Малкият Жорж лазеше из алеята и правеше купчинки от пясък. Събираше пясъка с две ръце, натрупваше го на пирамида, после забиваше на върха й един кестенов лист.
Баща му, седнал на железен градински стол, не сваляше от него своя изпълнен с внимание и любов поглед и не виждаше никой друг в тясната, пълна с народ градска градина.
Наоколо, по цялата алея, която минава пред басейна и пред църквата „Света Троица“ и обгръща моравата, играеха като малки животни и други деца; равнодушните бавачки гледаха в пространството с тъп поглед, а майките разговаряха помежду си, като следяха непрестанно дечурлигата.
Дойки, две по две, се разхождаха важно, а зад тях се развяваха дългите пъстри ленти на бонетата им; те носеха в ръце някакви бели пакети, обвити в дантели; малки момиченца, с голи крака, в къси роклички, водеха сериозни разговори, а след това отново хукваха подир обръча си; пазачът на градината, облечен в зелена куртка, се разхождаше всред това множество хлапетии, като непрекъснато заобикаляше, за да не разруши пясъчните им постройки, да не премаже някоя ръка и да не пречи на мравешкия труд на тези мънички човешки личинки.
Слънцето се готвеше да се скрие зад покривите на улица Сен-Лазар и хвърляше дългите си коси лъчи върху тази нагиздена детска тълпа. Жълти отблясъци играеха по кестеновите дървета, а трите водоскока пред високата църковна врата изхвърляха сякаш течно сребро.
Господин Паран гледаше сина си, който беше седнал с подвити крака в праха; той следеше с любов и най-малките му жестове, сякаш с края на устните си изпращаше целувки на всяко движение на Жорж.
Но като вдигна очи към часовника на камбанарията, господин Паран откри, че е закъснял с цели пет минути. Тогава стана, хвана малкия за ръка, отърси пръстта от дрехите му, избърса ръцете му и го поведе към улица Бланш. Той ускори крачките, за да се прибере преди жена си, а хлапето, което не можеше да върви със същата бързина, подскачаше до него.
Тогава бащата го взе на ръце и като забърза още повече, се заизкачва по наклонения тротоар, задъхвайки се от напрежение. Той беше около четиридесетгодишен човек, вече посивял, малко пълен и носеше някак виновно закръгления си корем на благодушен човек, когото животът бе направил плах.
Преди няколко години Паран се бе оженил за млада жена, която нежно обичаше, докато тя се отнасяше с него сурово и властно като всесилен тиранин.
Хокаше го непрекъснато за всичко — и за това, което вършеше, и за онова, което не вършеше, упрекваше го остро за най-малките му постъпки, за навиците му, за скромните му развлечения, за вкусовете му, за маниерите му, за жестовете му, за заоблеността на корема му и за спокойния му тих глас.
Въпреки това той все още я обичаше, но особено много обичаше тригодишния Жорж — детето, което имаше от нея; то бе станало най-голямата радост и грижа на сърцето му. Скромен рентиер, Паран живееше, без да работи, от своите двадесет хиляди франка годишен доход; а жена му, която беше взел без никаква зестра, се възмущаваше непрекъснато от бездействието на мъжа си.
Най-сетне той стигна до дома си, постави детето върху първото стъпало на стълбата, обърса челото си и започна да се изкачва.
На втория етаж позвъни.
Отвори му стара прислужница, която го беше отгледала — една от онези слугини-господарки, които стават истински деспоти в семействата. Той я запита неспокойно:
— Прибра ли се госпожата?
Прислужницата повдигна рамене:
— Кога господарят е виждал госпожата да се прибере в шест и половина часа?
Той отвърна смутено:
— Така, толкова по-добре, ще имам време да се преоблека, защото ми е много горещо.
Прислужницата го гледаше със съжаление, примесено с негодувание и презрение. Тя промърмори:
— О, много добре виждам, че сте вир-вода, господарю; сигурно сте тичали, може би сте носили на ръце детето; и всичко това, за да седите и чакате госпожата до седем и половина. Но аз не съм привършила още работата си. Вечерята ще бъде готова в осем часа, пък ако има някой да я чака, толкова по-зле за него — печеното не бива да прегори.
Господин Паран се правеше, че не я слуша. Той измънка:
— Добре, добре. Ръцете на Жорж трябва да се измият, защото си прави питки от пясък. Аз ще се преоблека. Поръчай на камериерката да измие добре малкия.
И той влезе в стаята си. Щом се озова в нея, бутна резето, за да бъде сам, съвсем сам, съвършено сам. Беше вече така свикнал да го тормозят и нагрубяват, че се чувствуваше в безопасност само под закрилата на ключалката. Не смееше дори да мисли, да разсъждава, да се вглъбява в себе си, ако не се чувствуваше защитен от погледите и подозренията с едно завъртане на ключа. Отпусна се на един стол, за да си отпочине, преди да смени бельото си, и си каза, че Жюли започваше да става опасна за семейството му. Ясно беше, че тя мрази жена му, но ненавиждаше особено силно неговия другар Пол Лимузен, станал — нещо, което се случва твърде рядко — близък приятел на семейството, след като бе неразделен приятел на господин Паран през ергенския му живот. Лимузен се бе превърнал в нещо като смазка и буфер в отношенията между Анриета и мъжа й, като го защищаваше живо, дори твърдо срещу незаслужените упреци, срещу непрестанните нападки, срещу всичките му всекидневни беди.
Но ето че от около шест месеца насам Жюли си позволяваше да прави непрестанно разни забележки и злобни намеци за господарката си. Осъждаше я постоянно и казваше по двадесет пъти на ден: „Ако аз бях на ваше място, господарю, нямаше да се оставя да ме водят така за носа. Най-сетне, най-сетне… какво… всеки според природата си.“
Веднъж дори се бе държала нагло с Анриета, която се бе задоволила да каже вечерта на мъжа си: „Слушай какво; при първата по-остра дума на тази жена, ще я изхвърля веднага навън.“ И все пак, изглежда, че тя, която не се боеше от нищо, се страхуваше от старата прислужница. Паран отдаваше тази нейна сдържаност на уважението към жената, която го беше отгледала и затворила очите на майка му.
Но трябваше да се сложи край на всичко това, нещата не можеха да продължават така. Той се ужасяваше при мисълта за това, което можеше да се случи. Какво трябваше да направи? Да изгони Жюли, му се струваше такова страшно решение, че не смееше дори да се спре на тази мисъл. Да застане на нейна страна против жена си, му се струваше еднакво невъзможно; сега нямаше да мине и месец и отношенията между двете жени щяха да станат непоносими.
Той седеше с отпуснати ръце и търсеше неопределено някакъв начин да помири двете жени, но не можеше да открие нищо. Тогава той прошепна: „Добре, че имам Жорж… Без него щях да бъда много нещастен.“
После му хрумна да се посъветва с Лимузен; и точно така реши да направи; но веднага се сети за враждата, която съществуваше между прислужницата и приятеля му, и се уплаши, че Лимузен също ще го посъветва да я изгони; и Паран седеше тъй, изпълнен с тревога и несигурност.
Когато часовникът удари седем часа, Паран подскочи. Беше вече седем часът, а той още не беше се преоблякъл! Тогава, объркан и задъхан, той се съблече, изми се, сложи си бяла риза и се облече бързо, сякаш го чакаха в съседната стая за някаква изключително важна работа.
След това влезе в салона, щастлив, че нямаше вече от какво да се страхува.
Паран прегледа бегло вестника, позяпа през прозореца и отново седна на канапето. В този миг обаче вратата се отвори и влезе синът му, измит, сресан, засмян. Той го сграбчи в обятията си и страстно го зацелува. Целуна първо косите му, после очите, сетне бузите, устата, ръцете. След това започна да го подхвърля във въздуха, като го издигаше чак до тавана. Накрая седна уморен от това усилие, постави Жорж на коленете си и заигра с него на конче.
Детето се смееше възхитено, размахваше ръце и крещеше от удоволствие; бащата също се смееше и крещеше доволен, като друсаше големия си корем, забавлявайки се повече от малкия.
Паран обичаше детето с цялото си добро сърце на слабоволев, примирен, сломен човек. Проявяваше любовта си с безумни пориви, с бързи ласки, с цялата онази скрита в него срамежлива нежност, която никога не бе успяла да се изяви, да се излее, дори в първите дни на женитбата му, тъй като жена му се бе държала винаги сухо и сдържано с него.
Жюли се появи на вратата с пребледняло лице, с искрящи очи и извести с треперещ от раздразнение глас:
— Часът е седем и половина, господарю.
Паран хвърли към стенния часовник поглед, изпълнен с безпокойство и примирение, и промълви:
— Наистина часът е седем и половина.
— Ето, сега вече съм готова с вечерята.
Предвиждайки буря, той се помъчи да я предотврати:
— Но нали, когато се прибрах, ми каза, че щяла да бъде готова в осем часа?
— В осем часа ли?… Вие сигурно не мислите какво говорите: да не би да искате детето да яде в осем часа! Казала съм осем часа… ей богу, думата е такава. Детето ще си повреди стомаха, ако започне да яде в осем часа: о, да беше останало само на майка си! Много се е загрижила тя за него! Ах, да, не ще и дума, това се казва майка! Жално му става на човек, като види такива майки!
Паран, цял разтреперан от тревога, схвана, че трябва да прекрати рязко тази опасна сцена.
— Жюли — каза той, — забранявам ти да говориш така за своята господарка! Чуваш ме, нали? И не забравяй това за в бъдеще.
Старата прислужница, задъхана от учудване, се извърна и излезе, като затръшна с такава сила вратата след себе си, че всички кристални висулки на полилея задрънчаха. За няколко секунди сякаш лек и неясен звън на невидими малки камбанки се понесе из тихия салон.
Жорж се изненада отначало, но после започна да пляска с ръце от радост и като изду бузите си, издаде с все сила едно гръмко: „Бум!“, подражавайки звука от затръшнатата врата.
Тогава баща му започна да му разказва разни приказки, но тъй като умът му беше зает с друго, той постоянно губеше нишката на своя разказ и малкият, който не можеше да разбере нищо, го гледаше, опулил учудено очи.
Паран не изпускаше из очи стенния часовник. Струваше му се, че вижда как стрелката се движи. Искаше му се някак да спре хода на времето, да го задържи до завръщането на жена си. Той не се сърдеше на Анриета за закъснението, но се страхуваше, страхуваше се от нея и от Жюли, страхуваше се от това, което можеше да се случи.
Още десет минути закъснение щяха да бъдат достатъчни, за да предизвикат непоправима беда, обяснения и бурни сцени, за които не смееше да мисли. При самата картина на разправията, крясъците, обидните думи, които разсичаха въздуха като куршуми, при вида на двете жени, застанали лице с лице, впили поглед една в друга и разменящи си оскърбления, сърцето му туптеше по-бързо, устата му пресъхваше така, сякаш ходеше по жарко слънце, и той се отпускаше като дрипа, отмаляваше толкова, че не му достигаха сили дори да повдигне детето и да го друса на коленете си.
Удари осем часът; вратата се отвори и Жюли се появи отново. Тя не изглеждаше вече така раздразнена, но в изражението й имаше някаква много по-опасна злобна и студена решителност.
— Господарю — каза тя, — аз служих на вашата майка до последния й час, отгледах ви от деня на раждането ви, та до днес. Струва ми се, че може да се каже, че съм предана на семейството ви…
Тя зачака отговор.
Паран измънка:
— Разбира се, добра ми Жюли.
Тя подхвана отново:
— Знаете много добре, че никога не съм извършила нещо от интерес, за пари, а винаги за ваша полза; никога не съм ви нито измамила, нито излъгала; никога не съм дала повод да ме упрекнете.
— Разбира се, добра ми Жюли…
— Е, добре, господарю, така не може да продължава повече. Само от обич към вас мълчах и не ви отварях очите, но това стана вече прекалено и всички в квартала ви се подиграват. Правете, каквото щете, но цял свят го знае, трябва най-сетне да ви го кажа, въпреки че не ми е никак приятно да доноснича. Госпожата се прибира в къщи, когато й хрумне, защото върши отвратителни неща.
Той я гледаше объркано, без да разбира нещо. Само можа да измънка:
— Млъкни… знаеш, че съм ти забранил…
Тя го прекъсна с неудържима решителност:
— Не, господарю, трябва да ви кажа всичко сега. Госпожата още отдавна прегреши с господин Лимузен. Аз самата съм ги виждала повече от двадесет пъти да се целуват зад вратите. О, ако господин Лимузен беше богат, госпожата нямаше да се омъжи за вас. Припомнете си само как стана вашата женитба и ще разберете всичко от край до край…
Паран се беше изправил силно пребледнял и мълвеше:
— Млъкни… млъкни… или…
Тя продължи:
— Не, ще ви кажа всичко. Госпожата се омъжи за вас по сметка; мамила ви е още от първия ден. Ей богу, те се бяха наговорили помежду си! Достатъчно е да се помисли малко, за да се разбере това. И тогава, понеже госпожата не беше никак доволна, че се е омъжила за вас — защото не ви обичаше, — тя направи живота ви тежък, толкова тежък, че сърцето ми се късаше, като ви гледах…
Паран пристъпи две крачки със свити юмруци, като повтаряше:
— Млъкни… млъкни…
Не знаеше какво друго да й каже.
Старата прислужница не отстъпи никак; изглеждаше решена на всичко.
Обаче Жорж, първоначално объркан, а след това ужасен от тези гръмки гласове, започна да крещи. Той пищеше, застанал прав зад баща си, със сгърчено лице и отворена уста.
Крясъците на сина му подлудиха Паран, изпълниха го със смелост и ярост. Той се нахвърли върху Жюли с вдигнати ръце, готов да стовари юмруците си върху нея, като крещеше:
— Ах, негоднице! Ще изплашиш детето!
Беше вече готов да я удари, когато тя му подхвърли право в лицето:
— Господарю, вие можете да ме набиете, ако искате, да набиете мен, която съм ви отгледала; това обаче няма да попречи жена ви да ви изневерява… и детето да не бъде от вас!…
Той се спря изведнъж, отпусна ръце и застана пред нея толкова смаян, че не можеше вече нищо да разбира.
Тя добави:
— Достатъчно е да погледне човек малкия, за да познае кой е баща му, ей богу. Същински портрет на господин Лимузен. Погледнете само очите и челото му. И сляп да е човек, пак няма да се излъже…
Но Паран я беше сграбчил за раменете и я разтърсваше с всичка сила, като заекваше:
— Усойнице… усойнице… Вън оттук, усойнице!… Махай се или ще те убия!… Махай се! Махай се!…
И с отчаяно усилие той я блъсна в съседната стая. Прислужницата се повали върху сложената трапеза — чашите паднаха и се строшиха; Жюли се изправи и застана така, че помежду им остана масата и докато той я гонеше да я хване отново, тя запращаше право в лицето му ужасни думи:
— Господарю… излезте само… тази вечер… след вечеря… и се върнете веднага… ще видите… ще видите дали съм ви излъгала!… Опитайте, господарю… ще видите.
Жюли стигна до вратата на кухнята и избяга. Той хукна след нея, изкачи се по вътрешната стълба до слугинската й стая, където се беше затворила, и извика, като блъскаше по вратата:
— Напусни още сега къщата.
Тя отговори иззад вратата:
— Бъдете спокоен. След час няма да бъда тук.
Тогава той слезе бавно, като се вкопчваше в перилата, за да не падне, и влезе в салона, където Жорж плачеше, седнал на пода.
Паран се отпусна в едно кресло и загледа детето с тъп поглед. Не разбираше вече нищо, не знаеше нищо; чувствуваше се зашеметен, отъпял, обезумял, сякаш току-що беше паднал върху главата си; едва си спомняше за ужасните неща, които му беше казала прислужницата. После малко по малко умът му се успокои и избистри като помътняла вода; чудовищното откритие започна да терзае сърцето му.
Жюли се беше изразила така ясно, така силно, с такава увереност, с такава откровеност, че той не се съмняваше в добрите й намерения, но упорито отказваше да вярва в нейната проницателност. Може би се беше излъгала, заслепена от преданост към него, увлечена от своята несъзнателна омраза към Анриета. Но докато се стараеше да се успокои и да убеди себе си, хиляди дребни случки възкръсваха в паметта му, думи на жена му, погледи на Лимузен, цял куп неосъзнати, почти незабелязани дреболии, разходки късно вечер, отсъствието и на двамата по едно и също време, дори някои незначителни, но странни жестове, които тогава не бе успял да види, да разгадае и които сега придобиваха изключителна важност за него, тъй като разкриваха, че между двамата съществуваше някаква връзка. Всичко, което се беше случило от годежа му насам, изскачаше изведнъж във възбудената му от тревога мисъл. Припомняше си всичко, странни интонации, подозрително държане, а бедният му прост ум на спокоен и добър човек, разкъсван от съмнения, му представяше сега като истина това, което все още можеше да бъде само подозрения.
Той се ровеше с някаква настървена упоритост в тези пет години на своя брачен живот, стараейки се да възстанови всичко, месец по месец, ден след ден; и всяка тревожна подробност, която откриваше, се впиваше в сърцето му като жило на оса.
Беше забравил за Жорж, който сега мълчеше, седнал на килима. Но като видя, че никой не се занимава с него, хлапето отново заплака.
Баща му се спусна, грабна го в прегръдките си и покри главата му с целувки. Детето поне оставаше при него. Какво значение имаше останалото? Той го държеше, притискаше го, заровил устни в русите му коси, облекчен, утешен, и мълвеше: „Жорж… малкият ми Жорж, миличкият ми Жорж…“ Но изведнъж си спомни това, което беше казала Жюли!… Да, тя беше казала, че неговото дете било от Лимузен… О, не можеше да бъде!… Не, не можеше да повярва това, не можеше да се усъмни дори за миг. Това беше една от онези гнусни клевети, които се пораждат в долните душички на слугините! Паран повтаряше: „Жорж… милият ми Жорж.“ Ласките успокоиха детето.
Бащата чувствуваше как топлината на малкото телце прониква през дрехите в неговите гърди. Тя го изпълваше с любов, със смелост, с радост; тази нежна детска топлина го галеше, укрепваше го, спасяваше го.
Тогава той отстрани малко от себе си милата къдрава главица на детето и я загледа със страст. Съзерцаваше я жадно, прехласнато, опиянен от любов, като повтаряше непрестанно: „Ох, миличкият ми… мъничкият ми Жорж!…“
Внезапно помисли: „Ами ако наистина прилича на Лимузен!“
Почувствува нещо странно, ужасно, някакъв остър и силен студ прониза цялото му тяло, от глава до пети, сякаш костите му се бяха превърнали изведнъж в лед. Ох, ако приличаше на Лимузен!… И той продължаваше да гледа Жорж, който сега се смееше. Гледаше го с объркан, помътнял, изплашен поглед и търсеше в челото, в носа, в устата, в бузите дали нямаше да открие някаква прилика с челото, с носа, с устата или бузите на Лимузен.
Мислите му се объркваха като на човек, който губи разсъдъка си, а лицето на детето се изменяше пред очите му, приемаше странни изражения, неправдоподобни прилики.
Жюли беше казала: „И сляп да е човек, пак не би се излъгал!“ Значи, имаше нещо очебийно, нещо неоспоримо! Но какво? Челото ли? Да, може би? Но Лимузен имаше по-тясно чело! Тогава устата? Но Лимузен имаше брада! Как да установи приликата между тази заоблена детска брадичка и косматата брада на този човек?
Паран мислеше: „Не виждам нищо, не мога вече нищо да видя; много съм разстроен, не бих могъл нищо да позная сега… Трябва да почакам; трябва да го разгледам добре утре сутринта, когато стана.“
Сетне си каза: „Но ако прилича на мен, ще бъда спасен, спасен!“
И той прекоси в миг салона, за да сравни в огледалото лицето на детето си със своето.
Паран държеше Жорж на ръце, за да могат лицата им да бъдат едно до друго, и толкова се беше объркал, че говореше на висок глас сам на себе си. „Да… носовете ни са еднакви… еднакви носове… може би… не е много сигурно… и същият поглед… Не, той има сини очи… Тогава… Ох, боже мой!… Боже мой!… Боже мой!… Полудявам!… Не мога да гледам повече… полудявам!…“
Той побягна от огледалото и отиде чак на другия край на салона, тръшна се в едно кресло, постави детето в друго и заплака. Плачеше, като хълцаше силно и безутешно. Жорж се обърка, чувайки, че баща му стене, и запищя отново.
Входният звънец издрънка. Паран подскочи, сякаш го бе пронизал куршум. Той си каза: „Ето я… какво да правя…?“ И изтича и се затвори в стаята си, за да успее поне да избърше очите си. Но след няколко секунди нов звън го накара отново да подскочи: тогава си спомни, че Жюли си беше отишла, без да предизвести за това камериерката. Как, нима никой нямаше да отиде да отвори вратата? Какво да прави? Отиде самият той.
И ето че изведнъж се почувствува смел, решителен, готов да се преструва и да се бори. Ужасното сътресение го беше превърнало в зрял мъж за няколко мига. И после той искаше да узнае, искаше го с яростта на плах човек и с упоритостта на изкаран извън себе си добряк.
Но той трепереше! Дали беше от страх? Да… Може би се боеше все още от нея? Знае ли някой колко подтисната страхливост съдържа понякога дързостта?
Стигна на пръсти до вратата и се спря, за да се ослуша. Сърцето му биеше лудо; той чуваше само тях, силните глухи удари в гърдите си и пискливия глас на Жорж, който все още крещеше в салона.
Внезапно звънецът издрънка над самата му глава и този звук го разтърси като гръм; тогава Паран хвана дръжката на бравата и задъхан и изнемощял, превъртя ключа и отвори вратата.
Жена му и Лимузен стояха пред него на площадката на стълбището.
Тя каза изненадано, с глас, в който личеше и известно раздразнение:
— Ти ли започна да отваряш вече? Къде е Жюли?
Гърлото му беше свито, дишането — ускорено; той се мъчеше да отговори, но не можеше да произнесе нито дума.
Тя поде:
— Да не си онемял? Питам те, къде е Жюли?
Тогава той изломоти:
— Тя… тя… си… отиде…
Жена му започна да се ядосва:
— Как тъй си е отишла? Къде? Защо?
Паран се съвземаше постепенно и чувствуваше как дълбоко в душата му се зараждаше силна омраза към тази нагла жена, застанала пред него.
— Да, отиде си завинаги… аз я изпъдих…
— Изпъдил си я?… Жюли?… Но ти си луд…
— Да, изпъдих я, защото се държа нахално… и защото… защото се отнесе зле с детето.
— Жюли ли?
— Да… Жюли.
— По повод на какво се показа нахална?
— Във връзка с тебе.
— С мене ли?
— Да… защото беше прегорила вечерята и защото ти не се беше прибрала.
— И какво каза тя?
— Каза… разни обидни неща за теб… които не трябваше… които не можех да слушам…
— Какви неща?
— Безполезно е да ги повтарям.
— Искам да ги знам.
— Каза, че било много жалко за човек като мене да се ожени за жена като теб — неточна, безредна, немарлива, лоша домакиня, лоша майка и лоша съпруга…
Младата жена беше влязла във вестибюла, последвана от Лимузен, който не обелваше нито дума пред неочаквано създалото се положение. Тя затвори рязко вратата, хвърли палтото върху един стол и се отправи към мъжа си, като заекваше от гняв:
— Какво каза ти?… Какво каза… че съм?…
Паран беше много бледен и много спокоен.
— Аз не те упреквам в нищо, драга приятелко — отвърна той. — Повтарям само думите на Жюли, които ти пожела да узнаеш. И бих желал да подчертая, че я изпъдих именно заради тези думи.
Тя потръпваше от неудържимо желание да оскубе брадата му и да раздере бузите му с нокти. В гласа му, в тона му, в държането му чувствуваше надигналия се в него бунт, но не можеше нищо да отвърне; търсеше начин да вземе отново инициативата в своите ръце, като го уязви чрез някоя остра и оскърбителна дума.
— Вечеря ли? — запита го тя.
— Не, чаках.
Тя повдигна нетърпеливо рамене.
— Глупаво е да чакаш след седем и половина. Би трябвало да предположиш, че съм била възпрепятствувана, че съм имала работа, да ходя на различни места.
Сетне изведнъж почувствува нужда да обясни къде е ходила и разказа пренебрежително, съвсем накратко, че имала да избира някаква покъщнина много далеч, чак на улица Рен, и че като се връщала, срещнала към седем и половина часа Лимузен на булевард Сен-Жермен и го помолила да я придружи в някой ресторант, за да хапне един залък, понеже умирала от глад, а не й било удобно да влезе сама. И така, тя беше вечеряла с Лимузен, ако можело да се нарече вечеря, тъй като били изяли само по една супа и по малко пилешко, защото бързали да се приберат.
Паран каза само:
— Много добре си направила. Не те упреквам.
Тогава Лимузен, който досега не беше обелил нито дума, застанал почти скрит зад гърба на Анриета, се приближи към Паран и му протегна ръка, като измърмори:
— Как си?
Паран пое подадената му ръка и стискайки я вяло, отговори:
— Благодаря, много добре.
Но младата жена се улови за една дума в последната фраза на мъжа си.
— Упреци ли?… Защо говориш за упреци?… Би казал човек, че имаш някакви намерения?
Той се извини:
— Не, съвсем не. Исках просто да ти кажа, че не съм се безпокоил поради закъснението ти и че никак не те обвинявам за него.
Тя се направи на засегната, търсейки повод за караница:
— Моето закъснение ли?… Би рекъл човек, че е един часът след полунощ и че съм прекарала нощта навън.
— Съвсем не, драга приятелко. Казах „закъснение“, защото не намерих друга дума. Трябваше да се прибереш в шест и половина, а се връщаш в осем и половина. Това все пак е закъснение! Разбирам всичко много добре и не се… не… не се учудвам дори… Но… но… трудно ми е да употребя друга дума.
— Произнасяш я така, сякаш съм прекарала нощта навън.
— Съвсем не… съвсем не…
Тя разбра, че той пак ще отстъпи и се готвеше да влезе в стаята си, когато най-сетне забеляза, че Жорж пищеше. Тогава попита разтревожено:
— Какво му е на детето?
— Казах ти, че Жюли се отнесе малко зле с него.
— Какво му е сторила тази голтачка?
— О, почти нищо. Бутна го и то падна.
Тя пожела да види детето и се спусна към трапезарията, но изведнъж се закова пред заляната с вино маса, върху която се валяха счупени шишета и чаши и преобърнати солници.
— Какво е това опустошение тук?
— Жюли…
И тя го прекъсна яростно:
— Това е прекалено най-сетне! Жюли ме нарича безсрамница, бие детето ми, чупи кухненските ми съдове, преобръща къщата ми с главата надолу, а ти като че ли намираш това съвсем естествено!
— Съвсем не… нали я изпъдих.
— Наистина ли!… Изпъдил си я!… Не, трябваше да я задържиш. При такива случаи се вика полиция.
Той измънка:
— Но… драга приятелко… все пак не можех… Нямаше никакво основание… наистина беше много трудно.
Тя вдигна с безкрайно презрение раменете си.
— Ти ще си останеш вечно дрипа, жалък господар, окаян човек без воля, без твърдост, без енергия. О, какви ли приятни приказки ти е наговорила твоята Жюли, за да се решиш да я изгониш. Защо не бях тук само за минутка, не повече.
Тя отвори вратата на салона, изтича при Жорж, вдигна го и го прегърна, като го целуваше:
— Мъничкият ми, какво ти е, котенцето ми, миличкото ми, пиленцето ми?
Детето се успокои от ласките на майка си. Тя повтори:
— Какво ти е?
В уплахата си малкият бе видял нещата съвсем обратно. Той отговори:
— Зюли наби татко.
Анриета се извърна към мъжа си отначало изумена. След това в погледа й пламна лудо желание да се изсмее, премина като тръпка по нежните й бузи, раздвижи устните й, разшири ноздрите й и най-сетне бликна из устата й като светла струя на радост, като водопад от веселост — звънък и жив като птиче чуруликане. Тя повтаряше, като надаваше кратки злоради викове, които разкъсваха сърцето на Паран.
— Ха-ха-ха-ха!… Тя те наби… набила… Ха-ха-ха!… Колко смешно… колко смешно!… Чувате ли, Лимузен? Жюли го набила… набила… Жюли набила моя мъж… Ха-ха-ха! Колко смешно!
Паран измънка:
— Съвсем не… съвсем не… не е вярно… не е вярно… Напротив, аз я блъснах в трапезарията така силно, че тя прекатури масата. Детето не е видяло добре. Аз я набих!
Анриета каза на сина си:
— Повтори, пиленцето ми. Жюли ли наби татко?
Той повтори:
— Да, Зюли наби татко.
Но тогава, сетила се изведнъж за нещо друго, тя продължи:
— Но детето не е вечеряло, нали? Нищо ли не си яло, миличкото ми?
— Не, мамо.
И тя се нахвърли яростно на мъжа си:
— Изглежда, че си пощурял, съвсем си пощурял! Часът е осем и половина и Жорж още не е вечерял!
Паран започна да се оправдава, объркан от тази сцена и от това обяснение, смазан от разрухата на своя живот.
— Но, драга приятелко, ние те чакахме. Не исках да вечерям без теб. Тъй като ти закъсняваш всяка вечер, мислех, че ще си дойдеш всеки миг.
Тя захвърли в едно кресло шапката си, която досега беше на главата й, и каза раздразнено:
— Наистина непоносимо е да имаш работа с хора, които не разбират нищо, не се сещат за нищо, не се съобразяват сами какво да направят. Значи, ако се бях прибрала в полунощ, детето въобще нямаше да яде! Сякаш не можеше да разбереш, че щом не съм се върнала до осем и половина, много ясно е, че ми се е случило нещо, което ми е попречило да се прибера навреме, и ще закъснея!…
Паран трепереше, чувствувайки, че го обхваща гняв, но в този момент се намеси Лимузен; той се обърна към младата жена:
— Вие сте съвсем несправедлива, драга приятелко.
Паран не е могъл да знае, че ще се приберете толкова късно, нещо, което не ви се е случвало никога; и после как искате да се справи сам с всичко, след като е изгонил Жюли?
Но Анриета, извън себе си от гняв, отговори:
— И все пак ще трябва сам да се справи с всичко, защото аз няма да му помогна. Да си троши главата!
И тя се прибра бързо в стаята си, вече забравила, че синът й не беше ял нищо.
Тогава Лимузен се залови бързо да помага на приятеля си. Прибра и изнесе навън счупените чаши, които се валяха по масата, постла отново покривката и постави детето на малкото му високо столче; в това време Паран отиде да намери камериерката, за да й каже да поднесе вечерята.
Тя пристигна изумена, понеже не беше чула нищо от стаята на Жорж, където имаше работа.
Донесе супа, прегоряло овнешко и пюре от картофи.
Паран беше седнал до детето, сломен духом, с блуждаеща мисъл, съвсем объркан от постигналата го беда. Той хранеше малкия, опитваше се сам да яде, режеше месото, дъвчеше го и го гълташе с усилие, сякаш гърлото му беше парализирано.
Тогава у него постепенно се породи лудо желание да погледне седналия точно срещу него Лимузен, който правеше топчета от хляб. Искаше да види дали прилича на Жорж, но не смееше да вдигне поглед. Най-сетне се реши и погледна изведнъж така добре познатото лице, въпреки че му се струваше, че никога не го беше разглеждал — толкова различно му се стори от това, което бе очаквал да види. Той хвърляше всеки миг бързо погледи върху това лице, търсейки да открие и най-нищожните подробности, и най-беглите нюанси; сетне поглеждаше бързо сина си, като си даваше вид, че го храни.
В ушите му звучаха две думи: „Баща му! Баща му!“ Те бръмчаха в слепите му очи при всеки удар на сърцето. Да, този човек, този спокоен човек, седнал от другата страна на масата, беше може би баща на неговия син, на Жорж, на малкия му Жорж. Паран спря да яде, не можеше повече. Непоносима болка, една от онези болки, които карат човека да крещи, да се въргаля по земята, да хапе мебелите, разкъсваше сърцето му. Идеше му да грабне ножа и да го забие в корема си. Това щеше да го уталожи, да го спаси, всичко щеше да се свърши.
И действително би ли могъл да продължи да живее сега? Би ли могъл да живее, да става сутрин, да яде на обед, да ходи из улиците, да си ляга вечер и да заспива с тази мисъл, която го дълбаеше като свредел: „Лимузен, бащата на Жорж!“ Не, не би имал сили да направи дори крачка, да се облича, да мисли за разни неща, да говори с някого! Всеки ден, всеки час, всеки миг щеше да си задава този въпрос; щеше да се мъчи да узнае, да отгатне, да разкрие тази ужасна тайна! А детето му, свидното му дете — би ли могъл да го погледне, без да изпита ужасната мъка на съмнението, без да почувствува цялото си същество разкъсано, без да усети болката до мозъка на костите си. Трябваше да живее тук, да остане в тази къща, до това дете, което щеше едновременно да обича и да мрази! Да, сигурно щеше да го намрази. Каква мъка! О, ако беше сигурен, че Лимузен е бащата, може би щеше да се успокои, да потъне в нещастието си, в скръбта си. Но да не знае истината — това беше непоносимо.
Да не знае, постоянно да дири, да страда непрекъснато и да целува всеки миг това дете, чуждото дете, да го разхожда из града, да го носи на ръце, да чувствува върху устните си допира на меката му косица, да го обожава и да мисли непрестанно: „Може би не е мое?“ Нима не е по-добре да не го вижда повече, да го изостави, да го изгуби из улиците или сам да избяга много далеч, толкова далеч, че никога вече да не чуе нищо за него, никога!
Паран подскочи, като чу, че някаква врата се отвори. Влезе жена му.
— Гладна съм — каза тя. — А вие, Лимузен?
Лимузен отговори колебливо:
— Право да си кажа, и аз също.
И тя нареди да поднесат отново печеното.
Паран се питаше: „Дали са вечеряли, или са закъснели, защото са имали любовна среща?“
Двамата сега ядяха с голям апетит. Анриета, спокойна и усмихната, се шегуваше. Мъжът й я наблюдаваше изпитателно, хвърляйки към нея бързи погледи, които веднага отклоняваше. Тя носеше розов пеньоар, обшит с бели дантели: русата й глава, свежата й шия, заоблените й ръце се подават под тази красива, кокетна и напарфюмирана дреха като от някаква раковина, украсена по края с пяна. Какво бе правила през целия ден с този човек? Паран си ги представяше прегърнати, шепнещи пламенни думи! Как не бе узнал нищо, нищо не бе отгатнал, гледайки ги застанали така един до друг пред него?
Как ли са му се надсмивали, ако са почнали да го мамят още от първия ден? Възможно ли беше да се подиграят така с един човек, почтен човек, само защото неговият баща му е оставил малко пари? Защо не можеше да се видят някак тези неща в душите на хората; как беше възможно никакъв външен белег да не разкрива на честните сърца подлостта на вероломните сърца? Как беше възможно с един и същи глас човек да лъже и да изрича любовни думи? Защо измамният поглед на лъжеца не се различаваше от открития честен взор?
Той ги гледаше изпитателно, очаквайки да долови някакъв жест, някоя дума, някаква промяна в гласа. Внезапно помисли: „Ще ги хвана тази вечер.“
Той каза:
— Драга приятелко, тъй като изгоних Жюли, трябва да се погрижа още днес да потърся някоя друга прислужница. Ще изляза веднага, за да намеря някоя за утре сутринта. Може би ще позакъснея.
Тя отговори:
— Върви. Няма да мръдна никъде. Лимузен ще ми прави компания. Ще те чакаме.
После се обърна към камериерката и каза:
— Сложете Жорж да спи, след това можете да разтребите и да се приберете в стаята си.
Паран се изправи. Краката му се огъваха, той залиташе замаян. Измърмори едно: „Довиждане“ и се отправи към външната врата, като се опираше на стената, защото му се струваше, че паркетът се люлее под него като лодка.
Прислужницата беше отнесла Жорж. Анриета и Лимузен минаха в салона. Щом затвориха вратата, той се обърна към нея:
— Е, какво е това? Да не си полудяла? Защо дразниш така мъжа си?
Тя се извърна:
— О, виж какво! Започна да ми дотяга този твой навик в последно време да представяш Паран като мъченик.
Лимузен се тръшна в едно кресло, кръстоса крака и каза:
— Съвсем не го представям като мъченик, но намирам, че е глупаво при нашето положение да се дразни от сутрин до вечер този човек.
Тя взе от камината една цигара, запали я и отвърна:
— Но аз не го дразня, а напротив; само че той ме ядосва с глупостта си… и се отнасям с него така, както го заслужава.
Лимузен поде нетърпеливо:
— Това, което вършиш, е глупаво! Впрочем всички жени са еднакви. Разбира се! Ами ето един прекрасен човек, прекалено добър, доверчив и благ до глупост, който не ни пречи с нищо, не ни подозира дори за миг, оставя ни свободни, спокойни, колкото си искаме, а ти правиш всичко възможно, за да го вбесиш и да разстроиш живота ни.
Тя се извърна към него:
— Слушай, ставаш досаден! Ти си страхлив като всички мъже! Боиш се от този кретен?
Лимузен скочи ядосано:
— А, тъй ли било? Много искам да зная какво ти е направил и за какво можеш да му се сърдиш. Нещастна ли си с него? Бие ли те? Изневерява ли ти. Не, това е прекалено най-сетне — да измъчваш този човек само защото е извънредно добър, и да го дразниш само защото му изневеряваш.
Тя се приближи към Лимузен и като го гледаше право в очите, каза:
— Ти ли ме упрекваш? Ти ли? Точно ти ли? Нима на всичко отгоре си и подъл?
Той се заоправдава малко засрамено:
— Не те упреквам в нищо, драга приятелко, искам от теб само да се държиш малко по-добре с мъжа си, защото и двамата имаме нужда от неговото доверие. Струва ми се, че би трябвало да разбереш това.
Те стояха съвсем близо един до друг, той — висок, мургав, с отпуснати бакембарди, с малко самонадеян вид на доволен от себе си красив мъж, тя — миловидна полубуржоазка, родена в задната стая на някое магазинче, израснала на неговия праг, стрелкайки с очи минувачите, и омъжена по една случайност при това си занимание за наивен човек, който се бе влюбил в нея, виждайки я всеки ден пред тоя праг, и сутрин, и вечер, когато излизаше и когато се прибираше.
Тя каза:
— Но не разбираш ли, глупчо такъв, че аз го ненавиждам именно защото той се ожени за мен, защото ме купи най-сетне, защото всичко, каквото казва, всичко, каквото върши, всичко, каквото мисли, ме дразни. Той ме ядосва постоянно със своята глупост, която ти наричаш добродушие, със своята мудност, която наричаш доверие, и най-вече за това, че е мой мъж, той, а не ти. Чувствувам го помежду ни, при все че не ни пречи никак. И после?… И после?… Не, той е истински идиот най-сетне, щом не подозира нищо. Бих искала поне малко да ревнува. Има мигове, когато ми идва да му извикам: „Нима наистина не виждаш нищо, говедо такова, нима не разбираш, че Пол ми е любовник?“
Лимузен се засмя:
— Междувременно по-добре ще сториш да млъкнеш и да не разстройваш живота ни.
— О, бъди спокоен, няма да го разстроя. С това диване няма от какво да се страхуваме. Не, наистина не мога да повярвам, че не разбираш колко ми е противен, колко ме дразни. Ти си даваш винаги вид, че милееш за него, стискаш му искрено ръката. Мъжете са понякога странни.
— Човек трябва да умее да се преструва, мила моя.
— Тук не става дума за преструвки, драги, а за чувства. Вие, мъжете, когато мамите някой мъж, сякаш го обичате повече; ние жените намразваме мъжа от първия миг, когато сме му изневерили.
— Съвсем не ми е ясно защо трябва да се мрази един добър човек, чиято жена си отнел.
— Не ти е ясно ли?… Не ти е ясно?… Липсва ви такт на всички вас, мъжете. Какво всъщност? Това са неща, които се чувствуват и не могат да се изразят. И после първо не трябва… Не, нищо няма да разбереш, безполезно е да ти обяснявам. На вас, мъжете, ви липсва финес.
И усмихвайки му се с онова леко презрение, присъщо на разпуснатите жени, тя постави ръце на раменете му и му подаде устните си; той наведе глава към нея, притисна я в обятията си и устните им се сляха. И понеже бяха застанали точно пред огледалото, в него се отрази още една подобна на тях двойка, която се целуваше зад стенния часовник.
Не бяха чули нищо — нито звука на превъртането на ключа, нито скърцането на вратата; но изведнъж Анриета изписка силно и отблъсна Лимузен с две ръце — тогава те забелязаха Паран, който ги гледаше съвсем бледен, със свити юмруци, по чорапи и с нахлупена на челото шапка.
Той поглеждаше ту единия, ту другия, като въртеше бързо очи, без да помръдва главата си. Приличаше на луд; след това, без да произнесе нито дума, той се нахвърли върху Лимузен, сграбчи го и го стисна с все сила, сякаш искаше да го удуши, изблъска го в един ъгъл на салона така буйно устремен, че Лимузен загуби равновесие, размаха ръце във въздуха и удари силно главата си о стената.
Но когато Анриета разбра, че мъжът й ще убие нейния любовник, тя се нахвърли върху Паран, сграбчи го за врата и като впи в него и десетте си изящни и розови пръста, стисна го така силно с цялата ярост на обезумяла жена, че кръв бликна изпод ноктите й. Тя го захапа за рамото, сякаш искаше да го разкъса със зъби. Паран, задушен, задъхан, пусна Лимузен, за да отхвърли вкопчалата се в шията му жена; той я сграбчи през кръста и я запрати само с един замах чак на другия край на салона.
След това, понеже гневът му беше краткотраен, както се случва с всички добряци, а буйността му — мигновена, присъщо на слабите хора, той застана между двамата, задъхан, изнемощял, без да знае какво да прави по-нататък. Дивата му ярост се беше изчерпала от това усилие като пяната на току-що отворена бутилка вино и той се запъхтя от неприсъщата за него енергия. Щом си възвърна способността да говори, той изломоти:
— Махайте се… и двамата… веднага… махайте се…
Лимузен стоеше неподвижно в своя ъгъл, прилепнал о стената, твърде объркан, за да може да схване какво се бе случило, и твърде уплашен, за да може да помръдне дори пръста си. Анриета чакаше подобно на звяр, който се готви да скочи, опряла юмруци на малката кръгла масичка, издала напред глава, с разкопчан корсаж и разголена гръд.
Паран поде с по-силен глас:
— Махайте се веднага… махайте се…
Като видя, че първата му ярост поутихна, жена му доби смелост, поизправи се, пристъпи две крачки към него и почти нагло му каза:
— Полудял ли си?… Какво те е прихванало?… Защо е това неокачествимо държане?…
Той се извърна към нея с вдигнат юмрук, готов да я удари, и заекна:
— О… о… това е прекалено… прекалено… аз… аз… аз… чух всичко, всичко… всичко… Разбираш ли?… Всичко… клетнице… никаквице… Вие сте двама мерзавци… Махайте се… и двамата… веднага… иначе ще ви убия… Махайте се…
Тя разбра, че всичко е свършено, че той знаеше вече, че не можеше да се прави на невинна и че трябва да отстъпи. Цялата й наглост се бе възвърнала и омразата й към този човек, достигнала сега до своя предел, я подтикваше към дързост, пораждаше у нея някаква нужда да бъде предизвикателна, смела.
Тя каза с ясен глас:
— Елате, Лимузен. Щом като ме пъдят, ще дойда при вас.
Но Лимузен не мърдаше. Паран, обзет отново от гняв, започна да вика:
— Махайте се де… махайте се… мерзавци… или… или…
Той грабна един стол и го завъртя над главата си.
Тогава Анриета прекоси бързо салона, улови любовника си за ръка, отдръпна го от стената, до която той стоеше като прикован, и го повлече към вратата, като повтаряше:
— Хайде, елате, приятелю, елате… Виждате, че този човек е полудял… елате…
В момента, когато се готвеше да излезе, тя се извърна към мъжа си, търсейки да стори нещо, да измисли нещо, за да го засегне право в сърцето, напущайки тази къща. И изведнъж й хрумна една мисъл — една отровна, смъртоносна мисъл, в която се бе събрало цялото женско коварство.
И тя каза решително:
— Искам да взема детето си.
Паран, изумен, изломоти:
— Твоето… твоето… дете ли? Осмеляваш се да говориш за детето си! Осмеляваш се… осмеляваш се да искаш детето си… след… след… О-о-о! Това е прекалено… Как се осмеляваш!… Махай се оттук, уличнице! Махай се!
Тя се приближи към него полуусмихната, почувствувала се вече полуотмъстена, и като го гледаше предизвикателно право в очите, каза:
— Искам детето си… ти нямаш право да го задържиш, защото не е твое… чуваш ли? Чуваш ли добре?… Не е твое… То е от Лимузен.
Паран, слисан, извика:
— Лъжеш… лъжеш… мерзавке!
Но тя поде:
— Глупак. Всички освен теб го знаят. Казвам ти, че Лимузен е баща му. Достатъчно е да го погледнеш, за да се увериш…
Паран отстъпваше пред нея, като се олюляваше. После се извърна рязко, грабна една свещ и се втурна в съседната стая.
Той се върна почти веднага, носейки на ръце малкия Жорж, увит в завивката си. Детето плачеше, изплашено от внезапното събуждане. Паран го хвърли в ръцете на жена си, без да прибави дума, и я изблъска грубо навън на стълбището, където благоразумно чакаше Лимузен.
След това затвори вратата, превъртя два пъти ключа и бутна резето. Едва влязъл в салона, той се строполи на пода.
Паран заживя сам, съвсем сам. Необичайното ново съществуване отвличаше през първите седмици след раздялата мислите му от случилото се. Той заживя отново като ерген, възвърна се към стария си навик на скитане из улиците и започна да се храни в ресторант както някога. Понеже искаше да избегне всякакъв скандал, отпусна на жена си чрез нотариуса една месечна сума. Но постепенно споменът за детето започна все по-често да се възвръща в паметта му. Много пъти, когато стоеше сам у дома си вечер, струваше му се внезапно, че чува Жорж да вика „татко“. Сърцето му забиваше бързо и той се спускаше да отвори външната врата, за да види дали малкият не се бе върнал. Да, може би той щеше да се върне, както се връщат кучетата и гълъбите. Защо детето да има по-слаб инстинкт от животните?
След като се уверяваше, че е сгрешил, той се връщаше, сядаше отново в креслото си и мислеше за малкия. Мислеше за него по цели часове, по цели дни. Не изпитваше само душевна мъка, но много по-силна, дори чисто физическа болка — някаква чувствена, нервна потребност да целува детето, да го държи, да го върти, да го слага на коленете си, да го подхвърля с ръце нагоре към тавана. Терзаеха го изгарящите спомени на отминалите ласки. Чувствуваше как малките ръчички стискаха шията му, как малката устица го целуваше по брадата, а късата косица гъделичкаше бузата му. Копнежът по тези изчезнали мили ласки, по меката, топла и нежна кожа, по която се плъзгаха устните му, го подлудяваше като страстта към любима жена, избягала с друг мъж.
Заплакваше изведнъж посред улицата, като си помислеше, че неговият пълничък Жорж би могъл да подскача сега до него с малките си крачета както някога, когато излизаха заедно на разходка. Тогава се прибираше в къщи и обхванал глава с ръцете си, хълцаше до вечерта. Задаваше си по двадесет, по сто пъти на ден един и същи въпрос: кой е бащата на Жорж — Лимузен или той? Особено нощем се впускаше в безкрайни разсъждения по този въпрос. Веднага щом си легнеше, се впускаше отново в същия низ от безнадеждни доводи.
След раздялата с жена си отначало не се съмняваше, че детето действително е на Лимузен. После малко по малко почна да се колебае. Положително твърдението на Анриета не можеше да има някаква стойност. Тя искаше да го засегне и да го докара до отчаяние. Като претегляше хладно доводите за и против, идваше до заключението, че вероятността да го е излъгала беше голяма.
Единствен Лимузен вероятно можеше да каже истината. Но как да я узнае, как да го разпита, как да го накара да признае?
Понякога Паран ставаше посред нощ, решен да отиде при Лимузен да го моли, да му предложи всичко, каквото иска, за да сложи край на това ужасно мъчение. После си лягаше отново, отчаян, защото беше разсъдил, че без съмнение и любовникът щеше да излъже. Положително щеше да излъже, за да попречи на истинския баща да вземе детето си.
Какво да прави тогава? Нищо.
И той се упрекваше, задето бе ускорил тъй събитията, задето не беше никак размислил и не беше проявил търпение, задето не бе съумял да изчака и да се преструва един-два месеца, за да се увери със собствените си очи. Трябваше да се прави, че не подозира нещо и да ги остави да се издадат неусетно сами. Достатъчно щеше да бъде да види как другият целуваше детето, за да отгатне, да разбере. Приятелят не целува както бащата. Щеше да ги дебне зад вратите. Как не беше помислил за това! Ако Лимузен, когато останеше сам с Жорж, не го грабнеше веднага да го притисне в гърдите си и да го зацелува жадно, а го оставеше равнодушно да си играе, без да се занимава с него, нямаше да има място за никакво съмнение — това щеше да означава, че той не беше, не се смяташе, не се чувствуваше негов баща.
По този начин Паран, като изпъди майката, можеше да задържи сина си и щеше да бъде щастлив, напълно щастлив.
Той се мяташе в леглото си, изпотен и изтерзан, и се мъчеше да си спомни държането на Лимузен към малкия. Но не си спомняше нищо, съвсем нищо, нито един жест, нито един поглед, нито една подозрителна дума или ласка. Освен това самата му майка не се занимаваше много с детето. Ако то беше от нейния любовник, сигурно щеше да го обича повече.
Значи, бяха го разделили от сина му за отмъщение, от жестокост, за да го накажат, задето ги бе уловил.
И той решаваше да отиде още рано в зори да потърси съдействието на властта, за да му възвърнат Жорж.
Но едва взел това решение, обземаше го увереност в противното. Щом Лимузен е станал още от първия ден любовник на Анриета, при това обичан любовник, тя му се е отдавала сигурно с онзи порив, с онази самозабрава, с онази пламенност, от които жените стават майки. Хладната сдържаност, която бе внесла в техните интимни отношения с него, Паран, би ли попречила да зачене от неговите ласки?
В такъв случай щеше да се бори да вземе при себе си, да задържи завинаги и да се грижи за детето на другиго. Не би могъл да го гледа, да го целува, да го чува да казва „татко“, без да се измъчва, без да се разкъсва от мисълта: „Той не е мой син!“ Щеше да се обрече сам на безкрайно изтезание, на окаян живот! Не, по-добре беше да остане сам, да живее, да остане и да умре сам.
Всеки ден и всяка нощ тези страхотни съмнения и страдания започваха отново и нищо не можеше да ги успокои, нито да ги прогони. Страхуваше се особено от припадащия мрак, от тъгата на вечерния здрач. Тогава чувствуваше сърцето си като обляно от скръб, то преливаше от отчаяние, което сякаш се спускаше заедно с мрака, потапяше го и го подлудяваше. Страхуваше се от собствените си мисли, както човек се страхува от злодейци, и бягаше от тях като подгонен звяр. Особено много се страхуваше от празното си жилище, което изглеждаше така мрачно и ужасно, и от пустите улици, където само тук-таме свети по някой фенер, а самотният минувач, когото чуваш отдалеч, прилича на скитник, който забавя или ускорява крачките си според това дали се приближава към теб, или върви подире ти.
И Паран неволно, инстинктивно се отправяше към големите осветени и многолюдни улици. Светлината и тълпата го привличаха, завладяваха го, замайваха го. Сетне, когато му омръзваше да се шляе, да скита из движещото се множество, когато видеше, че минувачите оредяват и тротоарите се опразват, ужасът от самотата и тишината го тласкаха към някое голямо кафене, пълно с посетители и светлина. Той отиваше там, както мухите прелитат към пламъка, сядаше пред някоя кръгла масичка и си поръчваше чаша бира. Пиеше я бавно, обезпокоен всеки път, когато някой посетител ставаше да си отива. Искаше му се да го улови за ръка, да го задържи, да го помоли да остане още малко, защото много се боеше от онзи миг, когато келнерът, застанал прав пред него, щеше да каже ядосано: „Хайде, господине, затваряме!“
Защото всяка вечер той оставаше последен. Виждаше как внасят масите, как угасяват една по една лампите освен две — над неговата маса и над касата. Гледаше съкрушено как касиерката брои парите си и ги заключва в чекмеджето и си отиваше, изтласкан навън от прислугата, която мърмореше: „Този сякаш е пуснал корени тук. Човек би казал, че няма къде да спи.“
И щом се озовеше сам в тъмната улица, започваше отново да мисли за малкия Жорж и да си блъска главата, да се измъчва с въпроса — дали той е бащата на детето си?
Така той доби навика да ходи в бирарията, където сред непрекъснатата блъсканица на посетителите човек почва да се чувствува близък с това мълчаливо общество, където тежкият дим на лулите приспива тревогите, а гъстата бира прави мисълта ленива и успокоява сърцето.
Той прекарваше живота си там. Щом станеше сутрин, отиваше да намери в бирарията подобни нему хора, за да има с какво да занимава очите и мисълта си. След това, понеже го мързеше да се движи, започна и да обядва там. Към обед почукваше с подложката на чашата си по мраморната масичка и келнерът бързо му донасяше чиния, чаша, салфетка и храна. След като свършваше обеда, изпиваше бавно кафето си, с поглед, прикован в стъкленицата коняк, който му даряваше цял час пълна забрава. Той потапяше в коняка първо устните си, сякаш за да опита вкуса му, поемайки течността само с върха на езика си. После го изливаше в устата си капка по капка, отметнал назад глава: плакнеше полека небцето, венците, цялата си уста със силното питие, смесвайки го със слюнката, която бликваше при това съприкосновение. Сетне поглъщаше разредения със слюнка коняк, като съсредоточаваше цялото си внимание в това усещане как течността се плъзга по гърлото му чак до дъното на стомаха.
След всеки обед изпиваше за един час по три-четири чашки, които лека-полека го замайваха. Тогава отпускаше глава на гърдите си, затваряше очи и задремваше. Събуждаше се към средата на следобеда и веднага протягаше ръка към чашата с бира, която келнерът поставяше пред него още през време на съня му; след като я изпиеше, той ставаше от покритото с червено кадифе канапе, повдигаше панталоните си, издърпваше надолу жилетката си, за да закрие бялата линия, която се виждаше между тях и нея, изтърсваше яката на сакото си, изтегляше маншетите на ризата си навън и после се залавяше отново за вестниците, които беше прочел още сутринта.
Почваше да ги чете отново от първия до последния ред, включително и рекламите, съобщенията за търсене и предлагане на работа, малките обявления, борсовия бюлетин и програмите на театрите.
Между четири и шест часа отиваше да се поразходи из булевардите, за да глътне малко въздух, както сам казваше; после се завръщаше, сядаше на запазеното си място и поръчваше абсент.
Тогава завързваше разговор с постоянните посетители, с които се бе запознал. Коментираха заедно новините на деня, произшествията и политическите събития, докато настъпеше часът за вечерята. Вечерта прекарваше като следобеда до затварянето на заведението. Най-ужасният миг за него беше този, когато трябваше да се прибере отново в мрака на празната си стая, пълна с мъчителни спомени, с ужасни мисли и терзания. Не се срещаше вече с никого от старите си приятели, с никого от роднините си, с никого, който би му напомнил за миналия му живот.
И тъй като жилището му се превърна в ад за него, той си нае стая в един голям хотел, хубава стая на мецанина, за да може да гледа минувачите. В това обширно обществено жилище не беше вече сам; чувствуваше как хората гъмжат около него, чуваше гласовете отвъд стените и когато старите му рани започваха да го измъчват твърде много, застанал пред приготвеното за нощта легло и пред самотния си огън, той излизаше в широките коридори и се разхождаше като часовой край затворените врати, гледайки с тъга поставените пред всяка от тях един до друг по два чифта обувки — изящните дамски ботинки, сгушени до големите мъжки обувки; тогава си казваше, че всички тези хора сигурно са щастливи и спят сладко един до друг или прегърнати в топлата постеля.
Така се изминаха пет години, пет мрачни години без никакви други събития освен от време на време по някоя двучасова любов за два луидора.
Но ето че един ден, правейки обикновената си разходка между Мадлената и улица Друо, той забеляза внезапно една жена, чиято походка му направи впечатление. Едър господин и дете я придружаваха. Те вървяха пред него. Той се питаше: „Къде ли съм виждал тези хора?“ И изведнъж дамата направи едно движение, което той позна — беше жена му с Лимузен и с детето му, неговия малък Жорж.
Сърцето му заби лудо, до задушаване; при все това той не се спря, искаше да ги види, затова ги последва. Те имаха вид на семейство, на порядъчно семейство на почтен буржоа. Анриета бе хванала Пол подръка и му говореше нещо тихо, като го поглеждаше от време на време отстрани. Тогава Паран можеше да я вижда в профил, откриваше познатата изящна линия на лицето й, движенията на устните й, усмивката й и ласкавия й поглед. Но детето го интересуваше най-много. Колко голямо и здраво беше станало. Паран не можеше да види лицето му; виждаше само дългите му руси коси, чиито къдри падаха над яката му. Това високо момче с голи крака, което вървеше като малък мъж до майка си, беше Жорж.
Те се спряха пред един магазин и той можа да ги огледа хубаво и тримата. Лимузен беше побелял, остарял и отслабнал; жена му, напротив, по-свежа от всякога, беше по-скоро напълняла; Жорж се бе променил толкова, че бе станал неузнаваем.
Те тръгнаха отново. Паран пак ги последва, после ги задмина с големи крачки и се върна обратно, за да ги огледа отблизо в лице. Когато мина покрай детето, обхвана го лудо желание да го сграбчи в прегръдките си и да го отнесе. Той го докосна уж случайно. Малкият извърна глава и погледна недоволно невнимателния минувач. Тогава Паран побягна, засегнат, преследван, наранен от този поглед. Побягна като крадец, обхванат от ужасен страх, че жена му и любовникът й са го видели. Изтича на един дъх до своята бирария и се тръшна задъхан на стола си.
Тази вечер изпи три чашки абсент.
Цели четири месеца сърцето го болеше от тази среща. Всяка нощ ги виждаше тримата, щастливи и спокойни — бащата, майката и детето, как се разхождат по булеварда, преди да се приберат да обядват у дома си. Това ново видение заличаваше старото. Беше нещо друго, някаква нова халюцинация, а също така и нова, друга мъка. Малкият Жорж, неговият малък Жорж, когото беше толкова обичал и целувал някога, сега се губеше в далечното и безвъзвратно изчезнало минало и той виждаше някакъв нов Жорж, сякаш брат на първия, едно момченце с голи до коленете крака, което не го познаваше. Той страдаше ужасно от тази мисъл. Любовта на малкия беше мъртва; никаква връзка не съществуваше вече между тях; детето не беше простряло ръце, когато го видя. Дори го беше изгледало сърдито.
След това малко по малко той отново се успокои; душевните му мъки се уталожиха, картината, която беше видял и която го преследваше по цели нощи, стана неясна, започна да му се мярка все по-рядко. Паран заживя отново почти както всички хора, като всички безделници, които пият бира по мраморните маси и протриват панталоните си по износеното кадифе на канапетата в ресторантите.
Остаря сред дима на лулите, загуби косата си под пламъка на газените лампи, започна да гледа на ежеседмичната баня, на подстригването на косите всеки петнадесет дни и на купуването на нова дреха или шапка като на събития. Когато пристигнеше в бирарията с нова шапка на глава, той се оглеждаше дълго в огледалото, преди да седне, слагаше я и я сваляше по няколко пъти поред, поставяше я по различни начини и запитваше най-сетне приятелката си, касиерката, която го наблюдаваше с любопитство:
— Какво ще кажете, стои ли ми добре?
Два-три пъти в годината отиваше на театър, а лятно време прекарваше понякога вечерите си в едно кафене с оркестър на Шан-з-Елизе. Връщаше се оттам, изпълнен с мелодии, които се въртяха в главата му по няколко седмици и които той тананикаше, седнал пред чаша бира, като тактуваше с крак.
Годините преминаваха бавно, еднообразни и кратки, защото бяха пусти.
Паран не чувствуваше как се плъзгаха край него. Вървеше към смъртта, без да се суети, без да се вълнува, седнал пред една маса в бирарията; единствено голямото огледало, на което облягаше главата си, все по-оголяла с всеки изминат ден, отразяваше опустошенията на времето, което минава и лети, разяждайки хората, клетите хора.
Сега вече съвсем рядко мислеше за ужасната драма, която бе разбила живота му, тъй като от онази страшна вечер бяха изминали двадесет години.
Но съществуването, което бе водил след това, го беше изхабило, изтощило, беше го направило отпуснат; и често съдържателят на бирарията, шестият съдържател, откакто той беше стъпил в това заведение — му казваше:
— Би трябвало да се поразмърдате малко, господин Паран: би трябвало да подишате малко въздух, да излезете на полето; уверявам ви, че сте се много променили от няколко месеца насам.
И когато клиентът му си отиваше, търговецът споделяше мислите си с касиерката:
— Горкият господин Паран не върви на добре; никак не е хубаво, дето не излиза никога извън Париж. Накарайте го най-сетне да отива сегиз-тогиз из околностите да хапне риба. Вас ще ви послуша. Ето, лятото наближава; ще се посъвземе.
И касиерката, изпълнена със съжаление и благосклонност към този упорит посетител, повтаряше всеки ден на Паран:
— Хайде, господине, трябва да се решите да подишате малко въздух. Толкова е приятно на полето, когато времето е хубаво! О, ако имах възможност, бих прекарала целия си живот там.
И тя му разказваше мечтите си, поетичните и прости мечти на всички бедни девойки, които, затворени през цялата година зад стъклата на някой магазин, гледат как тече пред тях лъжовният и шумен уличен живот и бленуват за спокойния и мирен живот сред полето, под дърветата, под лъчезарното слънце, което лее светлина над поляните, над дълбоките гори, над бистрите реки, над полегналите върху тревата крави и над безбройните пъстри цветя, растящи на воля — сини, червени, жълти, виолетови, лилави, розови, бели, така прелестни, така свежи, така благоуханни, всички онези полски цветя, които берем при разходките си и правим от тях големи букети.
Доставяше й удоволствие да му говори непрекъснато за своето вечно желание, неосъществено и неосъществимо; а той, нещастният, отчаян старец, я слушаше с удоволствие. Сега сядаше до самата каса, за да бъбре с госпожица Зое, да приказва с нея за полския живот. И тогава у него постепенно се породи някакво смътно желание да отиде да види поне веднъж дали наистина беше толкова хубаво извън стените на големия град, както тя казваше.
Една сутрин той попита:
— Знаете ли къде би могъл човек да хапне добре в околностите на Париж?
Тя отвърна:
— Ами че идете на Сенжерменската тераса. Толкова е красиво там.
Той беше ходил на разходка там някога, като годеник. И сега реши отново да отиде.
Избра един неделен ден, без особени съображения, единствено защото е прието да се излиза в неделя дори когато човек бездействува през цялата седмица.
И така, една неделна утрин той тръгна към Сен-Жермен.
Беше в началото на юли. Денят беше слънчев и горещ. Седнал до прозореца на вагона, Паран гледаше как край него летяха дърветата и чудноватите малки къщички в околностите на Париж. Чувствуваше се тъжен, яд го беше, че се бе поддал на това ново желание, че беше нарушил навиците си. Сменящата се, но винаги една и съща гледка го отегчаваше. Изпитваше жажда; на драго сърце би слязъл на която и да е станция и би седнал да пийне в кафенето зад зданието на гарата една-две бири, а след това би се качил на първия влак, който отиваше за Париж. Освен това пътуването му се видя дълго. Той можеше да седи по цели дни, ако пред очите му бяха все същите неподвижни неща, но намираше дразнещо и уморително да седи и същевременно да се мести, да гледа как всичко наоколо се движи, а пък той самият да не прави никакво движение.
Все пак Сена възбуждаше любопитството му всеки път, когато я прекосяваха. Под моста при Шату забеляза дълги тесни лодки, карани със силни удари на греблата от гребци със запретнати ръкави. Каза си: „Тези здравеняци сигурно не скучаят.“
Дългата лента на реката, която се виеше от двете страни на моста Пек, породи някъде дълбоко в сърцето му смътно желание да се поразходи край стръмния бряг, но влакът потъна в тунела пред гара Сен-Жермен и скоро след това спря пред перона.
Паран слезе и се отправи тежко и уморено към „Терасата“, сложил ръце зад гърба си. После, щом стигна до желязната ограда, той се спря и се загледа в далечината. Огромното поле, просторно като море, се разстилаше пред него зелено и осеяно с големи села, многолюдни като градовете. Бели пътища пресичаха това обширно пространство, покрито тук-таме с гори; езерата на Везине блестяха като сребърни плочи, а далечните склонове на Саноа и Аржантьой се открояваха обвити в лека синкава мъгла, която ги закриваше почти напълно и те едва личаха. Слънцето къпеше в ярката си и топла светлина целия този огромен простор, все още леко забулен от утринните изпарения, от потта на затоплената земя, над която се издигаше лека мъгла, и от влажния дъх на Сена, която се виеше като безкрайна змия през полята, опасвайки села и заобикаляйки хълмовете.
Лек ветрец, изпълнен с уханието на зеленина и на дървесен сок, галеше кожата, проникваше дълбоко в гърдите и сякаш подмладяваше сърцето, облекчаваше духа, раздвижваше кръвта.
Изненадан, Паран го вдишваше с пълни гърди, замаян от просторната гледка; той измърмори:
— Я виж ти, тук било хубаво.
Сетне пристъпи няколко крачки и отново се спря, за да погледа още. Струваше му се, че открива непознати и нови неща, съвсем не тези неща, които очите му виждаха, а неща, които душата му предчувствуваше — невиждани събития, неизживяно щастие, неизпитани радости, цял един нов кръгозор на живота, чието съществуване не беше дори подозирал и който се разтваряше внезапно пред него, както се беше загледал в необятния полски простор.
Цялата ужасна печал на неговото съществуване му се разкри сякаш осветена от ярката светлина, която заливаше земята. Той видя мрачните, еднообразни, тъжни двадесет години, прекарани в кафенето. Би могъл да пътува както другите, да отиде нейде далеч сред чужди народи, в неизследвани страни отвъд моретата, би могъл да се интересува от всичко, което увлича другите хора — от изкуство, от наука, би могъл да обича разноликия живот, загадъчния, очарователен или мъчителен, вечно изменящ се, необясним и любопитен живот.
Сега беше вече късно. Щеше да минава от чаша на чаша чак до смъртта си без семейство, без приятели, без надежди, без стремежи към нещо. Обзе го безкрайна тъга и желание да избяга, да се скрие, да се върне в Париж, в бирарията си, във вцепенението си. Всички мисли, всички блянове, всички копнежи, които дремят, подтиснати от леността и застоялите сърца, се бяха пробудили, раздвижени от тази слънчева гледка.
Почувствува, че ако останеше по-продължително време сам на това място, би полудял, затова побърза да влезе в павилиона „Анри IV“, за да обядва, да замае главата си с вино и коняк и да поговори с някого.
Той зае една масичка сред дърветата, откъдето се откриваше гледка към цялата околност, поръча си обед и помоли да му го донесат веднага.
Пристигаха и други посетители и сядаха на съседните маси. Паран се почувствува по-добре — не беше вече сам.
Трима души обядваха в една беседка. Беше ги погледнал няколко пъти, без да ги вижда, както гледаме хората, които ни са безразлични.
Изведнъж до слуха му достигна женски глас, който го накара да изтръпне до мозъка на костите си.
Този глас беше изрекъл думите:
— Жорж, разрежи пилето.
Друг един глас отговори:
— Добре, мамо.
Паран вдигна очи и веднага разбра, откри кои бяха тези хора. Иначе вероятно не би ги познал. Жена му беше цялата побеляла и много напълняла, беше станала възрастна дама, сериозна и почтена; тя ядеше с издадена напред глава, за да не се накапе, при все че си беше поставила салфетка на гърдите си. Жорж беше станал мъж. Имаше брада — онази рядка, почти безцветна брада, която покрива на къдри бузите на младежите. Носеше висока шапка, жилетка от бял памучен плат и монокъл, вероятно за елегантност. Паран ги гледаше изумен. Това ли беше Жорж, неговият син? Не, той не познаваше този млад човек, не можеше да има нищо общо между тях двамата.
Лимузен седеше с гръб към него и ядеше, леко наведен.
И така, тези три същества изглеждаха щастливи и доволни; бяха дошли да обядват в един от известните ресторанти сред природата. Бяха водили спокоен и тих живот, истински семеен живот в хубаво жилище, топло и уютно, изпълнено с всички онези дребни неща, които правят живота приятен — нежните прояви на обич, милите думи, разменяни непрекъснато между хора, които се обичат. Те бяха живели така благодарение на него, на Паран, с неговите пари, след като го бяха измамили, обрали, погубили. Бяха обрекли него, невинния, наивния, добродушния, на тежката печал на самотата, на този ужасен живот между улиците и масата в бирарията, на всички онези душевни страдания и физически мъки, които беше преживял. Бяха го превърнали в безполезно същество, загубено, залутано в света, жалък старец без никакви радости, който не очакваше и не се надяваше абсолютно на нищо от никого. За него светът беше празен, защото той не обичаше нищо на този свят. Можеше да пропътува всички страни или да изброди всички улици, можеше да влезе във всяка къща в Париж, във всяка стая, но пак нямаше да открие зад никоя врата търсения скъп образ — образа на жена или дете, който се усмихва, когато ви съгледа. Тази мисъл го измъчваше особено много — мисълта за вратата, която отваряме, за да намерим и прегърнем някого зад нея.
И за това бяха виновни тези трима негодници — тази недостойна жена, този нечестен приятел и този висок рус младеж с наперен вид.
Той се сърдеше сега и на детето, както на другите двама. Не беше ли този младеж син на Лимузен? Нима Лимузен би го задържал и обичал, ако не беше тъй? Нима Лимузен не би изоставил много скоро майката и детето, ако не беше уверен, че малкият е наистина негов син? Нима някой отглежда чужди деца?
И така, те бяха тук, съвсем близо до него, тези трима злодеи, които му бяха причинили толкова страдания.
Паран ги гледаше и се ядосваше; гневът му растеше при спомена за всичките страдания, мъки и отчаяние, които бе изпитал. Дразнеше го особено техният спокоен и доволен вид. Идеше му да ги убие, да запрати върху тях шишето с газирана вода, да счупи главата на Лимузен, който час по час се навеждаше над чинията си и се изправяше.
Значи, те щяха да продължат да живеят така, без грижи, без никакви тревоги. Не, не. Това беше прекалено най-сетне. Той щеше да си отмъсти, и то веднага — тъкмо му бяха под ръка. Но как? Той мислеше, представяше си ужасни неща, като по вестникарските разкази, но не можеше да измисли нищо осъществимо. Пиеше чаша след чаша, за да се възбуди, да добие смелост, за да не изпусне такъв изгоден случай, който вероятно никога нямаше да му се представи.
Внезапно на ум му дойде една мисъл, една ужасна мисъл. Той престана да пие, за да я обмисли. Устните му се изкривиха в усмивка и той промърмори:
— В ръцете ми са. Пипнах ги. Ще видим. Ще видим.
Келнерът го запита:
— Какво желаете още, господине?
— Нищо. Кафе, коняк, от най-хубавия.
И Паран ги гледаше, като пиеше чашка след чашка. Тук, в ресторанта, имаше премного народ за това, което беше намислил да направи — трябваше, значи, да изчака. Щеше да ги проследи, тъй като те положително щяха да се поразходят по „Терасата“ или из гората. Щом се поотдалечаха, щеше да ги настигне и да си отмъсти, да, щеше да си отмъсти. Все пак не бе съвсем късно, след двадесет и три години страдания. И те никак не подозираха какво щеше да ги сполети.
Те привършваха полека обеда си, като разговаряха спокойно. Паран не можеше да чува думите им, но виждаше уверените им движения. Особено го вбесяваше лицето на жена му. Тя беше придобила високомерното изражение на затлъстяла, недостъпна набожна дама, облечена в броня от принципи, в ризница от добродетели.
След това платиха сметката и станаха. Тогава Паран видя Лимузен. Би казал човек, че е дипломат в оставка — такъв важен вид му придаваха хубавите меки бели бакембарди, чиито краища падаха върху реверите на редингота му.
Те излязоха. Жорж пушеше пура, накривил шапка над ухото си. Паран ги последва незабелязано.
Отначало те се поразходиха из „Терасата“ и се полюбуваха спокойно на гледката, както правят това ситите хора; после навлязоха в гората.
Паран потриваше ръце и ги следваше отдалеч, като се прикриваше, за да не привлече преждевременно вниманието им.
Те вървяха бавно, наслаждавайки се на зеленината и на свежия въздух. Анриета беше хванала подръка Лимузен и вървеше изправена до него като самоуверена и горда съпруга. Жорж брулеше листа с бастунчето си и от време на време прескачаше леко крайпътните канавки като буен млад кон, готов да полети из шумака.
Паран се приближаваше постепенно, задъхан от вълнение и умора, тъй като беше отвикнал да ходи по-продължително време. Скоро ги настигна, но изведнъж го обхвана страх, някакъв смътен, необясним страх, и той ги задмина, за да се върне след това и да ги срещне лице с лице.
Вървеше с разтуптяно сърце, чувствувайки ги сега зад себе си, и си повтаряше: „Хайде, време е. Смелост, смелост. Време е.“
Той се извърна. Тримата седяха на тревата под едно голямо дърво и продължаваха да разговарят.
Тогава Паран се реши и тръгна с бързи крачки обратно. Спря се пред тях посред пътя и с отсечен, задавен от вълнение глас промълви:
— Аз съм. Ето ме. Не ме ли очаквахте?
И тримата загледаха този човек, когото сметнаха за луд.
Той поде:
— Изглежда, че не ме познахте. Хайде, погледнете ме! Аз съм Паран, Анри Паран. А, не сте ме очаквали, нали? Мислили сте, че всичко е свършено, завинаги свършено, че няма да ме видите никога вече, никога. А, не, ето, аз пак се върнах. Сега ще се обясним.
Анриета, ужасена, закри лицето си с ръце, като прошепна:
— Ах, боже мой!
Когато видя, че този непознат човек сякаш заплашваше майка му, Жорж се изправи, готов да го сграбчи за яката.
Лимузен, поразен, гледаше изплашено. Паран сякаш беше призрак. Поотдъхнал си малко, той продължи:
— И тъй, сега ще се обясним. Часът удари. А, измамихте ме, обрекохте ме на каторжнически живот и смятахте, че няма да ви намеря ли?
Но младият човек го хвана за раменете и като го побутна назад, каза:
— Да не сте луд? Какво искате? Вървете си бързо по пътя, защото ще ви натупам.
Паран отговори:
— Какво искам ли? Искам да ти кажа що за хора са тези двама тук.
Но Жорж, разярен, го разтърсваше, хванал го за раменете, готов да го удари.
Паран поде:
— Пусни ме. Аз съм баща ти. Ето, погледни дали ще ме познаят сега тези негодници.
Смаян, младият човек отпусна ръце и се извърна към майка си.
Невъзпрепятствуван вече, Паран се приближи до нея:
— Е, кажете му кой съм аз. Кажете му, че се наричам Анри Паран и че съм негов баща, тъй като той се казва Жорж Паран, защото вие сте моя жена, защото и тримата живеете от моите пари, от десетте хиляди франка, които ви отпущам редовно, откакто ви изпъдих от дома си. Кажете му също така защо съм ви изгонил. Защото ви хванах с този мерзавец, с този подлец, с вашия любовник. Кажете му какъв бях аз — почтен човек, за когото се бяхте омъжили заради богатството му и на когото изневерявахте още от първия ден на женитбата си. Кажете коя сте вие и кой съм аз…
Той се задъхваше и заекваше от гняв.
Жената изпищя сърцераздирателно.
— Пол, Пол, накарай го да млъкне, накарай го да млъкне, забрани му да говори тези думи пред сина ми.
Лимузен също се беше изправил. Той промълви с много нисък глас:
— Мълчете, мълчете. Съзнавате ли какво вършите?
Паран поде буйно:
— Много добре знам какво върша. Но това не е всичко. Има нещо, което искам да знам, нещо, което ме измъчва от цели двадесет години.
И като се извърна към Жорж, който, потресен, се беше облегнал на едно дърво, той каза:
— Изслушай ме сега и ти; когато напусна моя дом, тя сметна, че не е достатъчно, дето ми е изменила, и реши да ме доведе до отчаяние. Ти беше единствената ми утеха. И тогава тя те отнесе със себе си, като ми се закле, че не съм ти баща, че истинският ти баща бил ей този тук. Излъга ли ме? Не знам. Цели двадесет години си задавам този въпрос.
Паран се приближи съвсем близо до жена си, страшен, с трагичен израз, и като отмахна ръката й, с която си беше закрила лицето, извика:
— Чуйте какво, днес искам от вас да ми кажете кой от двама ни е баща на този млад човек: той или аз. Мъжът ви или любовникът ви. Хайде, казвайте.
Лимузен се нахвърли върху него. Паран го отблъсна и като се изсмя яростно, каза:
— А, сега си смел, по-смел си оттогава, когато избяга на стълбището, защото щях да те убия. Добре, щом тя не отговаря, отговори сам ти. Трябва да знаеш това не по-зле от нея. Кажи, ти ли си бащата на този младеж? Хайде, говори!
Паран се обърна към жена си:
— Ако не искате да кажете на мен, кажете го поне на сина си. Той е вече мъж. Има пълно право да знае кой е баща му. Аз не знам това, никога не го узнах, никога, никога. Не мога да ти кажа това, момчето ми.
Паран все повече се възбуждаше, гласът му ставаше остър, писклив. Размахваше ръцете си като епилептик.
— Ето… ето… отговорете най-сетне… Тя не знае… Обзалагам се, че не знае… не… не знае… бога ми… Тя спеше и с двамата… Ха-ха-ха… Никой не знае… никой… Нима това нещо може да се узнае?… Ти също няма да го узнаеш, момчето ми, няма да го узнаеш като мене… никога… Ето… попитай я… попитай я… ще видиш, че и тя самата не знае… нито аз… нито той… нито ти… никой не знае… Можеш да избираш… да… можеш да избираш… него или мене… Избери… Сбогом… Свършено е… Ако тя реши да ти каже, ела да ми го съобщиш в хотел „Де Континан“, разбираш ли?… Приятно ще ми бъде да узная… Сбогом… Пожелавам ви много радост…
И той си тръгна, като жестикулираше и продължаваше да си говори сам под големите дървета, сред свежия прозрачен въздух, изпълнен с уханието на дървесен сок. Не се извърна ни веднъж да ги погледне. Вървеше напред, подтикван от яростта си, възбуден до крайност, завладян напълно от своята идея-фикс.
Изведнъж се озова на гарата. Един влак се готвеше да тръгне. Паран се качи в него. Докато пътуваше, гневът му стихна; той дойде на себе си и се върна в Париж, удивен от собствената си смелост.
Чувствуваше се като пребит, сякаш му бяха строшили костите. Въпреки това отиде да изпие една чаша в своята бирария.
Като го видя да влиза, госпожица Зое го попита изненадано:
— Върнахте ли се вече? Да не би да сте се изморили?
Паран отвърна:
— Да… да… Много съм уморен… много съм уморен… Разбирате, нали? Когато човек не е свикнал да излиза навън! Но свършено е, никога вече няма да изляза извън града. По-добре щях да сторя, ако бях останал тук. Отсега нататък няма да мръдна повече.
И въпреки че касиерката имаше голямо желание да й разправи за разходката си, тя не успя да го накара да проговори.
За първи път през живота си той така се напи, че стана нужда да го отнесат в жилището му.
Няколко дни поред остатъците от отстъпващата разбита армия минаваха през града. Това не бе войска, а изпаднали в пълно безредие пълчища. Брадите на мъжете бяха дълги и нечисти, униформите им — изпокъсани и те вървяха с отпусната походка, без знаме, без полк. Всички изглеждаха угнетени, изтощени, негодни за някаква мисъл или за проява на решителност — вървяха само по навик и падаха от умора веднага щом спираха. Виждаха се главно мобилизирани — мирни хора или спокойни рентиери, огъващи се под тежестта на пушката; млади пъргави войници от подвижните отреди, лесно податливи на уплаха или на възторг, готови да се хвърлят в атака или да преминат в бягство. Сред тях личаха на места по няколко войници с червени панталони — остатъци от някоя разгромена в голяма битка дивизия; мрачни артилеристи, размесили се с пехотинци от различни полкове, и тук-таме лъщеше каската на някой драгун, който следваше с натежали стъпки и с мъка по-леката походка на пехотинците.
На свой ред преминаваха легиони от нередовни войски, носещи героични названия: „Мъстители на разгрома“, „Граждани на гроба“, „Ратници на смъртта“; лицата на всички тия войници бяха придобили бандитски изражения.
Вождовете им, някогашни търговци на платове или на зърнени храни, продавачи на лой или на сапун — случайни войни, произведени в офицерски чин, поради парите си или поради дължината на мустаците си, отрупани с оръжия и с галони — говореха с гръмки гласове и разискваха военни планове, като претендираха, че само те крепят на своите плещи на хвалипръцковци агонизираща Франция. Но те понякога се бояха от собствените си войници, хора от кол и въже — често пъти храбреци до крайност, плячкаджии и развратници.
Говореше се, че прусаците щели да влязат в Руан.
Националната гвардия, която от два месеца насам извършваше твърде предпазливи разузнавателни действия в съседните гори, като застрелваше понякога собствените си часовои и се приготвяше за бой, щом някое зайче шавнеше изпод храсталаците, се бе завърнала по своите домашни огнища. Оръжията и униформите на войниците й, цялата й смъртоносна екипировка — с която тя всяваше ужас на три мили около големите пътища — внезапно бяха изчезнали.
Последните френски войници най-после бяха успели да преминат Сена и да стигнат през Сен-Север и Бур-Ашар в Пон-Одемар. Отчаяният им генерал, който вървеше след всички, без да може да предприеме нещо с тези разпилени остатъци от войскови части — сам слисан сред големия разгром на един народ, свикнал да побеждава и страхотно бит въпреки легендарната си храброст, — вървеше пеш между двама свои адютанти.
След това над града бе зацарило дълбоко затишие и едно изпълнено с мълчалив ужас очакване. Мнозина затлъстели и затъпели от търговията буржоа очакваха тревожно победителите, потръпвайки да не би да бъдат сметнати за оръжие техните шишове за печене или големите им готварски ножове.
Животът като че ли беше спрял. Магазините бяха затворени, улиците заглъхнали. Понякога някой гражданин, смутен от това мълчание, бързо преминаваше край къщите.
Мъката на очакването караше да се желае пристигането на врага.
В следобедните часове на първия ден след оттеглянето на френските войски няколко улана, изникнали неизвестно откъде, преминаха бързо през града. Малко по-късно тъмна маса войници се спусна откъм Света Катерина, а други две войскови части на нашествениците се появиха по пътищата за Дарнетал и за Боагийом. Авангардните отреди на тези три бойни групи се събраха в едно и също време на площада пред общинския съвет. По всички околни улици германската армия пристигаше — и под твърдите и отмерени стъпки на нейните нижещи се дружини паважът кънтеше.
Заповеди, изкомандувани от непознат и гърлен глас, прозвучаваха край сградите, които изглеждаха мъртви и запустели, а зад затворените капаци на прозорците очите на стоящите зад тях хора дебнеха тези победители, станали господари на града, на имотите и на живота на гражданите по силата на „военното право“. Жителите, в своите притъмнели стаи, бяха обхванати от объркването, което пораждат стихийните бедствия и големите катастрофални сътресения в света, срещу които са безполезни всякаква мъдрост и всякаква сила. Това е така, защото едно и също чувство се появява винаги, когато бива съборен установеният ред на нещата, когато сигурността не съществува вече и когато всичко онова, което човешките или природните закони са закриляли, попада под произвола на някоя несъзнателна и жестока сила. Земетръсът, който затрупва под рухващите сгради цялото население; разливащата се извън бреговете си придошла река, която влече удавени селяни заедно с трупове на волове и с греди, изтръгнати от покривите на къщите, или победоносната войска, която избива онези, които се отбраняват, откарва други в плен, плячкосва в името на Сабята и благодари на своя бог с гласа на бойните оръдия — подобни бедствия разколебават всякакво вярване във вечната правда, както и упованието, което ни се вдъхва в закрилата на небето и в човешкия разум.
На всяка врата хлопаха малки отреди, а после изчезваха в къщите. Това бе окупация след нашествието. За победените възникваше задължението да се показват любезни към победителите.
След известно време, когато първоначалният голям страх бе преминал, зацари отново спокойствие. В много семейства пруският офицер се хранеше на семейната трапеза. Понякога той биваше добре възпитан и от учтивост изказваше съжаление за Франция и даваше израз на отвращението си от това, че е взел участие във войната. Бяха му признателни за така проявеното чувство, при това един или друг ден би могло да има нужда от неговото покровителство. Като се проявяваше внимание към него, може би би могло да се издействува семейството да има няколко души по-малко за изхранване. И защо ли пък трябваше да бъде оскърбяван човекът, от когото изцяло зависеха? Да се постъпва така, би било не толкова храброст, колкото безразсъдна смелост. А смелостта не е вече нещо, което може да се приписва на руанските граждани, както по време на героичната защита, с която се отличи техният град9. Най-сетне изтъкваше се като последно съображение, почерпано от френската благовъзпитаност, че е позволено да бъдем учтиви и любезни в своя дом с някой чуждестранен войник стига само да не показваме пред обществото, че сме в приятелски отношения с него. Навън не го познаваха — но в къщи на драго сърце разговаряха с него и германецът оставаше всяка вечер по за дълго да се грее край общото домашно огнище.
Самият град постепенно си възвръщаше своя обичаен вид. Французите все още избягваха да излизат, но пруските войници гъмжаха из улиците. Впрочем офицерите от сините хусарски полкове, които нахално влачеха по паважа своите смъртоносни оръжия, не изглеждаха да хранят спрямо обикновените граждани много повече презрение, отколкото офицерите от френските стрелкови полкове, които миналата година пиеха по същите кафенета.
Имаше обаче нещо във въздуха — нещо неуловимо и непознато, една непоносима и чужда атмосфера, разляна като особен дъх — дъха на вражеската окупация. Тоя дъх изпълваше жилищата и площадите, променяше вкуса на ястията и създаваше впечатление, че човек се намира на път — твърде далече, сред някои варварски и опасни племена.
Победителите искаха пари, много пари. Населението плащаше винаги; то впрочем бе богато. Но колкото по-богат става някой нормандски търговец, толкова повече страда от каквато и да било понесена жертва — от загубването на каквато и да било частица от богатството си, преминала в други ръце.
На две-три мили от града обаче, по течението на реката, към Круасе, Диепдал или Биесар, лодкарите и рибарите често измъкваха от дъното някой труп на германец, подпухнал в униформата си, убит с нож или дори с ритник, с глава разбита от камък или блъснат във водата от някой мост. Тинята на реката погребваше в себе си тия тъмни и диви, но законни отмъщения — неизвестни геройства или безумни нападения, по-опасни от битките посред бял ден и без ореола на славата.
Омразата към чужденеца наистина въоръжава винаги няколко смелчаци, готови да умрат за една идея.
Най-сетне, тъй като нашествениците, макар и да подчиняваха града на своята непреклонна дисциплина, не бяха извършили нито един от ония ужаси, които, според мълвата, те са допускали по време на своето триумфално нашествие, хората си възвърнаха смелостта, а нуждата от търговски сделки обхвана отново сърцата на местните търговци. Някои от тях бяха свързани с големи предприятия в Хавър, който бе още в ръцете на френската армия — и те решиха да направят опит да се озоват в това пристанище, като отидат по сухо до Диеп, отгдето можеха да отплават с кораб по морето.
Използуваха влиянието на германските офицери, с които бяха завързали познанства, и получиха разрешение за отпътуване от командуващия генерал.
Една голяма пътническа кола, теглена от четири коня, бе наета за това пътуване — и след като десет души се бяха записали при кочияша, решиха да потеглят във вторник сутринта, преди разсъмване, за да се избегне каквото и да било струпване на хора.
От известно време вече мраз бе сковал земята и в понеделник, към три часа, черни облаци, идещи откъм север, докараха сняг, който непрекъснато валеше през цялата вечер и през цялата нощ.
В четири и половина часа сутринта пътниците се събраха в двора на хотел „Нормандия“, където трябваше да се качат на пътническата кола.
Те бяха още сънени и зъзнеха от студ под шаловете си. Зле се виждаха в тъмнината, а от това натрупване на тежки зимни облекла всички тия хора приличаха на затлъстели свещеници, облечени в дългите си връхни дрехи.
Междувременно двама души се разпознаха, трети се присъедини към тях и се завърза разговор.
— Отвеждам и жена си — каза единият.
— Аз също.
Първият добави:
— Няма да се връщаме в Руан и ако прусаците се приближат към Хавър, ще отидем в Англия.
Всички имаха подобни намерения, защото бяха горе-долу един и същ тип хора.
Кочияшът все още не впрягаше. Един от конярите, с фенерче в ръка, излизаше от време на време от някоя тъмна врата и изчезваше веднага в друга. Конете тупаха по земята с копитата си, чиито удари се заглушаваха от тора, разпилян по сламените постели за добитъка, а в дъното на зданието се чуваше глас на мъж, който говореше на животните и ги ругаеше. По лекото раздвижване на звънчетата се разбираше, че слагаха хамутите. Скоро тоя едва доловим звън се превърна в ясно и продължително звънтене, ритмувано от движенията на коня; то спираше понякога и започваше отново с внезапно разтърсване, придружено от тъпите удари на подковано копито по земята.
Изведнъж вратата се затвори. Шумът утихна. Измръзналите граждани бяха замлъкнали; те стояха неподвижни и вдървени.
Безспирна завеса от бели парцали блещукаше и падаше към земята. Тя заличаваше формите — поръсваше нещата с леден мъх. И в голямата тишина на града, затаен и погребан под покрова на зимата, се чуваше само глухото, неуловимо и блуждаещо падане на снега — по-скоро усещане на шума, отколкото самият шум — размесване на леките снежинки, които като че ли изпълваха пространството и застилаха света.
Човекът с фенера пак се появи, като теглеше с въже един омърлушен кон, който неохотно пристъпяше. Той запря коня срещу ока на колата, прикрепи щрангите и обикаля дълго време, за да натъкми хамутите, тъй като можеше да си служи само с една ръка — с другата държеше фенера. Когато отиваше да докара следния кон, той забеляза пътниците, стоящи неподвижни и вече побелели от снега, и им каза:
— Защо не се качите в колата — ще бъдете поне под заслон.
Те сигурно не бяха помислили за това и изведнъж се втурнаха към колата. Тримата мъже настаниха жените в дъното, а после се качиха и те. Другите мъчно разпознаваеми и загърнати силуети на пътниците на свой ред заеха останалите места в колата, без никой да проговори ни дума.
Подът на колата бе покрит със слама, в която краката на пътниците потънаха. Дамите, седнали в дъното, донесли своите медни отоплителни апарати с химическо гориво, ги запалиха и в продължение на известно време шепнешком изброиха предимствата им, като повтаряха неща, които знаеха отдавна.
Най-сетне, след като в пътническата кола бяха впрегнати шест коня вместо четири, поради по-трудното пътуване през снега, един глас попита отвън:
— Всички в колата ли са?
Отвътре друг глас отговори:
— Да.
И тръгнаха.
Колата едва-едва се движеше, като глухо поскърцваше, а колелата затъваха в снега. Конете се подхлъзваха, пръхтяха, изпускаха пара, а огромният камшик на кочияша ги удряше непрестанно, размахван във всички посоки. Той се свиваше и разпускаше като тънка змия и внезапно шибваше някой изпъкнал хълбок, който след това се изопваше с още по-голямо усилие.
Неусетно се развиделяваше все повече и повече. Леките снежни парцали, които един пътник, чистокръвен руанец бе сравнил с дъжд от памук, вече не падаха. Мътна светлина се процеждаше през големите тъмни и тежки облаци, които правеха още по-блестяща белотата на полетата, където ту се появяваха редица едри, обвити в скреж дървета, ту изникваше някоя колиба със снежна качулка.
Насядалите пътници любопитно се разглеждаха под скръбното сияние на тази утрин.
В дъното на колата, на най-добрите места, дремеха един срещу друг господин и госпожа Лоазо, търговци на вина на едро от улица Гран-Пон.
Бивш служащ при един разорен търговец, Лоазо бе закупил заведението му и бе забогатял. Той продаваше много евтино твърде лошо вино на дребните селски кръчмари и минаваше между своите познати и приятели за ловък измамник. Беше истински нормандец, изтъкан от хитрост и жизнерадост.
Неговото име на мошеник бе станало толкова известно, че една вечер в префектурата господин Турнел, хаплив и дяволит автор на басни и на песни, местна знаменитост — предложил на дамите, които изглеждали малко сънливи, да поиграят на „птица-лети“10. Шегата му, свързана с името и с намек за непочтеността на Лоазо, прелетяла из салоните на префекта, а след това преминала и в разните салони из града, като накарала да се смеят в продължение на цял месец всички хора в тая област.
Лоазо освен това бе прочут с всевъзможните си шеги, със закачките си, добри или лоши — и никой не можеше да говори за него, без да добави: „Безподобен е тоя Лоазо.“
Той бе дребен на ръст, с издут корем и червендалесто лице с посивели бакембарди.
Жена му — едра, пълна и смела, отличаваща се с високия си глас и със своята решителност, беше въплъщение на реда и воденето на сметките в неговото заведение, което той съживяваше с веселата си пъргавина.
Редом с тях седеше, заел важна поза, принадлежащият към по-висшето съсловие, г. Каре-Ламадон, представителен човек, който имаше добро положение в памучната промишленост и бе собственик на три предачни фабрики, офицер на Почетния легион и член на Генералния съвет. Той бе останал през време на Империята водач на благосклонната опозиция само за да му бъде заплатено по-скъпо неговото присъединяване към една кауза, против която се беше борил с „оръжията на вежливостта“, както той сам се изразяваше. Госпожа Каре-Ламадон, много по-млада от мъжа си, бе станала утеха за офицерите от добри семейства, изпращани на гарнизон в Руан.
Тя седеше срещу мъжа си — дребничка, миловидна и хубава, — сгушена в кожите си, и гледаше отчаяно жалката вътрешност на колата.
Нейните съседи, граф и графиня Юбер дьо Бревил, носеха едно от най-старите и най-знатни имена в Нормандия. Графът, стар аристократ с благородна осанка, се стараеше да подчертае с особеностите на своето облекло естествената си прилика с френския крал Анри IV, от когото — съгласно една славна за семейството на графа легенда — била забременяла една жена в Бревил, чийто съпруг бил станал по тоя случай граф и областен управител.
Колега на г. Каре-Ламадон в Генералния съвет, граф Юбер представляваше орлеанската партия в департамента. Историята на неговата женитба с дъщерята на един дребен корабопритежател в Нант бе останала загадъчна. Но тъй като графинята имаше аристократични обноски, уреждаше по-добри приеми от когото и да било и дори минаваше, че е била обичана от един от синовете на крал Луи-Филип, цялата аристокрация я посрещаше добре и нейният салон си оставаше най-добрият в околността — единственият, където се бе запазила някогашната галантност и в който мъчно се проникваше.
Богатството на Бревиловци, състоящо се изцяло от недвижими имоти, докарваше — както се твърдеше — 500 000 ливри доход.
Тия шест личности, заели дъното на колата, представляваха рентиерското, охолно и влиятелно общество — тъй наречените почтени и авторитетни хора, които имат религия и принципи.
По една странна случайност всички жени се бяха настанили на едно и също седалище. Графинята имаше за съседки две калугерки, които премятаха молитвените си броеници, шепнеха многобройни Отче наш и Аве Мария. Едната беше стара, с лице, надупчено от шарка, като че ли е било засегнато в упор от картеч. Другата, твърде измършавяла, имаше красиво, но болезнено лице и гръдна туберкулоза, проядена от оная всепоглъщаща вяра, която създава мъчениците и фанатичните.
Вниманието на всички привличаха един мъж и една жена, които седяха срещу двете монахини.
Мъжът беше Корнюде, добре известният демократ, страшилище за почтените хора. От двадесет години насам той си квасеше голямата рижава брада в бирените чаши на всички демократически кафенета. Той бе прахосал с братята и приятелите си едно доста голямо състояние, което бе останало от баща му, някогашен сладкар — и с нетърпение очакваше установяването на Републиката, за да получи най-сетне мястото, което смяташе, че заслужава след толкова гуляи в чест на Революцията.
На четвърти септември11, вследствие може би на някаква шега, той бе повярвал, че е назначен за префект, но когато пожела да встъпи в длъжност, разсилните, останали да се разпореждат като единствени господари в префектурата, бяха отказали да го признаят и това го бе принудило да се махне оттам.
Кордюне впрочем бе голям добряк, безобиден и услужлив — и се бе заел с необикновена жар да организира отечествената отбрана. Той бе наредил да се изкопаят вълчи ями в полетата, да се изсекат всички млади дървета в съседните гори, да се осеят с клонки всички пътища и при приближаването на неприятеля, доволен от своите приготовления, се бе оттеглил набързо към града. Сега той мислеше, че ще бъде по-полезен в Хавър, гдето щеше да стане необходимо да се строят нови укрепителни работи.
Жената — една от ония, за които се казва, че са леки жени — беше прочута с преждевременното си надебеляване, поради което я наричаха Лоената топка. Дребна, закръглена отвсякъде, много пълна, с подути пръсти, прищипнати при ставите и наподобяващи низ от къси наденички, с опъната и лъскава кожа, с огромна, изпъкнала под роклята й гръд. И все пак тя беше апетитна и ухажвана — дотолкова свежестта й бе приятна за гледане. Лицето й беше като червена ябълка, като божурена пъпка, готова да се разцъфти — а това лице бе украсено с чудни черни очи, засенчени от големи гъсти мигли. Устата й беше очарователна — с тънки устни, влажни за целувка, разхубавени от светналите й зъбчета. При това мълвеше се, че е надарена с ред други неоценими качества.
Веднага щом я разпознаха, между честните жени се разнесоха шушукания и думите „проститутка“, „обществен срам“ бяха прошепнати тъй високо, че Лоената топка вдигна глава. Тогава тя изгледа спътниците си с толкова предизвикателен и дързък поглед, че изведнъж настъпи дълбоко мълчание и всички наведоха очи, с изключение на Лоазо, който я дебнеше с весело изражение на лицето.
Скоро обаче разговорът бе подет отново от трите дами, които поради присъствието на тази лека жена внезапно се почувствуваха приятелки — почти интимни помежду си. Струваше им се, че трябва задружно да изтъкнат съпружеските си достойнства пред тая безсрамна продажна жена, тъй като законната любов гледа отвисоко на своята сестра — свободната любов.
Тримата мъже, също така сближени помежду си с инстинкта си на консерватори в присъствието на Корнюде, говореха за пари и в тона им се чувствуваше презрение спрямо бедните. Граф Юбер разправяше за щетите, които му бяха нанесли прусаците, и за загубите, които щяха да последват от заграбения добитък и от пропадналите реколти. Той говореше за всичко това със самоувереността на аристократ, притежаващ десетина милиона, когото тези опустошения не биха притеснили повече от година.
Г-н Каре-Ламадон, който беше се поучил от най-различни изненади в областта на памучната промишленост, се бе погрижил да преведе 600 000 франка в Англия, които да му послужат за всеки случай.
Що се отнася до Лоазо, той бе успял да продаде на френското интендантство всички прости вина, които бяха останали в неговата изба, и държавата му дължеше за тях огромна сума, която той очакваше да получи в Хавър.
Тези трима мъже си хвърляха сега бързи и приятелски погледи. Макар и да имаха различно обществено положение, те се чувствуваха като братя помежду си, сближени от парите си — братя от голямата франкмасонска общност на ония, които притежават богатство и които, когато пъхнат ръка в джоба на панталоните си, раздрънкват златни монети.
Колата вървеше тъй бавно, че в 10 часа сутринта не бяха изминали четири мили. Мъжете слизаха три пъти, за да изкачват баирите пеш, тъй като трябваше да обядват в Тот, а вече нямаше надежда да се стигне там, преди да мръкне. Всеки дебнеше да забележи някоя кръчма по пътя, но изведнъж колата затъна в една снежна пряспа и изминаха два часа, докато я измъкнат оттам.
Гладът все повече се изостряше, смущаваше духовете, но никаква гостилница, никаква винопродавница не се показваше: приближаването на прусаците и преминаването на изгладнелите френски войници бяха вселили страх сред всички собственици на търговски предприятия.
Господата се втурнаха да дирят храна по чифлиците, които се срещаха по пътя, но не намериха дори и хляб, тъй като недоверчивите селяни укриваха запасите си от страх да не би да бъдат ограбени от изгладнелите войници, които вземаха насила всичко, каквото им попаднеше.
Към един часа след пладне Лоазо заяви, че вече чувствува мъчителна празнота в стомаха си. Всички от дълго време страдаха от същото — острата нужда от храна все по се усилваше и бе убила всяко желание за разговор.
От време на време някой се прозяваше, като почти веднага след това друг някой го последваше — и всеки на свой ред, в зависимост от характера, възпитанието и социалното си положение, отваряше уста шумно или скромно, като бързо слагаше ръка пред този зеещ отвор, отгдето почваше да излиза малко пара.
Лоената топка се бе навела няколко пъти поред, като че ли диреше нещо под полите си. Тя се поколебаваше за миг, поглеждаше съседите си и после спокойно пак се изправяше. Лицата на пътниците бяха бледи и сгърчени. Лоазо заяви, че би заплатил хиляда франка за едно бутче шунка. Жена му беше готова да протестира, но скоро се успокои. Тя винаги страдаше, когато слушаше да се говори за прахосани пари, и не разбираше дори и шегите по тоя повод.
— Факт е, че не се чувствувам добре — каза графът, — как не помислих да си взема храна?
Всеки си отправяше същия упрек.
Корнюде обаче имаше една манерка пълна с ром. Той предложи на другите да пият от него, но те студено отказаха. Само Лоазо прие една-две глътки и като връщаше манерката, поблагодари:
— Все пак добро е, затопля и залъгва глада.
Алкохолът го докара в добро настроение и той предложи да постъпят както в песента за малкия кораб — да изядат най-охранения от пътниците.
Този косвен намек за Лоената топка направи на добре възпитаните хора лошо впечатление. Двете монахини бяха престанали да шепнат молитвите си с помощта на молитвените си броеници и с ръце, пъхнати в големите си ръкави, с упорито наведени очи те седяха неподвижни, като сигурно поднасяха на небето страданието, което то им изпращаше.
Най-после към три часа, когато колата се намираше сред една безкрайна равнина, където не се виждаше нито едно село, Лоената топка бързо се наведе и измъкна изпод седалището широка кошница, покрита с бяла кърпа.
Най-напред тя извади от кошницата малка фаянсова чиния и една фина сребърна чаша, а след това — голям глинен съд, в който имаше две пилета, нарязани на парчета, сред замръзнал сос. В кошницата се забелязваха и други обвити вкусни неща — пастети, плодове, сладкиши, — приготвени за тридневно пътуване провизии, за да не става нужда да се прибягва до вземане на храна, сготвена по ханчетата из пътя. Гърлата на четири бутилки се показваха между пакетите с храна. Лоената топка взе едно пилешко крило и започна деликатно да го яде с особен вид кифла, която в Нормандия се нарича „Режанс“.
Всички погледи бяха отправени към нея. След това наоколо се разнесе дъхът на яденето, от който ноздрите на присъствуващите се разширяваха и устата им се наливаше с обилна слюнка, а челюстите болезнено се свиваха под ушите им.
Презрението на дамите спрямо тая лека жена ставаше ожесточено — те сякаш искаха да я убият или изхвърлят вън от колата в снега, заедно със сребърната й чаша, с кошницата и с провизиите.
Лоазо обаче поглъщаше с очи глинения съд с пилетата. Той каза:
— Отлично. Госпожата е била по-предвидлива от нас. Има хора, които винаги се сещат за всичко.
Тя вдигна глава към него:
— Желаете ли, господине? Трудно е да се гладува от сутринта досега.
Той се поклони:
— Право да си кажа, не се отказвам — не мога да изтрая повече. На война е като на война, нали, госпожо?
И като хвърли поглед около себе си, той добави:
— В моменти като сегашния човек е доволен да намери хора, които да му направят услуга.
Лоазо имаше един вестник, който той разгъна, за да не изцапа панталоните си, и на върха на един нож, който беше винаги в джоба му, той набоде една кълка, цяла покрита с лъщящо желе, разкъса я със зъби, а след това я изяде с такова очевидно задоволство, че в цялата кола се разнесе силна отчаяна въздишка.
Лоената топка, с кротък и смирен глас, предложи на монахините да поделят с нея закуската й. И двете тутакси приеха и без да вдигнат очи, започнаха да ядат много бързо, след като бяха измърморили няколко думи за благодарност. Кордюне също така не отказа на предложението на своята съседка и той, монахините и Лоената топка образуваха нещо като обща трапеза, като си послужиха с вестниците, които бяха разгънали върху коленете си.
Устата на пътниците постоянно се отваряха и затваряха, дъвчеха и лакомо поглъщаха. Лоазо в своя ъгъл ядеше здравата и шепнешком уговаряше жена си да последва примера му. Тя дълго упорствува, но по-сетне, след едно болезнено свиване, което премина през вътрешността на корема й, отстъпи. Тогава съпругът й, като се стараеше да използува любезни изрази, запита тяхната „очарователна спътница“ дали му разрешава да предложи едно малко парченце и на г-жа Лоазо.
Лоената топка каза:
— Да, разбира се, господине.
И с любезна усмивка поднесе глинения съд.
Когато отпушиха първата бутилка бордо, появи се затруднение: имаше само една металическа чаша. Тя премина от ръка в ръка, като всеки, преди да пие, я избърсваше. Само Кордюне, сигурно от внимание към жените, долепи устните си върху мястото, което бе още влажно от устните на съседката му.
Тогава, обкръжени от хора, които ядат, и зашеметени от дъха на разнообразната храна, граф и графиня дьо Бревил, както и господин и госпожа Каре-Ламадон, бяха подложени на онова ужасно страдание, което е известно под името танталови мъки.
Изведнъж младата съпруга на фабриканта изпусна такава въздишка, че накара другите да извърнат глави към нея — беше станала бяла като снега, който се виждаше навън: очите й се затвориха, главата увисна — тя беше загубила съзнание. Мъжът й, обезумял, молеше спътниците си да му помогнат. Всички се бяха слисали, но по-възрастната от монахините, като подкрепяше главата на болната, пъхна между устните й сребърната чаша на Лоената топка и я накара да изпие няколко глътки вино. Хубавата госпожа се раздвижи, отвори очи, усмихна се и заяви със замрял глас, че вече се чувствува много добре. Но за да не се повтори случилото се, монахинята я застави да изпие една пълна чаша бордо и добави:
— Това е от глад — от нищо друго.
Тогава Лоената топка, изчервена и притеснена, промърмори, като гледаше останалите гладни пътници:
— Боже мой, ако смеех да предложа на тези господа и на тези госпожи…
Тя млъкна, като се страхуваше от някакво оскърбление.
Лоазо взе думата:
— Дявол да го вземе, в такива случаи всички са братя и трябва да си помагат. Хайде, госпожи, не се церемонете — приемете, дявол да го вземе! Знаем ли дали ще можем да намерим дори някаква къща, за да прекараме нощта? При темпа, с който се движим, ще бъдем в Тот навярно не по-рано от утре по пладне.
Другите се колебаеха — никой не смееше да поеме отговорността за изреченото „да“.
Графът бързо разреши въпроса. Той се обърна към пълната, обхваната от нерешителност и стеснение лека жена и като зае важно позата на аристократ, й каза:
— Приемаме с благодарност, госпожо.
Само първата стъпка бе трудна. След като преодоляха своята нерешителност, пътниците се нахвърлиха върху предлаганите им провизии. Кошницата бе изпразнена.
В нея бе останал още един пастет от гъши дроб, един пастет от месо на полски чучулиги, парче пушен език, красански круши, парче сирене „Пон-Л’Евек“, малки пасти и една чаша, пълна с краставички и лукчета в оцет: Лоената топка, като всички жени, обичаше твърде много нещата, възбуждащи апетита.
Не бе възможно да се ядат провизиите на тази лека жена, без да й се говори. Завърза се прочее разговор, отначало сдържан, а след това — тъй като Лоената топка се държеше много добре — пътниците се поотпуснаха. Госпожите дьо Бревил и Каре-Ламадон, които притежаваха голямо умение за държане в обществото, проявиха деликатно своята изтънчена учтивост. Особено графинята си послужи с любезната снизходителност на твърде благородните дами, които не могат да бъдат осквернени от съприкосновението си с каквито и да е хора, бе очарователна. Но пълната госпожа Лоазо, която имаше душа на стражар, остана неподатлива: тя говореше малко и ядеше много.
Говориха за войната, естествено. Разправяха ужасни работи за прусаците — и за храбростта на французите. И всички тия хора, които бягаха, отдаваха почит на смелостта на другите.
Не след много време дойде ред на историите от личен характер и Лоената топка разказа с истинско вълнение и с оня жар на словото, който понякога имат леките жени, когато говорят за своите преживявания — как бе напуснала Руан.
— Отначало мислех, че ще мога да остана — каза тя. — Къщата ми беше пълна с провизии и предпочитах да храня няколко души войници, отколкото да се изселвам неизвестно къде. Но когато видях тия прусаци, не можах да удържа! До дън душа бях възмутена и плаках целия ден от срам! Ако бях мъж — знам какво бих направила! Гледах ги през прозореца си, тези големи свини, с островърхите им каски, а моята прислужница ми държеше ръцете, за да не ме остави да им хвърлям мебели по главите. После дойдоха да се настанят у дома ми; тогава хванах за гърлото първия от тях. Да удушиш един немец, не е по-трудно, отколкото някой друг. И аз щях да го довърша, оня германец, ако не бяха ме издърпали за косите. След това трябваше да се укривам. Когато най-сетне ми се удаде случай, заминах — и ето че сега съм тук.
Лоената топка получи много похвали: тя се издигаше в очите на своите спътници, които не бяха се показали толкова смели и доблестни. От лицето на Корнюде, който я слушаше, не слизаше одобрителна и благосклонна усмивка на проповедник; свещениците слушат по същия начин набожни хора да възхваляват бога, а дългобрадите демократи наистина смятат, че притежават монопола на патриотизма, както свещениците — монопола на религията. На свой ред той заговори с дълбоко поучителен тон, заучен от възванията, които всеки ден биваха разлепвани по стените — и завърши с една тирада от красноречие, в която правеше на пух и прах „безчестника Баденге.“
Лоената топка изведнъж се разсърди, защото беше бонапартистка. Тя се изчерви като мак и почна да заеква от възмущение.
— Много бих искала да видя вас на негово място — каза тя. — Хубаво щяхте да я докарате! Вие му изневерихте на тоя мъж! Ако бяхме управлявани от нехранимайковци като вас, човек би трябвало да бяга от Франция!
Корнюде, невъзмутим, се усмихваше презрително и високомерно. Вече се чувствуваше, че ще се стигне до препирни с повишен тон, но в този момент графът се намеси и успокои, не без усилие, раздразнената жена, като заяви авторитетно, че всяко искрено мнение заслужава да бъде зачитано. През това време графинята и жената на индустриалеца, които таяха в душата си безразсъдната омраза на аристократите към Републиката и инстинктивната обич, която изпитват всички жени към изпълнените с блясък деспотични управления, почувствуваха неволно симпатия към тая изпълнена с достойнство проститутка, чиито чувства така много приличаха на техните.
Кошницата бе вече изпразнена. Десетте пътника бяха успели без затруднение да се справят с всичко, което имаше в нея, и съжаляваха, че не е по-голяма. Разговорът продължи още известно време, но вече не така оживен, откакто бяха престанали да се хранят.
Нощта настъпваше, тъмнината постепенно ставаше все по-голяма, а студът — по-чувствителен, когато човек се е нахранил — караше Лоената топка да потръпва въпреки своята тлъстина. Тогава госпожа дьо Бревил й предложи топлилника си, в който няколко пъти от сутринта бяха добавяли гориво — и тя веднага прие, защото чувствуваше краката си измръзнали. Госпожите Каре-Ламадон и Лоазо дадоха своите топлилници на монахините.
Кочияшът бе запалил фенерите си. Те хвърляха ярка светлина върху облака от пара, който се носеше над изпотените задници на конете — както и върху снега, чиято пелена сякаш се разгъваше под бягащите отблясъци на фенерите.
Вече нищо не се виждаше в колата. Но изведнъж настана някакво раздвижване между Лоената топка и Кордюне. На Лоазо, който се взираше непрекъснато в тъмнината, му се стори, че тоя дългобрад човек внезапно се отмества — сякаш бе получил безшумен, но чувствителен удар.
В далечината по пътя се появиха светли точки. Това бе Тот. Бяха пътували единадесет часа, които заедно с часовете, дадени за отдих и нахранване на конете, правеха четиринадесет. Влязоха в града и спряха в хотел „Дю комерс“.
Вратата на пътническата кола се отвори. Един добре познат звук накара всички пътници да изтръпнат: това бе тракане на сабя по земята. Изведнъж се чу гласът на един германец, който извика нещо.
Макар че пътническата кола бе спряла, никой не слезе от нея: като че ли пътниците очакваха да бъдат избити при излизането си. Тогава се показа кочияшът с фенер в ръка и внезапно освети до дъното на колата двете редици хора с изплашени лица и с разтворени от изненада и ужас очи и уста.
До кочияша стоеше силно осветен един германски офицер — висок, извънредно тънък и рус млад човек, стегнат в униформата си като момиче в своя корсет, наклонил настрана плоската си и лъскава фуражка, която го правеше да прилича на портиер от английски хотел. Прекалено удължените му мустаци, с дълги прави косми, се изтъняваха безкрайно от всяка страна и завършваха с по един рус косъм — толкова тънък, че не му се виждаше краят. Те като че ли натежаваха над ъглите на устата му и опъвайки лицето, очертаваха по една падаща гънка над устните.
Той покани на френски език с елзаски акцент пътниците да излязат от колата, като каза сурово:
— Шелаете ли да слесете, коспожи и коспода?
Двете монахини първи се подчиниха с покорността на свети девици, свикнали на всякакъв вид послушания. Подир тях се появиха графът и графинята, последвани от индустриалеца и жена му, а след това — от Лоазо, който буташе пред себе си едрата си половина.
Когато стъпи на земята, Лоазо поздрави офицера:
— Добър вечер, господине.
Той каза това повече от предпазливост, отколкото от учтивост. Офицерът, с нахалство, присъщо на всевластните хора, го погледна, без да отговори.
Лоената топка и Кордюне, макар че бяха най-близо до вратичката на пътническата кола, слязоха последни — важни и високомерни пред неприятеля. Пълната жена се стараеше да се владее и да бъде спокойна, а Кордюне мачкаше тревожно, с леко потреперваща ръка, дългата си червеникава брада. Те искаха да запазят своето достойнство, тъй като схващаха, че при подобни срещи всеки представлява до известна степен отечеството си. И двамата бяха еднакво възмутени от угодническото държане на своите спътници: тя се стремеше да се покаже по-горда от почтените жени, с които пътуваше, а той чувствуваше, че трябва да дава пример на другите, и с цялото си държане продължаваше своята мисия на съпротива, започнала с повреждането на пътищата.
Влязоха в широката готварница на хотела — и германецът поиска да му бъде представено позволителното за пътуване, подписано от командуващия генерал и съдържащо имената, отличителните белези и професията на всеки пътник, внимателно разгледа всички, като сравняваше лицата с вписаните за тях данни.
После изведнъж каза: „Тобре“ и си отиде.
Пътниците въздъхнаха с облекчение.
Те пак бяха огладнели и поръчаха вечеря, за чието приготвяне бе нужен половин час — и докато две прислужници изглеждаха заети с тая задача, пътниците отидоха по стаите, които се намираха от двете страни на един дълъг коридор, на дъното на който имаше стъклена врата, обозначена с твърде изразителен номер.
Когато наближи време за вечеря, собственикът на странноприемницата се яви. Той беше бивш търговец на коне, пълен човек, страдащ от астма, непрекъснато имаше свирения и хъркания в гърлото и говореше с дрезгав глас. Бащиното му име беше Фоланви.
Той запита:
— Госпожица Елизабет Русе?
Лоената топка трепна и се обърна:
— Аз съм.
— Госпожице, пруският офицер желае веднага да ви говори.
— На мене?
— Да, ако вие наистина сте госпожица Елизабет Русе.
Тя се смути, помисли един миг — после заяви решително:
— Възможно е, но няма да отида.
Около нея настъпи раздвижване: всички разискваха, стараеха се да открият причината на тая заповед. Графът се приближи:
— Не сте права, госпожице, тъй като вашият отказ може да създаде големи затруднения не само на вас, но дори и на всички ваши спътници. Никога не трябва да се упорствува срещу ония, които са по-силни от нас. Тази покана не представлява сигурно никаква опасност — отнася се вероятно до някаква пропусната формалност.
Всички се присъединиха към него — молеха я, настояваха, увещаваха я — и най-сетне успяха да я убедят, тъй като се опасяваха от усложненията, които биха последвали от една безразсъдна постъпка.
Най-после тя каза:
— За вас, разбира се, го правя!
Графинята взе ръката й:
— И ние ви благодарим за това.
Тя излезе. Почакаха я, за да отидат да се хранят.
Всеки съжаляваше, че не е бил повикан на мястото на тая буйна и сприхава жена — и на ум си подготвяше блудкавостите, които щеше да изрече, в случай че и него биха повикали.
След десет минути обаче Лоената топка се завърна запъхтяна, изчервена до задушаване и раздразнена до крайност. Тя мърмореше:
— Ах, негодникът! Негодникът!
Всички побързаха да узнаят какво е станало, но тя нищо не каза. И тъй като графът настояваше, тя отговори с голямо достойнство:
— Не, това не се отнася до вас, не мога да говоря за това.
Тогава всички насядаха около един висок супник, от който се разнасяше приятен дъх на зеле. Въпреки преживяната тревога вечерята протече весело. Ябълковото вино беше хубаво: семейство Лоазо и двете монахини го предпочитаха, понеже бе по-евтино. Другите поръчаха истинско вино, а Кордюне поиска бира. Той отпушваше по особен начин бутилката, за да се получи много пяна, разглеждаше налятото питие, като наклоняваше чашата, която след това повдигаше и поставяше между лампата и очите си, за да прецени добре цвета на бирата. Когато пиеше, дългата му червеникава брада, чийто цвят напомняше цвета на неговото любимо питие, сякаш потръпваше от наслада; той изкривяваше очи, за да не изпуска от погледа си голямата бирена чаша — и като че ли изпълняваше най-важната функция, за която бе роден. Човек би казал, че вътре в себе си той намира някаква близост и дори някакво сродство между двете най-големи страсти, които изпълваха целия му живот: бирата и Революцията. И сигурно не можеше да се наслаждава от едната, без да мисли за другата.
Господин и госпожа Фоланви вечеряха на края на масата. Господин Фоланви, който пъхтеше като повреден локомотив, се задъхваше и не можеше да говори през време на храненето: жена му обаче никога не млъкваше. Тя разказа всичките си впечатления от пристигането на прусаците — какво вършели, какво приказвали, като се гнусеше от тях и ги ненавиждаше, първо, защото й струваха пари и, второ, защото имала двама сина във войската. Като говореше, тя се обръщаше главно към графинята — поласкана, че разговаря с една знатна дама.
Понякога снишаваше глас, за да каже някои деликатни неща, а съпругът й от време на време я прекъсваше:
— По-добре ще бъде да не приказваш повече, госпожа Фоланви.
Но тя не обръщаше никакво внимание на това и продължаваше:
— Да, госпожо, тия хора само ядат картофи и свинско месо, и после пак — свинско месо и картофи. И да не мислите, че обичат чистотата? О, не! Навсякъде си оставят боклука — прощавайте за израза. А пък да ги видите на упражнение по цели часове и дни, събрани всички на полето: маршируват напред-назад, завиват на една страна, завиват на друга страна.
Поне да обработваха земята или да поправяха пътищата в отечеството си! Но не, госпожо, тия военни не са полезни никому! Трябва ли бедният народ да ги храни, за да се учат само да убиват хората! Аз съм стара жена, без образование наистина, но като ги виждам, че си хабят силите да тупат с крак по земята от сутрин до вечер, казвам си: като има хора, които правят толкова открития, за да бъдат полезни — защо други да се стремят да бъдат вредни? И не е ли ужасно наистина да се убиват хора — били те прусаци или англичани, поляци или французи? Ако човек си отмъщава на някого, който му е направил зло, това е лошо, за това го наказват; но когато нашите синове отиват да бъдат изтребвани с пушки като дивеч — добре е, значи, понеже се дават ордени на оня, който избие най-много! Не, видите ли, никога не ще мога да разбера това!
Кордюне издигна глас:
— Войната е варварство, когато се напада един мирен съсед; тя е свещен дълг, когато се отбранява отечеството.
Старата жена наведе глава:
— Да, когато се отбраняваме, е друго нещо; но не трябва ли по-скоро да бъдат избити всички царе, които правят това за свое удоволствие?
Очите на Кордюне пламнаха.
— Браво, гражданко — каза той.
Господин Каре-Ламадон дълбоко размишляваше. Макар да бе фанатичен почитател на прославените пълководци, здравият разум на тая селянка го караше да се позамисли върху голямото благосъстояние, което биха докарали на една страна мишците на толкова бездействуващи и следователно разоряващи държавата хора — на толкова издържани от нея непроизводителни сили, ако те биха били използувани за големи индустриални мероприятия, за чието завършване са нужни векове.
Между това Лоазо стана от мястото си и започна да разговаря шепнешком със собственика на странноприемницата. Пълният човек се смееше, кашляше, храчеше. Огромният му корем подскачаше от радост, причинена от шегите на неговия събеседник, от когото той закупи шест бурета бордо за пролетта, когато прусаците ще са вече отпътували.
Вечерята едва бе завършена и пътниците, които бяха капнали от умора, отидоха да спят.
Лоазо обаче, който бе наблюдавал как вървят работите, накара жена си да си легне, а след това прилепяше ту ухото си, ту окото си до отвора на ключалката, като се стараеше да разкрие онова, което той наричаше „потайностите на коридора“.
След около един час той долови леко шумолене, огледа се веднага и съзря Лоената топка, която изглеждаше още по-пълна в своя пеньоар от син кашмир, обшит с бели дантели. Тя държеше в ръката си свещник и отиваше към вратата с големия номер в дъното на коридора. Изведнъж една друга врата се открехна отстрани и когато Лоената топка се върна след няколко минути — Кордюне, по презрамки, я следваше. Те говореха тихо, после спряха. Лоената топка изглежда, че енергично се съпротивляваше срещу желанието му да влезе в стаята й. Лоазо за съжаление не чуваше какво казваха, но най-после можа да схване няколко думи, тъй като те заговориха на по-висок глас. Кордюне я увещаваше оживено:
— Защо ставате глупава — какво значение има това за вас?
С възмутен поглед тя отговори:
— Не, драги, има моменти, когато тия работи не се вършат! И после — тук това би било срамно.
Той по всяка вероятност нищо не разбираше и запита защо. Тогава, обзета от гняв, тя повиши още повече глас:
— Защо? Вие не разбирате защо? Когато има прусаци в хотела, а може би и в съседната стая дори?
Той замлъкна. Тоя патриотичен свян у една лека жена, която не искаше да се отдава на любовни ласки под носа на неприятеля, сигурно бе събудил в сърцето на Кордюне неговото заспало чувство на достойнство и той, след като само я целуна, безшумно се прибра в стаята си.
Лоазо, твърде разпален, се отдръпна от ключалката, с няколко леки скока се приближи до леглото, облече нощницата си и повдигна завивката, под която лежеше набитото тяло на жена му. Той я събуди с една целувка и й прошепна:
— Обичаш ли ме, миличка?
Цялата къща се умълча. Но скоро след това, от неопределена посока, без да може да се установи дали от тавана или откъм зимника, се разнесе мощно, монотонно и равномерно хъркане, което отекваше глухо и продължително и наподобяваше шума, издаван от парен котел, намиращ се под силно налягане. Господин Фоланви спеше.
Тъй като бе решено пътниците да потеглят отново на следния ден в осем часа сутринта, всички се събраха в тоя час в готварницата. Но колата, на чийто брезент се бе натрупал цял снежен покрив, стоеше сред двора без коне и без кочияш. Напразно търсиха кочияша по конюшните, в сеновала и под заслона за коли. Тогава мъжете решиха да походят из околността и излязоха. Озоваха се на площад, в дъното на който беше черквата, а от двете страни бяха наредени ниски къщи, където се забелязваха пруски войници. Първият, когото видяха, белеше картофи. Вторият, по-далече, миеше една бръснарница. Друг един, обрасъл до очите с брада, целуваше едно разплакано детенце, люлееше го на коленете си и гледаше да го усмири. Едрите селянки пък, чиито мъже бяха в редовете на бойците, показваха със знаци на послушните си победители с каква работа трябва да се заловят: да цепят дърва, да сипят супата, да мелят кафе. Един от тях дори переше бельото на хазайката си, една съвсем немощна старица.
Графът, зачуден, зададе някои въпроси на клисаря, който излизаше от свещеническото жилище. Старият черковен плъх му отговори:
— О, тези не са лоши. Изглежда, не са прусаци. От по-далече са — не зная откъде. И те са оставили жена и деца по домовете си. А войната не ги развлича много, какво мислите? Сигурен съм, че и в техните семейства има кой да плаче за тях. След всичко това ще дойде голяма нужда и у тях както и у нас. Тук поне не сме много зле засега, защото те не правят нищо лошо и работят, като че ли са в собствените си къщи. Какво искате, господине — бедни хора, трябва да си помагат един на друг… Силните на деня докарват войната.
Кордюне, възмутен от сърдечните отношения, установени между победители и победени, се оттегли: той предпочиташе да не излиза от странноприемницата.
Лоазо изрече една духовитост, за да разсмее другите:
— Те допринасят за размножаване на населението.
Господин Каре-Ламадон каза важно:
— Те поправят нанесеното зло.
Но кочияшът не се виждаше никъде. Най-сетне го намериха в селското кафене, седнал другарски с ординареца на офицера.
Графът му поиска обяснение:
— Нали ви беше дадено нареждане да впрегнете за осем часа?
— Да, но подир това ми дадоха друго нареждане.
— Какво?
— Да не впрягам.
— Кой ви даде това нареждане?
— Кой друг — пруският комендант.
— Защо?
— Нищо не знам. Идете го питайте. Забраняват ми да впрягам и аз не впрягам. Това е.
— Той самият ли ви каза това?
— Не, господине — съдържателят на странноприемницата ми предаде нареждането от негово име.
— Кога?
— Снощи, когато отивах да си легна.
Тримата мъже се завърнаха в странноприемницата твърде обезпокоени.
Потърсиха господин Фоланви, но прислужницата отговори, че господарят, поради своя задух, не ставал никога преди десет часа. Той дори бил забранил изрично да го будят по-рано освен в случай на пожар.
Пожелаха да говорят с офицера, но това беше абсолютно невъзможно, въпреки че и той живееше в същата странноприемница; само господин Фоланви имаше право да разговаря с него по невоенни въпроси. Тогава решиха да почакат. Жените се качиха по стаите си и се заеха с някои дребни работи.
Кордюне се настани пред високата камина на готварницата. Той накара да му донесат там една от масичките, стоящи в кафенето, и халба бира, а после извади лулата си, която се ползуваше сред демократите почти със същото уважение, което будеше и той самият — като че ли и тя бе полезна на отечеството, щом служеше на Кордюне. Това бе една великолепна лула от морска пяна, чудно опушена и черна като зъбите на притежателя си, но пропита с приятен дъх, извита и лъскава — неотлъчна от самия него и допълваща физиономията му. Той седеше неподвижен, с очи, устремени ту в пламъка на огнището, ту в пяната на халбата с бира, и при всяко отпиване прокарваше своите дълги тънки пръсти през дългите си мазни коси, а в същото време поемаше с долната си устна пяната, която оставаше по мустаците му.
Лоазо, под предлог да се пораздвижи малко, отиде да предлага вино на продавачите на дребно из околността. Графът и индустриалецът почнаха да говорят за политика. Те правеха догадки относно бъдещето на Франция. Единият вярваше в Орлеанската династия, а другият — в някакъв неизвестен спасител, в някакъв герой, който може да се появи, когато бъде загубена всяка надежда: един Дю Геклен или може би една Жана д’Арк? Или друг — подобен на Наполеон?! Ах, ако синът на императора12 не беше толкова млад!
Заслушан в тях, Кордюне се усмихваше с изражението на човек, комуто е известна тайната на човешката съдба. Приятният дъх на лулата му се разнасяше из готварницата.
Биеше десет часът, когато господин Фоланви се появи. Почнаха веднага да го разпитват, но той само повтори два-три пъти неизменно едни и същи думи:
— Офицерът ми каза така: „Господин Фоланви, ще забраните да бъде впрегната утре колата на тези пътници. Не желая да заминат без мое нареждане. Разбирате ли? Толкова.“
Тогава пътниците пожелаха да говорят с офицера. Графът му изпрати картичката си, върху която господин Каре-Ламадон добави името си и всичките си звания.
Прусакът нареди да им отговорят, че ще ги приеме и двамата, след като се наобядва, т.е. към един часа.
Жените пак се появиха и всички похапнаха въпреки безпокойството, което изпитваха. Лоената топка изглеждаше като болна и извънредно разтревожена.
Пътниците си допиваха кафето, когато ординарецът дойде да повика господата, желаещи да се явят пред коменданта.
Лоазо се присъедини към първите двама, изказали това желание: но когато се опитаха да вземат със себе си и Кордюде, за да се придаде повече тържественост на тяхната постъпка — той гордо заяви, че не възнамерява да има каквито и да е отношения с германците, и пак седна пред камината, като поръча нова халба бира.
Тримата мъже се качиха на горния етаж и бяха въведени в най-хубавата стая на странноприемницата, където офицерът ги прие, изтегнат на едно кресло, с крака върху камината, запушил дълга порцеланова лула и облечен в ярък натруфен халат, задигнат вероятно от изоставения дом на някой буржоа с лош вкус. Той не стана прав, не ги поздрави, дори не ги погледна: беше великолепен образец на груба недодяланост, присъща на военния победител.
След няколко мига в очакване той най-сетне каза:
— Какво искате?
Графът взе думата:
— Желаем да отпътуваме, господине.
— Не.
— Смея ли да ви попитам коя е причината за този отказ?
— Сащодо аз не шелая.
— Бих искал почтително да ви обърна внимание, господине, че вашият командуващ генерал ни е издал позволително за отиване до Диеп. И аз не мисля, че сме направили нещо, за да заслужим вашата строгост.
— Не шелая… Тофа е всичко… Мошеде фече да слесете.
Те се поклониха и се оттеглиха.
Следобедът мина тягостно. Пътниците нищо не разбираха от капризите на тоя немец и най-страшни мисли смущаваха духовете им. Всички се бяха събрали в готварницата и безкрайно разискваха, като си въобразяваха невероятни неща. Може би искат да ги задържат като заложници — но с каква цел? Или пък да ги отведат в плен? Или най-сетне да им поискат значителен откуп? При тая мисъл те бяха обхванати от паника. Най-богатите бяха най-изплашени, те се смятаха вече принудени, за да си откупят живота, да изпразнят пълни торби със злато в ръцете на този дързък офицер. Те си напрягаха ума, за да измислят приемливи лъжи, та да прикрият богатствата си и да минат за бедни, твърде бедни хора дори. Лоазо откачи ланеца от часовника си и го скри в джоба си.
Настъпващата нощ засили още повече опасенията им. Запалиха лампата и тъй като оставаха още два часа до вечерята, госпожа Лоазо предложи да играят на тридесет и едно: това би било едно развлечение за тях. Приеха. Самият Корнюде, угасил от учтивост лулата си, взе участие в играта.
Графът размеси картите и още от първото раздаване на Лоената топка се падна тридесет и едно. Скоро интересът към играта успокои страха, който бе обхванал духовете. Корнюде дори забеляза, че господин и госпожа Лоазо са се нагласили да играят непочтено.
Когато пътниците щяха да седнат да вечерят, господин Фоланви се появи отново и каза с хрипливия си глас:
— Пруският офицер ме накара да попитам госпожица Елизабет Русе дали още не е променила решението си.
Лоената топка, силно пребледняла, остана права. После, станала внезапно тъмночервена, тя до такава степен се задуши от гняв, че не можеше да говори. Най-сетне избухна:
— Ще кажете на тоя негодник, на тоя мръсник, на тая пруска мърша, че никога няма да се съглася, чувате ли — никога, никога, никога.
Дебелият съдържател на странноприемницата излезе. Тогава Лоената топка бе обкръжена от своите спътници, които я разпитваха и настояваха да разкрие тайната на своето посещение. Тя упорствуваше отначало, но скоро след това бе обхваната от крайно раздразнение.
— Какво иска ли? — изкрещя тя. — Какво иска той? Иска да спи с мене!
Тези думи не подразниха никого — толкова голямо бе възмущението, което бе обхванало всички. Корнюде силно удари бирената си чаша по масата и я разби. Нададоха се викове на негодувание срещу тоя гнусен и брутален войскар; между пътниците, от изблик на гняв, се създаде общо чувство на съпротива — като че ли на всеки един от тях се налагаше да поеме частица от жертвата, която се искаше от Лоената топка. Графът заяви с отвращение, че тези хора се държат като някогашните варвари. Жените особено засвидетелствуваха на Лоената топка енергично и изпълнено с нежност съчувствие. Двете монахини, които се явяваха само през време на ядене, бяха отпуснали глави и нищо не продумваха.
Вечеряха все пак, след като утихна първото възбуждение. Говориха малко: всички се бяха отдали на мислите си.
Жените отрано още се прибраха в стаите си, а мъжете, запушили цигари, започнаха да играят на екарте13, като привлякоха в играта и господин Фоланви, когото възнамеряваха да разпитат ловко относно начините, с помощта на които можеше да се сломи упорството на офицера. Фоланви обаче мислеше само за своето участие в играта, без нищо да чува, без нищо да отговаря, и непрекъснато повтаряше:
— Внимавайте в играта, господа.
Неговото собствено внимание бе погълнато до такава степен, че той дори забравяше да се изкашля, поради което гърдите му свиреха като орган. Дробовете му изкарваха цялата гама на астмата, като се почне от ниските и дълбоки тонове и се стигне до пискливо прегракналия глас на младите петли, които се опитват да пеят.
Той дори отказа да се качи в стаята си, когато жена му, която изнемогваше за сън, дойде да го повика. Тогава тя отиде да спи сама, тъй като беше ранобудна — ставаше винаги щом изгрее слънцето, а мъжът й обичаше нощта — винаги готов да я прекара в приятелска компания.
Той викна след нея:
— Постави да ми се топли млякото с разбит жълтък на огъня!
И продължи да играе. Когато обаче стана ясно, че нищо не ще може да се изтръгне от него, участвуващите в играта заявиха, че вече е време да си вървят — и всички отидоха да спят.
На следния ден те пак станаха доста рано, изпълнени със смътна надежда и с още по-силно желание да отпътуват и обхванати от ужас при мисълта, че може да прекарат макар и още един ден в това отвратително ханче.
Уви, конете бяха все още в конюшнята, а кочияша никъде го нямаше. Като не знаеха какво да правят, пътниците обикаляха около колата.
Обедът премина много невесело. При това бе настъпило някакво охлаждане към Лоената топка, тъй като нощта бе променила техните мисли. Пътниците чувствуваха почти някаква неприязън към тази жена, че не е отишла тайно при прусака, за да подготви една приятна изненада за своите спътници при събуждането им. Какво по-просто от това — и кой впрочем би го узнал? Тя би могла да спази външното приличие, като нареди да кажат на офицера, че приема, понеже се е съжалила над отчаяното им положение. За нея това има толкова малко значение!
Но никой още не издаваше мислите си.
След пладне, когато пътниците умираха от скука, графът предложи да се поразходят в околността на селото. Всички се загърнаха грижливо — и малката група излезе, с изключение на Корнюде, който предпочиташе да стои край огъня — и на монахините, които прекарваха деня в църквата или при свещеника.
Студът, който с всеки изминат ден се усилваше, остро щипеше носовете и ушите. Краката им бяха измръзнали и така много боляха, че всяка стъпка пораждаше страдание; а когато се откри равнината, тя изглеждаше тъй страшно мрачна под необхватната си бяла покривка, че всички побързаха да се върнат, с вледенена душа и със свито сърце.
Четирите жени вървяха напред, а тримата мъже ги следваха малко по-назад.
Лоазо, който много добре схващаше положението, изведнъж запита дали оная „развратница“ ще ги кара да стоят още дълго време на това място. Графът, винаги учтив, каза, че не може да се иска от една жена една толкова мъчителна жертва, която би трябвало да бъде доброволна. Господин Каре-Ламадон изтъкна, че ако французите предприемат, както се говореше, един нападателен поврат през Диеп, сблъскването с германците би могло да стане само при Тот. Тази мисъл угрижи другите двама.
— Не бихме ли могли да избягаме пешком? — каза Лоазо.
Графът вдигна рамене:
— Представяте ли си — по тоя сняг, и при това с жените си? И после: те веднага биха ни преследвали, биха ни уловили за десет минути само и биха ни докарали като пленници, а после биха ни отдали на произвола на войниците.
Това беше вярно. Настъпи мълчание.
Жените говореха за тоалети, но сякаш някаква престореност ги разединяваше.
Изведнъж на края на улицата се появи офицерът. Върху снега, който опасваше кръгозора, се очертаваше високият му силует на оса, облечена в униформа; той вървеше с раздалечени колена, с онова движение, присъщо на военните, които се стараят да не изцапат грижливо лъснатите си ботуши.
Той се поклони, когато мина край дамите, и погледна презрително мъжете, които впрочем запазиха достойнство и не му свалиха шапка, макар че Лоазо бе протегнал ръка към своята.
Лоената топка се бе изчервила до уши, а трите омъжени жени се чувствуваха много унизени, че тоя офицер ги бе срещнал в компанията на тази лека жена, към която се бе отнесъл така безцеремонно.
Жените заговориха за него — за неговата външност, за лицето му. Госпожа Каре-Ламадон, която познаваше много офицери и ги преценяваше като добър познавач, намираше, че тоя немски офицер съвсем не е лош. Тя дори съжаляваше, че не е французин, тъй като той би бил твърде красив хусар, по когото всички жени сигурно биха лудели.
Когато се завърнаха в странноприемницата, пътниците вече не знаеха какво да правят. Размениха си дори и някои резки изрази по повод незначителни неща. Вечерята, която трая малко време, премина в мълчание и всички отидоха да спят с надеждата да убият времето в сън.
На другия ден те слязоха от стаите си с уморени лица и доведени до отчаяние. Жените едва говореха с Лоената топка.
Разнесе се камбанен звън. Беше за кръщение. Лоената топка имаше дете, дадено за отглеждане на едно селско семейство в Ивто. Тя не го виждаше дори веднъж в годината и никога не мислеше за него. Но мисълта за онова дете, което щяха да кръщават, събуди внезапна и буйна нежност в сърцето й и тя пожела на всяка цена да присъствува на кръщението.
Веднага щом тя отиде в църквата, всички се спогледаха, а след това приближиха столовете си с ясното чувство, че в края на краищата трябва да се реши нещо. Лоазо имаше едно хрумване: да предложат на офицера да задържи само Лоената топка, като остави другите да продължат пътуването си.
Господин Фоланви и този път се нагърби с изпълнението на тая мисия, но почти веднага се върна. Германецът, който познаваше човешката природа, го беше изгонил. Той искаше да задържи всички, докато желанието му не бъде удовлетворено.
Тогава долният нрав на госпожа Лоазо се прояви.
— Ние обаче няма да останем да умрем от старост тук — каза тя. — Понеже е неин занаят, на тая безчестница, да върши това с всички мъже, намирам, че тя няма право да отказва да приеме този или онзи. Моля ви се, тя е приемала каквото й падне в Руан, дори и файтонджии! Да, госпожо, файтонджията на префектурата! Аз много добре знам — той купува вино от нас. А сега, когато е въпрос да ни избави от това затруднение, тя се превзема, тая никаквица!… Аз намирам, че тоя офицер се държи много добре. Може би онова, което той желае, му липсва отдавна — а ние и трите сме също така тук и без съмнение би предпочел нас. Но не, той се задоволява с оная, която е на всички. Зачита омъжената жена. Помислете само — той е господар тук. Достатъчно бе да каже: „Искам“ и да ни вземе силом чрез войниците си.
Двете жени леко потръпнаха. Очите на красивата госпожа Каре-Ламадон блестяха и тя беше малко пребледняла — като че ли вече чувствуваше, че е грабната насила от офицера.
Мъжете, които разговаряха настрана, се приближиха. Лоазо, разярен, искаше „тая мръсница“ да бъде предадена със завързани крака и ръце на неприятеля. Обаче графът, който произхождаше от три поколения на посланици и имаше външността на дипломат, предпочиташе да се прибегне до ловкост.
— Би трябвало да я убедим — каза той.
Тогава между пътниците бе извършен заговор.
Жените се приближиха една до друга, гласовете се снишиха и бе подет общ разговор, като всеки даваше мнението си. Всичко впрочем ставаше по доста приличен начин. Жените особено умееха да си служат със сдържани и изискани изрази, за да изрекат и най-неприлични неща. И ако ги слушаше някой чужденец, той не би разбрал нищо от онова, за което всъщност се говореше — дотолкова всички бяха предпазливи в подбора на думите си.
Но тъй като лекият воал от свян у всяка светска дама я покрива само външно, всички тези жени се развеселяваха от това неприлично приключение и лудо се забавляваха: те се чувствуваха в своята стихия, като говореха по тоя начин за любовта, и проявяваха чувствеността на някой лаком готвач, който готви вечерята на някой друг.
Веселостта от само себе си се възвръщаше — дотолкова историята, която ги занимаваше, им се струваше смешна в края на краищата. Графът подхвърли няколко дръзки шеги — но тъй добре казани, че те въпреки всичко будеха само усмивка у другите.
На свой ред Лоазо пусна няколко по-груби волности, които обаче не направиха лошо впечатление на събеседниците му; а грубо изказаната от жена му мисъл преобладаваше в съзнанието на всички:
— Понеже това й е занаят, на тая лека жена — защо да откаже на тоя човек нещо, което не отказва на другите?
Приятната госпожа Каре-Ламадон като че ли дори си мислеше, че ако беше на мястото на Лоената топка, би отблъснала по-скоро някой друг, отколкото този човек.
Надълго бе подготвена блокадата, като че ставаше въпрос за някаква обсадена крепост. Всеки възприе ролята, която щеше да играе, доводите, на които щеше да се облегне, маневрите, които трябваше да извърши. Установен бе планът на нападенията и на хитростите, към които трябваше да се прибегне, като бяха предвидени изненадите, съпровождащи пристъпа, за да се застави тая жива крепост да приеме неприятеля.
През това време Корнюде стоеше настрана — напълно чужд на тази работа.
Такова дълбоко внимание бе обладало мисълта на присъствуващите, че те не чуха, когато влезе Лоената топка. Графът прошепна едно леко: „Шт“, което накара всички да вдигнат очи. Тя се беше завърнала от черква.
Изведнъж всички замълчаха и някакво смущение отначало им попречи да й заговорят. Графинята, свикнала повече от другите със салонното лицемерие, я запита:
— Беше ли забавно това кръщение?
Пълната жена, все още развълнувана, разказа всичко — тя описа лицата на хората, самия обред и изгледа на църквата. После добави:
— Тъй хубаво е да се помоли човек понякога!
До започването на обеда обаче дамите се задоволиха да бъдат любезни с нея, за да увеличат доверието й и за да я накарат да се вслуша повече в съветите им.
Щом седнаха на масата, започна пристъпването към целта. Отначало бе подет разговор на обща тема за самопожертвователността. Приведени бяха примери от древността: Юдит и Олоферн, а след тях — без никакво основание впрочем — Лукреция и Секст или Клеопатра, която е карала да минат през леглото й всички вражи пълководци, като ги е довеждала до робска послушност.
След това бе разказана една фантастична история, родила се във въображението на тези невежи милионери: според тая история римлянките са щели да приспят в обятията си Анибал в Капуа, а с него заедно — и неговите военачалници и наемническите му отреди. Споменаха за всички жени, преградили пътя на разни завоеватели, като превърнали телата си в бойно поле, в средство за господство, в оръжие, и победили с героичните си милувки някои отвратителни или омразни същества, като са принесли целомъдрието си в жертва на отмъщението и на предаността.
Говориха дори със заобикалки за оная англичанка, произхождаща от знатно семейство, която се оставила да бъде заразена с една страшна и прилепчива болест, за да я предаде на Наполеон, който бил спасен по чудо вследствие настъпването на внезапна слабост в часа на фаталната среща.
И всичко това бе разказано с приличен и умерен тон, като от време на време в думите им нарочно избликваше известно въодушевление, предназначено да буди чувство за съревнование.
Би могло да се помисли в края на краищата, че единствената роля на жената на тоя свят се състои в една непрекъсната саможертва, едно постоянно отдаване на войнишките прищевки.
Двете калугерки сякаш не чуваха какво се говори, потънали в дълбоки размишления.
Лоената топка не продумваше нищо.
През целия следобед я оставиха да размисли. Но вместо да я наричат „госпожо“, както бяха правили до тоя момент — казваха й просто „госпожице“, без никой да знае защо, като че ли искаха да я накарат да слезе с едно стъпало от висотата на уважението, до което се беше домогнала — да я заставят да почувствува срамното си положение.
Когато поднасяха супата, господин Фоланви отново се появи и повтори думите, които бе казал предишния ден:
— Пруският офицер нареди да се запита госпожица Елизабет Русе дали не е променила решението си.
Лоената топка отговори отсечено:
— Не, господине.
На вечерята коалицията отслабна. Лоазо изрече три злополучни фрази. Всеки се силеше да открие нови примери, но не намираше нищо, когато графинята, без преднамереност може би, като изпитваше смътно нуждата да отдаде почит на религията, зададе въпроси на по-възрастната от калугерките относно някои подвизи из живота на светиите. Мнозина обаче бяха извършили деяния, които на нас биха се сторили престъпления, но църквата лесно опрощава подобни провинения, когато са извършени за славата божия или за благото на ближния.
Това бе мощен довод, от който се възползува графинята. Тогава, било вследствие на едно от ония негласни разбирателства, от ония прикрити угодничества, с които се отличават хората, принадлежащи на църквата, било чисто и просто вследствие на някакво удачно хрумване или на спасителна глупост, по-старата калугерка оказа огромна подкрепа в изпълнението на заговора. Другите мислеха, че е свенлива, а тя се прояви като смела, приказлива и силна жена.
Тая монахиня не бе смущавана от лутаниците на казуистиката; нейното „верую“ бе непоколебимо като железен лост; вярата й не се двоумеше никога — съвестта й нямаше скрупули. Тя намираше за съвсем просто жертвоприношението на Авраам, тъй като тя самата би убила незабавно и баща, и майка по заповед свише. По нейно мнение нищо не би могло да разгневи господа, когато намерението е било похвално.
Графинята, в желанието си да използува свещения авторитет на своята ненадейна съучастница, я накара да преповтори оная поучителна аксиома от етиката, която гласи: „Целта оправдава средствата“.
Тя разпитваше:
— Значи, сестра, вие мислите, че бог приема всички средства и прощава една постъпка, когато подбудата е чиста?
— Кой би могъл да се съмнява в това, госпожо? Една осъдителна постъпка сама по себе си става често пъти достойна за уважение поради мисълта, от която е била продиктувана.
И те продължаваха в тоя дух да правят догадки относно волята божия и относно решенията на бога, като го караха да се интересува от неща, които всъщност малко го занимават.
Всичко това бе казано със заобикалки — ловко и сдържано. Но всяка дума, произнесена от благочестивата монахиня, извършваше пробив в примесеното с възмущение упорство на куртизанката.
След това темата на разговора се поизмени малко, монахинята, която по-рано се молеше с молитвената си броеница, заговори за манастирите на своя орден, за игуменката си, за себе си, за спътницата си, милата сестра Никифора. Бяха ги повикали в Хавър, да се грижат в болниците за стотици войници, заболели от шарка. Тя обрисува тия нещастници — подробно описа болестта им. Сега, докато бяха заставени да преустановят пътуването си поради капризите на тоя прусак — колко ли французи, които те може би биха спасили, могат да загинат без тяхната помощ! Нейната специалност беше да се грижи за болните войници. Тя бе ходила в Крим, в Италия, в Австрия — и като разказваше за участието си във военните походи из тия страни, изведнъж се очерта една от ония монахини, сраснали с ритъма и с устрема на войната, които сякаш са родени, за да вървят по следите на войските, да вдигат ранените във вихъра на битките и по-добре от някой военачалник да усмиряват с една само дума и най-недисциплинираните войници — една истинска легендарна сестра Трам-та-та, чието лице, обсипано с безброй много дупчици от шарка, се явяваше като някакъв образ на опустошенията от войната.
Никой не добави нищо към онова, което тя току-що бе казала — до такава степен въздействието от думите й изглеждаше превъзходно.
Веднага след привършване на вечерята всички побързаха да се приберат в стаите си, а на следната сутрин ги напуснаха в доста късен час.
Обедът мина спокойно: оставяха на посятото предната вечер зърно нужното време, за да кълни и даде своите плодове.
Графинята предложи да направят обедната разходка; тогава графът, както бе уговорено, хвана подръка Лоената топка и остана с нея по-назад от другите. Той й говореше с оня фамилиарен, бащински и малко надменен тон, който улегналите мъже имат спрямо леките жени, като я наричаше „мило дете“ и гледаше на нея от висотата на общественото си положение и на неоспорваната си почтеност. После изведнъж навлезе в същността на въпроса:
— Значи, вие предпочитате да ни оставите тук, изложени, както и вие самата, на всички насилия, които биха последвали от един неуспех на пруските войски, отколкото да се съгласите на една от ония любезности, които тъй често сте раздавали в своя живот?
Лоената топка не отговори нищо.
Той пристъпи към нея с кротостта си, прибягваше до увещания и гледаше да въздействува на чувствата й. Съумя обаче да си остане „господин графът“, макар и да се проявяваше като галантен, когато това бе нужно — като правеше комплименти и изобщо беше любезен. Той особено подчерта услугата, която тя би им направила, говори за тяхната признателност. После изведнъж започна весело да й говори на „ти“.
— И знаеш ли, мила, той би могъл да се хвали, че се е насладил на една хубава мома, каквито малко ще намери в своята страна.
Лоената топка не отговори и се присъедини към другите.
Когато се завърнаха в странноприемницата, тя се качи в стаята си и вече не се появи. Безпокойството на спътниците й беше извънредно голямо; какво щеше да прави тя? Ако би упорствувала — какво затруднение!
Часът за вечеря удари; напразно я чакаха. Най-сетне господин Фоланви дойде да съобщи, че госпожица Русе се чувствува неразположена и че другите могат да отидат да се хранят.
Всички наостриха уши. Графът се приближи до съдържателя на странноприемницата и тихо го запита:
— Всичко в ред ли е?
— Да!
От благоприличие той нищо не каза на спътниците си, а само леко им кимна с глава. Изведнъж дълбока въздишка на облекчение се изтръгна от гърдите на всички, а по лицата им се изписа радост.
Лоазо извика:
— Дявол да го вземе! Предлагам шампанско, ако се намери в това заведение.
Госпожа Лоазо се разтревожи, като видя, че господин Фоланви се върна с четири бутилки в ръце.
Внезапно всички бяха станали общителни и с повишено настроение. Някаква игрива веселост изпълваше сърцата им. Графът сякаш едва сега забеляза, че госпожа Каре-Ламадон е очарователна, а индустриалецът отрупа графинята с комплименти.
Разговорът стана оживен, весел, изпъстрен с духовитости.
Изведнъж Лоазо, с твърде разтревожено лице и като вдигна нагоре ръце, изрева:
— Тихо!
Всички млъкнаха изненадани, почти уплашени. Той наостри уши и прошепна: „Шт!“, като приближи двете си ръце към устата, издигна очи към потона, вслуша се пак и отново придобил естествения си глас, каза:
— Успокойте се, всичко е наред.
Другите не можаха изведнъж да разберат, но скоро по лицата им се появи усмивка.
След четвърт час той отново започна същата шега, която повтори няколко пъти през вечерта: като че ли се обръщаше към някого в по-горния етаж и като че ли му даваше двусмислени съвети, почерпани от неговите остроумия на търговски пътник. От време на време той добиваше тъжно изражение, за да каже с въздишка: „Бедното момиче!“
Или прецеждаше през зъби с яростно изражение на лицето:
— Мръсен прусак!
А когато вече другите преставаха да мислят за това, той извикваше по няколко пъти с развълнуван глас:
— Стига! Стига!
И добавяше, като че ли говореше сам на себе си:
— Дано я видим пак — дано не я умори тоя негодник!
Макар че тези шеги бяха съвсем безвкусни, те забавляваха и не дразнеха никого, тъй като възмущението, както и всичко друго зависи от обстановката, в която се намираме, а сред присъствуващите се бе създало настроение на волности и разпуснатост.
По време на десерта и жените започнаха да правят духовити, но сдържани намеци. Погледите бяха светнали: всички бяха пили много. Графът, който запазваше своето привидно величие, си разрешаваше волности, направи едно сравнение, допаднало твърде много на другите, като спомена за края на зимуването на полюса и за радостта на корабокрушенците, които виждат да се открива път към по-топли земи.
Лоазо, обхванат от общото увлечение, стана прав и извика с чаша шампанско в ръка:
— Пия за нашето освобождение!
Всички станаха прави и почнаха да ръкопляскат.
Двете монахини, настоятелно поканени от дамите, се съгласиха да вкусят от това пенливо вино, което никога не бяха опитвали. Те заявиха, че то им напомня газирана лимонада, но че е по-хубаво от нея.
Лоазо даде израз на създалото се настроение.
— Жалко, че нямаме пиано, бихме могли да изиграем един кадрил.
Корнюде не бе изрекъл нито дума, нито бе направил някакво движение. Изглеждаше обзет от сериозни мисли и от време на време яростно дърпаше своята голяма брада, която той сякаш искаше още да удължи.
Най-сетне към полунощ, когато всички се готвеха да се разотидат, Лоазо, който залиташе, го потупа неочаквано по корема и избърбори:
— Вие не сте забавен тая вечер, не казвате нищо, гражданино!
Корнюде вдигна изведнъж глава и обхвана присъствуващите със светнал и страшен поглед:
— Казвам го на всички ви — вие извършихте едно безчестие!
Той стана, отиде до вратата, повтори още веднъж: „Безчестие!“ — и излезе.
Това внесе отначало известно смущение сред присъствуващите. Лоазо, който се чувствуваше объркан, стоеше, без да знае какво да прави. Той обаче си възвърна самоувереността и внезапно почна да се превива от смях, като повтаряше:
— Няма що — кисело е гроздето!
И понеже другите не разбираха какво искаше да каже, гой разказа „потайностите на коридора“. Тогава отново избухна страшна веселост. Дамите се забавляваха като луди. Графът и господин Каре-Ламадон се смееха до сълзи. Те не можеха да повярват на случилото се:
— Как — сигурен ли сте? Той, значи, искаше…
— Казвам, защото съм видял.
— Но тя му отказала?…
— Защото прусакът беше в съседната стая.
— Не е възможно?
— Кълна ви се!
Графът се задавяше от смях. Индустриалецът си стискаше корема с две ръце.
Лоазо продължаваше да разправя:
— Сега ви става ясно защо тая вечер съвсем не му е до смях.
И тримата отново се заливаха от смях, като се задъхваха и се смееха до сълзи.
Всички след това си отидоха по стаите. Госпожа Лоазо, която като копривите почваше да „пари“ по-късно, обърна внимание на мъжа си, когато си лягаха, че онази проклетница, Каре-Ламадон, се е смяла насила през цялата вечер:
— Знаеш, жените, когато ги влече униформата — не гледат много дали е французин или прусак. Каква мизерия! Господи!
И цялата нощ в тъмнината на коридора се носеха леки шумове, подобни на шепоти, на стъпки на боси крака, съпроводени от едва доловими скърцания. Всички сигурно заспаха твърде късно, тъй като дълго време тънки ивици светлина се плъзгаха изпод вратите. Шампанското има подобни последици — казват, че то смущава съня.
На следния ден ясното зимно слънце правеше снега ослепителен. Пътническата кола, впрегната най-сетне, чакаше пред вратата. Цял рояк бели гълъби с розови очи с черна точка по средата се перчеха с гъстите си пера и важно се разхождаха между краката на шестте коня; те гледаха да намерят нещо за кълване в димящия конски тор и ровеха в него.
Кочияшът, загърнат в овчата си кожа, бе заел мястото си на колата и пушеше лула, а всички пътници, сияещи, бързо подреждаха провизии за останалата част от пътуването.
Чакаха само Лоената топка. Тя се появи.
Изглеждаше малко смутена, посрамена; боязливо пристъпи към спътниците си, а те с едно общо движение се извърнаха всички — като че ли не бяха я забелязали. Графът с достойнство хвана жена си подръка и я отдалечи от това нечисто съприкосновение.
Пълната жена спря смаяна. Събрала всичкия си кураж, тя се опита да заговори с жената на индустриалеца с едно „добър ден, госпожо“, смирено прошепнато. Но госпожа Каре-Ламадон, като подчерта дръзко своето презрение, едва я поздрави с поглед на оскърбена добродетел.
Всички изглеждаха много заети и се държаха надалече от нея, като че ли тя бе донесла някаква зараза в полите си.
Скоро след това спътниците се спуснаха бързо към колата, където тя дойде последна сама и мълчаливо седна отново на мястото, което заемаше през първата част на пътуването.
Спътниците й сякаш не я виждаха, сякаш не я познаваха, а госпожа Лоазо, която я гледаше с възмущение отдалече, каза полугласно на мъжа си:
— Добре, че не съм до нея.
Тежката кола се раздвижи и пътуването започна отново.
Отначало никой не говореше. Лоената топка не смееше да вдигне очи. Тя се чувствуваше едновременно възмутена от всички свои спътници — и унижена, че бе отстъпила и че бе оставила да бъде осквернена от целувките на тоя прусак, в прегръдките на когото лицемерно я бяха хвърлили.
След малко графинята, като се обърна към госпожа Каре-Ламадон, наруши мъчителното мълчание:
— Вие, струва ми се, познавате госпожа д’Етрел?
— Да, тя е моя приятелка.
— Каква очарователна жена!
— Прелестна! Истинска възвишена натура — много образована и много артистична. Пленително пее и рисува прекрасно.
Индустриалецът разговаряше с графа и сред шума от тракането на стъклата от време на време се отделяше по някоя дума:
— Купон — падеж — премия — в срок.
Лоазо, който бе задигнал старо тесте карти за игра от странноприемницата, станали мазни от петгодишното им прехвърляне по нечистите маси, започна да играе с жена си.
Двете монахини се заловиха с дългите си молитвени броеници, прекръстиха се едновременно и устните им започнаха да се движат все по-бързо, като ускоряваха неясния си шепот, сякаш в някакво молитвено надпреварване. От време на време те целуваха по някой църковен медальон, отново се прекръстваха и пак започваха бързото си и непрекъснато мърморене.
Корнюде размишляваше неподвижен.
След три часа път Лоазо прибра картите си.
— Вече огладняхме — каза той.
Тогава жена му се докопа до един пакет, вързан с връв, отгдето извади парче студено телешко месо. Тя го наряза на хубави тънки резени и двамата започнаха да се хранят.
— Да направим ли и ние същото? — каза графинята.
Предложението й бе прието и тя извади провизиите, приготвени за двете семейства: нейното и семейството Каре-Ламадон. В един продълговат съд, чийто капак бе украсен с образа на заек от фаянс, което даваше указание, че под капака имаше друг, истински заек, превърнат в пастет — беше поставено сочно колбасно изделие, в което бели ивици тлъстина преминаваха в тъмнокафявото месо на дивеча, размесено с други видове ситно накълцано месо. Едно хубаво четвъртито парче сирене „Грюер“, завито във вестник, бе получило върху мазната си повърхност отпечатък от надписа „произшествия“.
Двете калугерки извадиха парче колбас, който миришеше на чесън, а Корнюде, като бръкна с двете си ръце едновременно в широките джобове на палтото си, което му служеше и за носене на провизии, извади от единия джоб четири варени яйца, а от другия — един крайщник. Той обели черупките, хвърли парчетата под краката си в разпиляната по пода на колата слама и захапа едно след друго яйцата, а по голямата му брада падаха парченца светъл жълтък, които сред космите на брадата приличаха на звездички.
Лоената топка, в бързината и смущението на събуждането и отпътуването, не бе смогнала да помисли за нищо. И сега тя гледаше, обзета от яд, като се задушаваше от негодувание, всички тия хора, които тъй спокойно ядяха. Отначало тя бе обхваната от буен гняв и отвори уста, за да им каже какво мисли за тях, като изсипе цялата вълна от оскърбления, която се бе надигнала в нея. Но тя не можеше да говори — до такава степен се задушаваше от възмущение.
Никой не я гледаше, не мислеше за нея. Тя се чувствуваше удавена в презрението на тези почтени подлеци, които отначало я бяха накарали да се пожертвува, а след това я бяха отхвърлили като нечиста и ненужна вещ. Тогава тя си спомни за своята голяма кошница, пълна с хубави неща, които тия хора бяха лакомо унищожили — за своите две пилета, които лъщяха от желе, за своите пастети, за крушите, за четирите бутилки бордо.
Но възмущението й внезапно спадна, като премного опъната струна, която се скъсва, и тя се почувствува готова да заплаче. Направи страшни усилия, напрегна се, преглътна риданията си, както правят децата, но сълзите се надигаха, блестяха по края на клепачите й и най-после две едри сълзи, отделили се от очите й, се търкулнаха бавно по страните й. Други сълзи бързо ги последваха: те изтичаха като капки вода, които се процеждат от някоя скала, и падаха равномерно по издутата заобленост на гръдта й. Тя стоеше изправена, с неподвижен поглед, с изпънато и побледняло лице — и се надяваше, че няма да я видят.
Графинята обаче забеляза това и направи знак на мъжа си. Той вдигна рамене, като че ли искаше да каже:
— Какво искаш — не е по моя вина.
Госпожа Лоазо се засмя тихо и ликуващо и пошепна:
— Оплаква позора си.
Двете монахини започнаха отново да се молят, след като бяха завили в къс хартия остатъка от своя колбас.
Тогава Корнюде, който вече смилаше изядените яйца, проточи дългите си крака под отсрещното седалище, извърна се настрана, кръстоса ръце, усмихна се като човек, който внезапно е намислил нещо много забавно, и започна да си подсвирква „Марсилезата“.
Всички лица добиха мрачен израз. Без друго тая песен на народа никак не се нравеше на неговите съседи. Те станаха нервни, раздразнителни и изглеждаха готови да нададат вой като кучета, които слушат някоя стара латерна.
Той забеляза това и вече нищо не спираше песента му. От време на време тананикаше и думите:
Колата се движеше по-бързо — снегът бе станал по-корав. И до Диеп през дългите навъсени часове на пътуването, сред друсането, което го съпровождаше през настъпващата нощ, а по-сетне и в дълбоката тъмнина на колата, той продължи със свирепа упоритост своето пропито с мъст монотонно подсвиркване, като принуждаваше морните и раздразнени умове на спътниците си, да слушат от начало до край тая песен, да си припомнят всяка дума, която те сливаха с всеки такт на песента.
А Лоената топка все още плачеше. И понякога едно ридание, което тя не бе успяла да възпре, се разнасяше в тъмнината между две строфи.
Отиваха там всяка вечер към единадесет часа, просто като в кафене.
Събираха се шест до осем души, все същите, не някакви гуляйджии, а порядъчни хора — търговци, младежи от града, пиеха си чашката „шартрьоз“ и позакачаха момичетата или разговаряха спокойно с „госпожата“, която те всички уважаваха.
После към дванадесет часа се прибираха да спят. Младежите понякога оставаха.
Домът беше като семейно жилище, съвсем малък, боядисан в жълто, на ъгъла на една улица зад църквата „Сент-Етиен“; през прозорците се виждаше заливът, пълен с разтоварвани кораби, голямата солница, наричана „Вместилището“, а зад нея — склонът на Мадоната и старият сив параклис.
„Госпожата“, която произхождаше от добро селско семейство от департамента Йор, бе подхванала тоя занаят точно така, както можеше да стане шапкарка или шивачка. Предразсъдъкът за позора на проституцията, толкова упорито поддържан в градовете, не съществува в нормандските села. Селянинът казва: „Добър е тоя занаят“, и праща дъщеря си да държи харем с момичета, както би я пратил да ръководи девически пансион.
Впрочем тя бе получила дома в наследство от бившия собственик — неин стар вуйчо. „Господинът“ и „госпожата“, които по онова време държаха хан край Ивто, веднага ликвидираха търговията си, понеже прецениха, че работата във Фекан ще бъде по-изгодна, и една сутрин пристигнаха и поеха ръководството на заведението, което, без стопани, бе започнало да запада.
Те бяха добри хора и както персоналът, така и съседите веднага ги обикнаха.
Две години след това „господинът“ умря от удар. Новият му занаят го принуждаваше, да води ленив и неподвижен живот и той затлъстя — задуши се от много здраве.
Откак овдовя, госпожата стана прицел на напразните домогвания на всички клиенти на заведението, но за нея казваха, че е напълно добродетелна и дори питомките й не успяваха да я уличат в нещо.
Тя беше висока, пълна, приятна жена. Лицето й, пребледняло в това мрачно, винаги затворено жилище, блестеше като покрито с мазен лак. Редки изкуствени къдрици ограждаха нейното чело и й придаваха нещо младежко, което очебийно не отговаряше на зрелите й форми. Винаги весела, с открито лице, тя се шегуваше на драго сърце, но с отсенка на сдържаност, която новият й занаят не бе успял да й отнеме. Грубите изрази все още малко я засягаха и когато някой невъзпитан момък наричаше заведението й с истинското му име тя се възмущаваше и се сърдеше. С една дума — имаше нежна душа и макар че се отнасяше с жените от дома като с приятелки, обичаше да казва, че не е „от един дол дренки“ с тях.
Понякога, в делничен ден, тя наемаше кола и тръгваше с част от персонала си. Отиваха да полудуват на някоя поляна край рекичката, която тече в земите на Валмон. Тогава те започваха да палуват като избягали пансионерки, тичаха, играеха детски игри, радваха се с радостта на затворнички, опиянени от въздух и свобода. Ядяха колбаси на тревата, пиеха сидър и привечер се завръщаха приятно уморени, разнежени. В колата целуваха „госпожата“ като много добра майка, изпълнена с благост и снизхождение.
Домът имаше два входа. Вечер отваряха на ъгъла нещо като долнопробна кръчма за простолюдието и моряците. Две от жените, заети с тая особена търговия в града, бяха нарочно предназначени за тая част от клиентелата. С помощта на един келнер, на име Фредерик — дребно, но силно като вол кьосе, те разнасяха по разклатените мраморни маси половници вино и чаши с бира, прегръщаха пиячите, сядаха по коленете им и ги подканяха да пият.
Другите три жени (общо бяха всичко пет) образуваха нещо като аристокрация и бяха запазени за компанията от горния етаж, освен когато долу имаше нужда от тях, а горе беше празно.
Стените на Юпитеровия салон, където се събираше местната буржоазия, бяха облепени със синя хартия и украсени с голяма рисунка, която представляваше Леда, проснала се под един лебед. Тук се идваше по една извита стълба, която започваше от тясна, скромна наглед врата откъм улицата; над тая врата цяла нощ светеше едно фенерче зад решетка, като ония, които в някои градове още палят при нозете на вградените в стените статуи на света Богородица.
Влажна и стара, сградата леко миришеше на мухъл. Понякога по коридорите минаваше дъх на одеколон, а през открехнатата врата на долния етаж избухваха като гръм просташките крясъци на насядалите около масите мъже и тогава лицата на господата горе се сгърчваха от безпокойство и отвращение.
„Госпожата“, близка с клиентите, които бяха и нейни приятели, никога не излизаше от салона и с любопитство следеше градските клюки, които научаваше чрез тях. Нейният сериозен разговор внасяше разнообразие в несвързаните приказки на другите три жени. Той беше като почивка сред двусмислените подмятания на корместите мъже, които всяка вечер се отдаваха на почтен и посредствен разврат — да пийнат чашка ликьор в обществото на публични жени.
Трите дами от първия етаж се наричаха Фернанда, Рафаела и Роза Крантата.
Понеже персоналът беше ограничен, постарали се бяха всяка от тях да бъде нещо като мостра, образец на даден женски тип, за да може всеки консуматор да намери поне приблизително въплъщението на своя идеал.
Фернанда представяше „русата красавица“ — много висока, почти дебела, отпусната селска мома, с много лунички и редки, къси и светли безцветни коси, като сресани конопени влакна, които недостатъчно покриваха черепа й.
Рафаела, марсилка, отрепка от морските пристанища, мършава, с изпъкнали, намазани с червило скули, играеше неизбежната роля на „красивата еврейка“. Черните й коси, лъснати с мозък от говежди кости, образуваха прилепнали лимби на слепите й очи. Очите й биха изглеждали красиви, ако дясното не беше белязано с бяло петно. Извитият й нос се спускаше над издадена напред челюст, където два нови горни зъба се отделяха от долните, потъмнели с годините като старо дърво.
Роза Крантата, дребна месеста топка — само корем и два късички крака, пееше от сутрин до вечер с пресипнал глас ту мръсни, ту сантиментални песни, разправяше някакви безкрайни и незначителни историйки и преставаше да говори само за да яде, а да яде — само за да започне пак да говори, беше вечно в движение, гъвкава като катеричка, въпреки тлъстините и късите си лапички; смехът й — порой от остри писъци, избухваше ту тук, ту там, в някоя спалня, на тавана, в кафенето, навсякъде, без никакъв повод.
Двете жени от долния етаж — Луиза, по прякор Кудкудячката, и Флора, наречена Люлката, понеже понакуцваше, първата винаги облечена като „Свободата“ с трицветна лента на кръста, а другата уж като испанка — с медни жълтици, които при всяко покуцване подскачаха в червените й като морков коси — приличаха на готвачки, облечени като за маскарад. Същински ханджийски слугини, известни в пристанището под прякора двете Помпи, те бяха като всички жени от народа — ни по-хубави, ни по-грозни.
Благодарение на мъдрото умение да помирява и неизчерпаемото добро настроение на „госпожата“ между тези пет жени царуваше изпълнен с ревност, но рядко нарушаван мир.
Заведението, единствено в градеца, беше усърдно посещавано. „Госпожата“ бе съумяла да създаде толкова приличен порядък, държеше се тъй любезно, тъй услужливо, добросърдечността й беше толкова известна, че тя бе обкръжена от своего рода уважение. Редовните посетители се стараеха да й угодят и тържествуваха, когато им окажеше по-подчертано внимание. А когато се срещаха по работа през деня, те си казваха един другиму: „Довиждане до довечера, знаете къде, нали?“, както хората си казват: „В кафенето след вечеря, нали?“
С една дума, домът Телие беше едно разнообразие и рядко някой пропущаше всекидневната среща там.
Но една вечер към края на месец май господин Пулен, търговец на дървен материал и бивш кмет, пристигна пръв и намери вратата заключена. Фенерчето зад решетката не светеше; от заведението не се чуваше никакъв шум — то изглеждаше мъртво. Почука — отначало тихо, после по-силно и по-силно. Никой не се обади. Тогава той пое със ситни крачки нагоре по улицата и когато стигна на Пазарния площад, срещна господин Дювер, корабопритежателя, който отиваше към същото място. Г-н Пулен се върна с него — пак напразно. Но внезапно край тях избухна силна глъчка и като заобиколиха къщата, те забелязаха тълпа английски и френски моряци, които удряха с юмруци по затворените капаци на кръчмата.
Двамата господа веднага избягаха, за да не се изложат, но ги спря тихо подвикване: „Пст…“ Беше господин Турньово, търговецът на риба, който ги бе познал и ги викаше. Те му разказаха каква е работата и той се огорчи, защото, като женен човек, баща на семейство и зорко следен, отиваше там само в събота вечер, „секуритатис кауза“, както обичаше да казва, намеквайки за съответните полицейски здравни мерки, чиято периодичност му бе разкрил приятелят му доктор Борд. Беше тъкмо неговата вечер, а сега той трябваше да се въздържа цялата следваща седмица.
Тримата мъже избиколиха чак към пристанището, срещнаха по пътя господин Филип, сина на банкера, редовен посетител на заведението, и господин Пемпес, бирника. И всички заедно се върнаха през Еврейската улица, за да опитат за последен път. Но побеснелите моряци бяха обсадили дома, хвърляха камъни, ревяха. Петимата клиенти от горния етаж побързаха да се махнат и тръгнаха да скитат из улиците.
Срещнаха и господин Дюпюи, застрахователния агент, а после — господин Вас, член на търговския съд. Започнаха дълга разходка, която ги изведе най-напред до вълнолома. Насядаха един до друг на гранитната ограда и се загледаха във водата, която се къдреше. В мрака по гребените на вълните проблясваше, за да изчезне почти веднага, сияйно бяла пяна, а морето се блъскаше в скалите и еднообразният му шум пълзеше в нощта по цялото протежение на стръмния бряг. След като тъжните скиталци поседяха известно време, господин Турньово заяви:
— Неприятно.
— То се знае — додаде господин Пемпес.
И пак тръгнаха полека.
След като стигнаха до края на улицата, която върви в подножието на склона и се нарича Под гората, те завиха по дъсчения мост над „Вместилището“, минаха покрай железопътната линия и пак излязоха на Пазарния площад. Тук изведнъж между бирника господин Пемпес и търговеца на риба господин Турньово започна препирня за някаква си неотровна гъба, която единият от тях твърдеше, че бил намерил из околностите.
Бяха раздразнени от досадата и щяха може би да стигнат и до бой, ако останалите не се бяха намесили. Разядосан, господин Пемпес си отиде, но веднага се надигна ново пререкание — между бившия кмет господин Пулен и застрахователния агент господин Дюпюи по въпроса за заплатите на бирниците и допълнителните доходи, които те можели да си докарат. От двете страни започнаха да се сипят обиди, но в това време се разрази буря от ужасни викове и тълпата моряци, на които бе дотегнало напразното чакане пред затворения дом, изскочи на площада. Хванати подръка двама по двама, те образуваха проточено шествие и крещяха неистово.
Господата се прикриха под свода на една врата и ревящата орда отмина по направление на абатството. Дълго още се чуваше глъчката, която стихваше като отдалечаваща се буря, и пак настъпи тишина.
Ядосани един на друг, господин Пулен и господин Дюпюи тръгнаха в различна посока, без да се сбогуват.
Останалите четирима пак поеха и несъзнателно се отправиха към заведението Телие. То бе все така затворено, нямо, непроницаемо. Някакъв спокоен и упорит пияница потропваше на прозореца на кръчмата и преставаше само колкото да повика тихо келнера Фредерик. Като видя, че не му отговарят, той реши да седне на прага и да чака по-нататъшните събития.
Господата щяха вече да си отидат, когато шумната тълпа моряци се появи в дъното на улицата. Френските моряци ревяха „Марсилезата“, английските — „Владей, Британийо“. Изведнъж те се втурнаха към стените на заведението, после техният оскотял поток пак пое към брега, където избухна бой между моряците от двете народности. При сбиването счупиха ръката на един англичанин и разбиха носа на един французин.
Човекът пред вратата сега плачеше, както плачат пияниците и разсърдените деца.
Най-сетне господата се разотидоха.
Постепенно спокойствието пак се възцари над размирения град. Тук-там от време на време все още се надигаше глас, после угасваше в далечината.
Само един човек продължаваше да скита — господин Турньово, търговецът на риба, който беше отчаян, че ще трябва да чака до другата събота. Той нищо не разбираше и се надяваше на някаква случайност. Негодуваше, че полицията е позволила да бъде затворено току-така едно заведение от обществена полза, което тя надзирава и покровителствува.
Той пак се върна. Започна да души край стените, опитваше се да открие причината; и забеляза, че под стряхата на външната врата е залепено обявление. Бързо запали клечка восъчен кибрит и прочете следните думи, написани с едър, неравен почерк: „Затворено по причина на първо причастие.“
Тогава той разбра, че няма какво да се прави и си тръгна.
Пияницата спеше, проснат напряко на негостоприемния праг.
А на другия ден всички редовни посетители един след друг намериха предлог, за да минат по тази улица с книжа под мишница, така че да не се издадат, и с бегъл поглед четяха тайнственото съобщение: „Затворено по причина на първо причастие.“
Работата се състоеше в това, че „госпожата“ имаше брат дърводелец в родното си село Вирвил, департамента Йор. По времето, когато госпожата беше още ханджийка в Ивто, тя бе кръстила дъщерята на този си брат и я бе нарекла Констанс — Констанс Риве, тъй като и самата тя беше по баща Риве. Дърводелецът знаеше, че сестра му има добро положение и не я забравяше, макар че не се виждаха често, понеже и двамата бяха улисани в работата си, а освен това живееха далеч един от друг. Но понеже момиченцето щеше да навърши дванадесет години и тая година трябваше да приеме първото причастие, той се възползува от случая, за да се посближи със сестра си, и й писа, че държи тя да присъствува на церемонията. Старите бяха умрели — лелята не можеше да откаже на кръщелницата си. Тя прие. Братът, който се наричаше Жозеф, се надяваше, че с постоянство може би ще съумее да я накара да направи завещанието си в полза на момиченцето, тъй като госпожата беше бездетна.
Занаятът на сестрата никак не го смущаваше, а и впрочем в селото никой не знаеше. Когато говореха за нея, казваха само: „Госпожа Телие си е гражданка във Фекан“, което позволяваше да се мисли, че тя живее от рентите си. От Фекан до Вирвил имаше не по-малко от двадесет мили, а за селските хора е по-трудно да прекосят двадесет мили земя, отколкото за цивилизования човек цял океан. Хората от Вирвил никога не бяха ходили отвъд Руан, а нищо не привличаше феканци в затънтеното селце с петстотин комина, загубено в равнината, числящо се към друг департамент. С една дума, никой нищо не знаеше.
Но денят на причастието наближаваше и „госпожата“ се намери в голямо затруднение. Тя нямаше помощничка и съвсем не беше склонна да остави дома макар и за един ден. Съперничеството между дамите от горния и долния етаж щеше неминуемо да избухне; освен това Фредерик положително щеше да се напие, а когато беше пиян, той пребиваше човека за нищо и никакво. Най-сетне тя реши да отведе целия си персонал освен келнера, когото освободи до по-другия ден.
Братът, до когото тя се допита, нямаше нищо против и прие да настани цялата компания за една нощ в дома си. И тъй, в събота сутринта експресът, който тръгва в осем часа, отнесе „госпожата“ и нейните спътнички в един второкласен вагон.
До Бьозвил пътуваха сами и бъбреха като свраки. Но тук се качиха двама съпрузи. Мъжът, стар селянин, облечен в синя риза с надиплена яка и широки ръкави, стегнати в китките и украсени със ситно извезана бяла шевица, носеше старинна висока шапка с избледнели до червеникаво косъмчета, които изглеждаха като настръхнали, и държеше в едната си ръка огромен зелен чадър, а в другата — голяма кошница, от която се подаваха главите на три разтревожени патици. Жената имаше кокоше лице с остър нос като човка и изглеждаше вцепенена в селската си носия. Тя седна срещу мъжа си и остана неподвижна, смаяна, че е попаднала сред толкова добро общество.
И наистина вагонът сякаш сияеше от ярки цветове. „Госпожата“, цялата в синьо, в синя коприна от главата до петите, бе наметната с шал от фалшив френски кашмир — червен, ослепителен, поразяващ. Фернанда се задъхваше в рокля на квадрати, чието елече, стегнато с усилията на всичките й другарки, надигаше двойния разлюлян купол на огромната й гръд, която изглеждаше като течна под плата.
Рафаела, с шапка с пера, подобна на птиче гнездо, носеше лилава рокля, посипана със златни пулчета — нещо ориенталско, което отиваше на еврейското й лице. Роза Крантата в розова пола с големи волани приличаше на много дебело дете, на тлъсто джудже. А двете Помпи си бяха ушили странни облекла, сякаш направени от стари завеси, от ония стари завеси на едри цветя от времето на Реставрацията.
Щом в купето дойдоха и външни хора, дамите застанаха чинно и започнаха да говорят за възвишени неща, за да направят добро впечатление. Но в Болбек се появи един господин с руси бакенбарди, с пръстени и златна верижка. Той постави в мрежата над главата си няколко пакета, загърнати в непромокаема хартия. Изглеждаше шегобиец и добряк. Той поздрави, усмихна се и без стеснение попита:
— Гарнизона ли сменят дамите?
Тоя въпрос внесе неясно смущение сред групата. Най-сетне „госпожата“ се съвзе и отвърна сухо, за да отмъсти за засегнатата чест на своите:
— Можете да бъдете по-вежлив.
Той се извини.
— Извинете, исках да кажа „манастира“.
„Госпожата“ не намери какво да отговори или може би помисли, че тая поправка е достатъчна, кимна достойно с глава и сви устни.
Тогава господинът, който седеше между Роза Крантата и стария селянин, започна да намига на трите патици, чиито глави се подаваха от кошницата, после, като усети, че е привлякъл вниманието на публиката, започна да гъделичка животните под човките, като им говореше смешни неща, за да разведри компанията:
— Ох, напуснали сме си блатото, ква, ква, ква, за да се запознаем с шиша, ква, ква, ква.
Нещастните животни извръщаха глава, за да избягнат милувките, правеха ужасни усилия, за да изскочат от плетения си затвор. Изведнъж трите изкрещяха отчаяно: „Ква, ква, ква, ква!“ Тогава жените избухнаха в смях. Те се навеждаха, бутаха се, за да видят; безумно се заинтересуваха от патиците. А господинът удвои любезността, духовитостта и закачките си.
Намеси се и Роза и като се наведе над коленете на съседа си, целуна трите птици по човката. Веднага след това всички жени пожелаха да ги целунат, а господинът взимаше госпожите на коленете си, друсаше ги, щипеше ги. Изведнъж започна да им говори на „ти“.
Двамата селяни, по-объркани от птиците си, въртяха очи като безумни, без да смеят да мръднат, а по старите им набръчкани лица не се появяваше нито сянка от усмивка, те не трепваха.
Тогава господинът, който беше търговски пътник, шеговито предложи на дамите тиранти. Той взе един от пакетите и го разтвори. Това беше хитрина — пакетът съдържаше жартиери.
Имаше от синя коприна, от розова коприна, от алена коприна, от тъмночервена коприна — с метални токички, представящи две позлатени и прегърнати амурчета. Жените се развикаха от радост и обзети от сериозността, в която изпада всяка жена, когато опипва тоалетни принадлежности, започнаха да разглеждат мострите. Те се съветваха помежду си с поглед или с кратък шепот, отговаряха си по същия начин, а „госпожата“ жадно опипваше чифт оранжеви жартиери — по-широки, по-внушителни от останалите, истински жартиери за крака на съдържателка.
Господинът чакаше, таеше една мисъл.
— Хайде, котенцата ми, трябва да ги премерите — рече той.
Вдигна се буря от възклицания; жените стискаха полите между коленете си, сякаш се бояха от насилие. Той чакаше своя час спокойно. Заяви:
— Щом не щете, прибирам. — И хитро добави: — Подарявам един чифт, по избор, на всяка, която ги пробва.
Но те се изправиха достойно — не желаеха. Обаче двете Помпи изглеждаха толкова нещастни, че той им повтори предложението си. Особено се колебаеше Флора Люлката, видимо измъчвана от желание. Той я подкани:
— Хайде, моето момиче, малко по-смело! На, лилавите ще ти отиват на роклята.
Тогава тя се реши, вдигна полата си и показа крак като на краварка, обут в груб, развлечен чорап. Господинът се наведе и закачи жартиера най-напред под коляното, а после — над него; той леко гъделичкаше момата, а тя пискаше и се друсаше. Когато свърши, той й даде лилавия чифт и запита:
— Коя е следната?
Всички се развикаха:
— Аз, аз!
Той започна с Роза Крантата, която показа нещо безформено, кръгло, без глезен, същински салам, както казваше Рафаела. Фернанда получи комплимент от търговския пътник, който се възхити от нейните мощни стълпове. Посталите кокали на красивата еврейка имаха по-малък успех. Луиза Кудкудячката, за да се пошегува, покри господина с полите си и „госпожата“ беше принудена да се намеси, за да прекрати неприличната игра. Най-сетне и самата „госпожа“ протегна крака си — хубав нормандски крак, — тлъст, мускулест, и пътникът, изненадан и очарован като истински френски рицар, свали галантно шапка, за да поздрави тоя хубав крак.
Замръзнали в изумление, селяните поглеждаха изкосо, с едно око, и толкова приличаха на кокошки, че човекът с русите бакенбарди извика под носа им: „Ку-ку-ри-гу.“ Това предизвика нова буря от смях.
Старците слязоха в Мотвил с кошницата, патиците и чадърите си и се чу как, докато се отдалечаваха, жената каза на мъжа си:
— Пачаври някакви, все в тоя проклет Париж се мъкнат…
Шеговитият търговски пътник слезе в Руан, след като се държа толкова нахално, че „госпожата“ бе принудена да го скастри. Тя прибави като за поука:
— Така е, когато човек разговаря с първия срещнат…
В Оасел смениха влака и на една от следващите гари видяха господин Жозеф Риве, който ги чакаше с голяма каруца, пълна със столове и впрегната с бял кон.
Дърводелецът учтиво разцелува всички госпожи и им помогна да се качат в каруцата. Три от тях седнаха на три стола в дъното; Рафаела, „госпожата“ и брат й — на три стола отпред, а Роза, за която нямаше стол, се настани как да е върху коленете на високата Фернанда. После колата потегли. Но щом конят подкара в тръс, каруцата така ужасно взе да друса, че столовете се разиграха и пътничките започнаха да подскачат във въздуха насам-натам като кукли с изкривени от страх лица и викове на уплаха, които секваха при по-силно сътресение. Жените се залавяха за страничните дъски на колата, шапките им падаха на гърбовете, над носовете или се килваха към някое рамо. А белият кон все вървеше и вървеше, проточил глава и вирнал опашка — тъничка миша опашка без косми, с която от време на време се шибаше по бедрата. Жозеф Риве, проснал единия си крак върху стръката и прегънал другия под себе си, държеше юздите с високо вдигнати лакти, а от гърлото му час по час излизаше някакво хълцане, което караше кончето да наостря уши и да ускорява хода си.
От двете страни на пътя се разстилаха зелени поля. Тук-там цъфналата рапица разлюляваше като покривка жълтите си цветове и вятърът отнасяше надалеч техния здрав, силен, проникващ сладък мирис. Избуяли метличини подаваха сините си главички из ръжта и жените искаха да си накъсат, но господин Риве отказваше да спре. Понякога се мяркаше нива с толкова макове, че изглеждаше цялата опръскана с кръв. И сред тия равнини, изпъстрени от земните цветя, каруцата с белия кон минаваше в тръс, понесла сякаш и самата тя китка цветя с по-пламенни багри, понякога изчезваше зад големите дървета на някой чифлик и когато листакът свършеше, се появяваше отново, за да продължи разходката си с тоя товар ярко облечени жени, който препускаше под слънцето сред зелените и жълти ниви, осеяни с червено и със синьо.
Когато стигнаха пред вратата на дърводелеца, удари един часът.
Бяха смазани от умора и пребледнели от глад, защото не бяха яли нищо, откакто бяха тръгнали на път. Госпожа Риве се спусна, помогна им да слязат една след друга, като ги целуваше, щом стъпеха на земята, и неуморно мляскаше снаха си, понеже искаше да я спечели изцяло на своя страна. Седнаха да ядат в дърводелницата, от която тезгяхите бяха махнати заради обеда на другия ден.
Хубав омлет, последван от печена наденица, с хубав шипящ сидър възвърна веселостта на всички. Риве си беше взел чаша, колкото да се чукне, а жена му прислужваше, готвеше, носеше паниците, отнасяше ги, шепнеше на ухото на всяка:
— Ще ви бъде ли достатъчно?
От дъските, наредени до стената, и от талаша, сметен на купчини в ъглите, се носеше аромат на прясно рендосано дърво, мирис на дърводелница, оня смолист дъх, който прониква до дъното на дробовете.
Поискаха да видят момиченцето, но то беше на черква и щеше да се върне чак вечерта.
Тогава компанията излезе да се поразходи из селото.
То беше съвсем малко село, пресечено от шосе. Няколко десетки къщи се редяха край тая единствена улица и в тях се помещаваха всички местни търговци: месарят, бакалинът, дърводелецът, кръчмарят, обущарят и хлебарят. Църквата, която се намираше на края на тая своего рода улица, беше заобиколена от тясно гробище и цялата потънала в сянката на четири огромни липи, които растяха пред вратите й. Тя беше без стил, изградена от дялан кремък, и завършваше с камбанария, покрита с плочи. Отвъд нея пак започваше поле, тук-там осеяно с дървета, които скриваха чифлиците.
За по-голяма важност Риве, макар че бе облечен в работните си дрехи, държеше сестра си подръка и тържествено я развеждаше. Жена му пък, силно развълнувана от златните нишки по роклята на Рафаела, се бе наредила между нея и Фернанда. Закръглената Роза ситнеше отзад с Луиза Кудкудячката и Флора Люлката, която куцукаше изнемощяла от умора.
Жителите излизаха на вратите, децата прекъсваха игрите си, под някоя повдигната завеса се мяркаше глава в басмена шапчица. Една почти сляпа старица с патерици се прекръсти като пред църковно шествие. Всеки следеше дълго с очи красивите градски госпожи, дошли от толкова далеч за първото причастие на момичето на Жозеф Риве. Огромното уважение се пренасяше и върху дърводелеца.
Когато минаваха пред църквата, чуха детско пеене: остри гласчета писукаха към небето някакъв химн. Но „госпожата“ не позволи да влязат, за да не смутят ангелчетата.
След като пообиколиха из полето и чуха поред имената на всички по-големи чифлици, колко дава земята и колко е добитъкът им, Жозеф Риве върна женското си стадо и го настани в дома си.
Мястото беше доста ограничено и те бяха разпределени по две в стая.
За тая нощ Риве остана да спи в работилницата върху талаша. Жена му щеше да дели леглото си със снахата, а в съседната стая Фернанда и Рафаела се настаниха заедно. За Луиза и Флора се намери място в кухнята върху един дюшек, постлан на земята, а Роза остана сама в едно тъмно килерче над стълбата досами входа на тясната стаичка, където тая нощ щеше да спи причастничката.
Когато момиченцето се прибра, жените го обсипаха с град от целувки. Всички искаха да го помилват с оная нежна излиятелност, с професионалния навик да се галят, които ги бяха подтикнали да разцелуват патиците във влака. Всяка го взе на коленете си, порови русите му косици, притисна го в прегръдките си с буен и непринуден прилив на нежност. Кротко, цялото проникнато от набожност и сякаш затворено в себе си от опрощаването на греховете, детето понасяше милувките им търпеливо и съсредоточено.
Тъй като денят беше изморителен за всички, легнаха си веднага след вечеря. Безграничната тишина на полята, която ти се струва почти свещена, обгръщаше селцето, спокойна, проникваща тишина, достигаща до звездите. Жените, свикнали на бурните вечери в публичния дом, бяха развълнувани от това нямо спокойствие на заспалото поле. Те чувствуваха тръпки по тялото си — не от студ, а тръпки от самота, които идваха сякаш от неспокойните им и смутени сърца.
Когато бяха вече две по две в леглата си, те се прегърнаха, като че ли за да се защитят от нахлуването на спокойния и дълбок сън на земята. Но Роза Крантата, останала сама в тъмния килер и непривикнала да спи с празни прегръдки, почувствува, че я обхваща неясно и мъчително вълнение. Тя не можеше да намери сън и се въртеше в леглото, когато чу зад дървената преграда до главата си леки хлипания, сякаш плачеше дете. Изплашена, тя тихичко повика. Беше момиченцето, което спеше винаги в стаята на майка си и сега се страхуваше в тясната си стаичка.
Зарадвана, Роза стана и тихо, за да не разбуди някого, отиде да вземе детето. Доведе го в топлото си легло, притисна го до гърдите си, целуваше го и го галеше, обсипа го с несдържаните си милувки, после се успокои и заспа. И до разсъмване детето, което щеше да се причестява за първи път, спа, сложило глава на голата гръд на проститутката.
Още в пет часа малката черковна камбана заби с все сила за утринната и събуди дамите, които обикновено спяха до обяд — единствената им почивка след нощната умора. Хората от селото бяха станали вече. Жените загрижено ходеха от врата на врата, разговаряха оживено, внимателно разнасяха къси колосани като картон муселинени рокли или огромни свещи, превързани по средата с копринени панделки със златни ресни и нарязани там, където трябваше да се държат. Слънцето вече блестеше високо в съвсем синьото небе, което още пазеше към хоризонта леко розова отсянка — като избледняла следа от зората. Цели семейства кокошки се разхождаха пред къщите си и тук-таме някой черен петел вдигаше увенчаната си с пурпур глава, пляскаше с криле и надаваше до възбог металически вик, който другите петли повтаряха.
Пристигаха брички от съседните общини и разтоварваха пред праговете високи нормандки в тъмни рокли, с шалчета, кръстосани на гърдите и забодени със старинни сребърни брошки. Мъжете си бяха облекли сините връхни престилки над новите рединготи или над старите фракове от зелено сукно, чиито опашки се подаваха отдолу.
Когато конете бяха вкарани в оборите, по цялата главна улица се образува двойна редица селски коли — талиги, кабриолети, брички, каруци с пейки, коли от всички видове и от всички епохи, навели носове или пък задниците си към земята, със стръки към небето.
Къщата на дърводелеца бе изпълнена с шетня като кошер. Дамите, по ризи и по фусти, с пуснати на гърбовете редки, къси коси, сякаш избелели и разядени от употреба, бяха заети с обличането на детето.
Момиченцето, изправено на една маса, стоеше неподвижно, докато госпожа Телие ръководеше операцията на своя подвижен батальон. Измиха го, сресаха го, облякоха го и с помощта на множество карфици подредиха гънките на роклята му, стегнаха широката талия, придадоха изящество на дрехата. После, когато всичко се свърши, накараха клиентката си да седне и й заръчаха вече да не мърда. А развълнуваното стадо жени се затече да се наконти на свой ред.
Камбаната на черквицата пак заби. Нейният крехък звън на бедна камбана се издигаше, губеше се в небето, като слабичък гласец, и бързо се сливаше със синия безкрай.
Причастниците излизаха от вратите и отиваха към общинското здание, в което се помещаваха двете училища и кметството — на края на селото, докато „божият храм“ заемаше другия край.
В празнични дрехи, с неловък израз на лицата и непохватни движения на вечно приведените над работата тела, родителите вървяха след хлапетата. Момиченцата се губеха сред облак белоснежен тюл, като разбита сметана, а малките мъжлета с напомадени коси приличаха на келнери в зародиш и вървяха разкрачени, за да не омърсят черните си панталони.
Чест беше за всяко семейство детето им да бъде съпровождано от голям брой роднини, дошли отдалеч; затова и тържеството на дърводелеца беше пълно. Полкът Телие, със съдържателката начело, следваше Констанс — бащата водеше подръка сестра си, майката вървеше до Рафаела, Фернанда с Роза, а двете Помпи заедно и групата се проточи тържествено, като щаб в парадна униформа.
Впечатлението, което те предизвикаха в селото, беше поразяващо.
В училището момичетата се наредиха под шапчицата на калугерката, момчетата — под шапката на учителя, красив представителен мъж, запяха някакъв химн и потеглиха.
Начело — момчетата, като проточиха редиците си между двата реда разпрегнати коли, момичетата следваха в същия ред, а местните жители отстъпиха от уважение първото място на градските госпожи и наредени по три отляво и три отдясно, те тръгнаха непосредствено след момиченцата и продължиха двойната редица на процесията, с дрехи като сноп ярки бенгалски огньове.
Влизането им в църквата забърка населението. Хората се притискаха, обръщаха се, бутаха се, за да ги видят. Набожните жени говореха почти високо, смаяни от зрелището, което представяха госпожите, облечени в дрехи, по-пъстри от стихарите на черковните певци. Кметът им предложи своя чин — първият отдясно зад хора, и госпожа Телие се настани на него със снаха си, Фернанда и Рафаела, а Роза Крантата, двете Помпи и дърводелецът заеха втория.
Мястото в църковния хор бе изпълнено с коленичили деца — момичетата от едната страна, момчетата от другата, и дългите свещи, които те държаха, приличаха на копия, наклонени на различни страни.
Пред аналоя стояха трима мъже и пееха с пълен глас. Те удължаваха безкрайно звучните латински срички, проточваха „амин“ с неопределени а-а, а змиевидната тръба им пригласяше с единствената си нескончаема нота, която излизаше като рев от широката уста на медния инструмент. Отвръщаше пискливият глас на някакво дете, от време на време един свещеник с четириъгълна шапчица на главата ставаше от трона, измърморваше нещо и пак сядаше и тримата псалтове отново подхващаха, впили поглед в дебелия разтворен пред тях псалтир, облегнат на разперените крила на един дървен орел, прикрепен на подвижна ос.
После настъпи мълчание. Всички присъствуващи с единно движение коленичиха и свещеникът, който щеше да отслужи литургията, се появи — стар, достопочтен, с побелели коси, наведен над потира, който държеше в лявата си ръка. Пред него вървяха две момчета в дълги червени дрехи, а отзад — тълпа от псалтове с груби обувки, които застанаха от двете страни на хора.
Сред дълбокото мълчание проехтя звънче. Божествената служба започваше. Свещеникът бавно се движеше пред златната дарохранителница, коленичеше и пееше със слаб, треперлив от старост глас подготвителните молитви. Той млъкна и изведнъж избухнаха всички певци и тръбата, запяха и някои мъже в църквата с по-тих, по-скромен глас, както подобава на миряни.
Внезапно от всички гърди и от всички сърца към небето се издигна „Кирие елейсон“. Прашинки и парченца разядено дърво се посипаха от стария свод, разтърсен от избухването на тия викове. Слънцето, което биеше право върху плочите на покрива, превръщаше църквицата в пещ; и някакво голямо вълнение, някакво тревожно очакване, приближаването на неизразимото тайнство караше да се свиват сърцата на децата, да се стягат гърдите на майките им.
Свещеникът, който за малко бе поседнал, се отправи пак към олтара и гологлав, с посребрени коси, с треперещи движения вече пристъпваше към свръхестественото действие.
Той се обърна към паството и с протегнати ръце произнесе:
— Orate, fratres! (Молете се, братя!)
Всички се молеха. Сега старият свещеник мърмореше тихичко тайнствените и върховни слова; внезапно звънчето изби няколко пъти едно след друго; коленичилата тълпа призоваваше бога; децата изнемогваха в безмерно вълнение.
Тогава Роза, опряла чело на ръцете си, внезапно си спомни за своята майка, за църквата в родното село, за първото си причастие. Стори й се, че се е върнала към оня ден, когато и тя беше такава малка, потънала в бялата си рокля, и се разплака. Тя плачеше отначало тихичко: бавни сълзи бликаха изпод клепачите й, после заедно със спомените нарасна и вълнението — жилите й се издуха, сърцето й се разтуптя и тя се разхълца. Извадила беше кърпичката си, бършеше очите си, затискаше носа и устата си, за да не вика, но напразно; някакво хриптене излезе от гърдите й и две други дълбоки, сърцераздирателни въздишки й отговориха, защото двете й съседки Луиза и Флора, прихлупили глави до нея, обзети от същите далечни спомени, ридаеха с поройни сълзи.
Но понеже сълзите са заразителни, „госпожата“ на свой ред скоро почувствува как очите й овлажняват, обърна се към снаха си и видя, че всички на чина плачат.
Свещеникът възсъздаваше тялото господне. Прострени на плочите в някакъв религиозен страх, децата лежаха без мисъл, а в църквата тук-там някоя жена — майка или сестра, обхваната от странната заразителна сила на острите преживявания, развълнувана от тъй прекрасните госпожи, които бяха коленичили и се тресяха в тръпки и ридания, мокреше басмената си кърпа на квадрати и с лявата ръка силно притискаше разтуптяното си сърце.
Като искра, която възпламенява цяла нива с узряло жито, сълзите на Роза и на другарките й обхванаха в едно мигновение цялата тълпа. Мъже, жени, старци, момците в нови ризи — след малко всички плачеха, а над главите им сякаш витаеше нещо свръхчовешко, някаква широко разстлана душа, огромният дъх на някакво невидимо и всемогъщо същество.
Тогава в църковния хор прозвуча кратък сух звук — калугерката чукаше по молитвеника си и даваше знак да започне причестяването, и тръпнещи в божествена треска, децата се приближиха до светите дарове.
Цяла редица коленичиха. Старият свещеник държеше в ръка позлатения сребърен потир, минаваше пред тях и им поднасяше с два пръста светата нафора — Христовото тяло, изкуплението на света. Затворили очи, пребледнели, те отваряха сгърчените си устни с нервна гримаса, а дългата покривка, просната под брадичките им, потръпваше като вода, която тече.
Внезапно в църквата се понесе някаква лудост — шум на обезумяла ликуваща тълпа, буря от ридания и сподавени викове премина като напор на вятър, който огъва горите. А свещеникът стоеше прав, неподвижен, с нафора в ръка, вцепенен от вълнение, и си казваше: „Бог, бог е сред нас и изявява присъствието си, откликва се на моя зов и слиза над коленичилия свой народ“, не намираше думи и в неудържим устрем към небето мърмореше забъркани молитви — молитви на душата.
Той свърши причестяването в такова религиозно вълнение, че краката му се огъваха и след като и сам пи от кръвта господня, се унесе в страстна благодарствена молитва.
Зад него народът малко по малко се успокояваше. Псалтовете, с повишено от бялата дреха достойнство, се отдръпнаха с не толкова сигурен, още задавен глас, та дори и тръбата беше като пресипнала, сякаш и самият инструмент беше плакал.
Тогава свещеникът издигна ръце, даде знак да млъкнат, мина между двете редици причастници, потънали в щастлив унес, и се приближи до решетката пред хора.
Присъствуващите бяха насядали сред шум от разместени столове и сега всички високо се секнеха. Щом забелязаха свещеника, хората затихнаха и той започна да говори с много нисък, колеблив, дрезгав глас:
— Мои скъпи братя, скъпи мои сестри, деца мои, благодаря ви от дъното на сърцето си: преди малко вие ми дарихте най-голямата радост в моя живот. Чух как в отговор на моя зов господ слезе над нас. Той дойде, той беше тук, сред нас; той изпълни душите ви, накара да избликнат сълзи от вашите очи. Аз съм най-старият свещеник в епархията, днес аз съм също така и най-щастливият. Сред нас се извърши чудо, истинско, велико, върховно чудо. Докато Исус Христос проникваше за първи път в телата на тези деца, светият дух, небесната птица, дъхът господен слезе над вас, обзе ви, хвана ви, прегъна ви, както се прегъват тръстики под напора на вятъра.
После, с по-ясен глас, той продължи, като се обръщаше към двете скамейки, на които се намираха гостенките на дърводелеца:
— Благодаря най-вече вам, скъпи мои сестри, на вас, които дойдохте от толкова далече и чието присъствие между нас, чиято очебийна вяра, чието толкова живо благочестие бяха за всички ни един спасителен пример. Вие сте назидание за моето паство, вашето вълнение съгря сърцата. Без вас може би тоя велик ден не щеше да приеме такъв наистина божествен облик. Понякога е достатъчно да има една-единствена избрана овца, за да реши господ-бог да слезе над стадото.
Гласът му започна да спада. Той добави:
— Желая ви божията благодат. Амин! — и се отправи към олтара, за да довърши службата.
Сега вече хората бързаха да си вървят. Дори и децата се раздвижиха, уморени от толкова продължителното душевно напрежение. Впрочем те бяха гладни, а и родителите малко по малко си отиваха, без да дочакат последното евангелие, за да довършат приготовленията за обеда.
При изхода настъпи кратка суматоха, шумна суматоха, глъч от кресливи гласове, в които се долавяше напевното нормандско наречие. Народът беше образувал две редици и когато децата се появиха, всяко семейство се спусна към своето дете.
Констанс беше хваната, заобиколена от всички жени на дома, които я разцелуваха. Особено Роза не преставаше да я прегръща. Най-сетне тя я хвана за едната ръка, госпожа Телие — за другата. Рафаела и Фернанда повдигнаха дългата й муселинена пола, за да не се влачи в праха, а Луиза и Флора заедно с госпожа Риве завършваха шествието и детето, съсредоточено, цяло проникнато от бога, когото носеше в себе си, потегли сред тая почетна свита.
Тържественият обед бе сложен в работилницата върху дъски, поставени на магаренца.
През отворената врата, която гледаше към улицата, проникваше веселието на селото. Навсякъде пируваха. През всеки прозорец се виждаха насядали около масите празнично облечени хора, от къщите долитаха весела глъч и шеги. Селяните, по риза, пиеха с пълни чаши чист сидър, а на всяка маса се виждаха по две деца — тук две момиченца, там две момченца, които обядваха в семейството на едно от тях.
От време на време сред тежката обедна омара някоя бричка пресичаше селото със скокливия тръс на старо конче, а човекът, който караше по риза, хвърляше завистлив поглед към всичкото това обилие по трапезите.
В дома на дърводелеца веселието запазваше известна сдържаност, следа от тазсутрешното вълнение. Само Риве се беше разпуснал и пиеше без мярка. Госпожа Телие час по час поглеждаше часовника, защото, за да не оставят заведението два дена поред затворено, те трябваше да вземат влака от 3 ч. 55 м., който щеше да ги отведе привечер във Фекан.
Дърводелецът правеше всичко възможно, за да отвлече вниманието на гостенките си и да ги задържи до другия ден, но „госпожата“ не се оставяше да й повлияе. Тя никога не се шегуваше, когато ставаше дума за работа.
Веднага след кафето тя заповяда на питомките си бързо да се приготвят, после се обърна към брат си:
— А ти ще впрегнеш още сега! — и отиде да свърши последните си приготовления.
Когато слезе, снаха й я чакаше, за да й поговори за момиченцето, и те дълго разговаряха, без да решат каквото и да било. Лицемерно развълнувана, селянката вече свършваше, а госпожа Телие, която държеше детето на коленете си, все още не казваше нищо положително, даваше неопределени обещания: детето нямало да остане така, имало време, пак щели да се видят.
А колата все още не пристигаше и жените не слизаха. Отгоре се чуваха викове, смехове, глъчка, пляскане с ръце. Тогава съпругата на дърводелеца отиде в яхъра, за да види дали колата е впрегната, а „госпожата“ най-сетне се качи горе.
Много пиян и полуразсъблечен, Риве се опитваше, но напразно, да изнасили Роза, която припадаше от смях. Двете Помпи го дърпаха за ръцете и се опитваха да го успокоят, възмутени от тая сцена след сутрешната церемония, но Рафаела и Фернанда се превиваха от смях, държаха се за хълбоците, насъскваха го и пискаха пронизително при всяко безполезно усилие на пияния. Побеснял, зачервен, целият разпасан, мъжът яростно се теглеше и разтърсваше вкопчилите се в него жени, дърпаше с все сили полата на Роза и мърмореше:
— Не искаш, а, мръснице!
Но възмутена „госпожата“ хвана брат си за раменете и го изхвърли навън толкова силно, че той се блъсна о стената.
Миг след това го чуха да си полива главата на помпата в двора и когато се яви с колата, той вече беше съвсем успокоен.
Тръгнаха на път, както предния ден, и бялото конче запрепуска с бързата си и игрива стъпка.
Под палещото слънце задрямалата по време на обеда радост отново се върна. Сега жените се забавляваха от клатушканията на каруцата, блъскаха столовете на съседките си, час по час избухваха в смях, развеселени между другото и от напразните усилия на Риве.
Обилна светлина изпълваше полето, премрежваше погледа, а колелетата вдигаха две бразди прах, който дълго се виеше над пътя зад колата.
Изведнъж Фернанда, която обичаше музиката, помоли Роза да попее и тя смело подхвана „Дебелият свещеник от Мьодон“. Но „госпожата“ веднага я пресече, понеже намираше, че песента недотам подобава за ден като тоя.
— По-скоро ни изпей нещо от Беранже.
Тогава Роза се поколеба за миг, избра и запя с похабения си глас песента за „Бабата“.
И хорът на жените, ръководен от самата „госпожа“, поде:
— Бива си я — заяви Риве, завладян от ритъма на песента.
Веднага след това Роза продължи:
Всички заедно изреваха припева, а Риве удряше с крак по стръката и с юздите отмерваше такта по гърба на бялото конче, а то, сякаш увлечено от ритъма, потегли в галоп, в буен галоп, и събори дамите една върху друга накуп в дъното на колата.
Те станаха, смееха се като луди. И песента продължи; ревяха, та се късаха из полето, под палещото слънце, сред зреещите жита и бесния ход на кончето, което сега препускаше при всяко подемане на припева и изкарваше по сто метра в галоп за голяма радост на пътничките.
От време на време някой каменотрошач се изправяше и гледаше през мрежестата си маска побеснялата и ревяща каруца, която се носеше сред праха.
Когато слязоха пред гарата, дърводелецът се разнежи:
— Жалко, че си отивате, добре щяхме да се повеселим!
„Госпожата“ му отговори разумно:
— За всяко нещо си има време, не може само да се весели човек!
Тогава една мисъл осени ума на Риве:
— Я, че аз ще ви дойда на гости във Фекан идния месец — каза той и погледна хитро Роза с блестящ коцкарски поглед.
— Хайде — каза в заключение „госпожата“, — трябва да бъдеш разумен. Като искаш, ела, но няма да правиш глупости!
Той не отговори, но понеже вече се чуваше свирката на влака, започна да целува всички поред. Когато стигна до Роза, той с настървение затърси устата й, но тя се смееше със стиснати устни и му се изплъзваше с рязко движение встрани. Той я държеше в прегръдките си, но не можеше да й надвие — пречеше му големият камшик, който бе останал в ръката му, и той отчаяно го размахваше зад гърба на жената.
— Пътниците за Руанда се качват във влака! — извика чиновникът.
Качиха се.
Раздаде се тънко изсвирване, повторено веднага от мощния рев на машината, която шумно избълва първата струя пара, докато колелата започнаха да се въртят бавно, с видимо усилие.
След като излезе от гарата, Риве изтича до бариерата, за да види още веднъж Роза, и докато край него минаваше влакът, пълен с човешката си стока, той взе да плющи с камшика, като подскачаше и пееше с цяло гърло:
После се загледа в отдалечаващата се бяла кърпичка, която някой размахваше.
Те спаха до пристигането си мирния сън на спокойната съвест. И когато освежени и отпочинали се прибраха у дома за вечерната си работа, „госпожата“ не можа да се сдържи да не каже:
— Все едно, вече ми беше домъчняло за в къщи.
Набързо се навечеряха, после пак облякоха бойните одежди и зачакаха обикновените си посетители, а запаленото фенерче, малкото фенерче като пред Богородицата, показваше на минувачите, че стадото се е завърнало в кошарата.
Новината се пръсна мигновено, кой знае как, кой знае от кого. Господин Филип, банкерският син, стигна дотам в любезността си, че предупреди с бързо писмо г. Турньово, който беше пленник на своето семейство.
У търговеца на риба имаше, както всеки неделен ден, неколцина братовчеди на вечеря и тъкмо когато пиеха кафето, се яви някакъв мъж с писмо в ръка. Силно развълнуван, господин Турньово счупи печата и пребледня — на листа бяха написани тия единствени думи с молив:
Товарът от моруни се намери; корабът се завърна в пристанището; добра сделка за вас. Елате бързо.
Той пребърка джобовете си, даде двадесет сантима на пратеника и като се изчерви внезапно до ушите, каза:
— Трябва да изляза. — И подаде на жена си краткото и тайнствено писъмце.
После позвъни и когато слугинята дойде, заповяда:
— Дрехата ми, бързо, бързо, и шапката!
Щом се намери на улицата, той се затича, като си подсвиркваше, и нетърпението му беше толкова голямо, че пътят му се видя двойно по-дълъг.
Заведението Телие имаше празничен вид. На долния етаж шумните гласове на мъжете от пристанището вдигаха оглушителна врява. Луиза и Флора не знаеха вече на кого да се отзоват, пиеха с едного, с другиго и повече от когато и да било си заслужиха прякора „двете Помпи“. От всички страни ги викаха едновременно, те не успяваха да се справят с работата си — нощта се очертаваше изпълнена с труд.
Още от девет часа групата от първия етаж беше в пълен състав. Господин Вас — търговският съдия, признатият, но платоничен поклонник на „госпожата“, тихичко разговаряше в един ъгъл с нея и двамата се усмихваха така, сякаш бяха готови да се споразумеят по някакъв въпрос. Господин Пулен — бившият кмет, държеше Роза на кон върху коленете си, а тя, лице с лице срещу него, шареше с късите си ръце в белите му бакенбарди. Под вдигнатата пола от жълта коприна се показваше част от голо бедро и се очертаваше върху черното сукно на панталона, а червените чорапи бяха стегнати със сини жартиери, подарък от търговския пътник.
Дългата Фернанда, проснала се на софата, бе поставила краката си на корема на господин Пемпес, бирника, а тялото й лежеше върху жилетката на господин Филип, на чийто врат тя бе увесила дясната си ръка, докато в лявата държеше цигара.
Рафаела преговаряше за нещо с господин Дюпюи, застрахователен агент, и завърши с думите:
— Да, миличък, довечера, съгласна…
После направи сама една бърза валсова обиколка през салона и извика:
— Тая вечер, каквото искате!
Вратата внезапно се отвори и господин Турньово застана пред тях. Избухнаха възторжени викове: „Да живее Турньово!“, и Рафаела, която все още се въртеше, се хвърли на гърдите му. Той я сграбчи в мощна прегръдка и без да каже дума, я вдигна като перо от земята, пресече салона, стигна до вратата в дъното и сред ръкопляскания изчезна по стълбите към спалните с живия си товар.
Роза, която разпалваше стария кмет, като го целуваше едно след друго и същевременно го дърпаше за бакенбардите, за да държи главата му права, се възползува от примера.
— Хайде и ти като него — каза тя.
Тогава старчето стана, оправи жилетката си и последва жената, като бъркаше в джоба, където се гушеха парите му.
Фернанда и „госпожата“ останаха сами с четиримата мъже и господин Филип извика:
— Черпя шампанско! Госпожо Телие, пратете да донесат три бутилки!
Тогава Фернанда го прегърна и му каза на ухото:
— Посвири ни да потанцуваме, искаш ли, а?
Той стана и като се настани пред старинния клавесин, който дремеше в един ъгъл, извлече някакъв валс, някакъв пресипнал, сълзлив валс от стенещата утроба на инструмента. Високата жена притисна бирника, „госпожата“ се отпусна в ръцете на господин Вас и двете двойки започнаха да се въртят, като се целуваха. Господин Вас, който на времето си бе танцувал в доброто общество, правеше изящни движения, а „госпожата“ го гледаше със запленени очи, с очи, които отговарят по-дискретно и по-сладко „да“, от която и да било дума!
Фредерик донесе шампанското. Първата тапа изхвърча и господин Филип изсвири покана за кадрил.
Четиримата изпълниха танца по светски — прилично, достойно, с маниери, поклони и поздрави.
След това започнаха да пият. Тогава се появи господин Турньово — доволен, облекчен, светнал. Той извика:
— Не знам какво й е на Рафаела, но тая вечер тя е съвършена.
Поднесоха му чаша вино, той го изпи на един дъх и прошепна:
— Какъв лукс, дявол да го вземе!
Веднага след това господин Филип започна някаква игрива полка и господин Турньово се завъртя с красивата еврейка, като я държеше във въздуха, без да я оставя да се докосне до пода. Господин Пемпес и господин Вас се впуснаха в танца с нов устрем. От време на време някоя двойка се спираше пред камината, за да изпие жадно чаша пенливо вино; танцът заплашваше да продължи безконечно, когато Роза открехна вратата със свещник в ръка. Беше с разпуснати коси, по пантофи, по риза, цялата възбудена, цялата заруменена.
— Искам да танцувам! — викна тя.
— А старчето ти? — попита Рафаела.
— Той ли? Спи вече. Той веднага заспива — разсмя се Роза.
Тя хвана господин Дюпюи, който седеше незает на канапето, и полката започна отново.
Но бутилките бяха празни.
— Аз плащам една — заяви господин Турньово.
— И аз — съобщи господин Вас.
— Аз също — заключи господин Дюпюи.
Тогава всички изръкопляскаха.
Веселието се организираше, превръщаше се в истински бал. От време на време Луиза и Флора също се качваха набързо горе и изкарваха няколко валсови стъпки, докато техните клиенти долу проявяваха нетърпението си. После пак се връщаха тичешком в кръчмата, а сърцата им се изпълваха със съжаление.
В полунощ все още танцуваха. От време на време някоя от жените изчезваше и когато я потърсеха за танц, изведнъж забелязваха, че и някой от мъжете липсва.
— Откъде идвате? — попита шеговито господин Филял тъкмо в момента, когато господин Пемпес се връщаше с Фернанда.
— Ходихме да видим как спи господин Пулен — отвърна бирникът.
Шегата има огромен успех; всички започнаха да се качват поред, за да видят как спи господин Пулен с една или друга от госпожиците, които тая нощ се показаха невъобразимо любезни. „Госпожата“ затваряше очи: тя дълго се уединяваше с господин Вас из кътчетата на салона, сякаш за да уточнят уредена вече работа.
Най-сетне в един часа двамата женени мъже господин Турньово и господин Пемпес, заявиха, че си отиват, и пожелаха да уредят сметката си. Хванаха им само шампанското, и то по шест франка бутилката вместо по десет, каквато беше обикновената цена. А когато те се удивиха от тая щедрост, „госпожата“ им отвърна със светнало лице:
— Не всеки ден е празник.
Селският раздавач Медерик Ромпел, когото местните хора наричаха по свойски Медери, излезе в обичайния час от пощата в Роюи-льо-Тор. След като премина през малкото градче с широката крачка на стар пехотинец, той първо прекоси ливадите на Вийом, за да стигне брега на Брендий, откъдето по течението на реката щеше да отиде до селото Карвлен и да започне раздаването на писмата.
Вървеше живо край тясната, бърза река, която се пенеше, шумеше и клокочеше в обраслото си с треви корито под свод от върби. Около големите камъни, които препречваха течението, водата се надигаше и образуваше нещо като вратовръзка, която завършваше с възел от пяна. На места под покрива от зеленина, под листака и пълзящите растения се чуваше бучене, едновременно ядовито и нежно, което се носеше от понякога невидимите водопадчета, пръснати по течението; по-нататък стръмните брегове се разширяваха и образуваха спокойно езерце, където плуваха пъстърви между водораслите, които се вият като зелена коса по дъното на тихите потоци.
Медерик крачеше, без да вижда нищо, и си мислеше: „Първото писмо е за семейство Поаврон, после имам едно за господин Ренарде; следователно трябва да мина през бранището.“
Синята му риза, пристегната в кръста с черен кожен колан, се появяваше бързо и равномерно на зеления фон на върбите, а бастунът му — дебела тояга от див чимшир — следваше движенията на краката му.
И така, той премина Брендий по мостчето, което представляваше ствол на дърво, прехвърлено през реката; за перило служеше въже, завързано за два кола, забити на двата бряга.
Бранището, което беше собственост на кмета на Карвлен, господин Ренарде, най-едрия земевладелец в този край, се простираше на половин левга по левия бряг на реката, която служеше за граница на този огромен свод от листа. Дърветата бяха стари, грамадни, прави като стълбове. Край самата река, огрявани от топлите слънчеви лъчи, бяха поникнали високи храсти, но навътре, в старата гора, имаше само мъх, гъст, нежен, мек мъх, който изпълваше неподвижния въздух с лека миризма на плесен и сухи клони.
Медерик забави крачките си, свали черната си, украсена с червен галон фуражка и изтри запотеното си чело, понеже в ливадите беше вече горещо, въпреки че още нямаше осем часа.
Тъкмо си беше сложил отново фуражката и бе ускорил крачка, когато до дънера на едно дърво забеляза ножче, малко детско ножче. Вдигайки го, видя и един напръстник, а две крачки по-далеч — игленик.
Той прибра тези неща и си каза: „Ще ги дам на господин кмета.“ Продължи пътя си, но сега вече по-добре си отваряше очите, очаквайки да намери още нещо.
Внезапно спря рязко, като че ли се беше блъснал в дървена преграда; на десет крачки пред него върху мъха лежеше простряно по гръб съвършено голо детско тяло. Беше момиченце, около дванадесетгодишно. Ръцете му бяха протегнати встрани, краката му — разтворени, лицето, покрито с носна кърпа. Бедрата му бяха изцапани с малко кръв.
Медерик започна да пристъпва на пръсти, с широко разтворени очи, като че ли го беше страх да не направи шум, като че ли се боеше от някаква опасност.
Какво беше това? Спеше ли това дете? После размисли, че човек не ляга да спи съвсем гол под хладната сянка на дърветата в седем и половина сутринта. Значи, детето е мъртво! Извършено е престъпление! При тази мисъл студени тръпки полазиха по гърба му, въпреки че бе ходил на война. В този край убийства ставаха толкова рядко — особено пък убийства на деца, — че той не можеше да повярва на очите си. По тялото нямаше никакви рани, нищо друго освен съсирената кръв на крака. Как ли беше убито?
Той застана съвсем близо до момичето и облегнат на бастуна си, започна да го разглежда. Сигурно го познаваше, тъй като познаваше всички хора в този край, но понеже не можеше да види лицето му, не можеше да отгатне кое е. Наведе се, за да повдигне кърпата, която покриваше лицето му, но така и остана, с протегната ръка, възпрян от една мисъл.
Имаше ли право да промени каквото и да било в положението на трупа, преди съдът да направи оглед. Той си представяше правосъдието като някакъв генерал, от чието зорко око не убягва нищо и за когото едно изгубено копче има същото значение, както удар с нож в корема. Под тази кърпа може би се криеше най-главното доказателство, може би тя беше веществено доказателство, което щеше да загуби от стойността си, ако неумела ръка го докосне.
Тогава се изправи, решен да изтича при господин кмета, но друга мисъл отново го прикова на място. Ако момиченцето случайно беше още живо, не можеше да го изостави така. Той коленичи полека, доста далеч от него, за да не размести нещо, и докосна крака му с ръка. Беше студен, вледенен от тази злокобна хладина, която прави мъртвата плът тъй страшна и която не оставя никакво съмнение. Както по-късно сам разказваше, при този допир сърцето му се обърнало и слюнката пресъхнала в устата му. Той рязко се изправи и се затича през гората към къщата на господин Ренарде.
Тичаше с равни крачки, със свити юмруци, притиснал под мишница бастуна си, и с наведена напред глава; кожената му чанта, пълна с писма и вестници, се удряше равномерно в хълбока му.
Жилището на кмета се намираше на края на гората, която той използуваше като парк. Езерцето, което Брендий образуваше на това място, миеше единия ъгъл на къщата.
Тя беше голяма, четвъртита, иззидана от сиви камъни и много стара — някога беше издържала обсади; завършваше с огромна кула, висока двадесет метра, построена в самата вода.
Едно време от върха на тази крепост са наблюдавали цялата околност. Наричаха я, кой знае защо, кулата на лисицата. По всяка вероятност от това наименование произхождаше и името Ренарде14, което носеха собствениците на това имение; както казваха, то било повече от двеста години притежание на едно и също семейство. А Ренарде бяха от тази буржоазия, считана почти за аристокрация, която често се срещаше в провинцията преди Революцията.
Раздавачът се втурна в кухнята, където в този момент закусваха слугите, и извика:
— Стана ли вече господин кметът? Трябва веднага да говорим с него!
Тъй като Медерик беше човек с тежест и авторитет, слугите веднага разбраха, че се е случило нещо сериозно.
Обадиха на господин Ренарде и той заръча да доведат раздавача при него. Блед и задъхан, с фуражка в ръка, Медерик влезе при кмета, който седеше пред дълга маса, покрита с разпръснати книжа.
Той беше пълен и висок човек, червендалест, здравеняк, силен като бик и много обичан в този край, въпреки че беше крайно избухлив. Около четиридесетгодишен, вдовец от шест месеца, той живееше в имението си като дребен благородник. Буйният му нрав често му беше докарвал неприятни истории; от тях се измъкваше с помощта на съдиите в Роюи-льо-Тор, негови приятели, които се отнасяха снизходително към прегрешенията му и винаги ги потулваха. Не смъкна ли той един ден от капрата кочияша на дилижанса, понеже за малко щял да сгази ловджийското му куче Микмак? Не счупи ли ребрата на един пазач на дивеч, който искаше да му състави акт, понеже минаваше с пушка в ръка през земите на един съсед? И не хвана ли за яката дори помощник-префекта, когато се беше спрял в селото през време на една служебна обиколка, която господин Ренарде счете за предизборна, тъй като по семейна традиция той беше винаги опозиция.
— Какво се е случило, Медерик? — попита кметът.
— Намерих мъртво момиченце във вашата гора.
Ренарде се изправи с лице, зачервено като керемида.
— Какво казваш? Момиченце ли?
— Да, господин кмете, едно момиченце, съвсем голо, легнало по гръб, и кръв има, лежи мъртво, наистина мъртво!
— Дявол да го вземе! — изруга кметът. — Сигурно е малката Рок. Току-що ми съобщиха, че снощи не се е прибрала в къщи. Къде точно я намерихте?
Медерик описа подробно мястото и предложи на кмета да го заведе.
Но Ренарде отсече:
— Не, не ми трябвате. Повикайте ми веднага полския пазач, секретаря на общината и лекаря и продължете обиколката си. Бърже, вървете бърже и им кажете да ме намерят в гората!
Раздавачът, изпълнителен човек, тръгна да изпълни, каквото му поръчаха, ядосан и отчаян, че няма да присъствува на огледа.
На свой ред и кметът излезе, взе шапката си, голяма широкопола мека шапка от сив фьотър, и се спря за малко на прага на къщата си. Пред него се простираше широка поляна, върху която рязко се открояваха три големи ярки петна — червено, синьо и бяло, — три големи кръгли лехи, пълни с разцъфнали цветя, едната точно срещу къщата, а другите — по две встрани. Зад ливадата се извисяваха чак до небето първите дървета на гората, а вляво, отвъд Брендий, която на това място се разливаше и образуваше езеро, се виждаха широки ливади — плоска, зелена равнина, прорязана с вади и плетове от постоянно кастрени върби, които приличаха на чудовища, на ниски и набити джуджета, и върху чиито огромни, къси стволове трептяха букети от къси гранки.
Вдясно, зад конюшните, навесите за колите и другите стопански постройки на имението, започваше селото — село на богати скотовъдци.
Ренарде бавно слезе по стъпалата на терасата, после зави наляво, стигна до реката и с ръце на гърба тръгна по брега с бавни крачки. Той вървеше с наведена глава, като от време на време се оглеждаше, за да види дали не идва някой от хората, които беше наредил да повикат.
Когато стигна под дърветата, се спря, свали шапката си и си избърса челото, както беше направил и Медерик, защото лъчите на жаркото юлско слънце падаха като огнен дъжд върху земята. След това кметът тръгна отново, пак се спря и се върна назад. Внезапно той се наведе и като намокри носната си кърпа в потока, който шуртеше пред краката му, я постави на главата си, под шапката. Капки вода се стичаха по слепите му очи, по ушите му, които бяха винаги морави, по здравия му червен врат и една по една влизаха под бялата яка на ризата му.
Тъй като все още никой не се показваше, той почна да тупа с крак по земята и после викна: „Хей!… Хей!“
„Хей, хей!“ — обади се някакъв глас вдясно и под дърветата се появи лекарят. Беше нисък, слаб човек, бивш военен хирург, който в цялата околност минаваше за много способен. Той куцаше, тъй като беше раняван през време на службата си, и се подпираше с бастун.
След това пристигнаха полският пазач и общинският секретар, които, уведомени едновременно, дойдоха заедно. Те идваха запъхтени, с уплашени лица, като ту ходеха, ту подтичваха и при това така силно размахваха ръце, като че ли се движеха повече с тях, отколкото с краката си.
Ренарде попита лекаря:
— Знаете ли за какво ви повиках?
— Да, за някакво убито дете, което Медерик намерил в гората.
— Така. Да вървим тогава.
Те тръгнаха един до друг, следвани от другите двама. Върху мъха стъпките им не се чуваха; всички се взираха напред и търсеха.
Изведнъж доктор Лабарб посочи с ръка:
— Вижте, ето го!
Далеч под дърветата се забелязваше нещо светло. Ако не знаеха какво е, нямаше да го познаят. Един слънчев лъч, промъкнал се между клоните, хвърляше косо широка черта през корема на бледото тяло и то изглеждаше толкова бяло и блестящо, че можеше да се вземе за парче платно, захвърлено там. Приближавайки се, те започнаха да различават малко по малко очертанията — забулената глава, обърната към реката, и двете ръце, отметнати встрани като разпънати на кръст.
— Ужасно ми е горещо — каза кметът.
И като се наведе към Брендий, той отново намокри кърпата и я постави на челото си.
Заинтересуван, лекарят забърза. Щом стигна до трупа, той се наведе да го разгледа, без да се докосва до него; беше си сложил пенснето, като че ли разглеждаше нещо твърде любопитно, и бавно и внимателно обикаляше наоколо.
Без да се изправи, той каза:
— Изнасилване и убийство, както ще установим ей сега. Впрочем това момиченце е почти жена, вижте гърдите му.
Двете гърди, вече доста едри, омекнали от смъртта, се бяха отпуснали върху гръдния кош.
Лекарят внимателно вдигна кърпата, която покриваше лицето. То беше черно, страшно, с изплезен език и очи, изскочили от орбитите. Той поде:
— Дявол да го вземе, удушил го е, след като го е изнасилил.
Той опипваше врата.
— Удушено с ръце, без да остане някакъв особен белег — нито одраскване с нокът, нито следа от пръсти. Така. Действително това е малката Рок.
Той отново предпазливо постави кърпата.
— Нищо не може да се направи, мъртва е най-малко от дванадесет часа. Трябва да уведомим прокурора.
Ренарде стоеше прав, с ръце на гърба и втренчено гледаше малкото тяло, проснато на тревата.
— Какъв мерзавец? Би трябвало да се намерят дрехите й — измърмори той.
Лекарят опипваше ръцете и краката й.
— Сигурно се е къпала. Трябва да са на брега — каза той.
Кметът заповяда:
— Ти, Пренсип (така се казваше общинският секретар), иди да потърсиш дрехите й край реката. А ти, Максим (това беше полският пазач), ще изтичаш до Роюи-льо-Тор и ще доведеш съдия-следователя и полицията. Да са тук до един час, чуваш ли?
Двамата бързо се отдалечиха и Ренарде каза на лекаря:
— Кой ли нехранимайко може да е направил такова нещо в нашия край?
Лекарят промърмори:
— Кой знае? Всеки е способен на това. И всички, и никой. Но все пак трябва да е някой скитник, някой безработен. Откакто сме република, постоянно срещаш такива по пътищата.
И двамата бяха бонапартисти.
Кметът поде:
— Да, не ще да е тукашен, сигурно е някой, който е минавал оттук, някакъв скитник, бездомник…
Лекарят прибави, като се поусмихна:
— И без жена. Щом не е имал нито какво да яде, нито къде да спи, рекъл е да си достави поне другото. Всъщност нямаме представа колко много хора по света са способни да извършат престъпление в даден момент. Знаехте ли, че малката е изчезнала?
С върха на бастуна си той докосваше един след друг вкочанените пръсти на мъртвата, сякаш натискаше клавиши на пиано.
— Да. Вчера към девет часа вечерта дойде при мен майката, тъй като детето в седем часа все още не се било прибрало в къщи за вечеря. Търсихме го до среднощ по пътищата, но не помислихме да го потърсим в гората. Пък и трябваше да чакаме да съмне, за да можем да направим основно издирване.
— Искате ли една пура? — попита лекарят.
— Благодаря, не ми се пуши. Така съм разстроен от всичко това…
Двамата стояха прави пред това слабо, младо тяло, още по-бледо на фона на тъмния мъх. Една голяма муха, със синьо коремче, се разхождаше по едното бедро, спря се върху кървавите петна, тръгна отново, премина с живо и отсечено движение по хълбока, изкатери се на едната гърда, после слезе, за да обиколи другата, като търсеше да изсмуче нещо от мъртвата. Двамата мъже гледаха блуждаещата черна точка.
Лекарят каза:
— Колко красиво нещо е една бенка. Дамите от миналия век с основание си поставяха бенки по лицето. Защо изчезна тая мода?
Кметът, потънал в размисъл, като че ли не го чуваше.
Внезапно той се обърна, стреснат от някакъв шум; една жена с боне и синя престилка тичаше между дърветата. Беше майката, старата Рок. Щом съзря Ренарде, тя започна да крещи:
— Детето ми, де ми е детето?
Беше така обезумяла, че не поглеждаше към земята. Внезапно видя трупа, спря изведнаж, сключи ръце и ги издигна, като нададе остър, пронизващ вик, вик на ранено животно.
После се спусна към тялото, падна на колене и повдигна кърпата с такова бързо движение, като че ли я откъсваше. Когато видя страшното лице — черно и сгърчено, тя се дръпна назад, после се повали с лице към земята, в гъстия мъх, като надаваше ужасни и продължителни викове.
Голямото й слабо тяло с прилепнали дрехи, трепереше, разтърсвано от конвулсии. Кокалестите й глезени и сухите й прасци, обути в дебели сини чорапи, страшно потръпваха; тя дълбаеше земята със сгърчени пръсти, като че ли искаше да изкопае дупка, в която да се скрие.
Трогнат, лекарят промълви:
— Горката старица.
В корема на Ренарде се чу някакъв странен шум; после той кихна шумно — някак си особено — едновременно през носа и през устата. Той извади носната кърпа от джоба си покри очите си и заплака, като кашляше, хълцаше и се секнеше шумно. Той заекваше:
— Дя-дя-дявол го взел този, който е направил това. На… на… на гилотината да го видя!
В този момент пристигна Пренсип, отчаян и с празни ръце. Той промълви:
— Нищо не мога да намеря, господин кмете, не намирам никъде нищичко!
Стреснат, Ренарде отговори с дебел, задавен от сълзи глас:
— Какво не можеш да намериш?
— Дрехите на малката.
— Е, какво… потърси ги пак… и… и… ги намери… или ще ти дам да разбереш.
Пренсип, който знаеше, че с кмета не се излиза наглава, тръгна отново с унила походка, като хвърли косо плах поглед към трупа.
Между дърветата се зачуха далечни гласове, някаква смътна глъчка — шум на приближаваща се тълпа. През време на обиколката си Медерик беше разнесъл новината от къща на къща. Изумени, селяните отначало разговаряха за случката на улицата, пред праговете на къщите си; след това се събраха и бъбриха, разискваха и коментираха събитието няколко минути, а сега идваха да видят всичко на самото място.
Те пристигаха на групи, колебливи и малко неспокойни, защото се страхуваха от първото вълнение, което щяха да изпитат. Когато видеха тялото, те се спираха, като не смееха да се приближат, и говореха тихо. После, придобили повече смелост, отново пристъпваха, спираха се, тръгваха пак и скоро около мъртвата, майката, лекаря и кмета се образува плътен обръч, шумен и развълнуван, който се стесняваше все повече от блъскането на новопристигналите. Тълпата вече почти докосваше трупа. Някои дори се наведоха, за да го пипнат. Лекарят ги отстрани. Тогава кметът, изтръгнат внезапно от вцепенението, в което беше изпаднал, се разяри, грабна бастуна на доктор Лабарб и се нахвърли към тълпата, като крещеше и се запъваше от гняв:
— Махайте се оттук… махайте се оттук… говеда такива… махайте се оттук!
За една секунда кръгът на любопитните се оттегли на двеста метра.
Стрина Рок се беше повдигнала и обърнала настрани. Сега тя седеше и плачеше, скрила лице в сключените си ръце.
Всред тълпата разискваха за произшествието; жадните погледи на момците шареха по младото, голо тяло. Ренарде забеляза това, рязко свали лененото си сако и го хвърли върху момиченцето, което изчезна напълно под широката дреха.
Любопитните тихо се приближаваха; цялата гора се изпълни с хора; непрестанна глъчка се издигаше под гъстия листак на големите дървета.
Кметът, по риза и с бастун в ръка, стоеше прав, сякаш готов за бой. Той изглеждаше вбесен от това любопитство на хората и повтаряше:
— Ако някой от вас се приближи, ще му счупя главата като на куче!
Селяните се страхуваха много от него и стояха надалеч. Пушейки, доктор Лабарб седна до стрина Рок и почна да й говори, като се мъчеше да я разсее. Старата жена тутакси свали ръце от лицето си и му отговори през сълзи с поток от думи, като изливаше болката си в нескончаеми слова. Разказа му целия си живот — за женитбата си, за смъртта на мъжа си, който бил говедар, убит от рогата на бик, за детството на дъщеря си, за мизерния си живот, когато останала вдовица без средства и с малко дете. Тя имала само малката си Луиз, която сега бяха убили тук, в тази гора. Изведнаж поиска да я види пак и като се влачеше по колене, стигна до трупа и повдигна единия край на дрехата, която го покриваше; след това я отпусна и отново започна да вие. Тълпата мълчеше, поглъщайки жадно с очи всички движения на майката.
Внезапно хората се раздвижиха. Чуха се викове:
— Стражарите идат! Стражарите идат!
В далечината се появиха двама конни стражари; те следваха в тръс полицейския капитан и един дребен господин с червеникави бакенбарди, който подскачаше като маймуна на гърба на висока бяла кобила.
Полският пазач беше намерил съдия-следователя господин Пютоен точно в момента, когато той възсядаше коня си, за да направи всекидневната си разходка. Той си въобразяваше, че язди красиво и това много забавляваше офицерите.
Следователят скочи на земята едновременно с капитана, ръкува се с кмета и лекаря и хвърли поглед крадешком, като бялка, към лененото сако, издуто от лежащото под него тяло.
След като го осведомиха подробно за случилото се, той най-напред нареди да се отстрани публиката, която стражарите изгониха от гората; тълпата обаче веднага се появи в ливадите, от другата страна на Брендий, където по брега се образува нещо като жив плет — висок плет от развълнувани и движещи се фигури.
На свой ред лекарят даде обяснения, които Ренарде записваше с молив в бележника си. Направиха всички констатации, записаха ги и ги обсъдиха, без да могат да направят каквото и да било заключение. Пренсип се върна също, без да е намерил нито следа от изчезналите дрехи.
Изчезването им учудваше всички; не можеха да си го обяснят по друг начин, освен с кражба, но тъй като тези дрипи не струваха дори двадесет су, и това предположение беше неприемливо.
Следователят, кметът, капитанът и лекарят започнаха сами, двама по двама, да търсят дрехите, като отместваха и най-малките клонки покрай реката.
Ренарде каза на съдията:
— Как така този мерзавец е скрил или отнесъл дрипите, а е оставил трупа на открито, където всички могат да го видят!
Следователят, хитър и прозорлив човек, отговори:
— Е какво, може би е някаква хитрост! Престъплението е извършено или от някой оскотен тип, или пък от хитър нехранимайко. Както и да е, ще съумеем да го открием.
Шум от кола ги накара да обърнат глава. Заместник-прокурорът, лекарят и секретарят на съда пристигнаха на свой ред. Наново започнаха разследвания и оживени разговори.
Ренарде внезапно каза:
— А сега каня всички на обед в къщи.
Те се усмихнаха и приеха поканата. Следователят, който счете, че достатъчно са се занимавали за този ден с малката Рок, се обърна към кмета:
— Нали разрешавате да наредя да се занесе у вас тялото? Сигурно имате някоя стая, в която може да остане до вечерта.
Ренарде се смути и промълви:
— Да, т.е. не… собствено, предпочитам да не се донася в къщи… заради… заради слугите… които и без това говорят, че имало духове… в кулата, в кулата на лисицата. Разбирате, нали… не бих могъл да задържа след това нито един слуга… Не… по-добре да не остава в къщи.
Съдията се засмя.
— Добре… ще наредя веднага да отнесат трупа в Роюи за медицинско изследване. — И като се обърна към заместник-прокурора, попита: — Нали мога да използувам вашата кола?
— Да, разбира се.
Всички се върнаха отново при трупа. Стрина Рок седеше до дъщеря си, държеше ръката й и гледаше пред себе си с блуждаещ и безсмислен поглед.
Двамата лекари се опитаха да я отведат, за да не види как ще вдигнат детето, но тя веднага разбра намеренията им, хвърли се върху тялото и го прегърна. Легнала отгоре му, тя крещеше:
— Няма да ми я вземете, тя си е моя, все си е моя. Убиха ми я, но ще си я пазя, не ви я давам!
Мъжете, смутени и нерешителни, стояха наоколо й. Ренарде коленичи и й заговори:
— Слушайте, стрино Рок, трябва да я вземем, за да разберем кой я е убил; иначе няма как да го открием, а нали трябва да го намерим, за да го накажем. Ще ви я върнем, след като го намерим, обещавам ви.
Тези доводи разколебаха жената; в безумния й поглед блесна омраза.
— Значи, ще го хванете? — попита тя.
— Да, обещавам ви!
Тя стана, решила вече да остави да вдигнат тялото, но тъй като в този момент капитанът промърмори: „Наистина чудно, че не могат да се намерят дрехите“, нова мисъл мина през пресметливия й селски ум и тя попита:
— Ами де ли й са дрешките? Че те са мои. Искам ги. Де са ги дянали?
Обясниха й, че не могат да ги намерят; тя обаче настояваше с отчаяно упорство, като плачеше и стенеше:
— Па те са си мои, искам ги. Де са, искам ги!
Колкото повече се мъчеха да я успокоят, толкова повече тя хълцаше и упорствуваше. Вече не искаше тялото, искаше дрехите, дрехите на дъщеря си; искаше ги колкото от някаква неосъзната алчност, присъща на бедняците, за които една сребърна пара представлява цяло богатство, толкова и от майчинска нежност.
Когато малкото тяло, увито в покривките, които бяха донесли от къщата на Ренарде, изчезна в колата, старата, придържана от кмета и капитана, стоеше под дърветата и крещеше:
— Нищо вече нямам на света, нищо, нищо нямам вече, дори и малкото й боне; нищо нямам, нищо нямам, нито дори малкото й боне!
В този момент пристигна свещеникът — съвсем млад, но вече доста затлъстял свещеник. Той се нае да отведе стрина Рок и те тръгнаха заедно към селото. Сладникавите думи на духовника, който й обещаваше, че бог ще я възнагради стократно за мъките й, притъпиха болката на майката. Но тя непрекъснато повтаряше: „Да имах поне малкото й боне…“ — залавяйки се за тази мисъл, която в момента изместваше всички други.
Ренарде извика отдалеч:
— Елате на обед у нас, отче. След един час.
Свещеникът се обърна и отговори:
— На драго сърце, господин кмете. Ще дойда у вас в дванадесет часа.
Всички се отправиха към къщата, чиято сива фасада и голяма кула, издигаща се на брега на Брендий, се виждаха през клоните.
Обедът продължи дълго, говореха за престъплението. Всички бяха на едно мнение — че е извършено от случайно минаващ скитник, докато малката се е къпала.
След това чиновниците заминаха за Роюи, като казаха, че ще се върнат рано на следния ден; лекарят и свещеникът се прибраха по домовете си, а Ренарде след дълга разходка през ливадите се върна в гората, където с бавни стъпки, сключил ръце на гръб, се разхожда до вечерта.
Той си легна доста рано и на другия ден още спеше, когато съдия-следователят влезе в стаята му с доволен вид, потривайки ръце.
— Охо! Още спите! Знаете ли, драги, че тази сутрин има нещо ново? — каза той.
Кметът седна в леглото си.
— Какво ново?
— О, нещо наистина странно. Нали си спомняте как майката вчера искаше нещо за спомен от дъщеря си, особено малкото й боне. И ето, тази сутрин, като отворила вратата, намерила на прага двете дървени обущенца на детето. Това доказва, че престъплението е извършено от някой местен човек, от някой, който се е смилил над нея. Освен това пощенският раздавач Медерик ми донесе напръстника, ножа и игленика на убитата. Следователно, когато е отнасял дрехите, за да ги скрие, убиецът е изръсил тези неща, които са били в джобовете. Аз най-вече отдавам значение на факта с обувките, който сочи за известна нравствена издигнатост и способност за разнежване у убиеца. Ако искате, нека да изредим заедно по-важните жители на вашия край.
Междувременно кметът беше станал. Той позвъни да му донесат гореща вода за бръснене, като каза:
— На драго сърце, обаче това е доста дълга работа, та нека започнем веднага.
Господин Пютоен беше седнал като на кон на един стол; по този начин, дори когато беше в стая, той продължаваше да се отдава на своята мания за яздене.
Като се гледаше в огледалото, Ренарде започна да покрива брадата си с бяла пяна; след това наточи бръснача си на ремъка и подхвана:
— Първият гражданин на Карвлен се нарича Жозеф Ренарде, кметът, богат земевладелец, човек груб и навъсен, който бие полските пазачи и кочияшите…
Съдия-следователят се изсмя:
— Достатъчно, да минем на следващия…
— Вторият по значение е господин Пелдан, помощник-кмет, скотовъдец, също така богат земевладелец, хитър селянин, много прикрит, голяма лисица, когато е въпрос за пари, но според мен неспособен да извърши подобно злодеяние.
— Следващият — каза господин Пютоен.
Докато се бръснеше и миеше, Ренарде се произнесе върху нравствеността на всички жители на Карвлен. След като разискваха два часа, подозренията паднаха върху три доста съмнителни личности: един бракониер на име Кавал; някой си Паке, който ловеше раци и пъстърви; и един говедар, който се казваше Кловис.
Разследванията продължиха през цялото лято; престъпникът не бе открит. Тези, в които се съмняваха и които бяха задържани, доказаха лесно невинността си и прокуратурата се видя принудена да прекрати издирванията си.
Това убийство обаче беше развълнувало по особен начин целия край. В душите на селяните остана някакво безпокойство, някакъв смътен страх, някакво чувство на тайнствен ужас, породени не само от невъзможността да се открие каквато и да било следа от убиеца, но също така, и то най-вече от странното появяване на дървените обувки пред вратата на стрина Рок на другия ден след намирането на трупа. Увереността, че убиецът беше присъствувал на разследването, че по всяка вероятност още живееше в селото, непрекъснато преследваше и тормозеше духовете и тежеше като постоянно надвиснала заплаха върху целия край.
Бранището беше станало място, от което се бояха, избягваха го и смятаха, че е обитавано от духове. По-рано всяка неделя следобед селяните отиваха да се разхождат там. Те сядаха на мъха до дънерите на огромните стари дървета или пък се разхождаха край реката, наблюдавайки пъстървите, които се стрелкаха между водораслите. На някои места момчетата бяха разчистили храсталаците, изравнили и отъпкали земята и там играеха на топчета, на кегли, на плочки и на топка. Момичетата пък, хванати по четири-пет подръка, се разхождаха в редици и писукаха романси с кресливи гласове, които дращеха ухото; фалшивите ноти раздираха спокойния въздух и правеха зъбите да изтръпват като от оцет. Сега никой вече не ходеше под гъстия и висок свод на гората, като че ли постоянно ги беше страх да не намерят там някой труп.
Настъпи есента, листата започнаха да капят. Те капеха денем и нощем, ронеха се леки и кръгли, като се въртяха край стволовете на високите дървета; небето започна да прозира между клоните. Понякога, когато вятърът минаваше над върхарите, бавният безспирен дъжд от листа изведнъж се усилваше, обръщаше се на порой, който със смътен ромон разстилаше върху мъха дебел жълт килим, шумолящ под стъпките. Едва доловимият шепот — нежният, тъжен, безспирен шепот на падащите листа, който витаеше из въздуха, сякаш беше някакво ридание, а самите листа, падащи непрекъснато, като че ли бяха сълзи, големи сълзи, които проливаха огромните тъжни дървета. Те плачеха ден и нощ — за това, че годината си отиваше, за отлетелите топли утрини, за мекия здрач на летните вечери, за топлите ветрове и яркото слънце; плачеха може би и защото бяха видели престъплението, извършено под сянката им, за детето, изнасилено и убито под сводовете им. Плачеха всред тишината на пустата, безлюдна гора — изоставена и всяваща страх, където може би блуждаеше една самотна душа, мъничката душа на малката мъртва.
Придошла от бурите, Брендий течеше по-бързо, жълта и ядовита, между оголените си стръмни брегове, между две редици от посърнали и голи върби.
И ето че съвсем внезапно Ренарде започна да се разхожда отново из гората. Всеки ден, щом паднеше здрач, той излизаше от къщи, слизаше с бавни крачки по стъпалата на терасата и тръгваше под дърветата със замислен вид и ръце в джобовете. Той дълго се разхождаше по мекия, влажен мъх, а над него орляци гарвани, долетели от цялата околност, за да пренощуват по високите дървета, прелитаха със силни, зловещи писъци, закривайки небето като огромен траурен воал, развят от вятъра.
Понякога те кацваха; черни точки осейваха преплетените клони, които се открояваха на червеното небе — кървавото небе на есенните залези. После внезапно отлитаха, като грачеха грозно и разгъваха отново над гората дългия тъмен фестон на крилата си.
Най-сетне се струпваха по върховете на най-високите дървета и постепенно спираха да грачат; в настъпващата нощ черните им пера се сливаха с черното бездънно небе.
Ренарде продължаваше да броди бавно между дърветата и когато непрогледната тъмнина вече не му позволяваше да се разхожда, той се прибираше в къщи и се тръшваше в креслото си пред пламтящата камина, като протягаше към огъня влажните си крака, от които дълго време се дигаше пара.
Една сутрин голяма новина се разнесе из целия край — кметът беше наредил да изсекат гората му.
Двадесет секачи вече работеха. Бяха започнали от тази страна, която се намираше най-близо до къщата; те напредваха бързо под погледа на собственика.
Най-напред по дърветата се изкачваха тези, които кастреха клоните.
Вързани за ствола с въже, те първо го обгръщат с ръце, после издигат единия си крак и със силен удар забиват в дървото върха на стоманената скоба, закрепена на обувката им. Острието навлиза дълбоко в дървото и се задържа здраво; секачът използува скобата като стъпало; след това забива острието, вързано на другия му крак; после се издига на тази скоба и наново удря с другия крак.
На всяка стъпка той прехвърля все по-високо въжето, с което е вързан за дървото; на кръста му виси блестяща стоманена брадвичка. Той се катери бавно, като дребно животинче, което напада някакъв гигант; изкачва се тромаво по огромния стълб, прегръща го и сякаш го пришпорва, докато стигне върха на дървото, което ще обезглави.
Щом доближи първите клони, той спира, отвързва от кръста си острия косер и започва да сече. Бавно и последователно нанася удар след удар, като сече клона съвсем близо до ствола. Внезапно клонът изпращява, огъва се, наклонява се, откъсва се и полита надолу, като засяга при падането си и съседните дървета; той се сгромолясва на земята със силен трясък на чупещи се клони, а вейките му дълго след това продължават да трептят.
Земята се покриваше с клони, които другите секачи кастреха на свой ред, после ги връзваха на снопове и ги струпваха на купчини. Дърветата, които още стърчаха, осакатени и обръснати от острите стоманени косери, приличаха на огромни стълбове, на гигантски колове.
След като секачът свършеше работата си, той правеше примка от въжето, което беше изкачил дотам, и я слагаше на върха на тънкия, прав дънер; после слизаше, забивайки стоманените остриета като шпори в лишеното от корона дърво, което дърварите започваха да секат в самия дънер, нанасяйки такива силни удари, че цялата гора кънтеше от тях.
Когато раната на дървото станеше достатъчно дълбока, няколко души започваха да теглят въжето, вързано за върха, надавайки ритмични викове, и огромната мачта внезапна изпращяваше и падаше с глух шум, разтърсвайки земята като далечен топовен гърмеж.
От ден на ден гората ставаше по-малка; губеше отсечените си дървета така, както армия губи войниците си.
Ренарде вече почти не се прибираше в къщи; от сутрин до вечер стоеше там, неподвижен, с ръце на гърба, и наблюдаваше бавната смърт на гората си. Щом паднеше някое дърво, той стъпваше с крак върху него като върху повален неприятел. След това с някакво скрито и сдържано нетърпение издигаше очи към следващото дърво, като че очакваше и се надяваше на нещо, което щеше да дойде, когато настъпи краят на това опустошение.
Постепенно се приближаваха до мястото, където беше намерена малката Рок. Най-сетне стигнаха до него една вечер, когато се здрачаваше.
Тъй като небето беше облачно и вече се стъмваше, дърварите искаха да спрат работата и да отложат за другия ден отсичането на един огромен бук, но Ренарде се противопостави и нареди веднага да окастрят и да отсекат този великан, под който беше извършено престъплението.
След като един от секачите го оголи напълно и завърши тоалета му на осъден на смърт и след като другите направиха дълбок прорез в дънера му, петима души започнаха да дърпат въжето, вързано за върха.
Дървото се съпротивяваше; въпреки че могъщият му ствол беше наполовина отсечен, той не се поддаваше, сякаш беше направен от желязо. Всички работници едновременно теглеха въжето, като почти лягаха на земята; те отмерваха такта със запъхтени, гърлени викове, които показваха голямото им усилие.
Изправени срещу гиганта, двама секачи стояха с брадви в ръце като палачи, готови да нанесат последния удар, а Ренарде, сложил ръка върху кората на дървото, неподвижен, с настръхнали нерви, очакваше падането му с тревожно вълнение.
— Много сте близо, господин кмете; като падне, може да ви убие — му каза един от дърварите.
Той нито отговори, нито се отдръпна; изглеждаше готов сам да сграбчи бука с две ръце и да го повали, както борец поваля противника си.
Изведнъж в дънера на високия дървен стълб нещо се скъса и сякаш някаква конвулсия мина до самия му връх като мъчителна тръпка; той малко се наклони, сякаш щеше да падне, но още упорствуваше. Възбудени, работниците напънаха мишци и дръпнаха въжето с още по-голяма сила; дървото се пречупи и започна да пада. Внезапно Ренарде направи крачка напред, после спря с вдигнати рамена, за да посрещне страхотния удар, смъртоносния удар, който щеше да го смаже.
Но букът, който се беше отклонил малко, само го засегна в кръста, отхвърли го на пет метра и той падна по очи.
Работниците се спуснаха да го вдигнат, но той се беше вече изправил сам на колене. Зашеметен, с блуждаещ поглед, прекара ръка по челото си, като човек, който се съвзема от пристъп на лудост.
Когато се изправи на крака, учудените дървари започнаха да го разпитват; те не можеха да разберат какво е искал да направи. Заеквайки, той отговори, че за момент нещо го прихванало, че за минута като в детските си години си въобразил, че ще има време да мине под падащото дърво, както хлапаците пресичат пред препускащите коли; искал да си играе с опасността и от осем дни насам, всеки път, когато някое дърво изпращявало и падало, изпитвал все по-силно желание да опита да мине под него, без да бъде засегнат. Признаваше, че това е глупост, но нали всеки преживява понякога мигове на лудост и от време на време има такива глупави детински желания?
Той обясняваше бавно, с глух глас, търсейки думите си; после си тръгна, като каза:
— Довиждане до утре, приятели, довиждане до утре!
Щом влезе в стаята си, седна до масата, ярко осветена от покритата с абажур лампа, и като обхвана главата си с ръце, заплака.
Плака дълго. След това изтри очите си, вдигна глава и погледна часовника. Нямаше още шест часът. „Имам време до вечерята“ — помисли си той и стана да заключи вратата. След това отново седна пред масата, отвори средното чекмедже и извади от него един револвер, който постави върху книжата точно под лампата. Стоманата на оръжието блестеше и хвърляше отражения, които светлееха като пламъци.
Ренарде го гледа известно време с мътен поглед, като пиян; след това стана и се заразхожда.
Обикаляше от единия до другия край на стаята; от време на време спираше, после тръгваше отново. Внезапно отвори вратата на тоалетната стая, натопи една кърпа в каната с вода и си намокри челото, както беше направил сутринта в деня на убийството. После отново се заразхожда. Всеки път, когато минаваше край масата, блестящото оръжие привличаше погледа му, зовеше ръката му. Той поглеждаше крадешком часовника и си мислеше: „Имам още време.“
Удари шест и половина. Той взе револвера, с ужасна гримаса широко отвори устата си и втикна в нея дулото му, като че ли искаше да го глътне. Остана така няколко секунди, неподвижен, с пръст върху спусъка; после внезапно, разтърсен от тръпка на ужас, захвърли оръжието на килима.
Строполи се на креслото си, като хълцаше: „Не мога! Не смея! Боже мой! Боже мой! Какво да направя, как да намеря сили да се убия!“
На вратата се почука; той скочи, обезумял от страх.
— Вечерята е готова, господине — съобщи слугата.
Ренарде отговори:
— Добре, ей сега ще сляза.
Той вдигна оръжието и го заключи отново в чекмеджето, след това се погледна в огледалото, което висеше на камината, за да види дали лицето му не е много разстроено. Беше червен както винаги, може би малко по-зачервен. Това беше всичко. После слезе и седна да вечеря.
Яде бавно, като човек, който иска да продължи колкото се може повече вечерята, понеже не иска да остане сам с мислите си. След това, докато раздигаха масата, изпуши няколко лули в столовата. Накрая се качи в спалнята си.
Щом заключи вратата, погледна под кревата, отвори всички долапи, надникна във всички ъгли, претършува всички мебели. След това запали свещите на камината и озъртайки се няколко пъти, огледа цялото помещение с изкривено от тревога и страх лице, защото беше сигурен, че пак ще я види, както я виждаше всяка нощ, нея, малката Рок, момиченцето, което беше изнасилил и удушил.
Всяка нощ той имаше същото омразно видение. Отначало ушите му почваха да бучат, като че ли чуваше бръмченето на вършачка или далечния грохот на влак, минаващ през мост. Тогава започваше да се задъхва, да се задушава и трябваше да разкопчее яката на ризата си и колана си. Разхождаше се, за да се раздвижи кръвта му, опитваше се да чете, опитваше се да пее — всичко беше напразно; мисълта му, въпреки волята му, се връщаше към деня на убийството и той си го припомняше с всички най-потайни подробности и преживяваше отново най-силните вълнения — от първата до последната минута.
Още от сутринта на този страшен ден, когато ставаше от леглото си, той беше почувствувал някакво леко замайване и главоболие, които отдаде на горещината, затова остана в стаята си, докато го повикат за обед. След като се наобядва, легна да подремне, а късно след пладне отиде да се разходи и да подиша прохладния и успокояващ ветрец в гората.
Щом излезе навън, се почувствува още по-потиснат от тежкия палещ въздух на полето. Слънцето, което беше още високо на небето, изливаше върху изгорялата, суха и изжадняла земя огнени потоци светлина. Никакъв лъх не раздвижваше листата. Всички животни и птици, дори щурците, се бяха смълчали. Ренарде стигна до големите дървета и тръгна по мъха под огромната стряха на клоните, надвиснали над Брендий, от която полъхваше малко хладина. Но той не се чувствуваше добре. Струваше му се, че някаква неизвестна и невидима ръка го стиска за гърлото; той не мислеше за нищо, тъй като обикновено в главата му не се задържаха много мисли. От три месеца насам само една-единствена смътна мисъл го преследваше непрекъснато — мисълта за нова женитба. Той страдаше от самотата си, страдаше душевно и физически. От десет години насам беше свикнал с близостта на жена, беше свикнал с присъствието й през всяко време и с всекидневната й прегръдка; чувствуваше нужда, неясна и настойчива нужда от постоянен допир с нея и от целувките й. След смъртта на госпожа Ренарде той страдаше непрекъснато, без да може сам да разбере защо; страдаше, че не усеща вече роклята й да докосва краката му и най-вече, че не може да се успокоява и отпуща в прегръдките й. Само шест месеца, откакто беше овдовял и вече търсеше в околността момиче или вдовица, за която би могъл да се ожени, след като свърши траурът му.
Той имаше целомъдрена душа, но тя бе затворена в мощно, херкулесовско тяло и сладострастни образи смущаваха дните и нощите му. Прогонваше ги, но те се връщаха и той мърмореше понякога, присмивайки се на самия себе си: „Ето че започвам да приличам на свети Антоний.“
Тази сутрин беше имал доста такива натрапчиви видения и внезапно го обзе желание да се окъпе в Брендий, за да разхлади и успокои пламналата си кръв.
Той знаеше един вир — широк и дълбок, — малко отстранен, където селяните идваха да се къпят понякога през лятото, и се отправи нататък.
Гъсти върби затулваха този вир, където потокът си почиваше и дремеше, преди да потегли наново. Когато Ренарде се приближи до реката, стори му се, че чува слаб шум, леко плискане, което не беше обикновеното ромолене на водата. Той тихо разтвори клоните и погледна. Едно съвсем голо момиченце, съвсем бяло всред прозрачните вълни, пляскаше с ръце по водата, като танцуваше и се въртеше из нея с красиви движения. То не беше вече дете, но и не беше още жена; беше пълно и оформено, макар че изглеждаше още като преждевременно развито дете, израснало бързо и не съвсем узряло. Той стоеше неподвижен, скован от изненада и тревога, дишайки пресечено, обхванат от странно, мъчително вълнение. Стоеше така, с разтуптяно сърце, като че ли някой от сладострастните му сънища се беше сбъднал, като че ли някоя зла фея беше изпречила пред него това тъй младо и вълнуващо същество, тази малка селска Венера, родена в кипежа на потока, както другата, голямата Венера — всред морските вълни.
Внезапно детето излезе от водата и без да го забележи, се отправи към него, за да вземе дрехите си и да се облече. Колкото повече се приближаваше със ситни и колебливи крачки, страхувайки се от острите камъни, толкова повече той се чувствуваше тласкан към него от някаква неудържима сила, от някакъв животински порив, който изпълваше плътта му, влудяваше го и го караше да трепери от главата до краката.
Девойката остана няколко секунди права зад върбата, която я скриваше. Тогава той изгуби напълно разсъдъка си, разтвори клоните, хвърли се върху нея и я сграбчи в прегръдките си. Тя падна. Беше толкова уплашена, че не помисли да се отбранява, така ужасена, че дори не можа да извика, и той я изнасили, без да си дава сметка какво върши.
Осъзна престъплението си като човек, който се събужда от кошмарен сън. Детето се разплака.
— Мълчи, за бога, млъкни — каза той. — Ще ти дам пари.
Но момиченцето не го слушаше и продължаваше да хълца.
Той поде:
— Но млъкни най-сетне! Млъкни! Стига, млъкни!
Детето започна да крещи и да се извива, за да се изтръгне от прегръдките му.
Внезапно Ренарде разбра, че е загубен; той го сграбчи за гърлото, за да спре страшните му пронизителни писъци. Понеже то продължаваше да се мята с отчаяната сила на човек, който се бори за живота си, той сви грамадната си ръка около малкото, напънато от викове гърло и така ожесточено го стисна, че удуши момичето само за няколко секунди, без да иска да го убие, а просто да го накара да млъкне.
След това се изправи зашеметен от ужас.
Детето лежеше пред него, окървавено, с почерняло лице. Той искаше веднага да избяга, но в помътеното му съзнание изплува неясният и тайнствен инстинкт, ръководещ всяко живо същество, което се намира в опасност.
За момент помисли да хвърли тялото в реката; но нещо го подтикна да събере дрехите и да ги направи на малък вързоп. Тъй като имаше канап в джоба си, той ги завърза и ги скри в дълбока дупка на брега на реката, под дънера на едно дърво, чиито корени се спущаха във водата.
След това тръгна с широки крачки, стигна до ливадите, направи грамадна обиколка, за да го видят селяните, които живееха много далеч от това място — чак на другия край на землището на селото, — и се прибра за вечеря в обичайния си час, като разказа на слугите си къде се беше разхождал.
Въпреки всичко спа през тази нощ, спа тежко и непробудно, като животно, спа така, както сигурно понякога спят осъдените на смърт. Събуди се едва на зазоряване и измъчван от страх, че извършеното злодеяние ще бъде открито, зачака настъпването на часа, в който обикновено ставаше.
След това трябваше да присъствува на следствието. Изживя всичко като сомнамбул, като че ли беше изпаднал в халюцинация — виждаше хората и нещата като насън, през някаква мъгла, като в пиянство; сякаш бе овладян от някакво съмнение в реалността на всичко, което го заобикаляше, овладян от онова съмнение, което помрачава съзнанието в часове на големи нещастия.
Единствено сърцераздирателният писък на стрина Рок смути душата му. В този момент той едва не се хвърли в краката на старата жена и не извика: „Аз съм убиецът!“ Но се въздържа. Все пак през нощта извади от водата дървените обувки на мъртвата и ги сложи пред вратата на стрина Рок.
Докато траеше следствието, докато беше необходимо да насочва и заблуждава правосъдието, той се владееше, беше спокоен, хитър и усмихнат. Невъзмутимо разискваше с представителите на властта всички предположения, които те правеха, оспорваше мненията им и доказваше несъстоятелността на техните умозаключения. Дори изпитваше някакво болезнено, парливо удоволствие да пречи на техните издирвания, да обърква хода на мислите им, да доказва невинността на тези, които бяха заподозрени.
От деня, в който прекратиха разследванията, той започна да става все по-нервен и по-раздразнителен отпреди, въпреки че успяваше да овладява избухванията си. Всеки внезапен шум го караше да подскача от страх, стряскаше се от най-малкото нещо; понякога се разтреперваше от главата до петите, когато някоя муха кацнеше на челото му. Тогава го обзе неудържимото желание да ходи и това желание го караше да изминава огромни разстояния; по цели нощи беше на крак и се разхождаше безспир из стаята си.
Не че съвестта му го измъчваше. Грубата му природа не се поддаваше нито на някакви по-деликатни чувства, нито на морални задръжки. Човек енергичен, дори склонен към насилие, създаден да се сражава, да опустошава покорени страни и да избива победените, изпълнен с дивите инстинкти на ловец и воин, той не зачиташе човешкия живот. Въпреки че почиташе черквата — за пред хората, — той не вярваше нито в бога, нито в дявола и, естествено, не чакаше на онзи свят нито награди, нито наказания за делата, които беше извършил на този свят. Единственото, в което вярваше, беше някаква неясна философия, съставена от всички идеи на енциклопедистите от миналия век; гледаше на религията като на морална санкция на закона и считаше, че и двете са измислени от хората, за да уредят обществените си отношения.
Да убие някого на дуел, във време на война, при скарване или случайно, или пък за отмъщение, или просто от желание да се покаже, би му се сторило нещо забавно и смело. Това не би оставило повече следи в душата му, отколкото ако убиеше някой заек; но той беше изпитал дълбоко вълнение от убийството на това дете. Беше като пиян, когато извърши убийството, подтикван от някаква неудържима лудост, изпаднал в някакъв чувствен бяс, който го беше лишил от разсъдък. Пазеше в сърцето си, в кръвта си, върху устните си, дори в пръстите на ръцете си, ръце на убиец, някаква скотска любов към това момиченце, което беше изнасилил и след това подло убил, а същевременно изпитваше и безграничен ужас от него. Всеки миг мисълта му се връщаше към ужасната сцена и въпреки, че се мъчеше да отпъди този образ, въпреки че го отблъскваше със страх и отвращение, чувствуваше, че той блуждае из мислите му, че броди наоколо му, че непрекъснато чака момента да се появи отново.
Тогава започна да го мъчи страх от вечерите, страх от припадащия мрак. Той още не знаеше защо тъмнината му се струва така страшна, но се боеше от нея инстинктивно, чувствуваше, че е изпълнена с непознати и ужасни неща. Денем човек не се поддава на страхове. Той вижда хората и нещата; заобиколен е само от реални същества; от неща, които се виждат. Но нощта, непрогледната нощ, по-непроницаема от стена, пустата, нескончаема нощ, тъй черна, тъй необятна, в която можеш да се докоснеш до страховити неща, в която чувствуваш как скита, броди някакъв тайнствен ужас, именно нощта като че ли криеше някаква непозната опасност, близка и застрашителна. Но каква?
Скоро разбра. Една вечер, доста късно, както седеше в креслото си, преди да си легне, му се стори, че вижда как завесата на прозореца се раздвижва. Почака разтревожен, с разтуптяно сърце, но завесите не се помръднаха вече; после внезапно пак се раздвижиха или поне така му се стори. Той не смееше да стане, страхуваше се да диша, а беше храбър — често се беше бил и отдавна желаеше да открие крадци в дома си.
Действително ли беше помръднала завесата? Той си задаваше този въпрос, мислейки, че очите му може да са го излъгали. Всъщност едно леко потрепване на плата — сякаш вятър бе раздвижил едва-едва гънките на завесата — не представляваше кой знае какво, нали? Ренарде седеше с протегнат напред врат и втренчени очи; той стана рязко, засрамен от страха си, направи четири крачки, хвана драпериите с две ръце и ги разтвори широко. Отначало не видя нищо, освен черните стъкла на прозорците, черни като блестящи мастилени петна. Зад тях нощта, непрогледната, необятна нощ се простираше до невидимия хоризонт. Той стоеше прав пред тази безгранична тъма и внезапно забеляза някаква движеща се светлинка, която му се стори, че е доста далеч. Доближи лицето си до стъклото, за да види по-ясно. Понеже полунощ минаваше, а светлината пълзеше по брега под високите дървета, той си помисли, че сигурно някой бракониер лови раци в Брендий. Все още не можеше да разпознае какво е, затова засенчи очите си с ръце; внезапно смътната светлинка стана по-ясна и той забеляза малката Рок, гола и окървавена, върху мъха.
Отстъпи, сгърчен от ужас, блъсна креслото си и падна по гръб. Няколко минути лежа така, смазан душевно, после седна и започна да размишлява. Това беше халюцинация, нищо друго, халюцинация, предизвикана от нощен крадец, който ходеше с фенера си край реката. Нищо чудно в това, че споменът за извършеното престъпление извиква понякога в съзнанието му образа на мъртвата.
Ренарде стана, изпи чаша вода и пак седна. Мислеше си: „Какво ще правя, ако това се повтори?“ А то щеше да се повтори, той чувствуваше, беше сигурен в това. Ето че прозорецът вече привличаше погледа му, зовеше го и го примамваше. За да не го гледа, обърна стола гърбом към него; после взе книга и се опита да чете, но скоро след това му се стори, че нещо става зад него и той рязко завъртя креслото си на един крак. Завесата още се движеше; този път наистина се беше раздвижила, нямаше никакво съмнение. Той скочи и я сграбчи така здраво, че я събори заедно с корниза; след това жадно прилепи лице към стъклото. Не видя нищо. Навън всичко тънеше в мрак и той въздъхна с безкрайна радост, като човек, комуто току-що е бил спасен животът.
Върна се и седна, но почти веднага го обзе желание да погледне отново през прозореца. Откакто завесата беше паднала, прозорецът приличаше на някакъв черен отвор към тъмното поле, който го плашеше и привличаше. За да не се отдаде на това опасно изкушение, той се съблече, духна свещите, легна и затвори очи.
Лежеше неподвижно по гръб с гореща и овлажняла кожа и чакаше съня. Внезапно силна светлина ослепи очите му през затворените клепачи. Той отвори очи, очаквайки да види къщата в пламъци. Всичко беше тъмно и той се повдигна на лакът, като се мъчеше да разпознае прозореца, който все така неудържимо го привличаше. Тъй като дълго се взираше, най-сетне видя няколко звезди; стана, премина пипнешком през стаята, намери с протегнати ръце прозореца и прилепи челото си към него. Там долу, под дърветата, светеше като фосфор тялото на момиченцето и хвърляше кръг от светлина наоколо си!
Ренарде изкрещя, хвърли се в леглото си, скри глава под възглавницата и остана така до сутринта.
От този момент нататък животът му стана непоносим. Денят минаваше, изпълнен със страх пред идващата нощ; и всяка нощ видението отново се явяваше. Щом се заключеше в стаята си, той се опитваше да се бори, но напразно. Някаква непреодолима сила го вдигаше и го тласкаше към прозореца, сякаш за да извика призрака, който се явяваше веднага на мястото на убийството — легнал, с разперени ръце, с разтворени крака — така, както бяха намерили тялото. След това мъртвата ставаше и започваше да се приближава със ситни крачки, така, както ходеше, когато излезе от реката. Тя пристъпваше бавно, минаваше право през ливадата и през изсъхналата леха с цветя и после се издигаше във въздуха към прозореца на Ренарде. Тя идваше към него така, както в деня на престъплението беше отишла към своя убиец. Ренарде отстъпваше крачка по крачка пред това видение, отстъпваше до леглото си и се отпускаше върху него; знаеше, че малката беше влязла и че стои зад завесата, която ей сега ще започне да се движи. До настъпване на утрото стоеше, вперил очи в завесата, очаквайки всеки миг да види жертвата си. Но тя не се показваше вече, оставаше там, зад завесата, която от време на време потреперваше. А Ренарде, със сгърчени пръсти, стискаше чаршафите, както беше стискал гърлото на малката Рок. Той чуваше как часовникът отзвънява всеки час, чуваше в тишината движението на махалото му и силните удари на сърцето си. И нещастникът страдаше, страдаше повече, отколкото някога е страдал който и да било човек.
Когато на тавана се появеше светлата черта, която показваше, че денят настъпва, той се чувствуваше спасен; най-сетне оставаше сам в стаята си. Тогава заспиваше за няколко часа. Сънят му беше трескав и неспокоен и често той изживяваше насън отново страшните нощни видения.
Когато слизаше по-късно за обед, се чувствуваше смазан като при страшна умора. Едва хапваше, преследван винаги от страха, че ще я види отново през следващата нощ.
Знаеше много добре, че не е видял призрак, че мъртвите не излизат от гроба и че само болната му душа, душата му, обзета от една-единствена мисъл, от един незабравим спомен, беше причината за това мъчение; че тя беше тази, която възкресяваше отново мъртвата; че тя я призоваваше и изправяше пред очите му, в които оставаше запечатан този неизличим образ. Но знаеше също така, че никога няма да оздравее от тази болест и че никога няма да избяга от безпощадното преследване на собствената си мисъл. Реши, че е по-добре да умре, отколкото да търпи вечно това мъчение.
Тогава започна да мисли по какъв начин да тури край на живота си. Искаше смъртта му да бъде естествена и обикновена, за да не може никой да го заподозре, че се е самоубил. Защото държеше на доброто си име, на името, което бе наследил от дедите си; ако се усъмняха в причината на смъртта му, щяха да я свържат с неизясненото престъпление, с все още неоткрития убиец и веднага щяха да решат, че той е извършил злодеянието.
Беше го обзела странна мисъл — да се остави да го смаже дървото, под което беше убил малката Рок. Той нареди да изсекат бранището, за да може да симулира нещастен случай. Но букът отказа да му счупи гръбнака.
Когато се върна в къщи, изпаднал в дълбоко отчаяние, грабна револвера си, но не посмя да се застреля.
Когато удари часът за вечеря, беше се нахранил и след това се беше върнал в спалнята си. Не знаеше какво да направи. Разбираше, че няма вече никаква смелост, след като веднаж се беше изплъзнал от смъртта. Преди малко се чувствуваше решителен, твърд, готов да се убие, изпълнен със смелост, господар на решенията си; а сега беше слаб, страхуваше се от смъртта толкова, колкото и от мъртвата.
„Нямам вече смелост, нямам вече смелост“ — мълвеше той, като поглеждаше със страх ту към оръжието, което лежеше на масата, ту към завесата, която закриваше прозореца. При това му се струваше, че нещо ужасно ще се случи, след като умре. Нещо ужасно? Но какво? Може би щеше да срещне малката Рок? Тя го дебнеше, чакаше го, викаше го; явяваше му се така всяка нощ, за да го примами на свой ред, за да му отмъсти и да го накара да се убие.
Той заплака като дете, повтаряйки: „Нямам вече смелост, нямам вече смелост.“ После падна на колене и промълви: „Боже мой, боже мой“ — макар че не вярваше в бога. Не смееше вече да погледне към прозореца, където знаеше, че се е притаило привидението, нито пък към масата, където блестеше револверът.
Той се изправи и каза високо:
— Не мога вече, трябва да сложа край на това.
Тръпки на ужас полазиха по цялото му тяло, когато чу собствения си глас в тихата стая. Понеже не смееше да вземе никакво решение и знаеше, че пръстът му ще откаже да натисне спусъка на револвера, той си легна, скри глава под завивките и се замисли.
Трябваше да намери нещо, което да го принуди да умре, да измисли някаква хитрост против самия себе си, която да не му позволи да се колебае, да отлага и да съжалява. Той завиждаше на осъдените, които отиваха на ешафода, заобиколени с войници. О, ако можеше да помоли някого да го застреля; ако можеше да признае какво става в душата му на някой сигурен приятел, който би запазил тайната му, да признае извършеното престъпление и да поиска от него да го убие. Но от кого да поиска тази страшна услуга? От кого? Търсеше измежду познатите си. От лекаря? Не. Той сигурно щеше да разкаже всичко след известно време. Изведнаж му хрумна странна мисъл — да пише на съдия-следователя, с когото беше много близък, и да признае престъплението си. В това писмо ще му каже всичко — и за престъплението, и за терзанията, които изживява, и за решението си да умре, за колебанията си и за начина, който бе избрал, за да си върне смелостта. Ще го накара да се закълне в името на тяхното старо приятелство да унищожи писмото веднага след като научи, че виновникът сам се е наказал. Ренарде наистина можеше да разчита на следователя, защото знаеше, че той е човек сигурен, дискретен и никога не би казал дори необмислена дума. Беше човек с неподкупна съвест, от тези хора, чиято съвест се управлява, ръководи и подчинява единствено на разума им.
Щом взе решение да извърши това, някаква особена радост изпълни сърцето му. Сега вече беше спокоен. Ще напише, без да бърза, писмото си, после, при изгрев-слънце, ще го пусне в пощенската кутия, закачена на оградата на чифлика. След това ще се изкачи на кулата, за да види идването на пощенския раздавач, и когато синята риза изчезне от погледа му, ще се хвърли с главата надолу върху скалите, на които лежаха основите на къщата. Ще действува така, че да го видят най-напред работниците, които сечаха гората. Може да се покатери на издадената площадка, където беше закрепен прътът на знамето, което издигаха в празнични дни. Ще счупи пръта с едно дръпване и ще полети надолу с него. Кой ще се усъмни, че това не е нещастен случай? Какъвто беше тежък, ако падне от такава височина, сигурно ще се убие на място.
Той веднага стана от леглото, седна до масата и започна да пише; не забрави нищо, нито една подробност от престъплението, нито една подробност от изпълнения си с ужас живот, нито една подробност от душевните си терзания. Завърши писмото, като съобщаваше, че сам се е осъдил и сам ще изпълни смъртната си присъда, като молеше приятеля си, стария си приятел, да се погрижи да не бъде опетнено името му.
Когато завърши писмото си, забеляза, че денят беше настъпил. Залепи плика, запечата го и написа адреса, после слезе с леки стъпки и изтича до малката бяла кутия, закачена на ъгъла на оградата. Щом хвърли в нея писмото, което пареше ръката му, той се върна бързо, дръпна резетата на голямата порта и се изкачи на кулата, за да изчака минаването на раздавача, който щеше да отнесе смъртната му присъда.
Сега се чувствуваше спокоен, избавен, спасен!
Студен, сух, мразовит вятър облъхна лицето му. Той поемаше жадно, с отворена уста ледената му милувка. Небето беше почервеняло с пламтящия червен цвят на зимно небе, а полето, побеляло от скреж, блестеше под първите слънчеви лъчи, сякаш посипано със стрито стъкло.
Ренарде, изправен на върха на кулата, гологлав, гледаше обширната равнина; вляво се простираха ливадите, а вдясно пушеха селските комини — там започваха да приготвят закуските.
Долу, под самия него, течеше Брендий сред скалите, върху които след малко щеше да се хвърли. Той се чувствуваше възроден всред тази красива, ледена зора, изпълнен със сили и живот. Светлината го обграждаше отвсякъде, заливаше го и проникваше в него като надежда. Обзеха го хиляди спомени, спомени за други такива утрини, когато бе ходил бързо по втвърдената земя, която звънтеше под краката му, когато ходеше на лов край блатата, където се криеха дивите патици. Всички хубави неща, които обичаше, всички прелести на живота нахлуваха в съзнанието му, извикваха нови копнежи, събуждаха всички буйни желания на силното му, изпълнено с енергия тяло.
И след малко той ще умре? Но защо? Ще се убие така, изведнаж, защото се бои от някаква сянка, от нещо, което не съществува? Та той е богат и все още млад! Каква лудост! Достатъчно е да замине, да се махне оттук, да пътува, за да се развлече и забрави! Ето, тази нощ той не видя детето, защото мисълта му беше заета, беше се отклонила в друга насока. Може би няма да го види вече. И ако то го измъчва тук, в тази къща, разбира се, няма да го последва другаде. Светът е голям, пред него има още много години! Защо да умира?
Погледът му, който блуждаеше из ливадите, се спря на едно синьо петно по пътечката край Брендий. Беше Медерик, той носеше писмата от града и щеше да събере писмата от селото.
Ренарде се сепна, усети, че го пронизва болка; той полетя надолу по извитата стълба, за да вземе обратно писмото си, да го поиска от раздавача. В този момент за него нямаше значение, че може да го видят така; той тичаше по леката ледена пяна, покрила тревата през нощта, и стигна до пощенската кутия на ъгъла на чифлика едновременно с раздавача.
Медерик беше отворил дървената вратичка и изваждаше няколкото писма, пуснати от селяните.
Ренарде му каза:
— Добро утро, Медерик.
— Добро утро, господин кмете.
— Слушай, Медерик, пуснах в кутията едно писмо, което ми трябва. Искам да ми го върнете.
— Добре, господин кмете, ще ви го дадем.
Раздавачът вдигна очи. Той остана изумен от вида на Ренарде — бузите му бяха виолетови, погледът — мътен, очите, заградени с тъмни кръгове, сякаш бяха хлътнали в орбитите, косата му беше чорлава, брадата разрошена, а вратовръзката изкривена. Явно беше, че изобщо не си е лягал.
— Да не сте болен, господин кмете? — попита Медерик.
Изведнаж Ренарде разбра, че поведението му е странно; той се смути и започна да заеква:
— Не… не… обаче… само скочих от леглото, за да ви поискам писмото… Спях. Нали разбирате?
Някакво смътно съмнение мина през ума на стария войник.
— Кво писмо? — попита той.
— Писмото, което ще ми върнете.
Медерик се колебаеше, държането на кмета му се виждаше неестествено. Може би в това писмо имаше някаква тайна, някаква политическа тайна. Той знаеше, че Ренарде не е републиканец и познаваше всички трикове и измами, с които политиците си служеха при изборите.
— Какъв е адресът на туй писмо? — попита той.
— То е за господин Пютоен, за следователя. Нали го познавате — моя приятел господин Пютоен!
Раздавачът се порови в чантата си и намери писмото, което искаше кметът. След това започна да го разглежда, като го въртеше и обръщаше от всички страни, силно озадачен и загрижен да не би да извърши някоя непоправима грешка или пък да разсърди кмета и да го направи свой враг.
Като видя колебанието му, Ренарде посегна да грабне писмото. Този рязък жест убеди Медерик, че се отнася до някаква тайна и той реши да изпълни дълга си на всяка дена.
Хвърли писмото в чантата си, затвори я и каза:
— Не може, господин кмете. Щом е за съда, значи не може!
Страшна тревога сви сърцето на Ренарде и той прошепна:
— Но вие ме познавате добре. Дори познавате почерка ми. Това писмо ми трябва, разберете!
— Не може.
— Слушайте, Медерик, знаете, че няма да ви лъжа. Разберете, че това писмо ми трябва.
— Не, не може.
Гневни тръпки разтърсиха Ренарде. Нещо кипна в душата му.
— Ще ви вземат дяволите, внимавайте! Знаете, че не са шегувам и че може да изхвърчите от службата, и то бързо, бързо. Аз тук кмет ли съм, или какво! Заповядвам ви да ми върнете писмото!
Раздавачът отговори твърдо:
— Не, не може, господин кмете!
Тогава Ренарде, загубил самообладание, го сграбчи за ръката, за да му вземе чантата, но Медерик се дръпна, отблъсна го и като отстъпи, вдигна дебелата си чимширена тояга. Той каза съвсем спокойно:
— Не ме доближавайте, господин кмете, или ще удрям. Пазете се. Дълг изпълнявам аз!
Ренарде разбра, че е загубен. Той внезапно стана смирен и кротък и започна да се моли като разплакано дете.
— Но слушайте, моля ви се, приятелю, върнете ми писмото, ще ви възнаградя, ще ви дам пари, ето, ще ви дам сто франка, чувате ли, сто франка!
Раздавачът се обърна кръгом и си тръгна.
Ренарде го последва, като се задъхваше и заекваше:
— Медерик, слушайте, Медерик, ще ви дам хиляда франка, чувате ли, цели хиляда франка!
Медерик продължаваше да върви, без да отговаря. Ренарде поде:
— Ще ви направя богат, чувате ли, ще ви дам, каквото поискате… Петдесет хиляди франка… Петдесет хиляди франка за това писмо… Какво ви струва да ми го върнете… Малко ли ви са?… Добре, тогава сто хиляди… съгласете се… сто хиляди франка… разбирате ли?… Сто хиляди франка… сто хиляди франка.
Раздавачът се обърна. Лицето му беше неумолимо, погледът строг.
— Стига вече или ще повторя пред съда всичко, що ми рекохте!
Ренарде спря изведнаж. Всичко беше свършено. Нямаше вече никаква надежда. Той се обърна и се затече към къщи, бягайки като подгонено животно.
Смаян, Медерик спря на свой ред и се загледа след него. Видя как кметът влезе в къщата. Чакаше, като че ли непременно щеше да се случи нещо необикновено.
И наистина скоро високата фигура на Ренарде се появи на върха на кулата на лисицата. Той тичаше като луд по площадката; след това сграбчи пръта на знамето и започна бясно да го разтърсва, без да успее да го счупи. Внезапно се хвърли в бездната надолу с главата и с протегнати напред ръце, като плувец, който скача във водата.
Медерик се втурна на помощ. Пресичайки парка, забеляза дърварите, които отиваха на работа. Той им викна, като тичаше, че се е случило нещастие. Долу, до самата стена на кулата, намериха окървавеното тяло. Главата се беше смазала в една скала. Брендий, която се разливаше на това място, заобикаляше скалата и по спокойната, прозрачна вода течеше дълга розова струя от мозък и кръв.
През 1418 г. срещу англичаните. — Б.р.
Непреводима игра на думи. На френски названието на въпросната игра означава едновременно „птица-лети“ и „Лоазо краде“. — Б.пр.
Ден на революцията, избухнала във Франция през 1870 г. — Б.пр.
Така нареченият имперски принц, т.е. синът на Наполеон III. — Б.пр.
Вид игра на карти. — Б.пр.
Renard — лисица — Б.пр.