Бучат ми силни ветрови, татони небе и земя зад Крушовската планина в нещастната Ракитница.
Зафучи тежко планина, заофка гора зелена:
— Де гиди, Велко войвода, стани ми, страшни юнаку, сбери си отбор юнаци, раята да си отзивни, оти се турско не търпи! …
— Ой ти, пиле, славей пиле, що ми пееш толку рано?
— Яз не пеям, туку жалам за горица, за слобода…
— Ой ти, пиле, славей пиле, я попей ми една песна речоита, жалоита, жалоита, плачоита, па прелетай преку Вардар, преку Вардар, край Велешко, да ги видиш моите бракя во кървои облеени, сос куршуми изшарени, сос ножои избодели…
Започваше лятото на 1903 година.
През месец април се отвори в село Смилево, в пазвите на Бягла планина, конгресът на ръководителите от целия Битолски революционен окръг. Изпратени бяха тук пратеници от всички райони на окръга. Председател на конгреса беше Даме Груев. Една добре въоръжена чета се движеше из околностите на селото и пазеше конгресистите от всяка изненада. Други въоръжени люде пазеха самото село, поддържаха пощата и всички други необходими служби. Малки групи, по двама или трима въоръжени люде, бяха изпратени накъм околните села, по пътищата и проходите. Смилевци до един, и мъже и жени, бяха на някакъв пост, на някаква служба при конгреса. За смилевци дните на конгреса бяха празник, бяха дни на обща радост и гордост.
Започна се на конгреса спор, да има ли въстание, или да няма.
— Въстание! — дигнаха глас най-напред пратениците от Костурско, от Охридско, от Демирхисарско. — И по-скоро, да не се бавим повече!
Дочуха се и други гласове:
— Не бързайте. Не сме още готови. Нека приберем и храната от полето.
Застанаха насреща пратениците на Прилепско:
— Ние сме против секакво общо въстание. Безумно ще бъде да се дигнем с голи ръце. Немаме оръжие.
Като изслуша всички докрай, Даме Груев стана от мястото си и рече със звънливия си глас:
— Е, хора! Не си губете времето да разрешавате въпроса, дали ще има въстание, защото той е решен. Свършена работа! Сега говорете за въстанието — как да го направим, кога да го направим.
Започнаха нови разговори и спорове: за оръжието, за бойната подготовка, за прехраната, за деня на въстанието и да бъде ли то масово, или само четнишко. Избра се и Главен щаб на въстанието начело с Даме Груев. Реши се да се подпомогнат с оръжие слабо въоръжените райони; в четите имаше военни люде — реши се те да се погрижат за военната подготовка на боиците, да разработят бойни планове; Главният щаб да влезе във връзка с Централния комитет на Организацията и с другите революционни окръзи и общо да се установи денят на въстанието, но да не бъде тоя ден по-рано от месец юли, за да бъдат прибрани храните от полето. Изработи се и „Въстанически дисциплинарен устав“. Тогава се заговори и за мирното турско население. Груев каза:
— Турчин или християнин, не пречи ли, не прави ли зло, и косъм не бива да падне от главата му!
И се реши още: въстанието да бъде четнишко, да излязат от всеки район чети от по 20 или 30, или 50 души, за да не се излага на турската ярост целият народ и за да продължи борбата повече време. Тогава се чу един бодър, весел глас:
— Аха! Започнете вие еднаж, пък да видим к си ще спре тоя народ…
В същото време, докато в Смилево се вземаха решения по предстоящето въстание, по стръмнините на Бигла планина отекваха гърмежи и трясъци — борбата на поробения македонски народ се разгаряше, събитията не спираха своя ход.
На 15 април започнаха атентатите на „Гемиджиите“ в Солун; шумната, разноезична, комерческа столица на Македония занемя от ужас пред пламъците на чуждестранния кораб „Гвадалквивир“, при взривовете в основите на банка „Отоман“, на избухващите бомби по разни части на града и няколко дни наред, пред героичната смърт на атентаторите — люде на шестнадесет, на осемнадесет, на двадесет и няколко години.
На 21 април падна в сражение с турски аскер в село Баница, Серско, Гоце Делчев. Апостолът пристигна в Баница на 19 април. Тук дойдоха и серската чета с воиводата си Георги Бродалията, също и драмската чета с воиводата си Димитър Гущанов. Събраха се около двадесетина души четници и се настаниха в две къщи една срещу друга; Делчев беше с двамата воиводи и с още неколцина четници, а другите бяха в отсрещната къща.
Денят 20 април мина спокоино и дори весело. Другарите на апостола забелязаха, че някаква едвам доловима сянка забулваше неговата широка приветлива усмивка, макар че той, както винаги, все гледаше да поддържа сред тях весело, бодро настроение. От време на време замлъкваше внезапно и негли се ослушваше в мислите си. Най-сетне той каза:
— С нашия живот, какъвто е, станах вече и фаталист. Нощеска сънувах, че турци ме удариха в сърцето. Щипската чета е разбита в Карбинци. Милан, брат ми, е в тая чета и може да е убит.
Другарите му се опитаха да прикрият и собственото си смущение с весели закачки, които Гоце подзе и се смееше повече от всички. Наистина, злокобният му сън не предсказваше смъртта на втория му по-малък брат Милан, който загина по-късно, през лятото, в с. Неманци, Кукушко. Дойде и вест, че в Горно Броди довтасал аскер, но и това не развали доброто настроение на комитите. Аскерът през целия ден стоя спокойно в Горно Броди, пък и се знаеше, че дето има комити, там някъде наблизу ще има и аскер.
Настъпи нощта срещу 21 април. По едно време Делчев мина в отсрещната къща да види настанилите се там момчета. Преди няколко дни бяха станали солунските атентати и Гоце разказа на четниците подробности по това необикновено смело дело на неколцина себеотречени македонски революционери. Гоце се прибра в квартирата си, а скоро и цялото село утихна.
Късно след полунощ в тъмнината се замяркаха черни сенки, които безшумно обградиха заспалото село от всички страни. Това бяха към хиляда души аскер, които водеше турчинът Тефиков — бивш български офицер и съученик на Делчев от Военното училище. Изглежда, че той знаеше кого бе дошъл да търси в Баница. На разсъмване турците започнаха да претърсват една след друга селските къщи, а людете от претърсените къщи събираха и задържаха под стража. Едва сега се разтичаха часовоите от селската чета, която пазеше селото. Една бабичка се втурна в стаята, където спяха Делчев и другарите му, нададе сподавен вик:
— Станете, момчета! Аскер загради селото и търси по къщите…
Наскачаха всички още сънни, скочи и Делчев, който бе заспал през нощта най-късно, измъчван от стомашните си болки.
— Бъдете готови, пък ще видим що е — каза той; другарите му бяха отправили към него мълчаливи погледи да видят той какво ще каже, какво ще направи.
— Каквото е писано, това ще е — промърмори някой от тях.
Те всички бързо пристягаха облекло, патронташи, ремъци, преглеждаха оръжието си. Вън се чуваха изплашени гласове и тропот — домакините напущаха къщата си и я оставяха на четниците. Делчев знаеше за издадената турска заповед да се унищожава всяко село, в което се намери революционна чета, спомни си за изгорените села Балдево, Неврокопско, Карбинци в Щипско, Смърдеш в Костурско. Той знаеше също, че ако остане с другарите си да се сражава в селото, докато се стъмни, после в тъмнината могат да разкъсат обсадата и да се спасят с най-малко жертви; много чети се бяха спасявали по тоя начин дори без жертви. Но апостолът не се поколеба нито за миг. Той сложи ножа на пушката си и рече:
— Вървете след мене. Ще се опитаме да излезем от селото.
Следван от другарите си, Делчев излезе в двора и се спря за минутка до портата — да се ослуша, да огледа какво ставаше вън, по улицата и по съседните къщи, сетне направи знак на другарите си да го последват.
Малката дружина излезе на улицата. Зададоха се отсреща й другите четници. Делчев вървеше най-напред, с пушка, опряна на лявата му ръка, готова за стрелба. Селото ехтеше от кучешки лай, но наоколо не се виждаше жива душа освен двадесетината въоръжени мъже, които вървяха по един, по двама в дълга редица. Улицата беше тясна и крива, та никой от турците не ги забеляза, докато стигнаха до края на селото.
Тук се отвори малка полянка и вляво оставаше последната къща на селото. На 30–40 стъпки стърчеше ниска стена, с която бе оградена съседната нива. Отеднаж иззад стената се показаха турски войници с насочени пушки.
— Кучета! — стисна зъби Делчев и гръмна по тях. — Легайте! — викна той на другарите си и застанал прав, дръпна ударника на пушката си, за да я напълни отново.
— Легай, Гоце! — чу се някъде зад него.
Делчев понечи също да залегне, но турците отсреща изгърмяха и един куршум прониза гърдите му. Апостолът падна върху пушката си, после, с последни сили, се приподигна на двете си ръце, но пак се отпусна и издъхна.
— Гоце, Гоце! — извика, или пък проплака някой от другарите му, но трясъкът на зачестилата стрелба заглуши тоя вик на безнадеждност и болка.
Докато успяха другарите на апостола да се приберат в една плевня наблизу, паднаха убити още петима от тях, падна и войводата Димитър Гущанов. Останалите живи, скрити зад стените на плевнята, водиха през целия ден сражение с турците и не им позволиха да се приближат до убитите четници, до тялото на апостола, който лежеше, вече неподвижен и студен, ничком върху пушката си. Щом падна мрак, живите четници успяха да напуснат селото, което бе пламнало от всички страни.
Гоце Делчев загина, едващо навършил тридесет и една години.
Революционният кипеж сред народа вече не спираше. Турската власт дигна на нога всички отбранителни сили на застрашената империя: войска, полиция, съдилища, турското население в размирните вилаети. Още преди това султанът изпрати в Македония своя пълномощник и довереник Хюсеин Хилми паша да прилага лъжливи реформи в непокорната страна, а всъщност да я усмири с огън и меч. Пашата си бе поставил за цел да унищожи народната революционна организация. Команди от аскер, полиция и башибозук тръгнаха по селата да обезоръжават раята и безмилостно изтезаваха селския народ — бесеха людете с главата надолу, горяха ги с нагорещени железа, мокреха изтезаваните с газ и ги заплашваха, че ще ги запалят, ако не предадат пушките си; често мъчителите и наистина изпълняваха заканите си. По селата бяха избити много люде, изнасилени бяха много жени, ограбени и опожарени бяха много селски къщи и цели села. Подобни насилия се вършеха и по градовете в Македония и Одринско.
Затворите бяха пълни със селяни, занаятчии, учители, съдилищата работеха трескаво. Ала пред затворите и съдилищата се трупаше народ в мирен бунт срещу властта; носеше се храна от близки и далечни на затворниците, изричаха се шумно към тях поздрави и насърчителни слова, отправяха се закани към тираните. Дигнал се бе на нога целият поробен народ, безстрашен и дързък. Властта се уплаши от собственото си дело и се люшна към друга, също тъй опасна за нея крайност: освободени бяха почти всички затворници, а те бяха с хиляди. Излизаха на тълпи от затворите, а други тълпи ги следваха по улиците с тържествуващите викове и песни. Народът празнуваше една победа срещу омразната власт. Но свил за малко кървави нокти, подплашеният звяр започна пак да ги показва и с още по-голяма ярост. Борбата пламна с още по-голяма сила.
Въстанието не беше обявено, ала всъщност бе започнало още през зимата и пролетта на 1903 година. Цяла една армия от въоръжени мъже заемаше все по-здраво планините, правеше смели набези по селата. Станали бяха големи сражения между четите и аскера при село Избища (Ресенско), при село Ърбино (Охридско), при Могила (Битолско), Смърдеш (Костурско) и по много други места. Лошо въоръженият селски народ с голяма смелост и въодушевение се притичваше на помощ на четите. Турците съсредоточаваха своите сили по главните населени места и оттам пращаха силни войскови части ту в една, ту в друга посока срещу четите. Правеха се догадки за деня на въстанието, но всички знаеха, че тоя ден е близу, и сега друга една дума се повтаряше постоянно:
— Оръжие! Оръжие!
Нямаше достатъчно оръжие. И четите, излезли вече в планините, бяха слабо въоръжени. Селяните продаваха воловете си, за да си купуват пушки. Купуваха се с чисто злато дори повредени оръжия. Да имаш една манлихера с петдесетина патрона или поне един хубав револвер — това беше истинско щастие.
Страхът пред турците бързо прегаряше в пламъка на общото въодушевление. Робите вече чупеха омразните робски окови.
Преспанската околийска чета нарасна до четиридесет души. Двама от новите четници бяха въоръжени само с револвери, а други двама носеха само по една добре наострена секира. После отеднаж дойдоха още петима нови четници, и петимата въоръжени само с тояги.
С тия тояги те бяха убили двама разбойници турци, та прибраха и петимата в четата. Тогава се получи нареждане от околийския комитет да се отделят от така нарасналата чета две групи от по десет души и за войвода на едната от тия нови чети бе назначен Велко Скорнев. Обичай беше при такива случаи четниците да се отделят по своя воля. И колкото имаше рожденци в четата, сега всички пожелаха да вървят с Велко. Те бяха петима, а заедно с Велко ставаха шестима рожденци и само трима от тях имаха добри, сигурни пушки. Лошо бяха въоръжени и другите четници от новата чета. Не каза нищо Велко — кой би му помогнал? — и поведе четата си със светнали очи. Още веднага се породи в главата му една упорита мисъл. Той искаше да има добре въоръжена чета — как иначе? И поведе другарите си право към Рожден.
Беше късно, останаха да нощуват в рожденската гора, край колибата на Велко при извора. Бавно гаснеше над вършините на дървесата зелената лятна вечер. Един от четниците, рожденец, промълви:
— Значи, тука ще нощуваме.
— Тука — отговори Велко.
Настана мълчание, но скоро се обади друг от четниците, също рожденец:
— Като сме дошли тука, да бехме нощували в къщи. А, Велко?
— Дошли сме тука по работа — отговори войводата с твърд глас. — По работа, а не за да спиме с жените си.
— А бре… кажи го, ние сме си в село, в нашето, та поне да спиме в къщи, да си видиме людете. И не сички сме женени, та да речеш… заради жените.
Велко поклати глава:
— Чета ли сме, или що? Как тъй да се пръснем из целото село, пък утре чакай, докато се съберем. Секи миг може да се получи некоя заповед от Началството. Тука ще спиме сички. Нема да се отбиваме по селата без нужда. За един четник турците цело село изгарят.
Такава турска наредба наистина имаше.
Настана нощ, малкият стан край колибата скоро утихна. Ще се чуе само изпращяването на някое клонче под дебнещите стъпки на часовоя. Но колко са летните нощи и как бързо минава сладкият сън в гората! Велко се събуди на зазоряване и стана да отиде до извора да се наплиска със студена вода. Още като се изправи, той огледа другарите си, както бяха налягали наоколо. Хм — един от четниците липсваше. Велко отиде до извора и се върна. Нямаше го и сега изчезналия. Беше рожденец. Тома Нерезов. Биваше го за всичко. Велко пристъпи към друг един от съселяните си четници и леко го побутна:
— Стани, Софре.
Четникът веднага отвори очи и се изправи. Той нямаше повече от осемнадесет или деветнадесет години, беше усърден момък и пъргав като коза. Велко го подръпна настрана:
— Ти беше часовой до полунощ, нали?
— Бех. Аз бех до полунощ.
— Къде е Тома?
Младият момък се огледа с учудени очи. Дигна рамене:
— Не знам къде е… Къде отишъл? Докато бех на пост, тука беше.
— Слушай, Софре — продължи Велко и сякаш бе забравил за изчезналия. — Ти немаш пушка, нели?
— Немам.
— Иди веднага в село. Ще намериш дедо Павле Локвенец и ще му кажеш да събере селските старци и още когото намери от мъжете, да дойдат сички тука. Да не се бавят, по работа ще бъде. Да не се бавят, че ние немаме много време.
Софрони веднага изчезна в близкия храсталак. Велко се отправи към часовоя, който от един бряг наблюдаваше през разредените тук дървеса поляните и пътеките накъм селото. Той също беше рожденец. Велко направо го запита:
— В село ли отиде Тома? Кога?
Часовоят опна ремъка на пушката си, като че ли да провери дали е достатъчно здрав, и не отговори. Велко пристъпи още една крачка:
— Тебе питам, Илия. Говори де!
— Не знам… — Какво не знайш? Тома си отишъл в къщи.
— Не знам, не съм го усетил.
— Ха! Ами как пазиш ти четата? Не лъжи, Илия! Лицето на часовоя, бледо от безсъние и от утринния хлад, се покри с алени петна. Той пак опна ремъка си още един път. После с мъка проговори:
— Каза… веднага ще се върне. Примоли се. Велко го гледаше мълчаливо.
— Срамота! — рече той. — Да бехте си стояли в къщи.
Откъм колибата се дочуха гласове, четниците бяха се събудили. Велко отиде нататък и след малко дойде друг четник, за да смени часовоя.
Не след дълго пред Велко изскочи Тома Нерезов, срамежливо ухилен, а очите му лукаво се въртяха, Велко живо протегна ръка към него:
— Дай си пушката. Свали и патроните.
Усмивката от лицето на Тома изчезна и той колебливо подаде пушката си, разкопча и патронташите. Велко ги дръпна от ръката му. Другите четници наоколо се ослушаха.
— Илия — продължи Велко, — ела тука. Дай си и ти пушката, дай и патроните. — Двамата четници стояха пред него и го поглеждаха изпод вежди. Велко тръсна юмрук пред лицата им: — Никой насила не ви е довел в четата! Измъкнал се човекът и отишъл по кефа си. Върви си в къщи или където щеш. Аз не те искам в моята чета. Върви си! Пушката ти друг ще носи. Който нема пушка и повеке я заслужава. А ти, Илия, един месец ще ходиш без пушка. И твоята друг ще я носи. Добре, че си каза истината. Ако щеш, върви си и ти.
Той подпря двете пушки на стената на колибата, сложи там и патронташите. Илия отиде и седна встрани, но Тома нито се помръдна и все тъй поглеждаше изпод вежди, лицето му се забули в мрачна сянка.
— Ти не си ми дал пушката — рече той с надебелял глас. — Войводата ми я даде, а ти кога стана войвода и кога…
— Се едно кой ти я дал — отново се обърна към него Велко. — Не е за тебе, друг ще я носи. А много да не приказваш. Ще те вържа и ще ти ударя двайсет и пет по задника.
Тома се отдалечи бавно на десетина-петнадесет стъпки и седна там с гръб към четниците. Видяха го как бързо, гневно бършеше очите си. Велко се преструваше, че не го забелязва. И му беше тъжно за непокорния — Тома Нерезов беше един от най-будните четници в неговата група.
Софре се върна по-рано, отколкото го очакваше Велко.
— Ще дойдат — каза задъхан; виждаше се по лицето му с какво усърдие бе изпълнил заповедта на своя войвода.
Велко кимна и протегна ръка:
— Ей там е пушката на Тома. Мартинката. Вземи я, ти ще я носиш. Другата е на Илия.
Софре изблещи очи и не вярваше на ушите си от внезапна радост.
— Ами Тома? Велко не отговори.
Старците се зададоха между дървесата един след друг, като да бяха някакво старовремско шествие. Водеше ги Павле Локвенец. Велко скочи и избърза да ги посрещне — да не каже някой, че той от големство ги вика при себе си в гората, вместо да отиде той при тях; не е от големство — четата не бива много да се показва пред людете, нейното място е в гората и планината, но ето, става той на нозе пред старейте и бърза да ги посрещне. Наскачаха и другите четници, дори и Тома Нерезов се изправи — хей там, настрана, като котарак, който е лочил млякото и е ял бой.
Старейте не бяха сами — дошли бяха с тях още десетина души други, по-възрастни мъже, дошъл бе и Бабин, селският войвода, но Велко се учуди, като видя между тях и Лозан Конев, мъжа на Добра. Дошъл си бе той през есента заедно с други гурбетчии, но и той, и те всички останаха в селото не само през зимата, а и през лятото. Излязла бе заповед от Началството — които гурбетчии са си дошли, да стоят по селата, а тия, които не си бяха дошли, и те да се върнат по селата си. Нужни бяха повече мъже за по-важна работа, а печалби и кярове ще останат на последно място.
Насядаха старейте в кръг на тревата пред колибата, седна и Велко между тях, а всички други застанаха наоколо да слушат. Рожденци се радваха на младия войвода и го гледаха с гордост. Те бяха чували за неговата храброст и ето — още двадесет и три-четири годишен, отличен за войвода и техен човек е, от Рожден. Велко Скорнев започна:
— Тая гора тука е наша от памтивека, откакто е село Рожден, ама ние позлатихме турците, за да можем да откарваме на пазара по един товар дърва или въглища. А оня пес Селим искаше и душите ни да вземе. Така е со сичките ни работи и не само в нашето село. Е, народът не иска да търпи повеке, да търпи аги и господари. Свобода иска народът и правда. Затова сме тръгнали и ние, ама сме тръгнали с голи ръце. Тука, виждате, половината сме наши люде, това е, кажи го, наша чета, рожденска. Едно време, до вчера, наш Рожден даваше цели шепи злато на турците, а ако остане турско, и още ще дава — нема ли да даде нашето село неколко алтъна да купиме пушки за нашата чета? Требват ни още четири пушки. Иначе, каква ти чета и каква ли работа ще вършим, ще ни се смеят людете. Това исках да ви кажа, а сега говорете вие да ви чуя.
Бабин, какъвто беше бърз и смел в приказките си, изпревари старците.
— Пушки, ама не е лесно да се намерят — каза той. — Пари по-лесно се намират, пушки мъчно се намират.
— Е, да почнем от по-лесното, пък после ще видим и за по-мъчното — отговори Велко, но повече за да подбутне старците да се изкажат.
Започна най-напред Павле Локвенец, след него говориха и други старци, говориха и други от селяните, обаждаха се и някои от четниците. Говореше се и се повтаряше все същото — това, което каза Велко и след него Павле Локвенец: давало е селото, за да позлатява турските аги, защо да не даде сега, за да въоръжи своята чета? Ще даде Рожден, колкото и да са бедни людете му. Пара по пара, аспра по аспра — ще съберат от цялото село няколко алтъна за пушки. Обади се пръв Лозан Конев:
— Аз ще дам десет наполеона.
Брей — изеднаж десет наполеона! За него се говореше, че донесъл от гурбет може би до триста жълтици. Дал му е господ, сега и той дава. Ето, виждате ли, пари ще се намерят!
— Добре де! — подвикна пак селският войвода. — Пари ще намерите, но пушки къде ще намерите?
— Седя тука и това мисля — обади се дядо Павле Локвенец: — Намислих нещо, ама да видим и вие какво ще речете. Знайте и вие, оттатък, в полето, има две турски села. Близу са едно до друго, Бегово и Раздел. Турци ли са, или са потурчени, кой ги знай, но са зли и проклети за сека християнска душа. Знам ги аз, чувал съм и съм видел. Колко християни са изели тия кучета — брой нема; влезе ли там наш човек, не се знай веке дали ще излезе жив. Особено сега, както се разбеснели агите. Така е, ама да има некой да отиде там — пушки ще намери и не четири, а може би и повеке. Турците имат пушки и продават, макар да ги купуваме них да бием. И това става, като играй пара и злато.
— Продават, продават — чуха се гласове. — И пушки, и револвери, и барут, и куршуми. Продават, ама и много лъжат. Дават развалени пушки. Въглища вместо барут. Требва очите на четири. Като вземеш, не можеш да върнеш. Ще те пребие, в конака ще те обади.
— Да — махна с ръка Велко, да пресече надигналата се врява, — да, знае се сичко това. Добре ни насочи дедо. Павле, ама да видим сега кой ще отиде до Бегозо и Раздел. Един решителен човек или двама, но люде отворени да бъдат, да не сбъркат нещо.
Никой не се обаждаше. Не беше лесно да отидеш в Бегово и Раздел и не за друго, а пушки да купуваш в това време размирно.
— Стар съм аз веке… — продума дядо Павле, сякаш да се извини, че караше други да отидат, а сам не се решаваше да отиде в тия турски села.
Пак никой не се обади. Тихо шумоляха горските листа.
— Аз ще ида в Бегово и Раздел — чу се отеднаж глас.
Беше Тома Нерезов, прогоненият. Той се бе приближил, но стоеше малко настрана от другите. Велко се обърна към него и стисна зъби, за да не изрече гневни, излишни думи. Очите на Тома горяха, бяха още зачервени от сълзи. От сърцето на Велко се отмести студен, тежък камък.
— Добре! — рече той троснато. — Върви, щом искаш. Ако си намериш другар, вървете двама, но никой по-добре от тебе нема да я свърши.
— Сам ще ида.
Велко се загледа в него една минутка и погледът на сивите му очи стана по-светъл, по-мек. Сетне се обърна към старците:
— Намери се сгоден човек. Вижте сега вие за парите, но да не се губи време.
Станаха да си вървят старците и другите селяни, а Велко задържа селския войвода, повика по-близу и Тома Нерезов.
— Натоварете — каза той на селския войвода — едно-две добичета с въглища, а ти, Тома, ще се облечеш с одърпани дрехи и ще зацапаш лицето и ръцете си с чернило от въглища. Сиромах човек, дошъл на агите в Бегово и Раздел кюмюр да продава посред лето. Като намериш сгода да отвориш дума за пушки — кажи, Че ще ги препродаваш. Така агите по-лесно ще ти продадат: демек, те не въоръжават гяурите, душманите на султана, а правят търговия. — Тома хитро кривеше устни. Велко бръкна в пояса си и му подаде револвера, който носеше забучен там: — Вземи да не си съвсем с голи ръце. Ще ни търсиш по посока Страхилова нива. Хайде.
— Хайде — повтори след него селският войвода и отмина, следван от Тома Нерезов. Велко подвикна след тях:
— Пратете нещо за ядене, докато сме още тука.
— Охо! — обърна се Бабин. — Ние поръчахме още преди да дойдем тука. Нема да ви оставим гладни.
Докато още приказваше с тях, Велко забеляза Лозан Канев, който бе застанал наблизу и чакаше нещо.
— Що има?
Оня пристъпи две крачки, изкашля се и рече бързо:
— Искам да дойда и аз в четата. — И от страх да не би Велко да му откаже, той още по-бързо додаде: — Ти знайш какво стана с моята къща.
Той млъкна и обърна глава встрани. Какво повече да каже мъжът на Добра? След смъртта на грешната му жена бяха умрели и майка му, и детето му. Беше доста едър, силен мъж, а имаше защо да мрази турските бейове и агалари. Но Велко му отвърна някак изтихо, срамежливо:
— Мене ми са дадени десет души. Ти кажи на околийския войвода, той да те приеме.
Не можеше да приеме в четата си Велко мъжа на Добра. Нали и той се бе подмилквал някога около тая жена! Не можеше да гледа той смело и открито в очите нейния мъж. А другарите от една чета са другари и в живот, и в смърт, другари верни, сговорни…
Докато чакаха да им донесат храна от селото, четниците се попристягаха за път. Часовоят даде сигнал, че се приближава някой. Велко се отправи нататък и видя как между дървесата се приближаваха насам няколко жени.
— Носят ни храна сигурно…
Минутка по-късно Велко забеляза по-нататък между дървесата и други няколко жени.
Така по две, по три, според както си бяха дружина по махала или по роднинство, надойдоха в гората десетина-дванадесет жени — майки, невести, сестри на четниците рожденци. Не беше дошла само Дона — Велко-вата невеста. Чу се в гората и детски плач — две от невестите бяха донесли и мъничките си деца да ги видят бащите им. Разчуло се бе по селото за рожденската чета и като се нареди да се приготви храна — приготвили я бяха и бяха я донесли всички тия жени, които имаха все близки люде в четата. Не се пазеха сега строго от народа революционните тайни, но и целият народ ги пазеше здраво от враг и предател. Пък що — близък беше краят на турската управия, от кого ще се боиш и откога още македонските планини бяха царство на разбунтувалите се роби. Бързо премина неприятната почуда на Велко войвода. Дошли бяха стари майчици, невести, сестри на другарите му. Е, хайде — нека. Поздравиха го те приветливо, с почит, постлаха на зелената трева край извора софралъци и кърпи, наредиха трапеза.
— Повели, Велко войвода, и вие сички, момчета! Повелете да хапнем, каквото господ дал.
Насядаха всички — войводата начело, майките — до синовете си, невестите — до мъжете си, сестрите — до братята си. Тогава една от по-старите жени подигна очи към войводата и попита:
— Де ти е невестата, Велко?
— Не съм я канил да дойде — отговори Велко с едва доловима горчивина в гласа си, но не можеше да се познае дали още се сърдеше, че бяха дошли толкова жени в комитския стан, или пък от тъга за своята невеста.
Обади се тогава една млада девойка, дошла при брата си, тихо продума, но всички я чуха:
— Изтичах да съобщя на учителката, че тръгваме, но тя каза: „Нема да ида там против волята на Велко, а той нищо не ми е обаждал.“ Ами сега — продължи девойката, като видя скръбната сянка по лицето на войводата, — сега аз мога пак да изтичам, не е далеко оттука.
— Върви, върви! Побързай! … — чуха се гласове от всички страни.
Девойката скочи и припна като сърна между дървесата. Велко наведе глава, за да скрие радостното си смущение.
— Хайде, Велко — подкани пак една от по-старите жени, — тебе ти се пада да благословиш трапезата.
Велко пръв се прекръсти и обедът започна.
Тихо и сдържано се хранеха всички, никой не посягаше лакомо, макар да имаше вкусни неща на трапезата. И всички бяха повече внимателни към другоселците в тая рожденска дружина. Не вървеше и разговорът, макар да се бяха събрали толкова люде. Жените гледаха своите близки люде тук, гледаха ги с обич и скръб, не можеха да им се нагледат. Отдалеч още усеща и знае женското сърце: какъв огън се надигаше от всички страни над родната земя и накъде бяха тръгнали тия скъпи техни люде, колцина от тях ще минат живи и здрави през огъня?
Зададе се между дървесата учителката, надянала на ръка шарена торба — и тя носи хляб на мъжа си. Девойката бе взела малката й щерка и вървеше след нея цяла светнала от радост. Дона и Велко не бяха се виждали повече от месец време. Той едва-едва й се усмихна — да не покаже слабост, но лицето му, колкото беше загоряло от слънцето, стана тъмноалено. Дона взе детето си, приближи се и седна до Велко. Тогава пак една от по-старите жени каза:
— Е, Велко, нели виждаш, че е хубаво, като се събрахме да се видим, а ти не искаше и да ни се обадиш.
Велко не отговори веднага, после дигна лице и светналите му очи се зеленееха от горските листа и треви наоколо.
— Е, стара майко, чувал съм баща ми, Даме Скорнев, да чете в евангелието за божия син! Не знам дали съм запомнил добре, но там Христос казва: „Който тръгне след мене, нека забрави майка и баща, жена и дом…“ Така сме и ние сега, така разбирам аз, стара майчице…
Като видя Велко, че вече никой не посягаше към трапезата, изправи се и рече:
— Време е за нас да тръгваме.
Някоя от жените проплака, но бързо сподави плача си. Зачу се тих, бърз говор, поръки и наръки, поздрави и благословии, топъл шепот. Дона и Велко се видяха сами един срещу друг. Тя държеше детето си на ръце, но не сваляше очи от лицето на мъжа си и през погледа й се изливаше като поток от светлина цялата й душа.
— Велко…
— Сбогом, Доне.
Твърд човек беше той, а две сълзи оросиха гъстите му млади ресници.
В началото на лятото в Дебрища пристигна Даме Груев. След смилевския конгрес той заедно с другите двама членове на щаба и една чета от двадесет души обикаляше планинските райони на Битолския окръг, за да ръководи и наблюдава отблизу подготовката сред народа по многобройните планински села. Преспанската околийска чета придружаваше Груева и другарите му през целия Железнишки район, с нея той обиколи и близките околности на Дебрища, но в селото влезе сам. Излязъл бе да го посрещне само Йоле Ядрев, който го доведе в старата къща на Кузмана Велянов.
Още не беше съмнало, и Груев легна да поспи в по-малката стая на тоя изоставен дом. Няколко часа по-късно го събуди някакъв тих, еднообразен шум, който идеше откъм съседната, по-голямата стая. Груев стана и се ослуша. Чуваше се тихо, глухо стържене. Той отвори полека вратата на стаята и излезе в трема пред къщата, но в тоя миг се отвори вратата и на съседната стая. В трема излезе Иоле Ядрев и тихо рече:
— Тука сме, господин Даме.
Влязоха заедно в съседната стая. Насреща, под ниския таван на мрачната стая, бяха застанали Борис Глаушев, Милош Ванков, Кузман Велянов, един от калфите му и други двама мъже, местни люде. Те всички бяха станали да посрещнат Груева, а Борис Глаушев го виждаше за пръв път. Груев беше облечен в шаячна четнишка куртка и шаячни панталони, с подковани опинци. По него не се виждаше никакво оръжие — пушката си бе оставил при четата, а револверът и патронташът, които носеше, бяха скрити под куртката му. Беше гологлав и наскоро подстриганата му коса беше леко разчорлена. Лицето му беше бледо и изглеждаше и доста слабо поради дългата, леко раздвоена брада и големите едва завити нагоре мустаки. Широко и открито беше челото му и под него светеха тъмните му очи с внимателен, съсредоточен поглед.
Даме Груев погледна към пода. КУзман рече цял засмян:
— Довършваме го. Още малко остава. Искахме да ти го покажем съвсем готов.
На пода лежеше търкулнат доста дълъг пън. Груев се усмихна едва-едва; това беше един дървен топ. Изгладен беше от всички страни, виждаше се и гърлото му — не много широко, ала отворено застрашително насреща. Груев беше винаги склонен към шега, но тоя път премълча шегата, която дойде на езика му:
— Свършено е с империята на султана!
Кузман цял сияеше: той беше майсторът на тоя топ. Той и по-старият му калфа, който стоеше сега там с един железен обръч в ръцете си и бе забравил за няколко минути топа — влязъл бе тук самият Даме Груев, най-главният войвода. Около дървения топ бяха разхвърляни и други няколко железни обръча. Груев каза:
— Е, добре, добре… с тия обръчи. Здраво нещо ще стане.
— По здрав ще бъде от топа на Боримечката — усмихна се Борис.
— Как по-здрав? — възрази веднага Кузман, като долови, че Борис се присмива на топа му. — Това нещо ще изгърми стотина пъти, пък каквото ще да става. Затова аз направих гърлото му по-тесно и четири железни обръча ще му набия. Да има време, още неколко ще направя. Дънери има, но не знам дали има още време.
И той погледна Груева — него питаше той дали има още време, за да направи и други топове. Груев нищо не отговори; решено бе на смилевския конгрес да се пази в тайна денят на въстанието и можеше да го реши и да го знае само Главният щаб.
Насядаха всички, а Кузман пошушна нещо на калфата си, който веднага излезе, за да засили вън, в дюкяна пред къщата, поставената стража, която пазеше Груева. После Кузман каза:
— Тука сме сички, но може да дойдат и други некои от по-верните люде. Вън момчетата знаят кого да пуснат насам и кого да не пущат.
Груев кимна мълчаливо и спря поглед върху Борис Глаушев — мъчеше се, изглежда, да си спомни дали го е виждал друг път, но Борис изпревари въпроса му:
— Аз съм учител тук, господин Груев. Казвам се Глаушев.
Сега пък Груев го изпревари на свой ред:
— Борис Глаушев, нали? От Преспа. Син на Лазар Глаушев. Как е баща ви? Познаваме се ние с него отдавна. Ами как сте попаднали тук, на село?
— Той ми е зет — побърза да се похвали Кузман. — Донесоха го една нощ ни жив, ни умрел, щерката ми го излекува и после ги оженихме.
Груев слушаше и не сваляше очи от Бориса. От това, което чу и което виждаше, той знаеше вече всичко за Бориса, знаеше най-важното. И рече:
— Добър син е отгледал Лазар Глаушев.
По свой път се опитваше Борис да проникне в душата на Груева и като срещаше погледа му, той се удивяваше на този ясен и чист поглед. „Всичко е ясно за тоя поглед — мислеше си Борис. — Нема за него никакви загадки и проблеми.“
Груев започна направо и сякаш потвърди мисълта на Бориса:
— Искате да знаете за въстанието, кога ще го започнем… Ще ви се съобщи навреме. Гответе се, гответе се — това е сега най-важното. Да не се губи минута време. Има и друго важно нещо за вас: вашето село ще бъде крепостта на целия Железник. Вие сте тук, на вратата на Железник, оттук минават пътищата и за Преспа, и за Битоля. Колко души ще излезат от вашето село, Кузмане?
— До двесте души ще излезат, господин Даме, а може и повеке — отговори Кузман и веднага добави: — Но нема пушки за сички, нема оръжие….
— Това е обща болка. Но вие нема да прибирате всички мъже в четите. Младите само и които немат големи челяди. И които искат, които сами искат.
— Сички искат, господин Да ме — каза Кузман. — Кой ще ги спре?
Груев нищо не отговори. Сетне попита:
— Колко пари имате в касата?
— Седемдесет лири — отговори Банков, който пазеше комитетската каса.
— Съберете още — рече Груев и повтори: — Съберете още. Сега е време. Изпратете в България да ви купят пушки. Изпратете некого там. Идват насам чети от наши и тамошни люде, ще дойдат още и ще ви донесат пушките. Ами дали сте помислили как ще действувате в деня на въстанието.
— Ще вземем казармата — отговори Кузман.
— Ще изчистим и заптиите — допълни Йоле Ядрев.
— Това не е достатъчно за Дебрища — каза Груев. — Дебрища ще бъде крепост за Железник. Помислете и за това. Ще ви се изпрати и помощ, сами не ще можете. Ще ви помогне целият Железник.
Кузман попита:
— Ами нема ли да ударим Преспа?
— Не — поклати глава Груев. — Ние ще се дигнем и повече ще се отбраняваме. Да издържим по-дълго време и да не даваме излишни жертви. — Той побутна с ръка търкулнатия на пода топ: — Е, харно, на местото си е тук, в Дебрища, но да беше железен. Ех… немаме ние железни топове, немаме.
Всички се загледаха в дървения топ, който лежеше на пода като заспало чудовище с отворена уста. Кузман и другите трима местни мъже го гледаха с радостна гордост И с нескрити надежди, като че ли беше някакво въплъщение на утрешни победи. Кузман плесна с длан провъртения дънер и помръдна устни, сякаш предвкусваше сладостта на победата. Борис Глаушев гледаше топа с весели очи, като да беше някаква любопитна играчка. Мрачно се взираше в дънера Милош Банков, в това грозно оръдие на тиранията и насилието, на омразата между людете, ала и той се готвеше да бие султана с него. Спрял бе поглед върху топа и Даме Груев, ала мисълта му бе отлетяла далеко напред: въстанието беше решено, неговият ден наближаваше, но той виждаше може би поражението. Не се помрачи и сега неговият поглед.
Кузман се размърда, почеса без нужда брадата си и току попита:
— Господин Даме… а некой отвън дали ще ни помогне? България, дедо Иван?
Груев дигна към него очи:
— Говори се подобно нещо и навсекъде ме питат. А ние казахме още като започнахме: ще се осланяме на своите собствени сили преди всичко. Излизаме да се борим пред очите на целия свет за своето право и нека ни помогне всеки, който мисли за право и правда. С каквато и да е помощ.
Милош Банков замахна широко с ръка, преди да заговори, и рече:
— Не разчитайте на чужда помощ! Сами и каквото направим, ще си бъде за нас. Ако тръгне насам българската войска, ще тръгне и гръцката, ще тръгне и сръбската, а ще дойдат даже и арнаутските бейове да късат живи части от телото на Македония. Тук ще стане свободна македонска република и ще се обърнем ние към всички балкански народи: ето ви нашата братска ръка и нека живеем като братя! Така разбирам аз нашата македонска политика.
— Да — кимна с глава Даме Груев. — Това е нашата политика.
Кузман Велянов наведе очи. Той не получи ясен отговор. Груев сложи ръка на коляното му и се обърна към всички:
— Ние ще въстанем. И ще турим здраво начало на македонското освобождение. Кузман е — обърна се той към коларя: — Не знам докъде ще стигнем сега, но ние вървим по сигурен път към свободата на Македония. Нема да отиде напразно нито една капка наша кръв. Не стига ли това за нас с тебе, Кузмане? — разклати живо коляното на коларя Груев, после отправи очи и към другите трима местни люде.
— Стига и престига! — удари с юмрук коларят дървения топ, капки пот избиха по широкото му чело.
Груев се обърна към Милоша Банков с тих глас, като да размишляваше гласно:
— Велика е народната вера. В нея е винаги плодът на бъдещето. Тя събира копнежите на всички сърца и побеждава дори с такъв, дървен топ.
Борис Глаушев притисна ръка на сърцето си:
— Бих искал да погледна света еднаж с вашите очи, господин Груев…
Груев го погледна и се усмихна едва-едва на младешката му възгорженост — драго му беше негли да погледа лицето му, толкова младо още, макар и самият той да беше едва на тридесет и две години: твърде стар се чувствуваше вече той на своите тридесет и две години. Промъкваха се през малкия двор и тихо влизаха в стаята един по един още десетина-петнадесет души от най-верните люде на организацията в селото. Груев забелязваше всеки влязъл селянин и намираше сгода за всекиго да го подхване и увлече в общия разговор. По едно време Кузман се поогледа весело и рече:
— Сега, както сме се събрали тука, да дойде юзбашията с аскера си, отеднаж може да вземе главата на комитета в Дебрища. Това сме си ние тука. Тебе, господин Даме, нема да те закача. Ти си ни гост.
Избухна смях, но Груев заговори и пак всички утихнаха:
— Имате ли в селото турски мекерета? Чуха се гласове от няколко страни:
— Имаме. Как да нема… На първо место Анте Богев.
— Кой е тоя Анте Богев? — попита Груев.
— Селският ни чорбаджия — започна Кузман. — Ханджия е тука, близу е до моя дюкян. Той от проклетия пакост още не е направил, ама може и да направи. За него парата е сичко.
— Сложете му оглавник — каза Груев.
— Какъв оглавник — дигна рамена Кузман. — Рита като магаре.
— Такъв понекога е по-добре да го уловиш за кесията, отколкото да му вземеш и главата даже — каза Груев. — Наредете да не стъпва човек в хана му. Ще стане по-послушен, вервам.
— Още повеке ще го хване бесът — обади се йоле Ядрев. — Знам аз какво требва за него. Него само черната дупка ще го оправи. — И току се сопна Йоле на Кузмана: — Не искаше ли преди време да изпрати аскер в градската махала, а там беха двете чети?
— Тогава — рече Груев тихо, но гласът му се чу из цялата стая, — ако е такъв, може да мине и под нож.
По гърба на Борис Глаушев мина студена тръпка, но преди него се обади Ванков, непримиримият враг на селския чорбаджия:
— Не, не… Да опитаме първо с хана. Ще миряса, щом престанат да текат грошове в кесията му.
Груев нищо не каза. Не се опита да оправдае или смекчи страшните свои думи: „Да мине под нож.“ Те трябваше да запазят силата ой, да бъдат чути с всичката им сила. Той бе приел в сърцето си суровия, страшния закон на борбата, стремеше се да подчини и бе подчинил на него всичко в себе си и всичко вън от себе си. Оттам идеше неотразимата сила на погледа му, силата, която се чувствуваше във всяко негово движение, в звънкия му глас. Той не искаше нищо за себе си, а това беше друга сила в него. Това знаеха всички люде, които се срещаха с него — знаеха колко сдържан беше той във всички човешки склонности и слабости. Груев сега обикаляше всички райони на Битолския окръг, дето се очакваше да се развият предстоящите събития, и навсякъде даваше силен тласък на общата подготовка на въстанието с всяка своя дума. Простите люде по планинските села му вярваха и му се подчиняваха.
И Кузман Велянов, и Йоле Ядрев, и другите неколцина от ръководството в Дебрища, а с тях и Ванков, и Глаушев като че ли едва сега, след срещата им с Груев, виждаха селото и неговата околност, виждаха людете, които се събираха пазарен ден от целия Железник или минаваха оттук, за да идат, в града. Ами Дебрища наистина беше крепост на Железник! Кузман докара скришом още един дънер в старата си къща и започна да го провърта с по-големия си калфа, та Дебрища да има поне още един топ. Още първия неделен ден след срещата с Груев Кузман излезе да пообиколи нивиците си, тръгнаха с него и двамата учители на празнична разходка из околностите на селото. Пътят за Преспа, и за Битоля оттатък градската махала минаваше по широкия гръб на една височина и след това, отеднаж слизаше в една неголяма долинка край реката. Това беше местността „Надолец“. От двете страни насреща се издигаха каменисти стръмнини и тук можеше да се мине само по пътя и по реката. Тук трябваше да се затвори най-напред пътят. Един окоп ще се изкопае като преграда на самата височина, преди да хлътне пътят в долинката. Ала малко по-назад, откъм дясната страна, планинските височини се бяха дръпнали доста надалеко и се отваряше на югоизток широк простор, та, се виждаше далеко по Преспанското поле. Тук беше Разполе и цялата местност нататък беше хълмиста, неравна, пресечена с долове, но беше отворена откъм полето, виждаха се долу двете турски села Бегово и Раздел и други села нататък. Хълмищата, които се спущаха накъм полето, бяха голи, промити и разядени от дъждовете, а някога тук е ширила гънки стара гора, чак до Бегово и Раздел; турците от тия две села бяха опустошили гората и бяха я палили на два пъти.
— Тука ни е слабото место — рече Кузман. — Пътя ще хванем, ама оттука могат да ни се качат горе и пет табура аскер. Тука ще сложим топовете, та ще бием чак Бегово и Раздел.
Село Дебрища беше добре запазено от всички други страни — нужно беше да се завардят с по три-четири пушки още няколко пътеки и долища из планината наоколо. Тримата стратези се върнаха доволни в селото: с няколко стотици пушки Дебрища ще се превърне в истинска крепост. Добри люде, добри мъже имаше, а нямаше пушки.
Още на другия ден на тезгяха на работилницата на Кузман Велянов се появи един малък тефтер от груба, грапава хартия и съшит с бял конец, а върху него беше сложен току-що наострен молив, отдалеко се белееше дървото му, грубо издялано. Пръв дойде стрико Евтим Търпев — кокалест як мъж с прошарени мустаки и румено широко лице; преди време в неговата къща бе гостувал Делчев и стрико Евтим бе му казал:
— Като те гледам, господин Гоце, какво ли ще се жаля аз?
— Стрико Евтиме — бе му отговорил апостолът, — който се е прежалил еднаж, може да дели мегдан и с небесните архангели.
Влезе стрико Евтим Търпев в работилницата и още от вратата бръкна в пазвата си, извади една кирлива платнена кесия, завързана с дълъг черен гайтан. И почна да я развързва. Кузман излезе напред да го посрещне, приближиха се двамата към тезгяха и стрико Евтим сложи там, до тефтера, шест златни лири:
— Пиши, Кузмане.
Кузман се наведе, наплюнчи молива, наплюнчи го още еднаж и писа: „стр. евт. търп. шест л.“ Те бяха някакви подобия на букви и само той, Кузман, можеше да прочете написаното. Стрико Евтим попита:
— Ще има ли за една? Маликерка…
— Е, може да има, Евтиме. Ще видим как ще ги вземем.
— Гледай да има. Пък може и да прибавя нещо. Ще намеря под камен, под дърво. Къщата ще си дам бре! Прежалил съм се веке аз.
Не след много време в работилницата влезе Блаже Рилков. Бос, гологлав, с разгърдена риза, и цялата кръпка до кръпка; млад човек беше, свенлив, имаше три дребни деца и по цял ден се бореше с планината — вадеше камък, печеше и вар. Той стискаше с шепата си, корава и грапава като керемида, две бели меджидии. И каза срамежливо на Кузмана — с тежкия си труд ценеше той парите:
— Ще може ли с тия пари, стрико КУзмане, един пищов за мене…
Коларят се загледа в него и рече: — Деца имаш бре, Блаже, дребни…
— Ако — тръсна глава Блаже Рилков.
Погледа го още някое време Кузман колебливо и току наплюнчи молива, записа: „бл. рил. две б. м.“ Изправи се коларят, погледна пак червеникавите рошави коси на бедния човек, който не смееше да подигне лице към него от сиромашки свян, сложи ръка на рамото му:
— Блаже… За тебе ще има пушка. Аз ще ти намеря. Ще отделим от общото. И това е много, дето си донесъл.
Очите на Блаже Рилков, сини и леко премрежени от тежък труд, се напълниха с влага, но и се смееха. За пушка той не бе посмял и да мечтае…
Същия ден в работилницата на Кузман Велянов влезе Гюрчин Пупев. Мушнал и двете си ръце в пояса, стои до тезгяха и мълчи. Кузман го попита:
— Какво ще кажеш, Гюрчине?
— Какво да кажа, като немам език…
Завъдил бе той овци и кози — с тях живееше. Отдалеко миришеше цял на съсирено мляко, дрехите му лъщяха по лактите и колената и поясът му отпред цял зацапан, мазен. Такава беше работата му, не щеше той от никого даром хляб за осемте си деца, и те с него в планината по цяло лято.
— Ти знайш, Гюрчине… — подкани го наново Кузман.
И Гюрчин отеднаж се реши:
— Знам аз, Кузмане, ама да видим ти какво ще речеш. Немам аз сега ни грош. Не може ли на вересия бре, брате? Или да има некой да купи неколко от овците ми… И аз искам да се запиша, Кузмане!
— Виж, Гюрчине, потърси колай. Тоя тефтер е народен. Не мога аз на своя глава… И това е: пари требват, пари.
Гюрчин Пупев въздъхна издълбоко, поогледа се и си отиде.
Късно следобед тоя ден в коларската работилница влезе стрина Злата Секулева. Малко преди това би клепалото за вечерня и стрина Злата, изглежда, бе тръгнала за в църква. Преди три години турци бяха убили единствения й син Дойчин по пътя за Преспа; други деца тя нямаше, беше и вдовица, та остана сам-сама на тоя свят. Колко й беше нужно да се прехрани и ходеше много по църкви и манастири — миналото лято бе ходила чак на „Свети Наум“ оттатък Охрид, а това лято се канеше да отиде на Трескавечкия манастир край Прилеп. Малко преди да влезе тя в работилницата, влязъл бе там Йоле Ядрев, та те двамата с Кузмана посрещнаха старата жена. Тя поздрави и току дръпна края на черната кърпа, с която беше пребрадена, развърза го, извади оттам една златна пара. Сложи я на тезгяха: беше турска лира. Навела очи, Злата Секулева каза и гласът й трепереше:
— Да беше жив мой Дойчин, и той сега би бил с вас, ама като го нема, рекох аз, майка му… Запишете тия пари на негово име: Дойчин Секулев. Рекох да ида до Трескавец тая година, но ще ида друг път.
Отиде си тъжната жена кротко и тихо. Кузман наплюнчи молива, за да запише името на Дойчин Секулев, а около него Йоле Ядрев място не може да си намери.
— Ето — викаше той — какви люде дават пари, от залъка си делят и от секакви свои нужди. И ако не взема аз от Анте Богев още сто лири, да не съм Иоле Ядрев на тоя свет. Или пък ще го скрия в черната, барем да не й тежи такава мърша.
Кузман се изправи, затвори тефтера и го скри в едно здраво сандъче там заедно с молива, да бъде подръка. Сетне каза:
— Ще му вземем още сто лири. Но нека мине некое време, да види как ще му е, като не стъпва човек в хана му.
Борис Глаушев минаваше по селския площад и го срещнаха съпрузите Ничови. Учебната година бе свършила, но те още не бяха си отишли в града, както винаги след изпитите. Борис ги поздрави и бързаше да ги отмине, но госпожа Ничова го засипа с думи и го спря:
— Какво, господин Глаушев, вие още ли сте тук? Защо се бавите, в града ви чака отворена къща, баща, майка, ще си отидете наготово и само си губите времето тук? Ние от четири дни се готвим и все не можем да тръгнем и само да знаете как се ядосвам, главата ми ще се пръсне и съня си загубих. Бехме дали още миналата година три агнета да ни ги гледа Гюрчин Пупев и станаха цели овци, остригахме ги и дадох на баба Мария Илова да ми преде от вълната за чорапи на Тома, по два чифта за него и за децата, а тя все не може да стигне. Какво прави тая баба и в къщи не се завърта, оттам идем сега…
Тома Ничов стоеше до нея и смирено слушаше. Той беше доста закръглен мъж, строг и важен, почиташе жена си точно според Писанието. Слушаше я смирено и Борис. Госпожа Ничова беше нисичка, дребна жена, махаше бързо-бързо късичките си ръце, лицето й с издути бузи цяло се движеше, дори и щръкналият й нос вземаше участие в бързия й говор. Най-сетне Борис използува една къса пауза и понечи да си тръгне, но учителката тоя път го хвана за ръкава, протегна към него лице с ококорени очи, тайнствено му зашепна:
— Какво чувате, господин Глаушев, тук се говорят страшни работи, затова съм болна чак, че не можем да си тръгнем. Ами вие защо се бавите още, имате млада жена, и то в положение, как я държите в тия страхотии. Всички говорят, че ще има въстание, не сте ли чули, целото село говори и поп Аргир каза. Да си вървим заедно, вие немате много багаж, ще можем да сместим с него и нашата вълна, много место заема, ние немаме къде, много покъщнина с децата, а вие не дръжте тук повече жена си, вие, мъжете, не знаете какво е това за всека жена, може да се уплаши от нещо и да се случи нещастие…
Най-сетне Борис успя да се измъкне от тоя словесен порой, чийто празен шум дълго звуча в ушите му и след като се раздели с двамата загрижени съпрузи. Но той се върна веднага в къщи. Ружа беше бременна в последните месеци, а те двамата никак не бяха говорили досега за нейното необикновено положение. Тя беше селянка и знаеше, че това си беше женска грижа, дори беше срамно да се говори и със собствения мъж за бременност и раждане. Така си мислеше и той, че това бяха женски грижи и женски тайни. Ала сега отеднаж се уплаши за Ружа.
Той я завари в стаята им на горния кат все тъй заета с тия тайнствени приготовления около предстоящото раждане. Тя шиеше или плетеше нещо, но винаги го скриваше и той не знаеше какво шиеше, какво плетеше тя по цели дни. Скри тя нещо и сега, като влезе Борис в стаята. Лицето й бе погрозняло, с подути устни и носът й се бе разширил, само очите й бяха си останали все тъй хубави. Борис не мислеше нищо за детето, което щеше да се роди, но като виждаше погрознялото лице на жена си, сърцето му се изпълваше с милост към нея — не съжаление или съчувствие, но някаква особена, дълбока обич. Как не бе помислил досега за нея и трябваше да го подсети Ничова? Той започна направо:
— Руже, тук може да станат некои работи, народът се готви.
— Знам.
И гласът й бе станал по-тих, по-дълбок, но и някак отпаднал.
— За тебе ще бъде по-добре да идеш при мама, в града.
Тя го погледна уплашена, попита:
— Ами ти къде ще бъдеш?
— Аз? Ще дойда и аз, но… Аз требва да бъда тук.
— Ще си бъдем заедно, тука ще си стоим — каза тя и колкото да беше тих и мек гласът й, Борис почувствува, че отговорът й беше решителен. Той се опита да я разубеждава:
— Тук ще бъде по-опасно, село е. В планината сме… Тя го прекъсна със същия тих глас и със същата решителност:
— Както ще бъде за целия народ, така ще бъде и за нас.
Това беше пак отговор на селянка. Тя вижда у своите люде най-сигурна опора и не иска да се дели от тях ни за добро, ни за зло. Борис вече не заговори с нея за града. Отиде само той за една седмица и пак се върна в Дебрища. Старите не се и опитаха да го спрат.
Като се върна, той не завари в селото Милош Ванков, който бе заминал за България по канала на Организацията с двеста и петдесет лири селски пари за пушки и патрони.
В тефтера на Кузман Велянов бяха записани само петдесет и осем лири, повечето от гурбетчиите, които се бяха върнали в селото тая пролет. Никой вече не влизаше да запише. Нямаше пари народът. Готови бяха мнозина да продадат едно или друго или нещо от живата си стока, но никой нищо не искаше да купува сега; не беше време за купуване и събиране на имот. Малко пари за оръжие се бяха събрали, а време за губене нямаше.
— Аз ще ги допълня до шейсет — каза Кузман. — Повеке не мога. Пушка аз си имам, имам и револвер, и сичко.
Всички бяха дали, колкото можаха. И преди бяха давали много пъти. В касата имаше и други седемдесет лири — къде чак в България за пушки със сто и тридесет лири? йоле Ядрев все това повтаряше:
— Ще влеза у ханджията.
Ала неочаквано сам Анте ханджията дойде в работилницата на Кузман. Започна да се кара, но и да се моли:
— Ето три пазара човек не е стъпил в хана ми и никакъв човек не стъпва ни в хана, ни в механата. Пазарджиите връзват добитъка си по дворищата наоколо, секи им отваря портата си. Ще ме погубите бре! Това е ваша работа, комитска, само вие можете да я наредите така. Е, кажете що искате от мене бре!
— Ще ти кажем, дедо Анте — отвърна Кузман. — Щом искаш, ще ти кажем. Най-напред ще си затвориш устата за нас и ще си гледаш работата. Чакай, чакай! Нели искаш да ти кажем що искаме. Искаме от тебе и сто лири. Иначе още сто години човек нема да стъпи в хана ти.
Кузман очакваше, че ханджията ще избухне, ще вика и ругае, но Анте Богев не избухна, само долната му устна увисна и започна да трепери, а гърдите му все си свиреха. И рече неочаквано тихо:
— Двайсет лири ви дадох. Нели ви дадох двайсет лири…
— Даде. Още сто ще дадеш.
Започнаха да треперят и дебелите провиснали бузи на ханджията, но той пак тихо каза през няколкото проядени зъба, които бяха останали още в устата му:
— Ще дам, ама преди това ще питам юзбашията горе, в казармата.
Обърна се да си излезе, но се спря на прага и дигна към Кузмана ръка с разперени пръсти:
— Само пет ще ви дам. За въже да си купите. Ни аспра повеке, чу ли? Ела да ги вземеш.
Кузман нищо не отговори. Ханджията си излезе. Минаха още два дни. Кузман Велянов вече съвсем затвори тефтера си. Дойде пак Иоле Ядрев и пак рече:
— Ще влеза у ханджията.
— Е па влез — отвърна тоя път Кузман. — Но да бехме попитали даскалите, да не сбъркаме нещо…
— Какво ще ги питаме — махна ръка Йоле. — То си е наша работа, селска.
Тоя ден околийската чета беше горе, в неговата кошара. Иоле едвам дочака да се стъмни. Войводата му даде четирима от четниците и Йоле ги поведе към селото, както бяха в комитското си облекло, с оръжието. Тъмно беше, но селото беше още будно, светеха прозорци по всички къщи, мяркаха се люде по дворовете, йоле мина с четниците по малкото мостче на реката и оттам веднага влезе в улицата, на която беше къщата на Анте Богев. Петимата мъже се движеха един след друг край стените и плетищата.
Портата на ханджията беше здраво затворена. Прескочи Йоле високата стена и отвори отвътре яката порта. Влязоха и четиримата четници, но един остана да пази в двора, а другите Йоле поведе към къщата на ханджията. Светеха и там прозорци на долния кат. Йоле отвори направо входната врата и четиримата мъже отеднаж изпълниха широката предна стая. Тук беше цялото семейство на ханджията. Никой нищо не продума, само снахата на ханджията тихо ахна.
Анте Богев седеше на едно столче до огнището. Там, в една широка тава, къкреше и дигаше мехури гъста каша. Пред огнището бе свила нозе старата ханджийка. Само тя се извърна назад и викна:
— Що е това, да види господ! Влизате в чужда къща като хайдуци.
Ханджията не се помръдна от мястото си и гледаше неканените гости изпод вежди, гърдите му свиреха равномерно и все по-остро. В ъгъла на един широк одър снахата на ханджията приспиваше най-малкото си дете, а и другите й две деца седяха там, на одъра, чакаха да се свари кашата.
Йоле каза:
— Може и хайдуци да сме, бабо, но ти не викай. Да не става нужда да ти запушвам гърлото. — Той пристъпи и се спря близу до ханджията. Стана прав и Анте Богев. Йоле приближи лице до лицето му: — Давай парите. Сто лири. Казано ти е.
— Немам бре… Как тъй сто лири, така ли лесно се намират!
Йоле посегна към пазвата си:
— Нема да те слушам. Не съм дошъл за кавга. Давай парите или жив човек тука нема да остане.
— И децата ли бре! — викна ханджията. „И-хиии!“ — свиреха гърдите му.
— И децата.
Старата жена се преви надве пред огнището и започна тихо да нарежда. Иоле бе сложил ръка на камата си и чакаше. Минаха няколко безкрайни мигове. Трите деца гледаха от одъра и не разбираха какво ставаше с големите, с тия страшни чужди люде, но в очите им се набираше ужас, най-голямото вече кривеше устни на плач. Старата ханджийка не преставаше да стене, да кълне и нарежда.
Снахата — дребна, все още млада жена — не можа да издържи повече. Тя каза с пресъхнало гърло, дори и гласът й сякаш проскърца:
— Дай им, татко, пари. Ще ни изколят. Не виждаш ли? Децата…
Ханджията не се помръдна от мястото си. Той гледаше Йолета с очи, помътени от страх и ярост, едрото му лице посиня и цяло трепереше, веждите и мустаките му изглеждаха по-бели, остро, пронизително свиреха гърдите му: „И-хиии!“ Но той продължаваше да стои на мястото си.
Тогава снахата мина през стаята и влезе в съседната стая; тихо проплака след нея най-малкото й дете. Ханджията изви бавно глава след нея и я чакаше да се върне. Младата жена скоро се показа отново. В ръцете си държеше нещо, завито в пъстра кърпа, и мълчаливо го подаде на йолета. Чу се тих, едва доловим и сух, металически шум. Старият наблюдаваше всичко това и сякаш не разбираше какво става, после викна:
— Какво правиш, мори! Сто и двайсет лири са вътре! Затова ли ти ги дадох да ги пазиш! Сто и двайсет са!
Младата жена се върна при децата, прегърна ги с двете си ръце. Йоле бързо развърза кърпата, погледна парите и пак я върза. Сложи я в пояса си. Ханджията повтори с по-тих глас:
— Сто и двайсет лири са…
— Не ги вземаме за себе си — рече Йоле. — Като се освободи Македония, ще ти ги върне. А сега, ако ви е мил животът, ни гък, ни мък! — Той се загледа в стария ханджия и добави: — Ти нещо не ми харесваш, дедо Анте.
Йоле се обърна и излезе, следван от тримата четници. Като излязоха на улицата, събра четиримата си другари под едно дърво малко по-надолу край отсрещната стена и тихо им пошушна:
— Чакайте да видим сега какво ще стане.
Не мина много време, и от портата си излезе хадджията със запален фенер и тояга в ръце. Йоле направи знак с ръка на другарите си да почакат и тръгна с тихи стъпки след стария ханджия. Бързо го настигна:
— Къде, дедо Анте?
Ханджията удари тоягата в земята:
— При юзбашията, ето къде! Душата ми изеде ти! И сички вие, хаирсъзи, хайдуци! Ще му кажа, че ме обрахте.
— Върни се, дедо Анте — каза му тихо Йоле: — Там аз нема да те пусна, върни се при внучетата си.
— Нема да се върна! — изхриптя ханджията.
Йоле извади бързо камата си и я заби дълбоко в гърдите му. Чу се глух, пресекнал вик, паднаха на земята тоягата и фенерът, който веднага угасна, йоле измъкна камата си и пак я заби в гърдите на ханджията. Сега Анте Богев не издаде никакъв звук и падна с подвити колена. Камата остана в ръката на Йоле. Той се наведе да види лицето на стареца, чернееше се устата му отворена. Йоле обърса камата от дрехите му и я прибра в пояса си. Върна се при четиримата четници и само това каза:
— Очисти се най-сетне селото от него… Проточиха се петимата надолу по улицата и скоро изчезнаха в тъмнината.
Рано на другата сутрин дойде чаушинът Хасан с двама заптии да пита и разпитва двете жени за убийството на ханджията. Не казаха нищо ни старата ханджийка, ни снахата. Само дигаха рамена:
— Не знайме кой го уби… Излезе и не се върна. Нищо не знайме ние.
Така бе подучила снахата свекървата си. Същия ден Милош Банков замина за България.
Турците не предприеха нищо около това убийство. Чаушинът искаше да задържи Кузмана Велянов, Йолета Ядрев и още неколцина други селяни, но мюдюринът махна с ръка:
— Остави… Какви доказателства имаш срещу тях? Нищо няма да ти признаят. Комити били… те всички са комити сега.
И той излезе да се разхожда по селския площад тъжен и отегчен. Чаушинът ръмжеше и след него, но сам нищо не можеше да стори, псуваше и се заканваше на всички гяури.
Всеки ден, когато аскерът беше в селото, и точно на залез слънце, горе, на височината при казармата, започваше да свири войнишка тръба. Самотен и строг се носеше над селото проточеният зов на тръбата — аскерът се събираше на вечерна молитва. Скоро след това в околните височини отекваше вик от стотина гърла.
— Падишахъмъз чок яша!93
Властно и враждебно ехтяха тия звуци, тоя вик във вечерния час и до неотдавна селото се спотайваше под тях със страх. Ала сега отдолу, откъм селото, им отвръщаше гневен ропот. Мъжете поглеждаха нагоре изпод вежди, стискаха юмруци и псуваха султана и аскера му, жените кълняха гласно, та се чуваха! клетвите им по дворовете и през кривите селски улички:
— Куршум да запуши гърлото ви, пусти да опустейте и вие, и султанът ви!
Още от началото на лятото над цялата страна се носеха тревожни мълви и всякакви думи, страшни и радостни в същото време — правеха се всякакви догадки за предстоящите събития, определяше се денят на въстанието, прославяха се бъдещи герои и непостигнати още победи, предричаше се неминуема гибел на вековния тиранин и край на черното робство. Поробеният народ се готвеше открито за борба и чакаше нетърпеливо съдбоносния час. Най-голямата грижа беше за оръжието. Купуваше се в големи количества брашно и сол, също и всякаква друга храна, която можеше да се пази за по-дълго време. Пазарите по градовете никога не са били така многолюдни, пътищата по цялата страна така оживени. Плодородието тая година беше голямо, бързаше се и с жетвата — да се прибере по-скоро хлябът, докато людете са още по домовете си. Оживяха и нощите и сън не ги ловеше людете в тая обща възбуда. Планините бяха пълни с мъже, въоръжени с всякакво оръжие, дори и само с по една тояга, а всеки ден и всяка нощ прииждаха нови борци от градовете и селата. През редица нощи от Преспа излизаха големи групи младежи, пък и по-стари мъже на път към Железник и към други планини наоколо.
Напущаха града шумно, с викове и песни, излизаха с тях да ги изпращат близките им — и те с радостни викове и песни и благословии за победи, за щастливо завръщане.
Мнозина преспанци минаха през Дебрища. Като знаеха, че тук беше Борис Глаушев, те го търсеха да ги препраща по четите. Сега той отсъствуваше от къщи по цели нощи и докато скиташе една нощ из планината, за да търси някоя от четите, Ружа роди първия му син.
Той се върна малко преди зори и на къщната врата срещна баба Пауна. Тя отвори срещу него беззъбата си хлътнала уста за усмивка:
— Да ти е жив синът! Ама ти къде ходиш цела нощ, какво ви е прихванало сички мъже, место не можете да си найдете! И моят внук тъй. Какво време дойде… Султана ще биете, а? Голема е силата му, ама дано е дошъл краят му най-сетне…
Борис влезе в къщи. Кузман го гледаше свенливо усмихнат и някак чудно прозвуча гласът му:
— Хайде да ни е живо и здраво малкото!
То лежеше повито до майка си, чуваше се слабият му треперлив гласец. Борис не го и погледна, не знаеше какво трябваше да стори сега. Той застана до леглото на Ружа, искаше да й каже нещо, но не знаеше какво би било най-подходящо, чувствуваше и сам, че й се усмихва с празна, глупава усмивка. Тя се загледа в него, погледът й беше някак потъмнял, много топъл и дълбок, сетне отеднаж изви очи към стената. Борис сложи ръката си на челото й, да я погали, а тя мръдна с глава и бързо му пошушна:
— Немой… да не влезе татко!
Той дръпна ръката си. Спокойно биеше сърцето в гърдите му. Слабият, треперлив гласец, който идваше изпод пъстрата покривка върху новороденото, не можеше да пробуди в него бащинско чувство. Да, станало бе нещо важно в тая къща, в неговия собствен живот, но всичко беше далечно и чуждо за него. Дори Ружа с тоя свой нов поглед и с това бледо влажно лице, изеднаж толкова променено, след като бе свикнал да го вижда месеци наред погрозняло и потъмняло поради бременността — и тя дори му изглеждаше чужда и далечна. Ала не защото раждането беше непознато събитие в живота му, а защото сега той беше в едно непрестанно вълнение в тоя нов живот за целия народ, за всеки отделен човек, живот напрегнат и тревожен, във всякакви страхове, но и в буйна радост! Новороденото, а също и младата му майка стояха някак извън тоя живот, заповед от Главния щаб за обявяване на въстанието и възвание към народа. Такава заповед бяха получили всички горски началства в Битолския революционен окръг, а горско началство бяха войводите във всяка околия. Това беше десетина дни преди Илинден.
Всеки ден се случваше по нещо значително, важно, необикновено. Нахлуваше аскер в селото или се втурваше из планината; почти всяка нощ минаваха групи от граждани и селяни, които търсеха четите; през ден, през два планината ехтеше от гърмежи — някъде наблизу или по-далеч се водеха сражения; всеки ден трябваше да се праща храна за четите и разни други потреби, идваха в село ранени четници, които трябваше да се приберат и лекуват тайно.
В началото на месец юли се завърна от България Милош Банков. Доведе той в Железник една добре въоръжена чета от четиридесет души преспанци и гурбетчии от тия места в България, но имаше между четниците и тамошни люде, дошли да помагат на македонските си братя. Войводата, подпоручик Иван Пенев — не много висок, но плещест момък, беше родом някъде от Сливенско. Тръгнали са от България петдесет и двама, но дванадесет души са загинали в сражения, докато стигнат до Железник. Доведе Банков и цял керван, натоварен с оръжие — пушки, патрони, бомби. Оръжието скриха в една пещера наблизу, а и четата остана в околностите на Дебрища.
Няколко дни по-късно в Дебрища пристигнаха Никола Нешев и Любен Расков, и двамата в градското си облекло, като обикновени пътници, а бяха дошли и те, за да влязат в четите. Донесоха в Дебрища и знаме от червена коприна с надпис: „Свобода или смърт“. Градът там, сред полето, нямаше да въстава. Преспа не можеше да въстане — нямаше оръжие, при толкова турци в града — и башибозук, и аскер, но мнозина преспанци влязоха в четите. На другия ден след като пристигнаха Нешев и Расков в Дебрища, селяни пазарджии донесоха скришом пушките им. Същия ден Кузман Велянов получи вест от войводата на околийската чета да побърза да се яви в гората Летница заедно с целия селски комитет и селския войвода. Чендов бе получил [?]
През нощта срещу Илинден семейството на Кузман Велянов, а също и Ружа с детето си напуснаха новата къща и слязоха долу, в старата къща при работилницата. На три пъти през тая нощ в новата къща на Кузман горе при казармата се промъкнаха група четници и се събраха там до тридесет души. Тук беше и околийският войвода Чендов. Къщата беше обърната гърбом към казармата, но четири от прозорците й гледаха нататък — право срещу вратите на казармата. Тук, на височината, имаше и други няколко къщи и надолу, накъм чаршията, се спущаха улиците на цялата горна махала, та и в някои от тия къщи се скриха четници. През същата нощ други петдесет души четници под войводството на Велко Скорнев влязоха в селото и се настаниха по разни къщи в чаршийската махала, за да бъдат по-близу до помещението на заптиите. Новата чета, която бе дошла от България, заедно с около триста души милиция от другите железнишки села, се спотайваше на разми места из гората Летница, но все близу до селото; това голямо отделение въстаници бе оставено под командата на войводата на новата чета Иван Пенев. Мнозина от селяните, като забелязаха, че се събират толкова четници в селото, също извадиха оръжието си от скривалищата и чакаха да видят какво ще става.
През целия ден на празника селото беше спокойно и никой чужд човек не можеше да подозре, че в него има толкова много гости. Сега беше негли по-тихо из селските улици и дворове, отколкото в други такива големи празници. Денят беше горещ, повечето от людете се спотайваха по къщите си, дори и децата бяха по-въздържани в своите игри, час по час току се събираха по няколко и си шушукаха — предаваха си едно на друго общата тайна за необикновените гости в селото. Както винаги, и тая сутрин мюдюринът Синан ефенди се разходи по селския площад, поспря се под старите върби край реката и се прибра в мюдюрството. Мярнаха се по площада неколцина от заптиите и бързо изчезнаха някъде, изпокриха се от горещината, която се засилваше. Навреме би и църковното клепало, ходиха на църква по-набожните дебрищани и всички Илиовци, после пак всички се прибраха по домовете си. Последен от църквата излезе поп Аргир, сам той заключи вратата на църквата с огромен кован ключ, мина през целия площад и влезе някъде. Площадът се отвори пуст, дълго време не се мярна човек по него, чуваше се само стихналият шум на намалялата вода в реката.
Макар да беше пълна с люде къщата на Кузман Велянов, по прозорците й никой не се мяркаше. Само стопанинът на къщата, препасан с два патронташа и трети преметнал през гърдите си, обут в нови подковани цървули, често-често надзърташе иззад завеската на един от прозорците на горния кат; надзърташе оттам и войводата Чендов — следяха непрестанно те двамата какво ставаше в казармата насреща. До казармата нямаше повече от триста стъпки; една неравна камениста поляна се простираше дотам, тревата по нея беше вече прегоряла, зеленееше се тя тук-там, а пред самата казарма беше съвсем изпотъпкана. На няколко места по поляната се понадигаха скали, заровени дълбоко в земята, и Чендов се заглеждаше в тях — удобни бяха те за позиции срещу казармата. Рано сутринта се раздвижи целият аскер — имаше и сега до стотина души, ходеха на редици като жерави зад казармата, където бяха нужниците, позавъртваха се край няколкото бъчви с вода на горния край на двора, там беше и готварницата им, та се струпваха на големи групи да закусват. А щом понапече юлското слънце — всички се изпокриха на сянка навътре в казармата. Не се зеленееше ни един лист наблизу, агаларите не бяха посадили ни едно дръвче край казармата, може би от нехайство, но може би и от страх — да бъде наоколо отворено. Доста далеко оттатък се виждаха ожънати вече ниви, а още по-нататък се издигаше стръмно нагоре камениста чука. На отсамния край на казармата беше помещението на офицерите. Там се навъртаха двама вестовои, влизаха и излизаха в някакво ходниче, изнесоха да изтърсят някакви дрехи и завивки, плиснаха пред вратата леген с нечиста вода. Късно след това се показа сам юзбашията — висок, малко прегърбен, с бавни движения; той мина край стената с широки стъпки, влезе в помещението на войниците и се чуха там някакви крясъци — караше се, види се, на алябаците94 си, после със същите широки бавни стъпки се върна в офицерското помещение. Там наблизу, под един разкривен навес, стоеше часовой и се озърташе нетърпелив, но скоро и той сякаш се одряма. Жива душа не се мяркаше наоколо часове наред. Раздвижи се аскерът наново към пладне, смени се часовоят и пак всички се прибраха в помещението си на дълга следобедна почивка. Тихо беше наоколо и по-често се дочуваше глас или врата да тропне откъм съседните къщи.
Късно следобед клепалото взе пак да бие. Далеко се чуваха равномерните меки звуци. Това беше уречен знак. Навсякъде от селските къщи, дето имаше скрити четници, започна припряно раздвижване. Пристягаха се пояси и патронташи, навои и опинци, натискаха се над очите каскети, калпаци и дебърски кечета, преглеждаха се пушките и по пет пъти, изреждаха се всички по няколко пъти да надзъртат предпазливо през малките прозорчета. Рано беше още — това знаеха всички, но първият знак беше вече даден. Извади сега пушката си — дълга манлихера, и Кузман Велянов, сложи на главата си кожен калпак, който му бе донесъл Банков от София след много молби и поръчки — да не забрави той, какъвто беше нехаен към облекло и накити. Мнозина от рошавите комити поглеждаха завистливо новия калпак и най-вече Китан Щъркот. Той, Щъркот, нямаше никаква капа — ходеше все гологлав, с цяло щърково гнездо на главата си от нечисти, гъсто сплъстени коси. Когато успееше да умие главата си в някое село със сапун или поне с хума, косите му щръкваха по всички посоки, прави и твърди.
Препаса върху градското си сетре патронташ с петдесет патрона и Борис Глаушев, извади и той мартинката си, обу здрави, подковани опинци, които му бе набавил Кузман още преди време.
— Не се ходи комита с градски кундури — бе му казал Кузман. — То и дрехите ти не са за тая работа, но поне да си добре обут.
Вече всички бяха готови за бой и чакаха нов знак, насядали край стените из цялата къща. А тоя втори и пак уречен знак беше тръбата на аскера. Наближаваше време й за него. Слънцето, дори и сега пламтящо и жарко, бе склонило вече глава над планинските върхове на запад, оттатък Летница, дето се тъмнееше гората, потънала в сянка.
Раздвижи се и аскерът оттатък пред казармата, дочуваха се викове и глуха врява. Пак се точеха аскери накъм нужниците, после при бъчвите с вода и се струпваха около готварницата. Пред офицерското помещение бяха излезли трима офицери и пушеха цигари, застанали един срещу друг, час по час юзбашията замахваше бавно с дългата си ръка — разправяше нещо на двамата си мюлязими.
Чендов настани по двама четници до всеки прозорец откъм казармата, и на горния, и на долния кат. Горе остана и секретарят Наумов. Войводата каза на Бориса:
— Даскале, ти тука, дръж тоя прозорец. И ти ще останеш тука.
— Не, не! — намръщи вежди Борис. — Аз долу, с другите, с вас…
Чендов събра останалите си четници в двете стаи и ходника на долния кат. Те тихо си пошушваха, сякаш врагът ги подслушваше, потъркваха опинци по дъските на пода, глухо тупваше там някой приклад. Отеднаж се чу проточен, еднообразен звук на тръба, настойчив, пронизващ. Войводата дръпна рязко назад и двете си рамена, сякаш отхвърляше нещо от гърба си, подръпна куртката си — това бяха постоянни негови движения, преди да почне нещо важно, и каза тихо, спокойно:
— Бъдете готови.
Лицата на някои от четниците леко побледняха. Резкият тръбен звук пълнеше цялата къща, ала отеднаж спря като отрязан, и в къщата стана много тихо. Някой от четниците облиза устните си с тихо млясване. Откъм селото се надигаше насам глух ромон и спираше сякаш до разтворените врати на къщата. Накъм казармата беше тихо, чуваше се само един монотонен глас, глух и далечен. Кузман бе излязъл в двора да надзърне през стената, но скоро се върна и застана пред входната врата:
— Хайде, момчета.
Чендов тръгна пръв, а след него всички четници, близко един до друг, потупвайки с прикладите на пушките си. Стаите бързо се изпразниха, останаха сами там, до прозорците по двама четници като заковани. Когато Чендов и Кузман излязоха на улицата и свиха накъм поляната срещу казармата, следвани от четниците, надигна се вик, сякаш срещу тях, да ги уплаши, да ги спре:
— Падишахъмъз чок яша!
Бърз пукот и трясък на тридесетина разнокалибрени пушки заглуши гръмкото приветствие на аскера. Пръснати във верига, четниците тичаха към казармата, поспираха се ту един, ту друг и стреляха нататък; стреляха непрекъснато и тия от прозорците на Кузмановата къща. Пред казармата настана бъркотия. Войниците се лутаха насам-натам, блъскаха се един в друг и малцина се сещаха да се скрият в казармата. Неколцина вече лежаха на земята, улучели от куршумите на четниците. През разредената, неравномерна стрелба се дочуваха кресливи команди и много повече разбъркани, уплашени гласове. Ала разбърканата навалица пред казармата бързо се разреди, сега юзбашията размахваше там дългите си ръце и викаше нещо на войниците си, тичаше ту към едната, ту към другата врата на войнишкото помещение. Повечето от войниците бяха влезли в казармата, влизаха някои и сега, но се сблъскваха на двете врати с други, които излизаха отново вън с пушки в ръце. Веригата на четниците едва бе стигнала докъм средата на поляната, когато и отсреща се чуха първите изстрели — изтънко и остро се открояваха гърмежите на турските маузери сред разногласия пукот на четнишките пушки. Четниците залегнаха един през друг кой където свари по неравната поляна или зад ниските скали, които едва се подаваха над земята. От двете страни на въстаническата верига започнаха да прибягват и да залягат на малки групи и други бойци — четници и въоръжени селяни, които идваха на помощ от близките къщи, пък чак и от другите махали на селото. Насреща излизаха все повече войници с пушки, залягаха и те в дълга верига. Като че ли отеднаж се зачу, а бе започнал още след първите изстрели тук, пред казармата, друг пукот на пушки откъм селото: четата на Велко Скорнев нападаше долу мюдюрството и помещението на заптиите. Чу се ехтежът на друг един залп нататък, из планината, по-далеко от селото: даваше знак Иван Пенев, че тръгва с дружината си към Дебрища. Чуваха се редки изстрели и на разни места из селото — дебрищани все повече излизаха от домовете си, за да се притекат на помощ на сражаващите се четници. Отеднаж, сред тая безредна, ту близка, ту далечна стрелба прозвучаха ясно бързи и весели звуци на църковното клепало. И може би защото бяха толкова различни, толкова неочаквани, толкова звънки и весели, бързите удари на двата дървени чука на клепалото се чуваха над цялото село и по-далеч сред пукота на оръжията. Като че ли едва с тия звуци започваше въстанието в Дебрища:
„Танатанатунтунтун, танатун!“ — сякаш изричаше думи, бързо и звънко, старото клепало от яка зеленика, някъде високо горе, над цялото село, над разпокъсания ехтеж на пушки.
Пред казармата бяха излезли всички войници и стреляха срещу четниците на гъсти залпове. Нито един от въстаниците не се решаваше да се приподигне от земята — цели рояци куршуми съскаха застрашително ниско над земята, забиваха се тук тук, ту там, дигаха прашец. Между четниците имаше вече двама убити, лежаха неподвижно върху пушките си. Тъмнеещата се верига на аскера взе да се пораздвижва през редкия дим на стотина маузери, които стреляха непрекъснато. Турците се готвеха за пристъп.
Борис Глаушев припълзя към Чендов.
— Войводо, виж. Готвят се да ни нападнат.
— Виждам.
— Да ги ударим в гърба… Да запалим казармата зад тех.
— Трудна работа. Те са повеке. Докато се съберем сички тук…
— Дай ми двама от хората с неколко бомби… Ще се опитам да запаля казармата… ще ги ударя отстрани.
Чендов гръмна по турците и едва сега обърна глава да погледне Бориса. Приподигна се и огледа полесражението. Притисна се отново към земята и каза:
— Добре, даскале, щом си решил. — Той откачи от патронташа си една бомба и я подаде на Бориса: — Вземи с тебе Щърко и Жадния. И те имат бомби.
Борис се повлече към Щърко, който лежеше малко по-нататък с разкрачени нозе. Подръпна го, направи му знак да го последва. Наблизу беше и Жадният. Те и тримата се отдалечиха пълзешката, на няколко пъти ставаха и прибягваха към горния край на казармата. Турците ги забелязаха, но Борис се бе приближил до стените на казармата и хвърли на покрива й запалена бомба; отсам нямаше никакъв прозорец. Чу се трясък, дигнаха се във въздуха изпочупени керемиди. Щъркот и Жадният също хвърлиха бомби. Едно отделение аскер се извърна насам с усилена стрелба. Тримата другари запълзяха назад, но зад отсамния край на казармата се издигна и се сгъсти бял дим: бомбите бяха запалили напечената от юлското слънце сграда. Скоро се показаха и пламъци, които пропълзяваха по широкия покрив. Това позабави нападението на турците, но не го спря.
Изви и заситни тревожно тръбата на аскера. Свиреше за пристъп — виждаше се тръбачът как се бе подпрял на единия си лакът и бе дигнал високо нагоре кривата къса тръба. Понадигнаха се гърбове и все повече по цялата верига на турците, наскачаха някои по-смели, превити надве, спущаха се на няколко стъпки напред и пак се хвърляха на земята, притиснали маузерите към гърдите си. А тръбата продължаваше да свири.
Чендов обърна глава на едната страна, после на другата: огледа цялата верига на четата си. Не би могла да издържи тя пристъпа на аскера, а другите групи въстаници също не бяха много. Той викна:
— Влачете се назад. Влачете се назад!
Мнозина от четниците като че ли тъкмо това бяха чакали да чуят и запълзяха назад, като не преставаха да стрелят.
— Къде бре, къде се връщате! — викна Кузман и потърси с очи войводата. — Ами те ще заемат къщата ми бре и как ще ги откъртим после!
Две отделения аскер пазеха със стрелбата си двете крила на своята верига, а насреща се надигаха и прибягваха насам все повече турци. Цялата чета се бе дръпнала вече доста назад, лежаха още напред Кузман и близу до него, Борис и Китан Щъркот, които наново се бяха присъединили към другарите си. Лежаха там напред и убитите четници. Най-сетне се оттегли и Кузман, подвикна той на Бориса, последва ги и Щъркот. Турците бързо наближаваха. Зад тях гореше голяма част от казармата. Пламъците по широкия и покрив и през прозорците й се люлееха все по-ярки в сгъстяващия се здрач, подухвани от вечерния ветрец.
Четниците бяха стигнали до стените на Кузмановата къща и се отдръпваха към близките селски улици.
— Ще вземат къщата ми! — викаше Кузман на войводата. — Тук ще се задържат те, казармата гори. А отгоре, от горния кат на къщата ми ще държат целото село…
— Не можем да ги спреме — дигна рамена Чендов. — Ще влезат в къщата. Нели ги виждаш: те са повеке от нас.
— Ще ни дойде помощ.
— Ще дойде. Да се държим, колкото можем. А те ще влезат в къщата ти, ще влезат. Дигнал си я тука, цело кале. Като хванат нея, целото село ще хванат. Да й ударим огъня, че голема пакост ще стане?! А? Кузмане.
Сега само те двамата бяха останали до стената на Кузмановата къща. Кузман мълчеше. Той спря да стреля, отворил широко уста, и дишаше тежко, сякаш не му достигаше въздух; едри капки пот се търкаляха изпод калпака по слепите му очи, по широкото пребледняло лице. Той погледна аскера насреща, обърна се и погледна къщата си. И още еднаж.
— Хайде — дръпна го за дрехата Чендов. — Върви насам. Виждам, не можеш да прежалиш къщата си…
— Ах… — въздъхна шумно, издълбоко Кузман.
Тогава изеднаж се обърна, изтича край стената, която ограждаше двора му, влезе вътре. Той прекоси бързо малкия двор, влезе в къщата. И викна:
— Има ли некой тука бре! — Никой не се обади; двете врати долу зееха разтворени до стените чак. Кузман изтича нагоре по стълбата; и тук вратите бяха широко разтворени, усещаше се, че къщата е празна. Но той пак извика: — Има ли некой, а?
Само трясъкът на стрелбата пълнеше къщата с тия разтворени врати и голи стени. Кузман се огледа бързо, махна с ръка. Нямаше време за губене. Той слезе бързо долу. Влезе в малката готварница. Намери веднага тенекиения съд с газ. Разплиска всичката газ по дървения под наоколо, плисна вратата, плисна върху един сандък край стената. Хвърли и съда на пода, дръпна се до вратата. Той вдишваше жадно гъстата прохладна миризма на газта. Една клечка кибрит се счупи между треперещите му пръсти, но друга една клечка падна запалена върху лъсналия под. Той видя как бързо пропълзя пламък, погледа го един миг и се обърна. Избяга вън, мина през двора, през малката градинка в дъното. Тук той прескочи невисоката стена и се спря оттатък, на улицата, да види какво ще стане с къщата му. На кръстопътя наблизу бяха залегнали трима от четниците и стреляха по улицата нагоре, срещу казармата. Кузман като че ли не ги забелязваше. През един от прозорците на долния кат пропълзя пушък, все по-гъст, мярна се и пламък. После пак. Къщата гореше. Той се дръпна от стената, премести пушката в лявата си ръка и не сваляше очи от пушъка и пламъците, които излизаха сега на гъсти валма от всички прозорци на долния кат на къщата му. Кузман дръпна калпака от главата си и го удари с все сила в земята. Дигна отново ръка и викна, та запя:
Не щеме ний богатство, не щеме ний пари, но искаме свобода, човешки правдиви! …
Залегналите наблизу четници го поглеждаха след всеки свой изстрел. Чудна им се виждаше неговата песен, а къщата му гореше. Той се наведе, взе калпака и го сложи на главата си, натисна го над очите. Сетне погледна дали имаше патрони в манлихерата му, сложи нова пачка. Промъкна се край стената и залегна при четниците. Няколко стъпки по-нагоре бяха залегнали край стените и други трима четници. Кузман изпразни едно след друго цялата пачка. Аскери се виждаха на горния край на улицата, криеха се и зад ъгъла на стената, която ограждаше неговия двор. Той извика и като че ли самия себе си убеждаваше:
— Я ги, я! Мръсните… Ако не бях я запалил, сега щеха да бъдат вътре. Иди ги гони после. Се от камен са зидовете й…
Едва ли бе минал половин час, откакто бе започнало сражението. Слънцето бе залязло, между стените на селските улици се набираше здрач и се забелязваха все по-ясно святканията на изстрелите. Тук, между стените, пукотът на пушките беше оглушителен, седмината бойци стреляха непрекъснато и турците не смееха да навлязат в улицата. Неочаквано те всички изчезнаха, като че ли ги дърпна някой нататък, зад стените, престанаха да стрелят. Въстаниците видяха още по-нагоре, по неравната поляна пред казармата, как се лутаха турци, пребягваха насам-натам и сякаш не знаеха накъде да насочат пушките си. Някъде оттатък, през пламъците и пушъка, в който изчезваше бялата къща на Кузман, се дигна силен, проточен вик:
— Ура! Ура!
Някой от четниците извика:
— Помощ! Помощ ни иде…
Те и седмината наскачаха, спуснаха се нагоре, към изхода на улицата, ала преди да стигнат дотам, чу се иззад тях гръмогласен вик:
— Уурраа!
Откъм долния край на улицата бяха нахлули голяма група четници и въоръжени селяни, които тичаха нагоре и бяха изпълнили цялата улица. Когато всички излязоха горе, на откритото срещу казармата, видяха как беше обградена цялата поляна от гъсти редици въстаници и турците не знаеха къде да се спрат, дори мнозина от тях не се сещаха да стрелят. Въстаниците се приближаваха от три страни и притискаха аскера към казармата, която гореше цяла, а на горния й край се виждаха да стърчат само опушените й стени.
Въстаниците стреляха прави и настъпваха бързо, те минаваха между турски трупове, с които беше осеяна поляната. Рядко някой от тях изпущаше пушката си, улучен от турски куршум. Тук се бяха събрали сега над четиристотин въстаници и бяха обградили аскера с един жив огнен обръч. Повечето от турците бяха избити, но бяха заловени и двадесетина пленници. Спасиха се по някакво чудо само двама аскери и успяха да избягат към Преспа.
После всичко утихна. Още преди това въстаниците долу бяха превзели мюдюрството и бяха избили всички заптиета. След толкова гръм и трясък сега и тук, на поляната, и долу, из селото, се чуваше само човешки говор и радостен вик. И клепалото не преставаше да бие, все тъй бързо и весело; колкото и да бяха тихи, меки звуците му, те се носеха над селото, многогласно отекваха по околните височини като радостна тържествена песен.
Дебрища празнуваше своето освобождение.
Тая нощ в Дебрища спаха само малките деца. На няколко места по височините около селото и на пътя за града, доста далеко отвъд градската махала, пламтяха през цялата нощ огньове — бдяха там на стража групи въстаници. Най-после небето започна да светлее. Настъпваше първият свободен ден за Дебрища. И още в тъмни зори селските улици и площадът долу започнаха да се пълнят с люде.
Всички се стичаха към площада пред училището, дето се бе настанило Началството. На малката площадка пред училищната врата се бе изправил млад хубав четник, облечен в дебърска носия, препасан с патронташ и с два револвера в пояса. Той държеше в едната си ръка въстаническото знаме, притиснал якия прът към гърдите си. На другия край на площадката стоеше друг четник с пушка при нозе. Тук, в училището, бяха войводите Марко Чендов, Иван Пенев, Велко Скорнев, тук беше Иоле Ядрев и всички други селски войводи, които бяха дошли с милицията от другите железнишки села, тук бяха Никола Нешев и Любен Расков от околийския комитет, Кузман Велянов, Милош Ванков, Борис Глаушев. Премислено бе преди това още как да се нареди отбраната на Дебрища, а с това и на целия Железник, та не се губи много време за съвещания и разговори. Определи се най-напред четирима местни люде да бъдат управници на Дебрищката република. Казаха мнозина тук на Кузмана Велянов:
— Ти ще бъдеш първият. И досега ти беше главатар на селото.
Кузман размаха и глава, и ръка:
— Не! Аз… с пушката. Сега изберете некои по-стари люде за селско управление.
Избраха четирима по-стари люде, излезе вън Йоле Ядрев на площадката и викна към насъбралия се народ:
— Да дойдат тука и да се явят Евтим Търпев, Велян Марков, Тале Мургов и дедо Темелко Петрев. Началството ги избира за управители на селото, чуваш ли, народе!
Дигна се вик по целия площад:
— Ура! Чуваме сички! Ура…
Влязоха в училището и четиримата един след друг, а Евтим Търпев беше въоръжен с мартинка и с патронташ на пояса си. Милош Банков започна най-напред от него:
— Ти, стрико Евтиме, ще дадеш пушката на некой по-млад човек. Ще бъдете вие временни управители на селото. Ще се грижите за…
— Ами турците! — прекъсна го стрико Евтим. — Чакай бре, даскале, да избием първо турците…
— Ние, стрико Евтиме, не сме взели оръжие, за да избиваме турците — дигна вежди Ванков и продължи: — Ние въстанахме, за да сразим турската тирания, а не мирния турски народ.
— Тъй де, тъй — заклати глава стрико Евтим.
— Тъй, ами — повтори Ванков и отново започна: — Ще се грижите вие четиримата за добрия ред в селото, за прехраната. Тия, които имат повече, ще дадат на тия, които немат. Ще се грижите и за прехраната на всички въстаници, за ранените и болните. Ние сега сме свободни, а в свободна Македония требва да има ред и правда за всички.
Усърдно кимаха с глави четиримата нови управители на Дебрища, а дядо Темелко Петрев на два пъти обърса сълзите си, които сами бяха потекли от умиление за това свободно вече Дебрища, за свободна Македония. После той рече загрижен:
— Ами какво ще правим с мюдюрина, даскале… кадъната му, детето му на съд ли ще ги изпратим, що ли… Ами аскера, дето снощи…
Ванков отговори:
— За мюдюрина още снощи си каза думата народът: нема мюдюринът вина пред народа. Никой не се оплака от него. Ще стои у дома си, пък ще видим по-нататък какво ще правим с него. Можем да го изпратим да си върви, където иска, но сега не може. И по-добре е за него сега да стои тук с жена си и детето си. Ще бъдат те под наша закрила. И плененият аскер също. Ще се погрижите и за ранените аскери, те повечето са ранени. Като говореше така Милош Ванков, всички други в широката училищна стая се бяха умълчали, та се чуваше само неговият глас. Тогава откъм дъното на стаята се обади Никола Нешев. Той цял се бе изчервил и гледаше с упорит, твърд поглед, едва сдържан гняв се долавяше в гласа му.
— Господин Ванков — подхвана той, — но скоро загуби власт над гласа си. — Вие тук се разпореждате като у дома си и требва само вас да слушаме. Така не може. Тук има трима представители на околийския комитет, ние двамата с Расков и околийският войвода Чендов, и требва да се спазва нужната дисциплина. Всеки да си знае местото. Да!
Ванков се загледа в него слисан, лицето му побледня и се чу как преглътна в настъпилата натегната тишина.
— Господин Нешев — започна той по същия начин, но неговият глас трепереше от огорчение и обида, — аз съвсем не искам да се разпореждам тук като у дома си. Исках само да бъда полезен. Щом мислите така, аз заявявам, че от тоя момент съм само един най-обикновен въстаник, наред с всички други. Редете и нареждайте вие. Но ще ви кажа и запомнете добре, господин Нешев, какво ще ви кажа: тоя народ въстана да свали едни тирани, но не въстана, за да издигне други тирани.
Той рязко се обърна, за да излезе от стаята, но пред него се изпречи Борис Глаушев и го спря с две ръце:
— Не, Ванков… стой, стой тук! — И като го задържаше с едната си ръка, той се обърна към Нешев, поклати силно глава, преди да продължи: — Не, не така! Ами Милош Ванков е секретар на тукашния комитет и тук е съвсем на местото си! И най-лошото е, ако в тия върховни минути ние се отдаваме на своите слабости и страсти. А ето кои са най-нужни сега — посочи той Чендов, Иван Пенев и Велко Скорнев, — ето: войводите! Тех ще слушаме сега, щом е дошло време да говори оръжието.
Шумът и врявата, които нахлуваха отвън през широко отворените прозорци, започнаха да стихват. Сред народа вън се бе понесла мълва, че людете от Началството се карат. Чендов премести пушката си от едната ръка в другата и само това рече:
— Е, хайде… Работа требва да се върши.
Сега всичко потръгна по-бързо и по-стройно, сякаш всяка работа сама се уреждаше. Завладяла бе сърцата на всички тия люде само добрата воля. Нешев стоеше все тъй намръщен, но вече не дигна глас за правда и предимства. Мълчеше някое време и Милош Банков с тъжно лице, но започнаха да го питат за едно и друго, та скоро забрави огорчението си. Не го оставяха на мира най-вече новите управители на селото — за всяко нещо идваха него да питат.
Премина и вън, сред насъбралия се народ, по площада, настъпилото за малко време смущение. Слънцето бе изгряло и трептеше ярък блясък по везаната руба на жените, по излъсканото оръжие на мъжете. На площадката пред училищната врата едвам-едвам се полюляваше знамето в ръцете на младия знаменосец, леко подухвано от утринния ветрец, пламтеше там алената коприна и проблясваха белите букви на юнашкия надпис. Към отсрещния край на площада отеднаж се надигнаха млади женски гласове — една голяма група моми и невести подеха стройна песен, а в същото време писнаха от две места гайди. Събраха се скоро двамата гайдари сред площада и се завъртя там хоро. Тук се бе стекло цялото село, а не бяха малко четниците и въоръжените мъже, които бяха дошли от другите железнишки села. Широкият площад беше пълен с люде от единия до другия си край, люлееше се, шумеше пъстра тълпа в блясъка на ранното лятно слънце.
Излязоха вън на площадката и по трите стъпала на каменната стълба пред училищната врата всички от Началството и четиримата нови управители на Дебрища. Знаменосецът дигна знамето с две ръце. Шумната врява по площада взе да стихва, млъкнаха една след друга и гайдите, бързо се струпа пред училището гъста навалица. Излезе напред на площадката секретарят на околийската чета Наумов с пребледняло лице, та се виждаше бледността и през рядката му брада. Той дигна ръка, но мълча един дълъг миг сред настъпилата тишина, после размаха някак сърдито ръката си и викна:
— Да живее свободна Македония!
Той, Наумов, който години наред бе проповядвал за бунт и свобода сред тия люде, сега не намери повече думи, за да ги приветствува с изгрялата свобода. Ала и не бяха нужни сега повече думи.
— Ураа! Да живей! — дигна се общ бик по целия площад. „хе—хее!“ — проточи се по околните височини глух, далечен ек.
Наумов разгъна лист хартия и прочете с разтреперан глас възванието на Главния щаб към народа. Той вече завършваше, но гласът му се издигаше още по-високо:
— … Последвайте, братя, вашите началници в този ден и се съберете под знамето на свободата. Упорствувайте, братя, в борбата! Само в упорство и дълготрайна борба е спасението ни… Да живее народът, да живее свободата!…
— Ураа! Да живей! — пак викна струпалият се народ, а знаменосецът размаха нашироко аленото знаме.
Когато стихна общият вик и остана само радостната възбудена врява на площада, слязоха долу, сред людете, тримата войводи и бързо подбраха всички бойци в три дружини, поведоха ги вън от селото с развято знаме. Чендов и Пенев заеха пътя за града и цялата местност Разполе, а Велко Скорнев хвана с по-малки групи по-важни места около селото — пътеки и опасни долища. Излязоха по Надолец и Разполе и всички други мъже, които нямаха оръжие или бяха по-стари или невръстни, надонесоха мотики, дикли95 и всякакви копачки, оставиха и въоръжените оръжието си, та всички започнаха да копаят окопи, да издигат стени от камъни. Сега тук се разпореждаше Иван Пенев — нали беше офицер — и каза къде да се копае и къде да се трупат камъни и дървета.
В същото време на селския площад димяха редица огньове, наслагани бяха там казани и котли, клокочеше в тях блажна гозба за цялото село и най-напред за бойците, които бяха излезли да бранят Дебрища и целия Железник. Заклани бяха две юници, няколко овни и много тазгодишни агнета, горяха и всички фурни на селото, та цялото село миришеше на пушък и пресен хляб. Всички бяха склонни тоя ден за гощавки и веселби, ала войводите бяха извели мъжете вън и само децата на шумни ята прелитаха по селските улици, по площада или отиваха да гледат как копаеха окопи бащите и братята им.
По Разполе и край градския път се насъбраха над шестстотин души мъже. Сложени бяха на няколко ме ста по неколцина въоръжени въстаници на стража, а всички други въртяха лопати или копачки или пренасяха камъни и дървета. Тук бяха и Нешев, и Расков, и Глаушев, и Банков, копаеше също и Наумов, та и всички селски войводи. Оръжието бе оставено на купчини по цялото протежение на окопите. И тоя ден започна слънчев и горещ, та се лееше обилна пот по сухата и камениста червеникава пръст. Окопите бързо се очертаваха.
— А, даскале! — подвикна весело един млад момък на Бориса Глаушев, който с всички сили блъскаше в твърдата почва един тежък дикел с два зъба. — Е, така… така, оттука. Както си почнал ти, ще ти се вдървят ръцете.
— А бре, даскалче… — засмя се друг един байо по-нататък и шумно плю в шепите си: — Ти остави ние да се разправяме со земята. Дикелът не е като писалката. Ние по му знайме лесното на копането.
Борис се изправи цял зачервен и плувнал в пот, задъхан:
— Ами… колкото мога. Да помогна. Вие не ми се смейте.
— А, как ще се смейме! Не ти се смейме и ни е драго, че и ти като нас. Ами не се мъчи, не е то работа за тебе. Ех, щом пък искаш — твоя воля.
Борис огледа окопа, надзърна и оттатък, накъм градския път. Навсякъде людете копаеха усърдно, червенееше се ярко изкопаната пръст, тих говор се носеше над целия окоп и тук или там ще избухне смях или ще се надигне весел, насърчителен вик:
— Ееех, мале, майчице!
Иван Пенев бе препасал широка кавалерийска сабя, носеше и бинокъл в една кожена кутия през рамо и често го изваждаше да гледа с него наоколо по планината, а още по-често към полето надолу от Разполе. Подаваше го и на Чендов, гледаха и двамата какво става по пътищата и селата, пръснати по широкото поле. През утринната омара над полето се виждаха на няколко места, сякаш увиснали във въздуха, стълбове дим: горяха турските чифликчийски кули в Раздел, беше Гьоре Павлев с четата си.
Пътищата из полето, доколкото можеше да се види, бяха пусти, не се виждаха люде и по нивите. Прелетяла бе и над полето вестта за въстанието, а и много очи бяха видели оттам предната нощ сиянието на пламъците, които погълнаха турската казарма в Дебрища. Ниско долу, в подножията на хълмищата, които се спущаха от Разполе, виждаха ясно с бинокъла двете турски села. Мяркаха се люде по дворовете и селските улици, но и тук по пътищата наоколо не се виждаше жив човек.
Малко по-нататък копаеше Банков. Той, види се, забеляза накъде насочваха бинокъла двамата войводи и спря да копае, после остави копачката, излезе от окопа. Бършейки с голяма кърпа лицето си, той се приближи към войводите.
— Ние и преди сме разисквали по тоя въпрос — каза Банков, смачка кърпата в ръцете си и я мушна в джеба на панталона. — Особено за тия две села долу. Там има зли турци, убийци, но не всички са зли. Говорили сме на днешния ден да им изпратим вест, че ние се дигаме да се борим срещу лошата турска управия и власт, но не против мирното турско население. Аз подигам сега тоя въпрос и настоявам да изпратим до тия две турски села писмо с такова съдържание.
Марко Чендов подигна рамена:
— Е, ако решите там с другите началници…
— Това е хубаво — каза Пенев и прибра бинокъла в кожената кутия, сетне попита: — Но кой ще занесе такова писмо в тия турски села? Опасно е да влезе сега там наш човек.
— Опасно е… — потвърди след него Банков замислен, но махна с ръка: — Требва. Това налага нашата борба, нейната същност.
Изпратиха един млад дебрищанец да повика всички от Началството. Събраха се тук Нешев, Глаушев, Расков, Кузман, Йоле Ядрев.
— Ти си спомняш, Кузмане — започна пак Банков, — и ти, Глаушев, ние говорихме на времето, като се обяви въстанието, да изпратим вест до турците в Бегово и Раздел… да си седят мирно и че ние се борим срещу неправдите и насилията на турската власт, а не срещу мирното турско население.
— Така беше — кимна Кузман. — То се знай, така е. Банков продължи:
— Но ето говорихме и с войводите… кой ли да отиде в Бегово или Раздел, опасно е, има там и лоши хора.
— И трябва човек, който знае турски — рече Пенев.
— Не, не — поклати глава Кузман, — те, турците там, сички знаят нашенски, а тия там, в Раздел, са и помаци, потурчени, затова и селото им е Раздел… Разделили се некогаж от нас. Ама ха де, кой ще отиде, не е лесно сега.
Малко преди това тук се бе спрял Велко Скорнев — дошъл бе за връзка с Началството и стоеше наблизу с пушка на ремък. Той свали пушката си и рече:
— Има един между моите люде… Тома Нерезов… Той е ходил в тия села и е отворен човек. Да му кажа, ако наредите.
— Тук требва човек, който би отишъл там доброволно — обади се Глаушев. — Рискът е голем да се отиде сега сред турците.
Настана мълчание. Велко премести пушката в другата си ръка.
— Ще кажа аз на Тома.
— Но ако иска, ако иска… — каза Банков и живо добави: — Все пак некой требва да отиде, требва.
Тома Нерезов дойде на главната позиция спретнат, пъргав, какъвто си беше, спря се засмян пред Банков.
— Ще ида в Бегово или Раздел, където кажете. Ама по-лесно ми е в Бегово, имам си там един приятел. Ходих скоро там, купих пушки, барут за нашата чета.
Банков се загледа за миг в лицето му — да, ето човекът, който ще изпълни добре тая мисия. Той улови ръката на четника над лакътя и я стисна.
— Ще напиша едно писмо, но гледай да попадне в здрави ръце там, да не се загуби без полза. Ти знаеш ли да четеш?
— Знам.
— Ще им го прочетеш, ако може и ако не ма кой друг да им го прочете. Ще чакаме и отговор разбира се, ако рекат да ни отговорят.
Тома Нерезов кимна със засмени очи. Банков написа с молив на един лист хартия с четливия си почерк следното писмо:
До турското население в Бегово и Раздел.
Съобщаваме ви, че се дигнахме на оръжие в ръка срещу лошото управление в нашата страна и срещу всички насилия и неправди, които се вършат от турските управници и от некои лоши турци. Но ние немаме нищо против мирното турско население и никакво зло нема да му сторим, ако то не излезе срещу нас. Ние се борим да има свобода и правда за всички жители на Македония.
21 юли 1903 г.
От възстаническия щаб в Железник.
Събрали се бяха там пак всички от Началството и Банков накара Тома Нерезов да прочете гласно писмото един път и още един път. Това не беше лесно за четника, но той прочете писмото добре и втория път — още по-добре. Чуха го всички там, чу го и Никола Нешев със стиснати устни, но и той нищо не възрази. Беше доста късно след пладне и Тома Нерезов каза:
— Тъкмо е време да тръгна. Докато слеза долу и докато пообиколя да поразгледам, ще се стъмни. По тъмно ще влеза в Бегово.
Той остави оръжието си да му го пазят и само една кама скри в пояса си. И не тръгна по пътя — близу три часа път имаше до Бегово и Раздел, — а тръгна от Разполе право надолу през ридищата накъм двете турски села. Дълго се мяркаше той по козите пътеки нататък, но после се загуби.
Далеко още преди да се стъмни, се очертаха ясно въстаническите окопи и край градския път при Надолец и по Разполе; някъде те бяха и двойни, както бе наредил Иван Пенев. Стотици мъже бяха работили здраво през дългия летен ден. Там, на едно по-високо място между двете въстанически позиции, беше забито и знамето, а младият знаменосец се навърташе все около него, като че ли се боеше да не го отнесе полъхващият планински ветрец.
Излезе Кузман от дълбокия окоп и се приближи към Чендов и Пенев, а те двамата пак гледаха нещо надолу към полето и ту единият, ту другият слагаше бинокъла на очите си. Като видя Кузмана, Чендов каза:
— Събират се, изглежда, турците в Раздел иБелово, раздвижиха се, черней се народ там, при джамията в Бегово.
— Требва да четат писмото, което им занесе Тома — засмя се Кузман и добави: — Ами какво ще речете: да бехме донесли тука вече моите топове…
— Харно, Кузмане — отвърна Чендов. — Да ги донесем. Да видим що си измайсторил.
Поведе Кузман неколцина от по-младите въстаници и се отправиха към селото. Най-напред те доведоха една кола с два вола пред старата къща на Кузмана и после влязоха всички вътре да изнесат двата топа. През прозореца на съседната стая ги гледаше тетка Бисера, сестрата на Кузмана — взела бе тя детенцето на Ружа в ръцете си и гледаше над него влезлите мъже в двора със своите премрежени, студени очи. Мъжете изнесоха на ръце и двата топа в малкия двор; Кузман бе ги сложил по на две колела, помъчил се бе да ги направи като истински топове, та да са и подвижни. Излезе сега тетка Бисера от стаята — оставила бе детето вътре. Погледа, погледа и почна да мърмори изпод дългия си нос, но Се чуваше всяка дума:
— Нема да мирясаш ти, Кузмане, а стар човек си веке… Виж го ти какво е направил… играчки за деца. Топове с колела… Запали новата си къща, а сега топове направил… немаш ум, човече…
Показа се и Ружа на вратата. Не каза нищо младата жена, но колелото на единия топ нещо се позапъна и тя се спусна да помогне. Когато мъжете помъкнаха двата дървени топа към улицата, Ружа ги проследи с дълъг, замислен поглед.
— Остаре и умът му още не идва — мърмореше тетка й Бисера. — Царщината ще събаря човекът, а децата си без покрив остави, голи и боси. Ще гнием сега пак в тая дупка. Такъв си беше още от малък той, ветърничав…
— Стига, тетко Бисеро — рече Ружа тихо и продължи: — Ти не знайш какъв човек е татко. Не знайш…
— Не знам аз. Нели ми е брат! Ами мъжът ти? И той като него…
— Да, тетко, и той като него.
На улицата вън, докато товареха двата топа на колата, събрали се бяха всички дебрищки деца, дотичаха и жени от цялото село. И тръгна накъм въстаническите позиции шумно шествие.
— Ураа! — викаха звънко децата и припкаха, скачаха от всички страни на натоварената кола. — Ураа! — подхващаха вика им някои от по-младите жени и размахваха шарените кърпи, които бяха свалили от главите си. — Стрико Кузмане, ще гърмите ли? — питаха някои от децата.
— То се знай — отговаряше Кузман. — Ще гърмим.
— Ураа!
Двата топа се поклащаха в колата някак строго и застрашително, дигнали нагоре отворени гърла.
На моста изпращачите се спряха; някои от децата се провряха и искаха да продължат нататък, но жените и въстаниците ги връщаха:
— Не е там за деца! Връщайте се!
— Со здраве! — размахваха шарените си кърпи жените.
А горе, към позициите, още отдалеко се спуснаха някои от въстаниците да посрещнат топовете. Струпаха се и други въстаници, екна вик:
— Ураа!
И тук и тия мустакати мъже се радваха като децата на двата дървени топа. Спуснаха се да помагат от всички страни, надпреварваха се, блъскаха се сред шум и викот. Настаниха топовете откъм Разполе — там каза Иван Пенев. Сега вече окопите заприличаха на истинска позиция. Струпаха се въстаниците в широк полукръг наоколо, а Кузман и двамата му калфи започнаха да пълнят топовете — първо единия и по-нататък — другия. Имаше тук всичко — Кузман всичко бе приготвил; сух барут, парцали, яки прътове за набиване на барута и парцалите, а също и цяла купчина железни топки и късове, поочукани набързо, виждаха се и няколко топуза от кантари. Чуваха се наоколо викове и закачки, викаха на Кузман и на калфите му от всички страни, даваха се съвети, изказваха се мнения, но врявата взе да позаглъхва, въстаниците се заглеждаха в сложната работа на артилеристите и спотайваха дъх в напрегнато очакване.
— Дръпнете се назад! — викна по едно време единият от калфите на Кузман. Струпалата се наоколо тълпа се полюшна назад, но пак се върна на старото си място. И младият човек отново викна: — Дръпнете се бре!
Сега вече никой не се помръдна. Нямаше и нужда. Имаше достатъчно място около двата топа и калфата викаше повече, за да покаже колко важна беше неговата роля в тая тържествена и страшна церемония. Ала когато започна да дими и да пламти в ръката на Кузмана дълга запалка със завит на края й парцал, намокрен с газ, мнозина от въстаниците започнаха да се дърпат сами назад, да натискат с гръб другарите си, а други дигнаха ръце и запушиха ушите си, стиснаха очи — да не виждат предстоящата страхотия, толкова любопитна в същото време, толкова силна, всепобеждаваща, толкова чудна и страшна.
„Дау!“ — ревна единият топ и мнозина трепнаха, подскочиха цели. „У-ууу!“ — проточи се ек по стръмнините отвъд реката. „А-ааа!“ — повтори се някъде над Летница.
Настъпи тишина за един миг и отеднаж избухна тържествуващ вик:
— Ураа!
И някой подхвана с цяло гърло, втурнаха се и други, млади, силни гласове, екна цялата околност:
Боят настава, тупат сърца ни. Ето ги близу нашите душмани.
„Дау!“ — гръмна и другият топ. „У-ууу! … Аааа!“ — отвърна и повтори ехото в планината. Песента продължаваше с още по-голяма сила:
Кураж, дружина верна, сговорна, ний не сме веке рая покорна.
Разлюля се цялото множество наоколо, размахваха се ръце, пушки, лопати, копачки, хвръкнаха нагоре подхвърлени селски капи, а някои свенливо или пък открито бършеха сълзите си с широките корави длани.
В тия няколко мига възстаналите роби вкусиха от несравнимата сладост на победата, повярваха в своето освобождение.
Кузман и двамата му помощници отново напълниха двата топа.
Като почна да се смрачава, отидоха си всички, които бяха дошли да помагат за окопите, но войводите накараха мнозина от въстаниците, дебрищани и другоселци, пък и някои от гражданите да отидат да нощуват в селото. В окопите останаха само четниците и по-младите от въстаниците. Дебрища посрещна тая нощ без страх от турски злодеи и насилници.
Спокойна и тиха беше светлата лятна нощ. Надолу в полето светлееха пожари — Гьоре Павлев продължаваше да пали турските чифлици и кули. Проблясваха в тъммината като купчини тлееща жар, но бяха някъде далеко по безлюдното поле.
Тома Нерезов се върна на другата сутрин и беше капнал от умора. Не бе спал той през цялата нощ, а и пътят беше труден по ридищата нагоре накъм Разполе. Той донесе отговор на писмото до турците в Бегово и Раздел. Борис Глаушев знаеше да чете турски, та го прочете гласно и го преведе пред цялото Началство и пред мнозина от въстаниците.
— „Събрахме се — гласеше отговорът — до двадесет души от Бегово и Раздел и между нас нема лоши люде, а има и други като нас в Бегово и Раздел, които не можаха да дойдат при нас поради късното време. Разбрахме ние и вашият човек ни каза, че не сте и вие лоши люде, а сте излезли да се борите за правда. Както сте вие справедливи към нас, които сме мирни и невинни люде, така ще бъде и бог справедлив към вас. Нека лошите между нас си получат каквото им се пада, вие ще ги намерите, ако тръгнат срещу вас. Ние нема да излезем с оръжие срещу вас и ще покажем вашето писмо на всички, които почитат доброто и се пазят от зло, а такива има мнозина между нас. Подписваме се, които сме писмени, за всички събрани тук: Мехмед Риза, Камбер Абдула, Реджеб Асан.“
Личаха там, на края на турското писмо, и няколко малки черни печата.
После Тома Нерезов разказа цял засмян — весело му беше, че бе изпълнил сполучливо трудната задача:
— Почаках да се стъмни добре, криех се край Бегово и най-сетне влезох в селото. И там е сиромашия и мъка, имат си людете работа по полето, а се боят да излезат, да се отдалечат от селото. Влезох в тъмното при моя приятел, а той ей такива очи отвори, като ме виде, уплаши се и не можа да се начуди. Затвори ме в една плевня, не бой се, вели. После се събраха. Аз им показах писмото, ето, рекох, нашето Началство ви го праща. Прочетох им го и те го взеха. Като взеха да говорят — цели часове. Ама те не са като нас: един говори, а всички други слушат. Полека, един след друг. Аз турски не разбирам. Седя там, в ъгъла, а те ми свиват цигари и ми ги хвърлят. Събрах цела купчина, ето, нося и тука в пояса. Питат ме: мнозина ли сте. Аз казвам: мнозина сме. И повеке нищо не ме питаха. После седна на едно колено един млад човек и дълго писа това същото писмо, а един старец там му казва какво да пише. Другите само кимат с глави, одобряват. Докато беше още видело и до тъмно веке, все биеше тъпан по Раздел и Бегово, събираше люде, всички се събираха при джамията в Бегово. Гледах ги аз отвън, после като влезох в Бегово, моят дост ми каза: събират се, вели, готвят се да тръгват срещу вас, ама ние, вели, не сме с нихния акъл. Хюкюматът не е за сиромаси люде като нас и нека сам си се пази, а тия сички са хаирсъзи и будали. И другите турци, които се събраха после в къщата на моя приятел, и те казваха същото. Цела нощ не спах, турците на два пъти ми дадоха да ям. Като останахме толкова късно, моят приятел ми вели: ти остани и утре, да поспиш, наближава да се раздени. Ама аз не чаках да се раздени и пак по тъмно се измъкнах от Бегово. Свободен ли съм сега аз?
— Свободен си — каза Чендов. — Иди си в четата.
— Свободен си и да живейш — каза и Кузман Велянов.
Минаха няколко спокойни, весели дни и дебрищани започнаха отново да се позаглеждат във всекидневната си работа. Колкото и да бяха бързали в дните преди да се обяви въстанието, останала бе още много несвършена работа в тия високи планински места, дето всичко зрееше по-късно, а и лятото идваше по-късно, пък бързаше да си отиде по-рано. По ридищата наоколо имаше още неожънати ниви, имаше некосени ливади, трябваше да се понабере шума за добитъка. А се отвори и друга работа сега — да се смеле повече брашно, да се нацепят дърва за фурните, в които по цял ден се печеше хляб, да се докарат дърва от гората. Сега жените вършеха и най-тежката мъжка работа, всичко бе останало на техните ръце, но мнозина от тия, които идваха от позициите да нощуват в селото, сутрин позакъсняваха да се върнат, позастояваха се по дворовете си, пък ако имаше и някой гост, и той посягаше да помогне с нещо. Селски люде — с тая всекидневна работа се раждат и с нея живеят до последния си ден.
Горе, на позициите, окопите бяха вече изкопани, струпани бяха дървета и камъни, дето беше нужно, проточиха се яки прегради на стотици стъпки по Разполе и по Надолец през градския път. Но имаше и още много нещо да се дотъкмява, та войводите и всички от Началството все току ходеха нагоре-надолу или се събираха накуп да се съвещават и да решават. Разпределиха се людете на дружини, на чети и десетки и всеки знаеше мястото си, войводата си и десетника: разпределиха се и пушките, та където има бойци само с коси или железни вили и секири, да има и по някоя сигурна пушка. Имаше мнозина с добри пушки, особено между четниците — манлихери, мартинки, гръцки пушки, а и от избития аскер бяха взети към стотина маузери, но имаше също мнозина, които бяха излезли едва ли не с голи ръце — с вили, коси, секири и разни други острия. Повикаха войводите Блажета Рилков и му дадоха един турски маузер, както му бе обещал Кузман. Дошъл бе и той тук, все тъй бос и гологлав, разгърден, дигнал в ръцете си една тежка тояга с пънче на края, избрал си я сам в гората. Дадоха му пушката с двадесет патрона нямаше повече, — научиха го да я пълни, накараха го да гръмне и пушката не трепна в силните му ръце.
— Сега какво? — подметна му Кузман на шега.
— Сега… кажете само — не знаеше какво да отговори Блаже от радост и от вълнение. — Сега… турците!
— Само да ти излезе некой насреща…
— Само да ми излезе некой насреща! — повтори Блаже.
Поразместиха и топовете — да бъдат по-далеко един от друг, а Кузман избра още трима млади топчии: на единия топ остана той с двамата помощници, а на другия — по-старият му калфа с други двама помощници. У четниците имаше двадесетина бомби, донесъл бе от България няколко и Банков; бяха големи, тежки, с фитили и се палеха с огън — с някоя цигара или с кибрит. Разпределиха и тях по най-сгодните места за такова оръжие. На няколко места в селото се лееха куршуми, поправяха се и се почистваха оръжия.
Които от въстаниците отиваха да нощуват в селото, носеха сутрин храна и за другарите си на позициите. Бяха започнали да пристигат в Дебрища товари с брашно, с хляб, с месо, докарваха и жив добитък и от другите села по Железник: тук имаше и техни люде, събрали се бяха също и трите чети, а нали и цялото дело беше общо, народно? Имаше управители в Дебрища, но никой не даваше заповеди и команди за тия товари с храна и за още много други помощи, които идеха и от селото, и отвън за общото дело. Дебрищани не забравяха нито дори мюдюрина, кадъната му и гърбавото му дете — никога той, макар да беше мюдюрин, не бе ял толкова баници и тазгодишни пилета. Пазеше го стража пред вратата, дето живееше, но селото се грижеше за храната му — така бе наредено, пък и никой не бе запомнил със зло добрия човек и болното му дете. Грижеха се дебрищани и за пленения аскер — хранеха го, лекуваха, както можеха, и ранените аскери.
На петия ден се показаха турци. Въстаниците сякаш ги бяха позабравили, макар все за тях да се готвеха. Пръв ги забеляза Китан Щъркот, та му се смееха:
— Нели си щърк, с дълги нозе, надалеко виждаш и без дюлбия96.
Бяха двадесетина конници. Появиха се най-напред на най-отдалечения рид откъм полето. Китан Щъркот тогава викна:
— Е-хе! Турци.
Той сочеше с ръка, но те бяха още толкова далеко, че някои и сега не можеха да ги видят. Насочи Иван Пенев бинокъла си.
Едващо се показаха турците на тоя далечен рид, спуснаха се в дълга редица по един, по двама в някакъв дол и изчезнаха. Но Пенев не сваляше вече бинокъла си, не сваляше очи и Щъркот и още мнозина от въстаниците гледаха все натам. Не мина много време и турците се показаха на друг един, по-близък рид и пак изчезнаха. По тия ридища и долища накъм полето имаше безброй пътеки и проходи, та можеше да се мине навсякъде с кон леко и бързо. Турците се изкачиха и на друг, още по-близък рид. Сега се виждаха по-ясно и Пенев каза:
— Башибозук. Но има и двама военни между тях. Съгледвачи.
Изчезнаха отново. Въстаниците ги чакаха да се покажат на още по-близкия рид и те не закъсняха много. Показваха се пак тъй, по един, по двама и се събраха горе на рида, спряха се там. Тоя път не бързаха да се скрият — те разглеждаха оттам въстаническите позиции. Струпали се бяха по окопите на Разполе всички въстаници и не беше трудно да се видят от насрещния рид, виждаха се сигурно и окопите — прясната червеникава пръст и наредените тук-там камъни, виждаше се и знамето. Нека гледат! Никой не мислеше да се крие. Някой извика пискливо:
— Ха де! Елате по-близу де! Обадиха се и други от въстаниците:
— Да им пуснем по един, а! Или с топовете бре!… Войводите мълчаха. Нямаше защо да се горят патрони без полза и да мислят агаларите, че гяурите стрелят от страх. Но и те сега стояха дълго там — не посмяха да се приближат повече. Вместо да се спуснат в отсамния дол, проточиха се в дълга върволица надясно по рида и там се спуснаха в дола, сетне въстаниците ги видяха да се изкачват нагоре в планината, вдясно и някак зад Дебрища.
— Към Рожден отиват — рече някой.
— Може да се покажат сега некъде откъм гърба ни — додаде друг.
Чендов махна с ръка на един от по-младите си четници:
— Върви там, по рожденския път. Кажи на Велко да си отваря очите. Тия келеши сега там ще се покажат.
Турците не се показаха вече никъде около Дебрища. А въстаниците все за тях приказваха през целия ден. Някои по-нетърпеливи, по-припрени току преглеждаха оръжието си, току се кривяха в окопите да се прицелват, да мушкат с щик, с вила, да замахнат с острата си коса, като че ли врагът вече се задаваше насреща.
Случи се тоя ден и друго, което разтревожи цялата въстаническа позиция. Поставени бяха на стража неколцина четници на половин час път от Надолец нататък и тъкмо при залез слънце дотича оттам един четник, задъхан, едвам се държеше на нозете си:
— Къде са войводите? … Чендов вече бързаше към него.
— Що има?
— Турци… турци идат по градския път!
— Е… е! Не викай толкова. Далеко ли са?
— Далеко са още. Може да има петстотин души. Мнозина от въстаниците чуха разговора им. Настана голямо оживление по цялата позиция. Някои от по-старите четници взеха да се шегуват:
— Яаа… Нещо почна да мирише наоколо… Що се размърдахте бре! Ами нали турци сме излезли да посрещаме тука!
Скоро дотича и друг от стражите оттатък Надолец:
— Не са турци. Селяни са поляни.
След доста време, вече бе почнало да тъмнее, на позициите пристигна Гьоре Павлев с четата си, а бе повел след себе си и една дълга върволица селяни от полските села, може да имаше до двеста души. Те всички бяха тръгнали от селата си само с по една торба на рамо и повечето бяха въоръжени само с коси и секири. Имаше и с пушки, но много от пушките бяха старовремски, с евзи, с кремъци и се пълнеха откъм устието на цевта, по половин час след всеки изстрел. Какъвто беше гневлив Нешев, с това посрещна Гьорета Павлев:
— Къде си повел тия хора голи, боси! Имаш ли ум!
— Имам си ум аз, даскале, барем колкото ми требва — сопна му се Гьоре Павлев. Тия люде са такива, че аз нема да ги оставя да ги изколят турците долу, в полето. Те ме крепеха долу през целото време. И къде ще спреш ти народа, като е рекъл еднаж да тръгне…
Което разказа Гьоре Павлев на людете от Началството, разказаха го четниците му и селяните, които бе довел, на цялата позиция; цяла седмица са кръстосвали из полето; изгорили са много турски кули по селата, разбили са много хамбари да раздават жито и всякакво зърно на селския народ, избили са много кехаи и поляци турци, разрушили са два моста, изпокъсали са телеграфни жици, изпорязали са телеграфните стълбове на много места между Преспа и Битоля.
— Ала сега — каза Гьоре Павлев, казаха и мнозина от людете му, — сега се събира голема турска сила в Преспа. Целият преспански аскер, дошъл аскер от Велес и от Прилеп, готвил се и башибозукът, а и мнозина аги от Бегово и Раздел се готвят да тръгнат насам…
Въстанието пламна с всичката си сила главно по планинските места в Битолския вилает — Югозападна Македония, но голямо четнишко раздвижване настана и по другите части на размирната страна. В ръцете на въстаниците падна град Крушово и околията му, завзети бяха много села, пътища и проходи, цяло Костурско, Леринско, Битолски Демирхисар, Охридско, Ресенско, Кичевско бяха, освен градовете, във властта на четите. Турците се слисаха, макар и да не бяха изненадани, те не очакваха такъв бърз и силен удар от презряната рая.
В Рожден вестта за въстанието дойде на самия ден Илинден. Още преди това петима по-добре въоръжени мъже от селската чета се бяха присъединили към четата на Велко Скорнев. Сега Бабин, селският войвода, който бе останал да пази селото, събра останалите си трима другари от селската чета и ги поведе горе, на площадката при църквата. Дона излезе да ги погледне — какво ли търсят по това време всички въоръжени, кой с какво могъл, посред бял ден, — а Бабин отдалеко й махна с ръка, весело възбуден, лицето му лъщеше зачервено и потно:
— Хайде, учителке, честита свобода!
— Честита да е — отговори Дона и тъкмо да попита какво бе станало, войводата я изпревари:
— Въстанието е обявено. — Лека бледност — бяла сянка — мина по лицето й.
Като че ли не бе очаквала такава вест. Къде ли е Велко, какво ли ще стане с него сега? В това време оттатък, при църквата, започна да бие клепалото. Дона мълчаливо се прекръсти със страх и с радост — къде ли е Велко, но може би всичко ще се свърши добре и той скоро ще се върне при нея. Помогни, господи, и честита да ни е свободата!
Бабин бе наредил да бият клепалото и го биха четниците му бързо и несръчно, биха го, докато не се събра горе цялото село. Някои мислеха, че това е за празника, за Илинден, но войводата всички посрещаше вън, пред църквата, с гръмливия си глас:
— Честита свобода! Въстанието е обявено! Нема веке кадии и бегове, ни паши, ни султани! — И после: — Хайде, вие, жени, влизайте в църквата и палете свещи за живи и умрели. — На старейте и на всички събрани там мъже той каза: — Сега селото е под моя команда, но и старейте ще си бъдат старей. Тука ще бъда аз, в училището, и навсекъде, дето требва, а целото село ще се грижи за прехраната на четата. Ние сме тука четирима души и който иска и който има оръжие, може да дойде с нас. Ще пазим селото, а ако ни повикат, може да отидем и другаде да се бием с турците. Сега му е времето. Хайде, честита да ни е свободата, а вие, жени, палете свещи в църквата за живи и за умрели, че кръв много ще се пролива!
Зашумяха събраните тук люде, раздвижиха се, някоя от жените проплакаха с глас, но и се усмихваха през сълзите си. Свърши се с робската неволя! Честита свобода! Присъединиха се към четата и други мъже; някои от тях се спуснаха към къщи да донесат оръжието си: някоя още преди това добре наострена секира, някой пищов, коса или само кривак, избиран из цялата гора и обкован с желязо. Щастливи и прещастливи, които имаха пушки, па макар и старовремски кремъклийки — ето, дойде му времето! …
Дошла бе тук и Дона и около нея се събираха жени, поспираха се и мъже, всички очакваха тя да изкаже някак общата тревога, общите страхове и общата радост. Какво ще бъде сега християнското царство, какво ще стане с тях самите, как и накъде ще се обърне целият им живот? Да каже, тя знае по-добре, нали беше учена и нали беше жена на войвода? И Дона отговаряше, както знаеше, на градушка от въпроси:
— Кой ще управлява?
— Ще плащаме ли вергия?
— Какво ще стане с турците?
— Кой ще вземе турските чифлици?
— Ще имаме ли наша войска?
Тоя народ, поробен от стотици години, не умееше да се радва. Не се сещаше някой да изпее поне една песен. Само децата тичаха наоколо и дигаха шум и викот. Стояха тук тия бедни люде някое време, усмихваха се един на друг, казаха си по някоя дума, погледаха се, като че ли всеки очакваше да види другия някак преобразен, по-друг, и току започнаха да се разотиват. По-спираха се при Дона някои от жените, които имаха в четите свои люде, и питаха изтихо, сдържано — да не личи много тяхната угриженост сред общата радост в тоя хубав, светъл ден:
— Немаш ли некоя вест, учителке? Къде са людете ни? Здрави ли са, живи ли са? Да знайме поне…
— Не се тревожете, майчици, сестрици — отвръщаше Дона. — Бог ще пази людете ни. Ще получим добри вести…
Горе, на площадката, остана само новата селска чета — сега дванайсетмина мъже заедно с войводата. Настаниха се в училището. Дона държеше вързани и двете кучета — да не лаят по четниците. На края на площадката, на най-високото място, застана часовой в селските си дрехи и с пушка в ръка. Оттам се виждаше цялата долина, гората, височините наоколо. Виждаха и него от дворищата и пътеките насреща, виждаха го като знак на новото, което бе дошло, на новия живот, който започваше. Часовоят се сменяваше всеки четири часа и който нямаше пушка, вземаше пушката на другаря си, но за тия, които го виждаха отдалеко, беше все същият — застанал там на високата скала, буден страж на селото, на тая чудна свобода, която бе дошла. А инак животът си потече пак по своите си пътечки, пак същият за тия люде далеко тук, сред планината.
Минаха няколко дни и още няколко. Доколкото бяха останали люде в селото, всяка сутрин излизаха по работа из разхвърляните из планината наоколо криви нивици и ливадки или пък в гората, а по дворищата се мяркаше само по някоя жена или дете. Тихо беше по селото, само реката шумеше в долината, тракаха там и двете воденици. Само часовоят стоеше горе, на каменната площадка, виждаше се как стърчи пушката му и как той час по час дига ръка да засени очите си, да разгледа наоколо. Така пет дни наред. Ама наистина ли дойде край на робската неволя и теглила? Наистина ли турски насилник няма да стъпи вече в Рожден?
Не, още не. Всяка нощ, откакто бе обявено въстанието, от всеки двор, от всяка поляна се виждаше ту тук, ту там по хоризонта бледа зара, светлееща розова мъглица — някъде отвъд хоризонта горяха села и чифлици. На третия ден мина пътник откъм Дебрища и донесе вест от рожденската чета, донесе поздрави от всички четници рожденци, всички били здрави и живи, вече са се сражавали с турци, но никой не е пострадал.
На петия ден часовоят от площадката забеляза далеко по кривулиците на пътя за града някакви люде на коне. Той не можеше да види добре какви бяха тия люде, та повика войводата. Дотича Бабин, дигна и той ръка над очите си и бързо отсече:
— Турци! Не виждаш ли? На коне, пушките им блестят.
— Може да са наши — промърмори часовоят.
— Не са наши. Виждам ги аз — продължи селският войвода и гласът му започна да потреперва. — Ще требва да ги срещнем, да ги върнем. Хайде и ти с мене, сега не ни требва часовой.
Той се отправи бързо към училището, следван от часовоя, който дигна пушката си като кривак. Скоро след това в долината се спуснаха дванадесет души мъже в селските си дрехи и едва половината от тях имаха що-годе здраво оръжие. Излезе да ги погледа от площадката Дона, показаха се жени, деца и по дворищата насреща. Селото бе забелязало приближаващия се враг и му пращаше своите защитници.
Като започнаха да се изкачват дванайсетмината мъже по Три буки, войводата ги пръсна във верига от двете страни на пътя. Те вървяха напред, приведени поради нагорнището, с неравни стъпки и ту някой ще хлътне в трапчинка, ту друг ще се изправи цял върху някой бряг, но се виждаше, че никой не искаше да изостане от другарите си и цялата верига се приближаваше стремително към врага. Щом ги забелязаха, турците се спряха на купчина на пътя и ги гледаха от конете си. Те бяха същите, които се бяха показали при Дебрища — и отдалеч личеше, че приказваха нещо — съвещаваха се, види се, клатеха глави, замахваха с ръка.
Селяните излязоха на почти равно място срещу тях, върху дългия гръб на височината, и сега не ги отделяха повече от четиристотин до петстотин стъпки. Веригата започна неусетно да забавя ход и войводата, загледан в турците, остана сам пред другарите си. Турците стояха с конете си все на същото място, сега вече неподвижни върху високите седла, и пушките им стърчаха нагоре, готови всеки миг да се насочат за стрелба. Един от селяните каза:
— Що… живи ли ще ги ловим?
В гласа му, дрезгав от умора, прозвуча укор към войводата, който вървеше нататък, дигнал високо глава. Дрезгавият сърдит глас го спря като юзда. Той се огледа и като забеляза няколко плитки долчинки от двете страни на пътя, размаха пушката си:
— Хващайте пусия! Костадине, ти там… Атанасе… Гьоре, хей там!
Но докато бунтовниците заемаха позиции, турците сбутаха конете си, обърнаха се, без да бързат, и поеха обратно по неравния път.
— Аха! — изкрещя след тях един от селяните. — Не ви държи, майчичката ваша! Чакайте де, псета крастави!
— Огън — чу се гръмогласната команда на войводата, както доскоро, когато извеждаше селската чета на учение — бий!
Изгърмяха в проточен, безреден залп седем-осем пушки и револвери.
— Огън — викна пак войводата, застанал прав с пушката си — бий!
И отново в тишината на горещия летен ден:
„Пакапак^пуктрастрае!“
Турците не промениха хода на конете си и вървяха нататък, сякаш бяха обърнали презрително гръб към бунтовниците.
Бабин дигна глас да се кара:
— Що бре! Толкова ли не можете да улучите ни един! Ами ей ги де са! Стреляйте бре, ще избегат!
„Пакапакапук!“
Малко по-нататък цялата група на турците навлезе в една низинка, сякаш изеднаж потъна и се скри в земята. Селяните наскачаха от позициите си и дълго гледаха нататък, след изчезналия враг.
— Тюх! Един барем да бехме съборили…
— Пушките ни не бият добре, а с пищов къде ще удариш!
— Избегаха, майчичката нихна!
Турците се показаха на един далечен завой на пътя и скоро съвсем изчезнаха.
V.
На третия ден, след като пристигна Гьоре Павлев с дружината си на въстаническите позиции, зададоха се турци от двете страни срещу Дебрища. Те, изглежда, бяха тръгнали много самоуверено срещу въстаналите гяури: по-голямата им сила — аскер и башибозук от Преспа — бе тръгнала направо по пътя за Дебрища и само беговските и разделските агалари се зададоха малко по-късно, направо през ридищата накъм Разполе; пък и беше по-къс тоя път за тях. Аскерът и преспанският башибозук вървеше много непредпазливо през теснините, по които кривуличеше пътят за Дебрища, щом започнеше да навлиза в планината. И това беше признак за тяхната самонадеяност. А като наближиха на около един час от възстаническите позиции, аскерът даде път на башибозука да мине той пръв срещу въстаналото село. Така бяха пожелали главатарите на башибозука: те първи и сами да се справят набързо с непокорната рая.
Предните стражи на въстаниците следяха всяка стъпка на турците по градския път и непрестанно сновеше по някой от тях до позициите да донася на войводите за движението на врага. Гьоре Павлев пръв се сети да каже:
— Те идат като на сватба. Ами я ние да хванем по-здраво пътя, та да ги посрещнем по-отдалеко. Какво ще ги чакаме да дойдат чак тука?
На много места надолу край реката стръмнините бяха надвесени над самия път, издаваха се напред скали и брегове. Грамада от скали стърчеше и срещу позицията при Надолец — на оттатъшния бряг на реката, но не беше и стотина стъпки далеко от пътя. Войводите отделиха три групи от по-старите четници и две от тях, по петима души, изпратиха напред, а петнадесет души изпратиха на отсрещните скали; с тия последните отиде по своя воля и Никола Нешев.
От Разполе се виждаше как пълзяха насам беговските и разделските турци. Те се движеха бавно — такова беше мястото, ту се показваха по ридовете, ту се скриваха по дълбоките долове и бяха още далеко. Турците и тук направиха една грешка: вместо да ударят и от двете страни едновременно, те не се изчакваха и преспанските агалари бързаха насам.
Първи се вчепкаха с врага предните стражи, които откриха огън и не отстъпиха от прикритията си, докато не се приближиха турците на опасно разстояние. След това стражите се присъединиха към първата група четници по стръмнините над пътя, а по-късно всички се присъединиха към втората група. Тия малки групи четници не можеха да спрат за дълго турците, но агаларите плащаха с много жертви всяка своя стъпка напред. Теснините надолу по реката ехтяха от гърмежи. Най-сетне стражите и първите две групи четници се прибраха на въстаническите позиции и не бяха дали нито една жертва.
Показаха се на един доста отдалечен завой и турците. А преди това още се дочу глухо думкане на тъпани. Мнозина от въстаниците сега се поуплашиха — раздвижиха се неспокойно, уловиха се прибързано за оръжието си, започнаха да се озъртат и да се споглеждат, но турците насреща вече повече привличаха погледите им. Един по-старичък дебрищанин каза благоразумно:
— Да беха сложили тука единия топ… Ей ги, оттука идат…
Никой не подзе приказката му: виждаше се, това бяха излишни думи, с които искаше той да прикрие страха си.
Ала смущението сред въстаниците не продължи много. Турците бяха изчезнали за малко по завоите надолу и когато се появиха отново, въстаниците ги посрещнаха с шеги:
— Нещо взеха да се позабавят; май нозете им започват да ги връщат назад. Ее, нема сега да ви посрещнем с пържени яйца и баници!
— Язък за кадъните им! Секи ще остави по три-четири вдовици.
— Не са били много бре! — каза някой отеднаж. Сега се виждаше цялата турска върволица: те не бяха повече от сто и петдесет души. Дигнали бяха и един голям зелен байрак, думкаха в далечината няколко тъпана, пискливо виеха и няколко зурли.
— Сега ще им надупчат тъпаните ония там, от скалата — чу се глас някъде по въстаническите окопи. Въстаниците следяха напрегнато движението на турците, но по-любопитна беше за тях изненадата, която готвеха на приближаващия се враг скритите зад скалите насреща техни другари.
Турците забелязаха отдалеко въстанишките позиции, повървяха колебливо още някое време и тия, които вървяха по-назад, побутваха по-предните, но после всички се спряха на пътя в гъста тълпа, само тъпаните задумкаха по-бързо и зурлите завиха по-рязко, сякаш напук някому.
— Хай пусти да останете! — изръмжа през зъби някой от въстаниците и гласът му се чу далеко по стихналите позиции.
— Ааа — проточи глас друг, — като се бехте затичали… А сега де! Зор, а? Тесно е тука, а? Ще изпотите коджа задниците си сега…
Турците като че ли чуха тия предизвикателни думи, неколцина от тях изскочиха напред, засвяткаха ножове и ятагани в ръцете им, полюшна се напред и големият зелен байрак. Една голяма група, може би половината от турците, като по даден знак се отдели от пътя и се втурна през реката чак до другия й бряг в подножието на височините, които се издигаха там. Заели по тоя начин цялата теснина, те тръпнаха напред. Зеленият байрак се раздипли цял, яростно задумкаха тъпаните, завиха зурлите. Нататък, по завоите на пътя, се показа вече и аскерът.
По въстаническите позиции стана още по-тихо. И пак тъй — като че ли въстаниците тук бяха само наблюдатели, които чакаха с притаен дъх да видят какво ще направят скритите им другари по скалите отсреща. Някой нетърпеливо извика:
— Ами какво правят, защо не стрелят още! Дясното крило на турската колона наближаваше подножията на стръмните скали, вече се изравняваше с тях, а отгоре не се чуваше ни един изстрел. Дори и Гьоре Павлев изпсува грубо и додаде:
— Измреха ли там сичките! Ей го и аскерът наближава.
Тогава неочаквано се чуха един след друг два взрива, оглушителни в тая теснина, и като ехо след тях — гъст пушъчен залп, който се проточи в бърза стрелба и не спря. Цялото дясно крило на турците на два пъти се люшна далеко назад, пречупи се и на отворилото се празно място в подножието на скалите останаха да лежат убити и ранени техни люде — виждаше се как двама от тях пропълзяха да настигнат другарите си. Сега думкаше само един от тъпаните, млъкнали бяха и пискливите зурли.
— Урааа! — надигна се вик откъм въстаническите окопи. Започна се стрелба и отсам, откъм окопите, и бързо се сгъсти, нямаше какво да се чака повече.
Настана бъркотия сред турците — нахвърлиха се те един до друг, един през друг, зад всеки камък и трънак, във всяка вдлъбнатина и дупка, но нямаше къде да се скрият. Откриха и те огън, но стрелбата им беше нестройна, припряна. Въстаниците се прицелваха и стреляха усърдно, без викове и песни — нямаше време за губене. Мнозина от турците започнаха да пълзят наназад по лакти и колена, изчезна някъде и знамето им, млъкнаха зурли и тъпани. Някои наскачаха и стреляха, като вървяха по няколко стъпки заднишком, наскачаха и други, които се обърнаха да бягат. Бързо се надигна цялата им дружина и всички се втурнаха надолу по пътя и реката.
— Уураа! — викнаха сега въстаниците и още повече зачестиха стрелбата си.
Мнозина от тях бяха мислили, че ще избият всичките турци, пък на опразненото място не се виждаха повече, от тридесетина трупа. Ала още не беше всичко свършено.
Едващо се бе обърнал башибозукът да бяга, откъм последния завой на пътя се зададе аскерът. Сред бързата стрелба на въстаниците чу се нататък войнишка тръба. Още от завоя войниците се пръснаха през пътя и реката, между стръмнините от двете им страни, та и те тръгнаха насам на гъста тълпа. Приближаваха се бавно, ала стремително, повлякоха със себе си и башибозука.
— Не стреляйте! — викна Чендов. — Чакайте да се приближат!
— Те са луди — каза Иван Пенев. — Като стадо идват срещу пушките ни.
— Мислят си, че гяурските пушки не убиват — обади се от окопа Расков.
— Слепи фанатици… — продума като на себе си Банков и додаде гласно: — Те офицерите им ги карат. На явна гибел…
Всичко се повтори от самото начало и като че ли не беше ставало. Колоната на турците се приближаваше насам още по-гъста, четниците от скалата насреща им търкулнаха пак две бомби и пак останаха в подножието на скалите турски трупове, въстаниците започнаха пак да стрелят и още по-усърдно. Опитаха се някои от турците да залегнат тук и там, но тълпата напираше отдире, байракът се люлееше някъде назад, после отеднаж цялата тая безредна тълпа като че ли се дръпна, поколеба се за един-два мига и се втурна да бяга надолу между стръмнините.
— Урраа! — викаха въстаниците, наскачали прави в окопа, а някои и горе по насипа викаха лудо, та и забравиха да стрелят: — Ехе! Дръжте ги бре!…
Гъстата навалица на турците сякаш отхвърляше от себе си улучените техни люде, та и по пътя надолу, и по реката се виждаха доста трупове. Още не бяха се скрили турците зад първия завой, от окопите се спуснаха след тях неколцина въстаници, а после още и още, тичаха надолу, като да се надбягваха — бързаха да вземат оръжието на убитите агалари. После те събраха набързо в едно трапище нататък труповете на убитите турци и нахвърляха върху тях камъни и пръст.
А разделските и беговските аги продължаваха да пълзят по ридовете накъм Разполе. Сега повечето от въстаниците се струпаха по окопите на Разполе. Всички бяха развеселени от победата и пак започнаха шеги:
— Ние царския аскер накарахме да бяга, та от беговските цигани ли ще се уплашим!
— ще довтасат тука с изплезени езици и живи ще ги изловим.
— Ама що християнски души са погубили ей тия катили, дето идат сега!
— Ние си знайме долу в полето — обади се един полянец от тия, които доведе Гьоре Павлев.
Най-сетне новите нападатели се показаха по отсрещния, най-близкия рид. Те бяха около петдесет или шестдесет души и се пръснаха нестройно по целия рид. Никой от въстаниците не се и помръдна да се скрие в окопа или да дигне оръжие. Чендов се обърна към Милоша Банков едва-едва усмихнат и проврял, както правеше често, пръстите на лявата си ръка в гъстите валма на брадата си:
— Даскале, ето ти мирното турско население… Банков отговори:
— Ние изпълнихме към тех своя дълг на хора и борци за правда. И после това не е вече мирно население.
Всички очакваха, че турците ще се спрат на билото на отсрещния рид — те не бяха много. И наистина, те се задържаха там, но за късо време: колкото да си поемат дъх и да се съберат всички горе. Изглежда, бяха си почивали отвъд рида, за да не стоят дълго тук, на открито. Щом се събраха всички, пак тръгнаха насам по един, по двама и на малки групи. Някой от въстаниците каза:
— Те, какво, право върху нас!
Тогава излезе напред Гьоре Павлев, какъвто беше дребничък и сух, та пушката му стърчеше едва ли не по-висока от него — излезе той пред окопа, погледна Чендова, потърси с очи и другите войводи и началници. Сетне посочи с ръка надолу, към турците, и каза високо:
— Тия на мене ще ги оставите. — И без да дочака някакъв отговор, викна: — Хайде, полянци: тия нас ни чакат!
Веднага наизлязоха от навалицата на въстаниците седмината му четници, но се изсипаха напред и всички полски селяни, които бе довел, широки, груби люде, та и сега, докато излизаха от навалицата, се чуха подвиквания:
— Полека бре, ще ме събориш! — У бре, шопе, ще изпогазиш людете!
Такива бяха тия люде — груби, тежки и в говор, и в движения, и в походка, с дълги яки ръце и големи глави. Облечени бяха все в бели ризи с високи, разтворени яки и разкопчани пазви, с широки ръкави и препасани с червени пояси, а отгоре с черни вълнени ресачки. Някои от тях бяха с пушки — повечето евзалийки и няколко от тия, които си бяха взели сега от турците, а всички други бяха надигнали коси и секири. Не даде никакъв знак Гьоре Павлев, а тръгна надолу, следван от четниците си, втурнаха се след тях на тълпа селяните — боси, гологлави, с голи космати гърди и опънати мускулести шии, надигнали остри коси и секири. Между тях беше и Борис Глаушев, отдалеко се познаваше с градските си дрехи.
— Даскале, къде? — викна подир него Чендов. Борис не му отговори, не се и обърна, може би не го чу.
Нестройната дружина на поляните бързо се отдалечи от въстаническия окоп и слизаше стремително надолу, човек до човек, рамо до рамо, мълчаливо, чуваше се само звънтенето на някоя коса или ще тропне в някой камък дръжка на секира. Приближаваха се насам и турците отсреща, почнали бяха и те да се спущат по надолнището на отсрещния рид.
Но турците, като стигнаха докъм средата на стръмнината, започнаха да се поспират и да стрелят, да се оглеждат де да застанат на пусия. Ридът беше гол, тук-там разяден от пороища, не се виждаше наоколо ни дърво, ни някой по-голям камък. Все пак те спряха тук, някои залегнаха на открито, други приклекнаха на едно коляно и всички стреляха едно след друго срещу селската дружина.
А те, селяните, не се поколебаха ни за миг срещу тая стрелба. Вървяха все напред, гъсто един до друг, мълчаливо. Тук-там падаха някои улучени от турските куршуми, но другарите им продължаваха да вървят, минаваха край тях или дори прескачаха труповете им и убитите оставаха зад дружината, която продължаваше да върви. Сякаш не се сещаха да стрелят и тия, които имаха пушки, а само тия, които имаха и ножове за пушките си, позабавиха стъпки и слагаха ножа, побутвани и повличани отново от другарите си наоколо. Кой ще се спре да стреля. Кой ще го остави да се спира — имаше тук негли едно общо, мълчаливо решение да се улови врагът направо за гушата, с ръце и нокти. Всички тия люде бяха водени от неукротима ярост, напластявана от дълго в душите им и сега кипнала отеднаж с всичката си бясна, сляпа сила. И те вървяха напред, прескачаха улучените си другари, стискаха здраво дръжките на косите и секирите, опулили кръвясали очи.
Борис Глаушев, обграден от всички страни от тия груби, сурови люде, се задъхваше, но не от умора, а от някаква студенина, която се надигаше дълбоко от утробата му, през гърдите му, до гърлото. Той се опита да гръмне с пушката си, да направи нещо, за да излезе от едно вцепенение, което обхващаше дори и мозъка му в черепа, но другарите му наоколо го изблъскаха, понесоха го напред и той вървеше, вървеше с тях мълчалив и цял настръхнал от ужас. Той чувствуваше, той виждаше какво ще стане — виждаше страшните лица на тия разярени люде, разголените им космати ръце, чуваше хрипливото им, тежко дишане. И вървеше с тях, не можеше и да спре, не биха го оставили да се спира. Оставаха назад само убитите или ранени, които не можеха повече да вървят.
Срещата стана там, дето се бяха спрели турците на стръмнината. Те гърмяха и от упор в селяните, до последния миг, но тогава започна страшна сеч, започна коситба на живи люде. Селяните връхлетяха срещу турците и пушките им, паднаха още мнозина от турските куршуми, но бяха размахали вече коси и секири. Още в първите няколко мига бяха съсечени мнозина турци — отрязани бяха нозе и ръце, разцепени бяха до шията глави, разсечени бяха рамена, търкулнаха се на засъхналата трева отрязани с един замах глави и труповете падаха по-далеко от тях. Останалите живи турци ужасени се обърнаха да бягат, да се отдалечат от страшните острия, но селяните бяха до тях, бяха в петите им, не се спираха, не се уморяваха и страшната сеч продължаваше нагоре по стръмнината. Най-сетне Борис Глаушев се отпусна на колена и падна ничком — да не вижда повече страшното клане.
До билото на рида стигнаха само неколцина от турците и побягнаха нататък. А като се връщаха селяните назад, със същото настървение грабеха оръжието на убитите турци и доубиваха ранените със секирите си.
Настанаха весели дни за въстаниците — един след друг, та мина и цяла седмица. Мъчеше ги само горещината през тия дълги летни дни. Радваха се те на победите си, на оръжието, което бяха успели да вземат от турците, на хубавите си примамливи надежди. Тяхната радост премина и в селото след толкова страхове, които бяха преживели там жените и децата, като чуваха трясъка на битките. Отиваха до селото по някои от въстаниците за една или друга работа, отбиваха се по домовете си, спираха се по улиците и се хвалеха:
— Бегат агаларите. Бием ги като зайци. Още не бе паднал в боевете ни един дебрищанец; доколкото имаше убити, бяха все от полските села и ги погребваха там в братски гроб на една поляна зад позициите. Донесоха в селото само неколцина по-тежко ранени и жените се надпреварваха да ги лекуват. Учеше ги да лекуват рани от куршум баба Пауна.
Слезе на позициите Велко Скорнев. Каза на Чендов, а там бяха и други от Началството:
— Нас ни оставихте горе и по пътеките да пазим като поляци. Момчетата не искат да стоят повеке. Нека отидат други сега там. Да помиришем и ние барут, че ще забравиме миризмата му.
Тук беше и Никола Нешев, смъкнал се бе от канарите насреща, та се сопна на младия войвода:
— Дето те поставят, момче, там ще стоиш. А да не мислите вие там, че ще ви отмине! Ще дойде ред и до вас, не бойте се.
Но Чендов познаваше по-добре людете си и всичко, що се отнасяше до комитство, до оръжие и бой, та тръгна по окопите и избра към петдесет души селяни и четници, избра им за войвода и един от селските войводи, които бяха там, а Велко ги отведе нагоре в планината да пазят те сега пътищата и пътеките наоколо. Скорнев още същия ден слезе с четата си и зае опразнените места по окопите.
Случи се тъй, че Велко Скорнев си намери място в окопа до Борис Глаушев. По това време Борис бе излязъл някъде и върху насипа на окопа беше сложена само пушката му. Велко бе влязъл да си подреди едно и друго, че тук, в окопа, повечето от въстаниците и спяха нощно време; той остави там торбата си, гуната си, донесе и един камък за седене, пък и за възглаве. Загледа се в чуждата пушка върху насипа. Взе я, отвори я, погледна и вътре — не бе се грижил много за нея стопанинът й. Чу се зад него глас:
— Не съм я чистил скоро, пък и не знам как да я разглобя. — Борис скочи в окопа при него и продължи: — Зацапана е повече с прах, не съм стрелял много с нея.
Велко се усмихна мълчаливо и пак отвори пушката му. Извади от една малка чанта, която носеше през рамо, валмо кълчища, зацапани със смазка, и започна сръчно да чисти пушката. Борис го гледаше някое време, после каза:
— Да ме види Гьоре Павлев с такава пушка, ще ме накаже. Познаваш ли го?
— Как да не го познавам! Е го, е — извърна се Велко и продължи: — Ходи той некое време в четата на Чендов, околийската.
— Ти откъде си?
— От Рожден.
— Там е учителка Дона Крайчева, нали?
— Да — отвърна Велко едва-едва усмихнат и по загорелия му врат запълзя червенина. И попита, без да погледне Бориса: — Познаваш ли я?
— Ами ние сме роднини. Баща ми и майка й са братовчеди.
— Тя ми е жена — не можа да се сдържи Велко и още по-гъста руменина пропълзя по врата, по лицето му.
— Ти ли си? — сложи Борис ръка на рамото му. — Чух аз, че Дона се омъжила за тамошен човек. Ето сега… Та ние сме роднини с тебе!
— Казвала ми е тя… като чухме, че си дошъл в Дебрища.
— Виждал съм те аз в четата. Требваше да ми се обадиш.
Велко помръдна рамена свенливо.
Те бяха вече заедно — хранеха се заедно, спяха в окопа, свити един до друг. А през деня, като напече жежкото слънце, Велко ще скочи, ще изтича на реката и ще се върне с пълно канче вода.
— Искаш ли пресна водица…
Слънцето измъчваше най-много въстаниците през тия дни на открито в окопите. Беше много, горещо, макар и толкова навътре в планината, знамето по цял ден висеше неподвижно като пречупено крило. Реката наблизу беше все пълна с люде — пиеха без насита, плискаха се, но и водата бе намаляла, дълго не бе валял дъжд. Не беше много в изобилие и хлябът — към осемстотин здрави мъже седяха тук и не беше лесно с прехраната им за Дебрища и за другите бедни железнишки села.
— Добре, че реката е барем тука — утешаваха се въстаниците.
Турците бяха изчезнали и нямаше никаква следа от тях. Дали не бе въстанала и Преспа? Какво ли ставаше по другите краища на Македония? Отникъде не идваше никаква вест. На десетия ден след обявяването на въстанието се чуха някъде далеко топовни гърмежи и ехтяха през целия ден.
— Това е към Крушово — каза Чендов.
— Може да се е дигнала и Битоля… Може да са влезли наши там… — подзе някак замечтано Наумов.
Тъкмо по това време Крушовската република преживяваше последните си часове под ехтежа на турските топове. Две недели по-късно и полето долу, край двете турски села, почерня от аскер. Турските войски под командата на Назър паша започваха своето решително настъпление срещу въстаническите позиции по цялата въстанала област. Назър паша тук прилагаше изпитания план на английското командуване срещу бурите в Трансвал. Десет табура аскер потегли в четири колони от Битоля, Ресен, Охрид и Прибилци (Демирхисарско) към Смилево, където беше Главният щаб на въстаниците: девет табура (дружини) в две колони от Битоля и Лерин през планините Баба и Суха гора пребродиха областта между Битолското поле и Преспанските езера; двадесет дружини от Корча, Кайляри и Суровичево (през Зелениче) настъпиха в три колони към Костурско; осем дружини в три колони — от Дебър, Кичево и Охрид — настъпиха към Кичевско; осемнадесет дружини в колони от Охрид, Ресен, Кичево, Прибилци и Дебър навлязоха в Охридско; десет дружини се отправиха също към Железник. Освен съответната кавалерия и артилерия към тая войска бяха организирани и два големи отреда башибозук. Непрестанно прииждаха войски от Албания и Мала Азия и цялата турска военна сила срещу въстаниците в Македония стигна до двеста шестдесет и четири дружини…
Беше рано сутрин и повечето от железнишките въстаници бяха се струпали край реката, чуваше се оттатък викот и смях — някой бе паднал във водата или пък бяха го бутнали да се поразхлади. Китан Щъркот не обичаше много водата и не бързаше да си наплиска лицето тая сутрин, пък и забеляза той, че далеко нататък, накъм Бегово и Раздел, ставаше нещо необикновено.
— Войводо — подвикна на Чендов, а там наблизу беше и Пенев. — Вижте ей там долу, с дюлбията, що става там, черней се, белей се…
Иван Пенев насочи бинокъла си и гледа дълго нататък.
— Аскер — каза той и все не сваляше бинокъла от очите си. После го подаде на Чендов: — Може да има до два полка. Довлекли са се още през нощта, изглежда.
За късо време по реката оттатък не остана ни един човек — всички се струпаха тук, на Разполе, и гледаха, сочеха с ръце, преброяваха аскера, макар да се тъмнееше нататък само едно неясно петно.
Късно следобед дотича един от четниците, които бяха на стража по градския път; отиде и пошушна на ухото на Чендов:
— Откъм града иде много аскер. Проточил се на един час место по пътя.
Чендов поглади с цяла шепа мустаките си, зарови пръсти в гъстата си брада и рече:
— Харно, харно. Вие стойте там и отваряйте си очите. Като наближи към вас, пратете пак некого тука.
Четникът се отдалечи пак по градския път и до вечерта не дойде никой с нови вести. Не се забелязваше нищо повече и долу, край двете турски села; само няколко редици бели шатри бяха изникнали там през деня — виждаше ги ясно с бинокъла си Иван Пенев.
Тая нощ мнозина от въстаниците не можаха да заспят до късно. Чуваха се по окопите тихи разговори, някой ще се изкашля или ще въздъхне. Час по час някой ще се измъкне от окопа, ще се отдалечи за малко някъде и пак ще се върне с тихи стъпки, сякаш да не разбуди другарите си. По дължината на окопите и от двете страни се мяркаха часовоите. Шумеше оттатък реката непрестанно. В тихите разговори, които се водеха тук и там по окопите, рядко ще се чуе да се спомене за аскера, който се бе появил долу, в полето. Приказваше се за родното село, за децата, за нивите, за воловете, разказваше се някаква дребна случка или далечен някакъв спомен. Но сънят не идваше. В една падинка зад окопите при Разполе се бяха събрали всички от Началството и всички селски войводи. Нямаше какво: да приказват те много: идваше, дошъл бе аскер и предстоеше решително сблъскване с него. Стана дума да се заемат наново скалите край градския път. Какво друго имаше да се готви и подготвя? Готово беше всичко още от първия ден и всичко се знаеше. Сега оставаше само; това — а то си беше винаги най-важното за всички тия люде, които се бяха дигнали срещу султана — оставаше това, доколко ще изтрае човешкото сърце. Идеше насреща голяма сила.
Месечината изгря късно тая нощ и беше тихо по въстаническите позиции. Чуваше се само шумът на реката.
Новият ден започна с топовни гърмежи. Беше пак ясно, слънчево утро и горещината започна още с изгрева на слънцето. Полето нататък, в далечината, беше забулено в утринни мъглявини, едвам се тъмнееха долу, в подножията на далечните ридове, двете турски села, но бялото минаре на джамията в Бегово не се виждаше. Всички чуха по позициите, че двата първи топовни гърмежа бяха дошли оттам, но нищо не можеше да се види нататък, сякаш дойдоха някъде изпод земята. Ала два-три мига след това се чуха нови два гърмежа, сега ясно и близу — двата снаряда избухнаха един след друг в дола пред Разполе. Струпаха се при отсамния окоп почти всички въстаници да гледат как се премерваха турците.
„Лумлум! Лумлум!“ — чу се наново, глухо, изтежко, но сега два пъти едно след друго, види се, стреляха четири оръдия. „Рау-рау-рау-рау!“ — избухнаха и четирите снаряда пак в дола, та се виждаше как отскачаха камъни, пръст, изкоренени храсти.
— Не могат да ни стигнат! — зарадва се някой прибързано.
— Може и да не ни виждат, толкова далеко… — добави друг.
Следващите четири снаряда избухнаха на двайсетина стъпки пред окопите, та въстаниците се стреснаха повече от зловещия им вой, отколкото от трясъците им. Войводите се разтичаха:
— По местата си! Сички в окопите!
Долетяха нови четири снаряди, но избухнаха сега на петдесетина крачки зад окопа. Оръдейната стрелба продължи още доста време, но все така — снарядите избухваха пред окопа или зад него. Не се случи да попадне в окопа нито един. Стреляха полски оръдия и снарядите изхвърляха гейзери от камъни и пръст, а когато се случваше да ударят в някоя скала, трясъкът им беше оглушителен. Планината ехтеше цяла — по два пъти и по три пъти се повтаряше всеки гърмеж.
Въстаниците на Разполе се бяха изпокрили в окопа, само Иван Пенев стърчеше там, дигнал с две ръце бинокъла си. Сега страхът у всички беше голям — всички се чувствуваха безпомощни срещу страшната сила на снарядите, срещу невидимия враг. Някои трепваха и се привеждаха при всеки гръм, споглеждаха се пребледнели, а други неколцина бяха се свили ничком на дъното на окопа, запушили с две ръце ушите си. Борис Глаушев забеляза, че бе побледняло лицето и на Велко Скорнев, а и неговото сърце се бъхтеше високо чак до гърлото му. Те и двамата се усмихнаха на страха си и Велко каза:
— То е, че не можеш нищо да му сториш. Лети върху тебе отдалеко и ще те дигне цел.
А людете по окопа при Надолец пак бяха наскачали, сочеха с ръце, махаха, дигаха врява и чакаха все нови снаряди, за да наблюдават невиждано зрелище.
Те бяха малко встрани и до тях не можеха да стигнат топовете, които стреляха от полето. В разгара на стрелбата дотича там пак един от стражите по градския път.
— Къде са войводите? — попита той. Зачуха се гласове услужливо:
— Е ги, е… там. В другия окоп. Ей го Чендов, гледа с бинокъла. Там са те сега, там е зорът.
Тъкмо в това време избухнаха нови четири снаряди насреща.
— А бре, идете извикайте некого от войводите — каза четникът; той самият не се решаваше да отиде до другия окоп. И никой друг не се помръдваше. Зачуха се шеги:
— Хапе там… Мечка има там…
От окопа неочаквано скочи Любен Расков и се отправи към другия окоп с пушката си в ръка. Мнозина се загледаха учудени след него.
— Я го виж ти, гражданина…
Ала не бе направил Расков ни трийсетина стъпки нататък и тъкмо в тоя миг засвириха, завиха нови няколко снаряди. Избухна само един и се случи точно пред Расков. Ахнаха мнозина от окопа, видяха как се преметна той във вихрушка от камъни и пръст; в следващия миг изпопадаха наоколо части от тялото му, зина там цяла яма.
Сега се спуснаха неколцина нататък и пръв между тях беше четникът от предната стража. Чендов сам излезе от окопа и го попита отдалеко:
— Идат ли?
— Идат… и Четникът понечи да каже още нещо, но Чендов му махна с ръка:
— Стига, знам. Върни се при другарите си и като наближат, отстъпвайте насам.
Нямаше вече какво да се крие и прикрива: многоброен аскер пълзеше насам и по ридищата под Разполе.
За някое време оръдията престанаха да стрелят. Сега настана трескаво оживение и по двата окопа. Войводите пак изпратиха групи от по-старите четници да заемат теснините по градския път. С петнадесетте души, които заеха скалите отвъд реката, тоя път отидоха и Нешев, и Наумов. Мнозина от останалите по окопите въстаници дълго не можеха да се успокоят: едни разговаряха високо, махаха ръце, въртяха глави, други все оправяха мястото си в окопите, размахваха оръжието си, слагаха без нужда камъни по насипа. А имаше и такива, които често попоглеждаха назад, към селото. Борис Глаушев наблюдаваше тия жалки и смешни външни знаци на оживелия страх, но не можеше да се присмее никому; тъжно му беше за всички тия люде, за техния застрашен живот, а и неговото сърце туптеше бързо-бързо, блъскаше се в страх. Той се боеше не толкова за себе си, колкото за Ружа. Какво ли ще стане с нея? Настъпваше многоброен аскер от двете страни и въстаниците не ще могат да го спрат. Какво ще стане с Ружа? Той ще стои тук, трябва да стои тук и не може да й помогне. Но тя ще избяга в гората заедно с другите жени! Какво друго, какво друго…
Борис нито помисли за детето си. То беше в мисълта му за Ружа, той още не можеше да го отдели от нея. Аскерът по ридовете отдолу се движеше бавно насам. Сива подвижна маса заливаше рид по рид, стичаше се по долищата, появяваше се по-близу, сякаш надигнала се вълна, и заливаше бързо следващия рид. Като алена пяна върху тая сива пълзяща насам маса ярко се червенееха фесовете на хилядния аскер, святкаха безброй искри на слънцето — натъкнатите ножове на турските маузери.
Турците, които идваха по градския път, се движеха по-бързо. Оттам се чуха и първите изстрели. Най-напред посрещна аскера предната стража. Скоро след това избухна нова стрелба. Стихна тя — започна още една, но и тя утихна. Зададоха се четниците от стражата и от двете засади — бягаха насам, като че ли турците бяха по петите им. Те се изкачиха до въстаническия окоп при Надолец и наскачаха вътре задъхани, премалели от умора.
— Близу са веке…
— Брой немат.
По целия окоп се понесе мълва: „Близу са… Брой немат…“
Но аскерът все още не се показваше, скрит по завоите на пътя зад отсрещните височини.
Тоя откъм Разполе се изкачваше вече по рида насреща, дето още се търкаляха насечените трупове на беговските и разделските турци. Оттам понякога ветрецът донасяше смрад чак до въстаническия окоп, а и сега се виеха високо по небето орли и други някакви птици. Като стигна билото на рида, аскерът започна да се спира и скоро се насъбра там голяма гъста тълпа.
По въстаническите позиции наставаха мигове на върховно напрежение. Престана и онова раздвижване на несдържана уплаха, сега всички стояха в окопите и гледаха напред, чакаха с примрели сърца. Заеха местата си и войводите — Чендов и Велко Скорнев останаха на Разполе, а Иван Пенев и Гьоре Павлев отидоха в окопа при Надолец. Тихо беше и по двата окопа — рядко ще се чуе тих говор или шепот, ще звънне някоя побутната коса.
Това притихване пред надигащата се опасност не продължи много. Кой би могъл да го издържи повече? Тогава скочи върху насипа на окопа Иван Пенев и тръгна по дължината му, сабята на лявото му бедро леко подрънкваше. Той се спираше пред всекиго от людете тук, питаше нещо, навеждаше се да вземе някоя пушка, преглеждаше я внимателно. Тръгна между людете си и Гьоре Павлев — усетил и той опасния час. Посъживиха се тук въстаниците, надигна се говор, дочу се смях. Гьоре Павлев викна, та се чу по целия окоп:
— Нема ли некой да попей бре? Или сички намокрихте бечвите си отзад!
Не се опита никой да запее, но по целия окоп настана още по-голямо оживление. Какво, най-сетне — още не беше дошло най-страшното!
По другия пък окоп започнаха с дървените топове. Както се бяха умълчали, някой каза високо:
— Ами що не им теглим на тия поганци отсреща по един топ?
И веднага, като че ли в това беше общото спасение в тая мъчителна борба със страха, дочуха се гласове по целия окоп:
— Верно бре? Що чакаме? Ей, топчиите! Гърмете бре! Вижте как са застанали агаларите, само това чакат…
Някои дори почнаха да се провират нетърпеливо по окопа накъм топовете. Казано беше, че дървените топове ще започнат да гърмят, когато се приближи аскерът на около триста стъпки, и те бяха така насочени, но Чендов премисли и реши да посъживи въстаниците.
— Я бре, топчиите! — викна той. — Пуснете им по един на тия мръсни отсреща!
Спуснаха се топчиите, а още толкова и от другите въстаници, да им помагат. Дотича и Кузман. Насочиха двата топа по-нависоко — приклякаха, премерваха се и най-после се намери, че са насочени право в аскера по отсрещния рид. Те бяха пълни, сипаха им сега повечко барут в малките вдлъбнатини, отдето се запалваха.
— Хайде, момчета — викна пак Чендов. — Единият и веднага другият!
Пламнаха, запушиха двете запалки, намокрени с газ.
„Дау!“ — ревна единият топ и подскочи на двете си колела. „Дау!“ — ревна и другият и също подскочи на колелата си. „Ззз“ — литнаха нататък двата къса желязо.
Всички дигнаха глави да видят колко турци ще изпопадат по рида насреща. Не падна ни един турчин; бяха насядали мнозина от тях по засъхналата трева там и нито се помръднаха да станат при гърмежите на въстаническите топове. Не бяха много силни тия гърмежи, а и железните късове не бяха стигнали до тях. Но топчиите тук започнаха усърдно да пълнят наново двата топа.
Като че ли бяха чакали гърмежите на гяурските топове, турците започнаха пак своето настъпление. Дадоха им знак тръби, които засвириха, но това не беше някакъв тревожен звук за пристъп; тръбите — може би бяха до пет или шест, стройно и мощно извиха някаква плавна мелодия, разделиха се звуците им на две партии и се запреплитаха, после се сляха в един мощен звук. Аскерът слизаше надолу по рида — плиснал и прелял нашироко по целия рид, бързо и нагъсто изпълни дола в подножието на Разполе, започна да се катери вече право нагоре. Тръбите продължаваха да свирят и странно звучеше тук мощната тъжна мелодия. Турците се приближаваха по цялата стръмнина към въстаническата позиция. Те се клатушкаха и сякаш се блъскаха един в друг, надигнали пушките си, на които лъщяха натъкнати ножове. Приближаваха се стремително, размахваха ръце, сякаш да посегнат към въстаническия окоп. И бяха страшно множество — хиляди, като че ли извираха от дълбокия дол под насрещния рид.
Въстаниците виждаха ясно вече и лицата им, тъмни, мургави, лъщяха влажни на слънцето, мнозина бяха с дълги бради. По окопа беше тихо, въстаниците бяха налягали по насипа, други стояха прави и всички гледаха нататък, никой не се сещаше за оръжието си, а все по-често някои извръщаха глави назад, накъм селото. Все пак те стояха тук още и още, а турците не се спираха. Чендов бе забил пръсти в насипа и стискаше неусетно червеникавата пръст, чакаше аскерът да стигне на един сигурен изстрел по стръмнината надолу. Ала въстаниците не изтраяха и започнаха да стрелят. Пръв гръмна с манлихерата си Велко Скорнев, почувствувал, че бе дошъл най-страшният миг. Започна се бърза, гъста стрелба и мнозина от въстаниците видяха как изпопадаха неколцина турци, първите им редици взеха да се позадържат.
— Ууррааа! — надигна се вик тук и там по окопа, сетне и по цялата позиция: — Ууррааа!
Стреляха сега и турците — виждаше се как се поспираха някои с насочени пушки. Стрелбата ставаше оглушителна, но през нея все още се чуваха турските тръби, викаха и въстаниците, викаха и турците отдолу. Звукът на тръбите, толкова мек и тъжен, се чуваше над целия надигнал се страшен вик и пукот, в който преодоляваше ту стрелбата от двете страни, ту викът на въстаниците или на турците отдолу:
— Уурраа! Уурраа!
— Аллах, аллах! Бисмиляхирахманирахим!97 — чуваше се като изпод земята мощен вой и стон.
В същото време бе започнала битка и на другата въстаническа позиция. Аскерът там бързо бе изпълнил цялата теснина по пътя и по реката. Сега настъпваше огромна маса аскер и зеленият байрак на башибозука се люлееше някъде назад. Като наближи подножието на скалите, дето бяха на засада петнайсетмината четници с Нешев и Наумов, дясното крило на аскера изеднаж започна да се надига по стръмнината нагоре.
Навалицата тук беше толкова голяма, че аскерът бързо преля и през високите скали. Чу се гъста, но краткотрайна стрелба нататък, екна бомба, аскерът премина през скалите и се стече надолу, в реката, сля се отново в общата навалица. Горе, по скалите, бяха бързо избити петнадесетте четника; загинаха там и Наумов, и Никола Нешев.
Стреляха вече и въстаниците от окопа. Иван Пенев скочи пак върху насипа, размаха в ръката си извадена сабя:
— Тук ще измрем, братя!
Стрелбата на въстаниците се засили. Ала мнозина тук, особено между людете на Гьоре Павлев, стискаха в ръцете си с безсилен гняв и ужас дръжките на коси и секири. Аскерът бързо се приближаваше и едва-едва го задържаха многобройните убити и ранени, които падаха от куршумите на въстаниците — в тая гъста маса едва ли отиваше куршум напразно. Стръмнините от двете страни на пътя и реката бучаха непрестанно от пукот и вик:
— Ууррааа! Ууррааа…
— Аллах, аллах! Бисмиляхирахманирахим!… Уджум!98
Преди още да стигне аскерът окопа на Разполе, отдолу започнаха пак да стрелят турските топове: тъпи и далечни бяха бумтежите им, но се чуха и през стройните звуци на тръбите, и през страшния вой и трясък на битката:
„Лумлум! Лумлум!“ — два по два изстрела едно след друго.
Ала ни един снаряд не падна някъде наблизу; без да ги чуе някой, те изфиюкаха високо над позицията и треснаха един след друг в селото. Все пак някой от въстаниците забеляза, че снарядите избухнаха в селото и настана сред сражението бързо раздвижване по целия окоп. Най-напред Кузман Велянов се провря иззад неколцина от въстаниците, дръпна Блажета Рилков за ръкава:
— Тичай бързо в селото, Блаже… Кажи там сички жени и деца да бегат към гората! Кажи на управителите… Бързо!
Блаже Рилков се обърна към него, като че ли събуден от дълбок сън, пушката беше на ръцете му, и отвърна някак сърдито:
— Не, не… Аз тука…
И понечи пак да насочи пушката си срещу аскера. Кузман цял го раздруса и викна още по-силно:
— Не чуваш ли бре! Тичай в селото… жените да бегат в гората!
„Лумлум! Лумлум!“ — ехтяха издълбоко турските оръдия.
Блаже сякаш едва сега разбра, скочи от окопа и се спусна към селото. Кузман бе избрал него да изпрати в селото заради трите му деца, заради сиромашията му. Ала след Блажета Рилков наскачаха от окопа и други неколцина въстаници. Това бяха първите бегълци от позицията. Турците сега бяха едва на петдесетина стъпки от въстаническата позиция. Излязъл до половина от окопа, размахал с две ръце пушката си, Чендов викаше с нечовешки глас:
— Стойте сички! Тука ще браните жените си, децата си бре!
Чу се глух бумтеж. После още един. Най-сетне бяха гръмнали още по един път дървените топове. И това бяха последните им гърмежи.
А все повече въстаници бягаха към селото. Там се бяха дигнали високо нагоре бели облаци пушък — селото гореше.
Аскерът беше вече съвсем близу и до двете въстанически позиции — и при Надолец, и при Разполе. Почнаха да трещят бомби ту пред едната позиция, ту пред другата или пред двете едновременно. При всеки гръм в първите редици и по-надълбоко сред аскера се отваряха широки празнини, падаха по земята ранени и убити, но празнините веднага се запълваха.
— На нож! На нож! — викаше Иван Пенев и сам сечеше с кавалерийската си сабя в първите редици на аскера, изтичал на няколко стъпки пред насипа на окопа. Там загина той, набучен на турски щикове.
Наскачаха и други въстаници с ножове на пушките си, с ками и разни други острия, излязоха пред окопа и страшните косачи на Гьорета Павлев, размахаха коси и секири, а там пред всички въртеше дълъг ятаган йоле Ядрев. По-рядко се чуваше сега човешки вик или изстрел и само прегракнал рев ще се надигне, звън от стомана, глух, бърз шум на острие, което се забива в плът, тъпият шум на стъпки и падащи тела. Пред окопа настана страшна бъркотия, хлътна в самия окоп, премина отсам под неудържимия натиск на гъстата турска маса. Тук бяха избити много полянци от дружината на Гьоре Павлев, загина тук и Йоле Ядрев, и още мнозина други въстаници бяха убити или ранени.
Също такава страшна вихрушка се бе извила и над окопа на Разполе. Въстаниците тук бяха повече и по-добре въоръжени, аскерът прескачаше през цели грамади свои, турски трупове, за да стигне до окопа. Наскачаха и тук въстаниците с щикове, ножове и секири. Скочил бе пред насипа и Велко Скорнев и мушкаше на всички страни с ножа на дългата си манлихера, Борис Глаушев не излезе от окопа, но стреляше едно след друго в турската маса, цевта на пушката пареше ръцете му. Той пак посегна към патронташа си, опипа го цял, но нямаше вече нито един патрон по широкия кожен колан. Борис сложи пушката върху насипа пред себе си. Навред около него, на две стъпки пред него се водеше свиреп ръкопашен бой. Той притвори очи, а нозете му сякаш сами се подигаха — да скочи вън, да избяга от тоя ужас, стига вече! Ала не помръдваше и само опря двете си ръце по края на окопа. И едва помръдваше устни:
— Да издържа… ето тук, докрай…
Не ставаше нищо с него в тия безкрайни мигове. Той пак отвори очи: право към гърдите му беше насочен един дълъг, едва-едва полъскващ щик — Борис ясно го виждаше. В същия миг щикът се наведе рязко надолу и се заби в насипа. Борис дигна очи: Велко Скорнев бе ударил с пушката си насочения турски щик и в следващия миг той прескочи отсам окопа. Наблизу се чу креслив глас, някой извика на турски:
— Хванете го жив! Той е някой от главатарите им.
Борис погледна нататък: един турски офицер го сочеше със сабята си. В същото време върху Бориса се нахвърлиха неколцина аскери. Извлякоха го от окопа и го поведоха към градския път, но скоро се спряха. Огромна тълпа аскер пълнеше всичко наоколо, течеше на широка струя по пътя накъм селото. Борис се ослуша: въпреки глъчката на турската тълпа беше нЯкак тихо наоколо, не се чуваше ни пукот, ни вик, престанали бяха да гърмят и топовете, не се чуваха вече стройните тъжни звуци на тръбите. Далеко някъде по пътя за към селото изпукаха няколко изстрела, после още няколко. А наоколо се чуваше глух тропот на множество стъпки, подрънквания на оръжие, бърза, неясна врява на чуждия език. Един аскерин се спусна към него между оградилите го турци, улови го за празния патронташ върху сетрето му, разтърси го цял и викна през стиснати зъби:
— Комита, а! Комита!
Тогава Борис видя на земята малко по-нататък трупа на Кузман Велянов. Лицето на мъртвия беше цяло в кръв, но Борис веднага го позна.
Жените и децата от Дебрища и колкото бяха останали мъже в селото започнаха да бягат към гората, към Летница, още преди да го запалят турците с топовете си. Дойдоха ранени въстаници още щом почна голямата битка и разказаха какво ставаше по въстаническите позиции. Проточи се върволица накъм Летница — жени, деца, мъже, дигнаха и ранените от селото. А като почнаха да падат снаряди и да се палят къщите, тръгнаха вече всички към гората. Изоставиха уплашените жени домовете си, изоставиха непогребани и свои близки, избити сега от турските снаряди. Селото започна да гори откъм горната махала, после се запали и градската махала, премина огънят и в чаршийската махала. Едва тогава излязоха да бягат Ружа и тетка й Бисера с децата. Ружа не даваше да бягат досега. Не се знаело какво ще стане — защо да бягат? Тя беше в училището — там имаше ранени въстаници, — тетка й ходи на няколко пъти да я моли да бягат. Но дотича Блаже Рилков в училището и каза:
— Началството заповеда сички жени и деца да бегат в гората!
Там бяха и четиримата управители на Дебрища, разпоредиха се те за ранените, а Ружа сега сама изтича в къщи.
Като излязоха двете жени на улицата с трите деца — дигнали бяха и по някоя дреха и малко нещо храна, — Ружа каза на тетка си:
— Ти върви с децата, аз ще ви настигна.
— Още ли ще се бавиш тука, не виждаш ли какво става? — промърмори сърдито тетката, но веднага тръгна накъм гората.
Ружа бе забелязала, че откъм позициите тичаха насам люде. Отиде тя и застана на моста. Чуваха се още гърмежи откъм въстаническите позиции и после по-насам. Скоро минаха край нея първите бегълци. След тях тичаха и други. Минаха и ранени въстаници; които не можеха да вървят сами, подкрепяха ги техни другари. Ружа все питаше познатите дебрищани:
— Къде е Борис? Къде е татко?
— Не знайме. Бегат веке сички. Свърши се.
А някои и не й отговаряха. Най-сетне един дебрищанец й каза:
— Татко ти убиха. Убиха Кузмана.
Ружа изхлипа без сълзи, но бързо се съвзе — не искаше, не можеше да повярва, че татко й е убит. Може и да не е видял добре тоя човек в голямата бъркотия. А Борис… къде ли беше Борис? Въстаниците, които идеха откъм напуснатите позиции, започнаха да се разредяват, пътят нататък бързо опустяваше. Не се чуваха и никакви гърмежи. Страхът тласкаше Ружа подир всички тия уплашени люде, които бягаха към гората, ала нозете й не се помръдваха. Тя се улови за разклатените перила на моста — да почака още малко, още един миг. По пътя тичаха още неколцина въстаници. Ружа ще почака и тях, ще попита и тях. Последни между бегълците бяха двама, които се движеха бавно и все повече изоставаха. Ружа скоро ги позна — бяха братовчедите Ченкови. Единият, по-старият, беше ранен и бавно влачеше нозе; другият, по-младият, бе прехвърлил едната му ръка през шията си и го подкрепяше, едва ли не го носеше по пътя. Те минаха последни по моста — пътят нататък беше вече пуст. Ружа пресрещна и тях.
— За татко… не знайте ли къде е той? А мъжът ми… Борис?
Те се спряха. По-младият се извърна надире — да погледне пътя, и рече:
— Кузман пред очите ми падна. А даскалът… той беше в окопа и после не го видех. Ама след нас нема веке никой… Ха да вървим.
По-старият Ченков, раненият, изохка и понечи да тръгне; той беше цял в кръв, но ранен беше и по-младият. Едната му ръка висеше като пречупена и ръкавът на ризата му беше също пропит с кръв. На рамото на здравата ръка висеше пушката му. Ружа понечи да помогне на ранените с побеляло лице и в същия миг от устата й се изтръгна пресекнал вик:
— Турци!
Далеко по пътя накъм въстаническите позиции се бяха показали неколцина аскери. След тях се показаха и други. По-младият Ченков се разбърза:
— Ами сега!… Хайде, по-скоро!… Ще ни настигнат…
По-старият едвам помръдна нозе; в праха, дето бе стоял, останаха тъмни, кървави петна. Той се движеше без сили и пак се спря. Братовчедът му сякаш се опитваше да го понесе на ръце. Тогава Ружа посегна и взе пушката от рамото на по-младия.
— Вие вървете нататък — рече тя задъхано. — Ще се опитам да ги задържа. Пълна ли е?
— Аха… пълна е — поклати глава по-младият Ченков.
Тя посегна пак, с пушката в другата си ръка, и извади няколко патрона от патронташа му, както беше опасан върху широкия му пояс.
— Ами, Руже — разтвори той очи, пълни с отчаяна надежда, — ти умейш ли с пушка?
— Нели се с пушки съм израсла… — отвърна Ружа и гласът й потрепера — тя пак си помисли сега за своя татко.
Двамата Ченкови отминаха. Ружа притича и се затули зад разкривения дънер на една върба край реката. Турците насреща се приближаваха. Тя сложи патроните в пояса си и дигна пушката. Насочи я, без да се прицелва, и гръмна. Първите неколцина аскери веднага се спряха и се заозъртаха, заприказваха нещо оживено. Ружа сложи нов патрон в пушката и отново гръмна по турците. Едва сега забелязаха те откъде се стреля по тях и някои се разбързаха, разтичаха се да търсят прикритие. По пътя прииждаха и други турци, но започнаха и те да се поспират, да се оглеждат. Ружа гръмна още еднаж и се извърна да види двамата братовчеди; те бяха прекосили площада нататък и наближаваха да завият по чаршийската улица. Младата жена сложи нов патрон в пушката. Турците бяха започнали отново да се примъкват насам плахо, предпазливо. Тя пак гръмна по тях и сложи в пушката последния патрон. Турците пак се спряха колебливо, но зад тях прииждаха вече цели тълпи. Не можеше да стои повече тук Ружа, с последния патрон в пушката си. Чуха се изстрели и откъм турците. Ружа гръмна за последен път. И отново се обърна след двамата братовчеди. Те бяха изчезнали.
Младата жена погледна пушката и току я захвърли в реката с две ръце. Спусна се да бяга през площада. Цялата тяхна улица нагоре към края на селото беше пълна с пушък; гореше работилницата на баща й, затвореният хан на Анте Богев и другите сгради. Тук, в тоя пушък, се луташе загубена и тихо стенеща баба Пауна. Спря се Ружа, улови я за ръката и я поведе като малко дете. А бабата не можеше да бърза. Ружа я изведе до края на селото и я пусна сама да върви — в пушъка някъде зад тях се чуваха гласове и стъпки. И Ружа не можа да отиде много далеко.
Настигнаха я трима аскери. Тук пътят беше доста стръмен, от едната му страна шумеше реката в дълбок дол, а от другата се издигаше стръмен рид. Нахвърлиха се върху младата жена и тримата турци. Тя се бореше с всички сили — дращеше с нокти, късаше със зъби. Най-сетне единият от турците се дръпна стъпка назад, цял издраскан по лицето, и промуши Ружа в гърдите с дългия щик. Тя падна. Просна се в праха, но и сега хубава, в смъртния си час. Отминаха нататък убийците. Само единият от тях се поизвърна да я погледне още еднаж и промърмори, без да се спира:
— Тюх, язък…
Още същия ден турците запалиха гората Летница. Бяха докарали топове чак горе, край Дебрища. Като видяха, че из гората се мяркат люде, започнаха да стрелят нататък с топовете, докато задимя гората на няколко места. Избиха те и тук много люде — и жени, и деца, а които дебрищани останаха живи, втурнаха се да бягат накъм Рожден и по другите села из Железник.
Дни наред не дойде в Рожден никаква вест от бойното поле. Настана затишие — съща лятна задуха, набираше се над селото, над планината, тежеше във въздуха. После се чуха топовните гърмежи откъм Дебрища, като въздишки и стенания на някакво чудовище изпод земята.
Рожден замря в тревога, та и цялата планина с него. По дворищата излизаха жени, ослушваха се, оглеждаха се, дигаха очи към скалата горе да видят стои ли там още часовоят. Той беше все там, с пушка, щръкнала високо над главата му. Успокояваха се уплашените жени и се прибираха по къщите си, подхващаха изоставената си работа — то се знай, водят се големи битки, не ще даде турчинът лесно царството си, но няма да изостави бог тъкмо сега своя християнски народ! Ала скоро след това жените пак излизаха една подир друга, подгонени от ехтежа на далечните топовни гърмежи. Започнаха да се връщат рано-рано в селото и тия, които бяха излезли тая сутрин по работата си из планината.
Раздвижиха се по селските улици все повече люде, най-вече жени. Дали бе дошъл някой и бе донесъл някаква вест, или вече дълго сдържаната тревога отеднаж бе избухнала? Селото приличаше на застрашен мравуняк — людете бързаха по тесните криви улички като уплашени мрави. Не се чуваше вик, не се чуваше тропот, рядко ще излае някое подплашено куче — тихо беше в горещия летен ден, смълчано.
Излезе вън и Дона да види какво става по селото. Мина край църквата и се приближи към часовоя на високата скала:
— Пазиш ли…
— Пазя, учителке. — И часовоят продължи, без да чака да го питат: — Не знам що става насреща… сички тъй, нагоре-надолу… — И той изеднаж протегна ръка: — Аха! Виж там, учителке… Какви са тия люде?
По пътя откъм Три буки се зададе дълга върволица от люде и се спусна надолу към селото. Виждаха се и други такива люде по Три буки, караха те и по някое добиче със себе си. Дона тихо продума:
— Това са дебрищани… Бегат.
Откъм училището се показа Бабин и викна отдалеко:
— Ама що е това по пътя… Какви са тия… Жени, деца, ето и други идват. И мъже се виждат. — Той застана на края на скалата, дигна ръка над очите си: — Ами те… това е от Дебрища.
— Да беше слезъл некой долу да види… — рече пак тихо Дона.
Бабин се обърна към училището и викна:
— Симоне! Я бре, Симоне!
Показа се около петдесетгодишен селянин, който бе започнал обеда си и дъвчеше вкусно с цялата си уста. Войводата продължи:
— Слезни долу, Симоне, виж какво става там, какви са тия люде.
Ала не стана нужда Симон да прекъсва обеда си. Часовоят викна със сподавен глас:
— Идат насам и нашите! Ей ги, е! Жени, деца… А-ха, насам идат.
Завчас се бе образувала и насреща върволица от жени и деца, началото й вече слизаше бързо в долината, сливаше се там с върволицата откъм Три буки и се насочваше към пътеката нагоре, за площадката. Жените бяха натоварени с вързопи и торби, а и децата край тях носеха разни вещи.
— Що правят пък тия жени, нашите! — въртеше ококорен очи Бабин.
След късо мълчание часовоят рече:
— Що… бегат и те. Насам бегат. И мъже има с них, сички бегат.
Дона погледа още някое време, сетне наведе глава и се отправи към къщи. Ставаше нещо, за което не бяха нужни думи.
Двете кучета, вързани в двора, започнаха да подрънкват със синджирите си и да ръмжат неспокойно. Те усещаха, че насам се приближават и други люде, а може би и те предчувствуваха опасност.
Дона влезе в къщи и се спря сред стаята с огнището. В ниската дървена люлка спеше малката й щерка. Тя бе и дала да бозае малко преди обед и детето бе заспало. Не знае то, малкото, нищо и за нищо не се тревожи. Дона се оглеждаше по стаята, като да търсеше нещо, сърцето й се бе свило, беше на възел вързано, и мислите й бяха разбъркани, неясни… Тя и преди си бе мислила много пъти какво ще стане, какво ще прави, ако нахлуят турци в селото, а сега нищо не можеше да измисли, да реши.
— Но чакай да видим що е — промълви тя със студени, засъхнали устни. — Те нема да паднат в селото като камък от небето… Ще чуем, ще видим…
Все пак тя търсеше с очи из къщата вещите, които бе наумила да вземе, ако станеше нужда да бяга: голямата вълнена пелена за детето и други пелени и дрешки за него, торба с брашно, сол… револвера — да и револвера; може да стане нужда… сама да тури край на живота си, може да падне в турски плен и какво тогава… смърт! Всичко това бе премисляла толкова пъти…
Двете кучета вън залаяха. Дона излезе. Не след дълго на площадката се показаха жени, натоварени с покъщнина, задъхани от умора, а по лицата им, погледите им, изкривени и размътени, се виждаше уплаха и отчаяние. Между тях кротко мигаше с очи някое конче, пръхтеше някое муле, виждаше се и някоя коза или овчица. Дона избърза срещу тия изплашени люде:
— Какво има, какво става?
— Ох, учителке! Загиваме си! Ох, учителке… — надигна се плач и вик.
Дона виждаше, че беше излишно да пита и разпитва. Между навалицата, която ставаше все по-голяма и прииждаше насам, тя видя и непознати жени, а това бяха дебрищанки. Приближи се към няколко от тия жени Дона и те сами започнаха, но, види се, не бе останал в тях ни глас, ни сълзи:
— Гори Дебрища… изгоре! И гората запалиха… Избиха мъжете! И аскер иде безброй, турци… Почерне нататък, по градския път… Целото село бега. Некои от нашите хванаха по горния път, а ние рекохме тука, в Рожден, ама те, аскерът, и тука ще дойде… Като облак иде връз нас!
— Е, може и да не дойдат турците чак тука… — опита се да отвърне Дона и повиши глас: — Недейте така, не се плашете толкова! Децата ви слушат, стегнете си сърцата!
Отдолу непрекъснато прииждаха жени, деца, виждаха се и мъже, около Дона се струпа цяла тълпа. И всички бяха вперили очи в нея, като че ли от нея очакваха спасение. Тя чувствуваше върху себе си тия погледи, пълни с няма молба, с нарастващ страх и отчаяние, и гърдите й бързо се освобождаваха от нейната собствена уплаха. Някоя от жените каза:
— Дойдохме тука, горе, учителке, в църквата да се скрием.
Дона рече:
— Не, не в църквата! Църквата нема да ни побере и нема да ни спаси. Аз ще ви кажа… Сега идете там, пред църквата, докато се съберат всички. Ето идат още люде.
— Що си намислила, учителке? — попита отдалеко Бабин.
— В гората ще идем — отговори Дона, но повече на струпалите се люде наоколо.
— В гората… в гората… — чуха се гласове като ехо. — В гората ще се скрием, учителката ще ни заведе…
Дона се запъти към къщи, да се приготви и тя, и всички тръгнаха след нея. Бабин се развика сърдито:
— Ама какво вие пък, рожденки, какво сте се дигнали да бегате, що не си стоите по къщите! Нема нищо бре, никакви турци не се виждат, що сте се уплашили… Връщайте се по къщите си, приберете там и дебрищани!
Никой не го слушаше. А по пътеката прииждаха все нови и нови жени, деца, мъже. Насам се бяха отправили мнозина дебрищани, дигнал се бе и целият Рожден. И се събираха всички не пред църквата, а пред къщата на учителката — чакаха я да ги поведе. По едно време тя излезе и се обади отдалеко на войводата:
— Ти не се карай на людете, жени са, деца повечето, ами прати двама-трима мъже да видят какво става нататък.
Бабин я погледна някак учуден, махна мълчаливо на един от другарите си и се спуснаха двамата по пътеката надолу, срещу върволицата жени и деца, които все още пъплеха насам. Дона се обърна сега към навалицата пред къщата й:
— Ето и войводата отива да види, а вие не стойте така, с товари на гръб, седайте там, приберете децата, ще почакаме да видим, имаме време. И не се плашете много, не плашете малките, ще се скрием в гората, бог ще ни запази…
Поуспокоиха се уплашените люде, дочуха се и по-бодри гласове, дори и смях се чу, престанаха да лаят и двете кучета — свикнали бяха често да виждат такова множество на площадката.
Селският войвода и другарят му не се бавиха много — колкото бързо отидоха, още по-бързо се върнаха. Войводата още отдалеко викна, колкото и закъсняла да беше командата му:
— Сички към гората! — После се обърна към Дона, но го чуха и мнозина други: — Сички бегат от Дебрища. И четите. А турците подир них…
Дона поведе бежанците към гората. Дългата върволица изчезна между дървесата, провря се цяла, като змия в дупката си. На площадката остана само селският войвода с другарите си, но и те все по-често поглеждаха към гората. Часовоят продължаваше да стои там, ала сега като ненужна прибавка горе, на високата скала. Нямаше кой да го гледа, кой да се насърчава от него. Доколкото се виждаше селото, личеше отдалеко, че е пусто, изоставено.
Върволицата по пътя от Дебрища накъм планината продължаваше да се движи. Като отминаха жените и децата, а също и мъжете, които бяха стояли в селото през време на битките, зададоха се на по-големи и по-малки групи въстаниците. Над селото зад тях и над запалената гора нататък тежеше облак дим. Пътят се изкачваше стръмно по Дълги рид, а по-нататък, върху гърба на рида, се разклоняваше в две посоки: към Рожден и, вдясно, накъм другите села по Железник. По тия два пътя отминаха бежанците от Дебрища, с тях бяха и ранените в битките, качили ги бяха в коли. Нататък се насочваха и въстаниците.
Тримата оцелели войводи — Марко Чендов, Гьоре Павлев и Велко Скорнев — вървяха заедно, следвани от четниците, които бяха останали живи. Като се изкачиха на стръмнината върху билото на Дълги рид, Чендов се спря и извади от пояса си голяма шарена кърпа да обърше лицето си от обилната пот. Спряха се и другите двама войводи, насъбраха се около тях четници, а идеха насам и други въстаници. Чендов се оглеждаше наоколо и личеше, че обмисля нещо. На същия този рид, малко по-нататък, преди година време бе нападнал Селим бея с четата си и с рожденската селска чета. Той каза:
— Ние не бива тъй… аскерът може да ни настигне и ще ни избие един по един. — И добави: — Тука требва да го спрем. Поне за малко, докато се изтеглят сички нататък.
От двете страни на пътя стърчаха голи, напечени от слънцето скали, а по-нататък, вляво и вдясно, се издигаха доста високи, също тъй каменисти чуки. Ниско надолу кривуличеше пътят откъм Дебрища, който се изкачваше стръмно насам и се провираше между скалите. Тук беше наистина сгодно място за позиция. Обади се и Гьоре Павлев, намръщен, зъл:
— И що… да не мислят агите, че сме се уплашили!
Велко Скорнев извърна глава назад. Не беше далеко оттук Рожден. Нататък, над равното било на Дълги рид, се зеленееше не много далеко рожденската гора. Близу беше Рожден, близу беше и гората. Там беше и Дона. Една дълбока въздишка сама се откърти от гърдите му като тих стон и той се смути пред другите двама войводи, та каза рязко:
— Аз ще остана тука.
— И аз ще остана тука — рече след него Гьоре Павлев.
Повечето от въстаниците бяха отминали вече нататък, но идеха насам и други, проточени по пътя може би до стотина души. Около двамата войводи, които казаха, че ще останат да позадържат турците, се събраха най-напред оцелелите техни четници. Спираха се край тях и други от въстаниците, та се събра една дружина от около петдесет души. Между последните, които се изкачиха горе, беше и Китан Щъркот. Той бе изтръгнал знамето едва ли не от ръцете на турците, навил го бе и го носеше като овчарска тояга на рамото си. Щом се изкачи горе, той го свали и мълчаливо го подаде на войводата си. Чендов го задържа няколко мига, после подаде пушката си на Щърко и разви знамето. По аления плат се виждаха дупки от куршуми. Чендов разкова с ножа си знамето, захвърли дългия прът и внимателно сгъна копринения плат, сложи го в чантата си. Събраните наоколо мъже мълчаливо наблюдаваха всяко негово движение. Той взе пушката си от Щърко и каза:
— Тука нема да са нужни повеке от двайсет или трийсет души.
Метна пушката си на ремък и се отправи нататък по билото на Дълги рид. Последваха го десетина души от четниците му и от въоръжените селяни, после се присъединиха колебливо към тях още неколцина от въстаниците. На новата въстаническа позиция останаха около тридесет души.
— Хайде! — подвикна Гьоре Павлев. — Хващайте си места, че ей ги мръсните, идат.
Едващо се бе разчистил пътят от бежанци и въстаници, откъм Дебрища се зададе аскер. Сякаш из пушъците на пожарищата изпълзя една доста дълга нестройна колона, войниците не бяха по-малко от хиляда души. Те се движеха доста бързо — решили бяха, види се, да преследват въстаниците по петите. Другата турска войска, изглежда, бе останала на почивка около Дебрища.
Въстаниците се пръснаха във верига от двете страни на пътя, по скалите в тясното устие между чуките вляво и вдясно. Зад тях се откриваше широкият гръб на Дълги рид и нататък все още се движеха техни другари — едни по пътя за Рожден, а повечето по пътя, който се отклоняваше вдясно, към други, по-далечни села из Железник. А турците вече наближаваха подножието на Дълги рид. Те бяха забелязали отдалеко спрелите се въстаници и щом стигнаха подножието на рида — пръснаха се и те във верига. Мнозина от въстаниците тук бяха стари, опитни бойци, та нямаше нужда от поуки и команди, но като се насочи срещу тях аскерът и пак толкова многоброен — скочи отеднаж Гьоре Павлев иззад своя камък и викна:
— Хей, люде! Клетва сме дали да мрем!
Тъкмо изрече той тия думи, някъде отдолу пукна маузер, късо изпищя куршумът и Гьоре Павлев падна, като че ли го блъсна някой. Притичаха към него неколцина от четниците му — войводата беше мъртъв.
Въстаниците откриха бърза стрелба. Турците, колкото и да бяха много, спряха настъплението си и бързо, блъскайки се един в друг, налягаха кой де свари по каменистата стръмнина. След първото избухване на стрелбата тя неусетно поутихна и се чуваха само отделни изстрели от двете страни. Дебнеха се и двата врага: въстаниците, за да не изпущат напразно ни един куршум, а турците се готвеха за пристъп.
Пладне току-що бе минало. Скалите бяха нагорещени от слънцето, а от небето продължаваше да се излива огън. Не се виждаше наблизу ни едно дръвче, ни някаква сенчица — само сиви, мъхести скали, засъхнали тръне и тук-там прегоряла трева. Някой от въстаниците каза хрипливо:
— Тука за вода ще изпукаме…
Реката беше далеко оттука — правеше широк завой зад една от чуките и вода можеше да се намери чак в долината при Рожден, на повече от половин час път през Дълги рид и Трите буки.
Вдясно от Велко Скорнев бяха се настанили между скалите четниците му Тома Нерезов и Софрони Шибаков — и двамата рожденци. Вляво от Велко бе залегнал между два камъка Китан Щъркот — не беше лесно за него да си намери сгодно място, какъвто беше дълъг и чепат. Между двата камъка той бе подпрял пръта на знамето — не искаше, види се, да се раздели с него. Погледна нататък Велко между два свои изстрела и видя как Щъркот ближеше един камък; той бе го изкъртил и го ближеше откъм влажната му страна от жажда. Велко нищо не му каза. И неговият език бе надебелял и пълнеше устата му горещ и лепкав.
Турците отдолу наново се раздвижиха. Те бяха твърде много и тридесетте въстанически пушки не можеха да ги задържат дълго на едно място. Като се прикриваха зад пръснатите по нанадолнището камъни, те запълзяха нагоре. Стрелбата на въстаниците се засили. Изтрещя и търкулната надолу бомба. Настъплението на аскера се поколеба за няколко мига, сетне пак продължи. Между скалите и камънаците изоставаха улучени войници, ала много и много повече бяха тия, които продължаваха да пълзят, да се катерят нагоре. Велко сложи последната пачка в манлихерата си; имаше седем патрона и в нагана си.
Не, той няма да се помръдне оттук! Няма да пусне турците…
Той стреляше бавно и мисълта му беше насочена там — да не изпусне напразно нито един куршум.
А турците бяха вече съвсем близу — на няколко стъпки и току се дигнаха насреща като стена. Велко се изправи на колене, изстреля в гъстата турска маса седемте патрона на револвера си и го захвърли. Сетне скочи и се втурна срещу аскера с натъкнат нож на пушката си. Насочиха се към него от всички страни турски щикове. Така загина Велко Скорнев.
Аскерът прегази и тая въстаническа позиция. След късата битка бяха се спасили само петима от въстаниците и сега бягаха пръснати по широкия гръб на Дълги рид. Аскерът ги сподири с изстрели и те падаха един след друг. Падна край пътя за Рожден и Китан Щъркот. Повлякъл бе той със себе си и пръта на знамето, но го изпусна там, върху сухата земя. Успя да се отдалечи само Софрони Шибаков, ала и той беше ранен, та побърза да се скрие в едно долище встрани от пътя, боеше се да не го настигнат турците накъм Рожден.
След сражението на Дълги рид настъпващите турци се насочиха по пътя за Рожден. Те се спуснаха по Три буки в безредие, надигнали пушките си кому както бе по-сгодно. Вървяха на гъста тълпа, та преливаха от двете страни на пътя и бързо изпълниха долината при селските воденици. Бяха уморени след днешните сражения и вървяха мълчаливо, рядко ще се чуе глас сред глухия тропот на стъпките им и подрънкването на оръжието.
Като видя Бабин турците в долината, поведе и той другарите си към селската гора. Тръгна да търси разпилелите се въстаници, но другарите му, щом навлязоха в гората, започнаха да изостават и един по един се прибираха при семействата, като скриваха преди това оръжието. Бабин остана сам, но и той скри най-сетне оръжието си в една хралупа и се прибра при своето семейство.
Селото беше изоставено в ръцете на аскера. Още докато се стичаше в долината, отделения от аскера запъплиха нагоре към изоставените къщи, а два взвода се отправиха по стръмната пътека към високата площадка. Турците бяха забелязали селската чета, преди да се оттегли, и очакваха горе някакъв отпор. На площадката ги посрещнаха с яростен лай само двете кучета, които Дона бе отвързала, преди да тръгне за гората. Запукаха пушки и едното от кучетата веднага бе убито, а другото се повлече с пречупен гръбнак, с жален вой — скри се някъде и замлъкна. Мнозина от турците навлязоха в къщата на Даме Скорнев, разтършуваха по всички ъгли, задигнаха кой каквото можа от покъщнината, подгониха кокошките, отвориха обора и подкараха козите, мулето и двете кончета, сетне запалиха и къщата, и обора. В същото време други турци бяха навлезли в църквата, чупеха иконите, грабеха каквото им се виждаше ценно, след това навлязоха в училището. Запалиха също и църквата, и училището, но огънят скоро загасна — нямаше какво да гори в двете каменни сгради. Като напуснаха турците площадката, загасна огънят и в къщата на Скорневци, но оборът изгоря до основи.
Аскерът разграби и опожари и другите къщи из селото, водениците в долината, останаха незасегнати само някои от по-отдалечените дворища и кошари. Високи стълбове чад се издигаха из планината, забулваха за минутка пламтящото лятно слънце, сякаш да го загасят, но бързо се разнасяха по избелялото небе. По кривите селски улички и пътеки ходеха натоварени с покъщнина аскерлии, час по час ще се чуе изстрел по някое подплашено добиче, по някоя кокошка или по селските кучета, които лаеха прегракнало и отдалеч по нашествениците. Докато аскерът ограбваше и палеше селото, група офицери бяха насядали на една поляна под гъста сянка и със свойствената турска почтителност се съвещаваха как да обградят и претърсят гората.
Турците, които навлязоха в Рожден, макар да бяха към хиляда души, не се решаваха да прегазят старата рожденска гора. Те останаха тук през деня, останаха и да нощуват в Рожден. Очакваха да пристигне и друг аскер откъм Дебрища, та с още по-големи сили да минат през гората, която криеше може би големи опасности.
А в гората бяха избягалите от селото рожденци, също и ония дебрищани, които бяха избягали в Рожден; доколкото имаше тук въстаници, прибрали се при семействата си, те бяха изпокрили оръжието си и сега стояха в гората без оръжие. Довела бе Дона всички тия бежанци на поляната около извора, дето предната година Велко бичи трупи, та и сега се виждаха наоколо следи от неговата работа тогава. Здрава беше още и колибата и всички очакваха, че там ще се настани Дона с детето си, но тя нареди да се настанят вътре най-напред две бременни невести, които очакваха да дойде часът им, а тя се прибра до входа. Някои от мъжете приправиха набързо тук-там и други колибки и навеси, прибраха там своите си люде. Имаше и двама болни старци — направиха и за тях навес, постлаха им мека трева и шума. Само огън никой не смееше да запали, за да не издаде скривалището в гората.
Като се понастаниха така рожденци и дебрищани и всяка челяд си намери сгодно място, поуталожи се и страхът им, макар да знаеха, че турци ходеха по селото и край гората.
— Да си жива, учителке, че ни доведе тука — повториха мнозина тая благословия и си приказваха жените помежду си с плаха надежда: — Нема да влезат поганците в гората. Нема да се решат. Нема да ни усетят, нема да ни намерят. Дано господ да ни запази под своя покров…
И поглеждаха те към небето през вършините на дървесата, оглеждаха дебелите дънери наоколо, гъстите сенки на гората.
— Добре, че е лето…
— Ами нели затова се почна посред лето, да може човек и под открито небе и секак…
— По-тихо, люде! Не говорете с висок глас, ще ни чуят…
Най-голяма оставаше грижата за младите невести и моми. Някои от тях се бяха забулили като кадъни, за да не се познават, че са млади, други бяха облекли съвсем износени руби и бяха зацапали лицата си — да се загрозят…
— Учителке… и ти, щерко, позакрий се — загрижиха се някои от старите жени.
Седнала на тревата пред колибата, Дона леко полюляваше на колена заспалото си дете. В пазвата й натежаваше револверът и тя не се боеше за себе си, намерила успокоение в решението си да умре, ако стане нужда, колкото и да беше трудно за нейната слаба женска ръка да дигне оръжие.
Поуталожи се страхът, но не беше изчезнал от сърцата на тия люде — нали бяха повечето жени, разяждаше ги мрачна тревога и какви ли не черни грижи и мисли. Час по час над целия стан преминаваше като вихрушка внезапно избухнала уплаха, скачаха тук и там люде да бягат, където им видят очите, чуваха се стонове, неудържим плач, молби, проклятия. Сетне пак всички се успокояваха и се питаха с думи, с погледи откъде бе дошла тая внезапна уплаха. Страшно беше, но защо тъй отеднаж, човек сякаш обезумяваше…
— Да става каквото ще най-сетне!
— Запази ни, господи, помилуй ни, Богородичке, майчице…
— Не нас, не нас… запази, боже, най-напред тия, що са в огъня. Живи ли са милите, къде ли ги гони сега турски куршум!…
И пак ще проплаче тук или по-нататък майка, жена, сестра за мъжете, които бяха в четите — от тях нямаше вече никаква вест.
Някои по-смели и по-любопитни между мъжете и децата се промъкваха предпазливо към края на гората и скрити в шубраците, наблюдаваха какво става по селото. Турците оттук се виждаха ясно как се бяха разположили на стан по дворищата и поляните. Те все още тършуваха по къщите и пренасяха покъщнина долу, на пътя в долината, дето стояха коли, които бяха измъкнали от селото, и там грабителите отнасяха своята плячка. На една поляна се виждаше и част от селския добитък, който стопаните му не бяха успели да прогонят из гората. По селото все още пушеха някои от запалените къщи и недалеко се усещаше тежкият и тревожен някак мирис на изгоряло. Като виждаха любопитните от шубраците край гората толкова близу аскера, дочуваха турския му говор, виждаха опожарените къщи, мнозина от тях не устояваха дълго и се връщаха бързо при своите, объркани, ужасени:
— Леле, майчице, колко са страшни, с ей такива брадища… и ножове такива дълги… грабят…
— Къщата на Цаневци изгорела. И на Бачевци, и на Зулумовци, и на Огненовци. Те целото село са запалили, още пуши огънят…
Людете наоколо слушаха с широко отворени очи, тук-там някоя от жените ще проплаче, ще прокълне:
— Майчице, Богородичке…
— Ох леле, боже, накажи ги!
Страхът стискаше сърцата с безмилостни железни пръсти. Надежда и щит на тия люде срещу ножовете на вражата войска беше само зелената ограда на гората. И не очакваха отникъде те ни помощ, ни милост, дори когато надигаха очи към безучастното небе.
„Татататиии! Тататиииии!“
Металическите звуци на войнишката тръба пронизваха и режеха като нож — тъй чужди, странни и зловещи бяха те в тихия предвечерен час в планината. Още по-враждебно и пълно със закана се обаждаше тяхното далечно ехо някъде по планинските зъбери:
„Тататии…“
Колко много люде имаше в гората, но всеки се вкамени на своето място и пресекна всеки човешки звук и глас. Не след дълго някъде отвъд зелената стена на гората и над върховете на дървесата се понесе глух, но мощен многоглас вик на чужд, неразбираем език:
— Аааа…
Аскерът отвъд изричаше своята вечерна молитва за дългоденствието на падишаха. И робите слушаха тоя вик с примрели сърца.
Сетне прошумоля през зелените гранки вечерникът и помилва с хладна длан лицата на скритите в гората люде. Неусетно се надигна в гората тих говор, раздвижиха се людете между дървесата — да сложат нещо за ядене, да подредят легло за през нощта, да напълнят стомничката с вода от извора, да надзърнат скритата в храсталака козичка или кравичка. Настъпваше нощ, смрачаваше се вече, ще легнат и турците да спят отвъд по поляните. Те избягваха да нападат нощем и дори прекъсваха започнала вече битка, щом паднеше мрак над земята. Ще си отдъхнат рожденци и дебрищани поне през тая къса лятна нощ, ще хапнат по един залък хляб, ще пийнат водица — цял ден може би не яли и не пили в трепет, с пресъхнало, стиснато гърло. Мракът започна да се надига изпод дървесата наоколо като прииждащи мътни води, безшумно и властно. После отеднаж над гората се разля широка топла вълна, вечерният ветрец спря, сякаш избяга и се скри някъде, дървесата се удрямаха неподвижни в здрача. По земята, през утъпканата трева и през гъстите коренища на храсталаците наоколо запълзя топла влага — горещ, трескав дъх. Зеленикавият дълбок сяй на вечерното небе неусетно угасна и останаха да блещукат горе няколко бледи, дребни звездици. Някъде из гората се чу пресекнал птичи грак, изпръпкаха крила в клоните и всичко утихна. Людете край колибата и извора приказваха все по-тихо, с недоизречени думи и шепот. Нощта настъпваше умълчана и тъмна, черна — нащърбената месечина изгряваше късно след полунощ. Въздухът беше неподвижен, беше задушно, по лицата и ръцете лепнеше топла влага. Скоро угаснаха и първите бледи звезди — ниско над върховете на дървесата се сключи черно облачно небе. Наоколо всичко изчезна, в непрогледната тъмнина останаха само сподавените плахи човешки гласове, но и те заглъхваха един по един.
Турците нямаше да дойдат в тая тъмна нощ, ала селяните не можаха да прекарат в почивка и тия няколко нощни часове. Едващо бяха се сгушили и спотаили по твърдите си легла на тревата и милостива дрямка затваряше очите им, някъде отдалеко започна тихо шумолене по листата на дървесата, наближи и се засили — започна тих, ситен дъжд, без гръм и светкавици, както през късна есен. Поразмърдаха се някои от людете, които го усетиха, свиха се още по-добре под завивките си и пак се спотаиха — летен дъждец, ще поразхлади и ще премине, още по-сладко се спи в неговия тих шум. Дона бе легнала край колибата, сега се премести вътре, до самия вход, колкото да запази детето си от дъжда. И пак всичко утихна, остана само шумът на дъжда в тъмнината, еднозвучен, приспивен.
Мина много време, а дъждът не спираше. Напои се всичко с влага, потекоха вадички. Людете се събуждаха един след друг и не знаеха как да си помогнат в тъмнината. Дъждът продължаваше да вали часове наред и всичко се измокри. Процеждаше се вода на тънки струи и през покрива на колибата, и през набързо дигнатите навеси. Бяха се промъкнали тук мнозина, в колибата и под навесите — никой не питаше за болни и здрави, ала и тук никой не можеше да се запази от водата.
— Гледай ти — оплакваха се жени в тъмнината, сега пък тоя дъжд! Малко ли ни беше другото? Станахме жива вода. Ще изпонастинат децата.
Тук и там в тъмнината плачеха деца безпомощно. Дона се мъчеше да запази своята малка щерка с тялото си. Всичките и дрехи и завивки бяха мокри, мокро беше и детето, жално проплакваше то в неспокойния си сън.
Едва късно след полунощ през гората се втурна силен вятър, разтърси мокрите клони, рукнаха по мократа трева едри, тежки капки. После пак. Разбуди се и зашумя цялата гора. Дъждът спря. Високо горе едва-едва просветна, пламнаха с ясен блясък едри звезди като запалени свещи тук и там по черните вършини на дървесата. Вятърът препускаше по всички посоки, да обходи като грижовен стопанин гората след тая черна тъмнина, след продължителния дъжд.
— Сега пък студ, а не смейме да си запалим огън — каза някой и се чуваше как потракваха зъбите му.
Показа се и закъснялата нащърбена месечина и студено надничаше през разкъсаните бързо плаващи облаци. По високите гранки на дървесата увисна блед здрач — тънка паяжина, която се развяваше и късаше при всеки пристъп на вятъра. Людете се виждаха наоколо сгушени на тъмни купчини. Мокри и премръзнали, те стенеха, въздишаха, плачеха с глас.
— Кой е там? — чу се глас изпод сенките на дървесата наблизу. — Отговорете бре, има ли люде тука?
— Софре! — отвърна разтреперан женски глас. — Ти ли си, чедо!
Майката бе познала в тъмнината гласа на сина си. Изпод дървесата се показа човешка сянка — това беше младият четник Софрони Шибаков. Той бе видял как навлезе аскерът в родното му село, видял бе пожарищата и през цялото време се бе крил в околностите на Рожден, но все по-далеч от турците. Лутал се бе из гората в тъмната дъждовна нощ — ранен, гладен, мокър от дъжда, и се приближаваше сега към селото, да търси някакво спасение, изтощен от глад и болки. Той попадна тъкмо на своите люде и първа майка му позна премалелия му глас.
Направиха му място в колибата, подпря се той на пушката си и седна, приседна срещу него и майка му.
— Лошо ли си ранен, сине…
— Десната нога. С куршум. Ще мине, майко.
Там близу до него беше и Дона с детето си. Струпаха се пред колибата и други люде в лунния здрач. И не се стърпяха:
— Ами, Софре… къде са другите наши люде…
— Ами… — започна младият момък и се спря за миг. После продължи: — Те некои избегаха с четите. Ние с Велко Скорнев, с Тома Нерезов, Йоле Китанов и Ангел Йончев… и мнозина други, имаше до трийсет души, се спрехме на Дълги рид, срещу Дебрища, да задържиме турците. И те, сички там… избиха ги турците. Само аз…
Всички бяха спотаили дъх, като почна да говори младият четник, а сега стана още по-тихо. Сетне отеднаж писнаха няколко жени, изричаха имената на убитите, но се насъбраха люде около разплаканите жени, отстраниха ги, успокояваха ги, молеха ги да не викат, да не плачат — да не би да чуят турците.
Дона мълчеше, детето беше в скута й. Тя бе чула добре: „Сички там… избиха ги турците.“ И все пак попита — тихо, сякаш само тя да чуе отговора:
— Ти виде ли, Софре… за Велко…
— Видех, учителке. Той се хвърли върху них со щик…
Дона нищо повече не каза. И тихо заплака, в тъмнината никой не виждаше сълзите й. Така й се чинеше сега, че бе чакала тоя грозен час, знаяла бе, че ще дойде. И виждаше колко голяма мъка се бе насъбрала в сърцето й. Но не биваше да вика, да пищи пред толкова люде, не биваше да скубе косите си от тая тежка мъка. И плачеше тихо в тъмнината. Опитваха се някои да я утешат:
— Учителке… детенцето ти да е живо… Не губи сила…
Дона и не чуваше тия добри гласове. Надигаха се и други писъци — Софрони Шибаков бе казал още няколко имена. Загинали бяха в битките седмина рожденци.
Зазоряваше се. В стана на бежанците никой не спеше, дори и децата в измокрените си от дъжда дрешки. Попаднала бе тук, в рожденската гора, и баба Пауна от Дебрища, та дойде да превърже раната на Софрони Шибаков. Нямаше никакви билки и мехлеми и старата жена проми раната с вода от извора, превърза я с чисти кърпи. Личеше, че поолекна на ранения. Тогава стана Дона, остави детето си на една невеста да го пази и заедно с майката Шибакова отведоха ранения четник и го скриха в другата, малката колиба. За него беше най-страшно, ако го намерят турците. Тъкмо в голямата си мъка за Велко Дона намери сили да спаси младия човек.
Върховете на високите дървеса вече пламтяха от първите лъчи на слънцето. Вятърът бе стихнал. Окъпана от нощния дъжд, гората шушнеше, свежа и весела в светлото лятно утро. Наоколо се чуваха птичи песни. Над гората, с два безшумни размаха на крилата си, бързо премина ястреб. Раздвижиха се всички по стана, чуваха се и непредпазливи подвиквания — бежанците сякаш бяха забравили своята неволя. Неочаквано прозвуча пак войнишката тръба — бързо, тревожно:
„Тататити! Тататити!“
Птичките по околните дървеса млъкнаха.
Селският войвода скочи със загрижено лице и побърза накъм края на гората. Мнозина го проследиха с поглед. Две момченца се спуснаха след него — да погледнат и те какво правят турците, но Бабин сърдито се обърна, махна с ръка:
— Я назад!
Двете деца се върнаха, а той продължи нататък.
Сетне всичко стана така бързо, че людете се зашеметиха от изненада и уплаха. Никой не забеляза колко време се бави селският войвода към края на гората, но гласът му, невероятно силен и пълен с ужас, се разнесе сякаш из цялата гора:
— Майчице, изядоха ме! — Миг след това той пак извика, види се, с последни сили: — Бегайте… идат! Станът заприлича на разбунен кошер. А вече откъм края на гората се чуваха чужди, заплашителни гласове и думи — дошъл бе тая сутрин и друг аскер в Рожден и турците започваха да претърсват гората. Людете се споглеждаха с обезумели очи, но никой не се реши да бяга — турците се изсипаха от всички страни, надигнали пушки с натъкнати ножове. Те бяха навлезли в гората в дълга гъста верига, изненадали бяха селския войвода и го бяха убили с ножове. Една част от тях бързо обградиха селяните и викаха, размахваха гневно пушките си, ала никой не разбираше езика им. Селяните се струпаха онемели от страх и плачеха само някои от мъничките деца. Отнякъде изскочи офицер с гола сабя в ръка, млад човек, с големи черни очи и черни мустачки. Той извика нещо заповеднически към войниците, завика и на селяните, като махаше със свободната си ръка, и повече по движенията на ръката му разбраха рожденци и дебрищани, че ги кара да излязат от гората. Разбутаха се те и тръгнаха между дървесата. Младите жени се събираха в средата, навели ниско глави, ала как се случи, едно около петнайсетгодишно момиче остана към края на това човешко стадо и неколцина брадати аскери се нахвърлиха върху него, задърпаха го към близкия храсталак. То нямаше сили да се противи, но майка му хвърли разните неща, които носеше в ръцете си, разбута людете наоколо и се втурна да спасява детето си. Тогава един от аскера се обърна и я удари по главата с все сила с приклада на пушката си. Тя падна. Докато излязоха рожденци и дебрищани от гората, турците ги мушкаха с ножовете си, отвлякоха още две жени и убиха един старец от дебрищаните, който се опита да защити снаха си. Вече на самия край на гората турците, като че ли се уплашиха да не би да изпуснат удобния случай, втурнаха се между селяните и започнаха да убиват с ножове и изстрели. Убиха те още трима мъже и една жена, която държеше в ръцете си мъничко дете, повито в пелени. Детето падна от ръцете й и продължаваше да плаче със слаб гласец. Тогава един аскер стъпи върху него с грубата си подкована обувка и то замлъкна.
Като изтласкаха селяните от гората, турците ги задържаха няколко часа на една поляна, под жежкото августовско слънце. Час по час някои от аскера влизаха и сега между изплашените люде, биеха ги, мушкаха ги с ножове, караха ги да събличат по-здравите дрехи и ги задигаха заедно с други вещи, които грабеха от ръцете им. А близу там, на другия край на поляната, под зеления шатър на един явор седяха неколцина от по-големите началници на аскера. От време на време при тях идваха войници и донасяха за претърсването на гората. Селяните не смееха и да погледнат нататък. По едно време големците излязоха изпод прохладната сянка на явора и се приближиха към пленниците. Водеше ги най-старият между тях, около петдесетгодишен мъж, шишкав и с дебели устни, с някакви златни знаци по униформата му. Той се спря и изгледа с тежък поглед неволниците. Войниците, които ги бяха обградили с жив кордон, се наежиха. Големецът дигна ръка и заговори с глух гъгнив глас. Лицето му лъщеше на слънцето, обляно в пот; явно беше, че трудно понасяше лятната горещина. Селяните слушаха с покорно наведени глави, но не разбираха нищо от словото на турския големец. Като свърши той и се отдръпна пак под сянката на явора заедно с подчинените си, един от войниците завика кресливо на развален преспански говор:
— Ха си вървете по къщите бре! Какво чакате? Вашата майка гяурска! Миралаят каза, че нашият цар ви прощава, ама ако дигнете още един път глава — сички ще ви изколим! Така да знайте. Късметлии излезохте, мамицата ваша, миралаят е харен човек. И кажете на вашите, които са с комитите, да се предадат, че сички ще ги избием, ако ги заловим с пусат99! Хайде, тръгвай! — и той злобно ритна застаналия пред него рожденец.
Селяните се раздвижиха, подканяха се със сподавен шепот, побутваха се — по-скоро да се махнат оттук, да се скрият от очите на турците. И скоро се разпиляха по пътеките накъм дворищата си рожденци, а с тях и неволните им гости от Дебрища. Дона остана между последните на поляната, с детето на ръце.
Тя беше като унесена — всичко виждаше и чуваше като през някаква преграда.
— Ами ти, учителке? — питаха я селянките около нея. — Къде ще вървиш сама там, горе? Хайде върви с нас, хайде. После ще си идеш в къщи.
И тя се остави да я поведат.
Селяните бързо изчезнаха, изпокриха се, като да потънаха в земята.
Засвири отново войнишка тръба. Войниците, които продължаваха да претърсват гората, като че ли тъкмо това бяха чакали и веднага започнаха да излизат измежду дървесата по един, по двама, на цели групи. Началниците им ги прибраха долу, край реката в долината, дето димяха още от сутринта казани с чорба. Сега тук имаше над две хиляди души аскер. Не след много време колоната на аскера се повлече нагоре по пътя за Дебрища и за града. А по дворищата отсам, между развалините на изгорелите къщи, започнаха да надничат и да се подават ту тук, ту там рожденци, сякаш тревички в полето, затиснати от тежко колело, но те една след друга отново се изправят, след като колелото е отминало.
Тъжен беше животът на старите Глаушеви, откакто останаха сами двамата в голямата къща. Отиде Борис в Дебрища заради жена си и не беше много далеко дотам, но той рядко идваше да ги види. Тъгуваха много двамата стари люде в самотата си, но и в това беше голямата им обич към единствения син, към единствената рожба — да не се месят в живота му, да не му са спънка и товар. Не бе тръгнал Борис по лоши пътища, за да го спират. Наистина, той бе започнал живота си не както те биха желали — не толкова защото се ожени за селянка, а защото се ожени още много млад. Но нали той беше доволен и щастлив в новия си живот? А като се увлече Борис толкова много в народните работи, не беше Лазар Глаушев човек, който да отклони сина си от такъв път. Какво е по-достойно за човека от това — да се бори за народа си? Целият живот на Лазара Глаушев беше такава борба. Някога той не бе мислил за себе си, не бе жалил себе си и сега жертвата беше сто пъти по-тежка — животът и щастието на рожбата бяха сто пъти по-ценни от собствения живот и собственото щастие, но Лазар Глаушев тъкмо с това сега чувствуваше в себе си голяма сила, че можеше да премълчи, да претърпи страховете си за сина. Няма да покаже той слабост в нищо и нека да свърши животът му, както е почнал, макар сега, на стари години, по-тежък, по-тревожен. Той се боеше за сина си, тъгуваше за него, но сърцето на стария човек беше пълно и със сладка гордост, че Борис беше тъкмо такъв — чист душевно, храбър, възторжен, достоен човек.
По своему преживяваше своята майчина скръб Ния Глаушева. Тя обичаше така своя син, че можеше да претърпи всичко заради него, да се откаже от всяко свое желание, да се лиши от всяка своя радост заради него. И тъкмо в това майчинско себеотрицание бяха всичките й радости. Тя не го виждаше край себе си, но знаеше какъв нежен, благороден син беше той и това й стигаше. Женитбата на Бориса, прибързана и не много редна, засегна чувствително нейното честолюбие и майчинска гордост, но тя премълча болката си, за да не смути с нищо неговата радост. Тя би се опитала да го спре, да го предпази от всяка грешка и прибързаност, но не и да го нарани, да го огорчи. Ния не беше майка, която ще наложи на детето си своите желания, нито дори своята мъдрост и най-малко майчинското си честолюбие. Тя беше щастлива, че имаше такъв син, и това й стигаше, готова беше на всякакви други лишения Така с голямата си обич към него тя понасяше търпеливо и страховете си за него — не се решаваше, не искаше да го спре и в опасните му увлечения.
Ала все пак тъжен беше животът на двамата стари вече люде без единствения им син, при толкова страхове и тревоги за него. И те всякак си помагаха в тая обща скръб и тревога, както при всяка скръб и тревога в целия им дълъг общ живот. Когато споменаваха за Бориса — всеки ден и непрестанно, Лазар Глаушев показваше своята гордост от сина си, а Ния Глаушева — своята обич. Така те взаимно разведряваха душите си, прогонваха по-далеко лошите си мисли. Така те започнаха още с женитбата му.
— Борис винаги знай що върши — каза тогава старият Глаушев.
— Ами да — допълни веднага Ния. — Виж каква е хубава Ружа!
Като научиха по-късно, че снаха им беше бременна, те се надпреварваха да се радват.
— Хайде, бабичко — рече Лазар, — скоро ще си имаме внуче.
— Ами тя, Ружа, ще напълни къщата ни с дечица — отвърна Ния. — Виж каква къща имаме, пък е празна.
А като почна да нараства народното вълнение и бурята наближаваше, Лазар Глаушев все намираше случай да каже и да повтори:
— Борис е достоен мъж и срамно е да го крием ние сега под полата си. Но той умей да се пази.
— Ех, както ще бъде за целия народ… И дано господ ни го запази — отвръщаше за утешение майката, но повече заради бащата; нейното сърце по ония дни беше като жива, отворена рана.
Когато чуха, че бе изгоряло цяло Дебрища, а нямаха никаква вест за Бориса, те и двамата замълчаха — дотам стигаха силите им, колкото да не подлютват взаимно раните си със страховете и с лошите си мисли. Скришом въздишаше старият човек, скришом от него плачеше горестната майка. Лазар ходеше да пита тук и там, но никой не можеше да му каже нищо за Бориса и той криеше от жена си, че сам губеше надежда. Дори се опитваше да я позалъгва:
— Рано е още да се обади след такова размирие. И ни един човек не е дошъл оттам да каже що е било, как е било. Само турците, аскерът, а от них какво ще научи човек…
Беше привечер и тъкмо се бе прибрал старият Глаушев от чаршията, когато влезе в двора им тетка Бисера. Те я видяха от прозорците на долния кат и двамата избързаха да я посрещнат. Тетка Бисера застана на входната врата — беше боса, с изпокъсани дрехи, с две торби през рамо, а в ръцете си държеше повито детенце и току го подаде на Ния:
— Ето ви внучето.
Ния го пое с двете си ръце и го притисна неусетно на гърдите си, а очите й, пълни със страх и мъка, търсеха очите на Лазара. Той не смееше да погледне жена си и попита с отпаднал глас:
— Ами Борис, синът ни, Ружа…
Тетка Бисера, отговори троснато и бързо, като че ли едвам бе задържала досега думите си:
— Борис… отвлекли го турците, а Ружа я убиха.
С ножове я убиха.
— Влез, влез, сватя — едвам успя да продума Лазар Глаушев. Но все пак, като влязоха вътре, той посъбра сили: — Кажи сега, сватя, какво знайш, какво си чула и видела.
— Ами това — проточи нос тетка Бисера, като че ли се сърдеше някому: — Ружа я намерихме на пътя. Виках й: хайде да бегаме, сички бегат, а тя изостана заради них, заради баща си, заради мъжа си. На моста я видели, питала, когото срещне. Видели я там наши и с пушка да гърми по турците. Като баща си и тя, като брат ми… А зетът Борис — казаха ми люде, видели го: турците жив го хванали и го отвели некъде. А ето сега детето — що да му правя, аз рекох да ви го донеса, ваше е…
Ния подигна грубата вълнена завивка и погледна лицето на малкото: нима то идваше сега да замести нейния син? Но и то, и то беше нейна рожба. И беше едва живо в ръцете й… Как се бе върнало изеднаж времето, когато нейният син беше също толкова малко дете — та това беше той, Борис, в ръцете й: това беше неговото дете и тя все едно държеше сякаш него в ръцете си…
Тетка Бисера продължаваше да мънка сърдито:
— Давах го на една, на друга невеста да го кърми, ама сека си гледа своето дете повеке, давах му и козе млеко, а и то не се намира, сичко изгоре, сичко опусте. Не мога аз, брат ми Кузман остави две сирачета, а това си е ваше, що да му правя, донесох ви го, цел ден съм ходила, пък страшно е по пътищата… Двамата стари люде не я слушаха.
Още рано на другия ден Лазар Глаушев намери башполица и му каза:
— Научих се, Етхем ефенди, че вашите дигнали моя син от Дебрища и го отвели некъде. Двайсет лири имаш от мене, ако издириш къде е моят син.
Башполицът нищо не отговори — такъв беше нравът му. И цели две седмици старите Глаушевци прекараха в тежка мъка и неизвестност. Етхем ефенди дойде сам в дюкяна на Лазар Глаушев.
— Чорбаджи — каза той, — твоят син е в Битоля, в затпор е. И побързай да му помогнеш, тежък късмет има той. С пусат го уловили в Дебрища.
Лазар Глаушев му наброи двадесет златни лири. И веднага още същия ден тръгна из чаршията да събира още пари. Нямаше свои пари и ходи най-напред при всички по-заможни люде в чаршията. Като беше слаб с работата си, не бяха много щедри тия люде към него. Тогава Лазар започна да обещава къщата си. Те подозираха, че огън гори на главата му — нали и от сина му нямаше никаква вест, та бяха още по-сдържани.
Влезе старият Глаушев и в големия манифактурен дюкян на Илия Роглев; нали и той, Роглев, беше в комитета? Не се зарадва търговецът, като го видя в дюкяна си. А Лазар започна направо:
— Илия, в голема нужда съм заради Бориса. Може би от бесилка ще требва да го свалям. Пари ми са нужни.
Илия Роглев мълчеше, загледан пред себе си. Лазар продължи, а сякаш го стискаше някой за гърлото:
— Ето къщата ще дам… Детето си да спася, Бориса…
Роглев продължаваше да се пули с големите си изпъкнали очи. Той си мислеше: „Ако му дам сто или двесте лири — нема да ми ги върне… кога ли ще спечели старецът сто или двесте лири отсега нататък… Ако му взема в залог къщата — целият град ще научи. А нели ние с Бориса бехме заедно…“ И той въздъхна сякаш от мъка, че не може да помогне на стария човек:
— Немам, дедо Лазаре! Каквото имах, затворих го в стока още преди това… въстанието.
Нямаше какво повече да говори Лазар Глаушев — виждаше той докъде стигаше и патриотизмът, и човещината на Роглев. Стана Глаушев и си излезе от дюкяна му. Не се реши сега да отиде и у Георги Баболев. И колкото успя да събере пари тоя ден — повечето бяха от по-бедни люде из чаршията. Но бяха малко тия пари, нямаше да му стигнат, за да спаси сина си от смърт.
Като се стъмни и се прибра в къщи, Глаушев разказа всичко на жена си — и за Бориса, че бил затворен в Битоля, и за людското безсърдечие.
— Само с пари може да се отърве човек от турски ръце — продължи той. — Едно време аз, нели си спомняш… Ще ида в Битоля. Събрах нещо днес, но сега нам много пари ни требват за Бориса… „Ако е още жив“ — додаде в ума си Лазар с примряло сърце.
Ния донесе наниза си, двата пръстена; запазили ги бяха досега, но нямаше защо да ги пазят повече, щом беше за Бориса. Тя се спря замислена и като че ли повече се вслушваше в мислите си, отколкото в думите на мъжа си. И отеднаж каза:
— Аз ще ида в Битоля, не ти. Първо аз ще ида, пък ще видим после. Намери ми още утре кола и люде да отида.
— Какво мислиш, жено? — попита Глаушев учуден.
— Сетих се за Лейла, щерката на Кемал бей. Спомняш ли си — тя идва тук, у нас, с майка си и се срещнаха с Бориса. Нещо ми подсказва, че тя ще ни помогне. Мъжът й бил пръв бей и богаташ в Битоля.
Замисли се Лазар Глаушев и после рече:
— Ще идем заедно в Битоля, Нийо. Ти само виж къде ще оставиш внучето, докато се върнем.
Заминаха и двамата още на другия ден.
Лазар Глаушев сякаш не можеше да познае големия и хубав град. По улиците на Битоля се движеше повече аскер, ходеха насам-натам и въоръжени агалари на цели тайфи. Много дюкяни по големите чаршии бяха затворени, дори и на Широк сокак имаше затворени дюкяни, дето търговците бяха повече евреи и власи или гърци. Старият Глаушев имаше приятели между житарите евреи тук, работил бе с тях преди и те го съветваха:
— Ти не казвай, че си от Преспа. Сега е лошо време за вас, буна голема дигнахте срещу султана, цела Битоля замре, та сички са против вас — и турци, и гърци, та дори и циганите викат по вас.
По същото време из битолските улици беше разлепено едно обявление от името на турското правителство за голямата „милост“ на „свещения господар“ султана към въстаналите, но това обявление завършваше със следната грозна закана: „За последен път се канят българите да се приберат по домовете и селата си, а тези, които не се върнат и (не) прибягнат към милостта на царското правителство, ще се накажат и изтребят по най-жесток начин.“
Пак от своите приятели евреи Лазар Глаушев научи къде бяха сараите на Рашид бей.
Излязоха двамата стари люде на улицата край Драгоар — тук бяха две улици от двете страни на реката, която шумеше между зиданите брегове. Проклеха и двамата дните си тук и не се знаеха ни живи, ни умрели, докато минаха тая дълга улица. На всеки мост на реката имаше бесилки. Висяха там обесени трима селяни и един в комитско облекло — на четирите моста по един. С премалели нозе минаха край тях Глаушеви — да гледат, а можеха ли те да не погледнат кой виси на бесилката? Нали и родният им син беше в ръцете на джелатите!
Най-сетне навлязоха в турските махали. Опасно беше сега тук за люде като тях, но те бяха тръгнали да спасяват чедото си. Намериха скоро бейовия сарай, обграден със стена близу четири аршина висока. Почука на тежките порти Ния Глаушева, а Лазар отиде и седна на един камък отсреща, подпря с две ръце главата си — от мъка, пък и да не се вижда лицето му, да се не познава твърде що е и какъв е.
Поведоха Ния Глаушева през два двора, а третият беше обширна градина с два мраморни водоскоци, с цели лехи всякакви цветя и по-нататък с лози на високи скелета, с плодни дръвчета — висяха тежки гроздове, кехлибарени, червени, та дори черни, а дръвчетата тежаха от всякакви зрели плодове. Сладък, упойващ дъх се носеше във въздуха, шуртеше и се плискаше водата в мраморните водоскоци. Не погледна нищо старата жена, не забеляза нищо от тая хубост търсеше с очи Лейла. Сама Лейла излезе да я посрещне и я въведе в една широка одая с нисък таван и наоколо цялата с ниски меки миндери и възглавници. Някъде навътре из къщата някой свиреше на саз, чу се по едно време и ситен кикот, смееха се весело жени.
А лицето на Лейла като че ли не познаваше вече усмивка. Тя гледаше строго, очите й се бяха поотдръпнали, отслабнала бе, носът и бе станал някак ръбест, около устните й се виждаше бледност. В ъгъла до вратата седеше някаква стара туркиня и пулеше очи, но Лейла каза на Ния Глаушева:
— Ти говори си по вашенски, тя нищо не разбира. Ния й разказа каквото беше нужно за Бориса и добави, чупейки пръсти, разплакана:
— Майка съм, помогни ми, спаси детето ми, немам аз друга рожба…
Младата туркиня мълчеше, но явно беше, че се нажали сърцето й. Спомни си тя за младия хубав момък, когото бе виждала два пъти, оживя с всичката си сила собствената й мъка за погубената младост. Тя каза на старата жена:
— Ти ела пак след два дни.
Едвам дочака Ния Глаушева да минат два дни и пак заедно с Лазара отидоха да тропат на бейовите порти. Тоя път Лейла беше по-весела, но пак беше сдържана в приказките си, пък и езикът й беше беден на преспански. Тя веднага каза на старата майка:
— Моят бей от бесилката свалил сина ти. Това ще ти кажа. И, ишаллах100, той ще си дойде при тебе…
Заплакаха двете жени и по—старата, Ния Глаушева, наведе се бързо и целуна бледата тънка ръка на туркинята. Не се учуди туркинята на тая преголяма благодарност на старата жена.
Борбата още не беше свършена. Крушово беше опожарено, изгоря цяло Смилево, дето беше Главният щаб на въстанието, изгоря и Дебрища, изгорени бяха всички населени места по Битолския вилает, които бяха послужили като опора на въстаниците, опожарени бяха и много други села по цялата въстанала област, по цяла Македония. Ала по македонските планини още ехтяха битки, македонските планини още не бяха покорени.
След пристъпа на многохилядната турска армия, която прегази и заля въстаналата област, мнозина от въстаниците скриха оръжието си по горите и планините и се върнаха по селата си, по пепелищата на своите домове. Но още много чети от предишните четници и от въоръжени селяни, които не можеха или не искаха да се върнат по селата си, ходеха по Железник, по Крушово, по Демирхисар, по Преспанско, по Охридско, по Кичевско, по Костурско, по Леринско и бурята по тия места, които бяха повечето планински, още бушуваше с голяма сила. Планините гъмжаха и от аскер — двата непримирими врагове продължаваха да се дебнат и преследват, сблъсквания ставаха по всяко време на деня и нощта. Даме Груев води битки около Смилево и след изгарянето на това непокорно село. През месец септември стана голяма битка на един фронт от петнадесет километра между демирхисарските села Боища и Слоещица. Тук бе сега Главният щаб на въстанието с около хиляда въстаници. Срещу въстаниците настъпиха от четири страни над десет хиляди аскер и башибозук с дългобойни оръдия и конница.
Разярените турски пълчища вилнееха по селата и доунищожаваха това, което не беше унищожено — и люде, и добитък, — та палеха и горите, за да няма къде да се крият комитите. Но турците започнаха да се уморяват — често подканяха въстаниците да се приберат по селата. Стана още по-трудно и с прехраната на големите чети — селата бяха опустошени, а и нощите по планините ставаха студени, та людете страдаха и от глад, и от студ. Войводите вече разпущаха всички въстаници, които можеха да се върнат по селата си…
Лятото си отиваше. Небето все повече се избистряше от летните пари и прахове. Планината обличаше нова дреха и укротеното слънце из ден в ден я шареше с топли гъсти багри. В гората падаха с глух шум желъди и шишарки, по междите на малките нивици зрееха закъснели диви круши и около тях бръмчаха залутани зли оси.
Рожденци бързаха отново да скътат опустошените си жилища. Най-напред започнаха с къщата на учителката. Събра се едва ли не цялото село да помага. Каменната къща не беше много пострадала от огъня. За ден-два отново бе дигнат хлътналият от едната си страна покрив. Намериха се и две от козите на Дона, та селяните направиха и един малък обор на мястото на изгорелия. Така те си помагаха и помежду си — как иначе — и понеже къщите бяха все каменни, малко от тях бяха сринати до основи. На мястото на разрушените къщи селяните изградиха по една здрава широка колиба — да не останат людете без покрив през зимата, а живот и здраве по-нататък. По-трудно беше с добитъка. Една част аскерът бе изклал за храна, друга част бе отвлякъл и малко нещо от живата стока бе се запазила. А още по-трудно беше с храната. Едно бе разграбено, друго бе изгоряло, нещо пък остана и неприбрано по нивите. Предстоеше тежка, гладна година. Но — нека. Опитахме се да смажем главата на ламята — не успяхме, надви ни. Ех… Дошло е за целия народ и здраве да е само и живот! Няма да се дигнат само тия, които легнаха в гробовете. В гробищата на Рожден имаше нови гробове. Там бяха погребани всички рожденци, избити по време на въстанието. Легнаха там — нека бъде вечна тяхната памет и лека им пръст!
Веднага щом поправиха къщата и, Дона се прибра там с детето си. Нощем селяните виждаха как светеха прозорчетата и. Как ли ще живее сама? Те бяха я молили да остане в някоя от другите къщи, в която иска, и да не отива сама горе, а тя бе отсякла:
— Помогнете ми само да се поправи къщата. Мене там ми е местото. И по-добре ще ми бъде сама.
Дона търсеше предишния си живот, искаше да се върне в предишния си живот. Да се върне във времето преди оня миг, когато донесоха в селото тялото на Велко и тя го видя вече мъртъв. Нейният живот свършваше до тоя миг и след него започваше някаква пустиня. Започваше някакъв непоносимо мъчителен сън, който се повтаряше все отново и все тъй страшен. Тя още виждаше пред очите си тялото на Велко, както го бяха донесли селяните и бяха го сложили на засъхналата трева в селските гробища. Лицето му беше същото, но тъй чуждо в същото време; бяло, жълтеникаво, леко приподигнатите вежди и всеки косъм личеше по него, устата беше стисната, заключена, очите бяха полуотворени, с мъртъв, мътен блясък, без неговата усмивка в сивите зеници. И ръцете бяха същите, но и те като чужди, отпуснати безпомощно в тревата; цялото му тяло беше неподвижно като дънер, който ще бъде сложен под бичкията, и тия петна по него черна, запечена кръв. Все тоя Велко беше пред очите й. И зиналият гроб. И тежките буци червеникава суха пръст. И една страшна тишина, която я смазваше — спряло бе негли сърцето й, спрял бе и вятърът, и реката в дола, спряло бе и времето. От време на време тя долавяше плача на детето си и други някакви чужди, далечни гласове и думи, които бързо замираха в тая властна тишина, потиснала целия свят. През първите дни след като погребаха Велко, селянките, които се навъртаха около Дона, свиваха рамена в тревога:
— Ще умре учителката. Ще полудей. Не е на себе си. Що беше тая тъга, ще я изгори като огън!
Някаква сила още не беше угаснала в нея и я държеше на нозете й, тя отговаряше, когато я питаха, та и поиска да се прибере в къщата си. Така дни наред като в унес. После Дона сякаш изеднаж чу гласа на детето си в мъртвата тишина, която я ограждаше, сред страшните видения, които се повтаряха пред очите й. Къде се бе унесла тя — ето, детето й беше тук. То плаче жално, тя усети с остра, неочаквана чувствителност как пареше челцето му на студената й длан. То беше болно. Някакво було се смъкна отпред очите й, някакъв обръч се пръсна и освободи мозъка й. Къде се бе унесла тя?
Детето принадлежеше към другия й живот — отвъд гроба на Велко. Но то и сега беше тук, сред тая тишина, сред тия грозни видения — ето го в ръцете й, болно, безпомощно, то я гледа, познава я. Детето я изтръгна от едва ли не мъртвешка вцепененост, която можеше да я погуби, то разпука убийствената ледена броня, в която скръбта скова сърцето й. И като се връщаше стъпка по стъпка към действителността, някаква друга нейна половина, жива, жадна, копнееща, остана там, в другия й живот, отвъд гроба на Велко.
Така раздвоен продължи нейният живот.
Детето бе настинало зле в дъжда през оная нощ в гората. Дона беше още много млада, неопитна, това беше първото й дете и тя не знаеше как да го лекува. А не можеше да го остави да слезе в селото, да повика баба Клисурица или друга някоя бабичка, да пита и разпитва. Чакаше дано някой се качи горе при нея — често идваха жени да я видят. Детето гореше в ръцете й, надуваше го мъчителна кашлица, гърдите му бяха като запушени. Дона се помъчи да си спомни как майка й бе лекувала и нея, и другите си деца. Разпали в огнището силен огън. Разви от пеленките болното, разтри телцето му със зехтин, после с газ. Това си спомняше. Пови го наново в сухи, топли пелени. Хранеше го с козе мляко. Откакто се бе върнала от гората, гърдите й бяха пресъхнали, не се изцеждаше ни капка мляко. Но детето сега не приемаше козето мляко и тя го сложи пак на гърдите си — дано да изсмуче поне капка. Болното не искаше да залапа гърдата й — сви лицето си, сякаш се отвращаваше, и се закашля. Преди то лакомо залапваше розовото зърно и гълташе с шум обилната млечна струя; Дона гледаше блажена неговите издути, атлазени бузки и синкави очи, които я поглеждаха може би с благодарност. Сега то не искаше да приеме пресъхналата гръд. Тя започна леко да го люлее на колената си. Може би сънят ще го подкрепи.
Жалеше ли детето си, боеше ли се за живота му — Дона не мислеше за това. Тя жалеше своята рожба, боеше се за живота й, но човек не би могъл да скърби повече, отколкото скърбеше Дона за своя мъж. А това детенце беше частица от него, то беше всичко, що бе й останало от Велко, и тя го държеше в ръцете си, притискаше го на гърдите си с всичката сила на своята скръб и на своята покрусена обич. Дона не беше набожна, не умееше да се моли, но към кого да се обърне в тия претежки часове за помощ, за милост? И тя шепнеше, мълвеше с глас:
— Не ми го вземай, господи… Нека поне то ми остане…
Час по час тя се сепваше, като че ли се улавяше в грях. Ами тя мислеше само за детето си, а Велко беше вече мъртъв, лежеше заровен там, в селските гробища! Й се унасяше пак подир него отвъд гроба му. Но детето я държеше тук, до себе си, връщаше я в истинския живот с някое свое движение, с жалния си плач. Тя трябваше да го храни, да мокри с козе мляко, капка по капка, бледите му устни.
Два дни не дойде никой да я види, да й помогне. Дона реши да слезе в селото заедно с болното, ала вън духаше силен, студен вятър и тя с трепет се ослушваше в сърдития му вой, поглеждаше през прозорчетата — чакаше да спре. Боеше се да не би детето да настине още повече — вятърът пронизваше дори стените на къщата..
Пък и то, болното, като че ли се поуспокои, затихна. Тя не виждаше, не можеше да познае, че то вече умираше. И угасна в ръцете й. Беше тъмна, дълбока нощ. Вятърът бе престанал и беше тихо вън, но Дона нямаше вече защо да слиза в селото. Сега тя имаше други грижи. Мъртвото не й даваше да се отпусне, да се предаде на скръбта си по него. Как да го остави тъй, умряло, и да се хвърли на земята, да плаче, да пищи, да скубе косите си!
Тя го окъпа в малкото дървено коритце, както преди, когато беше живо. Малкото телце се бе стопило и тя с още По-голяма нежност поддържаше отпуснатата главица. Попи със суха, мека кърпа всяка капка вода по него. Пови го грижливо в най-хубавите му пелени. Постла на одъра нова шарена черга и го сложи там. Да не беше толкова бледо личицето му, то сякаш бе заспало. И тя му каза:
— Иди и ти при баща си…
Беше се разденило. Дано да дойде някой поне днес! Ала не дойде никой до късно следобед. Дона трябваше да слезе долу с мъртвото. Ще я видят, ще дойдат да го погребат до гроба на баща му. Тя излезе да погледне от скалата дали и сега не се задава някой по пътеката.
Долу пак се бе изпълнило с аскер. Сега често минаваше аскер през селото. Дона се върна при детето си. Трябваше да чака. Сега вече никой от селямите нямаше да дойде горе.
Преди да се стъмни, тя пак излезе да погледне. Аскерът бе разпънал шатри по поляните насреща. Тук щеше да нощува.
Още рано на другата сутрин Дома върза черна кърпа на главата си, дигна детето на ръце и го занесе в полуразрушената църква. О, тя не можеше да държи повече в къщи малкото мъртво тяло! Сложи го на каменното стъпало пред олтара. Изправи се и се прекръсти бавно. Дървеният иконостас беше изпочупен, очите на останалите там икони бяха провъртени с ножове. Тясното бледо лице на Богородица изглеждаше още по-скръбно с надупчените, ослепени очи.
— На тебе го предавам, майчице… — пошушна със сухи устни Дона. — Малко е и невинно…
Тя се прекръсти наново, дигна детето и го изнесе през изкъртената врата на църквата. Слънцето вече изгряваше, но Дона като че ли вървеше между две високи сиви стени, нищо не виждаше, нищо не чуваше, обладана властно от една мисъл — да изпълни своя последен, скръбен дълг към мъртвото си дете. Мина по площадката и сви по пътеката надолу.
Като слезе в долината и мина по тясното мостче на реката, към нея се приближиха неколцина войници. Тя се спря. Турците я гледаха смаяни. Тя беше сянка на млада жена и на ръцете й лежеше мъртво дете.
— Хай, завалията… — промърмори един от турците и те се отдръпнаха, отвориха й път да мине.
Дона се изкачи до най-близката къща, спря се пред вратника й. Не стана нужда да вика — бяха я видели отвътре и две стари жени бързаха през двора.
— Ох, учителке, ох, щерко, какво е станало пак с тебе?
— Детето ми умре… Още вчера. Требва да го погреба.
Не смееше да се покаже мъж поради аскера, та една от жените отиде и взе мотика и лопата. Дона се отправи към селските гробища, двете жени вървяха след нея.
Когато до гроба на Велко израсна малкото гробче, Дона падна там, върху гроба на мъжа си, и заплака с глас. Дотук бяха стигнали силите й, сега тя можеше да поплаче.
Селяните вече не я оставяха сама, дори много често по някоя от жените оставаше и да нощува с нея горе. Учителката беше като жив образ на техните общи скърби и неволи. Селяните и се бояха за нея, за здравето й, за живота й.
Времето минаваше. Изкачи се горе един ден и Павле Локвенец, а с него и други двама от селските старейшини. Влязоха старците в малката тиха къща и гледаха с почит учителката, сякаш не беше тя толкова млада. Някаква сила се излъчваше от нея — това беше може би нейната прекомерна горест и силата, с която я понасяше. Седна Дона срещу тях и дигна поглед — дълбок и чист, пречистен от голямата й мъка. Павле Локвенец каза:
— Дойдохме, учителке, за училището. Требва да се поправи, време е да го отвориш. Требва да се живей, а секо нещо си иска своето.
Не беше се загрижил старецът само за училището, а искаше да подложи и една опора на учителката: по-лесно ще и бъде, като се залови за работа. Той долови някаква промяна по нейното лице и помисли, че тя се зарадва, но Дона отговори:
— Училището?… Каква учителка ще бъда сега аз? Отворете училището, да не се губи време, но по-добре да си намерите друг учител.
— Защо друг учител? Ти нели си тука? Къде ще търсим сега друг учител? Не, учителке, стегни още повеке сърцето си и върви с бога напред. Ще носи секи товара си, колкото и да е тежък.
Дона не беше и помислила за училището. Тя живееше само със своите мъртви и сама полужива. Скъсала се бе и единствената връзка, която все още я свързваше с действителния живот след смъртта на Велко. Тая връзка бе малкото й детенце и нейният живот сега оставаше отвъд двата скъпи гроба. Нито еднаж тя не помисли да се върне при своите си в града и рядко се мярваше в паметта й спомен от живота й, преди да дойде в Рожден. Тя беше като затворница във времето отпреди две години — от деня, в който дойде в Рожден, до деня, в който умря Велко. Това беше сега нейният истински живот.
Често мислеше тя и за своята смърт. Спомените, бяха само спомени, колкото и да се вживяваше Дона в тях. Нямаше да се върне Велко никога при нея, нямаше да го види тя никога, нямаше да види и детето си. Дона съзнаваше това, макар да беше засенчвано съзнанието й от прекомерна горест, от една отчаяна непримиримост пред непоправимото. Тя беше като пътница и бързаше с всички сили към своята цел — да настигне, да срещне двете свои скъпи същества, — една цел, която нямаше да стигне никога, но бързаше към нея залутана, задъхана и вече много уморена. Искаше да си почине най-сетне и мислеше за смъртта. Копнееше да легне в покой до него, до Велко, и до своето дете. Може би ще ги види там, в смъртта, ще се срещне с тях. И все повече мислеше за смъртта, като край на мъката й, като почивка, като радост може би за измъченото й сърце. Какво я задържаше още тук? Ала спомените все още хранеха душата и, в нея имаше все още жизнени сили, които я задържаха, тя при това още не беше надвила страха пред великата тайна, страха пред смъртта в своето малко човешко сърце.
Старецът Павле Локвенец неусетно я подръпваше към отсамния, към истинския живот, Дона се ослуша в неговия тих глас, в мъдрите му думи. Училището… Тя бе преживяла там много радост, свързано беше и то със спомените и за Велко. Училището, селските деца, работата в ниската училищна стая, между дългите чинове… Да можеше да се върне там, както някога, без това огромно бреме на рамената й! …
— Децата се питат — продължаваше Павле Локвенец, — питат кога ще ги събереш, па и майките им питат… Обичат те, учителке, сички.
Да, селяните я обичаха, и деца, и възрастни. Тя чувствуваше това и в своята несрета, чувствуваше с вледененото си сърце топлината на тяхната обич, на тяхното състрадание — та нали и тях бе брулила същата буря! Дона не искаше да огорчава своите съселяни, не искаше нищо да им отказва. И отвърна, като че ли повече на себе си:
— Дали ще мога…
— Ще можеш, учителке — улови се веднага за думите и Локвенец. — Ще можеш, щерко, и с работата ще ти олекне, чедо…
Още на другата сутрин Павле Локвенец доведе селяни и започнаха те да поправят училището. Запустялата площадка около училището и църквата се оживи. Идваха люде да работят тук, а идваха и други, за Да, гледат. Дона стоеше в къщи, рядко ще се мерне Из двора. Но тя неволно се ослушваше в глъчката оттатък. Тия човешки гласове долитаха до ушите й през затворената врата, през прозорците на къщата й, тя не можеше да ги спре, да ги заглуши. Притегляха я, тя се спираше понякога и да погледа през малките прозорчета людете, които се събираха и работеха вън, край училището.
Беше неделен ден и горе се събра цялото село. Поправена беше и църквата и селяните сега се трупаха с по-голяма набожност да се кръстят. Пред иконите, чиито очи бяха дълбани драскани с ножове. Дойде в църквата и Дона пребрадена с черна кърпа. Сетне целият народ излезе вън, както винаги. Людете се отдръпваха да правят път на Дона, като да беше тя знатна болярка, вън я заобиколиха жени и деца от всички страни, както някога, преди две години, когато дойде за пръв път в Рожден. И както тогава за младото девойче, дошло в чуждо място, така и сега всеки избираше хубави, благи думи да я погали, да я утеши. Сред пъстрилото на везаните селски ризи се виждаха и други черни кърпи — не беше сама в скръбта си Дона, имаше и други изгорели майки, жени и сестри в Рожден. Камъкът, който притискаше сърцето й, негли се поизмести. Дона почувствува непреодолимата сила на живота, на истинския живот, той я притегляше, зовеше я и с тия ласкави погледи, пълни с обич, и с тия кротки думи, които звучаха като песен, дори и с тия черни кърпи — тя виждаше приведените почернени глави и си помисли за търпението, за примирението на тия майки, жени и сестри, които също понасяха голяма скръб.
Тоя път селските старци не повикаха при себе си учителката, а те дойдоха при нея. Не стана дума за нейната плата-излишни и неуместни биха били сега думи за пазаруване и плата. Старците водеха със себе си Лозана Конев, мъжа на Добра, и искаха да насърчат, да зарадват учителката. Дядо Павле Локвенец каза:
— Ето, учителке, нашият добър съселянин Лозан Конев, като виде поруганите икони в църквата, обеща да дАде десет наполеона, да повикаме тука зографи и да поправим иконостаса. Господ да го награди, но той и друго обеща. Ще даде той десет наполеона и за училището, та да наредиш ти, учителке, нашето училище, както е виждал той Угоре наредени училища.
Пристъпи по-близу Лозан Конев, заговори и той:
— Като погледнеш там, в България, некое село в полето, най-първо ще видиш училището — най-хубавата сграда, с бели стени. А още по-хубаво е вътре: чисто, светло, шкафове с книги, по стените карти на сички държави и земи, картини на секакви животни и растения. Иде ти да свалиш шапка и да се прекръстиш като в църква.
Дона дигна очи и спря за минутка поглед върху Лозан Конев. Той беше още млад и дори напет, беше чисто облечен в хубави градски дрехи. „Та тоя ли погуби Добра… — мина през ума на Дона. — Не. Едва ли… Тя сама се погуби…“
Доловил в погледа й някакво съчувствие или пък благодарност за щедрия му дар за училището, Лозан Конев също я гледаше внимателно и някак едва-едва учуден или може би също с благодарност и лека, едва доловима руменина премина бавно по лицето му.
На другата сутрин селските деца се събраха горе, на площадката, и Дона ги въведе в училището.
Към началото на месец октомври стихна и последният тътнеж на ската буря над поробена Македония. По планинските стръмнини бяха паднали вече първите снегове. Главният щаб на въстанието нареди да се спрат въстаническите действия, да се прибере и скрие оръжието, да се разпуснат и въстаниците, които и досега бяха останали с четите. Някои от тия въстаници също се върнаха по домовете си, а други забягнаха в България; заминаха за княжеството и мнозина от старите четници. По планините останаха малки чети. Остана в Битолско и Даме Груев с неколцина другари, а по Железник ходеше пак Марко Чендов с трима от своите оцелели по-стари четници.
Малката чета на Чендов не се решаваше да влиза по селата и повече се криеше в рожденската гора. За четата се грижеха сега единдвама най-верни люде. Боеше се Чендов да не би аскерът да открие четата му в някое от селата и да предизвика наново върху селяните неуталожения гняв на турците, но се боеше и от пострадалия народ. Той не знаеше как ще го посрещнат сега по разорените села людете, които бе подтиквал да дигнат ръка срещу голямата турска сила и които бяха останали излъгани във всичките си надежди за освобождение. Не се ли таеше у тия люде злоба и жажда за мъст? И Чендов избягваше да ги среща. Нека попреболеят раните. Но тая откъснатост от народа малката чета плащаше с тежки страдания: гладуваше често, мръзнеше в студените есенни нощи, четниците ходеха изпокъсани, боси, въшлясали. А ето какво се случи един ден в рожденската гора.
Пред четата неочаквано се изпречи едно около петнадесетгодишно момче, рожденче, и започна едва ли не с плачлив глас:
— Търся ви от една неделя секи ден… Татко рече да си дойдете в селото, чакаме ви, сички ви чакат…
Момчето не заплака, но се появиха сълзи в очите на Чендов.
Още същия ден, на мръкване, малката чета влезе в Рожден. Насъбраха се доста селяни около четиримата четници и все повтаряха, като да се бяха наговорили:
— Хайде бре, братя, къде сте? Забравихте ни толкова време. Ами нели клетва сме дали да сме заедно докрай! …
Четата прекара два дни в Рожден — да се понаспи и да се постопли, да се изпокърпи и изчисти. А вече и не избягваше толкова селата, особено при по-лошо време. Пък и аскер сега по-рядко ходеше из планините.
Тръгнали бяха по това време други люде по железнишките села. Това бяха трима пратеници на битолския гръцки владика — един дякон и двама негови придружници. Ходеха те от село на село, подхващаха селския народ с кротки думи, с обещания за подкрепа и закрила пред турската власт, някъде даваха и по някоя пара. Народът се противеше и тогава те започнаха да го заплашват пак с тая същата турска власт. Така те се опитваха да събират поданици на гръцкия владика, да върнат тоя народ наново към гръцката патриаршия, от която се бе откъснал и спасил след големи мъки и борби. Те се опитваха да използуват сегашната беда на селския народ с примамливи обещания или със закани. Оплакаха се людете на Марко Чендов от тия трима владишки пратеници и той ги пресрещна с четата си сред планината. И само това им каза войводата:
— Тръгнали сте като чакали сред народа. Търсите лесна плячка за дедо си владика. Искате да делите народа и да сейте вражда сред него. Връщайте се, откъдето сте дошли! Ако ви срещна още еднаж, ще ви окача по дърветата. Живи веке нема да ви пусна.
Тримата владишки слуги веднага обърнаха конете си накъм Битоля. И вече не се върнаха в Железник. Научи се за тая случка дядо Павле Локвенец и каза старият човек:
— Пак са тука нашите закрилници.
Дона не поглеждаше вече планината, макар и сега още да тлееше в сърцето й поне още една искра на обич към нея и на удивение пред нейната величествена хубост. Планината смени отново разкошната си есенна дреха и отново облече дебелия си бял клашник. Случайно погледна еднаж Дона от високата скала и видя долу, по най-късата пътека за гората, следи от човешки стъпки по снега. Сърцето й бързо затуптя за една минутка, бързо до болка. По тая пътека Велко най-често отиваше и се връщаше от гората и за един миг само й се стори, че тия следи в снега бяха негови. Минали бяха месеци от неговата смърт, а той беше все още жив в нейната мисъл, погледът й все още блуждаеше жаден по неговите следи, макар отдавна да се бяха заличили.
Тя работеше добре в училището. Някак по навик и без да влага в работата цялата си душа, както преди, но децата не забелязваха това. Рядко ще пробегне по лицето й бледа усмивка, а нито един път не застана пред децата да им попее, да ги научи на песни. Караше ги да пеят понякога, но караше по-големите да учат по-малките. Тя работеше добре, със съвест, подтикваха я към работа децата, техните светли погледи, пълни с обич и преданост, техните пъргави работливи ръчички, усърдието, с което се привеждаха над плочите и читанките. Децата често чуваха да се приказва в къщи за тяхната учителка, за нейната несрета, те не знаеха как да изразят своето съчувствие, но Дона го долавяше в тяхната особена детска деликатност — да бъдат послушни, да работят усърдно, да я жалят и обичат.
По празниците селяните я канеха да им гостува, готови бяха някои жени да нощуват у нея или да й пращат някое от децата си, за да не бъде сама през дългите зимни нощи.
— Не, не — повтаряше Дона. — По-добре ми е сама. Благодаря ви, добри хора…
Ден след ден зимата преминаваше ту под ниско облачно небе, ту във ведри слънчеви дни, ту в снежни бури, докато една нощ над планината прелетяха жерави. И през един топъл мартенски ден качиха се горе при учителката Павле Локвенец и Лозан Конев.
— Ето, учителке — рече старецът, — Лозан даде парите за училището, десет наполеона. Ами да постегнем училището, с тия пари, та като дават децата изпит за Гергьовден, да бъде то чисто и на китено. Да беше отишла ти, учителке, за неколко дни в града, ще пратим с тебе и други люде, та да купиш там каквото е нужно за нашето училище.
Градът! Колко далеко бе останал градът в паметта на Дона — дори образът на родната й майка бе избледнял. Чуваше тя за своите близки — живи са и здрави, но нито един път не пожела да ги види. Живи са и здрави — това стигаше. Тя беше тук, пуснала бе дълбок корен, тук беше гробът на Велко, гробът на рожбата й — къде другаде можеше да отиде тя?
— Не, дедо Павле, в града нема да отида. Но ще напиша на един лист хартия какво е нужно за училището. Ако книжарят в града нема всички нужни училищни потреби и украси, той ще ги поръча в Битоля или Солун. Не е нужно и не мога да отивам в града, дедо Павле.
Така и стана. След около един месец време пристигнаха от града четири товара книги и всякакви вещи за училището. А долу селяните бяха изгасили вар в една голяма дупка. И тъкмо преди Великден, когато учителката разпусна децата за празника, надойдоха горе млади люде — измиха училището, варосаха го и отвътре, и отвън, та заприлича на бял манастир. Тая пролет гурбетчиите от Рожден не бързаха да заминат — бояха се, че турците няма да ги пуснат, и се канеха чак след Великден да се помолят при каймакамина в града, — а имаше между тях изкусни майстори и зидари, та направиха училището за чудо и за приказ, виждаше се отдалеко като някаква бяла птица на скалата.
На втория ден на Великден неочаквано дойде у Дона мъжът на Добра. Спря се вън, пред вратата, поизкашля се и попита несмело:
— Може ли да влеза, учителке, за малко?
Дона излезе на вратата учудена и още повече се учуди като го видя смутен и дори уплашен.
— Повели, Конев.
Дона отстъпи от вратата и той влезе. Свали калпака си, огледа се де да седне. Тя му подаде едно триного столче и се дръпна насреща. Виждаше се, че не му беше лесно да започне разговор, но най-сетне каза:
— Прощавай, учителке, може да сгреша нещо, ама аз с добра мисъл съм дошъл. — Той пое шумно въздух и продължи: — Време е да се връщам в България, та и позакъсняхме ние тая година, но… Аз там, учителке, имам дюкян, добра работа, но требва да я гледаш, да не я изоставиш, че иначе не върви. Наистина имам съдружник, но като остане по-дълго сам, и ще те забрави…
Той разказа подробно за работата си в България, за своя съдружник, за живота си там. Върнал се, но намерил запустял дом. Донесъл цяла кесия със злато, а и дюкянът му в България струвал още толкова, ако рече да го продаде. Той не беше бъбрив човек, но говори дълго и все не се решаваше да заговори направо, за най-главното, за което бе дошъл. Дона го гледаше някак отдалеко и отдалеко идваха до нея думите му. Той беше спретнат и чист в градското си облекло, обръснат тая сутрин, с грижливо вчесани коси. Не изглеждаше по-стар от тридесет години и личеше, че бе виждал и друг свят — стараеше се да се държи като благовъзпитан гражданин, доколкото бе могъл да се научи. Дона пропущаше някои от приказките му, но той изеднаж каза:
— Ти ще решиш, учителке, сега. Цела зима мислих аз, но сега ще ти кажа и ще те попитам: съгласна ли си да се омъжиш за мене? Сами сме и двамата, аз на ръце ще те нося и ако искаш, ще заминем двамата за България, там ще живейме, ако искаш, в града да се заселим, ако искаш, и тука можем да останем, ти ще решиш. Най-хубаво ще бъде да заминем за България, ако си съгласна.
Той млъкна, загледан в Дона. Лицето й се бе изкривило като от досадна болка. Тя го гледаше със също такъв израз и в очите си, но не бързаше да отговори. Тя не беше учудена от предложението на Конев, нито се гневеше, че той се бе осмелил да пренебрегне чувствата й към Велко — не беше чудно и нередно, че един вдовец искаше да се ожени за една вдовица. Но той бе сбъркал с нея и тя трябваше да му каже. А неговото предложение с всичките му примамки предизвикваше в нея погнуса, която не можеше да прикрие. Тя каза:
— Нема да се омъжа повторно.
— Ама защо? — възрази Конев. — Млада си още, защо да почерниш целия си живот, човек не бива…
— И после — продължи нетърпеливо Дона, — ти много бързаш, не е минала ни една година, откакто е умрел Велко.
— Ама, учителке — отвърна живо Конев, — аз реших да те попитам, понеже наближава време да замина пак за България, и ти само кажи, ще бъде, както ти кажиш, аз мога да чакам още една и още две години, ако речеш. Само да те попитам, пък ти…
— Ти познаваше ли Велко? — прекъсна го рязко Дона.
— Познавах го.
— Щом си го познавал, ето какво ще ти кажа: не се е родил още мъж, който може да го замести за мене… Аз съм Велкова жена и Велкова жена ще си остана докрай… Да, да — сякаш се сепна изеднаж тя и втренчи поглед в Конева: — Ти затова ли си дошъл? Е, хайде сега върви си със здраве.
Той стана с наведена глава и мачкаше смутен калпака си:
— Прощавай, учителке, и аз така си мислех, но рекох да попитам, с добра мисъл дойдох и от сърце… Хайде, сбогом и прощавай.
— Сбогом.
На вратата той се спря, сложи калпака на главата си и понечи да се обърне:
— Исках… за Добра исках да попитам… Не знам, да се срамувам ли за нея, или да я жаля, а жално ми е, иначе, за нея…
— Ти получи ли преди повече от две години, през зимата беше, едно писмо от нея? Викаше те и те молеше да си дойдеш, да не я оставяш.
— Да, получих такова писмо. Ама нели работа, не се оставя…
— Аз писах това писмо. Тя ме накара и каквото ми каза, това и написах. Ако ти тогава беше се върнал или беше дошъл да я вземеш при себе си — немаше да стане с нея това, което стана. Така мисля аз.
— Е, учителке… Може да е така. Задълбах много за пусти печалби, забравих и нея, и дом, и дете, и стара майка. А и тя, Добра — опита се да се оправдае Лозан Конев, — беше некак си особена… тя…
— Слаба е без опора жената, Лозане. Мъжът е за нея опора и лице, и чест, и крило е за нея.
Той наведе глава и излезе.
Няколко недели по-късно, на другия ден след като Дона приключи учебната година и разпусна децата, дойде при нея дядо Павле Локвенец. Говори старият човек дълго и все за самотията — и, спомена и за женитба, но не спомена никакво име — дошъл бе, види се, от грижа и от жал за младата учителка.
— Как ще живейш тъй, сама, щерко… — завърши той приказката си.
Изслуша Дона мълчаливо стареца докрай, помълча още минутка-две, сякаш от почит към белите му коси, и продума, загледана някъде далеко:
— Дедо Павле, дедо Павле… Един беше Велко Скорнев…
Като се върнаха пазарджиите от пазара преди Гергьовден, донесоха й писмо от майка й, написано на лист от ученическа тетрадка и с едър, разкривен детски почерк. Написало го е някое от братчетата или сестричетата й. Канеше я майка й, молеше я да се прибере най-сетне при своите, щом свърши сега учебната година. „Мъжа ти убиха — жалеше я майка й, — сега, научихме се, и детето ти умряло, сама живейш, пък не си пуста, без никого на тоя свет. Ела си, щерко, стига в тая пустиня, там живота си почерни. Може и тука, в града, да се намери некое место да си учителка или в друго некое по-близко село ще помоля вуйко ти Лазар Глаушев да ни помогне…“
Нажали се, заплака Дона за майка си, за близките си — за пръв път се отвори в сърцето й едно кътче за тъга не само по Велко. По-нататък в писмото майка й се вайкаше за тях си там, продължаваше в бедния дом същият живот в непрестанни грижи и неволи. Плака дълго Дона над това писмо, измокри го със сълзите си. На Гергьовден, след като децата дадоха изпита си, дядо Павле Локвенец й наброи пред всички старейшини и други селяни шест лири — втората половина от заплатата й за тая година. Както бяха тия шест лири и още други две бе запазила, та всички тия осем лири изпрати на майка си с първите пазарджии за града. Друго нищо не можеше да стори Дона за своите близки. Каква полза ще имат те от нея, ако прибави към техните грижи и неволи и своите скърби и болки? Прощавай, майко.
И друга една скръб изпита Дона. Или това беше нейната постоянна скръб, но тя отново я почувствува по-остро, по-болезнено, когато след изпита нейните ученици се разпиляха, каменната площадка горе опустя, не се чуваше на другия ден там детски викот и тропот. Едва сега почувствува Дона, че й беше по-леко с децата, че болката й бе започнала сякаш да се притъпява сред тях. Тя се ослушваше да чуе гласовете им, смеха им, песните им. И би могла може би да се приюти при тях, да се скрие от своята неволя, техните гласове и песни да заглушат непрестаналите вопли на сърцето й. Но — не, не! Тя бе им дотегнала със своето невесело лице тая година…
Разцъфтяла се бе наоколо разкошна пролет и навред кипеше нов, млад живот. Тук, високо в планината, пролетта идваше малко по-късно, ала винаги по-свежа, по-зелена, по-весела. Редиците планински върхове се надигаха в далечината като плиснали високо сини вълни, по насрещните стръмнини течаха потоци от ярки багри, белееха се край тях като снежни преспи отворените мраморни залежи, а гората бе легнала връз планината като къдрав зелен облак. Пролет — широк простор пред очите, пълен със светлина и птичи песни! В прозрачния въздух се премятаха пеперуди, бързо прелитаха по всички посоки шарени птички; по стръмните поляни подскачаха ягнета и козлета, по кривите пътеки шеткаха люде — ще се спре някой, ще дигне глава; засенил с ръка очите си, да погледне орела как разплисква с мощните си крила небесния лазур и води птицата след себе си цяло стадо бели облаци.
От няколко нощи Дона не можеше да спи. Някаква уплаха, някаква тревога бе изпълнила сърцето й, боеше се тя за своите мъртви — дали ги помнеше още, дали ги обичаше още? Обичаше ги и ги помнеше. Ала в същото време тя чувствуваше, че дълбоко в нейното измъчено сърце неусетно се бе породила нова, здрава сила, нова топлина. Все тъй дълбоки бяха всички рани на сърцето й, но те не боляха вече така остро, времето бе наслоило върху тях тънки целебни корички. Все по-често се заглеждаше и се ослушваше тя около себе си. Всичко, що през деня трептеше и сияеше в слънчев блясък, през тия ведри лунни нощи чезнеше в сребрист здрач, планината затихваше, заслушана в звънките песни на славеите, които заглушаваха дори еднозвучния шум на реката долу, в долината. Тая хубост ту в слънчев сяй, ту в лунен здрач, буйният кипеж на живота навред около нея, песните на славеите през топлите ведри нощи примамваха, притегляха тъжната млада жена далеч от нейните два гроба. Но тя нямаше да ги изостави, нямаше да ги забрави никога! В такова смущение живееше Дона през тия пролетни дни и нощи и никога преди не бе мислила толкова много за своята собствена смърт. Ала заедно с това растеше и новата сила в сърцето й. Породила се отново, съживила се отново в младото сърце, тя беше непобедима. И ето какво се случи тъкмо по това време:
Тая сутрин Дона едва дочака да се раздени и веднага стана от твърдото си легло в малката стая. Най-напред, като всяка сутрин, отиде в обора с едно почерняло котленце, за да издой двете кози. После пусна двете ярета, които наскоро се бяха родили, и остави вратата на обора отворена — козите сами ще излязат с козлетата си на паша из околността. Като се връщаше към къщи, неочаквано се изсипаха иззад ъгъла цял рой мънички, писукащи, бързоноги пиленца и след тях — клопклоп! — ту на единия, ту на другия си крак квачката. Радостно потрепна сърцето на Дона. Това беше единствената кокошка, която и бе останала, от някое време все се губеше и преди няколко дни току се показа с цяло облаче от жълти пухчета около нея, не по-големи от яйцата, от които бяха излезли. Сега те се втурнаха в нозете на Дона, върнаха се бързо пак при майка си и пак насам. Бяха гладни. Дона се спря за миг, после влезе в къщи да остави котленцето. Изнесе оттам една пръстена паница с просо, сложи я пред вратата и пилетата се струпаха на купчинка, кълвейки лакомо едно през друго. Тя им се радваше — какви бяха мънички, живи и толкова гладни, а и в тая радост беше новата сила на сърцето й.
— Учителке… — чу Дона познат момчешки глас и подигна глава. Към нея се приближаваше с разкривената си походка нейният ученик Апостол Сугарев.
— Добрутро, учителке!
— Добрутро, Апостоле.
Детето пристъпи още по-близу и продължи: — Викат те у нас веднага да дойдеш… татко и… — то протегна врат и изшушука, макар да нямаше кой да го чуе наоколо: — И комити има у нас, цялата чета, рекоха да дойдеш.
— Добре, Апостоле. — Тя влезе в къщи да се по-прибере и пак се показа на вратата: — Да вървим… хайде, заедно ще вървим.
Сугаревата къща беше чак на отсрещния край на селото. През целия път детето приказваше за едно, за друго на учителката си и Дона се учудваше на неговата схватливост и ранна зрелост. Но нали познаваше тя Апостола от близу три години, вече три години беше той неин ученик? Такъв беше той, мъдър като старец. Те минаха през селото и колко пъти бе минавала Дона по тия стръмни улички, а сега сякаш за пръв път вървеше по тях. И людете, които я срещаха и я поздравяваха — всички й бяха толкова познати, а сякаш за пръв път ги срещаше, такива мили, приветливи. Но людете, които я срещаха в тоя ранен час, повече се учудваха на нея: отдавна не бяха я виждали с такова разведрено лице. Малкият мъдрец, за да не предизвикат те двамата някакви подозрения, казваше ту на една, ту на друга страна:
— Баба е болна… иска да види учителката…
Пък всички знаеха, че от снощи у тях беше Чендов с малката си чета.
Къщата на Сугаревци не бе пострадала много през въстанието и стопаните й бързо я бяха поправили. Широката соба беше пълна с мъже, имаше може би петнадесет души; тук беше и цялата чета. Щом влезе Дона, всички станаха да я посрещнат — учителка беше тя и каква учителка, и беше жена на Велко Скорнев. Побързаха да й дадат стол да седне.
— Учителке — започна Чендов, — ти пострада много, ама пострада много и целият народ. Такъв е нашият живот. Сега ние се събрахме тука, ето, новият селски ръководител и новият селски войвода е тука, народната работа пак ще си върви, нема да я спрем. — Той посегна, взе един малък вързоп, развърза го: — Ето, учителке, знамето на нашата околия, спасихме го, искаме да го запазим, че пак ще ни требва един ден. Решихме, учителке, ти да го пазиш, тебе ти го поверява народът.
Той й подаде с две ръце червения копринен плат, както беше грижливо сгънат, подаде й също и кърпата, в която бе завит. Дона взе знамето, погледна го втренчено — такова скъпо, свето нещо — и продума:
— Ще го пазя. Като го прибра тя наново в кърпата, войводата продължи:
— Имаме и друга молба към тебе, учителке. Почваме пак работа, ама ние сме слабо писмени люде, нема го веке Наумов. Като стане нужда, молиме те сички, ти да ни бъдеш като секретар и на селото, и на четата. Така решихме, имаме нужда от по-учен човек, пък сега ти ще кажеш дали си съгласна, или не си съгласна.
— Съгласна съм — отговори веднага Дона.
— Ех, учителке — обади се един от селяните, — за името на Велко и…
— Да, за името на Велко — повтори бързо след него Дона, — за Велко и за сички.
Апостол я придружи чак до мостчето на реката долу. Дона се изкачи горе, в къщата си, и скри знамето между камъните в една от стените на своята къща; скри там и револвера, който някога й бе дал Велко. После седна край прозорците в стаята с огнището и дълго плака. Окъпа със сълзи душата си. Тя чувствуваше как отново я подхващаше и я понасяше широкият поток на живота. Дона тогава едващо бе навършила двадесет години.
Рашид бей, мъжът на Лейла, наистина свали от бесилка Бориса Глаушев. Военният съд в Битоля тъкмеше да подведе Бориса под отговорност като бунтовник, заловен с оръжие в ръка: книжата бяха приготвени, а доказателства бяха залавянето му в окопа при Дебрища и патронташът, с който бе препасан. А и сам Борис, като го извеждаха на разпит, не криеше своето възмущение от турските насилия и турската власт в Македония. Рашид бей го свали от бесилката — не можеха съдиите да погазят лафа на могъщия бей. Но Борис стоя още много месеци в битолския затвор. Към края на зимата заедно с мнозина други затворници го изпратиха в солунския затвор Йеди куле. Всички очакваха, че оттук ще ги изпратят на заточение по Мала Азия, по турска Африка. В солунския затвор Борис попадна в едно отделение с Милош Ванков, който също бе заловен в Дебрища и бе осъден на доживотен затвор — на сто и една година; него турците бяха то заловили в селото цяла неделя след загиването на дебрищката република. От него Борис научи за изгарянето на Дебрища, от него научи и за смъртта на Ружа. Но Милош Ванков беше много болен. Борис се настани до него.
Затворът беше препълнен със затворници — над две хиляди души. Имаше тук люде от всички народности, които обитаваха турската империя, но повечето, докъм хиляда и петстотин души, бяха от трите македонски вилаета и всички бяха затворени по политически причини. Помещението, в което бяха Борис Глаушев и Милош Ванков, беше също препълнено — човек до човек. И тук бяха повечето люде от разни краища на Македония, само на горния край на кауша, срещу вратата, се бе събрала една група криминални затворници — турци; те се чувствуваха и тук като господари, та мина доста време и много сблъсквания ставаха и сбивания, докато бяха укротени тия надменни злодеи, които се опитваха да налагат на целия кауш своите прищевки. Такива сблъсквания ставаха и в двора на големия затвор сутрин и вечер, когато пускаха за малко вън всички затворници.
Борис Глаушев се грижеше като роден брат за болния си другар, но малко можеше да му помогне и нямаше с що да му помогне. Той му отделяше от затворническата си храна, завиваше го нощем с дрипавата му дрешка, извеждаше го вън сутрин и вечер, когато излизаха всички затворници, и това беше най-голямата услуга, която можеше да му прави. Тежък беше въздухът в препълнения с люде кауш, задушен и вонящ, особено откакто започна да се затопля времето, а рано идваше в Солун и пролетта, и топлината й.
Една сутрин Милош Ванков не можа да стане, за да излязат двамата вън. През нощта той повърна много кръв и сега отказа да излезе — нямаше сили да стане. Току-що бяха излезли всички от кауша, вратата стоеше отворена, полъхваше оттам свеж въздух, дочуваше се и шумната врява откъм двора, а очите на болния бяха все там — в отворената врата. Борис остана при него, те бяха сами в празния кауш. Болният само това пожела — да сложи глава на коляното на другаря си и Борис сам сложи главата му на присвитото си коляно. Ванков нямаше сили ни да говори вече, а само шепнеше и само очите му горяха в трескав огън. Когато го дочуеше Борис да шепне, привеждаше се към него, за да го чуе по-добре. И кой знае откъде му дойде тая мисъл — опита се Ванков като че ли да се пошегува, та дори и очите му засияха по-весело. Зашушна той и Борис се приведе към него:
— Изхитрихме се ние с тебе — шепнеше болният, — изхитрихме се, казвам, минахме под бесилката и отминахме… — И току добави: — А ония с косите, селяните, помниш ли ги, всичките ги избиха… видех аз.
Върнаха се всички в кауша, тъмничарите затвориха вратата отвън, заключиха я. Мнозина от затворниците забелязаха, че Ванков беше много зле, и нали бяха повечето сънародници и братя по участ, позапазваха тишина, питаха някои дали не могат да услужат с нещо, а един млад момък предложи прясна вода на болния, който лежеше неподвижно с глава на коляното на другаря си, със затворени очи. Дочу по едно време Борис, че Ванков пак шепне, говори нещо, и се приведе към него. Ванков пееше. С шепот. Едвам се позасилваше гласът му:
Прости, народе мой нещастен, последно пращам ти прости. Часът дойде, джелатинът чака, над мен се веч въжето вий…
Народ, прости моята слабост, аз тебе искрено любих…
Борис сложи ръка върху главата му, погали потното му чело.
Мина още някое време и стори се на Бориса, че Ванков някак особено утихна. Заспа ли? Ала един от затворниците наблизу, по-стар човек, току се приподигна и рече:
— Господине… той умре, учителят.
Тая сутрин Борис Глаушев се събуди много рано. Той впрочем не бе спал през цялата нощ и едва преди зори се унесе за малко. Предния ден един от тъмничарите бе го ударил с камшик и обидата гризеше сърцето му. Той се приподигна, опря гръб на влажната каменна стена. Всички други затворници спяха, както бяха притиснати гъсто един до друг, и тежък беше сънят им в задушния влажен въздух. Двете малки прозорчета насреща светлееха, ясно се виждаха дебелите железа по тях. Бяха минали няколко дни, откакто бе изнесено оттук тялото на Ванков, но Борис и сега чувствуваше на коляното си тежестта на главата му. И тая болка в сърцето от жестоката обида, която бяха му нанесли предния ден… Не можеше да излезе Борис дори и с мислите си от тоя затвор, дори и мислите му сякаш бяха затворени между тия стени. Тук беше той, не можеше да излезе. Прозорчетата насреща светлееха все повече, но през тях никога не проникваше слънчева светлина, през целия ден беше все тъй оскъдна светлината в мрачния кауш.
Затворниците започнаха да се събуждат и скоро всички се надигнаха. Дойде време и за излизане вън, тъмничарите разтваряха вратите на каушите с шум и вик:
— Чик дишери бре, кератлар!101
Едващо бяха излезли от каушите, между затворниците се разтича някакво заптие и викаше с прегракнал глас:
— Борис Лазар Глауш? Ким дър бре?102 Борис Лазар Глауш!
Борис му се обади и заптието го поведе към изхода на затвора. В някаква канцелария там го посрещна жандармерийски офицер, попита го за името му, за родния му град, попита го дали няма някакви вещи в кауша. Не, Борис нямаше нищо — всичко беше на гърба му, той нямаше дори фес на главата си. Тогава офицерът му каза:
— Ти си свободен. — И кимна на заптието: — Изведи го вън, свободен е.
Борис мина през седем врати, следван от заптието. Като излезе от седмата, входната врата на затвора, пред него се отвори необятен простор. Борис се отдалечи бързо от каменните стени на високите крепостни кули и се спря задъхан. Надолу, под нозете му, се простираше многолюдният град, чак до морския бряг в далечината, а още по-нататък блестеше морето сребристосиньо, широко, безкрайно. Целият тоя простор, и небето горе, сияеше в слънчев блясък, до ушите на Борис долиташе като глух, далечен тътнеж шумът на града, тайнственият му говор. Борис се полюшна, не можеше да се държи на нозете си и побърза да седне на един камък, въздъхна:
— Ето освобождението… свободата… Тоя блясък и простор…
Още щом навлезе в големия град, Борис Глаушев намери и свои сънародници между толкова евреи, турци, гърци, които пълнеха улиците. Познаха го първи добрите люде и му заговориха на свой език:
— Затворник си ти?…
Поприбра се Борис с тяхна помощ, поизчисти се и те му извадиха билет за железницата до Битоля.
Когато файтонът издрънка със звънчетата си и спря пред портата на бащиния му дом, показаха се от къщи баща му и майка му — премалели от вълнение и толкова стари вече, та не можеха да изтичат, да полетят към него. Прегърна го старият баща и се разрида, а майка му не знаеше как по-добре да го посрещне и току му поднесе детето, малкия му син. Взе го Борис в ръцете си, а то пораснало вече, дигнало русокоса главица, и бяха го научили двамата стари люде да повтаря:
— Тататата…
Борис веднага забеляза: детето го гледаше с очите на Ружа. То сложи малката си длан на лицето му. От малкото му тяло полъхваше чудно хубаво, свое благоухание. Борис почувствува как проникна до сърцето му топлината на детската ръка и тоя чуден дъх на детското телце. Пробуждаше се в сърцето му ново, непознато досега чувство. Но с това започва вече разказът за Милостивия и четворицата му синове.
Падишахъмъз чок яша! — Да живее нашият падишах!
Алябак — прозвище на турски войник.
Дикел — копачка с два рога.
Дюлбия — бинокъл.
Аллах, аллах! Бисмиляхирахманирахим! — Господи, господи! В името на бога милостивия, състрадателния!
Уджум — вик за настъпление.
Пусат — оръжие.
Ишаллах — божа работа (дай, боже).
Чик дишери бре, кератлар! — Излизайте вън бре, мръсници!
Ким дър бре? — Кой е бре?