Бари Ножа влезе в склада без придружители. Вече нямаше и следа от ленивата походка на най-бързия стрелец в Ню Орлиънс. Изчезнала бе нахалната усмивчица на преуспял уличен бияч. Лъскавият костюм и италианските мокасини се бяха изпарили безследно. Обиците лежаха в джоба му. Дългата коса се спотайваше отзад под яката на ризата. Беше се избръснал само преди час.
Докато изкачваше ръждивите стъпала към втория етаж, той си спомни как като дете си играеше на същата тази стълба. Тогава баща му още беше жив и след училище Бари се мотаеше тук до мръкнало — гледаше как сандъците пристигат и заминават, слушаше разговорите на хамалите, учеше техния жаргон, пушеше от цигарите им и разглеждаше техните списания. Мястото беше чудесно, особено за дете, което не иска нищо друго, освен да стане гангстер.
Днес складът не беше тъй оживен както някога. Бари заобиколи по тясната тераса край мръсните замазани прозорци откъм реката. Стъпките му кънтяха из пустото пространство отдолу. Тук-там се валяха прашни сандъци, недокосвани от години. Двата черни кадилака на чичо му бяха паркирани един до друг край доковете. Верният шофьор Тито лъскаше бронята на единия. Като чу стъпки, той надигна глава и махна с ръка на Бари.
Макар че бе изтръпнал от тревога, Бари полагаше усилия да крачи бавно, без да се перчи. Държеше ръцете си дълбоко в джобовете. Гледаше към реката през зацапаните прозорци. Увеселително корабче с огромни гребни колела, наподобяващо някогашен параход, носеше по течението куп туристи, за да им представи величествената гледка на занемарени бараки и шлепове.
Платформата свършваше пред масивна желязна врата. Бари натисна звънеца и вирна лице срещу камерата отгоре. Нещо изщрака и вратата се отвори. От другата страна, облечен в ужасен костюм, стоеше Моу — бивш хамалин, с когото бе изпил първата си бира на дванайсет години. Моу винаги държеше да има подръка поне четири пистолета. Той кимна на Бари и му направи път. Навремето Моу беше свястно момче, но за беля веднъж отиде да гледа „Кръстникът“. Оттогава взе да носи костюми и вече не се усмихна нито веднъж.
Бари пресече една стая с две незаети бюра и почука на вратата в дъното. Пое си дълбоко дъх.
— Влез — долетя отвътре любезен глас и той влезе в кабинета на чичо си.
Джони Сулари старееше с достойнство. Едър по рождение, той бе запазил дори на седемдесетгодишна възраст пъргавина и горда осанка. Блестящата му прошарена коса не бе отстъпила нито на милиметър. Започваше точно три пръста над веждите и се отдалечаваше от ниското чело на плавни вълни. Както винаги Джони беше с черен костюм, чието сако в момента висеше на закачалка до прозореца. Носеше ужасно демодирана тъмносиня вратовръзка. Но червените тиранти бяха негова гордост. Той се усмихна на Бари и му направи знак да се настани върху същото протрито кожено кресло, където бе седял още като дете.
Джони беше джентълмен — един от последните джентълмени на западащия престъпен занаят, в който стремително нахлуваха алчни и безскрупулни младежи. Такива като неговия племенник.
Усмихваше се насила. Знаеше, че посещението не е от любезност. През последните три дни бяха разговаряли повече, отколкото цели три години наред.
— Лоши новини ли носиш, Бари? — запита Джони, макар че знаеше какъв ще е отговорът.
— Така изглежда. Хлапето е изчезнало.
Джони отправи леден взор към племенника си, който за разлика от друг път не посмя да отвърне на погледа. Очите отказваха да му се подчинят. Пословичните убийствени очи на Бари Мулдано мигаха и зяпаха пода.
— Как може да си такъв глупак? — спокойно запита Джони. — Глупак си, че остави трупа в околностите. Глупак си, че каза на адвоката. Глупак. Глупак. Глупак.
Очите замигаха още по-бързо и Бари се извъртя върху креслото. После жално кимна.
— Трябва ми помощ, разбираш ли?
— Естествено, че ти трябва помощ. Допуснал си невероятна глупост и сега търсиш някой да те спасява.
— Мисля, че станалото засяга всички ни.
В очите на Джони припламна ярост, но той веднага се овладя. Винаги се владееше.
— А, така значи. Това заплаха ли беше, Бари? Идваш в кабинета ми да търсиш помощ, а заплашваш? Може би се каниш да пропееш? Не се прави на ударен, момче. Ако те осъдят, ще си мълчиш до гроб.
— Така е, но бих предпочел да не ме осъждат. Още има време.
— Ти си дръвник, Бари. Казвал ли съм ти го вече?
— Мисля, че да.
— Седмици наред да дебнеш човека. Да го спипаш както се измъква от някакъв въшлив бардак. Какво по-хубаво — удряш го по главата, теглиш му два куршума, пребъркваш го и оставяш курвите да се препънат в трупа, а ченгетата да рекат, че е поредното убийство за няколко скапани долара. Никого нямаше да заподозрат. Ама не, прекалено си тъп, за да действаш простичко.
Бари отново се извъртя и продължи да съзерцава пода. Джони го изгледа свирепо, извади пура и свали целофановата обвивка.
— Сега ще ми отговаряш бавно, чу ли? Не искам да знам нищо излишно, ясно ли е?
— Ясно.
— В града ли е скрит трупът?
— Да.
Джони отряза връхчето на пурата и лениво го облиза. После възмутено тръсна глава.
— Поразителна глупост. Лесно ли се стига до него?
— Да.
— Претърсвано ли е наоколо?
— Не, доколкото знам.
— Под земята ли е?
— Да.
— Колко време ще трябва да се копае, ако изобщо става дума за копане?
— Час, може би два.
— Значи не е в земята?
— В бетон е.
Джони драсна клечка кибрит, запали цигара и бръчките край очите му се поизгладиха.
— Бетон — повтори той. Може пък момчето да не беше чак толкова глупаво. А, не. С глупост поне беше надарено предостатъчно. — Колко души?
— Двама-трима. Аз не мога да ида. Дебнат ме на всяка крачка. Ако припаря натам, сам ще ги заведа при трупа.
Да, пълен глупак. Джони издуха синкаво колелце дим.
— Под паркинг? Тротоар?
— Под гараж.
Бари пак се завъртя, без да отлепва очи от пода. Джони пусна ново колелце.
— Значи гараж. Обществен гараж ли?
— Частен, зад една къща.
Джони огледа тънкия слой пепел в края на пурата, после бавно я захапа. Не, това момче не беше глупак, а направо идиот. Той изпухтя.
— Под къща имаш предвид сграда, която се намира на улица и е обкръжена от други сгради, така ли?
— Да — кимна Бари.
Преди погребението Бойд Бойет бе лежал в багажника на колата му двайсет и пет часа. Нямаше кой знае какъв избор. Беше изпаднал в паника и не смееше да напусне града. По онова време идеята изглеждаше съвсем приемлива.
— А в тия сгради живеят хора, нали? Хора с очи и уши.
— Право да ти кажа, не съм ги виждал, но сигурно си имат каквото трябва.
— Не ми се прави на хитър. Бари се сви в креслото.
— Извинявай.
Джони стана и бавно пристъпи към прозореца, зад който се виждаше реката. Поклати глава от почуда и ядно издуха облаче дим. После се върна зад бюрото. Остави пурата в пепелника и се подиря на лакти.
— Чия къща? — запита той с каменно лице, готов да избухне всеки момент.
Бари преглътна на сухо и прехвърли крак върху крак.
— На Джероум Клифърд.
Не последва взрив. За Джони казваха, че в жилите му течала ледена вода, и той сам се гордееше с хладнокръвието си. В занаята рядко се срещаха такива като него, но здравият разум му носеше солидни доходи. И го опазваше жив. Той закри устата си с длан, сякаш категорично отказваше да повярва.
— Къщата на Джероум Клифърд…
Бари кимна. По онова време Клифърд беше на ски в Колорадо и Бари знаеше, защото онзи му бе предложил да идат заедно. Живееше сам в голяма къща, прикрита зад гъсталак от клонести дървета. Гаражът беше отделна постройка в задния двор. Мястото изглеждаше идеално, никой не би се сетил да го претърси.
Така си беше — мястото се оказа идеално. Феберейците изобщо не припариха натам. Не бе сбъркал. Смяташе по-късно да премести трупа. Сгреши само в едно — че каза на Клифърд.
— А сега значи искаш да пратя трима души, за да изровят трупа без много шум и да го премахнат завинаги?
— Да, сър. Иначе ми е спукана работата.
— Това пък защо ми го казваш?
— Защото се боя, че хлапето знае, а то е изчезнало. Можем ли да сме сигурни какво прави в момента? Не бива да рискуваме. Трябва да измъкнем трупа, Джони. Моля те.
— Мразя да ми се молят, Бари. Ами ако ни спипат? Ами ако някой съсед чуе шум и повика ченгетата, а те вземат, че дойдат просто така, на проверка, нали ги знаеш. И не щеш ли — бре, мамка му стара, трима юнаци вадят труп.
— Няма да ги хванат.
— Откъде знаеш? Ти как го направи? Как го зарови в бетона, без да те спипат?
— Не ми е за пръв път.
— Искам да знам!
Бари се поизправи и отново преметна крак върху крак.
— След като го убих, на другия ден откарах в гаража шест чувала цимент. Бях с работни дрехи, а на камионетката сложих фалшиви номера. Мисля, че никой не ме забеляза. Около къщата има дървета, а най-близките съседи са на трийсет метра. Към полунощ се върнах със същата кола и разтоварих трупа в гаража. После си тръгнах. Зад гаража има дере, а от другата страна започва парк. Просто пресякох парка, прескочих дерето и се вмъкнах в гаража. За половин час изкопах плитък гроб, метнах трупа вътре и забърках бетона. Подът на гаража е посипан със ситен чакъл. Следващата нощ се върнах и разхвърлях чакъла върху засъхналия бетон. После придърпах отгоре една стара лодка. Когато си тръгнах, всичко изглеждаше идеално. Клифърд изобщо не разбра.
— Докато ти не му каза, естествено.
— Да, докато аз не му казах. Грешка беше, признавам.
— Май доста си се потрудил.
— И преди съм го правил, знаеш. Лесно е. После щях да преместя трупа, тогава обаче се намеси ФБР и вече осем месеца ме дебнат по петите.
Джони започваше да показва признаци на вълнение. Запали изгасналата пура и пак пристъпи към прозореца.
— Знаеш ли, Бари — каза той, гледайки мътните води, — имаш талант, момчето ми, опре ли обаче до уликите, ставаш кръгъл идиот. Открай време използваме реката. Не си ли чувал, че на тоя свят има варели, вериги и камъни?
— Няма да се повтори, обещавам. Само ми помогни сега, и вече никога няма да сбъркам.
— Няма да имаш възможност да бъркаш, Бари. Ако някак се отървеш, ще те пратя да караш камион, после може да ти поверя за година-две склада за крадени вещи. Не знам… Може пък да те пратя в Лае Вегас да погостуваш на Рок.
Бари гледаше втренчено посребрените кичури по тила му. В момента беше готов да излъже, но за нищо на света не би се съгласил да кара камион, да продава крадени боклуци или да целува задника на Рок.
— Както кажеш, Джони. Само ми помогни.
Джони се върна зад бюрото. Замислено разтри с два пръста основата на носа си.
— Май ще трябва да действаме бързо.
— Още тази вечер. Хлапето е на свобода. Страхува се и всеки момент може да каже на някого.
Джони затвори очи и поклати глава.
— Дай ми трима души — продължаваше Бари. — Ще им кажа точно какво да правят и гарантирам, че няма да се провалим. Работата е лесна.
Джони кимна бавно и неохотно.
— Добре. Добре. — Той изгледа Бари право в очите. — А сега се пръждосвай.
След седем часа претърсване Тримбъл стигна до извода, че в Сейнт Питър няма и помен от Марк Суей. Той събра своите сътрудници във фоайето край приемното отделение и прекрати издирването. Щяха да продължат патрулирането по коридори и проходи, щяха да наблюдават асансьорите и стълбищата, но вече всички бяха наясно, че хлапето е изчезнало. Тримбъл се свърза с кабинета на Мактюн, за да му съобщи новината.
Мактюн не се изненада. През цялата сутрин бе получавал редовни сведения за хода на трескавото издирване. От Реджи също нямаше и следа. След две посещения през нощта мама Лайф бе престанала да отваря вратата. Сега просто заявяваше на агентите да представят заповед за обиск или да се омитат от къщата й. Навярно отлично разбираше, че нямат законни основания за обиск. Болничната управа най-сетне бе дала съгласие за подслушване на телефона. Само преди половин час двама агенти, преоблечени като санитари, бяха влезли в стаята, докато Даян разговаряше с полицаите в дъното на коридора. За да не губят време, те просто откачиха телефона и сложиха вместо него нов, с предварително монтирано устройство. Цялата работа им отне по-малко от минута. Докладваха, че заспалото дете изобщо не ги усетило. Телефонът беше пряк, тъй че всеки опит да го подслушват чрез болничната инсталация би изисквал поне два часа работа и участие на странични хора.
Още не бяха открили Клинт, но нямаха основание за обиск и се задоволиха да поставят апартамента му под наблюдение.
Съдията Рузвелт беше наел лодка по Бъфало в Арканзас. Около единайсет Мактюн успя да се свърже с него по радиото. Като чу новината, Хари се задави от ярост и заяви, че незабавно потегля към Мемфис.
Междувременно Орд бе разговарял на два пъти с Фолтриг, но тази сутрин великият юрист изглеждаше необичайно мълчалив. Блестящият стратегически удар с призовки от засада го бе накиснал до шия и сега той полагаше отчаяни усилия да ограничи загубите от поражението.
К. О. Луис вече летеше с личния самолет на директора Войлс и двама агенти го чакаха на аерогарата. Щеше да пристигне около два следобед.
Още преди разсъмване бяха обявили издирване на Марк Суей из цялата страна. Мактюн се колебаеше дали да прибави и името на Реджи Лав. Мразеше адвокатите, но не можеше да повярва, че е способна да организира бягството на едно дете от затвора. Ала когато утрото напредна, без да открият следа от нея, той се убеди, че изчезването й не е случайно. Около единайсет нареди да включат в националния полицейски бюлетин името Реджи Лав заедно с пълно описание на външността и забележка, че вероятно жената придружава Марк Суей. Ако наистина пътуваха заедно и бяха пресекли щатската граница, престъплението ставаше федерално и Мактюн с удоволствие щеше да спипа проклетата адвокатка.
Не му оставаше нищо друго, освен да чака. По обяд той покани Джордж Орд в кабинета си на скромно пиршество със студени сандвичи и кафе. Телефонът звънеше непрекъснато — журналистите търсеха информация. Мактюн затваряше без коментари.
Ново обаждане. Агентът Дърстън влезе в кабинета и показа три пръста.
— На трета линия. Обажда се Бренър от болницата. Мактюн натисна бутона и кресна:
— Слушам.
Бренър беше в стая 945, на две крачки от Рики. Гласът му звучеше тихо и сдържано:
— Слушай, Джейсън, току-що засякохме телефонно обаждане на Клинт Ван Хузър до Даян Суей. Каза, че преди малко разговарял с Реджи. Тя и Марк се намирали в Ню Орлиънс и всичко било наред.
— В Ню Орлиънс!
— Така твърди. Не разполагаме с по-точни сведения, знаем само, че са в Ню Орлиънс. Даян мълча почти през цялото време и разговорът трая по-малко от две минути. Клинт каза, че се обажда от апартамента на приятелката си и обеща да се обади пак.
— Къде е този апартамент?
— Спомена нещо за източните квартали, повече не знаем. Следващия път ще опитаме да го засечем. Разговорът приключи прекалено бързо. Ще ти пратя записа.
— Изпрати го.
Мактюн натисна друг бутон и нареди на Бренър веднага да го свърже с Лари Труман в Ню Орлиънс.