Когато пилотът обяви, че самолетът скоро ще кацне, писмото, което Диана прочете по време на полета няколко пъти, все още бе в ръката й.
1 март
Скъпа моя мамичко,
Преди около една година, когато имах проблеми с храненето и пиенето, загубих всякакъв интерес към нещата, които преди това харесвах и обичах. Не напусках стаята си и прекарвах повечето време в компанията на моите рози, които започнаха да изпускат аромати, които никога преди не бях помирисвала.
Всяко ъгълче на стаята ми бе пълно с розите, които започнах да отглеждам, след като се върнах от розовата градина. Чувствах се като цветарка, която не може да продаде розите си.
Един ден се случи нещо странно: чух как розите дишат. Това продължи с дни. Понякога от тях се носеше свеж бриз, който минаваше през косата ми, сякаш за да измете всички следи от миналото в мозъка ми.
Една вечер бризът стана много силен, усили се още повече през нощта и замря чак когато пук на зората. Неочаквано стаята се изпълни с ослепителна светлина. Навсякъде беше блестящо светло, но все още можех да виждам. Цареше оглушителна тишина.
Тишината бе нарушена, когато розовата роза в горната част на леглото ми проговори. Но гласът сякаш не идеше от нея, а от мен. Вътре от мен самата!
Той ставаше все по-силен и по-силен, докато стигна до такова кресчендо, че вече нито чувах, нито усещах мириса на нещо друго. Всичко, което можех да виждам, всичко, което можех да помириша, всичко, което можех да докосна, беше гласът на моята роза.
Уплаших се от себе си. Не, това не можеше да бъде възможно! Как можех да се страхувам от себе си? Аз дори не бях там. Там беше само розата. Гласът на розата.
Двете говорехме с един и същи глас:
— Успокой се, Мери.
— Не вярвам! Не вярвам, че чувам моята роза!
— Не, Мери, точно защото вярваш, можеш да ме чуеш.
— Но това не е нормално! Това е изключително!
— За онези, които са изключителни, изключителното е напълно нормално.
— Не мисля, че заслужавам подобна чест.
— Точно затова си я заслужила.
— Добре, щом мога да чуя теб, мога ли да чуя също и мама?
— Майка ти говори чрез всичко. Но помни, само след като чуеш Сократ, ще осъзнаеш това и ще чуеш гласа й.
— Къде мога да намеря Сократ?
— Ти не можеш да го намериш. Той ще те намери.
— Кога?
— Скоро.
Това бяха първите и последните думи, които чух да произнася розовата роза. От този ден чакам Сократ да се появи точно както лисицата чакаше Малкия Принц да дойде и да я опитоми. Въпреки че адресът ти е пред мен, мамо, знам, че няма да чуя гласа ти, преди да срещна Сократ.
Но съм сигурна, че той ще ме намери. Сигурна съм, защото розата каза така. Кой знае, може би ще видя Сократ в Сан Франциско?
Надявам се да ти изпратя последното си писмо, когато отида там.
С цялата ми любов…
Диана чака почти час на летището за багажа си и загуби мястото си в опашката за такси три пъти, тъй като хората постоянно я избутваха встрани. Трябваше да изтърпи задушаващия дим от пафкащия една след друга цигари шофьор. Беше смаяна от трафика, който вървеше толкова бавно, че дори пешеходците можеха да ги надминат. Не успя да убеди уличните търговци на площад „Султанахмед“, че няма нужда от килим. И сега, което бе най-лошото от всичко, след като надникна във всички хотели в търсенето на несъществуваща зад тях градина, не успя да сдържи сълзите си, когато някакъв мъж я приближи и попита:
— Здравейте, прекрасна госпожо. Не желаете ли един красив екскурзовод да ви обслужи?
Ако бе успяла да намери хотела на Зейнеб ханъм, тези неща не биха й се случили.
Тя откри едно усамотено ъгълче в „Света София“ и плака, вторачила се в стените, докато дойде време да я затворят. Стените, макар че бяха напукани и се рушаха, изглежда бяха в постоянна и благородна битка срещу времето, за да поддържат духовната памет на милиони хора. Може би си струваше да се упорства за подобна кауза. Но струваше ли си да се самоубива, за да открие Мери?
Когато охраната за трети път предупреди: „Музеят затваря!“, тя напусна „Света София“ и тръгна да броди безцелно по посока на двореца Топкапъ. Стигна до историческия фонтан пред главния му вход и седна на земята. Тук поне нямаше опасност да затворят вратите.
Докато се чудеше дали ще успее да си намери място в следващия полет за Сан Франциско, дочу над себе си глас.
— Тежък ден ли имахте?
Като вдигна глава, видя една добре облечена чужденка на средна възраст, която я оглеждаше полулюбопитно, полуснизходително, сякаш никога не бе виждала някого да седи на улицата.
— Хич не ме питайте — отвърна уморено Диана. — Няма къде да отседна. Остава ми единствено да бродя по улиците.
— Да, туристическият сезон вече започна. Ние също имахме трудности, докато си намерим стая.
Жената посочи надолу към тясната уличка, която се виеше покрай стените на двореца.
— Всъщност — продължи тя, — очите ни останаха в един пансион ей там, но той беше пълен. Така че трябваше да отседнем в „Четирите сезона“.
— О — възкликна Диана и скочи. — Смятам да хвърля един поглед на този пансион. На вас комфортът в „Четирите сезона“ много ще ви хареса.
Насреща й стояха две големи дървени къщи. Едната, боядисана с цвят на шампанско, беше по-голяма и доколкото можеше да се прецени по външния й вид, по-съвременна. Тя имаше вход към градина. Другата бе боядисана в пастелно зелено. Тъй като входът й бе на самата улица, не можеше да се види дали отзад има градина, или не. Диана нямаше търпение да влезе в едната от тях, но тъй като нямаше никаква представа за Зейнеб ханъм, не можеше да реши коя от къщите беше нейната. Ако и двете не бяха нейни.
Тя реши да опита първо в по-голямата. Докато вървеше към входа й, разгледа градината. Въпреки че имаше голямо разнообразие от цветя — жълти, розови, сини, яркочервени, оранжеви — не видя и една-едничка роза. Връщайки се по същия път, влезе във втората къща през тясната врата.
Служителят на рецепцията говореше по телефона. След като изчака цели седемнайсет минути да свърши разговора си, Диана се предаде и спря един от минаващите сервитьори. Произнасяйки всяка сричка съвсем отчетливо, тя попита:
— Зейнеб ханъм тук ли е?
— Излезе преди половин час, мадам. Но каза, че ще се върне след час.
Тя се поколеба за миг.
— О… Чудесно… Когато дойде, ще бъдете ли така любезен да й кажете, че един човек иска да говори с нея?
— Разбира се, мадам. Ако желаете, можете да изчакате в чайната.
„Не очаквах, че ще стане толкова лесно“, мислеше си Диана. Сякаш съдбата, която досега бе против нея, неочаквано бе решила да й подаде ръка.
Чайната се състоеше от четири отделни зали, беше добре осветена и обзаведена в автентичен турски стил. С изключение на сервитьора, който стоеше на входа, облечен с украсено със златни ширити сако, вътре нямаше никого.
Килими в ярки тухленочервени, жълти като горчица и сини като нощно небе цветове, украсяваха тъмния дървен под. Стените бяха окичени с картини, изобразяващи различни сцени и места от стария Истанбул: лодки край Златния рог, джамии с техните минарета, които сякаш се надпреварваха едно с друго да достигнат небето, церемонии на шеметно въртящи се дервиши, дървени къщи, лениво проснали се покрай бреговете на Босфора…
Не след дълго време звукът от приближаващи стъпки изтръгна Диана от съзерцанието на картините.
В чайната влезе жена с деликатни, фини черти и големи сини очи; косата й — посивяла на места, беше свита на спретнат кок на тила. Физиката й беше перфектна за възрастта. Дългата бяла, ленена рокля, с която бе облечена, я открояваше от другите хора.
Когато очите им се срещнаха, по-възрастната жена вече бе отворила ръцете си за прегръдка и тичаше към Диана.
— Господи, не мога да повярвам на очите си! Мери, това си ти! О, каква прекрасна млада дама си станала!
Зейнеб ханъм я прегърна така, че Диана за миг си спомни прегръдката на майка си. Всеки път, когато тя я прегръщаше, чувстваше, че майка й няма да бъде тази, която ще се отдръпне първа.
— О, чакай да те погледна — развълнувано рече Зейнеб ханъм, като взе лицето на Диана в ръцете си.
— Съжалявам, но аз не съм Мери — спря я Диана и се отдръпна. — Казвам се Диана.
Зейнеб ханъм се усмихна.
— Мери, как бих могла да те забравя?
— Не, наистина не съм Мери. Аз съм нейната близначка.
Жената я изгледа със съмнение.
— Мери, скъпа, но ти нямаш близначка!
— Моля ви, трябва да ми повярвате. Дойдох тук, за да ви попитам за Мери.
— Какво искаш да кажеш? Нали ти самата ми се обади оня ден и каза, че ще пристигнеш тази седмица?
— Какво? Мери ви се е обадила? Казала е, че ще дойде тук? Къде е сега?
Зейнеб ханъм поведе Диана към един стол и се опита да я успокои. Като седна срещу нея, тя попита:
— Значи си сигурна, че не си Мери?
— Имате думата ми. Но моля ви, кажете ми, къде е Мери! Кога ще пристигне?
— Не че не ти вярвам скъпа, но…
— Моля ви, кажете, кога ще пристигне Мери!
— Тя не каза точно в кой ден, но със сигурност ще бъде тук в следващите три или четири дни. Нямам представа къде е сега. Минаха години, откакто не съм я виждала. А ти? Ти виждала ли си я наскоро?
— Това е дълга история, но ако желаете да я изслушате, тук съм, за да ви я разкажа.
— Разбира се, че искам да я чуя. Но първо ми кажи какво искаш за пиене. Гладна ли си? Можеш да си поръчаш каквото пожелаеш. Аз ще пия зелен чай с мента. Препоръчвам ти го.
— Добре, едно еспресо ще ми дойде добре.
— Имаме еспресо, но може би ще искаш да опиташ турско кафе?
— Защо не.
След като взе поръчката, сервитьорът излезе от стаята.
Когато той се върна със сребърна табла за чай, Диана довършваше разказа си за онова, което се бе случило.
— Съжалявам, скъпа — рече Зейнеб ханъм, слагайки ръка върху ръцете й. — Но не се тревожи за Мери. Тя не е човек, който ще се нарани. Обаче ти ме притесняваш. Сигурно си преживяла трудни моменти.
— Опитвам се да се стегна. Но, за да го направя, трябва да намеря Мери. Нуждая се от помощта ви. Ако се обади отново, моля, не й казвайте за мен, докато не пристигне тук, става ли? Също така, ако можете да откриете телефонния й номер или къде е, ще се радвам да знам.
— Ако телефонира, разбира се, че ще направя всичко, което мога. Толкова се радвам, че ще се срещнете. Тя е изключително и необикновено момиче. Жалко и тъжно е, че не сте се познавали толкова много години.
Зейнеб ханъм вдигна сребърния чайник и напълни кристалната чаша пред себе си. Тя се заинтересува дали Диана харесва кафето, преди да попита:
— Какво казва Мери за мен в писмата си?
Като чу този въпрос, Диана неочаквано се почувства странно. Заради вълнението, предизвикано от новината, че Мери скоро ще дойде тук, въпросът за това какъв човек беше Зейнеб ханъм напълно се изпари от главата й. Та нали тя бе човекът, който бе научил Мери да говори с розите?
Хвърли внимателно предпазлив поглед към нея. С усмихнатите си очи, със спокойното и благо изражение на лицето, мекотата на маниерите и безупречния английски, тя изглеждаше не само разумна, но и приличаше на портрет на някоя аристократична дама. Най-вероятно щеше да се усмихне със симпатия и разбиране, когато научеше какво бе написала Мери в писмата си за нея и щеше да я успокои, като й обясни защо близначката й е казала тези неща.
— Знам, че ще прозвучи смешно — въздъхна Диана, — но в едно от писмата си Мери пише, че вие сте я научили да говори с розите.
Противно на очакванията й, жената не изглеждаше ни най-малко изненадана.
Диана очакваше да чуе, че „чуването на розите“ не бе нищо повече от игра, която някога са играли двете с Мери. Или че нещата, за които Мери говореше в писмата си, бяха просто плод на въображението й. Това беше обяснението, което Диана искаше да чуе, защото щеше да се почувства много неудобно да седи с човек, който не отрича, че може да научи хората да чуват розите.
— Значи това е написала Мери — рече накрая Зейнеб ханъм. — Това е невероятно, нали?
Диана не знаеше какво да отговори на този въпрос. На върха на езика й бе да каже: „Да, направо не е за вярване.“, но в последния момент промени намерението си и реши, че е по-добре да се съгласи с възрастната жена.
— Нима светът също не е невероятен? Да вземем за пример земята. Изглежда стабилна под краката ни, а всъщност се движи по-бързо и от най-бързия самолет.
Зейнеб ханъм не продума. Разбрала, че няма да чуе нито дума, Диана попита:
— Нима наистина научихте Мери да чува розите?
Жената отпи от чая си.
— Диана, бъди моя гостенка, докато пристигне Мери. Тук приемаме също и хора, които не могат да чуят розите. Аз съм сигурна, че персоналът ще бъде особено поласкан да обслужва близначката на Мери.
Диана се зачуди дали Зейнеб ханъм не се опитва да скрие Мери. Или може би пред нея стоеше човек, който обичаше да се прави на тайнствен и интересен. Или пък зад поведението на Зейнеб ханъм се криеше напълно различна причина?
— Благодаря, но не мога да приема. Докато пристигне Мери обаче с удоволствие ще остана, ако имате стая, за която мога да платя.
— Съжалявам, Диана, всичко е заето. Единственият начин да ти помогна, е, ако се съгласиш да бъдеш моя лична гостенка.
Зейнеб ханъм повика с пръст сервитьора и му каза нещо на турски, преди да се обърне отново към Диана.
— Скъпа моя, изглеждаш уморена. Ако искаш, някой ще те заведе в стаята ти. Ако има нещо, което желаеш, просто се обади на рецепцията. Във всеки случай ще се видим отново, когато Мери пристигне тук.
Въпреки че бе изключително любезна, Диана можеше да почувства, че гостоприемната й домакиня е разочарована, че пред нея не стои Мери. За миг си помисли да си тръгне с думите: „Благодаря много, но не искам нито стаята, нито гостоприемството ви за сметка на Мери.“
Вместо това кимна в знак на съгласие и прие предложението на Зейнеб ханъм.
След една нощ на спокоен сън без сънища, Диана слезе долу рано-рано за закуска. Когато влезе в залата, видя Зейнеб ханъм да седи сама на една маса, близо до вратата.
Тя си пое дълбоко дъх, за да събере сили за онова, което трябваше да направи.
Нямаше да го стори, защото вярваше във фантазиите на Мери, или защото искаше да достави удоволствие на Зейнеб ханъм. Единствената й цел бе да разбере по-добре как Мери беше станала такава, каквато е.
— Извинете ме. Надявам се, че не ви безпокоя.
— Не, скъпа, но тъкмо се каня да излизам.
Диана си пое още веднъж дълбоко дъх и с решителен глас продължи:
— Искам да ме научите на онова, на което сте научили Мери.
Зейнеб ханъм я загледа мълчаливо. Този поглед сякаш проникна чак до съзнанието й, прочете мислите и разкри чувствата й, преди да я остави отново сама със себе си.
— Няма ли да седнеш, Диана?
— Това значи ли, че сте съгласна?
— Съгласна с какво?
„Реагира така, сякаш не е разбрала“, помисли си Диана. Може би иска да изглежда още по-тайнствена. Диана трябваше да я победи в собствената й игра.
— Искам да ме научите да чувам розите, както сте научили Мери.
— Защо искаш това от мен?
— Ами, трябва да е невероятно преживяване, щом е повлияло толкова силно на сестра ми.
Благото изражение върху лицето на Зейнеб ханъм, което винаги изглеждаше сякаш всеки момент ще се разтопи в усмивка, изчезна.
— И ти мислиш, че това си заслужава цената, която ще ти поискам в отговор?
— А какво ще поискате?
— Да се самоубиеш!
Диана не бе сигурна добре ли чу. Беше ли това шега, или просто следващото парченце от пъзела? Затова не каза нищо, само се разсмя. Очакваше Зейнеб ханъм също да се засмее, но тя не го направи.
— И от Мери ли поискахте същото?
— Не беше необходимо. Мери не притежава „аз“, което се съмнява, че розите могат да говорят. Колкото до теб, Диана, ти имаш ли такова „аз“? Вярваш ли, че можеш да чуеш розите, или се съмняваш?
— За Бога! Когато Мери е дошла при вас, тя е била дете. Когато аз бях на тази възраст, вярвах в неща, които бяха далеч по-невероятни от това да говориш с рози.
— Например?
— Например, например… Вярвах, че ще мога да преплувам целия свят например. Вярвах, че бих могла да летя и да говоря с ангелите… Майка ми често казваше, че баща ми е при Бога. Така че си обещавах да преплувам целия свят, за да намеря къде живеят Бог и баща ми. Ако не намерех баща си някъде в морето, тогава щях да си сложа чифт крила, за да го потърся в небето. А ако не го намерех и там, щях да помоля ангелите да ме заведат при него. Защо? Защото бях дете! Знаете ли каква беше истината за моя баща; къде беше той, когато мечтаех да направя всичко това? — Диана спря да говори, готова да избухне в сълзи. — Но това няма значение, вече няма значение.
— И какво се случи, Диана?
— Какво искате да кажете? Как какво се случи?
— Кога се отказа да търсиш баща си или да мечтаеш, че отново ще го видиш? Кой те научи, че няма нито начин, нито възможност да го намериш?
Диана се изправи.
— Съжалявам, но това беше грешка. Моя грешка. Няма да ви досаждам повече.
— Точно както си и помислих — промълви Зейнеб ханъм. — Диана не желае да умре, така че никога няма да се научи да чува розите.
Диана й обърна гръб и се отправи към вратата. Но все пак чу въпроса, прошепнат зад нея.
— Кой според теб оценява стойността на живота най-много?
Тя спря и изчака, без да обърне глава.
— Този, който е срещнал смъртта — отговори Зейнеб ханъм.
Диана се върна до масата.
— Моля, кажете ми какво искате от мен?
— Едно-единствено нещо: да убиеш в себе си онова „аз“, което не вярва, че можеш да чуеш розите. Тази смърт ще ти гарантира живот, в който ще можеш да ги чуваш. А аз те помолих да го направиш само, защото ти искаше да те науча.
— Добре, ще бъда откровена с вас. Ако това нещо, така нареченото „чуване на рози“, е онова, което си мисля; ако вие внушавате, че човек може да се научи да ги чува физически, трябва да призная — не вярвам, че е възможно. И всяко твърдение за обратното не събужда у мен ни най-слабо любопитство или интерес. Но ако въпреки това твърдите, че можете да ме научите, тогава, моля, направете го!
— Има известни условия.
— Какви?
— Много просто. Ще правиш онова, което ти казвам. Свободна си да се откажеш от уроците, но след като ги започнеш, ще правиш точно каквото ти казвам. Уроците ще се провеждат в определено време в градината зад хотела. Не бива да закъсняваш нито една секунда. По-добре да дойдеш по-рано, но не и да закъснееш. В градината думата на градинаря, тоест моята дума, за да бъда точна, е закон. Ще има всичко на всичко четири урока. През това време, което може да се разглежда като упражнение в изкуството да се чуват розите, ти е забранено да излизаш без придружител от хотела. Имам само още едно условие: чиста биография.
— Чиста биография ли?
— Естествено, ти имаш биография на момиче, което е родено в определено време, на определено място в определена социална среда. Ако беше родена в Сан Франциско няколко века по-късно или си отгледана от червените индианци няколко века по-рано, или си отрасла на някой южен остров в Тихия океан днес, твоят житейски опит щеше да бъде напълно различен. Може би — не, сигурно е — щеше да имаш различно възприятие и разбиране за живота, най-вероятно коренно противоположно на онова, което имаш в момента.
Биографията е относително нещо. Но ние чуваме розите с една част от нас самите, която не е свързана с времето, мястото или социалното ни положение, както и със средата, в която живеем. Ето защо трябва да изтриеш всичко от твоята биография — образование, минал опит и най-вече връзки. Ако тези неща имаха някаква полза в градината, ботаниците щяха да бъдат първите, които щяха да чуват розите. Всичко, което си научила досега, тук ще ти бъде в тежест. При това много голяма тежест.
Диана неочаквано погледна Зейнеб ханъм, сякаш си спомни нещо.
— А водата няма да ме издържи с подобен товар, нали?
— Точно така. Откъде си го чула?
— Според Мери мама й е казала почти същото в съня й. След това Мери пише, че голяма част от онова, което е видяла в съня си, по-късно се е сбъднало.
— Това е съвсем естествено. Сънищата са маята на реалността.
Тъй като не желаеше да говори повече за сънищата на Мери, Диана я прекъсна.
— Добре. Говорихме за условията… Да речем, че се съглася с всички тях. Какво ще получа в замяна?
— Каквото е намерението ти да влезеш в градината, това и ще получиш. Не онова, което правиш в градината има значение, а защо го правиш. Ако намерението ти е да се научиш да говориш с розите, за да бъдеш различна от другите хора, страхувам се, че ще спечелиш само суета. Ако намерението ти е просто да чуеш розите, ще чуеш розите. Или като Мери, ако влезеш в градината, за да чуеш гласа на майка си чрез розите, ще чуеш нейния глас. Ако онова, което искаш, е да изпиташ някакво ново забавление, то също е възможно, но за твоя сметка.
Всичко бе като шега. Тази възрастна дама, която допреди малко изглеждаше блага и мека, изведнъж се бе превърнала в абсолютен и властен диктатор, който не прощаваше грешки, или в генерал, засипващ адютантите си със заповеди, сякаш предметът, който преподаваше толкова сериозно, не бе способността да се чуват птици и пчели!…
— Заинтригувана съм от нещо — каза Диана. — Независимо дали човек вярва, или не, идеята да се слушат розите звучи доста сетивно, чувствено. А от друга страна, условията, които изредихте и вашият подход, ами… не ме разбирайте погрешно, но те изглеждат сурови и силно ограничителни.
— Дъждовни облаци, дъжд, вода; всички тези неща също са сетивни. Но за да утолим жаждата си, накрая се нуждаем от най-обикновена чаша.
Диана помълча известно време, преди да заговори отново.
— Вие казахте само четири урока, така ли?
— Да, само четири.
— Добре, тогава. Съгласна съм.
Зейнеб ханъм се изправи на крака.
— Първият ни урок ще започне утре сутринта точно в 6 часа и 11 минути. Предметът е Математиката в чуването на рози. Не е необходимо да носиш със себе си книги и учебници по алгебра, геометрия или нещо от този сорт. Просто елате навреме при столчетата до входа на градината. Това в достатъчно.
Диана кимна в знак на съгласие.
— Да си сверим часовниците — рече Зейнеб ханъм. — О, почти щях да забравя. Ако успееш да чуеш една роза, докато завършим нашите уроци, те чака награда.
— Нима наистина мислите, че има шанс това да стане? Сигурно имате голяма вяра в мен.
— Колкото ти имаш вяра в себе си, толкова и аз имам вяра в теб.
— Каква е наградата?
— Една отлична сентенция, стигнала до нас през вековете.
— А какво ще стане, ако не успея? Ще има ли наказание за провал?
— Мълчанието на розите — отвърна Зейнеб ханъм. — Да не чуваш розите е достатъчно наказание за този, който се провали в чуването.
Диана седеше на един от столовете. Все още имаше пет минути до времето, което Зейнеб ханъм бе определила за урока им. Дървената ограда около градината бе по-висока от нея и това й пречеше да надникне вътре. В контраст с високата ограда, вратата към градината бе съвсем ниска.
Очите й бяха приковани в стрелката на часовника, сочеща минутите, мисълта й бе заета със загадката какво ли означава „математика в чуването на розите“. Обаче колкото и далеч да стигаше въображението й, нямаше никаква представа какво щеше да съдържа този чудноват и странен урок по математика.
В момента, в който стрелката докосна единайсетата минута, дочу гласа на Зейнеб ханъм:
— Това не е нещо, което можеш да проумееш със своя интелект.
Диана се усмихна, за да прикрие изненадата си. Въпреки начина, по който изглеждаше, тя все пак не вярваше, че Зейнеб ханъм може да чете мислите й. Имаше разумно обяснение: за какво друго можеше да мисли човек, освен за предстоящия урок, докато седи в този ранен час, чака и брои минутите, за да бъде научен да чува розите?
— Ако е нещо, което моят интелект не може да проумее, тогава ми кажете за какво изобщо е предназначено чуването на розите?
— Някога пила ли си текила? — попита ни в клин, ни в ръкав Зейнеб ханъм.
— Да, защо?
— Защото аз не съм. Чудех се дали можеш да ми обясниш какъв е вкусът на текилата… Хайде да сключим сделка. Ако ти успееш да ми обясниш вкуса на текилата, аз ще ти обясня какво значи да чуваш розите.
— Много добре — съгласи се Диана. — Текилата… е… горчива… ами тя е като… много е силна… вкусът й е… ами остър… Нещо като…
Зейнеб ханъм намръщи носа си.
— Оооо, мога да почувствам горчив и остър вкус в устата си. Радвам се, че никога не съм я опитвала.
— Добре, добре. Вие печелите.
— Така, сега да оставим вкуса на текилата или чуването на рози настрани и преди да влезем в градината, да вземем този урок по математика. Искаш ли?
— Моля, цялата съм в слух.
— Математиката в чуването на розите е урок, който със сигурност трябва да бъде научен от всеки, независимо дали вярва в изкуството да се чуват розите, или не. Просто защото уравнението, което ще научиш сега, е приложимо към всеки въпрос, който има безкраен брой възможни отговори, но на който не може да се отговори чрез някое от нашите пет сетива. Да речем, например въпрос като „Какво става след смъртта?“
Така. Преди да се опитаме да дадем отговор на подобни въпроси, трябва да имаме предвид следното уравнение: едно разделено на безкрайността. Ще се заемем с него след малко. Но първо ми кажи, можеш ли да чуеш песента, която розите пеят, докато ние си говорим?
— Знаете отлично, че не мога да чуя нищо.
— Коя песен пеят?
— Казах ви, не чувам нищо.
— Хайде, просто направи предположение. Може да уцелиш още от първия път.
Разбрала, че Зейнеб ханъм няма да я остави на мира, ако не отговори, Диана реши да стреля напосоки.
— Добре, добре. Пеят „Пурпурен дъжд“.8
— Мислиш ли, че позна?
— Разбира се, че не.
— Давам ти още един шанс. Кажи друга песен.
— „Утрото пукна“9 на Кет Стивънс.
— Мислиш ли, че сега позна?
— Разбира се, не. Може ли да ви питам какво целите?
— Хайде сега да проверим знанията ти по статистика. Кажи ми какви са шансовете да познаеш песента от първия път?
— Приблизително никакви.
— Точно така. Разделянето на броя на изпетите песни на броя възможни отговори ни дава вероятността да стигнем до точната песен посредством предположение. Броят на песните, които са изпети, е едно. Ако вземем предвид милионите песни, които са написани в целия свят, през хилядите години, на стотици езици, от милиони композитори, броят на възможностите може да стигне до трилиони. А ако прибавим към този брой песните, които все още не са написани, но които са известни на розите, тогава смело можем да кажем, че има безброй възможни отговори. В този случай възможността да попаднеш на точната песен е „едно делено на безкрайност“. И това е уравнението, което трябва да знаем, преди да започнем да учим как да чуваме розите. Така че, какво е едно делено на безкрайност?
— Нула, доколкото си спомням.
— Точно така, но ако беше обикновена нула, това щеше да означава, че няма никакъв шанс човек да знае коя песен пеят розите. Така че едно делено на безкрайност е равно на една специална нула.
— Специална нула ли? Това пък какво е?
— Сигурна съм, че твоите познания по математика са много по-големи от моите. Но аз все още искам да разгледам накратко математическата стойност на това уравнение с теб. Нека да вземем, което и да е уравнение — едно делено на нещо… С нарастване на числото, с което делим единицата, броят на нулите, предхождащи единицата в отговора, ще се увеличава. Ако разделим едно на безкрайност, в отговора ще има безкраен брой нули пред единицата. Така че отговорът ще се чете като нула, точка, нула, нула, нула и така до безкрайност. Но дори и да не можем да го проумеем, накрая винаги ще има една единица. Пак е нула наистина, но една специална нула, която завършва с единица, макар тя да е скрита в безкрайността.
Сега слушай внимателно, това е много важно. Докато уравнението ни казва, че вероятността да знаем точната песен чрез отгатване е нула, то същевременно загатва, че не е невъзможно да се стигне до точния отговор, защото накрая има единица.
Когато те попитах коя песен пеят розите, ти ми отговори по най-добрия начин: че не знаеш. Защо? Защото знаеше, че не можеш да знаеш. Беше в състояние да видиш, че посредством отгатване на бъдеще е безсмислено да се опитваш да отговориш на въпрос, който има безброй възможни отговори; въпрос, на който не може да се даде точен отговор чрез използване само на петте човешки сетива.
До истинската песен не може да се достигне посредством предположения на интелекта, а само чрез присъствие. Първо трябва да разберем, че чуваме розите не с ухото, а със сърцето си.
Всяко сърце притежава тази способност при раждането на човека. Но с времето сърцата стават глухи. Този, който иска да бъде свидетел, да присъства на песента на розите, първо трябва да върне способността си, която е загубил, докато се е учил да стане възрастен. А това е възможно единствено чрез поддържане на постоянен интерес към розите и грижи за тях.
Случва се да не можем да чуем розите при първото си посещение в градината. Но никога не бива да губим надежда. Първо и преди всичко, липсата на увереност, заедно с някои други негативни мисли и чувства, са нашият най-голям враг в градината.
Представи си една планина… От нейния връх гледката е прекрасна. Ти искаш да бъдеш там, но върхът изглежда толкова далеч, че губиш надежда да го изкачиш. Предаваш се като си казваш: „Никога няма да стигна дотам.“
Истината е, че стъпките на хората, които са стигнали до върха, не са по-големи от твоите стъпки, но те просто са тръгнали, поставяйки тези малки стъпки една пред друга. Не чудото прави невъзможното възможно, а упорството, постоянството. Ето как водата разрушава скалите; ето как хората от двайсет и първи век чуват песента на розите. Ако вярваме, че сме в състояние да ги чуем, тогава рано или късно ще ги чуем. Това е възможно, защото винаги в края на нулите има една единица. И ако следваме пътя на небитието до безкрайността, ние фактически ще стигнем тази единица.
— А какво става, ако розите въобще не искат да говорят? — попита Диана. — Или ако не пеят никакви песни? Позволете да ви обясня възможността за това. Ако броят на песните, които розите пеят, е нула, уравнението става нула делено на безкрайност и това е равно на нула. И в този случай вече не е една специална нула, а просто една дебела кръгла нула. Което означава, че няма песен и няма възможност тя да бъде чута.
— Вярно е — рече Зейнеб ханъм. — Има два пътя. Единият започва и свършва тук и сега, другият се простира до безкрайността. Отговаряйки на въпроса: „Мога ли да чуя розите?“, ние избираме един от тези два пътя. Този въпрос има само два отговора: да и не. Трети отговор няма. За онези, които казват „да“, решението на уравнението е една специална нула. Докато за онези, които казват „не“, той е, както ти каза, просто една голяма, дебела кръгла нула. Ето защо няма възможност онези, които казват „не“, някога да чуят розите. Но това, така или иначе, не е нещо, което са си поставили за цел. За тях е достатъчно да чуват честотите на звука, достъпни за ухото.
— Кой решава кой отговор е правилен?
— Няма значение чия вяра е правилната, Диана. Онова, което е важно, е в какво вярваш ти самата. Запитай себе си; кажи си: „В какво вярвам аз?“ Лесно е. Ако твоят отговор е: „Не мога да чуя розите.“, тогава добре. Никой няма да те обвини за нищо. Тези, които не вярват, трябва да съществуват, за да ги има онези, които вярват. Денят съществува, защото има нощ, а нощта съществува, защото има ден. Вместо да питаш: „Кое е по-хубаво — нощта или денят?“ попитай себе си в кое от тях живееш. Запитай се: „Вярвам ли, че мога да чуя розите?“
Но трябва сама да си зададеш този въпрос. Защото, ако си сигурна, че отговорът е „не“, тогава дори няма нужда да влизаш в градината. Ще бъдеш пощадена от трудностите, разочарованията и провалите, които ще срещнеш там. Да започнем с това, че няма да има нужда да ме слушаш. Няма да има нужда да прекараш дни, месеци, а може би и години, чакайки пред една роза, докато се чудиш дали ще проговори, или не. Всичко ще бъде много по-лесно, много по-удобно. Например, вместо да ставаш рано, за да ходиш в градината, ще можеш да се излежаваш през целия ден в леглото си. Как мислиш, няма ли да ти е по-приятно?
Зейнеб ханъм помълча около секунда, преди да добави:
— Всъщност, всичко зависи от това дали вярваш, че можеш да чуеш розите, или не. Просто си представи, кое би било по-приятно за някого, който вярва, че розите може да бъдат чути: Да спи? Или да се събуди с надеждата, че ще ги чуе да пеят?
Така че, Диана, ти от кои си? Една от онези, които казват: „Да, мога да чуя розите“?
Зейнеб ханъм почака известно време отгоре, който така и не дойде.
— Знам. Отговорът, който даде, е причината да си тук.
— Но аз не отговорих!
— Чух отговора, който исках да чуя. Понякога тишината е по-убедителна дори от сто изречени обещания.
Диана пак не каза нищо.
— Обаче да вярваш, че розите пеят, не е достатъчно, за да знаеш песента, която пеят. Има само два пътя да узнаеш коя е истинската песен. Или да я чуеш сама, или да научиш от някого другиго, който може да чува. По-добре е да я чуеш сама. Розите имат божествен глас. Те ще те извадят от теб самата и ще те заведат в един друг свят, а после ще те върнат, цялата напоена с розов аромат. Този аромат не произлиза от тях, а от теб самата, отвътре. Накрая ще осъзнаеш какво означава да бъдеш отговорен за твоята роза.
— Чакай, чакай един момент! — прекъсна я Диана. — Това е точно фразата, която Мери е използвала в прощалното писмо до баща й. Тя пише, че напуска дома си, защото най-после е осъзнала, какво означава да бъдеш отговорен за една роза. Сигурно е мислела да дойде при теб, когато е писала това писмо. Ето защо е напуснала дома си.
— Не мисля така. Мери би трябвало да знае, че не е необходимо да напуска дома си дори заради розовата градина.
Диана за миг сякаш потъна в мислите си. Сетне каза:
— В писмата си Мери те описва като Някого-който-знае. Има едно нещо, което искам да науча. То е извън обсега на петте сетива, но няма нищо общо с розите…
— За майка ти се отнася, нали?
— Откъде знаеш?
— Мери искаше да разбере същото — обясни Зейнеб ханъм. — Направи така, както стори Мери. Докато беше тук, тя молеше Бог да й прати вести от майка й. Дори ако никой не знае, Бог знае какво се е случило с майка ти. Попитай Го и Той ще ти отговори. Помни, дори ти да не Го чуеш, Той те чува.
Очите на Диана бяха изпълнени с недоверие.
— Бог ни оставя без отговор. Особено когато някой, който искрено и от цялото си сърце очаква новини за майка си. Величието на Бог няма да позволи онези, които той е създал да останат неосведомени за себе си, или за самия Него. Някои хора вярват, че той е прекалено велик и прекалено високо издигнат, за да Го ангажират със своите животи и дребни страсти. Напротив, точно защото е толкова извисен, Той е свързан и ангажиран дори и с най-незначителните ни дела.
Очите на Зейнеб ханъм светнаха.
— Той се интересува от нас, Диана. Приобщен е. При това в най-добрия смисъл и по най-добрия начин. Той проявява интерес и към Диана, и към Мери и към Зейнеб. Към всеки от нас, лично и индивидуално. Той винаги е с нас, но за да почувстваме това, ние също трябва да бъдем с Него. Мери чувстваше, че Бог винаги се грижи за нея, затова Го помоли за майка си.
— Аз също се моля. Молих Го, умолявах Го, но не получих отговор. Съжалявам, но мисля, че Бог ни оставя без отговори.
— Не, не е така. Но Той може да изпрати отговорите по неочаквани пътища и начини. Понякога чрез сънища, понякога чрез една роза или чрез една майка, или дори чрез един просяк.
— Просяк ли?
— Нещо лошо ли казах, скъпа?
Диана не знаеше какво да отговори. Искаше да вярва, че казаното от Зейнеб ханъм беше просто съвпадение. Опита се да скрие удивлението си и й даде знак да продължи.
— Точно като теб, Мери все още не е чула никакви новини от майка си. Но със сигурност ще чуе. Това няма да са новините, че е загубила майка си, а новините, че никога няма да я загуби.
— И как ще стане това? — попита недоверчиво Диана. Гласът й трепереше.
— Щом Бог желае, всичко може да се случи. Тъй като желанието Му е било да изпрати новини на Мери за майка й, преди шейсет и седем години един мъж и една жена се срещнали и се влюбили… Те се оженили и две години по-късно им се родила дъщеря. Въпреки че докторът се съмнявал, че преждевременно роденото бебе ще оживее, момиченцето оцеляло и пораснало… Много години по-късно, вече като зряла жена, при едно от своите пътувания до далечни страни, тя срещнала един стар градинар. Той й казал, че може да я научи да чува розите. Тя му повярвала и през следващите двайсет години се посветила на изкуството да чува розите. През това време преживяла много трудности. Заради тази нейна „лудост“ съпругът й я изоставил, била отхвърлена от всички около нея и напуснала града, в който живеела. Накрая дошла в Истанбул. Тук си купила къща с градина и прекарвала цялото си време със своите рози. За кратко време семената, посети в сърцето й от стария градинар, поникнали, избуяли и накрая тя вече била способна да чува розите.
Знаеш ли защо са се случили всички тези събития, Диана? Просто защото Бог искал Мери да чуе гласа на майка си чрез посредничеството на розите. Поради тази причина, е родена Зейнеб, създадена е една градина и една роза цъфти…
Въпреки че според Диана, Зейнеб ханъм говореше много убедително, тъй като онова, което каза, бе основано върху предположението, че Мери ще може да чуе гласа на майка си, думите й не бяха достатъчни да я утешат.
— Много добре — продължи Зейнеб ханъм. — Това беше едновременно урок по математика и въведение. Да си вземем половин час почивка. Гласът ми прегракна. Подишай малко въздух и ще се срещнем отново тук точно след трийсет и три минути.
— Добре, но първо един въпрос: Коя песен пееха розите?
— Не мога да ти кажа — отвърна Зейнеб ханъм. — Ако го направя, ти няма да се стремиш да ги чуеш сама.
Когато се върнаха и седнаха отново на столовете, Зейнеб ханъм продължи.
— Диана, сега искам да отидеш до оня фонтан, да измиеш главата си и да се върнеш тук.
— Но аз мих косата си тази сутрин!
— Мога да видя, скъпа. Моля те, отиди и измий главата си.
Диана сви рамене, но отиде до фонтана. Водата беше леденостудена и макар че внимаваше, не успя да не изпръска дрехите си. Докато трепереше в ранния утринен хлад, с благодарност си помисли: „Добре, че не бе дошла тук през зимата.“ След като изстиска водата от косата си и я среса с пръсти, тя се върна на стола като послушна ученичка.
— Сега бих искала да отидеш до онзи фонтан там, да измиеш главата си и да се върнеш тук.
За миг си помисли, че случващото се е дежа вю. Не само заради отново повторените думи, а и заради изражението върху лицето на Зейнеб ханъм. Дори то беше същото. За миг Диана остана като залепнала за стола, без да каже нито дума. Понеже не бе в състояние да издържи втренчения поглед на Зейнеб ханъм, тя покорно се върна при фонтана и отново изми главата си. Когато тръгна обратно, се страхуваше от възможността Зейнеб ханъм за трети път да я накара да извърши същото действие.
— Ето, чудесно. Сега, след като го направи, вече можем да започнем. О, да не забравя: ако този урок мине добре, в следващия имам изненада за теб.
— Каква изненада?
— Не казах ли, че е изненада?
— Разбирам… Между другото, позволено ли ми е да задавам въпроси в градината?
— Разбира се. Само трябва да ти кажа, че не е необходимо да разбираш причината, която стои зад всичко, което ще правим в градината, за да постигнем твоята цел. Ако не забравиш какво си изпитала тук, рано или късно на всичките ти въпроси ще бъде отговорено.
Докато сме в градината, ти си едновременно и ученичка, и учител. Вече имаш всички отговори. Както казах по-рано, някога си имала способността да чуваш розите. Аз съм тук само за да ти припомня нещата, които си забравила. Това е всичко. Чуването на розите е лесно, много лесно нещо. Всичко, което трябва да правиш, е, или да си спомниш онова, което си забравила, или да забравиш всичко, което си научила.
— Но аз все още искам да знам защо косата ми трябва да бъде мокра!
— Всеки въпрос в градината е като семенце, Диана. С времето то расте, събира сили и пуска пъпки, които накрая разцъфтяват. Мога да те уверя, че никога през остатъка от живота си няма да забравиш как една сутрин си измила вече чистата си коса още два пъти. След като нещо е живо, то никога няма да бъде като нещо, което не е живо. А ако го поддържаш живо, рано или късно то ще ти даде отговора, който търсиш. Но нека този път да отговоря на въпроса ти вместо теб… Исках да измиеш косата си, защото тази глава принадлежеше на Диана.
— Но нали аз съм Диана!
— Не се ли разбрахме да изтрием биографията ти?
— Защо? Защо трябваше да измия главата си повторно една секунда, след като я измих?
— Първия път ти се освободи от прическата на Диана. Но умът, който бе дал на косата тази форма, все още беше там.
— О, значи чрез второто измиване престанах да мисля като Диана, така ли? — попита тя, а въпросът й бе последван от скептична усмивка. — Нямам намерение да бъда съдия, но всичко ми звучи прекалено формално.
— Права си, човек не може да изчисти мисленето си с вода от фонтана. Но това е един символ. В момента той е мълчалив, но ако не го пренебрегнеш и го запомниш, един ден ще ти проговори. В главата ти ще бъде запечатан образът. Сега може да не се вижда, но когато настъпи подходящото време, ще се прояви.
— Кога ще настъпи подходящото време?
— Вероятно в деня, в който най-накрая осъзнаеш, че всичко, което знаеш, повече не ти е от полза. Или когато осъзнаеш, че знанието е като стълба, и за да се изкачиш по-високо, трябва да се върнеш по стъпалата, които си оставила зад себе си.
Нетърпелива да види градината, Диана се отказа да задава повече въпроси.
Въпреки че наведе главата си, тя все пак се удари в горния трегер на вратата. Но поне от другата страна наистина имаше градина.
Една рядка мъгла, бисернорозова в светлината на ранното утро, покриваше всичко, придавайки на градината тайнствен ореол, но не бе в състояние да скрие цветовете на дъгата. Между розите се виеше тясна пътека от шестоъгълни плочки. Лекият ветрец караше храстите да се поклащат и люлеят в синхрон със славеите, летящи над тях. Само птичата песен и нежният ромон на водата в мраморния басейн нарушаваха тишината.
Диана остана за миг с полузатворени очи, вдъхвайки аромата на въздуха. С всеки дъх имаше чувството, че се приближава все по-близо и по-близо до някакво райско място. Но се върна към този свят, когато Зейнеб ханъм събу обувките си и започна да трие босите си пети в земята.
— Хайде, скъпа — рече тя, — направи го и ти.
Със същото изражение, което имаше, когато отиде до фонтана, Диана свали обувките си и направи каквото й бе казано.
— Знам, че като питам, нищо няма да се промени, но все пак искам да знам, защо сега трябва да имам и чифт мръсни крака.
— Розите винаги се притесняват, да не би красотата на подаръка да ги накара да забравят кой го е подарил.
— Разбира се! Защо ли не се сетих за това?
— Розите никога, дори и за минута не забравят, че тяхното съществуване е дар от земята и че земята е източникът на това съществуване. Те отлично знаят, че когато настъпи тяхното време, ще увехнат и паднат като семена, и че земята ще приеме само семената на розите, които не са забравили откъде идват. Докосвайки земята с босите си крака, показваме на розите, че не сме я забравили. Те оценяват това.
Зейнеб ханъм отново обу сандалите си.
— Всичко, за което говорим от толкова време, беше само подготовка, преди да започнем нашето пътешествие, за да чуем розите. Всичко бе заради нас, търсачите. Но в градината търсачът повече не бива да съществува и трябва да бъде погълнат изцяло от розите. Трябва да им дадем всичко, което имаме — нашия мозък, нашето сърце, нашата душа… Всичко. Ако си готова, можем да започваме.
Диана кимна.
— Много добре тогава… Какво знаеш за розите? — запита я Зейнеб ханъм.
— Нищо. От начина, по който ти гледаш на тях — абсолютно нищо.
— Отлично. Това е най-доброто начало. Сега мога да ти кажа златното правило за чуването на розите.
— Златното правило ли?
— То гласи: „Познай розата.“
Зейнеб ханъм нежно погали листенцата на оранжевата роза вляво от нея, преди да продължи.
— Човек може да научи нещо за розата от самата роза. Това е единственият начин наистина да я опознаеш.
Те тръгнаха към центъра на градината. След малко Зейнеб ханъм неочаквано спря и се наведе към жълтата роза пред нея…
— Какво има, Жълто цвете? Никога преди не съм те виждала да плачеш. Защо хлипаш сред градината на щастието?
Диана я наблюдаваше съсредоточено. Розата не издаваше никакъв звук, но Зейнеб ханъм изглежда слушаше внимателно и кимаше от време на време с глава в знак на съгласие.
— Съжалявам, Жълто цвете, нямах представа — отвърна на розата тя. — Ако нашата гостенка се съгласи, бих искала да чуя твоята история от началото.
Зейнеб ханъм се обърна към Диана.
— Жълтото цвете днес е разстроено. Ще бъдеш ли така добра да останем и да чуем какво има да ни каже?
— В какъв смисъл? Знаеш, че аз не мога да чувам.
— Въпреки че ти не можеш да я чуеш, тя може да те чуе. Така че ще останем ли?
— Добре. Ще се чувствам малко странно, но така да бъде.
Диана седна на земята, където й показа Зейнеб ханъм, като подви крака под себе си. Какво значение имаше дали белите й панталони щяха да се изцапат, ако, като седеше тук, можеше да предложи някакъв емоционален комфорт на една роза!
— Ще споделям с теб всичко, което ми разказва Жълтото цвете — обясни Зейнеб ханъм. Сетне се обърна към розата.
— Това е Диана, близначката на Мери.
— Радвам се да те видя, Диана — рече Жълтото цвете, говорейки чрез Зейнеб ханъм. — Мислех си, че си самата Мери, докато славеят не ми каза обратното.
— И аз се радвам да те видя — отвърна Диана, сякаш разговаряше със себе си.
— Добре — кимна Зейнеб ханъм и попита розата: — Кажи ни какво те прави толкова тъжна.
— Съжалявам — отвърна Жълтата роза. — Знам, че си свикнала да виждаш розите в градината щастливи, но днес е годишнината от деня, в който моята стара приятелка Венера загуби аромата си. Това ми действа зле всяка година, толкова съжалявам…
— Всичко е наред, Жълто цвете… Понякога щастието се изразява най-добре чрез сълзите, които проливаме за приятел… Но я ни кажи, как се случи това? Никога не съм знаела, че твоя приятелка е изгубила аромата си.
— Добре — отвърна Жълто цвете. — Нека да започна разказа си с първата уханна роза, единствената, от която произлиза нашия вид, тъй като това е тясно свързано с трагедията, която преживя Венера… Един ден нашият благороден султан пожела да създаде роза, която да носи собствения му специален аромат, и напръска земята в градината си със султанския парфюм. По-късно, той напои градината с еликсира на живота, така че неговата роза никога да не увехне. И когато тя накрая цъфна, той я нарече „Роза на небитието“. Султанът й даде това име нарочно, така че неговата роза никога да не забравя, че няма друго ухание, родено от султанския парфюм. Защото там, откъде идвам аз, розата е роза само заради благоуханието си.
След известно време султанът пожела парфюмът му да стане известен на целия му народ, така че позволи розата да бъде засадена извън султанските градини. Неговата роза, тъй като повече не бе напоявана с еликсира на живота, един ден щеше да увехне, но дотогава нейните деца щяха да разнесат аромата на султана до всяко кътче на владенията му. Венера и аз бяхме нейни потомки и бяхме посадени на малък селски площад. Единствената причина, заради която цъфтяхме, бе парфюмът на султана да стане известен на всеки. И искахме да бъдем обичани заради мириса, който носехме със себе си.
В селото живееха два вида хора — Подобни на Мери и Други. Подобните на Мери бяха онези, които можеха да разпознаят, че носим аромата на султана. Така че бяха заинтересовани от нашето благоухание повече от всичко друго. За разлика от тях, Другите обръщаха внимание само на цвета, на стъблата, на листенцата ни, на нещата, които бяха видими за окото…
Един ден в селото пристигна търговец, който продаваше изкуствени рози. Фалшиви, безжизнени, без аромат… Не можехме да си представим, че ще има човек, който да прояви интерес към тях. Но за кратко време Другите започнаха да шепнат: „Този търговец има прекрасни рози. Техните листенца са от копринен плат, цветовете им не избеляват, нито увяхват и най-хубавото от всичко е, че стъблата им нямат тръни.“ Не след дълго търговецът продаде много „рози“ и нашето село се превърна в селото на изкуствените рози. Подобните на Мери не можаха да понесат това и постепенно го напуснаха. Накрая Венера и аз останахме с две неща: Имам нужда от обич и Другите.
Тогава не можехме да предвидим катастрофата, до която щеше да ни доведе тази ситуация. Скоро след като Подобните на Мери си заминаха, малко по малко започнахме да се променяме в онова, което ценяха Другите, с надеждата да спечелим тяхната любов. И тъй като единственото, което те ценяха, беше външният вид, ставахме все по-загрижени и по-загрижени за това как изглеждаме. Борехме се да стоим изправени — също като изкуствените рози; опитвахме се да удължим времето, през което листенцата ни да останат с нас. Не можехме дори да плачем по време, когато тъгувахме, за да не се набръчкат венчелистчетата ни. И скоро, понеже никой не го ценеше и вече не му обръщахме внимание, ароматът ни започна да изчезва.
Ние се преобразихме, за да посрещнем очакванията на Другите, като приемахме една форма след друга. Променихме цветовете си, тон след тон. Другите заповядаха: „Пораснете по-високо“ и ние пораснахме. Те наредиха „Обърнете се в тази или онази посока“ и ние го направихме мълчаливо и бързо. Първо те ни оформиха по начина, по който искаха, сетне ни обсипаха с похвалите и оценките си.
Но въпреки това, дълбоко в себе си чувствахме, че не сме обичани. Само онези, които се интересуваха от аромата ни, можеха наистина да ни обичат. Защото уханието е онова, което прави розата роза. Чувството, което Другите изпитваха към нас, в най-добрия случай можеше да бъде възхищение.
Аз осъзнавах това, но Венера се държеше все едно не проумяваше ситуацията и не забелязваше опасността. Опитах се да я предупредя. Казах й, че Другите бяха като невидим червей, който бе открил нашето легло от ярка червена радост, разрушавайки живота ни. „Трябва незабавно да избягаме от това място и да отидем някъде, където живеят Подобните на Мери“, казах й аз. Тя не обърна внимание на думите ми. „Ти не си нормална“, отвърна ми. Не можех да я виня за казаното; беше права. Имаше толкова много изкуствени рози в нашето село, така че, ако една роза нямаше аромат, това бе нещо напълно нормално.
Докато се опитвах да я убедя, до нас се появи семейство мравки. Те изписаха върху земята следните думи: „Опълчете се на Другите, които ви откраднаха от вас самите.“
Венера ги изгледа презрително и промърмори: „Проклети мравки, плъзнали са навсякъде.“
Накрая осъзнах, че няма да успея да й помогна, затова реших да се погрижа поне за себе си. Трябваше да напусна селото възможно най-бързо, но нямах никаква представа как да го направя. Както знаете, розите нямат крака. Така че започнах да чакам да мине някой, който да ме отнесе.
И ето че те най-накрая дойдоха: едър мъж, слабичко детенце и едно сиво магаре. Макар че двамата — мъжът и детето, изглеждаха съвсем изтощени, те не яздеха магарето, а вървяха от двете му страни. Беше толкова странно, че не проумявах защо.
Те се строполиха с благодарност на земята под близкото дърво. Момчето се обърна към баща си.
— Татко, къде сбъркахме? Толкова съм изморен, почти щяхме да умрем от умора по пътя.
— Затвори си устата — отвърна бащата, като го плесна през ухото. — Вървенето пеша винаги е тежко.
— Но ние имаме магаре, татко! При това силно и здраво магаре!
— Казах млъкни! Говориш глупости. Не чу ли какво рекоха хората, когато двамата яздехме магарето? Нима не казаха: „Вижте тези безчувствени грубияни! Двама души яздят едно магаре!“ Един Бог знае какво ще си помислят за нас Другите, ако чуят тези приказки.
— Да, тогава ти ми нареди да сляза от магарето. Но ти остана на него и поне на теб ти беше удобно.
— Така е. Но тогава чух някой да изрича: „Погледнете този жесток човек! Язди магарето като цар, докато бедното дете върви пеша.“ Познавам този човек. Той е истинска клюкарка. Един Бог знае какво ще си помислят Другите за мен, ако чуят тези приказки в селото.
— Да, татко, тогава ти слезе от магарето и ме постави на гърба му. Така поне на мен ми беше удобно.
— А след това? Какво казаха хората? „Вижте това момче, което не уважава баща си. Седи на магарето, докато горкият човек се влачи след него едва-едва“. Не искам никой да говори, че моето дете не уважава баща си. Един Бог знае какво ще си помислят Другите, ако чуят тези приказки в селото.
— Но, татко! Тогава и двамата тръгнахме пеша!
— Спокойно, глупаво момче! Така поне никой няма да може да каже нищо лошо за нас.
В този момент покрай тях мина един човек, обърна се към приятеля си и извика:
— Виж ги тези глупаци! Имат магаре, а изминаха целия път през селото пеша!
Като чу това, бащата почервеня до корена на косите си. Момчето се усмихна. Изглежда, то разбра онова, което баща му не бе в състояние да проумее. Всъщност, децата разбират всичко.
За да привлека вниманието на момчето, използвах всичката си сила, за да изпусна и да пратя до него остатъка от аромата си. Щом моят царствен парфюм стигна до ноздрите му, детето се обърна към мен. Защото децата познават истинското благоухание много добре.
Когато стана тъмно, момчето внимателно ме извади от земята и ме сложи нежно на гърба на магарето.
Преди да тръгнем, Венера ми проговори за последен път.
— Жълто цвете — обади се тя. — Ти каза, че напускаш, за да запазиш аромата си, но той изглежда отдавна е изветрял.
В момента, в който го изрече, една сълза се плъзна по листенцата ми, защото осъзнах, че приятелката ми напълно бе загубила аромата си. При нас е така: една роза е огледало за друга; когато гледа нея, тя или вижда своя собствен аромат, или неговата липса.
На следващата сутрин, когато бащата на момчето ме забеляза, нахока сина си да не товари магарето с „безполезни неща“. Той ме закара на пазара и ме продаде. След като преминах през ръцете на мнозина, накрая бях донесена от един човек, който обича рози, в твоята градина, за да възвърна аромата си. Толкова съм щастлива тук, но не мога да престана да мисля за Венера всеки път в деня на годишнината от нашата раздяла.
Настъпи кратка тишина.
— Ако тя свърши с разказа — намеси се Диана, имам един въпрос, който бих искала да й задам.
— Давай, скъпа — окуражи я Зейнеб ханъм.
— Жълто цвете, истинските рози като теб трябва да са обезпокоени от факта, че съществуват и изкуствени, нали? Така ли е?
— Защо трябва да се безпокоим? — отвърна Жълто цвете чрез Зейнеб ханъм. — Изкуствените рози съществуват единствено и само защото има истински. Тяхното съществуване е знак за нашата стойност. Кой ще направи имитация на нещо, което няма стойност?
Диана кимна.
— Бих искала да те попитам нещо — рече тя, обръщайки се този път към Зейнеб ханъм. — Когато Жълтото цвете говореше за бащата и момчето, ми се стори, че историята ми е позната. Ако не греша, преди много време, моята майка ми разказа подобна приказка. Възможно ли е?
— Защо не? Онова, което Жълтото цвете ни разказа, в моята страна е известно като една от историите на Настрадин Ходжа. Но нашият Настрадин Ходжа не прилича на бащата, за който говореше Жълтото цвете. Той е много по-добър и сърдечен човек.
Диана погледна изненадано Зейнеб ханъм, сякаш очакваше обяснение.
— Защо си толкова изненадана, скъпа? Настрадин ходжа също е бил градинар и е естествено неговите истории да бъдат вдъхновени от розите.
Зейнеб ханъм стана.
— Е, Диана… това е всичко за днес. Утрешният урок ще започне точно в 5:57.
На следващата сутрин Диана отново стана рано, макар че още й се спеше. Спомените за първия урок я държаха будна до късно през нощта. Мисълта й бе заета със Зейнеб ханъм, градината, историята на Жълтото цвете, математиката в чуването на розите…
Чувстваше се смазана от тези мисли. И същевременно бе някак си утешена от уравнението, което Зейнеб ханъм й бе разкрила в математиката за чуване на рози.
Тъй като уравнението можеше да бъде приложено към всеки въпрос, който имаше безкраен брой възможни решения, отговорът на въпроса какво се е случило с майка й можеше да бъде толкова точен, колкото отговора на въпроса „Коя песен пеят розите?“ Така че, шансът да разбере какво се е случило с майка й, беше нула или в най-добрия случай специална нула. Затова не беше правилно да реши, че майка й вече не съществува. Ако беше доволна от едно нещо, то бе, че първият урок й бе помогнал да осъзнае това.
Облече червена риза и чифт сини джинси и забърза, за да стигне навреме за втория урок. Днес поне нямаше да се притеснява за косата си.
Осъзнавайки, че закъснява, Диана затича по стълбите, за да бъде на стола в 5:57. Когато стигна обаче се оказа, че Зейнеб ханъм е пристигнала преди нея.
— Добро утро, Диана. Може ли да те попитам колко е часът?
Тя с облекчение видя, че стрелката на часовника бе подминала само с една минута определеното време.
— О, добро утро! Часът е пет и петдесет и осем.
— И аз мисля така. Урокът ни за днес приключи.
„Тази жена сигурно се шегува!“
— Съжалявам — извини се Диана, — ти ме предупреди. Знам, че не биваше да закъснявам нито минута, но…
— Няма за какво да ти прощавам, скъпа. Аз вече знам да чувам розите. Това време беше за теб. Ще отложим урока за утре вечер в 18:19.
— Не говориш сериозно!
Зейнеб ханъм не отговори.
— Не мога да повярвам! Станах в пет и половина, дори не направих косата си, както исках, приготвих се със скоростта на светлината и тичах дотук. И ако щеш вярвай, очаквах този урок с нетърпение. А сега ми казваш, че го отменяш, само защото съм закъсняла с една минутка!
Зейнеб ханъм хвана нежно ръката й и я поведе към входа на градината. С широк замах тя обгърна цялата градина.
— Погледни розовите храсти, Диана. Стотици рози и розови пъпки. Аромат навсякъде, повече от самия въздух. Трябваха ми години, за да създам тази градина, но със сигурност си заслужаваше. Гледката не е ли вълшебна?
— Съгласна съм с цялото си сърце, но не разбирам напълно какво се опитваш да…
— Само една минута е необходима, за да засееш семената, които създават градината. Ти знаеш, че и най-дългите сънища, които сънуваме, не отнемат повече от минута. Вероятно те се опитват да ни кажат, че не трябва да прекараме живота си в безсмислени опити да ги превърнем в реалност. Онова, което със сигурност ни показват обаче е могъществото, което притежава всяка минута. Никога няма да можеш да спечелиш минутата, която току-що загуби. Кой знае, може би точно тази минута, която свързваше 5:56 с 5:58 на 21 май бе минутата, в която щеше да чуеш розите.
Когато се върна в стаята си, Диана си помисли, че в крайна сметка урокът май не бе отложен.
За Диана не бе отегчително да остане затворена целия ден в хотела; мисълта й беше прекалено заета с близначката й. Мери бе казала на Зейнеб ханъм, че ще пристигне тази седмица, така че скоро щеше да я види. Вероятно днес или утре, или най-много след няколко дни.
Времето, прекарано в градината, и особено нещата, които Жълтото цвете бе разказало, я накараха да се замисли по-задълбочено за себе си и за Мери. Това направи предстоящата среща с близначката й да изглежда по-скоро трудна, отколкото лесна; въпреки това обаче нямаше търпение да се срещне с Мери.
Както обикновено Зейнеб ханъм пристигна точно на минутата.
— Как си тази вечер, скъпа моя? Можем да отидем направо в градината. Сигурно умираш от нетърпение да откриеш изненадата, която ти обещах по време на първия ни урок.
Когато навлязоха в градината, Зейнеб ханъм спря пред една от розите и рече:
— О, не, не е тя.
След като отминаха няколко крачки, тя се обърна към Диана.
— Искаше да знае дали не си Мери.
— Изглежда всичко в тази градина се върти около Мери. Вчера, докато бяхме при Жълтото цвете, щях да те попитам, но ми излезе от главата. Как могат розите да разпознаят някого, който е идвал в градината ти преди толкова много години?
— Въпреки че розовите цветове живеят най-много няколко седмици, много от розовите храсти, които виждаш в тази градина, бяха тук, когато дойде Мери. Тя им направи толкова силно впечатление, че единодушно казаха, че е „като водата“. На езика на розите да кажеш, че някой е „като водата“ е най-големият комплимент, който розите могат да направят на човек. Това е така, защото те самите са като водата; каквито са отвътре, такива са и отвън. И очакват същото от нас. Розите почувстваха, че Мери можеше да изпълни тяхното очакване напълно и по всеки един начин.
Те искаха от мен да й кажа каква уникална личност е. Когато й го съобщих, тя поаленя цялата и рече: „Ако има нещо уникално в мен, то е заради любовта ми към розите.“ Фактът, че Мери определи собствената си стойност само чрез любовта, която изпитваше към тях, ги поласка много и те пожелаха тя да чуе гласовете им. Но по онова време това беше невъзможно. Първо Мери трябваше да достигне известно ниво на зрялост.
Розите бяха абсолютно убедени, че един ден тя ще се върне в градината, за да чуе други рози, които щяха да цъфтят поколения след тях. Те свикаха събрание и единодушно решиха всяка роза, преди да увехне, да предаде онова, което знае за Мери на младите розови пъпки, които щяха да цъфнат след нея. На свой ред тези пъпки щяха да предадат информацията на следващото поколение, което да я предаде на следващото и така нататък. По този начин Мери беше предавана от едно цвете на друго много години. От онзи ден нататък всяка роза, която цъфти в градината, се надява тя да бъде от щастливото поколение, което ще може да говори с Мери.
Още нещо, на това събрание бе взето друго важно решение: „Може би щеше да бъде възможно Мери да чуе розата на име Сократ.“
— Сократ?
— Той е най-скъпоценната роза в градината и последната стъпка в изкуството да се чуват розите. Сократ говори само чрез стихове. Когато беше тук, Мери не срещна Сократ; просто не бе готова за това. Но оттогава розите в тази градина живеят с надеждата за една бъдеща среща между Сократ и Мери.
Диана имаше чувството, че слуша приказка, легенда или мит. Реалното и нереалното бяха толкова преплетени и объркани в съзнанието й, че тя вече не знаеше какво да мисли или чувства. Но сега поне вече знаеше кой беше Сократ, споменат в писмата на Мери.
Очите й потърсиха из розовата градина роза, която да се откроява. Но не откри нито една, която да е по-красива или по-различна от останалите.
— Възможно ли е ние да видим Сократ?
— Ако наистина искаш да го видиш, със сигурност ще можеш. Всъщност, това бе и моята изненада за теб. Последвай ме.
След няколко минути те почти стигнаха до края на градината, оставяйки и най-отдалечените розови храсти зад себе си. Зейнеб ханъм спря, когато стигнаха до едно празно парче земя от около половин квадратен метър.
— Ето че пристигнахме — рече тя.
Почти всеки сантиметър в градината беше плътно засаден с розови храсти, с изключение на това парче земя. Диана чакаше в пълно мълчание, докато Зейнеб ханъм стоеше, без да помръдне.
След малко, като не можеше повече да се сдържа, Диана избухна.
— Защо стоим тук като ненормални? Мислех, че ще отидем при Сократ!
— Ние сме точно до него. Сократ стои пред теб в цялата си слава и великолепие!
— Ти се шегуваш, нали? Моля те! Кажи ми, че се шегуваш!
Зейнеб ханъм сви шепа във въздуха, сякаш държеше в тях цъфнала роза.
— Погледни красотата на тази роза.
Но не след дълго поклати глава със съжаление.
— Извинявай, Диана, не биваше да споменавам за красотата на нещо, което не можеш да видиш.
Видя, че момичето я гледаше с недоумение и попита:
— Ти не вярваш, че Сократ стои точно пред теб, нали?
— Ами, малко ми е трудно да го преглътна.
— В такъв случай нека просто да те попитам следното — продължи Зейнеб ханъм. — Как може Другите да са успели да те накарат години наред да вярваш, че не можеш да чуеш една роза, а аз не мога да те накарам да повярваш, макар и за една секунда, че можеш да видиш една роза?
Без да дочака отговор, тя посочи празното място.
— Точно преди една седмица, Сократ беше засаден точно на това място. Исках да го дам на Мери като подарък, така че го изпратих на един мой приятел, който работи в разсадник, за да направи необходимите приготовления.
— О, разбирам — отвърна Диана. — Наистина се нуждаех от обяснение. Каква изненада! Почти щях да избягам оттук.
— Дължа ти извинение, скъпа. Няма такова нещо като благородна лъжа… Една лъжа винаги е лъжа. Обаче ако една лъжа ни помогне да осъзнаем някоя много по-голяма, например лъжата, че не можем да чуваме розите, предполагам, че може да бъде извинена. Все пак ти предлагам моите извинения и се надявам да ми простиш заради добрите ми намерения.
Диана се усмихна.
— Всичко е наред.
Когато стигнаха до вратата, Зейнеб ханъм каза:
— Нека да насрочим урока си утре за 15:31, но ме чакай в стаята си около девет и половина сутринта. Искаш ли да направим една екскурзия по Босфора? Какво мислиш по въпроса?
— Би било чудесно!
Щом се върнаха от прекрасното пътешествие край бреговете на Босфора, Диана отиде в стаята, за да си почине малко, преди да стане време за урока й. Мисълта й все още бе заета с изминалия ден и преживяното.
Когато я взе от стаята й сутринта, Зейнеб ханъм я закара до едно малко предградие на брега, наречено Ортакьой10. Там ядоха кебап в малко ресторантче на кея, а после се качиха на лодка пред каменната джамия, цялата украсена с орнаменти и отплаваха.
Плуваха покрай европейския бряг в спокойните води на Босфора чак до крепостта Румели. Сетне лодката прекоси морето до азиатския бряг и продължи надолу към Мраморно море. Там, където започваше то, обядваха на малък остров, на който се издигаше Кулата на Девицата11, отворена за посетители, след като била заключена от векове. Диана смяташе, че кебапът бе напълно достатъчен за обяд, но не бе в състояние да устои на примамливите изкусителни блюда на турската кухня, които им сервираха едно след друго.
До урока Зейнеб ханъм бе забранила всякакви разговори на тема рози или Мери. Вместо това, двете се смяха много, дори си направиха състезание по разказване на вицове.
Диана реши, че Зейнеб ханъм се бе постарала да стори всичко възможно да направи деня й незабравим. Чувстваше се така глезена и обградена с внимание, че не можеше да спре да се чуди дали отново не беше я сбъркала с Мери.
Когато слезе в градината за урока, тя се запита дали смехът, който грееше върху лицето на Зейнеб ханъм през целия ден, ще бъде заменен със сериозно изражение, подходящо за „изкуството да се чуват розите“.
В точно определената минута чу гласа й.
— Да отидем направо в градината, скъпа. Ела, да не губим време.
Диана я последва, докато вървяха с бързи стъпки по алеята. Когато стигнаха до центъра, забеляза до пътеката голяма саксия, която не бе виждала преди. В нея имаше две рози, стъблата им се бяха обвили като пълзящи рози. Едната беше червена, а другата бяла.
Червената стоеше изправена, докато бялата гледаше към земята. Стъблата и листата им бяха преплетени едно в друго така плътно, че човек можеше да си помисли, че в саксията има само една роза с два цвята в различни цветове.
— Това ли е Сократ? — попита тя.
— Не, името й е написано на саксията.
Диана приклекна и видя името „Ефес“, написано с малки букви.
— Ефес? Като древния град?
— Точно така. Намира се край Селджук12, в Западна Турция.
— Саксията оттам ли е? Не виждам други рози в саксия. Може би възнамеряваш да засадиш и тези двете в градината?
— Да, саксията дойде от Ефес. Държахме я известно време вътре, но миналата нощ я изнесохме навън. Дали ще засадим Розата от Ефес тук зависи само от тези две рози. Те имат три дни. Или ще бъдат посадени в градината, или ще бъдат върнати обратно в Ефес; това ще зависи от теста, на който ще бъдат подложени.
Тъй като отдавна се бе научила да не се изненадва на нищо, което казваше Зейнеб ханъм, единственото, което Диана попита бе: „Какъв тест?“, сякаш беше нещо съвсем естествено и нормално розите да преминат през проверка, преди да бъдат засадени.
— Едно от най-важните качества на розите в тази градина е способността им да живеят в хармония една с друга, без значение от разликите в цвета, размера или произхода им. Животът им тук е свободен от спорове, ревност или суета. Така че, когато садим нова роза, трябва да бъдем много внимателни при подбора. Розите си влияят една на друга и понякога възприемат настроението на посестримите си около тях. Ние имаме една чудесна поговорка: „Зърната на гроздето почерняват, когато се гледат едно друго.“
Ето защо, преди да засадим една роза, искаме да знаем дали тя няма да има отрицателен ефект върху останалите?
Освен това случаят с розата от Ефес е наистина специален. Тази двуглава роза е приела тази форма, след като две рози с напълно различни характери са били засадени в една и съща саксия. След време техните корени са се преплели толкова здраво, че вече не е възможно да бъдат разделени. Онова, което ги прави необикновени е, че те са в постоянен конфликт. За да ги посадим в градината, първо трябва да докажат, че ще успеят да се държат като една роза.
След като се загледа замислено в Ефес, Зейнеб ханъм продължи:
— Но се опасявам, че това няма да е никак лесно. Въпреки че и двете идват от един и същи район и от една и съща почва, начинът, по който всяка гледа на себе си, е различен. Червената роза е била е била засадена в храма на Артемида в Ефес, а бялата в къщата на Дева Мария, също в Ефес. Червената вярва, че е Артемида, богинята на лова, и отказва да отговаря на друго име. Бялата няма претенции по отношение на името си, но ние я наричаме Мириам.
— Не спомена ли току-що богинята на лова? — попита Диана. — Не беше ли Диана богинята на лова? Защото аз нося същото име и моите приятели понякога ме наричат богиня…
— Така е. В римската митология Диана е богинята на лова. Но тя е позната и като Артемида, от гръцката митология. Митът за Артемида идва от много по-далечно минало. Претърпяла е някои промени, преди да стане известна в латинските текстове като Диана.
Диана помълча известно време, накрая попита:
— В какъв конфликт са забъркани тези две рози?
— Искаш ли да ти предам разговора им?
Макар че искаше да скрие истината от Зейнеб ханъм, Диана наистина умираше от желание да чуе диалога между Артемида и Мириам.
— Защо не — отвърна уж небрежно. — Ако няма да попречи на нашия урок…
Зейнеб ханъм седна на земята до саксията. Диана направи същото.
— Здравей, Ефес — поздрави Зейнеб ханъм. — Може ли да ви слушаме?
След няколко секунди се обърна към Диана.
— Артемида ми се ядоса и ме нахока. Каза ми много сърдито: „Името ми е Артемида, а не Ефес, стара бабичко!“ Щом тя така иска, ще се обръщам към Розата от Ефес с техните индивидуални имена. Ще ти предавам разговора им дума по дума. Готова ли си?
Диана кимна с глава, а Зейнеб ханъм започна да превежда разговора между Артемида и Мириам.
— Не можеш ли да бъдеш по-учтива, Артемида? — смъмри я Мириам. — Наистина не би трябвало да има значение как ни наричат.
— Какво искаш да кажеш с това „не би трябвало да има значение“? — сопна се Артемида. — Аз си имам име. Велико име на всеки език. Име, тачено и боготворено! Ар-те-ми-да! Това съм аз! Моето име е известно и Боговете го знаят много добре. Аз съм възхваляваната Артемида, аз съм най-красивата сред красавиците! Аз съм богиня, а не просто цвете като теб. Цветята могат да служат само украса на моя храм.
— Забеляза ли нещо?
— Какво?
— Всичко, което казваш, е „аз“, „мен“, „моето“.
— Разбира се, че ще казвам „аз, мен и моето“! Ако Артемида не заслужава да казва аз, кой друг тогава? Някакво си смъртно цвете като теб ли?
— Ти винаги казваш едно и също нещо: че си богиня, а аз просто цвете. Но отлично знаеш каква е истината.
— Каква истина?
— О, няма значение. Не искам да те разстройвам.
— Ти? Ти да ме разстройваш? Не ме карай да се спукам от смях, незначително цвете. Нима едно цвете може да разстрои Артемида? Ха-ха-ха! Продължавай, жалко цвете, моля те, разстройвай ме!
— Добре, Артемида, но първо ни кажи коя е Артемида. Кажи ни, така че цялата градина да узнае.
— Що за глупости! Кой не знае коя е Артемида? Кой не ме познава?
— Ти не си в твоя храм, Артемида. Това тук е розова градина. Розите може да не знаят коя си. Нямат ли право да научат коя е възхваляваната и прочута Артемида? Ти си най-великата! Така че моля, удостои ни с честта да ни разкажеш за себе си.
— Ти по изключение каза истината, цветенце. Да, всеки има правото да чуе за моето величие. И розите също би трябвало да узнаят колко велика е Артемида. Така че замълчи и слушай… Аз съм Артемида, дъщеря на Зевс, повелителя на Боговете. Живея в Ефес — града, известен с моя храм, а не с разнебитената стара барака на Дева Мария. Стотици години приемах онези, които идваха да ме боготворят, в моя храм — едно от седемте чудеса на света. Хиляди хора като мравки идеха отдалеч само заради мен. Прииждаха на тълпи. Да ме величаят, да ме боготворят и да се прекланят пред мен, стъпквайки се един друг в своето нетърпение.
Разбираш ли, непотребно цвете, разбираш ли сега величието на Артемида? Тези хора, които събират и поставят във вази, цветя, подобни на теб, идваха до моя праг като роби.
Хей, вие, рози в градината, чувате ли ме? Сега вече и вие знаете за величието на Артемида, нали?
— Ти каза точно онова, което очаквах да чуя — рече Мириам. — Когато те помолих да ни разкажеш нещо за себе си, започна да ни говориш за баща си, за великолепието на храма ти и за онези, които те боготворят. Но аз не питах за това. Всичко, което исках да чуя, е коя си ти.
— Слушай, жалко, нещастно цвете! Какво се опитваш да кажеш? Аз съм Великата. Ето коя съм аз!
— И какво те кара да си мислиш, че си толкова велика?
— Ако не бях велика, щяха ли хиляди хора да се интересуват от мен? Щяха ли да ме възхваляват и боготворят, докато устата им пресъхне? Щяха ли да бъдат мои роби?
— Истината е — прекъсна я Мириам, — че ти си тази, която е тяхна робиня. Но просто не искаш да го видиш.
— Толкова ревнуваш, че не знаеш какво говориш.
— Това е истината, ти си тяхна робиня. Коя е Артемида? Нищо, освен една илюзия, създадена и боготворена от Другите. Кой създаде Артемида? Не са ли онези човешки същества, които ти така презираш? Които първо създадоха в главите си образа на красотата, която да боготворят, а сетне измислиха и оформиха теб в тази фигура чрез своите хвалебствия. Не се залъгвай от тяхното битие, посветено страстно на теб. Те са онези, които те измислиха, които определиха твоите качества и които превъзнасят твоето име. Съжалявам, но ти нямаш свое собствено, независимо съществуване отделно от тях. Ти съществуваш единствено чрез тях. Ти съществуваш чрез техните възхвали, обожание и възхищение. Ти си зависима от Другите.
— Сега вече отиде прекалено далеч, цветенце! Първо виж себе си, преди да говориш. Ти за кого се мислиш, че да ми говориш така, дребно нищожество?
— Да, права си. Аз не съм велика. Но съм роза… Аз съм роза, независимо дали някой ми се възхищава, или не. Аз съм роза, независимо дали някой е луд по мен, или не… Както казах, нищо велико. Просто роза… Но, знаеш ли какво означава да бъдеш роза, приятелко? Да си роза, означава свобода. Означава да не съществуваш заради възхищението на Другите или да престанеш да съществуваш заради тяхното неодобрение. Не ме разбирай неправилно: аз също обичам хората. Искам те да ме навестяват и да вдъхват аромата ми. Но искам само това, така че да мога да им предложа уханието си.
Наистина, може би никога няма да имам толкова посетители като теб. Може би онези, които дойдат да видят къщата на Дева Мария, ще пропуснат да забележат малката роза, засадена там. И все пак има шепа хора, които ме забелязват. Но никога не ги бъркай с онези, които идват при теб да те боготворят.
— Разбира се, как бих могла? Моите поклонници са хиляди!
— Спомняш ли си как онези, които идваха на огромни тълпи при теб през слънчевите дни, започнаха да те забравят, когато настъпи есента? А през дълбоката зима, никой не стъпва при теб. Твоята гордост само задълбочава самотата им и ти дори не можеш да плачеш заради тази своя празна гордост. Колкото по-високо те издигат техните хвалби през пролетта, толкова по-голям е провалът, с който се сблъскваш през есента. Промяната на времето мигновено те побеждава.
— Глупости! Просто есента е такава!
— Не и за розите, Артемида… За една роза есента означава дъжд. Есента означава време да се приготвиш за Пролетта. И тези, които идват само заради една роза, никога не са неверни като онези, които идват да те величаят и боготворят. Тези, които боготворят, боготворят само заради себе си. За разлика от твоите посетители, онези, които идват при мен, идват заради благоуханието ми. Никога не съм очаквала да се покланят ниско пред мен. Не, това няма да бъде любов. Любовта не унижава тези, които обичат, напротив, тя ги възвисява.
— О, ти, просто, нищожно цветенце! Какво въобще разбираш ти от обожание? Знаеш ли какво значи да бъдеш обожавана?
— Съжалявам, приятелко, но тези, които най-пламенно те обожават и са ти най-верни, първи ще те изоставят някой ден. Защото те не обожават теб, а собствените си страсти. Ще настъпи денят, в който тяхната страст ще си намери друга богиня. По-красива, по-примамлива, по-въодушевяваща! Тогава ти ще бъдеш забравена. И тъй като дължиш съществуването си на хвалебствията им, след като веднъж бъдеш забравена, ще престанеш да съществуваш.
— Не! Аз ще живея вечно! Ти си смъртната! Забрави ли?
— Така е, аз не съм безсмъртна. Един ден ще увехна и ще се върна в земята. Ще умра, но моят живот няма да свърши. Защото земята ще отгледа друга роза. С изключение на онези, които са ме обичали заради аромата ми, никой няма да ме помни. Никой не ще мисли, че една мъртва роза може да продължи да изпуска своето прекрасно ухание. Но когато моите приятели вдъхнат въздуха, в който аз ще се нося, на лицата им ще изгрее усмивка. Тогава аз ще мога да кажа: „Животът ми не премина напразно. Тъмнината, в която трябваше да живея, преди моята роза да разцъфти отново, не бе за нищо.“ Ще кажа: „Радвам се, че бях доволна да бъда просто роза…“ Хайде, приятелко, ти също можеш, бъди доволна да бъдеш просто роза. Престани да криеш истината! Разкрий своето лице на роза. Чуй ме! Стани едно с мен. Ела! Хайде да помолим градинаря да счупи саксията. Не разбираш ли, че дори и най-големият съд е прекалено малък за истинските рози?
— Аз не съм роза! — извика Артемида. — Аз съм богиня!
— Ако носенето на тази маска на величие те прави щастлива, не я сваляй, продължавай да си я носиш! Продължавай да казваш „аз“. Но знай, че има цена, която трябва да платиш. Знай, че цената да казваш през цялото време „аз“, е да забравиш коя си истинската ти…
— Градинар! Хей, ти, дъртата! Махни това нахално цвете от мен! Веднага!
— Както знаеш, приятелко — продължи Мириам, — не е възможно да бъдем разделени. Независимо дали ни харесва, или не, ще трябва да живеем заедно. Докато продължим да бъдем два различни гласа, говорещи от една и съща саксия, не само че никога няма да намерим мир и покой, а ще развалим спокойствието и на другите рози. И дори спокойствието на хората… Ние ще влизаме в онези, които вдъхват аромата ни, като два враждуващи, воюващи гласа. Едната минута ти ще казваш нещо, в следващата — аз, едната минута — Артемида, другата — Мириам и така до безкрайност. Понякога и двете ще говорим едновременно. Сякаш гюрултията в нашия дом не е достатъчна, та ще я занесем и на хората, вътре в тях. Но ние нямаме правото да направим тях или себе си нещастни.
— Ако е така — извика Артемида, — подчини се на моя глас! Слей се с мен! Стани мен!
— Моля да отбележиш, че стига да можех, щях да го направя. Щях да декларирам пред света, че съм Артемида, само и само да бъда един глас с теб. Но не мога! Не просто защото знам, че съм роза, а защото знам, че ти също си роза. Може би бих могла да се разделя със себе си, да загубя себе си, но не мога да си позволя да се разделя с теб. Защото, само като гледам теб, опознавам себе си.
— Това не може да бъде истина! Аз съм Артемида, а ти си само едно жалко, недостойно цвете!
— Артемида, чувала съм те да се наричаш защитница на бедните. Чувала съм също така, че обикновено използваш стрелата си, за да предложиш сладка и неочаквана смърт… Вярно ли е?
— Да, вярно е.
— Добре тогава, ако аз съм едно жалко цвете, защити ме! Защити ме от себе си! Точно сега, точно в този миг! Опъни тетивата, изпрати стрелата си и дай на себе си сладка и неочаквана смърт. Не се страхувай, няма да увехнеш в небитието! Артемида никога не е съществувала истински, така че как може да престане да съществува? Но когато твоето въображаемо „аз“ вкуси тази сладка смърт, ти ще бъдеш преродена. Преродена като роза. Знам, не е лесно, но можеш да го направиш. Ще го направиш ли?
Артемида не отговори.
— Моля те — продължи Мириам. — Спомни си, че си роза, нали?
Зейнеб ханъм остана за миг в мълчание. Сетне се обърна към Диана.
— Артемида отказа да отговори на Мириам.
— Нищо ли не каза?
— Нищо — отвърна Зейнеб ханъм, изправяйки се на крака. — Мисля, че е достатъчно за днес, мила. Утрешният урок — четвъртият и последният, ще започне една минута след четири сутринта.
Диана имаше чувството, че всяка част от тялото й, особено мозъкът, се беше вцепенила. Имаше толкова много неща, които искаше да попита, но избра мълчанието.
Облечена в бялата нощница, Диана стоеше пред вратата на стаята на Зейнеб ханъм. Каква ли щеше да бъде реакцията й при едно неочаквано почукване на вратата след полунощ?
„Да почукам ли, или да не почукам — мислеше си тя. — Това е въпросът.“
Само ако можеше да изчака още три часа, щеше да зададе на Зейнеб ханъм всички въпроси, които я измъчваха и нямаше да я тревожи в този смахнат час на нощта. Но не издържаше повече, не искаше да се мята неспокойно в леглото през дългите часове, които оставаха до зазоряване. Затова почука внимателно на вратата. Зейнеб ханъм отвори след секунда. Първото нещо, което Диана забеляза бе, че нощницата й беше бяла и приличаше на тази, която тя самата носеше. Всъщност, двете нощници бяха напълно еднакви.
— Извинявай, че те безпокоя. Може би си легнала, може би нарушавам правилата, но просто не мога повече да чакам. Наистина трябва да говоря с теб. Предполагам, че времето не е подходящо.
— Часът е един, скъпа. Тъкмо щях да си лягам. Със сигурност не е подходящо да се чука, на която и да е врата по това време, още по-малко на една стара жена като мен.
Беше абсолютно права. Диана не можеше да я обвинява. Щеше й се подът да се разтвори и да я погълне.
— Заповядай, влез — рече Зейнеб ханъм.
— Но нали току-що каза…
— Мислиш ли, че не осъзнавам колко трудно ти е било да почукаш на вратата ми по това време на нощта? Но ти го направи. Защото ти е било много по-трудно да заспиш в удобното легло, отколкото да дойдеш тук. В такова състояние човек обикновено има да каже нещо, което си струва да бъде чуто. Влизай.
Диана влезе в полуосветената стая с наведена глава.
Те седнаха една срещу друга край прозореца, който гледаше към градината.
— Не знам откъде да започна…
— Защо не започнеш с най-трудната част? Останалото ще дойде от само себе си.
— Мери — рече Диана. — Мери и аз… Мери… винаги е в мислите ми. Не мога да престана да мисля за нея. Знам, не остана много време до срещата ни; кой знае… може би утре… Но нещата, които преживях тук, в градината… — тя спря за миг, сетне продължи: — Преди да те срещна, се насилвах да вярвам, че Мери е луда. Бях загърбила всички останали възможности. В края на краищата, в писмата си тя споменаваше, че говорела с розите… Но не мисля, че това беше истинската причина, поради която напълно се затворих и отделих от нея. Тя беше тази, която накара майка ми да изживее последните си дни в тревога и страх. И все пак, въпреки всичко, докато четях писмата й, чувствах нещо друго. Нещо, което се страхувах да призная дори пред себе си. Нещо, от което се страхувах, че ще ме унищожи…
— Какво беше то?
— Че Мери е човекът, който винаги съм искала да бъда, но съм пропуснала да стана. Не мога да се отърва от чувството, че тя прилича толкова много на майка ми… — Диана въздъхна тежко, преди да довърши. — Няма нищо лошо една дъщеря да прилича на майка си. Но ако дъщерята, която е била разделена от майка си на една годинка, прилича повече на нея, отколкото нейната сестра близначка, която е живяла с майка си двадесет и четири години… трудно мога да го приема. Особено, когато тази близначка е загубила майка си точно когато е започнала да я открива. Особено, ако тази близначка е нямала възможността да каже на майка си поне веднъж колко много е искала да прилича на нея…
Очите й плуваха в сълзи. Зейнеб ханъм придърпа стола си по-наблизо и взе ръцете й в своите.
— Не се тревожи, скъпа моя, такава майка би трябвало вече да знае какво е искала да й каже дъщерята, дори ако тя не е имала възможността…
— След като дойдох тук, осъзнах, че онова, което съм се съпротивлявала да взема от мама, Мери е взела от теб. И това обяснява защо не мога да бъда като Мери.
— Защо мислиш, че не можеш да си като нея?
— Мама обикновено казваше: „Единственото, от което се нуждаеш, за да се чувстваш специална, си ти самата.“ Но аз не исках да разбера това. Винаги имах нужда от друго: внимание, похвали, възхищение, нещо, което да ме накара да се чувствам специална…
Не бях човек, който можеше да живее, без да му се възхищават. Обичах да бъда красавицата на бала, обичах „богинята“ в очите на Другите. Може би заради това се отказах от най-голямата си мечта — да стана писателка.
Първото писмо на Мери сякаш описваше мен. Постоянното внимание на хората около нея, фактът, че въпреки това не е била щастлива и почти се е отказала от най-голямата си мечта заради Другите…
— Знаеш ли, скъпа моя, Мери премина през същите препятствия като теб. Не си единствена; в известна степен всички ние сме се предавали или сме изоставяли нещо от себе си, за да бъдем одобрявани от хората около нас.
— Но накрая Мери е успяла да постигне своята мечта! За разлика от мен, тя не е била заробена от очакванията на Другите… В първия ни урок, когато слушахме Жълтото цвете, знаеш ли какво си помислих? Че Жълтото цвете беше Мери, а Венера бях аз. А по-късно Мириам и Артемида…
Диана направи пауза, за да види дали Зейнеб ханъм ще реагира по някакъв начин на онова, което каза. Когато се убеди, че изражението й няма да се промени, тя продължи:
— Не казвам това, защото Диана е другото име на Артемида, или защото има връзка между имената Мириам и Мери. Повярвай ми, научена съм да не измъчвам мисълта си със съвпадения, които не мога да обясня.
Но има едно нещо, което трябва да приема: истината, че също като Артемида и аз съм зависима от Другите… И за да скрия това, години наред вървях с маската на богиня. Опитвах се да стана по-велика, а само ставах по-малка… Греша ли? Не е ли това, което казвам за мен и Мери, истината?
— Диана, ти се оплакваш от влиянието на Другите върху теб, а в същото време питаш друг човек за мнението му. Не забравяй, аз също съм една от Другите.
— Не. Мери казва за теб, че не си като Другите и аз съм съгласна с нея. Моля те, кажи ми истината! Не греша в онова, което мисля за Мери и мен, нали?
Зейнеб ханъм гледаше Диана. Очите й бяха пълни със съчувствие.
— Мисля, че не си честна спрямо себе си. Никой от нас не е перфектен. Нито трябва да бъдем. Всеки желае да бъде обект на възхищение и да бъде приеман от хората около него. Това е съвсем нормално.
— А ако живеем живота, който Другите са избрали за нас, вместо онзи, който сами сме избрали за себе си? Това също ли е нормално?
— Скъпа моя, никой, дори аз, няма правото да съди начина, по който живееш живота си. Може да успея да те науча да чуваш розите и по този въпрос със сигурност мога да ти дам много съвети. В градината може да ти кажа да направиш едно или друго нещо, защото там ти си длъжна да ме слушаш. Това е така, защото изкуството да се чуват розите е нещо, което аз владея, а ти не знаеш. И ти ме помоли да те науча. Но не ме питай за себе си, Диана. Аз не те познавам. И не мога да те науча нищо за теб. Колкото до Мери, наистина за нея знам много по-малко, отколкото си мислиш. Зная това, което ти ми каза, когато се видяхме. Но от онова, което знам, мога да кажа, че е изключително смела. И — добави накрая тя — също толкова красива, колкото си ти.
Диана се усмихна с благодарност.
„Радвам се, че почуках на вратата“, помисли си тя.
Сега не се чувстваше така отчаяна, както преди да дойде. Как й се искаше да може да остане цяла нощ с тази мъдра жена!
Но каква полза щеше да има от това? Не беше ли стояла с майка си цели двайсет и четири години?
— Сега трябва да си вървя. Не знам как да ти благодаря за времето, което ми отдели и за любезността ти.
— Не съм направила нищо — отговори Зейнеб ханъм. — Но ти сигурно си права, скъпа, трябва да си починем малко. Последният урок е най-тежък от всички.
Беше тъмно като в рог. Когато Диана слезе долу в градината, до урока имаше цели деветнайсет минути. Беше дошла малко по-рано, за да прекара известно време с розите, преди да започне урока.
Тъкмо щеше да влезе в градината, когато неочаквано чу стъпки, приближаващи по дървения под на къщата. Не приличаха на стъпките на Зейнеб ханъм; тя винаги идваше абсолютно точно и навреме, нито минута по-рано или по-късно. Освен това нейните стъпки винаги бяха равни и спокойни. А тези бяха бързи и някак тревожни, темпото им растеше. От звука, който издаваха, човек можеше да си помисли, че някой тича.
Оказа се, че бе Зейнеб ханъм, която влезе, като дишаше тежко. Лицето й бе влажно от пот.
— О, Диана! — гласът й трепереше. — Знаех, че очакваше това, но…
— Какво има? Мери ли е тук? Мери е дошла?
Зейнеб ханъм поклати глава.
— Какво се е случило? Моля те, кажи ми! Всичко ли е наред?
— Мери се обадила, а аз бях заспала. Но слава Богу, оставила е съобщение. Казва, че се е случило нещо спешно и трябвало да се върне и Сан Франциско.
— О, господи! Сигурно е научила за болестта на мама. Трябва веднага да се върна у дома, трябва да си бъда вкъщи преди нея.
— Но тя вече…
— Надявам се, че не е научила за смъртта на мама — проплака Диана.
Какво ли щеше да стане, ако едно момиче, което бе посветило живота си да открие майка си, научеше за смъртта й? Дори само мисълта за това накара Диана да трепери. Но Мери бе казала, че било належащо. Тя нямаше да бърза толкова само за да види един гроб, нали?
— Съжалявам, но трябва да вървя и да събера багажа си.
— Разбира се, скъпа. Междувременно аз ще ти резервирам място за първия полет.
Диана тъкмо се запъти да влезе вътре, когато се спря. Обърна се, забърза към центъра на градината и падна на колене пред Жълтото цвете. След това погали листенцата му с върха на пръстите си.
— Имаш право, Жълто цвете. Ароматът е онова, което прави една роза — роза.
За Диана се намери място в обедния самолет и те пристигнаха на летището точно навреме. Преди да се нареди на опашката за проверка на паспортите, тя прегърна Зейнеб ханъм.
— Благодаря за всичко, което направи за мен. Не знам как да ти се отблагодаря. Дните, прекарани с теб, вероятно бяха най-изключителните дни в моя живот. Ако някога си срещала майка ми, ще разбереш защо казвам вероятно.
— Благодари на себе си, Диана. Онова, което направи тази седмица специална, няма нищо общо с мен или с незавършените ни уроци. Това, което я направи специална, беше смелостта, с която се срещна с розите. Това не е нещо, което един човек може да даде на друг. Ти дойде тук като умна и добре образована личност. Но това не те спря да слушаш розите. Повярвай ми, не е толкова лесно, колкото може да си помисли човек. Само онези, които имат смелостта да се откажат от доброто, могат да постигнат по-доброто. Ти имаш този кураж.
Диана се усмихна.
— Не мисля, че заслужавам подобен комплимент, но съм щастлива, че имам привилегията да те познавам. Искам да знаеш, че оставям сърцето си тук. Надявам се, един ден да се върна в твоята розова градина, за да довършим последния урок.
— Ние сме там, където са сърцата ни. Ако сърцето ти е тук, няма значение колко далеч е тялото ти физически. Урокът ще бъде завършен, не се съмнявай.
Зейнеб ханъм извади малко шишенце с парфюм от чантата си.
— В бързината нямах време да го опаковам. Това е парфюм, получен от ароматите на всички рози в градината. В него има деветдесет и девет различни ухания, включително и това на Сократ. Най-уникалното нещо в него е, че ароматът му всеки път, когато го помиришеш, изглежда различен. Сигурна съм, че ще ти подхожда идеално.
— Не знам какво да кажа. Не можеш да си представиш какво означава това за мен. Толкова съжалявам, че нямам нищо, което да ти дам.
— Ти вече ми даде, скъпа. Да бъдеш моя гостенка — това бе най-големият подарък, който можеше да ми направиш.
Когато дойде време да си кажат сбогом, Диана сякаш за миг зърна майка си в дълбоките сини очи на Зейнеб ханъм. Тя остави чантата на земята и я прегърна още веднъж.
— О, не мога да повярвам! Толкова много приличаш на моята майка…
— Един ден, скъпа моя — прошепна Зейнеб ханъм в ухото й, — ти също ще чуеш розите. Когато това стане, не си мисли, че е чудо; това ще те накара да забравиш, че, всъщност, всеки миг от живота е чудо. Помни, че не само розите, всичко на този свят говори.
Изпълнени със страх и тревога, пътниците чакаха с нетърпение да чуят пилота да обяви, че няма за какво да се тревожат. Самолетът подскачаше нагоре-надолу и изглеждаше сякаш всеки момент крилата му щяха да се счупят на две. Всички, с изключение на Диана, бяха уплашени до смърт от стържещия шум, който издаваше машината.
Диана само очакваше надписът: „Затегнете коланите“ да изгасне, за да може да протегне ръка към багажника над главата си и да извади дневника.
О, Боже, този надпис никога няма да изгасне…
Тя разкопча колана и се изправи на крака, без да обръща внимание на изненаданите погледи на останалите пътници и на стюардесите, които седяха в задната част на самолета. В този миг самолетът се разтресе и тя се намери в скута на пътника до нея.
— О, извинете…
— Може да се нараните така, госпожице, по-добре седнете — посъветва я по-възрастният мъж.
Стюардесата стигна с мъка до нея и настоя да седне, а някои пътници се обърнаха, за да я огледат, сякаш се чудеха какво не й е наред.
Диана отново се изправи и посегна за чантата си, която всеки момент щеше да падне върху главата на друг пасажер. Но успя да я сграбчи, без какъвто и да е инцидент.
Отвори дневника си и започна да пише с разкривени букви, съвсем нечетливи в моментите на турбуленция.
Любима моя мамо,
Искам да те помоля нещо…
Мери е била родена преди мен, нали? Тя се е научила да върви преди мен и да говори преди мен, нали?
За нещастие тя все още е една стъпка преди мен. Може би дори сега, когато пиша тези редове, вече се присъединява към теб… Всъщност, мамо, Мери заслужаваше да бъде с теб преди много време. Тя те заслужава повече от мен. Тя те обича до лудост.
Моля те, не ме разбирай погрешно. Аз също те обичам. Обичам те толкова много, колкото и тя. Но тя те обича, без дори да познава сладостта да бъде твоя дъщеря. Тя те обича, без да е получила нищо от теб, без да е била приютена в прегръдките ти, когато е била изплашена, без да е заспивала с глава на гърдите ти. Както ти често казваше: „Любовта не е любов, ако обичащият иска нещо в замяна.“
Така че, мамо, коя от нас заслужава повече да бъде твоя дъщеря? Мери или аз? Не се страхувам вече от отговора ти. Тя е моя близначка. След като винаги съм вървяла след нея, може би един ден също ще заслужа да бъда твоя дъщеря.
В края на краищата не споделяме ли една и съща съдба? И двете пораснахме само с единия си родител, бяхме заобиколени от вниманието на Другите, нашата любов към историите, нашите мечти и сънища, Зейнеб ханъм и розовата градина. Според последователността, по която нещата се случват на Мери, скоро иде и моят ред да мога да говоря с розите… Не изглежда много възможно, нали? Нима чудесата се случват само в приказките?
Но все още има един въпрос, който не излиза от главата ми, мамо… В приказките героите никога не дават обещания, които не могат да изпълнят. Не е ли така? В този случай, ако онова, което чух в розовата градина, е част от приказка, тогава Зейнеб ханъм е героиня от нея. Значи тя трябва да изпълни обещанието си, нали? „Един ден ти също ще чуеш розите“, ето какво ми каза тя… Не знам, мамо…
Фантазия и реалност, страх и надежда, аз и Мери… Колко объркано стана всичко.
Толкова много ми се иска да чуя гласа ти…
В мига, в който видя шофьорът на хотела да приближава с лимузината, за да я вземе, Диана го попита:
— Идвал ли е някой да пита за майка ми? Някой, който прилича като две капки вода на мен?
— Доколкото знам не, госпожице Стюарт.
— Тогава да минем първо покрай хотела, преди да отидем у дома.
Тя броеше минутите, докато най-накрая пристигнаха. Но за голямо разочарование получи същия отговор от персонала, а по-късно и от хората, които работеха в къщата: никой не бе питал за майка й. Тъй като все още не искаше да казва на никого, че има сестра близначка, Диана дори се осмели да запита: „Да ме е виждал някой през изминалата седмица?“ Тъй като всички знаеха, че е заминала, никой не прие въпроса й на сериозно.
Фактът, че Мери не бе идвала нито в хотела, нито в къщата, можеше да означава, че все още не бе чула за смъртта на майка си. Тази новина беше добра. Но Диана не се чувстваше спокойна, тъй като Мери можеше да научи от друг източник.
Нямаше какво да стори, освен да остане в къщи и да чака. Разхождаше се часове нагоре и надолу, ослушвайки се за звънеца или за телефона. Никой не дойде и никой не телефонира.
Това чакане продължи до полунощ, когато изтощеното й тяло най-накрая се поддаде на умората и тя заспа на черната софа.
Стресната от звънеца на вратата, Диана неочаквано се събуди, скочи и изтича, изпреварвайки госпожа Лопес. Беше пощальонът. Тя взе писмото, което той й подаде, и затвори вратата. Нямаше име, нито обратен адрес, но дълбоко в себе си знаеше, че е свързано с Мери. Разкъса нетърпеливо плика.
„Скъпа моя мамо,
Днес пристигнах в Сан Франциско. Казаха ми, че си мъртва. Не им повярвах.
Мамо, къде си? Къде си отишла точно когато най-накрая щяхме да се срещнем?
О, мамо, така ужасно ми липсваш… Аз също ти липсвам, нали?
Затова ела и ме вземи. Ще бъда на адреса, който ти изпратих в четвъртото писмо.
Сигурна съм, че ще дойдеш, защото знам, че си жива.
Трябва да дойдеш…
Ако не го направиш, ще приема, че Другите са ми казали истината. Ще трябва да се примиря, че никога няма да те срещна в този свят.
И тогава ще направя каквото трябва, за да дойда при теб.
— О, Господи — пошепна Диана. — В четвъртия плик нямаше писмо.
Диана телефонира на Зейнеб ханъм, за да й каже за бележката от Мери. След това започна да търси липсващото писмо във всяко ъгълче на къщата. Но въпреки че претърси старинния скрин, стаята на майка си и библиотеката, макар че претършува всяко възможно скришно местенце, не можа да намери никъде писмото.
Вечерта телефонът иззвъня.
— Здравей, Диана — обади се Зейнеб ханъм. — Намери ли го?
— Не, проверих навсякъде. Направо ще полудея.
— Не се тревожи. Когато Мери не получи отговор от майка си, сигурна съм, че ще опита да се свърже отново с нея.
— Питах всички тук и те бяха категорични, че не е идвала нито в хотела, нито в къщата. Нямам представа кой може да й е казал за смъртта на мама. Толкова се страхувам да не направи нещо със себе си!
— Не, не, не бива да мислиш така. Тя най-малкото ще ми се обади, когато не чуе новини от майка си, не се притеснявай… Утре ще ти изпратя един пакет с експресна доставка. Отвори го, а ако Мери дойде, дай го и на нея. Може би той ще бъде някаква утеха за нея. А междувременно, върви да търсиш писмото, скъпа.
— Може би изобщо няма такова писмо!
— Нали ми каза, че има четвърти плик? Щом има плик, в него трябва да е имало и писмо.
Диана търси без почивка цели два дни, но без резултат. Най-накрая отиде на гроба на майка си, за да я попита къде може да е писмото, но и там не получи отговор.
Когато се върна вкъщи, влезе направо в библиотеката. След като обходи с поглед лавиците със стотици дебели книги, накрая намери „Малкият принц“, която често четеше като дете. Взе я от мястото, където си стоеше между два дебели тома. В последното писмо, което Мери бе оставила до баща си, пишеше, че е препрочела „Малкият принц“ след толкова много години. Беше споменала, че е изненадана как една книга може да се промени. Дали беше права?
Диана избърса праха от корицата, седна на земята и отвори книгата.
Два часа по-късно приключи с четенето. Облегна се назад към стената и се замисли колко различна бе станала книгата наистина. Сетне посегна към дневника си.
„Скъпа Мери,
Току-що препрочетох «Малкият принц» отново след толкова много години. Ти си права, книгата се е променила напълно.
Мисля също, че започвам да разбирам какво означава «да бъдеш отговорен за една роза».
Но това не значи, че аз ще бъда в състояние да съм отговорна за нея. Ето по какво се различаваме ти и аз, Мери. Ти успя да бъдеш отговорна за своята роза.
Ти осъзна много преди мен, че твоята роза липсва и направи всичко възможно, за да я намериш. Ти се погрижи за твоята роза…
Знаеш ли какво мисля, Мери? Бих искала баща ни да бе взел със себе си мен и да бе оставил теб на мама. Бих искала мама да бе посветила живота си на теб, вместо на мен. Ти си онази, която заслужаваше нашата майка.
Сега осъзнавам, че мама не повери теб на мен, а по-скоро мен на теб. Тя знаеше, че аз се нуждая от теб.
Сега аз също знам това.
Ето защо трябва да дойдеш. Трябва отново да повярваш, че можеш да срещнеш мама в този свят. Трябва да почувстваш, че тя е с Бог, а Бог е винаги с нас.
Спомни си, когато си била малка… Помниш ли отговора на Другите? Когато Другите са ти казвали, че майка ти е мъртва или че е далеч оттук, или че никога няма да бъдеш с нея в този свят? Ти не вярваше ли, че трябва да има друг отговор?
Така че какво те накара да промениш мисленето си? Или това стана, защото също си станала възрастна, като мен?
Е, аз няма да изгубя надеждата, че ще дойдеш и ще ме намериш тук. Защото сърцето ми шепти: «Дълго преди ти да започнеш да търсиш Мери, тя вече е започнала да те търси…»
Няколко минути след като затвори дневника, на вратата се позвъни. Диана изтича да отвори.
Беше Гейбриъл. В ръцете си държеше огромен пакет.
— Добро утро, Диана. Спешна доставка от Истанбул. Чие сърце си откраднала там?
— Надявам се, че съм успяла да открадна нечие — отвърна тя, мислейки за Зейнеб ханъм.
Пакетът бе така опакован и завързан, че приличаше на мумия. Заедно с него Гейбриъл й подаде и един плик. След като го изпрати с топла усмивка, Диана го отвори.
„Скъпа Диана,
В този пакет ще намериш Сократ, а на неговата клонка — венчето от рози на Мери. Тя вярваше, че ще чуе гласа на майка си, само ако чуе първо Сократ. Надявам се, желанието й скоро да бъде изпълнено.
Също така Жълтото цвете заръча да те помоля нещо…
Тя адаптира един анекдот на Настрадин ходжа за Мери. Иска ти да й го прочетеш, когато двете се срещнете. След като Мери чуе версията на Сократ, тя ще се нуждае от ключ, който може да бъде намерен единствено чрез тази приказка.
Ключът към съкровището
Един ден ходжата загубил ключа към своето съкровище. Въпреки че претърсил пътя пред къщата, търсил и около съседските къщи по пътя към селото, не могъл да го намери никъде.
Затова повикал съседите да му помогнат да намери ключа. Те също проверили нагоре и надолу, и наоколо, и в селото, но без успех. Сякаш бил изчезнал вдън земя. За щастие след известно време на един от съседите му хрумнало да попита ходжата:
— Ходжа, ти сигурен ли си, че си загубил ключа навън?
— О, не — отвърнал ходжата. — Изгубих го вътре, но търсенето навън е по-лесно. Ето защо съм навън.
Жълтото цвете казва, че Мери не трябва да търси ключа за нейното съкровище навън, а вътре…
Вероятно в чекмеджето в горната част на леглото й.
Двете с Жълтото цвете искаме да ти благодарим за помощта, скъпа моя.
След като махна стиропора, в който бе опакован пакета, се показа сребрист плат, който покриваше Сократ. Тя постави внимателно саксията на масата. Сетне свали тъканта, сякаш отвиваше статуя.
Сократ!
— О, Боже мой! — прошепна Диана. И падна на колене. — О, Господи!
Всичко, което можеше да стори, бе да гледа Сократ, без да мигне. Това бе един розов храст с четири черни рози. Четири черни рози!
Загубила представа за времето, Диана не откъсваше очи от Сократ.
Четири черни рози!
Тя скочи на крака и изтича при сребърната рамка, която майка й бе подарила. След като погали четирите черни рози, инкрустирани върху всяка страна, тя прочете стиха, гравиран върху рамката:
Докато очите й минаваха по думите, сякаш направи едно пътешествие назад към миналото.
Спомни си някои от нещата, които Мери бе написала в писмата си… Онова, което бе казала на Другите: „Не е онова, което си мислите.“ Онова, което бе казала розовата роза на Мери: „Майка ти говори с теб чрез всичко…“
Спомни си дните, които бе прекарала в градината. Пред очите й изплува образа на Артемида и Мириам, сплетени една в друга, заедно, в една саксия, и част от диалога им закънтя като ехо в ушите й. Тя си спомни нещата, които Зейнеб ханъм й каза. Точно както думите на Мери в писмата и думите на Зейнеб ханъм повтаряха онова, което й каза майка й…
Диана си спомни как зърна майка си в очите на Зейнеб ханъм. Имаше чувството все едно погледна отново в очите й. Сякаш тези блестящи сини очи бяха майчините й…
Спомни си времето, когато я молеше за ключа към нейното съкровище, а тя винаги й отговаряше, че не го притежава. Спомни си приказките и историите, които й бе разказвала… Историята на Жълтото цвете… И жълтите рози, които госпожа Джонсън бе поставила на гроба й.
Всеки ред от стиха в рамката напомняше на Диана за едно от писмата на Мери. И тя почувства как с всяка изминала секунда се приближава все по-близо до липсващото писмо.
„Не, не е онова, което си мислиш.“ й напомни за думите от първото писмо на Мери, нейното отхвърляне на Другите… „Ти не си ме загубила.“ й напомни за второто писмо, когато майка й се бе появила в един сън, твърдейки, че не си е отишла. А изречението „Аз говоря с теб чрез всичко.“ й напомни третото писмо, розовата роза, която казва на Мери, че майка й говори с нея чрез всичко…
Така че четвъртото писмо трябваше да бъде скрито в последното изречение.
Диана повтаряше отново и отново:
— Зад спомените… Зад спомените… Спомените… Спомените… Зад…
Неочаквано млъкна и протегна ръка към рамката, този последен скъп спомен от майка й. Свали я от стената и я обърна.
Не грешеше! В горния десен ъгъл имаше миниатюрна ключалка. Тя остави рамката на масата и изтича в стаята си. Там отвори чекмеджето в горната част на леглото си. Търсещите й пръсти заровиха между хартиите и химикалките, с които бе препълнено, и под всички тях напипаха малък ключ, залепен към дъното му.
Сграбчи ключето в ръката си.
— Благодаря ти, Жълто цвете…
Връщайки се в дневната, взе венеца от плътно сплетени бели рози, който висеше на едно от клончетата на Сократ и внимателно го сложи на главата си.
След това вдигна сребърната рамка. Ключът беше толкова малък, че го изтърва, докато се опитваше да го вкара в ключалката. Но при втория опит успя да я отвори. В нея имаше сребърна плочка, върху която бе гравирано писмо с малки буквички. Когато я извади, сърцето й заби толкова силно, че почти чу ударите му.
Тя притисна сребърната плочка, която светеше като огледало, към гърдите си. Отгоре бяха написани две думи: „Адресът на Мери“.
Точно под тях видя отражението на лицето си върху полираната повърхност на плочката.
След като намести венецът, който се бе плъзнал леко назад, две сълзи потекоха бавно по бузите й. Те се срещнаха под брадичката, където се сляха в една капка… Без да я избърше, Диана прочете думите на майка си.
„Скъпа моя Диана, или както баща ти те наричаше Мери…
Той винаги шепнеше това име в ухото ти. Но след неговата смърт, аз не исках да те наричам Мери, докато не дойде времето, когато щеше да бъдеш способна да разбереш онази част от себе си, която стои зад това име.
Онова, което исках, бе да бъдеш изкушена, да бъдеш принудена да напуснеш своя дом, да прекосиш океана и да изживееш страха, че си загубила близначката си, така че никаква сила да не бъде в състояние да те накара да забравиш това име.
Съжалявам, любимо мое дете, че те пратих след Мери, че трябваше да кажа неща, които не бяха цялата истина. За нещастие, времето ми изтича и не ми позволява да избера друг път. Исках да тръгнеш на това пътуване до розовата градина колкото е възможно по-скоро.
Чрез това пътешествие, което може да бъде разглеждано като подготовка за Октомврийските дъждове, исках да убиеш своето аз, своето его, което те кара да страдаш и те отклонява от пътя да следваш мечтите си.
След като това писмо вече е в ръцете ти, значи си направила добър старт по розовата пътека. Трябва да си видяла разликата в розовата градина, която си посетила.
Ако това наистина е така… Ако за теб градината наистина е различна от всички останали градини, ако Сократ определено е различен от всички останали рози, ако ти в тази градина си по-различна от другите твои «ти»-та… И ако тази разлика, вместо да ти дава чувството за превъзходство, ти дава чувството, че искаш да прегърнеш целия свят, то тогава Зейнеб и аз те каним в Ефес през октомври. Защото само чрез октомврийския дъжд можеш истински да опознаеш Мери. Кой знае, може би аз ще наруша всички закони на физиката и ще дойда в Ефес, яхнала крилат кон. Така че ще мога да прегърна дъщеря си. Така че ще мога да остана с теб в Октомврийския дъжд…
Но дори ако не ме видиш там, скъпа моя, чуй добре гласовете в Ефес… Скоро ще осъзнаеш, че в Ефес има само един глас, а не два: гласът на Мери… твоят глас…
Ако един ден, този глас ти каже: «Изтегли всички заявления, които си изпратила до адвокатски и правни фирми, постави бял лист пред себе си и започни да пишеш първата си книга.», то аз имам един съвет към теб. Разкажи в твоята книга най-старата приказка от всички на света: Едно пътуване, което започва и завършва с теб…
Като изживя тази приказка, ти вече я написа. Сега всичко, което трябва да направиш, е да я запишеш върху листа.
Вероятно на някоя от страниците ще поискаш да използваш скъпоценното изречение, което Зейнеб ти обеща като награда за чуването на розите. Тази сентенция е от един суфистки13 мъдрец: «Има едно Аз в мен, дълбоко вътре в мен.»14
Обичам те, скъпоценна моя и винаги съм с теб.
Популярна песен на Принс от 1984 от саундтрака към филма „Пурпурен дъжд“. — Б.пр.
Неизвестен християнски химн, станал популярен, когато певецът Кет Стивънс го включва в албума си от 1971 „Teasers and The Firecat“. Изпълнявана още от Нана Мускури, Кени Роджърс и др. — Б.пр.
В буквален превод от турски Средно село — предградие в Бешикташ, Истанбул, по средата на европейския бряг на Босфора. — Б.пр.
На турски Kis Kilesi — според легендата един султан имал дъщеря, на която предсказали, че ще умре от ухапване на змия. За да я предпази, той построил кулата в средата на морето и до нейния 18-ти рожден ден никой не стъпвал там. В този ден той й донесъл подарък кошница с плодове, от която изпълзяла змия и я ухапала. — Б.пр.
Град Селджук — в провинция Измир, на 18 км. от град Кушадъсъ и на 3 км. от Ефес. Името произлиза от селджукските турци, населявали областта през 17 в. — Б.пр.
Суфизъм — мистично философско учение в Исляма. — Б.пр.
Сентенция от Юнус Емре. — Б.пр.