— Как го хванахте? — попита Уилър капитана.
— Мехмед намери една кука, закачена на борда, и въже, което се спускаше към водата. Той го прибра и ми каза. И аз зачаках.
Уилър кимна:
— Не си знаел дали някой ще се качи, или ще слиза. Капитанът посочи мен и Слейд.
— Хванахме тези двамата да се измъкват. Този идиот… — той насочи пръста си към Линч — не ги е усетил.
Уилър прониза Линч с леден поглед.
— Ще си поговорим по-късно. А сега слез долу.
Линч имаше вид, сякаш ще протестира, но улови студения поглед на Уилър и бързо се обърна да върви. Хвърли ми поглед, пълен с неприязън. Започнах да се чувствам по-добре физически. Раменете ми сякаш вече бяха застанали на мястото си и въпреки че стомахът ми беше свит от ужасна болка, поне можех да дишам нормално.
Уилър каза:
— Е, мистър Станард, как възнамерявате да заведете Слейд на брега? С лодка? И къде е тя?
— Доплувах дотук.
— И мислите да се върнете по същия начин? — попита той с недоверие. — Със Слейд, който е сакат? Не ви вярвам. — Той се обърна към капитана: — Потърсете лодката.
Капитанът не помръдна.
— Вече го сторихме.
Уилър кимна одобрително и се приближи до Слейд, който седеше на един стол.
— Мой скъпи приятелю — загрижено започна той, — какво те накара да тръгнеш с този човек? Знаеш ли кой е той? Ако беше напуснал кораба, той щеше да те предаде в ръцете на полицията. А ти знаеш какво означава това — четиридесет години в английски затвор. Какво толкова ти е наговорил, за да те примами?
Слейд уморено вдигна глава.
— Познавам те. Срещали сме се преди.
— Да, при по-щастливи обстоятелства. Веднъж на една конференция, а втория път, ако добре си спомням, на вечеря, дадена от една индустриална организация — не си спомням точно коя.
— Казваш се Уилър и си член на парламента. Защо ще искаш да ми помогнеш?
— Добър въпрос — казах аз. — Отговори му, Уилър. Кажи на Слейд защо искаш да извършиш предателство. — Започнах да разтривам стомаха си. — Доколкото знам, държавната измяна се наказва със смърт. Не се покрива с решението на парламента да отмени смъртното наказание за убийство. — Усмихнах му се. — Но кой знае това по-добре от теб?
Уилър не се дразнеше лесно. Той се усмихна и хладно отвърна:
— Помагам ти, защото не признавам английските закони, защото като теб се боря за един по-добър свят. — Той сложи ръка на рамото на Слейд. — Защото и аз съм комунист като теб.
— Тогава защо не ми беше известно? Трябваше да знам.
— Защо? Нямаше нужда и затова не си бил уведомен. Така беше по-сигурно. — Уилър се усмихна. — Може и да си бил важен, Слейд, но никога толкова, колкото съм аз.
Аз го поправих:
— Колкото беше. Свършено е с теб, Уилър.
Освен с лекото трепване на главата той с нищо не показа, че ме е чул. Беше приковал погледа си в Слейд, когато каза:
— С какви глупости ти е напълнил главата Станард? Ти си пълен глупак, ако вярваш на враговете ни.
— Какво правим в Малта?
Уилър се засмя.
— Значи това е основната идея, която той се опитва да ти насади. Отвеждам те у дома, разбира се. Обикновено прекарвам отпуската си в Средиземно море. Би било ужасно съмнително, ако тази година отидех на Балтийско море. Дори за теб не бих рискувал.
Аз казах на Слейд:
— Питай го не е ли чел наскоро малката червена книжка?
— Ти си албанец — каза Слейд с равен глас. — Не ти вярвам.
— Ето какво било — меко каза Уилър. — Има ли някакво значение?
Слейд кимна към китаеца, който стоеше зад Уилър и мълчеше.
— Той има.
Аз отново се намесих:
— Има значение, и то голямо. Уилър казва, че те отвежда у дома. Домът е мястото, където е сърцето ти, а неговото сърце е в Пекин.
Това засегна Уилър и той злобно заяви:
— Мисля, че за известно време ще трябва да ти затворим устата. — Той отново се успокои и леко плесна с ръце. — Няма голяма разлика дали знаеш или не, Слейд. Просто беше по-лесно, когато мислеше, че отиваш в Москва — по-лесно е да се справяш с един доброволен затворник. Но ти все пак си в ръцете ни и ще стигнеш до местоназначението си непокътнат.
От израза в очите на Слейд се съмнявах, че ще стане така. Не би било свръх възможностите му да извърши самоубийство някъде по пътя и смъртта за него щеше да бъде далеч по-предпочитана от процеса на изтръгване на информация в Китай, който го очакваше. Освен това при тези обстоятелства негов дълг беше да се самоубие. Всеки друг на негово място щеше да го направи, като знае, че щом нещата са стигнали до такъв критичен момент, той е свършен.
Но Уилър бе изпреварил мисълта ни.
— Наблюдението ти ще бъде много по-строго, разбира се. Не можем да те оставим да увиснеш на тирантите си.
— Свободен ли съм да си вървя? — попитах аз.
Уилър ме погледна замислено.
— Ти? — Той поклати глава. — Не мисля, че моите приятели ще се заинтересуват от теб. Излязъл си от играта твърде отдавна, за да знаеш нещо за последните етапи от развитието на британското разузнаване. Един южноафрикански мързеливец няма никаква стойност. — Той полуизвърна глава и каза през рамо: — Ти какво мислиш?
Китаецът проговори за първи път.
— От него няма никаква полза, но е опасен заради това, което знае — отвърна той безстрастно. — Убий го!
Казах нещо страшно грубо на книжовен китайски език и той зина от изненада. Ориенталците не са чак толкова неразгадаеми.
— Да, Станард, ще трябва да те убием. Но как да го направим? — се запита Уилър замислено. — Да, сетих се. Откриваме непознат човек на борда, и то въоръжен. Бил е видян и е станало сбиване, натрапникът е убит със собствения си пистолет. Уведомяваме полицията тук и този човек се оказва не някой друг, а самият Риардън — избягалият от английския затвор. — Той се усмихна. — Това ще направи много за моя имидж, не мислиш ли? Представи си заглавията в британската преса. Какво ще кажеш за идеята?
— Не много. Ако ме предадеш на полицията, те ще искат да знаят къде е Слейд, а той е сто пъти по-важен от мен. Ще пожелаят да претърсят кораба и ще преровят всяко ъгълче. Не би искал да направят това, докато Слейд е на борда, нали?
Уилър кимна.
— Вярно. Страхувам се, че ще се наложи да забравя за това очарователно представление. Имиджът ми ще трябва да мине и без него. Между другото, преди да умреш, ще те помолим да отговориш на някои въпроси; Например кои са твоите съучастници. Това ми напомни нещо. — Той се обърна към капитана: — Какъв е резултатът от търсенето на лодката?
— Ще разбера — отвърна той и напусна салона.
Аз въздъхнах.
— Дойдох сам.
Уилър кимна.
— Беше сам в началото, знам това. Но по пътя си присъединил някого към себе си. Разбираш, че искам да бъда сигурен. — Той посочи китаеца. — Моят приятел знае някои начини, за да ми кажеш истината, но, надявам се, няма да искаш да чуеш за тях.
Огледах салона, без да забележат. Оттеглянето на капитана намали противниците ми с един, но това не направи задачата ми по-лека. Зад мен имаше двама моряци — единият ме побутваше с пистолета ми, а Уилър и китаецът бяха отпред. Китаецът държеше ръката си в джоба и бях сигурен, че също е въоръжен. Погледнах към Слейд и се запитах дали щеше да се присъедини, ако се стигнеше до сбиване.
— Бих искал да знам как успя да разбереш за Макинтош и мен толкова бързо. Изглежда, си информиран за всеки факт от живота ми — включително и моята южноафриканска история.
Уилър се усмихна злорадо.
— Вие, британците, сте нация от аматьори. И това се отнася и за разузнавателните ви служби. А колкото до теб — беше ми казано, разбира се.
Съвсем искрено и неподправено се учудих.
— Кой би могъл да ти е казал? Само Макинтош и аз знаехме.
— Ти не си го направил.
Челюстта ми увисна и аз се втренчих невярващо в Уилър.
— Макинтош?
— Кой друг? Той беше малко пийнал и страшно недискретен. Не ми представляваше никаква трудност да го омилостивя този глупак. Накрая се усети, че говори твърде много, и спря, но аз вече бях научил достатъчно. — Той се засмя. — Бяхме започнали да обсъждаме наказателната реформа.
Аз бях изумен. Описанието, което направи Уилър, въобще не прилягаше на този Макинтош, когото познавах. Той съвсем не беше глупак и едва ли би се поддал на ласкателства. Какво искаше да постигне Макинтош, по дяволите, та е издал такава информация?
— Той, разбира се, е мъртъв — каза Уилър така невъзмутимо, сякаш говореше за времето. — Погрижих се за това веднага, след като се убедих, че си на сигурно място в Ирландия. Но в крайна сметка не успяхме да те опазим, нали? Тези ирландски клоуни също са аматьори. Но сега това няма значение, ето те тук и всичко е наред.
Почувствах как кръвта ми се смразява. Независимо дали Макинтош беше мъртъв или не — а това беше спорен въпрос, защото бях казал на Алисън да разпространи мълвата за неизбежния му край, — аз се почувствах предаден и неимоверно сам. Като човек, който изкачва стълби, без да има такива. Бях разтърсен. Трябваше да повярвам на Уилър, защото в нищо друго не виждах логика, а в същото време предателството на Макинтош също нямаше смисъл. Освен ако…
Капитанът се върна и прекъсна нишката на мисълта ми.
— Не намерихме лодка — каза той.
Уилър тъкмо нагласяше друга цигара в цигарето си.
— Все пак може и да казваш истината — отбеляза той и обърна главата си към капитана. — Искам да сложите тези двамата в отделни и сигурни каюти. Имаш ли някакво предложение?
— Слейд може да се върне в неговата.
— След всичко, което се случи? — повдигна вежди Уилър.
Китаецът се намеси:
— Трябва да бъде прикован за леглото с белезници и вътре винаги да има човек. Не бива да му позволяваме да вдига шум.
Уилър се замисли над предложението.
— Добре. Ами Станард?
— В най-горното помещение, където вратата е херметическа. Няма да може да се измъкне оттам.
Уилър кимна доволно и ми каза:
— Страхувам се, че ще трябва да оставиш въпросите си за после — когато влезем в открито море. Писъците на един човек се чуват на далечно разстояние. — Той направи безпогрешен жест и ме хвана за ръката. — Между другото, ти ли си отговорен за това, което се случи с нашите пазачи?
— Какво се е случило с тях? — опитах се да се усмихна. — Добре ли са?
— Не се оплакват. — Точно по британски — шега в лицето на смъртта. — Отведете го!
Хванаха ме под мишниците и ме извлякоха от салона… Когато минах покрай Слейд, видях, че лицето му беше сиво-жълтеникаво и изглеждаше абсолютно съкрушен. Изведоха ме на палубата до кърмата. Светлините на «Артина» бяха запалени и докато вървяхме, видях, че мъжът от дясната ми страна все още носи пистолета ми. Не ми харесваше мисълта за мястото, където ме водеха. От плановете, които бях разучавал, това беше една херметически затворена стоманена кутия, висока само четири стъпки. Можех да умра или от горещината, или от задушаване.
Но независимо дали ми харесваше или не, човекът до мен имаше оръжие. А фактът, че не го беше насочил към мен, не променяше нещата, не и докато двамата ме държаха в желязна хватка.
Завлякоха ме до средата на кораба и тогава се чу шум като от снаряд. Мъжът с пистолета нададе вик и го изпусна на палубата. Той застина, загледа се в кървящата дупка в ръката си и ме пусна.
Отново чух изгърмяването и видях огнен пламък от машинното. Другият ми придружител леко политна и отхлаби хватката си. Той се свлече бавно и видях, че в средата на челото му има червено петно.
— Скачай, глупак такъв! — чух да вика Алисън и аз полетях през борда много неелегантно — всеки крак и ръка се размахваха в своя собствена посока. Цопнах във водата като чувал с картофи и след две секунди чух как Алисън се гмурна, но доста по-женствено и изящно.
Не губих време да се прикривам под водата, а заплувах в кръг да намеря Алисън. Ръката ми докосна крака й, тя се изви и се хвана за китката ми. Заплувахме напред и под «Артина». Естествено беше да ни потърсят от страната на кораба, където бяхме скочили, и затова исках да се махнем оттам.
Но положението се усложни, защото въздухът започна да не ми стига. Всичко стана толкова бързо, че нямах време да си поема дъх, и сега започнах да се задушавам. Но не исках да се подавам над водата в обсега на куршумите им. Затова с Алисън подадохме само носовете си над водата, но чак когато стигнахме кърмата, където се заловихме за руля.
Поех няколко дълбоки глътки въздух и си позволих да извадя едно ухо над водата. На палубата имаше суматоха, чуваше се тропот на забързани крака и боботещият глас на капитана, който звучеше много заплашително. Повдигнах главата на Алисън за брадичката и прошепнах в ухото й.
— Плувай към «Таксбиекс» — колкото е възможно по-дълго под водата. Ще се срещнем на мястото, откъдето тръгнахме.
Тя не губи време да ми отговаря, а се гмурна и изчезна. Вдишах последна глътка въздух и я последвах. Винаги съм обичал да плувам, но сега ми дойде много, а и водата беше страшно мръсна. Когато усилието да стоя под повърхността ставаше непоносимо, издишвах през устата и подавах носа си навън, за да поема въздух.
Прочистих дробовете си с четири вдишвания и си позволих да хвърля поглед към «Артина». Един лъч светлина обхождаше водата, но не в моята посока. Тъкмо когато щях да се потопя отново, чух бучене на двигател и се скрих точно навреме, тъй като една бърза моторница прелетя покрай мен. Заплувах усърдно, за да набера дълбочина, и лодката мина точно отгоре ми, а водата се разлюля и ме повлече.
Три пъти трябваше да се подавам на повърхността, докато стигна брега, или по-скоро — дългата редица яхти, закотвени в пристана на «Лазарето крийк марина». Спрях пред носа на една яхта, задъхвах се и пуфтях, но затаих дъх, когато чух топуренето на боси крака на палубата отгоре.
Който и да беше това, изглежда, беше много раздразнен.
— Каква е тая дандания по средата на нощта? Какво, по дяволите, си мислят, че правят?
Един женски глас отговори:
— Мисля, че чух фойерверки.
— Какви ти фойерверки? Те са утре вечерта. А и кой идиот ще тръгне да гърми по това време, по дяволите?
Моторницата мина отново на половин метър разстояние, разлюля силно лодката, за която се държах, и предизвика неудържим изблик на ярост отгоре.
— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш бе? — изкрещя мъжът и аз си го представих като разлютен, оплешивял полковник от запаса.
Жена му каза:
— Ти вдигаш повече шум от всички наоколо. Връщай се в леглото!
Чуха се стъпки от боси крака, които скоро отзвучаха.
— Добре, но какъв ще бъде този сън след всичко това? — измърмори той. — Утре ще говоря с управителя. Как може да се вдига такъв шум през нощта?
Усмихнах се на себе си и поплувах надолу, докато се реша да изляза на брега. Дотътрих се до мястото, което бях определил за срещата, и се надявах, че Алисън е успяла да доплува и ме чака. Алисън ме тревожеше поради ред причини. В Ирландия тя се съмняваше в мен и беше склонна да мисли, че съм ги издал на «Бегълците». Но сега аз се съмнявах в нея.
Ако това, което беше казал Уилър, е вярно — че Макинтош е изплюл камъчето, — то аз бях загазил до шия, защото Макинтош не би направил такова нещо незабелязано. Но защо трябваше да вярвам на Уилър? Какви подбуди имаше той, за да ми каже истината! В такъв случай оставаше само още един човек, който можеше да е издал тайната — Алисън!
Това, което внезапно разколеба извода ми, беше последният епизод на «Артина». Ако Алисън го беше направила, защо тогава ме освободи? Защо стреля с пистолета си и рани един, уби друг и измъкна Станард в най-критичния момент? Нямаше никаква логика. Но все пак реших да държа под око мисис Алисън Смит за в бъдеще, в случай че не беше попаднала на моторницата.
Тя пристигна петнадесет минути след мен. Беше толкова изтощена, че не можеше да излезе от водата. Пренесох я и й помогнах да се съвземе. Първите й думи бяха:
— Тази проклета лодка. Едва не ме уби. Два пъти мина над мен.
— Видяха ли те?
Тя бавно поклати глава.
— Не мисля.
— За малко да ме хванат. Какво стана с нашата лодка?
— Видях, че един мъж намери куката, и разбрах, че ще загазиш. Покатерих се по въжето на котвата и пуснах лодката да отплава.
— Добре, че си го направила. Много те бива с това пищовче.
— Шест ярда — не повече. Всеки би го направил.
— Но точно ти беше там.
Тя се огледа.
— По-добре да тръгваме нанякъде. Тук ще ни открият.
Аз поклатих глава.
— Тук сме на сигурно място. Това пристанище има толкова заливчета и пристани, че Уилър и момчетата ще трябва доста да пообикалят. Но ти си права — по-добре да мръднем. Има много път до хотела, а искам да стигнем там преди зазоряване. Как се чувстваш?
— Добре съм. Можем да тръгваме.
Изчислих, че ще ни трябва цял час, докато стигнем хотела. Вървяхме, без да говорим. Не знам за какво мислеше Алисън, но аз се чудех каква, по дяволите, да бъде следващата стъпка. Най-накрая казах:
— Е, тук се провалих. Беше ми наредено да върна Слейд или да го убия. Не направих нито едното, нито другото.
— Не мога да разбера какъв избор имаше.
— Да, имах. Можех да убия Слейд на яхтата, но се опитах да го измъкна.
— Не е лесно да убиеш спящ човек — каза тя и потрепери. — Не е лесно да убиеш когото и да било.
Погледнах я косо и се замислих за нея. Въпреки всичките си умения беше запазила нещо у себе си.
— Колко души си убила през живота си?
— Един — отговори тя и гласът й пресекна. — Та… зи нощ. — Тя неудържимо затрепери.
Обвих ръката си плътно около нея.
— Няма нищо, успокой се. Наистина е ужасно, но с времето ще отмине. Сигурен съм в това.
Проклинах Макинтош за това, което беше причинил на дъщеря си. Той беше направил от нея професионалист и очакваше да реагира като такъв — като старо, вярно куче. За да отвлека вниманието й от случката, казах:
— Ще трябва да напуснем хотела.
— Разбира се, но къде ще отидем?
— Да пукна, ако знам. Всичко зависи от размера на щетите, които сме причинили на яхтата на Уилър. Ако си тръгнат, всичко се проваля.
— А ако останат?
— Имаме още един шанс.
— Няма да можем да се качим отново на борда. Няма да стане втори път.
— Знам. Ще трябва да измислим нещо друго. — Унило се умълчахме, докато вървяхме към хотела. И двамата бяхме мокри, а през нощта беше студено. Бяхме и много уморени, и нито едно от тези състояния не ни помогна да мислим по-трезво.
Слънцето изгряваше, когато влязохме във «Флориана». По улиците имаше малко хора. От дългата разходка дрехите ни бяха изсъхнали и не привличахме ненужно внимание. Минахме покрай някакви мъже в работни комбинезони и с дълги стълби, които украсяваха улиците със знамена и цветя.
— Рано са започнали. Какъв е празникът? — попитах аз.
— Ще има фиеста — каза Алисън.
Спомних си недоволния мъж, който се оплакваше от шума в пристанището.
— Значи довечера ще има фойерверки, така ли?
— Несъмнено. Двете вървят заедно в Малта.
Нещо щракна в мисълта ми — появиха се първите признаци на зараждащата се идея. Оставих я да се развива самостоятелно.
— Колко пари имаме?
— Около три хиляди лири. Плюс петстотинте, които ти дадох.
Поне разполагахме с достатъчно средства. Идеята процъфтяваше, но трябваше отново да разгледам плановете на двойника на «Артина», преди да се заемем с осъществяването й.
Полузаспалият портиер ни даде ключовете и ние се качихме в стаите си. На вратата аз казах:
— Влез при мен за минутка. — Когато бяхме вече вътре, аз налях една дълбока чаша със скоч и я подадох на Алисън. — Изпий го и ще се почувстваш по-добре. Вземи един горещ душ и се преоблечи, но бързо. Изнасяме се оттук. Трябва да сме се измели от този хотел до половин час.
Тя ми се усмихна измъчено.
— Къде отиваме?
— Ще се скрием, но не знам къде точно. Уилър сигурно е пуснал хората си по хотелите, може вече да са започнали. Вземи само най-необходимото — парите, паспорта и документите на самолета.
Когато тя излезе, аз направих всичко това, което я бях посъветвал. Изгълтах едно бързо уиски и взех триминутен горещ душ, който облекчи някои от болките, причинени ми през последните часове, и стопли кръвта ми. Коремът ми беше посинял от ударите. Облякох се бързо и започнах да прибирам необходимите ми вещи, които и без това не бяха кой знае колко многобройни.
След това седнах и забих нос в плановете на кораба. За щастие, всичко беше разграфено и можех да изчисля приблизително точно разстоянията. Идеята вече се беше настанила в главата ми съвсем оформена и реална. Всичко зависеше от това дали Уилър ще остане още една нощ или не.
Когато Алисън се върна, тя носеше една от онези чанти, които събират шест пъти повече багаж, отколкото изглежда, че могат да поберат. Излязохме от хотела през задния вход и пет минути по-късно вече се качвахме на автобуса за Сенгли.
Алисън изглеждаше по-свежа и каза:
— Къде отиваме и защо?
Платих билетите.
— Ще ти кажа, когато стигнем. — Автобусът беше препълнен и не исках на всеослушание да разправям как ще убия Слейд и Уилър. Шофьорът май беше с впечатление, че името му е Джак Брабъм [8] или може би си мислеше, че малката гробница на Девата, обвита с цветя, е достатъчна причина, за да се посети Сенгли, където пристигнахме за рекордно кратко време.
Сенгли е полуостров, който се врязва във водите на «Гранд харбър» между протоците Докярд и Френч. След оттеглянето на кралската флота и демилитаризацията на флотата в Малта това беше подходящо място, където можех да намеря всичко, което ми трябваше — навес за лодки, за предпочитане със собствен пристан.
Беше много рано, за да предприемем каквото и да било, но кафенетата бяха вече отворени и с Алисън закусихме обилно. Докато дъвчех яйцата с бекон, я попитах:
— Видяха ли те снощи, така че да те разпознаят?
Алисън поклати глава.
— Не мисля.
— Уилър подозираше, че имам съучастник. Сега, разбира се, знае, но не му е известно кой е. Мисля, че ти ще трябва да направиш покупките. Ще бъде неразумно от моя страна да се развявам по улиците.
— Какво трябва да взема? — попита тя кратко.
— Трябва да наемеш навес за лодки. Ще ми трябва за дванадесет часа, но сигурно ще се наложи да направим договор за три месеца. Ще кажеш, че съм дизайнер на лодки и работя върху някакъв нов вид… с… подводни крила. И не искам никой да ме безпокои. Кажи им, че няма нужда моите съперници да надничат през рамото ми, докато работя, затова искам дискретност и сигурност. Това е версията.
— След това какво?
— След това наемаш лодка — не по-дълга от шест метра, но да е бърза и мощна — с големи двигатели.
— Външни или вътрешни?
— Няма значение. Ако е с външни, ще излезе по-евтина, но при всички случаи трябва да са мощни. Ще докараш лодката до навеса. — Погледнах през прозореца на кафето. Виждах склад за метални отпадъци. — Там ще потърся повечето от нещата, които са ми необходими, ще наема също и комплект инструменти за заваряване.
Алисън сбърчи вежди.
— Значи ще ти трябва бърза лодка и инструменти за заваряване, така ли? — попита тя и търпеливо зачака.
— След това ще наемеш един камион. Можеш ли да караш камион? — Тя ме погледна възмутено и аз се усмихнах. Сигурно беше взела и разрешителното си за кормуване на танк. — Вземаш камиона и купуваш фойерверки — достатъчно, за да напълним цялата лодка.
Това привлече вниманието й.
— Фойерверки!
— От големите. Особено тези, които гърмят силно и разпръскват най-различни светлини. Не искам от онези детските играчки, а от истинските професионални пушкала. След като тук е традиция да се пускат фойерверки, значи трябва да има достатъчно из острова. Мислиш ли, че можеш да се справиш?
— Да. А сега, ако обичаш, ми кажи, за какво е цялата тази история?
Извадих плана на кораба и го разстлах на масата.
— Както знаеш, бях на борда на «Артина» и всичко съвпада с тази схема, така че можем да й вярваме. — Забих пръста си в една точка на плана. — Това е машинното отделение, в което има ролсройсови двигатели с мощност 350 конски сили, които гълтат невероятно голямо количество гориво. Под машинното има едно помещение, в което се съхраняват запасите с прясна вода и контейнер с 1200 галона гориво. — Пръстът ми се движеше по плана. — Пред машинното се намира каютата на Уилър, още по-напред са тези на персонала. Под тях има двойно дъно, където се съхранява основното гориво — 5350 галона. Знаем, че току-що са заредили и резервоарите са пълни. За да ги пробием, ще трябва да направим дупка поне на три стъпки под равнището на водата, а за предпочитане е и по-дълбоко. Корпусът на яхтата е от здрава стомана и ще е нужна страхотна сила, за да се пробие дупка. — Погледнах нагоре. — Ще прикрепя таран на лодката, която ще ми докараш. В миналото всички плавателни съдове са имали такива — това е стара морска тактика. Но ние ще направим нещо различно — нашето ще бъде комбинация между таран и взривове. Лодката ще бъде пълна с фойерверки. Когато пробием корпуса, горивото потича и пламва от огньовете.
— Значи мислиш да подгониш с огън Уилър, така ли?
Погледнах я, без да отговоря, след което казах:
— Не бъди глупава, направо ще го изгоря това копеле.
Всичко отне много време, от което ние отчаяно се нуждаехме. Бях прав, когато казах на Алисън, че ще намерим подходящ заслон за лодки в Сенгли, но да се действа бързо беше трудно. След няколко запитвания в околността открихме това, което търсехме, но сделката се проточи и стана десет и половина сутринта, преди да подпишем договора, и то благодарение на сто лири.
Тъй като времето напредваше, аз изпратих Алисън да купи лодка и се надявах да не е толкова трудно и бавно, както наемането на навеса. Междувременно аз се отбих до склада за метални отпадъци и доста се порових, докато открия това, от което имах нужда. Избрах няколко ленти изкривено желязо, множество болтчета и гайки и едно стоманено парче, дълго осем стъпки и инч и половина в диаметър. Наех и комплект инструменти за заваряване, две бутилки кислород и ацетилен и чифт очила.
Като платих за покупките, си помислих, че разходите биха изправили косите на някой счетоводител на нейно величество. Представях си го как разпитва мисис Смит за купуването на половин тон фойерверки и иска потвърждение. Но самата мисис Смит също имаше опит в пазарлъците.
Занесох всичките си придобивки под заслона и зачаках Алисън. Вперих поглед през морето към Валета и ми се прииска да мога да видя пристанището и «Артина». Надявах се все още да е закотвена там. В един и половина стоях все така, чаках и започнах да се потя от притеснение. Губехме време, а аз имах страшно много работа.
Беше почти два часът, когато Алисън пристигна, а аз бях извън себе си от ярост. Поех въжето, което тя ми подхвърли, и попитах:
— Какво те задържа?
— Трябваше да отида до Силема. Това ли е, което искаше?
Огледах моторницата. Беше италианско производство с два външни двигателя с мощност сто конски сили. Изглежда, че тези машинки щяха да я движат доста бързо. Алисън каза:
— По пътя за насам вдигнах повече от тридесет възела.
— Взела си я от Силема? Значи трябва да си минала покрай «Артина»?
— Тя е още там. — Въздъхнах облекчено. — Имат много работа по кърмата. Когато минах, бяха свалили едно от витлата.
— Наистина ли? О, Господи! — засмях се аз. — Значи ще имат работа през целия ден. — Почуках с пръст по стената на навеса. — Тук има спускова шейна. Помогни ми да повдигнем лодката и да я скрием.
Докарахме шейната, качихме моторницата на нея и ги прибрахме под навеса. Алисън погледна часовника си.
Погрижих се и за фойерверките. Ще можем да ги вземем в три.
— Тогава по-добре тръгвай.
— Ще може ли да се справиш сам?
— Трябва. Има корабни въжета, с които мога да сваля двигателите.
— В моторницата има кана с кафе и пакет сандвичи. А също и бутилка уиски. Ще се върна възможно най-бързо.
Тя се обърна да върви и аз казах:
— Алисън, има само още едно нещо. Можеш ли да ми намериш брадва — от онези, с които секат дърва?
Тя се учуди и каза със съмнение:
— Не знам дали използуват такива в Малта. Тук няма много дървета.
— Направи всичко възможно.
Тя тръгна, а аз извадих сандвичите и бутилката, преди да се е счупила, след това свалих двигателите. Използвах корабните въжета, за да смъкна лодката от шейната, и я положих на подпорите. Докато ядях сандвичите и пиех кафе, обмислях какво да направя. Уискито оставих за после, защото, имах много работа, въпреки че добре би ми дошло, ако гаврътнех няколко глътки, преди да започна.
Захванах се за работа. Корпусът беше от стъклопласт и направих дупки на определени места. Трябваше да прикрепя тарана така, че да стърчи три стъпки под водата, а и да бъде закрепена здраво, за да не се откърти и заплува по течението, когато нанесе удара. Ако това стане, ускорението на мощните двигатели щеше да се загуби и острието нямаше да прониже стоманения корпус на «Артина».
Отрязах от металните ленти и ги прикрепих за корпуса и напряко през стоманените подпори, които минаваха през лодката. Тогава се заех да ги заваря. Не може да се каже, че го направих съвършено и сигурно нямаше да спечеля награда от състезание на хората в този бранш, но го споих много здраво. Когато свърших, се заех с двата стоманени триъгълника, споени за корпуса, чиито върхове стърчаха на малко повече от три стъпки на дъното. Взех дългата стоманена плоча и я запоих за върховете на триъгълниците, така че да бъде успоредна на дъното и да стърчи две стъпки напред.
Алисън се върна доста преди да привърша с тези неща и ми помогна много. Беше горещо, а работата — трудна и изморителна. Беше седем вечерта, когато най-сетне привършихме.
— Намери ли брадва?
Тя извади точно това, от което имах нужда — брадва за сечене на дърва с дълга дръжка. Тя не ми трябваше, затова я отстраних с помощта на горелката. След това взех острието и го запоих вертикално за края на стоманения блок — това щеше да бъде режещият край на моята стенобойна машина.
Отдръпнах се назад и погледнах творението си. Колкото и да беше странно, наистина изглеждаше като някакъв нестандартен вид лодка с подводни крила, само дето никак не ми харесваше да мисля за ефекта, който цялото това метално съоръжение щеше да има върху способността й да се носи по вълните. Започнах да се притеснявам за скоростта, която щеше да се убие, ако въобще потеглеше.
— Бих пийнал едно питие — казах аз.
Алисън наля уиски от шишето и ми подаде една чаша. Тя погледна лодката и каза:
— Ще бъде опасно. Чудех се дали…
— Какво?
Тя се обърна и ме погледна в очите.
— Чудех се дали това не можеше да се направи по-просто. Чрез полицията.
— Каква прекрасна идея! — саркастично подметнах аз. — Можеш ли да си представиш, че местните ченгета ще ни повярват. Господи, та Уилър идва тук всяка година и е уважаван член на парламент и виден бизнесмен. Сигурно е получавал награди от яхтклуба и няма да се учудя, ако подпомага и някой местен дом за сираци. Докато ги убедим, те ще се измъкнат.
— На «Артина» все още има човек, чието присъствие ще трябва доста да обясняват.
— Забрави го. Хайде да погледнем фойерверките.
Имаше много — големи и с най-различни форми — ракети, които се възпламеняваха от само себе си, и сигнални ракети, които се изстрелваха от базуки.
— Тези неща ще поукрасят празника — казах аз със задоволство. — Ще трябва да качим лодката на шейната.
Наложи се да отрежа части от нея, за да натоварим странното превозно средство, и така завинаги го лишихме от възможността да пренася нормални лодки. Още разходи за държавата. Поставих моторите и закачих кабелите за управлението, като ги изпитах. Когато скочих на земята, моторницата ми се стори много по-практична.
— Колко плати за нея? — попитах с любопитство.
— Сто и петдесет лири — каза Алисън.
Аз се усмихнах.
— Винаги е скъпо, когато трябва да си направиш удоволствието да пускаш фойерверки в морето. Нека сложим товара на борда.
Запълнихме всеки свободен инч с големите ракети. Алисън, предвидлива както винаги, беше взела и един бидон с петрол и след като напълнихме резервоара, остана половин галон — повече от достатъчно, за да запалиш огън. Но сега ме притесняваше нещо друго. Бях направил няколко дупки в корпуса, за да поставя болтовете, и след това ги бях запълнил с маджун и се чудех дали нямаше да пропускат. Но това щеше да се разбере, когато пуснехме лодката във водата, а това щеше да стане, когато се стъмни.
— Кога започват да стрелят за фиестата?
— Два часа след залез-слънце.
— Искам да пробия «Артина», когато пукотевиците са в пълната си сила. Ще настъпи голяма бъркотия и властите нищо няма да забележат. — Седнах уморено на земята и извадих плана на кораба. Вече беше с оръфани краища и зацапан по гънките, но все още вършеше работа. — Проблемът е в това, че мога да ударя една от броните и тогава се съмнявам, че ще успея да пробия, достатъчно дълбоко корпуса.
Броните бяха отделени на две стъпки. Имах голям шанс да ги избягна.
— Ако ще плуваме под вода, по-добре да го направим приятно — каза Алисън, стана и извади два водолазни костюма. — Взех ги за всеки случай.
— Мина ми през ума. — Чудех се какво още бях забравил. Погледнах към костюмите. — Ще плувам аз, а не ти.
Тя протестира.
— Но аз идвам с теб.
— Защо? Няма да имам нужда от теб там.
Тя трепна, сякаш я бях ударил през лицето.
— Ти беше права, когато каза, че операцията е опасна. Няма смисъл и двамата да отиваме. Освен това ще си ми нужна за нещо друго. — Почуках с пръст по лодката. — Независимо дали ще пробия корпуса на «Артина» или не, ще се вдигне врява, когато избухнат фойерверките. Ако не се върна, някой трябва да е наоколо и да атакува Уилър отново. И този някой ще бъдеш ти. — Взех бутилката и си налях още уиски. — Можеш да се опиташ да отидеш в полицията. Дотогава те ще са достатъчно заинтригувани, за да ти повярват.
Тя разбра какво искам да кажа и това съвсем не й хареса. Зае отбранителна позиция и се приготви да спори. Но аз я изпреварих:
— Добре, това е твоята задача. Ще чакаш да падне нощта и ще ми помогнеш да пусна лодката във водата. След това отиваш в «Таксбиекс» и наемаш още една, ако намериш някой, който да ти повярва. — Аз се усмихнах. — Ако изглеждаш така, както сега, не бих ти продал и надуваемо мече.
Тя изтри зацапаните си бузи и с отвращение огледа пръстите си.
— Благодаря. Ще се измия.
— Ако не можеш да наемеш лодка, открадни. Има много свободни на пристанището. Ще се срещнем на носа на остров Мануел и ти ще ме последваш, но не много близо. Когато избухнат ракетите, следи Слейд и Уилър да не скочат, сигурно ще направят всичко възможно да се измъкнат. Внимавай да не стигнат брега.
— Снощи загубих пистолета.
— Тогава ги удари с веслото по главите. Аз ще бъда наоколо, затова внимавай да не ме улучиш. — Погледнах часовника си. — След час ще бъде достатъчно тъмно, за да спуснем лодката в морето.
Този час ми се стори безкраен, както са ми казвали, че става в халюцинациите от ЛСД. Сигурно е така — не съм опитвал. Не говорехме много, от време на време си разменяхме по някоя дума за незначителни неща: Слънцето залезе и небето потъмня, докато накрая можехме да спуснем лодката в морето, без някой да я види. Когато я спуснехме на водата, нямаше да изглежда толкова подозрително.
Погледнах стоманеното острие, което зловещо блестеше, и отидох да отворя голямата двойна врата на навеса. Придърпахме шейната и спуснахме лодката във водата. Пуснах я и освободихме шейната. Обърнах се да видя разстоянието, на което трябваше да я носим на ръце, ако не беше шейната.
Не беше потънала много, като се има предвид тежестта на металите, които бяха прикачени. Изглеждаше съвсем нормално, като изключим стърчащите от двете страни на корпуса железни прътове. След десет минути щеше да бъде тъмно и нямаше да се вижда дори това, но и да ме осветяха от пристанището, съмнявам се, че щяха да забележат нещо необикновено.
— Това е всичко — казах аз уморено. Имах чувството, че ще падна от изтощение, не бяхме спали през нощта, а целия ден бях работил като вол.
— Аз ще вървя — каза Алисън тихо. — Успех, Оуен!
Тя не ме целуна, дори не ме докосна. Просто се отдалечи, като взе сакото си.
Качих се в лодката и преместих някои от фойерверките, за да освободя достатъчно място за сядане. Поставих водолазния костюм под ръка и проверих примитивните си възпламенители. Не ми оставаше нищо друго, освен да чакам един час, преди да тръгна.
Чакането отново беше дълго и мъчително.
Автомобилен състезател. — Б.пр.