Фолтриг наблюдаваше потока от коли по Пойдрас Стрийт и чакаше обаждане от Мемфис. Омръзна му да кръстосва кабинета и да си поглежда часовника. Беше се помъчил да звъни на разни хора, после да диктува писма, но безуспешно. Умът му беше все в Мемфис, където си представяше чудна сценка: седи Марк Суей на свидетелския стол и разказва безценните тайни, които знае. Два часа бяха изминали от началото на заседанието и по някое време съдията сигурно щеше да обяви почивка, тъй че Финк да притича да му позвъни.
От своя страна Лари Труман също чакаше напрегнато обаждането, след което щяха да се хвърлят в акция с цялата група да търсят трупа. През последните осем месеца момчетата бяха направили мускули от копане. Но труп не бяха открили.
Днес обаче щеше да е различно. Обаждането се чакаше в кабинета на Рой, който щеше да дойде при Труман и двамата заедно да идат на мястото, където лежи покойният Бойд Бойет.
Фолтриг си говореше сам — не шептеше, нито пък мърмореше под носа си, ами направо на висок глас държеше реч, адресирана към масмедиите и съдържаща вълнуващото съобщение, че най-сетне са открили сенатора и, точно така, да, загинал е от шест огнестрелни рани в главата. Пистолетът е бил 22 калибър, същият като онзи, чийто притежател бяха установили след педантично разследване, а именно заподозрения Бари Мулдано.
Пресконференцията щеше да е един паметен момент.
Някой почука леко и вратата се отвори още преди Рой да се обърне. Беше Уоли Бокс, единственият човек, комуто се разрешаваше да влиза тук така свойски.
— Нещо да се е чуло вече? — попита Уоли, като застана на прозореца до своя шеф.
— Нито дума. Време беше Финк да се добере до телефон. Сто пъти му повторих.
После помълчаха, загледани в улицата.
— С какво се занимава сега разширеният състав? — попита Рой.
— Върши си обичайната работа. Подвежда разни лица под отговорност.
— Кой води заседанието?
— Хувър. Приключват със заловените при наркохайката в Гретна. Следобед трябва да са свършили.
— Утре ще се събират ли?
— Не. Тази седмица им дойде много. Вчера им обещахме, че ще прескочим утрешния ден. Какво имаш предвид?
Фолтриг се почеса по брадичката и запристъпя от крак на крак. Бе зареял поглед към колите, но не ги виждаше. Напрегнатото мислене бе твърде мъчително за него.
— Представи си такава ситуация: по една или друга причина хлапето отказва да говори и Финк удря на камък. Какво ще правим тогава? Предлагам да отидем при съдебните заседатели, които да издадат призовка за него и адвокатката, и да ги докараме. Хлапето ще се подплаши още докато е в Мемфис. А като дойде тук, от страх ще му се разтреперат гащите.
— Защо и адвокатката ще призоваваш?
— Да я стресна. Чисто и просто психически тормоз. И на двамата да им изкарам акъла. Вземаме призовките днес, държим ги запечатани до утре привечер, когато всичко затваря за уикенда, и тогава ги връчваме на хлапето и адвокатката му. Ще трябва да се явят пред нашите съдебни заседатели в понеделник сутрин в десет. Няма да имат възможност да идат в съда и да ги касират, защото ще е краят на работната седмица и всички съдии ще са си отишли. Те двамата така ще се уплашат, че няма да посмеят да не дойдат в понеделник сутрин. На наша територия, Уоли. Ей тук, в другия край на коридора, в нашата си сграда.
— Ами ако хлапето не знае нищо?
Рой раздразнено поклати глава. През последните четирийсет и осем часа поне десет пъти бяха водили този разговор.
— Мисля, че нещата са ясни.
— Да речем… А може би хлапето точно сега проговаря.
— Вероятно.
По интеркома изписука гласът на секретарката, която обяви, че включва мистър Финк на първа линия. Фолтриг се спусна към бюрото и сграбчи слушалката.
— Да!
— Заседанието свърши, Рой — докладва Финк. В гласа му звучеше облекчение и умора.
Фолтриг натисна копчето на уредбата, пусна слушалката и се срути на стола си. Уоли кацна на ръба на бюрото.
— Уоли е при мен, Том. Кажи ни какво стана.
— Нищо особено. Върнаха хлапето в ареста. Не пожела да говори и съдията го задържа за неуважение на съда.
— Какво значи „не пожела да говори“?
— Просто не пожела. Съдията сам води разпита на свидетелите и хлапето призна, че е било в колата и е говорило с Клифърд. Но когато му зададе въпроси за Бойет и Мулдано, то се позова на Петата поправка.
— На Петата!
— Точно така. Запъна се и край. Затворът не бил толкова страшен в края на краищата, пък и нямало къде да отиде.
— Но той знае, нали, Том? Тоя малък тарикат знае.
— Две мнения няма. Клифърд всичко му е изпял. Фолтриг плесна с ръце.
— Така си и знаех! Така си и знаех! От три дни ви го набивам в главите, момчета. — Той скочи на крака и стисна дланите си една в друга. — Знаех си аз.
Финк продължи:
— Съдията насрочи ново заседание за утре на обяд. Пак щял да разпита хлапето, да не би да му е дошъл друг акъл. Но не храня особени надежди.
— Искам те на заседанието, Том.
— Да, но съдията иска и теб. Обясних му, че ще изслушваш молбата за отсрочка, и той настоя да му изпратиш съдийското разпореждане по факса. Само тогава щял да те извини.
— Тоя да не е откачил!
— Не, не е. Каза, че смята доста често да го разпитва другата седмица и очаква ние, като просители, да сме тук и двамата.
— Значи не е наред.
Уоли ококори очи и поклати глава. Тия от местните съдилища понякога се правеха на пълни кретени.
— След разпита съдията ни остави да поговорим за защитната програма. Иска да включи в нея хлапето и семейството му. Смята, че може да го увещае да проговори, ако ние му гарантираме сигурността.
— Това ще отнеме седмици.
— И аз така смятам, но К. О. каза на съдията, че било въпрос на няколко дни. Честно казано, Рой, мисля, че хлапето дума няма да изтърве, докато не му гарантираме някаква сигурност. Момче с характер.
— Как се държа адвокатката му?
— Раздаваше го спокойно, не се обаждаше много, но тя и съдията са много гъсти. Останах с впечатление, че добре е подковала хлапето. Не е глупачка.
Уоли трябваше да каже нещо, колкото да не е без хич.
— Том, аз съм, Уоли. Какво мислиш, че ще стане през уикенда?
— Откъде да знам? Както казах, мисля, че хлапето няма лесно да си промени решението и доколкото ми се струва, съдията не възнамерява да го освободи скоро. Хари Рузвелт знае за Гронк и момчетата на Мулдано и останах с впечатление, че иска хлапето да е под ключ най-вече заради собствената му безопасност. Утре е петък, тъй че изглежда, в събота и неделя хлапето ще си остане в ареста. И съм сигурен, че в понеделник пак ще си поприказваме за това след разпита.
— Връщаш ли се, Том? — попита Рой.
— Ще хвана самолета след няколко часа и утре пак ще летя обратно. — Гласът на Финк вече звучеше съвсем уморено.
— Довечера те чакам тук, Том.
— Добре.
Финк затвори и Рой изключи уредбата.
— Подготви съдебните заседатели — изкомандва той Уоли, който скочи от бюрото и се запъти към вратата. — Кажи на Хувър да даде почивка. Това няма да им отнеме повече от минута. Донеси ми досието на Марк Суей. Уведоми секретарката, че призовките трябва да бъдат запечатани до връчването им в петък късно следобед.
Уоли тръгна да гони задачите. Фолтриг се върна до прозореца и започна да си мърмори:
— Знаех си аз. Просто си знаех.
Цивилният полицай разписа листа на Дорийн и си тръгна заедно със своя колега.
— Върви след мен — каза тя с такъв тон, сякаш Марк отново се бе провинил и търпението й се изчерпваше. Той я последва, гледайки я как полюлява хълбоци в прилепнал черен ластичен клин. Тънкият й кръст бе пристегнат с широк лъскав колан, от който висяха всевъзможни халки с ключове и чифт белезници. Никакво оръжие. Ризата й беше бяла, униформена, с нашивки но ръкавите и златно галонче около яката.
Коридорът беше пуст. Тя отвори вратата и го пусна да влезе пръв. Последва го и обиколи покрай стените като полицейско куче на аерогара, което души за наркотици.
— Малко се изненадах, като те видях пак тук — каза тя и надникна в тоалетната.
Не можеше да измисли отговор на това, пък и изобщо не беше настроен за разговори. Докато я наблюдаваше как се навежда и кляка да огледа всичко, Марк се сети за мъжа й, дето излежаваше трийсетгодишна присъда за банков обир, та ако тя много държеше да си приказват, той можеше да подхване тази тема. Така щеше да й запуши устата и да я прогони.
— Сигурно си разочаровал съдията — усмихна се тя, надничайки през прозореца.
— Май че да.
— Колко време ще стоиш тук?
— Не каза. Утре пак ме вика.
Тя приближи до леглата и взе да приглажда горното одеяло.
— Чета за теб и братчето ти. Ама че работа! Как е той, оправя ли се?
Марк застана до вратата с надежда, че тя ще се сети да си иде.
— Сигурно ще умре — каза печално той.
— Не думай!
— Да бе, пълен ужас. В кома е значи, смуче си пръста, стене, пъшка, хленчи. Гледа само с бялото на очите си. Не ще да яде.
— Съжалявам, че попитах. — Изрисуваните й очи бяха ококорени и тя стоеше неподвижно, без да пипа нищо повече.
Ами да, бас ловя, че съжаляваш, помисли си Марк.
— Той има нужда от мен. Мама е там, но се е побъркала от притеснения и се тъпче с хапчета. Вечно е замаяна.
— Колко жалко.
— Много е ужасно. И на мене напоследък ми се вие свят. Кой знае, току-виж съм станал като брат ми.
— Да ти донеса ли нещо?
— Не. Просто трябва да полежа. — Той приближи до долното легло и се повали на него. Дорийн клекна отстрани, вече сериозно разтревожена.
— Не искаш ли нещичко, душице? Само ми кажи, а?
— Ами добре тогава. Една пица, ако може.
Тя се изправи и се позамисли. Марк стисна очи, сякаш примираше от болки.
— Ще видя какво мога да направя.
— Щото не съм обядвал, нали разбираш.
— Ей сегичка се връщам — каза тя и излезе. Вратата изщрака силно и Марк тутакси скочи от леглото.