След като закусиха с канелени кифлички и мляко с какао, двамата потеглиха към болницата. Беше седем и половина, прекалено рано за Реджи, но Даян бе казала, че ще ги чака. Рики се чувствал много по-добре.
— Как мислиш, какво ще се случи днес? — запита Марк.
Кой знае защо, въпросът я развесели.
— Горкичкият! — каза тя, когато престана да се киска. — Много ти се струпа тази седмица.
— Аха. Мразя училището, но сега и за него ми е домъчняло. Снощи сънувах невероятен сън.
— Какво ти се случи в него?
— Нищо. Сънувах, че всичко пак е нормално и съм изкарал цял ден, без да ме сполети каквото и да било. Беше чудесно.
— Е, Марк, боя се, че имам лоши новини.
— Знаех си. Какво е станало?
— Преди малко ми се обади Клинт. Пак си на първа страница. Заедно с мен, изглежда, че ни е снимал някой от ония досадници вчера, докато излизахме от асансьора.
— Страхотно.
— В „Мемфис Прес“ има един журналист по прякор Мьолер Шика. Наричат го още Къртицата. Мьолер Къртицата. Занимава се с криминалната хроника и го смятат за нещо като жива легенда. Много се е запалил по твоя случай.
— Вчерашната статия беше от него.
— Точно така. Той има много познати в полицията. Според него ченгетата смятат, че мистър Клифърд ти е разказал всичко, преди да се самоубие, а ти не искаш да им помогнеш.
— Доста точно казано, не мислиш ли?
Тя хвърли поглед към огледалото.
— Така си е. Направо страх ме хвана.
— Откъде е узнал всичко това?
— Ченгетата разговарят с него на четири очи, разбира се, а и той не ги оставя на мира, додето не скърпи общата картина. Ако нещо не пасва, Шика запълва дупките с волни съчинения. Според Клинт статията се позовава на осведомени източници от градското полицейско управление и набляга на въпроса какво точно знаеш. Основният извод е, че щом си ме наел, трябва да криеш нещо.
— Дай да спрем някъде за вестник.
— Ще си купим в болницата. След малко пристигаме.
— Дали пак ще ни чакат журналисти?
— Вероятно. Казах на Клинт да потърси някой страничен вход и да ни чака на паркинга.
— Писна ми от тия истории. Направо ми писна. Сега всичките ми приятели са на училище, забавляват се като нормални деца, бият се с момичетата през междучасията, правят номера на учителите, нали разбираш, всичко както си му е редът. А аз? Бродя из града с адвокатката си, чета във вестниците какво съм правил, гледам си снимката на първа страница, крия се от журналисти и убийци с ножове. Все едно, че съм попаднал във филм. Скапан филм. Писна ми вече. Не знам дали ще издържа. Много ми стана.
Реджи се озърташе едновременно към него и към огледалото, без да изпуска от поглед колите отсреща. Марк бе стиснал челюсти. Гледаше право напред, но сякаш не виждаше нищо.
— Съжалявам, Марк.
— Да де, и аз съжалявам. Хубав сън беше, ама не е верен, а?
— Днес може да е тежък ден.
— Голяма изненада, няма що! Знаеш ли, че снощи наблюдаваха къщата?
— Моля?
— Да, снощи някой дебнеше около къщата. Към два и половина бях излязъл на верандата и видях един тип да върви по тротоара. Съвсем небрежно, нали разбираш, пушеше си и гледаше къщата.
— Може да е бил съсед.
— Как не! В два и половина през нощта.
— Може да е излязъл на разходка.
— Тогава защо мина отпред три пъти за петнайсет минути?
Реджи пак се озърна към него и веднага натисна спирачките, за да не блъсне предната кола.
— Вярваш ли ми, Марк? — запита тя.
Момчето я изгледа така, сякаш въпросът го бе изненадал.
— Разбира се, че ти вярвам, Реджи.
Тя се усмихна и го потупа по рамото.
— Щом е тъй, дръж се за мен.
Едно от предимствата на архитектурни изроди като Сейнт Питър е наличието на множество странични врати и коридори, за които знаят само шепа хора. Струпваният година след година хаос от пристройки и допълнителни крила създава безброй закътани проходи и ниши, откривани понякога единствено от някой заблуден нощен пазач.
Когато пристигнаха, Клинт вече бе обикалял из болницата половин час без никакъв успех. На три пъти дори се бе загубил. Чакаше ги на паркинга, изпотен и гузен.
— Вървете след мен — уверено каза Марк.
Тримата тичешком пресякоха улицата и влязоха пред една врата с надпис „Авариен изход“. Провряха се през забързаната тълпа по коридора и слязоха надолу с раздрънкан асансьор.
— Дано да знаеш къде отиваме — подхвърли тичешком Реджи, опитвайки да прикрие съмненията си с шега. Зад нея Клинт продължаваше да се поти.
— Няма проблеми — отвърна Марк и отвори една голяма врата.
— Ами че това е кухнята, Марк! — възкликна Реджи, като се озърташе наоколо.
— Хич да не ти пука. Преструвай се, че имаме работа тук.
Марк натисна бутона на един служебен асансьор и вратата се отвори незабавно. Щом влязоха, момчето натисна вътрешния бутон и кабината полетя към десетия етаж.
— Главната сграда има осемнайсет етажа, но този асансьор спира само на десетия — обясни Марк. — На деветия не спира, запомнете го.
Говореше с глас на скучаещ екскурзовод, гледайки светещите цифри над вратата.
— Какво ще правим на десетия? — запита Клинт, като се мъчеше да си поеме дъх.
— Чакай, сега ще видиш.
Вратата се отвори и тримата излязоха в огромен склад с безброй рафтове, отрупани с кърпи и чаршафи. Без да губи време, Марк се стрелна напред. Отвори една тежка метална врата и ги изведе в коридор с болнични стаи от двете страни. Посочи наляво, после пак изпревари спътниците си и спря пред авариен изход с червено-жълти предупреждения, че при отварянето се включва сирена. Като го видяха да дърпа лоста, Реджи и Клинт изстинаха.
Но не се случи нищо.
— Алармата не работи — небрежно поясни Марк и пъргаво изтича по стъпалата към деветия етаж. Там отвори нова врата и тримата изведнъж се озоваха в безлюден и тих коридор, покрит с дебела пътека. Момчето посочи напред. Минаха край редица болнични стаи, завиха надясно и зърнаха отсреща асансьорите, около които наистина дебнеха журналисти.
— Добро утро, Марк — подвикна хубавицата Карен, докато минаваха край дежурната стая. Но не му се усмихна.
— Здрасти, Карен — отвърна той, без да забавя крачка.
Даян седеше на сгъваем стол в коридора, а до нея тромаво бе приклекнал някакъв полицай. Плачеше — явно от доста време. Двамата болнични пазачи стояха на десетина крачки от тях. Щом видя полицая и сълзите, Марк се втурна към майка си. Тя разпери ръце и двамата се вкопчиха един в друг.
— Какво става, мамо? — запита момчето, но вместо отговор Даян се разплака още по-силно.
— Марк, тази нощ фургонът ви е изгорял — каза полицаят. — Само преди няколко часа.
Марк го изгледа смаяно, после отново прегърна майка си. Тя бършеше сълзите и опитваше да се овладее.
— Сериозно ли е? — запита Марк.
— Много — печално отвърна полицаят и се изправи, държейки фуражката си с две ръце. — Нищо не е оцеляло.
— Каква е причината? — запита Реджи.
— Още не се знае. Пожарният инспектор ще огледа мястото тази сутрин. Може да е късо съединение.
— Трябва да разговарям с инспектора — категорично заяви Реджи и полицаят я огледа по-внимателно.
— Коя сте вие?
— Реджи Лав, адвокат на семейството.
— А, да. Видях ви в днешния вестник.
Тя му подаде визитна картичка.
— Моля, предайте на инспектора да ми позвъни.
— Непременно, госпожо. — Полицаят внимателно намести фуражката на главата си и сведе тъжен поглед към Даян. — Мисис Суей, искрено ви съчувствам.
— Благодаря — каза тя, бършейки очи.
Полицаят кимна на Реджи и Клинт, отстъпи заднишком и побърза да се отдалечи. Една медицинска сестра застана наблизо за всеки случай.
Даян си бе намерила слушатели. Тя стана, спря да плаче и дори събра сили да се усмихне на адвокатката.
— Да те запозная с Клинт Ван Хузър — каза Реджи. — Работи при мен.
Даян се усмихна и на Клинт.
— Съчувствам ви — каза той.
— Благодаря — прошепна Даян.
Докато продължаваше да бърше сълзите си, настана неловко мълчание. После тя прегърна през рамо замаяния Марк.
— Добре ли се държа? — запита Даян.
— Беше великолепен — отвърна Реджи. — Излапа колкото за цял полк.
— Чудесно. Благодаря ти, че го взе.
— А как е Рики?
— Спа спокойно. Доктор Грийнуей намина тази сутрин. Рики беше буден и поговориха. Изглежда много по-добре.
— Знае ли за пожара? — намеси се Марк.
— Не. И няма да му казваме, разбра ли?
— Добре, мамо. А сега може ли да влезем и да си поговорим само двамата?
Даян се усмихна на Реджи и Клинт, после въведе Марк в стаята. Вратата се затвори и малкото семейство Суей остана насаме с цялото си оскъдно имущество.
Почитаемият Хари Рузвелт стоеше начело на Окръжния съд за малолетни вече от двайсет и две години и въпреки потискащия характер на повечето дела успяваше да ръководи това мрачно заведение с много такт и достойнство. Той беше първият чернокож съдия но младежките въпроси в Тенеси и когато в началото на седемдесетте години губернаторът подписа заповедта за назначение, пред него се разкри блестящо бъдеще, изпълнено с примамливи надежди за още по-високи съдебни постове.
Високите постове още го чакаха, но Хари Рузвелт и до днес си оставаше в порутеното здание, известно с баналното име Съд за малолетни. В Мемфис не липсваха далеч по-приятни съдилища. Например Областният съд — една от най-новите сгради на главната улица, обзаведена с елегантни и внушителни зали. Федералните служители винаги получаваха най-доброто — разкошни килими, скъпи кожени кресла, масивни дъбови бюра, чудесно осветление, отделен климатик за всяка стая, армия от добре заплатени чиновници и сътрудници. Само на няколко пресечки по-нататък Окръжният съд бръмчеше като кошер от хиляди адвокати, които бродеха по мраморните коридори и си вършеха работата в отлично поддържани съдебни зали. Сградата беше по-стара, но затова пък красива, с фрески по стените и няколко статуи във фоайето. Хари неведнъж бе получавал предложения да работи там, но винаги отказваше. Наблизо беше и Районният съд — лабиринт от новички, свръхмодерни съдебни зали с ярко луминесцентно осветление и меки кресла. Хари можеше да седи на някое от тях, но бе отхвърлил и това предложение.
Оставаше си тук, в Съда за малолетни — някогашна гимназия в предградията, разполагаща с малко места за паркиране, още по-малко служители и може би повече дела от всяка друго съдилище на този свят. Съдът за малолетни беше завареното дете на съдебната система. Повечето юристи избягваха да си имат вземане-даване с него. Студентите по право мечтаеха за плюшени кресла, кабинети във високи сгради и клиенти с дебели портфейли. И през ум не им минаваше да свържат бъдещите си планове с гъмжащите от хлебарки коридори на Съда за малолетни.
Хари бе отхвърлил четири предложения за прехвърляне в съдилища, където парното работеше и през зимата. Търсеха го, защото беше умен и чернокож, а той отказваше, защото беше беден и чернокож. Плащаха му шейсет хиляди годишно — по-малко, отколкото на който и да било друг съдия в града. С тия пари трябваше да издържа жена и четирима подрастващи синове, а отгоре на всичко да си осигурява прилично жилище. Но като малък бе гладувал и още го помнеше. Винаги щеше да се смята за бедно негърче.
И точно по тази причина някогашният многообещаващ студент Хари Рузвелт си бе останал обикновен съдия по делата на малолетни престъпници. За него това беше най-важната работа в света. Разполагаше с пълна съдебна власт над съдбата на престъпни, пакостливи, наркотизирани или изтормозени деца. От него зависеше да определи бащинството на извънбрачни деца и да наложи своето виждане за бъдещата им издръжка и възпитание, а в един окръг, където половината деца се раждат от самотни майки, това отнемаше по-голямата част от работното му време. Пак той решаваше въпроса за родителските права и при необходимост изпращаше децата в сиропиталища. Работата му никак не бе лека.
Самият Хари тежеше около сто и петдесет килограма и всеки ден се обличаше по един и същ начин — черен костюм, бяла памучна риза и черна вратовръзка, която връзваше собственоръчно и твърде калпаво. Никой не знаеше дали има само един черен костюм или петдесет. Никога не се променяше. Но иначе Хари беше внушителна фигура, особено на съдийското място, когато отправяше над очилата свиреп поглед към някой непрокопсан баща, отказващ да плаща издръжка за детето си. Независимо дали бяха черни или бели, непрокопсаните бащи трепереха от името на съдията Рузвелт. Той ги издирваше под дърво и камък, за да ги тикне в затвора. Откриваше къде работят и слагаше запор върху заплатите им. А ако някой се опиташе да закача подсъдимите му, наричани просто хлапетата на Хари, скоро сам се озоваваше с белезници между двама яки полицаи.
Хари Рузвелт беше живата легенда на Мемфис. Окръжните власти бяха сметнали за уместно да му пратят на помощ още двама съдии, но въпреки това той продължаваше да работи като каторжник. Обикновено пристигаше преди седем и сам си вареше кафе. Започваше заседанията точно в девет и тежко на онзи адвокат, който дръзнеше да закъснее. През изминалите години Хари бе пращал в ареста неколцина от най-нахалните.
В осем и половина тази сутрин секретарката му донесе пощата и съобщи, че отвън чакат няколко души, които държали на всяка цена да говорят с него.
— Нещо друго? — запита той, дъвчейки последната хапка ябълков щрудел.
— Може би си струва да приемете господата.
— Тъй ли? Че кои са те?
— Единият е Джордж Орд, нашият славен областен прокурор.
— Преподавал съм му в университета.
— Точно така. И той го каза, дори на два пъти. Освен това е дошъл заместник областният прокурор на Ню Орлиънс, някой си Томас Финк. И мистър К. О. Луис, заместник директор на ФБР. Придружават го двама агенти.
Хари откъсна очи от делото, което четеше, и се позамисли.
— Я виж ти, доста височайша компания. Какво искат?
— Не казаха.
— Добре, покани ги.
След няколко секунди Орд, Финк, Луис и Мактюн влязоха в тесния, претъпкан кабинет и се представиха на негова светлост. За да осигурят място на всички, Хари и секретарката разчистиха столовете от купищата папки. Разговорът започна с общи приказки и шеги, но след няколко минути Хари погледна часовника си и каза:
— Господа, за днес съм планирал седемнайсет дела. С какво мога да ви бъда полезен?
Орд се изкашля и започна пръв:
— Ами… сигурно сте чели вестниците вчера и днес, по-специално материалите на първа страница за едно момче на име Марк Суей.
— Много интересно.
— Мистър Финк води съдебното дирене срещу човека, обвинен в убийството на сенатора Бойд Бойет, и процесът ще започне в Ню Орлиънс след няколко седмици.
— Четох в пресата.
— Всички ние сме почти сигурни, че Марк Суей знае повече, отколкото казва. Вече на няколко пъти момчето излъга тукашната полиция. Смятаме, че преди самоубийството е разговаряло дълго с Джероум Клифърд. Твърдо знаем, че е било в колата. Опитахме се да поговорим с него, но то не проявява никакво желание да ни помогне. Наело е адвокатка и тя го насърчава.
— Реджи Лав е редовна посетителка на моя съд. Много способна юристка. Понякога прекалява с грижите за клиентите си, но не виждам в това нищо лошо.
— Да, сър. Ние обаче подозираме, че момчето укрива изключително важна информация.
— По-точно?
— Смятаме, че знае къде е укрит трупът на сенатора.
— И какво ви насочва към тази мисъл?
— Историята е дълга, ваша светлост. Ще ми трябва време, за да обясня.
Хари разсеяно опипа вратовръзката си и прикова Орд на място с прословутия си навъсен поглед. Обмисляше положението.
— Значи искате да призова хлапето пред съда и да го разпитам.
— В общи линии, да. Мистър Финк носи молба да вземете мерки спрямо престъпното поведение на детето.
Последните думи не се понравиха на Хари. Лъскавото му чело изведнъж се сбръчка.
— Доста сериозно обвинение. Какво престъпление е извършило?
— Възпрепятстване на правосъдието. Отказва да даде показания.
— Имате ли законни основания?
Финк вече бе скочил на крака и протягаше през бюрото няколко листа, които измъкна от папката си. Хари ги взе и зачете бавно. В кабинета настана тишина. К. О. Луис още не бе взел думата и се чувстваше засегнат. В края на краищата той беше вторият човек във ФБР, а този съдия сякаш изобщо не му обръщаше внимание.
Хари прехвърли страницата и погледна часовника си.
— Слушам ви — подхвърли той към Финк.
— Смятаме, ваша светлост, че със своето мълчание Марк Суей възпрепятства разследването.
— Кое разследване? По убийството или по самоубийството?
Въпросът беше смазващо точен и Финк разбра, че Хари Рузвелт ще се окаже костелив орех. Разследваха убийство, а не самоубийство. Нямаше закон против самоубийците, а още по-малко против свидетелите на самоубийство.
— Ваша светлост, според нас самоубийството е пряко свързано с убийството на Бойет и хлапето трябва непременно да ни окаже съдействие.
— Ами ако не знае нищо?
— Не можем да бъдем уверени, преди да сме го разпитали. В момента то възпрепятства разследването, а както знаете, всеки гражданин е длъжен да оказва съдействие на съдебните власти.
— Знам много добре. Просто ми се струва малко прекалено да обявявате едно дете за закононарушител без никакви доказателства.
— И доказателства ще има, ваша светлост, стига да доведем хлапето на закрито заседание и да му зададем няколко въпроса под клетва.
Хари захвърли справката върху куп папки, свали очилата си и замислено захапа едната дръжка. Орд се приведе и заговори, наблягайки на всяка дума:
— Вижте сега, ако можем да задържим детето под стража и да организираме спешно заседание, нещата сигурно ще се изяснят. Ако то заяви под клетва, че не знае нищо за Бойд Бойет, тогава оттегляме обвинението за недоносителство, хлапето се прибира и въпросът е приключен. Проста работа. Щом няма доказателства за престъпно деяние, значи не са необходими съдебни санкции. Но ако знае къде е скрит трупът, имаме право да знаем и ние. Смятаме, че на заседанието хлапето ще проговори.
— Има два начина да му развържем езика, ваша светлост — добави Финк. — Можем да внесем молба за разпит във вашия съд и да изчакаме заседанието, или да го призовем пред съда в Ню Орлиънс. Първият вариант ни се струва по-бърз и по-добър във всички отношения, особено за момчето.
— Не искам никакви призовки за Ню Орлиънс — строго заяви Хари. — Чухте ли?
Всички закимаха усърдно, макар да знаеха, че Федералният съд може да призове Марк Суей, когато си пожелае, независимо от мнението на някакъв дребен съдия. Хари се държеше както винаги — бързаше да протегне закриляща десница над всяко хлапе, което се докоснеше до неговата съдебна власт.
— Бих предпочел да го уредим в моя съд — промърмори той, като че разсъждаваше на глас.
— Съгласни сме, ваша светлост — каза Финк. Никой не възрази.
Хари погледна дневното си разписание. Както обикновено, то бе запълнено с повече човешки страдания, отколкото могат да се разгледат за един кратък ден.
— Според мен тия обвинения се градят на доста паянтова основа. Но не мога да ви попреча. Предлагам да разгледаме въпроса колкото се може по-скоро. Ако детето знае нещо, а подозирам, че е така, искам да изплюе камъчето и да се свърши веднъж завинаги. Бързо.
Точно това искаха и посетителите.
— Дайте да свършим тая работа днес, по време на обедната почивка. Къде е момчето в момента?
— В болницата — отговори Орд. — Брат му е там и не се знае кога ще го изпишат. Майката не бива да напуска стаята. Марк е останал без контрол и скита където си иска. Снощи спа у адвокатката.
— Да, типично за Реджи — промърмори Хари, без да крие симпатията си. — Не виждам смисъл да задържаме детето под стража.
Но за Финк и Фолтриг задържането бе най-важната част от целия план. Те искаха хлапето да бъде прибрано с полицейска кола и затворено в истинска килия, за да проговори от страх.
— Ако ми разрешите, ваша светлост — намеси се най-после К. О., — смятаме задържането за наложително.
— Тъй ли? Слушам ви.
Мактюн подаде на съдията Рузвелт голяма гланцова снимка. Луис се зае с обясненията.
— Човекът на снимката е Пол Гронк. Главорез от Ню Орлиънс и съдружник на Бари Мулдано. От вторник вечерта е в Мемфис. Заснехме го, преди да се качи на самолета. След час беше в Мемфис, но за съжаление нашите хора го изтърваха на излизане от аерогарата. — Мактюн замълча за момент и извади две по-малки снимки. — Този с тъмните очила е Марк Боно, наемен убиец от Ню Орлиънс, свързан с местната мафия. Другият, с костюма, е Гари Пирини, също наемник на мафията, работещ за рода Сулари. Снощи Боно и Пирини пристигнаха в Мемфис. Едва ли са дошли само за да похапнат ребърца на скара. — Той помълча, за да подсили ефекта от думите си. — Детето е в голяма опасност, ваша светлост. Семейството живее във фургон на един паркинг в северен Мемфис. Мястото се нарича „Движими имоти Тъкър“.
— Много добре го знам това място — каза Хари, разтривайки уморено очи.
— Преди около четири часа фургонът е изгорял напълно. Причините за пожара изглеждат подозрителни. Смятаме, че е било опит за сплашване. От понеделник вечер хлапето броди без надзор. Няма баща, а майката не може да се откъсне от по-малкия си син. Много тъжно положение… и много опасно.
— И затова го държите под око.
— Да, сър. Адвокатката помоли управата на болницата да осигури охрана пред стаята на брат му.
— Обади се и на мен — добави Орд. — Много е разтревожена за детето и ме помоли да поискам от ФБР съдействие за охрана в болницата.
— Нямахме нищо против да помогнем — намеси се Мактюн. — През последните две денонощия държим поне по двама агенти близо до стаята. Ония типове са убийци, ваша светлост, и изпълняват заповедите на Мулдано. А хлапето се разхожда спокойно, без да подозира заплахата.
Хари слушаше внимателно. Разбираше, че в момента се разиграва добре подготвен натиск върху съда. Обикновено не се доверяваше на полицията и тайните служби, но този път случаят беше изключение.
— Законът несъмнено предвижда възможността детето да бъде взето йод стража след внасяне на молбата — заяви той, без да се обръща специално към някой от посетителите. — А какво ще стане, ако при разпита не узнаете онова, което търсите, ако всъщност се окаже, че не става дума за недоносителство?
Отговори Луис.
— Мислили сме и за това, ваша светлост. В никакъв случай не бихме нарушили тайната на едно закрито съдебно заседание. Но имаме начини да доведем до знанието на ония главорези, че момчето не знае нищо. Ако Марк Суей престане да мълчи и се окаже, че не знае нищо съществено, въпросът е приключен и хората на Мулдано ще престанат да се интересуват от него. Защо да го заплашват, след като не знае нищо?
— Разумно — съгласи се Хари. — Но какво ще правите, ако момчето ви каже онова, което търсите? От този момент нататък то ще бъде белязано, не мислите ли? Ако ония типове наистина са толкова опасни, малчуганът може да си има сериозни неприятности.
— Уреждаме необходимите формалности, за да го включим в програмата за защита на свидетели. Разбира се, заедно с майката и братчето.
— Обсъдихте ли това с адвокатката?
— Не, сър — отговори Финк. — При последното посещение в нейния кабинет тя отказа да разговаря с нас. Не е много сговорчива.
— Дайте да видя молбата.
Финк незабавно измъкна листовете и му ги подаде. Хари бавно си сложи очилата и зачете. Когато свърши, върна молбата на Финк.
— Не ми се нрави тая работа, господа. Намирисва зле. Сигурно милион дела са минали през ръцете ми, но още не съм чувал да обвиняват малолетно хлапе, че възпрепятства правосъдието. Имам лоши предчувствия.
— Положението ни е безнадеждно, ваша светлост — искрено призна Луис. — Трябва да разберем какво знае момчето, а се боим за живота му. Играем с открити карти. Не крием нищо и в никакъв случай не се опитваме да ви подведем.
— Надявам се.
Хари ги изгледа свирепо. После надраска нещо върху късче хартия. Посетителите чакаха и следяха всяко негово движение. Той погледна часовника си.
— Ще подпиша заповедта за задържане. Искам детето да бъде отведено право в крилото за малолетни и да му се осигури единична килия. Може би ще се изплаши до смърт, затова настоявам да пипате с кадифени ръкавици. След малко ще се свържа лично с адвокатката му.
Гостите се надигнаха едновременно и благодариха. Хари им посочи вратата и те мълчаливо побързаха да се изнижат навън.