Бекър гледаше трупа. Макар от момента на смъртта да бе минало доста време, лицето на азиатеца излъчваше розовото сияние на скорошен тен. Останалата част от тялото бе бледожълтеникава… почти изцяло с изключение на малък бледовиолетов участък точно над сърцето.
„Трябва да е от опита да го съживят — реши Бекър. Жалко, че не са успели“.
Отново се съсредоточи върху ръцете на трупа. Не приличаха на нищо, което бе виждал. Бяха с по три пръста, сгърчени и извити. Но не физическият недъг интересуваше Бекър.
— Дяволите да ме… — измърмори лейтенантът. — Та той бил японец, а не китаец…
Бекър вдигна очи. Офицерът прелистваше паспорта на покойника.
— Остави го — обади се предупредително Бекър. „Не докосвай нищо. Не чети нищо“.
— Енсей Танкадо… роден през януари…
— Моля! — настойчиво каза Бекър. — Остави го.
Офицерът остана загледан в паспорта още няколко секунди, после го хвърли небрежно върху купчината на масата.
— Този човек е имал виза „клас 3“. С право на престой тук години.
Бекър бутна ръката на покойника с химикалка.
— А може да е живеел тук.
— А, не… Според печата е пристигнал миналата седмица.
— Е, може да дошъл с намерението да остане задълго — вече по-троснато предположи Бекър.
— Може, може… Само че каква първа седмица, а? И слънчев удар, и сърдечен. Горкият.
Бекър не отговори — продължаваше да гледа ръката.
— Сигурен ли си, че не е носил нещо на ръката си, когато е починал?
Офицерът го изгледа озадачено.
— Какво нещо?
— Ела да видиш.
Лявата ръка на Танкадо бе потъмняла от слънцето с изключение на тясна ивица в основата на най-малкия пръст. Бекър я посочи и каза:
— Виждаш ли? Носил е пръстен.
Изненадата на офицера бе непресторена.
— Пръстен? — Искрено озадачен, той огледа внимателно пръста на трупа, после се засмя притеснено. — Господи… Май излезе вярно…
Сърцето на Бекър сякаш спря.
— Моля?!…
Офицерът объркано поклати глава.
— Щях да го спомена веднага, но… но помислих, че онзи не е с всичкия си.
— Кой? — абсолютно сериозно попита Бекър.
— Човекът, който се обади да съобщи. Канадец, турист. Бърбореше за някакъв пръстен. Дрънкаше несвързано на най-ужасния испански, който съм чувал.
— Казал е, че господин Танкадо е носел пръстен?
Офицерът кимна, извади кутия цигари „Дикадо“, погледна накриво надписа NO FUMAR и запали.
— Сигурно трябваше веднага да съобщя за това, но онзи тип говореше толкова откачено, че…
Бекър се намръщи. В главата му прозвучаха думите на Стратмор: „Искам всичко, което Енсей Танкадо е носел. Всичко. Не оставяй нищо. Дори да става дума за смачкано листче“.
— И къде е пръстенът сега? — попита Бекър.
Офицерът всмукна от цигарата.
— Историята е дълга.
Някакъв инстинкт подсказваше на Бекър, че няма да научи нищо добро.
— Разкажи ми я все пак.