг срещу другите. Последният оцелял трибут получава лесен и безгрижен живот, когато се прибере у дома, а окръгът, от който идва, е обсипван с награди, в голямата си част състоящи се от храна. През цялата година столицата подарява на победилия окръг зърно и олио и дори деликатеси като захар, докато ние останалите се борим с глада.
— Това е време както за благодарност, така и за покаяние — напевно реди кметът.
След това прочита списъка с предишните победители от Окръг 12. За седемдесет и четири години сме имали точно двама. Само единият е още жив. Хеймич Абърнети, шкембест мъж на средна възраст, който точно в този момент се появява, подвиква нещо неразбираемо, излиза със залитане на сцената и се стоварва на третия стол. Пиян е. Много. Тълпата отвръща със символични аплодисменти, но той е объркан и се опитва да сграбчи Ефи Тринкет в силна прегръдка, която тя едва успява да избегне.
Кметът изглежда притеснен. Тъй като всичко това се предава по телевизията, точно в момента Окръг 12 е за посмешище на цял Панем, и той го знае. Бързо се опитва да привлече вниманието обратно към Жътвата, като представя Ефи Тринкет.
Бодра и кипяща от енергия, както винаги, Ефи Тринкет изприпква до подиума и произнася дежурната си реплика:
— Честити Игри на глада! И нека шансовете да са винаги на ваша страна! — Розовата й коса сигурно е перука, защото след сблъсъка с Хеймич къдриците й са се изместили малко встрани. Известно време тя говори за това каква чест е да бъде там, макар на всички да им е известно, че просто копнее да я повишат и да я изпратят в по-хубав окръг, където има истински победители, а не пияници, които те излагат пред цялата страна.
През тълпата забелязвам Гейл, който отвръща на погледа ми с едва доловима усмивка. В сравнение с досегашните Жътви, сега поне се случва нещо забавно. Но внезапно ме обзема тревога за Гейл — в онази голяма сфера името му е пуснато четирийсет и два пъти и шансовете не са на негова страна. За разлика от много други момчета. А може би той си мисли същото за мен, защото лицето му става мрачно и отвръща поглед. Иска ми се да можех да му прошепна: „Но все пак там има хиляди листчета“.
Време е за тегленето на жребия. Ефи Тринкет казва, както винаги: „Първо дамите!“, и се насочва към стъклената сфера с имената на момичетата. Бръква вътре, заравя ръка дълбоко в сферата и измъква късче хартия. Тълпата дружно си поема дъх, после става толкова тихо, че игла да падне, ще се чуе, а на мен ми се повдига и отчаяно се надявам, че не съм аз, че не съм аз, че не съм аз.
Ефи Тринкет пак се връща на подиума, разгъва листчето и прочита името с ясен глас. И това не съм аз.
Примроуз Евърдийн е.
Веднъж, докато седях скрита сред клоните на едно дърво и чаках неподвижно да мине някакъв дивеч, задрямах и паднах от цели три метра височина, като се приземих по гръб. Струваше ми се, че ударът е изкарал целия въздух от белите ми дробове — лежах и се мъчех да вдишам, да издишам, да направя каквото и да е.
Точно така се чувствам сега — опитвам се да си спомня как да дишам, загубила съм способността да говоря и съм напълно зашеметена, а в главата ми се върти само това име. Някой стиска здраво ръката ми — някакво момче от Пласта — и за момент си помислям, че може би съм започнала да падам и той ме е задържал.
Сигурно има някаква грешка. Не е възможно това да е истина. Та Прим беше само едно листче, едно от хиляди! Вероятността да изтеглят нейното име беше толкова малка, че изобщо не се притеснявах за нея. Нима не бях направила всичко — аз взимах тесерите, а на нея никога не й позволих? Едно листче. Едно сред хиляди. Шансът беше изцяло на нейна страна. Но се оказа, че това няма значение.
Някъде отдалече чувам как тълпата мърмори недоволно, както винаги, когато изберат дванайсетгодишно дете, защото никой не смята това за честно. А после я виждам: със смъртнобледо лице, от което се е отдръпнала цялата кръв, с ръце, стиснати в юмруци край тялото, как върви с вдървени, ситни стъпки към сцената, как ме отминава — виждам също, че задният край на блузата й се е измъкнал и виси навън над полата. Именно тази подробност, неприбраната в полата блуза, оформяща патешка опашка, ме кара да се опомня.
— Прим! — От гърлото ми се изтръгва сподавен вик и мускулите ми отново се раздвижват. — Прим! — Не се налага да си проправям път със сила през тълпата. Другите деца незабавно отстъпват и теренът пред мен е чист. Настигам Прим точно когато се готви да се изкачи по стъпалата. С едно широко движение на ръката я изтиквам зад гърба си.
— Явявам се като доброволец! — изричам задъхано. — Предлагам се доброволно като трибут!
На сцената настъпва известно объркване. Окръг 12 не е имал доброволец от десетилетия и протоколът вече е доста позабравен. Правилото гласи, че щом името на даден трибут бъде изтеглено от сферата, друго имащо право на участие момче, ако изтегленото име е на момче, или момиче, ако е име на момиче, може да излезе и да заеме мястото му. В някои окръзи, където спечелването на Жътвата е такава голяма чест, че хората изгарят от желание да рискуват живота си, процедурата около доброволците е сложна. Но в Окръг 12, където думата трибут е до голяма степен синоним на труп, доброволците са почти на изчезване.
— Прекрасно! — възкликва Ефи Тринкет. — Мисля обаче, че има една малка подробност — първо представяме победителя в Жътвата и след това питаме за доброволци, и ако не се намерят такива, тогава ние, хм… — тя не довършва, защото я обзема несигурност.
— Какво значение има? — казва кметът. Той ме гледа с болезнено изражение на лицето. Не ме познава истински, но като че ли смътно се сеща коя съм. Аз съм момичето, което носи ягодите. Момичето, с което понякога дъщеря му може би разговаря. Момичето, което преди пет години стоеше сгушено заедно с майка си и сестра си, докато той я удостояваше, нея, най-голямото дете, с почетен медал за храброст. Медал за баща й, изпепелен от експлозия в мините. Дали си спомня? — Какво значение има? — повтаря той хрипливо. — Нека излезе напред.
Прим пищи истерично зад гърба ми. Обвила е кльощавите си ръце около мен като менгеме.
— Не, Катнис! Не! Няма да отидеш!
— Пусни ме, Прим — казвам рязко, защото това ме разстройва, а не искам да плача. Когато излъчат по телевизията записа на Жътвата тази вечер, всички ще видят сълзите ми и ще бъда набелязана като лесна мишена. Слабачка. Няма да доставя на никого това удоволствие. — Пусни ме!
Усещам как някой я издърпва от гърба ми. Обръщам се и виждам, че Гейл е повдигнал Прим от земята и тя се мята диво в ръцете му.
— Качи се на сцената, Катнис — казва той с глас, който се мъчи да запази спокоен, а след това понася Прим нататък към майка ми. Придавам си твърдост и се качвам по стъпалата.
— Добре, браво! — възкликва възторжено Ефи Тринкет. — Това е духът на Игрите! — Доволна е, че най-после има окръг, в който става нещо интересно. — Как се казваш?
Преглъщам с усилие:
— Катнис Евърдийн — казвам.
— Залагам си копчетата, че това беше сестра ти. Не искаме тя да отмъкне цялата слава, нали? Хайде, всички! Да поздравим с бурни аплодисменти най-новия ни трибут! — пропява Ефи Тринкет.
За огромна чест на хората от Окръг 12 никой не ръкопляска. Дори онези, които държат листчета със залози, онези, на които обикновено не им пука. Може би защото ме познават от „Таласъма“ или са познавали баща ми, или са срещали Прим, която никой не може да не обикне. Така че вместо да приемам аплодисменти, стоя на сцената, без да помръдна, докато те участват в най-дръзката проява на протест, която успяват да демонстрират. Мълчание. Което казва: не сме съгласни. Не одобряваме. Всичко това е лошо.
После се случва нещо неочаквано. Поне аз не го очаквам, защото не мисля за Окръг 12 като за място, където ме обичат. Но е настъпила промяна, откакто излязох на сцената, за да заема мястото на Прим, и сега, изглежда, съм им станала скъпа. Отначало един човек, после втори, после почти всички в тълпата докосват устни с трите пръста на лявата ръка и ги протягат към мен. Това е стар и рядко използван жест, типичен за нашия окръг — понякога може да се види на погребение. Означава благодарност, означава възхищение, означава сбогуване с някой, когото обичаш.
Сега наистина има опасност да се разплача, но за щастие Хеймич избира точно този момент да прекоси със залитане сцената, за да ме поздрави.
— Погледнете я! Погледнете това момиче! — провиква се той, като мята ръка около раменете ми. Изненадващо силен е за такава развалина. — Харесвам я! — Дъхът му вони на алкохол и отдавна не се е къпал. — Много… — Известно време не може да се сети за думата. — Кураж! — заявява той тържествуващо. — Повече от вас! — той ме пуска и се запътва към предния край на сцената. — Повече от вас! — изкрещява той, като сочи право в една камера.
Дали се обръща към публиката или е толкова пиян, че е възможно наистина да се подиграва на Капитола? Никога няма да разбера, защото точно когато отваря уста да продължи, Хеймич изведнъж пада от сцената и се стоварва на земята в безсъзнание.
Отвратителен е, но аз съм му благодарна. Тъй като всички камери са се съсредоточили с удоволствие върху него, имам точно достатъчно време да изпусна лекия, задавен звук, заседнал в гърлото ми, и да се овладея. Стискам ръце зад гърба си и се взирам в далечината. Виждам хълмовете, по които се изкачвах тази сутрин с Гейл. За миг с копнеж се сещам за нещо… за идеята да напуснем окръга… да живеем в гората… но знам, че бях права да не избягам. Защото кой друг би пожелал доброволно да заеме мястото на Прим?
Отнасят Хеймич на носилка, а Ефи Тринкет се опитва отново да задвижи нещата.
— Какъв вълнуващ ден! — чурулика тя и в същото време се опитва да оправи перуката си, която се е килнала силно надясно. — Но тепърва предстоят още вълнения! Време е да изберем нашия трибут сред момчетата! — Явно с надеждата да овладее усложнената ситуация с косата си, тя слага едната си ръка на главата, отправя се към сферата, в която са имената на момчетата, и грабва първото попаднало й листче. Връща се на подиума със светкавична бързина и още преди да имам време да си пожелая Гейл да е в безопасност, тя вече чете името: — Пийта Меларк!
Пийта Меларк!
О, не, мисля си аз. Не и той. Защото това име ми е известно, макар никога да не съм говорила директно с притежателя му. Пийта Меларк.
Не, днес шансовете не са на моя страна.
Гледам го как тръгва към сцената. Среден ръст, яко телосложение, пепеливо руса коса, която се спуска на вълни по челото му. Шокът от момента проличава върху лицето му, вижда се как се мъчи да запази спокойствие, да не показва никакви емоции, но в сините му очи се чете тревогата, която толкова често съм виждала в плячката. И все пак той се качва с твърда стъпка на сцената и заема мястото си.
Ефи Тринкет пита дали има доброволци, но никой не излиза напред. Знам, че той има двама по-големи братя, виждала съм ги в пекарницата, но единият вероятно вече е твърде голям да се яви като доброволец, а другият не иска. Това е нормална ситуация. За повечето хора в деня на Жътвата семейната преданост стига само дотам. Моята постъпка е крайно необикновена.
Кметът започва да чете дългия, скучен Договор на измяната, както прави всяка година в този момент — задължително е, — но аз не чувам нито дума.
Защо точно той?, мисля си. После почвам да се самоубеждавам, че това няма значение. Двамата с Пийта Меларк не сме приятели. Дори не сме съседи. Не разговаряме. Единственото ни истинско общуване се случи преди години. Той сигурно е забравил. Аз обаче не съм и знам, че никога няма да го забравя…
Беше през най-лошия период. Баща ми беше загинал при инцидента в мината три месеца преди това, през един незапомнено студен януари. Бях излязла от вцепенението след загубата му и сега болката ме връхлиташе изневиделица, при което се превивах на две, а тялото ми се разтърсваше от ридания. Къде си?, крещях мислено. Къде отиде? Разбира се, никога нямаше отговор.
От окръга ни бяха дали малка сума пари като обезщетение за смъртта му, колкото да ни стигнат за един месец траур, като се очакваше, че през това време майка ми ще си намери работа. Само че тя не си намери. Не правеше нищо друго, освен да седи подпряна с възглавници на един стол или, по-често, сгушена под одеялата на леглото си, с очи, приковани върху някаква точка в далечината. От време на време се размърдваше и ставаше, сякаш подтиквана от някаква неотложна цел, само за да рухне отново, мълчалива и неподвижна. Изглежда, че никакви молби от страна на Прим не й действаха.
Бях ужасена. Сега предполагам, че майка ми е била затворена в някакъв тъмен, печален свят, но по онова време знаех единствено, че съм загубила не само баща си, но и нея. На единайсет години, докато Прим беше едва на седем, поех ролята на глава на семейството. Нямах избор. Купувах храна от пазара, приготвях я възможно най-добре и постоянно се мъчех да поддържам Прим и самата себе си в добър вид. Защото ако се беше разбрало, че майка ми вече не може да се грижи за нас, окръгът щеше да ни вземе от нея и да ни настани в общинския дом. Виждала съм в училище децата от този дом. Тъгата, следите от гневни ръце по лицата им, безнадеждността, от която раменете им се бяха прегърбили — никога не бих могла да позволя това да се случи на Прим. Сладката, мъничка Прим, която плачеше, когато аз плачех, преди дори да е разбрала причината; която сресваше и сплиташе косата на майка ми, преди да тръгнем за училище; която все още лъскаше огледалото за бръснене на баща ми всяка вечер, защото той мразеше слоя въглищен прах, който се стелеше върху всичко на Пласта. Общинският дом щеше да я смачка като дървеница. Затова пазех тежкото ни положение в тайна.
Но парите свършиха и ние бавно умирахме от гладна смърт. Няма друг начин да го кажа. Непрекъснато си повтарях, че ако мога да издържа до май, само до осми май, ще навърша дванайсет и ще мога да получавам тесери срещу подпис и да се сдобивам със скъпоценното зърно и олио за изхранването ни. Само че оставаха още няколко седмици. Дотогава като нищо можехме вече да сме мъртви.
Гладната смърт не е необичайна съдба в Окръг 12. Кой ли не е виждал жертвите? Възрастни хора, които не могат да работят. Деца от някое семейство с твърде много гърла за изхранване. Пострадали в мините. Залитащи по улиците. И някой ден се натъкваш на тях, подпрени неподвижно на някоя стена или паднали в Ливадата, чуваш воплите от някоя къща, а после миротворците пристигат да приберат трупа. Гладуването никога не е официалната причина за смъртта. Причината е грип, или измръзване, или пневмония. Но това не заблуждава никого.
В онзи следобед, когато се сблъсках с Пийта Меларк, дъждът валеше на безжалостни леденостудени струи. Бях ходила в града, за да се опитам да разменя няколко овехтели бебешки дрешки на Прим на свободния пазар, но нямаше купувачи. Макар няколко пъти да бях ходила в „Таласъма“ с баща ми, бях прекалено уплашена и не посмях да вляза в това пълно с груби и недодялани мъже място сама. Дъждът се беше просмукал през ловното яке на баща ми и бях премръзнала до кости. От три дни не бяхме слагали в уста нищо друго освен няколко стари изсушени ментови листенца, които намерих на дъното на шкафа и сварих във вода. Когато пазарът затвори, вече треперех толкова силно, че изпуснах вързопа с бебешките дрешки в една кална локва. Не го вдигнах от страх, че ще падна и няма да мога да се изправя отново на крака. А и никой не искаше тези дрехи.
Не можех да се прибера вкъщи. Защото вкъщи беше майка ми с безжизнени очи и сестричката ми с хлътнали бузи и напукани устни. Не можех да вляза в онази стая с пушливия огън от влажните клони, които бях събрала от края на гората, след като въглищата свършиха, с празни ръце и без никаква надежда.
Когато дойдох на себе си, вървях с препъване по кална уличка зад магазините, които обслужват най-заможните граждани. Търговците живеят над магазините си, така че на практика се намирах в задните им дворове. Спомням си очертанията на градинските лехи, все още незасадени за пролетта, една-две кози в кошара, едно мокро до кости, завързано за стълб куче, свило се примирено в боклука.
В Окръг 12 всички форми на кражба са забранени. Наказват се със смърт. Мина ми през ума обаче, че може да има нещо в кофите за смет, а те бяха лесна плячка. Може би някой кокал в кофата за боклук на месаря или изгнили зеленчуци в тази на бакалина, нещо, което единствено семейството ми беше достатъчно отчаяно да изяде. За нещастие, кофите току-що бяха изпразнени.
Когато минах покрай хлебарницата, мирисът на пресен хляб беше толкова неустоим, че ми се зави свят. Пещите бяха отзад, а от отворената врата на кухнята се разливаше златна светлина. Стоях хипнотизирана от топлината и приятната миризма, докато се намеси дъждът, който прокара леденостудените си пръсти надолу по гърба ми и ме принуди да се върна към действителността. Повдигнах капака на кофата за смет на хлебаря и открих, че е напълно, отчайващо празна.
Внезапно някой се развика — вдигнах поглед и видях жената на хлебаря. Крещеше ми да се махам, заплашваше ме, че ще повика миротворците и се оплакваше колко й е втръснало тези зверчета от Пласта да ровят из боклука й. Думите бяха груби, а аз нямаше с какво да се оправдая. Внимателно сложих капака на мястото му и се обърнах да си вървя, когато го забелязах — момче с руса коса, което надничаше зад гърба на майка си. Бях го виждала в училище. Беше в моя клас, но не му знаех името. Движеше се в компанията на децата от града, така че откъде можех да знам? Майка му се прибра в пекарницата, като продължаваше да мърмори, но той сигурно беше останал да ме наблюдава, докато минах зад кочината на прасето им и се облегнах на едно старо ябълково дърво. Най-после наистина бях осъзнала, че нямам нищо, което да занеса у дома. Коленете ми се подкосиха и се свлякох надолу по ствола на ябълковото дърво чак до корените му. Това беше прекалено. Беше ми много лошо, бях много слаба и уморена, о, толкова уморена. Нека да повикат миротворците и да ни отведат в общинския дом, помислих си. Или, още по-добре, нека да умра още тук в дъжда.
В хлебарницата се чу врява, жената отново се разкрещя, последва звук от удар и смътно се запитах какво ли става. Чух как някой шляпа през калта към мен и си помислих: Това е тя. Идва да ме изгони с тояга. Но не беше тя. Беше момчето. В ръцете си носеше два големи самуна хляб, които сигурно бяха паднали в огъня, защото кората им беше прегоряла до черно.
Майка му крещеше:
— Защо не ги дадеш на прасето, глупаво същество такова! Никой свестен човек няма да купи прегорял хляб!
Той започна да къса големи парчета от прегорените части и да ги хвърля в хранилката. В този момент звънчето на предната врата на пекарницата дрънна и майката изчезна да обслужи някакъв клиент.
Момчето нито веднъж не погледна към мен, но аз го наблюдавах. Заради хляба, заради червения белег, който се открояваше на скулата му. С какво ли го беше ударила? Родителите ни никога не ни биеха. Не можех дори да си го представя. Момчето погледна назад към пекарницата, сякаш за да се увери, че хоризонтът е чист, после насочи вниманието си пак към прасето и в същото време хвърли единия хляб към мен. После хвърли и втория, зашляпа обратно към пекарницата и затвори здраво кухненската врата зад гърба си.
Взирах се невярващо в самуните. Бяха си съвсем добри, всъщност идеални, с изключение на прегорените места. Наистина ли искаше да ми ги даде? Сигурно. Защото те бяха там, в краката ми. Преди някой да успее да стане свидетел на случилото се, пъхнах хлябовете под ризата, загърнах се плътно с ловджийското яке и бързо се отдалечих. Топлината на хляба изгаряше кожата ми, но го стиснах още по-силно, сякаш се вкопчвах в самия живот.
Когато стигнах вкъщи, хлябовете вече бяха поизстинали, но отвътре бяха още топли. Оставих ги на масата и Прим веднага посегна да си откъсне едно парче, но аз я помолих да седне, с мъка накарах майка ми да дойде при нас на масата и налях топъл чай. Изстъргах чернилката и нарязах хляба на филии. Изядохме цял хляб, филия по филия. Беше хубав вкусен хляб, с пълнеж от стафиди и ядки.
Сложих дрехите си да съхнат до огъня, добрах се до леглото и потънах в сън без сънища. Едва на другата сутрин ми хрумна, че момчето може да е изгорило хляба нарочно. Може би беше изпуснало хляба в пещта, въпреки че е съзнавало, че ще си навлече наказание, а после ми ги беше донесло. Но прогоних тази мисъл. Сигурно е било случайност. Защо би го сторил? Та той дори не ме познаваше. И все пак, дори само това, че ми хвърли хляба, беше огромна добрина, и ако го хванеха, със сигурност щяха да го набият. Не можех да си обясня действията му.
Закусихме с филии хляб и тръгнахме за училище. Сякаш пролетта бе настъпила през нощта. Топъл сладък въздух. Пухкави облаци. В училище минах покрай момчето в коридора: бузата му беше подпухнала, а окото му — посиняло. Беше с приятелите си и не показа с нищо, че ме е познал. Но когато същия следобед взех Прим и се отправих към къщи, забелязах, че ме гледа от другата страна на училищния двор. Очите ни се срещнаха само за секунда, после той извърна глава. Смутена, сведох поглед и тогава го видях. Първото глухарче за годината. В ума ми се пробуди спомен. Спомних си за часовете, прекарани с баща ми в гората, и разбрах как ще оцелеем.
И до ден-днешен съм сигурна, че има някаква връзка между това момче, Пийта Меларк, хляба, който ми даде надежда, и глухарчето, което ми напомни, че не съм обречена. И неведнъж се обръщах в училищния коридор и го улавях, че ме гледа, и после бързо отвръща поглед. Усещам, че му дължа нещо, а мразя да дължа нещо на някого. Може би ако в подходящ момент му бях благодарила, сега нямаше да се разкъсвам от противоречия. Неведнъж си мислех за това, но сякаш никога не се появи подходяща възможност. И вече никога нямаше да се появи. Защото ще ни изпратят на арената, за да се бием до смърт. По какъв начин бих могла да изразя благодарността си към него там? Едва ли ще прозвучи искрено, ако в същото време се мъча да му прережа гърлото.
Кметът приключва с мрачния Договор за измяната и прави знак на двама ни с Пийта да си стиснем ръцете. Неговите са твърди и топли като онези хлябове. Пийта ме поглежда право в очите и стиска ръката ми така, сякаш иска да ми вдъхне кураж. Може би е просто нервен спазъм.
Обръщаме се, за да застанем с лице към множеството, докато звучи химнът на Панем.
Е, хубаво, мисля си аз. Ще бъдем двайсет и четири души. Има голяма вероятност някой друг да го убие преди мен.
Разбира се, напоследък на вероятностите не може много да се разчита.
В мига, в който химнът свършва, ни задържат. Нямам предвид, че ни слагат белезници или нещо подобно, но една група миротворци ни отвежда към входната врата на Сградата на справедливостта. Може би в миналото трибути са правили опити за бягство. Аз обаче никога не съм виждала това да се случва.
Влизаме, вкарват ме в една стая и ме оставят сама. Никога не съм попадала в толкова луксозно място — има дебели, плътни килими, кадифено канапе и кресла. Разпознавам кадифето, защото майка ми има рокля с яка от такъв плат. Сядам на канапето, не мога да се сдържа и няколко пъти прокарвам пръсти по тъканта. Действа ми успокоително, докато се мъча да се подготвя за следващия един час. Времето, отпуснато на трибутите, за да се сбогуват с близките си. Не мога да си позволя да се разстроя, да изляза от тази стая с подпухнали очи и зачервен нос. Няма такъв вариант. На гарата ще има още камери.
Първи идват сестра ми и майка ми. Протягам ръце към Прим и тя се покатерва на скута ми, обвива ръце около врата ми и притиска глава към рамото ми, точно както правеше, когато беше още невръстно, едва проходило дете. Майка ми сяда до мен и ни прегръща. В продължение на няколко минути не говорим нищо. После започвам да им изреждам всички неща, които не трябва да забравят да правят сега, когато няма да съм там, за да ги правя вместо тях.
Прим не бива да взема никакви тесери. Ако са внимателни, могат да преживяват от продажбата на козето мляко и сиренето на Прим или от малката аптека, която сега майка ми държи, за да помага на хората от Пласта. Гейл ще й носи билките, които тя не може да отглежда сама, но трябва да му ги описва много подробно, защото той не ги познава така добре, както аз. Освен това той ще им носи дивеч — двамата се договорихме за това преди около година — и вероятно няма да иска нищо в замяна, но е добре да му се отблагодаряват, като му дават нещо, например прясно мляко или лекарства.
Няма смисъл да уговарям Прим да се учи да ловува. Няколко пъти се мъчих да я науча и беше истинска катастрофа. Гората я ужасяваше, а всеки път, когато застрелвах нещо, тя се разплакваше и започваше да ме убеждава, че може би ще успеем да спасим животното, ако го занесем вкъщи достатъчно бързо. С козата обаче се справя добре, ето защо се съсредоточавам върху това.
Когато свършвам с указанията за горивото, размяната на продукти и ходенето на училище, се обръщам към майка ми и хващам здраво ръката й.
— Чуй ме. Слушаш ли ме? — Тя кимва, разтревожена от настойчивостта ми. Сигурно знае какво ще последва. — Не можеш да се оттеглиш отново — казвам аз.
Майка ми свежда очи към пода.
— Знам. Няма. Не можех да се преборя със себе си…
— Е, този път трябва да се пребориш. Не можеш да се затвориш и да оставиш Прим сама. Сега мен ме няма, за да поддържам двете ви живи. Няма значение какво се случва. Какво виждаш на екрана. Трябва да ми обещаеш, че ще се пребориш с това! — Усещам, че крещя. В гласа ми се съдържа целият гняв, целият страх, който изпитах, когато ни изостави.
Тя издърпва ръка от хватката ми и този път самата тя изпада в гняв:
— Бях болна. Можех да се излекувам, ако имах лекарството, което имам сега.
Тази история за боледуването й може и да е вярна. Оттогава съм я виждала да връща към живота хора, парализирани от скръб. Може би това наистина е болест, но болест, която не можем да си позволим.
— Тогава взимай лекарството. И се грижи за нея! — казвам аз.
— С мен всичко ще е наред, Катнис — обажда се Прим, като обгръща здраво лицето ми в двете си ръце. — Но ти също трябва да внимаваш. Ти си толкова бърза и смела. Може би можеш да победиш.
Не мога да победя. Прим сигурно знае това в сърцето си. Състезанието ще бъде далеч над моите възможности. Деца от по-заможни окръзи, където победата е огромна чест, които цял живот са били обучавани за това. Момчета, които са два, три пъти по-едри от мен. Момичета, които знаят двайсет различни начина да те убият с нож. О, ще има и хора като мен. Хора, които ще бъдат отстранени, изтръгнати като плевели, преди да започне истинското забавление.
— Може би — отвръщам, защото едва ли мога да кажа на майка си да продължи да се бори, ако самата аз вече съм се предала. Освен това, не е в природата ми да се предавам без борба, дори когато трудностите изглеждат непреодолими. — Тогава ще станем богати като Хеймич.
— Не ме интересува дали ще станем богати. Искам само да се върнеш вкъщи. Ще опиташ, нали? Наистина ще опиташ, с всички сили? — пита Прим.
— Наистина ще опитам с всички сили. Кълна се — казвам аз. И знам, че заради Прим ще трябва да го направя.
А после на вратата се появява миротворецът, дава ни знак, че времето е изтекло, всички се прегръщаме помежду си толкова силно, че ни заболява, и аз казвам само: „Обичам ви. Обичам ви и двете“. А те казват същото в отговор, после миротворецът им нарежда да излязат и вратата се затваря. Заравям глава в една от кадифените възглавници, сякаш така мога да се скрия от всичко.
Някой друг влиза в стаята и когато вдигам очи, с изненада виждам, че това е хлебарят, бащата на Пийта Меларк. Не мога да повярвам, че е дошъл да ме посети. В края на краищата, скоро ще се опитвам да убия сина му. Но ние се познаваме бегло, а той познава Прим дори още по-добре. Когато продава сиренето си в „Таласъма“, тя отделя две парчета за него, а в замяна той й дава доста щедро количество хляб. Винаги изчакваме да разменим продуктите, когато онази вещица, жена му, не е наблизо, защото тогава той е много по-мил. Сигурна съм, че той никога не би ударил сина си така, както направи тя заради прегорелия хляб. Но защо е дошъл да ме види?
Хлебарят сяда неловко на ръба на едно от плюшените кресла. Той е едър, широкоплещест мъж с белези от изгаряния от годините, прекарани край пещта. Сигурно току-що се е сбогувал със сина си.
Той измъква увит в бяла хартия пакет от джоба на якето си и ми го подава. Отварям го и виждам, че ми е донесъл сладки. Те са лукс, какъвто никога не можем да си позволим.
— Благодаря — казвам. Хлебарят не е особено приказлив дори и в най-добрите моменти, а днес изобщо няма думи. — Тази сутрин хапнах малко от вашия хляб. Приятелят ми Гейл ви е дал за него една катерица. — Той кимва, сякаш помни катерицата. — Не е най-добрата ви размяна — казвам. Той свива рамене, сякаш това изобщо няма значение.
После не се сещам за нищо друго, затова седим мълчаливо, докато един миротворец го повиква. Той се изправя и кашля, за да прочисти гърлото си:
— Ще наглеждам момиченцето. Ще имам грижата да се храни.
Усещам как при думите му напрежението в гърдите ми отслабва. Хората се разбират и сключват сделки с мен, но искрено обичат Прим. Може би ще има достатъчно обич, за да я опази жива.
Следващият ми гост също е неочакван. Мадж идва право при мен. Не се държи сантиментално или уклончиво: вместо това в тона й има настойчивост, която ме изненадва:
— Позволяват да вземеш със себе си на арената едно нещо от окръга си. Нещо, което да ти напомня за дома. Ще носиш ли това? — Тя ми подава кръглата златна брошка, която беше забодена на роклята й по-рано. Не й бях обърнала особено внимание преди, но сега виждам, че е малка птица в полет.
— Твоята брошка? — казвам аз. Носенето на отличителен знак от родния ми окръг е кажи-речи последното нещо, за което си мисля.
— Ето, ще я закача на роклята ти. Може ли? — Без да чака отговор, Мадж просто се навежда към мен и закрепва брошката върху роклята ми. — Обещаваш ли, че ще я носиш на арената, Катнис? — пита тя. — Обещаваш ли?
— Да — казвам. Сладки. Брошка. Днес получавам какви ли не подаръци. Мадж ми дава още един. Целувка по бузата. После изчезва и оставам с мисълта, че може би Мадж наистина ми е била приятелка през цялото време.
Най-сетне идва Гейл и може би между нас няма любовна връзка, но когато той разтваря обятия, без колебание се хвърлям в тях. Познавам тялото му — начинът, по който се движи, мирисът на дим от дърва; дори звукът от биенето на сърцето му ми е познат от тихите мигове по време на лов, — но това е първият път, в който наистина го чувствам, стройно и с твърди мускули, притиснато към мен.
— Слушай — казва той. — Сигурно ще е доста лесно да намериш нож, но трябва да си намериш лък. Това е най-добрият ти шанс.
— Не винаги дават лъкове — казвам аз и се сещам за годината, когато имаше само ужасни боздугани с железни шипове, с които трибутите трябваше да се налагат помежду си до смърт.
— Тогава си направи — казва Гейл. — Дори един немного здрав лък е по-добър от никакъв.
Опитвала съм се да изработвам същите лъкове като баща си без особен успех. Не е толкова лесно. Понякога дори и на него му се налагаше да бракува собствените си произведения.
— Не знам дали изобщо ще има дървета — казвам. В една от предишните години захвърлиха всички в някаква местност, където нямаше нищо друго освен скали, пясък и оскъдни храсти. Особено мразех тази година. Много състезатели бяха ухапани от отровни змии или полудяха от жажда.
— Почти винаги има дървета — каза Гейл. — След онази година, когато половината измряха от студ. Това не е особено забавно.
Вярно е. В едно издание на Игрите на глада гледахме как играчите всяка нощ замръзват до смърт. Почти не се виждаха, защото просто се бяха свили на кълбо и нямаха дърва за огън или факли, нямаха нищо. В Капитола сметнаха всичко това за много потискащо и решиха, че намалява интереса и тръпката — прекалено тиха, безкръвна смърт. Оттогава обикновено има дърва за палене на огън.
— Да, най-често има — казвам.
— Катнис, това е един най-обикновен лов. Не познавам по-добър ловец от теб — казва Гейл.
— Не е най-обикновен лов. Те са въоръжени. Те мислят — казвам аз.
— Ти също. И имаш повече опит. Истински опит — казва той. — Знаеш как да убиваш.
— Не и хора — казвам.
— Толкова ли е различно всъщност? — мрачно пита Гейл.
Ужасното е, че ако мога да забравя, че са хора, изобщо няма да бъде различно.
Миротворците се връщат твърде скоро и Гейл моли за още време, но те посягат да го отведат и аз започвам да се паникьосвам.
— Не ги оставяй да гладуват! — извиквам, вкопчена в ръката му.
— Няма! Знаеш, че няма! Катнис, помни, че аз… — казва той, но те грубо ни разделят, затръшват вратата и никога няма да разбера какво искаше да помня.
Пътят с кола от Сградата на справедливостта до гарата е кратък. Никога не съм се возила с кола. Дори в каруци рядко съм се качвала. На Пласта се придвижваме пеш.
Права бях да не се разплача. На гарата гъмжи от репортери и камерите им, които приличат на гигантски насекоми, са насочени право в мен. Аз обаче отдавна съм се тренирала да изтривам от лицето си всякакви емоции, постигам го и сега. Зървам за миг лицето си върху телевизионния екран на стената, който излъчва на живо пристигането ми, и изпитвам благодарност, че изглеждам почти отегчена.
Пийта Меларк, от друга страна, очевидно е плакал и, интересно, изглежда, че не се опитва да го прикрие. Веднага почвам да се чудя дали това ще бъде стратегията му в игрите. Да си придава вид на слаб и уплашен, да убеди другите трибути, че изобщо не е сериозен конкурент, а после изведнъж да се впусне решително в битка. Това свърши много добра работа на едно момиче, Джоана Мейсън от Окръг 7, преди няколко години. Тя имаше вид на такава хленчеща, малодушна глупачка, че никой не се и сещаше за нея, докато не останаха само шепа състезатели. Оказа се, че умее да убива яростно. Изигра всичко доста хитро. Но такава стратегия изглежда странна за Пийта Меларк, защото той е син на хлебар. Всичките тези години на достатъчно хранене и вдигане на тави с хляб са го направили широкоплещест и силен. Доста плач ще е нужен да убеди някого да погледне на него с пренебрежение.
Налага се да останем няколко минути на вратата на влака, докато камерите жадно запечатват образите ни, после ни пускат вътре и вратите милостиво се затварят зад нас. Влакът потегля веднага.
От скоростта отначало ми секва дъхът. Разбира се, никога не съм се качвала на влак, тъй като пътуването между окръзите е забранено, освен с официално разрешена цел. За нас такава цел е предимно транспортът на въглища. Но това не е обикновен товарен влак за въглища. Това е един от високоскоростните модели на Капитола, които се движат средно с 350 километра в час. Пътуването ни до столицата ще трае по-малко от ден.
В училище ни казват, че столицата, Капитолът, е построена на място, което някога се наричало Скалистите планини. Окръг 12 се намира в област, известна като Апалачите. Още преди сто години тук добивали въглища в мините. И точно поради тази причина нашите миньори трябва да копаят толкова надълбоко.
По някакъв начин, в училище всичко в крайна сметка опира отново до въглищата. Освен елементарното четене и математика, по-голямата част от обучението ни е свързана с въглищата. С изключение на урока по история на Панем веднъж в седмицата. Той се състои главно от безкрайни дрънканици за това колко много дължим на Капитола. Знам, че сигурно има още неща около истинската история за случилото се по време на бунта, които не ни казват. Но не се замислям много за това. Каквато и да е истината, не виждам как ще ми помогне да сложа храна на масата.
Влакът, предназначен за трибутите, е дори още по-луксозен от стаята в Сградата на справедливостта. Дават на всеки от нас собствен апартамент, който си има спалня, място за обличане и отделна лична баня с топла и студена течаща вода. Вкъщи нямаме топла вода, освен ако не си я стоплим сами.
Гардеробът е пълен с хубави дрехи, а Ефи Тринкет ми казва да правя каквото искам, да обличам каквото искам, всичко е на мое разположение. Само да съм готова за вечеря след един час. Изхлузвам синята рокля на майка ми и си вземам горещ душ. Никога преди не съм вземала душ. Все едно стоя под летен дъжд, само че е по-топло. Обличам се в тъмнозелена риза и панталони.
В последната минута си спомням малката златна брошка на Мадж. За пръв път я оглеждам хубаво. Малка златна птица, затворена в пръстен. Птицата е прикрепена към пръстена само с връхчетата на крилата си. Изведнъж я разпознавам. Сойка-присмехулка.
Те са странни птици и в известен смисъл плесница в лицето на Капитола. По време на бунта, в Капитола създали поредица генетично изменени животни като оръжия. Наричат ги мутони, или понякога мутове за по-кратко. Едното е специална птица, наречена сойка-бъбрица, която има способността да запаметява и повтаря цели човешки разговори. Те са птици от рода на пощенските гълъби, изключително от мъжки пол, които лесно намират обратния път, и ги пускали в области, където се знае, че се укриват врагове на Капитола. Птиците запомнят казаното, връщат се в центъра и там записват всичко. Минало известно време, докато хората от окръзите осъзнаят какво се случва, как се предават частните разговори. После, разбира се, бунтовниците започнали да захранват Капитола с безкрайни лъжи и шегата се обърнала срещу него. Затова закрили центровете, а птиците оставили да измрат в пустошта.
Само че те не измрели. Вместо това сойките-бъбрици се съешили с мъжки присмехулници и създали съвсем нов вид, който може да повтаря както птичите песни, така и човешките мелодии. Бяха изгубили способността да предават думи, но все още можеха да имитират най-различни човешки звуци — от детско гукане до дълбок мъжки глас. И можеха да повтарят песни. Не само няколко тона, а цели песни с многобройни куплети, ако имаш търпението да ги изпееш и гласът ти им хареса.
Баща ми особено обичаше сойките-присмехулки. Когато ходехме на лов, той им подсвиркваше или пееше сложни песни и след учтива пауза те винаги пропяваха в отговор. Не към всеки се отнасят с такова уважение. Но винаги, когато баща ми пееше, всички птици в района замлъкваха и слушаха. Гласът му беше толкова красив, висок и ясен и така пълен с живот, че те избиваше едновременно на смях и на плач. Престанах да се упражнявам, след като той си отиде. И все пак, в тази птица има нещо успокояващо. Сякаш нося със себе си частица от баща ми, която ме закриля. Закопчавам брошката върху ризата си. На фона на тъмнозеления плат почти мога да си представя как сойката-присмехулка лети сред дърветата.
Ефи Тринкет идва да ме вземе за вечеря. Следвам я през тесния, люлеещ се коридор до трапезария с излъскани, покрити с ламперия стени. Има маса, всички съдове по която са силно чупливи. Пийта Меларк седи и ни чака: столът до него е празен.
— Къде е Хеймич? — пита бодро Ефи Тринкет.
— Когато го видях за последен път, каза, че ще си подремне — отговаря Пийта.
— Е, денят беше изтощителен — кима Ефи Тринкет. Мисля, че изпитва облекчение от отсъствието на Хеймич, и кой може да я вини?
Вечерята пристига на отделни блюда. Гъста супа от моркови, зелена салата, агнешки котлети и картофено пюре, сирене и плодове, шоколадова торта. През цялото време, докато се храним, Ефи Тринкет непрекъснато ни напомня да си оставим място, защото ще има още ядене. Но аз се тъпча, защото никога не съм виждала такава храна, толкова изобилна и толкова вкусна, и защото вероятно най-доброто, което мога да направя между настоящия момент и Игрите, е да кача някой и друг килограм.
— Вие двамата поне имате прилични обноски — казва Ефи, докато приключваме с основното ястие. — Миналата година участниците ядяха всичко с ръце като двама диваци. Направо ми развалиха апетита.
Двамата участници миналата година бяха две деца от Пласта, които никога, през нито един ден от живота си, не бяха имали достатъчно храна. А когато са им я дали, маниерите на хранене със сигурност са били последното нещо, което ги е вълнувало. Пийта е син на хлебар. Майка ми ни научи да се храним прилично, така че, да, умея да си служа с нож и вилица. Но от коментара на Ефи Тринкет ми става толкова неприятно, че нарочно се заемам да изям останалата част от вечерята си с пръсти. После избърсвам ръце в покривката. Тя силно цупи устни.
Вечерята приключва, а аз се мъча да задържа храната в стомаха си. Виждам, че Пийта също е леко позеленял. Стомасите и на двама ни не са привикнали към толкова много ядене. Но щом мога да задържа в стомаха си буламача от мише месо, свински вътрешности и дървесна кора — зимен специалитет, сега съм твърдо решена да задържа и тази вечеря.
Отиваме в друго купе, за да гледаме обобщаващото предаване за Жътвите в цял Панем. Опитват се да ги разпределят през целия ден, така че човек да може наистина да проследи всичко на живо, но всъщност това е възможно само за хората в Капитола, тъй като на никой от самите тях не му се налага да присъства на Жътвата.
Виждаме Жътвата в другите окръзи, един по един, как извикват имената, как доброволците излизат напред, или, по-често, как такова нещо не се случва. Оглеждаме изпитателно лицата на децата, които ще бъдат наши съперници. В ума ми се запечатват няколко. Чудовищно едро момче, което се хвърля напред, за да излезе като доброволец, от Окръг 2. Момиче със заострено като лисича муцуна лукаво лице, с блестяща червена коса, от Окръг 5. Куцо момче от Окръг 10. И дванайсетгодишно момиче от Окръг 11, което запомням по-добре от всички. Има тъмнокафява кожа и тъмни очи, но като се изключи това, много прилича на Прим по ръст и поведение. Само че когато се качва на сцената и питат за доброволци, единственото, което се чува, е свистенето на вятъра през стените на порутените постройки около нея. Никой не проявява готовност да заеме мястото й.
Накрая показват Окръг 12. Показват как извикват името на Прим, как аз изтичвам напред, за да заема доброволно мястото й. Невъзможно е да не се долови отчаянието в гласа ми, докато изблъсквам Прим зад гърба си, сякаш се страхувам, че никой няма да чуе и ще я отведат. Но, разбира се, чуват. Виждам как Гейл я издърпва от мен и как аз се качвам на сцената. Коментаторите не са сигурни какво да кажат за отказа на тълпата да аплодира, за мълчаливия поздрав. Един отбелязва, че Окръг 12 винаги е бил малко муден, но че местните обичаи понякога са очарователни. Сякаш като по даден знак, Хеймич пада от сцената и те надават комичен стон. Изтеглено е името на Пийта и той тихо заема мястото си. Ръкуваме се. Отново пускат химна и предаването свършва.
Ефи Тринкет е раздразнена заради състоянието на перуката си:
— Вашият ментор има още много да учи за това как се прави презентация. И как да се държи, когато го дават по телевизията.
Неочаквано Пийта се разсмива:
— Беше пиян — казва той. — Всяка година е пиян.
— Всеки ден — добавям аз. Не мога да се сдържа да не пусна леко злорада усмивка. Според Ефи Тринкет Хеймич просто има леко недодялани обноски, които могат да се поправят с някои съвети от нейна страна.
— Да — изсъсква Ефи Тринкет. — Много странно, че вие двамата намирате това за забавно. Известно ви е, че в тези Игри вашият ментор е спасителната ви връзка със света. Той е този, който ви съветва, който ви урежда спонсори и определя какви подаръци да ви бъдат изпратени. От Хеймич като нищо може да зависи дали ще живеете, или ще умрете!
Точно в този момент Хеймич влиза със залитане в купето.
— Пропуснах ли вечерята? — пита той завалено, като слива думите. После повръща обилно върху скъпия килим и пада в мръсотията.
— Е, продължавайте да си се смеете на воля! — заявява Ефи Тринкет. Тя подскача на заострените си обувки, заобикаля локвата с повръщано и ни напуска.
В продължение на няколко мига двамата с Пийта гледаме как нашият ментор се опитва да се надигне и да се измъкне от хлъзгавия противен бълвоч, излял се от стомаха му. От вонята на повръщано и неразреден алкохол и аз едва не повръщам вечерята си. Споглеждаме се. Очевидно Хеймич не е стока, но Ефи Тринкет е права за едно: излезем ли на арената, той е всичко, което имаме. Сякаш сме се разбрали без думи, с Пийта заставаме от двете страни на Хеймич, хващаме го и му помагаме да се изправи на крака.
— Спънах ли се? — пита Хеймич. — Мирише лошо. — Той избърсва носа си с ръка и изцапва лицето си с повръщано.
— Нека да ви отведем обратно в стаята ви — казва Пийта. — Да ви поизчистим.
Водим или по-скоро влачим Хеймич до купето му. Тъй като не може да става и дума просто да го положим върху бродираната покривка на леглото, ние го замъкваме във ваната и пускаме душа върху него. Той почти нищо не усеща.
— Всичко е наред — казва Пийта. — Оттук ще го поема аз.
Не мога да не изпитам малко благодарност, тъй като последното, което искам да правя, е да разсъблека Хеймич, да измия повръщаното от космите на гърдите му и да го завия в леглото. Може би Пийта се опитва да му направи добро впечатление, да бъде негов фаворит, след като започнат Игрите. Но ако се съди по сегашното му състояние, утре Хеймич едва ли ще има някакъв спомен.
— Добре — казвам. — Мога да изпратя някой от хората на Капитола да ти помогне. Във влака има доста. Готвят ни. Прислужват ни. Пазят ни. Да се грижат за нас — това им е работата.
— Не, не ги искам — отговаря Пийта.
Кимвам и се отправям към стаята си. Разбирам как се чувства Пийта. Самата аз не мога да понасям хората от Капитола. Но да ги накараме да се справят с Хеймич, може би ще е едно малко отмъщение. Затова започвам да размишлявам защо Пийта настоява да се погрижи за Хеймич, и изведнъж се сещам: Просто защото е добър. Точно както прояви доброта и ми даде хляба.
Тази мисъл ме кара да спра внезапно. Един добър Пийта Меларк е далеч по-опасен за мен. Добрите хора умеят да ми влизат под кожата и да пускат корени там. А аз не мога да позволя на Пийта да направи това. Не и там, където отиваме. Затова решавам от този момент нататък да имам колкото е възможно по-малко общо със сина на хлебаря.
Когато се връщам в стаята си, влакът спира за малко, за да зареди с гориво. Бързо отварям прозореца, изхвърлям сладките, които бащата на Пийта ми даде, и го затръшвам. Не ме интересуват. Не ме интересуват вече, никой от тях.
За нещастие пакетът със сладки се удря в земята и се пръсва сред глухарчетата край пътя. Виждам тази картина само за миг, защото влакът пак потегля, но е достатъчно. Достатъчно да ми напомни за онова глухарче в училищния двор преди години…
Тъкмо бях извърнала поглед от насиненото лице на Пийта Меларк, когато видях глухарчето и разбрах, че надеждата не е изгубена. Откъснах го внимателно и забързах към къщи. Грабнах една кофа, хванах Прим за ръка и се отправихме към Ливадата и, да, тя наистина беше осеяна със златоглавите растения. След като ги обрахме, продължихме да търсим още глухарчета покрай оградата в продължение може би на километър, докато напълнихме кофата с листа, стъбла и цветове. Онази вечер пирувахме със салата от глухарчета и остатъка от хляба от пекарницата.
— Какво още? — попита ме Прим. — Каква друга храна можем да намираме?
— Всякакви неща — обещах й. — Просто трябва да ги запомня.
Майка ми имаше една книга, която беше донесла със себе си от аптеката. Страниците бяха направени от стар пергамент и по тях имаше нарисувани с туш растения. На ръка с печатни букви грижливо бяха изписани имената им, къде се берат, кога цъфтят, за какво се използват в медицината. Но баща ми беше добавил и други бележки в книгата. Растения, които се използват за храна, а не за лекуване. Глухарчета, див лук, кедрови ядки. Двете с Прим цяла нощ разглеждахме тези страници.
На другия ден нямахме училище. Известно време се разхождах из Ливадата, докато най-после събрах смелост да се провра под оградата. За пръв път бях там сама, без оръжията на баща ми, които да ме пазят. Но от хралупата на едно дърво измъкнах малкия лък и стрелите, които ми беше направил. През онзи ден вероятно не съм навлязла на повече от двайсет метра навътре в гората. През повечето време стоях покачена в клоните на стар дъб, с надеждата да мине някакъв дивеч. След няколко часа извадих късмета и уцелих един заек. И преди бях убивала зайци, но под ръководството на баща ми. Този обаче го убих сама.
Не бяхме яли месо от месеци. Видът на заека сякаш пробуди нещо в майка ми. Тя се надигна, изчисти го и приготви яхния с месото и още някакви зелени растения, които Прим беше събрала. После си придаде смутено изражение и се върна в леглото, но когато яхнията беше готова, я накарахме да изяде една купа.
Гората се превърна в наше спасение и всеки ден навлизах малко по-навътре в обятията й. Отначало нещата вървяха бавно, но бях твърдо решена да изхранвам семейството ни. Отмъквах яйца от гнездата, ловях риба с мрежи, понякога успявах да застрелям някоя катерица или заек за яхния, и берях различните растения, които изведнъж се появяваха под краката ми. Растенията са коварни. Много от тях са ядивни, но една погрешна хапка може да те убие. Многократно проверявах растенията, които събирах, и ги сверявах с рисунките на баща ми. Пазех живота на всички ни.
Отначало хуквах обратно към оградата при всеки знак за опасност — далечен вой, необяснимо счупване на клон. После започнах да рискувам и да се катеря по дърветата, за да се спася от дивите кучета, които бързо се отегчаваха и продължаваха по пътя си. Мечките и дивите котки живееха по-навътре в дебрите на гората: може би не им допадаше миризмата на сажди от нашия окръг.
На осми май отидох в Сградата на справедливостта, взех срещу подпис тесерите си и с каручката-играчка на Прим откарах у дома първата си дажба от зърно и олио. На осми всеки месец имах право да правя същото. Разбира се, не можех да престана да ходя на лов и да събирам растения. Зърното не беше достатъчно, за да се изхранваме с него, а имаше да се купуват и други неща — сапун, прясно мляко, конци. Нещата, които категорично нямаше да ядем, започнах да разменям в „Таласъма“. Беше стряскащо да вляза на това място без баща ми до мен, но хората го бяха уважавали и ме приеха. В края на краищата, дивечът си беше дивеч, независимо кой го беше застрелял. Освен това ходех да продавам улова си на задните врати на по-заможните клиенти в града, като се опитвах да си припомня каквото ми беше казвал баща ми, а научих и няколко нови хитрини. Месарят с готовност купуваше зайци, но не и катерици. Хлебарят обичаше катерици, но правеше размяна срещу някоя, само ако жена му не беше наблизо. Главният миротворец си падаше по дива пуйка. Кметът обожаваше ягоди.
В края на лятото се миех в едно езеро, когато забелязах растенията около мен. Високи, с листа като върхове на стрели. Цветчета с по три бели венчелистчета. Коленичих във водата, зарових пръсти в меката тиня и изскубнах цели шепи от корените им. Малки, синкави грудки, които са доста неугледни, но сварени или печени са по-вкусни от всеки картоф. „Катнис“, изричам на глас. Това е растението, на което съм кръстена. И чух гласа на баща ми да се шегува: „Докато можеш да намериш себе си, никога няма да умреш от глад“. По цели часове ровех из коритото на езерцето с пръстите на краката си и с една пръчка, като събирах кореноплодните растения, изплували отгоре. Онази вечер пирувахме с риба и корени от воден шип, докато всички, за пръв път от месеци насам, бяхме сити.
Малко по малко, майка ми се върна при нас. Започна да чисти, да готви и да консервира за зимата част от храната, която носех у дома. Хората разменяха продукти с нас или плащаха за лекарствата й. Един ден я чух да пее.
Прим беше много щастлива, че тя се възстанови, но аз продължавах да съм нащрек, като все очаквах пак да ни изостави. Нямах й доверие. И някъде дълбоко в себе си малко я мразех заради слабостта й, заради безразличието й, заради мъчителните месеци, които ни беше принудила да понесем. Прим й прости, но аз се бях отдръпнала от майка си, бях издигнала стена, за да се защитя от зависимостта си от нея, и оттогава вече нищо между нас не беше същото.
Сега щях да умра, без да успея да поправя това. Спомних си как й крещях днес в Сградата на справедливостта. Все пак й казах също, че я обичам. Така че може би едното беше за сметка на другото.
Известно време стоя, взирам се през прозореца на влака и изпитвам желание да го отворя отново, но не съм сигурна какво ще стане при такава висока скорост. В далечината виждам светлините на друг окръг. Седми? Десети? Не знам. Мисля си за хората вътре в къщите, които се готвят да си лягат. Представям си своя дом, с плътно спуснати капаци на прозорците. Какво ли правят сега те — майка ми и Прим? Дали са били в състояние да си изядат вечерята? Рибената яхния и ягодите? Или тя е останала недокосната в чиниите им? Дали са гледали краткото обобщение на събитията от деня на очукания стар телевизор, поставен на масата до стената? Със сигурност е имало още сълзи. Дали майка ми се държи, дали се опитва да бъде силна заради Прим? Или вече е започнала да се изплъзва в своя свят и оставя цялото бреме върху крехките плещи на сестра ми?
Прим несъмнено ще спи при майка ми тази вечер. Мисълта как мърлявото Жълтурче се настанява на леглото, за да бди над Прим, ме успокоява. Ако заплаче, той ще сгуши муцуна в прегръдките й и ще се свие на кълбо, докато тя се успокои и заспи. Толкова се радвам, че не го удавих.
Щом си представям къщата си, чак ме заболява от самота. Този ден беше безкраен. Възможно ли е двамата с Гейл да сме яли боровинки тази сутрин? Струва ми се, че е било преди цял един живот. Като дълъг сън, изродил се в кошмар. Може би, ако заспя, ще се събудя отново в Окръг 12, където ми е мястото.
В чекмеджетата вероятно има безброй нощници, но просто си изхлузвам ризата и панталоните и се покатервам в леглото по бельо. Чаршафите са направени от мека, копринена материя. Дебелият пухкав юрган моментално ме затопля.
Ако ще плача, сега е моментът да го направя. До сутринта ще успея да отмия от лицето си следите от сълзите. Но не идват никакви сълзи. Прекалено уморена или изтощена от емоции съм, за да плача. Единственото, което изпитвам, е желание да бъда някъде другаде. Затова оставям ритмичното потракване на влака да ме потопи в забрава.
Сива светлина се процежда през завесите, когато ме разбужда рязко чукане. Чувам гласа на Ефи Тринкет, който ме приканва да ставам.
— Ставай, ставай, ставай! Ще бъде един голям, голям, наистина голям ден!
За миг се опитвам да си представя какво ли се извършва в главата на тази жена. Какви мисли изпълват часовете й в будно състояние? Какви сънища я спохождат през нощта? Нямам представа.
Отново обличам зеления тоалет, тъй като не е наистина мръсен, само леко измачкан от това, че е прекарал нощта на пода. Погалвам с пръсти брошката с малката златна сойка-присмехулка, мисля си за гората и за баща ми, представям си как майка ми и Прим се събуждат и трябва да се захващат с обичайните неща. Спах със сложната прическа, в която майка ми сплете косите ми за Жътвата, и тя не изглежда много зле, така че просто я оставям вдигната. Няма значение. Сигурно вече не сме далече от Капитола. И без това, щом стигнем в града, моят стилист ще определи как да изглеждам за церемониите по откриването довечера. Само се надявам да не попадна на някой, който смята, че голотата е последната дума в модата.
Влизам във вагон-ресторанта и се разминаваме с Ефи Тринкет, която носи чаша черно кафе. Мърмори си полугласно някакви мръсотии. Хеймич, чието лице е подпухнало и зачервено от прекаленото пиене предния ден, се усмихва под мустак. Пийта държи кифла и изглежда малко смутен.
— Сядай! Сядай! — нарежда Хеймич и ми маха да се приближа. В мига, в който се отпускам на стола, ми поднасят огромно блюдо с храна. Яйца, шунка, купища пържени картофи. Голяма купа с плодове е поставена в лед, за да се охлажда. С панерчето кифли, което поставят пред мен, семейството ми може да изкара цяла седмица. Има елегантна стъклена чаша с портокалов сок. Поне аз си мисля, че е портокалов сок. Опитвала съм портокал само веднъж, на Нова година, когато татко купи един като специално лакомство. Чаша кафе. Майка ми обожава кафе, каквото почти никога не можем да си позволим, но според мен е горчиво и рядко. Чаша с нещо в наситен кафяв цвят, каквото никога не съм виждала.
— Наричат го горещ шоколад — казва Пийта. — Вкусно е.
Отпивам от горещата, сладка, гъста като крем течност, и през тялото ми пробягва тръпка. Макар че останалата част от яденето ме зове, не му обръщам внимание, докато не изпивам чашата. После изгълтвам всяка хапка, която успявам да задържа в стомаха си — а това е значително количество, — като гледам да не прекалявам с най-тежките храни. Веднъж майка ми каза, че винаги ям така, сякаш никога повече няма да видя храна. А аз отговорих: „Няма, освен ако не съм аз да я донеса вкъщи“. Това й затвори устата.
Усещам, че стомахът ми вече ще се пръсне, облягам се назад на стола и оглеждам сътрапезниците си. Пийта все още се храни, като къса парчета кифла и ги топи в горещия шоколад. Хеймич не е обърнал особено внимание на чинията си, но пие жадно от чаша с червен сок, който непрекъснато разрежда с прозрачна течност от някаква бутилка. Ако се съди по изпаренията, напитката е спиртна. Не познавам Хеймич, но съм го виждала достатъчно често в „Таласъма“ да подхвърля пълни шепи с пари пред сергията на жената, която продава безцветен алкохол. Докато стигнем до Капитола, вече няма да е в състояние да произнесе ясно нито една дума.
Осъзнавам, че презирам Хеймич. Нищо чудно, че трибутите от Окръг 12 никога нямат шанс. Проблемът не е само в това, че сме недохранени и недостатъчно обучени. Някои от нашите трибути все пак бяха достатъчно силни, за да участват в борбата. Но рядко се сдобиваме със спонсори и причината за това до голяма степен е в него. Богатите хора, които подкрепят трибутите — било защото са заложили на тях, или просто за да имат правото да се бият в гърдите, че са избрали победител — очакват да си имат работа с някой от по-висока класа, отколкото Хеймич.
— Значи се предполага, че ти трябва да ни даваш съвети? — обръщам се към Хеймич.
— Ето ви един съвет. Останете живи — казва Хеймич, а после избухва в смях. Споглеждаме се с Пийта, преди да си спомня, че не искам да имам нищо общо с него. С изненада виждам суровостта в погледа му. Обикновено изглежда толкова благ и мил.
— Много смешно — казва Пийта и изведнъж избива чашата от ръката на Хеймич. Тя се разбива на пода и кървавочервената течност се стича към задния край на влака. — Само че не за нас.
За миг Хеймич се замисля, после фрасва Пийта с юмрук в челюстта и го събаря от стола. Когато се обръща, за да посегне към алкохола, забивам ножа си в масата между ръката му и бутилката и едва не улучвам пръстите му. Напрягам се, за да отбия удара, но такъв не идва. Вместо това той се обляга назад и присвива очи.
— Е, какво е това? — казва Хеймич. — Да не би тази година да съм попаднал на двама истински бойци?
Пийта се надига от пода и загребва шепа лед от фруктиерата. Понечва да вдигне леда към зачервеното място на челюстта си.
— Не — спира го Хеймич. — Нека да си личи. Публиката ще си помисли, че си се спречкал с друг трибут още преди да си стигнал до арената.
— Това е против правилата — казва Пийта.
— Само ако те хванат. Тази синина ще е доказателство, че си се бил, и, което е още по-хубаво, че не са те хванали — казва Хеймич и се обръща към мен: — Можеш ли да уцелиш с този нож нещо друго, освен масата?
Лъкът и стрелите са оръжието, с което си служа най-добре. Но съм прекарала и доста време в мятане на ножове. Понякога, ако раня някое животно със стрела, по-добре е да го пронижа и с нож, преди да се приближа до него. Осъзнавам, че ако искам Хеймич да ми обърне внимание, сега е моментът да го впечатля. Изтръгвам ножа от масата, хващам острието и го мятам към стената в другия край на стаята. Всъщност само се надявам да го забия здраво, но той попада в цепнатината между две плоскости и така създавам впечатление, че съм много по-добра, отколкото в действителност.
— Застанете ей-там. И двамата — казва Хеймич, като посочва с глава средата на помещението. Подчиняваме се и той обикаля в кръг около нас, като от време на време ни побутва, сякаш сме животни, проверява мускулите ни, оглежда лицата ни. — Е, не сте напълно безнадеждни. Изглеждате във форма. А щом нашите стилисти се заемат с вас, ще станете доста привлекателни.
Двамата с Пийта не оспорваме това. Игрите на глада не са конкурс за красота, но най-добре изглеждащите участници явно винаги привличат повече спонсори.
— Добре, нека сключим една сделка. Вие няма да ми пречите на пиенето, а аз ще остана достатъчно трезвен, за да ви помагам — казва Хеймич. — Но трябва да правите точно каквото ви кажа.
Сделката не е кой знае каква, но все пак е огромна крачка напред от преди десет минути, когато изобщо нямаше кой да ни напътства.
— Чудесно — казва Пийта.
— Хайде, помагай ни — казвам аз. — Когато излезем на арената, каква ще е най-добрата стратегия при Рога на изобилието, за да успее човек…
— Едно по едно. След няколко минути ще пристигнем. Ще бъдете поверени в ръцете на стилистите. Това, което ще направят с вас, няма да ви хареса. Но каквото и да е то, не се съпротивлявайте — казва Хеймич.
— Но… — започвам аз.
— Никакво „но“. Не се съпротивлявайте — казва Хеймич. Взема бутилката с алкохол от масата и излиза от вагона. Щом вратата се затваря зад гърба му, вагонът притъмнява. Вътре има осветление, но отвън сякаш отново е паднала нощ. Осъзнавам, че сигурно сме в тунела, който се спуска през планините и води към Капитола. Планините образуват естествена преграда между столицата и източните окръзи. Почти невъзможно е да се влезе от изток, освен през тунелите. Това географско предимство е особено важен фактор и причина окръзите да загубят войната, поради което днес аз съм трибут. Тъй като е трябвало да се катерят по планините, бунтовниците бяха станали лесна мишена за военновъздушните сили на Капитола.
Двамата с Пийта Меларк стоим мълчаливо, докато влакът се движи с голяма скорост. Тунелът продължава безкрайно, мисля си за тоновете скали, които ме отделят от небето, и усещам стягане в гърдите. Мразя отвсякъде да съм обгърната от камък. Напомня ми за мините и за баща ми, хванат в капан, без да може да стигне до слънчевата светлина, погребан завинаги в мрака.
Влакът най-после започва да забавя скорост и изведнъж ярка светлина облива купето. Не можем да се сдържим. И двамата с Пийта изтичваме до прозореца да видим онова, което сме виждали единствено по телевизията — Капитолът, градът, който управлява Панем. Камерите не са ни излъгали — гледката е внушителна. Ако има някаква разлика, тя е, че не са уловили напълно великолепието на блестящите, пъстроцветни сгради, които се извисяват във въздуха, лъскавите коли, които се движат плавно по широките асфалтирани улици, странно облечените хора с причудливи коси и боядисани лица, които никога не са пропускали нито едно ядене. Всички цветове изглеждат изкуствени, розовото — твърде наситено, зеленото — твърде ярко, жълтото — болезнено за очите, също като онези разноцветни бонбони, които никога не можем да си позволим да си купим от малката сладкарница в Окръг 12.
Хората започват да ни сочат ентусиазирано, когато разпознават влак с трибути, пристигащ в града. Отстъпвам от прозореца, отвратена от възбудата им — знам, че изгарят от нетърпение да ни гледат как умираме. Но Пийта не отстъпва, и наистина маха с ръка и се усмихва на зяпащата тълпа. Спира едва когато влакът влиза в гарата и ни скрива от погледа на тълпата.
Забелязва, че се взирам в него, и свива рамене:
— Кой знае? — казва. — Някой от тях може да е богат.
Преценила съм го погрешно. Сещам се как се държеше, откакто започна Жътвата. Как стисна приятелски ръката ми. Как баща му се появи със сладките и обеща да храни Прим… Пийта ли го беше накарал да постъпи така? Сълзите му на гарата. Как доброволно предложи да изкъпе Хеймич, но тази сутрин го предизвика, след като очевидно се провали в ролята си на добро момче. А сега и това махане през прозореца, с цел да спечели тълпата.
Парченцата от пъзела все още се наместват, но усещам, че той вече замисля план. Не се е примирил със смъртта си. Още отсега упорито се бори да остане жив. Което също така означава, че добрият Пийта Меларк, момчето, което ми даде хляба, упорито се мъчи да ме убие.
Хра-а-с-с! Стискам зъби, докато Вения, жена с боядисана в бледосиньо коса и златни татуировки над веждите, с рязко движение отлепва лентата от крака ми и изскубва космите с нея.
— Съжалявам — пискливо казва тя със смешния си, типичен за Капитола акцент. — Просто си доста космата!
Защо тези хора говорят толкова пискливо? Защо челюстите им почти не се разтварят, когато говорят? Защо в края на всяко изречение повишават тон, сякаш задават въпрос? Отделни гласни, изядени думи и винаги съскане на буквата „с“… нищо чудно, че е невъзможно да не им се подиграваш.
Вения прави нещо, което би трябвало да е съчувствена физиономия:
— Не се тревожи, свършваме. Това е последното. Готова ли си?
Хващам се здраво за масата, на която съм седнала, и кимвам. Болезнено дръпване и последните косми по крака ми са изкоренени.
Намирам се в Центъра за преобразяване вече повече от три часа, а още не съм се запознала със стилиста си. Явно той не желае да ме вижда, преди Вения и останалите членове от моя подготвителен екип да се справят с някои очевидни проблеми. Това включваше изстъргване на тялото ми с грапава пемза, която отстрани не само мръсотията, но и поне три пласта кожа, оформяне на ноктите ми така, че да се еднакви, и, преди всичко, пълно обезкосмяване. Космите са отстранени от краката, ръцете, тялото, подмишниците и отчасти от веждите ми, и сега приличам на оскубана птица, готова за печене. Не ми е приятно. Кожата ми е възпалена, щипе и е много чувствителна на допир. Но спазвам своята част от споразумението си с Хеймич и от устните ми не се отронва нито звук.
— Справяш се много добре — казва някакъв тип на име Флавий. Разтърсва оранжевите си, накъдрени на масури коси и полага нов пласт пурпурно червило върху устните си. — Тук от всичко най-много мразим някой да хленчи. Намажете я!
Вения и Октавия, закръглена жена, чието тяло е изцяло боядисано в блед граховозелен оттенък, ме натриват с лосион, който отначало щипе, но след това успокоява възпалената ми кожа. После ме смъкват от масата, свалят тънкия халат, който ту ме карат да обличам, ту да събличам. Стоя там, напълно гола, докато тримата кръжат около мен и размахват пинцети, за да отстранят и последните косъмчета. Би трябвало да се чувствам неудобно, но те дотолкова не приличат на хора, че не изпитвам особено смущение — все едно, че три странно оцветени птици кълват около краката ми.
Тримата отстъпват назад и се възхищават на работата си.
— Отлично! Сега почти приличаш на човешко същество! — обявява Флавий и всички се разсмиват.
Насила разтягам устни в усмивка, за да покажа колко съм признателна.
— Благодаря ви — казвам със сладък гласец. — В Окръг 12 нямаме много поводи да изглеждаме добре.
Това напълно ги спечелва.
— Разбира се, че нямате, бедното ми създание! — възкликва Октавия и сключва ръце, за да покаже колко й е мъчно за мен.
— Но не се тревожи — казва Вения. — Когато Цина приключи с теб, ще бъдеш абсолютно великолепна.
— Обещаваме! Знаеш ли, сега, след като се отървахме от всичките тези косми и мръсотия, изобщо не изглеждаш ужасно! — казва окуражаващо Флавий. — Да повикаме Цина!
Те се изстрелват от стаята. Трудно ми е да мразя подготвителния си екип. Те са такива пълни идиоти. И въпреки това, по някакъв странен начин, знам, че искрено се опитват да ми помогнат.
Поглеждам студените бели стени и пода, но устоявам на подтика да си поискам обратно халата. Но този Цина, моят стилист, със сигурност ще ме накара да го сваля веднага. Вместо това опипвам с ръце прическата си — единственото място от цялото ми тяло, което на подготвителния екип бе наредено да не докосва. Пръстите ми галят гладките като коприна плитки, които майка ми така старателно сплете. Майка ми. Оставих синята й рокля и обувките на пода на вагона, без дори и през ум да ми мине да ги прибера, да се опитам да задържа една частица от нея, от къщи. Сега ми се иска да го бях направила.
Вратата се отваря и влиза млад мъж, който трябва да е Цина. Изненадана съм от нормалния му вид. Повечето стилисти, които интервюират по телевизията, са с толкова силно боядисани коси, толкова омацани с грим и така променени с помощта на пластични операции, че са гротескни. Но късо подстриганата коса на Цина, изглежда, е в естествения си кафяв цвят. Облечен е със семпла черна риза и панталони. Единственият компромис е умело положената линия под очите в метално златно. Подчертава златистите петънца в зелените му очи. И въпреки отвращението ми към Капитола и противната му мода не мога да не призная, че изглежда много привлекателен.
— Здравей, Катнис. Аз съм Цина, твоят стилист — казва той с тих глас, в който някак липсват типичните за Капитола превзети нотки.
— Здравей — осмелявам се да изрека предпазливо.
— Дай ми само минутка, може ли? — пита той. Обикаля около голото ми тяло, без да ме докосва, но обхваща с поглед всеки сантиметър. Устоявам на импулса да скръстя ръце на гърдите си. — Кой ти направи косата?
— Майка ми — казвам.
— Красиво е. Всъщност класическо. И в почти съвършено равновесие с профила ти. Тя има много сръчни пръсти — казва той.
Очаквах някой напорист, по-възрастен човек, който отчаяно се опитва да изглежда млад, някой, който ме възприема като парче месо, което трябва да бъде подготвено за поднасяне. Цина не отговаря на нито едно от тези очаквания.
— Нов си, нали? Май не съм те виждала преди — казвам аз. Повечето стилисти са познати фигури, постоянни величини във вечно променящата се група от трибути. Някои съм гледала в екипите, откакто се помня.
— Да, това е първата ми година в Игрите — казва Цина.
— И затова са ти дали Окръг 12 — казвам. В крайна сметка новодошлите винаги ги пращат при нас, най-нежелания окръг.
— Аз поисках да ми дадат Окръг 12 — казва той без повече обяснения. — Защо не си сложиш халата, и ще си поговорим.
Нахлузвам халата си, тръгвам след Цина и отиваме в другата стая. Две червени кушетки са поставени една срещу друга, разделени от ниска маса. Три от стените са бели, без нищо по тях, четвъртата е изцяло стъклена и служи като прозорец към града. По светлината разбирам, че трябва да е около обед, макар че сега небето е притъмняло. Цина ме кани да седна на една кушетка и се настанява срещу мен. Натиска копче отстрани на масата. Плотът се разделя и отдолу се издига втори плот, върху който е сервиран обедът ни. Пиле с парчета портокал, залети със сметанов сос, положени върху канапе от перлено бели зърна, дребни зелени грахчета и лукчета, хлебчета с форма на цветя, а за десерт — пудинг с цвят на пчелен мед.
Опитвам се да си представа как мога да „сглобя“ това ядене у дома. Пилетата са прекалено скъпи, но и една дива пуйка може да ми свърши работа. Ще трябва да застрелям втора пуйка, която да разменя за портокал. Козето мляко ще трябва да замести сметаната. Можем да отглеждаме грах в градината. Ще набера див лук в гората. Не разпознавам какво е зърното: при приготвянето на нашата дажба от зърно, която получаваме срещу тесерите, се получава отблъскваща кафява каша. Изисканите хлебчета ще означават друга замяна с хлебаря, може би за две-три катерици. Колкото до пудинга, дори не се сещам какво има в него. Само за този пудинг ще се наложи да ходя на лов и да събирам растения дни наред, и дори тогава едва ли би могъл да се мери с версията на Капитола.
Какво ли трябва да е, питам се, да живееш в свят, в който храната се появява с натискането на едно копче? Как ли щях да прекарвам часовете, които сега посвещавам да търся храна из гората, ако можех да я получа толкова лесно? Какво правят те по цял ден, тези хора в Капитола, освен да разкрасяват телата си и да чакат пристигането на нова група трибути, които идват да умрат за тяхно развлечение?
Вдигам поглед и установявам, че Цина е вперил очи в мен.
— Колко ли жалки ти изглеждаме — казва той.
Дали е видял това върху лицето ми, или някак е прочел мислите ми? Все едно, прав е. Цялата им проклета пасмина е жалка.
— Няма значение — казва Цина. — И така, Катнис, относно костюма ти за церемониите по откриването. Моята сътрудничка, Порша, е стилист на твоя сътрибут, Пийта. И за момента намерението ни е да ви облечем във взаимно допълващи се костюми — казва Цина. — Както знаеш, по обичай наблягаме върху най-отличителната черта на всеки окръг.
Идеята е, че за церемониите по откриването трябва да си облечен в нещо, което показва какво е главното препитание в твоя окръг. Окръг 11 — земеделие. Окръг 4 — риболов. Окръг 3 — фабрики. Това означава, че тъй като идваме от Окръг 12, двамата с Пийта ще бъдем в някакво облекло, типично за работниците във въглищните мини. Тъй като торбестите миньорски работни гащеризони не са особено подходящи за случая, в крайна сметка нашите трибути обикновено се оказват облечени в оскъдни екипи и каски с лампи, каквито носят миньорите. Една година бяха чисто голи, покрити с черна пудра, която символизираше въглищен прах. Винаги е ужасно и не помага с нищо да спечелим благоволението на тълпата. Подготвям се за най-лошото.
— Значи ще бъда в облекло на работник от въглищните мини? — питам, с надеждата, че няма да е нещо неприлично.
— Не съвсем. Виждаш ли, Порша и аз смятаме, че тази история с миньорите е използвана твърде много. Никой няма да те запомни в това облекло. А ние и двамата смятаме за своя задача да направим трибутите от Окръг 12 незабравими — казва Цина.
Със сигурност ще съм гола, мисля си аз.
— Затова, вместо да се съсредоточаваме върху самата работа във въглищните мини, ще се съсредоточим върху въглищата — казва Цина.
Гола и покрита с черен прах, допълвам наум.
— А какво правим с въглищата? Горим ги — казва Цина. — Не се страхуваш от огън, нали, Катнис? — Той вижда изражението ми и се ухилва.
Няколко часа по-късно съм облечена в нещо, което ще бъде или най-сензационният, или най-смъртоносният костюм в церемониите по откриването. Нося обикновено цяло черно трико с ръкави и крачоли, което ме покрива от глезените до врата. Обута съм в лъскави кожени ботуши с връзки, които стигат до коленете ми. Но всъщност пърхащата пелерина, направена от нишки в оранжево, жълто и червено, и украшението за глава в тон с нея, са най-важните части от костюма. Цина възнамерява да ги подпали точно преди нашата колесница да потегли по улиците.
— Това, разбира се, не е истински пламък, само малко изкуствен огън, който измислихме заедно с Порша. Няма никаква опасност — казва той. Аз обаче не съм убедена, че няма да съм напълно изпечена като на барбекю, преди още да стигнем до центъра на града.
По лицето ми почти няма грим, само някои места са подчертани. Сресаха косата ми и след това я сплетоха в спускаща се по гърба ми плитка, както обикновено я нося.
— Искам публиката да те разпознава, когато си на арената — казва замечтано Цина. — Катнис, момичето, което гореше.
Минава ми през ума, че зад спокойното и нормално държание на Цина се крие безумец.
Въпреки тазсутрешното прозрение за характера на Пийта, всъщност изпитвам облекчение, когато го виждам облечен в подобен костюм. Той би трябвало да разбира от огън, след като е син на хлебар и тъй нататък. Придружават го неговата стилистка Порша и екипът й, и всички са напълно замаяни от вълнение при мисълта каква сензация ще предизвикаме. Всички освен Цина. Той просто изглежда малко уморен, докато приема поздравления.
Набързо ни отвеждат до най-долното ниво на Центъра за преобразяване, който всъщност прилича на огромна конюшня. Церемониите по откриването ще започнат всеки момент. Всички двойки трибути ще бъдат в колесници, теглени от впрягове с по четири коня. Нашите са черни като въглен. Животните са толкова добре обучени, че дори не е нужно някой да им дърпа юздите, за да ги насочва. Цина и Порша ни дават знак да се качим в нашата колесница, грижливо нагласяват позите ни и оправят диплите на пелерините ни, преди да се отдалечат, за да се консултират помежду си.
— Какво мислиш? — прошепвам на Пийта. — За огъня?
— Ще ти смъкна пелерината, ако ти смъкнеш моята — казва той през стиснати зъби.
— Разбрахме се — казвам. Може би, ако успеем да ги смъкнем достатъчно бързо, ще избегнем най-тежките изгаряния. Въпреки това е лошо. Ще ни хвърлят на арената, независимо в какво състояние сме. — Знам, че обещахме на Хеймич да правим точно каквото ни кажат, но не мисля, че е погледнал на нещата от този ъгъл.
— Къде е Хеймич, между другото? Нали би трябвало да ни предпазва от подобни неща? — оглежда се Пийта.
— С всичкия този алкохол в кръвта, вероятно не е за препоръчване да се навърта около открит огън — отговарям аз.
Изведнъж и двамата се разсмиваме. Сигурно сме толкова нервни заради Игрите и, най-вече, толкова вцепенени от мисълта да се превърнем в човешки факли, че се държим като ненормални.
Започва встъпителната музика. Разнася се из целия Капитол. Масивните врати се отварят с плъзгане и разкриват улици, от двете страни на които са се струпали тълпи. Пътуването продължава двайсетина минути и приключва на кръглия градски площад, където ни посрещат, пускат химна и ни отвеждат в Тренировъчния център — той ще бъде наш дом/затвор до началото на Игрите.
Трибутите от Окръг 1 пътуват в колесница, теглена от снежнобели коне. Изглеждат толкова красиви, напръскани със сребрист спрей, в изискани туники, по които проблясват скъпоценни камъни. Окръг 1 изработва луксозни предмети за Капитола. Чува се ревът на тълпата. Те винаги са фаворити.
Окръг 2 се готви да ги последва. Мигове след това приближаваме вратата и виждам, че небето е облачно и започва да притъмнява. Трибутите от Окръг 11 вече тръгват, когато Цина се появява със запалена факла.
— Наш ред е — казва той, и преди да можем да реагираме, подпалва пелерините ни. Ахвам в очакване на горещината, но изпитвам само леко гъделичкащо усещане. Цина се качва пред нас и подпалва украшенията на главите ни. Изпуска въздишка на облекчение. — Действа. — После протяга ръка и леко повдига брадичката ми. — Помнете, с високо изправени глави. Усмивки. Ще ви харесат!
Цина скача от колесницата и го осенява една последна идея. Изкрещява ни нещо, но музиката удавя думите му. Той изкрещява отново и прави някакъв жест.
— Какво казва? — обръщам се към Пийта. За пръв път го поглеждам и осъзнавам, че, обгърнат от фалшивите пламъци, той е ослепителен. А сигурно и аз.
— Мисля, че каза да се хванем за ръце — отговаря Пийта. Сграбчва дясната ми ръка в своята лява, и поглеждаме към Цина за потвърждение. Цина кимва, вдига окуражително палци и това е последното нещо, което виждам, преди да влезем в града.
Първоначалната тревога на тълпата при появата ни бързо се сменя с аплодисменти и викове: „Окръг 12!“ Всички са обърнали глави към нас и вече не обръщат внимание на предните три колесници. Отначало съм вцепенена, но след това зървам образите ни върху голям телевизионен екран и не мога да повярвам колко зашеметяващо изглеждаме. В сгъстяващия се здрач светлината на пламъците озарява лицата ни. Зад нас сякаш остава огнена следа от развяващите се пелерини. Цина беше прав за минималното количество грим: и двамата изглеждаме по-привлекателни, но напълно разпознаваеми.
Помнете: високо изправени глави. Усмивки. Ще ви харесат! — чувам в ума си гласа на Цина. Повдигам брадичка малко по-високо, слагам най-пленителната си усмивка и махам със свободната си ръка. Сега се радвам, че мога да се хвана за Пийта, за да запазя равновесие: той е толкова спокоен, твърд като скала. Изпълвам се с увереност и пращам няколко въздушни целувки на тълпата. Жителите на Капитола полудяват, обсипват ни с дъжд от цветя, крещят имената ни, малките ни имена, които са си направили труда да намерят в програмата.
Гръмката музика, аплодисментите, възхищението проникват в кръвта ми и не мога да потисна вълнението си. Цина ми е дал голямо предимство. Никой няма да ме забрави — нито вида ми, нито името ми. Катнис. Момичето, което гореше.
За пръв път усещам как в мен се пробужда искрица надежда. Със сигурност ще се намери някой спонсор, готов да ме подкрепи! И с малко допълнителна помощ, малко храна и подходящо оръжие, защо да мисля, че нямам шанс в Игрите?
Някой ми хвърля червена роза. Улавям я, поднасям я изящно към носа си и пращам в отговор въздушна целувка в посока на онзи, който я е изпратил. Сто ръце се вдигат да уловят целувката ми, сякаш е нещо реално и осезаемо.
— Катнис! Катнис! — чувам как викат името ми от всички страни. Всеки иска целувки от мен.
Едва след като влизаме на Кръглия площад, си давам сметка, че сигурно напълно съм прекъснала кръвообращението в ръката на Пийта — толкова здраво я стискам. Свеждам поглед към преплетените ни пръсти, докато разхлабвам хватката си, но той отново ме сграбчва.
— Не, не ме пускай — казва той. В сините му очи се отразява потрепващата светлина на огъня. — Моля те. Ако ме пуснеш, ще падна.
— Добре — казвам. И така, продължавам да го държа, но не мога да не се почувствам малко странно от начина, по който Цина ни е свързал. Не е особено честно да ни представи като отбор, а след това да ни заключи на арената, за да се избием взаимно.
Дванайсетте колесници изпълват затвореното пространство на Кръглия площад. По сградите около площада, всички прозорци са запълнени с най-изтъкнатите граждани на Капитола. Конете отвеждат колесницата ни право пред резиденцията на президента Сноу, където спираме. Музиката драматично секва.
Президентът, дребен, слаб мъж с бяла като хартия коса, отправя официалното приветствие от балкона над нас. Традиция е по време на речта камерите да се насочват от време на време към лицата на трибутите. На екрана обаче виждам, че получаваме много повече от полагащото ни се ефирно време. Колкото по-тъмно става, толкова по-трудно е да откъснеш очи от нашето проблясване. Докато звучи националният химн, те наистина се стараят да покажат набързо всяка двойка трибути, но камерата се задържа върху колесницата на Окръг 12, докато тя прави една последна тържествена обиколка на площада и изчезва в Тренировъчния център.
Вратите едва са се затворили зад гърба ни, когато ни заобикалят подготвителните екипи и бръщолевят похвали, но не им се разбира почти нищо. Оглеждам се крадешком и забелязвам, че останалите трибути ни стрелкат с гадни погледи, което потвърждава подозренията ми: буквално сме затъмнили всички тях с блясъка си. После се появяват Цина и Порша, помагат ни да слезем от колесницата, внимателно свалят пламтящите пелерини и украшенията от главите ни. Порша ги гаси с някакъв спрей от флакон.
Осъзнавам, че все още съм залепена за Пийта, и заставям скованите си пръсти да се разтворят. И двамата разтриваме ръцете си.
— Благодаря, че не ме пусна. Малко се бях поразтреперил там — казва Пийта.
— Не си личеше. Сигурна съм, че никой не е забелязал.
— Аз пък съм сигурен, че не са забелязали нищо друго, освен теб. Би трябвало по-често да носиш пламъци — казва той. — Отиват ти. — А след това ми отправя леко свенлива усмивка, която изглежда така истински мила, че в тялото ми нахлува неочаквана топлина.
В главата ми отеква предупредителна камбанка: Не бъди такава глупачка. Пийта планира как да те убие. Заблуждава те, за да те превърне в лесна плячка. Колкото по-приятелски се държи, толкова по-опасен става.
Но тъй като тази игра е за двама, аз се повдигам на пръсти и го целувам по бузата. Точно върху синината.
Тренировъчният център има кула, предназначена единствено и само за трибутите и членовете на техните подготвителни екипи. Това ще бъде нашият дом, докато започнат истинските Игри. Всеки окръг разполага с цял етаж. Просто влизаш в асансьора и натискаш номера на окръга си. Много лесно се помни.
Возила съм се в асансьор два пъти в Сградата на справедливостта в Окръг 12. Веднъж — за да получа медал за смъртта на баща ми, и втори път — вчера, за да се сбогувам за последно с приятелите и семейството си. Но онзи асансьор е тъмно, скърцащо съоръжение, което се движи като охлюв и мирише на вкиснато мляко. Стените на този асансьор са кристални и виждаш как хората на приземния етаж се смаляват като мравки, докато се изстрелваш във въздуха. Ободряващо е и се изкушавам да попитам Ефи Тринкет дали можем да се повозим пак в асансьора, но това ми се струва някак детинско.
Очевидно задълженията на Ефи Тринкет не приключват на гарата. Двамата с Хеймич ще ни наглеждат чак докато излезем на арената. Това е донякъде хубаво, защото на нея поне може да се разчита да ни заведе навреме там, където трябва, докато Хеймич не сме го виждали, откакто във влака се съгласи да ни помага. Вероятно се е строполил в безсъзнание някъде. Ефи Тринкет, от друга страна, изглежда, хвърчи нависоко. Ние сме първият поверен на нейните грижи отбор, предизвикал сензация на церемониите по откриването. Прави ни комплименти не само за костюмите, но и за поведението ни. Освен това твърди, че познава всички важни хора в Капитола и цял ден ни е хвалила, с цел да ни спечели спонсори.
— Налагаше се да се държа много загадъчно — казва тя и притваря очи. — Защото, разбира се, Хеймич не си направи труда да ми каже стратегията ви. Аз обаче направих каквото можах с материала, с който разполагах. Как Катнис се пожертва за сестра си. Как и двамата успешно се преборихте и превъзмогнахте варварството на вашия окръг.
Варварство ли? Това звучи иронично, изречено от жена, която помага да ни подготвят за заколение. А на какво смята, че се дължат успехите ни? На маниерите ни на хранене ли?
— Всички са скептични, естествено, тъй като вие сте от въгледобивния окръг. Но аз казах — и това беше много умно от моя страна — казах: „Е, ако подложите въглищата на достатъчно силен натиск, те се превръщат в перли!“ — Ефи ни се усмихва така сияйно, че нямаме друг избор, освен да отговорим ентусиазирано на остроумната й забележка, макар тя да е невярна.
Въглищата не се превръщат в перли. Перлите се образуват в миди. Възможно е да е искала да каже, че въглищата се превръщат в диаманти, но това също е невярно. Чувала съм, че в Окръг 1 имат някаква машина, която може да превръща графит в диаманти. Но ние в Окръг 12 не добиваме графит в мините. Това беше част от работата на хората в Окръг 13, преди да бъде унищожен.
Питам се дали хората, на които цял ден е досаждала с приказките си за нас, знаят или изобщо се интересуват от това.
— За съжаление, аз не мога да уговарям споразумения със спонсори за вас. Само Хеймич има това право — казва мрачно Ефи. — Но не се тревожете, ще го докарам на масата, под дулото на пистолет, ако е необходимо.
Макар да й липсват качества в толкова много отношения, Ефи Тринкет притежава определена решителност, на която няма как да не се възхитя.
Апартаментът, в който ме настаняват, е по-голям от цялата ни къща в Окръг 12. Тапициран е с плюш, като купето във влака, но освен това в него има толкова много автоматични джаджи, че едва ли ще имам време да натисна всички копчета. Само душът има контролно табло с повече от сто варианта, от които можеш да избираш, за да регулираш температурата на водата, налягането й, сапуни, шампоани, благовония, масла и гъби за масаж. Когато излезеш от душа и стъпиш върху рогозката, се включват отоплителни уреди, които с въздушни струи изсушават тялото ти. Вместо да се мъча със заплелите се на възли кичури на мократа си коса, просто поставям ръка върху една кутия и около главата ми се разнася въздушен поток, който разплита, разделя и изсушава косата ми почти мигновено. Тя се спуска плавно по раменете ми като лъскава завеса.
Програмирам гардероба, за да си избера дрехи по мой вкус. Прозорците се въртят така, че показват или скриват части от града по мое желание. Трябва само да прошепнеш в една слушалка какво ястие си си избрал от огромното меню и след по-малко от минута то се появява пред теб, горещо и вдигащо пара. Разхождам се из стаята, похапвам гъши дроб и пухкав хляб и в този момент някой чука на вратата. Ефи ме вика на вечеря.
Хубаво. Умирам от глад.
Влизаме в трапезарията и заварваме Пийта, Цина и Порша на балкона, от който се разкрива гледка към Капитола. Радвам се да видя стилистите, особено след като чувам, че ще дойде и Хеймич. Всяка вечеря, където почетните места се падат само на Ефи и Хеймич, е обречена на провал. Освен това, целта в случая не е да ядем, а да планираме стратегията си — нещо, в което Цина и Порша вече са доказали колко са ценни.
Безмълвен млад мъж, облечен в бяла туника, предлага на всички ни високи чаши с вино. Отначало искам да откажа, но никога не съм опитвала вино, с изключение на домашното, с което майка ми лекува кашлица, а и кога ще ми се предостави шанс пак да го опитам? Отпивам от стипчивата, суха течност, и тайно си мисля, че може да се подобри с няколко супени лъжици мед.
Хеймич се появява точно когато сервират вечерята. Изглежда, че е имал собствен стилист, защото е чист, издокаран и по-трезвен, отколкото съм го виждала някога. Не отказва предложеното вино, но когато започва да яде супата си, осъзнавам, че това е изобщо първият път, в който го виждам да яде. Може би наистина ще успее да се стегне за достатъчно дълго време и да ни помогне.
Изглежда, че Цина и Порша оказват цивилизоващ ефект върху Хеймич и Ефи. Най-малкото, те се обръщат учтиво един към друг. И двамата сипят единствено хвалебствия към стилистите ни за встъпителната церемония. Докато си разменят празни приказки, аз се съсредоточавам върху яденето. Гъбена супа, горчиви зелени растения с домати, големи колкото грахови зърна, леко запечено говеждо, нарязано тънко като хартия, фиде в зелен сос, сирене, което се топи в устата, поднесено със сладко синьо грозде. Сервитьорите, всички до един млади хора, облечени в бели туники като онзи, който ни поднесе вино, безмълвно се доближават и отдалечават от масата, като се грижат чиниите и чашите да са постоянно пълни.
Някъде след половин чаша вино усещам, че главата ми се замайва и преминавам на вода. Усещането не ми харесва и се надявам скоро да отмине. Как Хеймич търпи да бъде непрекъснато в това състояние, е пълна загадка за мен.
Опитвам се да съсредоточа вниманието си върху разговора, който се е насочил към костюмите ни за интервюто, когато едно момиче поставя на масата великолепно изглеждаща торта и сръчно я запалва. Тя лумва, а после пламъците потрепват по краищата известно време, докато накрая изгасват. За миг ме обзема съмнение:
— Защо гори? Алкохол ли има вътре? — питам и вдигам поглед към момичето. — Това е последното нещо, което ис… О! Аз те познавам!
Не мога да свържа лицето на момичето с някакво име или да си спомня кога съм я виждала. Но съм сигурна в това. Тъмночервената коса, поразителните черти на лицето, порцеланово бялата кожа. Но още докато изричам думите, усещам как стомахът ми се присвива от нервност и вина при вида й, и макар да не мога да го изкарам на повърхността, знам, че с нея е свързан някакъв лош спомен. Ужасеното изражение, което преминава бързо по лицето й, само засилва смущението и неудобството ми. Тя поклаща глава в знак на отрицание и бързо се отдалечава.
Забелязвам, че четиримата възрастни на масата ме наблюдават зорко.
— Не ставай смешна, Катнис. Как е възможно да познаваш някой авокс? — казва Ефи. — Дори самата мисъл е нелепа.
— Какво е авокс? — питам глупаво.
— Някой, който е извършил престъпление. Отрязали са й езика, за да не може да говори — казва Хеймич. — Сигурно е някаква предателка. Няма вероятност да я познаваш.
— А дори и да я познаваш, не бива да говориш с никой авокс, освен за да му дадеш някаква заповед — допълва Ефи. — Разбира се, не е възможно да я познаваш.
Но аз действително я познавам. А сега, след като Хеймич спомена думата предателка, си спомням откъде. Неодобрението е толкова силно, че никога не бих могла да го призная.
— Не, сигурно не. Просто… — заеквам аз и започвам да усещам ефекта от виното.
Пийта щраква с пръсти:
— Дели Картрайт. Ето коя е. И на мен все ми се струваше позната. После осъзнах, че страшно ми прилича на Дели.
Дели Картрайт е тромаво момиче с нездрав цвят на лицето, с жълтеникава коса, което прилича на нашата сервитьорка горе-долу толкова, колкото някой бръмбар прилича на пеперуда. Освен това е може би най-дружелюбният човек на планетата — постоянно се усмихва на всички в училище, дори на мен. Никога не съм виждала момичето с червената коса да се усмихва. Но с благодарност се хващам за думите на Пийта.
— Разбира се, ето за кого си мислех. Трябва да е заради косата — казвам.
— А също и нещо в очите — допълва Пийта.
Напрежението около масата отслабва.
— Е, добре. Ако само за това става дума — казва Цина. — И, да, в тортата има спиртно питие, но алкохолът се е изпарил. Поръчах я специално в чест на огнения ти дебют.
Довършваме тортата и се преместваме в друга стая, за да гледаме записа на церемониите по откриването, който се излъчва в момента. Няколко други двойки правят добро впечатление, но никоя не може да се сравнява с нас. Дори собственият ни екип изпуска едно: „Ах!“, когато ни показват как излизаме от Тренировъчния център.
— Чия беше идеята да се държите за ръце? — пита Хеймич.
— На Цина — казва Пийта.
— Добре премерена нотка на бунтарство — казва Хеймич. — Много хубаво.
Бунтарство ли? За миг се замислям върху това. Но когато си спомням другите двойки, застанали сковано на разстояние един от друг, без изобщо да се докосват или някой от тях да показва с нещо, че забелязва присъствието на другия, сякаш другият трибут изобщо не съществува, сякаш Игрите вече са започнали, разбирам какво има предвид Хеймич. Представянето ни като приятели, а не като съперници, ни е отличило точно толкова, колкото и огнените костюми.
— Утре сутринта е първата тренировка от обучението ви. Да се срещнем за закуска, и ще ви кажа точно как искам да играете ролята си — обръща се Хеймич към нас двамата. — Сега вървете да поспите, докато възрастните разговарят.
Тръгваме заедно с Пийта по коридора към стаите. Когато стигаме до моята врата, той се обляга на рамката: не препречва пътя ми в истинския смисъл на думата, а настоява да му обърна внимание.
— Така значи, Дели Картрайт. Представи си само, да открием нейна двойница тук.
Иска обяснение и се изкушавам да му дам такова. И двамата знаем, че той ме покри. Значи отново съм му задължена. Ако му кажа истината за момичето, това може по някакъв начин да изравни нещата. С какво всъщност може да ми навреди? Дори той да ме издаде, едва ли ще има особено значение. Това беше само нещо, на което станах свидетел. Пък и той излъга за Дели Картрайт толкова, колкото и аз.
Осъзнавам, че всъщност наистина искам да разкажа на някого за това момиче. Някой, който може би ще успее да ми помогне да разбера нейната история. Гейл щеше да е първият ми избор, но няма вероятност някога да го видя отново. Опитвам се да преценя дали ако кажа на Пийта, това може да му даде някакво евентуално предимство пред мен, но не виждам как. Може би ако му се доверя, всъщност ще го накарам да повярва, че го смятам за приятел.
Освен това, мисълта за момичето с отрязания език ме плаши. Тя ми напомни защо съм тук. Не за да представям като на модно ревю огнени костюми и да ям деликатеси, а за да загина от кървава смърт, докато тълпите насърчават с викове убиеца ми.
Да кажа или да не кажа? Все още съм замаяна от виното. Взирам се към дъното на празния коридор, сякаш решението се крие там.
Пийта се възползва от колебанието ми:
— Беше ли вече на покрива? — Поклащам глава. — Цина ме заведе. Оттам се вижда целият град. Само че вятърът е малко силен.
Мислено си превеждам това като: „Никой няма да чуе какво си говорим“. Имам чувството, че тук сигурно сме под наблюдение.
— Може ли да се качим, без да питаме?
— Разбира се, хайде — казва Пийта.
Тръгвам след него по стълбището, което води до покрива. Има малка куполообразна стая с врата, от която се излиза навън. Щом излизаме на хладния, вечерен въздух, затаявам дъх при вида на гледката. Капитолът блещука като огромно поле от светулки. Електричеството в Окръг 12 е нередовно, обикновено го имаме само по няколко часа на ден. Често прекарваме вечерите на свещи. На наличието му може да се разчита само когато излъчват по телевизията Игрите или важни правителствени съобщения, които е задължително да гледаме. Но тук никога няма недостиг. Абсолютно никога.
С Пийта се приближаваме до парапета в края на покрива и поглеждам право надолу към улицата, която гъмжи от хора. Чуват се коли, от време на време някой вик и странно метално звънтене. В Окръг 12 по това време всички вече щяхме да се приготвяме за лягане.
— Попитах Цина защо ни пускат да се качваме тук горе. Дали не се тревожат, че някой от трибутите може да реши да скочи от покрива? — казва Пийта.
— И той какво каза?
— Че е невъзможно. — Пийта протяга ръка в привидно празното пространство. Чува се остър бумтеж и той рязко я отдръпва. — Някакво енергийно поле те отхвърля обратно на покрива.
— Винаги се грижат за безопасността ни — кимам аз. Макар че Цина е показал покрива на Пийта, аз се питам дали би трябвало да сме тук сега, толкова късно, и то сами. Никога не съм виждала трибути на покрива на Тренировъчния център. Но това не означава, че не ни записват. — Мислиш ли, че ни наблюдават сега?
— Може би — допуска той. — Ела да видиш градината.
От другата страна на купола са направили градина с цветни лехи и дървета в саксии. От клоните висят стотици вятърни камбанки, които обясняват звънтенето, което чух. Тук в градината, в тази ветровита нощ, то е достатъчно да заглуши гласовете на двама души, които искат никой да не ги чуе. Пийта ме поглежда с очакване.
Преструвам се, че разглеждам едно цветче.
— Веднъж ловувахме в гората. Бяхме се скрили, дебнехме дивеч — прошепвам.
— С баща ти ли? — прошепва той в отговор.
— Не, с приятеля ми Гейл. Изведнъж всички птици едновременно спряха да пеят. С изключение на една. Сякаш надаваше предупредителен крясък. И тогава я видяхме. Сигурна съм, че беше същото момиче. С нея имаше едно момче. Дрехите им бяха дрипави. Под очите си имаха тъмни кръгове от недоспиване. Бягаха, сякаш от това зависеше животът им — казвам аз.
За миг замлъквам, когато си спомням как ни парализира видът на тази странна двойка, явно не от Окръг 12, бягаща през гората. По-късно се питахме дали бихме могли да им помогнем да избягат. Сигурно бихме могли. Да ги скрием. Ако бяхме действали бързо. Вярно е, че бяхме изненадани, но нали и двамата сме ловци. Знаем как изглеждат притиснатите натясно животни. Разбрахме, че момчето и момичето са в беда още щом ги видяхме. Но само гледахме.
— Ховъркрафтът се появи изневиделица — продължавам да разказвам на Пийта. — Искам да кажа, в един миг небето беше празно, а в следващия той беше отгоре. Беше напълно безшумен, но те го видяха. Една мрежа се спусна върху момичето и го отнесе нагоре, бързо, по-бързо от онзи асансьор. Пронизаха момчето с нещо като копие. Беше прикрепено към кабел, и го вдигнаха заедно с него. Но съм сигурна, че беше мъртъв. Чухме как момичето изкрещя веднъж. Май извика името на момчето. После ховъркрафтът си замина. Изчезна във въздуха. А птиците запяха отново, сякаш не беше станало нищо.
— Видяха ли те? — попита Пийта.
— Не знам. Бяхме се скрили под една скала.
Но всъщност знам. Имаше един миг, след крясъка на птицата, но преди появата на ховъркрафта, когато момичето ни забеляза. Гледахме се очи в очи и то извика за помощ. Но нито Гейл, нито аз реагирахме.
— Трепериш — казва Пийта.
Става ми много студено от вятъра и от разказа. Писъкът на момичето. Дали й е бил последният?
Пийта сваля якето си и загръща с него раменете ми. Понечвам да отстъпя назад, но после му позволявам, като решавам засега да приема както якето, така и любезния жест. Един приятел би постъпил точно така, нали?
— Оттук ли бяха? — пита той и закопчава най-горното копче на якето.
Кимвам. Имаха онова излъчване на хората от Капитола. Момчето и момичето.
— Къде според теб са отивали? — пита той.
— Не знам — отговарям аз. Окръг 12 е до голяма степен краят на пътя. Отвъд него има само пустош. Ако не броите развалините на Окръг 13, които още тлеят от токсичните бомби. Показват го от време на време по телевизията, само за да ни напомнят. — Нито знам защо биха си тръгнали оттук. — Хеймич беше казал, че авоксите са извършили „предателство“. Срещу какво? Можеше да е единствено срещу Капитола. Но тук имаха всичко. Нямаха повод за бунт.
— Ще се махна оттук — избухва Пийта. После се оглежда разтревожено. Гласът му беше достатъчно висок, за да се чуе над звънтенето. — Бих се прибрал вкъщи още сега, ако ми позволят. Но трябва да признаеш, че храната е страхотна.
Пак прикри станалото. Ако някой чуеше само това, то щеше да прозвучи просто като думи на изплашен трибут, а не на човек, позволил си да усъмни в неподлежащата на обсъждане доброта на Капитола.
— Става студено. По-добре да се прибираме — казва той. Вътре в купола е топло и светло. Тонът му е на човек, който води обикновен разговор. — Твоят приятел Гейл. Това онзи, който отведе сестра ти по време на Жътвата, ли е?
— Да. Познаваш ли го? — питам.
— Всъщност не. Чувам момичетата да говорят много за него. Мислех си, че ти е братовчед или нещо такова. Приличате си — казва той.
— Не, не сме роднини — казвам аз.
Пийта кимва, с непроницаемо изражение.
— Той дойде ли да се сбогува с теб?
— Да — отговарям аз и го наблюдавам внимателно. — И баща ти дойде. Донесе ми сладки.
Пийта вдига вежди, сякаш това е новина. Но вече съм го виждала да лъже много убедително и не се хващам лесно на това.
— Наистина ли? Е, вие двете със сестра ти сте му симпатични. Сигурно е искал да има дъщеря, вместо пълна къща с момчета.
Самата мисъл, че е възможно някога да са ме обсъждали около масата на вечеря, край огъня в пекарницата, ме стряска. Сигурно майка му не е била в стаята.
— Познавал е майка ти, когато са били деца — казва Пийта.
Поредната изненада. Но сигурно е вярно.
— О, да. Израснала е в града — казвам. Изглежда неучтиво да добавя, че никога не е споменавала хлебаря, освен за да похвали хляба му.
Вече сме пред вратата на стаята ми. Връщам му якето:
— Значи ще се видим сутринта.
— До скоро — казва той и тръгва по коридора.
Когато отварям вратата, червенокосото момиче прибира трикото и ботушите ми от пода, където ги оставих преди да взема душ. Искам да й се извиня за това, че може би й навлякох неприятности преди малко. Спомням си обаче, че не е разрешено да говоря с нея, освен ако не й давам заповед.
— О, съжалявам — казвам. — Трябваше да ги върна на Цина. Съжалявам. Може ли да му ги занесеш?
Без да ме поглежда в очите, тя кимва леко и тръгва да излиза.
Бях решила да й кажа, че съжалявам за случилото се на вечеря. Но знам, че имам много по-дълбоки причини за извинения. Че се срамувам, задето така и не се опитах да й помогна в гората. Че оставих онези от Капитола да убият момчето и да осакатят нея, без да си мръдна и пръста.
Точно както гледах Игрите.
Изритвам обувките си и се пъхам под завивките както съм с дрехите. Продължавам да треперя. Възможно е момичето изобщо да не ме помни. Но знам, че ме помни. Не забравяш лицето на човека, който е бил последната ти надежда. Издърпвам завивките над главата си, сякаш това ще ме предпази от червенокосото момиче, което не може да говори. Но чувствам как очите й се взират в мен през стените, вратите и завивките.
Питам се дали ще й е приятно да гледа как умирам.
Цяла нощ сънувам лоши сънища. Лицето на червенокосото момиче се преплита с кървави сцени от предишни Игри на глада, с образа на майка ми, когато се беше затворила в себе си и не чуваше нищо, с измършавялата и изплашена Прим. Крещя на баща ми да бяга, докато мината експлодира в милиони смъртоносни късчета светлина, стряскам се и се събуждам.
През прозореца се разсъмва. Капитолът има мъглив, призрачен вид. Боли ме глава, а през нощта изглежда съм прехапала бузата си. Опипвам с език разраненото място и усещам вкус на кръв.
Бавно се измъквам от леглото и влизам под душа. Натискам наслуки копчета по контролното табло и започват да ме обстрелват редуващи се мощни струи леденостудена и вряла вода, а аз подскачам от крак на крак. После ме залива вълна от лимонова пяна и се налага да я махам от себе си с четка. Е, нищо. Поне кръвта ми се раздвижи.
След като съм изсушена, а тялото ми — намазано с овлажняващ лосион, откривам, че са ми оставили дрехи пред вратата на дрешника. Впити черни панталони, виненочервена туника с дълъг ръкав и кожени обувки. Прибирам косата си в плитка. За пръв път от сутринта на Жътвата приличам на себе си. Никакви натруфени прически и дрехи, никакви пламтящи пелерини. Такава, каквато винаги съм била. С вид, сякаш съм тръгнала към гората. Това ме успокоява.
Хеймич не е уточнил кога ще се срещнем за закуска, а и тази сутрин никой не ме потърси, но съм гладна и тръгвам по коридора към трапезарията с надеждата, че ще има храна. Не оставам разочарована. Все още няма никой, но дългата странична маса е отрупана с поне двайсет блюда. Млад мъж, авокс, стои мирно до подредената храна. Питам го дали може да си сервирам сама и той кимва. Отрупвам чинията си с яйца, наденици, маслени сладкиши, гъсто покрити с оранжеви сладка и конфитюри, бледолилави резени пъпеш. Докато пирувам, гледам как слънцето се издига над Капитола. Сипвам си втора чиния гореща зърнена каша, задушена в телешки бульон. Накрая пълня една чиния с кифли и сядам на масата, като чупя късчета и ги топя в горещ шоколад, както правеше Пийта във влака.
Мислите ми се насочват към майка ми и Прим. Трябва да са станали. Майка ми сигурно приготвя закуската им от царевична каша. Прим дои козата си преди училище. Само преди две сутрини си бях у дома. Възможно ли е да е истина? Да, само преди две. А колко празна ми се струва къщата сега, дори от разстояние. Какво ли са казали снощи за огнения ми дебют на Игрите? Дали са изпитали някаква надежда или просто са изпаднали в още по-голям ужас, когато са видели реалността — двайсет и четиримата трибути, събрани заедно, от които само един може да оцелее?
Хеймич и Пийта влизат, казват ми добро утро и пълнят чиниите си. Дразни ме това, че Пийта е облечен точно по същия начин като мен. Трябва да си поговоря с Цина. Тази постановка с близнаците ще се провали, щом започнат Игрите. Те със сигурност го знаят. После си спомням нареждането на Хеймич да правя точно каквото ми казват стилистите. Ако не беше Цина, а някой друг, може би нямаше да го послушам. Но след снощния триумф нямам особено основание да критикувам избора му.
Нервна съм заради обучението. През следващите три дни всички трибути ще се упражняват заедно. На третия ден следобед всеки от нас ще получи възможност да се представи самостоятелно пред гейм-мейкърите. От мисълта да се срещна очи в очи с останалите трибути ми прилошава. Отново и отново въртя в ръце кифлата, която току-що съм взела от панера, но апетитът ми е изчезнал.
След като опустошава няколко чинии задушено, Хеймич с въздишка избутва чинията си назад. Изважда от джоба си плоско шишенце, отпива дълга глътка и обляга лакти на масата:
— И така, да се залавяме за работа. Обучението. Първо, ако искате, ще ви обучавам поотделно. Решавайте сега.
— Защо да ни обучаваш отделно? — питам аз.
— Например ако имате някакво тайно умение, за което не искате другият да разбере — казва Хеймич.
Двамата с Пийта се споглеждаме.
— Нямам никакви тайни умения — казва той. — И вече знам какви са твоите, нали така? Искам да кажа, изял съм достатъчно от твоите катерици.
Никога не съм си представяла, че Пийта яде моите катерици. Кой знае защо винаги си представях как хлебарят се измъква тихо и ги приготвя за себе си. Не от лакомия. А защото градските семейства обикновено ядат скъпо месо, купено от месарницата. Телешко, пилешко и конско.
— Можеш да ни обучаваш заедно — казвам на Хеймич. Пийта кимва.
— Добре, дайте ми тогава някаква представа какво можете да правите — казва Хеймич.
— Аз не мога да правя нищо — заявява Пийта. — Ако не се брои печенето на хляб.
— Съжалявам, не се брои. Катнис, вече знам, че ти си служиш умело с нож — казва Хеймич.
— Всъщност не. Но умея да ловувам — казвам аз. — С лък и стрели.
— И си добра в това? — пита Хеймич.
Налага се да се замисля по въпроса. От четири години осигурявам храна на масата. Това не е маловажна задача. Не съм толкова добра, колкото беше баща ми, но той имаше повече практика. Умея да се прицелвам по-добре от Гейл, но съм се упражнявала повече. Той е истински гений с капаните и примките.
— Справям се — казвам.
— Справя се отлично — казва Пийта. — Баща ми купува нейните катерици. Винаги отбелязва как стрелите никога не пронизват тялото. Тя улучва всички в окото. Същото е и със зайците, които продава на месаря. Умее да убива даже и елени.
Тази оценка на уменията ми от страна на Пийта ме заварва напълно неподготвена. Поразена съм, първо, че изобщо е забелязал. И второ, че ме хвали.
— Какво правиш? — питам го подозрително.
— А ти какво правиш? Ако ще ти помага, той трябва да знае какво умееш. Не се подценявай — казва Пийта.
Не знам защо, но думите му ме ядосват.
— Ами ти? Виждала съм те на пазара. Можеш да вдигаш петдесеткилограмови чували с брашно — изсъсквам през зъби. — Кажи му го. Това не е нищо.
— Да, и съм сигурен, че на арената ще е пълно с чували брашно, с които да замерям другите. Не е същото като да умееш да си служиш с оръжие. Знаеш, че не е — не ми остава длъжен Пийта.
— Той умее да се бори — казвам на Хеймич. — Излезе на второ място в училищното състезание по борба миналата година; само брат му е по-добър от него.
— Каква полза има от това? Колко пъти си виждала някой да убие някого, като се бори с него? — казва Пийта с отвращение.
— Винаги има ръкопашен бой. Трябва само да се сдобиеш с нож и поне ще имаш някакъв шанс. Ако на мен ми скочи някой, мъртва съм! — Усещам, че се ядосвам и повишавам глас.
— Но това няма да стане! Ти ще живееш сред клоните на някое дърво, ще се храниш със сурови катерици и ще избиваш другите със стрели, един по един. Знаеш ли какво ми каза майка ми, когато дойде да се сбогува с мен: сякаш за да ме ободри, тя каза, че може би Окръг 12 най-сетне ще има победител. После осъзнах, че имаше предвид не мен, а теб! — избухва Пийта.
— О, точно теб е имала предвид — отвръщам аз и махам пренебрежително с ръка.
— Думите й бяха: „Тя умее да оцелява.“ Тя — допълва Пийта.
Онемявам от изненада. Наистина ли майка му е казала това за мен? Наистина ли ме е оценила по-високо от сина си? Виждам болката в очите на Пийта и разбирам, че не лъже.
Внезапно се озовавам зад хлебарницата и усещам как леденостуденият дъжд се стича по гърба ми, усещам празнотата в стомаха си. Когато проговарям, гласът ми звучи като на единайсетгодишно момиче:
— Но само защото някой ми помогна.
Очите на Пийта бързо се стрелват надолу към кифлата в ръцете ми и знам, че той също си спомня онзи ден. Но той само свива рамене:
— Всички ще ти помагат на арената. Ще се надпреварват кой да ти стане спонсор.
— Не повече от теб — казвам.
Пийта вдига вежди и се обръща към Хеймич.
— Тя няма представа как въздейства на хората. — Той прокарва нокът по дървената повърхност на масата, като отказва да ме погледне.
Какво, за бога, иска да каже? Че всички ще ми помагат? Когато умирахме от глад, не ми помогна никой! Никой освен Пийта. След като вече имах нещо, което да предложа в замяна, нещата се промениха. Бива ме да се пазаря. Всъщност дали наистина ме бива? С какво умея да въздействам? С това, че съм слаба и бедна? Да не намеква, че хората търгуват с мен от съжаление? Опитвам се да преценя дали е вярно. Може би някои търговци са малко по-щедри при сделките, но винаги съм го отдавала на старото им приятелство с баща ми. Освен това, моят дивеч е първокласен. Никой не ме е съжалявал!
Гледам сърдито кифлата и съм сигурна, че искаше да ме обиди.
След около минута подобна размяна на реплики Хеймич казва:
— Е, хубаво. Тъй, тъй, тъй. Катнис, няма гаранция, че на арената ще има лъкове и стрели, но като се срещнеш насаме с гейм-мейкърите, им покажи какво можеш да правиш. Дотогава стой надалеч от лъкове. Умееш ли да залагаш капани?
— Знам няколко основни вида примки — промърморвам.
— Това може да се окаже важно по отношение на храната — казва Хеймич. — И, Пийта, тя е права: никога не подценявай силата, когато си на арената. Много често предимството на един играч зависи от физическата сила. В Тренировъчния център сигурно ще има тежести, но не разкривай пред останалите трибути колко можеш да вдигнеш. Планът е един и същ за двама ви. Посещавайте груповите тренировки. Използвайте времето, за да научите нещо, което не знаете. Хвърляйте копие. Научете се да си служите с боздуган. И как да правите добри възли. Най-силните си умения запазете за индивидуалните тренировки. Разбрахме ли се? — пита Хеймич.
Двамата с Пийта кимваме.
— И накрая, още нещо. Пред хората искам да сте един до друг във всеки миг — казва Хеймич. И двамата се готвим да възразим, но Хеймич стоварва ръка върху масата: — Всеки миг! Това не подлежи на обсъждане! Нали се съгласихте да правите каквото ви казвам? Ще бъдете заедно, ще се държите приятелски помежду си. Сега изчезвайте. В десет имате среща с Ефи при асансьора за тренировките.
Прехапвам устни и тръгвам с важен вид към стаята си, като нарочно затръшвам вратата така, че Пийта да чуе. Сядам на леглото, изпълнена с омраза към Хеймич, изпълнена с омраза към Пийта и с омраза към себе си, задето споменах онзи отдавнашен ден под дъжда.
Каква шега само! Двамата с Пийта през цялото време да се преструваме, че сме приятели! Да хвалим взаимно силните си страни, да настояваме другият да признае способностите си. Защото, всъщност, в някакъв момент ще трябва да сложим край на преструвките и да приемем, че сме върли противници. Което щях да съм готова да направя веднага, ако не беше глупавото нареждане на Хеймич да не се разделяме по време на тренировките. Предполагам, че грешката е моя, защото му казах, че не е нужно да ни обучава отделно. Но това не означава, че искам да правя всичко заедно с Пийта. Който, между другото, явно също няма желание да си партнира с мен.
Чувам в главата си гласа на Пийта: Тя няма представа как въздейства на хората. Очевидно казано с намерението да ме унижи. Нали така? Една мъничка частица от мен обаче се пита дали това не беше комплимент. Дали не искаше да каже, че притежавам някаква привлекателност. Странно, колко внимателно ме е наблюдавал. Например колко неща е забелязал за ловните ми занимания. А и аз очевидно също не съм била толкова сляпа по отношение на него, колкото си въобразявах. Брашното. Борбата. И аз бях следила отблизо момчето с хляба.
Почти десет часът е. Измивам си зъбите и отново приглаждам косата си назад. Гневът временно е разсеял тревогите ми около предстоящата среща с останалите трибути, но сега усещам как нервното нетърпение се надига отново. Улавям се, че когато идва време за срещата с Ефи и Пийта пред асансьора, вече си гриза ноктите. Спирам веднага.
Залите за тренировка се намират в подземието на нашата сграда. С тези асансьори пътуването трае по-малко от минута. Отваряме вратата и влизаме в огромен гимнастически салон, пълен с най-различни оръжия и участъци за състезания с препятствия. Макар че още няма и десет часът, ние пристигаме последни. Останалите трибути са се събрали в плътен кръг. Всеки носи на ризата си квадрат с номера на своя окръг. Докато някой закрепва на гърба ми номер 12, бързо ги преценявам с поглед. Двамата с Пийта сме единствената двойка, която е облечена еднакво.
Щом се включваме в кръга, главният инструктор, висока жена с атлетично телосложение на име Атала, се приближава и започва да обяснява тренировъчния план. Експертите по различните умения се намират в определените пунктове. Можем свободно да преминаваме от един пункт към друг според предпочитанията си и според инструкциите на нашия ментор. В някои пунктове се изучават умения за оцеляване, в други — бойни техники. Забранено ни е да се впускаме в каквито и да е бойни упражнения с друг трибут. На разположение има асистенти, ако искаме да се упражняваме с партньор.
Когато Атала започва да чете списъка с пунктовете за обучение в различните умения, не мога да се сдържа и бързо обхождам с поглед останалите трибути. За пръв път са ни събрали заедно, един срещу друг, в обикновени дрехи. Сърцето ми се свива. Почти всички момчета и поне половината момичета са по-едри от мен, макар че много от трибутите никога не са се хранили както трябва. Личи си по костите, по кожата, по празния поглед в очите им. Може и да съм по-дребна по природа, но като цяло изобретателността на моето семейство ми е дала предимства. Ходя изправена и макар да съм кльощава, съм издръжлива и силна. Месото и растенията от гората, в съчетание с усилията, които бяха нужни за набавянето им, са допринесли да имам по-здраво тяло, отколкото повечето присъстващи.
Изключение правят децата от по-заможните окръзи, доброволците, онези, които цял живот са били хранени и обучавани точно за този момент. Трибутите от окръзите 1, 2 и 4 традиционно притежават това излъчване. Обучението на трибутите преди пристигането им в Капитола формално е против правилата, но това се случва всяка година. В Окръг 12 ги наричаме професионални трибути, или просто професионалисти. И по всяка вероятност победителят ще е някой от тях.
Незначителното предимство, с което тръгнах към Тренировъчния център, огнената ми поява снощи, сякаш се изпарява в присъствието на съперниците ми. Останалите трибути ни завиждаха, но не заради нас, а заради изумителните ни стилисти. Сега в погледите, които ни хвърлят професионалистите, виждам единствено презрение. Сигурно всички тежат между двайсет и пет до петдесет килограма повече от мен. Излъчват надменност и жестокост. Когато Атала ни освобождава, се насочват право към най-смъртоносно изглеждащите оръжия в гимнастическия салон и умело си служат с тях.
Тъкмо си мисля какъв късмет имам, че умея да бягам бързо, когато Пийта ме побутва по ръката и аз подскачам. Той все още е до мен, според указанията на Хеймич. Изражението му е сериозно:
— Откъде искаш да започнем?
Обръщам се и поглеждам към професионалните трибути, които се перчат, явно за да сплашат останалите и да завладеят положението. После — към останалите: недохранените, неумелите, които колебливо вземат първите си уроци как да си служат с нож или брадва.
— Сигурно не е лошо да завържем някой и друг възел — казвам.
— Дадено — казва Пийта. Прекосяваме помещението и отиваме до един празен пункт, където инструкторът очевидно е доволен да се сдобие с ученици. Човек остава с чувството, че урокът по връзване на възли не е най-оживеното място в обучението за Игрите на глада. Когато инструкторът осъзнава, че разбирам едно-друго от примки, той ни показва прост, отличен капан, който би оставил своята човешка жертва да виси от някое дърво, закачена на единия си крак. Съсредоточаваме се върху това конкретно умение в продължение на час, докато и двамата го овладяваме. После се прехвърляме на маскировката. Пийта явно истински се наслаждава на обучението в този пункт, като покрива спираловидно светлата си кожа с комбинация от кал, глина и сок от горски плодове, и се замаскира с лиани и листа. Инструкторът, който ръководи упражнението по маскировка, изпада във възторг от работата му.
— Аз правя тортите — признава ми Пийта.
— Тортите ли? — питам. Гледам с изумление как момчето от Окръг 2 запраща копие и от петнайсет метра пронизва сърцето на чучелото, с което се упражнява. — Кои торти?
— Вкъщи. Онези с глазурата, в пекарницата — казва той.
Има предвид онези, които излагат на витрините. Фантастични торти с глазура от изрисувани цветя и разни хубави неща. Те са за рождени дни и за Нова година. Когато сме на площада, Прим винаги ме завлича дотам да им се възхищаваме, макар че никога не можем да си ги позволим. Но в Окръг 12 и без друго има много малко красиви неща, затова никога не й отказвам.
Вглеждам се по-критично в нарисуваното по ръката на Пийта. Редуващите се светли и тъмни шарки напомнят за слънчева светлина, която пада през листата в гората. Питам се откъде ли знае това, тъй като се съмнявам, че някога се е осмелявал да пристъпи оградата. Нима е успял да го научи само от хилавото ябълково дърво в задния двор на къщата им? По някакъв начин всичко дотук — умението му, онези недостъпни торти, похвалата на специалиста по маскировка — ме изпълва с раздразнение.
— Прекрасно е. Само да можеше да глазираш някого до смърт… — казвам.
— Не се дръж толкова надменно. Никога не знаеш какво те чака на арената. Какво ще кажеш, ако тя всъщност се окаже великанска торта… — започва Пийта.
— А какво ще кажеш да продължим — прекъсвам го аз.
И така минават следващите три дни, докато двамата с Пийта мълчаливо се местим от един пункт на друг. Наистина усвояваме някои ценни умения — от палене на огън до мятане на нож и построяване на заслон. Въпреки нареждането на Хеймич да се преструва на посредствен, Пийта се справя отлично в ръкопашен бой, а аз с лекота минавам изпита за ядивните растения. Избягваме обаче стрелбата с лък и вдигането на тежести, тъй като искаме да ги запазим за упражненията при индивидуалното обучение.
Гейм-мейкърите се появиха още на първия ден — двайсетина мъже и жени, облечени с тъмночервени мантии. Те седят на трибуните в гимнастическия салон, като понякога слизат по-близо да ни огледат и си водят бележки, а друг път се хранят на безкрайната трапеза, която им се поднася, и не ни обръщат никакво внимание. Изглежда обаче, че държат под око трибутите от Окръг 12. Няколко пъти вдигам очи и откривам някой с прикован в мен поглед. Освен това, докато се храним, те се съвещават с нашите инструктори. Когато се връщаме, ги виждаме събрани всички заедно.
Закуската и вечерята се сервират на отделните етажи, но на обяд ние, двайсет и четиримата, се храним в една трапезария до гимнастическия салон. Храната е подредена върху колички, разположени из помещението, и всеки си сервира сам. Професионалните трибути предпочитат да се събират в шумна група около една маса, сякаш за да демонстрират превъзходството си и да покажат, че не се боят един от друг и смятат нас, останалите, недостойни за внимание. Повечето от другите трибути седят сами, като изгубени овце. Никой не ни казва и дума. Двамата с Пийта се храним заедно, и тъй като Хеймич продължава досадно да ни напомня за това, се опитваме да поддържаме приятелски разговор, докато се храним.
Да намерим тема за разговор не е лесна работа. Разговорите за вкъщи са болезнени. Разговорите за настоящето — непоносими. Един ден Пийта изпразва панерчето ни с хляб и посочва как са се погрижили да включат видове хляб от всички окръзи, заедно с изискания хляб на Капитола. Първият, с форма на риба, направен с водорасли и със зеленикав цвят, е от Окръг 4. Хлебчето с форма на полумесец, осеяно със семенца, е от Окръг 11. По някакъв начин, макар и направено от същия материал, то изглежда много по-апетитно от грозните дребни сухари, с които обикновено се изхранваме у дома.
— И тъй нататък — казва Пийта, като изсипва хлебчетата обратно в панера.
— Определено знаеш много — казвам.
— Само за хляба — казва той. — Добре, сега се засмей, сякаш съм казал нещо забавно.
Двамата се разсмиваме доста убедително и не обръщаме внимание на втренчените погледи от цялата стая.
— Добре, аз ще гледам непрекъснато да се усмихвам приятно, а ти говори — казва Пийта. Нареждането на Хеймич да се държим приятелски е изтощително и за двама ни. Защото още откакто затръшнах вратата на стаята си, отношенията ни силно охладняха. Но трябва да спазваме заповедта.
— Някога разказвала ли съм ти за онзи път, когато ме подгони една мечка? — питам аз.
— Не, но звучи много интересно — казва Пийта.
Опитвам се да придам на лицето си оживено изражение, докато си припомням събитието — истинска история, в която лекомислено бях оспорила на една черна мечка правата над някакъв пчелен кошер. Пийта се смее и задава въпроси точно когато трябва. Много по-добър е от мен в това.
На втория ден, докато се упражняваме в хвърляне на копие, той ми прошепва:
— Мисля, че ни следят.
Хвърлям копието си — оказва се, че съм доста добра, ако не се налага да хвърлям прекалено надалече — и виждам, че малкото момиче от Окръг 11 е застанало близо зад нас и ни наблюдава. Тя е дванайсетгодишното момиченце, онова, което с ръста и стойката си ми напомни толкова много за Прим. Отблизо изглежда около десетгодишна. Има ясни, тъмни очи и гладка като сатен кафява кожа. Стои повдигната на пръсти с леко разперени ръце, сякаш готова да литне при най-слабия звук. Сравнението с птица е неизбежно.
Докато Пийта хвърля, аз взимам друго копие:
— Мисля, че се казва Ру — казва той тихо.
Прехапвам устна. Това е името на малко жълто цвете, което расте в Ливадата. Ру. Примроуз. Две момиченца, всяко от които тежи трийсет и пет килограма с мокри дрехи.
— Какво можем да направим по въпроса? — питам го аз, по-рязко, отколкото искам.
— Няма какво да направим — отвръща той. — Просто си приказваме.
Сега, когато вече знам, че това дете е тук, е трудно да не му обръщам внимание. Тя се промъква и се присъединява към нас в различни пунктове. Също като мен, тя разбира от растения, катери се с лекота и умее да се прицелва добре. Всеки път улучва мишената с прашка. Но какво е една прашка срещу сто и десет килограмово момче с меч?
Когато пак сме на етажа на Окръг 12 за закуска и вечеря, Хеймич и Ефи ни разпитват най-подробно за всеки миг от деня. Какво сме правили, кой ни е наблюдавал, какво е мнението ни за останалите трибути. Цина и Порша не се мяркат наоколо, тъй че няма кой да внесе нотка на нормалност на масата. Хеймич и Ефи вече не се карат. Вместо това, изглежда, са на едно мнение, решени да ни приведат във форма, засипват ни с безкрайни указания какво трябва и какво не трябва да правим по време на обучението. Пийта е по-търпелив, но на мен започва да ми втръсва и се мръщя.
На втората вечер, когато най-после успяваме да се измъкнем, за да си легнем, Пийта промърморва:
— Някой трябва да вземе на Хеймич едно питие.
Издавам звук, който е нещо средно между сумтене и смях. После се овладявам. Мислите ми вече са твърде объркани от опитите да преценявам кога трябва да се държим като приятели и кога — не. Поне когато излезем на арената, ще знам със сигурност какви са отношенията между нас.
— Недей. Хайде да не се преструваме, когато наоколо няма никой.
— Добре, Катнис — казва уморено той. След това вече разговаряме само пред хората.
На третия ден от обучението започват да ни извикват от обяд за личните ни срещи с гейм-мейкърите. Окръг по окръг, първо момчето, после момичето трибут. Както обикновено, Окръг 12 е последен. Мотаем се и чакаме в трапезарията, тъй като не сме сигурни къде другаде да отидем. Тези, които излизат, повече не се връщат. Стаята започва да се опразва и напрежението поради принудата да се държим дружелюбно, намалява. Когато извикват Ру, вече сме останали сами. Седим мълчаливо, докато идва ред на Пийта. Той се изправя.
— Не забравяй какво каза Хеймич: покажи какво можеш с тежестите. — Думите излизат от устата ми без позволение.
— Благодаря, ще го запомня — казва той. — А ти… стреляй право в целта.
Кимвам. Не знам защо изобщо казах нещо. Но ако загубя, предпочитам да спечели Пийта, а не някой от останалите. По-добре е за нашия окръг, за майка ми и за Прим.
След петнайсетина минути извикват моето име. Приглаждам косата си, изправям рамене и влизам в гимнастическия салон. Веднага разбирам, че съм в беда. Гейм-мейкърите са тук прекалено дълго време. Изгледали са вече двайсет и три демонстрации. Повечето са изпили твърде много вино. Единственото им желание е да се приберат вкъщи.
Не ми остава нищо друго, освен да се придържам към плана. Отивам до пункта за стрелба с лък. О, какви оръжия! От дни ме сърбяха ръцете да се добера до тях! Лъкове, изработени от дърво, пластмаса, метал и материали, които дори не знам как се казват. Украсени с пера стрели, изработени в безупречно еднакви линии. Избирам си един лък, опъвам тетивата и мятам през рамо принадлежащия към него колчан със стрели. Има определен обхват за стрелба, но той е твърде ограничен. Стандартни мишени с кръг в средата и човешки силуети. Отивам до центъра на гимнастическия салон и избирам първата си цел. Чучелото, използвано при упражненията с ножове. Още докато опъвам назад тетивата на лъка, разбирам, че нещо не е наред. Кордата е по-обтегната от онази, с която съм свикнала. Стрелата е по-неподатлива и твърда. Пропускам чучелото с пет сантиметра и изгубвам малкото внимание, което успявах да привлека досега. За миг се чувствам унижена, после се отправям отново към стандартната мишена с кръг в средата. Стрелям отново и отново, докато успявам да почувствам новото оръжие.
Връщам се в средата на гимнастическия салон, заемам първоначалната си позиция и пронизвам чучелото право в сърцето. После прерязвам въжето, на което е окачена боксовата круша, пълна с пясък, тя се разкъсва, пада с трясък на земята и се разпилява. Без да спирам, се премятам през рамо, заставам на едно коляно и запращам стрелата в една от лампите, окачени на тавана на гимнастическия салон. От нея избухва дъжд от искри.
Това е отлична стрелба. Обръщам се към гейм-мейкърите. Неколцина кимат одобрително, но вниманието на повечето е приковано върху печеното прасе, което току-що е поднесено на банкетната трапеза.
Внезапно ме обзема ярост, че докато залагам на карта живота си, те дори не проявяват любезността да ми обърнат внимание. Че съм изместена от едно мъртво прасе. Сърцето ми се разтуптява. Усещам, че лицето ми гори. Без да се замисля, измъквам една стрела от колчана и я изстрелвам право към масата на гейм-мейкърите. Чувам тревожни викове, хората се разбягват. Стрелата пронизва ябълката в устата на прасето и го приковава в стената отзад. Всички ме гледат и не могат да повярват на очите си.
— Благодаря за вниманието — казвам. После се покланям леко и тръгвам право към изхода, без да са ми казали, че съм свободна да си вървя.
Тръгвам към асансьора, като захвърлям лъка си на една страна, а колчана със стрелите — на другата. Минавам бързо покрай зяпналите от почуда авокси, които охраняват асансьорите, и стоварвам юмрук върху бутона с номер дванайсет. Вратите се плъзгат, затварят се и политам нагоре. Почти успявам да стигна до моя етаж, преди сълзите да потекат по бузите ми. Чувам как останалите ме викат от салона, но аз се втурвам по коридора, влизам в стаята си, заключвам вратата и се хвърлям на леглото. След това избухвам в плач.
Сега наистина се провалих! Сега съсипах всичко! Дори да бях имала и най-нищожен шанс, той изчезна, когато изстрелях онази стрела по гейм-мейкърите. Какво ще ми направят сега? Ще ме арестуват? Ще ме екзекутират? Ще ми отрежат езика и ще ме превърнат в авокс, за да мога да обслужвам бъдещите трибути на Панем? Какво си мислех, като стрелях по гейм-мейкърите? Разбира се, не си мислех нищо: стрелях по ябълката, защото бях страшно ядосана, че не ми обръщат внимание. Не съм искала да убия никой от тях. Ако исках, щяха да са мъртви!
О, какво значение има? И без друго нямаше вероятност да спечеля Игрите. Кого го е грижа какво ще ми направят? Това, което ме плаши истински, е какво може да причинят на майка ми и на Прим, как може да пострада семейството ми сега заради моята несдържаност. Дали ще им вземат малкото вещи, дали ще изпратят майка ми в затвора, а Прим — в общинския дом, дали ще ги убият? Не биха ги убили, нали? Защо не? Какво им пречи?
Трябваше да остана и да се извиня. Или да се засмея, сякаш това беше някаква голяма шега. Тогава може би щяха да се отнесат с мен по-снизходително. Но вместо това аз излязох наперено оттам, по възможно най-непочтителния начин.
Хеймич и Ефи чукат на вратата ми. Изкрещявам им да се махат и накрая те наистина си отиват. Отнема ми поне час да се наплача до насита. След това просто лежа свита на кълбо в леглото, милвам копринените чаршафи и гледам как слънцето залязва над Капитола, който прилича на пръснати захарни бонбони.
Отначало очаквам пазачите да дойдат и да ме отведат. Но времето минава и това изглежда все по-малко вероятно. Успокоявам се. Все още им трябва момиче-трибут от Окръг 12, нали така? Ако гейм-мейкърите искат да ме накажат, могат да го направят публично. Да изчакат, докато изляза на арената, и да насъскат срещу мен освирепели от глад животни. Хващам се на бас, че ще се погрижат да нямам лък и стрели, за да се защитя.
Преди това обаче ще ми дадат такава ниска оценка, че никой човек с ума си няма да ми стане спонсор. Ето какво ще се случи тази вечер. Тъй като на тренировките не се допускат зрители, гейм-мейкърите присъждат определен брой точки на всеки състезател. По този начин публиката се ориентира за залаганията, които продължават през цялото време на Игрите. Оценките са между едно и дванайсет — едно е безнадеждно лоша оценка, а дванайсет — непостижимо висока, — и показват доколко обещаващ е трибутът. Оценката не е гаранция кой ще излезе победител. Тя показва единствено потенциала, който даден трибут е проявил при обучението. Често, поради променливите обстоятелства на истинската арена, трибутите, които получават високи оценки, отпадат почти веднага. А преди няколко години момчето, което спечели Игрите, получи едва тройка. Въпреки това, оценката може да помогне или да навреди на трибута, що се отнася до спечелването на спонсори. Надявах се, че уменията ми в стрелбата може да ми донесат шест или седем, макар и да не съм особено силна физически. Сега съм сигурна, че имам най-ниския резултат от двайсет и четиримата. Ако никой не ме подкрепи, шансовете ми да остана жива намаляват почти до нула.
Когато Ефи чука на вратата, за да ме повика на вечеря, решавам, че е най-добре да отида. Тази вечер ще излъчат резултатите по телевизията. И без друго няма начин вечно да крия случилото се. Отивам в банята и си измивам лицето, но то все още е зачервено и подпухнало.
Всички чакат на масата, дори Цина и Порша. Иска ми се стилистите да не се бяха появили, защото, поради някаква причина, не ми е приятно да ги разочаровам. Без дори да се замисля, хвърлих на вятъра цялата добра работа, която свършиха на церемониите по откриването. Старая се да не поглеждам към никого и греба малки лъжици рибена чорба. Солена е като сълзите ми.
Възрастните започват да обсъждат прогнозата за времето, а аз поглеждам към Пийта. Той повдига вежди. Това е въпрос. Какво стана? Само поклащам леко глава. После, докато ни поднасят основното ястие, чувам Хеймич да казва:
— Добре, стига празни приказки, признайте си точно колко зле се представихте днес?
Пийта вмята бързо:
— Не знам дали има значение. Когато се появих, никой дори не си направи труда да ме погледне. Май пееха някаква пиянска песен. Така че размятах наоколо няколко тежки предмета, докато ми казаха, че мога да си вървя.
От думите му малко ми олеква. Не че и той е нападнал гейм-мейкърите, но поне и него са го предизвикали.
— А ти, скъпа? — пита Хеймич.
По някакъв начин това, че Хеймич ме нарича „скъпа“, ме стряска достатъчно, за да мога поне да говоря:
— Аз изстрелях една стрела по гейм-мейкърите.
Всички спират да се хранят.
— Какво си направила? — Ужасът по лицето на Ефи потвърждава най-лошите ми предчувствия.
— Изстрелях по тях стрела. Не точно по тях. В тяхната посока. И с мен стана като с Пийта: стрелях, а те не ми обръщаха внимание и просто… просто изгубих самообладание, затова пуснах една стрела и избих ябълката от устата на тъпото им печено прасе! — казвам предизвикателно.
— А те какво казаха? — предпазливо пита Цина.
— Нищо. Или поне аз не знам. После си излязох.
— Без да са те освободили? — ахва Ефи.
— Сама се освободих — отговарям аз. Спомням си как обещах на Прим, че наистина ще се опитам да победя, и ме обзема чувството, че върху мен е паднал цял тон въглища.
— Е, това е положението — казва Хеймич. После намазва с масло едно хлебче.
— Мислите ли, че ще ме арестуват? — питам аз.
— Съмнявам се. На този етап ще е трудно да те заместят — казва Хеймич.
— Ами семейството ми? Тях ще ги накажат ли?
— Едва ли. Няма да има особен смисъл. Предполагам, че за да окаже това върху населението някакъв ефект, който да си заслужава, ще трябва да разкрият какво е станало в Тренировъчния център. Ще трябва да кажат на хората какво си направила. Но не могат, тъй като това е тайна, така че ще бъде само загуба на излишни усилия — отбелязва Хеймич. — По-вероятно е да превърнат живота ти в ад на арената.
— Е, те и без друго вече обещаха да го направят — казва Пийта.
— Съвсем вярно — казва Хеймич. И осъзнавам, че се случва невъзможното. Те всъщност ме окуражават. Хеймич вдига с пръсти една свинска пържола, при което Ефи се мръщи, и я топва във виното си. Откъсва със зъби голямо парче месо и започва да се подсмихва. — Как изглеждаха лицата им?
Усещам как ъгълчетата на устните ми се извиват нагоре:
— Шокирани. Ужасени. Ъ-ъ, глупаво, някои от тях. — В ума ми бързо се появява един образ: — Един се спъна и падна в купата с пунш.
Хеймич се изкикотва и всички започваме да се смеем, с изключение на Ефи, макар че дори тя потиска една усмивка.
— Ами, така им се пада. Работата им е да ви обръщат внимание. И само защото идвате от Окръг 12, не им дава право да ви пренебрегват. — После бързо се оглежда, сякаш е казала нещо абсолютно възмутително. — Съжалявам, но така мисля — казва тя, без да се обръща конкретно към някого.
— Ще получа много лоша оценка — казвам.
— Оценките имат значение само ако са добри; никой не обръща особено внимание на лошите и средните. Откъде да знаят, че не криете талантите си, та нарочно да получите ниска оценка. Някои използват тази стратегия — казва Порша.
— Надявам се хората да разтълкуват именно така четворката, която вероятно ще получа — казва Пийта. — Ако получа и толкова. Всъщност, има ли нещо по-скучно от това да гледаш как някой вдига едно тежко гюле и го хвърля на няколко метра? Едното за малко да се приземи върху крака ми.
Ухилвам му се и осъзнавам, че умирам от глад. Отрязвам парче свинско, топвам го в картофено пюре и започвам да се храня. Всичко е наред. Семейството ми е в безопасност. А щом те са в безопасност, значи всъщност не е станало нищо сериозно.
След вечеря отиваме в салона да гледаме обявяването на резултатите по телевизията. Първо показват снимка на трибута, след това бързо изписват под нея резултата със светещи цифри. Професионалните трибути, естествено, получават оценки между осем и десет. Повечето други участници получават среден резултат пет. Изненадващо, малката Ру е постигнала седем. Не знам какво е показала на съдиите, но тя е толкова мъничка, че трябва да е било впечатляващо.
Окръг 12 се появява последен, както обикновено. Пийта успява да постигне осмица, така че поне двама от гейм-мейкърите трябва да са го гледали. Когато лицето ми се появява, впивам нокти в дланите си и очаквам най-лошото. После на екрана изписват със светещи цифри числото единайсет.
Единайсет!
Ефи Тринкет изписква, всички ме тупат по гърба, обсипват ме с аплодисменти и ме поздравяват. Но на мен всичко ми се струва нереално.
— Трябва да има грешка. Как… как е възможно това да се случи? — питам Хеймич.
— Предполагам, че им е допаднал буйният ти нрав — казва той. — Те трябва да осигурят зрелище. Нужни са им по-разпалени играчи.
— Катнис, момичето, което гореше — казва Цина и ме прегръща. — О, чакай само да си видиш роклята за интервюто.
— Още пламъци? — питам аз.
— Нещо такова — подмята дяволито той.
Двамата с Пийта си разменяме поздравления: още един неловък момент. Всеки от нас се е справил добре, но какво означава това за другия? Измъквам се, прибирам се в стаята си възможно най-бързо и се заравям под завивките. Напрежението от деня, особено плачът, ме е изтощило. Унасям се в сън, успокоена, облекчена, докато зад клепачите ми още се мярка бързо числото 11.
Събуждам се призори и дълго се излежавам — гледам как слънцето се показва и обявява началото на една красива утрин. Неделя е. Почивен ден у дома. Питам се дали Гейл е вече в гората. Обикновено в неделя трупаме запаси за седмицата. Ставаме рано, ловуваме и събираме растения, а след това разменяме стоката в „Таласъма“. Представям си Гейл без мен. И двамата умеем да ловуваме поотделно, но като двойка сме по-добри. Особено ако се опитваме да убием по-едър дивеч. Но и в дребните неща, да имаш партньор облекчава бремето по прехраната на семейството и дори понякога прави тази тежка задача приятна.
Мъчех се да се справям сама от около шест месеца, когато за пръв път се натъкнах на Гейл в гората. Беше една неделя през октомври, беше студено и се носеше миризма на гниещи листа. Цяла сутрин се състезавах с катериците за орехите, а през малко по-топлия следобед газих в плитките езерца, за да събирам воден шип. Не бях застреляла нищо друго, освен една катерица, която така се беше устремила към жълъдите, че буквално ме настъпи по пръстите, иначе ловът на животни можех да отложа за по-късно, когато снегът затрупа другите ми източници на храна. Тъй като бях навлязла по-навътре в гората, метнах на гръб торбите си и поех бързо по обратния път, когато изведнъж видях мъртъв заек. Висеше на трийсетина сантиметра над главата ми, обесен за врата на тънка тел. На около петнайсет метра имаше още един. Разпознах изплетените по специален начин примки, защото баща ми използваше същите. Щом жертвата падне в капана, той я вдига във въздуха, за да не я достигнат други гладни животни. Цяло лято безуспешно се опитвах да използвам примки, така че не се сдържах и пуснах торбите си, за да ги разгледам отблизо. Пръстите ми бяха точно върху телта над един от зайците, когато проехтя глас:
— Това е опасно.
Отскочих един метър назад, когато Гейл се появи внезапно иззад едно дърво. Сигурно ме беше наблюдавал през цялото време. Той беше само на четиринайсет, но вече беше висок метър и осемдесет и ми изглеждаше направо като възрастен. Бях го виждала из Пласта и в училище. И още веднъж. Беше изгубил баща си при същия взрив, при който загина и моят. През януари стоях редом до него и гледах как получава почетния си медал в Сградата на справедливостта — и той беше най-голямото дете в друго семейство, останало без баща. Помнех двете му братчета, вкопчили се в майка му — по издутия й корем личеше, че й предстои да роди само след броени дни.
— Как се казваш? — попита той, като се приближи и освободи заека от примката. Други три висяха закачени на колана му.
— Катнис — казах едва чуто.
— Е, Катнип, кражбата се наказва със смърт — или може би не знаеш? — каза той.
— Катнис — повторих по-високо. — И не се канех да го крада. Просто исках да погледна примката ти. В моите никога не се хваща нищо.
Той ме погледна намръщено: не беше убеден.
— Тогава откъде взе катерицата?
— Застрелях я. — Свалих лъка от рамото си. Все още използвах малкия лък, който ми беше направил баща ми, но напоследък се упражнявах с големия, когато можех. Надявах се, че до пролетта вече ще мога да убивам по-едър дивеч.
Гейл не можеше да отдели поглед от лъка:
— Може ли да го видя?
Подадох му го:
— Само не забравяй — кражбата се наказва със смърт.
Тогава за пръв път го видях да се усмихва. Това го преобрази, заплашителният вид изчезна и той се превърна в човек, когото ти се иска да познаваш. Но ми бяха нужни няколко месеца, докато отвърна на тази усмивка.
После заговорихме за лов. Казах му, че може би ще успея да му намеря лък, ако има какво да даде в замяна. Не храна. Исках познания. Исках да залагам собствени примки и да хвана за един ден достатъчно зайци, които да закача на колана си. Той се съгласи, че може да се измисли нещо. С течение на времето ние неохотно започнахме да споделяме познанията си, оръжията си, тайните си места, които бяха пълни с диви сливи или пуйки. Той ме учеше как да залагам примки и да ловя риба. Аз му показвах кои растения се ядат, а накрая му дадох един от скъпоценните си лъкове. После един ден, без никой от двама ни да го изрече на глас, станахме екип. Деляхме си работата и плячката. Грижехме се и двете ни семейства да имат храна.
Гейл ми вдъхна чувство за сигурност, каквото ми беше липсвало, откакто баща ми загина. Компанията му промени дългите самотни часове в гората. Станах много по-добра в лова, защото имаше кой да ми пази гърба и вече не се налагаше постоянно да се озъртам през рамо. Но той се превърна в нещо много повече от партньор в лова. Превърна се в мой довереник, в човек, с когото можех да споделям мисли, които иначе не смеех да изрека на глас в границите на оградата. В замяна, той ми доверяваше своите. В гората с Гейл… понякога наистина бях щастлива.
Наричам го свой приятел, но през последната година тази дума изглежда твърде обикновена за онова, което е Гейл за мен. Остра тръпка на копнеж пробожда гърдите ми. Само да беше с мен сега! Но, разбира се, не искам това. Не искам да е на арената, където ще умре само след няколко дни. Просто… просто ми липсва. И ми е неприятно да съм толкова самотна. Дали му е мъчно за мен? Сигурно.
Мисля си за цифрата единайсет, която проблясваше под името ми снощи. Знам точно какво щеше да ми каже: „Е, можеше и повече“. После щеше да ми се усмихне, а и аз щях да му отвърна с усмивка без сегашните колебания.
Не мога да се сдържа да не сравня отношенията си с Гейл с тези, които уж имам с Пийта. Как никога не подлагам на съмнение мотивите на Гейл, а през цялото време се съмнявам в тези на Пийта. Сравнението всъщност не е справедливо. С Гейл ни сближаваше взаимната нужда да оцелеем. Всеки от нас двамата с Пийта знае, че оцеляването на другия означава неговата собствена смърт. Как да забравиш такова нещо?
Ефи чука на вратата, за да ми напомни, че предстои още един „голям, голям, наистина голям ден“. Утре вечерта ще предават интервютата ни по телевизията. Предполагам, че целият екип ще е зает да ни подготвя за това.
Ставам и вземам бърз душ, като този път внимавам повече какви копчета натискам, и после се отправям към трапезарията. Пийта, Ефи и Хеймич са се скупчили около масата и разговарят приглушено. Това ми се вижда странно, но гладът надделява над любопитството и отрупвам чинията си с различни неща за закуска, преди да отида при тях.
Днес задушеното е от крехки късчета агнешко и сушени сливи. Идеално приготвени върху канапе от див ориз. Вече съм се справила с половината от огромния куп в чинията си, когато осъзнавам, че никой не говори. Отпивам голяма глътка портокалов сок и си избърсвам устните.
— Е, какво става? Днес ще ни обучавате за интервютата, нали?
— Точно така — казва Хеймич.
— Не е нужно да ме чакате да свърша. Мога едновременно да слушам и да ям — казвам аз.
— Ами, има промяна в плановете. Относно настоящия ни подход — казва Хеймич.
— Каква? — питам. Не съм сигурна какъв е настоящият ни подход. Да се опитваме да изглеждаме посредствени пред останалите трибути, е последната част, която си спомням.
Хеймич свива рамене:
— Пийта помоли да бъде обучаван отделно.
Предателство. Това е първата ми реакция, което е глупаво. Защото, за да има предателство, трябва първо да е имало доверие. Между Пийта и мен. А доверието не е част от споразумението. Ние сме трибути. Но момчето, което рискува да си навлече бой, за да ми даде хляб, момчето, което ме крепеше в колесницата, което ме покри в случката с червенокосото момиче-авокс, момчето, което настоя Хеймич да научи за ловните ми умения… нямаше ли една частица от мен, която неизбежно му се доверяваше?
От друга страна, изпитвам облекчение — вече можем да сложим край на преструвката, че сме приятели. Очевидно, каквато и крехка връзка да бяхме оформили лекомислено, с нея е свършено. И беше крайно време. Игрите започват след два дни и доверието би било единствено проява на слабост. От каквото и да е предизвикано решението на Пийта — а подозирам, че е свързано с по-доброто ми представяне на тренировките, — би трябвало да съм единствено благодарна за това. Може би той най-после е приел факта, че колкото по-скоро признаем открито, че сме врагове, толкова по-добре.
— Хубаво — казвам. — Е, каква е програмата?
— Всеки от вас ще се обучава четири часа с Ефи за представянето, и четири с мен за съдържанието — казва Хеймич. — Катнис, ти започваш с Ефи.
Не мога да си представя на какво толкова ще ме учи Ефи, за което ще са нужни четири часа, но тя успява да оползотвори това време до последната минута. Отиваме в моя апартамент, където ми дава да сложа дълга до земята рокля и обувки с високи токове, не онези, които ще нося за истинското интервю, и ме инструктира как да ходя. Обувките са най-неприятната част. Никога не съм носила високи токове и не мога да свикна да ходя изправена почти на пръсти. Но Ефи носи високи токове през цялото време и твърдо решавам, че щом тя може да го прави, значи и аз мога. Роклята ми създава друг проблем. Тя непрекъснато се оплита в обувките ми, така че, разбира се, се налага да я повдигам, и тогава Ефи връхлита върху мен като ястреб, като ме пляска през ръцете и крещи: „Не над глезена!“ Когато най-сетне овладявам ходенето, все още остават седенето, стойката — очевидно имам навик да свеждам глава, — как да гледам събеседника в очите, жестовете с ръце и усмивките. Указанията за усмивките се състоят основно в това, да се усмихвам повече. Ефи ме кара да изрека сто банални фрази, започващи с усмивка, или казани, докато се усмихвам, или завършващи с усмивка. Към обяд усещам, че бузите ми потрепват от мускулна треска.
— Е, повече нищо не мога да направя — казва Ефи с въздишка. — Просто запомни, Катнис: искаш публиката да те хареса.
— А според теб това няма да стане? — питам аз.
— Не и ако ги гледаш гневно през цялото време. Защо не запазиш гневното си изражение за арената? Вместо това си представи, че си сред приятели — казва Ефи.
— Те се обзалагат докога ще оцелея! — избухвам аз. — Не са ми приятели!
— Ами, опитай се да се преструваш — изсъсква Ефи. После се овладява и ми се усмихва сияйно: — Виж, ето така. Усмихвам ти се, въпреки че ме изкарваш от търпение.
— Да, изглежда много убедително — казвам. — Отивам да ям. — Изритвам обувките с токовете и тръгвам с тежки стъпки към трапезарията, като повдигам полата си чак до бедрата.
Пийта и Хеймич изглеждат в доста добро настроение, затова си мисля, че упражнението за съдържание би трябвало да протече по-добре от заниманията сутринта. Дълбоко греша. След обяда, Хеймич ме въвежда в салона, прави ми знак да седна на дивана, а след това известно време само ме гледа намръщено.
— Какво? — питам най-накрая.
— Опитвам се да реша какво да правя с теб — казва той. — Как да те представим. Дали да бъдеш чаровна? Или надменна? Или ожесточена? Досега блестиш като звезда. Яви се доброволно като трибут, за да спасиш сестра си. Цина те направи да изглеждаш незабравима. Имаш най-високия резултат от обучението. Хората са заинтригувани, но никой не знае коя си. Впечатлението, което ще направиш утре, ще бъде решаващо за това какви спонсори мога да ти осигуря — казва Хеймич.
След като цял живот съм гледала интервюта на трибути, знам, че в думите му има истина. Ако допаднеш на тълпата, било то с весело, или с брутално, или с ексцентрично поведение, печелиш благоволението й.
— Какъв е подходът на Пийта? Или не ми е разрешено да питам? — казвам аз.
— Приятно държание. Той притежава особено чувство за хумор и самоирония — казва Хеймич. — Докато ти, щом отвориш уста, ставаш намусена и враждебна.
— Не е вярно! — възкликвам.
— Стига. Не знам откъде измъкна онова жизнерадостно момиче, което махаше на публиката, докато бяхте на колесницата, но не съм го виждал нито преди, нито сега — казва Хеймич.
— А ти ми даде толкова много поводи за жизнерадостно настроение — контрирам аз.
— Не съм аз този, на когото трябва да се харесаш. Няма да ти бъда спонсор. Хайде, представи си, че аз съм публиката — казва Хеймич. — Предизвикай възхищението ми.
— Чудесно! — озъбвам се аз. Хеймич влиза в ролята на интервюиращия, а аз се опитвам да отговарям на въпросите му по начин, който ще спечели публиката. Но не мога. Прекалено ядосана съм не само заради думите му, но и просто защото трябва да отговарям на въпросите му. Мисля си единствено колко несправедливо е цялото това нещо, Игрите на глада. Защо подскачам напред-назад като дресирано куче и се мъча да се харесам на хора, които мразя? Изглежда, че колкото по-дълго продължава интервюто, толкова повече гневът ми се надига на повърхността, и накрая буквално плюя отговорите към него.
— Добре, достатъчно — казва той. — Трябва да погледнем на нещата от друг ъгъл. Ти не само си враждебна, но и все още не знам нищо за теб. Зададох ти петдесет въпроса, а все още нямам никаква представа за живота ти, за семейството ти, за това, което те вълнува. Те искат да научат нещо за теб, Катнис.
— Но аз не искам да знаят нищо! Те вече са ми отнели бъдещето! Няма да им дам и нещата, които са били важни за мен в миналото!
— Тогава излъжи! Измисли нещо! — казва Хеймич.
— Не ме бива в лъжите — казвам аз.
— Е, по-добре се научи бързо. Имаш обаяние колкото умрял плужек — казва Хеймич.
Ох. Това беше обидно. Сигурно дори Хеймич разбира, че е бил прекалено груб, защото гласът му омеква:
— Ето ти една идея. Опитай да се представиш като скромна и смирена.
— Скромна и смирена — повтарям като ехо.
— Давай си вид, че не можеш да повярваш, че едно малко момиче от Окръг 12 се е справило толкова добре. Цялата история е била по-невероятна, отколкото някога си си мечтала. Говори за дрехите, които Цина ти измисли. Колко мили са хората. Какъв прекрасен град е Капитолът. Щом не искаш да говориш за себе си, поне поласкай публиката. Разчувствай я. Отприщи се.
Следващите часове са истинска агония. Веднага става ясно, че не мога да се впускам в словоизлияния. Опитваме се да играя ролята на „наперена“, но просто не притежавам нужната арогантност. Очевидно съм твърде „уязвима“, за да си придам вид на свирепа. Не съм остроумна. Нито забавна. Нито секси. Нито загадъчна.
Към края на тренировката вече не съм нищо. Хеймич започна да пие някъде около момента, когато се правех на остроумна, и в гласа му усещам неприятна нотка:
— Предавам се, скъпа. Просто отговаряй на въпросите и се помъчи да не показваш на зрителите, че откровено ги ненавиждаш.
Тази вечер оставам в стаята си и си поръчвам възмутително голямо количество деликатеси, натъпквам се до прилошаване, а след това изливам яда си срещу Хеймич, срещу Игрите на глада, срещу всяко живо същество в Капитола, като хвърлям с трясък чинии из стаята. Когато червенокосото момиче влиза да оправи леглото ми, очите му се разширяват при вида на бъркотията.
— Остави го така! — изкрещявам й аз. — Не се занимавай с това!
Мразя и нея, с разбиращите й, изпълнени с упрек очи, които ме наричат страхливка, чудовище, марионетка на Капитола, и преди, и сега. Според нея, сигурно най-сетне идва възмездието. Поне със смъртта си ще платя за живота на момчето в гората.
Но вместо да избяга от стаята, момичето затваря вратата зад гърба си и отива в банята. Връща се с влажна кърпа и внимателно избърсва лицето ми, после почиства от ръцете ми кръвта от счупената чиния. Защо прави това? Защо й позволявам?
— Трябваше да се опитам да те спася — прошепвам.
Тя поклаща глава. Дали това означава, че сме били прави да стоим отстрани и да не се месим? Че ми е простила?
— Не, постъпих лошо — казвам аз.
Тя почуква с пръсти по устните си, а след това посочва към гърдите ми. Мисля, че иска да каже, че тогава просто и аз щях да свърша като авокс. Вероятно е така. Или като авокс, или мъртва.
Прекарвам следващия час, като помагам на червенокосото момиче да почисти стаята. След като хвърляме всички боклуци в шахтата за отпадъци и разчистваме масата от храната, тя оправя леглото ми. Пропълзявам между чаршафите като петгодишно дете и я оставям да подпъхне завивките под брадичката ми. После тя си отива. Иска ми се да остане, докато заспя. Да е там, когато се събудя. Искам закрилата на това момиче, макар че тя никога не е имала моята.
На сутринта вместо момичето над мен са се надвесили хората от подготвителния ми екип. Уроците ми с Ефи и Хеймич са приключили. Този ден принадлежи на Цина. Той е последната ми надежда. Може би може да ме направи толкова прекрасна, че на никого няма да му пука какво излиза от устата ми.
Екипът работи върху мен до късния следобед: превръща кожата ми в блестящ сатен, нанася с грим шарки по ръцете ми, рисува пламъци върху двайсетте ми съвършени нокти. После Вения се захваща с косата ми и вплита в нея червени нишки, така че кичурите започват от лявото ми ухо, увиват се около главата ми, а после се спускат в плитка по дясното рамо. Лицето ми изчезва под слой светъл грим, който подчертава чертите ми. Огромни тъмни очи, пълни червени устни, ресници, от които щом мигна политат късчета светлина. Накрая покриват цялото ми тяло с пудра, от която проблясвам, сякаш съм поръсена със златен прах.
После влиза Цина с нещо, което сигурно е роклята ми, но всъщност не мога да видя какво е, защото е опаковано.
— Затвори очи — нарежда той.
Усещам копринената подплата на дрехата, докато я нахлузват върху голото ми тяло, а след това и тежестта й. Сигурно тежи двайсет кила. Вкопчвам се в ръката на Октавия, докато обувам слепешком обувките си и откривам с радост, че са поне с пет сантиметра по-ниски от онези, с които ме тренираше Ефи. Следва известно нагласяване и суетене. После — мълчание.
— Може ли да отворя очи? — питам аз.
— Да — казва Цина. — Отвори ги.
Съществото, което стои пред мен в огледалото в цял ръст, идва от друг свят. Свят, в който кожата сияе, очите блестят, а дрехите очевидно се изработват от скъпоценни камъни. Защото роклята ми, о, роклята ми е изцяло покрита с отразяващи светлината скъпоценни камъни, червени, жълти и бели, със сини късчета, които подчертават връхчетата на нарисуваните пламъци. И най-лекото движение създава впечатлението, че съм обгърната от огнени езици.
Не съм хубава. Не съм красива. Сияйна съм като слънцето.
Известно време всички втренчено гледаме в огледалото.
— О, Цина — прошепвам накрая. — Благодаря ти.
— Завърти се да те видя — казва той. Разпервам ръце и се завъртам в кръг. Подготвителният екип се разпищява от възхищение.
Цина освобождава хората от екипа и ме кара да се разходя напред-назад с роклята и обувките, с които ми е безкрайно по-лесно да се движа, отколкото с тези, които ми даде Ефи. Роклята пада по такъв начин, че не е нужно да повдигам полата, когато ходя, така че имам един повод за тревога по-малко.
— Е, значи си напълно готова за интервюто? — пита Цина. По изражението му разбирам, че е говорил с Хеймич. Че знае колко съм ужасна.
— Ужасна съм. Хеймич ме нарече „умрял плужек“. Както и да опитвахме, нищо не стана. Просто не мога да бъда такава, каквато иска.
За миг Цина се замисля върху думите ми.
— Защо просто не бъдеш такава, каквато си?
— Каквато съм? И това не става. Според Хеймич съм намусена и враждебна — отговарям аз.
— Така е… когато си близо до Хеймич — усмихва се Цина. — Според мен не си намусена и враждебна. Подготвителният екип те обожава. Ти спечели дори одобрението на гейм-мейкърите. А колкото до гражданите на Капитола, е, те непрекъснато говорят за теб. Невъзможно е човек да не се възхити на духа ти.
Духът ми. Това не ми беше хрумнало. Не съм сигурна какво точно означава, но се подразбира, че съм боец. Че проявявам някаква смелост. Не може да се каже, че никога не съм дружелюбна. Добре де, може би не изгарям от любов към всеки срещнат, може би на лицето ми трудно се появява усмивка, но има хора, които обичам.
Цина взема леденостудените ми ръце и усещам колко топли са неговите.
— Да предположим, че когато отговаряш на въпросите, си представяш, че се обръщаш към някой приятел у дома. Кой е най-добрият ти приятел? — пита Цина.
— Гейл — отговарям мигновено. — Само че това е съвсем друго, Цина. Никога не бих разказвала на Гейл тези неща за себе си. Той вече ги знае.
— А какво ще кажеш за мен? Би ли могла да мислиш за мен като за приятел? — пита Цина.
От всички, които срещнах, откакто заминах от къщи, Цина ми е любимецът. Харесах го моментално и досега още не ме е разочаровал.
— Сигурно да, но…
— Ще седя на главния подиум заедно с другите стилисти. Ще можеш да ме виждаш. Щом ти зададат въпрос, намери ме с поглед и отговори възможно най-искрено — казва Цина.
— Дори да си мисля нещо ужасно? — питам аз. Защото наистина може да е така.
— Особено ако си мислиш нещо ужасно — казва Цина. — Ще опиташ ли?
Кимвам. Това е план. Или поне сламка, за която да се хвана.
Много бързо става време да тръгваме. Интервютата се провеждат на сцена, издигната пред Тренировъчния център. Щом изляза от стаята, ще имам само няколко минути, преди да застана пред тълпата, пред камерите, пред цял Панем.
Цина натиска дръжката на вратата, но спирам ръката му:
— Цина… — Треперя от сценична треска.
— Помни: те вече те обичат — казва той внимателно. — Просто бъди такава, каквато си.
Срещаме се с останалите от групата на Окръг 12 в асансьора. Порша и нейните хора добре са се потрудили. Пийта изглежда зашеметяващо в черен костюм, украсен с пламъци. Макар заедно да изглеждаме добре, изпитвам облекчение, че не сме облечени еднакво. Хеймич и Ефи са се издокарали за случая. Избягвам Хеймич, но приемам комплиментите на Ефи. Ефи може да е досадна и не особено умна, но не е склонна към унищожителни критики като Хеймич.
Когато вратите на асансьора се отварят, вече подреждат другите трибути за излизането ни на сцената. Двайсет и четиримата ще седим в широк полукръг по време на интервютата. Аз ще съм последна, или предпоследна, тъй като момичето-трибут предшества момчето от съответния окръг. Как ми се иска да можех да съм първа и да приключа с цялата история! Сега ще трябва да слушам колко остроумни, забавни, смирени, ожесточени и очарователни са всички, докато ми дойде редът. Плюс това, публиката ще започне да се отегчава, точно както стана с гейм-мейкърите. А няма начин да изстрелям стрела по тълпата, за да привлека вниманието й.
Точно преди да излезем тържествено на сцената, Хеймич се приближава зад Пийта и мен и изръмжава:
— Не забравяйте, все още сте щастлива двойка. Така че се дръжте подобаващо.
Какво? Мислех, че сме се отказали от тази идея, когато Пийта помоли да го обучават отделно. Предполагам обаче, че това е било личен проблем и не засяга публичните ни изяви. Както и да е, няма голяма възможност за разговори сега, докато вървим в колона по един към местата си и сядаме.
Щом стъпвам на сцената, дишането ми става бързо и плитко. Усещам как пулсът блъска в слепоочията ми. Истинско облекчение е да стигна до стола си, защото краката ми треперят и се страхувам, че ще се спъна заради токчетата. Макар че се свечерява, на Кръглия площад е по-светло, отколкото в летен ден. За видните гости има специална платформа: стилистите са завладели първия ред. Камерите ще ги показват, докато тълпата се възхищава на работата им. Голям балкон в далечния край на една сграда вдясно е запазен за гейм-мейкърите. Повечето от останалите балкони са заети от телевизионни екипи. Кръглият площад и булевардите, които водят към него, са напълно задръстени с хора. Има място само за правостоящи. Всички телевизори в домовете и обществените зали из цялата страна са включени. Всеки гражданин в Панем е пуснал телевизора си. Тази вечер няма да има внезапни спирания на електричеството.
Цезар Фликърман, човекът, който води интервютата от над четирийсет години, излиза с енергична походка на сцената. Малко е стряскащо, защото външността му буквално не се е променила през цялото това време. Същото лице под слой от чист бял грим. Същата прическа, която боядисва в различен цвят за всяко издание на Игрите. Същият строг, тъмносин костюм, осеян с хиляди миниатюрни електрически лампички, които блещукат като звезди. В Капитола хората се подлагат на операции, за да изглеждат по-млади и по-слаби. В Окръг 12 да изглеждаш стар си е нещо като постижение, тъй като повечето хора умират преждевременно. Ако срещнеш човек в напреднала възраст, искаш да го поздравиш за дълголетието му и да го питаш каква е тайната на оцеляването. На дебелите им завиждат, защото те не се борят за всеки залък, както повечето от нас. Но тук е различно. Бръчките са нежелани. Големият корем не е признак за успех.
Тази година косата на Цезар е сиво-синя, а клепачите и устните му са покрити с пласт грим в същия цвят. Изглежда особено, но не толкова стряскащо, колкото миналата година, когато беше в алено и създаваше впечатление, сякаш кърви. Цезар пуска няколко шеги, за да подгрее публиката и после се залавя за работа.
Момичето от Окръг 1, което изглежда предизвикателно в прозрачна златиста рокля, се отправя към средата на сцената за интервюто с Цезар. Ясно е, че нейният ментор не се е затруднил да реши от какъв ъгъл да я представи. С тази развяна руса коса, изумрудено зелени очи, с високата си, пищна фигура… тя цялата излъчва сексапил.
Всяко интервю трае само три минути. После се чува електрически звънец и идва ред на следващия трибут. Едно нещо трябва да му се признае на Цезар: наистина полага всички усилия, за да накара трибутите да блеснат. Дружелюбен е, мъчи се да предразположи нервните, смее се на несполучливите шеги и реагира така, че понякога успява да превърне посредствените отговори в забележителни.
Седя като дама, както ме е учила Ефи, и окръзите се изреждат бързо. 2, 3, 4. Изглежда, че всеки играе някаква роля. Чудовищното момче от Окръг 2 е безпощадна машина за убиване. Фоксфейс, момичето с лисиче лице от Окръг 5, е лукаво и хитро. Зърнах Цина веднага щом зае мястото си, но дори неговото присъствие не може да ме успокои. 8, 9, 10. Сакатото момче от Окръг 10 е много тихо. Дланите ми се потят обилно, но украсената със скъпоценни камъни рокля не попива влагата, и ако се опитам да изтрия ръце, те се плъзгат и отскачат от нея. Окръг 11.
Ру е облечена в ефирна рокля с криле на раменете и сякаш прелита до Цезар. Тълпата притихва при вида на това магическо създание. Цезар е много мил с нея, поздравява я за оценката „7“ по време на обучението — отличен резултат за толкова дребно момиче. Когато я пита каква ще бъде най-силната й страна на арената, тя не се колебае.
— Много трудно е да ме хванеш — казва тя с треперлив глас. — А ако не можеш да ме хванеш, не можеш и да ме убиеш. Така че, не ме отписвайте.
— Не би ми хрумнало подобно нещо и след милион години — казва Цезар насърчително.
Момчето от Окръг 11, Треш, има същата тъмна кожа като Ру, но приликата свършва дотук. Той е един от гигантите, сигурно е висок към метър и деветдесет и е с телосложение на бик, но забелязах, че отхвърли поканите от страна на професионалните трибути да се присъедини към тяхната група. Вместо това по време на обучението непрекъснато странеше от другите, не говореше с никого, не проявяваше особен интерес към нищо. Дори при това положение, получи десетка и не е трудно да разбереш защо е впечатлил гейм-мейкърите. Сега пренебрегва шегите на Цезар, отговаря с „да“ и „не“, или просто мълчи.
Само да бях едра като него, щях да продължа да се държа враждебно и намусено и щеше да е просто чудесно! Обзалагам се, че половината евентуални спонсори обмислят възможността да го подкрепят. Ако имах пари, и аз щях да заложа на него.
А след това извикват Катнис Евърдийн и усещам как, като в сън, ставам и тръгвам към центъра на сцената. Разтърсвам протегнатата ръка на Цезар, а той има благоприличието да не я избърше веднага в костюма си.
— Е, Катнис, Капитолът сигурно ти се струва доста различен от Окръг 12. Какво те впечатли най-много, откакто пристигна тук? — пита Цезар.
Какво? Какво каза той? Не мога да осмисля думите му.
Устата ми е пресъхнала, сякаш е пълна с дървени стърготини. Отчаяно намирам Цина в тълпата и приковавам очи в неговите. Представям си думите, които излизат от устните му: „Какво те впечатли най-много, откакто пристигна тук?“ Напъвам се да си спомня нещо, което ме е направило щастлива тук. Бъди честна, повтарям си наум. Бъди честна.
— Агнешкото задушено — изричам с мъка.
Цезар се засмива и смътно осъзнавам, че част от публиката го е последвала.
— Онова със сушените сини сливи, нали? — пита Цезар. Кимвам. — О, аз го ям в огромни количества. — Той се обръща ужасено към публиката, с ръка върху корема си. — Не си личи, нали? — Те му подвикват окуражително и ръкопляскат. Това му харесвам на Цезар. Винаги се опитва да те измъкне.
— Е, Катнис — казва той с доверителен тон. — Когато излезе на сцената по време на церемониите за откриването, направо ми спря дъха. Какво си мислеше за онзи костюм?
Цина повдига вежди. Бъди честна.
— Имате предвид, след като превъзмогнах страха си, че ще изгоря жива? — питам аз.
Буен смях. Този на публиката е истински.
— Да. Започни оттам — казва Цезар.
Цина, приятелю, и без друго щях да му го кажа.
— Мислех си, че Цина е гениален и че това е най-великолепният костюм, който съм виждала някога, и не можех да повярвам, че го нося. Не мога да повярвам, че нося и този. — Повдигам полата си, за да я разгърна. — Искам да кажа, само го погледнете!
Докато публиката охка и ахка, виждам как Цина прави едва доловимо кръгообразно движение с пръста си. Аз обаче знам какво казва: Завърти се да те видя.
Завъртам се в кръг веднъж и реакцията е незабавна.
— О, направи го пак! — възкликва Цезар, затова повдигам ръце и се завъртам няколко пъти, при което полата полетява, а роклята ме обгръща в пламъци. Публиката избухва в аплодисменти. Спирам и се вкопчвам в ръката на Цезар.
— Не спирай! — казва той.
— Трябва, зави ми се свят! — Освен това се кикотя, което май не съм правила никога през живота си. Но нервите и въртенето са дали своето отражение.
Цезар ме обгръща с ръка, за да не падна:
— Не се тревожи, държа те. Не мога да позволя да тръгнеш по стъпките на ментора си.
Всички подвикват и свирят с уста, когато камерата намира Хеймич, който вече се е прочул с падането си надолу с главата по време на Жътвата, а той добродушно ги отпраща с махване на ръка и сочи отново към мен.
— Всичко е наред — уверява Цезар тълпата. — С мен тя е в безопасност. Е, какво ще кажеш за резултата от обучението? Е-ди-най-сет. Кажи ни поне малко за това, какво се случи там вътре.
Хвърлям поглед към гейм-мейкърите на балкона и прехапвам устни:
— Ъ-ъ… мога само да кажа, че беше добро начало.
Камерите са насочени право към гейм-мейкърите, които се подсмихват и кимат.
— Направо ни убиваш — казва Цезар, все едно наистина изпитва болка. — Подробности. Подробности.
Обръщам се към балкона:
— Предполага се, че не трябва да говоря за това, нали така?
Гейм-мейкърът, който падна в купата с пунш, изкрещява:
— Тя не бива да говори за това! Не! Не!
— Благодаря — казвам аз. — Съжалявам. Забранено ми е да говоря.
— Да се върнем тогава на момента, в който съобщиха името на сестра ти по време на Жътвата — казва Цезар. Сега говори по-тихо. — А ти се яви като доброволец. Можеш ли да ни разкажеш за нея?
Ни. Не на всички вас. Но може би на Цина. Мисля, че не съм си въобразила тъгата, която виждам на лицето му:
— Тя се казва Прим. Само на дванайсет е. И я обичам повече от всичко на света.
Сега на Кръглия площад и игла да падне, ще се чуе.
— Какво ти каза тя? След Жътвата? — пита Цезар.
Бъди честна. Бъди честна. Преглъщам с усилие.
— Помоли ме наистина да се постарая да победя. — Публиката е застинала и улавя всяка моя дума.
— А ти какво отговори? — внимателно ме подтиква Цезар.
Но вместо топлота, усещам как ледена скованост обхваща тялото ми. Мускулите ми се напрягат, както преди да убия животно. Когато проговарям, гласът ми сякаш е спаднал с една октава.
— Зарекох се, че ще го направя.
— Обзалагам се, че си казала точно така — кимва Цезар и стиска ръката ми. Чува се звънецът. — Съжалявам, времето ни изтече. Желая ти късмет, Катнис Евърдийн, трибут от Окръг 12.
Аплодисментите продължават дълго след като съм седнала на мястото си. Поглеждам към Цина за подкрепа. Той леко вдига палци.
През първата част от интервюто на Пийта още съм замаяна. Той обаче завладява публиката от първия миг: чувам ги как се смеят и се провикват. Разиграва етюда за сина на хлебаря, като сравнява трибутите с хлябовете от техните окръзи. После разказва забавен анекдот за опасностите, които крият душовете в Капитола.
— Кажи ми, ухая ли на рози? — пита той Цезар, а после следва цял скеч, по време на който двамата се редуват да се миришат един друг и пожънват огромен успех. Излизам отново на фокус, когато Цезар го пита дали си има приятелка.
Пийта се поколебава, после неубедително поклаща глава.
— Такова хубаво момче като теб. Трябва да има някое специално момиче. Хайде, как се казва? — пита Цезар.
Пийта въздиша:
— Е, добре, има такова момиче. Падам си по него, откакто се помня. Но съм напълно сигурен, че до деня на Жътвата то дори не подозираше за съществуването ми.
Съчувствени звуци от тълпата. Несподелената любов е нещо, което всеки разбира.
— Тя има ли си друг приятел? — пита Цезар.
— Не знам, но много момчета я харесват — казва Пийта.
— Значи, ето какво ще направиш. Победи и се върни у дома. Тогава няма да може да те отблъсне, нали? — казва Цезар насърчително.
— Струва ми се, че това няма да стане. Победата… няма да помогне в моя случай — казва Пийта.
— Защо не, за бога? — пита озадачено Цезар.
Пийта почервенява като цвекло и със запъване изрича:
— Защото… защото… тя дойде тук с мен.