„19 септември
Мила моя мамо,
Възможността да се събера отново с теб след толкова дълги месеци ме изпълва с неописуема радост. Точно след един месец идвам в Ефес! Така ще мога да бъда с теб по време на Октомврийските дъждове…
През последните четири месеца работих върху първата си книга. Бих искала да ти прочета моята история, но, за нещастие, тя все още не е напълно завършена. Все пак с удоволствие ще ти споделя нещичко за нея.
Историята е за една роза. Розата Ефес… Една роза, която е създадена с божествен аромат. Този аромат има собствен глас. Гласът на щастието. Той говори за мечти. Говори за ангели и за срещата с Бог на този свят.
Но когато розата пораства, започва да чува друг глас, който бърка със своя собствен. Глас, който казва «аз» през цялото време. Той е силен и висок. Толкова силен, че розата повече не може да чуе истинския си глас.
Розата трябва да запази аромата си, за да чува своя глас отново. Но тя е посадена на място, където хората не я обичат заради уханието й. Те се интересуват само от цвета, стъблото и листенцата й…
Затова с надеждата да спечели любовта им, тя се променя така, както Другите искат. Хората й казват: «Порасни по-висока!» и тя пораства по-високо. Хората й казват: «Нека листенцата ти да блестят!» и тя бърза да изпълни заръката им. И не след дълго, ненужен и пренебрегнат, ароматът й напълно изветрява.
След като са я оформили както желаят, хората я обсипват с похвали, сякаш е богиня и скоро розата започва да вярва, че наистина е такава. Не осъзнава, че единственото, от което се нуждае, за да се чувства специална, е да си спомни, че е роза. Нищо велико. Просто една роза…
С всеки изминал ден, тя се чувства все по-нещастна. Останало й е едно-едничко щастие в живота. Майка й. Но точно когато започва да я открива, когато се нуждае най-много от нея, тя я загубва завинаги. Или поне така си мисли…
Всъщност, мамо, тази история не е за розата. Тя е за една майка. За една майка, която доказва, че истинските рози никога не умират, а продължават да излъчват аромат дори и след като увехнат… Историята е за една майка, която трябва да разтърси саксията на розата, така че тя да може да си припомни…
Възможно ли е това? Ще си спомни ли розата какво е забравила, или ще забрави всичко, което е научила? Дали ще успее да възвърне аромата си? И преди всичко, дали ще бъде в състояние да чуе истинския си глас?
Надявам се да стане така…
Е, мамо, в известен смисъл това е историята в моята книга. Не съм сигурна дали успях да ти я разкажа добре. Чувствам, че е повече от нещо, което човек трябва да изживее. Не можах да обясня вкуса на текилата на Зейнеб ханъм, така че как мога да обясня магията на розовата градина?
Но дори ако съм се провалила, всичко е наред. Ако не съм могла да я разкажа добре — няма значение, ако другите не я харесат — също… Историята е важна за мен. Тя значи много. Защото е за теб, мамо. Щастлива съм, че ти я разказах… Всъщност не, не съм аз. Ти ми я разказа. Ти ми я разказа по време, когато вече мислех, че никога няма да ми разкажеш друга приказка.
Благодаря ти, мамо…
Чувствам аромата ти във въздуха. Всеки път, когато го вдъхвам, той мирише различно. Ухание на роза. Навсякъде!
Точно когато стигам до края на романа си, забелязвам сини балони да летят покрай прозореца на букети от пет или шест. Откъде ли са се взели?
Отварям прозореца, за да видя какво става. Да, в парка става нещо. С мъка успявам да прочета думите, написани на плаката.
След като добавих тази глава към книгата, излизам от къщи, за да се присъединя към тържеството.
Когато пристигам на изложбата, виждам около двайсет платна, подредени едно до друго. Очите ми търсят Матиас, но не мога да го открия. Разглеждам картините, търсейки онази, която рисуваше, когато беше тук. Тогава забелязвам, че моят предсказвач на бъдеще ми маха с ръка.
— Голяма си късметлийка, малка госпожичке. Виждаш ли кой е тук?
Усмихвам се.
— Е, дори не знаем защо е тук.
— Ще поживеем, ще видим.
— Вчера говорих с госпожа Джонсън. Праща ти поздрави. Все още се чуди защо не си приел подаръка й.
— Защо трябва да приема подаръка й? Аз съм човек на честта и уважавам работата си. Щом не ти предсказах бъдещето, не мога да приема нито подарък, нито пари за това.
— Добре, може би не ми предсказа точно бъдещето, но ме накара да прочета писмата. Не можеш ли да приемеш подаръка като малък знак в отговор на това, че си помогнал на нея и на майка ми, благодарност за добротата и любезността ти?
— Подарък заради добротата? Звучи ми като търговия, малка госпожичке. Добротата е…
Той спира и посочва другите просяци.
— Виждаш ли онези просяци, ей там? Те бяха най-щастливите просяци в града, коремите им бяха пълни от сутрин до вечер. Отворила ли си някога очите си да видиш какво ядат? Ние всички ядяхме от сребърни блюда. Всяка сутрин някакво момче ни доставяше прекрасна и вкусна храна, сетне отнасяше чиниите. Всички ядяхме безплатно… Чудехме се кой ни праща храната, но онуй хлапе нищо не казваше! Мълчеше като риба! Другите, те така и до днес не знаят кой е бил тоз човек с добро сърце. Но аз, аз знам, щот точно преди шест месеца храната спря да идва. Сега ти ми кажи, малка госпожичке, кой мислиш пращаше сичката таз прекрасна храна?
— Не знам, може би някаква благотворителна организация?
Той се усмихва.
— Разбираш ли, малка госпожичке, добротата е нещо, при което дори дъщерята не знае за доброто дело, което е извършила майката.
Не знам какво да кажа. Но отново, за пореден път се чувствам специална да бъда дъщеря на майки си.
— Съжалявам, не знаех. Веднага ще уведомя кухнята, за да съм сигурна, че храната…
— Няма нужда — прекъсна ме той. — Просто исках да ти обясня защо върнах на онази мила госпожа Джонсън подаръка. Сега не тревожи красивата си главичка повече, просто върви и виж картините му.
— Благодаря — отвръщам, като го тупам по гърба.
Тръгвам към групичката хора, която стои пред мен. Те разглеждат картината, която Матиас рисуваше, когато беше тук. Докато я оглеждам внимателно, осъзнавам, че той не се е върнал заради мен. Помня, че ми каза как ще направи изложбата там, където е нарисувал най-хубавата си картина. И наистина, тази е най-хубавата от всички. Яростта на вълните е огромна, а в горния ъгъл все още има само една чайка. Не се ли умори тази птица да лети сама?
Неочаквано забелязвам Матиас. Стои сред групата хора с гръб към мен. До него има един човек с ценоразпис в ръка. Приближавам се по-близо и чувам мъжът да казва:
— Най-много харесахме тази картина, особено жена ми. Ако бихте могли да намалите малко цената.
— Тя и на мен ми е любимата — отвръща Матиас. — Бих бил наистина щастлив да направя отстъпка…
Той млъква, когато забелязва, че стоя точно до него. Гледа ме, но не казва нито дума, дори едно „здравей“. Очите му са приковани в челото ми, сякаш вижда там най-странното нещо в света.
Минават петнайсет или двайсет секунди, преди да се обърне отново към купувача.
— Но, за нещастие, не мога да продам картина, която още не е завършена.
— Тогава защо е включена в списъка?
— Извинете, сър, но току-що осъзнах, че не е завършена — той посочва морето. — Нарисувах морето точно на това място, точно по това време на деня. Вижте сам, не мислите ли, че върху лицето на водата има повече светлина? Някак си съм пропуснал да забележа колко е била ярка.
Очите на Матиас не се откъсват от мен, сякаш ми се извиняват. Това изглежда подразни купувача. Мърморейки нещо в ухото на жена си, той я хваща за ръка и я отвежда встрани.
Матиас се обръща към мен.
— Не знам какво да кажа, Диана. Наистина…
— Не казвай нищо.
— Няма да те питам как си, защото виждам, че изглеждаш много добре. Не спирам да се чудя, какво се е случило, откакто…
— Дълга история — отвръщам. — Всъщност, човек може да напише цял роман за това.
— Ще се радвам да я чуя.
След кратка разходка, по време на която никой от въпросите му не получи отговор, пристигаме в къщи.
— Моля, седни, където желаеш. Но ми обещай да не ставаш, докато не свърша нещо. Трябва да напиша нещо.
— Добре, обещавам — той сяда на рамката на едно кресло край прозореца и поставя недовършената картина в скута си.
Разпечатвам първите страници от книгата. Докато дописвам историята, той е зает с картината си.
Тъкмо когато приключвам онази част, в която се връщаме от парка вкъщи, Матиас оставя четката и ме поглежда. Изражението му е на щастливо дете. Мисля си дали да не го поканя с мен в Ефес…
Но как ще го направя? Особено след като дори сама не знам какво ще правим там! Зейнеб ханъм се оказа точно толкова непоколебима и твърда, колкото майка ми, и не ми разкри тайната. Единственото, което знам със сигурност е, че трябва да отида там, за да опозная по-добре Мери. Но как мога да обясня това на Матиас?
Дали недостатъчната информация от справочниците, която имам, ще направи този малък град на другия край на света привлекателен за него? Какво има в Ефес, което да го заинтригува? Руините на един древен град… Храмът на Артемида… Къщата на Дева Мария… Това достатъчно ли е, за да го убеди?
Разбира се, аз също ще бъда там!
— Виждам, че отново вириш нос — прекъсва мислите ми неочаквано Мери. Сега това се случва често. Всеки път, когато Артемида надигне глава вътре в мен, чувам Мириам да възразява. Понякога Диана е по-шумната, понякога Мери… Изглежда трябва да мине известно време, преди да станат една роза. Но съм щастлива, че вече мога да различавам гласовете им.
Дали Матиас ще дойде в Ефес? И ако го направи…
Вероятно една октомврийска вечер щяхме да седим един до друг на брега на река Мелес, планината Бюлбюл щеше да се извисява пред нас, а ние щяхме да наблюдаваме залеза.
Вероятно щях да му разкажа за нещата, които са се случили в Ефес преди две хиляди години. От онова, което бях прочела. Или след като сама чуех звуците, долитащи от древния Ефес…
Вероятно щях да му обясня двойствената природа на човека.
— Ние всички сме като Ефес — щях да му кажа. — Дом и на Артемида, и на Дева Мария едновременно.
И за да го объркам още повече, също така щях да му разкажа за брата близнак на Артемида — Аполон. Сетне щях да се усмихна и да му прошепна: „Но Аполон няма значение. Ти също трябва да потърсиш твоя изгубен близнак!“
Ако в една октомврийска вечер всичко стане точно по начина, по който си го представях, самата аз може да стана свидетел на истината в думите: „Мечтите са маята на действителността.“
Точно когато започвам да печатам последната глава, виждам Матиас да държи картината пред мен.
Завършена само с добавянето на една-единствена мазка с четката — едно трето крило, проблясващо между крилете на самотната чайка, разкрива, че зад нея има скрита още една птица.
Не мога да откъсна очи от картината, но продължавам да пиша. Само няколко изречения още… и тогава… Ще извадя листовете от принтера и ще ги подам на Матиас.
Ще погледна в очите му за миг, мислейки за двете бутилки вино в първата глава. Ще мисля за началото и за края… Двете вълни в малката приказка, която той ми разказа… За Артемида и Мириам… Двете чайки в картината… Мери и аз… И най-важното от всичко — ще мисля за мама и за мен.
Сърцето ми ще ми каже същото за всичко това. Така че, за да научи Матиас също какво казва сърцето ми, ще му прочета първите думи от моя роман: „Две е едно.“