От мига, когато Марк скочи в колата и се сви на пода, Реджи стана съучастничка на избягал арестант. Но в края на краищата момчето не беше убило човек, тъй че дори и да ги хванеха, едва ли я заплашваше затвор. Можеха най-много да я накажат с поправителен труд, евентуално глоба и двайсет-трийсет години изпитателен срок. По дяволите, да слагат какъвто си щат изпитателен срок. За пръв път нарушаваше закона. Щеше да заяви пред съда, че детето е било съвсем самичко, преследвано от мафията, и все някой е трябвало да стори нещо, за Бога! Как да мисли кое е юридически изрядно, щом клиентът й е в смъртна опасност и моли за помощ? С малко късмет и добри връзки можеше дори да си запази адвокатските права.
Тя подаде на пазача петдесет цента, без да надига глава. Беше обиколила паркинга веднъж и си тръгваше. Но пазачът не й обърна внимание. Марк се свиваше на кълбо в сянката под таблото и помръдна едва когато завиха по Юниън Авеню към реката.
— Измъкнахме ли се вече? — нервно запита той.
— Май че да.
Марк пъргаво скочи на седалката и се огледа. Електронният часовник на таблото показваше един без десет. Шестте платна на Юниън Авеню бяха пусти. Докато чакаше Марк да заговори, Реджи отмина три кръстовища и на всяко ги засичаше червен светофар.
— Накъде сега? — запита тя най-сетне.
Марк плъзна длан по таблото и огледа внимателно радиото.
— Твоята кола е по-хубава.
— Добре, Марк. Тази улица свършва при реката и мисля, че е крайно време да обсъдим къде точно искаш да отидем.
— Дадено. Просто искам да се измъкна от Мемфис, разбираш ли? Не ме интересува къде, само да съм по-далече оттук.
— И накъде ще поемем, щом се измъкнем от Мемфис? Не е зле да измислиш посока.
— Слушай, дай да прехвърлим моста.
— Не възразявам. За Арканзас ли тръгваме?
— Защо не? Ами да, хайде да идем в Арканзас.
— Бива.
Щом взе решението, Марк наведе глава и отново огледа радиото. Натисна един клавиш, завъртя копчето и Реджи се стегна в очакване да гръмне рап или хеви метъл. Марк въртеше настройката с две ръце. Сякаш бе нова играчка. Това дете сега трябваше да си е у дома, в топлото легло. И утре, събота, да спи до късно. А като се събуди, да гледа детски филми или да си играе по пижама с някоя сложна играчка, точно както сега с радиото.
От таблото долетяха гласовете на „Фор Топс“.
— Такива вехтории ли слушаш? — искрено се изненада Реджи.
— Понякога. Мислех, че ще ти хареса. Нали разбираш, в един през нощта не е най-подходящото време за шумотевица.
— А защо мислиш, че ще ми хареса?
— Ами, право да си кажа, Реджи, хич не те виждам на рап концерт. Освен това последния път радиото в колата ти беше на тая станция.
Юниън Авеню свършваше край реката и на завоя отново ги посрещна червен светофар. Една полицейска кола спря до тях и ченгето зад волана зяпна Марк.
— Не го поглеждай — прошепна Реджи.
Светна зелено и тя зави по крайбрежния булевард. Полицаите ги последваха.
— Не се обръщай — тихо каза Реджи. — Дръж се нормално.
— По дяволите, Реджи, защо ни следят?
— Нямам представа. Кротувай.
— Познал ме е. Цяла седмица ми печатат снимката по вестниците и онзи ме е познал. И ние сме едни късметлии… Излезли-неизлезли на пътя, и ченгетата ни засичат.
— Кротко, Марк. Мъча се едновременно да карам и да ги гледам.
Марк се плъзна надолу, докато опря дупе в ръба на седалката и главата му хлътна под стъклото.
— Какво правят? — прошепна той. Тя стрелна поглед към огледалото.
— Следят ни. Не, чакай. Наближават. Полицейската кола се изравни с тях и изведнъж ускори ход.
— Изчезнаха — каза Реджи и Марк шумно въздъхна. В два без двайсет излязоха от града и поеха по моста над Мисисипи. Марк се озърна към далечното сияние в небосвода над Мемфис. Гледаше захласнат, сякаш никога не бе виждал такова нещо. Реджи неволно се запита дали горкото дете някога е напускало Мемфис. По радиото пееше Елвис.
— Харесваш ли Елвис? — запита Марк.
— Ще повярваш ли, ако ти кажа, че като момиче всяка неделя ходех с приятелки до къщата на Елвис. Гледахме го как играе волейбол на двора. Още не беше прочут и живееше при родителите си. Учеше в гимназията в северния край на града.
— И аз живея в северния. По-точно живеех. Сега вече си нямам адрес.
— Ходехме на концертите му и понякога го срещахме да се шляе из града. Беше си най-обикновено момче, после всичко се промени. Стана толкова знаменит, че не можеше да живее нормално.
— И той, горкият, като мене — изведнъж се усмихна Марк. — Представи си. Аз и Елвис. Две снимки на първа страница. Отвсякъде те щракат фотографи. Народът зяпа с ей такива очи. Не е лесно да си знаменит.
— Ти чакай да видиш неделните вестници. Отсега си представям огромните букви: МАРК СУЕЙ ИЗБЯГАЛ ОТ ЗАТВОРА.
— Страхотно! И пак ще ми лепнат ухилената физиономия на първа страница, а наоколо ченгета, все едно съм масов убиец. А пък тъпите ченгетата ще се мъчат да обяснят как е успяло единайсетгодишно момче да избяга от затвора. Дали ще съм най-младият беглец?
— Сигурно.
— Само ми е жал за Дорийн. Как мислиш, ще я погнат ли?
— Тя ли беше на смяна?
— Не. Бяха Телда и Дени. И да ги уволнят, хич не ми пука.
— Щом е тъй, сигурно няма да закачат Дорийн. Тя отдавна работи в затвора.
— Знаеш ли, аз я преметнах. Взех да се нравя на чалнат, уж съм поел за Ла-ла-ландия, както казваше Роуми. Всеки път щом дойдеше да ме види, се държах все по-шантаво; по едно време спрях да говоря, само гледах тавана и пъшках. Тя знае за Рики и реши, че ме е прихванало същото. Вчера доведе един доктор от болницата на затвора да ме прегледа. Той рече, че нищо ми няма. Дорийн обаче се тревожеше. Май не постъпих добре с нея.
— Как се измъкна?
— Нали ти казах, преструвах се, че изпадам в шок. Бягах из килията, докато се изпотих, после се свих на топка и налапах палец. Така ги стреснах, че веднага викнаха линейка. Знаех, че щом се добера до Сейнт Литър, вече съм на свобода. Там е същинска лудница.
— И просто изчезна?
— Бяха ме сложили на носилка и щом ми обърнаха гръб, станах и… ами да, просто изчезнах. Нали разбираш, Реджи, толкова народ мре в тая болница, че съвсем не им беше до мен. Лесна работа.
Минаха моста и навлязоха в Арканзас. Магистралата беше права като стрела, а от двете страни се мяркаха мотели и паркинги за тежки камиони. Марк се озърна да види отново Мемфис, но градът бе изчезнат зад хоризонта.
— Какво гледаш? — запита Реджи.
— Исках да видя Мемфис. Обичам да гледам високите сгради в центъра. Един учител ми беше казал, че там живеели хора. Направо не е за вярване.
— Защо да не е за вярване?
— Веднъж гледах филм за едно богато момче, дето живееше точно в такава сграда. По цял ден скиташе из града и правеше каквото му скимне. Беше на „ти“ с всички ченгета. Като искаше да отиде някъде, хващаше си такси. А пък вечер сядаше на балкона и гледаше улиците отгоре. Все си мисля, че това е страхотен живот. Никакви скапани фургони. Никакви тъпи съседи. Никакви камиони отсреща, точно пред прозореца.
— Можеш да живееш така, Марк. Стига само да искаш.
Той я изгледа втренчено.
— Как тъй?
— В момента ония от ФБР са готови да ти дадат каквото поискаш. Можеш да живееш в небостъргач сред някой голям град или в планинска хижа. Изборът е твой.
— Мислех си за това.
— Можеш да живееш край океана и да играеш на плажа, или пък в Орландо и всеки ден да ходиш в Дисни Уърлд.
— Ха, това е за Рики. Вече съм стар за тия работи. Чух, че билетите били много скъпи.
— Ако поискаш, сигурно ще ти дадат и доживотен пропуск. В момента двамата с майка ти можете да получите каквото пожелаете.
— Да, Реджи, ама защо ми е, като ще трябва да се плаша от сянката си. Вече три нощи сънувам ония типове. Не искам да треперя, додето съм жив. Рано или късно ще ме намерят, знам си.
— И какво ще правиш, Марк?
— Още не знам, но много мислих за едно нещо.
— Слушам те.
— На затвора това му е хубавото, че оставя много време за мислене. — Той преметна крак върху крак и сплете пръсти около коляното си. — Помисли и ти, Реджи. Ами ако Роуми ме е излъгал? Беше пиян, смахнат, тъпкан с хапчета. Може би го е рекъл само колкото да се намира на приказка. Там бях и знам как изглеждаше. Луд за връзване. Издрънка куп щуротии и отначало реших, че всичко е истина. Бях изплашен до смърт и не можех да разсъждавам. Главата ме болеше от шамара. Ама вече не съм сигурен, нали разбираш. Цяла седмица си спомням колко шантав беше и какви ги плещеше. Може пък да съм сглупил, че му повярвах.
Реджи караше точно с осемдесет километра в час и жадно поглъщаше всяка дума. Нямаше представа накъде бие момчето, както нямаше и представа накъде отиват.
— Не мога обаче да рискувам, нали така? Представи си, че изпея всичко и ченгетата открият трупа точно където казваше Роуми. Голяма радост за всички освен за мафията и кой знае какво ме чака после. А сега си представи обратното. Казвам всичко, но Роуми е излъгал и няма никакъв труп. Край на неприятностите, защото всъщност се оказва, че нищичко не знам. Пустият му Роуми, направил си последен майтап. Само че рискът е прекалено голям. — Той замълча за около километър. По радиото „Бийч Бойс“ пееха „Калифорнийски момичета“. — Тогава реших да подхвана нещата другояче.
Реджи вече се досещаше накъде бие. Сърцето й спря и тя едва удържа колата между белите линии на дясното платно.
— И какво измисли?
— Измислих да проверим дали Роуми е излъгал. Тя се изкашля с пресъхнало гърло.
— Тоест предлагаш да намерим трупа.
— Точно така.
Би искала да се разсмее на тази наивна детска фантазия, но в момента нямаше сили за смях.
— Сигурно се шегуваш.
— Добре де, дай да го обсъдим. В понеделник сутринта двамата с теб трябва да се явим в Ню Орлиънс, нали така?
— Донякъде. Не съм получила призовка.
— Да, но аз съм ти клиент и имам призовка. Тъй че дори и да не си получила, пак ще трябва да дойдеш с мен, нали?
— Вярно.
— А в момента сме бегълци, нали така? Само двамата. Бягаме от ченгетата като Бон и Клайд.
— И така би могло да се каже.
— Кое е последното място, където ще ни търсят? Помисли, Реджи. Кое е последното място, където бихме избягали?
— Ню Орлиънс.
— Правилно. Добре сега, признавам, че нищо не разбирам от криене, ти обаче си адвокат и непрекъснато си имаш работа с престъпници, значи сигурно ще измислиш как да се доберем до Ню Орлиънс, без да ни засекат. Така ли е?
Макар че започваше малко по малко да се съгласява с момчето, Реджи сама се изненада от собствения си отговор:
— Да, сигурно ще мога.
— Ако се доберем до Ню Орлиънс, ще открием и къщата на Роуми.
— Защо ни е къщата?
— Трупът би трябвало да е там.
Точно това не й се искаше да узнае. Тя бавно свали очилата и разтърка очи. Между слепоочията й започваше да се надига болка и тепърва сигурно щеше да става още по-зле.
Къщата на Роуми? Къщата на покойния Джероум Клифърд? Марк бе изрекъл тия думи, без да бърза, а тя ги възприе още по-бавно. Впи поглед в червените светлинки на предната кола, но зърна само неясни петна. Къщата на Роуми? Убитият да е погребан при адвоката на убиеца. Беше повече от невероятно. Мислите й бясно се лутаха в кръг, задаваха едновременно стотици въпроси и не откриваха нито един отговор. Тя се озърна към огледалото и изведнъж забеляза, че Марк я гледа със странна усмивка.
— Вече научи, Реджи — каза той.
— Но как, защо…
— Не ме питай, нищо не знам. Шантава работа, нали? Затова се боя, че Роуми може да е излъгал. Както си беше смахнат, току-виж, се оказало, че е измислил цялата история за трупа в къщата.
— Значи не вярваш да е там — запита тя с надежда.
— Няма да знаем, докато не проверим. Ако не е там, цялата шумотевица свършва и пак ще живея нормално.
— Ами ако е там?
— Като проверим, тогава ще му мислим.
— Тоя твой подход не ми харесва.
— Защо?
— Слушай, Марк, мило момче, приятелю, клиенте мой, ако мислиш, че ще тръгна за Ню Орлиънс да търся трупове, значи не си съвсем наред.
— Кой е казал, че съм наред? Двамата с Рики се водим за смахнати.
— Няма да го направя.
— Защо, Реджи?
— Твърде е опасно, Марк. Идеята е безумна и може да си изпросим куршума. Не отивам там. А и тебе няма да пусна.
— Защо пък да е опасно?
— Откъде да знам. Опасно е, и толкоз.
— Помисли малко, Реджи. Отиваме да проверим, нали така? Ако трупът не е там, където каза Роуми, значи съм свободен. Ще предложим на ченгетата да не ни обвиняват за бягството, а в замяна аз ще им разкажа каквото знам. И тъй като нямам представа къде е трупът, мафията ще ме зареже. Тръгваме си свободни, ръка за ръка.
Свободни, ръка за ръка. Това хлапе наистина прекаляваше с телевизията.
— А ако намерим трупа?
— Уместен въпрос. Разсъждавай бавничко, Реджи. Опитай се да мислиш като дете. Ако открием трупа и съобщиш на ФБР, че знаеш къде е, защото си го видяла с очите си, тогава ще ни дадат каквото пожелаем.
— И какво точно желаеш?
— Сигурно ще поискам Австралия. Хубава къща и куп пари за мама. Нова кола. Може би пластична операция. Веднъж гледах такова нещо по телевизията. На един му прекроиха физиономията. Беше страшно грозен и взе, че натопи някакви пласьори на наркотици само за да си има ново лице. Накрая беше същинска кинозвезда. Ама след две години пласьорите пак му прекроиха физиономията.
— Сериозно ли говориш?
— За филма ли?
— Не, за Австралия.
— Може би. — Той помълча и се загледа навън. — Може би.
Отминаха още няколко километра. Двамата слушаха радио, без да разменят нито дума. Отдалечаваха се от Мемфис и все по-рядко срещаха коли.
— Искаш ли да се споразумеем? — запита Марк, продължавайки да гледа навън.
— Може би.
— Дай да идем в Ню Орлиънс.
— Никакви трупове няма да търся.
— Добре де, добре. Дай все пак да идем. Никой няма се сети къде сме. После ще приказваме.
— Вече приказвахме.
— Дай само да идем до Ню Орлиънс, а?
Колата наближи друга магистрала и започна да се изкачва по надлеза. Реджи посочи надясно. Под лунните лъчи в далечината искряха и се преливаха светлините на Мемфис.
— Уха! — възхитено възкликна Марк. — Красота!
Не подозираха, че това е неговият последен поглед към Мемфис.
Във Форест Сити спряха да заредят бензин и да закусят. Докато Марк се криеше между седалките, Реджи купи кейкчета, двойно кафе и спрайт. След няколко минути отново поеха по магистралата към Литъл Рок.
Над пластмасовата чашка се вдигаше пара. Реджи караше напред и развеселено гледаше как Марк поглъща едно след друго четири кейкчета. Ядеше като всяко хлапе — ръсеше трохи навсякъде и лакомо ближеше плънката от пръстите си, сякаш от месец насам не бе хапвал нищичко. Наближаваше два и половина. Пътят отпред беше пуст, само от време на време се мяркаха тежки камиони с ремаркета. Стрелката бе залепнала на сто километра в час.
— Как мислиш, дали ни преследват вече? — запита Марк след последното кейкче и се зае да отваря кутията спрайт. Изглеждаше развълнуван от приключението.
— Не ми се вярва. Полицията сигурно претърсва болницата, но откъде да знаят, че сме заедно?
— Тревожа се за мама. Нали й позвъних, преди да те открия. Казах й, че съм избягал и се крия в болницата. Страшно се ядоса. Накрая обаче май повярва, че няма страшно. Дано да не я тормозят.
— Няма. Но ще се поболее от тревога.
— Знам. Не искам да съм жесток, но мисля, че ще го понесе. Знаеш колко нещо й мина през главата. Мама не се предава лесно.
— Ще се обадя на Клинт да й позвъни.
— А ще му кажеш ли къде отиваме?
— Още нямам представа къде отиваме.
Марк се замисли. Реджи кривна надясно и два камиона прелетяха с грохот край тях.
— Ти какво би направила, Реджи?
— Първо на първо, не бих избягала.
— Лъжеш.
— Моля?
— Ами да, лъжеш. Нали бягаш от призовката. И аз това правя. Къде е разликата? Не искаш да се явиш пред съда. Аз също не искам, затова бягаме. Лика-прилика сме си, Реджи.
— С една малка разлика. Ти беше в затвора и избяга. Това е престъпление.
— Затворът беше за малолетни, а малолетните не вършат престъпления. Нали ти ми го обясни? Може да са хулигани, може да правят пакости и да се нуждаят от надзор, но не са престъпници. Нали така?
— Щом казваш… Не биваше обаче да бягаш.
— Вече избягах. Стореното, сторено. И ти си същата — нали не бива да бягаш от съда?
— Нищо подобно. Отклонявам се от призовката, без да наруша закона. Всичко беше наред, докато те взех в колата.
— Ами тогава спри и ме изритай на пътя.
— Как не! Моля те, Марк, бъди сериозен.
— Сериозен съм.
— Добре. И какво ще правиш, като те изритам?
— Нямам представа. Ще продължа докъдето стигна. Ако ме спипат, веднага изпадам в шок и ченгетата ще ме върнат в Мемфис. Ще се правя на луд и изобщо няма да разберат, че си била замесена. Ти само спри, и ще си изляза.
Той се приведе напред и завъртя настройката. Няколко километра двамата слушаха мълчаливо Конуей Туити и Тами Уинет.
— Не понасям кънтри — каза Реджи и Марк изключи радиото.
— Може ли да те питам нещо? — обади се тя след малко.
— Питай.
— Да речем, че идем в Ню Орлиънс и открием трупа. Според твоя план после се споразумяваме с ФБР и попадаме под закрилата на закона. Накрая с Даян и Роки политате към слънчева Австралия или някое друго място, така ли?
— В общи линии…
— Добре тогава. Защо не се споразумеем още сега?
— Най-после разсъждаваш, Реджи — великодушно заяви момчето, сякаш се радваше, че й помага да прогледне.
— Благодаря — каза тя.
— Доста време ми трябваше, за да стигна до отговора. А пък той е съвсем прост. Не вярвам много на ония от ФБР. Ти вярваш ли им?
— Не съвсем.
— И не искам да им кажа каквото и да било, преди тримата с мама и Рики да сме нейде далече. Ти си добър адвокат, Реджи. Не позволяваш клиентът ти да рискува, нали?
— Продължавай.
— Преди да им кажа, искам твърдо да знам, че ще ни скрият на сигурно място. За преместването на Рики трябва време. Ако им кажа сега, току-виж, мафията ни спипала, преди да изчезнем. Страшно е рисковано.
— Ами ако им кажеш сега, а те не открият трупа? Ако наистина всичко излезе само майтап на Роуми?
— Изобщо няма да стигне до мене, нали така? Ще се крия някъде, ще треперя, ще си сменя името на Томи, да речем… И за какво? За нищо. Не, Реджи, по-добре още сега да узная дали Роуми е казал истината.
Тя объркано поклати глава.
— Чудя се дали те разбирам.
— И аз се чудя. Едно обаче е сигурно: няма да ида в Ню Орлиънс със съдебните изпълнители. Няма да се явя пред съда в понеделник, та да мълча и пак да ме тикнат в затвора.
— Разумно. Е, как ще прекараме почивния ден?
— Колко път има до Ню Орлиънс?
— Пет-шест часа.
— Карай натам. Има време да се откажем, ако ни хване шубето.
— Трудно ли ще намерим трупа?
— Сигурно не.
— Може ли да попитам къде точно е скрит?
— Едно ще ти кажа — не се въргаля из градината. Трябва малко да поработим.
— Това е чисто безумие, Марк.
— Знам. Лоша седмица ни се случи.