Слагам ръце на устата си, но звукът вече е излязъл. Небето почернява и чувам как запява жабешки хор. Глупачка! — казвам си аз. Що за глупава постъпка! Замръзвам на място и очаквам да ме нападнат от всички страни. После си спомням, че не е останал почти никой.
Пийта, който е ранен, сега е мой съюзник. Каквито и съмнения да съм имала по отношение на него, те се разсейват, защото сега, ако някой от двама ни отнеме живота на другия, ще бъде истински презрян парий, когато се върне в Окръг 12. Всъщност, знам, че ако бях зрител, щях да намразя всеки трибут, който не се съюзи веднага с човека от своя окръг. Още повече, че има смисъл да се защитаваме един друг. А в моя случай — тъй като съм от двойката обречени влюбени на Окръг 12 — това е абсолютно необходимо, ако искам помощта на съчувстващи ми спонсори.
Обречените влюбени… Пийта сигурно е играл тази роля през цялото време. Защо иначе гейм-мейкърите биха направили тази безпрецедентна промяна в правилата? Поради факта, че и двамата се стремим към победата, нашият „романс“ трябва да е допаднал толкова много на публиката, че да го обрекат на такъв трагичен край, би изложило на риск успеха на Игрите. Не и благодарение на мен. Единственото, което направих, беше да се постарая да не убивам Пийта. Не знам какво е направил той на арената, но сигурно е убедил публиката, че целта му е била да ме опази жива. Това, че поклати глава и ме възпря да хукна към Рога на изобилието. Това, че се сби с Катон, за да ми позволи да избягам. Дори съюзяването му с професионалистите вероятно е имало за цел да ме предпази. Оказва се, че Пийта никога не е представлявал опасност за мен.
При тази мисъл се усмихвам. Отпускам ръце и вдигам лице към лунната светлина, за да е сигурно, че камерите ще го уловят.
И така, от кого остана да се страхувам? Фоксфейс? Момчето-трибут от нейния окръг е мъртво. Тя действа сама, нощем. И стратегията й е да бяга и да се изплъзва, а не да напада. Наистина не вярвам, че, дори и да е чула гласа ми, ще направи нещо друго, освен да се надява някой друг да ме убие.
После Треш. Добре, той определено представлява заплаха. Но не съм го виждала нито веднъж, откакто започнаха Игрите. Спомням си как се разтревожи Фоксфейс, когато чу шум на мястото на експлозията. Но не се обърна към гората: обърна се към пространството, което се намира от другата страна на гората, каквото и да има там. Към онзи участък от арената, който се спуска в… не знам в какво. Почти сигурна съм, че онзи, от когото бягаше, беше Треш, и че това е негов район. Той никога няма да ме чуе оттам, а дори и да ме чуе, намирам се твърде високо, за да може да ме стигне някой с неговия ръст.
В такъв случай остават Катон и момичето от Окръг 2, които сега със сигурност празнуват новото правило. Освен Пийта и мен, те са единствените оцелели, които печелят от него. Дали да бягам от тях сега, в случай, че са ме чули да викам Пийта по име? Не, казвам си, нека да дойдат. Нека дойдат с очилата си за нощно виждане и тежките си, тромави тела, които на всяка крачка чупят клони. Точно в обсега на стрелите ми. Но знам, че няма да го направят. Щом не се приближиха по светло, няма да рискуват нощем нещо, което може да се окаже нов капан. Когато дойдат, то ще е по тяхно собствено решение, не защото съм издала къде се намирам.
Стой си на мястото и поспи малко, Катнис, нареждам си аз, макар че ми се иска да потърся Пийта сега. Утре ще го намериш.
Успявам да заспя, но на сутринта проявявам допълнителна предпазливост — въпреки че професионалистите биха се поколебали да ме атакуват на дървото, те са напълно способни да ми устроят засада. Правя всичко необходимо, за да бъда напълно готова за деня — закусвам обилно, подреждам си раницата, проверявам оръжията си — преди да сляза. Но на земята всичко изглежда мирно и спокойно.
Днес ще трябва да бъда изключително внимателна. Професионалистите сигурно знаят, че се опитвам да открия Пийта. Нищо чудно да изчакат, докато го намеря, и тогава да нападнат. Ако той е толкова тежко ранен, колкото смята Катон, ще ми се наложи да защитавам и двама ни без чужда помощ. Но ако е толкова тежко ранен и омаломощен, как е успял да остане жив? И как, за бога, ще го намеря?
Опитвам се да си спомня нещо, казано някога от Пийта, което да ми подскаже къде се крие, но не се сещам за нищо. Затова се връщам към последния момент, когато го видях да искри на слънчевата светлина, докато ми крещеше да бягам. Тогава се появи Катон, с изваден меч. А след като съм се отдалечила, той е ранил Пийта. Но как е избягал Пийта? Може би се е оказал по-устойчив към отровата на хрътосите, отколкото Катон. Може би това е факторът, който му е позволил да се измъкне. Но и той беше ужилен. Колко далече би могъл да стигне, намушкан и пълен с отрова? И как е останал жив през всичките тези дни оттогава насам? Ако раната и ужилванията не са го убили, досега със сигурност би трябвало да е умрял от жажда.
И точно тогава за пръв път се досещам къде може да е. Той не би могъл да оцелее без вода. Знам това от първите си няколко дни тук. Трябва да се е скрил някъде близо до вода. Една възможност е езерото, но това ми изглежда неправдоподобно, тъй като е твърде близо до базовия лагер на професионалистите. Има и няколко езерца, захранвани от пролетните води. Но там човек наистина би бил невероятно лесна мишена. Остава потокът. Потокът, който извира близо до нашия лагер с Ру, влива се в езерото и продължава надолу. Ако се придържа към потока, може да сменя местоположението си и винаги да е близо до вода. Може да върви по коритото и да заличава следите си. Може дори да успее да хване една-две риби.
Е, във всеки случай това е подходящо място, откъдето да започна търсенето.
За да объркам враговете си, запалвам огън с много сурови дърва. Надявам се, че дори да помислят това за трик, с който искам да ги заблудя, ще решат, че се крия някъде близо до огъня. Докато в действителност аз ще съм тръгнала да търся Пийта.
Слънцето почти веднага разсейва утринната мъгла и не оставя съмнение, че денят ще бъде по-горещ от обикновено. Водата приятно разхлажда босите ми крака, докато вървя надолу по течението. Изкушавам се по пътя да викам Пийта по име, но решавам да не го правя. Ще трябва да го намеря с очите си и единственото си здраво ухо, в противен случай ще трябва той да ме намери. Но той сигурно знае, че ще го търся, нали така? Едва ли има толкова ниско мнение за мен, та да мисли, че ще пренебрегна новото правило и ще действам сама. Би ли помислил това? Той е много трудно предсказуем, което би било интересно при други обстоятелства, но в момента представлява само допълнителна пречка.
Не ми трябва много време да стигна до мястото, където се отклоних, за да отида в лагера на професионалистите. Няма и следа от Пийта, но това не ме изненадва. След нападението на хрътосите три пъти пребродих този участък. Ако той беше наблизо, със сигурност щях да забележа нещо. Потокът започва да лъкатуши наляво и навлиза в една част от гората, която не ми е позната. Кални брегове, покрити с преплетени водни растения, водят към големи камъни, които стават все по-големи, докато накрая започвам да се чувствам като хваната в капан. Сега вече няма да е лесно да избягам от потока. И да отблъсна нападението на Катон или Треш, докато се катеря по този каменист терен. Всъщност точно когато съм почти убедена, че съм на съвсем погрешен път и че едно ранено момче не би било в състояние да маневрира по този поток, да влиза и да се отдалечава от него, виждам кървавата следа, спускаща се надолу по един каменен блок. Тя вече отдавна е засъхнала, но размазаните линии, простиращи се от единия до другия край, подсказват, че някой — който може би не е имал пълен контрол над умствените си способности — се е опитал да я изтрие.
Започвам да го търся, като обвивам с ръце скалите и бавно се придвижвам в посока на кръвта. Откривам още няколко кървави петна, едното с полепнали по него конци, но никакъв признак на живот. Разплаквам се и шепна името му: „Пийта! Пийта!“ После на едно невзрачно дърво каца сойка-присмехулка и започва да ме имитира, затова спирам. Предавам се и слизам отново при потока, замислена. Трябва да е продължил нататък. Някъде по-надолу.
Едва съм стъпила във водата, когато чувам глас:
— Идваш да ме довършиш ли, скъпа?
Рязко се обръщам. Дойде отляво, затова не го чух много добре. А гласът беше дрезгав и слаб. И въпреки това, трябва да е бил Пийта. Кой друг на арената би ме нарекъл „скъпа“? Очите ми оглеждат брега, но там няма нищо. В подножието на скалите има само кал и трева.
— Пийта? — прошепвам. — Къде си? — Няма отговор. Възможно ли е просто да съм си въобразила? Не. Сигурна съм, че го чух, и то съвсем наблизо. — Пийта? — Промъквам се покрай брега.
— Е, не ме настъпвай.
Отскачам назад. Гласът му се чу точно под краката ми. И въпреки това все още няма нищо. После очите му се отварят, непогрешимо сини сред кафявата кал и зелените листа. Ахвам и съм възнаградена с проблясване на бели зъби, когато той се засмива.
Маскировката е безупречна. Забравете за хвърлянето на тежести. Пийта сигурно е използвал индивидуалните си тренировки при гейм-мейкърите, за да се маскира като дърво. Или като камък. Или като тинест речен бряг, обрасъл с растителност.
— Затвори си пак очите — нареждам. Той го прави, като затваря и устата си и напълно изчезва. По-голямата част от това, което предполагам, че е тялото му, всъщност е скрито под пласт от кал и растения. Лицето и ръцете му са толкова умело замаскирани, че са невидими. Коленича до него.
— Предполагам, че всичките тези часове украсяване на торти са си казали думата.
Пийта се усмихва:
— Да, глазурата. Последната защита на умиращите.
— Няма да умреш — казвам му решително.
— Кой го казва? — Гласът му е толкова дрезгав.
— Аз го казвам. Сега сме в един отбор, нали знаеш — отвръщам аз.
Той отваря очи.
— И аз така чух. Мило е от твоя страна, че откри каквото е останало от мен.
Изваждам бутилката с вода и му давам да отпие.
— Катон ли те рани? — питам.
— В левия крак. Високо горе — отговаря той.
— Хайде да те вкараме в потока, да те измием, за да разгледам какви са раните ти — казвам.
— Първо се наведи за минутка — казва той. — Трябва да ти кажа нещо. — Навеждам се и допирам здравото си ухо до устните му, които ме гъделичкат, докато той шепне: — Помни, ние сме лудо влюбени, затова е напълно в реда на нещата да ме целуваш винаги, когато ти се прииска.
Рязко отмятам глава назад, но накрая се разсмивам:
— Благодаря, ще го имам предвид. — Поне още е в състояние да се шегува. Но когато започвам да му помагам да стигне до потока, всякакво лекомислие и веселост се изпаряват. Дотам има само няколко крачки, колко трудно може да е това? Много трудно, когато осъзнавам, че той не може да извърви и два сантиметра без чужда помощ. Толкова е слаб, че най-доброто, което може да направи, е да не се съпротивлява. Опитвам се да го влача и знам, че полага неимоверни усилия да не вдига шум, но въпреки това надава остри болезнени викове. Изглежда, че калта и растенията са го хванали като в капан, и накрая се налага да дръпна страшно силно, за да го освободя от хватката им. Той все още е на половин метър от водата и лежи там, със стиснати зъби, докато сълзите прорязват улеи в калта по лицето му.
— Виж, Пийта, ще те търкулна в потока. Тук е много плитко — казвам.
— Отлично — отвръща той.
Коленича до него. Каквото и да става, казвам си, не спирай, докато не го вкараш във водата.
— На „три“ — казвам. — Едно, две, три! — Успявам да го преобърна само веднъж, преди да се наложи да спра заради ужасяващия звук, който издава. Сега е на ръба на потока. Може би и без друго така е по-добре.
— Добре, промяна в плановете. Няма да те вкарвам докрай в потока — казвам му. Освен това, ако го вкарам вътре, кой знае дали изобщо ще успея да го изкарам?
— Свършихме ли с търкалянето? — пита той.
— Напълно. Хайде да те почистим. А ти хвърляй едно око към гората вместо мен.
Трудно е да реша откъде да започна. Толкова е покрит със спечена кал и сплъстени листа, че дори не виждам дрехите му. Ако изобщо е с дрехи. Тази мисъл ме разколебава за миг, но след това се хващам решително за работа. Голите тела не са нещо толкова необичайно на арената, нали така?
Имам двете бутилки с вода и меха на Ру. Подпирам ги на камъните в потока, така че двата съда винаги да са пълни, докато с третия обливам тялото на Пийта. Най-после успявам да почистя калта дотолкова, че да намеря дрехите му. Внимателно отварям ципа на якето, разкопчавам копчетата на ризата и ги смъквам от тялото му. Фланелката е прилепнала към раните му и се налага да я срежа с ножа и да я намокря отново, за да я махна. Той е покрит със синини, по цялата ширина на гърдите има дълга рана от изгаряне и четири ужилвания от хрътоси, ако се брои и онова под ухото му. Но аз се чувствам малко по-добре. Поне с това мога да се справя. Решавам да се погрижа първо за горната част на тялото му, да облекча донякъде болката му, преди да се заема с раната на крака, която му е нанесъл Катон.
Тъй като ми се струва безсмислено да лекувам раните му, докато лежи в тази кална локва, успявам да го облегна на един камък. Той седи безропотно, докато аз отмивам цялата мръсотия от косата и тялото му. На слънчевата светлина кожата му е много бледа и той вече не изглежда силен и здрав. Трябва да извадя жилата от бучките, които са оставили ужилванията на хрътосите, при което той трепва, но в мига, когато налагам върху тях листата, въздъхва от облекчение. Докато се суши на слънцето, изпирам ризата и якето и ги разстилам върху скалите. После намазвам гърдите му с крема против изгаряне. Именно тогава забелязвам колко гореща е кожата му. Пластът кал и бутилките с вода са прикривали факта, че има висока температура. Преравям комплекта за първа помощ на момчето от Окръг 1 и откривам хапчета за сваляне на температура. Дори майка ми понякога купува такива хапчета, ако домашните й лекове се окажат безсилни.
— Глътни ги — казвам му и той покорно взема лекарството. — Сигурно си гладен.
— Не съм. Чудно — не ми се яде от дни — казва Пийта. И наистина когато му предлагам гъска, той сбърчва нос при вида й и отказва. Именно тогава разбирам колко е болен.
— Пийта, трябва да хапнеш нещо — настоявам.
— Веднага ще го повърна — отговаря той. Накрая успявам да го накарам да хапне няколко парченца сушена ябълка. — Благодаря. Много по-добре съм, наистина. Сега може ли да поспя, Катнис? — пита той.
— След малко — обещавам. — Първо трябва да погледна крака ти. — Като се опитвам да бъда възможно най-внимателна, свалям ботушите, чорапите, а после много бавно, сантиметър по сантиметър, изхлузвам панталоните. Виждам къде мечът на Катон е разкъсал плата над бедрото му, но това по никакъв начин не ме подготвя за гледката отдолу. За дълбоката възпалена рана, от която се процеждат кръв и гной. За отока на крака. И, най-лошото от всичко, за миризмата на разлагаща се плът.
Иска ми се да избягам. Да изчезна в гората, както в онзи ден, когато донесоха обгорения мъж в къщата ни. Когато отидох на лов и оставих майка ми и Прим да се погрижат за онова, пред което нямам нито умения, нито смелост да се изправя. Но тук няма друг освен мен. Опитвам се да си придам спокойния вид, който майка ми възприема, когато си има работа с особено тежки случаи.
— Доста ужасно, а? — казва Пийта. Наблюдава ме внимателно.
— Средна работа. — Свивам рамене, сякаш не е нищо особено. — Трябва да видиш някои от хората, които водят на майка ми от мините. — Въздържам се да кажа как обикновено изчезвам от къщи всеки път, когато тя лекува нещо по-сериозно от настинка. Като се замисля сега, не обичам да съм близо дори до кашлящи хора. — Първо трябва да я почистим добре.
Не съм свалила долните гащи на Пийта, защото не са в лошо състояние и не искам да ги дърпам над отеклото бедро, както и… добре де, може би се смущавам да го видя гол. Това е още нещо, типично за майка ми и Прим. На тях голотата изобщо не им прави впечатление, не ги смущава. По ирония на съдбата, точно в този момент от Игрите малката ми сестра щеше да е по-полезна на Пийта, отколкото съм аз. Бързо подпъхвам под него парчето найлон, за да мога да измия останалата част от тялото му. С всяка бутилка, която изливам върху него, раната изглежда все по-зле. Надолу тялото му е в относително добро състояние, има само едно ужилване от хрътос и няколко дребни изгаряния, с които се справям бързо. Но порезната рана на крака му… какво, за бога, мога да направя за нея?
— Защо не я оставим малко да се проветри, и после… — не довършвам изречението.
— И после ще я зашиеш? — казва Пийта. Изглежда почти обзет от съжаление към мен, сякаш знае колко съм объркана.
— Точно така — казвам. — Междувременно изяж това. — Слагам в ръката му няколко половинки сушена круша и нагазвам отново в потока, за да изпера останалите дрехи. След като ги просвам да се сушат, преглеждам съдържанието на комплекта за първа помощ. Доста елементарни неща. Бинтове, хапчета за температура, лекарство за успокоение на стомашни болки. Нищо от калибъра на това, което ще ми е нужно, за да лекувам Пийта.
— Ще се наложи да експериментираме малко — признавам. Знам, че листата, с които лекувам ужилванията от хрътоси, извличат инфекцията, затова започвам с тях. Само минути след като притискам шепата сдъвкани листа върху раната, отстрани по крака на Пийта започва да се стича гной. Казвам си, че това е хубаво, и силно прехапвам вътрешната страна на бузата си, защото закуската ми заплашва да се появи отново.
— Катнис? — казва Пийта. Срещам погледа му, като съзнавам, че лицето ми сигурно е придобило зеленикав оттенък. Той изрича само с устни думите: — Какво ще кажеш за онази целувка?
Избухвам в смях, защото цялото нещо е толкова отблъскващо, че не издържам.
— Нещо не е наред ли? — пита той с престорено невинен тон.
— Аз… не ме бива в това. Не съм като майка си. Нямам представа какво трябва да направя и мразя гной — казвам. — Ъ-х! — Позволявам си да надам лек стон, докато махам първата порция листа и налагам втората. — Гадост.
— Тогава как ловуваш? — пита той.
— Повярвай ми. Да убиваш е много по-лесно — отговарям аз. — Макар че всъщност не съм сигурна дали не те убивам в момента.
— Може ли да ускориш малко процеса? — пита той.
— Не. Млъкни и си изяж крушите — казвам.
След три налагания с листа и сякаш цяла кофа гной, раната наистина изглежда по-добре. Сега, след като отокът е спаднал, виждам колко дълбоко се е врязал мечът на Катон. Чак до костта.
— А сега какво, доктор Евърдийн? — пита той.
— Може би ще я намажа с малко мехлем против изгаряне. Мисля, че във всеки случай ще спре инфекцията. И да сложим превръзката?
Слагам я и цялата рана ми се струва много по-лесна за лекуване, покрита с чист бял памук. Макар че на фона на стерилната превръзка, долният край на гащите му изглежда мръсен и гъмжащ от зараза. Изваждам раницата на Ру: — Ето, покрий се с това, а аз ще ти изпера гащетата.
— О, нямам нищо против да ме видиш — казва Пийта.
— Същият си като майка ми и сестра ми — казвам. — Но аз имам нещо против. — Обръщам се с гръб и се заглеждам в потока, докато гащите падат с плясък във водата. Сигурно се чувства по-добре, щом като може да хвърля.
— Знаеш ли, малко си гнуслива за толкова опасен човек — казва Пийта, докато аз удрям гащите върху два камъка, за да ги изпера. — Ще ми се в крайна сметка да те бях оставил да вкараш Хеймич под душа.
При този спомен бърча нос:
— Какво ти е изпратил досега?
— Абсолютно нищо — казва Пийта. Следва пауза, докато на него му просветва. — Защо, ти получи ли нещо?
— Мехлем против изгаряне — казвам почти срамежливо. — О, и малко хляб.
— Винаги съм знаел, че си му любимка — казва Пийта.
— Моля ти се, та той не може да ме понася — казвам.
— Защото напълно си приличате — промърморва Пийта. Но не обръщам внимание на думите му, тъй като сега настина не е най-подходящият момент да обиждам Хеймич, какъвто е първият ми импулс.
Оставям Пийта да се унесе в сън, докато дрехите му изсъхнат, но късно следобед не смея да чакам повече. Леко го побутвам по рамото:
— Пийта, вече трябва да вървим.
— Да вървим ли? — Той изглежда объркан. — Къде да вървим?
— Някъде по-далече оттук. Надолу по течението, сигурно. Някъде, където можем да те скрием, докато закрепнеш — казвам. Помагам му да се облече, но оставям краката му боси, така че да можем да газим във водата, и го изправям. Лицето му става смъртнобледо в мига, в който отпуска тежестта на тялото си върху ранения крак. — Хайде. Можеш да ходиш.
Но той не може. Във всеки случай, не за дълго. Успяваме да изминем петдесетина метра надолу по течението, докато той се обляга на рамото ми, и усещам, че ще припадне. Слагам го да седне на брега, бутам главата му между коленете и го потупвам несръчно по гърба, докато оглеждам района. Разбира се, много бих искала да го кача в клоните на някое дърво, но това няма как да стане. Можеше обаче да е и по-лошо. На някои места скалите оформят нещо като малки пещери. Избирам една на двайсетина метра над потока. Когато Пийта успява да се изправи, се налага почти да го влача нагоре до пещерата. Иска ми се да се огледам наоколо за по-добро място, но това ще трябва да свърши работа, защото съюзникът ми е ранен. Той е блед като платно, задъхва се и макар че едва сега започва да захладнява, целият трепери.
Покривам пода на пещерата с пласт борови иглички, разгъвам спалния чувал и загръщам Пийта с него. В един момент успявам да му дам две хапчета и малко вода, но не мога да го накарам да яде, дори плодове. После той просто лежи, с очи, приковани върху лицето ми, а аз построявам нещо като заслон от лиани, за да прикрия входа на пещерата. Резултатът е незадоволителен. Някое животно може и да се излъже, но всеки друг веднага ще разбере, че е направен от човешка ръка. Раздразнено го събарям.
— Катнис — казва Пийта. Приближавам се до него и отмятам косата от очите му. — Благодаря, че ме намери.
— И ти щеше да ме намериш, ако можеше.
Челото му гори. Изглежда, че лекарството изобщо няма ефект. Изведнъж, съвсем неочаквано, се изплашвам, че ще умре.
— Да. Виж, ако не успея да се върна… — подхваща той.
— Да не чувам такива приказки. Не изцедих цялата тази гной ей-така, за нищо — казвам аз.
— Знам. Но просто в случай, че не успея… — той се опитва да продължи.
— Не, Пийта, дори не искам да го обсъждам — казвам аз и слагам пръсти върху устните му, за да го накарам да замълчи.
— Но аз… — настоява той.
Импулсивно се навеждам напред и го целувам, като прекъсвам думите му. Това вероятно и без друго отдавна трябваше да се случи, тъй като той е прав: предполага се, че сме лудо влюбени. За първи път целувам момче и предполагам, че би трябвало да ми направи известно впечатление, но единственото, което мога да отбележа, е колко неестествено горещи са устните му от треската. Отдръпвам се и го загръщам с крайчеца на спалния чувал.
— Няма да умреш. Забранявам. Ясно ли ти е?
— Ясно — прошепва той.
Излизам навън на хладния вечерен въздух точно когато парашутът плавно се спуска от небето. Пръстите ми бързо развързват връзката, с надеждата за някакво истинско лекарство, с което да излекувам крака на Пийта. Вместо това намирам съд с гореща супа.
Хеймич не би могъл да ми изпрати по-ясно послание. Една целувка се равнява на една тенджерка супа. Почти го чувам как се подсмихва злорадо. „Предполага се, че си влюбена, скъпа. Момчето умира. Дай ми някакъв материал за работа!“
И е прав. Ако искам да опазя Пийта жив, трябва да дам на публиката повече вълнуващ материал. Обречените влюбени, които отчаяно искат да се приберат заедно вкъщи. Две сърца, които бият като едно. Романтика.
Тъй като никога не съм била влюбена, това ще бъде истински проблем. Спомням си за родителите си. Как баща ми винаги й носеше подаръци от гората. Как грейваше лицето на майка ми, щом чуеше звука от ботушите му пред вратата. Как почти спря да живее, когато той умря.
— Пийта! — възкликвам, като се опитвам да докарам специалния тон, с който майка ми разговаряше единствено с татко. Той отново се е унесъл, но аз го събуждам с целувка, което, изглежда, го стряска. После се усмихва, сякаш ще е щастлив да си лежи вечно там, загледан в мен. Страшно го бива в тези изпълнения.
Вдигам тенджерката.
— Пийта, виж какво ти е изпратил Хеймич.
За да накарам Пийта да изяде супата, ми е нужен цял час увещания, молби, заплахи и, да, целувки, но най-накрая, глътка по глътка, той изпразва тенджерката. После го оставям да се унесе в сън и се погрижвам за себе си. Поглъщам лакомо вечерята си от гъска и корени, докато гледам в небето всекидневния репортаж за Игрите. Няма нови жертви. И все пак, двамата с Пийта предоставихме на публиката доста интересен ден. Надявам се, че гейм-мейкърите ще ни позволят да прекараме една спокойна нощ.
Автоматично се оглеждам наоколо за някое хубаво дърво, в чиито клони да се настаня, преди да осъзная, че с това е свършено. Поне за известно време. Не бих могла да оставя Пийта беззащитен на земята. Оставих последното му скривалище на брега на потока така, както беше — как можех да го скрия? — а се намираме само на някакви си петдесетина метра надолу по течението. Слагам очилата, приготвям оръжията си и се настанявам на пост.
Бързо застудява и скоро съм премръзнала до кости. Накрая се предавам и се пъхвам в спалния чувал при Пийта. Топло е като в пещ и аз с благодарност се сгушвам уютно, докато осъзнавам, че не е просто топло, а непоносимо горещо, защото чувалът отразява топлината на горящото му от температурата тяло. Пипвам челото му и установявам, че то е горещо и сухо. Не знам какво да правя. Да го оставя в чувала и да се надявам, че от изключително силната горещина температурата ще спадне? Да го измъкна и да се надявам, че нощният въздух ще го охлади? Накрая просто навлажнявам едно парче бинт и го слагам върху челото му. Изглежда недостатъчно, но се страхувам да предприема нещо по-драстично.
Прекарвам нощта полуседнала, полулегнала до Пийта, като мокря отново и отново компреса и се опитвам да не се замислям върху факта, че съюзявайки се с него, съм станала далеч по-уязвима, отколкото когато бях сама. Вече не мога да се крия в дърветата, през цялото време трябва да съм нащрек и съм с много болен човек, за когото трябва да се грижа. Но аз знаех, че е ранен. И все пак тръгнах да го търся. Налага се да се доверя на инстинкта, който ме тласкаше да го намеря.
Небето порозовява, забелязвам тънкия слой пот над устната на Пийта и виждам, че температурата е спаднала. Той не се е върнал към нормалното си състояние, но температурата е спаднала с няколко градуса. Снощи, когато събирах лиани, се натъкнах на един храст с къпините на Ру. Обирам плодовете и ги смачквам на каша в тенджерата от супата с малко студена вода.
Когато стигам до пещерата, Пийта се мъчи да се изправи и да седне.
— Събудих се и те нямаше — казва той. — Разтревожих се.
Трябва да се засмея, докато внимателно му помагам пак да легне:
— Ти си се разтревожил за мен? Да си се поглеждал напоследък?
— Помислих си, че Катон и Клоув може да са те намерили. Те обичат да ловуват нощем — казва той, все още сериозен.
— Клоув? Коя е тази? — питам.
— Момичето от Окръг 2. Още е жива, нали? — казва той.
— Да, останаха само те, ние двамата, Треш и Фоксфейс. Това е прякорът, който измислих на момичето от Окръг 5, защото много прилича на лисица. Как се чувстваш?
— По-добре от вчера. Това е огромно подобрение в сравнение с калта — казва той. — Чисти дрехи, лекарства, спален чувал… и ти.
О, да, цялата тази романтична история. Посягам да го докосна по бузата, а той протяга ръка, хваща дланта ми и я притиска към устните си. Спомням си как баща ми правеше точно това с майка ми, и се чудя откъде го е научил Пийта. Със сигурност не от баща си и онази вещица.
— Никакви целувки повече, докато не се нахраниш — казвам аз.
С моя помощ той се обляга на стената и покорно преглъща лъжиците къпинова каша, които му давам. Но пак отказва да яде гъска.
— Не си спала — казва Пийта.
— Добре съм — казвам. Истината обаче е, че съм изтощена.
— Поспи сега. Аз ще остана на пост. Ще те събудя, ако има нещо — казва той. Поколебавам се. — Катнис, не можеш да стоиш будна цяла вечност.
Тук е прав. В крайна сметка ще трябва да поспя. И вероятно по-добре е да го направя сега, докато той изглежда относително бодър и дневната светлина е на наша страна.
— Добре — казвам. — Но само за няколко часа. После ме събуди.
Сега е прекалено топло за спалния чувал. Простирам го върху пода на пещерата и лягам, с една ръка върху заредения лък в случай, че се наложи да стрелям бързо. Пийта сяда до мен, облегнат на стената, изпънал ранения крак пред тялото си, с приковани върху външния свят очи.
— Заспивай — тихо казва той. Ръката му отмята от челото ми измъкналите се от плитката ми кичури коса. За разлика от инсценираните целувки и ласки досега, този жест изглежда естествен и успокояващ. Не искам да спира и той не спира. Все още ме гали по косата, когато заспивам.
Прекалено дълго. Спя прекалено дълго. От мига, в който отварям очи, разбирам, че следобедът отдавна е настъпил. Пийта е точно до мен, все в същата поза. Сядам и се чувствам малко объркана, но толкова отпочинала, колкото не съм била от дни.
— Пийта, трябваше да ме събудиш след два часа — казвам.
— За какво? Тук не се случва нищо — казва той. — Освен това обичам да те гледам като спиш. Не се мръщиш. Това много подобрява външния ти вид.
При тези думи аз, разбира се, се намръщвам, което предизвиква у него широка усмивка. Точно тогава забелязвам колко сухи са устните му. Докосвам бузата му. Горещ е като печка. Твърди, че пие вода, но бутилките и мехът ми се виждат пълни. Давам му още хапчета за сваляне на температурата и стоя да го наглеждам, докато той изпива първо четвърт литър вода, после още толкова. След това се погрижвам за по-леките рани: изгарянията и ужилванията, които, изглежда, се подобряват. Заставям се да проявя твърдост и развивам превръзката на крака му.
Умирам от страх. По-зле е, много по-зле. Вече не се вижда гной, но отокът се е увеличил, а изопнатата лъскава кожа е възпалена. После виждам червените ивици, които започват да пълзят нагоре по крака му. Отравяне на кръвта. Ако не бъде спряно, със сигурност ще умре. Сдъвканите листа и мехлемът изобщо няма да му повлияят. Ще ни трябват истински лекарства от Капитола, които да спрат инфекцията. Не мога да си представя колко струва такова силно лекарство. Ако Хеймич събере всички дарения от спонсори, дали ще стигнат? Съмнявам се. Колкото по-дълго продължават Игрите, толкова по-висока става цената на подаръците. Парите, с които в първия ден може да се купи цяло ядене, на дванайсетия стигат само за една солена бисквита. А лекарство като това, от което се нуждае Пийта, ще е на астрономическа цена още от самото начало.
— Е, отокът се е увеличил, но гнойта е изтекла — казвам неуверено.
— Знам какво означава „отравяне на кръвта“, Катнис — казва Пийта. — Въпреки че майка ми не е лечителка.
— Просто ще трябва да изкараш по-дълго от останалите, Пийта. В Капитола ще те излекуват, когато победим — казвам аз.
— Да, това е добър план — отговаря той. Чувствам обаче, че го казва най-вече заради мен.
— Трябва да ядеш. За да имаш сили. Ще ти направя супа — казвам.
— Недей да палиш огън. Не си струва.
— Ще видим — казвам. Тръгвам с тенджерата към потока и усещам колко ужасно горещо е. Мога да се закълна, че гейм-мейкърите постепенно увеличават температурата денем и рязко я понижават нощем. Камъните край потока парят и ми хрумва нещо. Може бе няма да се наложи да паля огън.
Избирам голям плосък камък по средата на пътя между потока и пещерата. Пълня тенджерата наполовина, пречиствам водата с йод, поставям я на пряка слънчева светлина и пускам в нея няколко нагорещени камъка, големи колкото яйца. Веднага ще си призная, че не съм голяма готвачка. Но тъй като готвенето на супа изисква главно да хвърлиш всичко в един съд и да чакаш, това е едно от по-сполучливите ми ястия. Накълцвам парче гъска, докато става почти на каша, и смачквам няколко корена, събрани от Ру. За щастие, и двете неща вече са били изпечени, затова в общи линии трябва само да се затоплят. Благодарение на слънцето и на камъните, след малко водата е топла. Слагам месото и корените, прибавям още горещи камъчета, и отивам да потърся нещо зелено за подправка. Не след дълго откривам див лук в подножието на няколко скали. Идеално. Нарязвам го много на ситно и го добавям в тенджерата, слагам горещи камъчета, затварям капака и оставям цялото нещо да се задуши.
Не забелязах наоколо много следи от дивеч, но не мога да оставя Пийта сам и да отида на лов, затова залагам половин дузина примки и се надявам да извадя късмет. Чудя се какво ли правят останалите трибути, как се справят сега, когато основният им източник на храна е взривен. Поне трима от тях — Катон, Клоув и Фоксфейс — разчитаха на него. Не и Треш, струва ми се. Мисля, че и той като Ру знае как да се изхранва от земята. Дали се карат помежду си? Дали ни търсят? Може би някой вече е открил къде се намираме и просто чака подходящия момент да ни нападне. При тази мисъл тръгвам обратно към пещерата.
Пийта се е проснал на спалния чувал в сянката на скалите. При вида ми леко се оживява, но е ясно, че се чувства зле. Слагам хладни компреси на главата му, но те се стоплят почти веднага при допира с кожата му.
— Искаш ли нещо? — питам го.
— Не — казва той. — Благодаря. Чакай, всъщност искам. Разкажи ми някаква история.
— История ли? За какво? — питам аз. Не ме бива много да разказвам. Малко като с пеенето е. Но понякога Прим успява да ме придума да й разкажа някоя история.
— Нещо весело. Разкажи ми за най-щастливия ден, който си спомняш — казва Пийта.
От устата ми излиза нещо средно между въздишка и раздразнено сумтене. Весела история? Това изисква много повече усилия, отколкото супата. Мъча се да извикам в ума си някакви хубави спомени. В повечето от тях двамата с Гейл ловуваме в гората, но имам чувството, че те няма особено да допаднат нито на Пийта, нито на публиката. Значи остава Прим.
— Някога разказвала ли съм ти как намерих козата на Прим? — питам аз. Пийта поклаща глава и ме поглежда с очакване. Така че започвам. Но внимателно. Защото думите ми се предават из цял Панем. И макар че хората несъмнено ще съберат две и две и ще се сетят, че бракониерствам, не искам да навредя на Гейл, на Мазната Сае или на месарката, нито дори на миротворците у дома, които са мои клиенти, като оповестя публично, че и те нарушават закона.
Ето истинската история за това как се сдобих с парите за Лейди, козата на Прим. Беше петък вечер, денят преди десетия рожден ден на Прим в края на май. Щом свършихме училище, с Гейл тръгнахме към гората, защото исках да уловя повече дивеч и да го разменя за подарък на Прим. Да кажем, плат за нова рокля или четка за коса. В примките ни се беше хванал доста дивеч, а гората беше пълна с апетитно зелени растения, но това всъщност не беше повече от обичайния ни улов в петък вечер. Когато тръгнахме обратно, бях разочарована, макар Гейл да каза, че утре със сигурност ще се справим по-добре. Бяхме спрели да си отдъхнем за малко край един поток, когато го видяхме. Млад елен самец, вероятно на година, ако се съди по големината му. Разклонените му рога едва покарваха, все още малки и покрити с мек като кадифе мъх. Готвеше се да побегне, но не беше сигурен какво сме: хората му бяха непознати. Беше прекрасен.
Не толкова прекрасен обаче, когато двете стрели го улучиха: едната — във врата, другата — в гърдите. Двамата с Гейл стреляхме едновременно. Самецът се опита да побегне, но се спъна, и в същата секунда Гейл преряза гърлото му с ножа си. За миг изпитах пробождаща болка, че убивам толкова младо и невинно създание. И веднага след това стомахът ми изкъркори при мисълта за всичкото това прясно и невинно месо.
Елен! С Гейл бяхме убили всичко на всичко три. Първият, една кошута с ранен крак, почти не се съпротивляваше. От този случай обаче знаехме, че не трябва да носим трупа в „Таласъма“. Тогава настъпи истински хаос, хората се надпреварваха и наддаваха за различни части от кошутата, като някои дори се опитваха сами да си ги отрежат. Мазната Сае се намеси и ни изпрати да я занесем на месарката, но трупът вече беше доста пострадал, липсваха големи късове месо, а кожата беше надупчена. Макар че всички си платиха честно, това понижи стойността на стоката.
Този път изчакахме, докато се стъмни и се провряхме през една дупка в оградата близо до месарката. Макар да бяхме известни ловци, щеше да е глупаво да понесем 75-килограмов елен из улиците на Окръг 12 посред бял ден, като че ли нарочно искаме властите да го видят.
Почукахме на задната врата и след малко месарката, ниска, набита жена на име Руба, излезе да ни отвори. Пред Руба пазарлъци не минават. Тя ти дава цена и можеш да я приемеш, или да откажеш, но цената е честна. Приехме цената, която ни предложи за елена, а тя добави и две еленови пържоли, които щяхме да вземем, след като еленът бъде разфасован. Дори след подялбата нито Гейл, нито аз не бяхме държали в ръцете си толкова много пари през живота си. Решихме да го запазим в тайна и да изненадаме семействата си с месото и парите на другата вечер.
Ето как всъщност се сдобих с парите за козата, но на Пийта разказвам, че съм продала един стар медальон на майка ми. Това не може да навреди на никого. После описвам какво се случи късно следобед на рождения ден на Прим.
С Гейл отидохме на пазара, за да потърся плат за рокля. Докато прокарвах пръсти по парче дебел тъмносин памучен плат, нещо привлече погледа ми. От другата страна на Пласта има един старец, който държи малко стадо кози. Не знам истинското му име: всички го наричат просто Козаря. Ставите му са подути и болезнено изкривени, и страда от суха раздираща кашлица, която е доказателство, че е прекарал дълги години в мините. Но човекът е късметлия. Отнякъде е спестил достатъчно, за да се сдобие с тези кози и сега, на старини, не се налага да умира бавно от глад. Той е мръсен и груб, но козите са чисти, а млякото им е гъсто и вкусно, ако можеш да си го позволиш.
Една от козите, бяла с черни петна, лежеше на нещо като количка. Беше лесно да се разбере защо. На плешката имаше рана от ухапване, сигурно от куче, и мястото беше инфектирано. Ухапването беше сериозно и се налагаше Козаря да я повдигне, за да я издои. Но аз си помислих, че знам кой би могъл да я излекува.
— Гейл — прошепнах, — искам тази коза за Прим.
В Окръг 12 да имаш коза означава да промениш живота си. Тези животни могат да се изхранват с почти всичко — Ливадата е идеално място за паша — и дават до четири литра мляко на ден. За пиене, за правене на сирене, за продан. Дори не е незаконно.
— Доста е пострадала — каза Гейл. — Я да я разгледаме по-отблизо.
Приближихме се и купихме чаша мляко, която си поделихме, после се надвесихме над козата, сякаш обхванати от безцелно любопитство.
— Оставете я на мира — каза човекът.
— Само гледаме — каза Гейл.
— Е, гледайте бързо. Скоро отива при месарката. Почти никой не купува млякото й, а дори тези, които купуват, плащат на половин цена — каза мъжът.
— Колко дава месарката за нея? — попитах.
Мъжът сви рамене:
— Позавъртете се наоколо и вижте. — Обърнах се и видях Руба да се задава през площада към нас. — Истински късмет е, че се появи — каза Козаря, когато тя се приближи до нас. — Това момиче е хвърлило око на козата ти.
— Не и ако вече има уговорка за нея — казах безгрижно.
Руба ме измери с поглед, после погледна намръщено козата:
— Няма. Погледнете тази плешка. Обзалагам се, че половината труп ще е толкова разложен, че няма да става и за наденица.
— Какво? — възкликна Козаря. — Имахме уговорка.
— Имахме уговорка за животно с по-малко следи от зъби. Не за това нещо тук. Продай я на момичето, щом е толкова глупаво да я купи — каза Руба. Тя си тръгна с решителна крачка и видях, че ми намигна.
Козарят беше бесен, но все пак искаше да се отърве от козата. Мина половин час, докато се разберем за цената. Дотогава вече се беше събрала доста голяма тълпа да раздава мнения и съвети. Ако козата оживееше, сделката беше отлична; умреше ли, щях да се окажа измамена. Хората вземаха различни страни в спора, но аз купих козата.
Гейл предложи да я носи. Мисля, че искаше да види реакцията на Прим също толкова, колкото и аз. В миг на пълно умопомрачение купих розова панделка и я завързах около врата на козата. После забързахме обратно към моята къща.
Трябваше да видите как реагира Прим, когато влязохме с козата. Спомнете си, че това е същото момиче, което се разплака, за да спаси онзи ужасен стар котарак, така нареченото Жълтурче. Беше толкова развълнувана, че започна да плаче и да се смее едновременно. Майка ми не беше толкова убедена, когато видя раната, но двете се захванаха да я лекуват, счукаха билки и прилъгаха животното да пие отвари.
— Също като теб — казва Пийта. Почти бях забравила за присъствието му.
— О, не, Пийта. Те правят истинска магия. Козата не можеше да умре, дори да се беше опитала — казвам. Но после си прехапвам езика, защото осъзнавам как ще прозвучи това на Пийта, който умира в неумелите ми ръце.
— Не се тревожи. Аз не правя опити да умра — пошегува се той. — Довърши историята.
— Е, това е всичко. Само си спомням, че онази нощ Прим настоя да спи заедно с Лейди на едно одеяло до огъня. И точно преди да се унесат в сън, козата я близна по бузата, сякаш я целуваше за лека нощ или нещо такова — казвам. — Вече беше луда по нея.
— Още ли беше с розовата панделка? — пита той.
— Май да — казвам. — Защо?
— Мъча се да си я представя — казва той замислено. — Разбирам защо си била щастлива през онзи ден.
— Е, знаех, че тази коза ще се окаже малка златна мина — казвам.
— Да, това имах предвид, а не трайната радост, която си подарила на сестра си — на сестра си, която обичаш толкова много, че зае мястото й по време на Жътвата — сухо казва Пийта.
— Тази коза наистина се изплати. Няколко пъти — казвам надменно.
— Е, не би посмяла да постъпи иначе, след като си й спасила живота — казва Пийта. — Имам намерение да направя същото.
— Наистина ли? Я пак повтори: колко ми струваше? — питам.
— Много неприятности. Не се тревожи. Ще си получиш всичко обратно — казва той.
— Говориш глупости — отговарям аз и докосвам челото му. Температурата продължава да се покачва. — Като че ли малко спадна.
Звукът на тръбите ме стряска. Скачам на крака и в миг се озовавам до отвора на пещерата, тъй като не искам да пропусна дори една сричка. Говори новият ми най-добър приятел, Клодиъс Темпълсмит, и, както очаквах, ни кани на пиршество. Е, добре, не сме толкова гладни и почти отклонявам предложението му с безразлично махване на ръка, когато той казва:
— Чакайте-чакайте. Някои от вас може би вече отказват поканата ми. Но това не е обикновено пиршество. Всеки от вас отчаяно се нуждае от нещо.
Аз наистина се нуждая отчаяно от нещо. Нещо, с което да излекувам крака на Пийта.
— Всеки от вас ще намери това нещо в раница, означена с номера на окръга му, призори при Рога на изобилието. Помислете си хубаво дали да откажете поканата. За някои от вас това ще бъде последният шанс — казва Клодиъс.
Няма нищо друго, само думите му, които увисват във въздуха. Скачам, но Пийта ме сграбчва отзад за рамото.
— Не — казва той. — Няма да рискуваш живота си заради мен.
— Кой е казал, че ще го рискувам? — казвам аз.
— Значи не се каниш да ходиш? — пита той.
— Разбира се, че не се каня. Имай ми малко вяра. Наистина ли мислиш, че ще се хвърля да се бия с Катон, Клоув и Треш? — успокоявам го аз и му помагам да си легне отново. — Ще ги оставя да се борят помежду си докрай, ще видим кой ще се появи в небето утре вечерта и оттам нататък ще разработим план.
— Изобщо не те бива да лъжеш, Катнис. Не знам как си оцеляла толкова дълго. — Той започва да ме имитира: — „Знаех, че тази коза ще се окаже една малка златна мина. Температурата ти като че ли малко спадна. Разбира се, че не се каня да отида“. — Той поклаща глава: — Никога не залагай на карти. Ще си изгубиш и последното пени — казва той.
Лицето ми почервенява от гняв:
— Добре, отивам, и ти не можеш да ме спреш!
— Мога да те последвам. Поне донякъде. Може и да не успея да стигна до Рога на изобилието, но се обзалагам, че ако крещя името ти, някой може да ме намери. И тогава със сигурност ще умра — казва той.
— Няма да изминеш и сто метра с този крак — казвам.
— Тогава ще се влача — казва Пийта. — Ако ти отидеш, значи идвам и аз.
Той очевидно е достатъчно упорит, а може би има и достатъчно сили, за да го направи. Да ме последва с викове в гората. Дори да не го намери някой трибут, нещо друго ще го намери. Той не може да се защити. Вероятно ще се наложи да го зазидам в пещерата, ако искам да отида. И кой знае как ще му се отрази усилието.
— Какво искаш да направя? Да седя тук и да те гледам как умираш? — казвам. Той сигурно знае, че това не е вариант. Че публиката ще ме намрази. А, честно казано, и аз ще се намразя, ако поне не опитам.
— Няма да умра. Обещавам. Ако ти обещаеш да не отиваш — отговаря той.
Така няма да стигнем доникъде. Знам, че с никакви аргументи не мога да го разубедя, затова и не се опитвам. Неохотно се преструвам, че съм съгласна:
— Тогава трябва да правиш каквото кажа. Пий вода, буди ме, когато ти казвам, и си изяж цялата супа — нищо, че е отвратителна! — скарвам му се аз.
— Съгласен съм. Готова ли е супата? — пита той.
— Чакай тук — казвам. Усещам, че става студено, въпреки че слънцето още е високо в небето. Права съм, че гейм-мейкърите си играят с температурата. Чудя се дали онова, от което някой се нуждае отчаяно, не е едно хубаво одеяло. Супата още е приятна и топла в железния съд. И всъщност не е чак толкова лоша на вкус.
Пийта яде, без да се оплаква, дори обира всичко от тенджерата, за да покаже ентусиазма си. Непрестанно повтаря колко е вкусно, което би било комплимент, ако не знаете как треската влияе върху съзнанието на хората. Все едно, че слушам Хеймич, когато още не се е напил и му се разбира какво говори. Давам му още една доза лекарство, преди да се е побъркал напълно.
Тръгвам към потока да се измия и единственото, за което си мисля по пътя, е, че той ще умре, ако не отида на пиршеството. Ще го задържа жив ден-два, а после инфекцията ще стигне до сърцето или мозъка, или до белите дробове, и с него ще е свършено. А аз ще бъда тук съвсем сама. Отново. В очакване на останалите.
Толкова съм потънала в мисли, че едва не пропускам парашута, макар че той се спуска плавно точно до мен. Хуквам след него, изваждам го от водата, разкъсвам сребърната обвивка и измъквам шишенцето. Хеймич успя! Добрал се е до лекарството — не знам как, убедил е група романтични глупаци да си продадат бижутата — и сега ще спася Пийта! Но шишенцето е толкова малко. Лекарството сигурно е много силно, за да излекува толкова болен човек като Пийта. През ума ми се прокрадва съмнение. Махам тапата на шишенцето и помирисвам. Усещам неприятна сладникава миризма и радостта ми помръква. Само за да се уверя, поставям една капка на върха на езика си. Няма съмнение, това е сироп за сън. Често използвано средство в Окръг 12. Сравнително евтино е за лекарство, но създава силна зависимост. Почти всеки го е вземал по един или друг повод. Вкъщи винаги имаме малко. Майка ми го дава на истерични пациенти, за да ги упои и да зашие дълбока рана, да разсее тревогите им или да облекчи болката и да им помогне да изкарат нощта. Нужна е малка глътка. Толкова голям флакон ще прати Пийта в безсъзнание за цял ден, но каква е ползата от това? Толкова съм вбесена, че се готвя да изхвърля новия подарък на Хеймич в потока, когато ми просветва. Цял ден? Това е повече време, отколкото ми е необходимо.
Смачквам на каша шепа къпини, така че вкусът да не се усеща толкова силно и добавям малко ментови листа за по-сигурно. После тръгвам обратно към пещерата.
— Донесох ти лакомство. Намерих още къпини малко по-надолу по течението.
Пийта отваря уста за първата хапка без колебание. Преглъща, после се намръщва леко:
— Много са сладки.
— Да, това са захарни къпини. Мама прави сладко от тях. Никога ли не си ги опитвал? — кимам аз и пъхам в устата му следващата лъжица.
— Не — казва той, леко озадачен. — Но вкусът ми е познат. Захарни къпини ли каза?
— Е, не се намират често на пазара, растат само в диво състояние — казвам. Той преглъща още една хапка. Остава само още една.
— Сладки са като сироп — казва той, докато лапва последната лъжица. — Сироп. — Очите му се разширяват, когато осъзнава истината. Здраво запушвам с ръка устата и носа му, и го принуждавам да преглътне, вместо да плюе. Той се насилва да повърне къпините, но е много късно: вече губи съзнание. Дори докато притихва, разбирам по погледа му, че никога няма да ми прости.
Седя с подвити крака и го гледам със смесица от тъга и задоволство. На брадичката му има петно от къпина и го избърсвам.
— Кой не може да лъже, Пийта? — питам аз, макар че той не ме чува.
Няма значение. Останалата част от Панем ме чува.
В оставащите часове преди падането на нощта събирам едри камъни и правя всичко възможно, за да замаскирам входа на пещерата. Процесът е бавен и труден, но след много потене и местене на разни неща насам-натам оставам доста доволна от работата си. Сега пещерата изглежда като част от по-голяма купчина едри камъни, каквито наблизо има много. Все още мога да пропълзя вътре при Пийта през един малък отвор, но пещерата е неоткриваема отвън. Това е добре, защото довечера отново ще трябва да деля с него спалния чувал. Освен това, ако не успея да се върна от пиршеството, Пийта ще е скрит, но не изцяло затворен. Макар да се съмнявам, че може да издържи кой знае колко дълго без лекарства. Ако умра на пиршеството, няма вероятност Окръг 12 да се сдобие с победител.
Приготвям ядене от най-дребните, най-костеливи риби, които обитават потока тук долу, напълвам всички съдове за вода и я пречиствам, после стягам оръжието си. Имам общо девет стрели. Чудя се дали да не оставя ножа на Пийта, за да има някаква защита, докато отсъствам, но всъщност е безсмислено. Той имаше право, че маскировката е последната му защита. Но на мен ножът може все пак да ми свърши работа. Кой знае с какво ще се сблъскам?
Ето няколко неща, в които съм почти сигурна. Че поне Катон, Клоув и Треш ще са налице, когато започне пиршеството. Не съм сигурна за Фоксфейс, тъй като прекият сблъсък не е в нейния стил, нито е силата й. Тя е дори по-дребна от мен и е невъоръжена, освен ако наскоро не се е сдобила с някакви оръжия. Вероятно ще обикаля някъде наблизо и ще търси какво може да плячкоса. Но другите трима… доста работа ще ми се отвори. Умението да убивам от разстояние е най-голямото ми предимство, но знам, че ще трябва да се хвърля в най-ожесточената точка на битката, за да се добера до онази раница с надпис 12, за която съобщи Клодиъс Темпълсмит.
Гледам небето с надеждата за един противник по-малко призори, но тази вечер не се появява никой. Утре там горе ще има лица. Пиршествата винаги вземат жертви.
Промъквам се в пещерата, слагам си очилата и се свивам на кълбо до Пийта. За щастие днес спах дълго. Трябва да остана будна. Едва ли някой ще ни нападне в пещерата тази вечер, но не мога да рискувам да пропусна зазоряването.
Тази вечер е толкова студено, толкова ужасно студено. Сякаш гейм-мейкърите са изпратили полъх на мразовит въздух по цялата арена: всъщност може би са направили точно това. Лежа до Пийта в спалния чувал, като се опитвам да поема всяка частица от топлината на треската му. Странно е да си физически толкова близо до някой, който е толкова далеч от теб. Точно сега Пийта би могъл със същия успех да бъде в Капитола, или в Окръг 12, или на Луната, и щеше да е все така далечен. Откакто са започнали Игрите, не съм се чувствала по-самотна.
Просто приеми, че ще бъде тежка нощ, казвам си. Мъча се да не мисля за майка си и Прим, но не мога, и се питам дали въобще ще мигнат през тази нощ. На последния етап от Игрите, при такова важно събитие като пиршеството, училищните занятия вероятно ще са отменени. Майка ми и сестра ми могат или да си останат вкъщи пред стария телевизор с неясен образ, или да отидат сред тълпите на площада и да гледат на големите кристални екрани. Вкъщи ще се чувстват по-спокойни, но на площада ще имат подкрепа. Хората ще им кажат по някоя мила дума, ще им дадат малко храна, ако могат да я отделят. Питам се дали хлебарят ги е потърсил, особено сега, когато двамата с Пийта сме отбор, и дали е спазил обещанието си да се погрижи сестра ми да не остава с празен стомах.
Сигурно настроението в Окръг 12 се повишава. Толкова рядко има кого да подкрепим на този етап от Игрите. Със сигурност хората се вълнуват за Пийта и за мен, особено сега, когато сме заедно. Ако затворя очи, мога да си представя как надават насърчителни викове към екраните. Виждам лицата им — Мазната Сае и Мадж, дори миротворците, които купуват месо от мен, — чувам възторжените им възгласи.
И Гейл. Познавам го. Той няма да крещи и да надава насърчителни викове. Но ще гледа, всеки миг, всяко движение, всяко развитие и страстно ще ме призовава да се върна у дома. Чудя се дали се надява Пийта също да спечели. Гейл не ми е гадже, но дали би бил, ако му дам тази възможност? Той искаше да избягаме заедно. Дали това беше просто практическо пресмятане на шансовете ни за оцеляване далече от окръга? Или нещо повече?
Чудя се как тълкува всички тези целувки.
През една пролука в скалите гледам как луната прекосява небето. Когато преценявам, че има около три часа до зазоряване, започвам последни приготовления. Внимавам да оставя на Пийта достатъчно вода и да сложа комплекта за първа помощ точно до него. Нищо друго няма да му е от особена полза, ако не се върна, а дори и тези неща само малко ще удължат живота му. След известно колебание свалям якето му и го навличам върху своето. На него не му трябва. Не и в спалния чувал, с тази висока температура: освен това през деня, ако не съм там да го съблека, той ще се изпече в него. Ръцете ми вече са вкочанени от студ, затова вземам резервния чифт чорапи на Ру, изрязвам дупки за пръстите и ги нахлузвам на ръцете си. И така ще са ми от полза. Слагам в малката й раница храна, бутилка с вода и бинтове, затъквам ножа в колана си и вземам лъка и стрелите. Каня се да тръгна, когато си спомням колко важно е да поддържам историята за обречените влюбени, навеждам се над Пийта и дълго го целувам. Представям си просълзените въздишки, които надават хората в Капитола, и се преструвам, че и аз избърсвам една сълза от очите си. След това се провирам през пролуката в камъните и излизам навън в нощта.
Дъхът ми образува бели облачета, които се издигат във въздуха. По-студено е, отколкото през някоя ноемврийска нощ у дома. Нощ, в която съм се промъкнала в гората с фенер в ръка, за да отида при Гейл на някое предварително уговорено място, където се свиваме един до друг, загръщаме се със завивки, пием билков чай от плоски метални манерки и чакаме да настъпи утрото с надеждата, че покрай нас ще мине дивеч. О, Гейл, мисля си. Да можеше да си зад гърба ми сега…
Движа се толкова бързо, колкото се осмелявам. Очилата са наистина забележителни, но все пак ми липсва слуха в лявото ухо. Не знам какво точно е направила експлозията, но явно е нанесла дълбока и непоправима повреда. Няма значение. Ако се върна вкъщи, ще съм безумно богата: ще мога да платя на някого да ми оправи слуха.
Нощем гората винаги изглежда различна. Дори с очилата всичко ми се струва някак непознато. Сякаш дневните дървета, цветя и камъни са си легнали и са изпратили свои малко по-зловещи заместници. Не пробвам никакви трикове, като например да тръгна по нов маршрут. Тръгвам обратно нагоре по течението на потока и се връщам по същата пътека до скривалището на Ру близо до езерото. По пътя не виждам следи от друг трибут, не усещам никакво раздвижване на въздуха, не забелязвам никакво потрепване на клон. Или ще пристигна първа, или другите вече са заели позиции от снощи. Все още остава повече от час, може би два, когато се промъквам в храсталака и зачаквам да започне да се лее кръв.
Сдъвквам няколко ментови листа: стомахът ми не е в състояние да поеме много повече. Слава богу, освен с моето яке, съм облечена и с якето на Пийта. Ако не беше така, щях да съм принудена да се движа, за да се топля. Небето придобива мъгливия сив цвят на утрото, но все още няма и следа от останалите трибути. Всъщност не е изненадващо. Всеки от тях се е отличил или със сила, или с умение да убива, или с хитрост. Чудя се дали предполагат, че водя Пийта със себе си? Не вярвам Фоксфейс и Треш изобщо да знаят, че е ранен. Още по-добре, ако си мислят, че той ме прикрива, докато аз се впускам в битка за раницата.
Но къде е тя? На арената вече е достатъчно светло, за да си сваля очилата. Запяват ранните птици. Не е ли време? За миг изпадам в паника, че съм сбъркала мястото. Но не, със сигурност си спомням, че Клодиъс Темпълсмит изрично спомена Рога на изобилието. Ето го там. И ето ме и мен тук. Така че, къде ми е пиршеството?
Точно когато по златния Рог на изобилието проблясва първият слънчев лъч, равнината се оживява. Земята пред гърлото на рога се разцепва на две и на арената се издига кръгла маса със снежнобяла покривка. Върху масата са поставени четири раници: две големи, черни, с надписи 2 и 11, една средно голяма, зелена, с номер 5, и една мъничка, оранжева — всъщност мога да я нося преметната на китката си, — на която сигурно пише номер 12.
Повдигащият механизъм на масата изщраква и в същия миг от Рога на изобилието се стрелва една фигура, грабва зелената раница и изчезва с бясна скорост. Фоксфейс! Напълно в неин стил да замисли такъв хитър и рискован план! Останалите още сме разпръснати из равнината, преценяваме положението, а тя вече си взе своето. Освен това ни заложи капан, защото никой няма да я преследва, не и докато раницата с номера на собствения им окръг се намира на масата. Фоксфейс сигурно нарочно е оставила другите раници на мястото им, защото знае, че ако открадне раница на чужд окръг, някой определено ще хукне след нея. Това трябваше да е моята стратегия! Когато успявам да превъзмогна емоциите на изненада, възхищение, гняв, ревност и раздразнение, вече виждам как червеникавата й грива изчезва сред дърветата и тя е извън обсега на стрелите ми. Уф. През цялото време се страхувах от другите трибути, но може би тъкмо Фоксфейс е истинският ми противник.
Тя ми изгуби и доста време, защото сега е ясно, че е мой ред да атакувам масата. Всеки, който ме изпревари, лесно ще грабне и моята раничка и ще изчезне с нея. Без колебание хуквам напред. Усещам близката опасност, преди да я видя. За щастие, първият нож прелита със свистене от дясната ми страна, така че го чувам и успявам да го отблъсна с лъка си. Обръщам се, като изпъвам тетивата и изпращам една стрела право в сърцето на Клоув. Тя се обръща точно толкова, колкото да избегне фатален удар, но острието пронизва лявата й ръка над лакътя. За нещастие, тя хвърля с дясната, но това е достатъчно, за да я забави с няколко мига, тъй като трябва да издърпа стрелата от ръката си и да огледа колко сериозна е раната. Продължавам напред и в същото време автоматично поставям следващата стрела, както може да направи само дългогодишен ловец.
Вече съм при масата, пръстите ми се затварят върху малката оранжева раница. Пъхам ръка между презрамките и я вдигам нагоре към рамото си — прекалено малка е, за да я сложа където и да е другаде по мен — и се обръщам да стрелям отново, когато вторият нож ме улучва в челото. Порязва ме над дясната вежда и от раната бликва кръв, която започва да се стича по лицето ми, заслепява ме и изпълва устата ми с остър, метален вкус. Залитам назад, но все пак успявам да изпратя приготвената стрела в посока на нападателя. Още докато излита от ръцете ми, знам, че няма да улучи. А после Клоув се хвърля върху мен, събаря ме по гръб и приковава раменете ми с колене.
Това е, свърши се, казвам си и заради Прим се надявам, че ще е бързо. Но Клоув иска да се наслади на момента. Дори си мисли, че има време. Несъмнено Катон е някъде наблизо и я пази, докато чака Треш, а може би и Пийта.
— Къде е гаджето ти от Окръг 12? Още ли се крепи? — пита тя.
Е, поне докато си приказваме, ще остана жива.
— Отиде на лов. На лов за Катон — ухилвам й се злобно. После изкрещявам, колкото ми глас държи: — Пийта!
Клоув стоварва юмрука си в гръкляна ми и много успешно ми затваря устата. Но се озърта бързо наляво и надясно, и за момент разбирам, че тя все пак не изключва възможността да казвам истината. Тъй като никакъв Пийта не ми идва на помощ, Клоув се обръща отново към мен.
— Лъжкиня — казва тя със злобна усмивка. — Той е полумъртъв. Катон знае къде го е съсякъл. Сигурно си го вързала в клоните на някое дърво, докато се опитваш да поддържаш живота му. Какво има в хубавата раничка? Лекарство за любимия, нали? Жалко, че никога няма да го получи.
Клоув разтваря якето си. От двете му страни е подредена впечатляваща сбирка от ножове. Тя внимателно избира един с почти изящен вид, с жестоко, извито острие.
— Обещах на Катон, че ако ми позволи аз да те довърша, ще предоставя на публиката хубаво зрелище.
Напрягам се и се мъча да я отхвърля от себе си, но без резултат. Прекалено е тежка и ме е хванала в много стегната хватка.
— Забрави, Окръг 12. Ще те убием. Точно както убихме жалката ти малка съюзница… как й беше името? Онази, дето подскачаше по дърветата? Ру? Е, първо Ру, сега теб, а после, мисля, ще оставим природата да се погрижи за Любовника. Как ти се струва? — пита Клоув. — Сега, откъде да започнем?
Тя грубо избърсва кръвта от раната ми с ръкава на якето си. Известно време оглежда лицето ми, като го накланя ту на една, ту на друга страна, сякаш то е парче дърво и иска да реши точно с каква резба да го украси. Опитвам се да я ухапя по ръката, но тя сграбчва косата на темето ми и ме принуждава да се отпусна обратно на земята.
— Мисля… — Тя почти мърка. — Мисля да започнем от устата ти. — Тя злорадо прокарва върха на ножа по устните ми, а аз стискам зъби.
Няма да затворя очи. Подмятането за Ру ме е изпълнило с ярост: с достатъчно ярост, струва ми се, за да умра с известно достойнство. До края няма да се предам и ще я гледам право в очите, докато мога да виждам, което сигурно няма да е за дълго, но ще я гледам право в очите. Няма да извикам и поне по този начин ще умра непобедена.
— Да, според мен устните вече няма да ти трябват. Искаш ли да изпратиш на любимия една последна въздушна целувка? — пита тя. Напълвам устата си с кръв и слюнка и я изплювам в лицето й. Тя пламва от ярост: — Добре. Да започваме.
Напрягам се в очакване на агонията, която със сигурност ще последва. Но когато усещам как връхчето на острието прави първия разрез на устната ми, някаква мощна сила изтръгва Клоув от тялото ми и в следващия миг тя започва да пищи. Отначало съм твърде зашеметена, твърде неспособна да проумея какво се случва. Дали по някакъв начин Пийта не ми се е притекъл на помощ? Да не би гейм-мейкърите да са изпратили някакво диво животно, за да стане още по-забавно? Да не би някой ховъркрафт необяснимо да я е вдигнал във въздуха?
Но когато се оттласквам и се подпирам на изтръпналите си ръце, виждам, че не е нищо от гореспоменатото. Клоув виси с един крак, отделен от земята, притисната в ръцете на Треш. Ахвам, когато го виждам как се извисява над мен и държи Клоув като парцалена кукла. Помня, че е едър, но сега ми се вижда по-як, по-силен, отколкото си го представях. Дори изглежда, че е напълнял, откакто сме на арената. Той я подхвърля и после я удря в земята.
Когато изкрещява, подскачам, защото никога не съм го чувала да говори с глас, по-силен от шепот.
— Какво направи с онова момиченце? Уби ли го?
Клоув лази назад на четири крака, като обезумяло насекомо, прекалено замаяна дори за да повика на помощ Катон.
— Не! Не, не бях аз!
— Ти каза името му. Чух те. Ти ли го уби? — Друга мисъл облива с нова вълна от гняв лицето му: — Ти ли го съсече, както се готвеше да съсечеш и това момиче тук?
— Не! Не, аз… — Клоув вижда камъка с големината на половин самун хляб в ръката на Треш и изгубва самообладание. — Катон! — пищи тя. — Катон!
— Клоув! — чувам Катон да отговаря, но той е прекалено далече — поне това става ясно, — за да може да й помогне. Какво ли прави? Опитва се да открие Фоксфейс или Пийта? Или е дебнел Треш и ужасно погрешно е преценил местоположението му?
Треш стоварва камъка върху слепоочието на Клоув. Няма кръв, но виждам вдлъбнатината в черепа й и разбирам, че не й остава много. Все пак си личи, че още е жива — по бързото повдигане и спускане на гърдите, по приглушения стон, който излиза от устните й.
Когато Треш се извърта светкавично и се нахвърля върху мен, вдигнал камъка, разбирам, че е безполезно да бягам. А лъкът ми е празен, след като изстрелях заредената стрела в посока на Клоув. Хваната съм като в капан в гневния поглед на странните му златистокафяви очи.
— Какво искаше да каже тя? За това, че Ру ти е била съюзник?
— Аз… аз… ние се съюзихме. Взривихме провизиите. Опитах се да я спася, наистина се опитах. Но той стигна там пръв. От Окръг 1 — казвам. Може би ако знае, че съм помогнала на Ру, няма да избере някакъв бавен, садистичен начин да ме довърши.
— И ти го уби? — продължава той.
— Да. Убих го. И я погребах в цветя — казвам. — И й пях, докато заспа.
В очите ми бликват сълзи. Напрежението и желанието за съпротива ме напускат при този спомен. Смазва ме мисълта за Ру, и болката в главата, и страха от Треш, и стенанията на умиращото момиче на няколко стъпки от нас.
— Докато заспа? — рязко казва Треш.
— Докато умря. Пях, докато умря — казвам. — От вашия окръг… те ми изпратиха хляб. — Ръката ми се пресяга нагоре, но не за стрела, която знам, че никога няма да достигна. Само за да си избърша носа. — Направи го бързо, моля те, Треш.
Противоречиви чувства преминават по лицето на Треш. Той сваля камъка и посочва към мен, почти обвинително:
— Само този път ще те пусна да си вървиш. Заради малкото момиче. Сега с теб сме квит. Никой не дължи нищо на другия. Разбираш ли?
Кимвам, защото наистина разбирам. Какво значи да си длъжник на някого. И колко противно е това. Разбирам, че ако Треш победи, той ще трябва да се върне и да се изправи пред един окръг, който вече наруши всички правила, за да ми благодари, и той също нарушава правилата, за да ми благодари. И разбирам, че за момента Треш няма да ми размаже черепа.
— Клоув! — Сега гласът на Катон е много по-близо. По болката в него познавам, че я вижда на земята.
— По-добре бягай сега, Огнено момиче — казва Треш.
Не се нуждая от повече подкани. Премятам се и краката ми заорават в спечената пръст, докато бягам от Треш и Клоув и от гласа на Катон. Едва когато стигам до гората, се обръщам за миг. Треш и двете големи раници изчезват към онзи край на равнината, където никога не съм ходила. Катон стои на колене до Клоув, с копие в ръка, и я моли да не го напуска. След миг ще осъзнае, че тя не може да бъде спасена. Блъскам се в дърветата, постоянно бърша кръвта, която шурти в очите ми, и бягам като ранено диво животно, каквото наистина съм в момента. След няколко минути чувам оръдието и разбирам, че Клоув е умряла и Катон ще поеме по следите на някого от двама ни. На Треш или моите. Обхваща ме ужас. Раната в главата ме омаломощава. Цялото ми тяло трепери. Зареждам лъка си, но Катон може да хвърля копието си почти толкова надалече, колкото аз мога да стрелям.
Успокоява ме само едно. Треш взе раницата на Катон, съдържаща онова нещо, от което той отчаяно се нуждае. Бих се обзаложила, че Катон е тръгнал след Треш, а не след мен. И въпреки това не забавям ход, когато стигам до водата. Хвърлям се право вътре, както съм с ботушите, и започвам да газя надолу по течението. Свалям чорапите на Ру, които използвах за ръкавици, и ги притискам към челото си, като се мъча да спра кръвта, но те се напояват само след минути.
Някак успявам да се добера до пещерата. Провирам се през скалите. В полумрака свалям малката оранжева раница от ръката си, срязвам закопчалката, за да я отворя, и изтърсвам съдържанието на земята. Една тънка кутия, съдържаща спринцовка за подкожна инжекция. Без колебание забивам иглата в ръката на Пийта и бавно натискам надолу буталото.
Вдигам ръце към лицето си, а после ги отпускам в скута си, покрити с кръв.
Последното, което си спомням, е как изящно красива сиво-зелена нощна пеперуда кацва на китката ми.
Звукът на барабанящия по покрива на къщата ни дъжд бавно ме връща в съзнание. Аз обаче се мъча да се върна към съня, увита в топъл пашкул от одеяла, на безопасно и сигурно място у дома. Смътно осъзнавам, че ме боли главата. Може би съм болна от грип и затова ми е позволено да остана в леглото, макар да се досещам, че съм спала дълго. Ръката на майка ми милва бузата ми и аз не я отблъсквам, както бих направила, ако съм будна, защото за нищо на света не искам да знае колко силно копнея за това нежно докосване. Колко много ми липсва, макар че все още й нямам доверие. После се чува глас, друг глас, не този на майка ми, и се стресвам.
— Катнис — казва гласът. — Катнис, чуваш ли ме?
Отварям очи и чувството за сигурност изчезва. Не съм си вкъщи, не съм при майка си. Намирам се в мрачна, студена пещера, босите ми крака замръзват от студ въпреки завивката, във въздуха се носи миризма, която не мога да сбъркам — кръв. В полезрението ми бавно изплува едно изпито, бледо лице, и след първоначалната уплаха, вече се чувствам по-добре.
— Пийта!
— Хей — казва той. — Хубаво е да видя отново очите ти.
— От колко време съм в безсъзнание?
— Не съм сигурен. Събудих се вчера вечерта и ти лежеше до мен в ужасна локва кръв — казва той. — Мисля, че не кърви, но на твое място не бих правил опити да седна или нещо от този род.
Внимателно вдигам ръка към челото си и откривам, че е превързано. Дори само това просто движение ме замайва и омаломощава. Пийта поднася бутилка към устните ми и аз отпивам жадно.
— По-добре си — казвам аз.
— Много по-добре. Каквото и да беше това, което ми инжектира в ръката, свърши работа — казва той. — Тази сутрин почти целият оток на крака ми беше спаднал.
Изглежда не ми е сърдит за това, че го излъгах, като го приспах и избягах на пиршеството. Може би просто съм твърде омаломощена и ще ми наприказва всички тези неща по-късно, когато си върна силите. Но за момента се държи много нежно.
— Яде ли? — питам аз.
— Извинявай, но изядох три парчета от гъската, преди да си дам сметка, че може би трябва да стигне за още известно време. Не се тревожи, отново минавам на строга диета — казва той.
— Не, всичко е наред. Трябва да се храниш. Скоро ще отида на лов — казвам.
— Но не прекалено скоро, нали? Ще ми позволиш аз да се грижа за теб известно време.
Всъщност нямам кой знае какъв избор. Пийта ме храни с парченца гъска и стафиди и ме кара да пия много вода. Разтрива петите ми, за да ги постопли и ги увива в якето си, а после пак подпъхва спалния чувал около брадичката ми.
— Ботушите и чорапите ти са още влажни, а и времето е такова — казва той. Навън трещят гръмотевици, а през една пролука в скалите виждам как в небето проблясват светкавици. През няколко дупки в тавана капе дъжд, но Пийта е стъкмил над главата и горната част на тялото ми нещо като балдахин, като е затъкнал парчето найлон в камъните над мен.
— Питам се кой ли е предизвикал тази буря? Имам предвид, кой е мишената? — казва Пийта.
— Катон и Треш — казвам, без да се замисля. — Фоксфейс сигурно е някъде в бърлогата си, а Клоув… тя ме поряза и после… — Гласът ми заглъхва.
— Знам, че Клоув е мъртва. Видях в небето снощи — казва той. — Ти ли я уби?
— Не. Треш й счупи черепа с камък — казвам.
— Имаш късмет, че не е хванал и теб — казва Пийта.
Споменът за празненството се връща с пълна сила и ми призлява.
— Хвана ме. Но ме пусна. — После, разбира се, се налага да му разкажа. За нещата, които таях в себе си, защото той беше прекалено зле, за да попита, а аз и без друго не бях готова да говоря. Като например за експлозията и ухото ми, и умиращата Ру, и момчето от Окръг 1, и хляба. И как всичко това се свързва с Треш и обяснението, че той в известен смисъл ми връщаше дълг.
— Пуснал те е да си вървиш, защото не е искал да ти дължи нищо? — възкликва невярващо Пийта.
— Да. Не очаквам да го разбереш. Ти винаги си имал достатъчно. Но ако беше живял на Пласта, нямаше да ми се налага да обяснявам — казвам аз.
— Не се и опитвай. Очевидно съм твърде тъп да го разбера — казва той.
— То е като с хляба. Така и не превъзмогнах мисълта, че съм ти длъжница заради него — казвам аз.
— Хляба ли? Какво? От времето, когато бяхме деца? — казва той. — Мисля, че можем да забравим това. Искам да кажа, ти току-що ме върна от мъртвите.
— Но ти не ме познаваше. Дори не бяхме разговаряли. Освен това, винаги е най-трудно да се отплатиш именно за първия подарък. Дори нямаше да съм тук да ти помогна, ако ти не ми беше помогнал тогава — казвам. — Между другото, защо го направи?
— Защо ли? Знаеш защо — казва Пийта. Леко и мъчително поклащам глава. — Хеймич каза, че ще се наложи дълго да те убеждавам.
— Хеймич ли? — питам. — Какво общо има той с това?
— Нищо — казва Пийта. — Значи, Катон и Треш, а? Предполагам, твърде много е да се надяваме, че ще се унищожат взаимно?
Но тази мисъл само ме разстройва.
— Мисля, че щяхме да харесаме Треш. Мисля, че ако си бяхме у дома в Окръг 12, той щеше да ни бъде приятел — казвам.
— Тогава да се надяваме да го убие Катон, за да не се налага да го правим ние — отбелязва мрачно Пийта.
Изобщо не искам Катон да убива Треш. Не искам да умира никой друг. Но това определено не е сред нещата, които победителите разгласяват на арената. Въпреки че полагам големи усилия, усещам как очите ми започват да се наливат със сълзи.
Пийта ме поглежда загрижено:
— Какво има? Много ли те боли?
Давам му друг отговор, защото е също толкова верен, но може да бъде приет като краткотраен миг на слабост, вместо като съдбоносни думи:
— Искам да си отида вкъщи, Пийта — казвам жално, като малко дете.
— Ще си отидеш, обещавам — казва той и се навежда да ме целуне.
— Искам да си отида вкъщи сега — казвам.
— Ето какво ще ти кажа. Заспивай отново и сънувай, че си вкъщи. И ще стигнеш там, преди да усетиш. Ще поспиш ли?
— Ще поспя — прошепвам. — Събуди ме, ако се наложи да те сменя на пост.
— Аз съм бодър и отпочинал, благодарение на теб и Хеймич. Освен това, кой знае колко ще продължи това? — казва той.
Какво има предвид? Бурята? Краткия отдих, който ни носи тя? Самите Игри? Не знам, но съм твърде тъжна и уморена да попитам.
Когато Пийта ме събужда, е вечер. Дъждът се е превърнал в порой и от покрива, който преди само капеше, сега нахлува вода. Пийта е подложил тенджерата от супата под най-силната струя и е преместил найлона, за да ме предпази от пороя. Чувствам се малко по-добре, в състояние съм да се изправя до седнало положение, без да ми се завие свят, и направо умирам от глад. Пийта също. Ясно е, че ме е чакал да се събудя, за да се нахрани, и няма търпение да започне.
Не е останало много. Две парчета гъска, малко миш-маш от корени и шепа сушени плодове.
— Дали да не опитаме да го разделим на дажби? — казва Пийта.
— Не, хайде да изядем всичко. Гъската и без друго ще се развали и може да се отровим, а сега само това ни липсва — казвам, като разделям яденето на две равни купчинки. Мъчим се да ядем бавно, но и двамата сме толкова гладни, че приключваме за две минути. Стомахът ми в никакъв случай не се е заситил.
— Утре е ден за лов — казвам аз.
— Няма да съм ти много полезен — казва Пийта. — Никога не съм ловувал.
— Аз ще убивам животни, а ти ще готвиш — казвам. — Пък и винаги можеш да събираш корени и растения.
— Ще ми се там някъде да имаше хлебен храст — казва Пийта.
— Хлябът, който ми изпратиха от Окръг 11, беше още топъл — казвам с въздишка. — Ето, сдъвчи тези. — Подавам му две ментови листа и самата аз пъхам няколко в устата си.
Трудно е дори да видим изображението в небето, но то е достатъчно ясно, за да разберем, че днес не е загинал никой друг. Значи Катон и Треш още се държат.
— Къде отиде Треш? Знаеш ли какво има от другата страна на арената? — обръщам се към Пийта.
— Поле. Докъдето ти стигат очите е пълно с треви, високи до раменете ми. Не знам, може би някои от тях са зърнени растения. Има участъци с различни цветове. Но няма пътеки — казва Пийта.
— Бас държа, че някои от тези растения са зърнени. Бас държа също и че Треш знае кои точно — казвам. — Ти влезе ли там?
— Не. Никой не изгаряше от желание да последва Треш сред онези треви. В тях има нещо зловещо. Всеки път, когато погледна това поле, се питам какво ли дебне там. Змии, бесни животни, плаващи пясъци — казва Пийта. — Кой знае какво има навътре.
Не го казвам, но думите на Пийта ми напомнят за предупрежденията, с които ни забраняваха да пристъпваме отвъд оградата в Окръг 12. За миг не мога да се сдържа да не го сравня с Гейл, който щеше да види в това поле и заплаха, и потенциален източник на храна. Треш определено беше погледнал на него по този начин. Не че Пийта е точно мекушав, а и доказа, че не е страхливец. Но предполагам, че има неща, за които не си задаваш твърде много въпроси, когато в дома ти винаги се носи аромат на прясно изпечен хляб; докато Гейл поставя под съмнение всичко. Какво би си помислил Пийта за непочтителните шеги, които си разменяме, докато нарушаваме закона всеки ден? Дали това би го шокирало? Нещата, които говорим за Панем? Тирадите на Гейл срещу Капитола?
— Може би в онова поле наистина има хлебен храст — казвам. — Може би затова Треш изглежда по-добре нахранен сега, отколкото в началото на Игрите.
— Или това, или има много щедри спонсори — казва Пийта. — Питам се какво ли ще трябва да направим, за да накараме Хеймич да ни изпрати малко хляб.
Повдигам вежди, преди да си спомня, че той не знае за посланието, което ни изпрати Хеймич преди две нощи. Една целувка се равнява на една тенджера супа. А и това не е нещо, което мога да изтърся просто ей-така. Да изрека мислите си на глас, би означавало да подскажа на публиката, че романтичната история е била скалъпена, за да събуди симпатиите им и изобщо няма да получим храна. По някакъв правдоподобен начин трябва да върна нещата към предишното положение. Като начало ще направя нещо просто. Посягам и вземам ръката му.
— Е, сигурно е похарчил доста пари, за да ми помогне да те пратя в безсъзнание — казвам дяволито.
— Да, като стана дума за това… — казва Пийта, като вплита пръсти в моите. — Не прави повече такива неща.
— Или какво? — питам аз.
— Или… или… — Той не може да измисли нищо подходящо. — Дай ми само минута.
— Какъв е проблемът? — казвам ухилено.
— Проблемът е, че и двамата сме още живи. Което само подсилва убеждението ти, че си направила точно каквото трябва.
— Наистина направих каквото трябва — казвам.
— Не! Недей, Катнис! — Стиска ръката ми толкова силно, че ме заболява, а в гласа му усещам истински гняв. — Не умирай заради мен. Недей да ми правиш повече услуги. Може ли?
Стряскам се от настойчивостта му, но разпознавам отлична възможност за набавяне на храна, затова се мъча да запазя същия тон.
— Може би съм го направила за себе си, Пийта: не си ли помислил за това? Може би ти не си единственият, който… който се терзае какво… какво ли щеше да бъде, ако…
Запъвам се. Не ме бива да говоря така гладко като него. А докато говорех, мисълта, че мога наистина да загубя Пийта, ме връхлита отново и осъзнавам колко много не искам той да умре. И не става дума за спонсорите. Не става дума и за това какво ще се случи у дома. И не става дума, че просто не искам да бъда сама. Става дума за него. Не искам да изгубя момчето с хляба.
— Ако какво, Катнис? — казва меко той.
Иска ми се да можех да спусна капаците и да скрия този момент от любопитните погледи на Панем. Дори и ако това означава загуба на храна. Каквото и да чувствам, то е единствено моя работа, и на никой друг.
— Това е една от темите, които Хеймич ми каза да не засягам — казвам уклончиво, макар че Хеймич никога не е казвал нищо подобно. Всъщност, вероятно точно в момента ме проклина, задето пропускам толкова емоционално зареден момент. Но Пийта не го пропуска.
— Значи се налага да запълня сам празнините — казва той и се приближава до мен.
Това е първата целувка, за която и двамата напълно си даваме сметка. Никой от двама ни не е замаян от болест, от болка, нито е в безсъзнание. Устните ни не горят от треска, нито са замръзнали от студ. Това е първата целувка, при която наистина чувствам как в гърдите ми се надига вълнение. Топла и странна. Първата целувка, която ме кара да пожелая друга.
Но не я получавам. Е, наистина получавам втора целувка, но съвсем лека по връхчето на носа, защото Пийта се е разсеял:
— Струва ми се, че раната ти пак кърви. Хайде, лягай, и без това вече е време за сън — казва той.
Чорапите ми са почти изсъхнали и ги обувам. Карам Пийта да си облече якето. Влагата и студът ме пронизват до кости, така че и той сигурно е замръзнал. Освен това настоявам първо аз да съм на пост, макар че и на двамата ни се струва слабо вероятно някой да дойде в такова време. Той се съгласява само при условие, че съм в спалния чувал, и няма смисъл да му се противопоставям, тъй като ужасно треперя от студ. В пълен контраст с онзи момент преди две нощи, когато ми се струваше, че Пийта е на милиони километри разстояние от мен, сега ме поразява непосредствената му близост. Докато се настаняваме, той придърпва главата ми надолу и я обляга върху ръката си като върху възглавница, а с другата нежно ме прегръща, за да ме пази, и така заспива. Никой не ме е прегръщал по този начин много отдавна. Откакто баща ми умря и престанах да имам доверие на майка си, не съм се чувствала толкова сигурно в ничия друга прегръдка.
Лежа и наблюдавам през очилата как на пода на пещерата покапват струйки вода. Ритмично и приспивно. На няколко пъти се унасям за малко, а после се стряскам и се събуждам, гузна и ядосана на себе си. След три-четири часа вече няма как: налага се да събудя Пийта, защото не мога да си държа очите отворени. Той като че ли няма нищо против.
— Утре, когато дъждът спре, ще намеря за двама ни място високо в клоните на дърветата, където и двамата ще можем да спим спокойно — обещавам аз и се унасям в сън.
Но на другия ден времето не се подобрява. Потопът продължава, сякаш гейм-мейкърите са решили по този начин да унищожат всички ни. Гръмотевиците са толкова силни, че разтърсват земята. Пийта обмисля дали все пак да не тръгне да търси храна, но му казвам, че в тази буря ще е безсмислено. Няма да вижда и на метър пред себе си и в крайна сметка напразно ще се измокри до кости. Той знае, че съм права, но гложденето в стомасите ни започва да става мъчително.
Денят бавно върви към свечеряване, а времето не дава признаци, че ще се подобри. Хеймич е единствената ни надежда, но не се случва нищо, било поради липса на пари — всичко сега струва астрономически суми — или защото не е удовлетворен от представянето ни. Вероятно последното. Аз първа съм готова да призная, че днес не сме в най-вълнуващата си форма. Гладни сме до смърт, ближем си раните и се мъчим да не ги отворим отново. Седим сгушени един в друг, увити в спалния чувал, да, но най-вече за да се топлим. Най-вълнуващото нещо, което правим, е да дремем.
Не съм съвсем сигурна как да върна романтиката. Целувката снощи беше хубава, но за да се стигне до нова, ще е нужно известно предварително обмисляне. Има някои момичета от Пласта, както и дъщери на търговци, които се справят чудесно в такива ситуации. Но аз никога не съм имала кой знае колко време или кой знае какво влечение към това. И без друго, само някаква си целувка явно вече не е достатъчна, защото ако беше, снощи щяхме да получим храна. Инстинктите ми подсказват, че Хеймич иска да види не само физическа ласка: иска нещо по-лично. Като онези неща, които се опитваше да ме накара да кажа за себе си, когато се упражнявахме за интервюто. Мен не ме бива за това, но Пийта го бива. Може би най-добрият подход е да го накарам да се разприказва.
— Пийта — казвам безгрижно. — На интервюто каза, че си падаш по мен от цяла вечност. Кога точно започна тази вечност?
— О, чакай да видим. Май от първия ден в училище. Бяхме на пет. Ти носеше червена карирана рокля, а косата ти… беше сплетена на две плитки, вместо на една. Баща ми те посочи, докато чакахме да се строим — каза Пийта.
— Баща ти ли? Защо? — питам аз.
— Каза: „Виждаш ли онова момиченце? Исках да се оженя за майка му, но тя избяга с един миньор“.
— Какво? Измисляш си! — възкликвам.
— Не, вярно е — казва Пийта. — Аз попитах: „Миньор от въглищните мини ли? Защо е предпочела миньор, ако е можела да се омъжи за теб?“ А той отговори: „Защото когато той пее… дори птиците млъкват, за да го слушат“.
— Вярно е. Наистина спират. Искам да кажа, спираха.
Чувствам се зашеметена и изненадващо развълнувана, като си представям как хлебарят разказва това на Пийта. Осъзнавам, че собственото ми нежелание да пея, собственото ми пренебрежение към музиката може би всъщност не идва от това, че я смятам за загуба на време, а от това, че ми напомня прекалено много за баща ми.
— Та онзи ден, в часа по музика, учителката попита кой знае песента за долината. Ти веднага вдигна ръка. Тя те сложи на едно столче и те накара да ни я изпееш. И се кълна, че всички птици отвън пред прозорците замлъкнаха.
— О, моля ти се — казвам през смях.
— Не, наистина беше така. И точно в мига, когато песента свърши, разбрах — също като майка ти, — че и с мен е свършено — казва Пийта. — После през следващите единайсет години се опитвах да събера смелост да те заговоря.
— Безуспешно — добавям.
— Безуспешно. Така че в известен смисъл това, че името ми беше изтеглено по време на Жътвата, беше истински късмет — казва Пийта.
За миг съм почти глупашки щастлива, а след това ме връхлита объркване и смущение. Защото сценарият изисква да се държим така, да се правим на влюбени, без всъщност да сме такива. Но историята на Пийта звучи правдоподобно. Онази част за баща ми и птиците. Наистина пях през първия ден в училище, макар че не си спомням песента. И онази червена карирана рокля… наистина имаше такава рокля, която после предадох на Прим и която от многото пране стана на парцали след смъртта на баща ми.
Това би обяснило и друго. Защо Пийта си навлече бой, за да ми даде хляба в онзи ужасен кух ден. Следователно, ако тези подробности са верни… тогава възможно ли е цялата история да е вярна?
— Имаш… забележителна памет — казвам колебливо.
— Помня всичко за теб — казва Пийта, като прибира един измъкнал се от плитката кичур коса зад ухото ми. — Ти беше онази, която не обръщаше внимание.
— Сега вече обръщам — казвам.
— Е, тук нямам много съперници — казва той.
Искам да се отдръпна, да затръшна вратата, но знам, че не мога. Сякаш чувам как Хеймич шепне в ухото ми: „Кажи го! Кажи го!“
Преглъщам мъчително и изричам думите:
— Нямаш много съперници никъде. — И този път аз съм тази, която се навежда към него.
Устните ни едва са се докоснали, когато отвън нещо издрънчава и скачаме. Вдигам лъка и се готвя да пусна стрелата, но не се чува друг звук. Пийта надниква през камъните и после надава вик. Преди да успея да го спра, той вече е изхвръкнал навън в дъжда, а после ми подава нещо. Сребърен парашут с кошница. Бързо я отварям и вътре има истинско пиршество — пресни хлебчета, козе сирене, ябълки и — най-хубавото от всичко — цяла купа от онова невероятно задушено агнешко върху канапе от див ориз. Съвсем същото ястие, за което казах на Цезар Фликърман, че е най-впечатляващото нещо, което Капитолът може да предложи.
Пийта се промъква обратно вътре с лице, грейнало като слънце:
— Сигурно на Хеймич най-после му е омръзнало да ни гледа как гладуваме.
— Сигурно — отговарям аз.
Но мислено чувам самодоволните, макар и изпълнени с леко раздразнение, думи на Хеймич: „Да, точно това искам да видя, скъпа“.
Всяка клетка от тялото ми ме подтиква да се нахвърля върху яденето и да го натъпча с шепи в устата си. Но гласът на Пийта ме спира:
— По-добре да го даваме по-бавно с това задушено. Помниш ли първата вечер във влака? От изобилната храна ми прилоша, а тогава дори не бях гладен.
— Прав си. А мога да излапам всичко наведнъж — казвам със съжаление. Но не го правя. Държим се съвсем разумно. И дамата изяждаме по едно хлебче, по една ябълка и по една голяма колкото яйце порция задушено с ориз. Заставям се да ям на малки лъжички — дори са ни изпратили прибори и чинии, — и да се наслаждавам на всяка хапка. Свършваме и се взирам с копнеж в блюдото: — Искам още.
— И аз. Ето какво ти предлагам. Ще изчакаме един час: ако храната се задържи в стомасите ни, ще изядем по още една порция — казва Пийта.
— Съгласна съм — казвам. — Този час ще ни се види доста дълъг.
— Може би не чак толкова — казва Пийта. — Какво казваше, точно преди да пристигне храната? Нещо за мен… никакви съперници… най-хубавото нещо, което ти се е случвало…
— Последната част не си я спомням — казвам с надеждата, че тук вътре е прекалено тъмно и камерите няма да хванат изчервяването ми.
— О, правилно. Сигурно аз не съм разбрал нещо — казва той. — Направи ми малко място, замръзвам.
Правя му място в спалния чувал. Облягаме се на стената на пещерата: главата ми е отпусната върху рамото му, той ме е обгърнал с ръце. Направо чувствам как Хеймич ме подтиква да продължавам преструвката.
— Значи, откакто бяхме петгодишни, ти дори не си забелязвал другите момичета? — питам го.
— Не, забелязвах почти всяко момиче, но никое от тях не ме впечатли за дълго. Само ти — казва той.
— Сигурна съм, че родителите ти ще са направо възхитени, че харесваш момиче от Пласта — казвам.
— Едва ли. Но това изобщо не ме интересува. Както и да е, ако успеем да се върнем, ти няма да си момиче от Пласта: ще бъдеш момиче от Града на победителя — казва той.
Точно така е. Ако спечелим, всеки от двама ни ще получи къща в онази част на града, запазена за победителите в Игрите. Много отдавна, когато започнали Игрите на глада, от Капитола построили десетина хубави къщи във всеки окръг. Разбира се, в нашия е заета само една. Другите са празни.
През главата ми минава тревожна мисъл:
— Но тогава единственият ни съсед ще е Хеймич!
— А, това ще е чудесно — казва Пийта, като ме прегръща по-здраво. — Аз, ти и Хеймич. Много уютно. Пикници, рождени дни, дълги зимни нощи около огъня, докато си разказваме стари истории за Игрите на глада.
— Казах ти, той ме мрази! — възкликвам, но не мога да сдържа смеха си при мисълта Хеймич да стане новият ми приятел.
— Само понякога. Не съм го чул да каже и една лоша дума за теб, когато е трезвен — казва Пийта.
— Той никога не е трезвен! — възразявам.
— Вярно е. За кой друг се сещам? О, да. Цина те харесва. Но главно защото не се опита да побегнеш, когато те подпали — казва Пийта. — От друга страна, Хеймич… е, ако бях на твое място, щях напълно да избягвам Хеймич. Той те мрази.
— Нали каза, че съм му любимка?
— Защото мен ме мрази повече — отговаря Пийта. — Мисля, че изобщо не обича много хората.
Знам, че публиката ще се зарадва от това как се забавляваме за сметка на Хеймич. Той е свързан с Игрите от толкова отдавна, че някои зрители го възприемат като стар приятел. А след като падна от сцената надолу с главата по време на Жътвата, всички го познават. Досега вече сигурно са го извлекли от контролната стая и го интервюират. Кой знае какви лъжи е скалъпил за нас. Той е донякъде в неизгодна позиция, защото повечето ментори имат партньор, друг победител, който да им помага, докато Хеймич трябва да е готов за действие всеки момент. Донякъде като мен, когато бях сама на арената. Питам се при цялото това пиене как ли издържа на критичните погледи и стреса от усилията да ни опази живи.
Странно е. Двамата с Хеймич не се разбираме добре, когато сме заедно, но може би Пийта е прав, че си приличаме, защото той, изглежда, успява да комуникира с мен чрез времето, което избира да изпрати подаръците си. Например когато ме лишаваше от вода, се досетих, че сигурно съм близо до водоизточник, после ме подсети, че сънотворният сироп не е само средство да облекча болката на Пийта, и накрая ме подтикна да участвам активно в любовната история. Не е направил никакъв истински опит да се свърже с Пийта. Може би смята, че за Пийта една купа с бульон ще бъде просто купа с бульон и нищо друго, докато аз ще разбера свързания с нея намек.
Една мисъл ме поразява и съм удивена, че толкова време не съм си задала този въпрос. Може би защото едва напоследък започнах да гледам на Хеймич с известно любопитство.
— Как го е направил според теб?
— Кой? Какво да е направил? — казва Пийта.
— Хеймич. Как мислиш, че е спечелил Игрите? — казвам.
Пийта размишлява върху това доста време, преди да отговори. Хеймич е със здраво и набито телосложение, но не е с невероятната физика на Катон или Треш. Не е особено красив. Не и толкова, че да накара спонсорите да го обсипят с подаръци. И е толкова намусен, че ми е трудно да си представя кой би се съюзил с него. Има само един начин, по който Хеймич е могъл да спечели, и Пийта го изрича точно когато самата аз стигам до това заключение.
— Надхитрил е останалите — казва Пийта.
Кимвам, после оставям разговора да замре. Тайно обаче се питам дали Хеймич е останал трезвен достатъчно дълго, за да помага на Пийта и на мен, защото е преценил, че сме достатъчно умни, за да оцелеем. Може би не винаги е бил пияница. Може би в началото се е опитвал да помага на трибутите. Но после е станало непоносимо. Сигурно е истински ад да бъдеш ментор на две деца, а после да ги гледаш как умират. Година след година. Осъзнавам, че ако се измъкна оттук, ще трябва да се занимавам точно с това. Да наставлявам момичето от Окръг 12. Мисълта е толкова отвратителна, че веднага я изхвърлям от главата си.
Минава около половин час, преди да реша, че трябва пак да ям. Самият Пийта е прекалено гладен, за да спори. Приготвям още две малки порции агнешко задушено с ориз и в същото време чуваме как започва химнът. Пийта притиска очи към една пукнатина в скалите, за да наблюдава небето.
— Тази вечер няма да има нищо за гледане — казвам, много по-заинтересувана от задушеното, отколкото от небето. — Не е станало нищо, иначе щяхме да чуем оръдие.
— Катнис — казва Пийта тихо.
— Какво? Да си разделим ли още едно хлебче? — питам.
— Катнис — повтаря той, но се улавям, че ми се иска да не му обръщам внимание.
— Ще разделя едно. Но ще запазя сиренето за утре — казвам. Виждам, че Пийта ме гледа втренчено. — Какво?
— Треш е мъртъв — казва Пийта.
— Не е възможно — възкликвам аз.
— Може би оръдието е гръмнало по време на бурята и сме го пропуснали — казва Пийта.
— Сигурен ли си? Навън вали като из ведро. Нищо не се вижда — казвам. Отблъсквам го от скалите и присвивам очи в тъмното, дъждовно небе. За десетина секунди зървам разкривения образ на Треш, и после той изчезва, просто така.
Облягам се тежко на камъните и за момент забравям за яденето. Треш — мъртъв. Би трябвало да се радвам, нали така? Един трибут по-малко, срещу когото да се изправя. При това силен. Но не се радвам. Мисля си единствено за това как Треш ме пощади, как ми позволи да избягам заради Ру, която умря с онова копие, забито в стомаха й…
— Добре ли си? — казва Пийта.
Повдигам безразлично рамене и обгръщам лактите си с длани. Трябва да погреба истинската болка, защото кой ще заложи на трибут, който непрекъснато оплаква смъртта на противниците си? С Ру беше друго нещо. С нея бяхме съюзници. И беше толкова малка. Но никой няма да разбере тъгата ми заради убийството на Треш. Думата ме кара да се закова на място. Убийство! За щастие, не го изричам на глас. Това няма да ми спечели точки на арената. На глас казвам:
— Просто работата е там… искаше ми се, ако ние не победим… искаше ми се победителят да е Треш. Защото ме пощади. И заради Ру.
— Да, знам — казва Пийта. — Но това означава, че сме с една крачка по-близо до Окръг 12. — Той бута чиния с храна в ръцете ми. — Яж. Още е топло.
Хапвам от задушеното, за да покажа, че всъщност не ме е грижа, но то е като туткал в устата ми и преглъщам с огромно усилие.
— Означава също и че Катон пак ще тръгне да ни преследва.
— И пак има провизии — казва Пийта.
— Обзалагам се, че е ранен — казвам.
— Защо смяташ така? — казва Пийта.
— Защото Треш никога не би се предал без борба. Толкова е силен, искам да кажа, беше силен. А те бяха на негова територия — отбелязвам аз.
— Хубаво — отвръща Пийта. — Колкото по-тежко е ранен Катон, толкова по-добре. Чудя се как ли се справя Фоксфейс.
— О, много е добре — казвам сърдито. Още ме е яд, че тя се сети да се скрие в Рога на изобилието, а аз — не. — Вероятно ще е по-лесно да се справим с Катон, отколкото с нея.
— Може би двамата ще се справят взаимно един с друг и ние ще можем просто да се приберем вкъщи — казва Пийта. — Но най-добре да внимаваме повече, когато сме на пост. Задрямах на няколко пъти.
— И аз — признавам. — Но не и тази вечер.
Довършваме мълчаливо храната, а после Пийта предлага да поеме първото дежурство. Сгушвам се до него в спалния чувал, като издърпвам качулката и покривам с нея лицето си, за да го скрия от камерите. Просто имам нужда от няколко мига спокойствие, в които мога да си позволя по лицето ми да премине някаква емоция, без да ме видят. Под качулката безмълвно се сбогувам с Треш и му благодаря, че пощади живота ми. Обещавам да не го забравя и ако спечеля, да направя нещо, за да помогна на неговото семейство и на семейството на Ру. После намирам убежище в съня, успокоена от пълния си стомах и равномерната топлина, която излъчва тялото на Пийта до мен.
Когато Пийта ме събужда, първото, което долавям, е миризмата на козе сирене. Той държи половин хлебче, намазано с мекото като сметана бяло сирене — отгоре са наредени резени ябълка.
— Не се сърди — казва той. — Трябваше пак да хапна. Ето твоята половинка.
— Вкусно! — казвам, като моментално отхапвам огромна хапка. Пикантното мазно сирене има точно същия вкус като онова, което приготвя Прим, ябълките са сладки и хрупкави. — М-м.
— В хлебарницата правим сладкиш с козе сирене и ябълки — казва той.
— Сигурно е скъпо — казвам.
— Прекалено скъпо, за да го ядем ние. Освен ако почне да се разваля. Почти всичко, което ядем, е старо — казва Пийта, като придърпва спалния чувал нагоре и се увива в него. След по-малко от минута вече хърка.
Хм. Винаги съм си мислила, че собствениците на магазини си живеят живота. И е вярно, Пийта винаги е имал достатъчно храна. Но има нещо твърде потискащо в това да ядеш винаги стар хляб, да се изхранваш с твърдите, изсъхнали самуни, които никой друг не е пожелал. Едно от хубавите неща в нашата къща е, че всеки ден се прибирам с храна, която обикновено е толкова прясна, че не си сигурен дали няма да побегне.
Някъде по време на моето дежурство дъждът спира, не постепенно, а изведнъж. Пороят свършва и се чуват само случайни капки, които се стичат от клоните, и забързаният шум на придошлия поток под нас. Изгрява красива, пълна луна и вече виждам без очила. Не съм сигурна дали луната е истинска или е произведение на гейм-мейкърите. Знам, че малко преди да замина, имаше пълнолуние. С Гейл гледахме как луната изгрява, докато ловувахме в късните часове.
Преди колко време заминах? Предполагам, че са минали около две седмици, откакто съм на арената, и преди това имаше една седмица подготовка в Капитола. Може би луната е завършила цикъла си. Кой знае защо отчаяно искам тя да е моята луна, същата, която виждам от гората в Окръг 12. Това би ми дало някаква опора в нереалния свят на арената, където никога не си сигурен кое е истинско и кое — не.
Останахме четирима.
За първи път си позволявам да помисля сериозно за възможността да успея да се върна у дома. Да се сдобия със слава. С богатство. Със собствена къща в Града на победителя. Мама и Прим ще живеят при мен. Вече няма да се страхувам от глада. Ще имам нов вид свобода. Но после… какво? Какъв ще е животът ми ден след ден? През по-голямата част от него досега се мъчех да набавям храна. Ако това отпадне, всъщност не съм сигурна коя съм, каква е моята самоличност. Тази мисъл малко ме плаши. Сещам се за Хеймич, с всичките му пари. В какво се е превърнал животът му? Живее сам, няма жена и деца, през по-голямата част от деня е пиян. Не искам да свърша като него.
Но няма да си сама, прошепвам си. Имам мама и Прим. Е, поне за момента. А после… Не искам да мисля за времето, когато Прим ще е пораснала, а майка ми — умряла. Знам, че никога няма да се омъжа, никога няма да рискувам да родя дете. Защото ако има едно нещо, което положението на победител не гарантира, то е безопасността на децата ти. Имената на моите деца ще влязат право в сферите за Жътвата заедно с имената на всички останали. А аз се кълна, че никога няма да позволя това да се случи.
Слънцето най-сетне изгрява, светлината му се промъква през пролуките и пада върху лицето на Пийта. Какъв ще бъде той, ако победим и се върнем у дома? Какво ще стане с онова странно, добросърдечно момче, което умее да плете такива убедителни лъжи и накара цял Панем му повярва, че е безнадеждно влюбено в мен, а признавам, че на моменти и аз самата започвам да му вярвам? Поне ще бъдем приятели, мисля си. Нищо няма да промени факта, че тук всеки от двама ни спаси живота на другия. А освен това, той винаги ще бъде момчето с хляба. Добри приятели. Всичко извън това, макар че… и усещам сивите очи на Гейл да ме следят как наблюдавам Пийта, чак от Окръг 12.
Неловкото усещане ме кара да се размърдам. Промъквам се по-близо и разтърсвам Пийта за рамото. Той отваря сънено очи, поглежда ме и ме придърпва към себе си за дълга целувка.
— Губим от времето за лов — казвам, когато най-накрая се изправям.
— Не бих го нарекъл загубено време — казва той, протяга се продължително и сяда. — Е, на празен стомах ли ще ловуваме, за да се настървим?
— Не и ние — казвам. — Ще се натъпчем, за да имаме сили.
— Включвам се — казва Пийта. Виждам обаче, че е изненадан, когато разделям остатъка от задушеното и ориза и му подавам препълнена чиния. — Всичкото ли?
— Днес ще си набавим ново. — Двамата се нахвърляме върху чиниите си. Дори и студено, това е едно от най-вкусните неща, които съм яла. Зарязвам вилицата си и обирам с пръст последните остатъци от соса. — Направо усещам как Ефи Тринкет потръпва.
— Хей, Ефи, гледай! — провиква се Пийта. Захвърля през рамо вилицата си и буквално облизва до блясък чинията, като издава високи, доволни звуци. После изпраща въздушна целувка приблизително в нейната посока и се провиква: — Липсваш ни, Ефи!
Запушвам устата му с ръка, но се смея.
— Престани! Катон може да е точно пред пещерата!
Той отмества ръката ми.
— Какво ми пука? Сега си имам теб, ти ме пазиш — казва Пийта и ме притегля към себе си.
— Хайде — казвам раздразнено, като се изтръгвам от обятията му, но не и преди да успее да ме целуне още веднъж.
Прибираме нещата си, излизаме пред пещерата и настроението ни се променя. Сякаш през последните няколко дни, защитени от скалите и дъжда, както и от факта, че Катон беше зает с Треш, ни бе даден отдих, нещо като ваканция. Сега, макар че денят е топъл и слънчев, и двамата усещаме, че отново сме участници в Игрите. Подавам на Пийта ножа си, тъй като каквито и оръжия да е имал, отдавна ги е изгубил, и той го пъха в колана си. Последните ми седем стрели — три от общо дванайсетте пожертвах при експлозията и още две на пиршеството — потракват твърде хлабаво в колчана. Не мога да си позволя да загубя нито една.
— Сигурно вече е по следите ни — казва Пийта. — Катон не е от онези, които чакат жертвата просто да мине край тях.
— Ако е ранен… — започвам.
— Това едва ли има значение — прекъсва ме Пийта. — Ако може да се движи, значи идва.
От проливния дъжд потокът е придошъл и е излязъл от бреговете си с по един-два метра. Спираме там, за да подновим запасите си от вода. Проверявам примките, които заложих още преди дни, но те са празни. Нищо чудно, при такова време. Освен това, не съм виждала в този район много животни, нито дори следи.
— Ако искаме храна, по-добре е да тръгнем обратно към старите ми ловни райони — казвам.
— Ти командваш. Само ми кажи какво трябва да правя — казва Пийта.
— Бъди нащрек — отговарям му. — Гледай да се движиш най-вече по камъните, няма смисъл да му оставяш следи. Ослушвай се и за двама ни. — На този етап вече е ясно, че от експлозията съм загубила завинаги слуха на лявото си ухо.
Бих влязла във водата, за да прикрия напълно следите ни, но не съм сигурна дали кракът на Пийта ще издържи на течението. Макар че лекарствата облекчиха инфекцията, той все още е доста слаб. Раната на челото ме боли, но вече минаха три дни и не кърви. За всеки случай нося превръзка около главата, ако физическото натоварване отново предизвика кървене.
Движим се успоредно на потока и минаваме покрай мястото, където открих Пийта замаскиран сред растителността и калта. Предимството от поройния дъжд и наводнените брегове е, че всички следи от скривалището му са заличени. Това означава, че ако се наложи, можем да се върнем в нашата пещера. Иначе не бих рискувала, като знам, че Катон ни търси.
Големите скали се смаляват до камъни, преминават в чакъл, а после, за мое облекчение, отново влизаме в гората и под краката ни са боровите иглички. За пръв път осъзнавам, че имаме проблем. Естествено е, когато с усилие се придвижваш с ранен крак по каменист терен, да вдигаш известен шум. Но дори по мекия килим от борови иглички стъпките на Пийта са шумни. И то, наистина шумни, сякаш тропа с крак или нещо подобно. Обръщам се и го поглеждам.
— Какво? — пита той.
— Трябва да се движиш по-тихо — казвам. — Не става дума само за Катон: работата е там, че прогонваш всеки заек в радиус от десет километра.
— Така ли? — казва той. — Извинявай, не знаех.
Поемаме отново и той е малко по-безшумен, но дори при положение, че само едното ми ухо е наред, пак ме кара да подскачам стреснато.
— Защо не си свалиш ботушите? — предлагам.
— Тук ли? — Той не може да повярва на думите ми, сякаш съм го помолила да ходи бос по горещи въглени или нещо подобно. Налага се да си напомня, че все още не е свикнал с гората, че за него тя е страшното, забранено място отвъд оградите на Окръг 12. Сещам се за Гейл, с неговата безшумна походка. Движи се невероятно тихо, дори когато листата са опадали и е ужасно трудно да пристъпваш, без да прогониш дивеча. Сигурно сега умира от смях.
— Да — казвам търпеливо. — И аз ще сваля моите. Така и двамата ще сме по-тихи. — Все едно, че и аз вдигам някакъв шум. Събуваме ботушите и чорапите и въпреки че има известно подобрение, готова съм да се закълна, че той нарочно се старае да прекърши всяко клонче, изпречило се на пътя ни.
Излишно е да казвам, че макар да вървим няколко часа, преди да стигнем до мястото, където двете с Ру бяхме направили лагера си, не съм застреляла нищо. Ако потокът се успокои, може и да успея да хвана риба, но течението все още е прекалено силно. Спираме да си починем и да пием вода, докато се мъча да измисля решение. В идеалния случай сега щях да дам на Пийта някаква проста задача — например да събира корени, а аз да отида на лов, но тогава ще му остане само един нож, с който да се защитава от копията и физическото превъзходство на Катон. Затова истинската ми цел е да се опитам да го скрия на безопасно място, да отида на лов и после да се върна да го взема. Струва ми се обаче, че с това решение ще засегна самолюбието му.
— Катнис — казва той. — Трябва да се разделим. Знам, че плаша дивеча.
— Само защото кракът ти е ранен — казвам великодушно, защото наистина е ясно, че това е само малка част от проблема.
— Знам — казва той. — Е, защо не продължиш сама? Покажи ми какви растения да събирам и по този начин и от двама ни ще има полза.
— Не и ако Катон дойде и те убие. — Опитвам се да го кажа мило, но пак звучи, сякаш го смятам за слабак.
За моя изненада той просто се засмива:
— Виж, мога да се справя с Катон. Нали веднъж вече се бих с него?
Да, и резултатът беше страхотен. Щеше да умреш, проснат в локва кал. Това са думите, които искам да изрека, но не мога. В края на краищата той наистина ми спаси живота, като се нахвърли върху Катон. Опитвам друга тактика:
— Какво ще кажеш да се покачиш на някое дърво и да ми бъдеш съгледвач, докато ловувам? — казвам, като се опитвам да придам на задачата изключително важно значение.
— Какво ще кажеш да ми покажеш кои растения наоколо стават за ядене и да отидеш да намериш месо за двама ни? — казва той, като подражава на тона ми. — Само не се отдалечавай в случай, че ти потрябва помощ.
Въздишам и му показвам какви корени да търси. Няма спор, че наистина имаме нужда от храна. Една ябълка, две хлебчета и парченце сирене, голямо колкото слива, няма да ни стигнат за дълго. Ще се отдалеча съвсем малко с надеждата, че Катон не е наблизо.
Показвам му едно птиче свирукане — не мелодия като сигнала на Ру, а просто изсвирване от две ноти, — с което да си разменяме съобщения, че сме добре. За щастие той се справя с това. Оставям му раницата и потеглям.
Чувствам се, сякаш отново съм на единайсет години, само че този път съм принудена да се отделя не от безопасността на оградата, а от Пийта, и си давам двайсет, може би трийсет метра ловно пространство. Но щом се отдалечавам от него, гората се изпълва с шум от животни. Успокоена от периодичните му изсвирвания, си позволявам да се поотдалеча, в резултат на което скоро се сдобивам с два заека и тлъста катерица. Решавам, че е достатъчно. Ще заложа примки, а може би и ще уловя малко риба. Със събраните от Пийта корени, засега това ще ни стигне.
Докато изминавам краткото разстояние на връщане, осъзнавам, че от известно време не сме си разменяли сигнали. Когато изсвирването ми остава без отговор, преминавам в бяг. Съвсем скоро намирам раницата и спретната купчинка корени до нея. Парчето найлон е разстлано на земята и слънцето огрява къпините, пръснати върху него. Но къде е той?
— Пийта! — провиквам се, обзета от паника. — Пийта! — Обръщам се в посока на прошумоляващите храсти и едва не го пронизвам със стрела. За щастие, отмествам лъка в последната секунда и стрелата се забива в ствола на един дъб от лявата му страна. Той отскача назад, като мята шепа къпини в листака.
Страхът ми избива в пристъп на гняв:
— Какво правиш? Казах ти да стоиш тук, а не да се разхождаш из гората!
— Намерих къпини долу край потока — отговаря той, явно объркан от избухването ми.
— Изсвирих. Ти защо не ми отговори? — скарвам му се аз.
— Не съм чул. Сигурно заради шума от потока — отговаря той. Прекосява разстоянието до мен и слага ръце на раменете ми. Именно тогава усещам, че треперя.
— Помислих си, че Катон те е убил! — почти изкрещявам.
— Не, нищо ми няма. — Пийта ме обгръща с ръце, но аз не реагирам. — Катнис?
Отдръпвам се, като се опитвам да се овладея.
— Ако двама души уговорят сигнал помежду си, те гледат да са достатъчно близо, за да се чуват. Защото ако единият не отговори, значи е в беда, разбираш ли?
— Разбирам!
— Добре. Защото това се случи с Ру, и я гледах как умира! — казвам. Отдалечавам се от него, отивам при раницата и отварям нова бутилка вода, макар че още имам малко в моята. Но не съм готова да му простя. Забелязвам храната. Хлебчетата и ябълките са недокоснати, но някой определено е отмъкнал част от сиренето. — И си ял без мен! — Всъщност не ме е грижа, просто си търся още някакъв повод да се вбеся.
— Какво? Не, не съм — казва Пийта.
— О, значи сигурно ябълките са изяли сиренето — казвам.
— Не знам какво е изяло сиренето — казва Пийта бавно и отчетливо, сякаш се опитва да сдържи гнева си, — но не съм аз. Бях долу до потока да бера къпини. Искаш ли малко?
Всъщност да, но не искам да отстъпвам толкова скоро. Все пак се приближавам и ги разглеждам. Никога не съм виждала такъв вид къпини. Не, виждала съм. Но не на арената. Това не са къпините на Ру, макар да приличат на тях. Не са и като онези, които ни описваха по време на обучението. Навеждам се и загребвам в шепа няколко, като ги прехвърлям от ръка в ръка.
Сякаш чувам гласа на баща ми: „Тези не, Катнис. Никога тези. Отровни са. Ще си мъртва, преди да ги глътнеш“.
Точно тогава оръдието гръмва. Извъртам се рязко, в очакване Пийта да рухне на земята, но той само повдига вежди. Ховъркрафтът се появява на стотина метра от нас. Това, което е останало от измършавялото тяло на Фоксфейс, се издига във въздуха. Виждам как червената й коса проблясва на слънцето.
Трябваше да се сетя, още когато видях липсващото сирене…
Пийта ме е хванал за ръката и ме бута към едно дърво:
— Качвай се. Той ще е тук след секунда. Отгоре ще имаме по-добър шанс да го надвием.
Прекъсвам го, обзета от внезапно спокойствие:
— Не, Пийта, ти я уби, не Катон.
— Какво? Та аз дори не съм я виждал след първия ден — казва той. — Как е възможно да съм я убил?
В отговор протягам към него къпините.
Минава известно време, докато обясня ситуацията на Пийта. Как Фоксфейс открадна храната от купчината с провизии, преди да я взривя, как взе колкото й е нужно, за да оцелее, но достатъчно малко, така че никой да не забележи, и как не би се усъмнила, че къпините, които самите ние се готвим да изядем, са отровни.
— Чудя се как ли ни е намерила — казва Пийта. — Сигурно вината е в мен, ако наистина вдигам толкова шум, колкото твърдиш.
Да ни проследи някой беше толкова трудно, колкото и да проследи стадо добитък, но се опитвам да бъда мила:
— Тя е много хитра, Пийта. Или поне беше. Докато ти я надхитри.
— Не е нарочно. Струва ми се някак нечестно. Искам да кажа, и ние двамата щяхме да сме мъртви, ако тя не ги беше изяла. — Той млъква. — Не, нямаше. Ти ги разпозна, нали?
Кимвам:
— Наричаме ги „танатоски“.
— Дори името им звучи смъртоносно — казва той. — Съжалявам, Катнис. Наистина си помислих, че са същите, които беше набрала.
— Не се извинявай. Това просто означава, че сме с една крачка по-близо до вкъщи, нали? — питам.
— Ще се отърва от останалите — казва Пийта. Взема парчето син найлон, като внимателно увива къпините в него, и тръгва да ги изхвърли в гората.
— Чакай! — извиквам. Намирам кожената кесия, която беше на момчето от Окръг 1, и я напълвам с няколко шепи къпини от найлона. — Щом са заблудили Фоксфейс, може би ще успеят да заблудят и Катон. Ако върви по следите ни или нещо такова, можем да се престорим, че случайно сме изпуснали кесията, и ако ги изяде…
— Тогава здравей, Окръг 12 — казва Пийта.
— Именно — казвам, като прикрепвам кесията на колана си.
— Той сигурно знае къде сме сега — казва Пийта. — Ако е бил някъде наблизо и е видял ховъркрафта, ще разбере, че сме я убили, и ще тръгне да ни преследва.
Пийта е прав. Това може би е точно възможността, която Катон чака. Но дори и да избягаме сега, трябва да изпечем месото, а ако запалим огън, ще дадем още един знак къде се намираме.
— Да запалим огън. Още сега. — Започвам да събирам клони и листа.
— Готова ли си да го посрещнеш? — пита ме той.
— Готова съм да ям. По-добре да си сготвим за ядене, докато имаме тази възможност. Ако знае къде сме, значи знае, и толкова. Но освен това знае, че сме двама и вероятно предполага, че сме преследвали Фоксфейс. Това означава, че ти си оздравял. А огънят означава, че не се крием, а направо го приканваме да дойде тук. Ти на негово място щеше ли да се покажеш? — питам.
— Може би не — казва той.
Пийта е истински факир в паленето на огън: успява да запали дори мокрите дърва. След малко вече съм сложила зайците и катерицата да се пекат, а корените, увити в листа, са върху жаравата. Редуваме се да събираме зелени растения и да стоим на пост, като внимаваме дали Катон няма да се зададе отнякъде, но, както и очаквах, той не се появява. Щом яденето е готово, опаковам по-голямата част от него, като оставям за всеки по едно заешко бутче, което да изядем по пътя.
Искам да се придвижим нагоре в гората, да се покатерим на някое хубаво дърво и да си устроим лагер за през нощта, но Пийта е против:
— Не мога да се катеря като теб, Катнис, особено с този крак, а и не мисля, че ще успея да заспя на петнайсет метра над земята.
— Опасно е да останем на открито, Пийта — казвам.
— Не може ли да се върнем в пещерата? — пита той. — Наблизо има вода и се отбранява по-лесно.
Въздишам. Още няколко часа ходене — или по-скоро маршируване — през гората, за да стигнем до място, което ще трябва да напуснем на сутринта, за да отидем на лов. Но молбата на Пийта не е прекалена. През целия ден той прави каквото му кажа и съм сигурна, че ако ролите ни бяха разменени, нямаше да иска от мен да прекарам нощта в клоните на някое дърво. Осъзнавам, че днес не се държах с него особено мило. Натяквах му колко е шумен, развиках му се, задето изчезна. Закачливият романс, който поддържахме в пещерата, изчезна, когато се озовахме на открито, под горещото слънце, със заплахата от Катон, надвиснала над нас. Хеймич вероятно едва сдържа яда си към мен. А колкото до публиката…
Надигам се и го целувам.
— Разбира се. Да се върнем в пещерата.
Той изглежда доволен и облекчен.
— Е, това беше лесно.
Измъквам стрелата си от дъба, като внимавам да не я повредя. Сега тези стрели са символ на храната, безопасността и самия живот.
Мятаме в огъня още един наръч дърва. Би трябвало да продължи да дими още няколко часа, но се съмнявам, че Катон ще се хване на номера. Когато стигаме до потока, виждам, че нивото на водата значително е спаднало и тя се движи по обичайния си ленив начин, затова предлагам отново да нагазим в нея. Пийта с готовност се подчинява, и тъй като се придвижва много по-тихо във водата, отколкото по суша, идеята е двойно по-добра. Обратният път до пещерата е дълъг, въпреки че се движим надолу и сме се подкрепили със заешкото месо. И двамата сме изтощени от днешния преход и все още прекалено гладни. Държа лъка си зареден, както заради Катон, така и заради рибата, която евентуално може да зърна, но потокът изглежда странно необитаем.
Когато стигаме до целта си, вече влачим крака, а слънцето се е спуснало ниско на хоризонта. Напълваме бутилките с вода и се изкачваме по малкия склон към скривалището си. Не е кой знае какво, но в тази пустош, това е най-близкото подобие на дом, което имаме. Пък и вътре ще е по-топло, отколкото в клоните на някое дърво, защото донякъде ни пази завет от вятъра, който е започнал да духа силно от запад. Приготвям хубава вечеря, но някъде по средата Пийта задрямва. След дни на бездействие ловът си казва думата. Нареждам му да влезе в спалния чувал и прибирам остатъка от яденето му за по-късно, когато се събуди. Той заспива веднага. Издърпвам спалния чувал до брадичката му и го целувам по челото — не заради публиката, а заради себе си. Защото съм безкрайно благодарна, че е тук, а не лежи мъртъв край потока, както си бях помислила. И много щастлива, че не се налага да се изправям сама срещу Катон.
Жестокият, кръвожаден Катон, който може да прекърши нечий врат само с едно движение на ръката, който беше достатъчно силен да надвие Треш, който ме е набелязал още от самото начало. Вероятно изпитва особено силна омраза към мен, откакто получих по-висока оценка от него по време на обучението. Момче като Пийта щеше да отмине това със свиване на рамене. Докато Катон, струва ми се, почти излезе от релси. Което не е чак толкова трудна задача. Спомням си как глупаво реагира, когато откри, че провизиите са взривени. Разбира се, и другите се разстроиха, но той направо побесня. Минава ми мисълта, че Катон може би не е съвсем с ума си.
Гербът осветява небето и виждам как Фоксфейс блясва за миг, а после изчезва завинаги от света. Пийта не го каза, но, изглежда, страда, че я е убил, макар това да беше важно за нас. Не мога да се преструвам, че тя ще ми липсва, но трябва да призная, че й се възхищавах. Сигурно ако ни бяха подложили на някакъв тест, щеше да се окаже най-интелигентна от всички трибути. Обзалагам се, че ако бяхме решили да й заложим капан, щеше да го усети и да не докосне къпините. Това, което я погуби, бе невежеството на Пийта. Толкова дълго време внимавам да не подценявам противниците си, че съм забравила колко опасно е и да ги надценявам.
Това ме връща към мисълта за Катон. Но докато за Фоксфейс сякаш имах усет, досещах се каква е и как действа, той донякъде ми убягва. Силен, добре трениран, но умен? Не знам. И да е такъв, то не е по същия начин като нея. И напълно му липсва умение да се контролира, което беше основната черта на Фоксфейс. Мисля, че в пристъп на гняв Катон лесно може да изгуби способността си за преценка. Обаче не си въобразявам, че в това отношение го превъзхождам. Спомням си за момента, когато изстрелях онази стрела в ябълката, забучена в устата на прасето, защото бях вбесена. Може би всъщност разбирам Катон по-добре, отколкото си мисля.
Въпреки физическото изтощение продължавам да съм нащрек, затова оставям Пийта да спи дълго след обичайния час, в който се сменяме. Започва да се зазорява, когато разтърсвам рамото му. Той поглежда навън, почти разтревожено:
— Спал съм цяла нощ. Не е честно, Катнис, трябваше да ме събудиш.
Протягам се и се сгушвам в чувала:
— Сега ще поспя. Събуди ме, ако стане нещо интересно.
Очевидно не се случва нищо, защото когато отварям очи, през камъните блести яркото, горещо следобедно слънце.
— Някакви вести от нашия приятел? — питам.
Пийта поклаща глава:
— Не, колкото и да е странно, упорито се опитва да остане незабелязан.
— Колко време мислиш, че имаме, преди гейм-мейкърите да ни принудят да се съберем? — питам.
— Ами, Фоксфейс загина преди почти един ден, значи публиката вече е решила на кого да заложи и е започнала да се отегчава. Сигурно ще се случи всеки момент — отговаря Пийта.
— Да, предчувствам, че ще е днес — казвам. Изправям се и оглеждам спокойния пейзаж. — Чудя се как ли ще го направят.
Пийта не казва нищо. На този въпрос трудно може да се отговори.
— Е, докато го направят, няма смисъл да пропиляваме днешния ден. Става за лов. Но вероятно трябва да изядем толкова, колкото можем да поберем, за всеки случай — ако попаднем в беда — казвам.
Пийта прибира нещата ни, докато аз приготвям обилна закуска — остатъка от зайците, корените, зелените растения, хлебчетата, намазани с последното сирене. Оставям в запас единствено катерицата и ябълката.
Когато приключваме, пред нас има само купчинка заешки кости. Ръцете ми са мазни, което само допълва засилващото се чувство, че съм мърлява. Ние от Пласта може и да не се къпем всеки ден, но се поддържаме по-чисти, отколкото съм аз напоследък. С изключение на краката, тъй като газих в потока, цялата съм покрита със слой мръсотия.
Напускаме пещерата и ме обзема чувство, че краят е близо. Кой знае защо ми се струва, че няма да прекараме още една нощ на арената. Предчувствам, че по един или друг начин, жива или мъртва, днес ще се махна от нея. Докосвам камъните за довиждане и тръгваме надолу към потока да се измием. Кожата ме сърби от желание да се потопя в прохладната вода. Може да си измия косата и да я сплета отново, както си е мокра. Вече се питам дали не бихме могли да си изперем набързо дрехите, когато стигаме до потока. По-точно до това, което някога беше поток. От него е останало само напълно пресъхнало корито. Посягам надолу да го докосна.
— Дори не е леко влажно. Трябва да са го пресушили, докато сме спали — казвам. В съзнанието ми се промъква страхът от напукания език, болките по тялото и замайването, които предизвика предишното ми обезводняване. Бутилките и мехът ни са пълни, но тъй като и двамата ще пием, а слънцето е толкова силно, скоро ще свършат.
— Езерото — казва Пийта. — Ето къде искат да отидем.
— Може би в малките езерца е останало нещо — казвам с надежда.
— Можем да проверим — казва той, но го казва само за да ми угоди и да ме залъже. Аз самата се залъгвам, защото знам какво ще заваря при езерцето, в което потопих крака си. Прашна, зейнала като разтворена уста дупка. Все пак отиваме дотам просто за да се уверим в това, което вече знаем.
— Прав си. Принуждават ни да се изтеглим към езерото — казвам. Където няма прикритие. Където сигурно са се погрижили да последва кървава битка, не на живот, а на смърт, която нищо няма да им попречи да наблюдават. — Веднага ли искаш да отидем или да изчакаме, докато източат водата?
— Да отидем сега, докато сме сити и отпочинали. Хайде просто да вървим и да приключваме с това — казва той.
Кимвам. Странно е. Почти имам чувството, че отново е първият ден на Игрите. Че отново съм в същото положение. Двайсет и един трибути са мъртви, но въпреки това тепърва ми предстои да убия Катон. А и всъщност, нима винаги не е бил именно той човекът, когото трябва да убия? Сега ми се струва, че останалите трибути са били просто дребни препятствия, примамки за отвличане на вниманието, които са ни пречели да стигнем до истинската битка в Игрите. Между Катон и мен.
Но не, съществува и момчето, което чака до мен. Усещам как ръцете му ме обгръщат.
— Двама срещу един. Нищо по-лесно от това — казва той.
— Следващото ни ядене ще е в Капитола — отговарям.
— Обзалагам се, че ще е така — казва той.
Известно време стоим там, вкопчени в прегръдка, усещайки взаимно допира на телата си, слънчевата светлина, шумоленето на листата в краката ни. После, без да си кажем и дума, се пускаме и тръгваме към езерото.
Вече не се тревожа, че от тежките стъпки на Пийта гризачите се разбягват, а птиците се разлитат. Трябва да се преборим с Катон и предпочитам да го направя възможно най-скоро тук, вместо в равнината. Но се съмнявам, че ще имам такъв избор. Ако гейм-мейкърите искат да сме на открито, значи ще сме на открито.
Спираме да си починем няколко минути под дървото, където професионалистите ми устроиха клопка. Остатъкът от гнездото на хрътосите, смачкан на каша от проливните дъждове и изсъхнал на прежурящото слънце, потвърждава, че именно това е мястото. Докосвам го с върха на ботуша си и той се разпада на прах, който ветрецът бързо отвява. Не успявам да се сдържа и поглеждам нагоре към дървото, където се беше спотаила Ру, готвеща се да ми спаси живота. Хрътосите. Подпухналото тяло на Глимър. Ужасяващите халюцинации…
— Да продължаваме — казвам, тъй като искам да избягам от мрака, който витае на това място. Пийта не възразява.
Поради закъснението, с което тръгнахме, когато стигаме до равнината, вече е ранна вечер. Няма и следа от Катон. Няма следа от нищо, само златният Рог на изобилието проблясва на слънчевите лъчи. За всеки случай, ако Катон е решил да ни изненада с някое изпълнение в стила на Фоксфейс, обикаляме Рога, за да се уверим, че е празен. После послушно, сякаш изпълняваме заповед, отиваме отсреща до езерото и пълним съдовете си за вода.
Поглеждам намръщено към смаляващото се слънце:
— Няма да е добре да се бием с него, след като се стъмни. Имаме само един чифт очила.
Пийта внимателно изцежда капки йод във водата:
— Може би той точно това и чака. Какво искаш да направим? Да се върнем в пещерата?
— Или това, или да си намерим някое дърво. Но нека му дадем още около половин час. После ще се скрием — отговарям.
Сядаме край езерото, където всеки може да ни види. Сега е безсмислено да се крием. В дърветата покрай равнината виждам как сойките-присмехулки прелитат бързо наоколо. Подхвърлят си една на друга мелодии, сякаш са пъстри топки. Отварям уста и изпявам четирите ноти на Ру. Усещам как, щом чуват гласа ми, замлъкват и с любопитство очакват да чуят още. Повтарям мелодията в тишината. Първо една, а после и втора птица я изпява в отговор. После целият свят се изпълва с този звук.
— Точно като баща ти — казва Пийта.
Докосвам с пръсти брошката на ризата си.
— Това е песента на Ру — казвам. — Мисля, че я помнят.
Музиката се издига, разлива се като вълна и усещам цялото й великолепие. Тоновете се застъпват и допълват по такъв начин, че образуват прекрасна, неземна хармония. Някога същият този звук, благодарение на Ру, е съобщавал на всички работници в овощните градини от окръг 11, че е време да се прибират у дома. Питам се дали някой го запява, когато дойде краят на работния ден сега, когато тя вече е мъртва?
Известно време просто слушам със затворени очи, запленена от прекрасния звук. После нещо започва да нарушава хармонията. Мелодията се накъсва на неравни, непълни тонове. Намесват се дисонантни нотки. Гласовете на сойките-присмехулки се издигат в пронизителен тревожен писък.
Скачаме на крака. Пийта размахва ножа, а аз съм готова да стрелям. В същия миг Катон изскача с трясък от гората и връхлита върху нас. Няма копие. Всъщност той е с празни ръце и въпреки това се устремява право към нас. Първата ми стрела го улучва в гърдите и необяснимо отскача настрани.
— Той има някаква броня! — извиквам на Пийта.
И то точно навреме, защото Катон ни настига. Напрягам мускули, но той се изстрелва като ракета право между нас, без дори да се опита да намали скоростта. От задъханото дишане и от потта, която се лее като порой от почервенялото му лице, се досещам, че от доста време бяга с всички сили. Не към нас. Бяга от нещо. Но от какво?
Започвам да обхождам с поглед гората точно навреме, за да видя как първото създание изскача оттам. После виждам как към него се присъединяват още пет-шест. Втурвам се безумно след Катон, с единствената мисъл, че трябва да се спасявам.
Мутове. Няма съмнение. Точно такива виждам за пръв път, но не са животни, създадени от природата. Приличат на огромни вълци, но кой вълк може да се изправи и да ходи без никакво усилие на задните си крака? Кой вълк маха с лапа — така, сякаш е китка — на останалите от глутницата? Забелязвам това отдалече. Сигурна съм, че отблизо ще видя и по-страшни неща.
Катон се е устремил право към Рога на изобилието и без колебание тръгвам след него. Щом той го смята за най-безопасното място, коя съм аз, че да споря? Освен това, дори и да успея да стигна до дърветата, Пийта не би могъл да изпревари зверовете с този крак — Пийта! Докосвам с ръце завитата метална опашка на Рога и в същия момент се сещам, че съм част от отбор. Той е на петнайсетина метра зад мен и с всички сили куца напред, но мутовете бързо го настигнат. Изпращам стрелата си към глутницата и един пада, но след него идват други, които заемат мястото му.
Пийта ми маха с ръка да се изкатеря по рога:
— Върви, Катнис! Върви!
Има право. На земята не мога да защитя никого от двама ни. Започвам да се катеря с ръце и крака по Рога на изобилието. Той е от чисто злато, а повърхността е набраздена така, че да прилича на плетените рогове, в които събираме реколтата. Тук-там има малки ръбове и вдлъбнатини, за които можеш да се хванеш. Но след цял ден под яркото слънце на арената металът толкова се е нагорещил, че по ръцете ми излизат мехури.
Катон лежи на върха на рога, три метра над земята, мъчи се да си поеме дъх и наднича надолу. Сега е шансът ми да го довърша. Спирам по средата на пътя, поставям в лъка нова стрела, но точно когато се каня да я пусна, чувам виковете на Пийта. Поглеждам надолу и виждам, че е успял да се добере до рога, а мутовете са по петите му.
— Качвай се! — изкрещявам. Пийта тръгва нагоре: пречи му обаче не само раненият крак, но и ножът в ръката му. Изпращам стрелата право в гърлото на първия мут, който поставя лапи върху метала. Звярът умира и в предсмъртната си агония ранява няколко други. В този момент виждам хубаво ноктите му. Десетсантиметрови и остри като бръснач.
Пийта вече е под мен, сграбчвам ръката му и го издърпвам при себе си. После се сещам, че Катон чака на върха и рязко се обръщам, но той се гърчи в конвулсии и очевидно умът му е зает повече с мутовете, отколкото с нас. Казва нещо, но не разбирам какво, защото кашля и го заглушават хриптенето и ръмженето на мутовете.
— Какво каза? — извиквам аз.
— Каза: „Могат ли да се изкатерят?“ — отговаря Пийта и така насочва вниманието ми пак надолу.
Мутовете започват да се събират. Когато вече са на едно място, те се изправят на задните си крака, което им придава зловеща прилика с хора. Козината им е гъста: на някои е права и лъскава, на други — къдрава, а цветът им варира — едни са катранено черни, други — направо руси. В тях има и нещо друго, от което косата ми настръхва, но не мога да определя точно какво.
Те допират муцуни до рога, душат и ближат метала, драскат с лапи по повърхността, а после си разменят пронизителни, подобни на лай, звуци. Сигурно по този начин общуват помежду си, защото глутницата се отдръпва назад, сякаш за да направи място на някого. Тогава един от тях, доста едър мут с гладка като коприна вълниста руса козина изведнъж се засилва и скача върху рога. Задните му крака трябва да са невероятно силни, защото се приземява само на три метра под нас, с оголени в озъбена усмивка розови устни. За миг остава да виси там и в този един миг осъзнавам какво друго ме е разтревожило във вида на мутовете. Зелените очи, които ме гледат заплашително, не приличат на кучешки, нито на вълчи. Те са безспорно човешки. Едва съм направила това разкритие, когато забелязвам нашийника, на който със скъпоценни камъни е гравиран номер 1, и прозирам ужасната истина. Русата коса, зелените очи, номерът… това е Глимър.
От устните ми се откъсва писък и едва не изпускам лъка. До този момент не бързах да стрелям, защото съзнавам, че запасът ми от стрели намалява. Чаках да видя дали зверовете наистина могат да се катерят. Но сега, макар че мутът започва да се плъзга надолу, без да може да намери опора върху метала, макар че чувам как хищните нокти стържат като пирони по дъска, стрелям в гърлото му. Тялото му трепва и се строполява на земята с глухо тупване.
— Катнис! — Усещам как Пийта ме стиска за ръката.
— Това е тя! — изричам с мъка.
— Коя? — казва Пийта.
Започвам да оглеждам глутницата, като отбелязвам разликите в ръста и цвета им. Дребният мутант с червена козина и кехлибарени очи… Фоксфейс! По-нататък виждам пепеливо русата коса и лешниковите очи на момчето от Окръг 9, което умря, докато се борехме за раницата! И най-ужасното от всичко — най-дребният мутант, с тъмна лъскава коса, огромни кафяви очи и нашийник, изплетен от слама, на който пише 11. С оголени в омраза зъби. Ру…
— Какво има, Катнис? — Пийта разтърсва рамото ми.
— Това са те. Това са те, всичките. Останалите. Ру и Фоксфейс и… всички други трибути — изричам задавено.
Чувам как Пийта ахва, когато ги разпознава.
— Какво са им направили? Нали не мислиш… възможно ли е това да са истинските им очи?
Очите им са най-малката ми тревога. Ами мозъците им? Дали са заложили в тях някои от спомените на истинските трибути? Дали са програмирани да изпитват особена омраза към лицата ни, защото сме оцелели, а те са били така безсърдечно убити? А онези, които самите ние убихме… дали смятат, че отмъщават за смъртта си?
Преди да успея да изрека това, мутовете отново се впускат в атака. Разделили са се на две групи от двете страни на рога и като се повдигат на мощните си задни крайници, се мъчат да ни достигнат. Чифт челюсти се сключват със звънтящ звук само на сантиметри от ръката ми, а после чувам как Пийта крещи, усещам как някой го дърпа надолу, усещам как се свличам под тежестта му и тази на мута под него. Ако не се беше вкопчил в ръката ми, щеше вече да е на земята, но се налага да събера всички сили, за да задържа и двама ни върху извитата задна част на рога. А прииждат още трибути.
— Убий го, Пийта! Убий го! — крещя аз и макар да виждам ясно какво става, знам, че трябва да е намушкал съществото, защото дърпането отслабва. Успявам да го изтегля обратно върху Рога и започвам да пълзя към най-горния край, където ни очаква по-малката от двете злини.
Катон все още лежи, но дишането му става по-равномерно и знам, че скоро ще се съвземе достатъчно, за да се насочи към нас и да ни блъсне долу, където ще намерим смъртта си. Опъвам лъка си, но в крайна сметка стрелата улучва един мут, който може да е единствено Треш. Кой друг може да скача толкова високо? За миг изпитвам облекчение, защото накрая трябва да сме се справили с мутовете, и точно се обръщам назад, за да застана лице в лице с Катон, когато нещо издърпва рязко Пийта и той вече не е до мен. Сигурна съм, че глутницата го е нападнала, докато кръвта му не опръсква лицето ми.
Катон стои пред мен, почти при отвора на рога, и държи Пийта в здрава хватка, така че той едва диша. Пийта забива нокти в ръката на Катон, но немощно, сякаш е объркан и не може да реши дали е по-важно да диша или да се опита да спре силната струя кръв от зейналата дупка, която един мут е оставил в крака му.
Насочвам една от последните си две стрели в главата на Катон, като знам, че не може да засегне тялото или крайниците му, които — сега виждам — са покрити с прилепнала мрежа с телесен цвят. Някаква високотехнологична броня от Капитола. Това ли е било в раницата му на пиршеството? Броня, за да се защити от стрелите ми? Е, не са се сетили да му изпратят и предпазна маска.
Катон само се изсмива:
— Застреляш ли ме, той ще загине заедно с мен.
Прав е. Ако го застрелям и той падне при мутовете, Пийта със сигурност ще умре заедно с него. Ситуацията е патова. Не мога да застрелям Катон, без да убия и Пийта. Ако убие Пийта, Катон със сигурност също ще получи стрела в мозъка. Двамата стоим като статуи — и търсим изход.
Мускулите ми са напрегнати до краен предел и имам чувството, че всеки миг ще се скъсат. Толкова силно стискам зъби, че сигурно ще се счупят. Мутовете утихват и единственото, което чувам, е как кръвта в здравото ми ухо пулсира.
Устните на Пийта посиняват. Ако бързо не направя нещо, той ще умре от задушаване и тогава ще съм го изгубила, а Катон вероятно ще използва тялото му като оръжие срещу мен. Всъщност, сигурна съм, че планът на Катон е такъв, защото макар да е престанал да се смее, устните му са разтегнати в тържествуваща усмивка.
С последни сили Пийта вдига пръсти, по които се стича кръвта от раната на крака му, към ръката на Катон. Вместо да се опита да се отскубне с борба, той бавно начертава с показалеца си едно „Х“ върху ръката на Катон. Катон осъзнава какво значи това точно секунда след мен. Разбирам го от начина, по който усмивката изчезва от устните му. Но дори това закъснение с една секунда е твърде голямо, защото стрелата ми вече пронизва ръката му. Той изкрещява и инстинктивно пуска Пийта, който залита към него. За един ужасен миг си помислям, че и двамата ще паднат от другата страна. Хвърлям се напред и успявам да уловя Пийта в секундата, в която Катон изгубва опора върху хлъзгавия от кръвта рог и полита към земята.
Чуваме го как пада и при сблъсъка въздухът излиза от тялото му, а после мутовете се нахвърлят върху него. Двамата с Пийта се държим един за друг, в очакване на оръдието, в очакване състезанието да свърши, в очакване да ни освободят. Но това не се случва. Все още не. Защото е настъпил върховният момент в Игрите на глада и публиката иска зрелище.
Не гледам, но чувам потракването на зъби, ръмженето, болезнения вой на човека и на звяра, докато Катон се бори с глутницата мутове. Не разбирам как е възможно да оцелява, но после се сещам за бронята, която го предпазва от глезените до шията, и осъзнавам колко дълга може да се окаже нощта. Катон сигурно има и нож, сабя или някакво друго оръжие, нещо, което е скрил в дрехите си, защото от време на време се чува предсмъртният писък на някой мут или звукът от сблъсъка на метал с метал, когато острието се удари в златния рог. Битката се измества към другата страна на рога и разбирам, че Катон сигурно пробва единствената маневра, която може да му спаси живота — да заобиколи, да стигне до основата на рога и да се качи обратно при нас. Но накрая, въпреки забележителната си сила и умение, той не издържа повече.
Не знам колко време е минало — може би около час, — когато Катон пада на земята и чуваме как мутовете го влачат — влачат го обратно в Рога на изобилието. Сега ще го довършат, минава ми през ума. Но още не се чува оръдеен изстрел.
Пада нощта, прозвучава химнът, а в небето не се вижда образът на Катон; чуват се само слабите стонове, които долитат до нас през метала. Леденият вятър, който вее из равнината, ми напомня, че Игрите не са свършили, че може и да не свършат още кой знае колко време, и че все още няма гаранция за победа.
Насочвам вниманието си към Пийта и виждам, че кракът му кърви още по-силно. Всичките ни провизии и раниците са долу край езерото, където ги изоставихме, когато побягнахме от мутовете. Нямам бинт, нямам нищо, с което да спра кръвотечението от прасеца му. Макар че треперя от хапещия вятър, смъквам якето и свалям ризата си, а после светкавично бързо отново навличам якето и дръпвам ципа. От това кратко излагане на студа зъбите ми започват да тракат неконтролируемо.
На бледата лунна светлина лицето на Пийта е посивяло. Карам го да легне, преди да опипам раната му. Топла, лепкава кръв се стича по пръстите ми. Превръзка няма да е достатъчна. Няколко пъти съм виждала как майка ми поставя турникет и се опитвам да повторя упражнението. Откъсвам един ръкав от ризата си, увивам го два пъти около крака му точно под коляното, и го завързвам почти на възел. Нямам пръчка, затова вземам последната стрела, пъхам я във възела и го стягам колкото смея. Това е рискована работа — накрая Пийта може да изгуби крака си, — но пред алтернативата да изгуби живота си, какво друго бих могла да направя? Превързвам раната с остатъка от ризата си и лягам при него.
— Не заспивай — казвам му. Не съм сигурна дали това е точно по правилата на медицината, но изпитвам ужас, че ако се унесе в сън, повече няма да се събуди.
— Студено ли ти е? — пита той. Разкопчава ципа на якето си, притиска ме към себе си и ме загръща. Малко по-топло е, когато сме един до друг под двете якета, но нощта едва е настъпила. Температурата ще продължи да пада. Дори сега усещам как Рогът на изобилието, който беше така изгарящо горещ в началото, бавно се вледенява.
— Катон все още може да спечели играта — прошепвам на Пийта.
— Не си го и помисляй — казва той, като ми нахлупва качулката, но трепери по-силно от мен.
Следващите часове са най-ужасните в живота ми, което, като се замислите, наистина означава нещо. Дори само студът щеше да е достатъчно изтезание, но истинският кошмар е да слушам Катон, който стене, умолява, а накрая просто хленчи, докато мутовете работят усилено по него. Съвсем скоро вече не ме интересува кой е и какво е направил: единственото, което искам, е страданията му да свършат.
— Защо просто не го убият? — обръщам се към Пийта.
— Знаеш защо — казва той и ме притиска по-силно до себе си.
И наистина знам. Сега зрителите не могат да откъснат очи от екрана. От гледна точка на гейм-мейкърите, това е последната дума в света на забавленията.
Ужасът продължава безкрайно и накрая напълно завладява ума ми, блокира спомените и надеждите ми за утрешния ден, заличава всичко освен настоящето, за което започвам да вярвам, че никога няма да се промени. Никога няма да има нищо освен студ, страх и болезнените стенания на момчето, което умира там долу.
Пийта започва да се унася в дрямка и всеки път, когато това стане, се улавям, че крещя името му все по-високо и по-високо, защото знам, че ако умре сега, ще обезумея напълно. Той се бори със съня, вероятно повече заради мен, отколкото заради себе си, и му е трудно, защото безсъзнанието е неговата възможност за бягство. Но адреналинът, който пулсира в тялото ми, никога няма да ми позволи да го последвам, затова не мога да му позволя да си отиде. Просто не мога.
Единственият признак, че времето тече, е в небето — едва доловимото придвижване на Луната. Затова Пийта започва да ми я сочи, като настоява да следя движението й, и понякога, само за миг, усещам искрица надежда, но после агонията на нощта отново ме поглъща.
Накрая го чувам да шепне, че слънцето изгрява. Отварям очи и виждам, че звездите изчезват в бледата светлина на зората. Виждам също и колко безкръвно е станало лицето на Пийта. Колко малко време му остава. И знам, че трябва да го върна в Капитола.
Все още не се е чул оръдеен изстрел. Притискам здравото си ухо към рога и едва различавам гласа на Катон.
— Мисля, че сега е по-близо. Можеш ли да го застреляш, Катнис? — казва Пийта.
Ако е близо до отвора на рога, може и да успея да го убия. В този момент това ще е акт на милосърдие.
— Последната стрела е в турникета ти — казвам.
— Използвай я — казва Пийта, като разкопчава ципа на якето си и ме пуска.
Изваждам стрелата, а после завързвам отново турникета толкова стегнато, колкото мога със замръзналите си пръсти. Разтривам ръце, за да възстановя кръвообращението. Когато се промъквам до отвора на рога и увисвам над ръба, усещам как Пийта ме хваща с ръце, за да ми даде опора.
Трябват ми няколко мига, за да различа окървавения Катон на мъждивата светлина. После суровият къс месо, който някога беше моят враг, издава някакъв звук и разбирам къде е устата му. И ми се струва, че думата, която се опитва да изрече, е „моля“.
Съжалението, а не желанието за мъст, ме кара да забия стрелата в черепа му. Пийта ме издърпва обратно горе, с лък в ръка и празен колчан.
— Улучи ли го? — прошепва той.
Оръдието стреля в отговор.
— Значи ние спечелихме, Катнис — казва той глухо.
— Ура за нас — изричам с мъка, но в гласа ми няма радост от победата.
В равнината се разтваря дупка и, сякаш по нареждане, мутовете скачат вътре и изчезват, а земята се затваря след тях.
Чакаме — ховъркрафтът да вземе останките на Катон, да чуем победните тръби, които би трябвало да последват, — но не се случва нищо.
— Хей! — изкрещявам във въздуха. — Какво става? — Единственият отговор е чуруликането на събуждащите се птици.
— Може би е заради трупа. Може би трябва да се отдалечим от него — казва Пийта.
Напрягам се да помисля. Трябва ли да се отдалечиш от мъртвия трибут в момента на последната смърт? Умът ми е замъглен и не мога да си спомня със сигурност, но каква друга причина може да има за забавянето?
— Добре. Мислиш ли, че можеш да стигнеш до езерото? — питам.
— Мисля, че е по-добре да опитам — казва Пийта. Слизаме бавно надолу към края на рога и падаме на земята. Щом моите крайници са толкова схванати, как може Пийта изобщо да се движи? Изправям се първа, разтърсвам ръце и крака, докато вече ми се струва, че мога да му помогна да се изправи. Някак успяваме да се доберем до езерото. Загребвам в шепа студена вода за Пийта и поднасям втора към устните си.
Една сойка-присмехулка надава предупредителен писък и сълзи на облекчение изпълват очите ми, когато ховъркрафтът се появява и отнася тялото на Катон. Сега ще ни вземат. Сега можем да си отидем у дома.
Но пак не се случва нищо.
— Какво чакат? — немощно изрича Пийта. От загубата на турникета и усилието, което му струваше да стигне до езерото, раната му отново се е отворила.
— Не знам — казвам. Каквато и да е причината за забавянето, не мога да го гледам да губи повече кръв. Изправям се, за да намеря пръчка, но почти веднага се натъквам на стрелата, която отскочи от бронята на Катон. Ще свърши също толкова добра работа, колкото и другата стрела. Навеждам се да я вдигна и в този момент на арената прогърмява гласът на Клодиъс Темпълсмит:
— Поздрави на финалистите в Седемдесет и четвъртите игри на глада. Наскоро направената промяна беше отхвърлена. По-внимателното и подробно разглеждане на правилата доведе до заключението, че може да се допусне само един победител — казва той. — Късмет, и нека шансовете бъдат винаги на ваша страна.
Чува се леко пращене и високоговорителят замлъква. Взирам се невярващо в Пийта, докато истината прониква в съзнанието ми. Никога не са имали намерение да оставят и двама ни живи. Гейм-мейкърите са замислили всичко, за да гарантират най-драматичната развръзка в историята. И като пълна глупачка, аз се хванах на това.
— Ако се замислиш, не е толкова изненадващо — казва той меко. Гледам как се изправя мъчително на крака. После се приближава към мен, сякаш на забавен кадър, ръката му измъква ножа от колана…
Преди изобщо да си дам сметка какво правя, лъкът ми е зареден и стрелата е насочена право към сърцето му. Пийта повдига вежди и виждам, че вече е хвърлил ножа и той полита към езерото, където пада с плясък във водата. Пускам оръжието и отстъпвам назад, с лице, изгарящо от чувство, което може да бъде единствено срам.
— Не — казва Пийта. — Направи го. — Той докуцва до мен и слага лъка обратно в ръцете ми.
— Не мога — казвам. — Няма да го направя.
— Направи го. Преди да са изпратили отново онези мутове или нещо подобно. Не искам да умра като Катон.
— Тогава ти ме застреляй — казвам ожесточено аз, като бутам оръжието към него. — Застреляй ме, върни се у дома и живей с мисълта за това! — И още докато го изричам, знам, че за него по-лесното от двете ще бъде да умре още тук и сега.
— Знаеш, че не мога — казва Пийта, като захвърля оръжието. — Чудесно, и без друго аз ще загина пръв. — Той се навежда, дръпва превръзката от крака си, и така премахва и последната преграда между кръвта си и земята.
— Не, няма да се самоубиеш — казвам. Заставам на колене и отчаяно закрепвам превръзката отново върху раната му.
— Катнис — казва той. — Такова е желанието ми.
— Няма да ме оставиш тук сама — казвам. Защото ако той умре, никога няма да се върна вкъщи, не и в истинския смисъл. Докато съм жива, в мислите си ще бъда все на тази арена и ще търся изход от положението.
— Слушай — казва той, като ме дърпа, за да ме изправи на крака. — И двамата знаем, че на тях им трябва победител. Може да бъде само един от нас. Моля те, приеми победата. Заради мен. — И той продължава да обяснява колко ме обича и какъв би бил животът му без мен, но вече не го слушам, защото предишните му думи са заседнали в ума ми и не мога да мисля за нищо друго.
И двамата знаем, че им трябва победител.
Да, на гейм-мейкърите им трябва победител. Без победител цялото нещо ще рикошира в лицата им. Ще са извършили предателство срещу Капитола. Може дори да ги екзекутират, бавно и мъчително, докато камерите предават ставащото на всеки телевизионен екран в страната.
Ако и двамата с Пийта умрем, или ако те смятат, че ще…
Прокарвам пръсти по кесията на колана си и я развързвам. Пийта я вижда и ръката му сграбчва китката ми:
— Не, няма да ти позволя.
— Довери ми се — прошепвам. Той издържа продължително на погледа ми, после ме пуска. Отварям кесията с къпините и изсипвам в дланта му количество, равно на няколко супени лъжици. После напълвам собствената си длан. — На „три“?
Пийта се навежда и ме целува веднъж, много нежно.
— На „три“ — казва той.
Изправяме се: гърбовете ни се допират, свободните ни ръце са здраво сключени.
— Протегни дланта си, за да се виждат. Искам всички да видят — казва той.
Разпервам пръсти и тъмните, подобни на къпини плодове проблясват на слънцето. Стисвам за последен път ръката на Пийта като сигнал и като сбогом, и започваме да броим:
— Едно. — Може би греша. — Две. — Може би не ги интересува дали и двамата ще умрем. — Три. — Твърде късно е да размисля. Вдигам ръка към устата си и поглеждам за последен път света. Къпините едва са изчезнали зад устните ми, когато тръбите засвирват гръмко.
Екзалтираният глас на Клодиъс Темпълсмит ги надвиква:
— Спрете! Спрете! Дами и господа, имам удоволствието да обявя победителите в Седемдесет и четвъртите игри на глада: Катнис Евърдийн и Пийта Меларк! Представям ви трибутите от Окръг 12!
Изплювам къпините и си избърсвам езика с края на ризата, за да съм сигурна, че няма да остане никакъв сок. Пийта ме тегли към езерото, където и двамата обилно си изплакваме устата с вода, а после рухваме взаимно в прегръдките си.
— Нито една ли не глътна? — питам го.
Той поклаща глава:
— А ти?
— Ако бях глътнала, сигурно вече щях да съм мъртва — казвам. Виждам устните му да се движат в отговор, но не го чувам заради рева на тълпата в Капитола, който предават на живо по високоговорителите.
Ховъркрафтът се материализира над нас и от него излизат две подвижни стълби, но нямам никакво намерение да пусна Пийта. Придържам го с една ръка и му помагам да стигнем до стълбите, а после двамата стъпваме с един крак на първото стъпало. Енергийното поле ни прилепва към стълбите, но този път се радвам, защото се съмнявам, че Пийта би могъл да се задържи сам през цялото пътуване. Гледам надолу и виждам, че макар да сме неподвижни, кръвта продължава да тече от крака му. И наистина, в мига, в който вратата се затваря зад нас и енергийното поле изчезва, той се стоварва на пода в безсъзнание.
Все още стискам задния край на якето му толкова здраво, че когато го отнасят, то се разкъсва, и в юмрука ми остава парче черен плат. Лекари в стерилно бели престилки, с маски и ръкавици, в пълна готовност да оперират, се залавят за работа. Пийта лежи съвсем неподвижен и блед върху сребриста маса от всички части на тялото му стърчат тръби и жици. Изведнъж забравям, че вече не сме в Игрите, и възприемам лекарите като поредната заплаха, поредната глутница мутове, които имат за цел да го убият. В ужаса си се хвърлям към него, но ме хващат и ме изблъскват в друга стая, а между нас се плъзва херметична стъклена врата. Блъскам по стъклото и неистово крещя. Никой не ми обръща внимание, освен някакъв стюард, който се появява зад гърба ми и ми поднася напитка.
Смъквам се на пода, опирам лице във вратата и гледам недоумяващо кристалната чаша в ръката си. Леденостудена, пълна с портокалов сок, сламка с украсен край. Колко неуместна изглежда в окървавената ми, мръсна ръка с кални нокти и белези! От аромата й устата ми се изпълва със слюнка, но внимателно оставям чашата на пода, защото нямам доверие на нещо толкова чисто и хубаво.
През стъклото виждам как лекарите трескаво работят върху Пийта със съсредоточени лица и сбърчени чела. Виждам как по тръбите се вливат някакви течности, наблюдавам цяла стена, покрита с циферблати и лампички, които не ми говорят нищо. Не мога да твърдя със сигурност, но мисля, че сърцето му два пъти спря.
Сякаш съм отново у дома и са донесли безнадеждно пострадалата жертва от експлозията в мината, или жената, гърчеща се в родилни мъки вече трети ден, или болното от пневмония недохранено дете, и върху лицата на майка ми и Прим е изписано същото изражение. За мен това е моментът да избягам в гората, да се скрия в дърветата и да се върна, когато пациентът отдавна е мъртъв, а в друга част на Пласта коват ковчега му. Но освен стените на ховъркрафта, тук ме приковава и същата онази сила, която приковава близките на умиращите. Колко често съм ги виждала, събрани в кръг около нашата кухненска маса, и съм си мислила: Защо не си тръгнат? Защо стоят и гледат?
Вече знам. Защото нямаш избор.
Сепвам се, когато усещам някой да ме наблюдава само от няколко сантиметра разстояние, а после си давам сметка, че това е отражението на собственото ми лице в огледалото. Безумен поглед, хлътнали бузи, разбъркани и сплъстени коси. Бясна. Подивяла. Луда. Нищо чудно, че всички се държат на безопасно разстояние от мен.
Следващото, което осъзнавам, е, че се приземяваме на покрива на Тренировъчния център и отнасят Пийта, но мен ме оставят зад вратата. Хвърлям се с писък срещу стъклото и ми се струва, че за миг зървам розова коса — сигурно е Ефи, трябва да е Ефи, която идва да ме спаси, — и в този момент забиват иглата.
Събуждам се и отначало ме е страх да помръдна. От тавана струи мека жълта светлина и осветява стаята, в която няма нищо друго освен леглото ми. Не се виждат нито врати, нито прозорци. Във въздуха се носи остра антисептична миризма. В дясната ми ръка са вкарани няколко тръбички, които излизат от стената зад мен. Гола съм, но допирът на чаршафите върху кожата ми е приятен. Предпазливо повдигам лявата си ръка над завивката. Тя не само е безупречно почистена, но ноктите са изпилени до съвършено овална форма и белезите от изгарянията не личат толкова ясно. Докосвам бузата си, устните, набръчкания белег над веждата и точно прокарвам пръсти през гладката си като коприна коса, когато замръзвам. Неспокойно прошумолявам с кичур коса до лявото си ухо. Не, не ми се е сторило. Отново мога да чувам.
Опитвам се да седна в леглото, но около кръста ми има някакъв широк ремък, който не ми позволява да се надигна на повече от няколко сантиметра. Това физическо ограничение ме изпълва с паника и се опитвам да извия тялото си така, че да се освободя от ремъка, когато една част от стената се отваря с плъзгане и в стаята влиза червенокосото момиче-авокс с поднос в ръце. Искам да й задам милион въпроси, но се страхувам, че всяка проява на близост може да й навреди. Очевидно ме наблюдават внимателно. Тя поставя подноса в скута ми, натиска някакво копче и леглото се повдига до седнало положение. Докато оправя възглавниците ми, рискувам да задам един въпрос. Изричам го високо, толкова ясно, колкото ми позволява пресипналият от дълго неизползване глас, така че нищо да не изглежда скрито:
— Пийта оцеля ли?
Тя ми кимва и като слага лъжицата в ръката ми, усещам как я стиска приятелски.
Предполагам, че в крайна сметка не е искала смъртта ми. А Пийта е оцелял. Разбира се, че е оцелял. При цялото това скъпо оборудване тук. И все пак, досега не бях сигурна.
Авоксът излиза, вратата се затваря безшумно зад гърба й и аз се обръщам лакомо към подноса. Купичка бистър бульон, малка порция ябълково пюре и чаша вода. Това ли е всичко? — казвам си недоволно. Не би ли трябвало вечерята ми за „добре дошла у дома“ да е малко по-забележителна? Откривам обаче, че е истинско усилие да изям дори оскъдното количество пред себе си. Стомахът ми сякаш се е свил до размерите на кестен и започвам да се чудя колко ли време съм била в безсъзнание, защото последната сутрин на арената без никакъв проблем погълнах доста обилна закуска. Обикновено между края на състезанието и представянето на победителя минават няколко дни, за да могат да сглобят отново изтощената от глад и покрита с рани човешка развалина. Някъде Цина и Порша сигурно вече работят върху костюмите за явяването ни пред публиката. Хеймич и Ефи сигурно уреждат банкет за спонсорите ни и преглеждат въпросите за финалните интервюта. А в родния ми Окръг 12 вероятно цари пълен хаос около подготовката за церемониите, с които ще посрещнат двама ни с Пийта при завръщането ни, като се има предвид, че последната такава церемония е била преди близо трийсет години.
Вкъщи! Прим и мама! Гейл! Дори мисълта за мърлявия стар котарак на Прим ме кара да се усмихна. Скоро ще си бъда у дома!
Искам да стана от това легло. Да видя Пийта и Цина, да разбера какво се случва. Защо да не го направя? Чувствам се чудесно. Но когато започвам да се измъквам от стягащия ме ремък, усещам как във вените ми се влива студена течност от една тръбичка и почти веднага изгубвам съзнание.
Това се случва на определени интервали в продължение на неизвестно колко време. Събуждам се, храня се и въпреки че устоявам на желанието да се опитам да стана от леглото, отново изпадам в безсъзнание. Живея в странен, продължителен полумрак. Отбелязвам само няколко неща. Червенокосото момиче-авокс не се е връщало след храненето, белезите ми изчезват и… дали си въобразявам? Или наистина чувам да крещи мъжки глас? Не с типичния за Капитола акцент, а с по-грубата интонация на родния ми окръг. И не мога да не изпитам смътното, успокояващо чувство, че някой се грижи за мен.
Най-после настъпва моментът, когато идвам в съзнание и в дясната ми ръка не е забодено нищо. Ремъкът около кръста ми е махнат и съм свободна да се движа. Надигам да седна в леглото, но спирам при вида на ръцете си. Съвършена кожа, гладка и лъскава. Няма ги не само белезите от арената: старите белези от ловните ми занимания също са изчезнали безследно. Опипвам челото си и то е гладко като сатен, после търся изгарянето на прасеца си, но и него го няма.
Измъквам крака от леглото, като се тревожа дали няма да се подвият под тежестта ми, но откривам, че са силни и ме държат. В долния край на леглото са оставени дрехи, което ме кара да трепна. С тези дрехи всички ние, трибутите, сме облечени на арената. Втренчвам се в тях, сякаш ще ме ухапят, но си спомням, че, разбира се, това е облеклото за срещата ми с екипа.
Обличам се за по-малко от минута и пристъпвам нетърпеливо пред стената, където, макар и да не я виждам, знам, че има врата. В следващия момент тя се плъзва и се отваря. Излизам в широк, празен коридор, в който на пръв поглед няма други врати. Но сигурно има. И зад някоя от тях е Пийта. Сега, когато съм в съзнание и се движа, започвам все повече да се тревожа за него. Той сигурно е добре, иначе онова момиче-авокс нямаше да ми кимне така. Но трябва да го видя с очите си.
— Пийта! — провиквам се, тъй като няма кого да попитам. В отговор чувам името си, но гласът не е неговият. Това е глас, който ме изпълва първо с раздразнение, а после — с нетърпение. Ефи.
Обръщам се и виждам как в голяма стая в края на коридора ме чакат всички те — Ефи, Хеймич и Цина. Моментално хуквам натам. Може би един победител би трябвало да покаже повече сдържаност, повече превъзходство, особено когато знае, че го записват, но не ме интересува. Затичвам се към тях и изненадвам дори себе си, когато се хвърлям първо в прегръдките на Хеймич. Той прошепва в ухото ми: „Добра работа, скъпа“ и думите му не звучат саркастично. Ефи малко се е просълзила, непрекъснато ме гали по косата и повтаря как навсякъде е разказвала, че сме истински перли. Цина само ме прегръща силно и не казва нищо. После забелязвам, че Порша я няма, и ме обзема лошо предчувствие.
— Къде е Пийта? С Порша ли е? Той е добре, нали? Искам да кажа, жив ли е? — избълвам на един дъх.
— Той е добре. Само че искат повторната ви среща да стане на живо в ефир по време на церемонията — казва Хеймич.
— О-о… Значи това е всичко — казвам. Ужасният момент, в който си помислих, че Пийта е мъртъв, отминава. — Предполагам, че и самата аз искам да видя тази среща.
— Върви с Цина. Той трябва да те подготви — казва Хеймич.
Истинско облекчение е да съм сама с Цина, да чувствам как ръката му приятелски обгръща раменете ми, докато ме извежда извън обсега на камерите. Минаваме по няколко тесни коридора и се качваме на асансьора, с който се стига до фоайето на Тренировъчния център. Значи болницата е много под земята, дори под гимнастическия салон, където тренират трибутите да връзват възли и да хвърлят копия. Прозорците на фоайето са затъмнени и няколко гардове стоят на пост. Никой друг не ни наблюдава, докато прекосяваме фоайето и стигаме до асансьора на трибутите. Стъпките ни отекват в празното пространство. А докато се изкачваме към дванайсетия етаж, лицата на всички трибути, които никога няма да се върнат, се изреждат в съзнанието ми и усещам силна болка в гърдите.
Вратите на асансьора се отварят и ме заобикалят Вения, Флавий и Октавия, но говорят толкова бързо и възторжено, че не разбирам какво казват. Въпреки това е ясно какво чувстват. Наистина са радостно развълнувани, че ме виждат, а аз също се радвам, макар и не толкова, колкото се зарадвах на Цина. Чувствам се по-скоро като човек, който се прибира вкъщи след особено тежък ден и го посрещат трите му любими кучета.
Те бързо ме вкарват в трапезарията и получавам истински обяд — ростбиф с гарнитура от грах и меки хлебчета, — макар че порциите ми все още се контролират строго. Защото, когато моля за още, ми отказват.
— Не, не, не. Не искат да повърнеш на сцената — казва Октавия, но тайно ми пъха едно допълнително хлебче под масата, за да ми покаже, че е на моя страна.
Връщаме се в стаята ми и Цина изчезва за малко, докато подготвителният екип се занимава с мен.
— О, направили са цялостна обработка на тялото — казва завистливо Флавий. — И петънце не е останало по кожата ти.
Но когато поглеждам голото си тяло в огледалото, виждам единствено колко съм кльощава. Сигурна съм, че когато излязох от арената, съм била още по-зле, но и сега лесно мога да си преброя ребрата.
Нагласяват ми душа и след като се изкъпвам, се залавят с косата, ноктите и грима ми. Бъбрят така безспирно, че почти не е нужно да отговарям: това ме устройва, тъй като не се чувствам особено разговорлива. Странно е, защото макар да приказват непрекъснато за Игрите, всичко се върти само около това къде са били или какво са правели, или как са се почувствали, когато се е случило нещо определено. „Бях още в леглото!“ „Тъкмо си боядисах веждите!“ „Кълна се, че едва не припаднах!“ Става въпрос само за тях, не за умиращите момчета и момичета на арената.
В Окръг 12 не се вживяваме така в Игрите. Стискаме зъби и гледаме, защото сме длъжни, и се залавяме отново за работа веднага щом свършат. За да не се изпълня с омраза към хората от подготвителния екип, успешно изключвам от съзнанието си по-голямата част от думите им.
Цина влиза, преметнал върху ръцете си нещо, което има вид на скромна жълта рокля.
— Да не си се отказал от идеята за „огненото момиче“?
— Ти ми кажи — казва той и я нахлузва през главата ми. Веднага забелязвам подплънките около гърдите си, добавящи извивки там, където гладът е ощетил тялото ми. Опипвам гърдите си и се намръщвам.
— Знам — казва Цина, преди да успея да възразя. — Но гейм-мейкърите искаха да те променят по хирургичен път. Хеймич води ожесточена битка с тях по въпроса. Това беше компромисът. — Той ме спира, преди да успея да погледна отражението си. — Чакай, не забравяй обувките. — Вения ми помага да вмъкна краката си в чифт кожени сандали без ток и аз се обръщам към огледалото.
Пак съм „огненото момиче“. Прозрачната тъкан излъчва мек блясък. Дори при най-слабото движение на въздуха тя трепти около тялото ми. В сравнение с нея костюмът от колесницата изглежда крещящ, а роклята за интервюто — много превзета. В тази рокля създавам илюзията, че съм облечена в пламъците на свещ.
— Какво мислиш? — пита Цина.
— Мисля, че е най-хубавата досега — казвам. Когато успявам да откъсна очи от проблясващата тъкан, ме очаква силен шок. Косата ми е пусната, придържана само от обикновена панделка. Гримът заобля и запълва острите ъгли на лицето ми. Ноктите ми са покрити с безцветен лак. Роклята е без ръкави и е набрана не в талията, а под бюста, което до голяма степен неутрализира намесата на подплънките за оформяне на фигурата ми. Дължината на роклята е точно до коленете ми. Без високи токове се вижда истинският ми ръст. Изглеждам съвсем обикновено, като момиче. Малко момиче. Най-много на четиринайсет. Невинна. Безобидна. Да, невероятно е, че Цина е успял да постигне това, като се има предвид, че току-що съм спечелила Игрите.
Стилът е много внимателно обмислен. Нищо, което Цина прави, не е случайно. Прехапвам устни и се мъча да разбера какви са били мотивите му.
— Очаквах, че ще е нещо в по-… нещо в по-изтънчен стил — казвам.
— Помислих си, че на Пийта така ще му хареса повече — отговаря внимателно той.
На Пийта ли? Не, не е заради Пийта. Това е заради Капитола, заради гейм-мейкърите и публиката. Макар да не разбирам замисъла на Цина, си спомням, че Игрите още не са напълно приключили. И под любезния отговор долавям предупреждение. За нещо, което той не може да спомене дори пред собствения си екип.
Качваме се с асансьора до етажа, на който ни обучаваха. Прието е победителят и поддържащият му екип да се издигнат изпод сцената. Първо подготвителният екип, последван от придружителите, стилиста, ментора и накрая победителя. Само че тази година, с двама победители, които имат както един и същ ескорт, така и един и същ ментор, цялото представяне е трябвало да бъде променено. Озовавам се на слабо осветено място под сцената. Инсталирана е чисто нова метална платформа, която да ме отнесе нагоре. Още се виждат купчинки дървени стърготини и се усеща мирис на прясна боя. Цина и подготвителният екип се отдалечават, за да се преоблекат, преди да заемат местата си, и оставам сама. В мрака виждам импровизирана стена на десетина метра от мен и предполагам, че зад нея е Пийта.
Тълпата е много шумна, затова забелязвам Хеймич едва когато ме докосва по рамото. Отскачам стресната: сигурно все още си мисля, че съм на арената.
— Спокойно, това съм само аз. Дай да те погледна — казва Хеймич. Разпервам ръце и се завъртам веднъж. — Не е зле.
Не е кой знае какъв комплимент.
— Но какво? — питам.
Хеймич оглежда лъхащото на плесен място, където са ме оставили да чакам, и явно взема решение:
— Но — нищо. Какво ще кажеш за една прегръдка за късмет?
Добре де, това е странна молба, като се има предвид, че е изречена от Хеймич, но, в края на краищата, ние сме победители. Може би една прегръдка за късмет е напълно в реда на нещата. Само че, когато обвивам ръце около шията му, се оказвам здраво заклещена в прегръдката му. Той започва да шепне в ухото ми, много бързо и тихо, косата ми закрива устните му:
— Слушай внимателно. Вие двамата сте в беда. Говори се, че в Капитола са бесни, задето сте ги направили за смях на арената. Онова, което определено не могат да понесат, е да им се присмиват, а те станаха за смях пред цял Панем — казва Хеймич.
Усещам как по цялото ми тяло плъзва ужас, но се разсмивам, сякаш Хеймич казва нещо абсолютно възхитително, защото няма как да закрия устата си.
— В такъв случай какво следва?
— Може би единствената ви защита е, че сте били лудо влюбени и не сте били отговорни за действията си. — Хеймич дръпва и намества панделката ми. — Ясно ли е, скъпа? — Изобщо не знам за какво говори.
— Ясно. Каза ли това на Пийта?
— Не е нужно — отвръща Хеймич. — Той вече е готов.
— Но мислиш, че аз не съм? — питам аз, като се възползвам от възможността да оправя яркочервената папионка, която сигурно Цина го е накарал да сложи.
— Откога има значение какво мисля аз? — отвръща Хеймич. — Време е да заемаме местата си. — Той ме отвежда до металния кръг. — Това е твоята вечер, скъпа. Наслади й се. — Целува ме по челото и изчезва в мрака.
Подръпвам полата си надолу, сякаш се мъча да я направя по-дълга, за да скрие коленете ми, които така треперят, че се удрят едно в друго. После осъзнавам, че е безсмислено. Цялото ми тяло трепери като лист. Надеждата ми е, че това ще бъде приписано на вълнението. В края на краищата, това е моята вечер.
Влажният, лъхащ на плесен мирис под сцената заплашва да ме задуши. Студена, лепкава пот избива по кожата ми и не мога да се освободя от чувството, че дъските над главата ми всеки миг ще рухнат и ще ме погребат жива под отломките. Когато напуснах арената, когато прозвучаха тръбите, се предполагаше, че съм в безопасност. От този миг насам. До края на живота си. Но ако това, което каза Хеймич, е вярно — а той няма причина да лъже, — никога през живота си не съм била на по-опасно място.
Далеч по-лошо е, отколкото да съм на арената. Там можех само да умра. Край на историята. Но тук Прим, мама, Гейл, хората от Окръг 12, всички, на които държа у дома, могат да бъдат наказани, ако не успея да изпълня предложения от Хеймич сценарий за момичето, подлудено от любов.
Значи все още имам шанс. Странно, на арената, когато изсипах в ръката си къпините, мислех единствено как да надхитря гейм-мейкърите, а не как действията ми ще се отразят върху Капитола. Но Игрите на глада са тяхното оръжие и е недопустимо да ги победиш. Следователно сега властите в Капитола ще си дават вид, че през цялото време са контролирали положението. Сякаш са дирижирали цялото събитие, чак до двойното самоубийство, за което е необходимо да се държа така, както искат.
А Пийта… Пийта също ще пострада, ако това се обърка. Но какво каза Хеймич, когато го попитах дали му е обяснил положението? Че трябва да се преструва на отчаяно влюбен?
„Не се налага. Той вече е готов“.
Готов, защото отново е по-далновиден от мен в Игрите и добре съзнава каква опасност ни грози? Или защото и без това е отчаяно влюбен? Още дори не съм започнала да си изяснявам чувствата си към Пийта. Твърде сложно е. До каква степен действията ми бяха част от Игрите? И до каква степен бяха продиктувани от гняв към Капитола? Или от мисълта как ще изглеждат на хората от Окръг 12? Или съм постъпвала така, просто защото това е единственият достоен начин на поведение? Или защото го обичам?
Това са въпроси, на които бих могла да си отговоря, когато се върна вкъщи, на спокойствие в тишината на гората, когато никой не ме гледа. Не тук, където всички погледи са вперени в мен. Но този лукс едва ли скоро ще ми се отдаде. А точно сега всеки момент ще започне най-опасната част от Игрите на глада.
Химнът гръмва в ушите ми, а после чувам как Цезар Фликърман поздравява публиката. Дали знае колко изключително важно е да подбира правилно всяка своя дума оттук нататък? Сигурно. И сигурно иска да ни помогне. Тълпата избухва в аплодисменти, докато представят членовете на подготвителния екип. Мислено виждам как Флавий, Вения и Октавия подскачат по сцената и правят своите смешни реверанси. Мога категорично да се обзаложа, че нямат понятие какво става. След това представят Ефи. Толкова дълго е чакала този миг! Надявам се да успее да му се наслади, защото, колкото и да е заблудена, притежава много остър инстинкт за определени неща и сигурно най-малкото подозира, че сме в беда. Порша и Цина са посрещнати с бурни овации: разбира се, те се представиха блестящо, направиха ослепителен дебют. Сега разбирам защо Цина ми е избрал тази рокля за вечерта. Нужно е да имам колкото е възможно по-момичешки и невинен вид. Появата на Хеймич предизвиква взрив от тропане на крака, който продължава поне пет минути. Е, той постигна нещо, което никой друг досега не е постигал: опази живи не само един, а двама трибути. Ами ако не ме беше предупредил навреме? Дали щях да се държа различно? Да хвърля предизвикателно в лицето на Капитола момента с къпините? Не, едва ли. Но вероятно щях да съм далеч по-неубедителна, отколкото трябва да бъда сега. Точно сега. Защото усещам как металната платформа ме издига към сцената.
Заслепяващи светлини. Металът под краката ми се разтърсва от оглушителен рев. После виждам Пийта само на няколко метра от мен. Изглежда толкова чист, здрав и красив, че едва го разпознавам. Но усмивката му си е същата, все едно дали е в калта или в Капитола, и когато я виждам, правя около три крачки и се хвърлям в прегръдките му. Той залита назад, почти губи равновесие и в същия момент осъзнавам, че тънкото, метално съоръжение в ръката му е нещо като бастун. После се изправя и двамата се притискаме един към друг, докато публиката направо обезумява. Пийта ме целува, а аз през цялото време си мисля: Знаеш ли? Знаеш ли в колко голяма опасност сме? След като това продължава десетина минути, Цезар Фликърман потупва Пийта по рамото, за да продължи шоуто, но Пийта го изблъсква настрани, без дори да го погледне. Публиката обезумява. Дали съзнава или не, Пийта въздейства на тълпата по абсолютно най-подходящия начин.
Най-накрая Хеймич ни прекъсва и добродушно ни побутва към мястото за победителя. Обикновено това е един-единствен, богато украсен стол, от който спечелилият трибут гледа филм за най-важните моменти в Игрите, но тъй като сме двама, гейм-мейкърите са осигурили червено плюшено канапе. Майка ми би го нарекла „канапе за влюбени“. Сядам толкова близо до Пийта, че съм почти в скута му, но един поглед на Хеймич ми дава да разбера, че не е достатъчно. Тогава изритвам сандалите си, подвивам крака на канапето и облягам глава на рамото му. Ръката му автоматично ме обгръща и се чувствам сякаш отново съм в пещерата, свита на кълбо и притисната до него, мъчейки се да се стопля. Ризата му е направена от същата жълта материя като моята рокля, но Порша го е издокарала с дълъг черен панталон. Освен това не носи сандали, а яки черни ботуши, с които е стъпил здраво на пода. Иска ми се Цина да ми беше направил и на мен такъв тоалет: чувствам се толкова уязвима в тази тънка рокля. Но предполагам, че точно това е целта.
Цезар Фликърман пуска още няколко шеги, а след това идва време за шоуто. То ще продължи точно три часа и всички в Панем са длъжни да го гледат. Докато светлините помръкват и гербът се появява на екрана, осъзнавам, че не съм подготвена за това. Не искам да гледам как другите двайсет и двама трибути умират. Стига ми, че ги гледах как умират веднъж. Сърцето ми лудо се разтуптява и ме обзема силно желание да побягна. Как ли са издържали предишните победители, и то сами? Докато излъчват най-забележителните моменти, в един ъгъл в горната част на екрана периодично показват реакцията на победителя. Спомням си предишни години… някои тържествуваха, размахваха юмруци във въздуха, биеха се по гърдите. Повечето просто изглеждаха зашеметени. Знам само, че единственото, което ме задържа на това „канапе за влюбени“, е Пийта — ръката му, обгърнала рамото ми и другата, която държа с двете си ръце. Разбира се, на предишните победители не им се е налагало да се справят с обстоятелството, че Капитолът иска да ги унищожи.
Да се вместят събитията от няколко седмици в рамките на три часа е истинско постижение, особено когато вземете предвид колко камери работят едновременно. Онези, които сглобяват най-важните моменти, трябва да изберат каква история да разкажат. Тази година те за първи път разказват любовна история. Знам, че двамата с Пийта спечелихме, но още от самото начало ни отделят прекалено много време. Все пак се радвам, защото така се подхранва цялата тази идея за безумно влюбените, която е моята защита срещу предизвикателството ми към Капитола, а освен това означава, че няма да има толкова време да се показва подробно смъртта на другите.
Първият половин час, или приблизително толкова, е посветен на събитията преди излизането на арената: Жътвата, пътуването с колесницата из Капитола, резултатите от обучението и интервютата. На фон звучи онзи приповдигнат саундтрак, който прави историята двойно по-ужасна, защото, разбира се, почти всички на екрана са мъртви.
Следва излизането ни на арената и подробно отразяване на кървавата баня. По-нататък авторите на филма в най-общи линии редуват кадри с умиращи трибути и кадри, които показват нас двамата. Всъщност най-вече Пийта — няма съмнение, че на него се пада тежестта да изиграе тази романтична история. Сега виждам това, което е видяла публиката: как подвежда професионалистите, как остава буден цяла нощ под дървото с гнездото на хрътосите, как се бие с Катон, за да ми даде възможност да избягам, и дори как, докато лежи в калта, прошепва насън името ми. В сравнение с него аз изглеждам безсърдечна — избягвам огнените кълба, събарям гнезда и взривявам провизии, — докато отивам на лов, за да намеря храна за Ру. Показват подробно смъртта й — пронизването с копие, неуспешния ми опит да я спася, стрелата, която забивам в гърлото на момчето от Окръг 1. Ру, издъхваща в ръцете ми. И песента. Изпявам всяка нота от песента. Нещо в мен се затваря и ме обзема пълно безразличие. Сякаш гледам напълно непознати хора в някакви други Игри на глада. Но все пак забелязвам, че пропускат онази част, в която покривам Ру с цветя.
Правилно. Защото дори и това намирисва на бунт.
Положението се подобрява за мен, след като съобщават, че могат да оживеят двама трибути от един и същи окръг и изкрещявам името на Пийта, а след това се плясвам с ръка по устата. Дори преди да съм се държала безразлично към него, сега му се реванширам, като го намирам, грижа се за него, докато оздравее, отивам на пиршеството, за да взема лекарството, и много щедро раздавам целувки. Обективно виждам, че мутовете и смъртта на Катон са по-ужасни от всякога, но пак имам чувството, че това се случва на хора, които изобщо не познавам.
И после идва моментът с танатоските. Чувам как зрителите си дават един на друг знаци за тишина, тъй като не искат да пропуснат нищо. Залива ме вълна на признателност към авторите на филма, когато завършват не с обявяването на победата ни, а с кадъра, в който блъскам с юмруци по стъклената врата на ховъркрафта и крещя името на Пийта, докато лекарите се опитват да го върнат към живота.
От гледна точка на оцеляването, това е най-добрият ми момент за цялата вечер.
Отново прозвучава химнът и се изправяме, когато на сцената излиза самият президент Сноу, а след него върви малко момиче и носи възглавничката, върху която е поставена короната. Короната обаче е само една и се долавя объркването на тълпата — на чия глава ще я сложи? — но после президентът Сноу я разтваря и тя се разделя на две половини. Той се усмихва и поставя първата около челото на Пийта. Продължава да се усмихва, като поставя втората на главата ми, но очите му, само на сантиметри от моите, са безмилостни като на змия.
В този момент разбирам, че макар и двамата да бяхме готови да изядем танатоските, вината за тази идея се пада на мен. Аз съм подбудителката. Аз съм онази, която трябва да бъде наказана.
Следват множество поклони и аплодисменти. Ръката ми всеки момент ще се откачи от толкова махане, когато Цезар Фликърман най-после пожелава на зрителите лека нощ, като им напомня да включат телевизорите си утре за финалните интервюта. Като че ли имат избор.
Припряно отвеждат двама ни с Пийта в резиденцията на президента за Банкета на победата, където нямаме почти никакво време да хапнем, тъй като служителите на Капитола и особено щедрите спонсори се блъскат с лакти кой по-напред да се снима с нас. Около нас едно след друго бързо се сменят сияещи лица, които с напредването на вечерта придобиват все по-опиянено изражение. От време на време успявам да зърна Хеймич, което е успокояващо, или президента Сноу, което е ужасяващо, но продължавам да се смея, да благодаря на всички и да се усмихвам, докато ме снимат. Онова, което не правя дори за миг, е да пусна ръката на Пийта.
Слънцето вече се показва над хоризонта, когато изтощени се добираме до дванайсетия етаж на Тренировъчния център. Мисля си, че най-после ще мога да поговоря насаме с Пийта, но Хеймич го отпраща заедно с Порша да пробват костюма му за интервюто и лично ме съпровожда до вратата на стаята ми.
— Защо не мога да говоря с него? — питам.
— Ще има много време за разговори, когато се приберем вкъщи — отговаря Хеймич. — Лягай си, в два си в ефир.
Въпреки че Хеймич побърза да се намеси, аз съм твърдо решена да се видя с Пийта насаме. В продължение на няколко часа се мятам и се обръщам в леглото, и накрая се промъквам в коридора. Първата ми мисъл е да проверя на покрива, но той е пуст. Дори улиците на града далече долу са празни след снощните празненства. Връщам се за малко в леглото, а после решавам да отида направо в стаята му, но когато се опитвам да завъртя дръжката, установявам, че вратата е заключена отвън. В първия момент заподозирам Хеймич, но след това ме обзема по-силен страх, че е възможно управниците от Капитола да ме наблюдават и да ме държат затворена. Откакто започнаха Игрите на глада, нямам възможност за бягство, но този път е различно, много по-лично. Чувствам се така, сякаш са ме хвърлили в затвора за някакво престъпление и сега очаквам присъдата си. Бързо се връщам в леглото и се преструвам на заспала, докато пристига Ефи Тринкет, за да ме събуди за началото на нов „голям, голям, голям ден!“.
Имам около пет минути да изям купа с гореща зърнена каша и задушено, преди подготвителният екип да слезе. Единственото, което трябва да кажа, е: „Тълпата се влюби във вас!“, и през следващите два часа вече не е нужно да говоря. Влиза Цина, отпраща другите навън и ме облича в бяла ефирна рокля и розови обувки. След това лично нанася грима ми, докато накрая сякаш излъчвам мек, розов отблясък. Бъбрим си безгрижно за дребни неща, но се боя да му задам какъвто и да е наистина важен въпрос, защото след заключената врата не мога да се освободя от чувството, че съм под постоянно наблюдение.
Интервюто се провежда в салона в дъното на коридора. Разчистили са място и са внесли вътре „канапето за влюбени“, заобиколено от вази с червени и розови рози. Само няколко камери записват събитието. Поне няма публика на живо.
Когато влизам, Цезар Фликърман ме прегръща топло.
— Поздравления, Катнис. Как се чувстваш?
— Чудесно. Малко съм нервна заради интервюто — казвам.
— Недей. Всичко ще мине прекрасно — отговаря той, като ме потупва окуражително по бузата.
— Не ме бива да говоря за себе си.
— Каквото и да кажеш, няма да сбъркаш — казва той.
А аз си мисля: „О, Цезар, как бих искала това да е вярно. Но докато ние с теб си говорим, президентът Сноу сигурно вече нарежда да ми се случи някаква «злополука»“.
После се появява Пийта, изглеждащ прекрасно в червено и бяло, и ме дръпва настрани:
— Почти не успявам да те видя. Изглежда, че Хеймич си е поставил за цел да ни държи разделени.
Хеймич всъщност си е поставил за цел да ни опази живи, но ни слушат твърде много уши, затова просто казвам:
— Да, напоследък е станал много старателен.
— Е, остана само това интервю и после си отиваме вкъщи. Тогава не може постоянно да ни следи — казва Пийта.
Усещам как през тялото ми преминава тръпка и няма време да анализирам причината, защото вече ни викат. Сядаме някак официално на канапето за влюбени, но Цезар казва: „О, хайде, давай, сгуши се до него, ако искаш. Това изглеждаше много сладко“. Така че подвивам крака на канапето и Пийта ме придърпва плътно до себе си.
Някой започва обратно броене и в следващия миг ни излъчват на живо пред цялата страна. Цезар Фликърман е чудесен — прави остроумни забележки, шегува се, задавя се от вълнение, когато е необходимо. Между тях с Пийта вече съществува разбирателството, което установиха вечерта на първото интервю, и двамата си разменят свободно реплики, така че само се усмихвам много и се опитвам да говоря колкото може по-малко. Искам да кажа, налага се все пак да говоря, но веднага щом мога, насочвам разговора обратно към Пийта.
Накрая обаче Цезар започва да поставя въпроси, които изискват по-дълги отговори.
— Е, Пийта, от дните в пещерата знаем, че за теб всъщност е било любов от пръв поглед, още от… от колко, от петгодишна възраст? — казва Цезар.
— От момента, в който я видях — отговаря Пийта.
— Но, Катнис, какво невероятно преживяване за теб. Мисля, че истински вълнуващото за публиката беше да те наблюдава как се влюбваш в него. Кога разбра, че си влюбена в него? — пита Цезар.
— О, това е труден въпрос… — Засмивам се безмълвно и свеждам поглед към ръцете си. Помощ.
— Е, ще ти кажа аз кога го разбрах. В нощта, в която изкрещя името му от дървото — заявява Цезар.
Мислено казвам: Благодаря ти, Цезар!, а после се хващам за думите му:
— Да, сигурно беше точно тогава. Искам да кажа, до този момент, честно казано, просто се опитвах да не мисля какви чувства изпитвам, защото беше толкова объркващо и щеше да стане още по-лошо, ако го обичах. Но после, в клоните на дървото, всичко се промени — казвам аз.
— Защо, според теб, стана това? — настоява Цезар.
— Може би… защото за първи път… имаше шанс да бъде мой — отговарям аз.
Зад един оператор виждам как Хеймич изпухтява от облекчение и разбирам, че съм казала каквото трябва. Цезар изважда носна кърпичка и се налага да спре за миг, защото е много развълнуван. Усещам как Пийта притиска чело към слепоочието ми и пита:
— Е, сега, след като вече съм твой, какво смяташ да правиш с мен?
Обръщам се и се притискам към него:
— Да те отведа някъде, където не може да ти се случи нищо лошо. — И когато той ме целува, хората в залата наистина въздишат.
За Цезар това е естественият момент, от който да насочи разговора към всички лоши неща, които са ни се случили на арената: изгарянията, ужилванията, другите рани. Но забравям, че камерите записват всичко това, когато стигаме до мутовете. Когато Цезар се обръща към Пийта с въпроса как е „новият му крак“.
— Нов крак ли? — възкликвам аз и не мога да се сдържа, протягам ръка и повдигам крачола на Пийта. — О, не — прошепвам, когато виждам приспособлението от метал и пластмаса, заменило плътта му.
— Никой ли не ти е казал? — пита внимателно Цезар. Поклащам глава.
— Не ми се удаде подходяща възможност — казва Пийта и леко свива рамене.
— Аз съм виновна — казвам. — Това е заради турникета.
— Да, ти си виновна, че съм жив — отговаря Пийта.
— Прав е — казва Цезар. — Без турникета той със сигурност щеше да умре от загуба на кръв.
Сигурно е истина, но съм толкова разстроена, че не мога да се сдържа и всеки момент ще ревна. После си спомням, че цялата страна ме гледа, затова просто заравям лице в ризата на Пийта. Нужни са им няколко минути да ме придумат да се покажа отново, защото на мен ми е по-добре в ризата, където никой не ме вижда, а когато все пак вдигам глава, Цезар се отказва да ме разпитва, за да ми даде възможност да се съвзема. Всъщност, той в общи линии ме оставя на мира и не се занимава с мен, докато не се стига до момента с танатоските.
— Катнис, знам, че преживя шок, но трябва да те попитам. Моментът, в който извади онези къпини… Какво ставаше в главата ти… а? — пита той.
Преди да отговоря, правя продължителна пауза, докато се опитвам да си събера мислите. Това е решаващият момент, в който трябва да стане ясно дали съм отправила предизвикателство към Столицата, или съм толкова обезумяла при мисълта да загубя Пийта, че не съм знаела какво правя. Изглежда, че моментът изисква дълга, драматична реч, но единственото, което успявам да изрека, е едно почти прошепнато изречение:
— Не знам. Просто… не можех да понеса мисълта да… да бъда без него.
— Пийта? Имаш ли да добавиш нещо? — пита Цезар.
— Не. Мисля, че това важи и за двама ни — казва той.
Цезар обявява края на предаването и всичко приключва. Всички се смеят, плачат и се прегръщат, но аз все още не съм сигурна, докато не стигам до Хеймич.
— Добре ли беше? — прошепвам.
— Перфектно — отговаря той.
Връщам се в стаята си да си прибера някои неща и откривам, че няма какво друго да взема, освен брошката с форма на сойка-присмехулка, която ми даде Мадж. Някой я е върнал в стаята ми след Игрите. Прекосяваме улиците в автомобил със затъмнени стъкла и стигаме до влака. Почти не ни остава време да се сбогуваме с Цина и Порша, макар че ще ги видим след няколко месеца, когато тръгнем на турне из окръзите за церемониите в чест на победата. По този начин Капитолът напомня на хората, че Игрите на глада всъщност никога не свършват. Ще ни връчват множество безполезни гравирани метални плочки и всички ще трябва да се преструват, че ни обичат.
Влакът потегля и ни потапя в истинска нощ, докато накрая излизаме от тунела и си поемам свободно дъх за първи път след Жътвата. Ефи ни придружава на връщане: Хеймич също, разбира се. Вечеряме обилно и се настаняваме мълчаливо пред телевизора, за да гледаме запис на интервюто. Докато се отдалечаваме от Капитола, с всяка секунда все повече започвам да си мисля за вкъщи. За Прим и мама. За Гейл. Извинявам се и отивам да сваля роклята и да облека обикновена риза и панталони. Измивам старателно грима от лицето си, прибирам косата си в обичайната плитка и пак заприличвам на себе си. Катнис Евърдийн. Момиче, което живее в Пласта. Ходи на лов в гората. Разменя улова си срещу стоки в „Таласъма“. Взирам се в огледалото, като се опитвам да си спомня коя съм и коя не съм. Когато отивам при останалите, допирът от ръката на Пийта, обвита около раменете ми, вече ми се струва чужд.
Влакът спира за малко, за да зареди с гориво, и ни позволяват да излезем навън да подишаме чист въздух. Вече не е необходимо да ни охраняват. Двамата с Пийта тръгваме надолу по пътеката, хванати за ръце, и сега, когато сме сами, не намирам какво да му кажа. Той спира, за да ми набере китка диви цветя. Когато ми ги поднася, полагам усилия да изглеждам доволна. Защото той няма откъде да знае, че розово-белите цветчета са връхчетата на стръкове див лук и ми напомнят единствено за часовете, през които съм ги събирала заедно с Гейл.
Гейл. От мисълта, че ще видя Гейл само след броени чарове, стомахът ми се свива. Но защо? Не мога да преценя напълно. Единственото ми усещане е, че лъжа някого, който ми има доверие. Или, по-точно, двама души. До този момент ми се разминаваше заради Игрите. Но върна ли се у дома, няма да има Игри, зад които да се скрия.
— Какво има? — поглежда ме Пийта.
— Нищо — отговарям. Отминаваме влака и вървим нататък, където дори аз съм напълно сигурна, че няма камери, скрити в ниските храсти покрай пътеката. Но въпреки това не ми идват думи.
Хеймич ме стряска, когато слага ръка на гърба ми. Дори сега, сред тази отдалечена пустош, той понижава глас:
— Страхотно се справяте, вие двамата. Просто продължавайте така и в окръга, докато изчезнат камерите. Би трябвало всичко да е наред. — Проследявам го как тръгва обратно към влака и отбягва погледа на Пийта.
— За какво говори? — обръща се Пийта към мен.
— Става дума за онези в Капитола. Не им е харесала демонстрацията ни с танатоските — изтърсвам на един дъх.
— Какво? За какво говориш? — казва той.
— Сторило им се е твърде бунтарско. Хеймич ме инструктираше през последните няколко дни. За да не влоша положението — казвам.
— Инструктирал е теб? Но не и мен — казва Пийта.
— Знаеше, че ти си достатъчно умен, за да разбереш.
— Не знаех, че има нещо за разбиране — отговаря Пийта. — Значи, казваш всъщност, че случилото се през последните няколко дни, а предполагам… и на арената… е било просто стратегия, която двамата сте разработили.
— Не. Всъщност аз изобщо не можех да говоря с него на арената, нали? — заеквам.
— Но си знаела какво иска от теб, нали? — казва Пийта. Прехапвам устна. — Катнис? — Той пуска ръката ми и правя една крачка, за да запазя равновесие.
— Всичко е било заради Игрите — казва Пийта. — Как си се преструвала само.
— Не всичко — казвам аз и стискам здраво цветята.
— Тогава каква част? Не, няма значение. Предполагам, че истинският въпрос е какво ще остане, когато се приберем у дома? — казва той.
— Не знам. Колкото повече се приближаваме до Окръг 12, толкова по-объркана се чувствам — отговарям аз. Той чака още някакво обяснение, но не ми хрумва нищо.
— Е, съобщи ми, когато разбереш — казва той и в гласа му ясно се чувства болка.
Знам, че слухът ми е излекуван, защото въпреки тътена на локомотива чувам всяка стъпка на Пийта, който се връща към влака. Докато се кача, той вече се е прибрал в стаята си да спи. Не го виждам и на другата сутрин. Всъщност, когато се появява отново, вече пристигаме в Окръг 12. Той ми кимва с безизразно лице.
Искам да му кажа, че не постъпва честно. Че бяхме непознати. Че направих каквото беше нужно, за да остана жива, да запазя и двама ни живи на арената. Че не мога да обясня как стоят нещата с Гейл, защото и самата аз не съм наясно. Че няма смисъл да ме обича, защото никога няма да се омъжа и в крайна сметка той рано или късно ще ме намрази. Че дори все пак да имам някакви чувства към него, това е без значение, защото никога няма да си позволя да изпитам онази любов, която води до семейство, до деца. А той как би могъл? Как би могъл след всичко, което преживяхме?
Искам също да му кажа, че вече много ми липсва. Но няма да е честно от моя страна.
Затова просто стоим мълчаливо и гледаме как пред погледа ни изниква нашата малка мръсна гара. През прозорците виждам, че перонът е претъпкан с камери. Всички с нетърпение очакват завръщането ни.
С крайчеца на окото си виждам как Пийта протяга ръка. Поглеждам го неуверено.
— Още веднъж? Заради публиката? — казва той. Гласът му не е гневен, а глух, и това е още по-лошо. Момчето с хляба вече се изплъзва от мен.
Поемам ръката му, стискам я здраво, като се подготвям за камерите и се изпълвам с ужас от мига, когато ще трябва най-сетне да я пусна.