За миг камерите се задържат върху сведения поглед на Пийта, докато публиката възприеме думите му. После виждам лицето си, с полуотворена уста в смесица от изненада и протест, увеличено върху всеки екран, докато осъзнавам чутото. Мен! Той има предвид мен! Стисвам устни и забивам очи в пода с надеждата, че ще скрия емоциите, които се надигат в мен.
— О, това наистина е лош късмет — казва Цезар и в гласа му има истинска болезнена нотка. Тълпата мърмори в знак на съгласие, няколко души дори надават измъчени викове.
— Не е хубаво — съгласява се Пийта.
— Е, не мисля, че някой от нас може да те вини. Би било трудно човек да не се увлече по тази млада дама — казва Цезар. — Тя не знаеше ли?
Пийта поклаща глава:
— Досега не.
Поглеждам нагоре и задържам поглед в екрана достатъчно дълго, за да се забележи ясно червенината по бузите ми.
— Не ви ли се иска ужасно да я извикаме обратно тук, за да видим какво ще каже? — пита Цезар публиката. Тълпата крещи в знак на съгласие. — За жалост, правилата са си правила, и времето на Катнис Евърдийн изтече. Е, желая ти много късмет, Пийта Меларк, и мисля, че говоря от името на цял Панем, когато казвам, че сърцата ни са с теб.
Тълпата реве оглушително. С обявяването на любовта си към мен Пийта напълно е заличил нас, останалите, от картата. Когато публиката най-после се успокоява, той промълвява едва-едва едно: „Благодаря ви“ и се връща на мястото си. Изправяме се на крака, за да изслушаме химна. Заради уважението, което се изисква, трябва да повдигна глава, и не мога да не видя, че сега почти всички екрани показват в едър план Пийта и мен, застанали на метър един от друг — разстояние, което в съзнанието на зрителите завинаги ще остане такова. Горките ние, трагични герои.
Аз обаче знам истината.
След химна трибутите се връщат в колона по един обратно във фоайето на Тренировъчния център и се качват в асансьорите. Постаравам се да вляза в асансьор, в който Пийта го няма. Тълпата забавя нашите антуражи от стилисти, ментори и придружители, затова си правим компания само помежду си. Никой не говори. Моят асансьор спира, за да остави четирима трибути, след което продължавам сама, а после виждам как вратите се отварят на дванайсетия етаж. Пийта едва е излязъл от своя асансьор, когато стоварвам длани върху гърдите му. Той изгубва равновесие и се блъска в грозна керамична ваза, пълна с изкуствени цветя. Вазата се преобръща и се разбива на стотици парченца. Пийта се приземява в отломките и от ръцете му веднага бликва кръв.
— Защо беше това? — пита той, втрещен.
— Нямаше право! Нямаше право да говориш тези неща за мен! — изкрещявам му.
Сега вратите на асансьорите се отварят и се появява целият екип: Ефи, Хеймич, Цина и Порша.
— Какво става? — пита Ефи с истерична нотка в гласа. — Падна ли?
— След като тя ме блъсна — казва Пийта, докато Ефи и Цина му помагат да се изправи.
Хеймич се обръща към мен:
— Блъснала си го?
— Това беше твоя идея, нали? Да ме направиш на глупачка пред цялата страна? — отговарям.
— Идеята беше моя — казва Пийта и трепва, докато измъква керамични парченца от дланите си. — Хеймич просто ми помогна.
— Да, Хеймич е много склонен да помага. На теб! — казвам.
— Ти наистина си глупачка — казва отвратено Хеймич. — Да не би да ти е навредил? Това момче просто ти даде нещо, което никога не би могла да постигнеш сама.
— Направи така, че да изглеждам слаба — казвам.
— Направи така, че да изглеждаш желана! И нека погледнем истината в очите, в това отношение никак не ти е излишна помощ. Беше романтична горе-долу колкото шепа пръст, преди той да каже, че те желае. Сега всички те желаят. Само за теб говорят. Обречените влюбени от Окръг 12! — казва Хеймич.
— Но ние не сме обречени влюбени! — казвам аз.
Хеймич ме сграбчва за раменете и ме приковава към стената:
— На кой му пука? Всичко е едно голямо представление. Става дума само за това как ви възприемат. Най-многото, което можех да кажа за теб след интервюто ти, беше, че изглеждаше доста мила, макар че и това, само по себе си, е малко чудо. Сега мога да добавя, че си разбивачка на сърца. О-о, как момчетата у дома падат с копнеж в краката ти. Кое мислиш, че ще ти донесе повече спонсори?
От мириса на вино в дъха му ми призлява. Отблъсквам ръцете му от раменете си, отдръпвам се и се мъча да проясня главата си.
Приближава се Цина и ме обгръща с ръка:
— Той е прав, Катнис.
Не знам какво да мисля.
— Трябваше да ми кажете, за да не изглеждам толкова глупаво.
— Не, реакцията ти беше съвършена. Ако знаеше предварително, нямаше да се получи толкова добре — казва Порша.
— Тя просто се тревожи за приятеля си — казва дрезгаво Пийта, като захвърля едно окървавено парче от вазата.
При мисълта за Гейл бузите ми отново пламват:
— Нямам приятел.
— Все едно — казва Пийта. — Сигурен съм, че е достатъчно умен, за да разпознае един очевиден блъф. Освен това ти не каза, че ме обичаш. Така че какво значение има?
Думите попиват в съзнанието ми. Гневът ми затихва. Сега се разкъсвам между мисълта, че са ме използвали, и мисълта, че са ми дали предимство. Хеймич е прав. Успях да изкарам интервюто, но каква бях всъщност? Глупаво момиче, което се въртеше в искряща рокля. И се кикотеше. Единственият истински момент беше, когато говорех за Прим. Сравнете това с Треш, с неговата мълчалива, смъртоносна сила, и всеки лесно ще забрави за мен. Глупава, искряща, лесна за забравяне. Не, не съвсем лесна за забравяне. Получих оценка единайсет.
Но сега Пийта ме превърна в обект на любов. Не само на неговата. Както сам каза, имам много почитатели. А ако публиката наистина мисли, че сме влюбени… спомням си колко силно реагираха на признанието му. Обречените влюбени. Хеймич е прав, в Капитола се хващат на подобни неща. Изведнъж се разтревожвам, че не съм реагирала както трябва.
— След като той каза, че е влюбен в мен, помислихте ли си, че е възможно и аз да съм влюбена в него? — питам.
— Аз си помислих — казва Порша. — Като гледах как отвръщаш поглед от камерите, как се изчервяваш…
Другите пригласят в знак на съгласие.
— Ти си невероятна, скъпа. Ще се извие опашка от спонсори за теб — казва Хеймич.
Смутена съм и не знам как да реагирам. Насилвам се да се обърна към Пийта:
— Съжалявам, че те блъснах.
— Няма значение — свива рамене той. — Въпреки че по правилата е забранено.
— Добре ли са ръцете ти? — питам.
— Ще се оправят — казва той.
В последвалата тишина откъм трапезарията се разнасят уханията на очакващата ни вечеря.
— Хайде идвайте да ядем — казва Хеймич.
Всички тръгваме след него и заемаме местата си. Но после Пийта започва силно да кърви и Порша го отвежда да му окажат медицинска помощ. Започваме да ядем супа със сметана и розови листенца без тях. Двамата се връщат, когато сме свършили супата. Ръцете на Пийта са увити в бинтове. Не мога да не се чувствам виновна. Утре ще бъдем на арената. Той ми направи услуга, а аз за отплата го нараних. Вечно ли ще му бъда длъжница?
След вечеря гледаме повторението в салона. Изглеждам натруфена и глупава, докато се кикотя и се въртя в роклята си, макар останалите да ме уверяват, че съм очарователна. Всъщност очарователен е Пийта, а после и напълно завладяващ в ролята на влюбеното момче. А ето ме и мен, изчервена и смутена, разкрасена от ръцете на Цина, съблазнителна според признанието на Пийта, трагична поради обстоятелствата и, по всеобщо мнение, незабравима.
Когато химнът свършва и екранът потъмнява, стаята притихва. Утре призори ще ни вдигнат от сън и ще ни подготвят за арената. Истинските Игри започват чак в десет, защото повечето жители на Капитола стават късно. Но Пийта и аз трябва да започнем рано. Не може да се каже колко път ще трябва да изминем до арената, подготвена за тазгодишните Игри.
Знам, че Хеймич и Ефи няма да ни придружат. Щом си тръгнат оттук, ще отидат в Центъра на игрите, където, надявам се, ожесточено ще ни търсят спонсори и ще разработват стратегия как и кога да ни доставят подаръците. Цина и Порша ще пътуват с нас до самото място, от което ще бъдем изпратени на арената. Въпреки това последните прощални думи трябва да бъдат казани тук.
Ефи хваща и двама ни за ръка и с истински сълзи в очите, ни пожелава успех. Благодари ни, че сме били най-добрите трибути, които е имала честта да представлява. А после, тъй като това е Ефи и от нея очевидно задължително се изисква да каже нещо ужасно, добавя: „Изобщо няма да се изненадам, ако догодина най-сетне ме повишат и ме изпратят в свестен окръг!“
После целува всеки от нас по бузата и бързо излиза, развълнувана или от емоционалната раздяла, или от възможността за по-добра кариера.
Хеймич скръства ръце и оглежда и двама ни от глава до пети.
— Някакви последни съвети? — обръща се към него Пийта.
— Когато прозвучи гонгът, веднага изчезвайте. Нямате работа в онази кървава баня пред Рога на изобилието. Просто изчезвайте, отдалечете се колкото е възможно повече от останалите и потърсете вода — казва той. — Ясно ли е?
— А после? — питам.
— Останете живи — казва Хеймич. Това е същият съвет, който ни даде във влака, но този път не е пиян и не се смее. А ние само кимваме. Какво друго има да се казва?
Когато се отправям към стаята си, Пийта се забавя, за да говори с Порша. Радвам се. Каквито и странни прощални думи да си разменяме, те могат да почакат до утре. Завивките ми са отдръпнати назад, но няма следа от червенокосото момиче-авокс. Иска ми се да й знаех името. Трябваше да я попитам как се казва. Може би можеше да го напише. Или да го изиграе. Но сигурно това щеше само да й навлече наказание.
Вземам си душ и свалям от тялото си златната боя, грима, мириса на красотата. От усилията на подготвителния екип остават само пламъците върху ноктите ми. Решавам да ги запазя, за да напомнят на публиката коя съм. Катнис, момичето, което гореше. Може би това ще ми даде някаква опора в идващите дни.
Обличам дебела, пухкава нощница и си лягам. Нужни са ми около пет секунди да осъзная, че никога няма да заспя. А отчаяно се нуждая от сън, защото на арената всеки миг, в който се поддам на изтощението, ще бъде покана към смъртта.
Няма полза. Минава един час, минават два, три, а клепачите ми отказват да натежат. Непрестанно се опитвам да си представя на какъв терен ще ме запратят. Пустиня? Блато? Замръзнала пустош? Най-много се надявам да има дървета, което ще ми предостави някакво укритие, а също храна и подслон. Често има дървета, защото голите и пусти пейзажи са скучни и без дървета развръзката на Игрите настъпва твърде бързо. Но какъв ли ще бъде климатът? Какви скрити капани са поставили гейм-мейкърите, за да оживят по-мудните моменти? И какво ще правят другите трибути…
Колкото по-силно искам да заспя, толкова повече сънят ми убягва. Накрая съм толкова неспокойна, че не мога да остана в леглото. Разхождам се из стаята — сърцето ми тупти и се задъхвам. Имам чувството, че съм в затворническа килия. Ако веднага не подишам малко чист въздух, може пак да започна да хвърлям предмети. Изтичвам надолу по коридора до вратата, която води към покрива. Тя не само е отключена, но и открехната. Може би някой е забравил да я затвори, но няма значение. Енергийното поле, което обгръща покрива, предотвратява всяка отчаяна форма на бягство. А аз не се каня да бягам, само да напълня дробовете си с въздух. Искам да видя небето и луната в последната нощ, в която никой няма да ме преследва.
Нощем покривът не е осветен, но щом стъпвам с боси крака на облицованата с плочи повърхност, виждам тъмния силует на фона на светлините, които в Капитола никога не угасват. Долу по улиците цари доста голямо оживление — музика, песни и автомобилни клаксони: през дебелите стъклени прозорци в стаята си не чувам нищо от това. Бих могла да се измъкна сега, без той да ме забележи: вероятно няма да ме чуе при цялата тази шумотевица. Но нощният въздух е толкова сладък, че не мога да понеса мисълта да се върна в онази задушаваща стая. А и какво значение има дали си говорим или не?
Пристъпвам безшумно по плочите. Стигам само на метър зад него и казвам:
— Добре е да поспиш.
Той се стряска, но не се обръща. Виждам как леко поклаща глава.
— Не искам да пропусна празненството. То е заради нас, в крайна сметка.
Приближавам се до него и се навеждам над ръба на парапета. Широките улици са пълни с танцуващи хора. Присвивам очи, за да различа по-подробно дребните фигурки.
— В карнавални костюми ли са?
— Кой може да каже? — отговаря Пийта. — С всичките тези откачени дрехи, които носят тук. И ти ли не можа да заспиш?
— Не можах да изключа — казвам.
— За семейството си ли мислеше? — пита той.
— Не — признавам малко виновно. — Непрекъснато се чудя какво ще стане утре. Което е безсмислено, разбира се. — На светлината отдолу сега виждам лицето му и как тромаво държи превързаните си ръце. — Наистина съжалявам за ръцете ти.
— Няма значение, Катнис — казва той. — И без друго никога не съм имал шансове за успех в тези Игри.
— Не бива да си мислиш такива неща — казвам.
— Защо не? Вярно е. Най-голямата ми надежда е да не се посрамя и… — Той се поколебава.
— И какво? — казвам аз.
— Не знам точно как да го кажа. Само… искам да умра като себе си. Това звучи ли смислено? — пита той. Поклащам глава. Как може някой да умре като някой друг, освен като себе си? — Не искам там да ме променят. Да ме превърнат в някакво чудовище, каквото не съм.
Прехапвам устна и се чувствам като нищожество. Докато аз размишлявах дали ще има дървета, Пийта се е борил с мисълта как да запази самоличността си. Чистотата на своето „аз“.
— Да не би да искаш да кажеш, че няма да убиеш никого? — питам.
— Не, сигурен съм, че когато дойде моментът, ще убивам точно като всички други. Не мога да се предам без борба. Само че все ми се иска да можех да измисля начин да… да покажа на онези от Капитола, че не ме притежават. Че съм нещо повече от просто една пионка в техните Игри — казва Пийта.
— Но ти не си — казвам аз. — Никой от нас не е. Това е принципът на Игрите.
— Добре, но в тази рамка все още съществуваш ти, все още съществувам аз — настоява той. — Не разбираш ли?
— Донякъде. Само че… не се обиждай, но на кой му пука, Пийта? — казвам аз.
— На мен. Искам да кажа, за какво друго ми е позволено да ми пука в този момент? — пита той гневно. Сега е приковал сините си очи в моите и настоява за отговор.
Отстъпвам назад.
— По-добре се погрижи за онова, което каза Хеймич. Да останеш жив.
Пийта ми се усмихва, тъжно и подигравателно:
— Добре. Благодаря за напътствието, скъпа.
Това, че използва покровителственото любезно обръщение на Хеймич, е като плесница в лицето ми.
— Виж, ако искаш да прекараш последните часове от живота си, като планираш доблестна смърт на арената, това си е твой избор. Аз искам да прекарам моите в Окръг 12.
— Не бих се изненадал, ако го постигнеш — казва Пийта. — Предай на майка ми най-добрите ми пожелания, като се прибереш.
— Разчитай на мен — казвам аз. После се обръщам и си тръгвам.
През остатъка от нощта ту се унасям в дрямка, ту се будя отново и си представям язвителните реплики, които ще отправя към Пийта Меларк на сутринта. Пийта Меларк. Ще го видим колко наперен и силен ще бъде, когато се изправи срещу живота и смъртта. Вероятно ще се превърне в развилнял се звяр, в някой от онези трибути, които се опитват да изядат сърцето на някого, след като го убият. Преди няколко години имаше едно такова момче от Окръг 6 на име Тит. Той напълно подивя и гейм-мейкърите трябваше да го зашеметят с електрически пушки, за да съберат телата на убитите от него играчи, преди да ги е изял. На арената няма правила, но канибализмът не се нрави много на публиката от Капитола, затова се опитаха да го възпрат. Имаше известни предположения, че лавината, която накрая отнесе Тит, е била специално подготвена, за да е сигурно, че победителят няма да е психопат.
На сутринта не виждам Пийта. Преди зазоряване при мен идва Цина, дава ми да облека една проста рокля и ме повежда към покрива. Окончателното ми обличане и приготовления ще се извършат в катакомбите под самата арена. Един ховъркрафт се появява от нищото, точно както онзи в гората в деня, когато видях как заловиха червенокосото момиче-авокс, и се спуска стълба. Стъпвам, хващам се с ръце за долните стъпала и повече не мога да помръдна. Някакво енергийно поле ме прилепва към стълбата и тя се прибира заедно с мен вътре.
Очаквам, че сега стълбата ще ме пусне, но все още съм залепена за нея. Към мен се приближава облечена в бяла престилка жена със спринцовка в ръка.
— Това е чипът ти за проследяване, Катнис. Колкото по-неподвижна стоиш, толкова по-бързо ще успея да го поставя — казва тя.
Неподвижна ли? Та аз съм като статуя. Но въпреки това усещам остра болка от пробождането, докато иглата вкарва металното проследяващо устройство дълбоко под кожата от вътрешната страна на ръката ми над лакътя. Сега гейм-мейкърите винаги ще знаят къде точно се намирам на арената. Не биха искали да изгубят някой трибут.
Щом проследяващото устройство е поставено, стълбата ме освобождава. Жената изчезва и стълбата се връща, за да вземе и Цина от покрива. Влиза едно момче-авокс и ни насочва към кабина, където е сервирана закуска. Въпреки напрежението в стомаха си, ям възможно най-много, макар че нищо от прекрасната храна не ми прави впечатление. Толкова съм нервна, че със същия успех мога да ям и въглища. Единственото, което изобщо успява да отвлече вниманието ми, е гледката от прозорците, докато се носим плавно над града и после към пустошта отвъд него. Това виждат птиците. Само че те са свободни и в безопасност. За разлика от мен.
Пътуването продължава около половин час, а после прозорците потъмняват, което подсказва, че наближаваме арената. Ховъркрафтът се приземява и двамата с Цина стъпваме на стълбата, само че този път тя ни отвежда през подземен тунел право в катакомбите, които се намират под арената. Следваме напътствията и стигаме до определеното ми място — стая, в която ще се проведе подготовката ми. В Капитола я наричат Стартовото помещение. В окръзите е известна като „Ограждението“. Мястото, където отвеждат животните, преди да ги заколят.
Всичко е чисто ново. Аз ще бъда първият и единствен трибут, който ще използва това Стартово помещение. Арените са исторически забележителности и остават след Игрите. Те са популярни дестинации, които жителите на Капитола посещават и където ходят на почивка. Отиват за месец, гледат Игрите, правят обиколка на катакомбите, посещават местата, където са загинали различните трибути. Можете дори да участвате във възстановки.
Казват, че храната е отлична.
Мъча се да не повърна закуската си, докато вземам душ и си мия зъбите. Цина сплита косата ми в дълга плитка — моята запазена марка. После пристигат дрехите — те са едни и същи за всички трибути. Цина не е имал думата за това, какво да бъде облеклото ми, дори не знае какво ще има в пакета, но ми помага да си облека бельото, после обикновени жълто-кафяви панталони, светлозелена блуза, груб кафяв колан и тънко черно яке с качулка, което се спуска до бедрата ми.
— Материята на якето е изработена така, че да отразява телесната топлина. Чакат те студени нощи — казва той.
Ботушите, които обувам над впити дълги чорапи, са по-хубави, отколкото очаквах, от мека кожа, и доста приличат на моите вкъщи. Тези обаче са с тънка гъвкава каучукова подметка, шита с конци. Добри са за тичане.
Мисля си, че съм готова, когато Цина измъква от джоба си златната сойка-присмехулка. Напълно съм забравила за нея.
— Откъде я взе? — питам аз.
— От зеления тоалет, с който беше облечена във влака — казва той. Сега си спомням как свалих брошката от роклята на майка ми и я закопчах върху ризата. — Това е отличителният знак на твоя окръг, нали? — Кимвам и той я закопчава върху ризата ми. — Едва успя да мине през борда на оценителите. Някои смятаха, че брошката може да се използва като оръжие и ще получиш нечестно предимство. Накрая я пуснаха — казва Цина. — Но конфискуваха пръстена на момичето от Окръг 1. Ако завъртиш камъка, изскача шип. Напоен с отрова. Твърдеше, че не е знаела, че пръстенът се трансформира, и нямаше как да се докаже, че е знаела. Но изгуби отличителния си знак. Ето, напълно си готова. Раздвижи се. Провери всичко да ти е удобно.
Разхождам се, тичам в кръг, протягам ръце.
— Да, добре е. Точно по мярка.
— Тогава не ти остава нищо друго, освен да чакаш да те повикат — казва Цина. — Освен ако можеш да хапнеш още нещо?
Отказвам храната, но приемам чаша вода, от която отпивам малки глътки, докато чакаме на един диван. Не искам да си дъвча ноктите или устните, но се улавям, че съм прехапала бузата си. Мястото още не е съвсем зараснало от преди няколко дни. Скоро устата ми се изпълва с вкус на кръв.
Нервността се превръща в ужас, докато очаквам онова, което предстои. Може да съм мъртва, напълно мъртва, след час. А дори и след по-малко. Пръстите ми нервно проследяват твърдата малка бучка на ръката ми, където жената инжектира проследяващото устройство. Притискам я, макар че ме боли. Притискам я толкова силно, че започва да се образува малка синина.
— Говори ли ти се, Катнис? — пита Цина.
Поклащам глава, но след миг му протягам ръка. Цина я обгръща в двете свои. И така седим, докато приятен женски глас съобщава, че е време да се подготвя за старта.
Все още стискам ръката на Цина, пристъпвам и заставам върху кръглата метална плоча.
— Не забравяй какво каза Хеймич. Бягай, намери вода. Останалото ще дойде само — казва той. Кимвам. — И запомни следното. Не ми е позволено да участвам в залаганията, но ако можех, щях да заложа парите си на теб.
— Наистина ли? — прошепвам.
— Наистина — казва Цина. Навежда се и ме целува по челото. — Късмет, пламтящо момиче. — А след това около мен се спуска стъклен цилиндър, който разделя хванатите ни ръце и откъсва Цина от мен. Той почуква с пръсти под брадичката си. „Горе главата“.
Повдигам брадичка и заставам възможно най-изправена. Цилиндърът започва да се издига. В продължение на може би петнайсет секунди се намирам в мрак, а след това усещам как металната плоча ме изтласква извън цилиндъра на открито. За миг ярката слънчева светлина заслепява очите ми и усещам само силен вятър с мирис на нещо, което ми навява надежда за борова гора.
После чувам гласа на легендарния водещ Клодиъс Темпълсмит, който ехти гръмко навсякъде около мен:
— Дами и господа, започват Седемдесет и четвъртите Игри на глада!
Шейсет секунди. Толкова трябва да останем върху металните плочи, преди да ни освободи прозвучаването на гонг. Отдръпнеш ли се, преди да изтече минутата, краката ти ще бъдат откъснати от мина. Шейсет секунди да обхванеш с поглед обръча от трибути, застанали на еднакво разстояние от Рога на изобилието — гигантски златен конус, скосен от едната страна. Гърлото му е на почти седем метра височина и от него преливат нещата, които ще ни дадат живот тук на арената. Храна, бутилки с вода, оръжия, лекарства, дрехи, запалки. Около Рога на изобилието са разпръснати други припаси, чиято стойност е толкова по-малка, колкото по-далече се намират от него. Например, само на няколко стъпки от краката ми лежи квадратен найлон, метър на метър. Със сигурност може да е полезен при пороен дъжд. Но в Рога на изобилието виждам и сгъната палатка, която предпазва от почти всички атмосферни условия. Стига да имам смелост да вляза и да се бия за нея с другите двайсет и трима трибути! Което ми е наредено да не правя.
Намираме се на равно, открито място. Равнина с отъпкана пръст. Зад трибутите срещу мен не виждам нищо, което подсказва стръмен склон или дори скали. От дясната ми страна има езеро. Отляво и отзад — рядка борова горичка. Точно натам би искал Хеймич да тръгна. Незабавно.
В главата ми звучат указанията му: „Просто изчезвайте, отдалечете се колкото е възможно повече от останалите и намерете вода“.
Но се изкушавам, толкова се изкушавам при вида на изобилието, което виждам пред очите си. И знам, че ако не го взема аз, ще го вземе някой друг. Че професионалните трибути, които оцелеят след кървавата битка, ще си поделят по-голямата част от тази жизненоважна плячка. Нещо ми хваща окото. Върху планина от навити одеяла се мъдри сребърен колчан със стрели и лък с тетива, който само чака да бъде опънат. Той е мой, мисля си аз. Направен е за мен.
Аз съм бърза. Мога да спринтирам по-бързо от всички момичета в нашето училище, макар че някои са по-добри на дълго бягане. Но тази дължина от четирийсет метра е работа точно за мен. Знам, че мога да се добера дотам, знам, че мога да стигна първа до този лък, но въпросът е после колко бързо ще избягам? Докато успея да разбутам пакетите и да грабна оръжието, другите ще са стигнали до Рога на изобилието — може и да успея да отстраня един-двама, но ако са, да кажем, десетина, в близък бой ще ме повалят с копията и тоягите си. Или със силните си юмруци.
И все пак няма да съм единствената мишена. Обзалагам се, че много от другите трибути ще подминат дребното момиче, дори и да е отбелязало единайсет точки по време на обучението, за да надвият по-свирепите си противници.
Хеймич никога не ме е виждал да тичам. Ако ме беше виждал, може би щеше да ме посъветва да си опитам късмета. Да се хвърля към оръжието. Защото тъкмо това е оръжието, което може да ме спаси. А в целия куп виждам само един лък. Знам, че минутата вече изтича и трябва да реша какво да предприема, когато установявам, че се готвя за спринт — не към близката гора, а към купа, към лъка. Тогава изведнъж забелязвам Пийта, той е вдясно от мен, между нас има може би петима трибути — доста е далече, но въпреки това разбирам, че ме гледа и ми се струва, че май клати глава. Но слънцето ми свети в очите и докато се чудя, прозвучава гонгът.
И го пропускам! Пропускам шанса си! Защото тези допълнителни две секунди, които изгубих в колебание, са достатъчни да ме накарат да променя решението си. За миг краката ми се запъват, несигурни в коя посока ги тласка мозъкът ми, а после се хвърлям напред и грабвам в ръце парчето найлон и един хляб. Плячката е толкова дребна и съм толкова ядосана на Пийта, че е отвлякъл вниманието ми, че спринтирам още двайсет метра напред, за да грабна една ярко оранжева раница, в която не се знае какво има, защото ми е непоносимо да си тръгна съвсем без нищо.
Едно момче, май от Окръг 9, посяга към раницата едновременно с мен и за кратко се боричкаме за нея, а след това той започва да кашля и покрива лицето ми с пръски кръв. Залитам назад, отвратена от топлата, лепкава струя, която ме опръсква. После момчето се свлича на земята. Точно тогава виждам забития в гърба му нож. Вече и други трибути са стигнали до Рога на изобилието и се готвят за атака. Да, момичето от Окръг 2, на десет метра разстояние, тича към мен и държи в ръка половин дузина ножове. Виждала съм я как ги мята по време на обучението. Никога не пропуска целта си. А аз съм следващата й мишена.
Целият общ страх, който изпитвах, се сгъстява в конкретен страх от това момиче, от тази хищница, която сигурно ще ме убие след броени секунди. Прилив на адреналин пронизва тялото ми като изстрел, премятам през рамо едната каишка на раницата и побягвам с всичка сила към гората. Чувам как ножът лети към мен и по рефлекс вдигам раницата, за да се предпазя. Острието се забива в нея. Премятам и другата каишка през рамо и се отправям към дърветата. Инстинктивно знам, че момичето няма да ме преследва, че няма да устои на изкушението и ще се върне при Рога на изобилието, докато все още не са разграбени всички хубави неща. Усмихвам се ехидно. Благодаря за ножа, казвам й наум.
В началото на гората се обръщам за миг да огледам терена. Около дузина трибути се сражават помежду си при Рога. Няколко вече лежат мъртви на земята. Онези, които са побягнали, изчезват сред дърветата или в празното пространство срещу мен. Продължавам да тичам, докато гората ме скрива от останалите трибути, после преминавам към равномерно темпо, което смятам, че ще мога да поддържам доста време. През следващите няколко часа редувам леко тичане с ходене, като се старая да се отдалеча колкото е възможно повече от съперниците си. Загубих хляба в битката с момчето от Окръг 9, но успях да натъпча найлона в ръкава си, затова, докато вървя, го сгъвам старателно и го пъхам в един джоб. Освен това изтръгвам ножа от раницата — той е хубав, с дълго, добре наточено острие, назъбен в близост до дръжката, което го прави удобен за рязане на различни неща, — и го затъквам в колана си. Още не смея да спра, за да прегледам съдържанието на раницата. Просто продължавам да се движа, като спирам за миг само за да проверя дали не ме преследват.
Мога да вървя дълго. Знам това от дните си в гората. Но ще ми трябва вода. Това беше второто указание на Хеймич, и тъй като почти се провалих с първото, зорко следя за някакви признаци, че наблизо има вода. Такива няма.
Гората започва да се променя и между боровете се появяват най-различни дървета — някои от тях разпознавам, други са ми напълно непознати. В един момент чувам шум и измъквам ножа си, готова да се защитавам, но се оказва, че само съм подплашила един заек. „Радвам се да те видя“, прошепвам му аз. Щом има един заек, може да има още стотици, които ще паднат в примките ми.
Теренът се спуска надолу. Това не ми харесва особено. Долините ми създават чувство, че съм хваната в капан. Искам да съм нависоко, както в хълмовете около Окръг 12, откъдето мога да виждам приближаването на противника. Но единственият ми избор е да продължавам напред.
Колкото и да е странно, не се чувствам много зле. Дните, през които изяждах огромни количества, си казаха думата. Бодра съм, макар да не ми достига сън. Гората ми действа освежаващо. Наслаждавам се на усамотението, макар и то да е илюзия, защото вероятно ме показват на екрана. Не непрекъснато, но от време на време. През първия ден трябва да се отрази смъртта на толкова много хора, че един трибут, който върви из гората, не представлява особено интересна гледка. Все пак ще ме показват достатъчно често, колкото да се види, че съм жива, невредима и че се движа. Един от най-важните дни в залаганията е първият, когато падат първите жертви. Но това е нищо в сравнение с напрежението, което настъпва, когато на арената останат шепа участници.
Късен следобед е, когато започват да гърмят оръдията. Всеки изстрел означава един мъртъв трибут. Битката при Рога на изобилието трябва най-сетне да е свършила. Никога не събират телата от кървавата баня, преди убийците да се разпръснат. В първия ден дори отлагат оръдейните изстрели, докато не приключат първоначалните схватки, защото е прекалено трудно да се проследи точно колко са убитите. Позволявам си да спра за миг, задъхана, докато броя гърмежите. Един… два… три… отново и отново, докато стигат единайсет. Общо единайсет мъртви. В играта остават тринайсет. Изстъргвам с нокти засъхналата кръв, която момчето от Окръг 9 изкашля в лицето ми. Той със сигурност е мъртъв. Чудя се какво ли е станало с Пийта. Дали е изкарал деня? Ще разбера след няколко часа. Когато покажат в небето образите на мъртвите, за да ги видим ние, останалите живи.
Изведнъж ме връхлита мисълта, че Пийта може би вече е мъртъв, обезкървен, вдигнат и пренесен обратно в Капитола, за да го почистят, преоблекат и върнат в прост дървен сандък в Окръг 12. Че може вече да не е тук. Че пътува към къщи. Правя усилие да си спомня дали го видях, след като започна действието. Но последният образ, който успявам да извикам в съзнанието си, е как Пийта клати глава, докато прозвучава гонгът.
Може би е по-добре, ако вече е мъртъв. Липсваше му увереност, че може да победи. А аз не искам накрая на мен да се падне неприятната задача да го убия. Може би е по-добре, ако е излязъл завинаги от играта.
Пускам раницата и се смъквам изтощена на земята до нея. И без друго трябва да я претърся, преди да падне нощта. Да видя с какъв материал за работа разполагам. Докато разкопчавам каишките, усещам, че е добре направена, макар цветът да е доста неподходящ. Това оранжево със сигурност ще проблясва в тъмното. Мислено си отбелязвам, че първата ми работа утре трябва да бъде да я замаскирам.
Отварям джоба на раницата. Точно в този момент най-много се нуждая от вода. Нареждането на Хеймич веднага да намеря вода не е било случайно. Няма да изкарам дълго без нея. За два-три дни ще успея да понеса отвратителните симптоми на обезводняването, но после състоянието ми бързо ще се влоши, ще изпадна в безпомощност и ще съм мъртва, в най-добрия случай, след седмица. Внимателно подреждам припасите. Тънък черен спален чувал, който отразява телесната топлина. Пакет солени бисквити. Пакет сушено нарязано говеждо. Шишенце йод. Кутия дървени кибритени клечки. Малко кълбо бодлива тел. Чифт тъмни очила. И двулитрова пластмасова бутилка за вода, която е абсолютно празна и суха.
Никаква вода. Толкова ли щеше да им е трудно да напълнят бутилката? Осъзнавам колко пресъхнали са гърлото и устата ми, колко напукани са устните ми. Движа се цял ден. Горещо е и много се потя. Това ми се случва и вкъщи, но винаги има потоци, от които да пия, или сняг, който да разтопя, ако се стигне дотам.
Докато връщам нещата в раницата, ми хрумва една ужасна мисъл. Езерото. Онова, което видях, докато чаках да прозвучи гонгът. Ами ако то е единственият водоизточник на арената? Това би било сигурен начин да ни въвлекат в битка. Езерото е на цял ден път от мястото, където седя сега — път, много по-труден, когато няма нищо за пиене. А дори и да стигна до него, то със сигурност ще бъде сериозно охранявано от няколко професионални трибути. Готова съм да изпадна в паника, когато си спомням заека, който стреснах по-рано днес. Той отнякъде пие вода. Просто трябва да разбера откъде.
Здрачът се сгъстява и започвам да се притеснявам. Гората е рядка и не предлага кой знае какво прикритие. Пластът борови иглички заглушава стъпките ми, но, от друга страна, затруднява проследяването на животните, а техните пътеки са ми нужни, за да намеря вода. И все така продължавам да се спускам надолу, все по-навътре и по-навътре в долина, която ми се струва безкрайна.
Освен това съм гладна, но не се решавам да посегна на скъпоценния си запас от солени бисквити и сушено говеждо. Вместо това вземам ножа и започвам да дълбая един бор, като изрязвам външния слой на кората и изстъргвам голяма шепа от по-меката вътрешна част. Дъвча я бавно, докато вървя. След цяла седмица с най-хубавата храна на света, това е малко трудно за преглъщане. Но през живота си съм яла много борова кора. Бързо ще си възвърна навика.
След още час става ясно, че трябва да намеря място, където да пренощувам. Появяват се нощните обитатели на гората. От време на време чувам крясък или вой — първият признак, че ще си съпернича за зайците с истински хищници. Колкото до това дали ще ме разглеждат като източник на храна, твърде рано е да се каже. Възможно е в момента да ме дебнат безброй животни.
Точно сега обаче решавам, че по-важното за мен са другите трибути. Сигурна съм, че мнозина ще ловуват и през нощта. Победителите в битката при Рога на изобилието ще имат храна, вода в изобилие от езерото, факли или електрически фенерчета и оръжия, които ще бързат да изпробват. Мога само да се надявам, че съм се придвижила достатъчно бързо и достатъчно далеч, за да съм извън техния обсег.
Преди да се настаня, изваждам кълбото тел и поставям две примки в храстите. Знам, че е рисковано да се залагат капани, но тук храната толкова бързо се свършва. А не мога да залагам примки, докато бягам. Въпреки това вървя още пет минути и чак тогава определям мястото, на което ще лагерувам.
Внимателно си избирам дървото. Върба, не ужасно висока, но разположена в групичка с други върби, която предлага добро укритие в своите дълги, надвиснали вейки. Покатервам се по най-близките до ствола клони и се настанявам на един здрав чаталест клон. Нужна е доста работа, но накрая нагласявам спалния чувал сравнително удобно. Поставям раницата си в долната част на спалния чувал и се пъхам вътре след нея. Като предпазна мярка свалям колана си, увивам го в клуп около клона и спалния чувал и го закопчавам отново на кръста си. Сега, ако се обърна насън, няма да се сгромолясам на земята. Достатъчно дребна съм, за да покрия и главата си с горния край на чувала, но все пак си слагам и качулката. С падането на нощта бързо захладнява. Въпреки риска, който поех, за да се добера до спалния чувал, сега знам, че това е бил правилният избор. Този спален чувал, който отразява и задържа телесната топлина, ще ми бъде безценен. Сигурна съм, че има доста трибути, чийто най-голям проблем в момента е да се топлят, докато аз може би все пак ще успея да поспя няколко часа. Само да не бях толкова жадна…
Нощта току-що е настъпила, когато чувам химна, който предшества оповестяването на загиналите. През клоните виждам герба на столицата, който сякаш се носи в небето. Всъщност гледам друг, огромен екран, поставен на един от техните ховъркрафти, с които отнасят телата. Химнът заглъхва и небето притъмнява за миг. У дома щяхме да гледаме подробно представяне на всяко от убийствата, но се смята, че на арената това би дало нечестно предимство на живите трибути. Например, ако се добера до лък и застрелям някого, тайната ми ще стане известна на всички. Не, тук, на арената виждаме само снимки, същите, който използваха в телевизионното предаване за резултатите от обучението ни. Обикновени снимки, показващи лицата ни. Но сега вместо резултати се изписват само номерата на окръзите. Поемам си дълбоко дъх, когато започват да се появяват лицата на единайсетте мъртви трибути и ги отмятам на пръсти един по един.
Първо се появява момичето от Окръг 3. Това означава, че всички професионални трибути от окръзите 1 и 2 са оцелели. Нищо чудно. После момчето от Окръг 4. Това не го очаквах, обикновено всички професионалисти успяват да изкарат първия ден. Момчето от Окръг 5… предполагам, че Фоксфейс, момичето с лисичето лице, е оцеляло. И двамата трибути от окръзите 6 и 7. Момчето от 8. И двамата от 9. Да, ето го момчето, с което се сбих за раницата. Използвала съм всичките си пръсти, остава само още един мъртъв трибут. Дали е Пийта? Не, момичето от Окръг 10. Това е. Гербът на Капитола се появява отново, заедно с последния такт на тържествения финал. После пак става тъмно и се чуват само звуците на гората.
Изпитвам облекчение, че Пийта е жив. Отново си казвам, че ако ме убият, за майка ми и Прим ще бъде най-добре да спечели той. Това си повтарям, за да си обясня противоречивите емоции, които се надигат в мен, когато мисля за Пийта. Благодарността, че ми даде предимство, като призна любовта си към мен по време на интервюто. Гневът, предизвикан от превъзходството, което показа на покрива. Ужасът, че всеки миг можем да се изправим един срещу друг на арената.
Единайсет мъртви, но никой от Окръг 12. Опитвам се да пресметна кой е останал. Петима професионални трибути. Фоксфейс. Треш и Ру. Ру… значи все пак успя да преживее първия ден. Не мога да не се зарадвам. Станахме десет. Утре ще разбера кои са другите трима. Сега е тъмно, изминала съм дълъг път, свила съм се като в гнездо високо в клоните на дървото и трябва да се опитам да си почина.
Не съм спала истински от два дни, към което се прибавя и умората от това дълго пътуване из арената. Бавно разпускам мускули, затварям очи. Последната ми мисъл е: какъв късмет, че не хъркам…
Прас! Събужда ме звукът от счупването на клон. Колко дълго съм спала? Четири часа? Пет? Връхчето на носа ми е леденостудено. Прас! Прас! Какво става? Това не е звукът, който издават клоните под краката на някого, а острото пукане на дърва. Прас! Прас! Преценявам, че идва от двеста-триста метра вдясно от мен. Бавно, безшумно се обръщам в тази посока. Няколко минути няма нищо освен тъмнина и някакво тътрене. После виждам искра и започва да се разгаря огън. Две ръце се греят на пламъците, но не мога да различа нищо повече от това.
Трябва да прехапя устна, за да не изкрещя по адрес на извършителя всяка обидна дума, която знам. Какво си въобразява? Ако беше запалил огън на свечеряване, би могъл да има някакво извинение. Тогава участниците в битката при Рога на изобилието, с тяхното физическо превъзходство и изобилие от припаси, едва ли щяха да са наблизо. Но сега, когато вероятно от часове бродят из гората в търсене на жертви! Със същия успех можеше да развява знаме и да крещи: „Елате да ме хванете!“
А ето че аз съм тук, на един хвърлей от най-големия глупак в Игрите. Вързана с колан в клоните на дърво. Без да смея да побягна, тъй като местоположението ми като цяло току-що беше оповестено за всеки евентуален убиец, който би проявил интерес. Знам, че тук на открито е студено и не всеки има спален чувал. Но трябва да стискаш зъби и да издържиш, докато съмне!
През следващите два часа лежа в чувала си, изпълнена със затаен гняв, като всъщност си мисля, че ако успея да се махна от това дърво, изобщо няма да имам никакъв проблем да отстраня новия си съсед. Първата ми реакция беше да побягна, а не да се бия. Но този човек ме поставя в опасност. Глупавите хора са опасни. А той вероятно не разполага с кой знае какви оръжия, докато аз имам чудесен нож.
Небето още е тъмно, но усещам първите признаци за приближаването на зората. Започвам да си мисля, че ние — имам предвид човека, чиято смърт в момента планирам, и аз — може всъщност да сме останали незабелязани. После чувам шума. Няколко чифта крака, които тичат насам. Онзи, който е запалил огъня, трябва да е задрямал. Връхлитат върху нея, преди да е успяла да се измъкне. Сега разбирам, че е момиче. Мога да разбера по молбите, по последвалия измъчен писък. После се разнасят смях и поздравления от няколко гласа. Някой се провиква: „Дванайсет повалени, остават още единайсет!“, което предизвиква поредица от одобрителни подсвирвания.
Значи се бият в глутница. Всъщност не съм изненадана. Често в ранните етапи на Игрите се оформят групички от съюзници. Силните се обединяват, за да преследват слабите; после, когато напрежението стане твърде голямо, започват да се нахвърлят един срещу друг. Не ми е много трудно да се сетя кои са се съюзили. Трябва да са останалите професионални трибути от окръзите 1, 2 и 4. Две момчета и три момичета. Онези, които обядваха заедно.
За миг ги чувам как проверяват дали момичето има някакви припаси. По коментарите им съдя, че не са намерили нищо съществено. Питам се дали жертвата е Ру, но бързо отпъждам тази мисъл. Тя е прекалено умна, за да накладе такъв огън.
— По-добре да изчезваме, за да могат да приберат тялото, преди да започне да вони. — Почти съм сигурна, че това е момчето с вид на животно от Окръг 2. Разнася се одобрително мърморене, а после, за свой ужас, чувам глутницата да се отправя към мен. Не знаят, че съм тук. Откъде ще знаят? Добре скрита съм в дърветата. Поне докато слънцето не се е издигнало. После черният ми спален чувал ще се превърне от маскировка в проблем. Ако просто продължат да се движат, ще ме подминат и ще си отидат след минута.
Но професионалистите спират в сечището на десетина метра от моето дърво. Имат фенерчета и факли. През пролуките в клоните виждам тук ръка, там — ботуш. Не помръдвам, не смея дори да дишам. Дали са ме забелязали? Не, още не. От казаното се разбира, че мислите им са другаде.
— Не трябваше ли досега вече да сме чули оръдие?
— Предполагам, че да. Няма причини да не пристигнат веднага.
— Освен ако още е жива.
— Мъртва е. Лично я прободох.
— Тогава къде е оръдието?
— Някой трябва да се върне. Да провери, че работата е свършена.
— Да, иначе ще се наложи да я проследяваме пак.
— Казах, че е мъртва!
Избухва спор, докато най-после един от трибутите усмирява другите:
— Губим време! Ще отида да я довърша, и да продължаваме!
Едва не падам от дървото. Това е гласът на Пийта.
Слава богу, че бях достатъчно предвидлива да се вържа. Преобръщам се и сега вися на клона с лице към земята, като коланът ме придържа, а с едната ръка и с крака притискам раницата и спалния чувал към дървото. Сигурно се е чуло някакво шумолене, но професионалистите са прекалено потънали в спора си, за да го доловят.
— Хайде, върви тогава, любовнико — казва момчето от Окръг 2. — Провери.
Успявам за миг да зърна Пийта, осветен от факел, който тръгва обратно към огъня и момичето. Лицето му е подуто от натъртвания, на едната му ръка има окървавена превръзка, а от звука на стъпките му долавям, че накуцва. Спомням си как клатеше глава, за да ми каже да не се включвам в битката за провизиите, докато през цялото време е планирал да се хвърли в най-ожесточената точка на събитията. Точно обратното на онова, което го посъветва Хеймич.
Добре, това мога да го преглътна. Да видиш всички тези припаси си беше изкушаващо. Но другото… другото. Съюзяването с вълчата глутница на професионалистите срещу нас, останалите. Никой от Окръг 12 не би си помислил да направи нещо подобно! Професионалните трибути са изключително злобни и арогантни същества, по-добре хранени от другите, но само защото са послушните галени кученца на Капитола. По правило всички силно ги мразят, като се изключат хората от собствените им окръзи. Мога да си представя какво говорят сега за Пийта в нашия окръг. И той имаше безочието да ми говори за опозоряване?
Очевидно благородното момче на покрива е играло с мен поредната си игра. Но тази ще да му е последна. Жадно ще чакам на нощните небеса да се появи съобщение за смъртта му, ако преди това не го убия лично.
Професионалните трибути мълчат, докато той не се отдалечава достатъчно, за да не може да ги чуе, после заговарят приглушено:
— Защо просто не го убием сега и да приключим с тази работа?
— Нека се мъкне с нас. Какво може да ни направи? Пък и е сръчен с онзи нож.
Така ли? Това е новина. Колко много интересни неща научавам днес за моя приятел Пийта.
— Освен това той е най-добрият ни шанс да я намерим.
Отнема ми един миг да схвана, че тази „нея“, за която говорят, съм аз.
— Защо? Мислиш ли, че се е вързала на тези романтични глупости?
— Възможно е. На мен ми се стори доста наивна. Всеки път, като се сетя как се въртеше с онази рокля, ми идва да повърна.
— Как ли е изкарала ония единайсет точки?
— Бас държа, че Любовника знае.
Шумът от завръщането на Пийта ги кара да млъкнат.
— Мъртва ли беше? — пита момчето от Окръг 2.
— Не. Но вече е — казва Пийта. Точно в този момент оръдието гръмва. — Готови ли сте да продължаваме?
Глутницата на професионалистите потегля тичешком точно когато се зазорява и въздухът се изпълва с птичи песни. Оставам в неудобната си поза с треперещи от изтощение мускули още известно време, после пак се вдигам на клона. Трябва да сляза, да тръгна, но за миг оставам да лежа там и да осмислям чутото. Пийта не само е с професионалистите, а им помага да ме намерят. Наивното момиче, което трябва да бъде приемано на сериозно заради единайсетте си спечелени точки. Защото умее да си служи с лък и стрели. Което Пийта знае по-добре от всеки друг.
Но още не им е казал. Дали пази тази информация, защото знае, че това е единственото, заради което го държат жив? Още ли се преструва заради публиката, че е влюбен в мен? Какво става в главата му?
Внезапно птиците замлъкват. После се чува пронизително пищене. Един-единствен тон. Също като онзи, който двамата с Гейл чухме, когато заловиха червенокосото момиче-авокс. Високо над загасващия лагерен огън се появява ховъркрафт. От него се спускат чифт големи метални челюсти, бавно и внимателно вдигат мъртвото момиче и го вкарват в ховъркрафта. После той изчезва. Птиците отново запяват.
— Движи се — прошепвам на себе си. Обръщам се настрани, за да се измъкна от спалния чувал, навивам го и го слагам в раницата. Поемам дълбоко дъх. Докато тъмнината, спалният чувал и върбовите клони ме криеха, на камерите вероятно им е било трудно да ме хванат добре в кадър. Въпреки това знам, че сега ме следят. В момента, в който стъпя на земята, ми е гарантирано, че камерата ще ме покаже в едър план.
Публиката ще се побърка, като разбере, че съм била в клоните на дървото, че съм подслушала разговора на професионалистите и съм разбрала, че Пийта е с тях. Докато измисля как точно искам да изиграя това, по-добре поне да се държа като човек, който владее положението. Да не съм озадачена. И в никакъв случай смутена или изплашена.
Не, трябва да изглеждам така, сякаш съм с една крачка напред в играта.
Затова се измъквам от листака и излизам на утринната светлина. Забавям се за секунда, за да дам на камерите време да се спрат върху мен. После накланям глава леко настрани и отправям многозначителна усмивка. Ето! Нека сами се досетят какво означава това!
Каня се да тръгна, когато се сещам за примките, които поставих. Може би е неблагоразумно да ги проверявам, докато другите са толкова наблизо. Но трябва. Предполагам, че причината е в дългогодишния навик. И в примамливата мисъл, че е възможно да се добера до месо. Възнаградена съм с един чудесен заек. За нула време съм почистила и изкормила животното, като заравям главата, краката, опашката, кожата и вътрешностите под купчина листа. Мечтая си за огън — яденето на сурово заешко може да ти докара заешка треска, урок, който знам от собствен горчив опит, — когато се сещам за мъртвото момиче. Забързвам обратно към лагера й. И наистина, въглените от тлеещия огън са още горещи. Нарязвам заека, измайсторявам шиш от клони и го поставям върху въглените.
Сега се радвам, че има камери. Нека спонсорите да видят, че умея да ловувам, че е добре да заложат на мен, защото не се оставям гладът да ме подмами в капан така лесно, както останалите. Докато заекът се пече, стривам част от един обгорен клон и се залавям да замаскирам оранжевата си раница. Черното притъпява цвета й, но ми се струва, че един слой кал определено ще помогне. Разбира се, за да има кал, трябва да има вода…
Нарамвам багажа си, грабвам шиша, изритвам малко пръст върху въглените и поемам в посока, обратна на тази, в която заминаха професионалистите. По пътя изяждам половината заек, после увивам остатъците в парчето найлон за по-късно. Месото спира къркоренето в стомаха ми, но не помага особено за утоляването на жаждата. Сега водата е най-важното нещо за мен.
Докато вървя, изпитвам увереност, че все още ме показват на екрана в Капитола, затова внимателно продължавам да крия емоциите си. Но колко ли се забавлява Клодиъс Темпълсмит със своите гости, докато подлагат на дисекция поведението на Пийта и моята реакция. Как да се тълкува всичко това? Дали Пийта е разкрил истинската си същност? Как се отразява това на шансовете при залаганията? Ще изгубим ли спонсори? Имаме ли изобщо спонсори? Да, сигурна съм, че имаме, или поне имахме.
Пийта вече разруши нашия образ на обречени влюбени. Но дали наистина го е разрушил? Може би, тъй като не е говорил много за мен, все още можем да извлечем някаква полза от това. Може би, ако сега си дам вид, че ми е забавно, хората ще си помислят, че сме планирали заедно цялото нещо.
Слънцето се издига в небето и дори през балдахина от листа изглежда прекалено силно. Намазвам устните си с малко мазнина от заека и се мъча да не се задъхвам, но е безполезно. Минал е само един ден, а вече започвам бързо да се обезводнявам. Опитвам се да си спомня всичко, което знам за търсенето на вода. Тя тече в ниските места, така че всъщност идеята да продължа да слизам надолу в тази долина не е лоша. Ако успея да открия някоя дивечова пътека или да забележа място с по-гъста растителност, те могат да ме упътят. Но не откривам нищо. Все същият плавно спускащ се склон, все същите птици, все същите еднообразни дървета.
Докато денят бавно върви към края си, разбирам, че скоро ще съм в беда. Малкото урина, която успях да изкарам, е тъмнокафява, главата ме боли, а на езика ми има сухо място, което отказва да се навлажни. От слънцето очите ме болят, затова изравям тъмните очила, но когато ги слагам, те причиняват нещо странно на зрението ми и ги натъпквам обратно в раницата.
Вече е късно следобед, когато ми се струва, че съм намерила спасение. Забелязвам боровинкови храсти и се втурвам да обера плодовете и да изсмуча сладкия им сок. Но точно когато ги поднасям към устните си, ги оглеждам критично. Плодовете наистина приличат на боровинки, но имат малко по-различна форма, а когато разтварям една, вътрешността й е кървавочервена. Не познавам тези плодове, може и да стават за ядене, но предполагам, че това е някакъв подъл номер от страна на гейм-мейкърите. Дори инструкторката по растенията в Тренировъчния център специално ни предупреди да избягваме боровинките и другите горски плодове, освен ако не сме стопроцентово сигурни, че не са отровни: нещо, което вече знам, но съм толкова жадна, че е нужно да си припомня думите й, за да намеря сили да ги захвърля.
Изтощението започва да ме завладява, но това не е обичайната умора, която изпитваш след дълго ходене. Налага се често да спирам и да си почивам, макар да съзнавам, че единственият лек за страданието ми изисква продължително търсене. Но докъдето стигат очите ми във всички посоки, виждам все същата неумолимо простираща се гора.
Решена да не спирам, преди да настъпи нощта, продължавам да вървя, докато накрая от изтощение краката ми започват да се преплитат.
С усилие се покатервам в клоните на едно дърво и се закопчавам с колана. Нямам апетит, но смуча една заешка кост само за да дам на устата си някакво занимание. Пада нощта, прозвучава химнът, а високо в небето виждам снимката на момичето, което очевидно е било от Окръг 8. Онова, което Пийта се върна да доубие.
Страхът ми от глутницата професионалисти е дребна работа в сравнение с изгарящата ме жажда. Освен това те тръгнаха в обратна посока и сигурно вече също им се е наложило да спрат, за да си починат. Като се има предвид недостигът на вода, може дори да са се върнали при езерото, за да подновят запасите си.
Може би за мен това също е единствената посока.
Сутринта ми носи тревога. Пулсът ми е ускорен, а главата ми се пръска. При най-лекото движение остра болка пронизва ставите ми. С мъка се свличам от дървото и почти падам на земята. Отнема ми няколко минути да се приготвя за път. Някъде вътре в себе си знам, че действам неправилно. Би трябвало да бъда по-предпазлива, да се придвижвам по-целенасочено. Но умът ми, изглежда, е замъглен и оформянето на план е трудно. Облягам се на ствола на моето дърво, предпазливо прокарвам пръст по загрубялата като шкурка повърхност на езика си, докато преценявам вариантите. Как мога да намеря вода?
Като се върна до езерото. Безсмислено е. Никога няма да успея.
Като се надявам на дъжд. На небето не се вижда нито едно облаче.
Като продължавам да търся. Да, това е единственият ми шанс. Но тогава ме поразява друга мисъл, и последвалият прилив на гняв ме кара да се опомня.
Хеймич! Той би могъл да ми изпрати вода! Да натисне едно копче и да уреди да ми я доставят със сребърен парашут след броени минути. Знам, че сигурно имам спонсори, поне един-двама, които могат да си позволят да ми изпратят половин литър вода. Да, скъпо е, но тези хора са тъпкани с пари. Освен това ще залагат на мен. Може би Хеймич не си дава сметка колко сериозно е положението ми.
Изричам толкова високо, колкото се осмелявам: „Вода“. Чакам, изпълнена с надежда, от небето да се спусне парашут. Но парашут няма.
Нещо не е наред. Заблуждавам ли се, че имам спонсори? Или поведението на Пийта е накарало всички да се отдръпнат? Не, не вярвам. Там някъде все има някой, който иска да ми купи вода, само че Хеймич не позволява дарението да стигне до мен. Като мой ментор той има право да контролира даренията на спонсорите. Знам, че ме мрази. Съвсем ясно го показа. Но дали ме мрази достатъчно, за да ме остави да умра? Просто така? Не може да направи това, нали? Ако един ментор малтретира поверените му трибути, ще му бъде потърсена отговорност от зрителите, от хората в Окръг 12. Дори Хеймич не би рискувал подобно нещо, нали? Говорете каквото си искате за хората, с които търгувах в „Таласъма“, но не мисля, че ще го посрещнат с отворени обятия, ако ме остави да умра по този начин. А после откъде ще си набавя алкохол? Така че… какво? Дали се опитва да ме накара да страдам, защото не му се подчинявах? Дали насочва всички спонсори към Пийта? Дали просто е твърде пиян и дори не забелязва какво става в момента? Не знам защо, но не вярвам в това, а не вярвам също и че се опитва да ме убие чрез немарливост. Той, всъщност, по свой собствен неприятен начин, открито се опитваше да ме подготви за този момент. Тогава какво става?
Заравям лице в ръцете си. Сега няма опасност да се разплача. Не мога да изцедя от очите си и една сълза, дори от това да зависи животът ми. Какво прави Хеймич? Въпреки гнева, омразата и подозренията ми един вътрешен глас ми шепне.
Може би той ти изпраща послание, казва гласът. Послание? И какво е то? В този момент се сещам. Има само една разумна причина, поради която Хеймич не ми праща вода. Защото знае, че почти съм я намерила.
Стисвам зъби и се изправям на крака. Раницата ми сякаш е станала тройно по-тежка. Намирам счупен клон, който ще ми свърши работа като тояга за подпиране, и потеглям. Слънцето препича, още по-изгарящо, отколкото през първите два дни. Чувствам се като парче стара кожа, което съхне и се напуква в горещината. Всяка стъпка е усилие, но отказвам да спра. Отказвам да седна. Ако седна, твърде вероятно е да не успея да стана отново и дори да не помня какво съм намислила.
Колко лесна плячка съм! Всеки трибут, дори мъничката Ру, може да ме надвие точно сега: просто да ме блъсне и като падна, да ме убие със собствения ми нож — вече нямам сили да се съпротивлявам. Но ако в моята част от гората има някой, той не ми обръща внимание. Струва ми се, че на милион километри от мен няма нито едно живо същество.
Въпреки това обаче не съм сама. Не, със сигурност са включили камера, която ме следи точно в този момент. Спомням си годините, в които гледах как трибутите умират от глад, студ, загуба на кръв и обезводняване. Освен ако някъде не се води наистина хубава битка, точно в този момент ме показват в едър план.
Мислите ми се насочват към Прим. Има вероятност тя да не ме гледа на живо, макар че по обед в училището показват кадри с най-новите събития. Заради нея се опитвам да изглеждам възможно най-малко отчаяна.
Но в ранния следобед вече знам, че идва краят. Краката ми треперят, а сърцето ми бие светкавично бързо. Непрекъснато забравям какво точно правя. Многократно се препъвам и успявам пак да се изправя на крака, но когато тоягата се изплъзва от ръцете ми, падам на земята и повече не мога да се вдигна. Затварям очи.
Погрешно съм преценила Хеймич. Той изобщо няма намерение да ми помогне.
Няма нищо, мисля си аз. Тук не е толкова лошо. Въздухът не е толкова горещ, което вещае приближаването на вечерта. Носи се лек, сладък мирис, който ми напомня за лилии. Галя гладката земя, плъзгам ръка по нея. Това е хубаво място за умиране, минава ми през ум.
Пръстите ми рисуват малки, къдрави фигурки в хладната, хлъзгава пръст. Обичам калта, мисля си аз. Колко пъти съм проследявала дивеч с помощта на нейната мека, четлива повърхност. Помага също и при ужилвания от пчели. Кал. Кал. Кал! Рязко отварям очи и заравям пръсти в земята. Това е кал! Помирисвам въздуха. А това са лилии. Водни лилии!
Започвам да пълзя през калта, влачейки се към миризмата. На пет метра от мястото, където паднах, пропълзявам през преплетени растения и стигам до езеро. По повърхността му се носят жълти разцъфнали цветя — моите прекрасни лилии.
Тук спирам, макар че неудържимо ми се иска да потопя лице във водата и да изпия цялото количество, което мога да побера. Все пак ми е останал достатъчно разум, за да се въздържа. С треперещи ръце измъквам бутилката си и я пълня. Добавям няколко капки йод, толкова, колкото си спомням, че са необходими, за да я пречистя. Половинчасовото чакане е истинска агония, но аз чакам. Може и да не е минал половин час, но със сигурност не мога да издържам повече.
Сега бавно, спокойно, казвам си. Отпивам една глътка и се заставям да изчакам. После още една. През следващите два часа изпивам цялата двулитрова бутилка. После втора. Приготвям си трета, преди да се скрия на едно дърво, където продължавам да отпивам, да ям заешко, и дори решавам да се поглезя с една от скъпоценните си солени бисквити. Когато се разнася химнът, вече се чувствам значително по-добре. Тази вечер няма лица, днес не са загинали никакви трибути. Утре ще остана тук, ще си почивам, ще замаскирам раницата си с кал, ще уловя няколко от онези рибки, които видях, докато отпивах от водата, и ще изровя корени на водни лилии, за да си сготвя хубаво ядене. Сгушвам се в спалния чувал и се вкопчвам в бутилката с вода така, сякаш от нея зависи животът ми — което, разбира се, си е точно така.
Няколко часа по-късно звукът от впуснали се в паническо бягство крака ме стряска и ме изтръгва от съня. Оглеждам се объркано наоколо. Още не се е съмнало, но и през замъгления си поглед я виждам.
А и как бих могла да не видя връхлитащата върху мен огнена стена.
Първият ми импулс е веднага да сляза от дървото, но съм се завързала с колана за клоните. С разтреперани пръсти се мъча да откопчея катарамата и накрая някак успявам — сгромолясвам се на земята, все още омотана в спалния чувал. Няма време да си прибирам багажа. За щастие раницата и бутилката с вода вече са в спалния чувал. Натъпквам вътре колана, мятам чувала на рамо и побягвам.
Целият свят се е превърнал в огън и дим. Горящите клони се откършват с пукот от дърветата и падат сред дъжд от искри в краката ми. Единственото, което мога да направя, е да следвам останалите животни, зайците и елените, и забелязвам през гората да се стрелва дори едно диво куче. Доверявам се на тяхното чувство за посока, защото инстинктите им са по-изострени от моите. Но те са много по-бързи и направо летят през ниските храсти, докато аз се препъвам с ботушите си в корени и паднали клони и няма начин да се движа в крак с тях.
Горещината е ужасна; по-ужасен от нея обаче е димът, който заплашва всеки момент да ме задуши. Издърпвам горния край на ризата над носа си и съм благодарна, че е пропит с пот, което поне малко ме предпазва. И аз тичам, кашлям, раницата се удря в гърба ми, а лицето ми е разранено от клоните, които изникват изневиделица от сивата мараня — знам само, че трябва да бягам.
Този пожар не е от изоставения лагерен огън на някой трибут, не е случайност. Връхлитащите върху мен пламъци са необикновено високи и еднакви, което показва, че са създадени от човек, създадени от машина, създадени от гейм-мейкърите. Денят мина прекалено спокойно. Няма убити, може би изобщо не е имало схватки. Публиката в Капитола сигурно започва да се отегчава, да си казва, че тези Игри са на границата на непоносимата скука. Именно това гейм-мейкърите не могат да допуснат.
Не е трудно да разгадаеш мотивите на гейм-мейкърите. От едната страна е групата на професионалистите, а от другата ние, останалите, пръснати по арената. Целта на пожара е да ни накара да излезем от скривалищата си, да се съберем на едно място. Може и да не е най-оригиналният начин, който съществува, но е изключително ефективен.
Засилвам се да прескоча един горящ пън. Не скачам достатъчно високо. Долният край на якето ми се подпалва и трябва да спра, за да го сваля бързо от себе си и да стъпча пламъците. Но не смея да оставя обгореното и тлеещо яке. Поемам риска да го натъпча в спалния чувал с надеждата, че там ще загасне поради липса на въздух. Нямам друго освен това, което нося на гърба си, а и то едва ли е достатъчно, за да оцелея.
След няколко минути гърлото и носът ми вече парят. После започвам да кашлям и имам усещане, че дробовете ми направо горят. Усещането се засилва, докато накрая при всяко вдишване изгаряща болка пронизва гърдите ми. Успявам да се скрия в подножието на някаква скала точно когато започва повръщането, при което изгубвам оскъдната си вечеря и малкото вода, останала в стомаха ми. Подпряна на ръце и колене, продължавам да се напъвам, докато вече няма какво да изплюя.
Знам, че не трябва да спирам да се движа, но съм замаяна, цялата треперя и не мога да си поема въздух. Позволявам си около една лъжица вода, за да си изплакна устата, и я изплювам, после отпивам няколко глътки от бутилката. Имаш една минута, казвам си. Една минута почивка. Пренареждам запасите си, навивам спалния чувал и натъпквам набързо всичко в раницата. Минутата ми е изтекла. Знам, че е време да продължа, но димът е замъглил ума ми. Бързоногите животни, които ми служеха като ориентир за посоката, отдавна са ме отминали. Знам, че не съм била в тази част от гората преди: по време на предишните ми обиколки нямаше големи скали като тази, на която съм се облегнала. Накъде ме тласкат гейм-мейкърите? Обратно към езерото? Към съвсем нов терен, пълен с нови опасности? Точно бях намерила няколко часа покой край езерцето с лилиите, когато започна атаката. Дали е възможно да се движа успоредно на огъня и да успея да се върна пак там, или поне да стигна до някакъв водоизточник? Огнената стена все някъде свършва и няма да гори безкрайно. Не защото гейм-мейкърите не могат да поддържат огъня, а защото публиката ще ги обвини, че е скучно. Ако успея да се върна зад линията на огъня, ще избегна срещата с професионалистите. Точно решавам да тръгна назад и да заобиколя пожара, макар че ще се наложи да извървя цели километри, за да се отдалеча от огнения ад, а после да се върна по много дълъг маршрут, когато първото огнено кълбо експлодира в скалата на половин метър от главата ми. Страхът ми дава нови сили и изскачам от скривалището си.
Играта е взела неочакван обрат. Целта на огъня е била само да ни накара да се размърдаме, сега публиката ще се порадва на малко истинско забавление. Чувам следващото свистене и залягам плътно на земята, без изобщо да погледна. Огненото кълбо уцелва едно дърво от лявата ми страна и то избухва в пламъци. Да остана на мястото си означава смърт. Едва успявам да се изправя, когато третото кълбо избухва точно там, където бях, и зад мен изригва огнен стълб. Сега времето губи значение, докато трескаво се опитвам да избегна атаките. Не виждам откъде изстрелват огнените кълба, но не е от ховъркрафт. Идват някъде отстрани. Вероятно из цялата гора са разположени катапулти с прецизно насочване, скрити в дърветата и скалите. Някъде, в някоя прохладна и безупречно чиста стая, някой гейм-мейкър седи пред контролното табло и натиска спусъците, които могат за миг да сложат край на живота ми. Нужно е само едно пряко попадение.
Неясният план да се върна пак при моето езерце напълно се изпарява, докато тичам на зигзаг, залягам и пак скачам, за да избегна огнените кълба. Големи са колкото ябълка, но експлодират с огромна сила. Обладана съм от желанието да оцелея и се доверявам единствено на инстинктите си. Няма време да преценявам дали даден ход е правилният. Щом чуя свистене, трябва да действам или да загина.
Все пак нещо ме тласка да продължавам напред. Цял живот съм гледала Игрите на глада и знам, че определени части от арената са подготвени за определен вид атаки. И ако успея просто да се махна от този сектор, може би ще успея и да изляза извън обсега на катапултите. Възможно е веднага след това да падна в яма с пепелянки, но сега не е моментът да се тревожа за това.
Не знам от колко време се мятам насам-натам, за да избегна огнените кълба, но атаките най-после започват да затихват. Което е хубаво, защото пак повръщам. Този път някаква кисела течност, която изгаря гърлото ми и влиза в носа ми. Принудена съм да спра, защото цялото ми тяло е обхванато от конвулсии и отчаяно се мъча да изхвърля отровите, които съм вдишала през последната атака. Чакам следващото свистене, следващия сигнал да се втурна напред. Той не идва. Повръщам толкова силно, че на очите ми излизат сълзи. Дрехите ми са мокри от пот. Кой знае как, през дима и повръщането, долавям мириса на опърлена коса. Опипвам с ръка плитката си и виждам, че едно огнено кълбо е опърлило около десет сантиметра от нея. Кичури изгоряла коса се разпадат в пръстите ми. Взирам се в тях с невярващи очи, когато чувам свистенето.
Мускулите ми реагират, но този път не достатъчно бързо. Огненото кълбо се разбива в земята до мен, но преди това се плъзга по десния ми прасец. При вида на пламналия си крачол обезумявам. Въртя се и лазя на четири крака, пищя и се мъча да се измъкна от този ужас. Когато най-после съм в състояние да мисля, започвам да търкам крака си напред-назад по земята и почти го угасявам. Но после, без да се замисля, откъсвам останалата част от крачола с голи ръце.
Сядам на земята, на няколко метра от огъня, запален от кълбото. Изпитвам ужасна болка в крака, ръцете ми са покрити с червени мехури. Треперя толкова силно, че не мога да помръдна. Ако гейм-мейкърите искат да ме довършат, сега е моментът.
Чувам гласа на Цина, който ми навява мисли за огнени дрехи и искрящи скъпоценни камъни: „Катнис, момичето, което гореше“. От този слоган гейм-мейкърите вероятно припадат от смях. Може би именно красивите костюми на Цина са ми навлекли точно този вид мъчение. Знам, че не е можел да го предвиди и сигурно сега му е мъчно за мен, защото ми се струва, че наистина съм му симпатична. Все пак, може би щеше да е по-безопасно за мен, ако бях излязла чисто гола в колесницата.
Атаката вече свърши. Гейм-мейкърите не искат да умра. Поне засега. Всеки знае, че могат да ни унищожат само секунди след гонга. Истинското удоволствие от Игрите на глада е да гледаш как трибутите се избиват взаимно. От време на време гейм-мейкърите убиват някой трибут, просто за да напомнят на играчите, че могат. Но главно ни манипулират, за да се изправим един срещу друг. Което означава, че ако вече не ме обстрелват, то наблизо има поне един трибут.
Ако можех, щях да се кача на някое дърво и да се скрия, но димът все още е толкова гъст, че ще ме убие. Изправям се с усилие на волята и с накуцване се отдалечавам от огнената стена, която озарява небето. Огънят остава назад, следват ме само вонящите черни облаци дим.
Започва леко да просветлява. Съмва се. Слънчевите лъчи се прокрадват през спирали от дим. Видимостта е лоша. Не виждам на повече от петнайсетина метра. Нищо чудно наблизо да се крие някой трибут. Трябва да извадя ножа си, за да съм готова, но се съмнявам, че ще мога да го задържа за дълго. Кракът ме боли много повече от ръцете. Мразя изгарянията, винаги съм ги мразила, дори да се изгоря съвсем леко, когато изваждам филия от печката. За мен това е най-неприятната болка, но болка като тази не съм изпитвала никога досега.
Толкова съм изтощена, че не забелязвам как нагазвам в езерцето. Там има извор, бликащ от процеп в скалите, и прохладната му вода е истинско блаженство. Потапям ръце в нея и изпитвам моментално облекчение. Нали майка ми все така казва? Ако се изгориш, веднага обливаш мястото със студената вода? И вече не пари? Но тя говори за дребни изгаряния. Сигурно би го препоръчала за ръцете ми. Но за крака ми? Още не съм събрала смелост да го разгледам, но знам, че е рана от съвсем друга категория.
Известно време лежа по корем на брега на езерцето, разклащам крака във водата и разглеждам малките пламъчета върху ноктите си, които започват да се лющят. Хубаво. Наситих се на огъня за цял живот.
Измивам кръвта и пепелта от лицето си. Опитвам се да си припомня всичко, което знам за изгарянията. Те са често явление в Пласта, където готвим и отопляваме домовете си с въглища. А и произшествията в мината… Веднъж едно семейство донесе изпаднал в безсъзнание млад мъж и молеше майка ми да му помогне. Лекарят на окръга, който лекува миньорите, го беше отписал, беше казал на семейството да си го прибере да умре вкъщи. Но те не искаха да се примирят с това. Той лежеше на кухненската маса, безчувствен за света. Зърнах раната на бедрото му — обгорена плът, зейнала чак до костта, — преди да избягам навън. Отидох в гората и ловувах цял ден, преследвана от образа на онзи ужасен крак, и от спомените за смъртта на баща ми. Странното беше, че Прим, която се плаши и от сянката си, остана да помага. Майка ми казва, че лечителите се раждат, а не се създават. Двете направиха всичко възможно, но човекът умря, точно както предрече лекарят.
Кракът ми се нуждае от внимание, но все още не мога да го погледна. Ами ако е толкова зле като на онзи мъж и се вижда костта? После си спомням как мама казваше, че ако едно изгаряне е тежко, жертвата може дори да не чувства болка, защото нервите са унищожени. Окуражена от тази мисъл, се повдигам до седнало положение и поглеждам надолу.
При вида на прасеца си едва не припадам. Кожата е лъскаво червена, покрита с мехури. Заставям се да дишам дълбоко и бавно, напълно сигурна, че камерите са се съсредоточили върху лицето ми. Не мога да покажа слабост заради тази рана. Не и ако търся помощ. Съжалението не може да ти спечели помощ. Възхищението от отказа да се предадеш може. Срязвам останките от крачола при коляното и оглеждам раната по-внимателно. Изгореният участък е приблизително с големината на дланта ми. Кожата никъде не е почерняла. Мисля, че няма да е толкова лошо да го сложа във водата. Предпазливо изпъвам крак и го потапям в езерцето, като подпирам петата си на един камък, за да не се мокри много ботуша ми, и въздъхвам, защото това наистина ми носи известно облекчение. Знам, че има билки — стига да успея да ги намеря, — които ще ускорят зарастването, но не си спомням точно какви. Вероятно водата и времето ще бъдат единственото лечение, с което ще трябва да се задоволя.
Дали е добра идея да вървя напред? Димът бавно се разсейва, но все още е твърде плътен, за да е безопасно. Ако все пак продължа да се отдалечавам от огъня, няма ли да попадна право в ръцете на професионалистите? Освен това, всеки път щом повдигна крака си и го извадя от водата, болката отново ме връхлита с такава сила, че веднага пак го пъхам вътре. Положението с ръцете ми е малко по-добро. Мога да изтърпя да ги държа за малко извън езерото. Затова бавно пренареждам багажа си. Първо напълвам бутилката с вода от езерото, пречиствам я с йод, а след като минава достатъчно време, започвам отново да се захранвам с вода. След известно време се насилвам да изгриза една солена бисквита, което успокоява стомаха ми. Навивам спалния чувал. С изключение на няколко черни следи, той е относително невредим. С якето обаче нещата не стоят така. Вонящо и обгорено; поне трийсетина сантиметра на гърба са безвъзвратно пострадали. Изрязвам повредената част и сега то едва покрива гърдите ми. Но качулката е непокътната, а това е далеч по-добре от нищо.
Въпреки болката започва да ми се спи. Бих се качила на някое дърво и бих се опитала да си почина, само че ще бъде твърде лесно да ме забележат. Освен това ми се струва невъзможно да напусна езерото. Старателно подреждам запасите си, дори намествам раницата върху раменете си, но не ми се тръгва. Забелязвам няколко водни растения с ядивни корени и си приготвям малко ядене с последното парче заешко. Отпивам вода. Гледам как слънцето бавно описва дъга по небето. И без това, къде ще намеря по-безопасно място? Облягам се назад на раницата си, победена от съня. Нека ме намерят професионалистите, щом толкова искат, е последната ми мисъл, преди да потъна в ступор. Нека ме намерят.
И те наистина ме намират. Истински късмет е, че съм готова да потегля, защото когато чувам стъпките, имам по-малко от минута преднина. Започнало е да се свечерява. В мига, в който се събуждам, съм готова и побягвам — газя през езерото, втурвам се в храстите. Кракът ме забавя, но усещам, че преследвачите ми също не са толкова бързи, колкото преди пожара. Чувам как кашлят и си подвикват с пресипнали гласове.
И въпреки това, те се приближават, точно като глутница диви кучета, и затова правя каквото съм правила цял живот в подобни обстоятелства. Избирам си едно високо дърво и започвам да се катеря. Ако тичането ми причиняваше болка, катеренето е истинска агония, защото изисква не само усилие и напрягане, но и пряк контакт на ръцете ми с кората на дървото. Все пак се катеря бързо и когато стигат под моето дърво, аз вече съм на седем метра над тях. За миг спираме и се изучаваме взаимно. Надявам се, че не чуват бясното биене на сърцето ми.
Това може да е краят, минава ми през ум. Какъв шанс имам срещу тях? Там са всичките шестима — петимата професионалисти и Пийта, — и единствената ми утеха е, че те също са доста изтощени. Но дори и така, достатъчно е само да погледна оръжията им. Достатъчно е да погледна лицата им, които ми се хилят и зъбят, защото са сигурни, че ще ме убият. Положението изглежда доста безнадеждно. Но после съобразявам нещо друго. Те несъмнено са по-едри и по-силни от мен, но са и по-тежки. Не случайно когато трябва да се оберат плодовете от най-високите клони или яйцата от най-отдалечените гнезда, винаги се катеря аз, а не Гейл. Сигурно съм с двайсет-трийсет кила по-лека и от най-дребния професионален трибут.
Усмихвам се.
— Как вървят нещата при вас? — провиквам се бодро надолу.
Това ги стряска, но знам, че страшно ще се хареса на тълпата.
— Доста добре — отговаря момчето от Окръг 2. — А при теб?
— Беше малко топличко за моя вкус. — Почти чувам смеха от Капитола. — Тук горе въздухът е по-хубав. Защо не се качите?
— Може и да се кача — казва същото момче.
— Ето, вземи това, Катон — казва момичето от Окръг 1 и му подава сребристия лък и колчана със стрели. Моят лък! Моите стрели! При вида им ме обзема такъв гняв, че ми идва да се разкрещя — на себе си и на онзи предател Пийта, задето отвлече вниманието ми и не успях да се сдобия с тях. Сега се мъча да срещна погледа му, но той като че ли нарочно го избягва, като лъска един нож с крайчето на ризата си.
— Не — казва Катон, като отблъсква лъка. — Мечът ще ми свърши по-добра работа. — Виждам оръжието — къс, тежък, хладен меч, закачен на колана му.
Давам на Катон малко време да се вдигне на дървото и после започвам да се катеря нагоре. Гейл винаги казва, че приличам на катерица, когато скачам по най-тънките клони. Отчасти това е, защото съм лека, но отчасти се дължи и на практиката. Трябва да знаеш къде да поставяш ръцете и краката си. Изкатерила съм се десетина метра нагоре, когато чувам пукота и виждам как Катон размахва ръце и полита надолу заедно с клона. Следва силен удар и вече се надявам, че си е счупил врата, когато той се вдига на крака и започва яростно да ругае.
Момичето със стрелите — някой я нарече Глимър — ах, имената, с които хората в Окръг 1 кръщават децата си, са толкова глупави, та, както и да е, „Блясъкът“ тръгва да се катери по дървото, но когато клоните започват да пукат под краката й, проявява достатъчно благоразумие и се отказва. Сега съм на поне двайсет метра височина. Тя се опитва да ме простреля и веднага става очевидно, че не умее да си служи с лък. Една от стрелите обаче се забива в дървото близо до мен и успявам да я изтръгна. Размахвам я подигравателно над главата й, сякаш съм я извадила единствено с тази цел, докато всъщност се каня да я използвам, ако ми се отдаде случай. Бих могла да ги избия, всичките до един, ако сребристият лък беше в ръцете ми.
На земята професионалистите се прегрупират и ги чувам как тихо ръмжат заговорнически, бесни, че съм ги направила на глупаци. Но става тъмно и възможността да ме убият е пропусната. Накрая чувам как Пийта казва рязко:
— О, оставете я да си стои там горе. Няма къде да избяга. Ще се оправим с нея сутринта.
Е, прав е поне за едно. Няма къде да отида. Облекчителното въздействие на водата е изчезнало и сега с пълна сила чувствам болката от изгарянията. Смъквам се до един чаталест клон и се подготвям за нощта. Обличам якето. Разстилам спалния чувал. Завързвам се с колана и се мъча да не изохкам. В спалния чувал е прекалено топло за крака ми. Срязвам го и провесвам крака си навън, на въздух. Напръсквам с вода раната и ръцете си.
Цялата ми смелост се е изпарила. Омаломощена съм от болка и глад, но не мога да се насиля да ям. Дори да успея да изкарам нощта, какво ще стане утре? Взирам се в листата и се насилвам да си почина, но изгарянията ми пречат. Птиците се приготвят за нощта, пеят приспивни песни на малките си. Появяват се нощните обитатели на гората. Изкрясква бухал. През пушека долавям лека миризма на скункс. От съседното дърво към мен надничат очите на някакво животно — може би опосум, — в които се оглеждат факлите на професионалистите. Внезапно се надигам на лакът. Това не са очи на опосум — добре познавам стъкленото им отражение. Всъщност, това изобщо не са очи на животно. В последните мъждиви лъчи светлина разпознавам кой ме гледа безмълвно измежду клоните.
Ру.
Откога ли е тук? Сигурно през цялото време. Неподвижна и незабелязана, докато под нея са се разигравали всички тези събития. Може би се е покатерила на своето дърво малко преди мен, когато е чула наближаването на групата.
Известно време се гледаме и всяка се опитва да издържи погледа на другата. После, съвсем безшумно, без да се чуе дори шумолене на листо, тя вдига ръка и посочва към нещо над главата ми.
Проследявам с поглед пръста й нагоре в листака над мен. Отначало нямам представа какво сочи, но после, на около пет метра нагоре, различавам смътно очертание в гаснещата светлина. Но… очертание на какво? Някакво животно? Изглежда голямо горе-долу колкото миеща мечка, но виси на един клон и едва-едва се полюлява. Има и още нещо. Сред познатите вечерни звуци на гората долавям приглушено жужене. Тогава разбирам. Това е гнездо на оси.
Пробожда ме страх, но проявявам достатъчно разум да остана неподвижна. В края на краищата, не знам какви оси живеят тук. Може да са от обикновените, които не те закачат, ако и ти не ги закачаш. Но това са Игрите на глада и обикновените неща са извън правилата. По-вероятно е да са една от мутациите на Капитола — хрътоси. Също като сойките-бъбрици, тези оси-убийци са били създадени в лаборатория и стратегически разположени като пехотни мини из окръзите по време на войната. По-едри от обикновените оси, те имат характерно тяло с цвят на чисто злато и жило, от което при допир се надига бучка с големината на слива. Много хора не могат да издържат на повече от две-три ужилвания. Други умират веднага. А оцелелите често се побъркват от халюцинациите, които отровата им предизвиква. Има и още нещо: тези оси преследват всеки, който разбута гнездото им, и се стремят да го убият. Точно оттам идва това „хрът“ в името.
След войната унищожили всички гнезда около Капитола, но онези в близост до окръзите оставили недокоснати. Като още едно напомняне за слабостта ни, предполагам, също като Игрите на глада. Още една причина да не излизаме извън оградата на Окръг 12. Когато с Гейл забележим гнездо на хрътоси, веднага тръгваме в обратната посока.
Така че, такова гнездо ли виси над мен? Поглеждам назад към Ру за помощ, но тя се е спотаила в клоните на дървото си.
При сегашните обстоятелства едва ли има значение какъв вид гнездо на оси е това. Ранена съм и съм в капан. Тъмнината ми даде малко почивка, но на разсъмване професионалистите вече ще са измислили как да ме убият. Няма начин да постъпят другояче, след като ги поставих в толкова глупаво положение. Може би това гнездо е единствената ми възможност. Ако успея да го пусна върху тях, може би има шанс да избягам. Но ще изложа живота си на риск.
Разбира се, никога няма да успея да се доближа до самото гнездо достатъчно, за да го сваля. Ще трябва да прережа клона при ствола на дървото и да съборя всичко. Назъбената част от ножа ми сигурно ще се справи с тази задача. Но дали ръцете ми ще се справят? И дали вибрацията от рязането ще разбуни рояка? А какво ще стане, ако професионалистите се досетят какво правя и преместят лагера си? Всичко ще пропадне.
Осъзнавам, че най-добрият шанс да прережа клона, без да ме забележат, ще бъде по време на химна. Той сигурно ще започне всеки момент. Измъквам се от чувала, проверявам дали ножът е здраво закрепен на колана ми и започвам да се катеря нагоре. Това само по себе си е опасно, тъй като клоните стават прекалено тънки дори за мен, но не се отказвам. Когато стигам до клона, който поддържа гнездото, жуженето започва да се чува по-ясно. Но все още е доста приглушено за хрътоси. От пушека е, минава ми през ум. Упоил ги е. Това е бил единственият начин, по който бунтовниците са се бранили от осите.
Гербът на столицата проблясва над мен и гръмко се разнася химнът. Сега или никога, мисля си аз и започвам да режа. По дясната ми ръка избиват мехури, докато несръчно прокарвам ножа напред-назад. Щом успявам да направя един прорез, работата вече не изисква толкова усилия, но е почти непосилна за мен. Стисвам зъби и продължавам да режа, като от време на време хвърлям поглед към небето и установявам, че днес не е загинал никой. Нищо. Публиката ще е доволна от зрелището — ранена съм, не мога да се измъкна от дървото и глутницата е под мен. Но химнът е към края си, прерязала съм само три четвърти от клона, когато музиката спира, небето потъмнява и съм принудена да спра.
Сега какво? Вероятно мога да довърша работата и пипнешком, но това едва ли е най-умният план. Ако осите са много замаяни, ако гнездото се заплете в клоните, докато пада, ако се опитам да избягам, всичко това може да се окаже смъртоносна загуба на време. По-добре, мисля си аз, да се промъкна тук горе призори и тогава да запратя гнездото сред враговете си.
Факлите на професионалистите излъчват слаба светлина, достатъчно, за да се върна на моя клон, където намирам най-приятната изненада, която съм получавала в живота си. Върху спалния ми чувал се мъдри пластмасово бурканче, прикрепено към сребрист парашут. Първото ми дарение от спонсор! Хеймич сигурно е накарал да ми го изпратят по време на химна. Бурканчето е малко и лесно се побира в шепата ми. Какво ли може да е това? Със сигурност не е храна. Развъртам капачето и по миризмата познавам, че е лекарство. Предпазливо докосвам мехлема. Пулсирането в пръстите ми изчезва.
— О, Хеймич — прошепвам. — Благодаря ти. — Не ме е забравил. Не ме е оставил на произвола на съдбата. Лекарството сигурно струва астрономическа сума. Вероятно не един, а много спонсори са участвали в купуването на това единствено миниатюрно бурканче. За мен то е безценно.
Топвам два пръста в бурканчето и внимателно нанасям балсама на крака си. Ефектът е почти магически, болката изчезва още при първото намазване и усещам приятно разхлаждане. Това не е билкова смес, като онези, които майка ми стрива и приготвя от горски растения, а най-модерно лекарство, разработено в лабораториите на Капитола. След като кракът ми е излекуван, намазвам и ръцете си с тънък слой. После увивам бурканчето в парашута и го прибирам на сигурно място в раницата. Сега, след като болката е облекчена, не ми остава нищо друго, освен да се настаня отново в спалния чувал и да потъна в сън.
Една птица, кацнала на няколко стъпки от мен, ме предупреждава, че започва нов ден. На слабата утринна светлина разглеждам ръцете си. Лекарството е преобразило всички аленочервени петна в меко бебешко розово. Усещам, че кракът ми още е възпален, но там изгарянето е много по-дълбоко. Намазвам го още веднъж и тихо опаковам нещата си. Каквото и да се случи, ще трябва да действам, и то бързо. Насила изяждам една солена бисквита и парченце говеждо и изпивам няколко чаши вода. Вчера в стомаха ми не успя да се задържи почти нищо, и вече започвам да усещам последиците от глада.
Под мен виждам глутницата на професионалистите и Пийта, заспали на земята. Глимър се е облегнала на ствола на дървото и по позата й допускам, че е трябвало да стои на пост, но изтощението я е надвило.
Напрягам очи и се взирам в съседното дърво, но не мога да различа Ру. Тъй като тя ме предупреди да внимавам, изглежда честно и аз да я предупредя. Освен това, ако ми е писано да умра днес, искам победителката да е Ру. Дори и ако това означава, че семейството ми няма да получи допълнително храна, не мога да понеса мисълта Пийта да бъде провъзгласен за победител.
С приглушен шепот повиквам Ру по име и очите се появяват веднага — широко разтворени и нащрек. Тя отново сочи нагоре към гнездото. Вдигам ножа си и правя движение, сякаш прерязвам клона. Тя кимва и изчезва. В едно дърво наблизо се разнася шумолене. После малко по-далече се чува същият шум. Сещам се, че тя прескача от дърво на дърво. Едва се сдържам да не се разсмея на глас. Това ли е показала на гейм-мейкърите? Представям си я как лети из тренировъчното съоръжение, без нито веднъж да докосне пода. Трябваше да получи поне десетка.
Розови ивици се появяват в небето на изток. Не мога да си позволя да чакам повече. В сравнение със снощната агония сега изкачването е играчка. Приближавам клона, върху който се намира гнездото, поставям ножа в прореза и се готвя да прокарам зъбците по дървото, когато виждам нещо да се движи. Там, върху гнездото. Яркият златен проблясък на хрътос, който лениво си проправя път по тънката като хартия сива повърхност. Несъмнено се движи малко замаяно, но все пак се движи и това означава, че останалите също ще излязат скоро. Ръцете ми започват да се потят, през мехлема избиват мънистени капчици и аз с всички сили се мъча да ги попия с ризата си, за да изсъхнат. Ако не се справя с този клон след броени секунди, целият рояк ще излезе и ще ме нападне.
Няма смисъл да отлагам. Поемам си дълбоко дъх, хващам здраво дръжката на ножа и навеждам клона възможно най-силно. Напред, назад, напред, назад! Хрътосите започват да жужат и ги чувам как излизат. Напред, назад, напред, назад! Остра болка пронизва коляното ми. Усещам, че една от осите ме е открила, и останалите ще долетят, настървени, всеки момент. Напред, назад, напред, назад. И точно когато ножът прерязва дървото, отблъсквам клона колкото мога по-далече от мен. Той пада с трясък през по-ниските клони, за момент се задържа сред тях, но после се накланя и пак полита надолу, докато накрая се стоварва с глухо тупване на земята. Гнездото се разбива и се разтваря като яйце, а гневен рояк хрътоси се издига във въздуха.
Усещам второ ужилване по бузата, трето — по врата, и отровата им почти веднага ме замайва. Вкопчвам се с една ръка в дървото, докато изтръгвам от плътта си забитите жила. За щастие само тези три хрътоса са ме видели, преди гнездото да рухне. Останалите насекоми са си набелязали врагове на земята.
Настъпва истински хаос. Професионалистите са се събудили от ожесточената атака на хрътосите. Пийта и още няколко души имат достатъчно здрав разум да захвърлят всичко и да хукнат да се спасяват. Чувам викове: „Към езерото! Към езерото!“, и разбирам, че се надяват да избягат от осите, като стигнат до водата. Трябва да е наблизо, щом като си мислят, че могат да изпреварят разярените насекоми. Глимър и още едно момиче, онова от Окръг 4, нямат такъв късмет. Ужилени са многократно, още преди да се изгубят от погледа ми. Глимър сякаш е напълно полудяла: крещи и се опитва да отпъди осите, като размахва лъка си като бухалка, което е безсмислено. Провиква се за помощ към останалите, но, разбира се, никой не се отзовава. Момичето от Окръг 4 побягва със залитане и изчезва от полезрението ми, но не бих се обзаложила, че ще успее да стигне до езерото. Виждам как Глимър пада, гърчи се истерично на земята в продължение на няколко минути и после притихва.
Гнездото е празна черупка. Осите са отлетели в преследване на останалите. Едва ли ще се върнат, но не искам да рискувам. Слизам бързо от дървото, скачам на земята и побягвам в обратната посока. Отровата действа и залитам, но успявам да се върна при малкото езерце и се потапям във водата — за всеки случай, ако наоколо има още оси. След около пет минути се завличам при скалите. Разказите на хора, ужилени от хрътос, не са преувеличени. Ужиленото място на коляното ми е с големината по-скоро на портокал, отколкото на слива. От дупчиците, откъдето измъкнах жилата, се процежда зелена течност с противна миризма.
Отокът. Болката. Процеждащата се отрова. Споменът за Глимър, която умира в конвулсии на земята. Събраха ми се прекалено много неща още преди изгрев-слънце. Не искам да мисля как изглежда Глимър сега — с обезформено тяло и вдървяващи се пръсти на ръцете, все още държащи лъка…
Лъкът! По някакъв начин в объркания ми ум една мисъл се свързва с друга, изправям се на крака и тръгвам с олюляване през дърветата обратно към Глимър. Лъкът. Стрелите. Трябва да ги взема. Не съм чула гръм от оръдията, така че може би Глимър е в нещо като кома, а сърцето й все още се бори с отровата на осите. Но щом спре и оръдието оповести смъртта й, ще пристигне ховъркрафтът, за да прибере тялото й, и ще отнесе завинаги единствения лък и колчан със стрели, които съм видяла в тези Игри. Няма да позволя пак да се изплъзнат от ръцете ми!
Стигам до Глимър точно когато оръдието гръмва. Хрътосите са изчезнали. Това момиче, толкова зашеметяващо красиво в златистата си рокля вечерта на интервютата, сега е неузнаваемо — чертите на лицето й са заличени, ръцете и краката й са три пъти по-големи. Мехурите от ужилванията започват да се пукат и да разпръскват около нея воняща зелена течност. Налага се да счупя с камък няколко пръста, за да освободя лъка. Колчанът със стрели е затиснат под гърба й. Опитвам се да преобърна тялото й, като я дърпам за едната ръка, но плътта се разпада в ръцете ми, а аз се стоварвам на земята.
Истина ли е всичко това? Или вече започнаха халюцинациите? Стисвам здраво очи и се мъча да дишам през устата, като си заповядвам да не допусна да ми прилошее. Закуската трябва да се задържи в стомаха ми: може да минат дни, преди да намеря храна. Изгърмява второ оръдие и предполагам, че току-що е умряло момичето от Окръг 4. Птиците млъкват, а после една надава предупредителен писък, който означава, че всеки момент ще се появи ховъркрафтът. В объркването си мисля, че идва за Глимър, макар че не е логично, тъй като все още съм в кадър, все още се боря да се добера до стрелите. Успявам да се изправя на колене и дърветата около мен започват да се въртят. В средата на небето зървам ховъркрафта. Хвърлям се върху тялото на Глимър, сякаш за да го защитя, но после виждам как вдигат във въздуха момичето от Окръг 4 и то изчезва.
„Действай!“, заповядвам си аз. Стискам зъби, заравям ръце под тялото на Глимър, хващам това, което трябва да е гръдният й кош, и със сила я обръщам по корем. Нямам избор. Сега дишам учестено, цялото нещо е толкова кошмарно и губя представа за реалността. Дърпам сребристия колчан със стрели, но той се е захванал в нещо, в сребърния й нож или в нещо друго, докато накрая успявам да го издърпам и освободя. Точно съм обгърнала колчана с ръце, когато откъм храстите чувам стъпки и осъзнавам, че професионалистите са се върнали. Върнали са се, за да ме убият, или да си приберат оръжията, или и за двете.
Вече е късно да бягам. Измъквам една хлъзгава от слуз стрела от колчана и се мъча да я закрепя на тетивата, но вместо една тетива виждам три, а вонята от ужилванията е толкова отблъскваща, че не успявам. Не успявам. Не успявам.
Безпомощна съм, когато първият ловец се втурва с трясък през дърветата, с вдигнато копие, готово за хвърляне. Шокът върху лицето на Пийта не ми говори нищо. Чакам удара. Вместо това той отпуска ръка.
— Какво правиш още тук? — изсъсква ми той. Гледам го с безумен поглед. От едно ужилено място под ухото му бавно се стича струйка вода. Цялото му тяло заискрява, сякаш са го потопили в роса. — Полудяла ли си? — Сега той ме побутва с дръжката на копието. — Ставай! Ставай! — Надигам се, но той продължава да ме бута. Какво? Какво става? Той ме изблъсква със сила от себе си. — Бягай! — изкрещява. — Бягай!
Зад него Катон си проправя път с меча през храстите. Той също е искрящо мокър и под едното око има голяма подутина от ужилване. Забелязвам проблясъка на слънчевата светлина върху меча му и правя каквото ми казва Пийта — хващам здраво лъка и стрелите и бягам. Блъскам се в изпречилите се на пътя ми дървета, мъча се да запазя равновесие, препъвам се и падам, но бягам. Профучавам обратно покрай езерцето и влизам в непозната гора. Светът започва заплашително да се изкривява. Една пеперуда се издува като балон, достига размерите на къща, после се пръсва и политат милиони звезди. Дърветата се превръщат в кръв и се разплискват по ботушите ми. От пришките по ръцете ми изпълзяват мравки и не мога да се отърся от тях. Пълзят нагоре по ръцете и по врата ми. Някой безкрайно и пронизително пищи, без да си поеме дъх. Смътно си давам сметка, че това сигурно съм аз. Препъвам се и падам в една дупка, оградена с мънички оранжеви мехурчета, които жужат като гнездо на хрътоси. Свивам се, опирам глава в коленете си и зачаквам смъртта.
Повдига ми се и не знам къде се намирам, а в главата ми се върти една-единствена мисъл: Пийта Меларк току-що ми спаси живота.
После мравките забиват жила в очите ми и припадам.
Унасям се в кошмар, от който се събуждам многократно само за да открия, че ме очаква по-голям ужас. Всички неща, от които се страхувам най-много, всички неща, които се страхувам, че могат да се случат на другите, се появяват с толкова ярки подробности в съзнанието ми, че не мога да не повярвам, че са истински. При всяко събуждане си мисля: Най-после, свърши, но не е свършило. Това е само началото на нова серия от изтезания. По колко начина виждам да умира Прим? Или преживявам отново последните мигове на баща си? Чувствам как разкъсват собственото ми тяло? Такова е предназначението на отровата, толкова прецизно е разработена, че да открива точно онова място в мозъка, където живее страхът.
Когато най-после все пак идвам на себе си, лежа неподвижна, в очакване на следващата атака от ужасни картини. Но може би организмът ми най-после е изхвърлил отровата и сега се чувствам съсипана и изнемощяла. Продължавам да лежа свита на кълбо. Повдигам ръка към очите си и установявам, че са здрави и незасегнати от несъществуващите мравки. Болят ме толкова много части от тялото, че не си струва да ги преглеждам една по една. Много бавно се надигам и сядам. Намирам се в плитка дупка, пълна не с жужащите оранжеви мехурчета от халюцинацията ми, а със сухи листа. Дрехите ми са влажни, но не знам дали от езерна вода, роса, дъжд или пот. Дълго време единственото, което мога да правя, е да отпивам малки глътки от бутилката си и да гледам как един бръмбар пълзи нагоре по близкия храст — разпознавам го, казва се орлови нокти.
Откога лежа тук? Беше сутрин, когато загубих разсъдък. Сега е следобед. Но схванатите стави ми подсказват, че е минал повече от един ден, може би дори два. Ако е така, няма как да разбера кои трибути са оцелели след атаката на хрътосите. Знам, че Глимър и момичето от Окръг 4 са мъртви. Но там бяха още и момчето от Окръг 1, двамата трибути от Окръг 2 и Пийта. Дали са умрели от ужилванията? Ако са оживели, последните им дни със сигурност трябва да са били не по-малко ужасни от моите. Ами Ру? Тя е толкова мъничка, че вероятно не е нужна много отрова, за да я убие. Но пък… хрътосите е трябвало да я настигнат, а тя имаше добра преднина.
Противен вкус на гнило изпълва устата ми и водата не може да го махне. Завличам се до орловите нокти и откъсвам едно цветче. Внимателно измъквам тичинката през цветчето и поставям капката нектар върху езика си. Сладостта се разнася из цялата ми уста, надолу по гърлото ми, като стопля вените ми със спомени за лятото, за родните ми гори и за Гейл до мен. Кой знае защо си спомням нещата, които обсъждахме през онази последна сутрин:
„Бихме могли да го направим, нали знаеш“.
„Кое?“
„Да напуснем окръга. Да избягаме. Да живеем в гората. Ти и аз, ние бихме могли да се справим“.
И внезапно вече си мисля не за Гейл, а за Пийта, и… Пийта! Той ми спаси живота. Защото когато се срещнахме, вече не можех да различа кое е действителност и кое — халюцинация, предизвикана от отровата на хрътосите. Но ако наистина го е направил — а дълбоко в себе си знам, че е така, — с каква цел? Дали само играеше ролята на влюбен, която възприе по време на интервюто? Или наистина се опитваше да ме спаси? И ако е така, какво търсеше при професионалистите? Нещата не се връзват.
За миг се запитвам как Гейл би разтълкувал случилото се, но веднага прогонвам тази мисъл от главата си, защото по някаква причина Гейл и Пийта не могат да съжителстват добре в мислите ми.
Затова се съсредоточавам върху единственото хубаво нещо откакто стъпих на арената. Имам лък и стрели! Цяла дузина стрели, ако броите и онази, която измъкнах от дървото. По тях няма следи от противната зелена слуз, която струеше от тялото на Глимър — сещам се, че това може и да не е било съвсем реално, — но са покрити с доста голямо количество засъхнала кръв. Мога да ги почистя по-късно, но все пак си давам една минута да изстрелям няколко в едно близко дърво. Този лък прилича повече на оръжията в Тренировъчния център, отколкото на моя вкъщи, но какво от това? Ще свърши работа.
Лъкът и стрелите позволяват да погледна на Игрите от съвсем друга перспектива. Знам, че ми предстои да се изправя срещу силни противници. Но вече не съм отчаяната плячка, която бяга и се крие. Ако Катон се покаже през дърветата точно сега, няма да побягна. Ще стрелям. Откривам, че всъщност предвкусвам този момент.
Но първо трябва да възвърна донякъде физическите си сили. Пак съм много обезводнена, а запасът ми от вода е опасно намалял. Малкото килограми, които успях да кача, като се хранех до насита в Тренировъчния център, са се стопили, а заедно с тях и още няколко. Бедрените кости и ребрата ми са толкова изхвръкнали, колкото не помня да са били от онези ужасни месеци след смъртта на баща ми. А трябва да се погрижа и за раните си — изгаряния, порязвания и синини от дърветата, както и три ужилвания от хрътоси, които сега са още по-възпалени и подути. Намазвам изгарянията си с мехлема и се опитвам да сложа малко и на ужилените места, но той не им действа. Майка ми знаеше лек за тях, някакво листо, което извлича отровата, но рядко й се налагаше да го използва и не помня нито името, нито как изглежда.
Първо водата, мисля си аз. Сега можеш да ловуваш по пътя. Лесно намирам от коя посока съм дошла дотук по следите, които измъчваното ми от халюцинации тяло е оставило през листака. Затова се отправям в обратната посока с надежда, че враговете ми все още лежат замаяни в нереалния свят, който отровата на хрътосите създава.
Не мога да ходя много бързо: ставите ми отказват всякакви резки движения. Придвижвам се с бавната ловна походка, с която си служа, когато проследявам дивеч. Само след няколко минути забелязвам заек и убивам първата си плячка с лъка. Това не е обичайният ми изстрел право в окото, но няма значение. След около час откривам поток — плитък, но широк и предостатъчен за нуждите ми. Слънцето е горещо и много силно, затова, докато чакам водата да се пречисти, се събличам и нагазвам в лекото течение. Мръсна съм от главата до петите. Опитвам се да се наплискам, но накрая просто лягам за няколко минути във водата, като я оставям да отмие саждите, кръвта и кожата, която се лющи след изгарянията. Изпирам дрехите си и ги окачвам по храстите да съхнат, после сядам за малко на огрения от слънцето бряг и разплитам косата си с пръсти. Апетитът ми се връща и изяждам една солена бисквита и резенче сушено говеждо. С шепа мъх изчиствам сребърните си оръжия от кръвта.
Чувствам се освежена, намазвам още веднъж изгарянията, сплитам косата си и обличам мокрите дрехи, защото знам, че слънцето ще ги изсуши много бързо. Най-разумно изглежда да тръгна срещу течението на потока. Движа се нагоре, което предпочитам, и разполагам с вода не само за мен, но и за евентуалния дивеч. С лекота убивам непозната за мен птица, която прилича на някакъв вид дива пуйка. Във всеки случай ми се вижда напълно годна за ядене. Късно следобед решавам да стъкна малък огън, за да изпека месото, като се надявам, че в здрача димът няма да се вижда и до падането на нощта ще мога да го загася. Почиствам дивеча, като особено внимателно разглеждам птицата, но не забелязвам нищо подозрително. След като се оскубят перата, тя е не по-голяма от пиле, но е месеста и твърда. Точно съм сложила първата порция върху жарта, когато чувам изпращяване на вейка.
С едно движение се обръщам в посока на звука, вдигам лъка и опъвам стрелата. Няма никой. Поне аз не виждам никой. После забелязвам връхчето на детски ботуш да се подава едва-едва иззад ствола на едно дърво. Отпускам рамене и се усмихвам. Тя умее да се движи през гората като сянка, трябва да й се признае. Как иначе е успяла да ме проследи? Думите излизат от устата ми, преди да успея да ги спра:
— Те не са единствените, които могат да се съюзяват — казвам аз.
За миг няма отговор. После едното око на Ру леко се показва иззад ствола.
— Искаш ме за съюзник?
— Защо не? Ти ме спаси с онези хрътоси. Достатъчно умна си, щом си още жива. А и изглежда не мога да се отърва от теб. — Тя ме гледа и примигва, докато се опитва да реши.
— Гладна ли си? — Виждам я как преглъща с усилие и очите й се стрелват към месото. — Идвай тогава. Днес убих две животни.
Ру предпазливо излиза на открито.
— Мога да излекувам ужилванията ти.
— Наистина ли? — питам аз. — Как?
Тя започва да рови в раницата си и измъква шепа листа. Почти съм сигурна, че са същите, които използва майка ми.
— Къде ги намери?
— Съвсем наблизо. Всички носим със себе си такива, когато работим в овощните градини. Там са останали много гнезда — казва Ру. — Тук също има много.
— Точно така. Ти си от Окръг 11. Земеделският окръг — казвам аз. — Овощни градини, а? Сигурно затова можеш така да прелиташ по дърветата, сякаш имаш криле. — Ру се усмихва. Улучила съм едно от малкото неща, с които заслужено се гордее. — Е, добре, хайде излекувай ме.
Излягам се до огъня и навивам нагоре крачола на панталона си, за да оголя коляното си. За моя изненада Ру слага шепата листа в устата си и започва да ги дъвче. Майка ми използва други методи, но тук едва ли разполагаме с много възможности. След около минута Ру притиска върху коляното ми лепкав зелен компрес от сдъвкани листа и слюнка.
— Ох! — Звукът излиза от устата ми, преди да успея да го спра. Листата изсмукват болката от ужилването като пиявици.
Ру се разсмива:
— Добре, че си се сетила да извадиш жилата, иначе щеше да си много по-зле.
— Излекувай ми врата! Излекувай ми бузата! — почти я умолявам.
Ру натъпква в устата си нова шепа листа, и скоро вече се смея — толкова сладостно е облекчението. Забелязвам дълга рана от изгаряне върху ръката на Ру над лакътя.
— Имам нещо за това. — Оставям настрана оръжията си и намазвам ръката й с лекарството против изгаряне.
— Имаш добри спонсори — казва тя с копнеж.
— Ти получи ли вече нещо? — питам. Тя поклаща глава. — Обаче ще получиш. Гледай. Колкото повече се приближаваме към края, толкова по-ясно хората ще разбират колко си умна. — Обръщам месото.
— Нали не се шегуваше, като каза, че искаш да съм ти съюзник? — пита тя.
— Не, наистина искам — отвръщам аз. Почти чувам как Хеймич надава стон, докато се съюзявам с това крехко дете. Но я искам. Защото умее да оцелява и имам доверие в нея, и защо да не си призная? Прилича ми на Прим.
— Добре — казва тя и протяга ръка. Ръкуваме се. — Значи се разбрахме.
Разбира се, подобно споразумение може да бъде само временно, но не споменаваме това.
Ру допринася за яденето с голяма шепа от някакви твърди корени. Изпечени на огъня, те имат острия сладникав вкус на пащърнак. Разпознава и птицата — в нейния окръг я наричат дива гъска. Разказва, че понякога в овощната градина влиза някое заблудено ято и тогава успяват да си сготвят приличен обяд. За известно време слагаме край на всички разговори, докато напълним стомасите си. Месото на гъската е вкусно и толкова тлъсто, че като отхапеш, мазнината се стича по брадичката ти.
— О-о… — въздиша Ру. — Никога не са ми давали цяло бутче.
Готова съм да се обзаложа, че е така. Сигурно рядко й попада месо.
— Вземи и другото — казвам.
— Наистина ли? — пита тя.
— Вземи каквото искаш. Сега, след като имам лък и стрели, мога да набавя още. Освен това имам примки. Ще ти покажа как да ги залагаш — казвам. Ру все още гледа нерешително към бутчето. — Хайде, вземи го — казвам, като го слагам в ръцете й. — И без друго ще изкара само няколко дни, а имаме цялата птица плюс заека. — Щом хваща кълката, апетитът й надделява и тя отхапва огромна хапка.
— Все си мислех, че вие в Окръг 11 сигурно имате много повече за ядене от нас. Нали се сещаш, щом като отглеждате храната… — казвам.
Очите на Ру се разширяват:
— О, не, не ни е разрешено да ядем от реколтата.
— Да не би да ви арестуват или нещо такова? — питам аз.
— Бият те с камшик и карат всички останали да гледат — казва Ру. — Кметът много стриктно спазва това.
По изражението й се досещам, че подобни събития не са особено необичайни. Публичното бичуване е рядкост в Окръг 12, макар че от време на време има по някое. Строго погледнато, Гейл и аз можем да си изкараме боя всеки ден заради бракониерство в гората — е, всъщност, строго погледнато, можем да си изпатим много по-зле, — само че всички служители на властта купуват месо от нас. Освен това на нашия кмет, бащата на Мадж, изглежда такива неща не му допадат особено. Може би фактът, че сме най-непрестижният, най-бедният, най-осмиваният окръг в страната, си има своите предимства. Например Капитолът не се интересува много-много от нас, стига да произвеждаме определеното количество въглища.
— На вас дават ли ви колкото си искате въглища? — пита Ру.
— Не — отговарям. — Само колкото си купим и колкото се полепи по подметките на ботушите ни.
— На нас ни дават малко допълнителна храна по време на жътвата, за да можем да работим по-дълго — казва Ру.
— Не трябва ли да сте на училище? — питам аз.
— Не и по време на жътвата. Тогава всички работят — казва Ру.
Интересно ми е да слушам за живота й. Общуваме с много малко хора извън нашия окръг. Чудя се дали гейм-мейкърите заглушават разговора ни, защото колкото и безобидна да е тази информация, те не искат хората в различните окръзи да знаят нищо един за друг.
По предложение на Ру изваждаме всичката си храна, за да планираме нещата. Основните ми запаси вече са й известни, но прибавям към купчината последните две солени бисквити и резенчета сушено говеждо. Тя е събрала доста корени, ядки, зелени растения и дори нещо като къпини.
Оглеждам непознатия плод на дланта си — прилича на къпина.
— Сигурна ли си, че не са отровни?
— О, да, растат в нашия край. Ям ги от дни — казва тя, като пъха цяла шепа в устата си. Предпазливо захапвам една — не отстъпва по вкус на нашите къпини. Започвам все повече да се радвам, че взех Ру за съюзник. Разпределяме запасите си, така че ако се разделим, и двете да разполагаме с храна за няколко дни. Освен храната Ру има малък кожен мех за вода, собственоръчно изработена прашка и допълнителен чифт чорапи. Има и остро парче камък, което използва като нож.
— Знам, че не е много — казва тя смутено, — но трябваше бързо да се махна от Рога на изобилието.
— Справила си се отлично — казвам. Когато нареждам нещата си, тя ахва леко при вида на тъмните очила.
— Откъде ги намери? — пита тя.
— Бяха в раницата. Засега са безполезни. Не спират слънцето и с тях по-трудно се вижда — казвам и свивам рамене.
— Те не са за слънце: за тъмно са — възкликва Ру. — Понякога, когато прибираме реколтата нощем, раздават по няколко чифта на онези, които са най-високо в клоните на дърветата. Там, където светлината на факлите не достига. Веднъж едно момче, Мартин, се опита да ги задържи. Скри ги в панталоните си. Убиха го на място.
— Убили са момчето заради тези очила? — питам.
— Да, а всички знаеха, че е безобиден. Мартин не беше наред в главата. Искам да кажа, още се държеше като тригодишен. Той просто искаше очилата, за да си играе с тях — казва Ру.
След тези думи имам чувството, че Окръг 12 е нещо като безопасно убежище. Разбира се, през цялото време има хора, които припадат от глад, но не мога да си представя миротворците да убият малоумно дете. Има едно момиченце, едно от внучетата на Мазната Сае, което се мотае около „Таласъма“. То не е съвсем наред в главата, но хората се отнасят към него като към домашен любимец. Подхвърлят му огризки и остатъци от храна.
— И за какво са тези? — питам Ру, като вземам очилата.
— С тях виждаш в пълна тъмнина — казва Ру. — Пробвай ги довечера, като залезе слънцето.
Давам на Ру няколко кибритени клечки, а тя ме зарежда с много листа в случай, че ужилените места се възпалят отново. Загасяваме огъня и вървим нагоре срещу течението, докато настъпва нощта.
— Къде спиш? — питам я. — В клоните на дърветата ли? — Тя кимва. — Само по яке?
Ру вдига допълнителния си чифт чорапи:
— Тези си ги слагам на ръцете.
Спомням си колко студени са напоследък нощите.
— Можеш да спиш с мен в спалния чувал, ако искаш. Ще се поберем и двете без проблем. — Лицето й грейва. Разбирам, че това е повече, отколкото е смеела да се надява.
Избираме си чаталест клон високо на едно дърво и се настаняваме за нощта точно когато започва химнът. Днес няма загинали.
— Ру, събудих се едва днес. Колко нощи съм пропуснала? — Химнът би трябвало да заглушава думите ни, но въпреки това шепна. Дори от предпазливост закривам устата си с ръка. Не искам публиката да научи онова, което смятам да разкажа на Ру за Пийта. Схванала намека ми, тя прави същото.
— Две — казва тя. — Момичетата от 1 и 4 окръг са мъртви. Останахме десет души.
— Случи се нещо странно. Поне така си мисля. Може да е било халюцинация от отровата на хрътосите — казвам. — Нали се сещаш за онова момче от моя окръг? Пийта? Мисля, че ми спаси живота. Но той беше с професионалистите.
— Сега не е с тях — казва тя. — Шпионирах базовия им лагер край езерото. Успяха да се върнат, преди да припаднат от ужилванията. Но той не е там. Може би наистина те е спасил и се е наложило да избяга.
Не отговарям. Ако Пийта наистина ме е спасил, пак съм му задължена. А този дълг не може да бъде върнат.
— Ако го е направил, вероятно всичко е било само част от преструвката му. Нали се сещаш, за да накара хората да мислят, че е влюбен в мен.
— О-о — казва замислено Ру, — май не е преструвка.
— Разбира се, че е преструвка. Измислиха го двамата с ментора ни. — Химнът свършва и небето потъмнява. — Хайде да пробваме очилата. — Измъквам ги и ги слагам. Ру не се е шегувала. Виждам всичко — от листата по дърветата до един скункс, който върви бавно през храстите най-малко на петнайсетина метра от нас. Стига да искам, мога да го убия. Мога да убия всеки.
— Питам се кой ли още има такива очила — казвам.
— Професионалистите имат два чифта. Но те там край езерото имат всичко — отговаря Ру. — И са много силни.
— И ние сме силни — казвам аз. — Само че по различен начин.
— Ти си силна. Ти можеш да стреляш — казва тя. — Аз какво мога да правя?
— Можеш да се изхранваш. А те могат ли? — питам.
— Не им са налага. Имат купища храна — казва Ру.
— Да кажем, че нямаха. Да кажем, че запасите им изчезнат. Колко ще издържат? — питам аз. — Все пак това са Игрите на глада, нали така?
— Но, Катнис, те не са гладни — казва Ру.
— Не, не са. Това е проблемът — съгласявам се. И за пръв път имам план. План, който не е мотивиран от необходимостта да бягам и да се крия. План за нападение. — Според мен ще трябва да се погрижим за това, Ру.
Ру е решила да ми се довери изцяло. Разбирам това, защото веднага щом химнът свършва, тя се сгушва в мен и заспива. Явно и аз нямам и никакви опасения по отношение на нея, тъй като не вземам особени предпазни мерки. Ако искаше смъртта ми, трябваше просто да изчезне от онова дърво, без да ми покаже гнездото на хрътосите. Някъде дълбоко в себе си знам очевидното. Не може и двете да спечелим тези Игри. Но тъй като шансовете засега са, че и двете няма да оцелеем, изхвърлям тази мисъл от главата си.
Вместо това се насочвам към най-новата си идея за професионалистите и техните припаси. Двете с Ру трябва да намерим някакъв начин да унищожим храната им. Напълно съм сигурна, че ще им е много трудно да се изхранват. По традиция стратегията на професионалните трибути е още от самото начало да завземат цялата храна и да действат от тази позиция. Годините, през които не я бяха опазили добре — в единия случай я унищожи стадо отвратителни влечуги, другия път я отнесе предизвикано от гейм-мейкърите наводнение — са всъщност тези, когато победители станаха трибути от други окръзи. Фактът, че професионалистите се хранят по-добре още от малки, всъщност им пречи, защото не умеят да гладуват. Не така, както умеем ние с Ру.
Но съм прекалено изтощена, за да се заема с подробен план още тази вечер. Заздравяващите рани, все още леко замаяната ми от отровата глава и топлината на Ру до мен, сгушила глава на рамото ми, ми вдъхват усещане за сигурност. За пръв път си давам сметка колко самотна бях на арената; колко успокояващо може да бъде присъствието на друго човешко същество. Предавам се на съня, като решавам, че утре ще си разменим ролите. Утре професионалистите ще са тези, които ще трябва да се тревожат.
Гърмежът на оръдието ме стряска и ме събужда. Небето просветлява, птиците вече чуруликат. Ру кацва на един клон срещу мен, обгърнала нещо с двете си ръце. Чакаме да чуем още изстрели, но няма такива.
— Кой според теб беше това? — Не мога да не си помисля за Пийта.
— Не знам. Може да е всеки — казва Ру. — Сигурно довечера ще разберем.
— Повтори ми кои останаха — моля я аз.
— Момчето от Окръг 1. Двамата трибути от 2. Момчето от Трети. Треш и аз. И вие с Пийта — казва Ру. — Това прави осем. Чакай, и момчето от Десети окръг, онова със сакатия крак. С него са девет.
Има и още някой, но и двете не можем да си спомним кой.
— Питам се как ли е умрял последният — казва Ру.
— Няма как да разберем. Но е добре за нас. Една смърт би трябвало да задържи за малко вниманието на тълпата. Може би ще имаме време да направим нещо, преди гейм-мейкърите да решат, че нещата се развиват твърде бавно. Какво държиш в ръцете си?
— Закуска — казва Ру, протяга ръце и виждам две големи яйца.
— Какви са? — питам.
— Не съм сигурна. Оттатък има едно блатисто място. От някаква водна птица са — казва тя.
Хубаво ще е да ги сготвим, но не ни се рискува да палим огън. Предполагам, че загиналият днес трибут е бил жертва на професионалистите, което означава, че са се съвзели достатъчно, за да влязат отново в Игрите. Изсмукваме яйцата, изяждаме по едно заешко бутче и малко къпини. Това по всички представи е добра закуска.
— Готова ли си да го направим? — питам аз, като си слагам раницата на гърба.
— Какво да направим? — пита Ру, но от начина, по който бързо скача на крака, е ясно, че е готова да направи всичко, което предложа.
— Днес ще унищожим храната на професионалистите — казвам.
— Наистина ли? Как? — Очите й светват от възбуда. В това отношение е пълна противоположност на Прим, за която приключенията са истинско мъчение.
— Нямам представа. Хайде, ще измислим план, докато ловуваме — казвам.
Ловът не е кой знае колко успешен, защото се занимавам повече с това да измъкна от Ру всяко късче информация за базовия лагер на професионалистите. Тя се е промъкнала да ги шпионира само за малко, но е наблюдателна. Разположили са лагера си до езерото. Запасите им са струпани на трийсетина метра от него. През деня оставят друг трибут, момчето от Окръг 3, да пази провизиите.
— Момчето от Окръг 3 ли? — питам. — Той действа заедно с тях?
— Да, стои в лагера през цялото време. Той също беше ужилен, когато привлякоха хрътосите до езерото — казва Ру. — Сигурно са го оставили жив, за да им служи за пазач. Но не е много едър.
— Какви оръжия има? — питам.
— Доколкото видях, не кой знае какви. Копие. Нас може и да ни спре, но за Треш ще е лесно да го убие — отвръща Ру.
— И храната си стои просто така, на открито? — питам аз. Тя кимва. — Нещо не е съвсем наред в цялата тази постановка.
— Знам. Но не разбрах точно какво — казва Ру. — Катнис, дори да успееш да се добереш до храната, как ще я унищожиш?
— Ще я изгоря. Ще я хвърля в езерото. Ще я залея с гориво. — Смушквам Ру в корема, точно както бих смушкала Прим. — Ще я изям! — Тя се изкикотва. — Не се тревожи, ще измисля нещо. Да унищожаваш разни неща е много по-лесно, отколкото да ги създаваш.
Известно време събираме корени, къпини и зелени растения и с приглушени гласове измисляме стратегия. И започвам да опознавам Ру, най-голямата от шест деца, която пази братята и сестрите си, отстъпва дажбите си на по-малките, търси храна из полята на един окръг, в който миротворците далеч не са така любезни като нашите. Ру, която, попиташ ли я какво обича най-много на света, отговаря, за моя безкрайна изненада: „Музиката“.
— Музиката ли? — възкликвам аз. В нашия свят по полезност нареждам музиката някъде между панделките за коса и небесната дъга. Дъгата поне ти подсказва какво ще е времето. — Остава ли ви много време за музика?
— Пеем вкъщи. А също когато работим. Затова много ми харесва брошката ти — казва тя и посочва към сойката-присмехулка, за която отново съм забравила.
— Имате сойки-присмехулки? — питам.
— О, да. С някои сме големи приятели. С часове пеем и си отвръщаме на песните. Те ми носят съобщения — казва тя.
— Какви съобщения? — питам аз.
— Обикновено съм най-високо в клоните на дървото, затова първа виждам флага, който сигнализира, че работният ден свършва. Изпълнявам една специална песничка — казва Ру, отваря уста и изпява кратка мелодия от четири ноти със сладък, ясен глас. — А сойките-присмехулки я разнасят из овощната градина. Така всички знаят, че трябва да приключват работа — продължава тя. — Все пак, ако се приближиш твърде много до гнездата им, стават опасни. Но за това не можеш да им се сърдиш.
Разкопчавам брошката и й я подавам:
— Заповядай, вземи я. За теб тя има по-голямо значение, отколкото за мен.
— О, не — казва Ру, като отново затваря пръстите ми върху брошката. — Обичам да я гледам на теб. Затова реших, че мога да ти се доверя. А и си имам това. — Тя измъква от ризата си огърлица, изработена от усукани треви. Върху нея е окачена грубо издялана дървена звезда. Или може би е цвете. — Това е талисман за късмет.
— Е, засега действа — казвам, докато закопчавам сойката-присмехулка обратно на ризата си. — Продължавай да си го носиш.
Когато става време за обяд, вече имаме план. Рано следобед сме готови да го приведем в действие. Помагам на Ру да събере и да подреди дървата за първите два лагерни огъня: за третия ще има време да се погрижи сама. Решаваме да се срещнем после на мястото, където за пръв път ядохме заедно. Потокът би трябвало да ми помогне да се върна обратно дотам. Преди да тръгна, проверявам дали Ру има достатъчно храна и кибритени клечки. Дори настоявам да вземе спалния ми чувал в случай, че до падането на нощта не успеем да се срещнем.
— Ами ти? Няма ли да ти е студено? — пита тя.
— Не и ако си намеря друг чувал долу при езерото — казвам. — Знаеш ли, тук кражбите не са незаконни — казвам ухилено.
В последния момент Ру решава да ме научи на своя сигнал със свирукането на сойката-присмехулка — онзи, с който съобщава, че работата за деня е приключила.
— Може и да не подейства. Но ако чуеш сойките-присмехулки да го пеят, ще знаеш, че съм добре, само че не мога да се върна веднага.
— Тук има ли много сойки-присмехулки? — питам аз.
— Не си ли ги видяла? Имат гнезда навсякъде — отговаря тя. Трябва да призная, че не съм забелязала.
— Добре тогава. Ако всичко мине според плана, ще се видим за вечеря — казвам аз.
Неочаквано Ру обвива ръце около шията ми. Поколебавам се само за миг, преди да отвърна на прегръдката й.
— Да се пазиш — казва ми тя.
— Ти също — казвам аз. Обръщам се и поемам обратно към потока леко разтревожена — че Ру може да загине; че може и да не загине, и двете да останем последни; че оставям Ру сама; че оставих Прим сама вкъщи. Не, Прим си има майка ми и Гейл, както и един хлебар, който обеща, че няма да остане гладна. Ру има само мен.
Щом стигам до потока, тръгвам надолу покрай него към първото място, което си избрах след нападението на хрътосите. Трябва обаче да съм предпазлива, докато се движа покрай водата, защото откривам, че мислите ми са заети с въпроси, на които засега нямам отговор, и повечето са свързани с Пийта. Оръдието, което гръмна рано тази сутрин, сигнал за неговата смърт ли беше? Ако е така, как е умрял? Убит от някой професионален трибут? И дали е било за отмъщение, че ме е оставил жива? Отново се мъча да си спомня онзи момент над тялото на Глимър, когато той се втурна през дърветата. Но дори само фактът, че тялото му искреше, сякаш беше покрито с роса, ме кара да се съмнявам във всичко случило се.
Вчера сигурно съм се придвижвала много бавно, защото само за няколко часа стигам до плиткия участък, където се къпах. Спирам, за да допълня запаса от вода и да покрия раницата с още един слой кал. Тя като че ли непрекъснато си възвръща оранжевия цвят, независимо колко пъти я мажа.
Близостта с лагера на професионалистите изостря сетивата ми и колкото повече се приближавам, толкова по-предпазлива ставам. Често спирам и се ослушвам за необичайни звуци, с готова стрела в тетивата на лъка. Не виждам никакви други трибути, но наистина забелязвам някои неща, които спомена Ру. Сладки къпини. Храст с листата, които излекуваха ужилванията ми. Гроздове от гнезда на хрътоси близо до дървото, в чиито клони бях хваната като в капан. А тук-там за миг се мярка черно-бяло крило на сойка-присмехулка в листата високо над главата ми.
Когато стигам до дървото с изоставеното гнездо в подножието му, спирам за миг, за да събера смелост. Ру ми даде точни указания как да стигна оттук до най-доброто място за наблюдение близо до езерото. Помни, казвам си. Сега ловецът си ти, а не те. Стискам по-здраво лъка си и продължавам напред. Стигам до горичката, за която ми каза Ру, и отново трябва да отбележа колко е умна и находчива. Намирам се в самия край на гората, но ниската растителност е толкова гъста, че мога лесно да наблюдавам лагера на професионалистите, без да ме забележат. Между нас се простира обширната равнина, където започнаха Игрите.
Виждам четирима трибути. Момчето от Окръг 1, Катон и момичето от Окръг 2, и мършаво момче с пепелява на цвят кожа, което трябва да е от Окръг 3. През цялото време, което прекарахме в Столицата, не ми направи почти никакво впечатление. Не си спомням почти нищо за него — нито костюма, нито оценката от обучението, нито интервюто му. Дори сега, докато седи там и премята из пръстите си някаква пластмасова кутия, е лесно да го пренебрегнеш в присъствието на едрите му и властни другари. Сигурно имат някаква полза от него, иначе едва ли биха го оставили жив. И все пак това, че го виждам, само допълва несигурността ми по въпроса защо професионалистите са го оставили да пази, защо изобщо са го оставили жив.
И четиримата, изглежда, още се възстановяват от нападението на хрътосите. Дори оттук виждам големите отоци по телата им. Сигурно не са проявили достатъчно разум да измъкнат жилата или, ако са го направили, не са знаели за листата, които лекуват тези ужилвания. Очевидно лекарствата, които са намерили в Рога на изобилието, каквито и да са били те, не са имали ефект.
Рогът на изобилието стои в първоначалното си положение, но вътрешността му е напълно опразнена. Повечето провизии, прибрани в сандъци, чували от зебло и пластмасови каси, са грижливо подредени под формата на пирамида, която ми се струва съмнително отдалечена от лагера. Други са пръснати около пирамидата — почти така, както бяха пръснати около Рога на изобилието в началото на Игрите. Над пирамидата е опъната мрежа, единствената полза от която е да я предпазва от птиците.
Цялата постановка е напълно озадачаваща — отдалечеността, мрежата и присъствието на момчето от Окръг 3. Едно е сигурно: да унищожа тези провизии няма да е толкова лесно, колкото изглежда. Тук действа някакъв друг фактор, и по-добре да почакам, докато разбера какъв е. Сигурно около пирамидата е заложен някакъв капан. Може би има скрити ями, падащи мрежи, конец, който, ако бъде прекъснат, изпраща в сърцето ти смъртоносна стрела. Наистина, възможностите са безкрайни.
Докато размишлявам върху вариантите, с които разполагам, чувам как Катон изкрещява. Той сочи към гората, далеч зад мен, и без да се обръщам, знам, че Ру е запалила първия огън. Погрижихме се да съберем достатъчно сурови дърва, така че пушекът да се вижда отдалече. Професионалистите веднага започват да се въоръжават.
Избухва спор. Достатъчно силен е, за да чуя, че се отнася за това дали момчето от Окръг 3 трябва да остане, или да ги придружи.
— Той идва с нас. Имаме нужда от него в гората, а и без друго работата му тук вече е свършена. Никой не може да докосне тези запаси — казва Катон.
— Ами Любовника? — пита момчето от Окръг 1.
— Непрекъснато ти повтарям: забрави за него. Знам къде го прерязах. Истинско чудо е, че още не е умрял от загуба на кръв. Във всеки случай, не е в достатъчно добра форма да ни нападне — казва Катон.
Значи Пийта е някъде там в гората, тежко ранен. Но все още нямам представа поради каква причина е изменил на професионалистите.
— Хайде — казва Катон. Тиква едно копие в ръцете на момчето от Окръг 3 и всички тръгват в посока на огъня. Последното, което чувам, докато влизат в гората, е как Катон казва: „Щом я намерим, ще я убия, както аз си знам, и никой да не се меси“.
Не ми се вярва да говори за Ру. Не тя е тази, която пусна върху него гнездо на хрътоси.
Оставам на мястото си около час, като се опитвам да измисля какво да правя по въпроса с провизиите. Предимството, което ми дават лъкът и стрелите, е разстоянието. Много лесно мога да изстрелям пламтяща стрела в пирамидата — стрелям достатъчно добре, за да я провра през пролуките в мрежата, — но няма гаранция, че ще я подпали. По-вероятно е просто да изгори, и после какво? Няма да съм постигнала нищо и ще съм им дала твърде много информация за себе си: че съм била тук, че имам съучастник, че стрелям точно с лък.
Няма алтернатива. Ще трябва да се промъкна по-близо и да видя дали не мога да открия как точно са защитени запасите. Тъкмо се готвя да се покажа, когато някакво движение привлича погледа ми. На неколкостотин метра вдясно, виждам как някой излиза от гората. За миг си помислям, че е Ру, но после разпознавам Фоксфейс — именно нея не можахме да си спомним сутринта. Когато решава, че е безопасно, тя затичва към пирамидата с бързи, ситни стъпки. Преди да стигне до кръга от провизии, разпръснати около пирамидата, спира, оглежда терена и внимателно стъпва на едно място. После започва да се приближава към пирамидата със странни малки подскоци, като понякога се приземява на един крак и леко се олюлява, а понякога рискува и прави няколко стъпки. В един момент се хвърля нагоре във въздуха, прескача малко буренце и се приземява, изправена на пръсти. Но леко надхвърля целта и инерцията я запраща напред. Чувам я как надава остър писък, когато ръцете й се удрят в земята, но не се случва нищо. След миг тя вече е успяла да се изправи отново на крака и продължава, докато стига купчината с провизии.
Значи съм права за скрития капан, но явно е по-сложен, отколкото си представях. Бях права и за момичето. Колко ли е хитра, след като е успяла да открие този път, за да се добере до храната и да го повтаря толкова успешно? Тя си напълва раницата, като взема няколко неща от най-различни контейнери, солени бисквити от една щайга, две-три ябълки от чувал, който виси окачен на въже на един сандък. Взима от всичко по малко, толкова, колкото никой да не усети, че нещо от храната липсва. Толкова, колкото да не предизвика подозрение. После изпълнява странния си малък танц в обратна посока, измъква се от кръга и избягва в гората, здрава и читава.
Осъзнавам, че скърцам със зъби в пристъп на безсилен гняв. Фоксфейс потвърди онова, за което вече се бях досетила. Но какъв капан са заложили, който да изисква такава сръчност? И да има толкова много механизми за задействане? Защо изпищя така, когато ръцете й се допряха до земята? Бихте си помислили… и бавно започва да ми просветва… бихте си помислили, че самата земя ще експлодира.
— Минирано е — прошепвам си аз. Това обяснява всичко: готовността на професионалистите да зарежат запасите си, реакцията на Фоксфейс, участието на момчето от Окръг 3, в който се намират фабриките, където правят телевизори, автомобили и експлозиви. Но откъде ги е намерил? В запасите? По принцип гейм-мейкърите не осигуряват такъв вид оръжие, защото на тях им харесва да гледат как трибутите собственоръчно проливат кръв. Измъквам се от храстите и пресичам терена до една от кръглите метални плочи, с които повдигнаха трибутите и ги изпратиха на арената. Земята около нея е разкопана и после отново заравнена. Мините бяха обезвредени след изтичането на шейсетте секунди, в които стояхме върху плочите, но момчето от Окръг 3 вероятно е успяло да ги задейства отново. За пръв път виждам някой да прави такова нещо по време на Игрите. Обзалагам се, че е било истински шок дори за гейм-мейкърите.
Е, браво на момчето от Окръг 3, задето ги изигра, но какво да правя аз сега? Очевидно не мога просто така да се разходя из минираното поле, без да хвръкна във въздуха. Колкото до изстрелването на горяща стрела, това е още по-смехотворно. Мините се задействат при натиск. И не е нужно да е особено силен. Една година едно момиче изпусна отличителния знак на окръга си — малка дървена топка, докато стоеше върху металната плоча, и буквално трябваше да изстържат от земята парчетата от тялото й.
Разполагам с доста добро оръжие. Може да успея да запратя няколко камъка там вътре и да задействам… колко? Една мина? Това може да предизвика верижна реакция. Може ли наистина? Дали момчето от Окръг 3 е разположило мините така, че само една мина да не е достатъчна, за да задейства останалите? По този начин запасите са защитени, но смъртта на нашественика е сигурна. Дори да взривя само една мина, със сигурност ще подтикна професионалистите отново да тръгнат по следите ми. А и във всеки случай, какво си въобразявам? Налице е онази мрежа, явно опъната с цел да отклони всяко подобно нападение. Освен това, необходимо е да запратя трийсетина камъка едновременно там вътре, за да задействам голяма верижна реакция, ако искам да унищожа всичко наведнъж.
Поглеждам назад към гората. Димът от втория огън на Ру се издига към небето. Досега професионалистите вероятно вече са започнали да подозират някаква хитрост. Времето изтича.
Има решение: знам, че има, но трябва да се съсредоточа. Взирам се в пирамидата, в кошчетата, в щайгите, прекалено тежки, за да ги съборя със стрела. Може би в някоя от тях има готварско олио. Пак се връщам на идеята за горящата стрела, когато осъзнавам, че накрая мога да изгубя всичките си дванайсет стрели и пак да не улуча точно някой съд с олио, тъй като ще действам само по догадки. Сериозно обмислям и идеята да повторя изкачването на Фоксфейс до пирамидата, с надеждата да намеря ново средство за унищожение, когато погледът ми случайно попада върху чувала с ябълки. Мога да разкъсам въжето с един изстрел: нима не постигнах поне това в Тренировъчния център? Чувалът е голям, но въпреки това може би ще предизвика само една експлозия. Ако можех да освободя самите ябълки…
Знам какво да направя. Влизам в обхват и си определям три стрели, за да изпълня задачата. Заемам внимателно поза за стрелба, изключвам от съзнанието си останалия свят и методично се прицелвам. Първата стрела разкъсва чувала отстрани, близо до най-горния край и оставя процеп в зеблото. Втората разширява процепа до зееща дупка. Виждам как, когато изпращам третата стрела, първата ябълка се накланя, докосва разкъсания край на чувала и се търкулва през процепа.
За миг всичко изглежда застинало във времето. После ябълките се разпиляват на земята и взривната вълна ме отхвърля назад.
Срещата с твърдата пръст изкарва въздуха от дробовете ми. Раницата не смекчава особено удара. За щастие колчанът е попаднал в свивката на ръката ми, като е предпазил и себе си, и рамото ми, и все още здраво стискам лъка. Земята се тресе от експлозии. Не ги чувам. В момента не чувам нищо. Но ябълките трябва да са задействали достатъчно мини, а отломките са активирали другите. Успявам да прикрия лицето си с ръце, докато около мен се сипят отломки, някои — горящи. Въздухът се изпълва с лютив дим — това не е най-доброто лекарство за човек, който се опитва да си възвърне способността да диша.
След около минута земята престава да вибрира. Лягам на една страна и си позволявам за миг да се порадвам на вида на тлеещата развалина, която неотдавна беше пирамида. Няма вероятност професионалистите да извадят нещо отвътре.
Трябва бързо да се измъкна, мисля си аз. Те ще дойдат право тук. Но щом се изправям на крака, си давам сметка, че бягството няма да е толкова проста работа. Замаяна съм. И това не е обикновеното замайване, от което се олюляваш леко, а такова, от което дърветата се въртят около теб и земята се движи на вълни под краката ти. Правя няколко крачки, но накрая се озовавам на четири крака. Изчаквам няколко минути замайването да отмине, но то не отминава.
Обзема ме паника. Не мога да остана тук. Изключително важно е да избягам. Но не мога нито да вървя, нито да чувам. Притискам ръка към лявото си ухо — онова, което беше обърнато към взрива — и когато я отдръпвам, на нея има кръв. Дали съм оглушала от експлозията? Тази мисъл ме плаши. Като ловец разчитам на ушите си не по-малко, отколкото на очите си, понякога дори повече. Но не мога да позволя страхът ми да проличи. Категорично, абсолютно сигурно е, че в момента ме показват на живо на всеки телевизионен екран в Панем.
Никакви кървави дири, казвам си, и успявам да издърпам качулката върху главата си и да завържа връзките й, макар че пръстите отказват да ми се подчиняват. Сигурно така кръвта по-лесно ще попие. Не мога да вървя, но дали мога да пълзя? Придвижвам се предпазливо напред. Да, ако се движа много бавно, мога да пълзя. По-голямата част от гората не предлага достатъчно прикритие. Единствената ми надежда е да успея да се върна до гъсталака на Ру и да се скрия в зелените храсти. Не мога да стоя на четири крака тук на открито. Не само че ще намеря смъртта си, но и тя със сигурност ще бъде дълга и мъчителна, ако ме хване Катон. Мисълта, че Прим ще трябва да гледа това, ми дава сили да пълзя към укритието.
Нов взрив ме поваля по лице на земята. Заблудена мина, задействана от някоя рухнала щайга. Това се повтаря още два пъти. Спомням си как изпукват последните няколко зърна, когато с Прим си правим пуканки на печката вкъщи.
Малко е да се каже, че успявам да стигна тъкмо навреме. В момента, в който се завличам до сплетените храсталаци в подножието на дърветата, Катон излита от гората, последван от другарите си. Яростта му е толкова невероятна, че би била комична — значи хората наистина си скубят косите и удрят с юмруци по земята, — ако не знаех, че е насочена срещу мен, че е заради това, което направих. Добавете близостта ми до врага, неспособността ми да избягам или да се защитя, и ще разберете защо изпадам в ужас. Добре, че скривалището ми не позволява на камерите да ме снимат в по-близък план, защото си гриза ноктите така, сякаш е дошъл краят на дните ми — изгризвам и последните частици лак за нокти, като се мъча да спра тракането на зъбите си.
Момчето от Окръг 3 хвърля камъни в развалините и сигурно е обявило всички мини за обезвредени, защото професионалистите се приближават към мястото.
Катон е приключил първата фаза от яростния си припадък и сега си изкарва яда на димящите развалини, като отваря с ритници различни контейнери. Останалите трибути ровят из бъркотията, за да спасят нещо, но няма какво. Момчето от Окръг 3 си е свършило работата прекалено добре. На Катон сигурно му хрумва същото, защото се нахвърля върху него и започва да му крещи. То се обръща и побягва, но Катон го хваща за врата изотзад. Виждам как мускулите на Катон набъбват и как дръпва рязко главата му настрани.
Толкова бърза е смъртта на момчето от Окръг 3.
Другите двама професионалисти, изглежда, се опитват да успокоят Катон. Предполагам, че той иска да се върне в гората, но те упорито сочат към небето, и това ме озадачава, докато най-после разбирам. Естествено. Те мислят, че онзи, който е предизвикал експлозиите, е мъртъв. Не знаят за стрелите и за ябълките. Предполагат, че някой трибут е задействал мините, но е загинал при експлозията. Ако е имало оръдеен изстрел, последвалите експлозии лесно биха могли да го заглушат и ховъркрафтът сигурно е отнесъл останките на крадеца. Те се оттеглят към далечния край на езерото, за да оставят гейм-мейкърите да приберат тялото на момчето от Окръг 3. И чакат.
Предполагам, че гръмва оръдие. Появява се ховъркрафт и отнася мъртвото момче. Слънцето се спуска под хоризонта. Пада нощта. Горе високо в небето виждам герба и разбирам, че химнът трябва да е започнал. Миг тъмнина. Показват момчето от Окръг 3. Показват момчето от Окръг 10, което трябва да е умряло тази сутрин. После гербът се появява отново. Значи, вече знаят. Онзи, който е причинил експлозията, е оцелял. На светлината на герба виждам как Катон и момичето от Окръг 2 си слагат очилата за нощно виждане. Момчето от Окръг 1 запалва един клон, за да направи факла, и осветява лицата им. Всички са изпълнени с мрачна решителност. Професионалистите се отправят обратно в гората на лов.
Замайването е поотминало и макар че лявото ми ухо все още е заглъхнало, в дясното чувам звънтене, което ми се струва добър знак. Все пак няма смисъл да напускам скривалището си. Тук, на местопрестъплението, съм в най-голяма безопасност. Вероятно мислят, че онзи, който е предизвикал експлозиите, има поне два-три часа преднина пред тях. Все още разполагам с много време, преди да рискувам да се раздвижа.
Първата ми работа е да изровя от раницата собствените си очила и да си ги сложа, при което малко се успокоявам, че поне едно от сетивата, които са ми нужни за лов, работи. Пия няколко глътки вода и измивам кръвта от ухото си. Тъй като се страхувам, че миризмата на месо ще привлече нежелани хищници — дори прясната кръв е достатъчно голям проблем, — си приготвям вкусно ядене от зелените растения, корените и къпините, които двете с Ру събрахме днес.
Къде ли е малката ми съюзничка? Дали е успяла да се върне до мястото на срещата? Дали се тревожи за мен? Поне небето показа, че и двете сме живи.
Преброявам на пръсти оцелелите трибути. Момчето от Окръг 1, двамата от Втори, Фоксфейс, двамата от 11 и 12 окръг. Само осем. Залаганията сигурно вече наистина стават разгорещени в Капитола. Сега ще правят специални предавания за нас. Вероятно ще интервюират приятелите и семействата ни. Отдавна не се е случвало трибут от Окръг 12 да стигне до челната осмица. А сега сме и двамата. Макар че, ако се съди по думите на Катон, Пийта е на път да отпадне. Не че Катон е най-надеждният източник на информация. Кой току-що загуби всичките си запаси?
Седемдесет и четвъртите Игри на глада започват, Катон, мисля си аз. Започват наистина.
Излиза студен вятър. Посягам за спалния чувал, но се сещам, че го оставих на Ру. Имах намерение да си намеря нов, но заради мините и всичко останало забравих. Започвам да треперя. Тъй като и без друго идеята да преспя в клоните на някое дърво не е особено разумна, издълбавам дупка под храстите и се покривам с листа и борови иглички. Въпреки това замръзвам. Завивам се с найлона и поставям раницата си така, че да ми пази завет. Става ми малко по-топло. Започвам да изпитвам по-голямо съчувствие към момичето от Окръг 8, което запали огъня през онази първа нощ. Само че сега аз съм тази, която трябва да стиска зъби и да издържи до сутринта. Още листа, още борови иглички. Пъхам ръцете си в якето и вдигам коленете си към гърдите. Някак успявам да се унеса в сън.
Когато отварям очи, светът ми се струва леко накъсан и ми трябва минута да осъзная, че слънцето вече се издигнало доста високо в небето и виждам всичко двойно заради очилата. Надигам се, сядам, свалям ги, чувам смях някъде близо до езерото и застивам. Смехът е изопачен, но фактът, че изобщо го чувам, означава, че сигурно си възвръщам слуха. Да, отново мога да чувам с дясното ухо, макар че още пищи. Колкото до лявото, е, поне вече не кърви.
Страхувам се, че професионалистите са се върнали и ще остана тук в капан за неопределено време. Надничам през храстите. Не, това е Фоксфейс, която стои сред останките на пирамидата и се смее. Тя е по-умна от професионалистите и успява да намери в пепелищата няколко полезни предмета. Метален съд. Острие от нож. Чудя се от какво е толкова развеселена, докато не осъзнавам, че след като запасите на професионалистите са унищожени, тя всъщност има шанс. Също като нас, останалите. Минава ми през ума да се разкрия и да я вербувам като втори съюзник срещу онази глутница. Но изключвам този вариант. В лукавата й усмивка има нещо, от което съм сигурна, че сприятеляването с нея в крайна сметка ще ми донесе нож в гърба. В този ред на мисли, може би сега е отличен момент да я застрелям. Но тя е чула нещо — не мен, защото се обръща в обратна посока, към мястото, откъдето е дошъл звукът, и побягва към гората. Чакам. Никой и нищо не се появява. Но щом Фоксфейс е решила, че е опасно, може би и на мен ми е време да се махам оттук. Освен това, горя от нетърпение да разкажа на Ру за пирамидата.
Тъй като нямам представа къде са професионалистите, обратният път покрай потока изглежда най-доброто решение. Бързам, със зареден лък в едната ръка и с парче студено месо от дива гъска в другата, защото сега умирам от глад, и то не за листата и къпините, а за мазнините и белтъците в месото. Успявам да стигна до потока без проблеми. Там веднага напълвам пак бутилката си с вода и се изкъпвам, като внимавам особено с пострадалото ухо. После тръгвам по хълма, като използвам потока за ориентир. В един момент откривам отпечатъци от ботуши в калта покрай брега. Професионалистите са били тук, но не за дълго. Отпечатъците от стъпки са дълбоки, защото са оставени в мека кал, но сега горещото слънце почти ги е изсушило. Самата аз не внимавам достатъчно по отношение на собствените си следи, като разчитам, че леката ми походка и боровите иглички ще ги скрият. Сега си събувам ботушите и чорапите и тръгвам боса нагоре по коритото на потока.
Прохладната вода освежава тялото и духа ми. Пронизвам две риби — лесна плячка в този бавно течащ поток, — и изяждам едната сурова, въпреки че току-що съм изяла парче гъска. Втората ще запазя за Ру.
Постепенно, неусетно, пищенето в дясното ми ухо намалява и накрая изчезва напълно. Улавям се, че периодично човъркам лявото си ухо, като се опитвам да почистя онова, което убива способността му да долавя звуците. Не мога да привикна към глухотата в ухото. Чувствам се неуверена и беззащитна отляво. Дори сляпа. Непрекъснато обръщам глава към наранената страна, докато дясното ми ухо се опитва да компенсира за стената от безмълвие там, където вчера имаше постоянен поток от информация. Колкото повече време минава, толкова по-малка става надеждата, че слухът ми ще се възстанови.
Стигам до мястото на първата ни среща и веднага разбирам, че тук не е идвал никой. Няма и следа от Ру — нито по земята, нито в клоните на дърветата. Това е странно. Досега би трябвало да се е върнала, тъй като вече е пладне. Несъмнено е прекарала нощта в клоните на някое дърво наблизо. Какво друго би могла да направи без светлина, като знае, че професионалистите с техните очила за нощно виждане обикалят из гората? А третият огън, който трябваше да запали — макар че снощи забравих да го проверя — беше най-далече от нашето място. Вероятно предпазливо се движи насам. Иска ми се да побърза, защото нямам желание да се застоявам тук. Искам следобед да се насочим към по-висок терен и по пътя да ловуваме. Но всъщност не ми остава нищо друго, освен да чакам.
Отмивам кръвта от якето и косата си и почиствам раните си, чийто брой непрекъснато се увеличава. Изгарянията са в много по-добро състояние, но въпреки това ги намазвам с малко лекарство. Главната ми грижа сега е да предотвратя инфекция. Изяждам и втората риба. Няма да издържи дълго на горещото слънце, но много лесно ще хвана още няколко за Ру. Само да се появи.
Тъй като се чувствам много уязвима на земята поради нарушения си слух, се покатервам да чакам на едно дърво. Ако професионалистите се появят, оттук ще мога чудесно да ги застрелям. Слънцето се движи бавно. Измислям си занимания, колкото да минава времето: дъвча листа и ги налагам върху ужилванията си, които са спаднали, но все още са чувствителни. Разресвам влажната си коса с пръсти и я сплитам. Стягам връзките на ботушите. Преглеждам лъка и останалите девет стрели. Многократно проверявам лявото си ухо за признаци на живот, като прошумолявам с едно листо до него, но без успех.
Въпреки гъската и рибите, стомахът ми къркори и разбирам, че ми предстои, както се изразяваме в Окръг 12, „кух ден“. В такъв ден каквото и да сложиш в стомаха си, все не е достатъчно. Нещата се влошават, тъй като няма какво друго да правя, освен да седя на дървото, и решавам да се погрижа за апетита си. Истината е, че на арената отслабнах доста: имам нужда от малко допълнителни калории. А това, че имам лък и стрели, ми вдъхва много по-голяма увереност за бъдещето.
Бавно обелвам и изяждам цяла шепа ядки. Последната солена бисквита. Шийката на гъската. Това е добре, защото ми трябва доста време да я изгриза. Накрая изяждам и крилото, и птицата е вече история. Но днес е кух ден и дори след всичко това започвам да бленувам за храна. Особено за неприлично вкусните ястия, които ни сервираха в Капитола. Пиле в портокалов сос със сметана. Торти и пудинг. Хляб с масло. Фиде в зелен сос. Задушено агнешко със сушени сини сливи. Смуча няколко ментови листа и си заповядвам да превъзмогна тази мисъл. Ментата е сполучливо решение, защото често пием ментов чай след вечеря, така че с нея залъгвам стомаха си да си помисли, че времето за ядене е свършило. Нещо такова.
Полюлявам се в клоните на дървото, слънцето грее, устата ми е пълна с мента, до мен са лъкът и стрелите… не съм се чувствала толкова спокойно, откакто стъпих на арената. Само да можеше Ру да се появи, и да изчезваме. Заедно със сенките нараства и тревогата ми. Късно следобед решавам да тръгна да я търся. Мога поне да отида до мястото, където запали третия огън, и да видя дали нещо там няма да ми подскаже къде се намира.
Преди да тръгна, разпръсвам няколко листенца мента около стария ни лагерен огън. Тъй като ги събрахме на известно разстояние оттук, Ру ще разбере, че съм идвала, докато на професионалистите те няма да говорят нищо.
За по-малко от час съм на мястото, където се разбрахме да запали третия огън, и виждам, че нещо се е объркало. Дървата са старателно подредени, опитно размесени с прахан, но огънят така и не е запален. Ру го е стъкмила, но не е успяла да се върне тук. Някъде между втория стълб дим, който забелязах, преди да взривя запасите, и настоящия момент, тя е попаднала в беда.
Налага се да си напомням, че е жива. Но жива ли е наистина? Възможно ли е оръдейният изстрел, оповестяващ смъртта й, да е прозвучал в малките часове на утрото, когато от умора не чувах и със здравото ухо? Дали ще се появи в небето довечера? Не, отказвам да мисля такова нещо. Може да има стотици други обяснения. Може да е объркала пътя. Да се е натъкнала на глутница хищници или на друг трибут, например Треш, и да се е наложило да се скрие. Каквото и да се е случило, почти съм сигурна, че се намира някъде там между втория огън и незапаления в краката ми. Нещо я принуждава да се крие в клоните на някое дърво.
Ще отида да видя какво е то.
Истинско облекчение е да върша нещо, след като прекарах цял следобед в бездействие. Промъквам се безшумно през сенките, така че да ме крият. Не забелязвам нищо подозрително. Няма следи от борба, игличките по земята не са изпомачкани или стъпкани. В същия миг чувам нещо. Налага се да наклоня глава, за да съм сигурна, но го чувам пак — мелодията от четири ноти на Ру, изпята от сойка-присмехулка. Онази, която означава, че тя е добре.
Усмихвам се широко и се отправям в посока на птицата. Друга, съвсем малко по-напред, подема кратката мелодия. Ру им е пяла, и то скоро. Иначе щяха да са запомнили някоя друга песен. Вдигам поглед към дърветата и се взирам за следи от нея. Преглъщам и тихо изпявам сигнала в отговор, с надежда да разбере, че е безопасно да дойде при мен. Една сойка-присмехулка повтаря мелодията. И точно тогава чувам писъка.
Това е писък на дете, писък на малко момиче: на арената няма никой друг, способен да издаде този звук, освен Ру. Втурвам се натам със съзнанието, че това сигурно е капан и тримата професионалисти се готвят да ме нападнат, но не мога да се спра. Разнася се нов пронизителен писък, този път името ми:
— Катнис! Катнис!
— Ру! — извиквам в отговор, за да знае, че съм наблизо. Така че и те да знаят, че съм наблизо. Надявам се, че момичето, което ги атакува с хрътоси и получи необяснимата за тях оценка „единайсет“, ще е достатъчно, за да отвлече вниманието им от нея. — Ру, идвам!
Излизам на поляната и я виждам на земята, безнадеждно оплетена в мрежа. Едва има време да провре ръка през бримките и да изрече името ми, преди копието да прониже тялото й.
Момчето от Окръг 1 умира, преди да успее да издърпа копието. Моята стрела се забива дълбоко в средата на врата му. Той пада на колене и съкращава наполовина краткия остатък от живота си, като изтръгва стрелата и се удавя в собствената си кръв. Презаредила съм и насочвам лъка ту на една, ту на друга страна, като в същото време крещя на Ру:
— Има ли още? Има ли още?
Налага се тя да каже „не“ няколко пъти, за да я чуя.
Ру се е обърнала на една страна, тялото й се е увило около копието. Изблъсквам момчето от нея, измъквам ножа си и я освобождавам от мрежата. Само с един поглед към раната разбирам, че е далеч отвъд възможностите ми да я излекувам. Отвъд чиито и да било възможности. Копието се е забило в корема й чак до дръжката. Прикляквам пред нея и безпомощно се взирам в забитото оръжие. Безсмислено е да й говоря утешителни думи, да й казвам, че ще се оправи. Тя не е глупачка. Ръката й се пресяга и аз се вкопчвам в нея като в спасително въже. Сякаш не умира Ру, а аз.
— Взриви ли храната? — прошепва тя.
— До последното късче — казвам.
— Ти трябва да победиш — казва тя.
— Ще го направя. Сега ще победя и заради двете ни — обещавам аз. Чувам оръдие и вдигам поглед. Трябва да е за момчето от Окръг 1.
— Не ме оставяй. — Ру стисва по-силно ръката ми.
— Разбира се, че няма. Няма да мръдна оттук — казвам. Приближавам се по-плътно до нея и придърпвам главата й на скута си. Нежно отмятам тъмната, гъста коса и я приглаждам назад.
— Пей — казва тя, но едва успявам да доловя думата.
Да пея ли?, мисля си аз. Какво да пея? Наистина знам няколко песни. Ако искате вярвайте, но някога и в моята къща звучеше музика. Пееше се и аз участвах в това пеене. Баща ми ме увличаше със забележителния си глас — но почти не съм пяла, откакто той умря. Освен когато Прим е много болна. Тогава й пея същите песни, които обичаше като бебе.
Да пея. Сълзите давят гърлото ми, прегракнала съм от пушека и умората. Но ако това е последната молба на Прим, искам да кажа, на Ру, трябва поне да опитам. Идва ми на ум простичка люлчина песен, с която приспиваме плачливи, гладни бебета. Мисля, че е стара, много стара. Отдавна се пее из нашите хълмисти земи. Както казва учителят ми по музика, „планински полъх“. Но думите са нежни и успокояващи, те обещават, че утрешният ден ще бъде изпълнен с повече надежда от този ужасен момент, който наричаме „днес“.
Леко покашлям, преглъщам с усилие и запявам:
Очите на Ру са затворени. Гърдите й се движат, но едва-едва. Гърлото ми пуска на воля сълзите и те обливат лицето ми. Но трябва да довърша песента заради нея:
Последните думи едва се чуват:
Всичко е неподвижно и тихо. После, сякаш ги води неземна сила, сойките-присмехулки подемат песента ми.
За миг оставам да седя там и гледам как сълзите ми капят по лицето й. Оръдието, известяващо смъртта на Ру, гръмва. Навеждам се напред и притискам устни към слепоочието й. Бавно, сякаш за да не я събудя, полагам главата й на земята и пускам ръката й.
Сега те ще искат да се махна оттам. За да могат да приберат телата. А и няма за какво да оставам. Преобръщам момчето от Окръг 1 по лице, вземам раницата му и прибирам стрелата, сложила край на живота му. Отрязвам също и раницата на Ру от гърба й, защото знам, че тя би искала да я взема, но оставям забитото в стомаха й копие. Оръжията, които останат в телата, се отнасят с ховъркрафта. Не ме бива да си служа с копие, така че колкото по-скоро изчезне от арената, толкова по-добре.
Не мога да откъсна очи от Ру — изглежда още по-дребна, като животинче, свито на кълбо в гнездо от мрежа. Нямам сили да я оставя така — знам, че вече не я боли, но има толкова беззащитен вид. Да мразя момчето от Окръг 1, което в смъртта си изглежда не по-малко беззащитно, ми се струва неподходящо. Хората от Капитола са тези, които мразя, задето причиняват това на всички ни.
В главата ми звучи гласът на Гейл. Яростните му думи срещу Капитола вече не ми се струват безсмислени, вече не могат да бъдат пренебрегвани. Смъртта на Ру ме застави да се изправя очи в очи със собствената си непримиримост срещу жестокостта, срещу несправедливостта, която те ни налагат. Но тук, дори още по-силно, отколкото у дома, разбирам колко съм безсилна. Няма начин да си отмъстя на Капитола. А може би има?
Тогава си спомням думите, които Пийта каза на покрива: „Само че все ми се иска да можех да измисля начин да… да покажа на онези от Капитола, че не ме притежават. Че съм нещо повече от обикновена пионка в техните Игри“. И за пръв път разбирам какво има предвид.
Искам да направя нещо, още тук, още сега, за да ги засрамя, да ги накарам да отговарят за постъпките си, да покажа на Капитола, че каквото и да правят или да ни принуждават да правим, има една частица от всеки трибут, която не могат да притежават. Че Ру е била нещо повече от обикновена пионка в техните Игри. И че същото важи и за мен.
На няколко крачки навътре в гората намирам полянка с диви цветя. Възможно е и да са някакъв вид плевели, но имат цветчета в красиви нюанси на виолетовото, жълтото и бялото. Набирам цял букет и се връщам при Ру. Бавно, цвете по цвете, украсявам тялото й. Покривам грозната рана. Подреждам ги във венец около лицето й. Втъквам в косите й ярки цветове.
Няма как да не го покажат. Може и да предпочетат нещо друго в този момент, но ще трябва да насочат камерите си обратно тук, когато прибират телата, и тогава всички ще я видят и ще разберат, че съм го направила аз. Отстъпвам назад и поглеждам за последен път Ру. В крайна сметка тя наистина прилича на заспала в тази ливада.
— Довиждане, Ру — прошепвам. Притискам към устните трите пръста на лявата си ръка и ги протягам в нейната посока. После се отдалечавам, без да поглеждам назад.
Птиците са замлъкнали. Някъде една сойка-присмехулка надава предупредителното изсвирване, което предшества появата на ховъркрафта. Не знам как разбира. Сигурно чува неща, които хората не могат да чуят. Спирам за миг и очите ми се насочват към онова, което предстои, а не онова, което става зад мен. После птиците отново подемат песента си и знам, че нея вече я няма.
Друга сойка-присмехулка, млада, ако се съди от вида й, кацва на един клон пред мен и бурно подхваща мелодията на Ру. Моята песен и ховъркрафтът са й били твърде сложни, за да ги запомни, и все пак е научила няколкото ноти. Онези, които означават, че тя е в безопасност.
— Тя е добре, тя е в безопасност — казвам аз, докато минавам под клона, на който е кацнала птицата. — Вече не трябва да се тревожим за нея. — Тя е добре, тя е в безопасност.
Не знам накъде да тръгна. Краткото усещане, че съм си у дома, което изпитах през онази нощ с Ру, е изчезнало. Краката ми ме носят безцелно ту в една, ту в друга посока до залез-слънце. Не се страхувам, дори не съм нащрек. Което ме превръща в лесна мишена. Само дето съм готова да убия всеки срещнат на място. Без емоции и без да ми трепне ръката. Омразата ми към Капитола ни най-малко не е намалила омразата към противниците ми. Особено към професионалистите. Поне тях мога да накарам да си платят за смъртта на Ру.
Никой обаче не се появява. Не сме останали много хора, а арената е голяма. Скоро ще измислят нов начин да ни принудят да се съберем. Но днес се проля достатъчно кръв. Може би дори ще поспим.
Каня се да завлека раниците си в клоните на едно дърво, за да си направя лагер, когато един сребърен парашут плавно се спуска надолу и се приземява пред мен. Подарък от спонсор. Но защо сега? Доста добре съм с провизиите. Може би Хеймич е забелязал колко съм унила и се опитва да ме поободри. Или пък може би е нещо, което да помогне на ухото ми?
Отварям парашута и намирам малък самун хляб. Не е от хубавите бели хлябове в Капитола. Замесен е с черното брашно от дажбите и има форма на полумесец. Поръсен със семена. Припомням си на какво ме научи Пийта в Тренировъчния център за хлябовете, типични за различните окръзи. Този хляб е типичен за Окръг 11. Предпазливо вдигам все още топлия хляб. Какво ли е струвал на хората от Окръг 11, които не могат да изхранват дори себе си? Колко ли души е трябвало да се лишат от залъка си, за да отделят някоя монета, която да добавят към събраните пари за този хляб? Със сигурност е бил предназначен за Ру. Но вместо да оттеглят подаръка, когато тя загина, те са упълномощили Хеймич да го даде на мен. Като знак на благодарност ли? Или защото, също като мен, и те не обичат да оставят дълговете си неплатени? Каквато и да е причината, това се случва за пръв път: подарък от някой окръг за трибут от друг окръг.
Повдигам лице и пристъпвам сред последните падащи слънчеви лъчи. „Благодаря на хората от Окръг Единайсет“, изричам аз. Искам да знаят, че съм наясно откъде е дошъл хлябът. Че съм наясно с пълната стойност на техния дар.
Изкачвам се опасно високо в клоните на едно дърво — не за да се пазя, а за да се махна колкото може по-далече от днешния ден. Спалният ми чувал е грижливо навит в раницата на Ру. Утре ще прегледам и подредя запасите. Утре ще измисля нов план. Но тази вечер не съм способна да правя нищо друго, освен да се пристегна в клоните на дървото и да отхапвам малки залъци от хляба. Хубав е. Вкусът му ми напомня за вкъщи.
Скоро гербът се появява в небето и химнът прозвучава в дясното ми ухо. Виждам момчето от Окръг 1 и Ру. Това е всичко за тази вечер. Останахме шестима, казвам си. Само шестима. Все още стиснала хляба в ръцете си, заспивам моментално.
Понякога, когато положението е особено лошо, мозъкът ми изпраща приятен сън. Разходка с баща ми в гората. С Прим сме се излегнали на слънце и се наслаждаваме на парче торта. Тази вечер той ми изпраща Ру, все още окичена с цветя, кацнала горе в море от високи дървета, докато се опитва да ме научи да говоря със сойките-присмехулки. Не виждам никаква следа от раните й, нито кръв, само грейнало, смеещо се момиче. Тя пее песни, които никога не съм чувала, с ясен, мелодичен глас. Отново и отново. Цяла нощ. Накрая, в полусън, чувам последните няколко ноти от нейната мелодия, макар че тя се е изгубила сред листата. Когато се събуждам напълно, за миг се чувствам утешена. Опитвам се да задържа чувството на покой и блаженство, родено от съня, но то бързо се изпарява и ме оставя по-тъжна и по-самотна от всякога.
Усещане за тежест нахлува в цялото ми тяло, сякаш във вените ми има течно олово. Изгубила съм волята да върша дори най-прости задачи, да правя каквото и да било, освен да лежа тук и да се взирам немигащо през балдахина от листа. Няколко часа оставам неподвижна. Както обикновено, именно мисълта за тревожното лице на Прим, която ме гледа на екрана у дома, ме откъсва от летаргията ми.
Давам си поредица от прости заповеди, които да изпълня, например: „Сега трябва да се изправиш до седнало положение, Катнис. Сега трябва да пиеш вода, Катнис“. Изпълнявам заповедите с бавни движения, като робот. „Сега трябва да подредиш раниците, Катнис“.
Раницата на Ру съдържа спалния ми чувал, почти празния й кожен мех за вода, шепа ядки и корени, малко заешко, чифт чорапи и прашката. Момчето от Окръг 1 има няколко ножа, две резервни остриета за копие, фенерче, малка кожена кесия, комплект принадлежности за първа помощ, пълна бутилка с вода и пакет сушени плодове. Пакет сушени плодове! При целия избор, който е имал! За мен това е израз на безкрайна арогантност. Защо да си правиш труда да носиш храна, когато разполагаш с такова изобилие в лагера? Когато ще избиеш враговете си толкова бързо, че ще се прибереш, преди да си огладнял? Мога само да се надявам, че и останалите професионалисти са се придвижвали с толкова лек товар и сега няма какво да ядат.
Като стана дума за това, собствените ми запаси са на привършване. Дояждам хляба от Окръг 11 и последното заешко. Колко бързо изчезва храната. Останали са ми само корените и ядките на Ру, сушените плодове на момчето и резенче сушено говеждо. Сега трябва да ловуваш, Катнис, нареждам си.
Старателно събирам на едно място запасите, които ми трябват, и ги слагам в раницата. Щом слизам от дървото, скривам ножовете и върховете за копието на момчето в купчина едри камъни, за да не може никой да ги използва. Поради цялото обикаляне и лутане вчера вечерта, съм объркана, но се опитвам да тръгна приблизително в посоката, където е потокът. Разбирам, че съм на прав път, когато попадам на третия, незапален огън на Ру. Скоро след това откривам ято гъски, кацнали в клоните на дърветата, и убивам три, преди да се усетят какво ги е сполетяло. Връщам се при сигналния огън на Ру и го запалвам, без да ме е грижа за гъстия дим. Къде си, Катон?, мисля си, докато пека птиците и корените на Ру. Чакам те точно тук.
Кой знае къде са професионалистите сега? Или твърде далече, за да стигнат до мен, или твърде сигурни, че това е номер, или… възможно ли е? Твърде изплашени от мен? Разбира се, те знаят, че имам лък и стрели, Катон ме видя да ги вземам от тялото на Глимър. Но дали вече са успели да съберат две и две? Дали са се досетили, че аз съм взривила провизиите и съм убила един от техните? Може би мислят, че това е дело на Треш. Не би ли било по-вероятно той да отмъсти за смъртта на Ру, отколкото аз? Тъй като е от същия окръг? Не че някога е проявявал особен интерес към нея.
Ами Фоксфейс? Дали е останала наблизо, за да ме види как взривявам запасите? Не. Как само се смееше в гората на следващата сутрин, като човек, на когото са поднесли прекрасна изненада.
Не вярвам да си помислят, че Пийта е запалил сигналния огън. Катон е сигурен, че Пийта е полумъртъв. Улавям се, че ми се иска да можех да разкажа на Пийта за цветята, с които покрих Ру. Че сега разбирам какво се опитваше да ми каже на покрива. Може би ако той спечели, ще ме види в нощта на победителя, когато повтарят най-впечатляващите моменти от Игрите върху екрана над сцената, където се провеждаха интервютата ни. Победителят седи на почетно място върху платформата, заобиколен от поддържащия си екип.
Но обещах на Ру, че аз ще спечеля. И за двете ни. И не знам защо, но това ми се струва още по-важно от клетвата, която дадох на Прим.
Наистина мисля, че сега имам шанс да спечеля. Да победя. Не само защото имам стрелите или защото надхитрих професионалистите няколко пъти, макар че тези неща помагат. Нещо се случи, докато държах ръката на Ру и гледах как животът я напуска. Сега съм решена да отмъстя за нея, да направя загубата й незабравима, а мога да постигна това единствено като спечеля и по този начин самата аз стана незабравима.
Пека птиците по-дълго, отколкото трябва, с надеждата, че някой ще се появи, за да го застрелям, но никой не се появява. Може би останалите трибути са някъде там навън и се пребиват взаимно до безсъзнание. Което би било чудесно. Още от първоначалната кървава битка ме показват по телевизионните екрани по-често, отколкото ми се иска.
Накрая прибирам храната и се връщам при потока да си налея вода и да събера малко корени и растения. Но пак ме обзема умора и макар да е само ранна вечер, аз се покатервам в клоните на едно дърво и се настанявам за нощта. Мозъкът ми започва да повтаря събитията от вчера. Непрекъснато виждам как Ру лежи, прободена с копие, и как стрелата ми пронизва врата на момчето. Не знам защо изобщо трябва да се вълнувам за момчето.
После осъзнавам… той беше първият човек, когото убих.
Заедно с другите статистически сведения, които съобщават, за да помогнат на хората да решат на кого да заложат, всеки трибут има списък на убити съперници. Предполагам, че технически ще ми се признае заслугата и за Глимър и момичето от Окръг 4, задето хвърлих онова гнездо върху тях. Но момчето от Окръг 1 беше първият човек, за когото знаех, че ще умре поради моите действия. Безброй животни са намирали смъртта си от моите ръце, но само един човек. Чувам Гейл да казва: „Толкова ли е различно всъщност?“
Удивително сходно по начина на изпълнение. Дръпната тетива на лък, изстреляна стрела. Напълно различно по отношение на последиците. Убих момче, чието име дори не знам. Някъде семейството му плаче за него. Приятелите му призовават да се пролее моята кръв. Може би е имал приятелка, която наистина е вярвала, че ще се върне…
Но после си спомням за безжизненото тяло на Ру и успявам да прогоня момчето от съзнанието си. Поне засега.
Днешният ден е протекъл спокойно, без особени събития, ако се съди по небето. Няма загинали. Питам се колко ли време имаме, преди следващата катастрофа да ни принуди да се съберем отново. Ако ще е тази вечер, искам първо да поспя. Покривам здравото си ухо, за да заглуша звуците на химна, но после чувам тръбите, надигам се, сядам и поглеждам нагоре в нетърпеливо очакване.
През повечето време единствената връзка с външния свят, която трибутите имат извън арената, е обявяването на броя на загиналите всяка вечер. Но понякога се разнася тръбен зов, последван от съобщение. Обикновено то е покана за пиршество. Когато храната не достига, гейм-мейкърите устройват банкет за играчите на някое място, известно на всички, например при Рога на изобилието, като стимул да се съберат и да се бият. Понякога има угощение, а понякога няма нищо освен самун стар хляб, за който трибутите да се състезават. Не бих отишла заради храната, но това може да е идеален момент да ликвидирам няколко състезатели.
Отгоре прогърмява гласът на Клодиъс Темпълсмит, който поздравява нас, шестимата живи играчи. Но не ни кани на пиршество. Казва нещо много объркващо. Направена е промяна в правилата на Игрите. Промяна в правилата! Това само по себе си е главозамайващо, тъй като всъщност не може да се говори за никакви правила, освен първоначалното изискване да останеш в кръга шейсет секунди, и негласната забрана да се изяждаме помежду си. Според новото правило, и двамата трибути от един и същи окръг ще бъдат обявени за победители, ако са последните двама, останали живи. Клодиъс прави пауза, сякаш знае, че не схващаме казаното, и повтаря отново промяната.
Бавно осъзнавам значението на новината. Тази година победители могат да станат двама трибути. Ако са от един и същи окръг. И двамата могат да оживеят. Ние двамата можем да оживеем.
Преди да успея да се спра, извиквам името на Пийта.