Върнаха се в залата и заеха места под строгия поглед на полицая Гриндър. Финк се озърна боязливо — чудеше се дали да седне, или да стои прав, да говори или да се завре под масата. Орд зачопли палеца си. Бакстър Маклемор отдръпна стола си колкото се може по-надалеч от Финк.
Негова светлост допи чая си и зачака да се възцари спокойствие.
— Продължавайте с протокола — каза той на стенографката. — Мисис Лав, трябва да зная дали малкият Марк ще свидетелства.
Тя седеше на една крачка зад своя клиент и виждаше лицето му отстрани. Очите му още бяха влажни.
— При тези обстоятелства — каза тя — той няма голям избор.
— Това „да“ ли е, или „не“?
— Разрешавам му да свидетелства, но няма да търпя мистър Финк да злоупотребява с разпита.
— Моля ви, ваша светлост — обади се Финк.
— Тихо, мистър Финк. Помните ли правило номер едно? Не се обаждайте, преди да съм се обърнал към вас.
Финк изгледа гневно Реджи.
— Евтини номера — отсече възмутено той.
— Престанете! — каза Хари.
Настъпи тишина. Негова светлост внезапно се разтопи от благост и усмивки.
— Марк, искам да останеш на мястото си, до твоята адвокатка, а аз ще ти задам няколко въпроса.
Финк намигна на Орд. Най-сетне хлапето щеше да проговори. Може би настъпваше съдбовният миг.
— Вдигни дясната си ръка, Марк — каза негова светлост и Марк бавно се подчини. И дясната, както и лявата му ръка трепереха.
Възрастната госпожа застана пред Марк и му помогна да се закълне, както му е редът. Той не стана прав, но лекичко се наклони към Реджи.
— А сега, Марк, ще ти задам няколко въпроса. Ако нещо от това, което питам, не ти е ясно, чувствай се в правото си да се обърнеш към мисис Лав. Разбра ли ме?
— Да, сър.
— Ще се опитам да се придържам към ясни и простички въпроси. Ако се нуждаеш от прекъсване, за да обсъдите нещо с твоята адвокатка, казваш ми, без да се притесняваш. Нали разбра?
— Да, сър.
Финк извъртя стола си към Марк и застана като гладно кученце, очакващо да му подхвърлят кокал. Орд престана да чопли кожичките на ноктите си и хвана писалката и бележника.
Хари прегледа набързо записките си, после се усмихна на свидетеля.
— А сега, Марк, искам да ми обясниш как точно ти и брат ти открихте в понеделник трупа на мистър Клифърд.
Марк стисна облегалките на стола си и се окашля. Не това очакваше. Не беше гледал филм, в който съдията задава въпросите.
— Двамата с брат ми се потулихме в гората зад фургоните, за да пушим цигари — започна Марк и бавно стигна до момента, когато Роуми бе надянал градинския маркуч на ауспуха и бе влязъл в колата.
— Какво направи ти тогава? — попита разтревожено негова светлост.
— Извадих го — рече Марк и разказа как е пролазил през буренаците, за да предотврати самоубийството на Роуми. Макар и преди да бе разказвал това — веднъж-дваж на майка си и доктор Грийнуей, а после веднъж-дваж на Реджи, — до този момент то не му се бе виждало забавно. Но сега забеляза как очите на съдията заискриха и той се позасмя тихичко. На полицая историята също му се стори весела, а стенографката, която не проявяваше интерес към нищо и никого, взе че се оживи. Дори старата госпожа го слушаше, усмихната за пръв път, откакто започна на заседанието.
Но веселото настроение изчезна, когато мистър Клифърд го сграбчи, зашлеви го здраво и го натъпка в колата. Марк пресъздаде тази част с безизразно лице, забил поглед в кафявите обувки на стенографката.
— Значи си бил в колата, преди мистър Клифърд да умре? — попита негова светлост предпазливо и вече много сериозно.
— Да, сър.
— И какво направи той, като те затвори в колата?
— Удари ми още няколко плесници, крещя ми, заплашва ме. — И Марк разказа всичко, което си спомняше за пистолета, бутилката с уиски и хапчетата.
В малката зала настана гробно мълчание; усмивките отдавна бяха изчезнали. Марк говореше бавно и отчетливо. Не поглеждаше към никого. Говореше като в транс.
— Той стреля ли с пистолета? — попита съдията Рузвелт.
— Да, сър — отвърна Марк и подробно им разказа за това. Когато свърши с този епизод, зачака следващия въпрос. Преди да го зададе, Хари се позамисли доста.
— Къде беше Рики?
— Скрит в храстите. Видях го как се промъква през буренаците и си помислих, че пак е извадил маркуча. Така и излезе, както разбрах по-късно. Мистър Клифърд продължаваше да повтаря, че усеща газовете, и все ме питаше усещам ли ги и аз. Казах „да“, май два пъти, но знаех, че Рики си е свършил работата.
— А той не подозираше за Рики, така ли? — Този въпрос беше между другото, не съвсем на място, но в момента Хари не можеше да измисли по-подходящ.
— Не, сър.
Отново последва мълчание.
— Значи си говорехте с мистър Клифърд, докато бяхте в колата.
Както всички в залата, и Марк знаеше какво ще последва, тъй че побърза да го предотврати.
— Да, сър. Той беше обезумял, само разправяше как ще идем при вълшебника в страната Ла-ла-ландия, изведнъж започваше да ми крещи, че плача, а после ми се извиняваше, че ме е ударил.
Настъпи тишина, докато Хари се увери, че Марк е свършил.
— Това ли е всичко, което ти каза?
Марк погледна към Реджи, която го наблюдаваше внимателно. Финк лекичко придърпа напред стола си. Стенографката беше замръзнала.
— Какво искате да кажете? — направи се на ударен той.
— Не каза ли нещо друго мистър Клифърд?
Марк се позамисли за миг и реши, че мрази Реджи. Можеше просто да каже „не“ и всичко да се свърши веднъж завинаги. Не, сър, мистър Клифърд не каза нищо друго. Бръщолеви като откачен още пет-шест минути, после заспа и аз хукнах презглава. Ако не познаваше Реджи и не беше изслушал нейната тирада за свидетелската клетва и истината, просто щеше да каже „не, сър“. И да си иде у дома или в болницата, или където очите му видят.
Но така ли щеше да стане? Един ден, докато беше в четвърти клас, ченгетата дойдоха в училище да им покажат разни хватки от работата на полицията. Та тогава бяха донесли един детектор на лъжата. Закачиха го за Джоуи Макдърмант, най-изпечения лъжец в класа, и те всички видяха как стрелката скача нагоре като бясна всеки път, щом Джоуи отвореше уста. „Когато престъпниците лъжат, винаги ги хващаме“ — похвали се тогава ченгето.
След като ченгетата и феберейците гъмжаха наоколо, колко му беше да донесат един детектор? Откакто Роуми се гръмна, той беше лъгал толкова много, че вече му призляваше.
— Марк, попитах те дали мистър Клифърд е казал още нещо.
— Като например?
— Да е споменал, да речем, за сенатора Бойд Бойет?
— За кой?
По лицето на Хари пробегна блага усмивчица и мигом изчезна.
— Марк, не спомена ли мистър Клифърд за едно свое дело в Ню Орлиънс, в което е замесен някой си Бари Мулдано или покойният сенатор Бойд Бойет?
Някакво малко паяче лазеше край кафявите обувки на стенографката и Марк го гледа, докато то изчезна под трикраката поставка. Пак се сети за проклетия детектор. Реджи каза, че ще се бори да не му го слагат, но ако съдията наредеше, тогава какво?
Дългото мълчание преди отговора му беше красноречиво. Сърцето на Финк щеше да изхвръкне, а пулсът му се утрои. Аха, малкият дявол наистина знае!
— Мисля, че не искам да отговоря на този въпрос — каза Марк, забил поглед в пода. Чакаше паячето пак да се покаже.
Финк отправи към съдията очи, пълни с надежда.
— Погледни ме, Марк — каза Хари като благ дядо. — Искам да ми отговориш на въпроса. Спомена ли мистър Клифърд за Бари Мулдано или за Бойд Бойет?
— Мога ли да се позова на Петата поправка?
— Не.
— Защо не? Тя нали важи и за децата?
— Да, но не в този случай. Ти не си замесен в смъртта на сенатор Бойет. Не си замесен в никакво престъпление.
— Тогава защо ме пратихте в ареста?
— Пак ще те пратя, ако не ми отговориш.
— Аз все пак се позовавам на Петата поправка.
Кръстосаха погледи, съдия и свидетел, и свидетелят мигна пръв. Очите му се наляха със сълзи и той подсмръкна два пъти. Прехапа устна да не заплаче, но трудно се сдържаше. Хвана в юмруците си краищата на облегалките и ги стисна. Кокалчетата му побеляха. По бузите му закачаха сълзи, но той продължи да се взира нагоре в черните очи на негова светлост Хари Рузвелт.
Сълзите на невинно момченце. Хари се наведе и извади книжна кърпичка от чекмеджето на бюрото си. И неговите очи се наляха.
— Искаш ли да поговориш насаме с адвокатката си? — попита той.
— Вече поговорихме — каза Марк с отпаднал глас и обърса очи в ръкава си.
Финк бе в прединфарктно състояние. Трябваше да каже толкова неща, имаше куп въпроси към този хлапак, безброй предложения към съда как да се справи с нещата. Знаеше дяволчето, знаеше! Да го накарат да проговори!
— Марк, не ми се ще да те насилвам, но трябва да ми отговориш. Откажеш ли, ще бъдеш обвинен в неуважение на съда. Това разбираш ли го?
— Да, сър. Реджи ми го обясни.
— А обясни ли ти, че в такъв случай мога да те върна обратно в Центъра за малолетни?
— Да, сър. Можете и затвор да го наречете, не се притеснявайте.
— Благодаря. Искаш ли да се върнеш в затвора?
— Не съвсем, но нямам къде другаде да ида. Гласът му бе възвърнал увереността си и сълзите бяха пресъхнали. Мисълта за затвора не беше толкова страшна сега, когато го бе видял отвътре. Щеше да издържи още няколко дни. Дори смяташе, че съдията пръв ще се огъне. Беше сигурен, че името му пак ще се появи във вестника съвсем скоро. Нали репортерите щяха да научат, че Хари Рузвелт го е опандизил, понеже си е мълчал. Луд щяха да направят те съдията, задето е затворил едно малко момче без никаква вина за нищо.
Реджи му каза, че можел да си промени решението, когато му дотегнело в ареста.
— Спомена ли ти мистър Клифърд името Бари Мулдано?
— Позовавам се на Петата поправка.
— Спомена ли ти мистър Клифърд името Бойд Бойет?
— Позовавам се на Петата поправка.
— Каза ли нещо мистър Клифърд за убийството на Бойд Бойет?
— Позовавам се на Петата поправка.
— Каза ли нещо мистър Клифърд за сегашното местонахождение на трупа на Бойд Бойет?
— Позовавам се на Петата поправка.
Хари за десети път свали очилата си и разтри лице.
— Не можеш да се позовеш на нея, Марк.
— Току-що го направих.
— Нареждам ти да отговориш на тези въпроси.
— Ясно, сър. Съжалявам.
Хари взе една химикалка и започна да пише.
— Ваша светлост — обади се Марк. — Моите уважения към вас и това, което се стараете да направите. Но аз не мога да отговоря на въпросите ви, защото се страхувам, че ще се случи нещо на мен и моето семейство.
— Разбирам, Марк, но законът не позволява на гражданите да задържат информация, която може да е решаваща за разследването на криминално престъпление. Аз не се заяждам с теб, просто спазвам закона. Арестувам те за неуважение на съда. Не ти се сърдя, но ти ми връзваш ръцете. Разпореждам да се върнеш в Центъра за малолетни, където ще останеш, до ново нареждане.
— А то кога ще дойде?
— От теб зависи, Марк.
— Ами ако реша никога да не отговоря на въпросите ви?
— Не зная. Сега ще планираме нещата ден за ден. — Хари погледна в календара си, намери едно празно място и си записа нещо. — Ще се срещнем отново утре на обяд, ако това е удобно за всички.
Финк беше смазан. Изправи се и тъкмо отвори уста, когато Орд го хвана за ръката и го дръпна надолу. Финк заговори седнал:
— Ваша светлост, аз няма как да остана до утре. Както знаете, работя в Ню Орлиънс и…
— Ааа, ще дойдете и утре, мистър Финк. И то заедно с мистър Фолтриг. Вие си избрахте да внесете молбата в Мемфис, в моя съд и сега сте йод моя юрисдикция. Предлагам още щом излезете оттук, да се обадите на мистър Фолтриг и да му съобщите да дойде утре по обяд. Искам и двамата — Финк и Фолтриг, да сте тук утре точно в дванайсет. Ако не се явите, ще ви подведа под отговорност за неуважение на съда и утре двамата с шефа ви на свой ред ще влезете на топло.
Финк бе зяпнал, но от устата му не излезе нито дума. За пръв път се обади и Орд:
— Ваша светлост, доколкото знам, утре сутрин мистър Фолтриг има важно заседание. Мулдано е наел нов адвокат, който иска отсрочка на делото, и тамошният съдия е насрочил срещата за утре сутринта.
— Вярно ли е, мистър Финк?
— Да, сър.
— Тогава мистър Фолтриг да ми изпрати по факса съдийското разпореждане за утрешното заседание. Ще го извиня. Но докато Марк е задържан в ареста за неуважение на съда, възнамерявам през ден да го викам, за да разбера ще говори ли. Очаквам вие и двамата да сте тук по време на заседанията.
— Това ще е твърде трудно за нас, ваша светлост.
— Не чак толкова, колкото ще стане, ако не се явявате. Вие избрахте този съд, мистър Финк. Сега ще трябва да му се подчинявате.
Финк бе пристигнал на летището в Мемфис преди шест часа, без четка за зъби и друго бельо. А сега, изглежда, трябваше да наеме апартамент с две стаи — за себе си и за Фолтриг.
Полицаят се бе приближил безшумно до стената зад Марк и гледаше очаквателно негова светлост.
— Марк, сега те освобождавам от заседанието — каза Хари, докато попълваше някакъв формуляр — и ще се срещнем утре. Ако имаш някакви проблеми в Центъра, утре ми кажи и аз ще се погрижа да се уредят. Окей?
Марк кимна. Реджи стисна ръката му и каза:
— Ще се обадя на майка ти, а утре сутринта ще дойда при теб.
— Кажи на мама, че съм добре — прошепна на ухото й той. После се изправи и излезе с Гриндър.
— Да влязат хората от ФБР — поръча съдията, преди Гриндър да затвори вратата.
— Ние свободни ли сме, ваша светлост? — попита Финк. По челото му лъщеше пот. Чудеше се как ще напусне тази зала, за да се обади на Фолтриг с ужасните новини.
— Закъде сте се забързали, мистър Финк?
— Ааа, заникъде, ваша светлост.
— Тогава се отпуснете. Искам да поговоря с вас, момчета, и с представителите на ФБР. Само за минутка.
Хари освободи стенографката и възрастната служителка. Мактюн и Луис влязоха и седнаха зад юристите. Хари разкопча тогата си, но не я съблече. Избърса лицето си с книжна салфетка и допи последните капки чай. Всички го гледаха и мълчаха.
— Нямам намерение да задържам това дете в ареста — каза той, обърнал очи към Реджи. — Може би за няколко дни, но не по-дълго. Ясно ми е, че знае някакви важни факти и законът му повелява да ги разкрие.
Финк закима енергично.
— Той е уплашен и всички ние можем да разберем това. Вероятно ще го убедим да проговори, ако можем да му гарантираме безопасност — на него, както и на майката и братчето. Искам от вас, мистър Луис, да ни помогнете. Очаквам предложенията ви.
Луис имаше готов отговор.
— Ваша светлост, можем да предприемем стъпки да го включим в нашата защитна програма за свидетели.
— Чувал съм за нея, мистър Луис, но не съм запознат с детайлите.
— Много е просто. Преместваме семейството в друг град. Осигуряваме им нови документи за самоличност. Намираме добра работа за майката и им предоставяме хубаво жилище. Не фургон или апартамент, а къща. Погрижваме се момчетата да бъдат приети в добро училище. Отначало им се дава и известна сума. И ги държим под око.
— Звучи примамливо, мисис Лав — каза Хари.
Така беше. В момента семейство Суей нямаше дом. Даян работеше в една кожодерна. Нямаха роднини в Мемфис.
— Точно сега не могат да се местят — каза тя. — Рики е на легло.
— Вече сме намерили една детска психиатрична болница в Портланд, където може да бъде прехвърлен веднага — обясни Луис. — Частна е, а не благотворителна като Сейнт Питър, и е сред най-добрите в страната. Готови са да го приемат, когато поискаме. И, разбира се, ще платим ние. Като го изпишат, ще преместим семейството в друг град.
— Колко време ще трябва, за да може цялото семейство да се включи в програмата? — попита Хари.
— По-малко от седмица — отвърна Луис. — Директорът Войлс отдава първостепенна важност на случая. Изготвянето на документите отнема няколко дни — нова шофьорска книжка, нови номера за социални осигуровки, свидетелства за раждане, кредитни карти и тъй нататък. Семейството трябва само да реши иска ли това да стане и майката да ни съобщи къде предпочита да отидат. Оттам нататък всичко е наша грижа.
— Как мислите, мисис Лав? — попита Хари. — Ще се съгласи ли мисис Суей?
— Ще поговоря с нея. В момента тя е много притеснена. Едното дете е в кома, другото — в ареста, а и снощи е изгоряла цялата им покъщнина. Идеята да избягат посред нощ може да не й допадне много, поне засега.
— Но вие ще се опитате да я убедите, нали?
— Ще видя.
— Мислите ли, че ще й е възможно да дойде утре в съда? Ще ми се да поговоря с нея.
— Ще помоля лекаря.
— Добре. Закривам заседанието. Утре на обяд ще се видим.
Гриндър предаде Марк на двама полицаи в цивилни дрехи и те го изведоха на паркинга през един служебен изход. Щом заминаха, полицаят се качи по стълбите до втория етаж и се шмугна в някаква празна тоалетна. Всъщност там имаше един човек: Мьолер Шика.
Застанаха пред писоарите и се загледаха в драсканиците на стената.
— Сами ли сме? — попита Гриндър.
— Аха. Какво стана? — Шика беше отворил ципа на панталоните си и сложил ръце на кръста. — По-бързо.
— Хлапето не щя да говори и пак го върнаха в ареста. За неуважение на съда.
— То какво знае?
— Ако ме питаш мене, всичко. Стана от ясно по-ясно. Каза, че е било в колата при Клифърд, говорили за едно-друго, а когато Хари го натисна да разправи за ония от Ню Орлиънс, то се хвана за Петата поправка. Опасно човече.
— Но знае, а?
— И още как! Ама дума не обелва. Съдията пак го вика утре по пладне, да види дали не му е дошъл акълът след една нощ в ареста.
Шика вдигна ципа си и се дръпна от писоара. Извади сгъната стодоларова банкнота от джоба си и я подаде на Гриндър.
— Не си го чул от мене — предупреди го полицаят.
— Хубава работа, нали си вярваме?
— Тъй де. — И наистина му вярваше. Мьолер Шика, или по-точно Къртицата, никога не разкриваше източниците си.
Мьолер беше разположил трима свои фотографи на различни места из Съда за малолетни. Знаеше установения ред по-добре и от самите полицаи и предположи, че ще прибегнат до служебния изход към задния двор, откъдето бързо да отведат хлапето. Те така и сториха и вече наближаваха своята с нищо незабележима кола, когато от един спрял наблизо микробус изскочи дебелана в работен комбинезон и ги щракна с никона си. Ченгетата й се разкрещяха и се опитаха да скрият детето зад себе си, но беше твърде късно. Повлякоха го тичешком към колата и го пъхнаха на задната седалка.
Ама че ден, помисли си Марк. Още няма два следобед, а от сутринта какво ли не му се случи: изгоря фургонът, арестуваха го, настани се в новата си квартира — килията, свидетелства пред съдията, а ето че току-що пак го снимаха проклетите фотографи. То се знае защо — за статия на първа страница.
Когато изскърцаха гуми и колата полетя бясно, той се сгуши на задната седалка. Присви го стомахът, но не от глад, а от страх. Пак беше сам.