Най-напред идеята хрумна на Труман. Беше чудесна, щеше да свърши работа и това означаваше, че Фолтриг незабавно ще я обяви за своя. С почитаемия Рой в живота нямаше изненади: успехите и заслугите неминуемо биваха присвоявани от него. А когато работите тръгнеха зле, Труман и неговите хора опираха пешкира заедно с подчинените на Фолтриг, печата, съдиите, подкупните адвокати и всички останали освен великото правно светило.
Но Труман неведнъж бе залъгвал с кротки ласкателства разни самолюбиви властници и знаеше как да се справи с този идиот.
Идеята му хрумна късно вечерта в един претъпкан рибен ресторант, докато човъркаше късчетата маруля в салатата със скариди. Той позвъни в кабинета на Фолтриг, но не получи отговор. Тогава набра номера на библиотеката и откри Уоли Бокс. Беше девет и половина и Уоли обясни, че двамата с шефа са затънали до гуша в правни проблеми — същински неуморни мравки на юридическата наука, които намират наслада единствено в тежкия труд. Както се казва, не оставяй днешната работа за утре. Труман заръча да изчакат още десет минути.
Той излезе от шумния ресторант и бързо закрачи през навалицата по Канал Стрийт. В Ню Орлиънс септември беше просто поредният месец на горещото, лепкаво лято. Като отмина две пресечки, Труман свали сакото си и ускори крачка. След още две мократа риза полепна по гърба и гърдите му.
Докато подтичваше по Канал Стрийт през ленивите тълпи от туристи с камери и шарени тениски, той за хиляден път се зачуди какво кара хората да идват в този град и да прахосват спечелените си с пот долари за блудкави забавления и пресолени ястия с още по-солени цени. Типичният турист се разхождаше по Канал Стрийт с черни чорапи и бели мокасини, тежеше поне двайсет килограма над нормата и след като се върнеше у дома, се скъсваше да се хвали пред приятелите си с невероятни приключения и вълшебната южна кухня.
В бързината Труман се сблъска с възпълна жена, вдигнала пред лицето си черна кинокамера. Беше застанала на бордюра и снимаше вехтите пътни знаци, изложени във витрината на магазинче за евтини сувенири. Що за човек би седнал да гледа на видео някакво си скапано дюкянче във Френския квартал? Не, днешните американци вече не си правеха труд да изкарат почивката си като хора. Прехвърляха грижата за това върху камерите на „Сони“, а сетне благополучно забравяха всичко за още една година.
Труман твърдо реши да подаде молба за преместване. Вече не можеше да понася туристите, гъмжилото от коли, влагата, престъпленията и най-вече Рой Фолтриг.
Фолтриг не се боеше от тежък труд. Смяташе го за нещо естествено. Още като студент бе осъзнал, че не е гений и за да успее, трябва да работи извънредно. След учене до припадък бе успял да завърши с посредствен успех. Но междувременно бе станал председател на студентското дружество и удостоверението за този подвиг още висеше в масивна рамка нейде по стените на кабинета. Кариерата му в политическата менажерия започна от мига, когато колегите студенти го избраха на поста, за който мнозина изобщо не бяха чували и не даваха пукната пара. Младият Рой не се радваше на особена популярност сред работодателите и едва в последния момент извади късмет — предложиха му да стане помощник на градския прокурор в Ню Орлиънс. Петнайсет хиляди долара годишна заплата през седемдесет и пета. За две години той претупа повече дела от всички други прокурори в града, взети заедно. Работеше упорито. Влагаше дълги безсънни часове дори и в най-безнадеждното дело, защото знаеше, че пътят му води нагоре. Беше знаменитост, но просто още никой не го забелязваше.
Отначало от скука и самота той взе да се включва в политическите игри на местните републиканци и постепенно усвои правилата. Срещна хора с много пари, а те му уредиха работа в голяма адвокатска фирма. Рой вложи неимоверно количество труд и стана съдружник. Ожени се без любов, но пък за сметка на това жена му беше от висшите кръгове, а и като семеен човек щеше да се радва на повече престиж. Продължаваше да крачи нагоре. Имаше стратегически план.
И до днес живееше с тази жена, но вече спяха в отделни стаи. Двете деца бяха на десет и дванайсет години. Прекрасен семеен портрет.
Предпочиташе да прекарва свободното си време в службата и жена му нямаше нищо против, защото отдавна не го понасяше, но беше искрено влюбена в заплатата му.
Тази вечер по масата в заседателната зала отново се трупаха бележници и юридическа литература. Уоли беше свалил сакото и вратовръзката си. На пода се търкаляха пластмасови чашки от кафе. И двамата бяха уморени.
Законът беше пределно ясен: обществен дълг на всеки гражданин е да дава показания, с които би подпомогнал борбата срещу престъпността. Свидетелят няма право да се отклони от показания поради страх от насилие срещу него или близките му. Всичко това беше записано черно на бяло, увековечено от стотици съдии в стотици процеси. Никакви изключения. Никакви извинения. Никакви вратички за изплашени малчугани. Рой и Уоли бяха изчели документите по десетки дела. Много от тях бяха снимали и сега копията лежаха на масата с подчертани тук-там редове. Хлапето трябваше да проговори. Но ако не успееха със Съда за малолетни, Фолтриг щеше да призове Марк Суей пред разширен съдебен състав в Ню Орлиънс. Това вече окончателно щеше да шашне опърничавия дребосък и да му развърже езика.
Труман влезе в библиотеката и подхвърли:
— Много до късно работите, момчета.
Уоли Бокс избута стола назад и се разкърши. Беше грохнал от умора.
— Да, сума ти нещо имаме да прегледаме — гордо заяви той, сочейки купищата книги и записки.
— Сядай — каза Фолтриг и кимна към един свободен стол. — След малко ще свършим.
Той също се разкърши и взе да пука ставите на пръстите си. Обичаше репутацията си на неуморен труженик — висш държавен служител, който не се бои от черната работа; семеен мъж, който поставя дълга над съпругата и децата си. За него професията означаваше всичко. Имаше за клиент Съединените американски щати.
Труман вече от седем години слушаше тия глупости за осемнайсетчасов работен ден. Това беше любимото занимание на Фолтриг — да говори за себе си, за дългите часове в прокуратурата и за проклетото тяло, което го принуждава да спи. Всички адвокати се хвалеха с безсънието си като с медал за храброст. Същински железни мъже, работещи по двайсет и четири часа в денонощието.
— Хрумна ми нещо — каза Труман, докато сядаше край масата. — Нали беше споменал, че утре ще има заседание на Съда за малолетни в Мемфис.
— Подготвяме молба за заседание — поправи го Рой. — Нямам представа кога ще стане. Но ще настояваме да бъде час по-скоро.
— Да, добре. Какво ще речеш, ако ти кажа, че след като си тръгнах оттук днес, срещнах К. О. Луис, първия заместник на Войлс?
— А, знаем се с К. О. — прекъсна го Фолтриг.
Труман очакваше репликата. Дори нарочно бе позабавил речта си, за да позволи на Фолтриг да вметне колко е близък с К. О. — не мистър Луис, а просто К. О.
— Още по-добре. Той е пристигнал на съвещание в Ню Орлиънс. Като се видяхме, взе да разпитва за случая Бойет и за историята с Джероум Клифърд и хлапето. Казах му каквото знам. Той рече да позвъним, ако може да помогне с нещо. Мистър Войлс искал всеки ден да му се докладва за резултатите.
— Знам.
— Добре. Тогава се позамислих малко. От Сейнт Луис до Мемфис е един час полет, нали така? Ами ако мистър Луис цъфне при съдията рано сутринта, след като сме подали молбата? И ако го попритисне в приятелски разговор? Ами че той е вторият човек във ФБР. Като му каже какво знае хлапето според нас, съдията ще му повярва.
Фолтриг кимаше одобрително и като видя това, Уоли усърдно разтръска глава. Труман продължи:
— Има и още нещо. Както знаем, Гронк се спотайва в Мемфис и би било разумно да предположим, че не е отишъл там, за да посети гроба на Елвис. Нали така? Пратил го е Мулдано. Та, рекох си, какво ще стане, ако допуснем, че момчето е застрашено и мистър Луис обясни на съдията колко полезно би било да го вземем под опека. За негово добро, нали разбираш.
— Харесва ми — тихо изрече Фолтриг. Уоли се оказа на същото мнение.
— Хлапето няма да издържи на натиска. Първо го взимаме под опека по разпореждане на Съда за малолетни като някакъв дребен престъпник. Това ще го изплаши до смърт. И адвокатката може да се стресне. После съдията сигурно ще нареди на хлапето да проговори. Не вярвам да устои. Ако премълчи, ще го обвинят в оскърбление на съда. Ти как мислиш?
— Да, оскърблението е гарантирано, но нямаме представа как ще постъпи съдията.
— Прав си. Затова мистър Луис ще разкаже на съдията за Гронк и неговите връзки с мафията, а после ще добави, че според нас този човек е дошъл в Мемфис, за да убие детето. При всяко положение хлапакът ще бъде задържан и изолиран от оная кучка, адвокатката.
Фолтриг бе почервенял от възбуда. Той бързо надраска нещо в бележника си. Уоли стана и умислено закрачи напред-назад, сякаш по волята на събитията трябваше да вземе съдбоносно решение.
Тук, зад стените на библиотеката, Труман спокойно можеше да плюе по адвокатката. Но не бе забравил за касетата. И предпочиташе да си остане в Ню Орлиънс, колкото се може по-надалече от нея. Охотно преотстъпваше на Мактюн удоволствието да си блъска главата с Реджи.
— Можеш ли да се свържеш с К. О.? — запита Фолтриг.
— Предполагам.
Труман измъкна от джоба си омачкано листче и взе да набира номера. Фолтриг придърпа Уоли в най-далечния ъгъл.
— Страхотна идея — заяви Уоли. — Сигурен съм, че онзи от Съда за малолетни ще се окаже някакъв местен смотльо и ще стори точно каквото му нареди К. О. Ти как мислиш?
Труман бе успял да се свърже е мистър Луис. Фолтриг го гледаше, без да прекъсва разговора с Уоли.
— Може и да не излезе точно така, но все едно, важното е час по-скоро да привикаме хлапето в съда. Мисля, че това ще го прекърши. Ако откаже да говори, изолираме го под наш контрол, без връзки с адвокатката. Харесва ми.
Докато траеше телефонният разговор, двамата продължиха да си шушукат. Най-сетне Труман им кимна с широка усмивка, победоносно вдигна палец и остави слушалката.
— Ще го направи — гордо съобщи той. — Утре хваща първия самолет за Мемфис и отива да се срещне с Финк. После повикват Джордж Орд и в пълен състав атакуват съдията. — Крайно доволен от себе си, Труман тръгна към тях. — Представете си картинката: пристига съдията на работа рано-рано и заварва от едната страна областния прокурор, от другата К. О. Луис, а по средата Финк. Хлапето ще пропее за нула време.
Фолтриг се ухили зловещо. Обичаше тия мигове, когато зъбчатките на държавната власт набират скорост, за да смачкат някой нищо неподозиращ човечец. Проста работа — само едно обаждане, и вторият човек на ФБР бе влязъл в играта.
— Може и да стане — промърмори той. — Да, може и да стане.
В ъгъла на малкия апартамент над гаража Реджи прелистваше дебел том под светлината на нощната лампа. Минаваше полунощ, но тя още не можеше да заспи, затова се бе омотала с одеяло и отпивайки от време на време по глътка чай, четеше книгата „Свидетели по принуда“, която й бе намерил Клинт. Всъщност за правно издание книгата изглеждаше сравнително тънка. Но законът беше категоричен: всеки свидетел е длъжен да подпомага властите при разкриване на престъпление. Свидетелят няма право да се откаже от показания под предлог, че се смята за заплашен. Повечето цитирани примери бяха свързани с организираната престъпност. Очевидно мафията открай време гледаше с лошо око на хората, които изпяват всичко пред полицията, и често заплашваше съпругите и децата им. А Върховният съд многократно бе заявявал, че съпругите и децата могат да вървят по дяволите. Свидетелят беше длъжен да дава показания. В близко бъдеще Марк щеше да бъде принуден да говори. Фолтриг можеше да го призове пред съда в Ню Орлиънс. Разбира се, Реджи щеше да присъства. Ако момчето откажеше показания, щяха да го привикат пред федералния съдия, който несъмнено щеше да поиска от него отговори. Откажеше ли и тогава, гневът на съда щеше да се стовари върху него с цялата си сила. Никой съдия не обича да му противоречат, но федералните съдии стават особено гадни, когато свидетелят започне да си прави оглушки.
Системата е предвидила места за непослушните единайсетгодишни момчета. В момента поне двайсетина клиенти на Реджи бяха пръснати из разни държавни заведения в Тенеси. Най-големият беше на шестнайсет години. Всички бяха зад дебели стени с въоръжена охрана. Преди време тия заведения се наричаха изправителни домове. Сега ги бяха прекръстили на „трудововъзпитателни центрове“.
Когато съдията му заповядаше да говори, Марк непременно щеше да се обърне към нея. Точно затова не я хващаше сън. Ако посъветваше момчето да разкрие къде е скрит трупът на сенатора, щеше да го подложи на смъртен риск. Освен това майка му и Рики също щяха да бъдат изложени на опасност. А семейството не можеше да се пресели веднага. Рики навярно трябваше да остане в болница още няколко седмици. Дори и да ги включеха в програмата за защита на свидетели, всякакви действия трябваше да се отложат до оздравяването на малчугана. Даян щеше да бъде лесна мишена за Мулдано и неговите хора.
Имаше прост изход: най-почтено, морално и етично би било да посъветва момчето да проговори. Но ако пострадаше от това? Нали щяха да я сочат с пръст. Или ако се случеше нещо с Даян и Рики? Тя, адвокатката, щеше да бъде виновна.
Трудни клиенти са децата. С тях вече не си само адвокат. При възрастните просто сваляш картите на масата, обясняваш плюсовете и минусите на всеки вариант. Съветваш ги за едно-друго. Предсказваш, но предпазливо. После заявяваш, че е дошло време за избор, и напускаш стаята. Когато се връщаш, изслушваш решението и пристъпваш към действие. С децата не е така. Те не разбират юридическите съвети. Искат някой да ги прегърне и да решава вместо тях. Изплашени са и търсят приятели.
Неведнъж бе държала малки ръчички в съдебната зала. Неведнъж бе бърсала сълзи.
Тя си представи сцената: огромната пуста зала на федералния съд в Ню Орлиънс с двама пазачи пред заключените врати; Марк стои на свидетелското място; на своя територия Фолтриг е възвърнал цялото си величие и наперено крачи напред-назад пред оскъдната публика — неколцина сътрудници и може би двама-трима агенти на ФБР; съдията е застинал неподвижно в черната си тога. Опитва се да бъде деликатен и навярно ненавижда Фолтриг, защото е принуден да общува с него всеки ден. Ето, съдията пита Марк дали наистина тази сутрин е отказал да отговори на няколко въпроса пред съдиите в съседната зала. Марк вдига глава към негова светлост и кимва. Какъв беше първият въпрос, обръща се съдията към Фолтриг, който подскача нетърпеливо и се перчи с бележник в ръка, сякаш залата гъмжи от журналисти. Попитах го, ваша светлост, дали преди самоубийството Джероум Клифърд е казал нещо относно трупа на сенатора Бойд Бойет. И той отказа да отговори, ваша светлост. После го попитах дали Джероум Клифърд му е казал къде точно е заровено тялото. Той отказа да отговори и на този въпрос, ваша светлост. Съдията навежда глава и се втренчва в Марк. Не се усмихва. Марк гледа към адвокатката си. Е, Марк, защо не отговори на тия въпроси? Защото не искам, отвръща Марк и това е почти забавно. Но никой не се усмихва. Добре, казва съдията, сега ти нареждам да отговориш на въпросите пред съда, разбираш ли, Марк? Нареждам ти да се върнеш в другата зала и да отговориш на всички въпроси, които ти зададе мистър Фолтриг, разбра ли ме? Марк мълчи и не помръдва. Гледа с доверие своята адвокатка, от която го делят десетина метра. Най-сетне пита: Ами ако не отговоря? Съдията кипва. Нямаш избор, момче. Трябва да отговориш, защото ти заповядвам. Слисаният Марк повтаря: Ами ако не отговоря? Е, тогава ще го сметна за оскърбление на съда и сигурно ще те пратя в затвора, докато изпълниш каквото съм ти наредил, изръмжава съдията. Може да е задълго.
Аксла се погали в крака на стола и Реджи трепна. Видението бе изчезнало. Тя затвори книгата, стана и отиде до прозореца. Най-разумното беше Марк просто да излъже. Да ги преметне здравата. В критичния момент да обясни, че покойният Джероум Клифърд не му е казал нищо за Бойд Бойет. Бил смахнат, къркан, друсан и всъщност почти не говорел. Кой би могъл да спори?
Марк беше изпечен лъжец.
Марк се събуди под няколко одеяла в непознато легло с мек дюшек. През процепа под вратата се процеждаше мътна светлина откъм коридора. Зърна вехтите си маратонки под стола до вратата, но иначе беше съвсем облечен. Отметна завивките и леглото изскърца. Той се вгледа в тавана и смътно си припомни как Реджи и мама Лайф го доведоха в тази стая. После си спомни как го налегна дрямка на люлката отвън.
Бавно се завъртя и седна на ръба. Спомни си как го крепяха, докато се качваше по стълбата. Постепенно нещата се проясняваха. Той пристъпи към стола и наниза връзките на маратонките. Дъските на пода тихо поскърцваха, докато отиваше да отвори вратата. Пантите изпукаха. В коридора беше тихо. Имаше още три врати, но и трите бяха затворени. Марк се добра на пръсти до стълбата и бавно слезе надолу.
Забеляза, че в кухнята свети, и ускори крачка. Стенният часовник показваше два и двайсет. Изведнъж Марк се сети, че Реджи не живее в къщата; беше в стаята над гаража. Мама Лайф сигурно спеше дълбоко, значи нямаше от кого да се крие. Мина през вестибюла, отключи външната врата и пипнешком се настани на люлката. Нощта беше прохладна и над моравата цареше непрогледен мрак.
За момент го обзе яд, че се е оставил да го приспят в тази къща. Сега би трябвало да е в болницата, при майка си на онова скапано легло, и да чака кога най-сетне ще се съвземе Рики, та да се приберат заедно у дома. Реджи навярно бе позвънила на Даян да не се тревожи. Майка му сигурно дори беше доволна, че Марк може да се наспи и да хапне нормална храна. Такива са майките.
Според сметките му излизаше, че е пропуснал два учебни дни. Днес трябваше да е четвъртък. Вчера в асансьора го бе нападнал човекът с ножа. Човекът със семейната снимка. А предния ден, вторник, Марк бе наел Реджи. Имаше чувството, че е минал цял месец. Още ден по-рано, в понеделник, беше се събудил като всяко нормално дете и беше тръгнал на училище, без да подозира какво го очаква. В Мемфис сигурно имаше милион деца и той още се чудеше защо съдбата бе пратила тъкмо него при Джероум Клифърд само няколко секунди преди да е налапал пистолета.
Заради пушенето. Това беше отговорът. Пушенето е вредно за вашето здраве. Ами да, и още как. Господ го наказваше, задето пуши и си съсипва организма. По дяволите! Кой знае какво щеше да го сполети, ако беше пийнал някоя бира.
Неясен мъжки силует прекоси улицата и спря за момент пред къщата на мама Лайф. Оранжевото сияние на цигара припламна пред лицето на човека, после той бавно изчезна в мрака. Малко е късничко за вечерна разходка, помисли си Марк.
След минута човекът се върна. Същият човек. Същата ленива походка. Същото спиране за миг между дърветата, за да огледа къщата. Марк затаи дъх. Седеше на тъмно и знаеше, че не се вижда от улицата. Но онзи човек отвън не беше обикновен минувач.
Точно в четири часа през нощта бял микробус форд със свалени номера навлезе в паркинга на Тъкър и зави по източната улица. Фургоните наоколо бяха мрачни и безмълвни. По улиците не се мяркаше жива душа. Малкото селище спеше кротко и това щеше да трае поне още два часа, до първите утринни лъчи.
Пред номер 17 микробусът спря. Двигателят заглъхна и фаровете изгаснаха. Никой не го бе забелязал. След минута от лявата врата излезе мъж с униформа. Униформата напомняше полицейска — панталони и риза с армейска кройка, черен колан, черен кобур на бедрото и черни ботуши. Липсваше само фуражка. Добра имитация, особено за четири сутринта, когато никой не гледа. В ръцете си човекът държеше правоъгълен предмет колкото две кутии за обувки. Озърна се, после насочи цялото си внимание към съседния фургон. Отвътре не долиташе нито звук. Изглежда, че нямаха и куче. Човекът се усмихна и тръгна с небрежна походка към номер 17.
Ако случайно съседите го забележеха, щеше просто да почука и да се престори на куриер, търсещ мисис Суей. Но не му се наложи да разиграва комедия. Съседите спяха дълбоко. Човекът бързо подпря кутията на вратата, качи се в микробуса и подкара обратно. Бе дошъл незабелязан и щеше да изчезне безследно, оставяйки своето малко предупреждение.
Точно трийсет минути по-късно кутията избухна. Експлозията беше тиха, грижливо отмерена. Земята не се разтърси и дъсчената тераска отпред почти не пострада. Силата на взрива изкърти вратата и пламъците нахлуха във фургона. Стаите се изпълниха с ярки огнени езици и облаци черен дим. Подът и стените пламнаха като подпалки.
Когато съседът Руфъс Бибс успя да телефонира на пожарната, фургонът вече гореше като барут и нищо не можеше да го спаси. Руфъс остави слушалката и хукна да търси градинския маркуч. Паникьосани, жена му и децата търчаха насам-натам, опитвайки да се облекат в движение. Сред гълчава от писъци и тревожни викове по уличката дотърчаха съседи, облечени във всевъзможни пижами и халати. Десетки от тях се струпаха да гледат пламъците, докато други трескаво размотаваха маркучи и поливаха околните фургони. Пожарът и тълпата се разрастваха едновременно. Във фургона на Бибс стъклата започваха да се пукат от горещината. Пожарът заплашваше да се прехвърли в съседните жилища. Писъците се засилваха, заглушавайки пукота на стъкла. Внезапно в далечината се раздаде вой на сирени и от мрака връхлетяха мигащи червени лампи.
Тълпата стори път на пожарникарите, които деловито разпъваха маркучи и поливаха всичко наоколо. Другите фургони бяха спасени, но от жилището на семейство Суей останаха само развалини. Покривът и почти целият под бяха изчезнали. Задната стена стърчеше самотно с оцелял по чудо прозорец.
Докато пожарникарите гасяха останките, наоколо се струпа още народ. Бъбривият Уолтър Дибъл от Саут.
Стрийт взе да коментира колко евтини били тия фургони, защото им слагали алуминиеви проводници и разни други боклуци.
— Дявол да го вземе, живеем си в същински запалителни бомби — заяви той с глас на уличен проповедник, — трябва час по-скоро да осъдим онзи негодник Тъкър и да настояваме за безопасни жилища.
После добави, че се канел да поговори със своя адвокат по въпроса. Лично той си бил монтирал във фургона осем детектора за дим и топлина заради евтините алуминиеви проводници и се канел в най-скоро време да поговори със своя адвокат.
Край фургона на Бибс малка група съседи се събра да благодари на Бога, че пожарът не е обхванал целия квартал.
Горката Даян. Какво ли я чакаше още?