Уоли Бокс спря камионетката сред гъстото движение на Камп Стрийт и без да обръща внимание на клаксоните и заканителните жестове, изчака шефът му заедно с Финк и хората от ФБР да изскочат на тротоара пред Областния съд. Фолтриг оглави групата и тържествено се изкачи по широкото стълбище. Във фоайето неколцина скучаещи журналисти го познаха и започнаха да задават въпроси, но той се направи на много зает и ги ощастливи само с няколко снизходителни усмивки.
Когато влезе в прокуратурата, всички служители скочиха на крака. За областния прокурор на Южна Луизиана в сградата бяха отделени множество кабинети, свързани с коридори, широки зали за бюрата на чиновническия състав и по-малки помещения, където ниски стъклени прегради създаваха поне илюзия за уединение на юристите и другите сътрудници. Под командването на почитаемия Рой работеха общо четирийсет и седем прокурори. Още трийсет и осем клети души се ровеха из прашните документи и с цялото си внимание разработваха безсмислени подробности, за да задоволят височайшия клиент на Рой — Съединените американски щати.
Естествено, Рой разполагаше с най-големия кабинет, украсен с масивна дъбова ламперия и с меки кожени мебели. Докато повечето юристи си позволяваха да отрупат само една стена със снимки, награди и дипломи за почетно членство в ротариански клубове, Рой беше облепил цели три стени с фотографии и пожълтели удостоверения за участие в стотина теоретични конференции. Той метна сакото си върху винената тапицерия на канапето и се запъти право към библиотеката, където го чакаха за съвещание.
По време на петчасовото пътуване от Мемфис до Ню Орлиънс той се обади шест пъти по телефона и изпрати три факса. Сега шестима помощници го чакаха около десетметровата заседателна маса, отрупана с бележници и разтворени правни томове. Всички бяха по ризи с навити ръкави.
Той поздрави групата и седна на почетното място. Сътрудниците му бяха получили резюме за постигнатото от ФБР в Мемфис — бележката, отпечатъците, пистолета и тъй нататък. Фолтриг и Финк нямаха да им съобщят нищо ново, освен че Гронк е в Мемфис, а това не засягаше дейността на групата.
— Докъде стигна, Боби? — драматично запита Фолтриг, сякаш бъдещето на цялата американска правна система зависеше от Боби и неговите проучвания. Въпросният Боби беше старши-асистент — ветеран с трийсет и две години стаж, който ненавиждаше съдебните зали, но обичаше библиотеките. В моменти на криза, когато бяха нужни бързи решения, всички търсеха неговата помощ.
Той приглади гъстата си прошарена коса и намести черните рамки на очилата си. Оставаха му шест месеца до пенсия, после завинаги щеше да се отърве от Рой Фолтриг и всякакви други досадници. Беше виждал десетки като него да идват и след някоя година да изчезват безследно.
— Мисля, че поизчистихме въпроса — каза той и почти всички се усмихнаха. Боби винаги започваше с тия думи. За него правните проучвания представляваха разчистване на купищата безсмислици, които неизбежно се натрупват дори в най-простите дела, и наблягане на същественото, което тутакси ще бъде схванато от съдиите и съдебните заседатели. Захванеше ли се Боби с нещо, то неминуемо биваше изчистено. — Имаме две насоки за действие. И двете не изглеждат особено привлекателни, но могат да свършат работа. Първо, предлагам да се обърнем към Съда за малолетни в Мемфис. Щатските закони в Тенеси разрешават подаване на съдебна молба при явно правонарушение от страна на дадено дете. Нарушенията биват от най-различни категории и в молбата трябва да се посочи, че детето има престъпни наклонности или се нуждае от опека. На заседание съдията изслушва представените доказателства и взима решение как да се постъпи с детето. Това се отнася и до изоставени или подложени на системен тормоз деца. Същата процедура, същият съд.
— Кой има право да попълни молбата? — запита Фолтриг.
— Е, изискванията са много неопределени и смятам това за голям пропуск в законодателството. Но е казано черно на бяло, че молбата може да се попълни, цитирам, „от всяка заинтересована страна“. Край на цитата.
— Влизаме ли в тази категория?
— Може би. Зависи какво ще изтъкнем в молбата. И тук опираме до най-коварния момент — трябва да посочим, че детето върши или е вършило нещо нередно, нарушило е закона по един или друг начин. А единственото нарушение, което поне отчасти можем да свържем с поведението на това хлапе, е отказът да помогне на правосъдието. Налага се да посочим неща, в които не сме сигурни — например, че хлапето знае къде е трупът. По този начин поемаме известен риск.
— Хлапето знае къде е трупът — изтърси Фолтриг.
Финк заби поглед в записките си и се направи на разсеян, но останалите шестима неволно повториха чутото. Знаеше ли Фолтриг нещо повече от тях? В настаналата тишина сътрудниците бавно осмисляха категоричното заявление на областния прокурор.
— Всичко ли си ни казал? — запита Боби, като се озърна към своята малка армия.
— Да — отвърна Фолтриг. — Сигурен съм обаче, че хлапето знае. Подсказва ми го седмото чувство.
Типично за Фолтриг — да се осланя на стотното си чувство и да очаква от своите подчинени безрезервно доверие. Боби кимна и продължи:
— Призовката от Съда за малолетни се връчва на майката и заседанието се провежда в седемдневен срок. Детето трябва да има адвокат, но доколкото разбирам, в това отношение всичко е наред. Ако желае, има право да присъства и да даде свидетелски показания. — Боби записа нещо в бележника си. — Откровено казано, това е най-бързият начин да му развържем устата.
— А ако откаже да даде показания?
— Много точен въпрос — изрече Боби като професор, който насърчава зелен първокурсник. — Всичко зависи изцяло от съдията. Ако подготвим почвата и го убедим, че хлапето знае нещо, той има властта да му нареди да говори. Откаже ли, хлапето оскърбява съда.
— Добре, оскърбило го е. Какво ще стане носле?
— Трудно е да се каже. Момчето е само на единайсет години, но в краен случай съдията може да го затвори в детско поправително заведение, докато реши да коригира грешката си.
— С други думи, докато проговори.
Не ще и дума, Фолтриг схващаше бързо, ако имаше кой да му поднесе фактите на тепсия.
— Правилно. Забележи, това е най-драстичното от възможните решения на съдията. Тепърва ще трябва да търсим дали досега е имало случай единайсетгодишно дете да бъде лишено от свобода за оскърбление на съда. Още не сме проверили всичките петдесет щата, но отхвърлихме по-голямата част от тях.
— Няма да се стигне дотам — спокойно предрече Фолтриг. — Ако попълним молба като заинтересована страна, връчим призовка на майка му и замъкнем дребосъка на съд заедно с адвокатката, мисля, че от страх ще издрънка всичко, което знае. А ти как смяташ, Томас?
— Да, мисля, че ще мине гладко. Но ако не успеем? Какви са рисковете?
— Незначителни — обясни Боби. — Всички заседания на Съда за малолетни се провеждат при затворени врати. Можем дори да помолим да държат молбата под ключ. Ако я отхвърлят като несъстоятелна или нещо подобно, никой няма да узнае. Ако се стигне до заседание и А: хлапето проговори, но не знае нищо или Б: съдията откаже да упражни натиск, пак не губим нищо. Остава третият случай: хлапето проговаря от страх или под заплаха, тогава получаваме желаното. Стига наистина да знае нещо за Бойет.
— Знае — повтори Фолтриг.
— Планът нямаше да е толкова привлекателен, ако заседанията се провеждаха пред публика. В случай на провал би изглеждало, че сме загубили надежда и се ловим за сламката. Според мен успехът на делото в Ню Орлиънс ще бъде сериозно застрашен, ако в Мемфис се издъним и това се разчуе.
Вратата се отвори и влезе Уоли Бокс, който току-що бе прибрал буса в гаража. Явно раздразнен, че са започнали без него, той отиде да седне до Фолтриг.
— Сигурен ли си, че ще бъде при затворени врати? — запита Финк.
— Така пише в закона. Не знам как е в Мемфис, но по принцип се изисква пълна дискретност. Предвидени са дори наказания за нарушаване на съдебната тайна.
— Трябва ни тамошен съветник, някой от службата на Орд — сподели Фолтриг с Финк, сякаш въпросът не подлежеше на обсъждане. После се обърна към групата. — Звучи ми добре. В момента хлапето и адвокатката сигурно си мислят, че всичко е свършило. Призовката ще им дойде изневиделица. Ще разберат, че не се шегуваме. И че ги чака съд. Ще обясним на адвокатката, че няма да се успокоим, додето не изкопчим истината от хлапето. Харесва ми. Страничните рискове са незначителни. Заседанието ще бъде на петстотин километра оттук и няма да присъстват разни тъпаци с камери. Ако се провалим, не е болка за умиране. Никой няма да разбере. Това ми харесва най-много — че ще минем без камери и микрофони.
Той помълча и се замисли дълбоко като пълководец, който разглежда картата и избира накъде да прати танковете си.
За всички присъстващи освен Бокс и Фолтриг тия приказки бяха безкрайно забавни. Невероятно, но факт — почитаемият Рой обмисляше как да се отърве от камерите. Разбира се, той не осъзнаваше парадокса. Отново прехапа устни и кимна. Да, да, това беше най-добрият подход. Щяха да успеят.
Боби се изкашля.
— Има още една линия, която не ми харесва твърде, но си струва да я спомена. Донякъде напомня изстрел в тъмното. Ако допуснем, че хлапето знае…
— Знае.
— Благодаря. И ако допуснем още, че е споделило с адвокатката си, има възможност да започнем срещу нея федерално разследване заради възпрепятстване на правосъдието. Не е нужно да ти казвам колко трудно се преодолява адвокатската тайна — това е буквално невъзможно. Разследването ще се използва, за да я сплашим и да я тласнем към споразумение. Не знам дали ще стане. Както казах, цялата работа е като да стреляш в тъмното.
Фолтриг се позамисли, но умът му все още смилаше първия план и просто не бе в състояние да схване нещо ново.
— Трудничко ще стигнем до присъда — обади се Финк.
— Точно така — съгласи се Боби. — Няма и да гоним присъдата. Ще водим разследването тук, далече от Мемфис, и мисля, че това ще я стресне. Купища зловредни писания във вестниците. Много съжаляваме, но не можем да им запушим устата. Ще й се наложи да наеме адвокат. Можем да влачим процедурата с месеци, сам знаеш как става. Можем дори да я осъдим и да запазим всичко в тайна. Привикваш я насаме и казваш, че ако се спазарите, ще анулираш присъдата. Не е задължително, просто предлагам идея.
— Харесва ми — заяви Фолтриг, с което не изненада никого. Идеята намирисваше на длъжностен шантаж, а подобни стратегии винаги го привличаха. — Освен това ще можем да прекратим разследването, когато си поискаме.
О, да! Специалитетът на Рой Фолтриг. Започваш разследване, свикваш пресконференции, обсипваш противника с кал и заплахи, после сключваш споразумение с него и година по-късно тайничко прекратяваш разследването. През изминалите седем години го бе вършил поне стотина пъти. Случвало му се бе и да преглъща собствените си специалитети, когато противникът или неговият адвокат отказваше да се пазари и настояваше всичко да излезе пред съда. При такива обстоятелства областният прокурор винаги се оказваше зает с важни дела и пробутваше папката на някой млад асистент, който да се подложи под ритника. После Фолтриг задължително струпваше цялата вина върху сътрудника си. Веднъж дори бе уволнил един нещастник, който загуби дело, предизвикано от поредния специалитет.
— Добре, това е план Б и засега ще остане резервен — спокойно изрече той. — Според план А още утре сутринта подаваме молба до Съда за малолетни. Колко време ще трябва, за да я подготвите?
— Най-много час — отвърна един широкоплещест сътрудник, който носеше гръмкото име Търстън Аломар Мозинго, но всички го знаеха под прозвището Танка. — Към закона е приложен образец от молбата. Само вписваме обвиненията и попълваме празните места.
— Имай грижата. — Фолтриг се завъртя към Финк. — Томас, ти ще движиш плана. Обади се на Орд и го помоли за съдействие. Довечера вземи самолета за Мемфис. Искам още рано сутринта да поговориш със съдията и незабавно да подадеш молбата. Обясни му колко е спешно.
Сред шумолене на хартии работната група се зае да разчиства масата. Заседанието бе приключило. Финк трескаво записваше, а Бокс хукна да търси нов бележник. Фолтриг бълваше инструкции като цар Соломон пред писарите:
— Поискай от съдията да ускори заседанието. Обясни под какво напрежение работим. Помоли за пълна дискретност, включително засекретяване на молбата и всички други документи около нея. Наблегни на това, сам знаеш. Ако ти потрябвам, ще бъда до телефона.
Боби закопчаваше ръкавите на ризата си.
— Слушай, Рой, трябваше да споменем и още нещо.
— Какво?
— Играта с хлапето загрубява. Да не забравяме какви опасности го дебнат. Мулдано е готов на всичко. Журналистите душат навсякъде. Изтече ли мъничко информация, мафията ще очисти хлапето, преди да е проговорило. Цялото дело виси на косъм.
Рой се усмихна самоуверено.
— Знам, Боби. Мулдано вече е пратил в Мемфис свои хора. Тамошните агенти на ФБР ги следят и държат момчето под наблюдение. Не вярвам Мулдано да е толкова глупав, че да предприеме нещо, но няма да рискуваме. — Рой се изправи и озари асистентите с блага усмивка. — Спорна работа, момчета. Много съм ви задължен.
Мънкайки благодарности, те се изнизаха от библиотеката.
Мемфиският хотел „Радисън“ се намираше в центъра — на две пресечки от сградата „Стерик“ и на пет от болницата Сейнт Питър. В апартамента на четвъртия етаж Пол Гронк отегчено играеше джин-руми с Марк Боно, един от наемниците на Мулдано. Изподрасканото листче със сметките лежеше под масата. Отначало залагаха по долар на игра, но вече не се интересуваха от резултата. Гронк беше разгърден и обувките му се търкаляха на леглото. Под тавана се стелеха облаци гъст тютюнев дим. Пиеха минерална вода, защото още нямаше пет, но вълшебният час наближаваше и веднага след това щяха да си поръчат нещо по-силно. Гронк погледна часовника си. После се извърна за миг към високите сгради отвъд Юниън Авеню и хвърли карта на масата.
Още от детските си години Гронк дружеше с Мулдано и бе участвал като довереник в много от тъмните му сделки. Притежаваше няколко бара и магазин за сувенирни тениски във Френския квартал. Навремето бе потрошил доста кокали — както самостоятелно, така и в съдружие с Ножа. Не знаеше къде е заровен Бойет и нямаше намерение да пита, но ако се постараеше, Бари сигурно щеше да му каже. Наистина бяха големи приятели.
Гронк беше пристигнал в Мемфис по молба на Ножа. А сега умираше от скука, седнал по чорапи в този скапан хотел без никаква работа, освен да играе карти, да пие гола водица, да дъвче сандвичи, да пуши и да чака какво ще направи някакво си единайсетгодишно хлапе.
От другата страна на събраните легла имаше отворена врата към съседната стая. Гледката там беше същата — две легла и облаци синкав дим около отдушниците на тавана. Джак Нане стоеше до прозореца и гледаше как потоци автомобили се отлитат от центъра. Очакваха всеки миг Кал Сисън да се обади от болницата с последни известия за Марк Суей. На леглото се търкаляше отворено куфарче — от скука Нане цял следобед си бе играл с подслушвателните уредби.
Джак Нане се канеше да монтира микрофон в стая 943. Вече бе видял кабинета на адвокатката — без специални ключалки, без камери и сигнални уредби. Типична адвокатска небрежност. Можеха да монтират микрофона с лекота. При посещението си в кабинета на доктора Кал Сисън бе открил почти същото. Приемна и дежурна сестра в нея. Канапета и кресла за чакащите пациенти. После коридор и два кабинета. Никаква електронна охрана. Онзи нафукан клиент, който обичаше да го наричат Ножа, бе дал съгласието си да подслушат телефоните на доктора и адвокатката. Искаше и да вземат копия от някои документи. Лесна работа. Освен това да монтират микрофон в стаята на Рики. Също не беше трудно, но оставаше въпросът как да приемат сигналите след това. Нане работеше по въпроса.
Що се отнася до него, задачата беше най-елементарно следене. Клиентът плащаше в брой по най-високата тарифа. Щом искаше да следят детето, нямаше никакви пречки. Ако искаше да подслушват, това също щеше да бъде безпроблемно — поне докато си получаваха парите.
Но Нане бе чел вестниците. И бе чул какво си шушукат в съседната стая. Не ставаше дума само за следене. Нито пък за някой строшен крак. Тия типове се канеха да убиват и Гронк вече бе предложил да повикат подкрепления от Ню Орлиънс.
Кал Сисън беше готов да офейка. Наскоро го бяха освободили под гаранция и при ново нарушение не му мърдаха десетина години зад решетките. А съучастие в заговор за убийство би означавало за него доживотна присъда. Нане едва го бе убедил да изтрае още ден.
Телефонът иззвъня. Обаждаше се Сисън. Адвокатката току-що била пристигнала в болницата. Сега се намирала в стая 943 заедно с Марк и майка му.
Нане остави телефона отворен и мина в съседната стая.
— Кой беше? — запита Гронк, без да изпуска цигарата от устата си.
— Кал. Хлапето е още в болницата заедно с майка си и адвокатката.
— А докторът?
Нане отиде до шкафчето и си наля чаша вода.
— Излязъл преди час.
— Навъртат ли се агенти?
— Аха. Същите двама висят около болницата. Сигурно имат задача като нашата. Болницата е сложила двама души за охрана пред вратата на стаята и още един обикаля наблизо.
— Мислиш ли, че хлапето им е казало как го спипах тая сутрин? — запита Гронк за стотен път.
— Трябва да е казало на някого. Инак защо изведнъж ще пращат охрана?
— Да, охраната обаче е от болницата. Ако беше казало на ония от ФБР, сега нямаше да киснат долу, а в коридора, нали?
— Сигурно.
Цял ден повтаряха едно и също. На кого е казало хлапето? Какво означава внезапната поява на охраната? И тъй нататък, и тъй нататък. Гронк не мирясваше.
Въпреки нахаканите си пози на уличен бияч, той изглеждаше търпелив човек. Нане предполагаше, че това е професионална черта. Убийците трябва да бъдат хладнокръвни и търпеливи.