Карен почука лекичко и влезе в тъмната стая с кошничка плодове. На картичката бяха написани пожелания за бързо оздравяване от енориашите в баптистката църква на Литъл Крийк. Ябълките, бананите и гроздето бяха увити в зелен целофан и изглеждаха прекрасно, поставени до огромния и доста скъп букет от пъстри цветя, който им бяха изпратили загрижените приятели от фабриката за крушки.
Щорите бяха спуснати, а телевизорът угасен и никой от тримата не помръдна, преди Карен да напусне стаята. Рики бе сменил позата си и сега лежеше по гръб, с крака върху възглавницата и глава върху сгънатите одеяла. Беше буден, но през последния час се взираше в тавана, без да помръдне, без да продума и дума. Това беше нещо ново. Марк и Даян седяха един до друг на походното легло и шепнешком си говореха за дрехи, играчки и чинии. Имаха застраховка срещу пожар, но Даян не знаеше какво покрива тя.
Снишаваха гласове — трябваше да минат дни, ако не и седмици, преди Рики да узнае за пожара.
В някакъв момент сутринта, около час, след като Реджи и Клинт си отидоха, шокът от новината попремина и Марк започна да размишлява. Лесно беше да се размишлява в тази затъмнена стая, защото тук нямаше какво друго да се прави. Телевизорът се пускаше само при условие, че Рики пожелаеше. Щорите не се вдигаха, ако имаше вероятност брат му да поспи. Вратата бе вечно затворена.
Няколко часа, преди Карен да влезе, Марк седеше на един стол пред телевизора и гризеше поизсъхнала шоколадова бисквита, когато изведнъж му хрумна, че може би пожарът не е избухнал случайно. Преди това човекът с ножа се бе промъкнал във фургона и бе взел снимката. Целта му е била да размаха ножа и снимката, за да накара малкия Марк Суей да млъкне завинаги. И беше успял, дума да няма. Ами ако пожарът беше още едно предупреждение от разбойника с автоматичния нож? Колко му е да драснеш клечката на един фургон? Към четири призори из паркинга не се мярка жива душа. Марк знаеше това от собствен опит.
Тази мисъл заседна като буца в гърлото му и устата му внезапно пресъхна. Даян не забеляза състоянието му. Тя пиеше кафе и галеше Рики.
Марк се бори известно време с това хрумване, после отскочи до стаята на сестрите, където Карен му показа сутрешния вестник.
След като посвети два часа на тази ужасна мисъл, Марк бе напълно убеден, че пожарът е бил нарочен.
— Какво покрива застраховката? — попита той.
— Трябва да се обадя на агента. Ако не ме лъже паметта, има две застрахователни полици. Едната е за фургона и е платена от мистър Такър, защото той е негова собственост, а другата, за обзавеждането, сме платили ние. Мисля, че така беше.
Това страшно притесни Марк. Много ужасни спомени имаше от развода и се сети, че майка му не успя да свидетелства убедително за финансовите дела на семейството. Нищо не й беше ясно. Бившият му баща бе плащал сметките и данъците и пазеше всички квитанции. През последните две години телефонът им бе прекъсван на два пъти, защото Даян бе забравила да го плати. Или поне тя така твърдеше. Ала той подозираше, че просто не е имала пари.
— Но какво точно влиза в застраховката? — попита той.
— Мисля, че мебелите, дрехите и кухненските съдове. Обикновено това покрива.
Някой почука, но не посмя да отвори. Изчакаха и последва ново почукване. Марк открехна вратата и видя две непознати лица, които надничаха през пролуката.
— Кажете — рече той, целият на тръни, защото сестрите и охраната не допускаха никого да проникне чак дотук. Отвори малко по-широко.
— Търсим Даян Суей — каза застаналият отпред. Изрече го доста гръмогласно и Даян се запъти към вратата.
— Кои сте вие? — попита Марк и излезе в коридора.
Двамата мъже от охраната бяха застанали отдясно, един до друг, а отляво се мъдреха три сестри, като и петимата изглеждаха вкаменени, сякаш бяха свидетели на ужасяващо събитие. Марк срещна погледа на Карен и мигом усети, че нещо не е наред.
— Казвам се Насар, частен детектив от Мемфис. А това е детектив Кликман.
Насар беше с костюм и вратовръзка, а Кликман по черен анцуг с нови-новенички найкове. И двамата бяха млади, може би по на трийсет и няколко, и Марк веднага се сети за стария полицейски сериал „Старски и Хъч“, който сега пак въртяха по телевизията. Даян отвори вратата и застана зад сина си.
— Вие ли сте Даян Суей? — попита Насар.
— Да, аз — тутакси отвърна тя.
Насар извади някакви листове от джоба на сакото си и през главата на Марк ги подаде на майка му.
— От Съда за малолетни са, мисис Суей. Призовка за днес по обяд.
Ръцете й се разтрепериха неудържимо и листовете заподскачаха между пръстите, докато тя отчаяно се мъчеше да проумее за какво става дума.
— Може ли да видя значките ви? — попита Марк доста хладнокръвно при създалите се обстоятелства. Те и двамата се разтършуваха, извадиха значките си и ги подадоха на Марк, който ги разгледа внимателно и се ухили на Насар.
— Страхотни маратонки — обърна се той към Кликман.
Насар се опита да се усмихне.
— Мисис Суей, призовката изисква да задържим Марк още сега.
За една-две секунди се възцари тягостно мълчание, докато думата „задържим“ успя да достигне съзнанието на Даян.
— Какво! — кресна тя на Насар и изпусна листовете. Викът отекна из коридора. В гласа й звучеше повече гняв, отколкото уплаха.
— Пише го отгоре, на първата страница — каза Насар, докато вдигаше призовката. — Разпореждане на съдията.
— Каквооо? — отново изкрещя тя и гласът й изплющя във въздуха като камшик. — Не можете да ми вземете детето! — Лицето на Даян беше почервеняло, а тялото й, което едва ли тежеше петдесет килограма, се беше свило наежено.
Страхотно, помисли си Марк. Още едно возене в патрулна кола. В този момент майка му извика: „Вървете по дяволите!“ и Марк се опита да я успокои.
— Не кряскай, мамо. Рики ще чуе.
— Само през трупа ми! — озъби се тя в лицето на Насар. Кликман отстъпи крачка назад, сякаш да покаже, че на колегата му трябва да се оправя с тази бясна жена.
Насар си знаеше работата. Беше арестувал хиляди.
— Вижте какво, мисис Суей, разбирам как се чувствате. Но аз изпълнявам разпоредби.
— Чии разпоредби?
— Недей да викаш бе, мамо — замоли се Марк.
— Заповедта е подписана от съдията Хари Рузвелт преди около час. Ние просто си вършим работата, мисис Суей. На Марк няма да му се случи нищо лошо. Ще го охраняваме.
— Той какво е извършил? Само ми кажете какво е извършил. — Даян се обърна към сестрите. — Може ли някой тук да ми помогне? — помоли се жално тя. — Карен, няма ли да направите нещо? Повикайте доктор Грийнуей. Защо само стоите и гледате?
Но Карен и другите сестри наистина само стояха и гледаха. Ченгетата ги бяха предупредили да не се месят.
Насар направи опит да се усмихне.
— Ако прочетете тези листове, ще разберете, че в Съда за малолетни е внесена молба за съдебен разпит на Марк, който се обвинява, че отказва да съдейства на полицията и ФБР. И съдията Рузвелт иска да проведе заседание днес по обяд. Няма нищо страшно.
— Нямало, представете си! Негодник мръсен. Идваш ми тук с твоите пикливи листчета, отвеждаш ми сина и разправяш, че нямало страшно.
— Не така високо, мамо — обади се Марк. Не я беше чувал да изрича такива думи от времето на развода.
Насар престана да насилва усмивката си и опъна крайчетата на мустаците си. Незнайно защо, Кликман гледаше свирепо Марк, сякаш бе някой сериен убиец, когото издирваха от години. Настъпи дълго мълчание. Даян стискаше раменцата му с две ръце.
— Няма да ви го дам.
Най-сетне Кликман проговори:
— Вижте какво, мисис Суей, нямаме избор. Трябва да го отведем.
— Вървете по дяволите! — озъби се тя. — За да го вземете, първо с мен трябва да се разправите.
Кликман беше недодялан глупак и за миг изпъчи гърди, сякаш приемаше предизвикателството. После се отпусна и се усмихна.
— Добре бе, мамо, ще ида. Обади се на Реджи и й кажи да дойде в ареста. Тя сигурно до обяд ще успее да осъди тия палячовци и утре те ще са уволнени.
Ченгетата се ухилиха един на друг. Отракано хлапе.
В следващия момент Насар направи фатална грешка, като се протегна да хване Марк за ръката. Даян се хвърли насреща му, същинска кобра. Шляяп! Зашлеви го по лявата буза и изписка:
— Няма да го докосваш!
Насар притисна длан към бузата си, а Кликман мигом сграбчи Даян за лакътя. Тя понечи да замахне отново, но той внезапно я завъртя настрани, при което тя се спъна в Марк и двамата се стовариха на пода.
— Гад мръсна! — продължи да вика Даян. — Само да си го пипнал!
Насар се надвеси над тях и Даян го ритна в бедрото. Но тъй като беше боса, ударът не бе покосяващ. Кликман протегна ръка да вдигне Марк, който се мъчеше да стане, а Даян риташе, виеше и се мяташе. Сестрите се спуснаха към нея, последвани от охраната, и накрая тя се изправи на крака.
Кликман издърпа Марк настрани. Пазачите хванаха Даян за ръцете. Тя се извиваше и крещеше. Насар разтъркваше бузата си. Сестрите се мъчеха да разтървават, да умиряват и утешават.
Вратата се отвори и на прага се показа Рики, стиснал в ръце плюшено зайче. Той изгледа смаяно Марк, когото Кликман стискаше за китките. После се взря в майка си, чийто китки стискаха мъжете от охраната. Всички замръзнаха и се вторачиха в Рики. Личицето му бе бяло като платно. Косата му стърчеше на всички посоки. Беше зяпнал, но дума не продумваше.
После от устата му се изтръгна глухият жален стон, който само Марк бе чувал. Даян се изскубна и вдигна момченцето на ръце. Сестрите я последваха в стаята и го положиха на леглото. Поглаждаха го по ръцете и крачката, но стенанията не спираха. После палецът се пъхна в устата му и той затвори очи. Даян легна до него и тихичко подхвана „Мечо Пух“, като галеше ръката му.
— Да вървим, момче — каза Кликман.
— Ще ми слагате ли белезници?
— Не, ние не те арестуваме.
— Ами тогава какво, по дяволите, ме правите?
— Внимавай с езика, дете!
— Що не се застреляш бе, физкултурник скапан?
Кликман замръзна на място и убийствено изгледа Марк.
— Мери си приказките, детенце! — предупреди го Насар.
— Виж си физиономията, пуяк важен. Мисля, че посинява. Мама добре те цапардоса, ха-ха. Дано ти е поразкъртила зъбите.
Кликман се преви надве, подпря длани на коленете си и се взря в Марк от упор.
— Тръгваш ли като хората, или ще те влачим?
Марк изсумтя и го загледа кръвнишки.
— Мислиш, че ме е шубе от вас ли, а? Нека да ти кажа нещо, гьон такъв, имам си адвокат, който ще ме освободи за десет минути. Толкова ми е печен адвокатът, че тоя следобед вече ще си търсите друга служба.
— Ще умра от страх. Хайде сега да тръгваме.
Поеха по коридора — ченгетата от двете страни на Марк.
— Къде отиваме?
— В Центъра за задържане на малолетни.
— Това нещо като затвор ли е?
— Може и да стане, ако не внимаваш какви ги плещиш.
— Вие блъснахте мама на земята, нали така? Заради тая работа ще ви остави без служба.
— Отстъпвам й я доброволно — каза Кликман. — Защо ми е тая калпава служба, където трябва да се разправям с калпазани като теб?
— Да, ама и друга не можеш да си намериш. В днешно време много не се търсят тъпанари.
Минаха покрай скупчени на едно място санитари и сестри и Марк внезапно се превърна в звезда. В център на внимание. Беше невинна душа, която отвеждаха към гилотината. Той се поизпъчи. Завиха покрай ъгъла и тогава се сети за журналистите.
И те не го забравяха. Когато стигнаха до асансьорите, проблесна светкавица на фотоапарат и двама от киснещите там репортери се залепиха за Кликман с моливи и бележници в ръце. Зачакаха асансьора.
— Вие полицай ли сте? — попита единият, забил поглед в блестящите найкове.
— Не отговарям на никакви въпроси.
— Хей, Марк, къде те водят? — попита другият изотзад. Пак блесна светкавица.
— В ареста — изрече той високо, без да се обръща.
— Млъквай, момче — скара му се Насар. Кликман постави тежка ръка на рамото му. Фотографът беше до тях, край вратата на асансьора. Насар разпери длан да закрие обектива му и изръмжа:
— Изчезвайте.
— Арестуван ли си, Марк? — провикна се единият репортер.
— Не — отсече Кликман точно когато вратата се отвори.
Насар натика Марк вътре, а Кликман запречи входа, докато вратата започна да се затваря.
Останаха сами в асансьора.
— Голяма глупост изтърси, момче. Пълна щуротия — заклати глава Кликман.
— Ами тогава ме арестувайте.
— Пълна щуротия.
— Незаконно ли е да се разговаря с пресата?
— Просто си дръж езика зад зъбите, разбрано?
— Що не ме ступаш бе, гьон?
— Много ми се ще.
— Да, ама не ти стиска, нали? Понеже съм малко дете, а ти си голямо тъпанарско ченге и само да ме барнеш, ще те изфъшкат от работа, ще те съдят и тъй нататък. Ти вече събори мама на земята, кретен такъв, и просто не знаеш какво ти се пише.
— Майка ти ме зашлеви — обади се Насар.
— Браво на нея. Вие, палячовци, нямате представа какво е преживяла. Цъфвате там да ме отведете и уж нищо и никаква работа, и понеже сте ченгета и носите тия хартийки, според вас мама трябва да ви се зарадва, да ме целуне и да ме пусне с вас. С два сифона. С два огромни тъпи морона.
Асансьорът спря, отвори се и вътре влязоха двама лекари. Те спряха да разговарят и се вторачиха в Марк. Вратата се затвори зад тях и продължиха надолу.
— Можете ли да си представите, че тия палячовци ме арестуваха? — запита той лекарите.
Те свъсено изгледаха Насар и Кликман.
— По нареждане на Съда за малолетни — обясни Насар. Защо не вземеше да онемее това хулиганче?
Марк кимна към Кликман:
— Тоя тук с тузарските найкове преди малко събори мама на земята. Представяте ли си?
И двамата лекари огледаха маратонките.
— Хайде млъквай, Марк — рече Кликман.
— Как е майка ти? — попита единият лекар.
— Бомба и половина. Брат ми лежи в психото. Фургонът ни изгоря до шушка преди няколко часа. А после и тия главорези изникнаха да ме арестуват пред очите й. Тоя найковец я срита на земята. Какво да й има? Бомба е.
Лекарите забиха поглед в ченгетата. Насар се вторачи в обувките си, а Кликман затвори очи. Асансьорът спря и вътре нахлу солидна групичка. Кликман стоеше близо до Марк.
Когато настана тишина и пак потеглиха надолу, Марк извиси глас:
— Адвокатът ми ще ви осъди, рапони, това ясно ли ви е? Утре по това време ще сте безработни — Осем чифта очи се забиха в ъгъла, а после се вдигнаха нагоре към сгърченото лице на агент Кликман. Безмълвие.
— Млъкни вече, Марк.
— А ако не млъкна? Ще ми се случи каквото на мама, а? Ще ме повалиш долу, ще ме риташ. Знаеш ли, че си просто едно тъпанарско ченге, Кликман? Едно разплуто ченге с пищов. Що не вземеш да поотслабнеш малко?
По челото на Кликман потекоха струйки пот. Усети пронизващите погледи на непознатите. Асансьорът се движеше едва-едва. Идеше му да удуши Марк.
Насар бе притиснат в другия заден ъгъл и сега ушите му пищяха от плесницата. Не виждаше Марк Суей, но добре го чуваше.
— Как е майка ти? — попита застаналата до Марк сестра, която се бе надвесила загрижено над него.
— Чудно, днес има страхотен ден. Е, още по-добре щеше да е, ако тия ченгета я оставят на мира. Те ме водят в ареста, разбрахте ли?
— За какво?
— Знам ли? Казва ли ти някой? Бях си потънал в своите грижи, мъчех се да утеша мама, че тая сутрин ни изгоря фургонът и ни отиде всичко, дето го имахме, когато те се пръкнаха, и ето ме сега на път за ареста.
— На колко си години?
— Само на единайсет. Но това не е важно за тия значи. Те и четиригодишно детенце ще арестуват.
Насар изпъшка тихо. Кликман стискаше очи.
— Колко ужасно! — възмути се сестрата.
— Да ги бяхте видели, когато ни събориха с мама на пода. Преди няколко минути в крилото на психиатрията. Довечера пак ще съм в новините. Следете вестниците. Утре тия палячовци ще изхвръкнат от работа. После ще има дело.
Спряха на приземния етаж и асансьорът се опразни.
Той държеше да се вози на задната седалка, като истински престъпник. Колата беше крайслер с обикновен номер, но Марк позна коя е сред другите автомобили на паркинга от стотина метра разстояние. Насар и Кликман се бояха да разговарят с него. Седяха отпред и дума не обелваха, надявайки се, че и той ще мълчи. Но нямаха тоз късмет.
— Забравихте да ми прочетете какви права имам — обърна се той към Насар, който караше с бясна скорост.
Никакъв отклик от предните седалки.
— Хей, галфони, забравихте да ми прочетете правата.
Никакъв отговор. Насар подкара още по-бързо.
— Знаете ли как да ми прочетете правата?
Никакъв отговор.
— Ей, гьон. Да, ти с найковете. Знаеш ли да четеш, та да си чуя правата?
Кликман се задушаваше от гняв, но бе твърдо решил да не му обръща внимание. Странно защо, по устните на Насар плъзна крива усмивка, която едва се забелязваше под мустаците му. Той спря на червен светофар, погледна в двете посоки и пак зафуча напред.
— Виж какво, тъпако. Аз и сам си знам правата, ясно? Имам право да не говоря. Това известно ли ви е? А ако кажа нещо, вие, палячовци, можете да го използвате срещу мен в съда. Чат ли сте, рапони? Ама чакай бе, и да кажа нещо, кухите ви кратуни няма да го запомнят. После има и едно друго нещичко — правото ми на адвокат. Можеш ли да ми го припомниш, тикво? Ей, тикво! Как точно беше това за адвоката? Гледал съм го милион пъти по телевизията.
Тиквата Кликман открехна прозореца, защото се задушаваше. Насар погледна маратонките му и едва не се разсмя. Престъпникът се бе разположил на задната седалка с кръстосани крака.
— Бедната тиква. Дори и правата ми не може да прочете. Тая кола смърди бе, куфалник. Защо не я проветрявате? Май вони на цигари.
— Чух, че си обичал цигарения дим — обади се Кликман най-сетне и се почувства малко по-добре. Насар се изкиска в подкрепа на приятеля си. Достатъчно дълго търпяха гадостите на тоя пикльо.
Марк съзря един претъпкан паркинг в съседство с висока сграда. Насар влезе в него и спря на самата алея.
Забързано го поведоха към входа и оттам по дълъг коридор. Най-сетне бе млъкнал. Беше на тяхна територия. Навсякъде имаше ченгета. Табели упътваха към помещенията за временно задържани, към ареста, към стаята за свиждания и към приемната. Сума ти табели и стаи. Спряха пред едно бюро с цяла редица монитори зад него и Насар подписа някакви книжа. Марк огледа обстановката. На Кликман почти му дожаля за него. Момчето сякаш се бе смалило още повече.
Пак тръгнаха. Асансьорът ги качи на петия етаж и там спряха пред друго бюро. Една стрелка на стената сочеше към крилото за малолетни и Марк прецени, че наближават.
Спря ги униформена лелка, която държеше бележник, а табелката на ревера й обявяваше, че се казва Дорийн. Тя прегледа някакви списъци, после надникна в бележника си.
— Тук пише, че съдията Рузвелт иска за Марк Суей самостоятелна килия — каза тя.
— Все ми е едно къде ще го настаниш — рече Насар. — Само го вземай.
Тя се мръщеше и гледаше в бележника си.
— Естествено, съдията Рузвелт иска самостоятелни стаи за всички малолетни. Смята, че това е „Хилтън“.
— А не е ли?
Тя се направи, че не чува, и посочи на Насар някакъв лист, на който да се подпише. Той надраска бързо името си и каза:
— Целият е твой. Бог да ти е на помощ.
Кликман и Насар си тръгнаха без нито дума на раздяла.
— Изпразни си джобовете, Марк — нареди жената, докато му подаваше голяма метална кутия.
Той измъкна един долар, няколко дребни монети и пакетче дъвки. Тя преброи парите и записа нещо на картонче, което затъкна в отвора на металната кутия. От ъгъла над бюрото две камери улавяха Марк и той можеше да се види на десетина екрана по стените. Друга жена в униформа подпечатваше документи.
— Това ли е арестът? — попита Марк, като стрелкаше поглед във всички посоки.
— Наричаме го Център за задържане на малолетни — каза лелката.
— Каква е разликата?
Това, изглежда, я раздразни.
— Виж какво, Марк, всякакви многознайковци имаме тук, разбра ли? По-лесно ще се погодим, ако си държиш устата затворена. — Изрече това предупреждение, надвесена към лицето му. Лъхна го на евтини цигари и черно кафе.
— Извинявайте — каза той и очите му се насълзиха. Внезапно осъзна, че ще го заключат сам-самичък, далеч от майка му, далеч от Реджи.
— Върви след мен — каза Дорийн, горда от себе си, че е успяла да възстанови известен авторитет в отношенията. Тя се стрелна напред и връзката ключове на кръста й се залюшка и раздрънча. Отвори тежка дървена врата и двамата тръгнаха по коридор със сиви метални врати, които се нижеха на равно разстояние от двете страни. До всяка тясна врата имаше табела с номер. Дорийн спря пред №16 и я отключи.
— Влизай — рече тя.
Марк бавно прекрачи прага. Стаята беше четири метра широка и шест дълга. Беше ярко осветена, с чист килим. Отдясно имаше две легла едно над друго. Дорийн потупа по горното.
— Заеми което пожелаеш — рече тя с отработен тон на домакиня. — Стените са бетонни, а стъклата са нечупливи, тъй че без експерименти. — Прозорчетата бяха две — едното на вратата, а другото над тоалетната, но никое не беше достатъчно широко, за да си провреш дори главата през него. — Клозетът е ей там, от неръждаема стомана. Вече не използваме нищо керамично. Навремето едно хлапе счупи порцеланова тоалетна чиния и си преряза вените е парче от нея. Но това беше още в старата сграда. Тая е много по-хубава, нали?
„Страхотна е“ — понечи да каже Марк, но нещо се вкисна. Седна на долното легло и подпря лакти на коленете си. Килимът беше бледозелен, с подобен десен на този, който дълго бе разглеждал в болницата.
— Добре ли си, Марк? — попита Дорийн без капчица съчувствие. Изпълняваше си служебните задължения.
— Мога ли да позвъня на мама?
— Още не. След около час ще ти се разреши да позвъниш на някой и друг номер.
— Ами тогава можете ли вие да й се обадите и да й кажете, че съм добре? Тя се поболя от притеснение.
Дорийн се усмихна и гримът около очите й се напука по очерталите се бръчки. Погали го по главата.
— Не мога, Марк. Има си правилник. Но тя знае, че си добре. Боже Господи, след няколко часа ще бъдеш в съда.
— Колко остават децата тук?
— Не за дълго, най-много по няколко седмици, но това е място за временен престой, докато мине съдебната процедура, а после или ги връщат вкъщи, или ги пращат в поправителен дом. — Тя подрънкваше с ключовете си. — Знаеш ли, трябва да вървя вече. Вратата се заключва автоматично при затваряне и ако някой се опита да я отвори без моето ключе, алармата ще писне и става много неприятно. Тъй че без експерименти, нали, Марк?
— Да, госпожо.
— Искаш ли да ти донеса нещо?
— Телефон.
— След малко, разбрахме се вече.
Дорийн затвори вратата след себе си. Ключалката щракна силно, после настъпи тишина.
Той дълго се взира в бравата. Това не приличаше на затвор. Нямаше решетки на прозорците. Леглата и подът бяха чисти. Стените от бетон бяха боядисани в приятен жълт цвят. Къде по-ужасни места беше виждал по филмите.
Толкова неприятности си имаше на главата. Подновените стенания на Рики, пожара, Даян, която малко по малко сдаваше багажа, ченгетата и репортерите, залепени за него. Не знаеше за кое по-напред да се притеснява.
Просна се на горното легло и се загледа в тавана. Къде се беше дянала Реджи?