Както обикновено, стаята бе тъмна: загасени лампи, затворена врата, спуснати щори. Единствената светлина трептеше от телевизора с изключен звук, високо на стената. Даян бе психически изтощена и физически отмаляла от осемте часа непрестанно лежане до Рики, от милване, прегръдки и гукане, от старания да се покаже силна в тази задушна и тъмна килийка.
Реджи се бе отбила преди два часа — двете приседнаха на ръба на походното легло и поговориха трийсетина минути. Тя й разказа за разпита, увери я, че Марк не гладува и е в сигурни ръце, описа стаята му в Центъра, където бе ходила по-рано, каза й, че там е по-безопасно, отколкото тук, разправи за съдията Рузвелт, ФБР и тяхната защитна програма за свидетели. Отначало при създалите се обстоятелства идеята й се стори привлекателна. Просто ще се преселят в нов град, с нови имена, с нова работа за нея и прилично жилище. Можеха да се измъкнат от тази каша и да започнат отначало. Можеха да си изберат огромен град с големи училища, където момчетата да потънат в тълпите. Но колкото по-дълго лежеше, свита на кълбо, и се взираше в стената зад малката главица, толкова повече се разколебаваше. Всъщност това бе ужасяваща идея — бегълци завинаги, вечно нащрек при всяко почукване, вечни страхове при всяко закъснение, вечни лъжи за своето минало.
Този план бе за цял живот. Какво ще стане, започна да се пита тя, ако след време, след пет-десет години, да речем, някой, когото нито е виждала, нито е чувала, се изпусне пред зли уши и бързо им хванат следите? И когато Марк е, да речем, гимназист, някой го причака край футболното игрище и опре пистолет в тила му. Той няма да се казва Марк, разбира се, но все едно, ще намери смъртта си.
Даян се канеше да отхвърли идеята, без да се допитва до никого, когато Марк позвъни от ареста. Току-що изял огромна пица и се чувствал страхотно, мястото било приятно, храната по-хубава от болничната, с една дума — харесвало му. При толкова въодушевено бърборене на Даян й стана ясно, че лъже. Все пак замислял бягството си и скоро щял да се измъкне. Поговориха за Рики, за фургона, за днешния и утрешния разпит. Марк каза, че се вслушвал в съветите на Реджи, и Даян се съгласи, че така е най-добре. Извини й се, че го няма да помогне за Рики, и тя се просълзи от старанията му да се прави на голям мъж. Помоли я да му прости за цялата бъркотия.
Разговорът им не трая дълго. Трудно й беше да приказва с него. Не знаеше какво да го посъветва и се чувстваше ужасно, че единайсетгодишният й син е в ареста, а тя не може да го измъкне оттам. Дори не може да го види. Нито да поговори със съдията. Не смееше да го посъветва дали да говори, или да мълчи, защото самата тя бе изгубила ума и дума. Нищичко не можеше да стори, освен да лежи на тясното легло, да се взира в стените и да се моли това да е само кошмарен сън.
Стана шест часа, време за местните новини. Гледаше немите гримаси на водещата новините и се надяваше да не се случи нищо. Но не след дълго то се случи. След като показаха как измъкват два трупа от някакво бунище, на екрана внезапно се появи черно-бяла снимка на Марк и ченгето, което Даян зашлеви сутринта. Тя усили звука.
Водещата разказа в най-общи линии за задържането на Марк, като внимаваше да не го нарича арестуване, после включи репортер, застанал пред Съда за малолетни. Той започна с няколко дежурни приказки около разпита, за който не знаел никакви подробности, и с притаен дъх съобщи, че детето Марк Суей е отведено обратно в Центъра за малолетни, а утре следва нов разпит в залата на съдията Рузвелт. Когато отново включиха студиото, водещата ги въведе в историята на малкия Марк и трагичното самоубийство на Джероум Клифърд. Пуснаха кратък репортаж от Ню Орлиънс: опечалените на излизане от параклиса, после две-три секунди от интервюто на Рой Фолтриг, застанал под чадъра. Отново включиха студиото и водещата започна да цитира материалите на Мьолер Шика. Никакви коментари от мемфиската полиция, ФБР, областната прокуратура или пък Съда за малолетни. Ледът изтъняваше под краката й, докато тя се плъзгаше все по-навътре в огромното тъмно море от неназовани източници, които й бяха предоставили нищожни факти, но пък пространни размишления. Когато, слава Богу, свърши и се появи реклама, зрителите спокойно можеха да останат с впечатлението, че Марк Суей е застрелял не само Джероум Клифърд, но и самия Бойд Бойет.
Даян изключи телевизора и стаята притъмня още повече. Присви я стомахът. От десет часа не беше слагала залък в уста. Рики подскачаше насън и пъшкаше и това я влудяваше. Измъкна се от леглото, раздразнена от него, ядосана на Грийнуей, че няма подобрение, погнусена от болницата, същински зандан, ужасена от системата, която позволява арестуването на деца, задето се държат като деца, и най-вече уплашена от тези дебнещи сенки, които заплашиха Марк, подпалиха фургона и явно не искаха да спрат дотук. Затвори след себе си вратата на банята и като седна на ръба на ваната, запали цигара „Вирджиния Слимс“. Ръцете й трепереха, мислите й препускаха в мъгла. Мигрената започваше да лази откъм тила и до полунощ щеше да парализира цялата й глава. Може би хапчетата щяха да помогнат.
Хвърли тънката угарка в тоалетната и пусна водата. После отиде при Рики. За да устои на това изпитание, се бе зарекла да мисли ден за ден, но дните, ей Богу, ставаха все по-ужасни. Нямаше да издържи дълго.
Бари Ножа беше избрал тази невзрачна и тясна кръчмичка, защото тук беше тихо и по-закътано; той я помнеше още от времето, когато беше просто един малък и наперен побойник, кръстосващ улиците на Ню Орлиънс. Не беше от постоянните му заведения, но тъй като бе в сърцето на Френския квартал, Бари можеше да паркира на някоя пресечка на Канал Стрийт и като се шмугнеше покрай туристите по Бърбън и Роял, феберейците нямаше как да го проследят.
Седна на малка масичка в дъното и докато чакаше Гронк, засмука водка с лимон и сода.
Щеше му се той самият да е в Мемфис, но тъй като беше освободен под парична гаранция, не можеше да снове насам-натам. За да напусне щата, му трябваше разрешително, а той не беше толкова глупав, че да го поиска. Връзката с Гронк се затрудняваше. Гонеше го страшна параноя. От осем месеца насам на всяка крачка му се привиждаха ченгета. Всеки погледнал го непознат се превръщаше в агент на ФБР, който го дебне. Убеден бе, че телефоните му се подслушват. В колата и къщата му сигурно бяха монтирани микрофони. През повечето време мълчеше, защото го беше страх от невидимите подслушвателни устройства.
Бари допи коктейла и си поръча още един. Двоен. Гронк пристигна след двайсет минути и се намести с мъка на стола в ъгъла.
— Хубаво местенце — каза Гронк. — Как си?
— Добре. — Бари щракна с пръсти и келнерът приближи.
— Бира „Гролш“ — поръча си Гронк.
— Да не те е проследил някой? — попита Бари.
— Мисля, че не. Изминах на зигзаг половината Френски квартал.
— Какво става там горе?
— В Мемфис ли?
— Не, в Милуоки, глупако — каза Бари с усмивка. — Какво става с хлапето?
— В ареста е и не ще да говори. Прибраха го сутринта, разпитвали са го на обяд в Съда за малолетни, после пак го върнаха в ареста.
Барманът понесе тежка табла с мръсни халби към задръстената кухня и когато мина през летящата врата, се озова до двама агенти по джинси. Единият му показа значка, а другият пое таблата.
— За какъв дявол сте тук? — попита той и отстъпи към стената, без да откъсва поглед от значката, която бе на няколко пръста от върха на широкия му нос.
— От ФБР сме. Ще ни направиш ли услуга? — запита спокойно, но много делово специален агент Шърф. Барманът беше излежал две тежки присъди и няма и шест месеца, откакто се радваше на свободата си.
— Разбира се. Каквото поискате.
— Как се казваш? — попита Шърф.
— Ъъ, Доул. Линк Доул. — Толкова много имена бе използвал през годините, че вече ги бъркаше.
— Добре, Линк. Можеш ли да ни помогнеш? Готвачът разбъркваше тенджера с ориз, захапал цигара. Погледна ги веднъж-дваж, но си имаше свои грижи.
— Двама мъже пият на масата в дъното, отдясно, където таванът е по-нисък.
— Да, знам. Аз нямам нищо общо с тая работа, нали?
— Не, Линк. Само ни чуй. — Шърф извади от джоба си комплект солнички. — Сложи ги на поднос заедно с шишенце кетчуп. Иди на масата и уж между другото ги смени с техните, все едно ония са празни. Питай ги не искат ли нещо за ядене или още за пиене. Разбираш ли ме?
Линк кимна, но явно недоумяваше.
— Ъъъ, какво има в тия?
— Сол и пипер — каза Шърф. — И едно микрофонче, което ще ни позволи да чуем какво си разправят. Те са престъпници, ясно ли ти е, Линк? Затова ги следим.
— Никак не ми се ще да се забърквам — каза Линк, съзнаващ, че и при най-малката заплаха ще си потроши краката от престараване.
— Недей да ме ядосваш — каза Шърф и разклати солничките.
— Добре де, дадено.
Един келнер ритна с крак летящата врата и мина покрай тях с купчина мръсни чинии. Линк взе солничките.
— И на никой да не казвате — рече той с разтреперан глас.
— Всичко е точно, Линк. Това си е нашата малка тайна. Кажи сега има ли някой празен килер тук? — попита Шърф, докато оглеждаше задръстената кухня. Отговорът бе излишен. От петдесет години в тая дупка нямаше къде да се завъртиш.
Линк се позамисли, явно искаше да помогне на новите си познайници.
— Не, но точно над бара има малка стаичка, нещо като канцелария.
— Страхотен си, Линк. Иди да свършиш тая работа и ще монтираме едно уредче в канцеларията.
Линк пое внимателно солниците, сякаш щяха да избухнат в ръцете му, и се върна на бара.
Един келнер постави пред Гронк зелена бутилка бира и изчезна.
— Това копеленце знае нещо, нали? — попита Ножа.
— Разбира се. Иначе всичко това нямаше да го има. Защо ще наема адвокат? Защо така ще се запъва? — Гронк изгълта на един дъх половината бира. Беше ожаднял.
Приближи се Линк, понесъл табла с десетина комплекта солници, шишета кетчуп и горчица.
— Вие ще поръчвате ли за ядене, момчета? — попита той най-делово, докато разменяше солниците и шишенцата на масата им.
Бари му махна да изчезва. Гронк каза „Не“. И Линк се отдалечи. На има-няма десетина метра Шърф и още трима агенти се бяха скупчили около малко бюро и разтваряха тежки куфарчета. Един от тях взе слушалки и ги надяна на главата си. Усмихна се.
— Тоя хлапак ме плаши — каза Бари. — Издрънкал е и на адвокатката си, значи стават още двама, дето знаят.
— Да, но той мълчи, Бари. Помисли се. Добрахме се до него. Показах му снимката. Погрижихме се за фургона. Та той умира от страх.
— Знам ли… Няма ли начин пак да се доберем до него?
— Точно сега няма. Нали го прибраха ченгетата. Под ключ е.
— Ясно ти е, че си има начини. Съмнявам се, че охраната е строга, нали е затвор за хлапетии.
— Да, но и ченгетата се боят. Задръстили са болницата. Разхождат се по коридорите в бели престилки. Навсякъде сноват феберейци, преоблечени като доктори. Тия хора изпитват ужас от нас.
— Но те ще му развържат езика. Могат да го включат в програмата за укриване на мишки и да подхвърлят на майката една тлъста пачка. Ще вземат да им купят нов фургон, да речем, два пъти по-голям от първия. Ще ми се скъсат нервите, Пол.
— Не можем да го очистим, Бари.
— Защо не?
— Защото е дете. Защото сега всички в него са зяпнали. Защото тогава ченгетата ще ни погнат и ще ни одерат живи. Няма да стане.
— Какво ще кажеш да ликвидираме майката или брата?
Гронк отпи още една голяма глътка бира и раздразнено поклати глава. Беше голям разбойник и знаеше как да побърква хората от страх, но за разлика от приятеля си не беше убиец. Това произволно търсене на жертви го плашеше. Замълча си.
— Или адвокатката, а? — попита Бари.
— Нея защо ще я трепеш?
— Може да мразя адвокатите. Може да изкарам акъла на хлапака и той да стане като брат си. Знам ли?
— Не е много умно да избиваш невинни хора. Той ще си наеме друг адвокат.
— И на него ще светим маслото. Помисли си, Пол, няма ли да е от полза да прочистим малко адвокатското племе? — засмя се Бари. После се надвеси напред и брадичката му бе на сантиметри от солницата. — Помисли си, Пол. Ако ликвидираме адвокатката, после кой нормален ще си сложи главата в торбата? Чат ли си?
— Започваш да превърташ, Бари. Не ти издържат нервите.
— Да, знам. Но нали е страхотна идея? Ако й видим сметката, хлапакът няма да смее и с майка си да говори. Как се казваше тя, Роли или Ралфи?
— Реджи. Реджи Лав.
— Какво е това шантаво име, то не е женско.
— Откъде да знам.
Бари пресуши чашата си и пак щракна с пръст да повика келнера.
— Какви ги приказва тя по телефона? — попита, отново снишил лице над солницата.
— Не знам. Снощи не успяхме.
Ножа изведнъж се разгневи. Злобните му очи засвяткаха.
— Ако всичко е наред, нашият човек ще се вмъкне довечера.
— Какво представлява кантората й?
— Малка е, но в голяма сграда. Трябва да стане лесно. Шърф притисна слушалката до ухото си. Двама от колегите му също. Единственият шум в стаичката бе лекото съскане на записващото устройство.
— Бива ли ги тия?
— Нане е печен и доста хладнокръвен. Но съдружникът му Кал Сисън само знае да приказва на едро. Иначе се бои и от сянката си.
— Тая вечер да си свършат работата.
— Дадено.
Бари запали „Кемъл“ без филтър и издуха дима към тавана.
— Охраняват ли и адвокатката? — попита той, присвил очи.
— Мисля, че не.
— Къде живее?
— Има малко апартаментче зад къщата на майка си.
— Само нейно?
— Така ми се струва.
— Значи ще е лесна. Нахълтвате, измъквате я, открадвате едно-друго. Да прилича на неуспешен грабеж, при който нещата са загрубели. Как мислиш?
Гронк поклати глава и се загледа в едно русокосо момиче на бара.
— Как мислиш? — повтори Бари.
— Да, нищо работа.
— Ами тогава да се захващаме. Ти чуваш ли ме, Пол? Пол го чуваше, но отбягваше злите му очи.
— Не съм в настроение да убивам никого — каза той, все още загледан в блондинката.
— Добре тогава. Ще накарам Пирини.
Няколко години по-рано в съседната на Марк килия при епилептичен припадък бе починало дванайсетгодишно дете. Пресата разнищи Центъра, проточиха се тежки дела и макар тогава Дорийн да не беше на смяна, смъртта на детето я разтърси. Случаят се разследва дълго. Уволниха двама души. И въведоха нов правилник.
Дежурството на Дорийн свършваше в пет и на тръгване тя пак се отби при Марк. Беше го наглеждала цял следобед и тревогата й растеше — с всеки изминал час състоянието му се влошаваше. Със собствените си очи Дорийн виждаше как се затваря в себе си и при всяко нейно влизане говори все по-малко. Накрая само се взираше в тавана и дума не отронваше. В пет часа Дорийн доведе и лекарка, която набързо прегледа Марк и заяви, че е физически здрав. Когато тя излезе, Дорийн разтри слепоочията му, сякаш бе някаква добра, грижовна баба, и му обеща да дойде рано-рано утре сутрин, петък. И изпрати още пица.
Марк й каза, че ще гледа да се свести дотогава. Ще се помъчи да оживее тази нощ. Явно, че беше оставила указания, защото едва си бе тръгнала, и надзирателката от горния етаж, ниска дебелана на име Телда, тутакси почука на вратата му и се представи. Следващите четири часа Телда непрестанно чукаше, влизаше и се блещеше насреща му, сякаш има пред себе си някой перко, на който ей сега силно ще му се разхлопа дъската.
Марк гледа телевизия докато започнаха новините в десет, после си изми зъбите и угаси лампите. Леглото беше съвсем удобно и той се сети за майка си, която трябваше да се мъчи на паянтово детско креватче в стаята на Рики.
Пицата беше поръчана от „Домино“ и не беше някой гьон, поръсен със сирене и размразен в микровълнова печка. Това си беше истинска цица, за която Дорийн сигурно бе платила от джоба си. Леглото беше топло, пицата — истинска, а вратата — заключена. Чувстваше се защитен не само от останалите обитатели на този затвор, от бандите и насилието, което сигурно върлуваше тук, но най-вече от човека с автоматичния нож. Той знаеше името му и носеше снимката му. Човекът, който бе опожарил фургона. Мислеше за него всеки час, всеки миг, откакто изхвръкна от асансьора вчера рано сутринта. И на верандата у мама Лайф все той му бе в ума, и днес в съда, докато слушаше Харди и Мактюн. Тревожеше се, че онзи сигурно още се притайва в болницата, а Даян нищичко не подозира.
Кал Сисън съвсем не мислеше, че е толкова безопасно и забавно да седи посред нощ в една кола, паркирана на Трета улица в центъра на Мемфис; все пак вратите бяха заключени, а под седалката бе пъхнат пистолет. Досегашните му присъди го лишаваха от правото да притежава огнестрелно оръжие, но това беше колата на Джак Нане. Беше спряна на две-три пресечки от сградата „Стерик“, зад някакъв пикап. А иначе във вида на колата нямаше нищо подозрително. Сега, в полунощ, движението бе замряло и рядко се мяркаха хора.
Но ето че двама униформени полицаи бавно приближиха по тротоара и спряха на метър от Кал. Взряха се в него. Той надникна в огледалото и видя още двама. Четири ченгета! Един от тях се тръсна върху багажника и колата се разтресе. Дали часовниковият механизъм на автомата не показваше, че времето му за паркиране е изтекло? Не, беше платил за цял час, от който не бяха изминали и десет минути. Нане обеща, че ще свърши цялата работа за половин час.
Към застаналите на тротоара се присъединиха още две ченгета и Кал започна да се изпотява. Притесняваше го пистолетът, защото беше на изпитателен срок, но един добър адвокат можеше да убеди властите, че Кал няма нищо общо с оръжието; то просто не е негово, а той в момента служи за шофьор на Нане.
Една полицейска кола с обикновена регистрация спря зад неговата и от нея излязоха двама цивилни агенти. Станаха осмина!
Единият от цивилните ченгета, който беше по джинси и памучна фланелка, се наведе към прозорчето и показа на Кал значката си. На съседната седалка имаше радиостанция и преди трийсет секунди просто трябваше да натисне синьото копче, за да предупреди Нане. Но сега бе твърде късно. Ченгетата го обградиха изневиделица.
Бавно свали стъклото на прозореца си. Онзи се надвеси към него и лицата им се приближиха на сантиметри едно от друго.
— Добър вечер, Кал. Казвам се лейтенант Бърд от мемфиското полицейско.
Изтръпна от ужас, щом чу името си, но се опита да запази спокойствие.
— С какво мога да съм ви полезен, господин лейтенант?
— Къде е Джак?
Сърцето му слезе в петите, обля го пот.
— Кой Джак?
Кой Джак ли? Бърд погледна през рамо и се засмя на колегата си. Униформените ченгета бяха обградили колата.
— Джак Нане. Твоят добър приятел. Къде е той?
— Не съм го виждал.
— Ама че съвпадение! И аз не съм. Поне през последните петнайсет минути. Всъщност видях го на кръстовището на Втора и Юниън преди няма и половин час и той слизаше от тази кола. А ти продължи и ето ти изненада — засичаме се тук.
Кал започваше да се задушава.
— Не знам за какво говорите. Бърд отключи вратата и я отвори.
— Излизай, Кал — нареди той и Кал се подчини. Бърд затръшна вратата и с един замах го прилепи към нея. Заобиколиха го четирима. Останалите трима гледаха към сградата „Стерик“. Бърд доближи лице до неговото.
— Чуй ме, Кал. За съучастничество при взлом се дават седем години. Имаш три по-раншни присъди, тъй че ще те съдят като рецидивист и познай в такъв случай колко ще откараш?
Зъбите на нещастника тракаха, тялото му се тресеше. Поклати глава, сякаш нямаше представа и искаше Бърд да му каже.
— Трийсет години без право на обжалване.
Кал затвори очи и едва не се срина на земята. Дъх не можеше да си поеме.
— Виж сега какво — продължи ченгето. — Ние не се притесняваме много за Джак Нане. Като си инсталира микрофоните в кантората на мисис Лав, отпред ще го чакат наши момчета. Те имат грижата да го арестуват. Но ни се струва, че той не е от много приказливите. Разбираш ме, нали?
Кал тутакси кимна.
— Затова решихме, че може да се съгласиш на една сделчица. Да ни помогнеш малко, а? Ясно ти е за какво говоря.
Кал продължаваше да кима, вече по-енергично.
— Помислихме си, че можеш да ни кажеш каквото ни интересува, а в замяна на тази услуга ние ще те пуснем.
Кал се втренчи безпомощно в него. Долната му челюст увисна, сърцето заблъска в гърдите му. Бърд посочи към отсрещния тротоар.
— Виждаш ли оная пряка, Кал?
Кал погледна с надежда към пустата уличка.
— Да — побърза да отвърне той.
— Е, твоя си е. Казваш ми каквото искам да чуя, и си заминаваш по нея. Окей? Предлагам ти трийсет години свобода, Кал. Не бъди глупав.
— Окей.
— Кога се връща Гронк от Ню Орлиънс?
— Утре сутринта към десет.
— Къде е отседнал?
— В „Холидей Ин“.
— Номерът на стаята?
— Седем-осем-две.
— Къде са Боно и Пирини?
— Не зная.
— Хайде, Кал, не ни нрави на глупаци. Къде са те?
— В седем-осем-три и в седем-осем-четири.
— Кой друг от Ню Орлиънс е тук?
— Това са. Трима, доколкото знам.
— Да очакваме ли и други гости?
— Честна дума, нямам представа.
— Кроят ли някакви планове да нападнат момчето, семейството му или адвокатката?
— Говори се по принцип, но нищо конкретно. Там без мене обаче.
— Зная, Кал. Някакви планове да се подслушват и други телефони?
— Мисля, че не. Само на адвокатката.
— И дома й ли?
— Не съм чувал.
— Никакви други микрофони, така ли?
— Поне аз не знам.
— Някакви планове за убийства?
— Не.
— Лъжеш. Ще те прибера, Кал, и трийсет години не ти мърдат.
— Честна дума, заклевам се.
Внезапно Бърд го зашлеви по лявата буза, после го сграбчи за яката и я стегна около врата му. Устата на Кал зейна, очите му щяха да изхвръкнат.
— Кой подпали фургона? — изръмжа насреща му Бърд и го притисна към колата.
— Боно и Пирини — каза той без никакво колебание.
— Ти участваше ли?
— Заклевам се, че не.
— Някакви други планове за ножари?
— Не, доколкото знам.
— Тогава какво, по дяволите, търсят тук, Кал?
— Ами чакат, ослушват се. Да са наблизо, ако нещо се наложи. Зависи какво ще направи хлапето.
Бърд го стисна още по-здраво и изсъска насреща му:
— Една само лъжа, и ще те скапя. Разбра ли ме?
— Не лъжа, заклевам се — рече с изтънял глас Кал. Бърд го пусна и кимна към пресечката.
— Заминавай и никакви издънки повече.
Стената от ченгета се разтвори и Кал слезе на платното. Упъти се с широка крачка към пресечката и скоро хукна през мрака.