Бараката, която джуджетата наеха, през паянтовото си съществуване бе подслонявала ковачница, пералня и още десетина работилнички. Дори бе използвана за производство на люлеещи се кончета от човек, надяващ се на Големия удар в момента, когато всъщност подготвяше Големия провал. Край едната стена чак до тавана още бяха струпани недовършени люлеещи се кончета, които господин Сиренко се бе опитвал безуспешно да продаде, за да си възстанови парите от неплатения наем. Имаше цял рафт с ръждясващи кутии боя и вкаменени четки.
Пресата заемаше средата на помещението и около нея се трудеха няколко джуджета. Уилям бе виждал предостатъчно гравьорски преси. В тази обаче имаше нещо живо. Джуджетата май през повечето време я усъвършенстваха. Появяваха се допълнителни валци, промушваха се още ремъци. Пресата растеше час по час.
В момента Добровръх стоеше пред една от големите наклонени каси, разделени на няколко десетки кутийки.
Уилям гледаше как ръката на джуджето хвърчи над оловните букви. В другия край на стаята Получер се занимаваше със същото.
— Почти успявам да разчета какво набира… — обади се Уилям.
Добровръх вдигна глава и присви очи.
— „Спичилете… още… повече… пари… в… свубодното… си… времи…“ А, явно господин Диблър пак ни е навестявал.
Уилям се зазяпа в касата с буквите. Да, перото също съдържаше потенциално всичко, което би могъл да напишеш. Но само от теоретична, тоест безопасна гледна точка. А тези мътносиви късчета олово изглеждаха заплашително. Разбираше защо хората биха се разтревожили. Сякаш буквите казваха: „Нареди ни правилно и ще се превърнем в каквото пожелаеш. Дори можем да станем нещо, което не ти е по нрава. Можем да напишем всичко. Особено думата «опасност».“
Забраната върху наборното печатарство не беше закон в същинския смисъл. Но Уилям знаеше, че идеята никак не допада на гравьорите, защото досега светът беше подреден твърде удобно за тях, много благодаря. Говореше се, че и лорд Ветинари не я одобрява, защото излишното изобилие от думи само смущава умовете. Магьосниците и жреците пък не я харесваха, защото думите са твърде важни.
Всяка гравирана страница беше завършена и единствена по рода си. Но ако вземеш оловните буквички, с които си подредил словата на някой бог, и ги използваш за набор на готварска книга, какво ще стане с божествената мъдрост? А какво би сполетяло рецептата за телешко варено? Ами ако първо напечаташ книга със заклинания, а после със същите букви — навигационен справочник?… Такова пътешествие би могло да завърши къде ли не.
Тъкмо в този миг (защото историята обича събитията да съвпадат подобаващо) той чу шума на навлизаща в уличката карета. След няколко секунди влезе лорд Ветинари, облегна се тежко на бастуна си и огледа обстановката с умерен интерес.
— О… лорд Дьо Слов — изненада се видимо. — Нямах представа, че и вие участвате в това начинание…
Уилям се изчерви и побърза да отиде при върховния управник на града.
— Милорд, предпочитам обръщението „господин Дьо Слов“.
— А, да. Разбира се. — Погледът на лорд Ветинари обхвана изцапаната с мастило стая, спря за миг върху купчината идиотски ухилени дървени кончета и преброи усърдните джуджета. — Да. Ясно. Вие ли сте ръководителят тук?
— Всъщност няма такъв, милорд. Но Гунила Добровръх, като че говори от името на всички.
— И с каква цел всъщност сте тук?
— Ъ-ъ… — Уилям се поколеба, но доколкото знаеше, в разговорите с Патриция такава тактика не постигате успех. — Честно казано, сър, тук е топло, а офисът ми е заледен, пък и… много е интересно. Вижте, аз знам, че не изглежда много…
Лорд Ветинари кимна и вдигна ръка да го спре.
— Ще бъдете ли така добър да повикате господин Добровръх при мен?
Уилям се постара да прошепне няколко припрени съвета в ухото на джуджето, докато почти го влачеше към високата фигура на Патриция.
— Аха, добре — промълви Ветинари. — Нали не възразявате да ви задам два-три въпроса?
Добровръх кимна.
— Първият — господин Диблър Сам Си Прерязвам Гърлото участва ли в този проект с някаква ръководна функция?
— Какво?! — стъписа се Уилям.
Не бе очаквал това.
— Говоря за един уклончив тип, който продава наденички…
— О, за него ли? Не. Тук работят само джуджета.
— _Ясно._ А дали тази сграда е построена върху пролука в пространствено-времевия континуум?
— Какво?! — този път се сепна Гунила.
Патрицият въздъхна.
— Дългите години начело на този град ме изпълниха с печалната увереност, че всеки добронамерен начинаещ в нова област разполага предприятието си със смразяваща точност именно там, където ще навреди най-много на самите основи на действителността. Не помните ли онзи провал с мърдащите картинки в Света гора преди няколко години? Скоро след това стана бъркотията около Музиката с камъни, която още не сме разнищили докрай. Разбира се, не забравям и магьосниците — толкова често отварят проход към Тъмничните измерения, че може би е време да сложат врата. Сигурно не е нужно и да ви напомням какво се случи, когато господин Хонг отвори рибния бар „Троен късмет“ на Драконовата улица точно по време на лунно затъмнение. Нали? Господа, много бих се зарадвал на надеждата, че все някой някъде в този град върши нещо простичко, без накрая чудовища с пипала и страховити привидения да плъзнат по улиците и да закусват с човешко. Е?
— Какво? — не разбра Добровръх.
— Досега не забелязахме никакви пролуки — вметна Уилям.
— Добре. Но може би тъкмо на същото място прастар чудат култ е изпълнявал загадъчните си ритуали и самата им същност се е просмукала наоколо. И вероятно очаква подходящото стечение на обстоятелствата, за да се надигне отново и да поглъща хора?
— Какво? — повтори Гунила и безпомощно се озърна към Уилям.
Той не се сети за подходящ отговор и смънка:
— Тук са правили люлеещи се кончета.
— Нима? Винаги съм смятал, че има нещо зловещо в люлеещите се кончета. — Лорд Ветинари обаче изглеждаше донякъде разочарован. Изведнъж се ободри и посочи големия плосък камък, на който слагаха рамките с набора. — Аха… Не се съмнявам, че най-невинно е извлечен от руините на древен каменен кръг и е просмукан с кръвта на хиляди жертви. Те ще се явят да отмъстят, можете да разчитате на това.
— Издяла го брат ми, и то точно както му обясних — изсумтя Гунила. — И не виждам защо трябва да търпя такива приказки, господине. Вие за какъв се мислите, та нахълтвате тука и ръсите щуротии?
Уилям пристъпи напред със скоростта на ужаса.
— Дали не бих могъл да обясня насаме някои неща на достопочтения Добровръх?
Жизнерадостната усмивка на Патриция не трепна.
— Каква чудесна идея — одобри той, докато Уилям мъкнеше джуджето към един ъгъл. — Несъмнено по-късно ще ви бъде много благодарен.
Лорд Ветинари се облягаше на бастуна си и разглеждаше пресата доброжелателно, а зад него Уилям дьо Слов обясняваше политическата действителност в Анкх-Морпорк и преди всичко нейните тънкости, свързани с внезапна смърт. Помагаше си с много изразителни жестове. Добровръх го изтърпя трийсетина секунди, върна се пред Патриция и се изпъчи с палци, пъхнати под колана.
— Каквото мисля, туй говоря. Винаги тъй е било и тъй ще бъде. От младежа Уилям чух, че сте безмилостен деспот, който не харесва печатарството. Ама аз си мисля, че сте справедлив човек, който няма да пречи на едно честно джудже да си изкарва прехраната, нали?
Усмивката пак остана като залепена за лицето на лорд Ветинари.
— Господин Дьо Слов, елате насам за момент…
Патрицият приветливо обгърна с ръка раменете на Уилям и го отдалечи от напрегнато наблюдаващите джуджета.
— Само казах, че някои хора ви наричат… — започна Уилям.
Патрицият снизходително махна с ръка.
— Чуйте ме, господине. Струва ми се, че е възможно да бъда убеден въпреки всичко, което опитът ми подсказва, че тукашното незначително начинание, току-виж, няма да напълни улиците на моя град с нежелан окултен боклук. Трудно е човек да си представи подобно изключение в Анкх-Морпорк, но съм готов да допусна такава вероятност. Впрочем стигнах и до мнението, че въпросът с печатарството би могъл да се обсъди отново, макар и предпазливо.
— Наистина ли?!
— Да. Затова предпочитам да позволя на вашите приятели да упорстват в безразсъдството си.
— Ъ-ъ, те всъщност не са ми… — започна Уилям.
— _Разбира се,_ принуден съм да добавя, че ако възникнат някакви проблеми, в които са замесени и неприятни същества с пипала, ще държа отговорен лично вас.
— Мен ли? Но аз…
— Аха. Смятате, че постъпвам несправедливо ли? Като безмилостен деспот, да речем?
— Е, аз, ъ-ъ…
— Освен това джуджетата са особено трудолюбива и ценна общност в града — заяви Патрицият. — Общо взето, в момента се стремя да избягвам дребните затруднения поради неустановеното положение в Юбервалд и неразрешените въпроси около Мунтаб.
— А къде е Мунтаб? — озадачи се Уилям.
— Именно това имах предвид. Впрочем как е лорд Дьо Слов напоследък? Би трябвало да му пишете по-често, откровено казано.
Уилям си замълча.
— Винаги съм смятал семейните раздори за печално явление — сподели Ветинари. — И без тях в света има прекомерно изобилие на твърдоглава неприязън. — Той дружески потупа Уилям по рамото. — Не се съмнявам, че ще успеете да задържите цялото печатарско начинание в областта на естественото, предвидимото и нормалното. Ясно ли се изразих?
— Но аз нямам никакво влияние върху…
— Хъм?
— Да, лорд Ветинари — смънка Уилям.
— Добре. Много добре! — Патрицият се обърна с лъчезарна усмивка към джуджетата. — Направо превъзходно. Безброй ситни буквички, струпани на едно място. Вероятно е дошло времето да се осъществи и тази идея. Възможно е дори да имам някоя и друга поръчка за вас.
Уилям трескаво правеше знаци на Гунила зад гърба на Ветинари.
— Имаме специална тарифа за правителствени поръчки — промърмори Добровръх.
— О, не би ми хрумнало да плащам по-малко от другите клиенти — възрази Патрицият.
— Изобщо нямам намерение да ви вземам по-малко…
— Ваша светлост, всички много се зарадвахме, че ни навестихте — жизнерадостно забърбори Уилям и полека поведе Патриция към вратата. — Очакваме с нетърпение да ви бъдем полезни.
— Все пак напълно сигурен ли сте, че господин Диблър не участва в този бизнес?
— Само поръчва да му отпечатаме това или онова, нищо друго — потвърди Уилям.
— Изумително. Да, изумително — отбеляза Ветинари и се качи в каретата. — Надявам се, че не е болен.
Двама души проследиха с поглед каретата от покрива на близката къща.
Единият промълви много тихо:
— …!
— Имаш мнение по въпроса ли, господин Лале? — попита другият.
— _Тоя_ ли управлява града?
— Ъхъ.
— И къде са му …аните телохранители?
— Ако искахме да го очистим още тук и сега, каква полза щеше да има от… да речем, четирима гавази?
— Колкото и от …ано шоколадово котле, господин Шиш.
— Е, значи всичко ти е ясно.
— Ама аз можех да го просна оттука и с една …ана тухла!
— Господин Лале, доколкото бях осведомен, немалко организации са настроени крайно зле към такъв обрат. Уверяват ме, че тази дупка процъфтявала. А човекът на върха има много приятели, когато всичко върви добре. С толкова хора щеше да се разправяш, ако го цапардосаш, че скоро щяха да ти свършат тухлите.
Господин Лале се вторачи в отдалечаващата се карета.
— Аз пък чувам, че тоя почти не си мърда …ания пръст да направи нещо!
— Ами да — невъзмутимо се съгласи господин Шиш. — Едно от най-сложните умения в политиката.
Господин Лале и господин Шиш допринасяха по различни начини за успеха на съдружието си. В случая господин Шиш разчиташе на факта, че е ориентиран в политическите дебри. За което господин Лале го уважаваше, макар и нищичко да не проумяваше. Задоволи се да изръмжи сдържано:
— По-просто е с едно …ано убийство да се свърши всичко.
— Ох, този …ан копнеж по просто устроения свят! — поизнерви се господин Шиш. — Ей, стига си зобал скалотръс! Правят го за троловете. И го разреждат със стрито стъкло.
— Да, ама и той е химия — заинати се господин Лале.
Господин Шиш въздъхна шумно.
— Отначало ли да ти втълпявам всичко? Слушай ме внимателно. Дрогите са химия, но — моля те, чуй ме най-после, печеняго — не всяка химия е дрога. Помниш ли онези неприятности с калциевия карбонат? Когато плати на типчето пет долара?
— Ама ми стана хубаво — смотолеви господин Лале.
— От калциев карбонат ли? Дори и за теб е малко, хъм… Ей, човек, ти натъпка в собствения си нос толкова варовик, че някой можеше да ти отреже тиквата и да си пише с нея по черна дъска.
Докато слизаха, господин Шиш си мислеше, че това е основният му проблем с господин Лале. Не че беше пристрастен към дрогата. По-скоро искаше да е пристрастен. В действителност обаче беше пристрастен към безнадеждната глупост. Тя се намесваше всеки път, щом той зърнеше да продават нещо в малки кесийки. Затова господин Лале бе търсил пътя към блаженството с помощта на брашно, сол, бакпулвер и сандвичи с мариновано телешко. По улици, където разни хора пробутваха крадешком невероятно разнообразие от разбиващи мозъка вещества, господин Лале безпогрешно откриваше продавач на прахообразно къри. После се оказваше, че му е излязло на цена хиляда долара за килограм. Направо …ана срамота!
Понастощем господин Лале експериментираше с целия диапазон отпускащи душата химикали, достъпни за тролското население в Анкх-Морпорк, защото във вземането-даването с тролове имаше поне скромен шанс да надхитри някого. На теория „скалотръсът“ и „скалорезът“ не би трябвало да окажат никакво въздействие върху човешкия мозък, освен да го стопят. Господин Лале не се отказваше лесно. Веднъж вече бе опитал да бъде нормален и изобщо не му хареса.
Господин Шиш въздъхна за пореден път.
— Хайде, че трябва да храним онзи скапаняк.
В Анкх-Морпорк е извънредно трудно да дебнеш някого, без някой да наблюдава и теб. Затова двамата бяха под прицела на два чифта зорки очи.
Гледаше ги дребно куче в шарени оттенъци, сред които преобладаваше ръждивосивото. Понякога се чешеше с лапа и звукът подсказваше представата за бръснене с телена четка.
Около врата си имаше връв. Тя пък беше вързана за друга връв или по-точно — за няколко парчета връв, снадени нескопосано с груби възли.
Краят й стигаше до ръката на мъж. Поне такова заключение се налагаше от факта, че краят изчезваше в същия джоб на мърлявото палто, в който потъваше и ръкав с предполагаема ръка в него, която завършваше с хипотетични пръсти.
А палтото беше странно. Проточваше се от настилката почти до периферията на шапка с формата на глава захарно цвекло. Под периферията се забелязваше намек за ивица сивееща коса. Другата ръка порови в подозрителните дълбини на другия джоб и измъкна студена наденица.
— Двама мъже шпионират Патриция — добави кучето. — Брей, че интересно.
— Да им го… — изсумтя мъжът и разчупи наденицата на две демократични половинки.
Уилям дописа краткия абзац „Патрицият посещава «Кофата» и прегледа бележника си.
Направо зашеметяващо. В един-единствен ден откри поне десетина случки за новинарския си бюлетин. Да се смаеш какво са готови да ти кажат хората, щом ги попиташ.
Някой бе откраднал единия златен зъб на Офлър, Бога-Крокодил. Уилям обеща на сержант Колън да го почерпи едно питие за съобщението и вече се отплати отчасти за услугата, като добави накрая: «Стражата усилено издирва злосторника и няма съмнение, че той скоро ще бъде заловен.»
Не че беше особено уверен в това, колкото и искрено да го бе изрекъл Колън.
Въпросът за същността на истината открай време тормозеше Уилям. От малък го възпитаваха да казва истината, тоест да си «признава». Трудно е да преодолееш някои навици, ако са ти ги вкарали в главата с достатъчно бой. А лорд Дьо Слов се придържаше към правилото, че трябва да гънеш фиданката, за да добие дървото желаната от теб форма. Затова пък Уилям не се оказа много гъвкав. Самият лорд Дьо Слов не изпитваше склонност да прилага насилие. Наемаше служители, притежаващи тази склонност. Доколкото Уилям си спомняше, лорд Дьо Слов отбягваше всички дейности, свързани с докосването на други хора.
Уилям бездруго си знаеше отдавна, че не го бива да съчинява. Всичко различно от истината просто се разпадаше в ръцете му. Дори дребните безобидни лъжи от рода на «Непременно ще ви се издължа до края на седмицата» му навличаха сериозни неприятности. А «прибягването до измишльотини» в кодекса на рода Дьо Слов беше далеч по-голямо зло от обикновените лъжи. То беше опит да направиш лъжите интересни.
Затова Уилям дьо Слов казваше истината, подтикван от инстинкт за самосъхранение с космически мащаби. Бе установил, че тежката истина е по-поносимо бреме от лековатите лъжи.
В «Кърпеният барабан» бе имало доста занимателно сбиване. Уилям остана доволен от тази новина: «… тогава Брезок Варварина вдигнал масата и я стоварил върху Грабливия Молтин. Той пък се хванал за окачения светилник, залюлял се и нанесъл ритник с крясъка: „Я опитай това, к…е мръсно!“ Започнало меле, в което пострадали 5–6 клиенти на заведението.»
Носеше всички вести в бараката зад «Кофата».
Гунила ги четеше любопитно. Джуджетата бързо набираха текста. Чудна работа, обаче…
… щом новините се превърнеха в равно подредени букви…
… започваха да изглеждат по-истински.
Бодони, който май беше вторият по старшинство в печатницата, примижа към отпечатаната колонка текст в ръцете на Добровръх.
— Хъм…
— Какво ще кажеш? — поощри го Уилям.
— Тъй е малко… сивичко — сподели джуджето. — Много е сгъчкан тоя текст. Прилича на книга.
— Значи е добре, нали? — ободри се Уилям.
Струваше му се чудесно текстът да напомня за книга.
— Дали да не го поразредим малко? — предложи Гунила.
Уилям се зазяпа в страницата. Една идея се прокрадна в ума му. Сякаш изскочи от самите редове.
— Как мислите, дали да не сложим заглавие над всяка вест?
Докопа най-близкото късче хартия и надраска «Петима или шестима пострадали в кръчмарска свада».
Бодони се замисли сериозно и реши:
— Да, тъй вече ми се вижда… подобаващо. — Подаде хартийката през масата и попита: — Как го наричаш тоя твой бюлетин?
— Никак не го наричам — призна Уилям.
— Все някак трябва да го наречеш — посъветва го Бодони. — Какво слагаш най-отгоре?
— Ами обикновено започвам с «До милорд…» или каквото е подходящо.
Джуджето поклати глава.
— Не става. Имаш нужда от нещо по-звънко.
— Нека да е «Анкх-морпоркски вести»… — смънка Уилям. — Извинете, но не умея да измислям имена.
Гунила тутакси измъкна малка рамка от джоба на престилката си и подбра няколко букви от касите на масата. Уплътни ги, намаза ги с мастило, сложи лист отгоре и търкулна върху него малка ролка.
Уилям прочете отпечатаното: «Анкх-морпоркски вестник».
— Брей, оплесках се, щото не внимавах — затюхка се Гунила и посегна да оправи набора.
Уилям побърза да възпре джуджето.
— Ами не знам… Ъ-ъ… Нека си остане така.
— Значи се разбрахме — отдъхна си Добровръх. — А сега, момко, казвай колко екземпляра искаш.
— Ъ-ъ… Двадесет? Или да са тридесет?
— Що пък да не са двеста? — Гунила кимна на джуджетата да се заемат с работата. — Иначе не си струва да пускаме пресата.
— Ама че хрумване! Изобщо не си въобразявам, че толкова жители на града биха платили пет долара!
— Тогава им вземай по половин долар. Тъй ще се паднат петдесет долара на нас и петдесет — на теб.
— Олеле! Сериозно?! — облещи се Уилям срещу ухиленото джудже. — Първо обаче трябва да ги продам. Не е като да предлагаш сладкиши в магазин… — Подсмръкна и очите му се насълзиха. — Ох… Имаме си нов посетител. Познавам тази миризма.
— Каква миризма? — учуди се Добровръх.
Вратата изскърца.
Много можеше да се каже за личната Воня на Дъртия Гнусен Рон. Миризмата беше толкова наситена, че се сдоби със своя индивидуалност и напълно си заслужи главната буква. След първоначалния потрес органите на обонянието просто се предаваха и излизаха в почивка. Успяваха да осмислят явлението, с което се сблъскваха, колкото и една стрида е способна да вникне в понятието «океан». След няколко минути в присъствието на Вонята ушната кал на хората се втечняваше, а косата им се изрусяваше.
Вонята се разви до такава степен, че вече имаше полунезависим собствен живот, често ходеше сама на театър или четеше малки томчета поезия. Рон беше цяла класа под своята Воня.
Ръцете на Дъртия Гнусен Рон бяха потънали дълбоко в джобовете на палтото му. От единия излизаше връв от снадени парчета, свършваща около врата на дребно куче в сивкави оттенъци. Може и да беше териер. Куцукаше и сякаш непрекъснато се промъкваше крадешком в света. Ходеше като куче, което отдавна е прозряло, че ядно хвърлените стари обувки са далеч повече от костите с месце по тях. Личеше, че е готово да офейка всеки миг.
Изгледа Уилям с гурелясалите си очи и изрече:
— Бау.
— Та за каква миризма говореше? — с недоумение попита Гунила, по чийто шлем нитовете бързичко се патинираха.
— Тя… ъ-ъ… принадлежи на господин… ъ-ъ… Рон — обясни Уилям, вторачен недоверчиво в кучето. — Казват, че е заради жлезите му.
Знаеше, че е виждал и преди това куче. То винаги се мяркаше някъде в ъгъла на картинката. Промъкваше се край стените или си седеше до някое кьоше и гледаше щъкащия наоколо свят.
— И какво иска? — не мирясваше Гунила. — Как мислиш, дали ще поръча нещо за печатане?
— Не ми се вярва — отвърна Уилям. — Той е нещо като просяк, само че и в Гилдията на просяците вече не го искат.
— Нищо не казва.
— Ами той обикновено си стои, докато не му дадат нещо, за да се махне.
Дъртия Гнусен Рон кимна и протегна ръка.
— Тъй си е то, господин Бут. Хич не ми пробутвай тия таралянски туковщини на мене. Рекох им аз, рекох им, не лисвам кофата по гражданството, да му го… Хилядолетни пръсти и скариди. Да му се не знае.
— Бау.
Уилям отново зяпна кучето.
— Гъррр — добави то.
Гунила се почеса в дълбините на брадата си.
— Вече схванах, че в тоя град хората са готови да купят какво ли не от някого на улицата. — Взе купчина още влажни от мастилото новинарски листове. — Господине, разбирате ли какво говоря?
— Да му го…
Гунила сръга Уилям в ребрата.
— Как мислиш, туй «да» ли беше, или «не»?
— Вероятно да.
— Бива. Виж сега, ако успееш да продадеш тия неща по… ами по двайсет пенса парчето, можеш да си оставиш по…
— Ей — намеси се Уилям, — не може да ги продаваш толкова евтино.
— Що пък да не може?
— Защо ли? Защото… защото… ами тогава всеки ще ги прочете!
— Добре, значи всеки ще дава по двайсет пенса — невъзмутимо отвърна Гунила. — Бедняците са доста повече от богаташите, затуй е по-лесно да измъкваш парици от тях. — Джуджето се обърна с приветлива гримаса към Дъртия Гнусен Рон. — Въпросът ми може да ти се стори чудат, ама имаш ли някакви приятели?
— Рекох им аз, рекох им! Да им го…
— Вероятно да — сподели Уилям. — Той се мотае със сбирщина от… ъ-ъ… несретници, които живеят под един мост. Е, повече стърчи наблизо, отколкото се мотае…
— Тъй значи — подхвана Гунила и размаха екземпляр от «Вестника» под носа на Рон. — Кажи им, че ако продават на гражданите тия неща по двайсет пенса парчето, ще ви давам за всяко по едно хубавичко лъскаво пени.
— Брей!… Що не си пъхнеш хубавичкото лъскаво пени там, дето слънцето не свети? — обади се Рон.
— О, значи ще ми… — започна Гунила.
Уилям пак хвана джуджето за ръката.
— Извинявай, но задръж малко… Рон, какво каза току-що?
— Да му го… — отвърна Дъртия Гнусен Рон.
Бе прозвучало като гласа на Рон, пък и сякаш се чу някъде откъм него, само да не беше обикновено недостъпният за него смисъл в думите…
— Да не искаш повече от едно пени? — неуверено попита Уилям.
— Като гледам, трябва да ни се падат по пет пенса на парче — заяви Рон или поне така изглеждаше.
Незнайно защо погледът на Уилям неудържимо се прикова в малкото сивкаво куче. То също го изгледа дружелюбно и изрече:
— Бау?
Уилям пак вдигна глава.
— Рон, добре ли си?
— Бръмско зъбляне, бръмско зъбляне — загадъчно избълва Рон.
— Е, тогава… два пенса — предложи Гунила.
— Четири — сякаш отстъпи и Рон. — Ама айде да не се баламосваме повече. Един долар за трийсет, става ли?
— Споразумяхме се — заяви Гунила.
Наплюнчи си дланта и щеше да я протегне, за да скрепи сделката с ръкостискане, но Уилям за кой ли път се намеси светкавично.
— Недей.
— Що, да не правя нещо лошо?
Той въздъхна.
— Случайно да страдаш от ужасни обезобразяващи болести?
— Не!
— А искаш ли да ти се случи?
— О-о… — Гунила отпусна ръка. — Кажи на приятелите си веднага да се домъкнат тука, разбрахме ли се? — Озърна се към Уилям и попита: — Можем ли да им се доверим?
— Е… Донякъде. Май не е благоразумно да оставяш без надзор разредители за боя, когато те са наоколо.
А навън Дъртия Гнусен Рон и кучето се мъкнеха по улицата. Колкото и да беше необичайно, протичаше някакъв разговор, макар че от формална гледна точка в него участваше само едно разумно същество.
— Видя ли? Точно както ти казах. Оставяй ме аз да говоря, разбрахме ли се?
— Да му го…
— Правилно. Слушай ме и няма да сбъркаш… много.
— Да му го…
— Сериозно? Е, тъй да бъде. Бау, бау.
Под Сбъркания мост живееха в разкош дванадесет души. Не е трудно да си осигуриш разкош, ако го определяш като «нещичко за ядене всеки ден» и особено ако твърде разтегливо разбираш смисъла на «нещичко за ядене». Формално погледнато, те бяха просяци, макар че рядко им се налагаше да просят. Вероятно можеха да бъдат наречени и крадци, но отмъкваха само вещи, захвърлени от хора, които бързаха да се отдалечат от тях.
Околните си представяха, че предводител на групата е Ковчега Хенри, който щеше да е градски шампион по храчене, дори ако някому би щукнало да оспорва такава титла. Но в групата всъщност цареше истинската демокрация на лишените от глас. Тук беше и Страничния Арнолд, за когото липсата на крака означаваше само допълнително предимство в кръчмарските побоища — щом острите му зъби бяха на равнището на чуждите слабини, друго не му трябваше. А Човека с патока щеше да е един много културен, образован и здравомислещ мъж, ако не беше патокът върху главата му, чието съществуване той упорито отричаше.
Събирателния Андрюз представляваше останалите осмина.
Иначе беше един-единствен, но побираше повечко съзнания. В покой, когато не решаваше прекалено трудни проблеми, състоянието му не личеше по нищо освен фоновото потрепване и гърчове на лицето. То преминаваше във владение — според случая — на Джоси, лейди Хермиона, Дребосъка Сидни, господин Видъл, Къдравелкото, Съдията и Некадърника. Имаше го и Бърк, но групата го срещна само веднъж и не желаеше случката да се повтаря, затова другите седем личности не му позволяваха да се прояви. Никой в това тяло не се отзоваваше на фамилното име Андрюз. Според Човека с патока, който май се справяше най-добре с мисленето без криволици, Андрюз вероятно е бил невинен и гостоприемен индивид със свръхестествена чувствителност, който се е оставил да бъде победен от нахлулите души.
Само сред търпеливите хора от групата под моста консенсусна личност като Събирателния Андрюз би могла да си намери мястото. Приеха го… тоест тях в братството около димящия огън. Можеха да се погаждат без главоболия с човек, който не оставаше един и същ повече от пет минути.
Обединяваше ги и готовността да повярват, че едно куче има дар слово. Те вярваха, че са чували всякакви неща да говорят, дори стени. Така че говорещото куче не беше никакво чудо. Освен това се съобразяваха с факта, че Гаспод е най-схватливият от тях и никога не пие течности, разяждащи съдовете, в които са сипани.
— Я да опитаме пак, бива ли? — настоя Гаспод. — Ако продадете трийсет от тия неща, получавате един долар. Цял долар! Чатнахте ли?
— Да му го…
— Кряк.
— Хаааррргх… пфу!
— Туй на колко стари обувки е равно?
— Бъркаш, Арнолд — въздъхна Гаспод. — С тия пари можеш да си купиш стари обувки, колкото си…
Събирателния Андрюз изсумтя и останалите се смръзнаха. Когато бе мълчал по-дълго, не се знаеше кой ще заговори.
Не забравяха, че може да се обади Бърк.
— Позволявате ли да задам въпрос? — изрече Андрюз с доста дрезгав фалцет.
Отдъхнаха си. Стори им се, че чуват лейди Хермиона. Тя не създаваше неприятности.
— Слушаме ви… ваше благородие — подкани Гаспод.
— Това няма да е… работа, нали?
Думата стресна и подплаши групата.
— Храааак!…
— Да му го!…
— Кряк!
— Не, не, не! — припряно отрече Гаспод. — Каква работа е туй, а? Просто пробутваме разни неща и прибираме парите, нали? Хич не ми прилича на работа.
— Никаква работа! — кресна Ковчега Хенри. — Социално неприспособен съм към всякакво бачкане!
— Да, ние не работим — натърти Страничния Арнолд. — Ние сме джентълмени, отдадени на свободата и развлеченията.
— Кхъм — обади се лейди Хермиона.
— Лейди и джентълмени — галантно се поправи Арнолд.
— Гадна зима е — отбеляза Човека с патока. — Още малко пари няма да ни се отразят зле.
— Че за какво са ни? — заяде се Арнолд.
— С един долар на ден ще си живеем като царе.
— Какви ги приказваш?! Ще ни секат главите ли?
— Не, аз исках да…
— Или някой ще се подаде от клозета с нажежен шиш в ръка и ще ни…
— Не! Говоря ти за…
— Или ще ни удавят в бъчва с вино?
— Няма да умираме като царе, а ще живеем като тях!
— Как ще те удавят в бъчва с вино, като ще сколасаш да я излочиш преди това? — промърмори Гаспод. — Е, какво решавате, господа? О, да… А вие, госпожо? Да кажа ли… тоест Рон да каже ли на хлапето, че сме навити?
— Ами да.
— Бива.
— Гррръъъх… пфу!
— Да му го!…
Взряха се в Събирателния Андрюз. Устните му мърдаха, изражението му се менеше. Накрая вдигна пет демократично изпружени пръста.
— Мнозинството гласува «за» — обяви Гаспод.