Веселка Дребнодупе нахълта в огромната кухня на двореца и заби стрелата от арбалета си в тавана.
— Никой да не мърда! — кресна тя пронизително. Служителите на Патриция престанаха да обръщат внимание на вечерята.
— А когато искате никой да не мърда — много любезно промълви Дръмнот и гнусливо махна с вилицата парче мазилка от чинията си, — имате ли предвид…
— Добре се справи, ефрейтор, аз поемам оттук нататък — намеси се Ваймс и потупа Дребнодупе по рамото. — Тук ли е Милдрид Лесна?
Главите се завъртяха едновременно. Милдрид изтърва лъжицата си в супата.
— Няма страшно — успокои я Ваймс. — Само трябва да ви задам няколко въпроса.
— Аз… с-с-съжалявам, с-с-сър…
— Нищо лошо не сте направила. — Той заобиколи масата. — Но сте вземала за вкъщи не само храна, нали?
— С-сър?
— Какво друго вземахте?
Милдрид се озърташе към изведнъж станалите съвсем безизразни лица на останалите слуги.
— Ами ония стари чаршафи, но господин Диплок ми п-п-позволи…
— Не е каквото искам да знам — завъртя глава Ваймс.
Милдрид облиза пресъхналите си устни.
— Е, мъничко б-б-боя за об-б-бувки…
— Я почакайте — подхвана Командирът на Стражата с най-благия си глас. — Всеки взема по нещичко от мястото, където работи. Дреболии, които няма да липсват. Не се смята за кражба. Ами по-скоро е… право. Остатъци. Госпожице Лесна, не ви ли подсказва нещо думата „остатъци“?
— Ами… като недогорели свещи ли, сър?
Ваймс си отдъхна. Какво облекчение е да си прав, особено ако си го постигнал, минавайки през всяка мислима и немислима грешка.
— Аха!
— Н-но и туй не е кражба, с-сър.
— Добре, добре, но сте носила в дома си остатъци от свещи, нали? Можели са да светят поне още половин час, особено ако са в чинийка — кротко добави той.
— Не е кражба, сър! То си е… привилегия, сър!
Сам Ваймс стовари длан върху челото си.
— Привилегии! Да, бе! Тая дума се мъчех да си спомня от не знам кога си. Всеки си има привилегии, нали тъй? Всичко е наред. Значи вие взимате свещите от спалнята?
Въпреки треперенето си Милдрид Лесна успя да се ухили с превъзходството на човек, облагодетелстван повече от простосмъртните.
— Да, сър. Разрешено ми е. Много по-хубави са от ония грубите в големите зали.
— И вие слагате нови свещи, когато е нужно, нали?
— Да,сър.
„Може би по-честичко, отколкото е редно. Защо да ги оставя да догарят!…“
— Госпожице, ще ми покажете ли къде ги съхранявате?
Прислужничката мълчаливо се допита с поглед до икономката, която само се озърна към Командир Ваймс и кимна. Опитната жена различаваше заповедите, прикрити като въпроси.
— В съседния килер са, сър.
— Заведете ме там, моля ви.
Стаичката не беше голяма, затова пък по рафтовете от пода до тавана бяха наредени свещи. Имаше възголеми, високи по цял метър, каквито слагаха в приемната зала, имаше и всекидневни.
— Тези са за покоите на негово превъзходителство, сър.
Подаде му трийсетсантиметрова бяла свещ.
— О, да… Прекрасно качество. Номер пет. Превъзходна бяла лой. — Ваймс разсеяно подхвърляше свещта в ръката си. — С такива си светим и у дома. А боклуците в Участъка са едва ли не сурова свинска мас. Вече ги купуваме от Кери в квартала на кланиците. Извьнредно ниски цени. Преди бяхме клиенти на „Спаджър и Уилямс“, но господин Кери май завладя пазара напоследък, какво ще кажете?
— Тъй си е, сър.
— И всеки ден слагате от същите в спалнята на негово превъзходителство?
— Да, сър.
— А другаде?
— О, не, сър. Негово превъзходителство ни забрани изрично! Навсякъде използваме номер три.
— И отнасяте, ъ-ъ… остатъците вкъщи?
— Да, сър. Баба казваше, че светели много хубаво, сър…
— Сигурно е седяла да наглежда братчето ви. Предполагам, че детето се е разболяло преди нея, затова е будувала по цели нощи. Познавах аз старата госпожа Лесна, не е спирала да шие…
— Да, сър.
Мълчание.
— Вземете моята кърпичка — предложи Ваймс след малко.
— Сър, ще си загубя ли работата?
— Не. Няма да ви тормозят. Никой от замесените в тая история не заслужава да си загуби работата. — Командирът на Стражата се загледа в свещта. — Освен мен може би… — Спря на прага и се обърна.
— Ако искате да взимате и занапред остатъци от свещи, имаме предостатъчно в Участъка. А Ноби ще трябва да си купува мас за готвене като всички нормални хора.
— Сега к’во прави? — попита сержант Колън.
Лудичкия Артър надникна отново.
— Нещо не може да си натъкми лактите — съобщи нехайно. — Зяпа единия и се мъчи да го сгъне, ама не става.
— И аз бях закъсал тъй, когато монтирах кухненските шкафчета на госпожа Колън — сети се сержантът. — Указанията за отваряне на кутията с частите бяха вътре в кутията…
— Олеле, оня чактиса най-сетне — поклати глава изтребителят на плъхове. — Май беше объркал лактите с коленете, като гледам…
Колън чу трополене под себе си.
— Свърна зад ъгъла… — трясък от нацепени дъски — …и влезе в склада. Ще се качи по вътрешната стълба, ама ти няма да пострадаш.
— Как тъй?
— Ще се пуснеш от покрива и толкоз.
— Нали ще се размажа долу, бе!
— За същото ти приказвам! Чистичка хубавичка смърт. Няма първо да ти късат ръцете и краката, нали?
— Исках да си купя фермичка! — изстена жаловито Колън.
— Ти си знаеш — вдигна рамене гномът и пак огледа стената на склада. — А бе — промърмори скептично, — има и друг начин. Опитай се да докопаш водосточната тръба.
Колън полека изви глава. Вярно, имаше тръба само на около два метра от него. Ако се залюлееше наистина силно, пръстите му сигурно щяха да минат на косъм от нея и все пак щеше да се пребие долу.
— Ти как мислиш — безопасно ли е?
— Имаш и друг избор, господинчо.
Сержантът се помъчи да залюлее краката си като махало. Всяко мускулче на ръцете му се разпищя гневно. Знаеше, че е прекалено дебел. Все се канеше от утре да започне някакви упражнения. Но не предполагаше, че точно днес е денят.
— Май го чувам да се качва — сподели Лудичкия Артър.
Колън се напъваше да ускори люлеенето.
— А ти к’во ще правиш?
— Няма що да ме мислиш. Ще се оправя. Скачам и изчезвам оттука.
— Скачаш ли?!
— Ами да. Няма да пострадам, щото съм нормално голям, не като някои…
— Ти ли си бил нормално голям, бе?
Гномът се вторачи в пръстите на сержанта, стиснали ръба.
— Ей, тия пръсти точно до ботушите ми случайно да не са твои?
— Добре, не споря, нормално голям си. Не си виновен, че живееш в град на великани.
— А тъй те искам. Като си дребничък, падаш по-мекичко. Всички го знаят. Един паяк няма и да усети как се е спуснал от тоя покрив, мишката също ще си отиде жива и здрава, конят ще си потроши всички кости, а слонът ще се разплеска на…
— О, богове! — изхленчи сержантът. Вече успяваше да подритне водосточната тръба с единствения си оцелял ботуш. Само че за да се хване за нея, трябваше да преживее безкрайния миг, когато вече не се държи за ръба, още не се е хванал за тръбата и може накрая да гушне земята. А поредният трясък отекна от самия покрив.
— Е, стига съм се помайвал — реши Лудичкия Артър. — Ще се видим долу.
— О, богове…
Гномът прекрачи отвъд ръба.
— Дотука съм си добре! — подвикна, когато се изравни с Колън.
— О, богове…
Сержантът вдигна глава и срещна погледа на две тлеещи очи.
— Всичко ми е наред! — увери го отдалечаващ се глас.
— О, богове…
Колън метна краката си настрана, увисна във въздуха, сграбчи тръбата и сгуши глава в раменете си. Керамичен юмрук разроши косата му. А ръждясалите болтове се спраскаха с противен звук, сбогуваха се припряно със стената и сержантът се гмурна с гърба напред в мъглата, стиснал отчаяно тръбата, сякаш това щеше да му помогне.
Господин Чорапин се обърна, когато чу вратата да се отваря, и тутакси се присви зад машината за колбаси.
— Ти?! — прошепна немощно. — Ама не може да се връщаш! Продадох те!
Дорфл го погледа няколко секунди, подмина го и взе най-големия сатър от оплесканата със съсирена кръв лавица. Чорапин се разтрепери.
— Ам-ма аз добре се д-държах с т-тебе. Н-нали винаги т-те пусках п-през ония с-свещени дни…
Големът пак се вторачи в него.
„Туй си е само червена светлина…“ — уверяваше се обезумелият касапин.
Струваше му се обаче някак по-съсредоточена. Проникваше през собствените му очи и тършуваше из главата му.
Дорфл го побутна, излезе от кланицата и тръгна към оградените дворове за добитъка.
Чорапин се опомни. Тези твари нали уж никога не отвръщаха? Не можеха. Така бяха направени.
Обърна се към хората и троловете, които работеха при него.
— Какво зяпате, бе? Спрете го това нещо!
Едни-двама се подвоумиха. Все пак сатърът в ръката на голема беше тежичък и остър. А и когато Дорфл се поспря да ги изгледа, стойката му беше някак непривична. Не приличаше на нещо, което няма да отвърне на удара.
Чорапин обаче наемаше работниците си заради изобилието на мускули, а не на мозък. Пък и на никого от тях не му допадаше големът да прави каквото му хрумне.
Един трол реши да цапардоса Дорфл с брадва на дълга дръжка. Големът я хвана, без дори да обърне глава, и счупи дебелия твърд прът с два пръста. От ръката на най-якия мъж беше изтръгнат чук за поваляне на говеда и захвърлен с такава сила към стената, че се заби и остана да стърчи там.
Вече го следваха на почетно разстояние. Дорфл не им обръщаше внимание.
Облачетата пара над дворовете се смесваха с мъглата. Стотици чифтове тъмни очи се вторачваха в голема с глуповато любопитство. Животните винаги се укротяваха, когато той беше наблизо.
Спря пред най-големия двор. Групичката зад него обсъждаше оживено:
— Айде, бе, не ми разправяй, че ще ги изтрепе всичките! Как ще обработим толкоз стока за една смяна, а?
— Ей, оня голем при дърводелците се смахнал и сковал пет хиляди маси за една нощ. Забравил как се брои или нещо подобно.
— Ама той само ги гледа…
— Представете си — пет хиляди маси! И имало една с двайсет и седем крачета…
Дорфл стовари сатъра и сряза веригата с катинара. Говедата го наблюдаваха със сдържаност, която означаваше, че се готвят да измъдрят втората си мисъл за деня.
Отиде и отвори кошарите на овцете. Мина през кочините и курниците.
— Всички ли?! — изохка господин Чорапин.
Големът се върна невъзмутимо покрай оградите, все едно наоколо нямаше никого, и пак влезе в кланицата. Скоро се появи, повел стария рошав козел, и двамата стигнаха до портата към улицата. Дорфл я отвори и пусна козела.
Рогатият наемен работник на кланицата подуши въздуха. Явно реши, че миризмата на далечните зелеви поля извън града е несравнимо по-приятна от вонята тук, и кротко зачатка с копитца по калдъръма.
Останалите животни се втурнаха след него, но без особен шум, ако не се броят отъркването и тропотът на краката им. Изскачаха като плътен поток край неподвижния голем, който само ги гледаше.
Объркана от суматохата кокошка подхвръкна върху главата му и започна да клопа.
Яростта стъпка набързо ужаса на Чорапин.
— Ти какво си намислил, бе? — ревна, мъчейки се да прегради пътя на последните овце. — Все едно пускаш париците ми да избягат!…
Ръката на Дорфл неочаквано се озова свита около гърлото му. Големът държеше боричкащия се мъж и май се чудеше какво да го прави.
Накрая захвърли сатъра на земята, бръкна под настанилата се на главата му кокошка и извади малко кафеникаво яйце. Церемониално го счупи върху темето на Чорапин и пусна касапина да стъпи.
Бившите колеги на голема се отдръпнаха много пъргаво, когато той мина през кланицата. До входа беше закачена дъска за броене на животните. Дорфл поспря пред нея, взе тебешира и написа: „НЯМА ГОСПОДАР…“
Парчето варовик в пръстите му се разпадна. Големът излезе в мъглата.
Веселка отмести високата си табуретка от работната маса.
— Фитилът направо е подгизнал от арсенова киселина. Хитро се досетихте, сър! Ами че тази свещ дори тежи малко повече от обикновените.
— Твърде гнусен начин да погубиш някого — намръщи се Ангуа.
— Затова пък ужасяващо изобретателен — процеди през зъби Ваймс. — Ветинари седи до среднощ и пише, а сутринта свещта вече е догоряла. Отровен от светлината… А тъкмо светлината е онуй, което не се вижда. Кому би хрумнало да се взре в нея? Не и на някакво дърто мудно ченге.
— Сър, не сте чак толкова стар — весело се ухили Керът.
— А за мудността какво ще ме излъжеш?
— Нито пък сте толкова муден — побърза да го увери капитанът. — Дори често давам за пример вашата страхотно целеустремена походка.
Ваймс се вторачи подозрително в него и за кой ли път видя само невинно добродушие…
— Не гледаме светлината — промърмори Командирът на Стражата, — защото с нея виждаме. Тъй, значи. А сега май е време да се отбием в цеха за свещи, какво ще кажете? Дребнодупе, идваш и ти. Вземи си… Ей, ти май още растеш, а?
— Нося ботуши с високи токчета, сър — обясни Веселка.
— Хм, нали уж джуджетата си падат само по железни ботуши…
— Така е, сър. Но моите са с високи токчета. Заварих ги, сър.
— Аха… Чудесно… — Ваймс тръсна глава. — Е, ако можеш да ходиш на тези високи токчета, вземи си алхимическите чудесии и ела с нас. Дежурството на Детритус в двореца сигурно е свършило. Опрем ли до отваряне на врати, той няма равен. Ходещ лост, тъй да се каже. Ще се отбием да го вземем. — Командирът на Стражата зареди арбалета си и запали клечка кибрит. — Досега се мъчихме да работим модерно, но замалко ще се върнем към дядовските номера. Време е да…
— …подритнем някого по четирибуквието ли? — припряно подсказа Керът.
— Близо си до истината. — Ваймс вдиша дима дълбоко и пусна от устата си колелце. — Но не печелиш наградата за точност.
Представата на сержант Колън за света претърпяваше динамични промени. Тъкмо нещо се наканеше да се настани в съзнанието му като най-отвратителния момент от живота му и се случваше друго, още по-гадно.
Първо обяздената от него водосточна тръба се блъсна в стената на отсрещната сграда и той неизбежно се плъзна надолу по диагонала. Всичко можеше да свърши и благополучно, но попречи фактът, че Колън бе натежал през последните години. Щом стигна до средата на тръбата, прогнилото тенеке се счупи.
Сержантът тупна върху нещо меко… е, поне по-меко от очакваната среща с улицата, което издаде мощен звук „Муу-ур-р-р-р-м!“. Претърколи се върху нещо по-ниско и по-меко, което пък го оглуши с „Бе-е-е-ерп!“. Накрая се стовари върху перната твар, която пощуря и започна да го кълве.
Улицата се оказа заета от безцелно щуращи се животни. А когато животните не знаят какво да правят, се изнервят, и калдъръмът беше, образно казано, застлан с резултатите от безпокойството им. Това смекчи още малко края на полета на сержант Колън, но липсата на счупени кости в тялото му беше единствената добра страна на случката.
Разнообразни копита го настъпваха по пръстите. Влажни муцуни кихаха в лицето му.
Досегашният му опит с добитъка се ограничаваше до вкусно сготвени порции. Бе стигнал едва до шеста глава в полезния си наръчник, в който обаче не се споменаваше за смрадлив дъх и големи трополящи крака. А и според сержанта кравите трябваше да мучат мило, а не да издават звуци като някое подводно чудовище.
— Къш! Разкарайте се от пътя ми! Да ви няма!
Един гъсок изсъска насреща му и проточи невероятно дълга шия, мъчейки се да го удари с човка.
Колън отстъпи, но нещо го побутна в кръста. Беше прасе.
И то не приличаше на розовите си събратя от картинките. Имаше размерите на пони. И бивни. За розово и дума не можеше да става. Синьочерната му остра четина стърчеше. Сержантът се постара да бъде справедлив и помисли, че поне червеникавите очички са съвсем прасешки.
Това мило животинче му напомняше за глигана от страшната детска приказка, който изтребил хрътките, изкормил коня и хапнал за закуска ловеца.
Колън се обърна, за да се спаси с бягство, и се натъкна на бик, който пък приличаше на излишно уголемено кубче телешки бульон, и то с крака. Въртеше грамадната си глава, за да види и с двете си очи сержанта. Веднага стана ясно, че никое от тях не харесва гледката.
Бикът наведе глава. Нямаше място за засилване, но поне можеше да мушка и да бута.
Животните се скупчиха около сержанта и той прозря, че има само един начин да се отърве.
По цялата уличка се въргаляха натръшкани мъже.
— Здравейте, здравейте — изрече капитан Керът. — Какво става тук?
Един нещастник, който стискаше дясната си ръка и пъшкаше, вдигна глава.
— Бяхме нападнати изневиделица!
— Нямаме време за глупости — отсъди Ваймс.
— Може би трябва да намерим — възрази Ангуа и му посочи отсрещната стена с вече познатите им букви: „НЯМА ГОСПОДАР…“
Керът разпитваше жертвата.
— Нападна ви голем, нали?
— Тъй беше! Злобна гнусна твар! Изскочи от мъглата и ни връхлетя. Нали ги знаете какви са!
Керът му се усмихна жизнерадостно, а погледът му се плъзна от лицето на мъжа към захвърления наблизо тежък чук. Виждаха се доста разпилени инструменти, сред тях и извит в идеален кръг дълъг лост.
— Брей, какъв късмет сте имали, че сте ходили толкова добре въоръжени.
— Той ни отвърна — упорстваше мъжът и се опита да щракне с пръсти. — Ей тъй… ооох!
— Май сте си изкълчил пръстите…
— Вярно е!
— Хм, дали е възможно хем да ви връхлети от мъглата, хем да ви отвърне? — замисли се Керът.
— Ама всички знаят, че на тях им е забранено да се опъват, като ги удариш!
— Аха, „да се опъват, като ги удариш“… — повтори Керът.
— Не е редно да си се разхождат спокойно по улиците — смънка омърлушено нападнатият и се извърна.
Някой дотича. От мътилката изскочиха двамина мъже с окървавени престилки.
— Ей натам отиде! — кресна единият. — Ще го догоните, ако побързате!
— Не се мотайте, де! — подканяше другият. — За к’во ги плащаме тия данъци?
— Мина навсякъде по пазара и пусна животните! До последното! По Свинския хълм не може да се припари!
— Значи един голем е пуснал животните? — не повярва веднага Ваймс. — Какво му е щукнало?
— Аз отде да знам? Извел козела-изменник от кланицата на Чорапин и сега половината проклети добичета вървят подире му! После напъха стария Фосдайк в машината му за колбаси…
— Какво?!
— Не, бе, не завъртя ръчката. Само му тури стрък магданоз в устата, пусна му глава лук в гащите, овъргаля го в овесено брашно и го набута в машината!
Раменете на Ангуа се разтресоха. Дори Ваймс се ухили.
— После влезе в птицекланицата, награби господин Търуили и… — Мъжът се запъна, защото го слушаше и дама, макар че тя едва се сдържаше да не прихне. Продължи смутено и припряно: — А бе, послужи си с малко градински чай и чесън, ако се сещате…
Другият закима.
— Дъртият Търуили повече няма да погледне тия подправки, хващам се на бас.
На Ангуа й се наложи да им обърне гръб.
— Я му кажи к’во стана при вас, както си колехте свинете — подкани вторият.
— Няма нужда — завъртя глава Командирът на Стражата. — Вече ми е ясно.
— Да, де, ама горкият Сид е най-обикновено чираче и не заслужаваше да му сторят такова нещо!
— Лошо… — промълви Керът. — Ами… аз май имам един мехлем, може да…
— А ще му помогне ли за ябълката? — заяде се касапинът.
— Да не му е напъхал ябълката в гърлото?
— Не, от обратната страна!
Ваймс трепна.
— Леле…
— Няма ли нищо да направите, а? — разфуча се касапинът.
Лицето му беше само на една педя от носа на Ваймс.
— И вие можете да хванете ябълката за дръжката — учтиво напомни Командирът на Стражата.
— Ама аз сериозно ви питам! Вие к’во ще правите? Аз съм данъкоплатец и си знам правата!
Побутна с пръст бронирания нагръдник на Ваймс, чието изражение се вдърви на секундата. Погледна показалеца, после и големия червен нос на мъжа пред себе си.
— В такъв случай ви предлагам да вземете друга ябълка и да си я…
— Ъ-ъ, извинете — гръмко ги прекъсна Керът. — Вие сте господин Максилот, нали? Имате магазин за месо в квартала на кланиците.
— Същият. И к’во?
— Просто не си спомням да съм срещал фамилията ви в регистъра на данъкоплатците. Твърде странно, защото вие току-що заявихте, че сте данъкоплатец, и не ми се вярва да лъжете за толкова сериозно обстоятелство. Освен това трябва да сте получил квитанция при плащането на данъците и съм убеден, че ще я намерите, ако потърсите старателно…
Касапинът побърза да отдръпне ръката си.
— Е, да…
— Готов съм да ви помогна в търсенето, ако желаете — натърти Керът.
Мъжът се озърна отчаяно към Ваймс.
— Той наистина чете такива щуротии — потвърди Командирът на Стражата. — И то за удоволствие.
— Керът, що не се разка… Богове, туй пък какво беше?
Улицата се разтресе от тръбно мучене. Нещо едро и кално ги доближаваше тромаво, но заплашително. В здрача много приличаше на извънредно дебел кентавър — наполовина човек, наполовина… Ваймс тръсна глава. Всъщност беше Колън върху бик. Сержантът беше без шлем, затова пък ужасно омърлян.
Когато огромното животно ги подминаваше, Колън изхленчи, въртейки диво очи:
— Не смея да се смъкна! Не смея!
— А как се качи? — кресна Ваймс.
— Не беше лесно, сър! Хванах се за рогата му и преди да се опомня, вече седях отгоре му!
— Ясно! Дръж се здраво!
— Слушам, сър! Стискам с все сила!
Бикът Роджър беше ядосан. Разбира се, това е типично състояние за зрелите бикове, но Роджър имаше и съвсем конкретен повод. Добитъкът за клане изповядва своя вяра. Всъщност подлежащите на разфасоване животни са особено духовни същества. Те вярват, че добрите и послушни рогати твари отиват на по-хубаво място след смъртта си, само трябва да минат през една вълшебна врата. Разбира се, не им е известно точно какво ги сполетява, когато влязат през тази врата, но преданията им гласят, че има нещо общо с похапването до насита и — незнайно защо — с хряна.
И Роджър бе очаквал с нетърпение преселението си в другия свят. Напоследък ставите му прискърцваха, а кравите май бягаха по-бързо, отколкото в младежките му дни. Искаше най-сетне да опита онзи райски хрян…
Вместо това го бяха заврели за цял ден натясно зад някакви огради, после пък му отвориха портата и навсякъде щъкаха всякакви животни. Струваше му се, че засега изобщо не се доближава до Обетованата трева.
И някой се беше настанил на гърба му. Вече няколко пъти се опитваше да хвърли нежелания товар. Ако беше в разцвета на силите си, наглият човек отдавна щеше да се е превърнал в няколко червени мръвки, размазани по камъните. Страдащият от артрит бик се примири, че ще трябва да почака до първото удобно дърво, на което да остърже ездача.
Но как му се искаше досадникът да не вряска толкова…
Ваймс пробяга няколко крачки след бика и се озърна.
— Керът, Ангуа… Вие отидете в цеха на Кери. Само наблюдавайте, докато дойдем, разбрахте ли ме? Дебнете какво става, без да влизате. Ясно? В никакъв случай не нахълтвайте. Схванахте ли или да повторя? Навъртайте се наоколо.
— Слушам, сър — отвърна Керът.
— Добре. Детритус, хайде да свалим Фред от онуй добиче.
Тълпата пред нелепия кентавър сякаш се стапяше във въздуха. Тежащ цял тон расов бик обикновено не попада в улични задръствания… поне не и задълго.
— Фред, не можеш ли да скочиш? — кресна Ваймс, подтичвайки зад опашката на рогатото возило.
— Хич не ми се ще, сър!
— Ами опитай се тогава да го насочваш!
— Как,сър?
— Хвани бика за рогата, човече!
Колън плашливо протегна ръце и обви с пръсти рогата. Роджър тръсна глава и едва не го запрати в близката стена.
— Сър, по-силничък е от мен! Правичката да си кажа — доста по-силничък!
— Господин Ваймс, що не го прострелям в чутурата с арбалета, а? — предложи Детритус, размахвайки своето модифицирано обсадно оръжие.
— Сержант, на улицата е истинско гъмжило. Може да улучиш невинен… дори въпреки факта, че се намираме в Анкх-Морпорк.
— Е, жалко, че не става, сър. — Тролът изведнъж грейна. — Ама нали после можем да измислим, че жертвата е виновна за нещо?
— Не, ще ни досадят с… Брей, какви ги върши онуй пиле?
Малък черен петел профуча по улицата, мина под бика и спря рязко точно пред него. По-дребна фигурка слезе от пернатото, подскочи, хвана халката, прокарана през ноздрите на добичето, покатери се върху челото на Роджър и здраво стисна по един кичур козина в ръчичките си.
— Сър, туй ще да е Лудичкия Артър, гномът, де — предположи Детритус. — Той… ама той се кани да пребие бика…
До ушите им стигаше шум като от работата на бавен кълвач, захванал се с особено твърдо дърво. В ритъм с тези звуци долитаха и гневните слова измежду очите на животното:
— На ти, на ти, проклета буцо месища…
Бикът спря. Въртеше глава, за да зърне поне с едно око какво, по дяволите, го налагаше така, но все едно се опитваше да си види ушите. Заотстъпва с клатушкане.
— Фред! — обади се Ваймс със съскащ шепот. — Слизай от гърба му, докато е зает…
Сержантът панически преметна крак през огромния гръб на Роджър и се смъкна на улицата. Ваймс го издърпа във входа на една къща. След секунда го избута отгам. Нямаше желание да се намира в затворено пространство близо до Фред Колън.
— Фред, защо целият си в говна?
— О, сър, туй не е най-лошото, дето ме сполетя.
— А стига, бе! Че какво може да е по-лошо?
— Сър, разрешавате ли да отида да се изкъпя по-скоричко?
— Не, но се дръпни една крачка назад. Къде ти е шлемът?
— За последен път го видях нахлупен на една овца. Сър, бях вързан и натикан в едно мазе, но се освободих геройски! И ме подгони един от ония големи, сър!
— И къде се случи?
Колън се бе надявал да не стигнат до този въпрос.
— Нейде из кланиците, сър. Беше много мъгливо и…
Командирът на Стражата сграбчи сержанта за китките.
— Туй какво е?
— Вързаха ме с някакви върви, сър! Но с голям риск за живота си аз…
— Ей, никакви върви не са — отсече Ваймс.
— Не са ли, сър?
— Приличат ми на фитили за свещи.
Колън го изгледа с невинно недоумение.
— Туй улика ли е, сър? — попита ободрен.
Командирът на Стражата го шляпна жвакащо по гърба.
— Добре си се справил, Фред. — Побърза да изтрие ръката си в панталона. — Потвърждаваш догадките ни.
— И аз тъй си помислих! — припряно забърбори сержантът. — Да бягам при господин Ваймс, викам си, че да потвърждавам…
— Фред, а гномът защо налага с глава бика?
— Туй е Лудичкия Артър, сър. Дължим му един долар. Той… доста ми помогна, сър.
Роджър вече беше на колене, зашеметен и объркан до немай къде. Не че Лудичкия Артър можеше да му нанесе смъртоносен удар, обаче просто не се спираше. След малко шумът започна да изнервя околните.
— Да му помогнем ли? — предложи Ваймс.
— И самичък се справя чудесно, сър.
Гномът ги чу и им се ухили.
— И без номера, ей! Искам си долара, че да не подхвана и вас като бика! Един от тия гадове веднъж настъпил дядо ми!
— Зле ли е пострадал?
— Кой, бикът ли? Ами да. Дядо направо му откъснал единия рог.
Ваймс решително хвана Колън за рамото.
— Хайде, Фред, имаме още работа…
— Ей, ти! — прекъсна го нечий глас. — Стражник си, доколкото виждам. Я ела по-чевръсто насам!
Командирът на Стражата се завъртя бясно на пети. Някакъв мъж разблъскваше тълпата.
А Колън прецени, че най-лошият момент от живота му може и да не е настъпил. Ваймс имаше навика да реагира като камък, запратен от катапулт, щом чуеше подобни думи, и то изречени от определен вид мънкащ, блеещ глас.
Нахалникът се държеше с надменността на аристократ. Личеше гневът на човек, който не е свикнал с житейските затруднения и току-що е установил, че едно от тях му се е стоварило на главата.
Ваймс бодро отдаде чест.
— Тъй вярно, сър! Стражник съм, сър!
— В такъв случай ела с мен и арестувай онова нещо. Притеснява работниците ми.
— Какво нещо, сър?
— Един голем, човече! Влезе най-дръзко в манифактурата ми и започна да пише по проклетите стени!
— Каква манифактура, сър?
— Просто ела с мен, стражнико. Между другото съм близък приятел на вашия командир и не бих казал, че ми допада отношението ти.
— Много съжалявам, сър — отвърна Ваймс с най-веселия си глас, от който сержант Колън отдавна бе свикнал да се плаши.
На отсрещната страна на улицата наистина имаше невзрачна манифактура. Надменният тип ги въведе вътре.
— Ъ-ъ… Той спомена някакъв голем, сър — смънка сержантът.
Ваймс познаваше отдавна Фред Колън.
— Да, Фред, затуй е много важно ти да останеш на пост отпред и да си отваряш очите.
Облекчението изригна у сержанта като облак пара от вентил.
— Слушам, сър!
Манифактурата беше пълна с шевни машини и пред всяка кротко седеше някой. Гилдиите много мразеха подобни делови начинания, но понеже Гилдията на шивачките имаше твърде слаб интерес към шиенето, нямаше кой да създава главоболия на собственика. Ремъците от машините стигаха до макари под тавана, които се задвижваха от вал, на свой ред задвижван от… Ваймс го проследи с поглед до края на помещението… Аха, крачно колело, в момента неподвижно и видимо изпочупено. Двама големи стояха окаяно до него.
Близо до колелото се виждаше голяма дупка в стената, а над нея някой бе написал с червена боя:
„РАБОТНИЦИ, НЯМАТЕ ДРУГ ГОСПОДАР ОСВЕН САМИТЕ СЕБЕ СИ!“ Командирът на Стражата се ухили.
— Онова създание нахлу през стената, счупи колелото, написа глупавото си послание и си излезе най-невъзмутимо! — обясни мъжът зад гърба му.
— Хм, разбирам. Впрочем повечето такива колела се задвижват с биволи… — отбеляза Ваймс кротко.
— Какво общо има това със случая? А и добитъкът не може да работи денонощно.
Ваймс огледа седящите зад машините. Същите смутени лица като на обитателите на Петльова улица — хора, обременени и с гордост освен нищетата.
— Не може, да — промърмори. — Повечето работилници за дрехи са на Хълма на ленивците, но в тоя квартал надниците са по-скромни, а?
— Тези хора са много щастливи, че имат работа!
— Да-а… — проточи Ваймс и пак огледа редиците от лица. — Щастливи, значи…
Забеляза, че в другия край големите вече се опитват да поправят колелото.
— Чуй сега какво искам да предприемеш… — надуто започна собственикът.
Ваймс го сграбчи за сакото и го придърпа към себе си.
— Не, ти ме чуй! — изсъска в очите му. — По цял ден се занимавам с мошеници, крадци и бандити и нямам нищо против. Но само за две-три минутки покрай тебе ми се прищя да се изкъпя. И ако намеря оня проклет голем, ще му стисна проклетото ръчище, ясно?
Онази част от съзнанието му, която не беснееше, се изненада, че човекът събра достатъчно смелост да му се сопне:
— Какво си позволяваш! Нали ти уж трябва да налагаш реда и закона!
— Тогава защо ли не започна с тебе?! — изрева Командирът на Стражата и така размаха пръст, че едва не го навря в носа му. Озърна се яростно към големите. — А бе, смешници, защо го поправяте туй колело?! Никакъв ум ли нямате в тия кухи чутури?
Изскочи като изстрелян от манифактурата. Сержант Колън прекрати напразните опити да изчегърта от дрехите си засъхналата воняща кал и се затича да го настигне.
— Сър, чух хората да разправят, че един голем излязъл оттук. Бил направен от червена глина. А мен ме подгони бял голем. Сам… Що си толкоз ядосан?
— Кой е собственикът на тая дупка?
— Ами господин Кетърейл. Дето все ни пише писма, че в Стражата имало твърде много от „низшите раси“. Нали се сещате, сър… Троловете и джуджетата…
— Веднага да намериш и зомбита, които да постъпят на служба! — заповяда Командирът на Стражата.
— Ама нали винаги сте се противил и не щете да ги назначавате?
— Значи има желаещи, тъй ли?
— О, да, сър. Свестни момчета са и да не беше тая провиснала сивкава кожа, щяхте да се хванете на бас, че не са лежали в гроба и пет минутки!
— Утре ги закълни и започват работа при нас.
— Слушам, сър. Добра идея ви споходи. И доста ще спестим, щото няма да им заделяме за пенсия.
— Веднага да се включат в патрула по Кралския булевард! Поне те са от човешката раса, нали тъй?
— Вярно, сър.
Колън си напомни, че когато Сам Ваймс е в такова настроение, трябва да се съгласяваш с всяка негова дума.
— Както ме е прихванало — изсъска Командирът на Стражата, — готов съм да назнача и някоя горгона!
— Сър, на господин Горест му е писнало да работи в оная кланица, дето спазват верските предписания…
— А, вампир — не! Никога! Да побързаме, Фред, че няма време.
Докато се шмугваше от уличка в уличка, Ноби Нобс се гълчеше, че не се усети навреме какво му готвят. Цялото забълбукване за крале и щуротии е било, защото са искали…
Ужасна мисъл!
Искали са да се пише доброволец.
А той бе прекарал живота си, носейки една или друга униформа. Добре си знаеше първия и най-важен урок — мъжете с червендалести лица и звучни гласове никога не дават най-сладката работа на хорица като него. Търсят доброволци за „чисто занимание“ и след малко вече търкаш до побъркване грамадния понтонен мост. Питат дали някой обича „да плюска на корем“, а после цяла седмица белиш картофи. Никога за нищо не бива да се пишеш доброволец. Ако ще сержантът да се изтъпани пред строя и да ревне: „Търсим доброволци да излочат цели тарги свястно къркане и да се любят с цяла сюрия жени!“ Винаги има някаква уловка. Дори ангелски хор да попиташе мелодично има ли доброволци за рая, Ноби щеше благоразумно да направи крачка назад.
Викнеха ли „Я да видим кои са тук смелчагите!“, Ноби ставаше невидим.
Той заобиколи стадо свине на улицата, без да им обърне внимание.
Дори господин Вайме не очакваше от него да става доброволец за нещо. Уважаваше гордостта му.
Болеше го главата. Сигурно от онези пъдпъдъчи яйца. Не може птици, които снасят такива дребни яйца, да са здрави.
Промуши се край една крава, пъхнала глава в нечий прозорец.
Ноби ще става крал, а? Да, бе! Никой не даваше даром нещо на човек от рода Нобс, освен може би венерическа болест или петдесет камшика на голо.
Реши, че е бягал достатъчно засега, пъхна се в един вход и извади иззад ухото си къса папироска. Щом смукна дима и се почувства в безопасност, започна да се чуди защо животните кръстосват на воля по улиците. Нобс открай време си беше градско чедо. Ноби смътно възприемаше животните като храна в сурово състояние. Не се съмняваше обаче, че не им се полага да се размотават така.
Уморени мъже се мъчеха да ги завърнат обратно към оградените дворове, но понеже си пречеха взаимно, а животните бяха гладни и объркани, в края на краищата улиците само ставаха още по-мръсни.
Ноби усети, че не е сам в укритието си. Погледна надолу.
В нишата на входа се спотайваше и един козел. Беше рошав и смрадлив, но вдигна глава и отправи към ефрейтора най-лукавия поглед, на който е способно едно рогато създание. Неочаквано за самия себе си Ноби изпита дружеска симпатия към четириногото.
Откъсна единия край на папироската си и го подаде на козела, който задъвка доволен.
— Двамата с тебе сме на един хал — поклати глава Ноби.