В своя бурен журналистически живот Мьолер Шика бе писал репортажи за затворнически бунтове, изнасилвания и кървави побоища, неведнъж бе стоял пред решетки и дебели железни врати, но още никога не бе попадал от другата им страна. Макар че тая мисъл го тормозеше през цялото време, той намираше сили да запази хладнокръвие и да се преструва на самоуверен репортер, който твърдо вярва в Първата поправка на Конституцията. От двете му страни стояха адвокати — добре платени сътрудници на голяма юридическа фирма, която се грижеше за интересите на „Мемфис Прес“ от десетилетия насам. През последните два часа те непрекъснато му повтаряха, че Конституцията на Съединените американски щати е на негова страна и ще го защити в този тежък ден. Шика беше облечен с джинси, сафари и вехти каубойски ботуши — типичен фронтови репортер.
Хари не се стряскаше от самоуверената физиономия на този жалък плъх. Още по-малко го стряскаха двамата елегантни републиканци от оная префърцунена порода, която досега не бе осквернявала с присъствието си неговата съдебна зала. Но въпреки всичко Хари се тревожеше. Седнал на съдийското място, той за десети път препрочиташе сутрешната статия на Шика. Същевременно преглеждаше материалите по някои типични дела, свързани с Първата поправка и тайната на журналистическите източници. Не бързаше — искаше онзи негодник да се попече на бавен огън.
Вратите бяха заключени. Приятелят на Шика, полицаят Гриндър, стоеше нервно край свидетелското място. По заповед на Хари още двама униформени полицаи бяха застанали зад Шика и неговите адвокати. Изглеждаха напрегнати, готови за действие. Шика и адвокатите явно не харесваха това, но се нравеха на разсеяни.
Същата стенографка, само че днес с още по-къса поличка, разсеяно чегърташе ноктите си и чакаше да бликнат словесните потоци. Същата нацупена стара дама седеше отстрани и прелистваше „Нашънъл Инкуайърър“. Чакаха търпеливо. Наближаваше девет и половина. Както винаги, дневният ред беше претоварен и заседанията изоставаха от графика. Марша бе приготвила на Хари солиден сандвич за някоя от кратките паузи. Следващото заседание щеше да бъде посветено на Марк Суей.
Съдията се подпря на лакти, приведе глава и огледа свирепо Шика, чиито петдесетина килограма едва ли се равняваха и на една трета от теглото на Хари.
— Протокол — излая той и стенографката незабавно зашари с молива.
Въпреки цялото си хладнокръвие Шика подскочи на стола и се изопна като струна.
— Мистър Мьолер, призовах ви пред този съд, тъй като сте нарушили законите на щата Тенеси и по-специално раздела, свързан с тайната на закритите съдебни заседания: Въпросът е много сериозен, защото става дума за безопасността на едно малко дете. За жалост в закона не са предвидени никакви санкции освен обществено порицание. — Хари свали очилата, избърса ги с носна кърпичка и продължи със скръбния глас на старец, който мъмри непрокопсания си внук: — И тъй, мистър Мьолер, макар да съм дълбоко засегнат от вас и вашата статия, много повече ме тревожи фактът, че сведенията са стигнали до вас чрез трето лице. Лице, което е присъствало в тази зала по време на вчерашното заседание. Сериозно съм обезпокоен от вашия източник на информация.
Гриндър се облегна назад и притисна крака към стената, защото коленете му трепереха. Не смееше да погледне Шика. Само преди шест години бе прекарал инфаркт и ако не се овладееше сега, можеше да го сполети нещо по-лошо.
Хари посочи с широк замах свидетелското кресло.
— Заповядайте, мистър Мьолер. Бъдете ми скъп гост. Нацупената старица поднесе Библията за клетва. Шика преметна върху коляно вехтия си ботуш и потърси с поглед подкрепа от адвокатите. Те бяха извърнали глави настрани. Гриндър съзерцаваше плочките под краката си.
— Говорите под клетва, мистър Мьолер — напомни Хари още преди да са заглъхнали последните думи.
— Да, сър — измънка Шика, полагайки немощни усилия да се усмихне на грамадния мъж, който седеше далече горе и го гледаше над преградата на свидетелското място.
— Вие ли съчинихте днешната статия, подписана с вашето име?
— Да, сър.
— Сам ли я написахте, или някой ви помогна?
— Ами… лично написах всяка дума, ако това имате предвид, ваша светлост.
— Точно това имам предвид. В четвъртия абзац на тази статия пишете следното, цитирам: „Марк Суей отказа да отговаря на въпроси, свързани с Бари Мулдано и Бойд Бойет.“ Край на цитата. Вие ли написахте това, мистър Мьолер?
— Да, сър.
— А присъствахте ли по време на вчерашното заседание, докато детето даваше показания?
— Не, сър.
— Бяхте ли в тази сграда?
— Аз… да, сър, бях в сградата. Не е забранено, нали?
— По-кротко, мистър Мьолер. Тук аз задавам въпросите, а вие отговаряте. Разбрахте ли същността на отношенията ни?
— Да, сър.
Шика отправи умолителен поглед към адвокатите, но в момента и двамата четяха вглъбено някакви документи. Стори му се, че е останал съвсем сам на този свят.
— Значи не присъствахте на заседанието. Кажете тогава, мистър Мьолер, как узнахте, че детето е отказало да отговаря на въпросите ми за Бари Мулдано и Бойд Бойет?
— Имах осведомен източник.
На Гриндър и през ум не му бе минавало, че могат да го нарекат осведомен източник. Беше най-обикновен униформен съдебен служител, който носеше пистолет, имаше оскъдна заплата и куп неплатени сметки. От магазина за конфекция се канеха да съдят жена му заради подписване на чекове без покритие. Искаше да избърше потта от челото си, но не смееше да помръдне.
— Осведомен източник — подигравателно повтори Хари. — Разбира се, мистър Мьолер. Така и предполагах. Не сте били тук. Някой ви е казал. Това означава, че имате източник. Е, и как се нарича вашият осведомен източник?
По-възрастният адвокат веднага скочи на крака. Беше облечен като типичен представител на солидна фирма — безупречен черен костюм, бяла риза, черни обувки и червена вратовръзка с предизвикателна жълта ивица. Фамилията му беше Алифант. Като член на управата, рядко се мяркаше в съдебните зали.
— Разрешете да се намеся, ваша светлост.
Хари направи кисела физиономия и бавно откъсна поглед от свидетеля. Челюстта му провисна, сякаш бе поразен от наглата намеса. Той се навъси към Алифант, който упорито повтори:
— Разрешете да се намеся, ваша светлост. След безкрайно мълчание Хари запита:
— За пръв път идвате в моя съд нали, мистър Алифант?
— Да, сър — отвърна адвокатът.
— Така си и мислех. Тук май не е за хора от вашия калибър. Колко адвокати имате във фирмата, мистър Алифант?
— Сто и седем според последната справка. Хари тихичко подсвирна и поклати глава.
— Брей, много народ. Практикува ли някой от тях в Съда за малолетни?
— Сигурен съм, че има такива, ваша светлост.
— И по-точно?
Алифант пъхна едната си ръка в джоба, а с другата разсеяно опипа ръба на бележника. Чувстваше се излишен. Истинското му място беше в света на заседателните зали, дебелите папки на фирмите, солидните чекове и скъпите ресторанти. Беше богат, защото взимаше по триста долара на час и имаше трийсет съдружници със същата тарифа. Фирмата му процъфтяваше, защото плащаше на седемдесет адвокати по петдесет хиляди годишно и очакваше да спечелят поне пет пъти повече. Налагаше му се да присъства в тази зала не само защото отговаряше за вестника, но и защото никой друг от отдела за съдебни спорове не би успял да подготви защита за някакви си два часа.
Хари презираше този тип и цялата му пасмина. Нямаше доверие на фирмените юристи, които само в краен случай напускаха лъскавите кантори, за да се срещнат с простолюдието. Те бяха високомерни и гледаха да не си цапат ръцете.
— Седнете, мистър Алифант — заповяда той и посочи стола. — В моя съд не се става. Сядайте.
Алифант неловко се отпусна на стола.
— И тъй, какво искахте да кажете, мистър Алифант?
— Ваша светлост, протестираме срещу тия въпроси и разпита на мистър Мьолер, тъй като Първата поправка на Конституцията закриля свободата на словото. Поради това…
— Мистър Алифант, познавате ли законовите текстове, свързани със закритите съдебни заседания по делата на малолетни? Сигурно ги познавате.
— Да, сър, познавам ги. Откровено казано, ваша светлост, имам сериозни затруднения с тези текстове.
— Тъй ли? Продължавайте.
— Да, сър. По мое мнение в сегашния си вид тази част от закона противоречи на Конституцията. Донесъл съм справка за някои дела от други…
Веждите на Хари подскочиха.
— Значи противоречи на Конституцията?
— Да, сър — твърдо заяви Алифант.
— Знаете ли кой е писал тези текстове, мистър Алифант?
Алифант се озърна, сякаш вярваше, че съдружникът му знае отговора. Но онзи само поклати глава.
— Аз съм ги писал, мистър Алифант — извести гръмогласно Хари. — Аз. Мо/, казано на френски. Моя милост. И ако бяхте наясно със законите, третиращи малолетните в този щат, щяхте да знаете, че си разбирам от работата, защото лично съм ги писал тези закони. Е, какво ще кажете по въпроса?
Шика се сгърчи в креслото. Беше писал хиляди съдебни репортажи. Беше виждал адвокати под обстрела на разярени съдии и знаеше, че клиентите им рядко успяват да отърват кожата.
— Продължавам да смятам, че противоречат на Конституцията, ваша светлост — кротко заяви Алифант.
— А аз, мистър Алифант, нямам никакво намерение да влизам в дълги разпалени дебати с вас по приложението на Първата поправка. Щом не ви харесва законът, обърнете се към Върховния съд и го променете. Между нас казано, слабо ме интересува. Нов момента седя тук гладен и чакам вашият клиент да отговори на въпроса. — Той завъртя глава към Шика, който седеше на тръни. — Е, мистър Мьолер, назовете източника си.
Гриндър усети, че му призлява. Той пъхна палци под колана и притисна стомаха си. Шика се славеше като човек, който държи на думата си. Никога не бе разкривал своите източници.
— Не мога да кажа името му — изрече Шика, полагайки отчаяни усилия да изглежда като храбър мъченик пред лицето на смъртта.
Гриндър си пое дъх. Прекрасни слова. Хари незабавно кимна на двамата полицаи.
— Смятам това за неуважение на съда и заповядвам да бъдете затворен, мистър Мьолер.
Полицаите застанаха от двете страни на Шика, който трескаво се озърташе за помощ. Без да размишлява, Алифант отново скочи на крака.
— Ваша светлост! Протестираме! Не можете…
Без да му обръща внимание, Хари заповяда на полицаите:
— Отведете го в градския затвор. На общ режим. Никакви привилегии. В понеделник ще го чакам пак тук.
Полицаите сграбчиха Шика и му надянаха белезници.
— Направете нещо! — изкрещя той към адвокатите.
— Това е незаконосъобразно, ваша светлост — нареждаше Алифант. — Не можете да действате така.
— Както виждате, действам, мистър Алифант — кресна Хари. — Ако не седнете незабавно, ще споделите килията с клиента си.
Алифант рухна на стола.
Полицаите помъкнаха Шика навън и докато отваряха вратата, Хари го изпроводи с думите:
— Мистър Мьолер, ако прочета във вестника и една ваша думица, докато сте зад решетките, ще ви оставя да киснете там цял месец, преди да се сетя за вас. Разбрахте ли?
Шика бе загубил дар слово.
— Ще обжалваме, Шик — ободри го Алифант, докато полицаите затръшваха вратата. — Ще обжалваме.
Седнала на масивния дървен стол, Даян Суей прегръщаше по-големия си син и гледаше как слънчевите лъчи се процеждат през прашните, изпочупени щори на стаята за свидетели. Вече нямаше сили нито да плаче, нито дори да говори.
След пет дни и четири нощи заточение в психиатричното отделение тя бе напуснала болницата с радост. Но радостта скоро секна и сега пак й се искаше да седи край леглото на Рики. Беше видяла Марк, беше поплакала в прегръдките му и знаеше, че момчето е в безопасност. При сегашните обстоятелства нито една майка не би могла да желае нещо повече.
Не вярваше нито на разума, нито на майчиния си инстинкт. Петте дни изолация я бяха лишили от чувство за реалност. След безкрайната верига от шокове се усещаше замаяна и куха. От лекарствата — хапчета за сън, хапчета за събуждане — съзнанието й се бе притъпило дотолкова, че виждаше живота като купчинка моментални снимки, хвърляни върху масата една по една. Мозъкът й работеше, но на бавни обороти.
— Искат да се преместим в Портланд — каза тя, разтривайки ръце.
— От Реджи ли разбра?
— Да, вчера разговаряхме подробно. В Портланд имало подходяща болница за Рики и щели да ни помогнат за всичко.
— Добре звучи, но малко ме плаши.
— И мене ме плаши, Марк. Не искам през идните четирийсет години да се озъртам през рамо. Веднъж четох в някакво списание за един от мафията, който помогнал на ФБР и решили да го скрият. Точно като нас. Доколкото си спомням, само след две години мафията го открила и сложила бомба в колата му.
— Май го даваха и по телевизията.
— Не мога да живея така, Марк.
— Дали ще си намерим нов фургон?
— Мисля, че да. Тая сутрин разговарях с мистър Тъкър и той каза, че фургонът бил застрахован. Вече имал нов на разположение. И уволнението ми отмениха. Представи си, тая сутрин донесоха чека в болницата.
Марк се усмихна при мисълта как отново ще играе с децата от паркинга. Беше му домъчняло дори за училището.
— Ония хора са убийци, Марк.
— Знам. Видях ги вече. Даян се позамисли.
— Какво каза?
— А, май и това забравих да ти спомена.
— Искам да го чуя.
— Беше преди два-три дни, в болницата. Не помня точно кога. Всичко ми се слива.
Марк въздъхна дълбоко, после подхвана разказа за човека с автоматичния нож и семейната снимка. При други обстоятелства Даян би се потресла като всяка нормална майка. Но сега го прие просто за част от една кошмарна седмица.
— Защо не ми каза? — запита тя.
— Защото не исках да те тревожа.
— Много добре знаеш, че можехме да се разминем с неприятностите, ако ми беше казал всичко отначало.
— Не ми се карай, мамо. Нямам сили вече.
Тя също нямаше сили да продължава разговора. На вратата се почука и Реджи подаде глава.
— Трябва да тръгваме. Съдията ни чака. Последваха я в коридора, където ги чакаха двама полицаи.
— Страх ли ти е? — прошепна Даян.
— Не, мамо. Хич да не ти пука.
Когато влязоха в залата, Хари ръфаше сандвич и прелистваше някаква папка. Зад дългата маса безмълвно седяха Финк, Орд и Бакстър Маклемор — днешният прокурор по делата на малолетните Без да крият скуката си, тримата търпеливо чакаха да претупат набързо работата с хлапето. Финк и Орд се прехласваха по късата поличка на стенографката. Момичето имаше страхотно тяло — тънко кръстче, пищни гърди и стройни бедра. Тя бе единственият светъл лъч в занемарената съдебна зала. Финк неволно си припомни, че бе мислил за стенографката както през целия вчерашен полет до Ню Орлиънс, така и днес, на връщане към Мемфис. Очакванията му бяха възнаградени. Поличката едва закриваше половината бедра, а скоро щеше да се вдигне и по-нагоре.
Хари погледна Даян и се усмихна с цялата топлота, на която бе способен. Имаше великолепни едри зъби и добродушни очи.
— Здравейте, мисис Суей — сърдечно изрече той. Тя кимна и на свой ред направи опит да се усмихне.
— Приятно ми е да ви видя и дълбоко съжалявам, че се срещаме при подобни обстоятелства.
— Благодаря, ваша светлост — тихо промълви тя на човека, който бе хвърлил сина й в затвора.
Хари презрително изгледа Финк.
— Предполагам, че всички сте чели днешния брой на „Мемфис Прес“. Поместили са твърде интересна статия за вчерашното ни заседание и нейният автор в момента е зад решетките. Възнамерявам да предприема сериозно разследване и вярвам, че ще открия източника на сведенията.
На Гриндър край вратата отново му призля.
— А когато го открия, смятам да взема най-строги мерки. Затова, дами и господа, дръжте си езика зад зъбите. Никому нито дума. — Хари погледна папката пред себе си. — Е, мистър Финк, защо не виждам мистър Фолтриг?
Седнал стабилно на стола, Финк отговори:
— Той е в Ню Орлиънс, ваша светлост. Нося копие от съдебното решение, както заръчахте.
— Добре. Няма да проверявам. Мадам Кларк, помогнете на свидетеля да се закълне.
Мадам Кларк отметна високо ръка и подвикна на Марк:
— Вдигни си ръката.
Марк неловко се изправи и повтори след нея клетвата.
— Можеш да седнеш — каза Хари.
Реджи беше от дясната страна на момчето, Даян — от лявата.
— Марк, искам да ти задам няколко въпроса. Готов ли си?
— Да, сър.
— Спомена ли ти мистър Клифърд, преди да умре, за някой си Бари Мулдано?
— Няма да отговоря.
— Спомена ли мистър Клифърд името Бойд Бойет?
— Няма да отговоря.
— Каза ли мистър Клифърд нещо за убийството на Бойд Бойет?
— Няма да отговоря.
— Каза ли мистър Клифърд къде се намира в момента трупът на Бойд Бойет?
— Няма да отговоря.
Хари прекрати въпросите за момент и погледна записките си. Даян бе затаила дъх и гледаше Марк като замаяна.
— Няма страшно, мамо — прошепна той, после добави с ясен и твърд глас: — Ваша светлост, искам да разберете, че не ви отговарям по същите причини, които казах вчера. Просто се страхувам, това е.
Хари кимна без коментари. Не изглеждаше нито доволен, нито сърдит.
— Отведете Марк в свидетелската стая и го задръжте там, докато приключим. Разрешавам да поговори с майка си, преди да го върнат в Центъра — нареди той.
Макар че краката му трепереха, Гриндър намери сили да изведе Марк от съдебната зала. Хари разкопча тогата си.
— Дайте да оставим церемониите. Мадам Кларк, мис Грег, свободни сте. Можете да закусите.
Предложението звучеше по-скоро като заповед. Хари не искаше излишни слушатели в залата.
— Доведете хората от ФБР, мистър Финк — нареди той.
Мактюн и умореният К. О. Луис бяха въведени и се настаниха зад Орд. Луис знаеше, че във Вашингтон на бюрото му се трупат хиляди важни документи, и през последните двайсет и четири часа се бе питал поне стотина пъти какъв дявол дири в Мемфис. Разбира се, директорът Войлс държеше на неговото присъствие тук, а това значително променяше нещата.
— Мистър Финк, преди заседанието споменахте, че имате да ми съобщите нещо важно.
— Да, сър. Мистър Луис би искал да вземе думата.
— Слушам ви, мистър Луис. И по-кратко, моля.
— Да, ваша светлост. От няколко месеца държим Бари Мулдано под наблюдение и вчера успяхме да получим по електронен път запис на разговор между него и Пол Гронк. Разговорът се състоя в един бар във Френския квартал и смятам, че трябва да го чуете.
— Носите ли го?
— Да, сър.
— Пуснете го тогава — нареди Хари, мигом забравил всякакви тревоги за претоварения си график.
Мактюн бързо монтира касетофон и тонколона на масата пред Финк, а Луис зареди миниатюрната касета.
— Първо ще чуете гласа на Мулдано — обясни той като химик преди демонстрация на опит. — Следващият е Гронк.
В съдебната зала настана напрегната тишина и от тонколоната се раздадоха малко скърцащи, но съвършено ясни гласове. Записът обхващаше целия разговор: предложението на Мулдано да унищожат хлапето и съмненията на Гронк дали ще се доберат до него; идеята да очистят майката или братчето и възраженията на Гронк срещу убийството на невинни хора; подмятането на Мулдано да светят маслото на адвокатката и задружният смях при забележката, че това ще стори чудеса за адвокатската професия; хвалбата на Гронк, че се е погрижил за фургона и накрая — плановете да монтират тази вечер подслушвателно устройство към телефона на адвокатката.
От разговора лъхаше смразяващ цинизъм. Финк и Орд вече го бяха прослушали десетина пъти, тъй че можеха да седят безпристрастно. Реджи затвори очи, когато чу как небрежно обсъждат смъртта й. Даян седеше вцепенена от страх. Хари се беше вторачил в тонколоната, сякаш виждаше лица зад гласовете. Когато записът свърши и Луис изключи касетофона, съдията лаконично нареди:
— Пуснете го пак.
Изслушаха разговора за втори път и потресът започна да отслабва. Даян трепереше. Реджи я държеше за ръка и се преструваше на храбра, но кръвта й се смразяваше в жилите от лекотата, с която ония типове бяха готови да „светят маслото на адвокатката на хлапето“. Даян бе настръхнала и в очите й напираха сълзи. Молеше се на Бога да опази Рики, който в момента бе останал на грижите на доктор Грийнуей и дежурната сестра.
— Достатъчно — каза Хари, когато лентата спря.
Луис седна на мястото си и всички зачакаха решението на негова светлост. Хари избърса очите си с кърпичка, жадно отпи глътка чай с лед и се усмихна на Даян.
— Мисис Суей, разбирате ли сега защо решихме да задържим Марк под стража?
— Да, струва ми се.
— По две причини. Първо, защото отказа да отговори на въпросите ми, но в момента втората причина е далеч по-важна. Както сама чухте, животът му е в опасност. Какво искате да направя сега?
Въпросът не й се хареса — не беше честно да го задава на една изплашена, объркана и почти обезумяла жена. Даян поклати глава.
— Не знам.
Хари заговори бавно, сякаш за да подчертае, че е съвсем наясно какво трябва да се направи.
— От Реджи разбрах, че вчера сте обсъдили програмата за защита на свидетели. Кажете ми какво мислите по въпроса.
Даян изправи глава и прехапа устни. После погледна касетофона и се замисли.
— Не искам ония хора — твърдо изрече тя, кимвайки към касетофона — да преследват мен и децата ми до гроб. А се боя, че точно това ще стане, ако Марк ви каже каквото искате.
— Ще бъдете под закрилата на ФБР и всяка необходима правителствена организация.
— Но никой не може да ни гарантира пълна безопасност. Става дума за децата ми, ваша светлост, а те си нямат никого освен мен. Никого. Ако сбъркам… просто не смея да си представя какво ще загубя.
— Мисля, че ще бъдете в безопасност, мисис Суей. В момента хиляди свидетели са йод закрилата на правителството.
— Само че на някои това не им е помогнало, нали? Въпросът бе зададен спокойно, но биеше право в целта.
Нито Мактюн, нито дори Луис можеше да отрече факта, че има загинали свидетели. Настана мъчителна тишина.
— Добре, мисис Суей — обади се най-сетне Хари, без да крие съчувствието си. — Каква е алтернативата?
— Защо не арестувате ония хора? Защо не ги затворите? Разберете, имам чувството, че те бродят на свобода и спокойно заплашват мен, децата ми, Реджи… Къде гледат проклетите ченгета?
— Доколкото разбрах, мисис Суей, снощи е имало едно арестуване. Местната полиция търси хората, които са опожарили вашия фургон — двама наемници от Ню Орлиънс. Знаем имената им, Боно и Пирини, но за съжаление още не са открити. Така ли е, мистър Луис?
— Да, сър. Смятаме, че все още не са напуснали града. И ако разрешите да добавя, ваша светлост, областният прокурор в Ню Орлиънс възнамерява в началото на идната седмица да предяви обвинение срещу Мулдано и Гронк за възпрепятстване на правосъдието. Тъй че скоро и те ще бъдат арестувани.
— Но това е мафията, нали? — запита Даян.
След поредицата от статии и последният глупак можеше да се досети, че е точно така. Мафиотско убийство, извършено от мафиот, чието семейство вече четири десетилетия върти мафиотски дела в Ню Орлиънс. Простичкият въпрос водеше неминуемия отговор: мафията е невидима армия с безброй войници.
Луис не искаше да отговаря, затова мълчаливо отстъпи думата на негова светлост, който пък чакаше с надеждата въпросът да отшуми. Настана дълга, тягостна тишина.
Даян се изкашля и заговори с много по-ясен глас:
— Ваша светлост, когато ме убедите, че има начин да гарантирате защитата на децата ми, тогава ще ви помогна. Но не и преди това.
— Значи искате да го оставите в ареста? — изтърси Финк. Тя се завъртя и го изпепели с поглед от три метра разстояние.
— По-скоро бих предпочела да го гледам зад решетките, господине, отколкото да го видя в гроба.
Финк се сви и заби поглед в земята. Секундите се точеха мъчително бавно. Хари погледна часовника си и закопча тогата.
— Предлагам да се срещнем отново в понеделник по обяд. Нека да решаваме въпросите един по един.
Когато боингът на авиокомпания „Нортуест“ се откъсна от пистата и пое към Атланта, Пол Гронк сложи точка на неочакваното си посещение в Минеаполис. От Атланта се надяваше да хване пряк полет за Ню Орлиънс, а щом се прибереше у дома, смяташе да изчезне за дълго. Може би за години. Въпреки дружбата си с Мулдано, Гронк не искаше повече да се бърка в тази каша. Неведнъж бе доказвал, че при необходимост е способен хладнокръвно да строши някой пръст или крак, да се прави на страшен и да сплаши почти всекиго. Но съвсем не му допадаше да следи разни хлапета с автоматичен нож в джоба. Клубовете и пивниците му носеха приличен доход, а колкото до Ножа — щом беше толкова закъсал, можеше да потърси помощ от роднините си. Гронк не му беше роднина. Не беше от мафията. И нямаше намерение да убива когото и да било заради Бари Мулдано.
Тази сутрин, веднага след кацането в Мемфис, бе завъртял два телефона. Още първото обаждане го накара да се облее в студена пот, защото никой не отговори. Тогава набра резервния номер, на който трябваше да има автоматичен запис, но отново срещна мълчание. Веднага изтича до гишето на „Нортуест“ и плати в брой еднопосочен билет за Минеаполис. След това откри гишето на „Делта“ и пак в брой купи билет за Далас. После взе от Юнайтед Еърлайнс билет за Чикаго. Около час обикаля из аерогарата, като се озърташе непрестанно, без да забележи нищо подозрително, и едва при последното повикване се вмъкна в самолета на „Нортуест“.
Боно и Пирини имаха категорични инструкции. Мълчанието на телефоните означаваше едно от двете: или ченгетата ги бяха спипали, или нещо ги бе принудило да зарежат всичко и да се пръждосат незабавно. И двата варианта не бяха особено обнадеждаващи.
Стюардът му донесе две бири. Беше твърде рано за пиене, едва минаваше един след пладне, но Гронк се чувстваше изнервен и не даваше пукната пара за часа. Все някъде трябваше да е станало пет.
Мулдано щеше да побеснее и да потроши каквото му падне подръка. После щеше да изпроси от чичо си още биячи. А биячите щяха да се изтърсят в Мемфис и играта загрубяваше окончателно. Бари не си падаше по изтънчените планове.
Дружбата им бе започнала в десети клас на гимназията — последната учебна година, преди да се захванат с волния престъпен живот по улиците на Ню Орлиънс. Пътят на Бари към престъплението бе предначертан по рождение. С Гронк беше малко по-сложно. Първата им съвместна операция по продажба на партида крадени вещи донесе щура печалба. Бари обаче прибираше приходите и пращаше всичко на фамилията. По-късно се заеха с наркотици, рекет, публични домове — все доходни начинания. Но за Гронк оставаха само трохите. След десет години безплодно съдружие той заяви, че иска собствена територия. Бари му помогна да купи стриптийз бар, а после и порнографско списание. Гронк взе да печели добре и нещата потръгнаха. Горе-долу по същото време Бари извърши първото си убийство и Гронк благоразумно се отдръпна.
Но въпреки всичко дружбата им не охладня. Около месец след изчезването на Бойет двамата си уредиха приятен уикенд с две стриптийзьорки в разкошната вила на Джони Сулари в Акапулко. Привечер, когато момичетата се оттеглиха, Бари и Гронк слязоха да се поразтъпчат на плажа. Бари пиеше текила и дрънкаше повече от нормалното. Накрая не издържа и се похвали с убийството.
Фамилията Сулари бе хвърлила милиони за терена в Лафурш. Джони възнамеряваше рано или късно да го превърне в главното бунище на Ню Орлиънс. Но изневиделица насреща се появи сенаторът Бойет. Палячовските му номера настройваха широката публика срещу бунището, а колкото повече вестникарско мастило се лееше, толкова по-смахнати ставаха действията на Бойет. Най-напред той настоя за федерално разследване. После вдигна на крак десетки бюрократи от службите за защита на околната среда и подробните им проучвания почти единодушно отхвърлиха проекта. Отиде във Вашингтон и вилня из Министерството на правосъдието, докато не предизвика разследване по слуховете за участие на мафията. Скоро сенаторът Бойет се превърна в най-голямата заплаха за златната мина на Джони.
Тогава решиха да го отстранят.
Надигайки от време на време шишето текила, Бари разказа през смях за убийството. След шест месеца следене открил с приятна изненада, че разведеният сенатор си пада по млади мадами. Млади и евтини, каквито се намират за петдесет долара из затънтените бардаци. Любимото му заведение било в една паянтова крайпътна постройка между Ню Орлиънс и Хума, недалече от мястото на проекта. В този нефтодобивен район клиентелата се състояла предимно от работници и дребна престъпна паплач, зажадняла за малолетни девойчета. Разбира се, сенаторът познавал собственика и имал специална уговорка. Вместо да спира на паркинга между товарни камиони и тежки мотоциклети, той оставял колата си отзад, при кофите за смет. Винаги влизал през кухнята.
Напоследък сенаторът все по-често навестявал Хума. Вдигал врява по митинги и не пропускал седмица без пресконференция. А най-много обичал връщането към Ню Орлиънс с лек завой през крайпътния бардак.
Докато двамата седяха на плажа край пенестите солени вълни, Бари обясни колко лесно станало всичко. След поредния бурен митинг в Хума той проследил Бойет и търпеливо изчакал в сенките зад паянтовата постройка. Когато сенаторът се изнизал навън с облекчена душа, Бари го цапардосал с палка по главата и бързо метнал безчувственото тяло на задната седалка. На няколко километра по-надолу спрял и му пръснал черепа с четири куршума. После омотал трупа с найлонови чували за смет и го наместил в багажника.
— Представи си само — възхитено клатеше глава Бари, — да задигнеш един американски сенатор посред нощ от задния двор на някакъв скапан бардак. Двайсет и една години безупречна служба, членство в безброй всевластни комитети, обеди в Белия дом, обиколки по цял свят за сметка на данъкоплатците и изведнъж — бам… спипват те по бели гащи. — За Бари това бе невероятно смешно. Един от най-лесните ми удари, гордо заяви той, сякаш можеше да изброи още поне стотина.
На петнайсет километра от Ню Орлиънс един дежурен от пътната полиция спрял Бари за превишена скорост.
— Представи си само — рече Бари, — приказваме си с ченгето, а трупът в багажника, още неизстинал. — След като си побъбрили за футболни мачове, успял да се размине без глоба. После обаче го хванало страх и решил да скрие трупа на сигурно място. Гронк се изкушаваше да запита къде, но благоразумно премълча.
Уликите срещу Бари бяха оскъдни. Докладът на дежурния от пътната полиция доказваше, че е бил наблизо по време на изчезването. Но без труп нямаше как да определят момента на смъртта. Излезе наяве, че докато сенаторът се забавлявал, една от проститутките зърнала из сенките край паркинга силует, който приличал на Бари. ФБР я охраняваше сега, но от показанията й пред съда не се очакваше нищо свястно. Колата на Бари беше изчистена и дезинфекцирана. Никакви следи от кръв или косми. Главна опора на следствието беше един осведомител от средите на мафията, който бе прекарал в затвора двайсет от всичките си четирийсет и две години и едва ли щеше да доживее до процеса. При обиск в апартамента на една от приятелките на Бари полицията откри пистолет 22-ри калибър, но без труп не можеше да се докаже и причината за смъртта. По пистолета имаше отпечатъци от пръстите на Бари. Момичето заяви, че оръжието й било подарък.
Съдиите рядко издават присъди, преди да се убедят категорично, че жертвата наистина е мъртва. А Бойет беше толкова ексцентричен тип, че мълвата породи най-невероятни догадки за неговото изчезване. Една публикация описа подробно неотдавнашните му посещения при психиатър и това незабавно даде повод за убедителното предположение, че смахнатият сенатор е забягнал в чужбина с непълнолетна проститутка. Освен това Бойет беше натрупал дългове. Прекаляваше с пиенето. Бившата му съпруга беше завела дело за измама но време на развода. И тъй нататък…
Бойет имаше множество основания да изчезне.
А сега някакво единайсетгодишно хлапе от Мемфис знаеше къде е погребан.
Гронк отвори втората бира.
Дорийн го водеше за ръка към стаята му. Марк пристъпваше бавно и гледаше втренчено надолу, сякаш току-що бе зърнал кола да избухва в пламъци на оживен площад.
— Добре ли си, миличък? — запита Дорийн и дълбоката тревога издълба още няколко бръчици край очите й.
Той кимна и продължи да се тътри напред. Дорийн бързо отключи вратата и го настани на долното легло.
— Полежи тук, душице — каза тя, докато придръпваше завивката и наместваше краката му на леглото. — Сигурен ли си, че нищо ти няма?
Той кимна мълчаливо.
— Искаш ли да повикам лекар?
— Не — глухо процеди Марк. — Добре съм.
— Май ще взема да го повикам — настоя тя. Марк стисна ръката й с всичка сила.
— Просто съм уморен — избъбри той. — Това е.
Без да откъсва очи от Марк, тя отключи вратата и бавно се изниза навън. Когато ключалката щракна отново, момчето пъргаво скочи на крака.
Около три часа в петък следобед пословичното търпение на Хари Рузвелт се изчерпа. Канеше се през уикенда да отведе синовете си на риболов из Озаркските планини и докато оглеждаше съдебната зала, все още претъпкана с непрокопсани бащи, които чакаха присъди за неплатена издръжка, в ума му непрекъснато изникваха видения на дълги лениви утрини и прохладни планински потоци. По скамейките се мъдреха поне двайсетина мъже, а до повечето от тях седяха тревожно новите им съпруги или любовници. Неколцина дори бяха довели адвокати, макар че това едва ли щеше да им помогне. В най-близко време всички щяха да отработят по една седмица принудителен труд в Окръжната затворническа ферма.
Хари искаше да приключи до четири, но нямаше изгледи да успее. Двамата му синове нетърпеливо се въртяха на последната скамейка. Навън ги чакаше претъпканият джип и щом съдийското чукче удареше за последен път, хлапетата незабавно щяха да отмъкнат негова светлост към далечната рекичка Бъфалоу. Възнамеряваха да го сторят на всяка цена. Малко скучаеха, но не им беше за пръв път.
В съдебната зала цареше хаос — архивари влизаха и излизаха с купища папки, адвокати шушнеха нещо на клиентите си, полицаи тъпчеха от крак на крак, обвиняеми излизаха напред и след малко напускаха под конвой. Но въпреки всичко конвейерът на Хари работеше решително и ефикасно. Той оглеждаше свирепо поредния непрокопсаник, скастряше го набързо, понякога добавяше няколко наставления, после подписваше съдебното решение и подхващаше следващата жертва.
Реджи се вмъкна в залата и си проби път до съдебната секретарка. Една-две минути шушукаха, после тя взе да размахва някакъв документ. Разсмя се на нещо, което едва ли бе особено весело, но Хари я чу и махна с ръка.
— Станало ли е нещо? — запита той, като закри микрофона с длан.
— Не. Предполагам, че Марк е добре. Искам да те помоля за спешна услуга. По друг въпрос.
Хари се усмихна и изключи микрофона. Такава си беше Реджи. Винаги смяташе своите дела за най-важни и очакваше незабавно решение.
Докато Реджи му подаваше листа, секретарката донесе тънка папка.
— От Социални грижи пак са прибързали да приберат хлапето — тихичко каза Реджи.
Можеше да говори и по-високо. Никой не слушаше. Никой не даваше пукната пара за съдебните им тревоги.
— Кое хлапе? — запита Хари, прелиствайки папката.
— Роналд Алан Томас Трети. Известен с прякора Томас Скитнята. Снощи са го прибрали в приют. Майка му ме нае преди час.
— Тук пише, че бил безпризорен.
— Не е вярно, Хари. Дълго е за разправяне, но ти гарантирам, че хлапето има добри родители и приличен дом.
— Значи искаш да го пуснат?
— Незабавно. Ако трябва, сама ще си го прибера у дома, при мама Лайф.
— Да го тъпчете с лазаня.
— Естествено.
Хари прегледа документа и се подписа.
— Няма как, приемам го на вяра, Реджи.
— Както винаги. Ония отзад не са ли Деймън и Ал? Май доста скучаят.
Хари подаде решението на секретарката, за да сложи печат.
— Аз също, Реджи. Като свърша с тая пасмина, отиваме за риба.
— Наслука. До понеделник.
— Приятна почивка, Реджи. Ще провериш как е Марк, нали?
— Разбира се.
— Опитай се да вразумиш майка му. Колкото повече си мисля, толкова повече се убеждавам, че трябва да помогне на властите и да разчита на закрила. По дяволите, вече няма какво да губи. Убеди я, че ще ги пазят.
— Ще се помъча. Мисля да я навестя през почивните дни. Може да приключим в понеделник.
— Добре, до понеделник.
Реджи му намигна и се отдръпна назад. Секретарката й подаде копие от решението и тя бързо напусна залата.