Две е едно…
Само една. Но разбира се! Разбира се, че има само една бутилка.
Не, не е истина… Виждам две бутилки.
Но може би виждам двойно… може би все още има шанс бутилката да е само една.
Не, не може да съм толкова пияна, че да виждам двойно. Трябва да са две. Сигурно са две!
Да, добре. Бутилките са две. Но защо? Защо са две?
О, Господи! Те изглеждат съвсем еднакво! Размерът, формата, цветът им — абсолютно еднакви са, дори датата на производство е една и съща. Да, те са… Ами те са бутилки близначки!
Но как? Как може една бутилка изведнъж да се превърне в две! Как е възможно това да се случи?
И защо?
Това не е приказка…
В един от най-прекрасните домове в града, разположен на хълм с гледка към залива, тази сцена, която се повтаряше почти всяка нощ през последния месец, сега отново бе оживяла. Заровена сред възглавниците върху черната софа в най-далечния и тесен ъгъл на огромната всекидневна, Диана лежеше със своите бутилки вино и се опитваше да проумее как животът й така неочаквано се бе преобърнал с главата надолу.
Тази нощ, както и всяка друга, нещата, които бе потискала през деня в себе си, се бяха измъкнали, за да се стоварят отгоре й като тон тухли. Тялото й бе вцепенено, вкочанено, както ставаше всяка нощ, кестенявата й коса бе разрошена, а зелените й очи бяха като две кървави рани. Същите тези кървящи очи се местеха от двете бутилки върху малката масичка към снимката на майка й върху полицата над камината и обратно.
Единствената очевидна разлика с другите нощи беше огънят, който специално бе запалила, за да изгори двете писма. Сенките на пламъците трепкаха по лицето й в топлата майска нощ, раздухвайки и огъня, който бушуваше в нея.
Диана изпи последната глътка вино и пусна чашата на пода. Преди да събере сили да посегне към втората бутилка, обърна очи към тази, която току-що бе изпразнила.
— Знаеш ли — рече на бутилката, — ти си като мен. Макар че си безполезна, продължаваш да си стоиш безсрамно там — усмихна се накриво. — Ами да, ние сме богини, нали? Какво може да ни унищожи?
Сетне се обърна към втората бутилка.
— Както и ти, крадло такава! Мама каза, че с теб сме били близначки. Но за мен ти си само илюзия! Нищо друго!
Диана се надигна от възглавниците и се наведе към масичката. Но вместо да посегне към бутилката, взе писмото от майка си, което лежеше до нея. Писмото, което само за минути бе превърнало едната бутилка в две.
Майка й й го даде преди месец. В деня, преди да си отиде. Каза й да го отвори само след смъртта й: „Това е последното ми желание, скъпа. Искам да ми обещаеш, че ще го изпълниш.“
Диана я бе попитала какво иска от нея, но тя не отговори. Вместо това прикова дълбоките си сини очи в нейните и търпеливо зачака обещанието на дъщеря си. Изглежда тези очи никога нямаше да отстъпят. Така че накрая, не издържайки повече на умоляващия поглед на майка си, Диана й даде своята дума.
Едва тогава очите на майка й възвърнаха предишния си блясък и бледото й лице за миг се оживи. Тя взе ръката й в двете си ръце и промълви:
— Знаех, че мога да разчитам на теб, скъпа. Грижи се за нея, грижи се много добре. Тя е уникална.
Наведена над майка си, Диана попита:
— Тя? Коя е тя? За кого говориш, мамо?!
Но въпросът й остана без отговор чак до другия ден, когато майка й си отиде завинаги от този свят.
Тогава Диана прочете писмото. И се почувства така, сякаш земята се продъни под краката й. Падна бавно на колене, прочете го още веднъж, чувствайки как с всеки ред и малкото останала в нея сила изтича.
Оттогава до днес почти нищо не се промени.
Преди да хвърли писмото в огъня, Диана го прочете още веднъж.
„1 април
Моя най-скъпа Диана,
Надявам се, че си добре. Трябва да се държиш. Не бива дори за миг да мислиш, че си ме изгубила. Знам, че не е лесно. Но трябва да се опиташ!
Моля те, не забравяй от време на време да ми казваш, как се справяш. Пиши ми в дневника си, говори на снимката ми, напиши приказки за мен…
Дай ми знак, когато завършиш образованието си. И моля те, не прекъсвай вечерните си разходки. Посещаваш лекциите си, нали? Някакви новини за работа? Преди всичко, моля те, съобщи ми веднага, щом започнеш да пишеш прекрасните си приказки. Кой знае, може би скоро ще ми изпратиш радостната новина, че най-сетне си решила да станеш писателка.
Наистина, скъпа, какво те притеснява да последваш най-съкровената си мечта? Но, както винаги досега, изборът ще бъде твой. Всичко, което искам, е ти да бъдеш щастлива.
Споменах щастие, Диана, но онова, което искам да ти кажа в това писмо може да ти причини известно объркване. Искам да знаеш, че нямах такова намерение. Но се страхувам, че нямам избор. Прости ми.
Много бих искала да имах възможността да обсъдя очи в очи с теб онова, което сега ще ти съобщя. Но, както можеш да видиш от лошия ми почерк, повече нямам сили да се изправя пред теб с тези новини, нито да ти разкажа повече подробности. Сега единствената ми надежда е, че Бог ще ми помогне да довърша това писмо.
Всъщност не знам откъде точно да започна… А дори и да знаех, не можех да го направя преди. Защото, за да започна, трябва да се върна двайсет и четири години назад към деня, когато ти бе само на една годинка; към деня, в който видя баща си за последен път.
Диана… Истината е, че баща ти никога не е умирал, скъпа моя. Но ни напусна. И взе със себе си твоята сестра близначка Мери…
Така че, за да не изпиташ болката, която аз изпитах, докато растях като дете, изоставено от баща си, аз те накарах през всички тези години да вярваш, че той е мъртъв. Дори поставих надгробна плоча, докато живеехме в Ню Йорк, така че да можеш да посещаваш гроба, като смяташе, че е на баща ти. Той така или иначе беше мъртъв и за двете ни.
Когато се преместихме в Сан Франциско, оставихме миналото зад нас. Никога на никого не съм казала, че баща ти е жив, нито съм споменала за Мери. Знаех, че той, който ни раздели с Мери, никога нямаше да позволи да я видим отново. Той сигурно й бе разказал същата история, която аз казах на теб.
Вероятно ще ме питаш защо ти признавам всичко това сега. Нека да ти обясня…
Преди около месец и половина баща ти бе осведомен от наш общ приятел за болестта ми и най-вероятно е поискал да се оневини и да свали бремето на угризенията, като е дал адреса ми на Мери. Но не беше й казал нито за теб, нито за болестта ми.
Оттогава получих четири писма от нея — по едно всяка седмица. Но всички бяха без обратен адрес. Тя пишеше, че скоро очаква да ме види. Преди една седмица обаче получих ето тази бележка:
«Мамо, не мога повече без теб. Ако не се върна при теб, няма смисъл да живея. О, мамо! Искам да се самоубия…
Мери, 23 март.»
Доколкото бях разбрала от писмата й, сестра ти бе изпълнена с живот, така че все още не мога да повярвам, че бе написала това. А след като имаше адреса ми, не проумявах защо не идва при мен.
И сякаш тази бележка не бе достатъчна, та вчера баща ти се обади по телефона. Щом чух гласа му, разбрах, че звъни във връзка с Мери. И наистина, първите му думи бяха: «Знаеш ли къде е Мери?»
След това обясни, че от две седмици е изчезнала, като оставила прощално писмо — ще го намериш прикрепено към това. Той го изпрати вчера по факса.
О, Диана, при малкото време, което ми остава, аз не мога да направя нищо. Толкова се страхувам… Ти си единствената ми надежда. Така че нямам друг избор, освен да те помоля да я намериш и да се погрижиш за нея.
Толкова съжалявам, че към мъката ти прибавям още болка и те натоварвам с подобна отговорност. Но аз чувствам още по-голяма болка, защото оставям една дъщеря, която е прекарала целия си живот с надеждата да види майка си.
Като знак колко много ме обичаш, не се съмнявам, че ще направиш всичко, което можеш, за да изпълниш последното ми желание. Но знам също, че няма да ти бъде лесно да намериш Мери. Няма абсолютно никакви следи или улики къде може да е. Единствената ни надежда е, че в писмата си тя е оставила за мен една полуотворена врата към изключителния свят, който си е създала. Този свят е дълбок и таен; свят, който може да бъде открит само в приказките. И в същото време изглежда толкова реален. Сигурна съм, че не го е споделила дори с баща си или с най-близките си приятели. Ето защо мисля, че ние имаме по-голям шанс да я намерим, от когото и да е друг.
Онова, което искам да направиш, е да влезеш и света на Мери и да последваш следите от стъпки, които тя е оставила след себе си. В края на краищата кой би могъл да стори това по-добре от нейната близначка!
Цялата информация, която имаме, са трите имена, които Мери е написала в писмата си — Зейнеб, Сократ и името на един дворец. Само те може да не са достатъчни, за да я откриеш. Но за нещастие, това е всичко, което имаме.
Писмата на Мери са в моя старинен скрин. Ще намериш ключа за него в кутията ми за бижута.
Диана, надявам се ти и Мери скоро да сте заедно, да се съберете отново точно както някога бяхте с мен.
И когато това стане, моля те, пиши ми…
Диана, скъпа моя, все още не е дошло времето да ти кажа сбогом. Никога не забравяй, че винаги ще бъда с теб. И че те обичам много.
Диана разгъна прощалното писмо, което Мери бе написала до баща си. Сега бе дошло време и то да се превърне в пепел.
„17 март
Мили татко,
Днес трябва да те напусна.
Може би ще се зачудиш защо…
Вчера, след толкова много години прочетох отново «Малкият принц» на Екзюпери. Книгата ми се стори толкова различна! Единственото, което не се е променило е, че розата все още е моята любима героиня. И лисицата, разбира се, защото тя е тази, която научава Малкия принц как да стане отговорен към неговата роза.
Мисля, че най-накрая започвам да разбирам какво означава «отговорен за една роза». И точно това е причината, поради която си тръгвам.
В края на книгата Екзюпери ни кара да си зададем въпроса: «Изяла ли е овцата розата, или не е?» Той казва, че отговорът на този въпрос променя всичко.
Така че аз също си задавам подобен въпрос: «Откраднаха ли Другите моята роза, или не?»
Екзюпери е прав. Отговорът променя всичко.
Но знам, че нито един възрастен няма да разбере защо.
Тръгвам, защото моят отговор на въпроса е «да».
Тръгвам, за да опитомя моята роза…
Диана се обърна отново към бутилките.
— Кажете ми, бутилки! — попита ги тя. — Кажете ми какво означава всичко това, за Бога! Не изглежда ли напълно откачено? Да си тръгнеш, след като си прочел една книга! Да изчезнеш заради една роза? За какво става дума? Да опитомиш някаква си роза, да си отговорен за нея… Не, не, не ме интересува! Не искам да знам какво символизира розата, нито какво означава тя за това момиче. Наистина, ама хич не ми пука! Всичко, което искам да знам, е защо точно аз трябва да плащам, понеже някакво момиче, което никога не съм виждала през живота си, е напуснало дома си и иска да се самоубие!
Тя млъкна, ядосана на себе си, че очаква помощ от бутилките, които преди малко презираше. Но кой друг беше тук? Кой друг, освен тези бутилки, щеше да я чуе?
— Колко верни са думите на мама — промърмори на себе си Диана. — Тя каза, че Мери била уникална… Разбира се, че е уникална, разбира се! Начинът, по които ми я открадна, наистина е уникален.
След миг мълчание смачка писмото в юмрука си и го хвърли в огъня.
— Прости ми, мамо — прошепна, докато безизразно наблюдаваше как топката хартия бавно се превръща в пепел.
Стресната, Диана се събуди от звука на входния звънец, който, въпреки мелодичния си напев, сякаш цепеше главата й като с нож.
— Госпожо Лопес! Госпожо Лопес! Моля, отворете вратата!
Понеже не получи отговор, в мътния й мозък неочаквано просветна, че днес госпожа Лопес имаше почивен ден. Като се придържаше с ръце към софата, тя с мъка се изправи. Клатушкайки се, едва стигна до вратата.
През шпионката видя, че неканеният посетител беше Гейбриъл — куриерът, който редовно й доставяше пакети, цветя и други подаръци.
Когато отвори вратата, той стоеше пред нея с някакъв пакет, чийто връх стигаше почти до брадичката му. Кафявото му лице, кафявата униформа и кафявата шапка бяха абсолютно еднакви с цвета на колета.
— Добър ден, госпожице — поздрави бодро той. — Имам още един подарък за най-красивото момиче в Сан Франциско. Знаете ли дали случайно не живее тук?
— Не е ли доста раничко да разнасяш пакети, Гейбриъл?
— О, значи това е точният адрес. Но може би не е точното време?
— Колко е часът?
— Почти обяд.
— Наистина ли е толкова късно?!
Диана взе пакета и се подписа в книгата с нечетливи криволици, които бяха всичко друго, но не и подписът й. И преди Гейбриъл да успее да произнесе обичайното си: „Пази се до следващия път, когато обожателите ти отново ще ни срещнат.“, тя затвори вратата.
Получаването на красиво опаковани пакети винаги оправяше настроението й. Този път обаче не бе никак заинтересована да узнае какво има вътре, нито кой го изпраща. Хвърли го на пода с безразличие и се върна на софата.
Докато минаваше покрай огледалото в коридора, забеляза петната от вино върху блузата си. Изведнъж си спомни за майка си, за случилото се в живота й, с което бе започнала да свиква през последните дни. Сякаш някаква дреболия или нещо, което изобщо не изглеждаше свързано със смъртта на майка й, бе достатъчно да върне Диана към живота й с нея. Цвят, мирис, дума, а сега и тази изцапана с петна блуза… Споменът за деня, в който я купи, и след това разговорите с майка й оживяха, като че всичко се бе случило вчера.
За Диана това беше един най-обикновен пазарен ден. В бутика тя първо бе обмислила дали има нужда от нова блуза, каза си, че вече е пазарувала достатъчно, но накрая все пак реши да си купи още една жълта блуза.
Когато я показа на майка си, дори не си направи труда да скрие етикета с цената — четиристотин долара.
След като хвърли поглед на етикета, майка й попита:
— Скъпа, не прочете ли във вчерашния вестник за разпродажбата в Париж?
— Не, мамо. Защо?
— Жилетка на Декарт4 била продадена за двайсет и пет хиляди долара.
— Нима? Радвам се, че не сме били там. Ти нямаше да можеш да я купиш, а това щеше да се набие в главата ми. Както и да е, виж, моята блуза е много по-готина от тази жилетка на Декарт. Не мислиш ли!
— Само за двайсет и пет хиляди, Диана!
— Ох, добре де! Разбирам какво искаш да ми кажеш. Опитваш се да ми втълпиш, че четиристотин долара са много пари за блуза като тази? Нали, скъпа мамо!
Диана знаеше отлично, че майка й не мислеше това, но искаше да използва чара си, за да мине гладко и леко, така че да може щастливо да закачи новата си блуза при останалите в гардероба.
— Е, ти си права за едно нещо, скъпа. Блузата наистина е по-готина от жилетката. Неговите жилетки не са изработени от коприна или кашмир, не са от Дона Карън или от Армани. Всъщност тя не би трябвало да струва повече от пет долара в мола.
— Все пак цената е повече от впечатляваща, мамо! Искам да кажа, че жилетката е била носена и изтъркана от Декарт!
— Точно така. Да бъде носена и изтъркана от личност като Декарт със сигурност ще повиши цената, на която и да е дреха. Но можеш ли да си представиш обратното?
— Какво искаш да кажеш?
— Дрехата да повиши цената на човека…
Диана увеси нос за миг. Осъзна какво се опитваше да й каже отново майка й по своя неповторим начин.
„Единственото нещо, от което се нуждаеш, за да се чувстваш специална, си ти самата.“
— Знам какво имаш предвид, мамо, но хората искат да ме виждат перфектно облечена. В мига, в който ме зърнат, те ме оглеждат от главата до петите, от косата до обувките и чак тогава ми казват: „Здравей“. Ако нося една и съща дреха всеки ден, ще ме гледат с насмешка. Да не мислиш, че ми харесва да бъда оценявана според външния вид? Или да виждам неискреното уважение в очите им? Да чувам възклицанията им за моите дрехи „от кутюр“5, моя „Картие“, моето „Мазерати“, моето това, моето онова… Не, мамо, това наистина не ми харесва. Но ти знаеш, че е така, заради положението ни в обществото, заради това кои сме. Знаеш, че всеки във всеки момент очаква от мен най-доброто във всичко.
— И ти вярваш, че си задължена да живееш според техните очаквания? Така ли, скъпа?
— А какво друго мога да направя? Не живеем в джунглата! — и като се усмихна закачливо, добави: — Приеми го, мамо. Диана Стюарт се е превърнала в запазена марка. Как бих могла да разочаровам моята публика, онези мои почитатели, които ме обливат с безкрайното си подмазване?
Преди пет месеца обаче, от мига, в който докторът произнесе онези страшни думи, в живота на Диана се промениха много неща.
— Страхувам се, че ще загубим майка ви — каза тогава той.
Кухнята с аптечката изглеждаше безкрайно далеч. Сякаш къщата всеки ден ставаше все по-голяма и по-голяма, разстоянията от дневната до кухнята, от кухнята до спалнята и от спалнята до банята ставаха все по-дълги.
Вече цял месец не бе слизала долу, в приземния етаж, където беше плувният басейн, нито се бе качвала горе, където бяха терасата и ателието й, така че нямаше представа дали и дотам пътят не се бе удължил. Нито пък имаше желание да разбере.
Когато най-накрая стигна до кухнята, Диана си наля чаша вода и я изпи на един дъх. След това още една. И трета — този път с разтворени в нея два аспирина.
После се върна по дългия път до дневната. Докато вървеше към софата, мобилният й телефон зазвъня. Втори път, трети, четвърти… След упоритото седмото звънене тя реши да отговори.
— Честит рожден ден! Честит рожден ден! Честит… — развика се въодушевено в ухото й млад мъжки глас.
Диана моментално прекъсна връзката и хвърли телефона на масата. Това истина ли беше?
Нима бе настъпил рожденият й ден? Нима някой друг трябваше да й напомни, че днес е рожденият й ден, някой друг…
В миналото винаги с нетърпение броеше дните, които оставаха до него, и правеше предварително планове, изготвяше списък на хората по реда, по който щяха да я поздравят.
Първото име в този списък винаги бе на майка й.
Това щеше да бъде първият рожден ден, който щеше да прекара без нея. Първият от много други, от всички следващи…
Очите й се напълниха със сълзи. Тя отиде в кабинета и порови в няколко чекмеджета, докато намери дневника си. Седна на пода, отвори го и започна да пише.
„Мила моя мамичко!
Ти каза, че винаги ще бъдеш с мен… Ако е така, тогава защо толкова ужасно ми липсваш? Току-що разбрах, че днес е рожденият ми ден. О, мамо… Къде си?
Прости ми, мамо, че не ти писах по-рано. Просто днес за пръв път отварям дневника си, откакто ти си отиде.
Не, не ти се сърдя за признанието. Може би само в началото… Бях много ядосана и сърдита, вероятно сърцето ми бе разбито, но това не трая дълго. Сигурна съм, че си имала сериозни причини да скриеш истината от мен.
Но извинявай, мамо, никога няма да потърся Мери. Няма да й простя, че заради нея ти изживя последните си дни в безпокойство и страх. Дори не прочетох писмата й, можеш ли да си представиш? Кой знае, тя може отдавна да е мъртва… О, прости ми!
Знаеш ли кое ме боли най-много, мамо?
Понеже не изпълних обещанието си към теб, имам чувството, че не мога да те запазя жива в сърцето си. Всичко ми напомня за теб, а това прави нещата още по-трудни… Струва ми се, че не мога да те помня в мир. Ако тя не беше се появила, нещата нямаше да са такива.
И така или иначе този мъж не ме интересува. Сигурно съм, че си имала достатъчно основание и много причини да смяташ, че за нас двете ще бъде по-добре той да е мъртъв.
Както и да е! Нека да отговоря на въпросите ти, мамо…
Днес е последният учебен ден. Все още съм сред първите трима по успех в курса. Церемонията по раздаване на дипломите ще бъде на 19 май в пет часа. Не можеш да си представиш колко много бих желала ти да присъстваш…
За да съм откровена и честна, трябва да ти призная, че зарязах вечерните си разходки. Не се тревожи, ще започна отново веднага щом се почувствам не толкова изморена.
Колкото до кандидатстването ми за работа… Миналата седмица получих предложения от две от най-уважаваните юридически фирми. Искат отговор до края на месеца. Но все още не съм решила дали да приема.
Знам, че ще ми кажеш да отхвърля предложенията им и да стана писателка. Наистина бих искала да мога да го направя, мамо. Но ти знаеш, точно както и аз, че ти си единствената, която харесва моите истории. Другите смятат, че не са добри.
Освен това аз си мечтаех да стана писателка само заради чудесните приказки, които ти ми разказваше. Те бяха твоите истории и придаваха смисъл на живота ми. Но сега теб те няма.
Твоите истории също. Никога няма да ми разкажеш нищо и ако аз напиша книгата, ти никога няма да я прочетеш. И никога няма да кажеш: «О, това беше прекрасно, Диана.»
Това са всички новини от мен, мамо. Надявам се по един или друг начин да разбереш, че се справям, и че съм добре.“
Очите й останаха приковани в дневника. Беше написала тези страници изпълнена с чувството, макар и за кратко, че майка й очаква новини от нея. Но това беше смешно! Мъртвите не могат да четат писмата, написани до тях, нито могат да знаят дали дъщерите им са добре.
Тя затвори дневника и отиде до сребърната рамка, която майка й й бе подарила за рождения й ден. Месец преди да умре, тя й подаде тази рамка с инкрустирана по една черна роза върху всяка страна и й каза: „Честит рожден ден, скъпа.“ Диана моментално осъзна какво бе спестила в думите си майка й, но се бе въздържала да отбележи, че до рождения й ден има цели два месеца.
Погали четирите черни рози, с които бе украсен този скъп спомен, докато четеше на глас стиха, гравиран върху рамката.
Една сълза се плъзна по бузата й.
— Не, мамо, не е онова, което ти си мислиш — прошепна Диана. — Аз те загубих завинаги. И ти не говориш с мен.
Диана седна до пакета с надеждата, че може би е бил изпратен от майка й. Беше удивена, че дори тази огромна кутия, опакована като подарък, не й подсказа, че има рожден ден.
Вътре намери бутилка шампанско, кристал във формата на сърце, поздравителна картичка и любовно писмо без име и подпис. Преди да успее да събере всичко и да го изхвърли в боклука, на вратата отново се позвъни. Днес, изглежда, нямаше да я оставят на мира.
На екрана видя, че неканените гости бяха най-близките й приятелки — Изабел и Андреа. Тези „близки“ приятелки всъщност се интересуваха единствено от това как е направена косата й, с какво е облечена, колко известна е, но знаеше също, че благодарение на приятелки като тях се чувстваше обожавана, специална и името й бе станало нарицателно в града.
Осъзнавайки отлично онова, което им дължеше, сега не можеше да не им отвори, нито да им каже да дойдат по-късно или да извика: „Не искам да виждам никого!“
Така че отвори.
— Честит рожден ден, честит рожден ден, честит рожден ден! — въодушевено пееха те.
Радостните им изражения изчезнаха на минутата, когато забелязаха занемарения й вид.
— Какво става с теб, Ди? — попита Изабел и сви вежди.
— Колко пъти трябва да ти казвам да не смесваш напитките, Ди? — не закъсня и Андреа.
После, сигурно защото реши, че гледката от дневната не е достатъчно впечатляваща, хвана ръката на Изабел и я задърпа по стълбите, водещи към терасата, като същевременно забълва канонада от въпроси.
— Тази вечер няма ли да купонясваме? Защо не си на училище? Какви са плановете ти?
Веднага след като излязоха на терасата, Изабел прекара пръст по повърхността на мебелите от скъпо тиково дърво.
— Виж какво, госпожице Стюарт! Тази прах тук е доказателство, че макар целия град да лежи в краката ти, ти си се отказала да се наслаждаваш на гледката. Така ли е, Андреа?
— Точно така!
— Е, Ди? — продължи нападателно Изабел. — Не отговори на въпроса на Андреа. Какъв е планът за тази вечер?
— Не мисля да ходя никъде.
— Каквоооо?!
— Никога не съм искала да ви разочаровам, знаете това. Но снощи наистина си легнах късно и сега главата ми се върти, така че…
— Но днес е рожденият ти ден, Ди!
— Не се чувствам…
— Какво става с теб, Диана? — попита Изабел, като гледаше строго. — Ти беше тази, която обикновено събираше всички. Сега не можем да видим носа ти дори! Знаем, че ти е тежко. Всички разбираме това. Но да не мислиш, че като се затвориш тук, това ще ти помогне? Да не мислиш, че майка ти би искала това? Я се стегни! Ти си силно момиче.
— Не.
— Какво не?
— Слаба съм.
— Не, не и не! Не можеш да бъдеш! Пред теб стои дълъг път, имаш цели, мечти… Но ако продължиш да се държиш така, никога няма да…
— Какви мечти?
— Ами… не мечтаеш ли да станеш преуспял адвокат?
Диана въздъхна, погледна първо Изабел, после Андреа. Те наистина нямаха никаква представа коя беше тя.
— Никога не съм мечтала да стана адвокат, Изабел.
— Така ли?
— Мечтала съм само да стана писателка.
— О, да, добре. Това си е истинска мечта! — поклати снизходително глава Изабел.
— Стига де, Ди! — намеси се Андреа. — Вече не сме деца. И аз, когато бях малка, мечтаех да стана певица. Но като пораснах, познай какво? Осъзнах, че не пея, а грача като гарга!
Нито приятелското изражение върху лицето й, нито смехът, бяха достатъчни да прикрият онова, за което намекваше.
— Не се тревожи — рече Диана. — Вече знам, че пиша като гарга.
— Не съм казала такова нещо, Ди. Аз просто…
— Момичета, сега нямаме време за глупави спорове — прекъсна ги Изабел. — Да решим какво ще правим довечера!
Нито Диана, нито Андреа отговориха.
— Добре, тогава ще си ходим. Трябва да пробваме костюмите, с които ще бъдем на дипломирането. Но ще минем да те вземем около осем. Облечи се, за да не губим време. Ще те заведем в „Олимпия“ или какво ще кажеш за „Да Марио“? А може би в „Пулана“? Окей? Няколко обаждания и старата банда отново ще се събере заедно. Е, харесва ли ви планът?
— Аз съм за — извика възторжено Изабел.
— Добре — рече Диана. — Благодаря ви много, че дойдохте… Но днес искам да бъда сама.
Когато Изабел и Андреа си отидоха, Диана остана известно време на терасата, като си мислеше за това колко малко я познаваха тези момичета. Бяха приятелки от години, смееха се и се забавляваха заедно, споделяха толкова много неща. Как беше възможно да не я познават и да не знаят за какво мечтае? Но тогава имаше ли значение, че никой не разбираше мечтата, която бе решила да преследва?
Тя се замисли върху въпроса, който майка й задаваше в писмото си. „Какво наистина ти пречи да последваш най-съкровената си мечта, скъпа?“
Диана знаеше, че ако й предстоеше да преживее дори хиляда живота, във всеки един от тях щеше да иска да бъде писателка. Единствената причина, поради която избра правото, бе заради ужасяващия сценарий, който сама рисуваше в представите си — ами ако се окажеше посредствена писателка?
Да започнем с това, че всички около нея щяха да мислят, че само си губи времето и прахосва възможностите си. Въпреки това обаче те учтиво и любезно щяха да крият истинските си мисли и щяха да й казват каква интересна и вълнуваща професия си е избрала. Но зад думите им винаги щеше да има скрито неодобрение и презрение и скоро щеше да стане обект на клюки и скрити подигравки. Хората щяха да одумват шепнешком наследницата на голямата международна хотелска верига и на един от най-престижните хотели в Сан Франциско — „нещастната Диана Стюарт“, която някога бе пример за подражание, мечтата на млади и стари в града, която някога бе обожавана от всички, а накрая бе свършила като писателка, чиито книги никой не чете. Тези, които някога биха дали мило и драго, за да бъдат поканени в нейната къща, щяха да я съжаляват, смятайки, че е пропиляла живота си напразно…
Тя не каза никога и на никого, че бе избрала кариера, която хората около нея щяха да одобрят, само защото не искаше да се сбъдне този мрачен сценарий. Така че може би беше нейна грешка, че дори приятелите й не знаеха какво чувства. Но нима не беше се опитала да им довери своите мечти и надежди? Разбира се, че бе.
Обаче всеки път, когато бе правила подобни опити, те я бяха осъждали. Сякаш знаеха по-добре какво е най-подходящо за нея и я отрупваха със съвети за онова, което би трябвало да направи, какво да мисли и дори да чувства. Те никога не се постараха да я разберат.
Как бе станало така, че беше останала съвсем сама в този свят и никой не я разбираше?
За да успокои мислите си, Диана реши да направи вечерната си разходка в парка, както някога правеше с майка си.
В парка беше многолюдно, имаше тълпи от хора. Стигна колкото може по-близо до морето и тръгна покрай брега.
Колко пъти в миналото двете с майка й бяха се разхождали заедно? Колко? Какво не би дала да можеше поне още веднъж да повърви отново с нея! Само един-единствен път… Вървя, потънала в спомените си, около четвърт час. Когато стигна до пристанището с корабите, се обърна и тръгна към къщи.
Обикновено избираше да се върне по късия път, като минаваше напряко през парка, главно защото обичаше да вижда необикновени хора. Хора, чиито коси бяха боядисани във всички цветове на дъгата и имаха пиърсинг на най-неочаквани части от тялото си. Хора, които търсеха, но не можеха да намерят празно място, за да се украсят с още една татуировка…
Както обикновено, пътеката беше пълна с продавачи на кичозни дрънкулки, с художници на татуировки, пътуващи улични музиканти и просяци.
Когато мина покрай просяците, тя дочу един плътен, дълбок глас:
— Хей, ти, малка госпожичке!
Без да е сигурна, че се отнася за нея, Диана се огледа, но не видя никого, отговарящ на това обръщение. Тогава забеляза погледа на един стар просяк, който я гледаше настойчиво. Той извика отново:
— Хей, ти, малка госпожичке!
Често бе виждала мъжа с къдрава сива коса да седи с кръстосани крака върху парче сламена рогозка на този ъгъл. Онова, което го отличаваше от останалите просяци бе, че макар малките му черни очи постоянно да оглеждаха тълпата, той никога не безпокоеше минувачите. Другата разлика бе, че в края на прокъсаната му рогозка бяха изписани думите: „Предсказвам бъдещето — четири долара“.
Диана бе изненадана. Беше минавала покрай гадателя на бъдеще поне стотина пъти, но той нито веднъж не я бе заговорил.
— На мен ли говорите? — попита го, сочейки се с пръст.
— Ти я търсиш, нали?
— Моля? Какво искате да кажете?
— Нея.
— Коя е тя?
— Ако ти не знаеш, как бих могъл аз да знам?
— Какво?!
— Нея, казвам.
Тя поклати глава. Нямаше смисъл да продължава този странен и както изглежда, напълно безсмислен разговор. Може би той очакваше някого, за да си направи майтап с него, или пък просто опитваше нов начин да привлече вниманието на потенциален клиент. Каквато и да бе причината, тя бе достатъчна да я накара да напусне мястото възможно най-бързо.
Диана искаше да продължи пътя си, сякаш не бяха си обменили нито дума, но спря, защото просякът извика още веднъж:
— Виж какво, малка госпожичке! Готов съм да ти предскажа бъдещето без пари. Хайде, ела, може би късметът ще ти каже къде е тя.
— Не знам за какво говорите и не искам да знам.
В този момент просякът сипа мигновено нещо, подобно на пепел в чашата с вода пред себе си и започна да гледа внимателно в нея, докато водата стана сива. Тогава последва:
— О, Божке! К’во виждам, к’во виждам! Тя изглежда като теб. Точно като теб.
Диана замръзна на мястото си.
— Кой изглежда като мен? — попита, като преглътна мъчително.
— Така е много по-добре, малка госпожичке. Ела и седни тук.
Като робот, тя изпълни каквото й нареди.
Просякът разбърка водата с показалеца си, преди да прокара върха му по лицето й. Без да изчака реакцията й, той отсече:
— Независимо дали ще я търсиш, или не, тя прилича на теб. Абсолютно същата е: същата възраст, същата височина, същите вежди, същите очи.
Диана почувства как по гръбнака й полазиха ледени тръпки. Не знаеше нито какво да направи, нито какво да каже. Но все пак трябваше да има обяснение! Не съществуваха такива неща като предсказване на бъдещето! Нито четене на мисли. Нямаше как някакъв непознат човек да знае за Мери!
За да докаже, че той е просто един шарлатанин, тя попита:
— Тогава кажи къде е тя?
— Недалеч.
— И къде по-точно? — продължи Диана, повишавайки глас.
Просякът взе ръката й и изля малко от мръсната вода върху дланта й. След като я разгледа внимателно около минута, заяви:
— Идва отдалеч и е все по-наблизо. Скоро ще тръгне оттук, но ще се върне отново.
След това вдигна главата си и прикова погледа си върху нещо в другия край на пътеката. Диана се извърна, за да види накъде гледа.
На около двайсет ярда от тях стоеше един уличен художник, който ги наблюдаваше. Когато видя, че го е забелязала, той бързо се обърна към триножника си. Диана погледна въпросително просяка.
— Туй момиче, дет прилича на теб — обясни той, — един ден ще се срещне с тоз художник.
Диана се изправи на крака. Беше грешка въобще да сяда тук. Повече от очевидно е, че този човек си прави шега за нейна сметка. Трябваше да го осъзнае по-рано. Изражението върху набръчканото му лице беше лукаво, като на човек, който се забавлява от самото начало.
Тя забърза да се отдалечи, но просякът завика след нея.
— Чети! Отвори написаното и чети!
Отвори и чети! Думите се забиха като коварна стрела в гърба й.
Това също ли бе съвпадение? Можеше ли те да са свързани с писмата на Мери, които така и не отвори, а още по-малко прочете? Главата й бе замаяна, но този път тя продължи да върви, без да се обърне.
Въпреки че искаше да се прибере бързо и да остави всичко зад себе си, неволно забави стъпки, докато минаваше покрай младия художник. Тъй като той стоеше и гледаше картината си, тя хвърли бегъл поглед върху рошавия, раздърпан младеж, за да се увери дали нещо няма да й подскаже смисъла в думите на просяка.
Той вероятно бе няколко години по-голям от нея, висок, добре сложен, със загоряла кожа и дълга рошава коса. Носеше стара кафеникавочервена тениска и сини изтъркани джинси с дупки на коленете. Сандалите му бяха прекалено прашни, за да се определи цветът им.
Върху желязната ограда, която заобикаляше близкото палмово дърво, стояха подпрени картините му. До една бяха на една и съща тема — небе, море и една чайка. На всяка имаше закачена табелка с цена седемдесет и пет долара. Въпреки че качеството на боите изглеждаше лошо, картините бяха предизвикателни.
Художникът почувства погледа й, който прескачаше от него към картините и обратно. Той обърна към нея големите си лешникови очи.
— С какво мога да ви бъда полезен?
— Просто гледам.
— Но можете ли да видите?
— Моля?
— Е? Харесвате ли картините?
— Харесва ми изборът на цветовата гама.
Художникът не отговори.
Диана, която очакваше поне едно „благодаря“ за комплимента, смотолеви:
— Ами… Тогава довиждане.
Той просто махна с ръка и без да изчака отдалечаването й, отново потъна в работата си.
Тя нямаше намерение да се замисля върху държанието на уличния художник. Поне не и днес. Но докато се отдалечаваше с твърди стъпки, не преставаше да мисли колко чудато бе поведението му и колко нелюбезен беше той.
Всичко, което бе останало от мушицата, която летеше из стаята, беше почти незабележим дим около лампата и лека миризма от изгоряло. Наблюдавайки бледата диря, Диана се зачуди какво бе привлякло и накарало мушицата да се хвърли към светлината.
Вероятно бе последвала инстинктивния си порив да избяга от тъмнината. Нетърпението, с което бе летяла, сигурно бе израз на бунта й срещу тъмнината, която я обгръщаше. Бунтът срещу несигурността. Мушицата бе избрала да се разтопи в пламъци, вместо цял живот да лети във вечен мрак.
Нямаше ли отварянето и прочитането на писмата на Мери да бъде като самоубийствения полет на мушицата в огъня? Щеше ли това да бъде бягство от тъмнината, в която бе пропаднала, като пренебрегна последното желание на майка си? И ако беше така, дали като избягаше от тази тъмна несигурност и чувство за вина, щеше да се изправи пред риска да бъде унищожена също като мушицата?
Диана не знаеше какво да мисли. Не знаеше защо бе потънала в мрака, как щеше да свърши това или чия беше грешката… Нейна ли бе вината, че не бе изпълнила желанието на майка си? Или на майка й, защото бе натоварила с такова бреме раменете й? Или на баща й, защото бе разкъсал семейството на две? Може би обвинението трябваше да бъде хвърлено върху Мери, след като тя бе човекът, който беше изпратил онази егоистична бележка до майка й. Или може би на Бог, който бе отнел майка й. Вероятно всички бяха виновни, а може би никой…
Тя не знаеше отговора, но все пак чувстваше, че юздите на живота й отдавна се бяха изплъзнали от ръцете й. Сякаш събития, които не бяха под контрола й, определяха мислите, чувствата и действията й; сякаш решенията за живота й бяха взети някъде другаде, на някакво неизвестно за нея място и бяха приведени в действие без нейното знание или съгласие.
Дали това беше съдбата?
Ако бе така, бяха ли онези странни думи на просяка, който никога преди това не бе говорил с нея, също част от тази съдба? Ако сега станеше, отвореше писмата на Мери и ги прочетеше, щеше ли да го извърши по своя собствена, свободна воля? Или щеше да бъде просто подчинение на друга команда от страна на съдбата, която я влачеше и тласкаше към неизвестността? Може би две все пак беше едно. Диана не знаеше.
Имаше обаче нещо, което знаеше със сигурност: тя уважаваше тази мушица.
Рязко се изправи на крака. Запъти се право при кутията за бижута на майка си, взе ключа за старинния скрин и отиде в стаята, където стоеше той. Отвори го и намери писмата на Мери, завити в парче плат. С пакетчето в ръка Диана се върна в дневната.
Седна на пода с гръб, подпрян на фотьойла, и разгъна плата. Вътре намери четири големи и един малък плик, всички с различни цветове. В по-малкия бе последната бележка на Мери. По-големите пликове бяха номерирани с почерка на майка й по реда, по който ги бе получавала.
Цветовете на пликовете бяха червен, зелен, бял и сребрист. Диана забеляза, че първите три бяха пуснати в Ню Йорк, докато четвъртият и писмото и малкия плик носеха марки от Сан Франциско.
Значи Мери бе дошла в Сан Франциско! Неочаквано си спомни думите на просяка: „Тя идва отдалеч — бе казал той. — Но е наблизо.“
Ако Мери беше в Сан Франциско, защо не бе дошла да види майка си? Можеше ли все още да е тук? Дали живееше в Ню Йорк?
Докато тези въпроси се блъскаха хаотично в главата й, Диана забеляза, че сребристият плик е празен. Въпросът къде може да е писмото се прибави към пълното й объркване.
С надеждата да открие някакви отговори тя прочете набързо писмата. Сетне взе първото и започна да го чете отново, този път внимателно.
14 февруари
Скъпа моя майко,
Навън святкат светкавици и се чува тътенът на гръмотевици. Спомням си нощите, когато се въртях в леглото, трепереща от страх, копнееща да се сгуша и скрия в майчината прегръдка.
Когато вече бях почти готова да преодолея и приема отсъствието и липсата ти, баща ми дойде с признанието, че си жива! Даде ми адреса ти и каза, че мога да ти пиша.
Бурята навън неочаквано се превърна в приятел. Проблясъците на светкавиците се превърнаха в камера, която да фотографира и запечата моята радост.
— Най-накрая — казах си, — най-после ще се събера с моята майка!
Да, мамо, невероятно е, но е истина. Издирването, което започнах толкова отдавна, е към своя щастлив край. След един месец ще дойда да те видя.
Мисълта да те срещна след толкова много години ме изпълва с необяснимо щастие. Все пак обаче чувствам, че то не е пълно, тъй като ти не ме познаваш.
Напоследък започнах да пиша роман, за да подпомогна представянето си пред теб. Историята е основана на нещата, които преживях в процеса на твоето издирване. О, мамо, само ако знаеше през какво преминах и какво преживях по време на това безкрайно търсене! Отхвърлих другите, прекосих океана и дори говорих с една роза.
Бих искала да ти изпратя копие от романа си, но той все още не е завършен. Но все пак искам да споделя моята история с теб. За да можеш да придобиеш представа за нея, реших да ти изпращам по едно писмо всяка седмица и да ти разказвам различните фази от моето издирване.
Нарекох тези фази «Отхвърляне», «Път» и «Анихилация». Последната фаза «Прераждане» ще започне веднага, след като отново се съберем.
Позволи ми да започна да ти разказвам моята история с фазата «Отхвърляне».
Бях съвсем млада, когато си зададох въпроса: «Защо нямам майка?»
Обаче ако има въпрос, трябва да има и отговор. И след като въпросът бе за мен, то отговорът трябваше да бъде вътре в мен. Разбира се, не бях достатъчно зряла за подобна мъдрост, но по онова време все още можех да чувам гласа на сърцето си.
«Не питай защо нямаш майка — каза то. — Задай правилния въпрос: „Къде е майка ми?“ Попитай Някого-който-знае.»
Някого, който знае… Някого, който знае… Някого, който знае… Значи баща ми!
— Татко, къде е майка ми?
Той мълча около минута и отвърна:
— Майка ти е при Бог, детето ми.
Сигурно трябваше да бъде истината. Защото Бог живее на най-хубавото място и ти заслужаваше да бъдеш на най-хубавото място.
— Къде е Бог? — беше следващият ми въпрос. Баща ми ме изгледа така, сякаш бях задала най-странния въпрос на света. Сетне отговори:
— Не знам.
Надявах се, че може би Другите знаеха къде беше ти и аз ги попитах:
— Знаете ли къде е моята майка?
— Твоята майка вече не съществува — отвърнаха те.
— Какво означава това?
— Ами… тя умря, вече не е тук.
Как беше възможно това? Да умреш, да те няма! Как можеха те да предположат твоето отсъствие, когато аз чувствах присъствието ти така силно? Сърцето ми отново заговори и ми прошепна: «Щом чувстваш присъствието на майка си, значи тя трябва да съществува.»
Отидох при Другите и им заявих:
— Майка ми е жива!
Те ми дадоха различен отговор.
— Майка ти е далеч.
Не бях убедена и в това, защото чувствах, че си много близо.
Тогава ми дадоха още един отговор.
— Можеш да видиш майка си само на оня свят. Не! Трябваше да има друг отговор.
— Тогава ще отида и ще потърся Бог — казах си и попитах Другите дали знаеха къде е Той. Ако можех да открия това, щях да науча къде беше и ти. Но скоро осъзнах, че представите на хората за Бог са много объркани. Някои казваха: «Бог не съществува.», други «Бог е на място, което ние не знаем.», а трети «Бог е много близо до теб, но ти можеш да го видиш само на оня свят!»
Сигурна бях, че има друг отговор!
Но поне те ми показаха, че бях на прав път. Отговорите на Другите на въпросите ми «Къде е Бог?» и «Къде е моята майка?» бяха толкова еднакви, че това ми доказа, че ти наистина си при него. Всъщност, напоследък започнах да осъзнавам, че фазите на моето търсене не бяха по-различни от онези, които преживях в търсенето на Бог.
И така, мамо… С времето, понеже виждаха, че цялото ми същество е завладяно от теб, Другите се опитаха да ме отклонят и разсеят. Те ми даваха много играчки и най-различни, прекрасни и скъпи неща, с които да се забавлявам. Това ме развличаше за известно време, но скоро се изморявах от тях. Тогава те ми предлагаха нови — по-привлекателни, по-скъпи, по-вълнуващи…
Може би, мислех си, ако играчките ми постоянно се обновяват, ако винаги получавам все по-хубави и по-хубави, ще мога да се забавлявам през целия си живот. Но, не, това не е онова, което наистина искам. Всичко, което искам, е моята майка!
Коя играчка можеше да ме направи щастлива, ако теб те няма? Но ако ти беше с мен, липсата на коя играчка можеше да помрачи моето щастие?
Така успях да избегна капана на играчките, но преди известно време, търсенето ми отново бе прекъснато. Нека да ти обясня, мамо…
Докато растях, Другите ми обръщаха все повече и повече внимание. Колкото и да е тъжно, те страшно ми се възхищаваха. Казвам «тъжно», защото скоро разбрах, че тяхното възхищение и моето желание да го поддържам, ме спираха от преследване на най-голямата ми мечта — да те намеря.
Чувствах, че ако продължа да разпитвам Другите за теб, те скоро щяха да ми обърнат гръб, да се отдръпнат от мен. Затова се отказах да те търся и вместо това си позволих да се наслаждавам на продължаващите да ме обливат лъчи на техните усмивки.
Другите продължиха да ме обстрелват със стрелите си на обожание и хвалби, смъртоносни стрели, както осъзнах по-късно.
«Ти си специална, като теб няма друга в целия свят!» Докато ме ласкаеха, сладката отрова от стрелите им се разливаше по тялото ми.
Понякога се съмнявах в искреността на думите им. Често се питах: «Наистина ли съм специална?» Но понеже Другите бяха тези, които ме накараха да вярвам в това, не можех да отговоря на въпроса си без тях. Сякаш огледалото на душата ми се бе счупило и аз можех да се видя отразена само в техните думи.
През цялото време се стремях да бъда в компании, заобиколена от Другите, така че когато и да попитах: «Наистина ли съм специална?», моментално можех да чуя неизбежния отговор: «Да, наистина. Като теб няма друга в целия свят.»
Никога не се уморих да задавам този въпрос, нито да чувам един и същи отговор отново и отново. Точно както солената вода би усилила жаждата на този, който пие от нея, похвалите им само повишаваха нуждата ми да ги чувам.
Още по-лошото е, че за да не загубя одобрението им, се чувствах длъжна да живея според очакванията им. Скоро осъзнах, че живея живот, който Другите бяха избрали за мен, а не този, за който винаги си бях мечтала.
Сърцето ми проговори още веднъж: «Ти не си щастлива.»
Това беше истина, толкова недоволна от себе си, че вече дори не получавах удовлетворение от похвалите и възхищението на Другите. Моето нещастие ми върна силата, от която се нуждаех, за да продължа да те търся.
— Къде е моята майка? — попитах Другите.
Те ми отговориха със същия стар и познат отговор.
— Майка ти вече не съществува. Тя е далеч оттук. Можеш да я видиш само на оня свят.
— Не! — възразих. — Това не е онова, което мислите!
— Това е, което чухме от другите.
— А ако те грешат?
— Огледай се! Не можеш да видиш нито майка си, нито Бог. Щом смяташ да ги срещнеш в този свят, трябва да ги видиш.
— Ако използвам само очите си, за да виждам, ще се загубя във вашия мрачен и безинтересен свят!
— О, изглежда вече си станала голямо момиче. Чудесно!
— Не, аз съм малка. И винаги ще бъда!
Но това отхвърляне само по себе си не бе достатъчно да ме доведе при теб, мамо. Трябваше да намеря пътя. Втората фаза на моето търсене започна, когато ти ми го показа в един сън. Ти ми каза къде мога да намеря Някого-който-знае. Много по-късно, в реалния живот, този човек щеше да ме хване за ръка и да ме поведе по пътя, който ти ми посочи, докато двете с теб се съберем в този свят.
Надявам се да ти разкажа всичко за този свой сън в следващото си писмо. С цялата ми любов…
Облечена със зеления ленен костюм, с който майка й толкова я харесваше, Диана прекоси тревата в гробището. Когато наближи, видя една фигура с дълга кестенява коса да стои до гроба на майка й. Тя бе сама под огромния кестен, така че не можеше да сбърка. Не беше някакъв специален ден или църковен празник, така че кой ли би дошъл толкова рано?
Можеше ли да е тя? Мери?!
Диана се поколеба дали да продължи, застина на място, като наблюдаваше известно време неочаквания посетител.
— От кого се страхуваш? — нахока се и тръгна отново към гроба. Можеше да чуе сърцето си как бие оглушително. Няколко стъпки бяха достатъчни, за да престане да диша. Но не спря. Въпреки че почти бе стигнала до гроба, посетителката не се обърна да види кой идва.
Когато дойде съвсем наблизо, успя да зърне лицето й. С облекчение установи, че беше госпожа Джонсън, приятелка и компаньонка на майка й при пътуванията. Последният път, когато я бе видяла, бе на погребението. Госпожа Джонсън бе една от най-близките приятелки на майка, но откакто живееше в Ню Йорк, нямаха възможност да се виждат често.
Диана внимателно я побутна по рамото.
— Радвам се да ви видя, госпожо Джонсън.
— О, Диана! Как си? — попита жената и топло я прегърна. — Добре ли си, скъпа? Телефонирах няколко пъти, но не се свързах теб. Оставих съобщение на управителката на хотела. Тя ме увери, че си добре, но…
— Съжалявам, че не ви се обадих. Вече се чувствам по-добре.
Тя кимна към жълтите рози, които госпожа Джонсън бе донесла на майка й.
— Много са красиви.
Очите на жената излъчваха доброта.
— Диана, имам среща за обяд и още днес следобед се връщам в Ню Йорк. Но ако си готова, ще се радвам да си тръгнем заедно.
— Много благодаря, госпожо Джонсън, но не мога. Имам още работа тук.
— Както желаеш, скъпа. Не забравяй, че винаги се радваме да те видим. Сега искам да ми отговориш честно. Наистина ли си добре?
Изражението на Диана й казваше всичко.
— Как бих могла?
— Диана, знам, че не се нуждаеш да го чуеш от мен, но ми позволи да ти го кажа. Майка ти винаги се е гордяла с теб.
— Наистина не бях подготвена за това, госпожо Джонсън. Всичко се случи така бързо. Преди пет месеца всичко беше нормално. Дори когато беше болна, мама никога не се държа така, сякаш й оставаха няколко месеца живот. Никога не позволи блясъкът в очите й да изчезне. Никога не каза нищо, не се оплака, не попита: „Защо точно аз?“ — очите й се напълниха със сълзи. — Аз обаче не мога да бъда като нея. Не мога! Всяка сутрин, когато се събудя, си задавам един и същи въпрос: „Защо точно тя? Защо трябваше да бъде моята майка?“ Тя не бе просто майка, тя бе светлина, която огряваше всички около себе си.
— Беше — повтори госпожа Джонсън.
— А аз не стигнах близо до тази светлина, не успях да бъда огряна от нея. И точно когато нещата може би щяха да се променят, тя си отиде.
— Да се променят?
Диана кимна.
— От известно време имам чувството, че трябваше да гледам на живота през очите на мама. Трябваше да я открия, да бъда като нея. Трябваше да разреша мистерията, която се криеше зад погледа, думите, начина й на живот. Дълбоко в себе си тя пазеше съкровище, а аз не можах да го достигна.
Един неочакван спомен предизвика лека усмивка върху устните й.
— Понякога я дразнех. „Хайде, мамо — казвах. — Ако мислиш, че аз също имам съкровище, дай ми ключа към него.“ Тя ми показваше празните си ръце и се усмихваше: „Нямам ключ. Никой няма, освен ти самата.“
Диана въздъхна дълбоко.
— Нуждаех се от този ключ, госпожо Джонсън. Нуждаех се от него. Исках да бъда като нея. Исках да бъда достоен човек, поне това. Знаете ли какво чувствах понякога? Исках тя да не ми бе позволила да вървя по собствения си път или да ме бе оставила да върша грешки. Исках да не ме бе приела такава, каквато съм. Исках да бе опитала да ме направи повече като себе си, както правят другите майки. Исках да бъда дъщеря на майка си, госпожо Джонсън, наистина исках.
Госпожа Джонсън прегърна Диана, която избухна в сълзи.
— О, Диана, та ти си дъщеря на майка си! Толкова много приличаш на нея! Не съм срещала друга дъщеря, която да прилича повече на майка си от теб. Никога не се съмнявай в това. Може и да не съм прекарала много време с теб, може да ти изглежда, че се опитвам да те успокоя, но повярвай ми, аз те познавам много добре. Научих всичко за теб от майка ти, която те познаваше повече, отколкото ти самата се познаваш.
Хлипането на Диана секна.
— Какво е казвала майка ми за мен? — прошепна тя.
— Последната година, при пътуването ни до Александрия, тя ми говори много за теб. Каза ми колко неудовлетворена се чувстваш, как вече не си доволна от онова, което имаш, и че всеки ден ставаш все по-нещастна.
— Да — промърмори Диана, навеждайки глава. — Това е истина. Преди година започнах да се чувствам по този начин. Но мислех, че успешно крия чувствата само за себе си. Не исках мама да се разстройва, след като нямаше реална причина да бъда нещастна. Предполагам обаче, че както винаги, тя е успяла да прочете всичко, което ставаше вътре в мен. Чудя се защо не ми е казала нищо? Колко ли тъжна се е чувствала…
— Тъжна ли? Не, не мисля, случаят въобще не беше такъв. Когато ми го каза, очите й блестяха.
— Блестяха?
— Да, изглеждаше истински щастлива. Дори сподели с мен следното: „Мога да видя как дъщеря ми все повече и повече става жадна за Октомврийските дъждове.“ Всъщност, мислеше да те покани да се присъединиш към нас при следващото ни пътешествие.
— Октомврийските дъждове ли? Имате предвид пътуванията, които правите всеки октомври? Онези тайнствени, мистериозни пътувания, обвити с мъглата на загадъчността…
Госпожа Джонсън кимна.
— Бях така силно заинтригувана от тях! — продължи Диана. — Всеки път исках да дойда с вас, но мама никога не ме вземаше. А когато се върнехте, каквото и да я попитах, само се усмихваше и ми казваше: „Слушахме и бяхме възнаградени.“
Диана погледна жената с молба.
— Отначало ме измъчваше чисто любопитство, но преди няколко години започнах да подозирам, че зад тези пътувания се крие нещо повече. Сякаш точно те бяха източникът на светлината, която майка ми излъчваше. Чувствах, че ще я опозная по-добре, ако научех повече за тези нейни пътешествия. А вие сте единственият човек, който може да ми помогне, госпожо Джонсън! Моля ви, не може ли да ми кажете какво точно правехте в Александрия? Или в Атина, Йерусалим, Фес, Сурабая…
Госпожа Джонсън не погледна Диана в очите. Изглежда съжаляваше, че разговорът бе тръгнал в тази посока.
— Винаги съм се възхищавала колко чудесно се изразява майка ти, Диана. Казала го е по най-прекрасния начин: „Слушахме и бяхме възнаградени.“
Диана разбра, че беше безсмислено да настоява за повече.
— Разбирам… Тогава позволете да ви задам един друг въпрос.
— Надявам се, че няма да е толкова труден като последния — отвърна госпожа Джонсън и се усмихна.
— Къде е моята майка, госпожо Джонсън? Къде е тя? Искам да знам какво се случи с нея! И съм сигурна, че имате по-добър отговор на този въпрос, отколкото аз.
Миг мълчание.
— Спомняш ли си, Диана, на времето, когато за пръв път срещнах майка ти, ти й задаваше същия въпрос. Непрекъснато, отново и отново. Питаше къде е баща ти. И твоята скъпа майка винаги ти даваше един и същ отговор: „Баща ти е при Бог, детето ми.“
В мига, в който чу отговора, Диана осъзна, че въпросът й към госпожа Джонсън, беше същият, който Мери бе задавала през всички изминали години. Тя се зачуди защо госпожа Джонсън отговаря на въпроса й по този начин. Но понеже не бе сигурна дали знае истината за баща й, тя се въздържа да спомене името на Мери.
— Хората може да успокоят едно дете, което е загубило майка си, като му кажат: „Тя е при Бог.“ Но аз не съм дете, госпожо Джонсън. Можете да ми кажете истината. Моля ви! Майка ми вече не съществува, нали?
— Онова, което се казва, за да се успокоят децата, невинаги е грешно, Диана. Където е била майка ти, преди да умре, там е и сега. При Бог.
Диана сведе очи.
Госпожа Джонсън посегна и хвана ръката й.
— Нека да те оставя да прекараш известно време сама с нея, скъпа. Но помни, в нашия дом винаги има място за теб.
Диана я прегърна.
— Благодаря, госпожо Джонсън. Ще ви посетя веднага, когато мога. Приятен път.
Когато госпожа Джонсън бе достатъчно далеч, че да не я чуе, Диана седна в основата на гроба. Тя сложи ръце на гърдите си и се помоли безмълвно. Макар да не вярваше, че думите ще стигнат до майка й, Диана заговори:
— Мамо, чу ли какво каза току-що госпожа Джонсън? Каза, че приличам на теб повече от всяко друго момиче. Тя е толкова мил човек. Но предполагам, че има някои неща, които не знае… Снощи прегледах писмата на Мери, но след това пак ги оставих. Въпреки че може би вече е късно, смятах да изпълня онова, което ти обещах. Но не можах, мамо! Не ме питай защо, просто не можах. Чудя се обаче за едно нещо. Какво ли си мислела, когато си чела писмата на Мери. И двете мислим едно и също, нали? Че Мери е психически болна. Знам, ти ми каза, че е уникална, но го направи, за да не се откажа да я търся, нали?
Аз наистина искам да знам какво имаше предвид под думата „уникална“. Доколкото ми е известно, тази дума означава „единствен и неповторим“. Значи, че в целия свят няма друг като нея. Но ти не го използва в този смисъл, нали, мамо? Ти не смяташе, че Мери заслужава повече да бъде твоя дъщеря, отколкото аз, нали, мамо?
Това, така или иначе, не може да бъде истина. Мери е луда. Тя не е нормална. Ти не си ли прочела третото й писмо? Как чувала дишането на розата, вятъра, който духал в стаята й, светлината, осветяваща всичко наоколо… А какво ще кажеш за разговора с розата? Ако това не са симптоми на психоза, какво са тогава? Те не са нищо друго, освен халюцинации. Повярвай ми, мамо, учила съм психология.
Във всеки случай, нещата, които Мери казва в първото си писмо, нещата, които твърди, че е осъзнала като дете, сами по себе си са достатъчни, за да разбере човек, че не е нормална. Може ли едно дете на тази възраст да има подобно възприятие за живота?
А какво ще кажеш за съня, който описва във второто си писмо? Да предположим, че в този сън ти наистина си й казала да отиде в някаква градина, да се срещне с някакъв човек и да говори с някаква роза. И много години по-късно, тя отива и прави точно онова, което ти си й казала. Намира човека, за когото си говорила, и което е по-важното, научава се да разговаря с розите. Може ли това да бъде реално?
Както и да е, не се тревожи за Мери, мамо. Може би животът е по-лесен, когато човек не е съвсем наред с главата. Не се тревожи и за мен. Вероятно страдам, защото все още съм нормална, защото не съм убедена, че съм те загубила и не мога да престана да мисля, че ти вече не съществуваш… Но въпреки всичко, аз не съм луда, мамо. Няма да се опитам да избягам от истината и няма да си създавам фантазии, нито измислен свят само за себе си. Защото съм голямо момиче и винаги ще бъда!
Диана се изправи на крака.
— И един ден — добави — ще се преборя с цялата тази болка и ще успея да бъда твоя дъщеря.
След като се върна от гробищата, Диана прекара по-голямата част от деня в сън. Въпреки че имаше да върши много неща — плащания до банката, подготовка за церемонията по дипломирането, още интервюта за работа и така нататък, тя просто остави всичко за някой друг ден.
Нямаше желание да върши нищо, но пък бездействието само засилваше празнотата вътре в нея. Накрая реши да излезе на разходка покрай брега и да подиша свеж въздух.
Паркът беше още по-пренаселен отколкото предишния ден, но тя си намери едно уединено кътче, където можеше да седи и да наблюдава децата, които хвърляха хляб на чайките. След кратка разходка седна отново. Този път се наслаждаваше на бавното потъване на слънцето в океана.
На път към дома си пак избра пряката пътека. Искаше да мине отново покрай просяка с надеждата, че може да й даде ключ към онова, което се опита да й каже предния път.
Когато наближи мястото, където обикновено седеше, видя, че той оглежда околните по същия начин, както и вчера. Спря пред него и го загледа настойчиво в очите. За нейна изненада той въобще не я забеляза. Вместо това въртеше главата си насам-натам и наблюдаваше другите минаващи, сякаш момичето, което стоеше пред него, не бе същото, с което бе говорил предния ден.
— Здравей, няма ли да ми предскажеш бъдещето днес?
Просякът изглежда нямаше никаква представа за какво говори тя.
— Аз познава вас?
— Не ме ли помниш? Това съм аз.
— Аз знае, че сте вие. Но коя сте вие?
Напълно сигурна, че я прави на глупачка, Диана се завъртя на токчетата си и се отдалечи бързо.
Няколко крачки по-нататък забеляза художника, зает с рисуването си. Той носеше същата стара фланелка и избелели сини джинси. Не можеше да се каже, че в картината, върху която работеше, имаше някаква разлика с останалите, освен по-буйната бяла пяна от разбиващата се вълна.
— Днес изглеждате по-добре — рече художникът.
„Ама че учтив начин да започнеш разговор!“, помисли си Диана. Но все пак не можеше да не се замисли колко ли зле е изглеждала предния ден.
— Няма ли да погледнете картината?
— Доколкото мога да видя, не се е променила много.
— Нима по-голямата ярост на вълната не се брои за промяна?
— О, разбира се, че се брои — отвърна Диана. — Вчера картината изглеждаше съвсем различно, сега сякаш гледам друга. Уау, наистина съм удивена! Само няколко мазки на четката в повече и сте успели да създадете буря, която разкрива онова, което е вътре във вълната. Направо съм впечатлена!
— Също като вашата?
— Моля? Не ви разбрах.
— Бурята във вас разкрива онова, което е вътре, също изключително добре.
Жегната от забележката му, раменете на Диана увиснаха.
— Съжалявам, не исках да бъда груба.
— Всичко е наред. Какво точно виждате в картината?
— Ами… Виждам, че не сте нарисували чайката, която лети във всички останали ваши картини.
— Трябва да призная, че сте много наблюдателна.
— Да, така казват хората — съгласи се Диана.
Въпреки недодялания си външен вид и грубия начин на изразяване, художникът, изглежда, имаше добро образование.
— Студент ли сте? — попита го тя.
— Не.
— Значи сте завършили следването си?
— Учех икономика, но напуснах.
Диана го изгледа продължително, преди да попита:
— Но защо?
— Преди да е станало прекалено късно, осъзнах, че никога няма да се науча да рисувам, ако продължа да слушам професорите по икономика.
— Не можехте ли едновременно да рисувате и да учите?
— Не беше, защото нямах време. Проблемът бе, че всяка нова картина, която завършвах, ме караше да чувствам, че предишната е била по-добра.
— По-добра в какъв смисъл?
— Като всеки художник, аз изобразявам върху платното онова, което е вътре в мен. Но с всеки изминал ден виждах, че цветовете ми увяхват. Избеляват. Трябваше да се откажа от следването в името на моите цветове, щом толкова искате да знаете.
Очите на Диана изразяваха одобрение, когато му подаде ръката си.
— Аз съм Диана.
Художникът само я раздруса.
Той го направи отново! Ама че нахал! Държеше се така, сякаш бе напълно безразличен към нея. Нито й каза името си, нито прояви някаква любезност, например да каже, че се радва да се запознае с нея. Беше безсмислено да продължава и без това прекалено дълго проточилия се разговор с някого, който не си правеше труда дори да й каже името си. Като се извини, че има среща, Диана промърмори едно „довиждане“ и си тръгна.
На път към къщи обаче мисълта й бе заета с онова, което й каза художникът: за цветовете, които избелявали. Точно както той бе загубил своите цветове, така и тя чувстваше как започва да губи цветовете на майка си.
Когато момичето изчезна от погледите им, просякът помаха с ръка на художника. Предишния ден той бе дошъл при него и го бе попитал за красивото момиче, чието бъдеще беше предсказал.
Просякът се бе ухилил.
— Чакай малко, синко. Онуй, дет става между мен и моите клиенти, не остава тук, то отлита. Ти трябва сам да попиташ малката госпожичка каквото искаш да знаеш. Тя скоро ще се върне пак. Утре ще дойде… Но кат те гледам, се чудя как може да молиш един стар и глупав бухал като мен за помощ. Ти си млад и изглеждаш толкуз добре, колкот мен. За какво аз да омайвам младата госпожичка?
Художникът леко се обърка, но бе направил опит да се защити.
— Видях ви, че си говорите и гледате към мен, така че естествено бе да се зачудя защо.
— О, не ме карай да се смея, синко. Тез очи, големи кат чинии, я виждат как иде по пътеката оттам. Твоите големи очи я фиксират, а не моите, нъл тъй? Няма никаква нужда от предсказване на бъдещето. Ти искаш да се срещнеш с таз малка госпожичка в минутата, в която я зърна. Лъжа ли е туй, а? Ако е лъжа, нека чайката ти да се изсере върху бедната ми стара глава!
Тъй като не знаеше какво да каже, художникът бе измърморил някакво извинение и си бе тръгнал, осъзнал, че няма да е лесно да изкопчи информация от стария просяк.
Преди няколко минути обаче, когато старият просяк му бе махнал с доброжелателна усмивка, през главата му мина една мисъл: може би сега просякът бе решил да му каже нещо за Диана. Затова реши да опита късмета си отново, като го посети и тази вечер.
Художникът внимателно постави бутилката плодов сок, която бе извадил от хладилника в джипа си, в центъра на сламената рогозка. Предишната вечер просякът го бе предупредил да не идва с празни ръце. Също така му каза да изчака, докато паркът се поизпразни от посетители, за да не прогони потенциалните му клиенти.
— Ще приемеш ли сега един гост, който…
— Мойто място винаги е отворено за всеки, който не иска да знае прекалено много.
— Добре, добре. Няма да задавам много въпроси. Но бих искал да разбера ти откъде знаеше, че днес тя отново ще излезе на разходка? Твоето пророчество ли използва? Между другото, да ти кажа, преди да започнем — нямам четири долара.
— Аз не вярвам, че няма таквоз нещо кат предсказване на бъдещето — отвърна просякът. — Хората искат да чуят свойто бъдеще, така че им го казвам. К’во друго да направя? Да река: „Не питайте мен. Живейте и сами ще го откриете“? Туй ли да им река?
— Значи смяташ, че всъщност не можеш да предсказваш бъдещето?
— Извинявай, млади момко, но аз съм човек с чест. Уважавам работата си. Бъдеще — туй е просто името на играта. Пепелта, чашата, водата, те са само за оправдание. Човек трябва да прави някакво представление за хората, нещо кат онуй, дет гледат в киното. Да речем, че сичко, което кажа, се изпълни. Да, ама те няма да повярват, не и без малко фокуси. Както казах, предсказване на бъдещето е просто дума. Онуй, дет правя, е да чета по лица. Аз чета лица, ясно ли е, всичко е написано на тях.
— Какво искаш да кажеш?
— Да речем, че наблюдавах малката госпожичка, докат ти говори с нея. И знайш к’во видях? Видях, че госпойцата хареса твоите картини. Фокус-мокус и на ти теб предсказание — тя скоро ще се върне. За теб туй е предсказание.
— Нали не ми казваш, че разходката й беше извинение, за да ме види?
Просякът сви рамене.
— К’во мога да знам аз за мислите на малката госпожичка! Да не съм откачалка! Аз не знам причини, знам просто резултат. Но я да оставам туй сега. Ти ми кажи нещо за себе си. Тъй де, малката госпожичка е красива и сичко, но ти ми кажи кой си и кой не си. Отде идеш, де отиваш!? Лицето ти издава, че си скиталец.
— Да, има нещо такова. Идвам от Сан Диего, работих там, рисувах на брега. Картината, която виждаш тук, е първата от моя летен проект. Според плана ми трябваше да я завърша вчера и сега да бъда на трийсет мили оттук, на втората спирка от проекта ми, но… както и да е, знаеш останалото.
— Картината не иска да бъде завършена, след като ти видя малката госпожичка, а? О, Боже, преследването винаги е най-хубавата част. Когато гониш или те гонят, когато хванеш или те хванат, нещата се скапват, а? Добре, синко, много добре. Нека картината да повиси още малко време тук.
Просякът изпразни върху рогозката купичката с монети — печалбата му за деня. Напълни я с плодов сок и я сложи пред младия мъж. Самият той отпи голяма глътка направо от шишето.
— Този твой Сан Диего? Там става ли за просене?
— Нямам представа. И въобще не е „мой“. Аз съм от Ню Йорк. Преди да напусна, учих в колеж в Бостън. Сетне се преместих в Сан Диего, за да живея при един приятел.
— Какво казват твоите хора за напускането на колежа? Чул съм, че колежаните печелят добри пари, а?
— Семейството ми никога не е имало големи финансови очаквания от мен. Те се справят доста добре. Но очакваха повече. Мислеха, че мога да стана добър банкер или нещо подобно. И понеже напуснах „Харвард“, вдигнаха голям шум и врява. Но нямаше друг начин, аз просто трябваше да рисувам.
— „Харвард“, значи? Божке, Божке! Чувал съм за него! Казал си туй на малката госпожичка, ай на бас!
— Не съм.
Просякът загледа втренчено и с недоверие младия мъж.
— Синко, има три възможности. А) ти си глупак; Б) не искаш да очароваш малката госпожичка; С) значи си глупак. Избери си сам.
Художникът се усмихна.
— Какво искаш, синко? — продължи просякът. — Искаш тя да те вземе за неудачник? Един овчар, който пасе стадо картини, които не продава? Кажи й кой си. Как ще те опознае, ако не й покажеш?
— Не знам, не съм сигурен дали искам да ме види по различен начин, само защото съм учил в „Харвард“. Не искам да бъда наказан като бъда обичан заради някого, който не съм.
— К’во? Кой обича к’во и наказва кого?
— Ако тя ме хареса, защото съм бил в „Харвард“, тогава по-добре въобще да не ме харесва. Аз не съм моето образование. Или работата ми, или мозъкът ми… И не съм сбор от всички тези неща.
— Значи знайш кой си, тъй ли, синко?
— Ами, аз съм просто… Аз просто съм този, който съм.
— Синко, ти дойде да ме слушаш. Не виждаш ли колко умна е тя, с тез сенки, които гони из главата си? Думата „Харвард“ ще бъде като музика в ушите й. Просто й кажи „Харвард“, може би ще имаш късмет.
Художникът поклати глава.
— Не, прекалено е рисковано… Винаги ще има някого по-добър от мен. Но няма никого като мен. Нали знаеш, пръстовите отпечатъци на всеки човек са различни. Харесва ми да мисля, че имаме и подобни душевни отпечатъци. Отпечатъци, които прикриваме, като обличаме модерни ръкавици…
— О, Божке! Бедничкият, сега пък говори за ръкавици!
— Извинявай — рече, усмихвайки се, художникът.
— И тъй, ти какво очакваш от малката госпожичка?
— Не знам. Смяташ ли, че ще дойде и утре?
— Съжалявам, синко. Да ти кажа бъдещето, туй струва четири долара. Не може да го правя безплатно за онез, които не знаят какво искат.
— Предполагам, че си прав — след кратко мълчание художникът добави: — Добре, мисля, че трябва да тръгвам.
— Твоя воля, синко. Следващия път, кат дойдеш, донеси бира. Голяма бутилка безалкохолна бира, запомни.
След като прибра картините си в джипа, художникът се разходи под звездите. Пълната луна се отразяваше във водата, пътеката й ставаше все по-широка, докато се протягаше към хоризонта. Той закова очите си в гледката, като се чудеше как може да е омагьосан толкова силно от едно момиче, в чието лице не виждаше светлината, която търсеше.
В края на един дълъг, безцелен ден Диана се загледа в снимката на майка си.
— Мамо, да предположим, че промених мнението си и ще тръгна да търся Мери. Каква ли ще е разликата? Наистина ли мислиш, че можем да намерим Мери чрез едно име — името на една жена, която преди много години вероятно я е научила да говори с розите?
Сърцето в гърдите й натежа.
— Нека само за минута предположим, че ще измина хиляди мили до страната, където се намира дворецът, и ще намеря къщата на онази жена близо до този дворец. Знаем ли въобще дали тя е жива? Ако е, дали ще си спомня чуждестранното момиче, което е посетило хотела й преди толкова много години? Добре, ако наистина е научила Мери да говори с розите, сигурна съм, че ще я помни. Но ние не смятаме, че подобно нещо е възможно, нали, мамо?
И дори ако си я спомня, каква полза от това? Как бихме узнали къде е Мери сега?
Ако наистина отида и я попитам най-учтиво: „Извинете ме, мадам, не знам дали си спомняте, но преди много години тук, у вас е отседнала една туристка. Името й е Мери. Спомняте ли си я? Тя беше малкото момиче, което вие научихте да говори с розите… Сега, моля ви, кажете къде мога да я намеря?“
Мислиш ли, че ще ме чуе и ще отговори на въпроса ми? Най-вероятно първо ще ми се усмихне, а когато започна да задавам същия въпрос на персонала и дори на гостите й, учтиво ще ме помоли да напусна. Когато й кажа, че няма да мръдна дори един сантиметър, докато не науча къде е Мери, тъй като едва ли ще ме изхвърли със сила, ще се обади в консулството. Но аз няма да се предам. Ще държа хората от консулството часове наред, като не спирам да ги разпитвам: „Къде е Мери? Къде е Мери? Къде е Мери?“ И тогава какво? Предполагам ще решат, че съм си загубила ума и ще ме изпратят у дома с първия полет, с придружителна бележка, че съм луда. На летището ще ме чакат мъже с бели престилки, които ще ме хванат за ръцете и ще ме ескортират до най-близката психиатрична клиника.
Е, това наистина са добри новини, мамо. Защото там е единственото място, където мога да намеря Мери.
Сякаш всички високи момичета с кестенява коса в Сан Франциско се бяха събрали в парка и сякаш всички се бяха наговорили да приличат на Диана. Но когато приближаха по-наблизо, художникът за пореден път биваше разочарован. През последните две вечери бе очаквал Диана, но тя не се появи.
Той се укори, че не се придържа към програмата си заради едно момиче, за което знаеше, че не е за него. Но просто не можеше да се принуди да напусне парка.
От доста време, след като загуби вярата си — резултат от натрупания опит в любовните връзки и последвалите от това грешки, художникът не се бе обвързвал с никаква любов. До днес той бе стигнал до убеждението, че всяка нова връзка без изключение означава нова раздяла, така че бе решил да потърси убежище в свободния от сътресения свят на самотниците.
Преди време гледаше на всяка раздяла като на прелюдия към нова връзка и не смяташе, че е загубил нещо. Но скоро стигна до убеждението, че руините, остатъците и разбитите чирепчета от всяка предишна връзка се пренасят и в следващата.
Също така осъзна, че когато една връзка се провали и приключи, повечето хора смятат, че са единствените, които са били наранени. Всички бяха твърдо убедени, че те са обичали партньора си по забележителен начин, докато той не им е отговорил, както подобава.
Такъв беше случаят с последната му приятелка, с която се раздели преди три години. Седмици наред се бе опитвал да проумее това несъответствие. Как беше възможно и двете страни да вярват, че са единствените, които са били обидени? Че само техните чувства са били накърнени? Един ден, докато гледаше как летят две чайки, той откри отговора, който търсеше.
Този ден художникът бе поставил триножника си на скалите, близо до мястото, където живееше. Както си бе погълнат от рисуването, една чайка привлече вниманието му, като излетя от близката скала и се спусна шеметно с нисък полет към водата. Тя моментално бе последвана от друга, която стоеше на противоположната скала. Втората чайка се спусна към морската вода на същото място. Точно когато бяха на един дъх разстояние от нея, с риск да се сблъскат, двете предприеха серия маневри, които ги изведоха обратно високо в небето. Сякаш прегръщайки се с крилете си, те се издигнаха едновременно и се зареяха във висините над нивото на скалите под тях.
Докато наблюдаваше полета на двете чайки, художникът си помисли, че колкото и да е привързан към някого, човек първо трябва да бъде необвързан.
Повечето хора обаче пристъпваха в новите си връзки с бремето на старите. Дали носеха от миналото чувството за недоверие, чувството, че са били неразбрани или някаква защитна стена, всичко това им пречеше да изживеят свободно новите си отношения. Може би бяха прави да мислят, че са били обидени и неразбрани в предишната връзка, но онова, което пропускаха да видят бе, че не техният партньор, ги е наранил, а миналото, което не бяха в състояние да оставят зад себе си.
Тези две чайки, които идваха от две различни скали, бяха способни да оставят своето „минало“, да напуснат старото си място и да се спуснат към повърхността на морето — към точка нула, откъдето да започнат — една заради друга, освободили се от своята идентичност. Само така можеха да се издигнат към небесата заедно, преплетени една в друга.
Навикът на художника да рисува чайки започна от този ден. Но неговата чайка се бе изморила от соловото си летене и копнееше за мига, когато ще може да се спусне към морето. Вероятно тук не бе онова пристанище, бряг или залив, към който да се устреми и да го направи, но кой знае защо не можеше да си тръгне, за да продължи да се рее в небето.
Когато стана съвсем тъмно, той разбра, че и тази нощ Диана няма да дойде на брега.
Сънищата не й позволиха дори половин час следобедна дрямка. Тя се опита да освободи съзнанието си от отделните, накъсани картини за един дворец и за една розова градина. Това беше невъзможно. Щом не молеше да се отърве от тях, поне да можеше да ги проумее. Да разбере смисъла им. Но и това също изглеждаше невъзможно.
Диана стана и облече спортния си екип и обу маратонките. Може би една кратка разходка из парка или разговор с художника щяха да й помогнат.
Старият просяк, който седеше на рогозката с излъчване, по-скоро кралско, отколкото на просяк, моментално започна да брои монетите си, когато я видя да се приближава. Сякаш се опитваше да й подскаже, че няма намерение да я забележи. Диана не се обиди. Тя така или иначе не очакваше повече обяснения от него.
Художникът бе на обичайното си място, отново погълнат напълно от картината си.
— Хей, как са цветовете днес? — попита го Диана.
— Добре. А твоите?
— Добре, господин Безименни.
— Джон или Матиас6 — по твой избор.
— Две имена ли имаш?
— Нещо като раздвоение на личността, ако така ти харесва повече.
— Ти какво имаш предвид?
— Матиас иска да остане в този свят и да го разбере. Докато Джон иска да отлети надалеч.
— Да отлети къде?
— Не знам, отвъд този свят, може би.
— О, разбирам… Матиас… Тук това име е необичайно.
— Хората така казват — рече художникът, точно както Диана бе отговорила последния път, когато се срещнаха.
Тя се усмихна и се обърна да разгледа картината. Тъй като в нея нямаше никаква чайка, можете да предположи, че не е завършена. Въпреки че я гледа известно време, не измисли нищо, което да каже.
Мълчанието и опасността да си тръгне направиха Матиас неспокоен. Той се разтревожи. За да я опознае по-добре, не само че трябваше да промени програмата си, но дни наред трябваше да остане в един евтин хотел, от онези, в които от душа тече само студена вода, тоалетната е запушена, а леглото е цялото на буци и тясно като гроб.
— Е — рече, — както можеш да видиш, днес нямам вдъхновение. Мислех да отида да изпия едно кафе отсреща, за да сменя мястото и обстановката. Имаш ли нещо против да дойдеш с мен?
Диана се поколеба, преди да отговори уж равнодушно.
— Да, добре. Мисля, че мога. Нуждая се от почивка, за да си поема дъх.
Матиас остави внимателно четката в цепката на триножника.
— Да вървим.
Едва когато приближиха кафенето, той видя, че това бе едно модно и вероятно твърде по-скъпо място, отколкото бе преценил първоначално.
Влязоха в помещение с маси, покрити с кожа, факли, светещи със специални светлинни ефекти, и покрити с мед пожарогасители в ъглите. Място от онези, където посетителите умираха от желание да платят десет долара за чашка кафе, докато седят на неудобните столчета от ковано желязо и слушат брътвежите, които се носеха наоколо като жуженето на пчели. Матиас не беше си представял, че би влязъл в подобно място, дори ако останеше в Сан Франциско още сто години. Но, за нещастие, наоколо нямаше друго кафене.
Тъкмо седнаха на една маса до прозорците, когато се появи сервитьорът.
— Какво ще обичате, сър?
Поръчаха си френско кафе с ванилия и еспресо и когато го отпратиха, той се огледа.
— Ама че място за вдъхновение, а!
— О, вдъхновението… да, разбира се — отвърна Диана. — Аз самата рисувах по едно време. Но трябва да призная, че вдъхновението така и не ме посети. Предполагам, че това е разликата между истинския художник и онзи, който просто иска да рисува.
— Не мисля, че вдъхновението е нещо съществено.
— Нима?
— За мен вдъхновението се появява, когато една картина трябва да бъде завършена, а не в процеса на рисуването й. Някои платна ми отнемат само няколко дни; други не мога да свърша даже когато съм работил върху тях няколко години. А в моите картини дори няма разлика.
— О, да! Точно мислех да те питам защо винаги рисуваш морето? Никога ли не рисуваш нещо друго?
— Не, напоследък не. Преди години преживях бурни времена и оттогава просто рисувам морето.
— Може ли да попитам каква буря си преживял?
— Беше странно. Всичко започна с края на една връзка. Единия ден имах чувството, че ще прогоня с бейзболна бухалка всеки, който се приближи до мен, а на другия не можех да живея без хора. Накрая реших да излея всичките си „вълни“ от чувства върху платното като морски пейзажи, надявайки се, че те ще ми помогнат да разбера себе си.
— А чайките?
— Дълга история. Съмнявам се, че ще искаш да я чуеш.
— Опитай.
— Трябва ли наистина да ти я разкажа?
Притиснат от настоятелния й поглед, той започна да разказва за деня, в който бе наблюдавал полета на двете чайки. Не навлезе в детайли, но Диана успя да проумее значението на самотната чайка в картините му.
Когато остави внимателно кафетата им на масата, сервитьорът попита това ли ще бъде цялата поръчка. Те кимнаха с глави, той се поклони и се отдалечи.
— Ти продължаваш да рисуваш морето. Твоята буря все още ли не е стигнала до края си?
— Напротив, стигна, но междувременно осъзнах нещо. Осъзнах, че ми харесва да рисувам различни неща.
Диана го погледна объркано. Само преди няколко минути й бе казал, че рисува само морски пейзажи, а сега казваше, че обича да рисува различни неща.
— Когато отида на някое ново място, на някакъв нов бряг, разбирам, че онова, което мислех, че се променя най-малко, всъщност се променя най-много — морето.
— Като теб? — попита Диана, спомнила си връзката, която Матиас направи между себе си и морето.
— Всъщност като всеки човек. Всички ние си мислим, че виждаме един и същи човек, когато всяка сутрин се гледаме в огледалото. Нашите приятели мислят, че виждат един и същи човек, когато се срещнем след няколко месеца.
— Наистина, дори ако забележат някаква промяна, това обикновено са неща като теглото или прическата…
— Точно така. Никога не се досещат, че човекът пред тях може да е станал друг. Мисля, че един човек може да се промени дори само за няколко дни.
Диана сведе поглед, като се замисли колко много я бе променило случилото се напоследък. Матиас внимателно докосна ръката й.
— Извинявай, нещо лошо ли казах?
— Не, не. Това, което каза, ми напомни за нещо. Това е всичко.
Подпирайки се на лактите, той се приближи към нея.
— Искаш ли да говорим за това?
— Да… Може би по-нататък.
Сервитьорът се появи отново, за да попита дали желаят още нещо. Диана се обърна към Матиас.
— Какво искаш? Аз мисля да си поръчам шоколадов сладкиш.
— Да, моля. И аз ще си взема от тях.
— Съжалявам — отвърна сервитьорът. — Току-що сервирах шоколадови сладкиши на друг клиент, така че знам, че са останали само два. А те са за една порция. Какво ще кажете да ги разделя и да добавя по един ванилов, за да оформя поръчката?
Двамата се съгласиха, макар и неохотно.
Сладкишите все още не идваха. Но те бяха така дълбоко потънали в разговор, че не забелязваха това. Матиас искаше да напомни на сервитьора за поръчката, за да не загубят сладкишите си, които можеше да бъдат дадени на друг клиент. Тогава той се появи с две чинии.
Диана отхапа парче от ваниловия сладкиш и го попита:
— Какви са целите ти? По отношение на рисуването, имам предвид.
— Имам само една цел и тя е да рисувам.
— Мислех, че целите са нещо, свързано с бъдещето. Не е ли така?
— Да — отвърна той. — Има едно изречение, което харесвам: „С времето бъдещето, от което сме така хипнотизирани, се оказва просто недокоснато минало.“ — той се зачуди какъв ще бъде коментарът й, докато отхапваше от шоколадовия сладкиш. След минута мълчание тя отговори:
— Предполагам, че онова, което искаш да кажеш, е: Един ден от бъдещето се превръща в минало по отношение на деня, който следва. А следващият ден ще настъпи със сигурност, защото времето лети напред… Така че всеки ден, който смятаме за бъдеще, в действителност не е нищо друго, освен отложено, закъсняло минало. Минало, което не е било докоснато от времето… Правилно ли съм разбрала?
— Никога не съм срещал някого, който да ме е разбрал по-правилно.
— Но всичко това изглежда прекалено философско. И аз не мисля, че може да има някаква практическа стойност във всекидневния живот.
— Хей — отвърна той, усмихвайки се. — Просто се опитах да отговоря на въпроса ти.
— О, извинявай.
— Всъщност, онова, което искам да кажа, е, че обичам да постигам целите си в единственото време, което съществува реално, а именно настоящето. Ето защо избрах рисуването като моя единствена цел.
— Но сигурно имаш някакви дългосрочни планове?
— Да, имам един план. Планирам да извървя пътя до малкото градче, където живеех, близо до Сан Диего, като рисувам картини по брега. В края на лятото ще направя изложба на някое от местата, където съм рисувал.
Значи Матиас не бе от Сан Франциско… Всъщност, тя вече бе предположила това. Все пак начинът, по който произнесе „малкото градче, в което живеех, близо до Сан Диего“, просто ей така, сякаш казваше нещо, което не бе от особена важност, събуди у нея познато чувство. Чувството за самота.
— И… — той прекъсна мисълта й — дори съм намислил име за изложбата си. „Променящите се морета на Калифорния“.
— Звучи добре.
— Но наистина не знам дали ще бъда в състояние да довърша този свой проект. Има още много неща, които не знам… Ако го завърша, дали ще имам достатъчно пари за изложбата? Ако имам, дали ще бъда в състояние да намеря подходящо място за нея? Ако намеря, ще успея ли да получа разрешение от съответните власти? И ако получа, ще бъда ли в състояние да привлека вниманието на публиката? А ако го привлека, ще прояви ли някой интерес към моите картини? Ако проявят, дали това ще ме задоволи? Дори ако всичко, което съм планирал, протече добре, ще бъда ли щастлив? Ако съм щастлив, колко дълго ще продължи моето щастие? Дори ако продължи дълго, ще мога ли да преодолея страха, че някой ден ще го изгубя? И така цял списък от неща, които не мога да знам. Списък, който продължава и продължава…
— И продължава — съгласи се Диана.
— Ето защо рисуването е моята единствена цел.
— Добре. Да речем, че изложбата се състои. Къде смяташ да я направиш?
— Все още не знам. Ще реша, когато установя, че съм нарисувал най-хубавата си картина.
Те изядоха първия си сладкиш. В чинията на Диана остана шоколадовият, а в тази на Матиас — ваниловият. Разликата в избора, как да изядат сладкишите си привлече вниманието й. Тя бе оставила последен този, който обичаше най-много, докато той бе изял първо своя любим.
„Сега е мой ред“, помисли си Диана, посочвайки чинията си.
— Виж, този сладкиш също показва, че бъдещето ме хипнотизира повече от теб. Дори когато бях малка, винаги запазвах за накрая храната, която обичах най-много. А след това, когато започвах да я ям, и повечето случаи установявах, че съм постъпила прекалено глупаво. Опасявам се, че това се случи и днес.
— Била си глупава, че си го изяла? Срамота! Мисля, че твоят шоколадов сладкиш е останал в миналото като „недокоснат“.
Двамата се усмихнаха, гледаха се дълго, докато всеки почувства необходимостта да обърне погледа си встрани.
Диана погледна часовника си.
— О, вече наистина закъснявам.
Матиас поиска сметката.
— Диана, знам, че си заета, но ако има нещо, за което желаеш да говорим, тук съм, за да те изслушам.
Очите й се замъглиха за миг. Сетне, когато възвърна самообладанието си, тя му разказа накратко какво бе преживяла през последните няколко месеца.
Той я слушаше с пълно внимание. Когато свърши, изглежда, не знаеше как да реагира. Всичко, което успя да каже, бе:
— Ужасно съжалявам.
— Онова, което ме разстройва най-много е мисълта, че майка ми вече не съществува — продължи Диана. — То дори е по-лошо, отколкото ако съм била изоставена от нея. Ще ми се тя все още да живее някъде другаде, дори и никога повече да не я видя или да чуя гласа й.
Матиас забеляза сълзите в очите й.
— Диана — рече нежно той. — Аз никога няма да разбера страданието ти. Никой няма да може, така че каквото и да кажа, няма да означава нищо… Знам, че не е същото, но след като умря баба ми, бях напълно съсипан. Просто не знаех как да приема факта. След това случайно прочетох една малка приказка в една книжка. Тя наистина ме трогна.
Спомнила си приказките, които майка й обикновено й четеше, Диана едва успя да преглътне сълзите си.
— Бих искала да я чуя, моля те.
— Добре — отвърна Матиас.
— Имало в океана една вълна, която безгрижно се търкаляла и наслаждавала на топлината на слънцето и ласките на вятъра. Тя се усмихвала на всичко, което я заобикаляло, докато пътувала по своя дълъг път към брега. Тогава неочаквано забелязала, че вълните пред нея, една подир друга, се блъскат в огромните скали пред тях и се разбиват на пръски. „О, Боже! — извикала вълната. — Краят ми ще бъде същият като техния! Скоро и аз ще се разбия и ще изчезна.“ Точно тогава друга вълна, минаваща покрай нея, видяла паниката й и я попитала: „Какво става, скъпа? Защо си толкова тъжна? Виж колко е хубаво времето, наслаждавай се на топлината на слънцето, почувствай свежестта на вятъра…“ Първата вълна отговорила: „Как, нима не виждаш? Погледни как тези вълни пред нас се разбиват жестоко в скалите. Виж ужасния начин, по който загиват и изчезват завинаги. И ние скоро ще се превърнем в нищо, също като тях.“ „О, но ти не разбираш — отвърнала другата вълна. — Ти не си просто една вълна. Ти си част от океана.“
Историята и състраданието, които прочете в очите на Матиас, даде на Диана трошица утешение. В този момент тя неочаквано осъзна, че иска да протегне ръката си и да докосне неговата. Но успя да се възпре и просто кимна с благодарност.
Сервитьорът се появи със сметката, пъхната в черупката на мида. Когато Диана посегна да я извади, той я спря.
— Моля те, аз те поканих.
Докато вървеше заедно с него към парка, тя неочаквано си спомни думите на просяка.
„Това момиче, което е същото като теб… един ден ще срещне този художник“ — беше рекъл той. За миг се поколеба дали да каже това на Матиас, за да го предупреди да не сбърка Мери с нея, ако пътищата им се пресекат. Но не искаше да въвлича и просяка в тази история, затова реши да си мълчи.
Когато приближиха до статива му, тя протегна ръка.
— Прекарах страхотно тази вечер, Матиас. Или Джон. Благодаря.
— Не, аз ти благодаря.
За секунда й се прииска да го попита кога ще напусне Сан Франциско. Също така й се щеше да му каже, че може да я намери в хотела малко по-надолу по улицата и дори да го покани, като му предложи стая в него. Но само каза „довиждане“ и си отиде.
Когато слезе от ателието, минаваше полунощ. Хвърли се нехайно на леглото, без да помисли за синята боя, с която цялата бе омазана. Както и очакваше, чаршафите станаха целите на „сини петна“. Но това бе справедлива цена за рисуване на море, помисли си Диана.
Не темата на рисунката й бе виновна за бъркотията и мръсотията, а по-скоро новият начин, който опита. Започна с това, че отхвърли всички правила, които някога бе учила в уроците по рисуване. Изстиска цяла туба синя боя върху дланите си и под акомпанимента на прекрасните мистични мелодии на Лорина Маккенит7, започна да маже с двете си ръце кръгове по платното.
Диана се чувстваше задължена на Матиас за това, че я предизвика и подтикна да рисува след толкова дълго време. Приказката, която й разказа, я накара да се почувства много по-добре. Тя не искаше да загуби това усещане, дори копнееше да го подсили, като направи нещо, което щеше да достави удоволствие на майка й. Затова взе зеления плик, който лежеше до нощната й лампа, и прочете още веднъж второто писмо на Мери.
22 февруари
Скъпа моя мамо,
През годините на моето детство, въпреки Другите, успях да запазя желанието си да те намеря. Но с времето чувствах как силата ми намалява от нестихващите им, безконечни опити да ме превърнат в една от тях.
Тогава една нощ сънувах сън. Седях в малка дървена лодка, която се носеше по вълните на океана. Бях облечена с бяла нощница и носех оранжева шапка. Хоризонтът бе чист, но лодката нямаше нито гребла, нито платно, за да ме заведе някъде. Докато седях и чаках безпомощно, ти заговори с мен иззад сивите облаци.
— Мери, върни се при мен.
— Къде си ти, мамо?
— Не си ме загубила. Аз винаги съм с теб.
— Защо не мога да те видя?
— Защото не си с мен.
— Как мога да бъда с теб?
— Виж ме в себе си.
— Не мога да го направя.
— Тогава ме виж в моите подаръци.
Небесата се разтвориха и се чу оглушителен трясък. Една ръка от светлина се протегна надолу и взе шапката ми, като я замени с венец от бели рози. Тази ръка беше твоята ръка, мамо. А венецът бе най-красивият подарък, който бях получавала.
Известно време гледах отражението му във водата и се възхищавах на красотата му. След това се разрази страшна буря. Докато лодката се блъскаше във водата и си проправяше път сред огромните като кули вълни, аз се свих на кълбо на дъното й и започнах да викам и плача: «Помогни ми, мамо!»
Малко по-късно вятърът утихна, заваля дъжд и морето се укроти.
Когато отново погледнах отражението си във водата, видях, че венецът вече не бе на главата ми. В този момент почувствах, че сякаш всичко, което съм имала, ме е напуснало и е отплувало далеч от мен. Бях като суха река, като безкрил орел, като роза без аромат… Но все пак, все още бях река, орел, роза… Трябваше да потърся венеца си веднага. Търсих на дъното на лодката. Търсих го в далечината, по повърхността на морето и в небето… Но не го намерих.
Тогава извиках към теб.
— Мамо, искам обратно венеца си!
— Тогава наведи главата си, Мери.
След като направих каквото ми каза, видях в отражението си, че венецът се бе плъзнал назад по главата ми. Тогава ти заговори отново. Но този път гласът ти не идеше от небето, а сякаш излизаше от венеца.
— Мери, детето ми, не търси зад себе си онова, което вече имаш.
Точно тогава от средата на океана изплува дворецът. Близо до него имаше градина, стените й бяха обрасли с рози, а зад тях се носеше песента на славеи.
Ти отново заговори.
— Ако искаш да чуеш моя глас, тръгни и върви по пътеката в градината. Дръж ръката на градинаря и слушай розите.
— О, мамо, той е толкова далеч. Между нас има цял океан, а аз не зная да плувам!
— Не се страхувай, просто върви направо. Ако оставиш товара си, водата ще те задържи.
— Но аз нямам товар!
— Да вярваш, че водата няма да те издържи, е много тежък товар. Така че го остави и тръгвай.
— Къде ще ме отведе този път?
— При мен.
— Значи наистина мога да се събера с теб в този свят?
— Да, в този свят.
Не мога да прогоня този сън от съзнанието си и живея в очакване да се превърне в истина. Три години по-късно, когато пътувах с моя приятелка и семейството й, видях една розова градина, скрита зад стената на хотела, в който бяхме отседнали. Недалеч се виждаше двореца Топкапъ, който изглеждаше досущ като двореца, който бях видяла в съня си. Веднага щом зърнах градината и двореца, почувствах, че това е мястото, което ти искаше да посетя. Не бях сгрешила.
Зейнеб ханъм — жената, която притежаваше хотела, беше изключителна личност. Тя не бе като Другите. Тя бе Някой-който-знае. Тя беше човекът, когото бях очаквала от толкова дълго време, човекът, който щеше да ми помогне да чуя гласа ти. Зейнеб ханъм ми позволи да остана в къщата още много дни, като ме заведе на вълшебни разходки в розовата градина и преди много време ме научи от какво се нуждая, за да чуя розите в бъдеще. Семената, които тя пося в главата ми, ми позволиха да чуя една роза, която години по-късно ми заговори в моя собствен дом.
Надявам се, че в следващото си писмо ще ти разкажа за тази трета фаза от моето пътуване към теб.
С цялата ми обич…
Диана четеше това писмо не за пръв път. Но сега се почувства различно. Мислеше си за това как близначката й бе посветила живота си на целта да намери майка си, за силата на чувствата, които изпитваше към нея, никога неизчезващия и ненамаляващ копнеж, твърдото намерение да я открие…
Добре, може би Мери наистина си фантазираше прекалено много, може би писмата й казваха нещата, които искаше да преживее, вместо онези, които действително бе преживяла. Може би беше луда или най-обикновена любителка на измислиците. Но едно беше сигурно, Мери обичаше майка си… По-важното бе, че беше успяла да запази майка си жива в сърцето си през всички изминали години, нещо, което Диана откри, че е невъзможно да направи.
И точно когато бе помислила, че ще срещне майка си, Мери я бе изгубила завинаги. Може би дори не знаеше това. Или понеже бе научила, че е умряла, решила да отнеме сама живота си, за да може да бъде с нея колкото е възможно по-скоро и бързо.
В съня майка й казваше, че ще се срещнат в този свят. Но въображаемият свят, който Мери си бе създала, се бе сгромолясал, тъй като това обещание се бе превърнало в лъжа. Мери никога нямаше да може да види майка си отново в този свят.
— Също както и аз — прошепна Диана.
Матиас бе приключил с рисуването в полунощ. Но когато изгря зората все още беше в парка, борейки се с въпроса, на който не бе успял да отговори през нощта: Дали не трябваше да промени името на изложбата си на „Моретата на Сан Франциско“?
Морето покрай този бряг също постоянно се менеше, така че можеше да наеме малко бунгало за през лятото и да нарисува всичките си картини в парка. Това със сигурност щеше да бъде интересно. Но той бе преживял доста трудни времена, докато се бе осъзнал. Само заради едно лято, изпълнено с вдъхновение, не искаше да започва връзка, за която не знаеше как ще завърши.
Отиде до джипа и взе две бутилки кока-кола от хладилника — действие, което не остана незабелязано от просяка, който все още не бе заел позата, която използваше по време на работа.
— Ти си глупак! — извика просякът. — Довлечи веднага задника си тук!
Просякът взе едната бутилка, която художникът му подаде.
— Кока-кола ли е сичко, което имаш? Толкоз рано сутринта? Казах ти голяма бутилка безалкохолна бира.
— Ти също така каза, че можеш да четеш по лицата, нали?
— Ако съм казал, значи е тъй. Но не е безплатно, синко. Да уточним туй.
— Написал съм списък от пет качества. Нарекъл съм го „Момичето, което търся“. Знаеш ли, тя отговаря от точка втора до точка пета. А си мислех, че мразя да правя сметки и изчисления.
— Какво общо има твоя списък с мен, синко? Какво искаш от мен? Изплюй камъчето!
— Мислех, че може да ми кажеш нещо за първата точка от списъка ми, която е по-важна от всички останали, взети заедно.
— И к’ва е таз точка?
— Трябва да има светлина, изписана на лицето й.
— Божке, Божке! К’ва ще да е таз светлина?
— Светлина, която никога преди не съм виждал на лицето на някого, но която ще позная веднага щом я зърна. За нещастие, тя не я притежава.
— Таз светлина за добро ли е, сине?
— Тя е знак, който ще ми каже, че съм намерил моята сродна душа.
— Твойта сродна душа? Не говори толкоз тайнствено, синко. Загадките не са за мен.
Матиас посочи към морето.
— Всеки ден хиляди хора го гледат. Винаги е едно и също. Повечето от тях виждат море, но някои може би виждат нещо различно. Чудя се дали някой съзира горяща пустиня там? Или планина?
— О, Божке! Не ми причинявай туй, сине. Недей.
— Ако някой ден кажа, че докато гледам морето, виждам пустиня или че то ми прилича на пустиня, ще ми повярва ли някой?
— О, не, ей на, пак го направи. Не го прави, синко. Дай на стария човек покой и ми кажи за к’во говориш.
— Онова, за което говоря, е, че моята сродна душа е някой, който ще ми вярва, дори когато целият свят смята, че лъжа. Нещо повече, тя ще бъде единствената, която ще ми посочи пясъчните дюни, които съм пропуснал да видя, или пещерите, които не съм забелязал.
— Хей, спри се! Стоп, почивка! — извика просякът, правейки знак за таймаут. — Синко, отсега нататък ще трябва да плащаш за онуй, което казваш на стареца. Всяка дума, която изричаш, без моето одобрение, ще ти струва един долар!
Матиас се усмихна.
— Ще ти кажа само едно нещо, синко. Съжалявам, но четенето по лица няма нищо общо със светлината, която очакваш да видиш върху лицето на твойта малка госпожичка. Ти си въобразяваш, че е лесно да намериш светлината в лицето на някой човек? През целия си дълъг живот съм я видял само веднъж. Върху лицето на брат ми Джо. Лицето на брат ми бе мястото, където видях тази светлина. Наистина беше ярка и светла. Годината бе 1962. Кадилак. Нов модел. Металик. Истинска черна перла! Аз работех по вратата, докато Джо… амчи той държеше очите си отворени на четири. Изглеждаше аха-аха, че сме свършили работата. Тогаз чух някакви стъпки, затуй се обърнах към брат си. И очите ми бяха заслепени. Да! Благодарение на петстотинватовото фенерче на щатския полицай! Лицето на Джо беше цялото осветено. Ярка, ама ярка светлина. Грешният проклет Джо, той беше осветен, туй е сичко.
Матиас започна да се смее.
— Синко, да се върнем на думата. Оставаш ли, или си отиваш?
— Ти какво мислиш, че правя тук по това време на деня? Отворен съм за всякакви предложения. Но едно нещо знам със сигурност. Ако си отида, ще бъде за добро. Ще бъде по-добре и за двама ни да не продължавам. Вече така или иначе стигнах далеч. Знаех го от самото начало, но не можех да направя нищо. Говорих с нея, поканих я на кафе, разказах й за себе си и се опитах да я разбера. Най-лошото от всичко е, че се опитах да я впечатля. Нищо от тези неща не биваше да се случва. А сега, мисля да си тръгна, без да кажа довиждане дори. Ти ми кажи, какво би трябвало да направя?
— Върви си, синко.
— Да си тръгна от теб или от града?
— Не ме питай онуй, дето вече го знаеш. Аз казвам остани, ти казваш върви. Аз казвам: наслаждавай се, опознай малката госпожичка, върви при нея, бъди щастлив. Но ти, ти искаш да си ходиш. Ти идваш при мен, щот не можеш да се накараш да кажеш остани. Преди да седнеш, гледах лицето ти. Ти вече си бе отишъл. Тъй чета лицата, синко. Две бутилки кола прави четири кинта, тъй че беше мой гост. Аз съм почтен и честен човек, не забравяй туй. И уважавам моята работа.
Матиас помълча за миг, после протегна ръка към просяка.
— Ще ми липсват нашите разговори, приятелю.
„Човек може да се промени само за няколко дни“, беше й казал Матиас.
Беше ли вярно това? Например за един ден? Може ли един чувствителен човек, след като е преживял хубав ден, на следващия да стане и да си тръгне, без да каже дори „довиждане“?
„Страхувам се, че той е могъл“, рече си Диана, когато не го видя през последните шест вечери.
Току-що се бе върнала от вечерната си разходка. Прегледа номерата в телефонния си бележник, като се чудеше как е възможно да познава толкова много хора. Сред всички тях вероятно можеше да избере едно от момичетата, да го покани на кафе и не след дълго да докара разговора до съществената тема. След това щеше да чуе от приятелката си няколко сценария, хвърлящи светлина върху логичните причини, поради които художникът си бе взел шапката и си бе тръгнал. Не след дълго щеше да бъде убедена, че причината бе не понеже той не е бил впечатлен, омаян, очарован от нея. Така самочувствието й щеше да остане ненакърнено.
„Не мисля, че Мери би постъпила по този начин“, мислеше си Диана.
Тя захвърли бележника на масата. Не защото се сравняваше или конкурираше с Мери. Просто повече не желаеше да се обади на никого. Но набра един друг номер, номера на туристическата агенция в хотела.
— Здравейте, с какво мога да ви бъда полезна?
— Здравей, Сара, Диана се обажда. Бих искала да те помоля за една услуга. Ако не греша, дворецът Топкапъ е в Истанбул, нали? След като провериш дали е така, можеш ли да ми запазиш място за самолета в петък? Остави връщането с отворена дата.
— Правилно ли чух, госпожице Стюарт? Петък ли казахте?
— Да, точно така.
— А какво ще стане с церемонията по дипломирането ви в неделя? Отложена ли е?
— Не, но трябва веднага да замина.
— Надявам се, че всичко е наред, госпожице Стюарт?
— Не се притеснявай, Сара. Всичко е точно.
Рене Декарт (1596–1650) — френски математик и философ. — Б.пр.
Houte couture (фр.) — висша мода. — Б.пр.
Имената имат библейска препратка — Йоан и Матей. — Б.пр.
Канадска певица от ирландски произход, родена 1957 година, композира и изпълнява музика в стил Ню ейдж, келтски мелодии, или мелодии от Средния Изток. — Б.пр.