Рулей и неговата свита ме чакаха в коридора. Огледах се наоколо и видях Соубъл до асансьорите. Разговаряше по мобилния си и като че ли чакаше асансьор, обаче бутонът за надолу не светеше.
– Ще обядваш ли с нас, Майкъл? – попита Добс. – Отиваме да празнуваме!
Забелязах, че вече ми вика на малко име. Победата правеше всички добронамерени.
– Хмм… – изхъмках аз, без да откъсвам очи от полицайката. – Едва ли ще мога.
– Защо? Явно следобед нямаш работа в съда.
Най-после погледнах адвоката. Прищя ми се да му отговоря, че не мога да обядвам с тях, защото никога повече не искам да ги виждам.
– Ще поостана и ще поговоря със заседателите, когато се върнат.
– Защо? – попита Рулей.
– Защото така ще узная какво мислят и как сме се представили.
Добс ме потупа по ръката.
– Никога не преставаш да се учиш, постоянно се усъвършенстваш за следващия процес. Не те обвинявам.
Изглеждаше зарадван, че няма да ида с тях. При това основателно. Сигурно искаше да ме разкара от пътя си, за да оправи отношенията си с Мери Уиндзор. Искаше богатата клиентка само за себе си.
Чух приглушения сигнал на асансьора и се озърнах натам. Соубъл стоеше пред отварящата се врата. Тръгваше си.
Тогава обаче от асансьора слязоха Ланкфорд, Кърлин и Букър. Обърнаха се и се запътиха към нас.
– Тогава ще те оставим – заяви Добс, който стоеше с гръб към приближаващите се детективи. – Имаме резервация за „Орсо“ и се боя, че ще закъснеем, докато се връщаме оттатък хълма.
– Добре – отвърнах аз, като продължавах да гледам към коридора.
Добс, Уиндзор и Рулей се обърнаха в същия момент, в който четиримата детективи стигнаха до нас.
– Луис Рулей – произнесе Кърлин. – Арестуван сте. Моля, обърнете се и поставете ръце зад гърба си.
– Не! – изпищя Мери Уиндзор. – Не можете…
– Какво става? – извика Добс.
Кърлин не отговори, нито изчака Рулей да се подчини. Той пристъпи напред и грубо го завъртя. Очите на Луис срещнаха моите.
– Какво става, Мик? – спокойно попита той. – Това не би трябвало да се случва.
Мери Уиндзор се обърна към него.
– Махнете си ръцете от сина ми!
Тя се вкопчи изотзад в Кърлин, ала Букър и Ланкфорд бързо се приближиха и я откъснаха от него, като действаха внимателно, но решително.
– Отдръпнете се, госпожо – нареди Букър. – Иначе ще арестувам и вас.
Кърлин започна да съобщава правата на Рулей. Уиндзор остана на разстояние, обаче не мълчеше.
– Как смеете? Нямате право!
Тялото й се движеше на място и сякаш невидими ръце я възпираха да не се нахвърли пак на Кърлин.
– Майко – каза й Рулей с глас, по-тежък и властен от този на детективите.
Тялото на Уиндзор се успокои. Тя се предаде. Но не и Добс.
– За какво го арестувате? – поинтересува се семейният адвокат.
– По подозрение в убийство – осведоми го Кърлин. – Убийството на Марта Рентерия.
– Невъзможно! – извика Добс. – Всички показания на оня свидетел Корлис се оказаха лъжа. Да не сте луди? Съдията прекрати процеса заради неговите лъжи.
Кърлин престана да рецитира правата на Рулей и погледна адвоката.
– Ако всичко е било лъжа, откъде знаете, че е говорил за Марта Рентерия?
Добс разбра грешката си и отстъпи назад. Детективът се усмихна.
– Да, така си и мислех.
Той хвана Рулей за лакътя и го завъртя.
– Да вървим.
– Мик? – повика ме Луис.
– Детектив Кърлин? – обадих се аз. – Може ли да поговоря с клиента си за момент?
Полицаят ме погледна, като че ли прецени нещо в мен и кимна.
– Една минута. Кажете му да се държи прилично и така ще му бъде много по-лесно.
Побутна арестанта към мен. Хванах го за едната ръка и го отведох на няколко крачки от другите, за да не ни чуват, ако снишим глас. Пристъпих към него и зашепнах:
– Това е, Луис. Тук се сбогуваме. Помогнах ти. Сега си сам. Намери си нов адвокат.
В очите му пролича смайване. После лицето му гневно се свъси. Излъчваше дестилирана ярост и си помислих, че това е същата емоция, която бяха видели Реджина Кампо и Марта Рентерия.
– Не ми трябва адвокат – заяви ми той. – Да не си мислиш, че могат да скалъпят обвинения от онова, което по някакъв начин си подхвърлил на оня лъжлив доносник? Я си помисли!
– Нямат нужда от доносника, Луис. Повярвай ми, ще открият още доказателства. Сигурно вече имат достатъчно.
– Ами ти, Мик? Не забравяш ли нещо? В мен е…
– Знам. Но вече няма значение. Не им трябва моят пистолет. Вече разполагат с всичко необходимо. Но каквото и да се случи с мен, знам, че съм те пратил на дъното. В края на краищата, след процеса и всички обжалвания, когато накрая забият иглата в ръката ти, това ще съм аз, Луис. Не го забравяй.
Мрачно се усмихнах и се приближих още повече.
– Това ти е за Рол Левин. Може да не те осъдят заради него, но не се заблуждавай, вече потъваш.
Оставих го да го смели, после се отдръпнах и кимнах на Кърлин. Двамата с Букър застанаха от двете страни на Рулей и го хванаха за бицепсите.
– Ти ме прецакваш – някак си успя да запази самообладание той. – Ти не си адвокат. Работиш за тях.
– Да вървим – подкани го Кърлин.
И понечиха да го поведат, но моят бивш клиент за миг се отскубна от тях и впери озверелите си очи в моите.
– Това не е краят, Мик. До утре сутрин ще изляза. Какво ще правиш тогава? Помисли си. Какво ще направиш тогава? Не можеш да защитиш всеки.
Детективите отново го хванаха и грубо го обърнаха към асансьора. Тоя път Рулей не се съпротивляваше. По средата на пътя, следван от майка си и Добс, той завъртя глава и се озърна през рамо към мен. Усмихна се и ми прати своето послание:
„Не можеш да защитиш всеки.“
Ледените тръпки на страха пронизаха гърдите ми.
Някой чакаше за асансьора и той се отвори в същия момент, в който свитата стигна дотам. Ланкфорд даде знак на човека да се отдръпне и зае асансьора. Качиха Рулей след него. Добс и Уиндзор понечиха да ги последват, ала протегнатата ръка на Ланкфорд ги накара да спрат. Вратата започна да се затваря и семейният адвокат гневно и безпомощно натисна съседния бутон.
Надявах се, че за последен път виждам Луис Рулей, ала страхът остана заключен в гърдите ми, пърхайки като пеперуда, привлечена от балконска лампа. Извърнах се и за малко да се блъсна в Соубъл. Не бях забелязал, че е останала след другите.
– Нали имате достатъчно доказателства? – с надежда попитах аз. – Кажете ми, че не сте прибързали, без да разполагате с достатъчно доказателства.
Тя дълго ме гледа, преди да отговори.
– Ние не взимаме това решение. А прокуратурата. Сигурно зависи какво ще изкопчат от него на разпита. Досега обаче той имаше адски печен адвокат. Предполагам, знае, че не бива да обели и една дума пред нас.
– Тогава защо не изчакахте?
– Не зависеше от мен.
Поклатих глава. Искаше ми се дай кажа, че са прибърза-ли. Не го бях предвидил в плана си. Моите намерения бяха само да посея семето, нищо повече. Те от своя страна трябваше да действат бавно и последователно.
Пеперудата пак се разпърха. Забих поглед в пода. Не можех да се отърся от мисълта, че всичките ми машинации са се провалили, че аз и семейството ми сме останали незащитени пред ледената решителност на един убиец. „Не можеш да защитиш всеки.“
Соубъл сякаш прочете страховете ми.
– Обаче ще се опитаме да го задържим в ареста – успокои ме тя. – Разполагаме с показанията на доносника в съда и талона. Търсим още свидетели и работим по криминалистичните експертизи.
Очите ми се стрелнаха нагоре към нейните.
– Какъв талон?
На лицето й се изписа подозрително изражение.
– Мислех, че сте се сетили. Ние разбрахме веднага, щом доносникът спомена за екзотичната танцьорка.
– Да. Марта Рентерия. Това ми е ясно. Обаче какъв талон? За какво става дума?
Прекалено се бях приближил до нея и полицайката отстъпи крачка назад. Не бягаше от дъха ми. А от отчаянието ми.
– Не знам дали трябва да ви го казвам, Холър. Вие сте адвокат. Неговият адвокат.
– Вече не. Преди малко напуснах.
– Няма значение. Той…
– Вижте, вие току-що арестувахте тоя тип с моя помощ. Може да ме изключат от адвокатската колегия заради това. Може даже да ме пратят в затвора за убийство, което не съм извършил. За какъв талон говорите?
Тя се поколеба и аз продължих да чакам. Накрая Соубъл ми отговори:
– Последните думи на Левин. Той казва, че е открил талона на Хесус за излизане от пандиза.
– Какво значи това?
– Наистина ли не знаете?
– Вижте, просто ми кажете. Моля ви.
Детективката се смили над мен.
– Проследихме последните движения на Левин. Преди да го убият, е разследвал талоните за неправилно паркиране на Рулей. Даже си е взел разпечатки. Проучихме всичко, което открихме в кабинета му, и накрая го сравнихме с данните от компютъра. Липсваше му един талон. Една разпечатка. Не знаехме дали я е взел убиецът му, или я е пропуснал самият Левин. Затова отидохме и направихме копие. Издаден е преди две години, вечерта на осми април. Талон за паркиране пред пожарен кран на Блайт Стрийт хиляда шестстотин и седем в Панорама Сити.
Изведнъж всичко си дойде на мястото – като последната песъчинка, която пада през отвора на пясъчен часовник. Рол Левин наистина беше открил спасението на Хесус Менендес.
– Марта Рентерия е била убита на осми април преди две години – промълвих. – Живяла е на Блайт в Панорама Сити.
– Да, обаче ние не го знаехме. Не бяхме видели връзката. Вие ни казахте, че Левин е работил по различни ваши дела. Хесус Менендес и Луис Рулей бяха различни следствия. Левин ги е документирал точно така.
– Заради следствените материали. Водеше следствията отделно, за да не се налага да предавам на прокурора нещо, което той е открил по делото Менендес.
– Вие адвокатите сте същински ангели. Е, това не ни позволи да свържем нещата, докато оня доносник не спомена за екзотичната танцьорка. Това ни разкри всичко.
Кимнах.
– Значи убиецът на Рол Левин е взел разпечатката.
– Така смятаме.
– Проверихте ли дали телефоните на Рол са били подслушвани? Някой по някакъв начин е разбрал, че той е открил талона.
– Проверихме ги. Нямаше нищо. След убийството бръмбарите може да са махнати. А може да е бил подслушван друг телефон.
Имаше предвид моя. Имаше предвид, че това обяснява откъде Рулей е знаел толкова много за моите действия и даже преспокойно ме е чакал в дома ми вечерта, когато ходих на свиждане с Хесус Менендес.
– Ще уредя да ги проверят – отговорих аз. – Всичко това означава ли, че съм вън от подозрение за убийството на Рол?
– Не непременно – попари надеждите ми Соубъл. – Остава да видим какво ще получим от балистичната експертиза. Надявахме се да ни я пратят днес.
Кимнах. Не знаех как да отговоря. Стори ми се, че полицайката иска да ме пита още нещо.
– Какво има? – попитах.
– Не знам. Искате ли да ми кажете нещо?
Не отговорих веднага. Опитах се да прочета смисъла между редовете.
– Какво ви интересува, детектив Соубъл?
– Знаете какво. Убиецът на Рол Левин.
– Мен също. Но не бих могъл да ви предам Рулей, даже да исках. Не знам как го е извършил. И разговорът ни е неофициален.
– Значи продължаваме да ви държим на мушка.
Тя се озърна към асансьорите. Намекът й беше ясен.
Ако балистичното сравнение дадеше положителен резултат, все още щях да имам проблем с убийството на Левин. Щяха да го използват като лост. Издай как го е направил Рулей, иначе сам ще влезеш зад решетките. Промених темата.
– Кога смятате, че ще излезе Хесус Менендес?
Соубъл сви рамене.
– Трудно е да се каже. Зависи какви аргументи ще изтъкнат срещу Рулей – дали изобщо ще заведат дело. В едно обаче съм сигурна. Не могат да съдят Рулей, докато друг лежи в затвора за същото.
Обърнах се и се запътих към стъклената стена. Облегнах се със свободната си ръка на парапета покрай стъклото. Обзе ме смесица от въодушевление и страх и оная пеперуда пак запърха в гърдите ми.
– Нищо друго не ме интересува – тихо казах аз. – Само да го измъкнем. Това и Рол.
Тя се приближи и застана до мен.
– Не знам какво правите. Но оставете останалото на нас.
– Ако постъпя така, партньорът ви сигурно ще ме прати в затвора за убийство, което не съм извършил.
– Играете опасно – предупреди ме детективката. – Откажете се.
Погледнах я, после пак отправих очи към площада.
– Разбира се. Още сега.
След като чу каквото й трябваше, Соубъл се приготви да си върви.
– Успех – пожела ми тя.
Отново се обърнах към нея.
– И на вас.
След това полицайката си отиде. Аз останах. Погледнах надолу към площада. Видях Добс и Уиндзор да прекосяват бетонните квадрати и да се насочват към паркинга. Мери Уиндзор се облягаше на своя адвокат. Съмнявах се, че все още имат намерение да обядват в „Орсо“.