„Защо се бави толкова Триш?“
Катрин Соломон отново си погледна часовника. Беше забравила да предупреди доктор Авадон за странния път до лабораторията, но се съмняваше, че мракът ги е забавил чак толкова. „Вече трябваше да са дошли“.
Отвори изолираната с олово врата и се вторачи в бездната. Заслуша се за миг, ала не чу нищо.
— Триш? — извика Катрин. Тъмнината погълна гласа й.
Тишина.
Озадачена, тя затвори вратата, извади джиесема си и позвъни във фоайето.
— Обажда се Катрин. Триш там ли е?
— Не, госпожо — отговори охранителят. — С госта ви тръгнаха за вашата лаборатория преди десетина минути.
— Така ли? Според мен още дори не са влезли в Пети модул.
— Почакайте. Ще проверя. — Тя чу пръстите му да тракат по компютърната клавиатура. — Имате право. Според данните от електронната й карта госпожа Дън още не е отворила вратата на Пети модул. Последната й регистрация е отпреди около осем минути… в Трети модул. Предполагам, че е решила по пътя да разведе госта ви наоколо.
Катрин се намръщи. „Очевидно. — Това й се стори малко странно, но поне знаеше, че Триш няма да остане дълго в Модул 3. — Там вони ужасно“.
— Благодаря. Брат ми пристигна ли вече?
— Не, госпожо, още не.
— Благодаря.
Докато затваряше, изпита неочаквана тревога. Обзе я съмнение, но само за миг. Абсолютно същото безпокойство я беше връхлетяло по-рано, на влизане в дома на доктор Авадон. Там женската й интуиция й бе изневерила. Фатално.
„Няма нищо“ — каза си тя.