Точно в десет вечерта надзирателите в Центъра за малолетни правеха последна обиколка, за да проверят дали всички лампи и телевизори са изключени. Марк чу как Телда дрънка ключове и раздава команди из коридора. Разкопчаната му риза беше подгизнала и струйки пот се стичаха по корема му към ципа на джинсите. Телевизорът беше изключен. Момчето дишаше тежко. Гъстата му коса бе прилепнала по главата, потта от челото капеше на едри капки към връхчето на носа. Чу как Телда отваря съседната врата. Лицето му пламтеше.
Телда почука, после отвори вратата на Марк. Лампата светеше и това я раздразни веднага. Тя пристъпи навътре, огледа леглата, но момчето не беше там.
След миг зърна краката му в ъгъла до тоалетната. Беше се сгушил на топка с колене пред гърдите и не помръдваше, само дишаше бързо и тежко.
Седеше със затворени очи и смучеше палеца си.
— Марк! — извика тя, изведнъж обзета от ужас. — Марк! Боже мой!
Изтича навън за помощ и след секунди се върна с колегата си Дени, който набързо огледа положението.
— Дорийн се боеше, че може да стане нещо такова — каза Дени и докосна потния корем на момчето. — По дяволите, целият е мокър.
Телда хвана Марк за китката.
— Пулсът е бесен. Виж го как диша. Повикай линейка!
— Горкото дете е изпаднало в шок, нали?
— Бягай да викаш линейка!
Разтърсвайки пода с тежките си стъпки, Дени тромаво се отправи навън. Телда повдигна Марк и внимателно го положи върху долното легло, където той отново се сви на топка, с колене пред гърдите. Не изпускаше палеца от устата си. След малко Дени се върна с бележник в ръка.
— Това трябва да е почеркът на Дорийн. Пише да го наглеждаме през половин час и ако му има нещо, незабавно да го изпратим в Сейнт Питър при доктор Грийнуей.
— Аз съм виновна — каза Телда. — Не биваше да пускам проклетите съдебни изпълнители. Изплашиха до смърт горкото момче.
Дени коленичи до нея и повдигна десния клепач на момчето с дебелия си палец.
— По дяволите! Избелило е очи. Това момче не е добре — дълбокомислено констатира той като врял и кипял мозъчен хирург.
— Донеси ми кърпа — нареди Телда и Дени веднага се подчини. — Дорийн казваше, че така станало и с братчето му. В понеделник видели онова самоубийство и малкият още не се е опомнил.
Тя взе кърпата и избърса челото на Марк. Дени отново коленичи до нея.
— Ей Богу, сърцето му ще се пръсне — рече той. — И как тежко диша.
— Горкото дете — въздъхна Телда. — Не биваше да пускам ония призовкари.
— Аз да бях, щях да ги прогоня. Нямат право да влизат в това отделение.
Дени повдигна с палец левия клепач на момчето. Марк изпъшка и се сгърчи. После започна да стене досущ като Рики и това окончателно ги стресна. Глухият неясен звук долиташе от дълбините на гърлото. Смучеше палеца си още по-силно.
В килията нахълта санитар от затворническата болница на първия етаж, а след него подаде глава още един надзирател.
— Какво има? — запита санитарят, докато Телда и Дени се отдръпваха встрани.
— На това май му викат травматичен шок, или стрес, или нещо от тоя сорт — обясни Телда. — Цял ден се държеше странно, а пък преди около час двама федерални съдебни служители дойдоха да му връчат призовка.
Без да я слуша, санитарят хвана китката на момчето и напипа пулса. Телда продължаваше да бъбри:
— Изплашиха го до смърт и мисля, че е изпаднало в шок. Трябваше да го наглеждам, ама толкова работа имах…
— Аз да бях, щях да прогоня проклетите призовкари — обади се Дени.
Двамата стояха тревожно до санитаря. Телда не спираше да говори:
— И с братчето му така стана, нали знаеш, вече цяла седмица вестниците пишат за тях. Видели са как онзи се е застрелял.
— Трябва да го отведем — навъси се санитарят. После стана на крака, извади от джоба си радиотелефон и кресна: — Бързо носилка на четвърти етаж! Детето е зле.
Дени вдигна бележника пред носа му.
— Тук пише да го откарате в Сейнт Питър. При доктор Грийнуей.
— Там е братчето му — добави Телда. — Дорийн ми разправи всичко. Боеше се да не стане нещо такова. Казваше, че днес следобед се чудела дали да не повика линейка. Детето се унасяло малко по малко през целия ден. Трябваше да внимавам.
Двама санитари дотичаха с носилката. Бързо прехвърлиха Марк върху нея и го завиха с одеяло. Пристегнаха двата колана през гърдите и бедрата. Момчето не отваряше очи, но продължаваше да смуче палец.
Издаваше все същия монотонен, болезнен стон, който накара стреснатите санитари да побързат с носилката по коридора. Минаха край надзирателския пост и влязоха в асансьора.
— Виждал ли си такова чудо? — тихичко промърмори единият санитар на колегата си.
— Не, чак такова не помня.
— Направо изгаря.
— Обикновено при шок кожата е студена и влажна. Такова нещо не бях виждал.
— Аха. Може при травматичен шок да е другояче. Погледни палеца.
— Това ли е хлапето, дето го преследвала мафията?
— Аха. Имаше го на първа страница вчера и онзи ден… — Сигурно доста му се е струпало.
Асансьорът спря и двамата помъкнаха носилката по лабиринта от къси коридори, където цареше обичайната лудница на градския затвор в петък вечер. Двойната врата се отвори с трясък. Отвън чакаше линейка.
Пътуването до Сейнт Питър им отне само десет минути, но когато пристигнаха, трябваше да чакат два пъти повече. От три други линейки също сваляха пациенти. В предпразнични дни Сейнт Питър поемаше повечето пострадали от ножове, изстрели, побоища и автомобилни катастрофи. Двайсет и четири часа в денонощието болницата поддържаше трескав, задъхан ритъм, но от петък вечер до понеделник сутрин треската прерастваше в истински хаос.
Носилката мина през фоайето и спря пред широката бяла врата, където санитарите трябваше търпеливо да попълнят формуляри. Около поредния пациент с крясъци се щураше цяла армия от сестри и лекари. Навсякъде тичаха хора. Пет-шест полицаи се провираха през тълпата. Още три носилки бяха запречили широкия коридор.
Някаква сестра профуча наблизо, върна се за секунда и запита:
— Какво му е?
Единият санитар й подаде формуляра.
— Значи не кърви — констатира тя, сякаш на света нямаше нищо по-страшно от кръвотечението.
— Не. Прилича на стрес, шок или нещо подобно. Семейно заболяване.
— Може да почака. Карайте го в приемната. След малко се връщам.
И сестрата изчезна.
Санитарите си пробиха път през навалицата и спряха пред малка стаичка встрани от главния коридор. Една сестра взе формулярите и надраска нещо, без да поглежда Марк.
— Къде е доктор Грийнуей? — запита тя. Санитарите се спогледаха и свиха рамене.
— Не го ли повикахте?
— Ами не.
— Ами не — повтори тя и с въздишка вдигна очи към тавана. Ама че тъпаци. — Слушайте, тук е като на война, разбирате ли? Хората идват целите в кръв, мозъкът им изтича, влачат им се червата. Вече двама изтървахме в тоя коридор за последните трийсет минути. Психиатричните случаи стоят на второ място.
— И какво искате сега, да вземем да го застреляме ли? — кимна единият санитар към Марк.
Сестрата побесня.
— Не. Искам да се махате. Ще се погрижа за него, ала вие се омитайте начаса.
— Нали подписахте формуляра, госпожо. Повече не е наша работа.
Санитарите се усмихнаха и тръгнаха към изхода.
— Има ли придружаващ полицай? — запита сестрата.
— Ами! Хлапето е малолетно. И двамата се изнизаха навън.
Марк успя да се извърти на една страна и сви колене пред гърдите си. Коланите бяха хлабави. Той леко отвори очи. Върху три стола в ъгъла лежеше негър. Отсреща имаше зелена врата, чешма и празна носилка с окървавени чаршафи. Телефонът иззвъня. Сестрата вдигна слушалката, размени няколко думи и изтича навън. Марк бързо разкопча коланите и скочи на крака. Не правеше нищо лошо, само щеше да се поразходи. Сега беше вписан при смахнатите, тъй че и да го спипаха — все тая.
Формулярите с неговото име лежаха на бюрото. Марк ги грабна, избута носилката през зелената врата и се озова в оживен коридор с множество стаички от двете страни. Заряза носилката край стената и хвърли формулярите в близкото кошче за смет. Стрелката с надпис ИЗХОД го упъти към широка остъклена врата. От другата страна бушуваше хаосът на приемното отделение.
Марк се усмихна. Беше идват тук. Огледа суматохата зад стъклото и разпозна мястото, където стояха двамата с Харди, докато Даян и Грийнуей отнасяха Рики навътре. Мина през вратата и безгрижно закрачи през тълпата от болни и ранени, които тревожно чакаха да ги приемат. Ако тичаше, щеше да привлече внимание, затова се постара да запази хладнокръвие. Слезе с познатия асансьор до сутерена и откри край стълбището свободна инвалидна количка. Беше възголяма за него, но все пак успя да завърти колелата, мина край кафенето и се отправи към моргата.
Клинт бе заспал на дивана. Филмът но телевизията вече привършваше, когато телефонът иззвъня. Реджи грабна слушалката.
— Ало.
— Здрасти, Реджи. Марк се обажда.
— Марк! Как си, миличък?
— Страхотно, Реджи. Направо бомба.
— Как ме откри? — запита тя, посягайки да изключи телевизора.
— Обадих се на мама Лайф и я събудих. Тя ми даде номера. У Клинт си, нали?
— Да. Как тъй ти донесоха телефон по никое време?
— А, вече не съм в затвора.
Тя скочи на крака и пристъпи към бюфета.
— Къде си?
— В болницата. В Сейнт Питър.
— Ясно. И как попадна там?
— Докараха ме с линейка.
— Добре ли си?
— По-добре няма накъде.
— Защо те докараха с линейка?
— Имах остър пристъп на стресов синдром и веднага ме пратиха в болница.
— Трябва ли да дойда?
— Може би. Каква е оная история с призовката?
— Просто се опитват да те сплашат, за да проговориш.
— Значи успяха. Сега съм по-изплашен от когато и да било.
— Май не си много зле.
— От нервите е, Реджи. Умирам от страх.
— Не, исках да кажа, че не личи да си в шок или нещо подобно.
— Ами аз изведнъж оздравях. Добре де, преметнах ги. Половин час тичах из килията и като ме откриха, бях плувнал в пот. Решиха, че съм много зле.
Клинт се бе надигнал от дивана и слушаше внимателно. Реджи му направи знак да мълчи.
— Прегледаха ли те вече?
— Не съвсем.
— Какво означава това?
— Означава, че се измъкнах от спешното отделение. Избягах, Реджи. Беше страшно лесно.
— Боже мой!
— Спокойно. Добре съм. Повече няма да стъпя в затвора, Реджи. И няма да ида в Ню Орлиънс. Ако ида, веднага ще ме тикнат зад решетките, нали?
— Слушай, Марк, не бива така. Не бива да бягаш. Трябва…
— Вече избягах, Реджи. И знаеш ли какво?
— Какво?
— Не вярвам някой да е разбрал засега. В тая лудница не им е до мен.
— Ами ченгетата?
— Какви ченгета?
— Не те ли придружи полицай?
— Не. Ами че аз съм дете, Реджи. Имаше двама грамадни санитари, ама нали съм дете, пък и бях в кома, смучех си палеца, пъшках и охках като Рики. Да ме беше видяла само! Направо като на кино. Зарязаха ме тук и изчезнаха, а пък аз взех, че излязох.
— Не бива да правиш така, Марк.
— Вече го направих, разбра ли? И няма да се върна.
— Ами майка ти?
— А, обадих й се преди час. По телефона, естествено. Тя взе да се вайка, ама накрая повярва, че съм добре. Не беше много щастлива от тая работа и искаше веднага да ида при тях. Изпокарахме се, но после й мина. Май пак гълта хапчета.
— Значи си в болницата.
— Точно така.
— Къде? В коя стая?
— Още ли си ми адвокат?
— Разбира се, че съм ти адвокат.
— Добре. Значи, ако ти кажа нещо, няма да ме издадеш, нали?
— Прав си.
— Приятели ли сме, Реджи?
— Иска ли питане!
— Добре, защото в момента друг приятел си нямам освен тебе, Реджи. Ще ми помогнеш ли? Умирам от страх.
— Готова съм на всичко, Марк. Къде си?
— В моргата. Има една малка канцелария в ъгъла и аз съм под бюрото. Лампите не светят. Ако затворя телефона, да знаеш, че някой е влязъл. Откакто се крия тук, докараха два трупа, но засега никой не е влизал в канцеларията.
— В моргата?
Клинт скочи на крака и застана до нея.
— Аха. Идвал съм и друг път. Нали помниш, тая болница я знам на пръсти.
— Помня.
— Кой е в моргата? — прошепна Клинт. Реджи се намръщи и поклати глава.
— Мама казва, че имало призовка и за тебе, Реджи. Вярно ли е?
— Да, но не можаха да ми я връчат. Затова съм при Клинт. Ако не ми връчат призовка, не съм длъжна да се явя пред съда.
— Значи и ти се криеш.
— Горе-долу…
Изведнъж прозвуча пукот и връзката се прекъсна. Реджи огледа слушалката, после бързо я върна на място.
— Затвори — каза тя.
— За Бога, какво става? — запита Клинт.
— Марк беше. Избягал е от ареста.
— Каквооо!
— Крие се в моргата на Сейнт Питър — поясни Реджи, но сякаш още не можеше да повярва. Телефонът иззвъня и тя грабна слушалката. — Ало?
— Извинявай, че прекъснах. Вратата се отвори. Помислих, че пак докарват труп.
— Не е ли опасно, Марк?
— Опасно е и още как! Но аз съм дете, нали така? И вече ме водят за чалнат. Тъй че спипат ли ме, правя се на откачен и сто на сто ще ме настанят в някоя стая. А оттам все ще измисля как да офейкам.
— Не можеш да се криеш безкрайно.
— И ти също.
За кой ли път се възхити на бързата му реакция.
— Прав си, Марк. И какво ще правим?
— Не знам. Много искам да се измъкна от Мемфис.
Писна ми от ченгета и затвори.
— Къде искаш да отидеш?
— Чакай първо да те питам нещо. Ако дойдеш да ме вземеш и напуснем заедно града, може да си имаш неприятности, задето си ми помогнала да избягам, нали?
— Да. Ще ти стана съучастник.
— Какво ще ти направят?
— После ще му мислим. Вършила съм и по-страшни неща.
— Значи ще ми помогнеш?
— Да, Марк. Ще ти помогна.
— И няма да кажеш на никого?
— Може да ни потрябва помощта на Клинт.
— Добре, кажи на Клинт. Ала на никой друг нито дума. Гроб си, нали?
— Гроб съм.
— И няма да ме увещаваш да се върна в затвора?
— Дадено.
Настана мълчание. Клинт едва не се побърка.
— Добре, Реджи. Знаеш ли големия паркинг, онзи, до зелената сграда?
— Да.
— Влез в него, все едно, че търсиш къде да паркираш. Карай съвсем бавно. Аз ще съм между колите.
— Там е тъмно и опасно, Марк.
— Петък вечер е, Реджи. Навсякъде е тъмно и опасно.
— В кабинката на входа има пазач.
— Той спи непрекъснато. Пък и не е ченге в края на краищата. Мене слушай, Реджи, знам си работата.
— Сигурен ли си?
— Не. Но нали каза, че ще ми помогнеш.
— Ще ти помогна. Кога ме искаш?
— Колкото се може по-скоро.
— Ще бъда с колата на Клинт. Черна хонда акорд.
— Добре. Побързай.
— Тръгвам. Внимавай, Марк.
— Спокойно, Реджи. Всичко е като на кино. Тя остави слушалката и въздъхна.
— Какво приказвахте за моята кола? — запита Клинт.
— Знаеш, че търсят и мен.
— Реджи, ти си превъртяла. Ама че безумие! Не можеш да хукнеш да бягаш с някакво си… с някакво… не знам и как да го нарека. Ще те арестуват за съучастие. Ще те дадат под съд. Ще ти отнемат правата.
— Къде ми е чантата?
— В спалнята.
— Дай си ключовете и кредитните карти.
— Кредитните ми карти! Слушай, Реджи, много те обичам, скъпа, но как тъй ще си давам колата и картите?
— Колко пари имаш в брой?
— Четирийсет долара.
— Давай ги. Ще ти ги върна. Реджи се отправи към спалнята.
— Полудяла си.
— Не ми е за пръв път.
— Недей, Реджи.
— Стегни се, Клинт. Нищо страшно няма. Трябва да помогна на Марк, и толкова. Детето седи в тъмната канцелария на моргата и моли за помощ. Какво според теб да направя?
— Как какво! Вземаш една пушка и изтрепваш цялата болница. Само и само Марк Суей да е добре.
Тя хвърли в чантата четката си за зъби.
— Давай парите и кредитните карти, Клинт. Бързам. Той бръкна в джоба си.
— Побъркана жена. Ставаш смешна.
— Чакай на телефона. Не мърдай оттук. Ще ти се обадя.
Тя грабна ключовете, парите и двете кредитни карти — „Виза“ и „Тексако“. Клинт я изпрати до вратата.
— Внимавай с картите. Сметката ми е изтъняла.
— Чудно, защо ли не ме изненадваш? — Тя го целуна по бузата. — Благодаря, Клинт. Погрижи се за мама Лайф.
— Ще чакам да позвъниш — унило промърмори той. Реджи изскочи навън и изчезна в мрака.