Щорите бяха спуснати и в стаята цареше полумрак. Даян дремеше, сгушена на леглото до Рики. След като цяла сутрин бе бръщолевил неясно, с което разбуди надеждите им, подир пладне той отново се бе свил в предишната поза — с колене плътно до брадичката и палец в устата. Наложи се пак да му сложат системите. Грийнуей категорично я уверяваше, че детето не страда. Но след като дълги часове го бе прегръщала, тя твърдо смяташе противното. Беше изтощена.
Марк седеше на походното легло, опрял гръб на стената под прозореца, и ги гледаше. Той също бе изтощен, но не можеше да заспи. В претоварения му мозък вихрено прелитаха спомени за отминалите събития и момчето се мъчеше да ги обмисли. Какво да предприеме тепърва? Можеше ли да вярва на Реджи? Беше гледал безброй предавания и филми, от които излизаше, че половината адвокати са свестни, а другите се оказват коварни змии. Кога трябваше да разкрие истината пред Даян и доктор Грийнуей? Щеше ли да помогне на Рики, ако им кажеше всичко? Тия въпроси не му даваха покой. Момчето седеше, слушаше тихите гласове на дежурните сестри в коридора и се питаше доколко да разкрие истината.
Електронният часовник край леглото показваше два и половина. Марк направо не можеше да повярва, че цялата гадна история е станала за по-малко от двайсет и четири часа. Почеса се по коленете и реши да разкаже на Грийнуей всичко, което бе видял и чул Рики. Загледа се в русите кичури, стърчащи изпод завивката, и му поолекна. Щеше да се отърве веднъж завинаги, да престане с лъжите и така щеше да помогне на Рики. Никой не бе чул какво му каза Роуми в колата и засега щеше да си трае по въпроса, както го посъветва адвокатката.
Но не за дълго. Товарът на тайната почваше да му натежава. Не беше като да си играе на криеница с другите хлапета из деретата и горичките около паркинга на Тъкър. Не беше и като да се измъква незабелязано посред нощ за дълга разходка под лунните лъчи. Роуми бе налапал истински пистолет. Наоколо бродеха истински агенти на ФБР с истински значки — съвсем като във филмите по телевизията. Беше си наел истинска адвокатка, която му залепи на корема истински диктофон, за да надхитри ФБР. Онзи човек беше професионален убиец, който според Роуми бил претрепал доста народ по поръчка на мафията, а такива хора щяха да очистят някакво си единайсетгодишно хлапе, без да им мигне окото.
Просто нямаше начин да се справи сам с всичко това. В момента трябваше да е на училище, в своя пети клас, и да учи проклетата математика, която изведнъж му бе станала симпатична. Реши да поговори с Реджи. Тя можеше да му уреди среща с ФБР и тогава щеше да признае всички гадни подробности, с които го бе натоварил Роуми. А после ФБР щеше да го пази. Може би щяха да му осигурят охрана, докато вкарат убиеца в затвора, или пък просто щяха да го пъхнат на безопасно място зад решетките. Може би.
Внезапно си спомни един филм за някакъв тип, който бе накиснал мафията и си мислеше, че ФБР ще го пази, но вместо това трябваше да бяга под град от куршуми и гранати. ФБР не отговаряше на молбите му, защото беше объркал нещо в съда. Във филма поне двайсет пъти се намираше някой да каже: „Мафията не забравя.“ В края човекът искаше да потегли с колата си, тя обаче гръмна и той отхвръкна на половин километър с откъснати крака. Докато издъхваше, над него надвисна черен силует и изрече: „Мафията не забравя.“ Филмът беше слабичък, но сега Марк изведнъж разбра какво е искал да каже.
Пиеше му се нещо безалкохолно. Откри под леглото чантата на майка си и бавно я отвори. Вътре имаше три шишенца с хапчета. Имаше и два пакета цигари, които го съблазниха за миг, но той устоя на изкушението. Взе няколко монети по четвърт долар и излезе.
В чакалнята една сестра разговаряше тихо с някакъв старец. Марк си взе от автомата кутия спрайт и тръгна към асансьора. Грийнуей го бе помолил да не напуска, но вече нямаше сили да понася нито стаята, нито Грийнуей, пък и едва ли имаше вероятност Рики да се опомни скоро. Влезе в асансьора и натисна най-долното копче. Смяташе първо да мине през кафенето, а после да провери какво правят адвокатите.
Точно преди да се затворят вратите, един човек влезе в кабината и го изгледа някак втренчено.
— Ти ли си Марк Суей?
Въпросът започваше да му омръзва. След Роуми бе срещнал толкова много непознати, че щяха да му държат влага за месеци напред. А с този тип категорично не помнеше да е разговарял.
— Ами вие кой сте? — предпазливо запита Марк.
— Мьолер Шика от вестник „Мемфис Прес“, сигурно си го чел. Ти си Марк Суей, нали?
— Откъде знаете?
— Репортер съм. Това ми е работата — да знам. Как е брат ти?
— Великолепно. Защо питате?
— Подготвям статия за самоубийството и все стигам до теб. Ченгетата разправят, че знаеш много неща, но си траеш.
— Кога ще излезе във вестника?
— Не знам. Може би утре.
Марк усети как краката му се подкосяват и извърна глава.
— Няма да отговарям на никакви въпроси.
— Чудесно.
Внезапно вратата се отвори и в асансьора нахълта цяла тълпа. Марк изгуби репортера от поглед. След няколко секунди спряха на петия етаж и момчето се измъкна между двама доктори. После бързо изтича до стълбището и се качи на шестия.
Репортерът бе изчезнал. Марк седна на пустото стълбище и заплака.
Точно в три, както бе уговорено, Фолтриг, Мактюн и Труман влязоха в малката изящно обзаведена приемна на адвокатката Реджи Лав. Клинт ги покани да седнат и предложи чай или кафе, но тримата любезно отказаха. Фолтриг с достойнство уведоми секретаря, че има насреща си не друг, а самия федерален прокурор на Южна Луизиана, който, след като се е явил тук, няма никакво намерение да чака. И сгреши.
Наложи му се да чака четирийсет и пет минути. Докато агентите прелистваха списанията, Фолтриг крачеше напред-назад, гледаше часовника си, беснееше, зъбеше се на Клинт, дори му подвикна два-три пъти, при което получаваше учтивата информация, че Реджи води телефонен разговор по важен въпрос. Сякаш той бе дошъл тук за развлечение. Идеше му да стане и да си замине. Но не можеше. Беше настанал един от редките моменти в живота му, когато трябваше да си наляга парцалите.
Най-сетне Клинт ги покани да влязат в малка заседателна зала, чиито стени бяха закрити от рафтове с дебели юридически книги. Предложи им да седнат и обеща, че Реджи ще дойде всеки момент.
— Закъснява вече с четирийсет и пет минути — възмути се Фолтриг.
— Това е твърде малко за Реджи, сър — усмихна се Клинт и излезе.
Фолтриг седна от единия край на масата, а агентите се настаниха от двете му страни. Зачакаха.
— Слушай, Рой — колебливо подхвърли Труман, — с тая мацка трябва да си отваряш очите на четири. Може да има скрит диктофон.
— Защо мислиш така?
— Ами… човек никога…
— Местните адвокати всичко записват на лента — услужливо се намеси Мактюн. — Не знам как е в Ню Орлиънс, но за нас тук напоследък става просто непоносимо.
— Не е ли длъжна да ни каже, че записва? — запита Фолтриг без особена надежда.
— Не разчитай на това — отвърна Труман. — Просто внимавай какво говориш.
Вратата се отвори и Реджи пристигна с четирийсет и пет минути закъснение.
— Не ставайте — каза тя, докато Клинт затваряше вратата зад нея. После протегна ръка на Фолтриг, който тъкмо се надигаше от стола. — Приятно ми е, Реджи Лав. Вие сигурно сте Рой Фолтриг.
— Точно така. Радвам се да ви видя.
— Седнете, моля. — Реджи се усмихна на агентите и за миг тримата едновременно си спомниха записа на предишния разговор. — Извинявайте, че закъснях.
Тя седна на отсрещния край на масата. На три метра от нея агентите се свиваха като мокри кокошки.
— Няма проблеми — високо заяви Фолтриг, но тонът му говореше точно обратното.
От едно скрито под масата чекмедже Реджи измъкна голям касетофон и го сложи пред себе си.
— Ще имате ли нещо против, ако запиша нашата беседа? — запита тя, докато включваше микрофона. Явно бе, че беседата ще бъде записана независимо от тяхното мнение. — С удоволствие ще ви предоставя копие от касетата.
— Не възразявам — промърмори Фолтриг, колкото да си даде вид, че нещо зависи от него.
Мактюн и Труман се взираха в касетофона. Колко мило от нейна страна, че се сети да попита! Тя им се усмихна, те отвърнаха с усмивки и пак се вторачиха в касетофона. Тая дама беше поразително тактична — почти колкото камък в прозореца. Сигурно държеше подръка проклетата касета.
Реджи натисна бутона за запис.
— Е, какво ви интересува?
— Къде е вашият клиент? — запита Фолтриг и се приведе напред, за да подчертае, че ще води разговора самостоятелно.
— В болницата. Лекарят иска момчето да стои при брат си.
— Кога ще можем да разговаряме с него?
— Не се знае дали изобщо ще можете да разговаряте.
Тя изгледа Фолтриг дръзко и самоуверено. Имаше прошарена, съвсем късо подстригана коса. Лицето й беше румено, веждите гъсти и черни. Не носеше грим и кожата й бе младежки свежа. Скулестото лице бе красиво, погледът — спокоен и уверен. Докато я изучаваше, Фолтриг си помисли, че е преживяла много страдания, но умее да го прикрива.
Мактюн извади една папка и я прелисти. През последните два часа бяха събрали дебело досие за Реджи Лав, известна още под името Реджайна Л. Кардони. В канцеларията на Областния съд бяха изкопирали всички документи по развода. Към тях бяха присъединили сведения за имотите на майка й заедно с договора за ипотека. Двама местни агенти опитваха да се доберат до регистрите на университета.
Фолтриг обичаше да се рови из кирливите ризи на хората. С когото и да си имаше работа, винаги държеше да узнае нещо мръсничко. Мактюн зачете печалната съдебна история на развода, изпълнена с намеци за изневяра, алкохол, наркотици, психически отклонения, а накрая и опит за самоубийство. Четеше с интерес, но внимаваше да не прави впечатление. В никакъв случай не би желал да ядоса тази жена.
— Трябва да поговорим с клиента ви, мисис Лав.
— Наричай ме просто Реджи. Нали, Рой?
— Както кажеш. Положението е просто — ние смятаме, че той знае нещо.
— Какво например?
— Убедени сме, че малкият Марк е бил в колата с Джероум Клифърд преди самоубийството. Вероятно не само за няколко секунди. Клифърд очевидно е замислял да сложи край на живота си и имаме основание да вярваме, че е желаел да сподели с някого тайната на мястото, където неговият клиент, мистър Мулдано, укрива трупа на сенатора Бойет.
— Защо смяташ, че е желаел да го сподели?
— Дълго е за разправяне, но Клифърд на два пъти се опита да разговаря с моя помощник, като намекваше, че иска да се спазари по въпроса и да напусне играта. Човекът умираше от страх. Пиеше непрекъснато. Държеше се странно. С две думи — плъзгаше се към пропастта и искаше да проговори.
— А защо мислиш, че е разговарял с моя клиент?
— Добре де, просто се надявам. Длъжни сме да надникнем във всеки храст. Мисля, че ме разбираш.
— Май усещам нотки на отчаяние.
— Какви ти нотки, то си е чист вик на отчаяние. Ще бъда откровен, Реджи. Знаем кой е убил сенатора, но право да си кажа, без труп никакъв процес няма да стане.
Той замълча и я изгледа дружелюбно. Макар да имаше безброй недостатъци, Рой бе врял и кипял из съдебните зали, тъй че отлично знаеше как и кога да се прави на откровен.
А тя бе вряла и кипяла из психиатричните клиники, тъй че отлично усещаше кога събеседникът се преструва.
— Не казвам, че няма да разговаряш с Марк Суей. Днес няма да стане, но утре може и да се уреди. Или вдругиден. Събитията се развиват стремително. Тялото на мистър Клифърд още не е изстинало. Дай малко да позабавим топката и да движим нещата едно по едно. Съгласен ли си?
— Съгласен.
— Хайде сега да ме убедиш, че Марк Суей е бил в колата на Джероум Клифърд преди самоубийството.
Това поне беше лесно. Фолтриг погледна в бележника си и почна да изрежда къде са открили отпечатъци от пръстите на момчето. Стопове, багажник, дръжка на дясната предна врата, табло, пистолет, бутилка „Джак Даниълс“. Известни съмнения за маркуча, но там още не е съвсем ясно. Екипът работи по въпроса. Сега Фолтриг отново се превръщаше в прокурор, който изгражда своето обвинение въз основа на безспорни доказателства.
Реджи бързаше да запише всичко. Знаеше, че Марк е бил в колата, но не бе подозирала, че е оставил толкова явни следи.
— Значи и върху бутилката от уиски? — запита тя.
Фолтриг прелисти страниците, търсейки подробности.
— Да, три ясни отпечатъка. Няма никакво съмнение.
Марк бе споменал за пистолета, но не и за бутилката.
— Не ти ли се струва малко странно?
— В момента всичко е странно. Полицаите, които са разговаряли с него, не помнят да е миришел на алкохол, тъй че не вярвам да е пил. Сигурен съм, че момчето ще обясни всичко, ако… ако можем да поговорим.
— Ще го питам дали е съгласен.
— Значи не ти е казал за шишето?
— Не.
— А обясни ли защо е пипал пистолета?
— Нямам право да разгласявам какво ми е обяснил клиентът.
Фолтриг отчаяно се надяваше поне на някакъв дребен намек и постепенно го обзе гняв. Труман също чакаше напрегнато. Мактюн престана да чете заключенията на съдебния психиатър.
— Значи не ти е казал всичко? — запита Фолтриг.
— Каза ми много неща. Може и да е пропуснал нещичко.
— Току-виж, това нещичко се оказало адски важно.
— Сега аз решавам кое е важно и кое не. Друго имате ли?
— Подай й бележката — нареди Фолтриг на Труман, който измъкна листчето от папката и го протегна към Реджи.
Тя бавно прегледа текста, после го препрочете. Марк не бе споменал за бележка.
— Явно е писано с две различни химикалки — обясни Фолтриг. — Синята беше в колата — евтина химикалка „Бик“ с изхабен пълнител. Ако си позволим да правим предположения, излиза, че Клифърд е опитал да добави нещо, след като Марк е напуснал колата. По всяка вероятност думата „къде“ означава, че момчето вече не е при него. Несъмнено двамата са разговаряли, запознали са се и момчето е престояло в колата достатъчно време, за да опипа всичко.
— Има ли отпечатъци и върху това? — запита тя, сочейки бележката.
— Никакви. Проверихме внимателно. Хлапето не я е докосвало.
Реджи спокойно остави листчето до бележника си и преплете пръсти.
— Е, Рой, мисля, че остава да изясним най-важния въпрос. Как проверихте отпечатъците? Откъде намерихте отпечатъци на момчето, за да ги сравните с тия в колата?
Говореше със същата самоуверена и леко презрителна усмивка, която Труман и Мактюн бяха видели преди по-малко от четири часа.
— Много просто. Снощи в болницата взехме една празна кутия от спрайт.
— Поискахте ли предварително разрешение от Марк Суей или майка му?
— Не.
— Значи сте нарушили личната неприкосновеност на единайсетгодишно дете.
— Нищо подобно. Търсехме веществени доказателства.
— Доказателства ли? За какво? Не бих казала, че става дума за престъпление. Престъплението е извършено в Ню Орлиънс и трупът е укрит също там. Просто не можете да го намерите. За какво друго престъпление става дума? За самоубийство? За присъствие по време на самоубийство?
— Момчето присъствало ли е?
— Не мога да кажа дали е присъствало, защото цялата информация съм получила като адвокат. Разговорите ни са поверителни и ти отлично го знаеш, Рой. Какво друго сте взели от детето?
— Нищо.
Тя изсумтя недоверчиво.
— С какво разполагаш още?
— Не ти ли стига?
— Искам всичко да знам.
Фолтриг прелисти бележника и съобщи с мелодраматичен глас:
— Вече си видяла синините по окото и челото му. Полицаите казват, че когато са го спипали на поляната, устната му е била разкървавена. При аутопсията на Клифърд открихме върху кокалчетата на дясната ръка кръв, която не е от неговата група.
— Май се досещам. Била е на Марк.
— Вероятно. Същата кръвна група.
— Откъде знаеш кръвната му група?
Фолтриг захвърли бележника върху масата и разтри лицето си с длан. В защитата преуспяват ония адвокати, които водят битката далече от главната тема. Те вдигат аларма и хвърлят камъни по разни дребни пропуски с надеждата да отклонят вниманието на следствието и съда от явната вина на клиента си. Ако имат какво да крият, веднага се хващат за гражданските права и пищят, че се допуска полицейски произвол. Ето, сега например трябваше да уточнят дали Клифърд е казал нещо на Марк и ако да, какво точно. Проста работа. Но хлапето вече имаше адвокат и вместо това се налагаше да обясняват откъде са получили някои съществени сведения. Вярно, бяха взели отпечатъци от кутията, без да питат. И какво толкова? Просто добра полицейска работа. Но за един ловък адвокат подобно нещо изведнъж се превръща в грубо нарушаване на гражданските права. Сега тая проклетница сигурно щеше да ги заплаши със съд. А отгоре на всичко изскачаше и въпросът за кръвната група.
Да, биваше си я. Просто да не повярваш, че практикува само от четири години.
— Записано е в болничния картон на брат му.
— А как се добра до болничния картон?
— Има си начини.
Труман напрегнато зачака удара. Мактюн скри лице зад папката. Вече бяха изпитали на собствен гръб какво значи нейният гняв. Тази жена ги бе накарала да се червят и да заекват като ученици, а сега идваше ред и на стария Рой да изтърпи безмълвно няколко удара. Положението беше почти забавно.
Но Реджи запази хладнокръвие. Тя бавно надигна мършавия си пръст с червен нокът и го насочи към Рой.
— Ако още веднъж припариш до клиента ми и се опиташ да получиш нещо от него без мое разрешение, ще те съдя заедно с цялото ФБР. Ще подам жалба до щатските власти на Луизиана и Тенеси, а после ще те изправя пред тукашния съд и ще помоля прокурора да те вкара на топло.
Думите прозвучаха равномерно и спокойно, но толкова делово, че всички в стаята, включително и Рой Фолтриг, разбраха веднага — тя щеше да изпълни заканата си буквално.
Рой се усмихна и кимна.
— Добре. Съжалявам, ако сме се поувлекли. Но положението е напрегнато и трябва да поговорим с твоя клиент.
— Това ли е всичко, което знаеш за Марк?
Фолтриг и Труман едновременно разлистиха бележниците си.
— Да, мисля, че няма друго.
— А това какво е? — настоя Реджи, сочейки папката, в която се бе увлякъл Мактюн.
Той тъкмо четеше за нейното неуспешно самоубийство с приспивателни хапчета и клетвените показания, че е лежала четири дни в безсъзнание. Очевидно бившият й съпруг доктор Кардони (голяма гадина, както личеше от цялото дело) бе решил да не разчита само на парите и адвокатите си, а за по-сигурно бе хукнал да подава молби да му присъдят децата още преди да пристигне линейката. Според датите върху документите излизаше, че добрият доктор е писал жалби и искове, докато жена му е висяла между живота и смъртта.
Мактюн запази хладнокръвие. Изгледа я невинно и каза:
— А, нищо, съвсем странични материали.
Не лъжеше — не смееше да я лъже. Тя пазеше касетата и ги бе предупредила да казват винаги истината.
— За моя клиент ли са?
— О, не.
Реджи погледна бележника си.
— Добре, да се срещнем утре — каза тя и това не бе предложение, а заповед.
— Знаеш, че нямаме никакво време, Реджи — умолително изрече Фолтриг.
— Е, аз пък не бързам. А сега май тежи моята дума, нали?
— Така изглежда.
— Трябва ми време, за да обмисля всичко и да поговоря с моя клиент.
Тъкмо това не желаеха, но беше болезнено ясно, че не могат да й се налагат. Фолтриг завинти с театрален жест капачката на писалката и прибра бележника в куфарчето си. Труман и Мактюн последваха примера му. В настаналата тишина шумоляха само хартии и папки.
— По кое време утре? — запита Фолтриг, докато яростно затръшваше куфарчето и се надигаше от стола.
— В десет сутринта. Тук.
— Ще присъства ли и Марк Суей?
— Не знам.
Тримата станаха и се изнизаха от кабинета.