Грижеха се за нас, както международен хотел обслужва двойка гръцки корабни магнати. Нищо не беше твърде добро за мистър Слейд и мистър Риардън — нищо освен свободата. Искахме вестници и незабавно ги получавахме. Аз си поръчах едно южноафриканско бренди — «Ууд Мийстър» — и те го доставиха, а то беше нещо, което не можах да намеря по време на краткия си престой в Лондон. Слейд, като чу за моето южноафриканско бренди, ме погледна подозрително, но и неговото питие, което беше петнадесетгодишно уиски «Гленливет», също беше любезно доставено.
Но когато ги помолихме за телевизор или радио, ударихме на камък. Попитах Слейд:
— Това пък сега защо е?
Той обърна грубото си лице към мен. Устните му бяха извити презрително заради моята недостатъчна интелигентност.
— Защото програмите по телевизията ще издадат къде сме — отвърна той спокойно.
Зяпнах от учудване.
— Но нали получаваме редовно вестници?
— О, господи! — промълви той и стана да вземе един «Таймс». — Този е от пети. Вчера получихме изданието от четвърти, а утре ще ни донесат този от шести. Но това не означава, че днес е пети. Бихме могли също така да бъдем във Франция и да ни доставят вестниците по пощата.
— Мислиш ли, че сме във Франция?
Той погледна през прозореца.
— Не ми прилича на Франция, а и… — той сбърчи нос, — не ми мирише на Франция. — Вдигна рамене и каза:
— Не знам къде сме.
— Аз и не мисля, че те интересува.
Той се усмихна.
— Прав си наистина. Всичко, което знам и което има значение, е, че си отивам вкъщи.
— Твоите хора май те смятат за много важна клечка.
— До известна степен — отвърна той скромно. — Ще се радвам да се върна. Не съм виждал Русия от двадесет и осем години.
— Трябва да си дяволски важен, щом моята помощ да те измъкна от затвора струва десет хиляди лири. — Обърнах се към него: — Като професионалист какво ще кажеш за организацията?
Слейд изглеждаше обиден.
— Професионалист ли? Просто разбирам от работата, която върша.
— Да, но те хванаха — казах студено.
— След двадесет и осем години. И то по чиста случайност. Съмнявам се, че някой можеше да го направи по-добре.
— Добре де, бива те. Но отговори на въпроса ми. Какво мислиш за групичката?
— Добри са — отсъди той, — даже много добри. Сигурността им е първа класа, а организацията — безукорна. — Той се намръщи: — Не мисля, че обикновени престъпници могат да постигнат това единство и съгласуваност на действията.
Тази мисъл ми беше минавала през ума и никак не ми харесваше.
— Мислиш, че са от твоята област?
— Не е много вероятно, но е възможно. За да поддържаш такава мрежа, са нужни пари. Западна Германия разполагаше със службата на Гелен [5] веднага след войната, това беше малко или много частно начинание, но беше поддържано с американски пари.
— Кой би поддържал подобен вид организация?
Той се усмихна.
— Моите хора например.
Вярно, наистина. Слейд се чувстваше у дома си — на сигурно място. Не след дълго, вместо да кисне в затвора, щеше да сръбва водка в Кремъл с шефа на КГБ и да диктува мемоарите си като високопоставен член на британското разузнаване. Това бе станало ясно на процеса. Беше проникнал в британската разузнавателна служба и си беше извоювал добро положение.
Попита ме:
— Какво мислиш за мен?
— Какво трябва да мисля?
— Все пак шпионирах страната ти…
— Не моята страна. Аз съм от Южна Африка, а потеклото ми е ирландско.
— А, бях забравил.
Таафе се грижеше за нас, както Бантър за лорд Питър Уимзи [6]. Ястията бяха фантастични и сервирани точно навреме. Стаята се поддържаше в безупречен ред и чистота, но Таафе не обелваше нито дума, независимо какви усилия полагах. Изпълняваше заповедите ни, но когато се опитвах да го заговоря, той ме поглеждаше с големите си сини очи и не продумваше. Не съм го чул да пророни дума през цялото време, което прекарах в тази стая, и стигнах до извода, че е ням.
Пред вратата на стаята винаги стоеше пазач. Понякога го мярвах, докато Таафе влизаше в стаята — просто зървах някакъв силует в коридора, но никога не видях лицето му. Доста мислех за него и стигнах до извода, че е невъзможно само един човек да стои на пост по двадесет и четири часа, така че трябваше да са поне трима. Следователно в къщата бяха общо петима, а може и повече.
Не видях никакви жени — намирах се в едно абсолютно мъжко царство.
Проверих здравината на решетките в банята и спалнята, а Слейд ме наблюдаваше със саркастична усмивка.
Направих се, че не забелязвам. Изглеждаше невъзможно да се излезе през прозорците — проблемът се състоеше в двойните решетки отвън и отвътре. Между другото Таафе също ги прегледа. Веднъж, като излизах от банята, го видях старателно да оглежда дали не са пипани.
Господин Дебело лице идваше да ни вижда от време на време. Той беше самата вежливост и прекарваше времето си, като обсъждаше световните новини, положението в червения Китай и шансовете на Южна Африка в шампионата по крикет. Понякога пийваше с нас по едно питие, но винаги внимаваше да не прекалява.
Това ми даде една идея. Започнах да се преструвам, че пия много както в негово присъствие, така и когато бяхме сами. Той ме гледаше как се наливам и не казваше нищо, когато се натрясквах. За щастие, можех да нося много, въпреки че не личеше, затова се опитвах да не пия в отсъствието на Дебелото лице, и въпреки това съумявах да заблудя и Слейд. Не знаех доколко можех да му вярвам, когато ножът опре до кокала. Все пак съжалявах за бутилките качествен алкохол, които изсипвах в тоалетната преди лягане.
Винаги съм смятал, че е добра тактика да се преструваш на това, което не си. И ако Дебелото лице и хората му започнеха да мислят, че съм пияница, в един момент това щеше да се окаже в моя полза. Естествено, никой не се опита да ми попречи да пия. Всяка сутрин Таафе отнасяше празните бутилки и ги заменяше за нови, а безизразното му лице си оставаше все така каменно. Слейд се отнасяше към моя навик с нескрито презрение.
Той не играеше шах, затова попитах Дебелото лице дали има нещо против да играе от време на време с мен.
— Значи играеш шах, така ли? — запита ме той с интерес. — Ще направим една партия. Не съм лош играч.
Той наистина не беше слаб, макар и не толкова добър, колкото Кози, но пък онзи беше играл повече. Дебелото лице със сигурност беше по-силен от мен. След първите няколко игри се видях напълно разгромен и трябваше да се реванширам.
Веднъж, когато привършихме една игра, той заяви:
— Алкохолът и концентрацията, която изисква шахът, са две несъвместими неща, Риардън.
Налях си поредната чаша «Ууд Мийстър».
— Няма да ставам професионалист — отвърнах с безразличие. — Виждате ли, ъъъ… как се казвате, между другото?
Лицето му си остана непроницаемо.
— Не мисля, че това има значение.
Изхилих се пиянски.
— Досега мислех за вас като за мистър Фетфейс [7].
Това мое откровение го раздразни и сякаш го обиди.
— Е, все пак трябва да ви наричам някак си, нали? — разумно обясних аз. — Да не би да очаквате да ви подсвирквам или да подвиквам «ей, ти»?
Но в крайна сметка тази атака ми отне партньора за шах.
Чекът от цюрихската банка пристигна след седмица. Със Слейд бяхме прекарали достатъчно време заедно, за да започнем да си лазим по нервите. Помислих си за банковата ми сметка в Швейцария, за Макинтош и за нищожните шансове да се измъкна оттук. За какво мислеше Слейд, не знам, но той също започна да става много неспокоен.
Веднъж го изведоха с охрана и когато го попитах какво става, той отвърна загадъчно:
— Говорихме за бизнес — и потъна в мълчание.
Моят ред дойде на следващия ден. Отведоха ме долу в една доста приятна стая, която имаше само един недостатък — завесите бяха спуснати. «Бегълците» бяха прилежни в изпълнението на задачата и дори тук не позволяваха да разбера къде се намирам.
Фетфейс влезе и постави на масата един чек. Отвори капачката на автоматичната си писалка и сложи и нея до него.
— Номера на сметката — каза той кратко.
Седнах, взех писалката и се поколебах. Номерата на сметките са много смешно нещо и тях човек трябва да пази ревниво като кода на сейфа си.
От мен се искаше добре да изиграя ролята си, защото той точно това очакваше. Оставих писалката и казах:
— Виж какво, Фетфейс, ако се опиташ да си играеш с тази сметка, ще съжалиш, че изобщо си се родил. Теглите от сметката само сумата, написана на чека — двеста хиляди швейцарски франка и нито сантим повече. Ако злоупотребите, ще те намеря и ще те пречукам.
— Може да се окаже невъзможно да ме намериш — отвърна той любезно.
— Не бъди толкова сигурен — втренчих се в него. — Проверили сте всичко за мен и знаете досието ми. Известно ти е, че много хора са се опитвали да ме изпързалят. Репутацията ми е на човек, с когото не е разумно да си играеш. — Опитвах се гласът ми да звучи твърдо. — Ще те намеря.
Дори и да беше нервен, той не го показа. Само си пое дълбоко въздух, преди да изрече:
— Ние също се славим с това, че държим на думата си. Никой няма да си позволи да пипне сметката ти.
— Добре — казах грубо, — значи се разбрахме. — Внимателно написах номера — онази дълга поредица от цифри и букви, които бях запомнил по настояване на мисис Смит — и сложих чертички на седмиците, както правят на континента. — Колко време ще отнеме?
Той взе чека и го погледна, след което започна да го размахва във въздуха, за да изсъхне мастилото.
— Една седмица.
Гледах как чекът се вее в ръката му и внезапно изтръпнах. И последната надежда, която имах, си беше отишла.
Три дни по-късно отведоха Слейд и той повече не се върна. Липсваше ми. Беше започнал да става досаден, но сега, когато го нямаше, се почувствах самотен и много неспокоен. Въобще не бях очарован от идеята да ни разделят. Бях решил да избягаме заедно.
Дебелото лице не можеше да ме понася и престана да ме посещава. Така прекарвах дългите часове до прозореца; притиснал лице до стъклото между саксиите, гледах двора, обливан в дъжд, а понякога и в слънце. Нямаше какво толкова да се види. Само чакълената алея, която водеше до къщата, и спретнатата морава с косовете.
Но всяка сутрин по едно и също време се случваше нещо странно. Чувах тракането на копита, но не като на кон, а по-леки — като пони. И това бе съпроводено от звучно дрънчене. Понякога шумът спираше за момент и след малко отново продължаваше, придружен от веселото подсвиркване на човек, който е доволен от себе си. След това тракането продължаваше и постепенно заглъхваше.
Само веднъж успях да видя една сянка да пада до входа, въпреки че човекът не се показа.
Един от редките случаи, в които Дебелото лице дойде да ме посети, се опитах да го накарам да ме пусне навън.
— Господи, как бих искал да поспортувам малко. Какво ще кажеш да се поразтъпча в двора?
Той поклати глава.
— Може да пуснеш няколко от вашите горили да ме наблюдават — казах аз, но спрях, защото явно моите предложения не му правеха никакво впечатление. — По-добре да си бях останал в затвора — измърморих, — там поне имаше място за упражнения.
Дебелото лице се засмя.
— И видя какво се случи, докато използваше двора на затвора — избяга! Не, Риардън, ако искаш да се движиш, можеш да правиш упражнения и в стаята.
Аз само вдигнах рамене и си налях още едно питие. Фетфейс ме изгледа презрително.
— Ще съсипеш черния си дроб, Риардън. Трябва да правиш упражнения дори само за да компенсираш пиянството си.
— К’во друго да правя, ако не пия — отвърнах намусено и гаврътнах чашата.
Бях доволен, че се е хванал на въдицата, въпреки че ми струваше много усилия да продължавам да пия. Ако съдеше по празните бутилки, Фетфейс би стигнал до извода, че на ден изпивам по бутилка и половина. А когато той беше в стаята, трябваше да се наливам яко, за да поддържам илюзията. Тогава, когато говорехме за това, бях изпил четвърт бутилка в негово присъствие за по-малко от час. Наистина много мога да нося, но главата ми започна да се върти.
— Какво има? Започваш да ставаш раздразнителен ли? — попита той тъжно. — Може би в тази банкова сметка няма нищо, а? — Той опъна краката си и ме погледна замислено. — Знаем, че са те предали, Риардън. А и се говори, че твоят партньор те е изпортил. Ти отричаш, но никак няма да ти е весело, ако се окаже, че твоят приятел е гушнал всичките пари и те е пратил за зелен хайвер. Доста се усъмних в теб, докато слушах доклада на Косгроув.
— Ще си получите парите. С моя човек всичко е наред.
— Искрено се надявам да е така. Заради теб самия.
Но Фетфейс беше прав — започвах да се изнервям. Крещях на Таафе, когато носеше храната. Но той въобще не реагираше. Просто стоеше и ме гледаше с бебешко сините си очи, съвсем не на място на това грубо лице, и не казваше нищо, само продължаваше да изпълнява задълженията си, докато аз нервно крачех из стаята и не поглеждах храната.
Така се изнизваха дните. Всяка сутрин чувах тракането на копитата и свиренето и с всеки изминал ден шансовете ми намаляваха.
Най-накрая се случи, каквото трябваше да стане.
Дебелото лице влезе в стаята и каза:
— Е, Риардън, успя да ме изненадаш.
— Така ли?
— Да. Мисля, че се опитваше да ме заблудиш. Осребрихме чека.
— Радвам се да го чуя. Надявам се, в сметката да е имало достатъчно пари.
— Напълно достатъчно. А ти се опитваше да ни баламосаш, нали?
— О, господи! Нали ти казах, че парите ще бъдат там — аз се засмях малко несигурно. — Ти си като оня в Москва, който казал: «Шмюел, ти ми рече, че ще ходиш в Минск, затова аз помислих, че ще отидеш в Пинск, а ти ме измами, като отиде в Минск. Не мога да ти вярвам.»
— Много интересна илюстрация — каза Фетфейс сухо.
— Както и да е, парите, които ни трябваха, бяха там.
— Добре, кога тръгвам?
Той махна с ръка.
— Седни. Има нещо, за което трябва да поговорим.
Минах покрай него и отидох до бюфета да си налея едно питие. Този път наистина имах нужда от него. Никога не съм бил абсолютно сигурен в Макинтош. Сипах си и седнах.
— Ще бъда неимоверно щастлив, ако изляза от тази стая.
— Сигурно е така. — Фетфейс ме наблюдаваше мълчаливо дълго време и най-накрая каза: — Има само един проблем, който дори и да изглежда незначителен, може да се превърне в непреодолимо препятствие. Но ако ти разрешиш проблема — нямам предвид само да дадеш задоволително обяснение, — то не виждам пречка да продължим да действаме по плана.
— Не знам, по дяволите, за какво говориш — отвърнах аз с приглушен глас.
Фетфейс повдигна вежди.
— Не знаеш ли? Сигурен съм, че е точно обратното. Помисли си отново.
— Не си играй игрички, Фетфейс! Ако има нещо, направо изплюй камъчето.
— Добре. Но знай, че не играя никакви игри. — Той се наведе напред. — Виж какво, знам, че ти не си Риардън, но заради точността в нашата работа трябва да разбера кой, по дяволите, си.
Почувствах се така, сякаш някакво огромно чудовище ме беше сграбчило и стиснало с всичка сила, но запазих лицето си безизразно.
— Ти да не си луд?
— Много добре знаеш, че не съм.
Поех си дълбоко въздух.
— Не, определено мисля, че си откачил. За какво е всичко това? Да не би да се опитвате да ме преметнете сега, когато получихте парите? — Стиснах юмрук и му се заканих. — На твое място не бих се опитвал, мой човек, много ще си изпатиш.
— Ти си в страшно неизгодна позиция — отвърна Фетфейс спокойно. — Не можеш да заплашваш никого и нищо. И на твое място бих престанал да се правя на невинен. Ти не си Риардън и ние го знаем много добре.
— Бих искал да ми го докажете — отвърнах твърдо.
— Не бъди такъв глупак — вече сме го доказали. — Той се облегна назад. — Надявам се, не мислиш, че ще допуснем човек в плана за освобождаване, без да сме го проучили изцяло. Проверихме всичко за теб в Южна Африка и ти не издържа теста. Няма полиция, която да не може да се подкупи, включително британската и южноафриканската. Ако ти си Риардън, трябва много добре да познаваш «Джон Форстър Скуеър» — посещавал си мястото твърде често.
— Но те не могат да докажат нищо.
— Това е полицейското управление в Йоханесбург, нали? — Той махна с ръка. — Сигурен съм, че познаваш Йоханесбург много добре. Но това не означава, че си Риардън.
— Не сте доказали обратното.
— Имаме приятел в «Джон Форстър Скуеър». Той е проверил документите на Риардън и ни изпрати копие от отпечатъците му. И ето как те хванахме, приятел, защото те изобщо не съвпадат с твоите. И не си мисли, че не сме опитвали безброй пъти, за да се уверим. — Той посочи чашата, която държах. — Имаме достатъчно възможности да вземем отпечатъците ти.
Вгледах се в него продължително.
— Знам как изглежда хартията за отпечатъци в «Джон Форстър Скуеър». Виждал съм я много пъти. Затова донесете вашите, за да видя дали ще съвпаднат с моите.
Той ме погледна с присвити очи.
— Добре — остро отвърна той, — ще направим каквото искаш. Но ще ти кажа нещо — няма да напуснеш тази къща жив, докато не разберем кой всъщност си ти и какво, по дяволите, правиш тук.
— Много добре знаете какво правя тук — казах уморено. — Самите вие ме доведохте. Получихте си парите, затова спазете вашата страна от сделката.
Той се изправи.
— Утре рано сутринта ще дойда пак. Дотогава имаш предостатъчно време да измислиш задоволителна история. — Той натисна копчето за повикване. — И по-добре да кажеш истината.
Чу се щракване, когато отключиха, и той се отдалечи с горда походка.
Седнах и се загледах в кафеникавата течност в чашата пред мен. Фетфейс беше пълен с гениални идеи. Може би беше най-добре да съчиня две истории — истинската и резервна лъжлива. Щеше да бъде трудно. Аз съм добър лъжец, когато трябва, но не ме бива много в разказването на дълги измислени истории.
Кога ли започна целият този фарс? Предполагам, някой с логична мисъл би казал «от момента на раждането», но точно там е грешката на логиката — води до глупави изводи. Друг би започнал от Йоханесбург, но само от гледна точка на това кой бях аз и какво представлявах, за да ме изберат. Така че трябва да се върнем още назад. Но все пак мисля, че е най-подходящо да започна с Йоханесбург, този прекалено бързо израсъл гигант, чиито улици са павирани със злато.
Беше ясна слънчева утрин, а в небето нямаше нито един облак, факт, който би могъл да впечатли един англичанин, но не и южноафриканеца, защото повечето от сутрините са такива, а облаците през зимата са толкова рядко явление, колкото да видиш зъб в човката на кокошка. Живеех в «Хилбрау», в апартамент от един грамаден бетонен блок с изглед към града, който в този момент, както обикновено, беше обвит от гъст облак смог. В продължение на двадесет години управниците на града възнамеряват да разработят план за прочистване на града, но още нищо не е направено.
Човек, който е сам или живее като скот, научава триковете на оцеляването. Двадесет минути след като станах, вече бях на улицата. Във фоайето отворих пощенската кутия и взех писмата — три от онези отвратителни пликове с прозрачни прозорчета в горния ъгъл, които сложих в джоба си, без да ги отворя, и писмо от Люси.
Погледнах го с безразличие. Не бях получавал новини от Люси от шест години. Това бяха шест дълги и скучни години и в началото не можех да повярвам. Препрочетох писмото. Беше една набързо надраскана бележка, написана със зелено мастило на скъпа хартия с необрязани краища. Бележката гласеше:
Скъпи,
На кратко посещение в Йоханесбург съм. Не бихме ли могли да се видим, за да си спомним миналите години? Ще те чакам пред ресторанта до езерото на зоологическата градина на обед. Аз се промених, скъпи, наистина. Затова ще нося една бяла гардения. Не бих искала да ме объркаш с някое друго момиче.
Моля те, скъпи, ела. Очаквам с нетърпение да те видя.
Помирисах листа и долових нежния аромат. Люси пак беше започнала със старите си номера. Сложих писмото във вътрешния джоб на сакото си и се върнах в жилището си, за да телефонирам в службата. Забравих какво извинение използвах, но не можах да кажа на шефа, че искам да ми даде свободен ден, за да се видя с една стара приятелка. Взех служебната кола. Можеше спешно да ми потрябва и исках да ми е подръка.
В дванадесет без петнадесет карах по пътя към зоологическата градина. По пожълтялата зимна трева можеха да се видят чернокожи бавачки с деца, а в далечината езерото блестеше под жаркото слънце. Оставих колата в паркинга на ресторанта и се отправих към езерото, където някакви хора хранеха птиците.
Не видях никой, който да прилича на Люси. Поне никой не носеше бяла гардения. Погледнах езерото, където плаваха няколко лодки, и реших да се върна към ресторанта, където точно отпред на пейка седеше рус мъж, който си вееше с шапката. Носеше гардения.
Приближих се и седнах до него.
— Люси?
Той се обърна и ме изгледа любопитно.
— Люси! — каза той злобно. — От онази руска операция в Швейцария през войната тайните служби са се побъркали с това име. — Той си сложи шапката. — Знам кой сте. Аз съм Макинтош.
— Много ми е приятно — казах учтиво.
Той хвърли подозрителен поглед към езерото.
— Ако бях суперпредпазлив служител на службите за сигурност, сигурно щях да предложа да наемем лодка, за да отидем до средата на езерото и там да говорим спокойно. Но това, разбира се, е пълна глупост. Това, което ще ви предложа, е да обядваме тук. Ще можем да говорим спокойно, разбира се, при положение, че не викаме. Ще се чувстваме сто пъти по-удобно и ще избягна неудобството да се правя на пълен глупак в някаква лодка.
— Съгласен съм. А и не съм закусвал.
Той се надигна да свали гарденията от ревера си и я хвърли в най-близкото кошче за боклук.
— Не мога да разбера защо хората издигат в култ размножителните части на растенията — каза той. — Хайде да вървим.
Намерихме маса отвън в един ъгъл под сянката на някаква лоза. Макинтош се огледа и каза със задоволство:
— Какво хубаво място. Вие, южноафриканците, знаете как да живеете.
— Ако знаете кой съм, би трябвало да ви е ясно, че не съм южноафриканец.
— Разбира се — отговори той и извади един бележник от джоба си. — Нека да погледна. А, да… Оуен Едуард Станард, роден в Хонконг през 1934 година. Образованието си получава в Австралия. — Той изброи няколко училища. — В университета специализира в изучаването на азиатски езици. Нает е от една служба, чието име все още няма да споменавам. Работил в Камбоджа, Виетнам, Малайзия и Индонезия под различни имена. Бил заловен в Индонезия по време на политически размирици и разкрит.
Той погледна нагоре.
— Виждам, че сте имали трудни моменти.
Усмихнах се.
— Няма белези.
И това беше вярно — видими белези нямаше.
— Хъм… — каза той и се върна към тефтера. — Счита се, че вече не сте полезен в Далечния изток, и затова са ви изпратили отново в Южна Африка без определена задача. Това е станало преди седем години. — Той шумно затвори бележника и го прибра в джоба си. — Така е до момента, в който Южна Африка се намира в Британската общност.
— Точно така.
— Нашите господари не са много доверчиви, нали? Изпращат ви тук, където не говорите и не правите нищо, докато не ви извикат, не е ли така? — Той размаха пръст. — Простете ми това повторение на фактите, но аз съм от друг отдел. Всички тези истории с тайните служби ми изглеждат като комични опери и аз искам да видя дали съм на прав път.
— Така е — уверих го аз.
Точно в този момент прекъснахме разговора, тъй като келнерът дойде да вземе поръчката. Поръчах си раци, защото не се случваше често да ме канят на обяд, а Макинтош взе нещо със салата. Поръчахме си и бутилка вино.
Когато сервираха ястията и можехме отново да говорим на спокойствие, Макинтош каза:
— А сега искам да те попитам нещо направо. Известен ли си на полицията тук или на силите за сигурност?
— Не или поне аз не знам да е така. Мисля, че съм чист.
— Значи не си бил осъждан.
— Да.
— Какво ще кажеш за гражданските прегрешения?
Помислих за момент.
— Просто най-обикновени провинения — неправилно паркиране и други такива. А преди години имах пререкание с един човек, който ми дължеше пари. Стигна се до съд.
— Кой спечели?
— Той, по дяволите! — отвърнах аз прочувствено.
Макинтош се усмихна.
— Чел съм досието ти, така че знам повечето от тези неща. Исках да видя реакцията ти. И това, което има значение, е, че си чист пред тукашните власти.
Аз кимнах.
— Да, казано накратко.
— Добре. Защото ще работиш с южноафриканската полиция, а това няма да стане никога, ако знаят, че си английско протеже. Не мога да си ги представя да сътрудничат при такива обстоятелства. — Той се съсредоточи върху едно листо от маруля. — Някога бил ли си в Англия?
— Никога — отвърнах аз и се поколебах. — Би трябвало да знаеш, че съм известен като човек, който има малко антибританско настроение. Доста срещано явление тук е дори английски говорещите да са философи — особено след разпадането на Родезия. При тези обстоятелства мисля, че не е препоръчително да ходя на почивка в Англия.
— Според мен можем да забравим тези неудобства за момент — каза Макинтош. — Упълномощен съм, ако намеря за необходимо, да те наема. А работата, която мисля да свършиш, е в Англия.
Чудна работа. Целия си съзнателен живот на зрял човек бях прекарал в служба на Англия, а никога не бях ходил там.
— Би било хубаво — отвърнах аз.
— Може би няма да си толкова очарован, когато чуеш за какво става дума — строго отсече той и опита от виното. — Много е хубаво — каза с вид на познавач, — макар и малко кисело. Какво знаеш за британската затворническа система?
— Нищо.
— Ще ти дам да прочетеш копие от доклада на Маунтбатън. Ще ти хареса. А сега накратко ще ти разясня за какво става дума. Лорд Маунтбатън открил, че английските затвори са пълни с дупки — като швейцарско сирене. Знаеш ли колко бягства стават на година?
— Не. Имаше нещо във вестниците преди няколко години, но не обърнах особено внимание.
— Повече от петстотин. Ако са по-малко от това, се смята, че годината е добра. Разбира се, повечето от бягствата са неуспешни, но известен брой от хората наистина успяват да се отърват. И тревожното е, че този брой все повече се увеличава.
— Представям си какво е — казах аз. Не можех да разбера накъде бие. Нищо от това, което каза, не ме засягаше.
Макинтош не беше от хората, на които нещо можеше да им убегне. Той ме погледна в очите и тихо каза:
— Пет пари не давам колко убийци, изнасилвачи, сексманиаци или обикновени крадци бягат от затвора. Това е проблем на затворническите власти и на полицията. Моята област е държавната сигурност и доколкото виждам, контролът ми се изплъзва. Министър-председателят е на същото мнение и ми каза да направя нещо.
— О! — промълвих несигурно.
— О! — повтори той с отвращение. — Погледни нещата от друг ъгъл. Затваряме Блейк за четиридесет и две години, не само като наказание, но и за да го държим настрана от руснаците. След пет години той офейква и се приземява в Москва, където изпява всичко.
Той мрачно погледна чашата си.
— Да предположим, че Блейк беше успял да избяга, но го хващат след един месец. Полицията щеше да е доволна, също и затворническите управници, но не и аз, по дяволите! Бих искал да знам какво е правил през този месец, с кого е говорил и т.н. Разбираш ли?
Аз кимнах.
— Ако това, което казах, стане, главната причина за задържането му ще е отстранена. Да го затворят след това за още четиридесет години, ще бъде като да затвориш вратата на обора, след като конят е избягал.
— Конят е информацията, която знае Блейк, а не самият човек, нали?
Макинтош кимна отривисто.
— Строи се нов затвор със стопроцентова сигурност против бягства на остров Уайт. Маунтбатън иска да го нарече «Вектис», което показва, че освен всичко друго има и класическо образование. Той наистина е много способен човек. Само погледна скицата на един първокласен затвор и показа колко лесно е да се измъкне човек оттам.
Макинтош ме погледна с очакване, сякаш искаше да кажа нещо, затова изрекох:
— Да се измъкне?
Той се ухили.
— Доволен съм да видя, че си доживял добрите неща, които досието ти казва за теб. — Той посегна към чашата си. — Това вино много ми харесва.
— Хубаво е да знаеш, че си оценен — казах аз и му налях втора чаша.
— Ако прочетеш доклада на Маунтбатън, особено онези части, в които описва новия затвор, ще се зачудиш дали не си попаднал на шедьовър на научната фантастика. Локална телевизионна система, електронна мрежа, която задейства алармата, ако нещо се раздвижи в полето на наблюдение на камерите. Това е чудесна идея за защита, разбира се. За атака са приготвени хеликоптери и специални облекла за парашутисти, за бога! Точно в стила на Джеймс Бонд. Разбираш ли какво имам предвид?
— Да — казах бавно, — организация.
— Точно така. Измислено е ново престъпление, което като всички останали има за цел да извлече някаква печалба. А някой е намерил начин да печели, като измъква хора от затворите. Мисля, че това започна с големия влаков обир. Момчетата получиха тежки присъди — Бигс и Уилсън, — по тридесет години, но те имаха пари да си купят организация. — Той въздъхна. — Понякога се чудя дали съдиите съзнават какво правят. Един убиец може да се отърве с десет години, а когато се посегне на собственост, присъдите са три пъти по-големи. Както и да е, такава организация съществува и нейната цел е да освобождава затворници с дълги присъди при положение, че имат достатъчно пари да платят, и ще се учудиш, ако ти кажа колко са много. И веднъж създадена, и тя, както и всеки друг бизнес, се разраства и този, който е в центъра, си търси клиентела, без да се интересува откъде идват парите.
— Руснаците?
— Кой друг… — каза Макинтош кисело. — Не ме интересува дали влаковите разбойници бягат от затвора и след това живеят като Райли на Ривиерата, но когато стане дума за държавната сигурност, не мога да стоя безучастен. — Той се намръщи. — Ако имах възможност, бих събрал всички хора, които застрашават сигурността, на едно място, в специален затвор, където ще се охраняват от армия, от военна полиция, която ще има правото да убива, ако се наложи. Но главите на нашата страна не мислят така.
С любопитство попитах:
— Къде е моето място във всичко това?
— Не съм свършил още — раздразнено отвърна той. — Министър-председателят искаше да се направи нещо по въпроса, така че се намеси полицията, а също Специалният отдел и контраразузнаването. Но не стигнаха доникъде. Имаше един случай, когато се доближиха до същността — някакъв затворник, върнат обратно, изразил готовност да говори. И познай какво станало с него?
Тъй като съм реалист, казах безизразно:
— Умрял е внезапно.
— Да, беше убит. Но тази банда го измъкна от затвора, за да ни покаже това. Представяш ли си какво безочие! Тази организация е толкова сигурна в себе си, че може да освободи човек от затвора на нейно величество, който съвсем не е желал такова нещо. Ако беше казал, още щеше да е жив. Но те успяха да го измъкнат все пак. Тялото му беше намерено три дни по-късно. Бил прострелян в тила.
— Не видях никакви доклади за това.
— Защото незабавно беше обявено за строго секретно — каза Макинтош малко уморено. — Никой не искаше такова нещо да се разгласява. Има специална точка за това в доклада на Маунтбатън — погледни параграф двеста и шестдесет.
— Но все пак какво е моето място тук?
— Ще стигна и до теб, когато се почувствам готов. Моята работа е държавната сигурност и можеш да си избиеш от главата всякакви глупости за контраразузнаване и авантюристични шпионажи. Работя в друга област — на министерско ниво и съм отговорен и докладвам само на министър-председателя. Тъй като всички се провалиха в това начинание, той ми разясни как стоят нещата и ми възложи задачата и пълната отговорност по изпълнението й, както и пълна свобода за начините на действие, но не и на време. — Той потри челото си. — Разбира се, времето е относително нещо, както обясних на министъра, и той се съгласи. Но да се надяваме, докато аз отговарям за това, да няма бягства на държавни врагове.
Той се огледа и махна на келнера.
— Ще донесете ли кафето? И мисля, че ще пийна един «Вандер Хум». Мисля, че питиетата на страната, която посещаваме, трябва да се опитват. Ще се присъедините ли към мен?
— Аз ще взема «Драмбуйе» — казах сухо.
Той поръча кафето и ликьорите и ме попита с настойчив тон:
— Чувал ли си някога за човек на име Риардън? Джоузеф Риардън?
Замислих се и казах:
— Не.
— Не съм и очаквал. Риардън е, или по-скоро беше, престъпник. И то много способен. Умен, интелигентен и с много заложби — нещо като теб, бих казал.
— Благодаря за комплимента. Той мъртъв ли е?
— Бил е убит преди три месеца в Югозападна Африка. Не е бил замесен в нищо особено — просто най-обикновена автомобилна катастрофа. Богът на автомобилистите еднакво покосява и добрите, и лошите. Смисълът е в това, че никой не знае, че е мъртъв, освен теб, мен и няколко високопоставени южноафрикански ченгета. Когато министърът ми даде тази дяволска задача, някои улеснения ми бяха предложени и аз незабавно започнах да търся човек като Риардън — наскоро починал престъпник, чиято смърт може да се потули. Той можеше да бъде намерен в Канада, Австралия, Нова Зеландия, Щатите и дори в Южна Африка. Фактът е, че това място се оказа Южна Африка. Погледни снимката му.
Обърнах я с лицето надолу, докато келнерът сервираше кафето, и я погледнах, когато останахме сами. Макинтош ме наблюдаваше с одобрение, докато аз внимателно я разглеждах.
Той каза:
— Веднага, след като открих Риардън, започнах да търся някой, който прилича на него и който може да мине за южноафриканец. Тези компютри са една прекрасна малка джунджурийка — изровиха те за двадесет минути.
— Значи ще има разместване. Правил съм го и преди, но е опасно. Много лесно могат да ме разпознаят.
— Не мисля — каза Макинтош уверено. — Първо, ти ще бъдеш в Англия, където Риардън никога не е бил, а дори да беше така, ти няма да пътуваш много там, за да попаднеш на някой негов приятел.
— Какво стана с тялото на Риардън?
— Погребаха го под друго име. Задвижих някои връзки.
— Какъв лош късмет за семейството му. Беше ли женен?
— Не, а родителите му ще се справят и без него.
Погледнах този свободен човек с тънка коса с цвят на пясък и безцветни мигли и си помислих, че е едно безскрупулно и грубо копеле. Чудех се как ще се сработя с него в особената ситуация, която планираше.
— И така, аз съм Риардън. И съм в Англия. След това?
— Не бързай толкова. Въпреки че Риардън беше умен, той загуби, и то само веднъж. Излежавал е присъда в Претория. Било е доста отдавна. Знаеш ли нещо за южноафриканските затвори?
— Нищичко и благодаря на Бога за това.
— По-добре да научиш това-онова. Ще изпратя човек, който да те запознае с условията в затворите и с жаргона — той е най-важното нещо. — Макинтош ми се усмихна накриво. — Би било полезно, ако полежиш един месец да добиеш правилна представа. Мога да го уредя. — Представях си как прехвърля идеята в главата си, как пресмята и преценява. Той поклати глава. — Не, няма да стане. Твърде опасно е.
Радвах се да го чуя. Затворите не ме привличат особено. Макинтош пресуши чашата си и каза:
— Хайде да се махаме оттук. Започнаха да идват много хора, а останалото искам да ти кажа насаме.
Той плати сметката и излязохме от ресторанта. Запътихме се към едно евкалиптово дърво, където можеше да се говори на спокойствие, тъй като в радиус от петдесет ярда нямаше жива душа.
Макинтош извади лула и започна да я пълни.
— Всички, които се опитаха да разбият организацията, се провалиха. Опитаха се отвън и не успяха. Проникнаха отвътре — резултатът беше същият. Организацията има фантастично добра система за сигурност и то е единственото, което знаем. Известна е под името «Бегълците», но това доникъде не води.
Той запали клечка кибрит.
— Станард, това е работа, за която сам трябва да решиш дали ще приемеш или не. Но решението си трябва да ми съобщиш сега. Не мога да ти кажа нищо повече. И без това наговорих достатъчно. Може би трябва да те предупредя, че ако нещата вземат неприятен обрат, смъртта ще е, най-малкото, което може да ти се случи. Не по моя вина във всеки случай. Задачата е коварна и много опасна и най-искрено ще ти кажа, че самият аз никога не бих се заел с нея.
Излегнах се на тревата и се загледах в небето през клоните на листата на евкалипта. Животът ми в Южна Африка беше спокоен и скучен. Преди седем години се намирах в много неизгодна позиция и се бях заклел никога да не правя подобно нещо отново. Предполагам, шефовете ми бяха разбрали това и ми предоставиха спокойствието на Южна Африка — като награда за предишни заслуги. Бог е свидетел, че не съм направил нищо, за да печеля парите, които спокойно си течаха в онази английска сметка, която никога не бях докосвал.
Но времето лекува всичко и напоследък се бях почувствал неспокоен. Исках да се случи нещо — земетресение, каквото и да е, но да разведри еднообразния ми живот тук. И ето че земетресението се яви в лицето на този дребен и незначителен човек Макинтош, който беше на «ти» с кабинета и си шушукаше за сигурност с министър-председателя. Имах смътна идея за това, което той имаше предвид, и то въобще не изглеждаше трудно. Не ме беше страх от някаква банда английски мошеници. Не можеше да са по-опасни от момчетата, срещу които се бях опълчил в Индонезия. Там бях виждал цели градове, пълни с трупове.
Аз се изправих.
— Добре, съгласен съм.
Макинтош ме погледна някак тъжно и нежно ме потупа по ръката.
— Ти си безумец. Но съм щастлив, че точно ти прие. Може би се нуждаем от малко налудничавост за тази работа. Ортодоксалните методи не ни доведоха доникъде.
Той ме посочи с лулата си.
— Тази задача е свръхсекретна. Само трима души знаем — ти, аз и още един човек. Дори самият министър не е осведомен. — Той се захили саркастично. — Опитах се да му кажа, но той не искаше и да знае. Известно му е на какво съм способен и каза, че не иска да си цапа ръцете. Можело да му се наложи да отговаря на въпроси в камарата и не искал да лъже.
— Ами южноафриканската полиция?
— Те не знаят нищо — отвърна Макинтош с равен глас. — Танто за танто. Връщат ни услугата. Могат да започнат да се ровят в миналото ти. Ще можем ли да го понесем?
— Би трябвало. Нали е проектирано от експерти.
Макинтош дръпна леко от лулата и изпусна дима.
— Също така и други са се опитвали да проникнат в тази проклета организация, но те се провалиха. Трябва да започнем оттам. Защо са се провалили? Един от най-обещаващите ходове е да се изпрати затворник с тази цел — човек, който нарочно извършва престъпление, за да могат после «Бегълците» да се свържат с него. По едно време имаше не по-малко от осем такива мъже, които бяха пръснати по затворите на Англия. Но нито един от тях не успя — «Бегълците» не се свързваха с него. Това за какво ти говори?
— За това, че организацията има много добра разузнавателна служба. Обзалагам се, че правят пълно проучване на човека, преди да се свържат с него.
— Точно така. И това означава, че нашата стръв, която е Риардън, трябва да издържи този тест. Не бива да имат никакво съмнение относно произхода и дейността му. Нещо друго?
— Трябва да има импровизация.
— Помисли отново. За какво ти е тази глава? — каза Макинтош презрително. — Престъплението, човече, престъплението? Риардън, или по-скоро ти, ще извърши престъпление в Англия. Ще те хванат — аз ще се погрижа за това — и ще те затворят. Но престъплението трябва да е специално. Такова, в което са замесени много пари, които след това не са открити. «Бегълците» трябва да са убедени, че можеш да платиш солидно за бягството си. И какво предполага това?
— Нищо особено. Няма да е толкова трудно да се организира.
— Да, няма да е трудно — каза Макинтош с някакви странни нотки в гласа. — Виж какво, Станард, това, което ще извършиш, ще бъде едно съвсем истинско престъпление. Разбираш ли? Аз ще го планирам, а ти ще го реализираш. И то няма да е какво да е престъпление, а от значителна величина. Ще откраднем невероятно голямо количество пари от някой безобиден английски гражданин, който ще вдигне врява до Бога. Всичко трябва да е съвсем истинско, защото… — той изговори думите ясно и отчетливо, — няма да рискувам сигурността.
Той се обърна и каза сериозно:
— Ако всичко стане така, както ти описах, ти ще бъдеш осъден и затворен за истинско престъпление и ако нещо се обърка, никой, дори и аз, няма да може да ти помогне. Ако ти лепнат четиринадесет години и «Бегълците» не се свържат с теб, ще гниеш в затвора, докато ти изтече присъдата. И причината за това е, че не мога да изложа на риск сигурността на тази операция. Все още ли искаш да опиташ?
Поех си дълбоко въздух.
— Господи! Та ги искаш твърде много.
— Така трябва да бъде — отвърна той упорито. — Един опитен и трениран човек като теб би трябвало да може да се измъкне от всеки пропаднал английски затвор още на третия ден. Но ти няма да го правиш! Ще си седиш на задника и ще чакаш «Бегълците» да се свържат с теб, независимо колко дълго те ще умуват дали да го направят или не. Ще чакаш, добре ли чу?
Погледнах го в очите, в които гореше фанатичен блясък, и отговорих меко:
— Да, не се притеснявай. Няма да се отметна. Дадох ти думата си.
Той си пое въздух и каза с облекчение:
— Благодаря ти, Станард. Не се притеснявах за теб или поне не твърде много.
— Знаеш ли, питам се нещо. Маунтбатън е изучавал ситуацията в затворите, когато Блейк е избягал, а това е било доста отдавна. Защо е сега това внезапно раздвижване?
Макинтош се протегна и чукна лулата си в дънера на дървото.
— Добър въпрос. Ами виж сега… Първо, Маунтбатън и неговият доклад не са вече на мода. Когато публикуваха доклада, сигурността в затворите бе увеличена и всички социолози и затворнически преобразователи нададоха възмутен вик. Не казвам, че не са прави. Има два начина, по които може да се приема един затвор — като място за наказание или като място за превъзпитание. Внезапно повишената сигурност автоматически изключи второто схващане и наказанието стана основната цел. — Макинтош вдигна рамене. — Може и да са прави, но това е извън моята област. Затворниците изобщо не ме интересуват, а само тези от типа на Блейк и Лонсдейл. Когато такива хора биват залавяни, или ги изправят до стената и ги застрелват, или ги пъхат в затвор. Но и в двата случая причината, поради която постъпват така с тях, е не заради наказанието или превъзпитанието, а за да им се попречи да разпространят това, което знаят.
Но всички тези обяснения, които даваше Макинтош, не отговаряха на въпроса ми, затова отново попитах:
— И какво от това?
— Хванахме един много важен човек. Това може би е най-големият ни успех досега. Разликата между него и Блейк е като да сравняваш акула и съвсем дребна рибка. И него не трябва да го изпускаме. Говорих с министър-председателя за построяването на специалните затвори за такъв тип престъпления, но той каза, че било противозаконно. И така, Слейд ще отиде в най-обикновен затвор, по всяка вероятност причислен към категория «крайно опасен».
— Слейд — произнесох аз замислено. — Никога не съм чувал за него.
— Той е в болница. Прострелян е в бедрото, когато го залавяли. Щом се оправи, ще има процес и ако го осъдим, както тексасците съдят пияниците, трябва да му лепнат хиляда години. Ще се наложи да го задържим поне за идните двадесет години. След това няма такова значение.
— Двадесет години! Той трябва да знае невероятно много.
Макинтош извърна лицето си към мен, в очите му се четеше отвращение.
— Можеш ли да си представиш, че един руснак, а Слейд е руснак, ще бъде от втора ръка във важен отдел на английското разузнаване, който се занимава с контраразузнаване в Скандинавия? Е, случи се така, че сър Дейвид Тагарт — глупакът, който го тикна зад решетките — мълниеносно се издигна нагоре. Сега той е лорд Тагарт, пер на Англия. — Макинтош изсумтя. — Но той няма да държи речи и да се кандидатира. Ако знаеше какво е най-доброто за него, би си държал устата затворена.
Макинтош премигна с безцветните си мигли и изрече с прочувствен глас, в който се долавяха трагични нотки:
— Човекът, който залови Слейд, беше уволнен от Тагарт, по дяволите, и причината, която беше изтъкната, беше неспособност да изпълнява задълженията си. — Той с такава сила удари лулата си в стеблото на дървото, че си помислих, че ще се счупи. — Аматьори! — извика той с режещ глас. — Тези проклети аматьори, които поддържат малките си незначителни армийки, ме отвращават.
— И каква е моята връзка със Слейд?
— Ще се опитам да ви сложат в един и същи затвор и това ще си бъде чисто престъпване на закона. Но това, което Слейд знае, има силата на динамит, който всеки момент може да избухне, и аз няма да се спра пред нищо, за да държа това копеле там, където му е мястото. — Той се изсмя злорадо и ме потупа по ръката. — Ние не само ще пречупим законите на Англия, Станард, а направо ще ги смажем.
Като проговорих, гласът ми трепереше:
— Сега вече знам защо министърът не би ви послушал.
— О, да — каза Макинтош самодоволно, — това би го направило съучастник в престъплението, а той се чувства твърде много джентълмен, за да си изцапа ръцете. Освен това ще му тежи на съвестта. — Той погледна към небето и замислено рече: — Какви странни птици са това политиците.
— Знаеш ли какво е това дърво?
Той се обърна и го погледна.
— Не, нямам представа.
— Евкалипт. Виждаш ли колко е голямо. Нещастието ми ще бъде пропорционално на размерите му, ако операцията се провали, затова добре го огледай.
Някой би нарекъл Макинтош един вид патриот. В днешно време има много малко отявлени патриоти и на мода беше да се подиграваме с това достойнство. Телевизионните програми се присмиват открито, а за съвременността това е просто една отживелица. При този дефицит на патриоти човек няма много възможности за избор. Разбира се, за обикновения наблюдател Макинтош приличаше на пребоядисан фашист. Неговият бог беше Великобритания, но не тази на зелените поля и добре поддържаните алеи, величествените сгради и забързаните градове. Неговата идея беше за една обединена Британия — могъща и непоклатима. Беше заимствал възгледите си директно от Платон, Макиавели и Кромуел, които, ако се замислите, не се различават изобщо от тези на Мусолини, Хитлер и Сталин.
Но имаше още много неща за същността му, които открих доста по-късно.
Предстоеше ни работа, а времето, с което разполагахме, беше малко. Изучавах условията в южноафриканските затвори с един служител, който временно беше приел ролята на социолог. Той ме посъветва да прочета произведенията на Херман Чарлз Босман, които вече бях чел. Босман, който беше може би най-добрият южноафрикански писател, знаеше всичко, което можеше да се каже за условията в затворите. Беше излежал доста дълга присъда за убийството на мащехата си и това си преживяване в централния затвор в Претория той беше описал цветисто на езика на местните жители. В същия затвор Риардън беше излежал присъдата си.
Изучих с подробности досието му, което беше изровено от «Джон Форстър Скуеър». В него фактите бяха малко, но изобилстваше от догадки и предположения. Риардън беше затварян само веднъж, и то за сравнително незначително престъпление, обаче досието искреше от сензации. Подозираха го буквално във всяко едно престъпно деяние — от кражба с взлом и наркомания до въоръжен грабеж и незаконна търговия със злато. Той беше многостранна личност, изтъкана от нерви и интелигентност. Непредсказуемите и неочаквани ходове в престъпните деяния го бяха предпазвали от неприятности със закона. От него би излязъл добър таен агент.
Засмях се на тази мисъл. Може би Макинтош беше прав, когато каза, че приличал на мен. Не си правех никакви погрешни илюзии нито за себе си, нито за работата си. Тя си беше един мръсен бизнес, в който нямаше никакви принципи и достойнството трябваше да се пази ревниво. Наистина ме биваше в тази област, Риардън също би успял в това поприще, ако се беше намерил някой да го оцени. И тримата бяхме от един дол дренки — Макинтош, Риардън и Станард. Макинтош беше този, който дърпаше конците. От начина, по който хората играеха по свирката му, съдех, че не ме е излъгал, когато ми каза, че министърът му е дал някои привилегии. Това беше контраразузнаване на дипломатическо ниво и се чудех какво толкова, по дяволите, бяхме направили за южноафриканците, та да заслужим тази почит.
Постепенно започнах да се превръщам в Риардън. Смених прическата си и заприличах не на себе си. Акцентът на Рийф таун, който беше чист трансвалски говор, ми създаде много проблеми. След като внимателно бях разгледал фотографиите на Риардън, започнах да се обличам като него и да копирам стойката му. Съжалявам, че нямахме филми с него, за да наблюдавам походката му — тя наистина е важна. Но нямах друг избор и трябваше да рискувам.
Веднъж рекох на Макинтош:
— Казваш, че няма опасност да налетя на някой приятел на Риардън в Англия, защото няма дълго време да съм на свобода. Това е така, но има хиляда пъти по-голяма вероятност да срещна един от тези приятели, докато съм в затвора, отколкото, ако си вървя по «Оксфорд стрийт».
Макинтош се замисли.
— Вярно. Ще направя следното: ще проверя много внимателно дали някой от затвора, където ще бъдеш, е бил в Южна Африка. И ако има такива, ще бъдат преместени. Причините за това няма да бъдат изтъквани, защото е често срещано явление да местят затворниците.
Макинтош ме изгледа безмилостно.
— Как е бащиното ти име?
— Джоузеф Риардън.
— Професия?
— Миньор — в оставка.
— Името на майка ти?
— Магрит.
— Моминско име?
— Ван дер Остхюизен.
— Къде си роден?
— В Бракпан.
— Дата на раждане?
— 28 май, 1934 година.
— Къде беше през юни 1968?
— Ъъъ… в Кейптаун.
— В кой хотел беше отседнал?
— «Артърс Сийт».
Макинтош ми се закани с пръст.
— Не е вярно. Това беше през ноември същата година. Трябва да го научиш по-добре.
— Тези данни няма да ми помогнат да се измъкна, ако стане напечено.
— Може и така да е, но всичко трябва да е изпипано до най-малката подробност. И затова по-добре пак се захващай да учиш.
Отново забодох нос в досието, макар и с нежелание. Господи, та човек не е длъжен да си спомня всяка минута от живота си. Но усещах, че Макинтош е прав. Колкото повече знаех за Риардън, толкова по-добре за мен.
Най-накрая подготовката ми свърши и Макинтош трябваше да се завърне в Англия. Той каза:
— Местните ченгета са малко обезпокоени от теб. Чудят се защо си избран за тази работа и как съм успял да убедя един австралийски емигрант да се превъплъти в Риардън. Страхувам се, че няма да можеш повече да се завърнеш тук.
— Ще се разприказват ли?
— Не — отвърна той убедено. — Само няколко от висшестоящите служители са осведомени за теб, но не знаят причината и затова са любопитни. Но задачата е строго секретна и на високо дипломатическо ниво, а южноафриканците умеят да пазят тайни. Те разбират правилно сигурността. А колкото до по-дребните риби, те ще бъдат малко изненадани, когато разберат, че Риардън е заловен в Англия, но просто ще въздъхнат с облекчение и ще го задраскат от списъците за няколко години.
— Ако си прав за «Бегълците», то това означава, че те ще направят щателно проучване тук, в Южна Африка.
— Няма да има никакъв проблем — каза той уверено. — Ти добре поработи за това, Станард. Когато всичко свърши, сигурно ще получиш медал. Трябва да се кажат няколко думи на хората, които ще забъркаме в тази история — на застрахователната агенция, на този, когото ще ограбим, и т.н. Министърът на вътрешните работи ще се погрижи да не се очерни репутацията ти.
— Ако всичко има добър край. Ако ли не, ще загазя ужасно. — Погледнах го право в очите. — Бих искал някаква гаранция. Знам, че си маниак на тема сигурност и може би е правилно. Както е организирана акцията, само трима човека ще знаят за нея — ти, аз и още някой. Искам да знам кой е този «друг», в случай че стане нещо с теб. Ще се забъркам в отвратителна каша, ако те прегази някой автобус.
Той се замисли над думите ми.
— Прав си. Е, добре, този човек е секретарката ми.
— Секретарката ти — повторих безизразно.
— О, мисис Смит е много добра секретарка. Невероятно способна. Сега тя работи усилено върху случая.
Кимнах и продължих:
— Има и нещо друго. Прехвърлям в ума си някои вероятни положения. Какво ще стане, ако аз избягам, а Слейд — не?
— Тогава тръгваш с «Бегълците», разбира се.
— Ами ако стане обратното?
Макинтош вдигна рамене.
— Това няма да бъде по твоя вина. Трябва да се оставим в ръцете на местните власти. Не искам да кажа, че тази перспектива ме привлича особено.
— А ако предположим, че и двамата избягаме. Тогава какво ще стане?
— Аха, разбирам какво имаш предвид.
— Да, мислех, че ще се досетиш. Кое е по-важно? Да унищожим «Бегълците» или да върна Слейд отново в затвора?
Той замълча за момент.
— Несъмнено Слейд е по-важен, въпреки че идеалният вариант е да свършиш и двете задачи. А колкото до връщането на Слейд в затвора, можеш сам да прецениш. Ако той умре, няма да пролея и една сълза. Основното за нето е, че той не трябва да се изпуска от надзор — не бива да говори и да предава информация на трети човек. — Макинтош насочи бледосините си очи към мен. — Мъртвите не говорят.
Ето това беше. Заповед да убия Слейд, ако преценя, че е необходимо. Започнах да разбирам защо министър-председателят имаше предубеждения за Макинтош. Беше опасно да държиш до себе си такъв човек. Той замина за Лондон на следващия ден, а аз го последвах два месеца по-късно като отговор на поредното писмо от Люси. Връщане назад нямаше.
Райнхард Гелен — създател и ръководител на западногерманската разузнавателна служба след Втората световна война. — Б.пр.
Герои от популярни криминални романи на английската писателка Дороти Сейърс. — Б.пр.
Фетфейс (англ.) — Дебело лице. — Б.пр.