Автобусът потегли и тъй като бях вече на сигурно място, напрежението малко ме отпусна. Толкова бях зашеметен от откритието си, че пропуснах да забележа в каква посока тръгна автобусът. Такива пропуски могат да струват живота на човек и като седнах, се почувствах пълен глупак.
Измъкнах портфейла на Фетфейс от вътрешния си джоб и извадих банкнотите. Имаше както английски, така и ирландски. Взех няколко от последните, тъй като не знаех дали мога да си служа с английските тук.
Когато се приближи кондукторът, му подадох една банкнота и казах:
— За целия маршрут.
— Добре. Това ще струва две лири и две пени. — Той ми подаде билета и наброи рестото в ръката ми. Задържах монетите в ръката си, докато той отмина, и след това внимателно ги огледах. Забелязах, че някои са английски, и се зарадвах, че ще мога да използвам всички пари в портфейла на Фетфейс.
И ето че се намирах в някакъв автобус, пътувах до «последната спирка», без да имам ни най-малка представа къде отивам. Каква нелепост! Погледнах през прозореца да видя къде съм, но околният пейзаж не ми говореше нищо, по дяволите! Ирландия! Какво знаех аз за Ирландия!
Отговорът дойде светкавично, без много да му мисля — нищо! Ирландия беше част от географската карта, която не си бях дал труд да изучавам, а ирландците бяха някакви чудати същества, които водеха всевъзможни борби. Припомних си и някакви смътни идеи за революция и гражданска война, за някакво въоръжено въстание, но това беше преди доста време, въпреки че наскоро бях чел за размирици в Северна Ирландия.
Автобусът спря на спирка и в обратна посока покрай нас с пронизителен вой мина една пожарна. Хората проточиха вратове да видят накъде отива и аз се усмихнах. По време на моето бягство се беше разнесъл изстрел и някой беше изпищял, така че сигурно имаше човек с рана от огнестрелно оръжие — факт, който ще се окаже доста неудобен, когато Фетфейс се наложи да обяснява.
Автобусът потегли тромаво и само Бог знаеше къде ме отвежда. Минахме покрай едно селище, наречено Крейтлоу, което не ми звучеше много ирландско, но там видях и табелка, показваща пътя към Бънрати, та се успокоих. Над главите ни профуча самолет — пътнически, не военен — и направи голям завой, като се спусна ниско. Очевидно щеше да се приземи някъде наблизо. Ненадейно в съзнанието ми като светкавица блесна едно име — летище «Шенън». Това беше ирландската международна аерогара, но и понятие нямах къде точно в Ирландия се намира.
Наум прехвърлих набързо нещата, от които незабавно имах нужда, и едно от тях беше географска карта.
Продължихме напред. Слънцето се показа през облаците и многоцветна дъга украси небето. Вече се виждаха повече къщи, а и писта за конни надбягвания. Пред очите ми изникна и табелка с магическата дума — Лимърик. Ето къде съм бил! Не че името ми говореше нещо. Всичко, което знаех за Лимърик, беше за момичето от Картум. Но той беше голям град, за което можех да съм благодарен. Трудно щяха да ме открият.
Слязох на спирка преди центъра и кондукторът ме изгледа учудено или просто така ми се е сторило. Причината, поради която избрах точно тази спирка, беше голямата книжарница, която видях и която щеше да ми даде най-нужното — информация. Повървях стотина метра до сградата, където се намираше, и влязох вътре. Разглеждах внимателно всеки щанд, когато накрая открих каквото ми трябваше.
Беше затрупано с най-различни карти. Имаше какви ли не пътеводители, справочници, карти във всевъзможни форми и размери — от сгъваеми до дебели томове. Културните и исторически пътеводители пренебрегнах и се насочих към конкретните разчертани карти с точна и сбита информация. Купих също една пътна карта, която спокойно се побираше в портфейла, бележник, комплект пликове за писма, един вестник и всичко платих с петлирова банкнота от тези на Фетфейс. Заедно с новите си придобивки се настаних в една чайна и над чаша слаб чай и кифла със стафиди се заех да изучавам околностите.
Картата ми показа, че Лимърик се намира в началото на устието на река Шенън и както бях предположил — недалеч от летището «Шенън». Къщата, от която бях избягал, беше разположена на север, някъде между Сиксмайлбридж и Крейтлоу, — много удобно място за Фетфейс и бандата му — някакви си петнадесет минути път с кола до летището.
Налях си още една чаша хладък чай и отворих вестника, за да видя, че Слейд и Риардън са все още новината на деня на първа страница, но това може би се дължеше на пристигането на инспектор Брънскил в Дъблин. Беше поместена негова снимка в момента, когато слиза от самолета. На въпросите на репортерите какво очаква да открие в Ирландия, той със стиснати устни отговорил: «Не давам обяснения.» А инспектор Форбс, който току-що се бил завърнал от Брюксел, лаконично коментирал: «Нищо обнадеждаващо.»
Естествено, Слейд беше този, който привличаше повече вниманието. Около един шпионин винаги ще се вдигне повече шум, отколкото около крадец на бижута. Но съдейки по действията и думите на Форбс и Брънскил, и аз не бях забравен. Бяха избрали тъкмо тях двамата, защото можеха да ме разпознаят. Изглежда, трябваше доста да се поразходят, защото се казваше, че Риардън бил видян на остров Мен, Джърси, Кот д’Азур, Остенд, Манчестър, Волверхамптън, «Риджънт стрийт», Берген и Среден Уолъп. Чудех се дали сержант Джървис беше толкова зает.
Чайната беше празна, затова извадих портфейла и го отворих. Първо преброих парите. Те бяха важно условие и доникъде нямаше да стигна без тях. Общо бяха около седемдесет и осем лири, повечето английски, което беше добре. Имаше също и шофьорска книжка, което пък беше три пъти по-добре. Исках да мога да се движа свободно, а това означаваше да наема кола. А не можех да го направя, ако не представя разрешително. То беше на името на Ричард Алън Джоунс, което съвсем не отговаряше на снимката, въпреки че самото име можеше да е истинско. Тук се срещаха малко хора на име Джоунс, но все пак достатъчно, за да ми послужи тяхното разрешително.
Имаше и някакво писмо, написано на странен език. Опитах се да произнеса първите букви и ми се стори, че различавам славянски думи, но можех и да се лъжа — източните езици са слабото ми място. Погледнах го още малко, но накрая го оставих внимателно настрана — реших да престана да се правя повече на мъдър. Малкото тефтерче предизвика по-голям интерес, защото съдържаше няколко адреса, пръснати из страниците. Някои бяха в Ирландия и Англия, други — във Франция, Италия и Испания. Едва не припаднах, когато видях адреса на «Англо-скотиш холдингс лимитид». Макинтош беше разкрит.
Имаше два ирландски адреса — единия в Ирландската република на място, наречено Клонглас в Конемара, а другия в Белфаст. И двете места бяха на невероятни разстояния от Лимърик, а Белфаст на границата със Северна Ирландия. Беше много рисковано да се проверяват тези адреси, но това беше всичко, което можех да направя, и трябваше да опитам.
Платих чая и поисках да ми развалят една банкнота на дребни монети. Излязох и потърсих телефонна кабина. Беше ми доста трудно в това начинание, докато разбера, че ирландците ги боядисвали в зелено. Не се обадих от първата кабина, която видях, а просто записах номера, а от друга звъннах в «Англо-скотиш» в Англия. Почти веднага чух гласа на мисис Смит:
— «Англо-скотиш холдингс лимитид». — Гласът й беше топъл и приятелски, но това може би беше игра на въображението ми — не бях говорил с жена от година и половина, като изключим онази, която ме упои.
— Може би подслушват телефона ви — почти съм сигурен. Намерете друг и звъннете на този номер възможно най-бързо! — Дадох й номера на другия телефон и затворих, преди тя да може да каже нещо.
Може би бях твърде предпазлив, но за мен това е най-сигурният начин на работа. А освен това, ако тя се обади, няма да се наложи да пускам монети през две минути, а разговорът можеше да е дълъг. Върнах се обратно до първата телефонна кабина и видях, че беше заета. Чуках на стъклото на жената, която говореше, докато тя излезе. Заех мястото й и започнах да си играя с копчетата, докато чаках позвъняването.
Тя действаше бързо. Телефонът иззвъня след десет минути; Вдигнах слушалката и казах:
— Станард на телефона.
— Какво правиш в Лимърик? — Гласът й не беше вече мек и приятен, както в началото.
— Какво, по дяволите, мислиш, че правя? — отвърнах ядосано. — Искам да говоря с Макинтош.
— Не е тук.
— Направи така, че да е — изсъсках аз.
Тя замълча.
— Той е в болница. Автомобилна злополука.
— О! Сериозно ли е?
— Лекарите не очакват да оживее — каза тя с равен глас.
В стомаха си усетих зееща празнота.
— Господи! Това е ужасно. Кога се случи?
— Онзи ден. Блъснали са го и не са спрели.
Малките детайли от мозайката започнаха да се нареждат. Станало е точно по времето, когато Фетфейс беше напълно убеден, че не съм Риардън, а и имаше адреса на Макинтош в тефтера си.
— Не е било нещастен случай. Бил е разкрит.
Когато проговори, гласът й беше изтънял:
— Това е невъзможно!
— Какво му е невъзможното?
— Само ние тримата знаехме.
— Това не е вярно. Успях да изиграя един от «Бегълците» и в тефтера му видях адреса на «Англо-скотиш». Точно затова помислих, че може би подслушват телефона. — Поех си дълбоко въздух. — Пазете се, мисис Смит.
Имах много причини да го кажа — не само от хуманна гледна точка. Ако Макинтош умреше и «Бегълците» убиеха мисис Смит, тогава с мен беше свършено. Най-доброто, което щеше да се случи при това положение, беше да ме пратят обратно в затвора да доизлежа присъдата си.
Но не беше само това. Щяха да ме съдят за посегателство над служител на затвора. Бях ритнал старшия надзирател в лицето и той си беше счупил крака и заради това щяха да ми лепнат още пет годинки.
Ако нещо се случеше с Макинтош и мисис Смит, нямах никаква надежда да докажа каквото и да било в моя полза. Непоклатимата надеждна система за сигурност на Макинтош се беше разбила на пух и прах пред очите ми. От слушалката се чуха някакви приглушени гласове и пращене.
— Какво беше това?
— Как са могли да разберат адреса?
— Точно сега това няма значение. Цялата тази история ни излезе много солена и най-доброто, което можем да направим, е да си плюем на петите.
— Какво стана със Слейд? — попита тя с остър глас.
— Той изчезна — отвърнах уморено. — Бог знае къде е сега. Може би са го качили на някой руски товарен самолет за Ленинград. Провалихме се, мисис Смит.
— Почакайте — каза тя и пет минути не чувах нищо освен натрапчива тишина. Забелязах, че един мъж стоеше отвън, гледаше ме и нервно потропваше с крак. Изгледах го кръвнишки и му обърнах гръб.
Мисис Смит се обади отново.
— Ще бъда на аерогара «Шенън» след три часа. Имате ли нужда от нещо?
— О, господи, разбира се. Най-вече от пари, много при това, и от нова самоличност.
— Защо да не използваме истинското ви име. Куфарът и паспортът ви са тук. Ще ги взема с мен.
— Стойте далече от кантората «Англо-скотиш» — предупредих я аз. — И внимавайте да не ви следят. Знаете ли как да се отървете от преследвачите?
Гласът й, когато ми отговори, беше студен:
— Не съм вчерашна. Ще се видим на «Шенън» след три часа.
— Не става. Летищата не са подходящи за хора, които са преследвани. Сигурно са пълни с ченгета. Не забравяйте, че съм търсен от полицията, а Брънскил току-що е пристигнал в Ирландия. — Обърнах се и видях, че при кабинката се беше образувала опашка. — Вземете такси до «Сейнт Джордж хотел» — ще ви чакам отпред. Може би ще съм с кола.
— Добре, ще взема и парите. Колко искате?
— Колкото можете да вземете, без да будите подозрения. Наистина ли ще успеете за три часа?
— Ако не ми се бъркате — каза тя язвително и затвори.
Върнах слушалката на мястото й и отворих вратата. Първият, който стоеше на опашката, подметна саркастично:
— Къде телефонирахте? В Австралия ли?
— Не — погледнах го безизразно аз, — Пекин.
Минах покрай него и закрачих по улицата.
Оказа се, че е лесно да наемеш кола — нямаше никакви проблеми с английското разрешително. Тези коли обикновено не са от най-добрите, но успях да се сдобия с «Кортина–1500», която се надявах да ме измъкне от беда или да ми навлече такава достатъчно бързо.
Пристигнах рано пред хотела и паркирах от другата страна на пътя на около двеста метра. Минаха няколко таксита, но нямаше никаква мисис Смит в тях. Най-накрая тя пристигна само с петнадесет минути закъснение. Стоеше на тротоара, където я беше свалило таксито. До нея имаше два куфара и портиерът на хотела предложи да й помогне. Видях я как махна с ръка в знак на отрицание и той се върна разочарован обратно в хотела, докато тя несигурно се оглеждаше около себе си. Оставих я нарочно да се пече на този огън, защото исках да се убедя, че никой не проявява съмнително голям интерес към нея.
След десет минути стигнах до извода, че ако не я приберях, то някой друг щеше да го стори, защото тя изглеждаше дяволски привлекателна в ластичния клин, деколтираната блузка и късото сако, така че се влях в потока от коли, обърнах и спрях пред хотела.
— Имате ли нужда от превоз, мадам?
Тя се наведе да погледне в колата, зелените й очи мятаха искри.
— Къде беше? — попита тя мило. — Вися тук като глупачка. Едва се отървах от досадниците.
— Това са те, ирландците. Не могат да устоят на никое хубаво момиче. Качвай се. Аз ще прибера куфарите в багажника.
Три минути по-късно вече се носехме по пътя към Крейтлоу.
— Бързо пристигна. Трябва да си хванала самолета веднага.
Тя беше вперила поглед напред.
— Дойдох със собствения си самолет.
— Да, да… Смелият авиатор! Това може да се окаже полезно, но за какво ли?
— Не ми хареса едно нещо, което каза по телефона.
— И какво е то?
— Говореше, че трябва да изоставим тази работа. Не ми се понрави, честно казано.
— На мен също. Но има някои неща, с които трябва да се съобразя, а и нямам големи надежди, че ще се отърва леко.
— Защо изпусна Слейд?
— Не съм. Отведоха го.
— Все пак си можел да направиш нещо.
Погледнах я косо.
— Щеше ли да бъдеш доволна, ако бях прерязал гърлото му, докато спи?
Тя ме погледна учудено.
— Защо, аз… — каза тя и замлъкна.
— Много е лесно да критикуваш отстрани. Тези «Бегълци» са невероятни, сигурността им е хиляди пъти по-здрава, отколкото предполагахме. Слейд мислеше, че може би са руски екип — субсидирани от тях и дори тренирани там. Но едно нещо е сигурно — те не са банда обикновени престъпници.
— По-добре да ми разкажеш всичко. Но първо искам да знам къде отиваме.
— Искам да хвърля един поглед на къщата, в която бяхме заточени. Може би ще можем да разберем нещо повече, но честно казано, се съмнявам. Чух шефа им да говори за напускане на мястото. В крайна сметка така се случи.
Хубавото на ирландските пътища е, че не са натоварени и се движехме толкова бързо, че още когато бях на половината от разказа за моите изпитания, видяхме пожарните.
— Ето това е обектът — казах аз и отбих от пътя на порядъчно разстояние от мястото на действието.
Цялата къща беше изгоряла. Мисис Смит погледна обгорелите останки и каза:
— Чудя се защо шефът е наредил да напуснат къщата. Изглежда, сякаш тя го е изоставила. Защо ще му трябва да я изгаря?
— Не той, аз я подпалих — заявих самодоволно. Подадох глава от прозореца и махнах на минаващия мотоциклетист, който идваше от посоката на пожара, да спре.
— Какво се е случило там?
Мотоциклетистът, кокалест възрастен човек, бавно зави и спря.
— Станал е пожар — каза той и ни поздрави с беззъба усмивка. — Напомня ми на размириците. Наистина.
— Има ли ранени?
— Да, намерили са един окаян джентълмен в къщата — станал на въглен, горкият.
— Това е ужасно! — казах аз.
Старият човек се наведе и се взря в мен.
— Да не би да ви е приятел?
— О, не. Просто минавахме и видяхме пожарните.
— Просто питате от любопитство — съгласи се той. — Но тук има някаква загадка. Имаше и други хора в къщата и те всички са избягали. «Охраната» се чуди защо.
— «Охрана» ли?
— Това са враговете на всички добри и мирни хора — каза старецът. — Мъжете в синьо. — Той посочи пътя. — В Англия ги наричат полицаи.
На около стотина метра беше спряла полицейска кола. Не можеш да ги объркаш. Един полицай вървеше към нея. Погледнах към мисис Смит.
— Не е ли време да тръгваме вече, скъпа? Довечера трябва да сме в Роскомън.
— Роскомън ли казахте? — попита старецът. — Но вие сте в грешна посока.
— Ще се отбием да видим едни приятели в Енис.
Старецът беше страшно съобразителен.
— А, тогава карайте направо! — Той се отлепи от колата. — Пожелавам ви успех в Ирландия — на вас и на вашата красива дама.
Усмихнах му се и включих амбреажа. Минахме бавно покрай полицейската кола. Погледнах в огледалото, но не забелязах никакво раздвижване и намерение да ни последват.
— Ако направят пълна аутопсия на тялото, по всяка вероятно ще намерят куршум.
— Уби ли го? — попита мисис Смит и гласът й беше толкова студен и равен, сякаш ме беше попитала дали съм спал добре.
— Не аз. Беше случайно, малко или много. Той се застреля в боричкането. — Отново погледнах в огледалото. — Той беше прав, знаеш ли.
— Кой?
— Старецът. Наистина си красива. — Не й оставих време да умува какво да отговори, а продължих направо: — Как е Макинтош?
— Телефонирах в болницата, преди да напусна Лондон. Няма никаква промяна. — Тя се обърна към мен: — Мислиш, че не е било нещастен случай, така ли?
— Как е станало?
— Пресичал е някаква улица в Сити късно вечерта. Един човек го открил до тротоара. Който и да го е ударил, не е спрял.
— Този Джоунс по същото време знаеше, че не съм Риардън. Не мисля, че е нещастен случай.
— Но откъде са разбрали?
— Аз не съм им казал и затова оставате ти или Макинтош.
— Не съм аз — отговори бързо тя. — А и защо той ще го казва? — Вдигнах рамене и тя замлъкна за известно време, след което каза бавно: — Той винаги е преценявал добре хората, но… — Тя спря.
— Но какво?
— Имаше 40 хиляди в швейцарска банка и ти знаеше номера на сметката.
Погледнах я. Тя беше вперила поглед право напред, седеше изправена на седалката, а на бузите й бяха избили розови петна.
— Ето какво било, значи мислиш, че съм се продал на «Бегълците», така ли?
— Можеш ли да намериш други обяснения?
— Не много — съгласих се аз. — Като заговорихме за пари — колко донесе?
— Приемаш моята хипотеза прекалено спокойно. — Гласът й трепереше.
Въздъхнах и спрях колата встрани от пътя. Бръкнах във вътрешния си джоб и извадих пистолета, който бях взел от Джоунс. Подадох й го с дулото към мен.
— Щом си толкова сигурна, че съм ви издал на «Бегълците», нека да привършим бързо цялата история. Вземи пистолета и направи с мен това, което се прави в такива случаи.
Лицето й побеля, когато отначало видя пистолета, но после се изчерви и сведе ресници, за да избегне погледа ми.
— Съжалявам — каза тя тихо. — Не трябваше да го казвам.
— По-добре е така, иначе все още щеше да се измъчваш с тази мисъл. Само двамата трябва да се борим и ако не си вярваме, няма да стигнем доникъде. А сега на въпроса. Значи си сигурна, че по никакъв начин не си се изпуснала за операцията?
— Абсолютно.
Сложих пистолета настрани.
— Аз също. Затова остава само Макинтош.
— Не мога да си го представя.
— С кого се е видял той точно преди злополуката?
Тя се замисли.
— Срещнаха се с министър-председателя и с водача на опозицията. И двамата се тревожеха от изчезването на Слейд. Ще има избори. И министърът, и водачът на опозицията трябва да са информирани за събитията.
— Или за липсата на такива. Предполагам, че Макинтош може би е дал информация. Някой друг?
— Да, лорд Тагарт и Чарлз Уилър. Уилър е член на парламента.
— Знам за Тагарт. Бил е шеф на Слейд по едно време. — Но името Уилър смътно ми говореше нещо. — Защо се е видял с Уилър?
— Не знам.
— Ако Макинтош реши да каже на някого за операцията, ще те осведоми ли?
— Никога не е крил нищо от мен, поне аз не знам да го е правил. — Тя замълча и после каза: — Но го блъснаха, преди да дойде при мен.
Замислих се над това, но не стигнах до никакъв съществен извод. Въздъхнах и казах:
— Да пукна, ако продължа да те наричам мисис Смит, а още повече Люси. Как се казваш?
— Добре — каза тя примирено. — Можеш да ме наричаш Алисън.
— Какво ще правим сега, Алисън?
Тя отвърна решително:
— Ще проверим ирландските адреси, които си намерил в тефтера на Джоунс. Първо в Конглас, а след това, ако е необходимо, и в Белфаст.
— Може и да не е толкова лесно. За Конглас беше написано само: «Изпратете Таафе в къщата на Конглас.»
— Все пак ще опитаме. Не е далече.
Резервирахме стаи в един хотел в Голуей и веднага потеглихме за Конглас, който се намираше на двадесет и пет мили на запад по крайбрежието. От картата не се разбираше дали може да се намери хотел на запад от Голуей, и то късно през нощта, затова искахме да сме сигурни.
Конглас се оказа доста голямо място на брега на тесен морски залив. Къщите бяха пръснати, със сламени и сведени ниско долу покриви, за да предпазват от западните бури, и пред всяка имаше купа торф. Картинката въобще не изглеждаше обещаваща.
Изключих мотора и колата спря.
— Какво ще правим сега? Не знам откъде можем да започнем в място като това.
Алисън се усмихна.
— Но аз знам — каза тя и излезе от колата. Една стара жена с мъка вървеше по пътя. Беше облечена в черно от главата до петите, а лицето й беше като попарена от сланата ябълка. Алисън я поздрави и да не се казвам Станарт, ако не я чух да бръщолеви на някакъв неразбираем език.
Както винаги става, когато някой слуша разговор на чужд език, който не разбира, на мен ми се струваше, че те говорят за всичко — като се започне от сегашната цена на картофите до войната във Виетнам. Имах чувството, че няма никога да спрат, но видях как Алисън отстъпи и старата жена продължи по пътя си.
— Не знаех, че говориш ирландски.
— О, да, знам келтски — отвърна тя, сякаш това е най-обикновеното нещо на света. — Хайде, ела.
Направих една крачка.
— Къде отиваме?
— Към мястото, където могат да се разберат много неща — местния магазин.
Мястото ми беше някак познато. Бях виждал много като него в бедните квартали на Австралия и в отдалечените африкански провинции. Като дете наричах тези места «магазини за всичко», където имаше каквото си пожелаеш. Но тукашният магазин имаше и допълнителна атракция — бар.
Алисън отново се впусна да говори на ирландски, а думите минаваха покрай ушите ми като древна египетска песен. Тя се обърна към мен и попита:
— Пиеш ли уиски?
— Разбира се.
Очарован наблюдавах бармана, който правеше невъзможни усилия, за да изсипе цялата бутилка в една чаша. В Ирландия една чаша уиски представлява десетинка от цялата бутилка и мъжете им са здрави пиячи. Алисън каза:
— Едната е за него. Поговорете си — казва се Сийн О’Донован. Аз ще се присъединя към дамите в другия край. Мъжете разговарят по-добре, когато са на чашка.
— «Говори с него»! Нямам нищо против, но какво да правя, когато ми говори?
— О, Сийн О’Донован говори английски — каза тя и се отдалечи.
— Да — каза меко О’Донован, — знам английски. Бях в британската армия през войната. — Той сложи чашите на тезгяха. — На почивка ли сте?
— Да, минавахме оттук. Решихме да прекараме отпуската в пътуване. Страната ви е много красива, мистър О’Донован.
Той направи опит да се усмихне и иронично каза:
— Вие, англичаните, винаги сте я харесвали. — Той вдигна чашата си и каза нещо на ирландски, което не разбрах, но жестът беше очевиден, затова отвърнах на тоста на английски.
Поговорихме за неща, каквито обикновено се обсъждат с барманите в кръчми, и накрая започнах да приближавам същността на въпросите, които исках да му задам.
— Знам, че един мой приятел е в Ирландия, но все не успяваме да се засечем. Чудех се дали е тук. Името му е Джоунс. — Звучеше глупаво, но реших да го кажа.
— Да не би да е от Уелс?
— Съмнявам се. Англичанин е — усмихнах се аз.
О’Донован поклати глава.
— Не съм чувал. Може да е в Голямата къща. Но те не допускат никого там. Купуват продуктите си от Дъблин и изобщо не обръщат внимание на местните търговци. Баща ми, който държеше това място преди мен, през целия си живот снабдяваше къщата.
Това звучеше обнадеждаващо. Съчувствено казах:
— Те са много надменни, нали?
Той вдигна рамене.
— Собственикът не идва често — само веднъж или два пъти годишно от Другия остров, нали разбирате?
Отне ми двадесет секунди, за да разбера, че О’Донован имаше предвид Англия.
— Значи собственикът е англичанин?
О’Донован ме изгледа косо.
— Изглежда, че той е поредният англичанин, който си е харесал част от Ирландия. — Гледах загрубялото лице на О’Донован и се питах дали е активен член на ИРА. Изглежда, че можеше да понася англичаните дотогава, докато си стояха в Англия, въпреки че дружелюбно разговаряше с мен.
Той вдигна ръка.
— Казах «изглежда» и точно това имах предвид, тъй като вчера четох във вестника, че човекът въобще не е англичанин.
— Значи го пишат във вестниците, така ли?
— Защо не? Говори в парламента на Другия остров. Не е ли странно това, че не е англичанин?
— Да, наистина — казах аз. Връзките ми с английския парламент бяха ограничени, да не кажа никакви, и не знаех правилата за постъпване.
— И какво, ако не е англичанин?
— О, това пък съвсем не си го спомням. Идваше от някакво малко място далече в Европа. Но е много богат човек. Има всичките пари на света, които американските Кенеди не са успели да докопат още. Идва тук с една голяма яхта, която сега е закотвена в залива, и тя е колкото английската кралска яхта, ако не и по-голяма. Такава разкошна лодка никога не е идвала в наши води преди.
Заможен и чуждестранен член на парламента! Не беше толкова обещаващо, колкото си помислих в началото, въпреки че беше страшно любопитно. О’Донован поклати глава.
— Все пак може би мистър Уилър е по-богат от фамилията Кенеди.
Уилър!
Всяка клетка в главния ми мозък моментално трепна. Вниманието ми се изостри до крайност. Това беше името на онзи член на парламента, с когото Макинтош беше говорил в деня преди злополуката. Бавно оставих чантата си.
— Мисля да пийнем още по едно, мистър О’Донован.
— Колко мило. Знаете ли, мисля, че вие самият сте от вестниците. — Отворих уста да кажа нещо, но той ми намигна: — Тихо, тихо, няма защо да се плашите, няма да ви издам. Идвали са и други лондонски репортери, а и един американски, и всички са се опитвали да разпитват за Уилър, за да публикуват във вестниците, но никой не прояви такова остроумие — да доведе ирландско момиче със себе си.
— Мислех, че ще ми помогне по някакъв начин — отговорих уклончиво.
Той се наведе през тезгяха и се огледа, за да види Алисън, която оживено разговаряше с група жени, заметнати с черни шалове.
— Тя не е учила езика на запад. Може би в Уотърфорд.
— Да, спомена, че е живяла там — потвърдих аз. — Но сега живее в Дъблин.
О’Донован кимна със задоволство, щастлив, че е отгатнал. Той вдигна чашите, но се спря и погледна през рамото ми.
— Вижте, идва Сиймъс Линч от Голямата къща. Няма да му казвам какъв сте.
Обърнах се и видях един мъж, който се приближаваше към бара. Той беше много тъмен ирландец, като испанец — висок, слаб и мускулест. О’Донован сложи нашето уиски на тезгяха и каза:
— Какво ще пиеш, Сиймъс?
— Ще взема половинка — каза Линч.
О’Донован взе една чаша и се обърна да я напълни, като заговори през рамо:
— Сиймъс, кога си заминава господарят на къщата с голямата си лодка?
Линч вдигна рамене.
— Когато реши, Сийн О’Донован.
О’Донован сложи чашата пред Линч. Забелязах, че половината на голямо уиски в Ирландия беше около английското двойно.
— Хубаво е да си богат и да имаш цялото време в света.
— Може би камарата на общините не заседава.
— Тогава би трябвало да разговаря със своите избиратели, а тук няма такива — каза О’Донован. Той се обърна към Линч: — Този джентълмен прекарва почивката си в разходка из Ирландия.
Линч ме погледна.
— И сигурно смятате, че Ирландия е прекрасно място, нали?
Не от думите му настръхнах, а от тона му. В гласа му прозвуча добре завоалирано презрение. Аз казах:
— Да, мисля, че е много хубава страна.
— И къде ще отидете след това? — попита О’Донован.
Имах вдъхновение и разказах една правдоподобна история.
— Прадядо ми по майчина линия е бил началник на пристанището в Слиго преди много години. Ще отида да видя дали ще мога да проследя родословното си дърво.
— А-ха — каза Линч, — всеки англичанин, когото срещам, ми разказва за ирландското си потекло. — Презрението му вече беше съвсем открито. — И те всички парадират с гордостта си от това. Човек ще си помисли, че британският парламент трябва да бъде в Дъблин.
Направо побеснях, но когато заговорих, гласът ми с нищо не го издаде.
— Сигурно сте прав. Може би това се дължи на факта, че вашите ирландски момичета не могат да си намерят добри съпрузи у дома и затова трябва да прекосяват ирландското море — казах студено.
Лицето на Линч потъмня и той стисна силно чашата си. О’Донован се беше облегнал на тезгяха. Изправи се и каза остро:
— Сиймъс, това е достатъчно. Получи равностоен отговор, което не се случва много често, така че или пий, или сложи чашата си на тезгяха. Не искам разправии тук, освен ако не се наложи аз да се разправям с теб.
Линч ми се изсмя подигравателно и се обърна с гръб. О’Донован каза, но не извинително:
— Ще разберете, че тук не обичат много-много англичаните.
Аз кимнах.
— И то поради основателни причини, имайки предвид нещата, които чух. Както и да е, аз не съм англичанин. Австралиец съм.
Лицето на О’Донован светна.
— Наистина ли? Трябваше да разбера това от любезното ви държане и добри маниери. Австралия е наистина велика страна.
Привърших питието си и видях, че Алисън ми дава знаци да се приближа. О’Донован ме гледаше одобрително, когато изпих голямото ирландско уиски на четири глътки. Оставих празната чаша и казах:
— Много ми беше приятно да си поговорим, мистър О’Донован. Пак ще се върна.
— Винаги сте добре дошли.
Тръгнах към Алисън, която стоеше до вратата. Като минавах покрай Линч, той изпречи краката си с цел да ме спъне, но аз ловко го избягнах и продължих. Точно сега не беше време да проявявам способностите си в ръкопашен бой. Алисън отвори вратата и излезе навън. Тъкмо щях да я последвам, когато влезе един висок едър мъж. Застанах отстрани, за да му направя път, той ме отмина и продължи. След няколко крачки спря несигурно.
Аз побягнах. Това беше Таафе и тъй като мисловният му процес действуваше на много бавни обороти, му трябваше време да осъзнае какво става. Докато напрягаше примитивния си мозък какво действие да предприеме, аз се втурнах напред и сграбчих Алисън за ръката.
— Тичай към колата. Ще имаме неприятности.
Това, което ми харесваше в Алисън, беше бързата й мисъл. Тя въобще не си губеше времето да иска обяснения, а направо си плю на петите. Трябва да е била в доста добра форма, тъй като взе разстоянието по-бързо от мен и след сто ярда вече ми водеше с цели десет.
Отзад някой ни гонеше — чувах стъпките му, — предполагах, че този някой е Таафе. Смрачаваше се и светлината си отиваше от западното небе. Това беше причината, поради която не видях серкмето, което беше опънато да съхне на около двадесет ярда от колата. Връхлетях отгоре му, заплетох краката си и се проснах безпомощен на земята.
Таафе това и чакаше. Чувах тропота на ботушите му, докато тичаше към мен, както и ръмженето на колата, която очевидно Алисън беше запалила. След това Таафе доста силничко ме помилва с ботуша си. Ботушите му бяха като тези на тежкарите, които мерят улиците — със стоманени върхове и токове и един от тях се заби в ребрата ми с безмилостна сила. Чувах дишането на Таафе — тежко и освирепяло.
Претърколих се, като отчаяно се опитвах да освободя краката си, а ботушът му профуча толкова близо до главата ми, че усетих раздвижването на въздуха. Ако ме беше изритал, щеше да бъде свършено с дните ми на този свят. Моторът на колата бръмчеше, Алисън включи фаровете и ни освети.
Погледнах нагоре и видях Таафе надвесен над мен, беше прехапал долната си устна, зъбите му и цялото лице приличаха на муцуната на освирепял звяр, докато се приготвяше да ми нанесе още един ритник. Претърколих се още веднъж, като напрегнах всичките си сили. Видях някаква светлина откъм колата и чух някакъв звук като от гърмеж на фишек. В този момент Таафе издаде гъгнещ звук и внезапно се строполи върху мен. Докато се опитвах да се измъкна изпод тежестта му, той виеше ужасно. След това се сви на кълбо, като притискаше лявото си коляно.
Освободих крака си от мрежата и побягнах към колата. Вратата беше отворена и Алисън нетърпеливо форсираше двигателя. Докато се качвах, тя пусна един малък пистолет в жабката и още преди да съм затворил вратата, беше потеглила, като ловко заобиколи Таафе, който още се гърчеше на земята.
С прегракнал глас попитах:
— Къде го застреля?
— В капачката на коляното — отговори тя, а гласът й беше толкова спокоен и невъзмутим, сякаш говорехме за попадение в мишена за спортна стрелба. — Това беше най-доброто, което можех да направя. В противен случай сега щеше да си мъртъв.
Обърнах се и погледнах назад. Въпреки че беше вече тъмно, видях някой да се навежда над Таафе. Този някой беше висок и слаб и съвсем спокойно можеше да бъде Сиймъс Линч.
— Уилър — произнесох аз замислено. — Какво можеш да ми кажеш за него?
Това ставаше на следващата сутрин, когато закусвахме в моята спалня. Дори и ръководството на хотела да имаше нещо против, не го показа, а аз, като имах предвид снощните вълнения, съвсем нямах желание да се закова пред погледа на всички в ресторанта.
Алисън мажеше мармалад на една препечена филийка.
— Член е на парламента от Харлингстън Ист. Много богат, популярен сред членовете на палатата на общините. Това е, което разбрах.
— И е чужденец, така ли?
Тя сбърчи вежди.
— Да, мисля, че е. Но трябва да е пристигнал в Англия преди много години. Разбира се, бил е натурализиран.
— Може ли един чужденец на практика да стане член на парламента.
— О, да, има няколко такива случая — неясно изговори Алисън, като дъвчеше филията.
— Американският президент трябва да е роден американец? Как стои въпросът с английския министър-председател?
— Не мисля, че има правило за това. Трябва да се поразровим малко.
— С какво се занимава — имам предвид политиката? Министър ли е или нещо друго?
— Той е много гласовит депутат от задните банки.
Аз щракнах с пръсти.
— Ето къде съм чувал името му. Бълваше жаби и гущера по адрес на Слейд, когато избягахме, чешеше си езика и за гангстеризма по нашите английски улици? Четох за него в «Сънди Таймс».
— Да, наистина вдигна много шум за това в парламента и министър-председателят добре го постави на мястото му.
— Ако това, което мисля, е вярно, то той е много опасен. Виж сега — Макинтош среща Уилър и след това го блъска кола, след което тя не спира. В тефтера на Джоунс намирам името Конглас. Там попадаме на Уилър, а също и на Таафе, а аз знам, че той е един от «Бегълците». Не мислиш ли, че се събират твърде много съвпадения, за да не е забъркан Уилър с «Бегълците»?
Алисън си намаза още една филия. Явно момичето имаше добър апетит.
— Бих казала, че е затънал до шия. — Тя замълча. — Това, което не можах да разбера, е защо Таафе не извика. Не издаде нито звук дори когато го застрелях.
— Не мисля, че изобщо може да вика. Според мене е ням. Никога не съм го чувал да говори. Нека погледна пистолета ти.
Тя се пресегна, взе чантата си и го извади. Наистина беше много спретнато оръжие — само 22-калибров, а цялата му дължина беше по-малка от девет сантиметра. Във всеки случай това едва ли беше пистолет, с който можеше да се стреля точно при оскъдна светлина и от разстояние повече от двадесет стъпки.
— Нарочно или случайно стреля в коляното на Таафе?
— Тези куршуми са толкова малки, че ако бях се целила някъде другаде, той нямаше да падне. Естествено, можех да стрелям и в главата му, но не исках да го убивам.
Погледнах я с уважение. Както си бях помислил, Макинтош умееше да си подбира хората.
— Значи ти си имала намерение да го улучиш точно там, така ли?
— О, да — отговори тя и остави настрана смешно малкия пистолет.
— Да се върнем отново на Уилър. Откъде е дошъл?
— Не знам. Не съм се интересувала много от него. Подробности можем да научим от «Кой кой е».
— Мисля си за Слейд. Отведоха го от къщата близо до Лимърик преди четири дни. А тази яхта е много удобна. Закотвена е в Конглас вече повече от четири дни. Уилър възнамерява да пътува за Балтика това лято и има вероятно голяма възможност Слейд да е на борда. Това е само една хипотеза.
— Харесва ми.
— Имам още няколко. Какво ще кажеш за тази: да приемем, че съществува човек Х, който е или руснак, или подкрепя руската идеология, и да кажем, че е посветил времето си на задачата да измъква руски шпиони от английските затвори. Той има нужда от помощ и къде, мислиш, ще я намери? — Алисън отвори уста да отговори, но аз я изпреварих: — Ирландия като цяло е настроена антианглийски, особено когато Северна Ирландия не успя, а и ИРА все още действува. Вчера лично се убедих в отрицателното отношение към англичаните.
— Да не би да сте се сдърпали с човека, с когото говорехте на бара?
— Това беше Сиймъс Линч и фактът, че съм англичанин, го накара да ми покаже, че ме мрази до мозъка на костите. Нещо повече, работи за Уилър и мисля, че той беше човекът, който помагаше на Таафе снощи. Но да не се отклонявам. Да предположим, че мистър Х организира «Бегълците» от членове на ИРА. Той има парите да започне, но оттам нататък групата минава на самофинансиране, защото «Бегълците» не се ограничават само с шпиони. ИРА има нужда от тези пари и това е по-добър начин на припечелването им, отколкото да ограбват банки, и затова са много доволни. Мистър Х — също, защото ирландската организация върши хубава работа и за него. Как ти се струва това?
Тя повдигна вежди.
— Уилър е мистър Х, така ли? — Тя тъжно поклати глава. — Обикновено милионерите, които сами са извоювали богатството си, не са ентусиазирани комунисти.
— Как е спечелил парите си?
— Мисля, че първото си състояние е направил по време на производствения бум през петдесетте и началото на шейсетте. След това се включва в пазара на Съединените щати и успява отново. «Таим» е посветил една цяла страница на него. Наричат го «Уилър-Дилър». Оттогава влага капитали във всяко предприятие, от което могат да се извлекат някакви пари.
— Въпреки това има време да бъде член на парламента. Трябва да е много зает.
— Достатъчно зает, за да не бъде руски шпионин.
— Може би. — Имах някои съмнения по този въпрос.
— Бих искал да знам как е Макинтош. Ще телефонираш ли?
— Точно това мислех да направя. Мисля, че трябва да се отървем от колата. Видяха я в Конглас. — Тя се поколеба. — Ще изляза да намеря друга. Не трябва да се разхождаш по улиците на Голуей точно сега.
— Но…
— За мен не се знае много. Снощи не се движехме заедно.
— Да се надяваме, че Сийн О’Донован ще си държи устата затворена.
— Трябва да рискувам — каза тя и взе телефона.
Обади се в Лондон и говори с човек от болницата. Думите й бяха едносрични и повече слушаше, отколкото говореше, но по изражението на лицето й съдех за информацията, която получаваше. Тя затвори и каза мрачно:
— Все още няма никакъв шанс. Бори се със смъртта.
Запалих цигара.
— Отдавна ли го познаваш?
— Откакто съм се родила. Той е мой баща.
Това променяше много неща. Незабавната ми реакция беше да кажа, че аз сам ще продължа с работата, а тя да се върне в Лондон.
— По дяволите! Ти трябва да бъдеш там. Никога няма да си простиш, ако умре в твое отсъствие.
— А той никога няма да ми прости, ако изпуснем Слейд само защото съм много сантиментална. Не познаваш баща ми, Оуен, ако мислиш, че иска да постъпя така. Той е железен човек.
— А ти си желязна жена. Приличате си като две капки вода.
Тя каза напрегнато:
— Мислиш, че постъпвам неестествено ли?
— Мисля, че трябва да се върнеш — упорито продължавах да настоявам аз.
— А аз ще остана — отвърна тя не по-малко твърдо.
— Трябва да свърша две неща тук. Едното е да ти помогна да хванеш Слейд. Не можеш да се справиш сам с тази паплач.
— А другото?
— Да ти попреча да се убиеш, глупчо.
Бях се замислил над последните й думи, когато тя отвори куфара си и нетърпеливо извади един кафяв пакет. Толкова много пари не бях виждал извън банка. За момент гледката на парите ме разконцентрира.
— Колко си взела, за бога?
— Пет хиляди лири — отговори тя и ми подхвърли една пачка. — Тук са петстотин. Може да се наложи да се разделим и ще имаш нужда от пари.
Казах сухо:
— Богатствата на нейно величество намаляват безразсъдно. Да подпиша ли разписка?
— Ще се опитам да открия нещо повече за Уилър. Не излизай от стаята, Оуен.
Тя натъпка останалите пари в една от онези прекалено големи чанти, които жените носят, и излетя от стаята, преди да мога да кажа и дума. Седях отпуснато на леглото и гледах пачката. Единствената мисъл в главата ми беше, че тя за първи път ме бе нарекла по име.
Тя се забави два часа и се върна с новини. Яхтата на Уилър била потеглила на юг. Не знаеше дали самият той е на борда или не.
Алисън извади от джоба си лист хартия с печатен текст.
— Купих едно старо издание на «Кой кой е» и понеже е много тежка, просто откъснах страницата, която ни трябваше.
Тя ми я подаде и посочи параграфа. Чарлз Джордж Уилър, възраст — 46 години, роден в Аргирокастро, Албания. Албания! Той беше избран в парламента с три достойно защитени доктората, беше член на какви ли не организации, клубове и т.н. Имаше апартамент в Лондон, вилна къща в Хардфордшир. Плъзнах поглед надолу по многобройните му придобивки, докато вниманието ми беше привлечено от графата за интересите му. А те бяха наказателната реформа, за бога!
— Как се е сдобил с името Чарлз Джордж Уилър?
— По всяка вероятност го е сменил с едностранен акт.
— Знаеш ли кога е пристигнал от Албания?
— Не знам нищо за него. Не съм имал случай да проуча.
— Яхтата му е заминала на юг. Мислех, че ще тръгне на север — към Балтика.
— Все още ли мислиш, че Слейд е на борда?
— Нямам друг избор — отвърнах кисело аз.
Алисън се намръщи.
— Може би отива към Средиземно море. Ако е така, ще трябва да зареди с гориво някъде на юг, например в Корк. Имам приятели там. Една стара дама — многоуважавана моя леля. Можем да отидем дотам със самолета от «Шенън».
— На летището ще има повече полицаи, отколкото туристи. Не мога да рискувам.
— Все пак това е голямо място. Ще мога да те преведа — каза Алисън убедително.
— И какво ще обясниш на твоята стара леля за мен?
Алисън се усмихна.
— Винаги съм въртяла Мейв О’Съливан на малкия си пръст.
Промъкнахме се незабелязано през «Шенън». Охраната не беше строга, но като се има предвид колко голямо е мястото, една здрава мрежа за сигурност би погълнала печалбите. След петнайсетина минути, през които си бяхме говорили празни приказки, вече бяхме във въздуха на път за Корк. Гледах Алисън, която професионално управляваше самолета марка «Пайпър Апаш». Пилотирането й се удаваше с лекота, както и всичко друго. Движенията й бяха оскъдни и в поведението й изцяло липсваше показност. Чудех се какво ли е да имаш Макинтош за баща. За някои момичета това би било едно травматизиращо изпитание.
Мейв О’Съливан живееше в Гленмир в покрайнините на Корк. Беше много стара, но все още наблюдателна, проницателна и пъргава. Тя извика от радост, когато видя Алисън, а мен удостои с поглед, който ме прониза.
— Отдавна не си идвала насам, Алисън Макинтош.
Алисън се усмихна.
— Смит — поправи я тя.
— Добре, добре. Английско име на един келт. Колко жалко!
— Това е Оуен Станард. Работи за баща ми.
Мъдрите стари очи ме погледнаха с подновен интерес.
— Така ли? И каква дяволска работа е измислил пак онзи млад развратник?
Сравнението на такъв твърд човек като Макинтош с образа на млад развратник ме накара да се засмея, но стоически потиснах този импулс. Алисън ме погледна предупредително.
— Нищо, което засяга теб самата — отвърна тя язвително. — Той ти изпраща най-сърдечни поздрави. — Мълчаливо одобрих решението й да не казва на старата жена за състоянието на Макинтош.
— Дойдохте тъкмо навреме за чая — каза Мейв О’Съливан и с бърза крачка се запъти към кухнята, а Алисън я последва. Седнах в едно удобно меко кресло и се отпуснах. Погледнах часовника си — показваше шест и половина. Бяха изминали по-малко от двадесет и четири часа, откакто Алисън простреля Таафе в коляното.
«Чаят», както се изрази Мейв О’Съливан, се оказа гощавка с много блюда, разнообразени с остри коментари за безапетитието на младите хора в днешно време. Когато нарекох старата дама мисис О’Съливан, тя се засмя и каза:
— Наричай ме по име, млади момко.
Така че започнах да й викам Мейв, а Алис — лельо Мейв.
— Имам нещо да ти кажа, лельо Мейв. Полицията търси Оуен и затова никой не трябва да знае, че е тук.
— От полицията ли? — извика Мейв. — Това работа на Алек ли е?
— В известен смисъл — да. Но е много важно.
— Държала съм си езика зад зъбите за толкова неща, колкото не можеш да си представиш. Не знаеш какво беше тук преди години, а сега същото става на север. — Тя погледна нагоре към мен с пронизващите си черни очи. — Няма нищо общо с това, нали?
— Да, няма нищо общо с Ирландия наистина.
— Тогава ще си държа устата затворена. Добре дошъл в тази къща, Оуен Станард.
След чая се изкъпахме и Мейв каза:
— Аз съм стара жена и трябва да си лягам. А на вас пожелавам приятна вечер.
— Бих искала да телефонирам — каза Алисън.
— Когато пожелаеш. Пускай монетите в кутията. Спестявам за стари години — каза Мейв засмяно.
— Ще бъдат няколко монети, лельо Мейв. Ще се обаждам до Англия, и то неведнъж.
— Не се безпокой, момичето ми. Ако говориш с Алек, питай го защо не е идвал в Ирландия толкова отдавна.
— Той е много зает, лельо Мейв.
— Когато хора като Алек са заети, обикновените люде трябва да отстъпят, за да може той да си прави каквото иска. Но все пак кажи му, че го обичам и че не го заслужава.
Тя излезе и аз казах:
— Старата дама има характер.
— Мога да ти разкажа такива истории за Мейв О’Съливан, че да ти настръхнат косите. Взимала е голямо участие в борбите по време на размириците. — Тя вдигна телефона. — Да видим какво ще каже началникът на пристанището.
Той бе много любезен и обясни, че очакват «Артина». Мистър Уилър направил заявка за зареждане с гориво. Наистина не знаел кога ще пристигне, но ако има много други яхти преди нея за зареждане, може да се наложи да остане няколко дни.
Алисън затвори телефона и аз казах:
— Трябва да измисля някакъв начин да се кача на борда. Бих искал да знам повече за екипажа на Уилър.
— Дай ми няколко часа, и ще знаеш всичко, което те интересува. Телефонът е велико изобретение. Но първо трябва да се обадя в болницата.
Зарадвахме се, защото Алек Макинтош отново проявяваше признаци на живот. Алисън сияеше от щастие.
— Той е по-добре. Лекарят каза, че състоянието му се е подобрило и че има някакъв шанс да оживее.
— В съзнание ли е? Може ли да говори?
— Не, още не е.
След като Макинтош е бил в безсъзнание толкова време, дори и да се съвземе и да може да говори, лекарите няма да му позволят. Бих дал много, за да разбера какво е казал на Уилър в деня, преди да го блъснат.
— Радвам се, че е по-добре — искрено казах аз.
Алисън отново вдигна телефонната слушалка, изведнъж приела делови вид.
— А сега да се захващаме за работа.
Оставих всичко на нея, като от време на време отговарях на някой от въпросите. Бях зает да доизграждам хипотезата си, която беше приела наистина доста чудновата форма. Ако бях прав, то Уилър беше много странна птица и невероятно опасен за сигурността на страната — даже повече от самия Слейд.
Бях потънал в дълбок размисъл, когато Алисън каза:
— Направих всичко, каквото можах. Останалото ще почака до сутринта.
Тя отвори тефтера, който беше пълен със стенографски бележки.
— За какво искаш информация първо — за Уилър или за яхтата?
— Нека бъде за яхтата.
Тя разлисти страниците.
— Ето го. Име — «Артина», проектирана от «Паркър», конструирана от «Кделънлс» в Тайнсайд. Била е на две години, когато Уилър я е купил. Тя е стандартен модел, известен като «Паркър-Клелъндс», което е много важно поради причини, които ще изтъкна по-късно. Пълна дължина — 111 стъпки, максимална ширина — 22 стъпки, крейсерска скорост — 12 възела, максимална скорост — 13 възела. Има два ролсройсови дизелови двигателя и всеки е с мощност 350 конски сили. Такава информация ли искаше?
— Точно такава. — Можех да започна да рисувам картина на яхтата в ума си. — Колко дълго ще издържи, без да зарежда?
— Още не съм разбрала, но ще стане скоро. Екипажът се състои от седем човека — капитан, инженер, готвач, стюард и трима моряци. Пасажери — най-много осем човека.
— Как са разположени каютите?
— Това ще разбера утре. Плановете на нейния двойник са били публикувани преди няколко години. Преснимани са и са изпратени до вестник «Екзаминър» в Корк, откъдето утре ще ги вземем, както и някои снимки на кораба.
Гледах Алисън с благоговение.
— Ура! Това е нещо, което не бих се сетил да направя.
— Вестниците са много полезен събирач и разносвач на информация. Казах ти, че мога да задвижвам нещата.
— Какво намери за Уилър?
— Има подробна информация, която пристигна по телекса на «Екзаминър», но ще ти кажа най-важното. Бил се е с италианците, когато са нахлули в Албания преди войната. Трябва да е бил на около 14 години. Със семейството си се премества в Югославия и през войната също се сражава с италианците и германците. Напуска Албания през 1946, когато е на около двадесет години, и се заселва в Англия. Натурализира се през 1950. По това време започва да се занимава с бизнес и да трупа състояние.
— Какво състояние точно?
— Офиси. Това става по времето, когато започват да се строят първите административни сгради. — Тя сбърчи веждите си. — Говорих с един финансов редактор. Той каза, че първите сделки на Уилър били много смешни.
— Това е интересно. Кажи ми повече.
— Според него не било лесно да се разбере как Уилър извличал печалби. Очевидно му е провървяло, защото изневиделица е получил пари, с които е успял да се издигне, и никога не се е обърнал назад.
— Чудя се как си е плащал данъците. Жалко, че не можем да говорим с данъчния му инспектор. Но започва да ми става ясно. Я ми каже във войната на чия страна се е бил — на националистите или на комунистите?
— Не знам. Ще пристигне утре по факса, ако въобще е известно.
— Откога е започнал да се занимава с политика?
Тя направи справка в бележките си.
— Кандидатира се в допълнителни избори през 1962 и загубва. След това в общите избори през 1964 успява с добри гласове.
— И, предполагам, е пръскал много пари за партийни фондове. Би го направил. Сега има ли някакви открити връзки с Албания?
— Не.
— С Русия или някоя друга комунистическа страна?
Алисън поклати глава.
— Той е заклет капиталист, приятелю. Не е възможно, Оуен. Винаги изнася антикомунистически речи в парламента.
— Ако си спомняш, той беше против бягствата на затворниците. Научи ли нещо повече за тази затворническа реформа?
— Преди е посещавал затворите и се е интересувал от системата там, но сега е доста голяма риба, за да се занимава с такива неща. Щедър е за подписите си за различни дружества за реформи в затворите и е член на министерския комитет, който се занимава с този въпрос.
— Господи, това може да се окаже полезно. Посещавал ли е затворници от величината на Слейд?
— Предполагам, че да. — Тя остави тефтера. — Оуен, основата, на която градиш разсъжденията си, е много слаба.
— Знам. — Аз се изправих и неспокойно закрачих из стаята. — Но сега ще сложа още една брънка във веригата на моята хипотеза. Веднъж говорих с един южноафрикански мултимилионер. Той ми каза, че първият четвърт милион е най-труден. Отнело му е петнадесет години да направи двеста и петдесет хиляди лири, три години — да ги закръгли на цял милион и през следващите шест е достигнал цифрата пет милиона. Математиците биха казали, че се движи по експоненциална крива.
Алисън започваше да става нетърпелива.
— И какво от това?
— Първият четвърт милион е най-труден, защото нашият потенциален милионер трябва сам да вземе решенията, да направи проучванията, а веднъж получил парите, той може да си позволи да наеме купища счетоводители и адвокати, които да правят всичко това вместо него. Началото е трудно. Върни се отново към твоя финансов редактор — този, който е подушил нещо комично в първите сделки на Уилър.
Алисън отново се върна към записките си.
— Вече ти казах всичко, което знам.
— Добре, да вземем нашия човек Х. Нека да не е руснак, а албанец, но все пак в служба на руснаците. Идва в Англия през 1946 и се натурализира през 1950. По това време започва да се занимава с бизнес и да прави пари, но няма нито един човек, който да знае как точно е станало това. Да приемем, че парите са му били предоставени отвън — може би около половин милион. Х е умно момче, толкова, колкото всеки потенциален милионер, и при него също парите правят пари. И така, той започва да играе по стария уважаван капиталистически начин. През 1964 започва да се занимава с политика и си извоюва място в камарата на общините, където сега е активен и запален член. На четиридесет и шест години е и пред себе си има още двадесет и пет години политически живот.
Аз се втренчих в Алисън.
— Какво ще стане, ако той се добере до важно място в управлението — като например председател на камарата на общините или министър на отбраната, а защо не през 1984 и министър-председател, което е съвсем нормално, като имаме предвид темповете, с които се издига? Момчетата в Кремъл ще умрат от смях, ако това стане.