Петък сутрин. Реджи отпиваше от силното черно кафе в сумрака, предшестващ зората. Чакаше я нов непредвидим ден като защитник на Марк Суей. Беше прохладна безоблачна сутрин, първата от многото подобни през септември, първият предвестник, че иде краят на горещото мемфиско лято. Тя се полюляваше върху плетения стол на задното балконче и се мъчеше да подреди в ума си изминалите пет часа от своя живот.
От полицията позвъниха към един и половина, казаха, че някой е проникнал в нейната кантора, и я помолиха да иде незабавно. Тя се обади на Клинт и двамата се появиха заедно пред петима-шестима чакащи ги полицаи. Бяха оставили Джак Нане първо да си свърши мръсната задачка и чак като излязъл от сградата, тогава го спипали. Показаха на Реджи и Клинт трите микрофона и миниатюрните предаватели, залепени в слушалката. Нане си бил свършил работата майсторски, казаха те.
Размонтираха устройството пред очите й и внимателно прибраха микрофоните като веществен материал. Обясниха й как е влязъл Нане и на няколко пъти подчертаха, че е оставила кантората без алармена система. Отвърна им, че не държи на охранителните мерки. Вътре нямало нищо особено ценно.
Провери досиетата; явно не бяха докосвани. Досието на Марк бе оставено в куфарчето й у дома; и докато спеше го държеше до себе си. Клинт огледа бюрото си и каза, че има вероятност Нане да е ровил из неговите папки. Но бюрото му не било толкова подредено, та лесно да установи това.
Обясниха й, че знаели за акцията и причакали Нане, но не й казаха откъде са научили. Пуснали го да проникне лесно в сградата — оставили отключени врати, охраната била отслабена и тъй нататък, — но го следели десетина мъже. Бил задържан в полицията, ала засега мълчал. Един агент я дръпна настрани и поверително снишил глас, й обясни за връзката между Нане, Гронк, Боно и Пирини. Не били открили последните двама — напуснали хотелските си стаи. Гронк бил в Ню Орлиънс и те го държали под око.
Нане щял да изкара две-три години в затвора, а можело и повече. В един миг й се прииска смъртно наказание.
Полицаите си отидоха. Към три двамата с Клинт бяха вече сами в опразнената кантора, сами със стряскащата новина, че някой с много опитна ръка е понечил да им заложи капан. Тук беше влизал човекът, нает от убийци, да им помогне да разберат налагат ли се още убийства. Кантората я потисна и не след дълго те си тръгнаха. По пътя се отбиха в едно кафене.
И тъй, останала с трите часа сън, в очакване на нов съсипващ ден, тя пиеше кафето си и гледаше поруменяващия небосклон на изток. Сети се за Марк — как бе дошъл в кантората й в сряда, прогизнал от дъжда и онемял от страх. Тогава й разказа как го е заплашил човекът с ножа, големият и грозен мъж, размахал тяхната семейна снимка. Тя бе потресена от разказа на дребничкото разтреперано дете. Беше страшно да слушаш всичко това, но все пак тогава ужасът бе преживян от друг. А сега острието се бе насочило към нея.
Тогава беше сряда, а сега — петък, и същите бандити бяха подгонили и нея. Нещата ставаха далеч по-опасни. Малкият й клиент бе на сигурно място в ареста, а тя седеше тук, сама сред мрака, и мислеше за Боно и Пирини.
Макар че колата не се виждаше от къщата на мама Лайф, тя бе паркирана наблизо. Двама агенти от ФБР стояха на пост, за всеки случай. Реджи се бе съгласила.
Представи си хотелска стая със спуснати завеси, облаци цигарен дим и празни бирени шишета, нахвърляни по пода. Около масичка с касетофон се бяха скупчили размъкнати престъпни типове и слушаха гласа й. Тя приказваше с клиенти, с доктор Левин, с мама Лайф, сякаш разговорът си е само между тях. Ония се отегчаваха и само от време на време някой се подсмихваше или пък скърцаше със зъби.
Марк не се обаждаше в кантората, тъй че подслушвателната им стратегия бе смешна. Тия типове явно смятаха, че той знае за Бойет, а също и че двамата с адвокатката му са толкова тъпи, та да обсъждат това по жиците.
Телефонът в кухнята иззвъня и Реджи скочи. Погледна часовника си — шест и двайсет. Сигурно пак неприятности, защото иначе кой щеше да я търси в този час. Влезе и вдигна на четвъртото позвъняване.
— Ало?
Беше Хари Рузвелт.
— Добро утро, Реджи. Извинявай, че те събуждам.
— Будна съм, Хари.
— Чете ли вестниците? Тя преглътна мъчително.
— Не. Какво има?
— Голяма статия на първа страница с две снимки на Марк — едната при излизането му от болницата „арестуван“, както пише, другата е при напускането на съда с полицаите от двете му страни. Авторът е Мьолер Шика, който е осведомен прекрасно за нашето заседание. Пише, че Марк е отказал да отговаря на въпросите ми за Бойд Бойет и че съм го пратил в ареста заради неуважение на съда. От всичко излиза, че съм едва ли не Хитлер.
— Но откъде знае какво е било?
— Цитира неназовани източници.
Тя започна да прехвърля в главата си присъстващите.
— Да не е бил Финк?
— Съмнявам се. Нищо не може да спечели от тази информация, а твърде много рискува. Във всеки случай, не е бил някой много умен.
— Точно затова ти казах Финк.
— Тук си права, но се съмнявам да е някой юрист. Решил съм да призова Мьолер да се яви в съда по обяд. Ще поискам да ми каже източника си. Ако ли не, пращам го в ареста.
— Прекрасна идея!
— Няма да отнеме много време. А след това ще продължим с Марк. Така добре ли е?
— Разбира се, Хари. Чуй, има нещо, което трябва да знаеш. Тази нощ имах неприятности.
— Целият съм слух — рече той.
Реджи му разказа набързо за микрофоните, а после специално наблегна на Боно и Пирини, които бяха на свобода.
— Боже господи! — възкликна Хари. — Тези хора са ненормални.
— И опасни.
— Страх ли те е?
— Разбира се, че ме е страх, Хари. Ужасно е да знаеш, че те следят на всяка крачка.
Последва дълго мълчание от другия край на линията.
— Реджи, при тези обстоятелства няма да освободя Марк, поне не днес. Дай да видим какво ще стане в събота и неделя. Там е на много по-сигурно място.
— Съгласна съм.
— Говори ли с майка му?
— Да. Не беше много въодушевена от идеята за защитна програма. Ще й трябва време да премисли. Тя горката е с много изопнати нерви.
— Гледай да я убедиш. Ще може ли да дойде днес? Ще ми се да се срещнем.
— Ще опитам.
— Хайде, до обяд.
Реджи си наля още кафе и се върна на бал кончето. Аксла спеше под люлеещия се стол. Първите утринни лъчи пропълзяха между дърветата. Седеше със свити колене, подпъхнала хавлиения халат под босите си крака, и стискаше топлата чаша между двете си длани. Вдъхваше аромата на кафето и си мислеше колко много мрази пресата. Значи цял свят щеше да научи за разпита. За каква поверителност ставаше дума? Сега малкият й клиент бе много по-уязвим. Всекиму ставаше ясно, че таи нещо, което не бива да знае. Ако ли не, защо отказваше да говори, след като съдията му нареждаше?
С всеки изминал час играта ставаше по-опасна. А от нея, Реджи Лав, адвокатката, юридическата съветничка се очакваше да знае всички отговори и да дава безпогрешни напътствия. Марк щеше да я поглежда с онези уплашени сини очи и да пита какво да прави сега, после, след това. А тя откъде да знае, ей Богу!
Та те и нея подгониха…
Дорийн събуди Марк рано. Беше му приготвила кифлички с боровинково сладко. Самата тя гризеше една от тях и го гледаше загрижено. Марк седеше на един стол, хванал в ръка кифличка, която не докосваше, и само се взираше в пода с празен поглед. По едно време бавно вдигна кифличката към устата си, гризна съвсем мъничко, после я отпусна на коленете си. Дорийн наблюдаваше всяко негово движение.
— Добре ли си, душице? — попита го тя. Марк кимна бавно и изрече с глух дрезгав глас:
— Ох, добре съм.
Дорийн го потупа но коляното, погали го по рамото. Очите й бяха присвити и тя изглеждаше много притеснена.
— Цял ден съм дежурна — каза тя, като се запъти към вратата. — Ще те наглеждам.
Марк все едно не я чу и само едва-едва лизна боровинковото сладко. Когато вратата се затвори и щракна, той тутакси налапа цялата кифличка и посегна за друга.
Дорийн се върна след двайсет минути.
— Ела с мене, Марк — рече тя. — Имаш свиждане. Щом бе чул подрънкването на ключовете, мигом се бе оклюмал. С този блуждаещ поглед приличаше на отнесен в друг свят.
— Кой е тук? — попита той с вяло.
— Адвокатката ти.
Изправи се и затътри крака след Дорийн.
— Сигурен ли си, че се чувстваш добре? — попита тя, надвесила се над него. Той бавно кимна и двамата заслизаха по стълбите.
Реджи го чакаше в една приемна на по-долния етаж. Тя и Дорийн се поздравиха мило — бяха стари познати — и вратата се заключи. Седнаха от двете страни на ниска кръгла масичка.
— Приятели ли сме още? — попита тя с усмивка.
— Аха. Извинявай за вчера.
— Няма защо да се извиняваш, Марк. Разбирам те, повярвай ми. Добре ли спа?
— Да. Много по-добре, отколкото в болницата.
— Дорийн каза, че се притеснява за теб.
— Нищо ми няма.
— Добре. — Реджи извади вестник от куфарчето си и го сложи на масата. Той зачете бавно.
— Три дни поред заемаш първата страница — каза Реджи, опитвайки се да изтръгне усмивка от него.
— Мислех, че заседанието е закрито.
— Така се смяташе. Рано сутринта ми се обади съдията Рузвелт. Беше много ядосан от цялата тази история.
Възнамерява да призове журналиста и да му даде да се разбере.
— Вече е късно, Реджи. Статията е вече излязла. Всички я виждат. От ясно по-ясно е, че съм детето, което знае доста много.
— Прав си. — Тя мълча, докато Марк прочете статията още веднъж и разгледа снимките си.
— Говори ли с майка ти?
— Да. Вчера следобед към пет. Стори ми се много отпаднала.
— Така е. Видях я, преди ти да си се обадил. Не се отделя от леглото на Рики, защото вчера му дойде много.
— Аха. Заради тия тъпи ченгета. Дай да ги съдим.
— Ще го отложим за по-нататък. Сега трябва да обсъдим друго. След като си отиде вчера, съдията Рузвелт поговори с адвокатите и с ФБР. Иска да ви включат в защитната програма за свидетели, тебе, майка ти и Рики. Смята, че това е най-добрият начин да се опазите и аз съм склонна да се съглася с него.
— Каква е тя?
— ФБР ви премества на ново място, което ще се пази в тайна и ще е далеч оттук. Сменяте си имената, училището и всичко. Майка ти започва нова работа, която е много по-добре заплатена, а не по шест долара на час. Като изкарате там няколко години, могат да ви преместят другаде, за всеки случай. Ще изпратят Рики в много по-добра болница и ще стои там, докато оздравее. И за всичко, то се знае, плаща правителството.
— Ще мога ли да си купя ново колело?
— Разбира се.
— Не бе, това на майтап. Веднъж гледах един такъв филм. За мафията. Един ги портеше на ФБР и ченгетата му помогнаха да изчезне. Направи си пластична операция. Намериха му нова съпруга и тъй нататък. Изпратиха го чак в Бразилия или нещо от тоя род.
— И какво стана?
— Цяла година го търсиха, но го спипаха. И него, и жена му пречукаха.
— Това е било като за филм. Ти наистина нямаш друг избор, Марк. Нищо по-сигурно.
— И, разбира се, трябва да им кажа всичко, преди да ми уредят тия прекрасни работи, нали така?
— Това е част от сделката.
— Мафията никога не забравя, Реджи.
— Прекалено много филми си гледал, Марк.
— Може би. Но случвало ли се е някой от тая програма все пак да бъде очистен?
Отговорът беше положителен, но тя не можеше да цитира случай.
— Не зная, но ще се срещнем с тях и ще ги попиташ каквото искаш.
— Ами ако не искам да се срещам? Ами ако искам да си стоя в малката килийка, докато стана на двайсет години и съдията Рузвелт най-накрая умре? Тогава ще мога ли да изляза от ареста?
— Добре значи. А какво ще стане с майка ти и Рики? С тях какво ще стане, като ги изпишат от болницата и няма къде да отидат?
— Могат да дойдат тук, при мен. Дорийн ще се грижи за нас.
Ах, хитрецът, винаги имаше отговор. Беше невероятен за своите единайсет години. Тя помълча малко и му се усмихна. Той я изгледа начумерено.
— Слушай, Марк, ти вярваш ли ми?
— Да, Реджи, вярвам ти. Ти си единственият човек на света, на който сега вярвам. Тъй че моля те, помогни ми.
— Не е толкова лесно, Марк.
— Зная.
— Единственото, което ме интересува, е да си в безопасност. Ти и твоето семейство. И съдията Рузвелт мисли така. Ще минат няколко дни, докато се уточнят подробностите от програмата. Вчера съдията нареди на ФБР да се заемат с това моментално и аз смятам, че няма по-добър изход.
— Говори ли за това с мама?
— Да. Иска още да го обсъждаме. Но смятам, че й допадна.
— Ами откъде знаеш, че всичко ще е наред, Реджи? Напълно ли е сигурно?
— Никога нищо не е напълно сигурно. Гаранции няма.
— Колко прекрасно! Може да ни открият, но може и не. Поне ще ни е вълнуващ животът, нали?
— Ти можеш ли да предложиш нещо по-добро?
— Разбира се, много е просто. Вземаме си застраховката за фургона. Намираме си друг и се преместваме в него. Аз дума не обелвам и си живеем мирно и щастливо. Все ми е едно дали ще открият трупа. Хич не ми пука.
— Много съжалявам, Марк, но това не може да стане.
— Защо не?
— Защото си нямал късмет. Научил си нещо много важно и докато не го кажеш, вечно ще си имаш неприятности.
— А като го кажа, може да ме очистят.
— Не мисля така, Марк.
Той кръстоса ръце пред гърдите си и затвори очи. На лявата си буза имаше синина, която едва-едва започваше да се разсейва. Беше петък. Клифърд го удари в понеделник и макар на него да му се струваше, че са минали седмици, синината му напомняше, че нещата се развиват много скоростно. Още си ближеше раните от схватката, горкият.
— Къде ще идем? — попита той кротко, без да отваря очи.
— Много надалеч. Мистър Луис от ФБР спомена за някаква детска психиатрична клиника в Портланд, която се смятала за една от най-добрите. Там ще настанят Рики и ще положат всякакви грижи.
— Може ли да ни проследят?
— ФБР ще ви пази. Втренчиха се един в друг.
— Защо така изведнъж взе да вярваш на ФБР?
— Защото няма друг, на който да вярвам.
— Колко време ще се урежда всичко това?
— Има два проблема. Първият е подготвянето на документите и формалностите. Мистър Луис каза, че ще им трябва една седмица. Вторият е Рики. Може би доктор Грийнуей няма да разреши да го местят поне няколко дни.
— Значи със сигурност ще съм в ареста още една седмица?
— Така изглежда. Много съжалявам.
— Няма що да съжаляваш, Реджи. Вече посвикнах. Мога и много дълго да изкарам, само и само да ме оставят на мира.
— Това няма да стане обаче.
— Трябва да поговоря с мама.
— Тя може би ще дойде днес на заседанието. Съдията Рузвелт я вика. Предполагам, че ще я срещне насаме с хората от ФБР, за да обсъдят програмата.
— Щом оставам в ареста, защо ще правим заседание?
— Обвинен ли си в неуважение на съда, съдията е длъжен да те привиква периодично, за да ти даде възможност да се пречистиш, тъй да се каже. С една дума, да направиш каквото той иска.
— Ама че гаднярски закон, Реджи. Много е тъп, нали?
— Понякога, да.
— Снощи ми хрумна нещо много шантаво, докато се мъчех да заспя. Помислих си… ами ако трупът не е там, където казва Клифърд. Ами ако Клифърд си е дрънкал врели-некипели, щото е откачалник? Сещала ли си се за такава възможност, Реджи?
— Да, неведнъж.
— Представи си, че всичко това е един блъф, и толкова. Просто шегичка.
— Няма как да го разберем, Марк.
Той потърка очи и хлъзна назад стола си. Стана и нервно взе да кръстосва из стаята.
— Значи се грабваме и тръгваме. Каквото било, било. Лесно ти е на тебе, Реджи. Няма ти да се мяташ в кошмари. Ще си караш живота, все едно нищо е нямало. Ти и Клинт. И мама Лайф. Хубава канторка. Много клиенти. Ами ние? Ние какво да правим? Ще треперим от страх до края на живота си.
— Мисля, че няма.
— Но не си много сигурна, Реджи. Лесно е да седиш тук и да викаш, че всичко ще се оправи. Не ти си слагаш главата в торбата.
— Нямаш друг изход, Марк.
— Как да нямам? Мога да лъжа.
Това беше едно най-обикновено заседание за отсрочка на дело, досадна и рутинна размяна на реплики между засегнатите страни, но когато подсъдимият беше Бари Мулдано, Ножа, а защитникът Уилис Апчърч, работата изглеждаше другояче. Като се притури и суетата на почитаемия Рой Фолтриг и умелите манипулации с пресата, осъществявани от Уоли Бокс, тази нищо и никаква съдебна процедура привлече толкова обществено внимание, колкото ако предстоеше екзекуция. Съдебната зала на негова светлост Джеймс Ламонд бе претъпкана от любопитни журналисти и разни завистливи адвокати, които си имаха по-важна работа, но предпочетоха да влязат тук. Тълпяха се в залата, разговаряха със сериозни физиономии и току поглеждаха към репортерите. Камерите и микрофоните привличаха съдиите както кръвта — акулите.
Зад преградата, отделяща зрители от актьори, стоеше Фолтриг, заобиколен от своите помощници, и намръщено шепнеше нещо, сякаш подготвяше нападение. Беше облечен в най-официалния си костюм — тъмен, с елече и бяла риза, копринена вратовръзка на сини и червени райета, идеална прическа и ослепително лъснати обувки. Гледаше към публиката, но, естествено, бе твърде зает, за да забелязва когото и да било. Насреща му стоеше Мулдано, обърнал гръб на грачещите зяпачи, и се правеше, че никой не го интересува. Беше с черен костюм. Опашчицата му беше пригладена и краят й се извиваше при ръба на яката. Уилис Апчърч седеше край масата на защитата с лице към журналистите и оживено разговаряше с някакъв юрист. Ако някой можеше да надмине Фолтриг по тщеславие, то това бе Апчърч.
Мулдано още не знаеше, че осем часа по-рано в Мемфис е бил арестуван Джак Нане. Не знаеше, че Кал Сисън е изпял всичко. Боно и Пирини също не се бяха обаждали и Бари изпрати Гронк обратно в Мемфис, без да подозира за снощните събития.
Фолтриг потриваше ръце от задоволство. Въз основа на записа със солницата в понеделник щеше да предяви обвинения срещу Мулдано и Гронк. Лесно щеше да ги осъди. В кърпа му бяха вързани. Мулдано го чакаха пет години затвор за възпрепятстване на правосъдието.
Но Рой не се беше добрал до трупа. Обвиненията за възпрепятстване на правосъдието нямаше да му донесат славата, на която щеше да се радва при един тежък процес за убийство, в който да се покажат цветни снимки на разложения труп и докладът на експертите за траекторията на куршума. Един такъв процес щеше да трае седмици наред и Рой щеше да е на екрана всяка божа вечер. Само като си го представеше!
Рано тази сутрин изпрати Финк в Мемфис с призовките за момчето и адвокатката от разширения състав съдебни заседатели. Това щеше да пооживи малко нещата. В понеделник следобед щеше да разпита момчето и с малко повече късмет, току-виж, намерил трупа още същата вечер. Тази мисъл го задържа в кабинета му до три сутринта. Сега сновеше между бюрото на съдебната секретарка и своя стол, като поглеждаше кръвнишки към Мулдано, но той се правеше, че не го забелязва.
Един униформен служител застана пред съдийската маса и гръмогласно нареди всички да седнат. Съдия на днешната сесия щял да бъде почитаемият Джеймс Ламонд. Ламонд се появи от служебния вход, съпроводен до мястото си от чиновник с куп тежки папки в ръце. Наскоро навършил петдесет, Ламонд се смяташе за невръстно дете сред федералните съдии. Бе типичен представител на армията съдии, назначени от Рейгън — много делови, с каменно лице, което подсказваше, че не търпи празните приказки. Беше федерален прокурор на южната част на Луизиана точно преди Фолтриг и мразеше своя наследник не по-малко, отколкото го мразеха всички останали. Шест месеца след поемане на поста Фолтриг бе започнал да размахва разни диаграми и графики, с които статистически да докаже колко по-ефективно работи сега прокуратурата, отколкото по време на предшественика му. Увеличил се е броят на обвинителните актове. Търговците на наркотици са зад решетките. Държавните чиновници имат страх от закона. Настанали са тежки дни за престъпниците и се води битка за защита на обикновения гражданин, защото той, Рой Фолтриг, е главният федерален прокурор на областта.
Беше глупав ход, защото обиди Ламонд и разгневи останалите прокурори и съдии. Никой не примираше от любов към него.
Ламонд огледа претъпканата зала. Всички седнаха.
— Много съм поласкан — започна той — от днешния интерес към нашата институция, но, честно казано, това е едно най-обикновено заседание за разглеждане на молба. — Той стрелна начумерено Фолтриг, който се бе обградил от шестима асистенти. Апчърч бе наел двама местни адвокати за помощници. — Съдът е готов да разгледа молбата за отсрочка на делото, внесена от обвиняемия Бари Мулдано. Съдът заявява, че процесът е насрочен за след три седмици, смятано от следващия понеделник. Мистър Апчърч, вие сте внесли молбата, вие имате думата. И моля да бъдете по-кратък.
За всеобщо учудване Апчърч наистина бе кратък. Той просто изложи това, което всички знаеха за покойния Джероум Клифърд, и обясни на съда, че му предстоял процес във Федералния съд в Сейнт Луис точно след три седмици, смятано от следващия понеделник. Говореше гладко, беше спокоен и се чувстваше като у дома си в тази непозната му зала. Необходимо било датата да се промени, обясни той със завидна деловитост, защото му трябвало време да подготви защитата си за един несъмнено дълъг процес. Цялата му реч трая десет минути.
— Колко време ви е необходимо? — попита Ламонд.
— Ваша светлост, графикът ми е много натоварен с дела и ми се ще да ви го покажа. Ако трябва честно да кажа, шест месеца ще са една приемлива отсрочка.
— Благодаря. Нещо друго?
— Не. Благодаря ви, ваша светлост.
Апчърч още не бе седнал на стола си, когато Фолтриг се отправи към подиума пред съдийската маса. Хвърли поглед на бележките си и понечи да заговори, когато Ламонд вметна съкрушително:
— Мистър Фолтриг, надявам се, че предвид създалите се обстоятелства няма да отречете необходимостта от по-дълга отсрочка.
— Не, ваша светлост, по принцип не отричам това. Но смятам, че шест месеца са прекалено дълго време.
— Тогава колко бихте предложили?
— Един-два например. Вижте, ваша светлост, аз…
— Няма да стоя тук да слушам пазарлъци за два месеца ли, за шест ли, за три ли, за четири ли… Щом приемате, че обвиняемият има право на отсрочка, тогава ще насроча делото, когато ми позволи моят график.
Ламонд знаеше, че на Фолтриг му е нужна отсрочка много повече, отколкото на Мулдано. Но нямаше как да я поиска. Правосъдието винаги трябваше да е в атака. Прокурорите бяха неспособни да поискат повече време.
— Добре, ваша светлост — извиси глас Фолтриг, — но според нашето мнение ненужните отсрочки трябва да се отбягват. Това дело и без това се проточи много.
— Да не би да намеквате, че съдът се размотава, мистър Фолтриг?
— Не съдът, ваша светлост, а обвиняемият. За каквото му скимне, внася молби, само и само да пречи на обвинението. Върти, суче…
— Мистър Фолтриг, досегашният адвокат е покойник. Мистър Клифърд не може да внася повече молби. А сега обвиняемият има нов адвокат, който, доколкото виждам, е предявил само едно искане.
Фолтриг погледна бележките си и лицето му бавно започна да почервенява. Не беше се надявал да излезе победител, но пък не и да получи юмрук в зъбите.
— Имате ли да кажете нещо, отнасящо се до конкретния предмет на заседанието? — попита негова светлост, сякаш досега Фолтриг не бе изрекъл нищо съществено.
Той стисна бележника си и с гневна крачка се оттегли от подиума. По-добре да беше пуснал някой от помощниците си да направи възражението.
— Нещо друго, мистър Апчърч? — попита Ламонд.
— Не, сър.
— Много добре. Благодаря на всички ви за проявения интерес. Съжалявам, че всичко мина съвсем набързо. Следващия път ще сме по-подробни. Скоро ще определя новата дата на процеса.
Почти веднага след това Ламонд напусна залата. Репортерите се изнизаха навън, а Фолтриг и Апчърч, разбира се, предвидливо излязоха след тях и се запътиха към двата противоположни края на коридора, където дадоха импровизирани пресконференции.