Маскъл беше нисък, набит мъж с проницателни кафяви очи и с невероятно чувство за собствено достойнство. Видях го малко преди да решат да ми лепнат обвинението. Фактът, че ще работи за един престъпник, ни най-малко не го притесняваше. Странно нещо е това да си адвокат — професия, в която моралът не се зачита за пет пари. Един известен и уважаван адвокат ще направи всичко възможно, за да защити своя клиент, бил той убиец или изнасилвач, и когато той бъде оправдан или признат за невинен, адвокатът ще приеме овациите. След което с чиста съвест ще се прибере и ще напише писмо на издателя на «Таймс», в което яростно ще протестира срещу нарастването на престъпността. Наистина това е една шизофренична професия.
Казах това на Маскъл, когато го опознах по-добре. Той отвърна меко:
— Мистър Риардън, за мен вие не сте нито виновен, нито невинен. Хората, които решават това, са дванадесетте мъже в съда. Моята задача е да открия фактите по случая и да ги представя на защитника, който ще приведе аргументите. И правя това за пари.
Бяхме в съда, когато разговаряхме. Той отривисто махна с ръка.
— Кой казва, че от престъплението не могат да се измъкнат пари? — попита той цинично. — Ако направим груба сметка, всички в съда — от разсилните до негова светлост върховния съдия — всичко на всичко около петдесет души — си изкарват прехраната с това. Някои — като негова светлост и аз — печелим повече от другите. Много добра печалба извличаме от хора като вас. Риардън.
Но тогава въобще не познавах Маскъл. Запознахме се набързо и той каза:
— За подробностите ще говорим по-късно. А сега първо да разберем за какво е целият този шум.
И така, аз бях задържан и обвинен. Няма да се впускам в юридически обяснения. Казано накратко — това, което бях извършил, се окачествяваше като грабеж с насилие. Щях да бъда съден за нападението над Джон Едуард Харт — служител на Британската пощенска служба — и за кражба на диаманти, които са собственост на «Луис и Менер ван Велденкамп Лимитид», на стойност сто седемдесет и три хиляди лири.
Едва се въздържах да не се изсмея, като го чух. Плячката беше по-голяма, отколкото беше очаквал Макинтош, освен ако господата Луис и Менер ван Велденкамп не се опитваха да измъкнат пари от застрахователната компания. Но аз успях да запазя самообладание и когато всичко свърши, се обърнах към Маскъл и го попитах:
— Какво ще правим по-нататък?
— Ще се видим в съда след около час. Ще бъде формално — каза той, като потърка брадата си, — замесени са доста пари. Полицията откри ли диамантите?
— По-добре попитайте тях. Не знам нищо за никакви диаманти.
— Така ли? Трябва да ви кажа, че ако диамантите все още не са намерени, ще ми бъде много трудно да ви освободя под гаранция. Но въпреки това ще опитам.
Съдебните процедури бяха много кратки — може би не по-дълги от три минути. Можеха да свършат и по-бързо, ако Брънскил пъргаво не беше скочил на крака, за да протестира срещу освобождаването ми под гаранция.
— Диамантите все още не са намерени, ваша светлост, и ако задържаният бъде освободен под гаранция, страхувам се, че никога няма да ги открием. И още нещо, ако обвиняемият не беше заловен снощи, сега вече щеше да бъде в Швейцария.
Съдията плесна с ръце:
— Мислите, че обвиняемият няма да спази условията на гаранцията, така ли?
— Да — отвърна Брънскил твърдо. — А има и още нещо. Той е обвинен в насилие, а също така има досие, в което преобладават случаи, в които е извършил насилие. В тази връзка се страхувам да не заплаши свидетелите.
Брънскил просто надмина себе си.
— Мислите, че ще напусне страната и ще заплаши свидетелите, така ли? — попита съдията учтиво, макар и с недоверие. — Съмнявам се, че ще стигне чак дотам. Но имайки предвид силата на доказателствата и липсващото състояние, съм склонен да се съглася с вас. Решението обвиняемият да бъде освободен под гаранция се отменя.
Брънскил седна, а Маскъл се зае да сгъва и прибира някакви книжа в куфарчето си. И така, бях върнат в затвора до събирането на нови доказателства. Делото щеше да продължи в Централния наказателен съд. Все пак щях да видя «Стария Бейли» отвътре.
Маскъл размени няколко думи с мен, преди да ме отведат.
— Сега мога да проуча сериозността на делото, което е заведено срещу вас. Ще си поговоря с някои от хората, които водят разследването, след което ще обсъдим всичко. Ако искате нещо, можете да ми кажете, а утре по всяка вероятност ще се видим.
Теоретически затворник, който е задържан до събиране на нови доказателства, е невинен, а на практика не се счита нито за виновен, нито за невинен. Храната беше хубава, а леглото — меко и нямаше никакви неприятни ограничения, ако не смятаме едно. Това, че не можех да излизам извън границите на пандиза. Но все пак човек не може да има всичко, нали?
Маскъл дойде да ме види на следващия ден следобед. Седнахме в една от стаите за свиждане. Той ме погледна замислено и каза:
— Обвинението, което ви е предявено, е много сериозно, мистър Риардън, и делото ще бъде доста трудно. Освен ако убедително и недвусмислено докажете, че не сте извършили престъплението. В противен случай страхувам се, че ще бъдете осъден.
Тъкмо щях да отговоря, когато той вдигна ръка:
— Но за това ще говорим после. Сега ми кажете дали имате някакви пари.
— Всичко на всичко сто и петдесет лири. Но още не съм платил сметката в хотела — отведоха ме твърде бързо. Не изгарям от желание към обвинението ми да бъде лепнат и фактът, че не съм платил хотелската си сметка. Така че всичко, което имам, е около сто лири.
Маскъл кимна:
— Както може би знаете, за моето участие в този случай вече е платено, но не съм аз този, който ще ви защитава в съда. Това е работа на защитника и ще излезе доста скъпичко, особено като се има предвид сложността на случая. Трябва да ви кажа, че със сто лири доникъде няма да стигнете.
Вдигнах рамене и казах:
— Съжалявам, но това е всичко, което имам. — Това не беше съвсем вярно, но ми беше ясно, че и най-добрият адвокат в бранша не може да ме отърве, така че какъв смисъл имаше да си хвърлям парите на вятъра.
— Разбирам. В такъв случай съдът ще ви назначи служебен адвокат — това е обичайната практика. Лошото е, че не вие сте този, който ще го избере. Но тъй като имам малко влияние в тези среди, ще видя дали мога да задействам някои връзки, за да се сдобиете с подходящ човек за случая.
Той извади една папка от куфарчето си и я отвори.
— Искам да ми кажете какво точно се случи онази сутрин. — Той замълча. — Знам, че не сте закусвали в хотела.
— Не спах добре през нощта — казах, — затова станах рано с намерението да се разходя.
— И къде отидохте, мистър Риардън?
Трябваше бързо да измисля нещо.
— Отидох в Хайд Парк и се разхождах чак до «Раунд Понд». Има една известна сграда там — Кенсингтън Палас, но беше затворена, тъй като още беше рано.
— Трудно ми е да си представя, че могат да се срещнат много хора в Кенсингтън и Хайд Парк толкова рано. Говорихте ли с някого? Попитахте ли някого кога отварят например?
— Нямаше никой наоколо.
— Добре, какво направихте след това?
— Върнах се през парка до «Хайд Парк Корнър» и до «Грийн Парк». След това минах по «Бонд стрийт» и «Оксфорд стрийт». Беше ми интересно да разглеждам витрините, разбирате ли?
— И по кое време е било това?
— О, не знам. Да кажем, към девет и петнадесет. Вижте, вървях много бавно, просто се разхождах. Разгледах едно място, което се наричаше «Бърлингтън Аркейд», след това се спуснах по «Бонд стрийт», като зяпах витрините, както вече ви казах. Страхотни са наистина, тези в Южна Африка ряпа да ядат.
— И въобще не говорихте с никого?
— Ако знаех, че ще имам нужда от алиби, сигурно щях да намеря с кого да поприказвам — казах язвително.
— Даа, значи се озовахте на «Оксфорд стрийт». Какво направихте след това? — попита Маскъл.
— Не бях закусил, затова, когато усетих глад, влязох в една кръчма и си взех сандвич и бира. Говорих с бармана — беше ирландец. Трябва да си спомня.
— И по кое време беше това?
— Трябва да е било след десет часа, защото кръчмата беше отворена. Да кажем, било е десет и половина.
— Алибито ви не съвпада с часа на престъплението. — Той погледна за справка един лист от папката. — Трябва да ви кажа, че версията на полицията съществено се различава от вашата. А те имат доста доказателства, които могат да изтъкнат. — Той ме погледна в очите. — Трябва ли да ви посочвам опасностите, които крие рискът да лъжете адвоката си?
— Не лъжа — отвърнах възмутено.
Той заговори смело:
— Мистър Риардън, позволете да ви уведомя, че се намирате в голяма опасност. Доколкото можах да разбера, искате да заявите в съда, че сте невинен. Но трябва да ви предупредя, че поради съществуващите доказателства е много вероятно да загубите делото. Отношението на обществеността към престъпленията, в които има насилие, става все по-отрицателно и резултатът е, че съдът налага все по-тежки присъди на провинилите се.
Той замълча, за да събере мислите си, и продължи с равномерен глас:
— Не е по силите ми да знам предварително изхода на делото, но държа да ви кажа следното: ако диамантите се намерят, а вие се признаете за виновен, съдът ще е по-склонен да смекчи наказанието ви и по мое мнение присъдата ви няма да е повече от пет години и не по-малко от три. А при награда за добро държание може да се намали до две. От друга страна, ако диамантите не се намерят, а вие сте заявили, че сте невинен, тогава присъдата ви ще бъде много тежка. Казвам това, разбира се, като допускам, че е възможно, имайки предвид доказателствата. Ако трябва да го кажа на жаргон, то негова светлост, без много-много да му мисли, ще ви хвърли зад решетките. Ще ви заключи и без всякакви угризения ще изхвърли ключа. Съмнявам се, че ще се отървете с по-малко от четиринадесет години, и мога да ви уверя, че имам доста солиден опит в правенето на верни прогнози и не говоря на вятъра.
Той прочисти гърлото си.
— Е, какво ще кажете след всичко това, мистър Риардън? Какво ще правим сега?
— Единствените диаманти, които съм виждал тая сутрин, бяха по витрините на «Бонд стрийт» — казах отчетливо.
Той дълго ме гледа, без да продума, след което поклати глава.
— Много добре — каза той тихо, — ще трябва да поработя по случая, но не ви обещавам, че ще успеем. Длъжен съм да ви предупредя, че полицията има такива доказателства, които много ще затруднят адвоката на защитата.
— Аз съм невинен — продължавах да твърдя упорито.
Той не каза нищо повече. Само събра книжата си и напусна стаята, без да се обърне назад.
И така, седях на подсъдимата скамейка в Централния наказателен съд — «Стария Бейли». Обстановката беше много тържествена, което бе подсилено от пищните одежди и перуки, от официалностите и вежливите обръщения. А аз сякаш бях изникнал от недрата на земята, стърчах на подсъдимата скамейка като някой крал демон от пантомимен фарс и бях център на вниманието. Разбира се, най-големият ми съперник в това отношение беше съдията. Но когато човек седне на «пейката», сякаш получава негласно разрешение да играе ролята на шут и нищо не му доставя по-голямо удоволствие от това да вижда как публиката се залива от смях на неговите остроумия. Трудно ми е да си представя по-забавно нещо от съда. Наистина би било доста неприветливо място без тези майтапи, които оживяват обстановката. А и главният комик не страда от предразсъдъци и насочва сочните си забележки както към обвинителите, така и към защитата. Признавам, че много се забавлявах и се смях не по-малко от другите.
Маскъл, разбира се, беше там, но изпълняваше по-второстепенна роля. Адвокатът по защитата беше един мъж на име Ролинс. Точно преди да започне делото, Маскъл се беше опитал да ме накара да променя решението относно моята невинност. Той каза:
— Мистър Риардън, искам още веднъж да премислите последствията от загубването на делото. Не само че ще получите дълга присъда, но ще има и някои други последици. Затворниците с дълги присъди се слагат в категория «крайно опасни», особено онези, които са осъдени за парични кражби. А ако въпросните диаманти на стойност сто седемдесет и три хиляди лири не се намерят, вие несъмнено ще бъдете причислен към тази категория, което не е за препоръчване, тъй като към този тип затворници се държат по-различно, отколкото с другите. Което, доколкото знам, е твърде неприятно. Бих помислил за това, ако бях на ваше място.
Нямаше какво толкова да обмислям, защото не таях никаква надежда проклетите диаманти да се намерят, а това беше основният проблем. Дори да бъда признат за невинен, щях да получа тежка присъда поради тази причина. Единственото, което можех да направя, беше да давам вид, че не ми пука, и ако успея, да извлека възможно най-доброто от цялата ситуация. Порази ме откритието, че Макинтош е страшно умен и че мисис Смит може би е дори по-умна от него. Казах на Маскъл:
— Съжалявам, мистър Маскъл, аз съм невинен.
Той изглеждаше много озадачен. Не вярваше ни дума от това, което казвах, и не можеше да проумее защо постъпвах така. Изведнъж на лицето му се появи мрачна усмивка.
— Надявам се, не мислите, че пропиляването на толкова години от живота ви си струва парите. За толкова дълго време в затвора могат да настъпят твърде неприятни промени в характера и психическото състояние на човека.
Усмихнах му се.
— Струва ми се, казахте, че няма предварително да предсказвате края на делото.
— Мисля, че вие сте един глупав младеж — каза той. — Но ви пожелавам всичко най-хубаво във вашето нерадостно бъдеще.
Процесът вървеше трудно. Първи представиха своите материали по делото съдебните заседатели, след което започна главното действие. Адвокатът на обвинението нанесе първия удар. Той беше висок, слаб мъж с лице, подобно на острието на томахавка, и наистина се вживяваше в ролята си. Започна с кратко встъпление, след което засипа залата с доказателства срещу мен. Моят адвокат Ролинс наблюдаваше сцената с отегчено изражение. Бях го виждал само два пъти, и в двата случая се държа много високомерно. Беше му ясно, че няма да спечеля делото.
Доказателствата на обвинението бяха наистина много силни и започнах да разбирам защо техният адвокат беше толкова доволен въпреки израза на безнадеждност по лицето му. Експерти представиха снимки и скици на престъплението, което беше главното оръдие в ръцете на обвинението, и така започна натискът върху защитата.
Там беше и онази душичка, която ме «разпозна» в полицията.
— Видях го да удря пощальона — потвърди тя, а от очите й струеше блясъкът на невинността и честността. — Стоях в коридора, когато видях как обвиняемият удари пощальона, грабна жълтата кутия и го завлече в офиса. След което избяга по стълбите.
Съдията по обвинението й предложи план на втория етаж.
— Вие къде бяхте застанали?
Тя посочи едно място и отправи поглед към мен — невинна като девица. Сладката стара дама лъжеше като дърта циганка и много добре осъзнаваше, че знам това. Не можеше да е стояла в коридора, защото бях проучил мястото, а и самите подробности бяха неверни. Но не можех да направя нищо.
Поредната звезда, която трябваше да дава показания, беше някакъв тип от «Фортнъм и Мейсън», който заяви, че бил изпратил кошница с продукти в определен хотел. Поръчката била направена от мистър Риардън. Когато бе запитан от моя адвокат, той отговори, че не бил сигурен дали човекът, направил заявката, е обвиняемият.
Служител на хотела заяви, че обвиняемият бил отседнал в този хотел и че наистина една кошница била донесена за мистър Риардън. Като го попитаха какво е станало с кошницата, той отговори, че не знаел, но по всяка вероятност обвиняемият я бил прибрал. Зададоха му няколко допълнителни въпроса заради последното му изявление и част от отговора му не беше зачетен.
Един детектив донесе някаква кошница в съда и заяви, че била намерена в офиса на «Кидикар Тойс Лимитид». Установили, че е купена от «Фортнъм». Друг полицейски служител каза, че по цялата кошница можели да се открият отпечатъците от пръстите на обвиняемия, както и по някои други останали предмети в стаята, като електрически чайник, кана за кафе и няколко съдове и прибори на масата.
Съдебните заседатели съобщиха заключенията си.
След това говори полицейският свидетел, който каза, че се бил заинтересувал от произхода на «Кидикар Тойс Лимитид». Наистина, такава компания е съществувала, но само фиктивно. Много трудно било да се проследи произходът й и чия собственост била, но най-накрая разкрил всичко с отзивчивата помощ на южноафриканската полиция. Оказало се, че собственик е мистър Джоузеф Алойсиъс Риардън, който в момента се намира на подсъдимата скамейка. Този факт щял да го отведе по-далеч, отколкото бил очаквал.
Съдебните заседатели отново съобщиха заключенията си.
Пощальонът беше честен, когато даде показания. Каза, че го ударили и дошъл в съзнание в офиса на «Кидикар». В неговото изказване нямаше нищо, което да противоречи на показанията на скъпата мамичка Хабърд. Третият свидетел-очевидец беше момчето, което работеше в «Бетси-Лу». Каза, че ме видял да заключвам вратата и да бягам надолу по стълбите. Спомням си много смътно, че имаше някой зад мене тогава. Но не бях тичал по стълбите — това беше дело на въображението му.
Брънскил беше звездата в съда.
— След като получихме информацията, сержант-детектив Джървис и аз отидохме да посетим обвиняемия в хотела му. Отговорите му на моите въпроси бяха такива, че го арестувах като заподозрян в извършване на престъплението. Впоследствие успях да взема отпечатъци от пръстите му, които напълно съвпадаха с тези от офиса на «Кидикар». Проведохме разпити, които доведоха до разпознаването на обвиняемия от трима свидетели. По-задълбочени разследвания доведоха до разкриването на онези факти, касаещи кошницата за пикник и правото на собственост на «Кидикар Тойс Лимитид», които бяха вече представени в съда.
Той седна, като се усмихваше, а Ролинс скочи на крака, за да зададе въпросите си.
Ролинс:
— Казвате, че сте получили някаква информация, инспекторе. Как стана това?
Брънскил (с колебание):
— Длъжен ли съм да отговоря на този въпрос, милорд? Да се разкриват източниците за получаване на информация може да се окаже пагубно за…
Ролинс (бързо):
— Отнася се за предумисъл на неизвестен човек или хора, който може да повлияе отрицателно на изхода на делото за обвиняемия, милорд.
Съдията (с чърчиловски нотки в гласа):
— Мистър Ролинс, не виждам какъв по-неприятен обрат може да вземе делото за вас. Но въпреки това съм склонен да позволя отговора на този въпрос. И аз, както и всички останали, съм любопитен да чуя. Отговорете на въпроса, инспекторе.
Брънскил (неохотно):
— Имаше едно телефонно обаждане и едно писмо.
Ролинс:
— И двете анонимни ли бяха?
Брънскил:
— Да.
Ролинс:
— Посочва ли се в тези доноси, че обвиняемият е извършил това престъпление?
Брънскил:
— Да.
Ролинс:
— В тях посочва ли се къде може да бъде открит той?
Брънскил:
— Ъъъ… Да.
Ролинс:
— Престъпление ли е да закупиш продукти от известна фирма за хранителни стоки?
Брънскил (остро):
— Разбира се, че не.
Ролинс:
— Казва ли се в тези анонимни писма, че обвиняемият е собственик на «Кидикар Тойс Лимитид»?
Брънскил (с чувство на неудобство):
— Да.
Ролинс:
— Престъпление ли е да притежаваш фирма като «Кидикар Тойс Лимитид»?
Брънскил (с изчерпващо се търпение):
— Не.
Съдията:
— Не, не съм сигурен. Всеки, който така преиначава английския език, за да получи подобна отвратителна комбинация от звуци като «Кидикар», трябва да бъде считан за престъпник.
Съдът се огласи от смеха на присъстващите.
Ролинс:
— Ще отречете ли, инспекторе, че цялата работа по това дело е свършена от друг вместо вас? Ще отречете ли, че ако не бяхте получили тези злонамерени съобщения, обвиняемият нямаше да седи сега на подсъдимата скамейка?
Брънскил:
— Не мога да отговоря на този въпрос. Той щеше да бъде заловен.
Ролинс:
— Така ли? Възхищавам се на вашата убеденост.
Брънскил:
— Щеше да бъде заловен.
Ролинс:
— Но не толкова бързо.
Брънскил:
— Може би.
Ролинс:
— Като какъв бихте окачествили вашия загадъчен информатор — като човек, който има зъб на обвиняемия, или като обикновен доносник?
Брънскил (като се усмихваше):
— По-скоро съм склонен да мисля за него като гражданин със силно развито чувство за отговорност.
Страхотен майтап! Макинтош — със силно развита обществена отговорност. Но, ей богу, страшно умни бяха тези двамата. За първи път видях тази кошница в «Кидикар» и естествено изобщо не бях звънял във «Фортнъм» за нея. Номерът на мисис Смит с пазаруването беше дал добри резултати. Нито пък знаех, че съм притежавал «Кидикар Тойс Лимитид». И имах достатъчно време да докажа обратното. Наистина ужасно ме бяха изиграли — подхвърлиха ме на закона като птиче, на което са отрязали крилете.
След тези реплики не се случи нищо особено. Изиграх моята част от представлението, въпреки че беше безполезно. Представителят на обвинението ме направи на пух и прах, а Ролинс неохотно се опита да замаже положението, но естествено усилията му не се увенчаха с успех. Съдията прегледа доказателствата и като погледна съдебните заседатели, даде ясно да се разбере, че трябва да ме обявят за виновен. Оттеглиха се само за половин час — време, достатъчно за така нужната цигара, а решението беше готово още преди това.
Съдията попита дали имам нещо да кажа. Успях да изрека:
— Аз съм невинен.
Никой не обърна много внимание на думите ми — бяха твърде заети да наблюдават съдията, който подреждаше книжата си, и с радостно вълнение очакваха присъдата. Той се посуети доста дълго време, за да се увери, че вниманието на всички в залата е съсредоточено върху него, и започна да говори със съдбовни нотки в гласа:
— Джоузеф Алойсиъс Риардън, признат сте за виновен за извършване на насилствена кражба на диаманти на стойност сто седемдесет и три хиляди лири стерлинги. На мен се пада отговорността да произнеса присъдата за това престъпление. Но преди да го направя, бих искал да кажа няколко думи за участието ви в деянието.
Всичко ми беше ясно — старият симпатяга не можеше да устои на изкушението да покаже висшестоящото си положение и да «омае» публиката — наистина лесна задача, когато си на сигурно място.
— Един английски гражданин е безмилостно и грубо нападнат в момент, когато извършва своите обичайни задължения. Самият той не е знаел, че носи такъв ценен предмет, който за него несъмнено би представлявал едно неизказано богатство. И именно заради тези скъпоценности той е бил нападнат.
Диамантите не са открити и вие, Риардън, не сте проявили желание да съдействате за тяхното намиране, въпреки че ви е било добре известно, че съдът би проявил снизходителност. Но сега вие не бихте могли да очаквате смекчаване на вината.
Бях озадачен от вашето упорство и мълчание, но учудването ми намаля, когато направих едно елементарно математическо изчисление. Обикновено престъпление с насилие като вашето, което се счита за отвратително деяние в нашата страна, плюс загубата на състояние в размер на сто седемдесет и три хиляди лири стерлинги се наказва с тежка присъда — лишаване от свобода за четиринадесет години. Все пак моите изчисления ми показват, че за тези четиринадесет години вие ще получавате годишен доход, не по-малък от дванадесет хиляди триста и петдесет лири, необложен с данък, тъй като това е имуществото, което вие сте откраднали, разделено на четиринадесет. Бих добавил също така, че тази сума е значително повече от заплатата на един от съдиите на Нейно величество — като мен например, — факт, който може да бъде проверен в алманаха «Уитакър».
А дали загубата на четиринадесет години свобода и понасянето на не твърде приятните условия в нашите затвори си струва парите, е въпрос, по който може да се спори. Вие очевидно смятате, че е така. Не е работа на съда да осигурява най-доброто, което може да се извлече от едно престъпление, така че не бива да ме обвинявате за това, че се опитах да намаля годишния ви доход като затворник.
Джоузеф Алойсиъс Риардън, осъждам ви на двадесет години лишаване от свобода в затвор, който съответните власти намерят за подходящ.
Обзалагам се, че Макинтош се е пръснал от смях, като е чул това.
Съдията беше прав, когато спомена за «не особено приятната обстановка в нашите затвори». Този, в който ме отведоха, беше ужасен. Приемното помещение беше препълнено. Днес съдиите май бяха преработили. Имаше много чакащи, които се мотаеха безцелно. Чувствах се страшно окаян. В края на краищата никой не притежава такава сила на духа, че да понесе произнасянето на двадесетгодишна присъда с абсолютно хладнокръвие.
Двадесет години!
Бях на тридесет и четири. Ще бъда на петдесет и четири, когато изляза. Може би малко по-малко, ако успеех да ги убедя, че съм добро момче. Но това би било дяволски трудно, като се имат предвид думите на съдията. Всеки съд, пред който се изправех за преразглеждане на делото, щеше да прочете протоколите на процеса и изявленията на съдията по мой адрес щяха да ги откажат от благородното намерение да намалят присъдата ми.
Двадесет дълги години!
Стоях безучастно, докато един от охраната четеше подробностите по моето дело на този, който приемаше затворниците. Той се подписа в някаква книга и като откъсна един лист, каза:
— Тялото е прието. Това е разписката за тялото.
О, Господи, помогни ми! Точно това каза: «Тялото е прието.» В затвора просто преставаш да бъдеш човек. Ти си едно тяло, някакъв ненужен предмет, просто ходещ статистически факт. Нещо, което е предназначено да бъде прехвърляно и командвано, така както Британската пощенска служба си играеше с малката жълта кутийка с диаманти. Ти си някакъв чувал, пълен с кръв и черва, които трябва да бъдат хранени в определено време. Също толкова важно е да забравиш, че имаш мозък.
— Ей ти, хайде! — каза този, който приемаше «телата». — Оттук!
Той отключи една врата и застана отстрани, за да мога да вляза. Вратата се затръшна зад мен и аз чух щракването на ключалката. Стаята беше пълна с мъже от всякакъв вид и род, ако съдех по дрехите им. Можеха да се видят джинси, а също бомбета и раирани панталони. Никой не говореше. Стояха, забили погледи в пода, и го изучаваха, сякаш беше най-важното нещо на света. Предполагам, че всички се чувстваха като мен — бяхме като птици, на които са подрязали крилата.
Поседяхме в тази стая доста дълго време, като се чудехме какво ще последва. Някои от присъстващите, включително и аз, имахме горе-долу някаква представа, тъй като не ни се случваше за първи път. Но се почувствах малко неспокоен, тъй като никога преди това не съм бил в английски затвор. Думите на Маскъл за трудностите, които съпътстват опасните затворници, започнаха да ме плашат.
Най-накрая започнаха да ни извеждат един по един в строг азбучен ред. Аз трябваше да почакам доста, тъй като Риардън е назад в азбуката. Но и моят ред дойде и един полицай ме поведе по някакъв коридор до една канцелария.
И тъй като по принцип затворниците никога не биват канени да сядат, аз застанах до бюрото и започнах да отговарям на въпросите, а един друг служител старателно записваше отговорите. Пита ме за името ми, мястото на раждане, за имената на баща ми и майка ми, за моминското й име, за близки роднини и професия. През цялото време изобщо не ме погледна — за него аз не бях човек, а машина за информация — просто натискаш едно копче и тя потича.
Наредиха ми да изпразня джобовете си и аз изсипах съдържанието им върху бюрото. Преровиха всичко най-щателно, преди да го приберат в една брезентова торба. След това ми взеха отпечатъците и потърсих нещо, с което да изтрия пръстите си, но не открих. Скоро разбрах защо. Един надзирател ме отведе в някаква гореща, пълна с изпарения стая, където ми наредиха да се съблека. Взеха ми дрехите, щяха да ми ги върнат след двадесет години. Щях да бъда абсолютен щастливец, ако още бяха на мода. След като се изкъпах, облякох затворническите дрехи — обичайните сиви одежди. Кройката беше отчайваща и аз с тъга си помислих за шивача на Макинтош.
Последва разходка до лекарския кабинет, което за мен си беше чиста бюрократщина. Не можех да разбера защо медицинският преглед не се извършваше непосредствено след банята, когато човек е съблечен. Както и да е, съблякох се внимателно и след това още по-старателно се облякох. После ме разпределиха за работа. Бях първа класа — годен за всичко.
Един надзирател ме отведе в огромна зала, по стените на която се виждаха вратите на килиите с железни стълби, които създаваха усещането за авариен изход.
— Ще ти кажа само веднъж. Това е зала «С» — каза полицаят.
Шумно изкачихме няколко стъпала и спряхме на площадката пред една килия, която той отключи.
— Тази е твоята.
Влязох вътре, а зад мен вратата се затръшна с някакъв студен звук на фатална безвъзвратност. Постоях така известно време, без да гледам нещо определено. Умът ми бе отказал да работи — стачкуваше. След около може би петнадесет минути се хвърлих на леглото и си изплаках очите.
След това се почувствах по-добре и бях в състояние да помисля разумно. Размерите на килията бяха около двадесет на седем стъпки и може би осем стъпки висока. Стените бяха боядисани с блажна боя — в обичайното зелено, с което се боядисват поправителните домове. Високо горе в една от стените имаше малко прозорче с решетки. Вратата изглеждаше толкова здрава, сякаш можеше да устои на артилерийски обстрел, и, разбира се, имаше шпионка.
Мебелировката, ако това, което имаше вътре, можеше да се нарече така, беше доста разпръсната — намираха се всичко на всичко едно легло с железни табли, дървена маса и стол, умивалник и кана, леген, нощно гърне и една празна полица. Да се проучи къде какво има в една затворническа килия е най-лесна задача, която човек може да си постави. За три минути бях огледал всичко — три одеяла, два чаршафа, един неравен дюшек, някаква риза, чифт филцови пантофи, една тънка кърпа, която не попиваше, лъжица и чаша. Правилата и забраните, които трябваше да се спазват в затвора, както и една брошура с допълнителна информация висяха на една връв на пирон, забит в стената.
За три минути бях изучил всичко, което можеше да се научи за тази килия. Чудех се какво ли щях да правя тук още двадесет години. И в този миг реших, че трябва да укротя любопитството си и да потисна импулсите на мисълта. Пред себе си имах твърде много време, в което почти нищо интересно нямаше да се случи, така че всяко ново преживяване трябваше ревниво да се пази.
Стените на затвора изведнъж започнаха да приемат физически измерения. Почувствах как се възправят срещу мен — плътни и силни. Преживях този четвърт час в клаустрофобичен страх, след което това усещане ме напусна и спрях да треперя.
Още в следващата минута наруших обещанието си да потискам импулсите на любопитството, като зачетох брошурата, което се оказа абсолютно необходимо. Бях нов ученик в това училище и колкото по-скоро научех триковете, толкова по-добре. Имаше безброй номера, които старите пушки можеха да изиграят на новодошлия, а аз съвсем не исках да им се вържа.
Интересни неща пишеше в тази брошурка. Разбрах, че другата риза бе предназначена да служи за пижама, че гасяха светлините в десет и половина, а звънецът за събуждане се чуваше в шест и половина сутринта, също така се споменаваше за бръснач, който трябва да връщам след използване. Имаше и някои полезни съвети как да се измъкнеш от затвора.
Например можех да отнеса случая си към Апелационния криминален съд и ако там не успеех, имах право да се обърна към държавния адвокат, който да изложи случая пред Камарата на лордовете. Беше ми позволено да пращам молби до министъра на вътрешните работи и да пиша до члена на парламента в моята страна.
Не можех да си се представя в нито едно от тези начинания. Не бях достатъчно близък с министъра на вътрешните работи, за да се впускам в каквато и да е кореспонденция, а пък членът на парламента от моята страна беше на порядъчно разстояние оттук — на шест хиляди мили.
Изчетох цялата брошура, след което я минах още веднъж. Нямаше какво друго да правя, така че реших да я науча наизуст. Все още четях, когато светлината изгасна.
Звънецът иззвъня. Отворих очи и ми трябваха няколко минути, за да осъзная къде се намирам. Облякох се бързо, оправих леглото и го изправих в единия ъгъл на килията. Седнах на един стол и зачаках. Междувременно чух тих метален звук откъм вратата, което ми подсказа, че ме наблюдаваха през шпионката.
Ключалката щракна остро и вратата се отвори. Изправих се и надзирателят влезе. Критично огледа килията и закова погледа си върху мен.
— Ти си нов тук. Прочете това на стената, нали? — каза той и кимна към брошурата на масата.
— Да, прочетох го.
— Леглото не трябва да стои в този ъгъл, а книгата трябва да отиде там, където си я намерил. Ще се научиш. Послушай съвета ми: прави това, което ти се казва, и всичко ще бъде наред. А сега вземи гърнето, за да го изхвърлиш.
— Не съм свикнал да правя такива неща — рекох.
— Трябва да го изхвърлиш, независимо дали си свикнал или не — каза той меко. — Не забравяй какво ти казах — нрави каквото ти се нарежда без възражения. Това е урок номер едно.
Вдигнах гърнето и го последвах на площадката, пълна с мъже, които държаха гърнетата си в редица.
— Добре — извика някой, — тръгвайте.
Във въздуха се носеше непоносима воня. Затътрих се с неохота напред и видях, че трябваше да го изпразня в едно корито, а в друго да го измия. Като свърших, се върнах в килията по примера на останалите.
Надзирателят се върна.
— Можеш да ядеш тук, ако искаш. Яденето ще бъде сервирано долу в столовата, но можеш да донесеш подноса си тук, ако още не си се настроил да се присъединиш към парада.
— Не ми се говореше с никого. Бях твърде зает да контролирам себе си.
— Благодаря — отвърнах с дрезгав глас.
Пазачът каза иронично:
— Няма защо да ми благодариш. Това е правило за всички нови затворници. И още нещо — ще се срещнеш с началника на затвора тази сутрин. Един твой събрат по съдба, който се ползва с някои привилегии за добро държане, ще дойде да те вземе.
Въпросният човек дойде малко преди десет часа и с него излязохме от зала «С».
— Ти си Риардън — каза той. — Чувал съм за теб.
— Така ли?
— Аз съм Симпсън. Ще се явиш пред началника — той ме сръга в ребрата с острия си лакът. — Не предприемай нищо, без изрично да си получил нареждания — това е съветът ми.
— Защо? Какво се прави там?
— О, нищо особено, само важните клечки ще те огледат — това е всичко. А те са началникът, нравоучителят, старшият надзирател и служителят, който се грижи за «благополучието» на затворниците. Началникът не е толкова ужасен, ако не му се опъваш, но Господ да ти е на помощ, ако го правиш. Някои от останалите ще се опитат да ти смачкат фасона — те са тълпа проклети «филантропи» и внимавай с Хъдзън — той е гадно копеле.
— Кой е той?
— Главният надзирател.
Симпсън ме заведе в чакалнята, в която имаше пет-шест затворници. Изглеждаха наистина много унили. Симпсън се ухили.
— Няма нужда да чакаш реда си, приятел. Влизай пръв — ти си специален случай.
Погледнах го втренчено.
— Какво толкова специално има?
— Ще видиш. Шефът ще ти го обясни много хубаво.
Щях да продължа да го разпитвам, но един полицай влезе в стаята.
— Риардън, ела тук! А ти, Симпсън, се върни обратно в зала «С».
Около голяма маса седяха петима мъже, двама от които бяха униформени. Винаги ме е разсмивал фактът, че надзирателите в затворите никога не свалят фуражките си, дори когато седят в кабинета на началника. Може би е традиция. Един от цивилните мъже в стаята носеше висока корава яка, която ме наведе на мисълта, че е нравоучителят, както беше казал Симпсън, т.е. свещеникът на затвора.
Войнствено настроеният мъж в средата на масата проговори пръв:
— Риардън, аз съм директорът на този затвор. Тук си, защото си извършил престъпление и обществото реши, че не можеш да останеш на свобода. Как ще се справяш със задълженията си в затвора, вече е твой проблем. Има два начина, по които може да се гледа на един затвор — като на място за наказание и като място за превъзпитание. Изборът зависи само от теб — тук има достатъчно условия и за двата случая. Разбираш ли какво искам да кажа?
— Да, сър.
Той взе един лист от масата.
— От позицията на моя пост би трябвало да се отнасям еднакво с всички затворници. Но съобщението, което получих от Министерството на вътрешните работи, посочва, че ти спадаш към категорията «крайно опасен», а това изисква определени ограничителни мерки. Например сега беше доведен тук от един от нашите доверени затворници, но това повече няма да се повтори. За в бъдеще, когато се налага да се движиш из затвора, ще бъдеш придружаван от униформен служител. Също така ще носиш отличителен знак върху дрехите си. А тук съм приготвил списък на всички останали ограничения, които са задължителни за тази категория затворници. Трябва да ги проучиш и да се придържаш към тях.
Той ми подаде листа, а аз го сгънах и го прибрах в джоба си.
Началникът прочисти гърлото си.
— Трябва да разбереш, Риардън, че зависи само от теб дали ще останеш в тази категория. Положението на затворниците може да се променя през определени интервали от време, а аз имам право да изпращам препоръки за това в Министерството на вътрешните работи. Също така трябва да ти е ясно, че те имат право да отхвърлят моето предложение. Фактът, че сега си в категория «крайно опасен», се дължи единствено на теб и ако по някакъв начин успееш да убедиш полицията, че не си такъв, то аз с най-голямо удоволствие ще го съобщя на съответните власти.
Той имаше предвид диамантите, разбира се. Все още искаха тези проклети диаманти.
— Да, сър — казах сковано, — ще се опитам да измисля нещо, сър.
Началникът обърна глава.
— Имате ли нещо да кажете, отче?
Свещеникът се усмихна:
— Казвам се Кларк. Записвам си, че не изповядвате никаква религия.
— Точно така, сър.
— Не съм от тези, които насила насаждат убеждения — каза Кларк. — Но все пак ще имате ли нещо против, ако ви посещавам от време на време?
— Не, сър.
Началникът каза:
— Това е мистър Андерсън — човекът, който се грижи за добруването на нашите затворници. Той може да направи много за вас, ако му позволите. Когато искате да го видите, се обръщайте към дежурния служител на вашата площадка. Искате ли да го попитате нещо сега?
— Да, сър. Как мога да се сдобия с книги и с материали за писане?
Андерсън обясни просто:
— Материали за писане — химикалки и хартия — можете да си купувате от магазина, който е до стола, с парите, спечелени от работата в затвора. Ще изкарвате най-малко един шилинг и осем пенса на ден, но ако желаете, можете да получавате и повече. Книги можете да намерите в библиотеката на затвора.
— Благодаря ви, сър — казах. — Възможно ли е да получавам книги отвън? — Поколебах се, преди да продължа: — Ще бъда тук дълго време и бих искал да уча и да се образовам.
Андерсън понечи да отговори нещо, но внезапно спря и погледна началника, който каза:
— Похвално наистина, но ще си помислим за това. Всичко зависи от поведението ви като цяло, а и както вие казахте, тук сте за доста дълго време. — Той кимна към униформения полицай в края на масата: — Това е мистър Хъдзън, главният служител, който отговаря за дисциплината в затвора. Искате ли да кажете нещо, мистър Хъдзън?
— Само едно, сър — отвърна Хъдзън. Имаше грубо лице, а очите му бяха като парчета стъкло. — Не обичам тази категория затворници, Риардън. Те нарушават спокойствието тук и създават безредици сред другите затворници. Това е всичко и ако вие направите тази грешка, ще бъде неприятно за вас.
Слушах го с безизразно лице.
— Разбирам ви, сър.
— Искрено се надявам, че е така — каза началникът. — Имате посетител — един полицай от Скотланд Ярд. — Той направи знак на надзирателя, който стоеше до вратата. — Знаеш къде да го отведеш.
Очаквах да видя Брънскил, но бе дошъл друг детектив.
— Аз съм инспектор Форбс — каза той. — Седнете, Риардън.
Седнах с лице към него от другата страна на масата, а той каза меко:
— Надявам се, че директорът на затвора много деликатно ви е съобщил трагичната новина за определянето ви като «крайно опасен». Знаете ли какво значи това?
Поклатих глава.
— Не съвсем.
— По-добре разучете — посъветва ме Форбс. — Директорът трябва да ви е дал списък на правилата за вашия случай. Давам ви пет минути да ги прочетете.
Извадих листа от джоба си и го разстлах на масата. Дори беглият поглед, който му хвърлих в началото, беше достатъчен, за да разбера, че животът ми, меко казано, ще бъде почернен. Първо лампите в килията ми щяха да светят през цялата нощ. Трябваше всяка вечер да предавам дрехите си с изключение на ризата и чехлите за съхранение извън килията. Всички писма, които пишех, трябва да бъдат предавани на служител от затвора. Щяха да правят копия, които да бъдат изпращани, а оригиналите да се съхраняват в архивите на затвора. Всички разговори, които провеждах с посетителите, щяха да бъдат наблюдавани от полицаи.
Погледнах към Форбс, който каза:
— Това са само онези правила, които засягат лично теб, разбира се. Също така ще бъдеш местен от килия на килия без предупреждение, ще претърсват килията ти, както и теб самия, когато им хрумне. Всичко това, знаеш, ще бъде много мъчително.
— А вас какво ви засяга? — попитах.
Той вдигна рамене.
— Всъщност ни най-малко не ме засяга, освен че ми е жал за теб. Ако не беше толкова глупав, щеше да се измъкнеш лесно от тази бъркотия.
— Да се измъкна от затвора?
— Страхувам се, че нямах това предвид — каза той със съжаление, — но комисията по преразглеждане на делото би погледнала с по-друго око на теб, ако ни съдействаш.
— Какво точно искате да направя?
— Изплюй камъчето, Риардън — уморено каза той. — Знаеш какво искаме. Диамантите, човече, диамантите.
Погледнах го право в очите.
— Не съм виждал никакви диаманти. — Което си беше и самата истина — от началото до края на тази отвратителна история не видях диамантите.
— Виж какво, Риардън, знаем, че си го направил, и го докачахме доста убедително. Защо се опитваш да си играеш на невинен? Господи, човече, осъден си да прекараш четвърт от живота си в затвора, мислиш ли, че ще ставаш за нещо, когато излезеш? Съдията беше прав, че не си струва усилията.
Аз отговорих:
— Длъжен ли съм да седя тук и да ви слушам, или това е част от наказанието?
— Не, ако не искаш — каза Форбс. — Не те разбирам, Риардън. Не разбирам как можеш така спокойно да гледаш на нещата. Добре тогава, ще опитаме нещо друго. Кой ти каза къде ще бъдат получени диамантите? Откъде знаеше кога точно щяха да ги донесат? Наистина е много интересно.
— Не знам нищо за това.
— Не знаеш нищо за това ли? — повтори той. — Е, какво пък — може би наистина не знаеш. Може и това да е истината. — Той се облегна назад на стола си, отвори уста да каже нещо, но се отказа и се втренчи в мен. След няколко минути избухна в смях. — О, не! — каза той. — Не би могло и да бъде по-просто. Не би могъл да бъдеш изигран, нали, Риардън?
— Не знам за какво говорите.
Форбс удари с юмрук по масата.
— Пристигаш в Англия и след четири дни извършваш кражбата. Тя трябва да е била предварително организирана — не би могъл да направиш всичко за три дни. Та ти задигаш диамантите и след това те мистериозно изчезват. Къде са? Очевидно някой друг трябва да ги е взел.
Той се ухили злорадо.
— Не би ли могъл този някой да е същият, който се е обадил по телефона и е написал анонимното писмо? Предаваш диамантите и след това те сбарват, Риардън. Твоето умно приятелче, което е замислило всичко, здраво те е натопило. Не е ли така?
Аз мълчах.
— Какво искаш да ми покажеш? Честност между мошеници? Не се прави на по-голям глупак, отколкото вече ми показа, че си. Твоят приятел те продаде на закона за някакви си червиви сто хиляди лири, а ти се застъпваш за него. — В гласа му се долавяше възмущение. — Не си мисли, че ще се измъкнеш от затвора и ще тръгнеш да го търсиш. Няма да е никак лесно. Ще пиша до Министерството на вътрешните работи и ще докладвам, че твърдо си отказал да ми съдействаш. А това означава, че ще останеш в тази категория безбожно дълго време, без да се взема под внимание какво докладва директорът на затвора. А би могъл да си живееш добре тук, да бъдеш съвършеният затворник. Но след като прочетат доклада ми, никой няма да ти цепи басма.
Отвърнах колебливо:
— Ще си помисля за това.
— Няма да е лошо — отвърна той властно. — Ако искаш да ме видиш, просто кажи на началника. Но не се опитвай да ми играеш номера, Риардън. Не ми губи времето. Ти правиш това, което искаме, а ние ще ти доведем твоето приятелче. Ще го разпънем на кръст. А ти ще се отървеш от тази отвратителна категория. Нещо повече, ще се погрижа съдът да преразгледа делото в благоприятна за теб светлина. Повече от това не мога да направя, нали?
Лично аз се съмнявах, че може дори и толкова. Един детектив-инспектор е дребна риба в Скотланд Ярд и ако си мислеше, че съм толкова тъп да не разбера накъде бие, много се лъжеше. Всичко, което Форбс искаше, беше да разкрие загадката и да получи повишение като човека, който разгада неразгадаемото. Веднъж направеше ли го, аз можех да вървя по дяволите. Нямаше да представлявам нищо — просто още един мошеник, който е пропял, а кой ще тръгне да спазва обещанията си към един престъпник. Как можем да говорим за честност между крадци!
Казах бавно:
— Двадесет години са много време. Ще си помисля за това много сериозно, мистър Форбс.
— Няма да съжаляваш — каза той пламенно. — Ето, вземи си цигара.