Двама от тройката — Лио и Йонучи — бяха служили години наред на фамилията Сулари и дори имаха кръвна връзка с Бари Ножа, макар че рядко го признаваха. Третият беше млад дангалак с грамадни бицепси, дебел врат и внушителна талия. Никой не знаеше името му, наричаха го с напълно уместния прякор Бивола. В извънредната операция той беше натоварен предимно с хамалската работа. Бари ги увери, че няма да е трудно. Бетонът бил тънък, а трупът — дребен. Една кирка тук, една кирка там и додето се усетят, отдолу щял да изникне черен найлонов чувал.
Бари им нарисува схема на гаража и отбеляза точно къде е заровен трупът. Беше начертал и карта на пътя: тръгват от паркинга в Уест Парк, минават между двете игрища за тенис, после през футболния терен, зад дърветата излизат на поляна с беседка за пикник, продължават по колоездачното трасе и накрая завиват но тясна пътечка към дерето. Никак не е трудно, увери ги той.
По колоездачното трасе не се мяркаше жива душа — друго не би могло и да се очаква в единайсет и десет през нощта срещу неделя. Въздухът беше влажен и докато се доберат до пътеката, тримата вече дишаха тежко и се обливаха в пот. По-млад и по-як от другите двама, Бивола крачеше отзад и се подсмихваше, като ги слушаше как псуват мрака и задухата. Доколкото можеше да прецени, бяха на средна възраст и несъмнено прекаляваха с яденето, цигарите и алкохола. Препъваха се и ръсеха пот на всяка крачка още преди да са минали километър.
Като старши на експедицията, Лио носеше фенерче. Бяха се облекли в черно от глава до пети. Привел глава, Йонучи подтичваше като дръгливо псе — задъхан, замаян и обиден на целия свят, че е попаднал тук.
— Внимавайте — предупреди Лио, когато започнаха да слизат през гъсталаците към дерето.
И тримата не бяха любители на природата. Мястото им се стори страховито още в шест вечерта, когато го посетиха за пръв път. А сега беше направо ужасно. Бивола очакваше всеки миг да настъпи някоя дебела, сгърчена змия. Е, ако го ухапеше змия, би имал извинение да се върне обратно и с малко късмет да открие колата в тъмното. А другите нямаше къде да се дяват, щяха да продължат без него. Той се препъна в паднало дърво, но запази равновесие. Почти съжали, че не е било змия.
— Внимавайте — изпъшка Лио за десети път, сякаш с приказки можеше да оправи нещата.
Около двеста метра вървяха по мрачното, буренясало речно корито, после се изкатериха от другата страна. Лио изключи фенерчето и тримата се запровираха приведени през храсталака, докато излязоха зад телената мрежа. Спряха и приклекнаха един до друг.
— Глупава работа, тъй да знаете — задъхано промърмори Йонучи. — Откога взеха да ни пращат за трупове?
Лио се взираше в сенките из задния двор на Клифърд. Само преди минути бяха минали с колата отпред — там край вратата светеше лампичка, но зад къщата цареше пълен мрак.
— Млъквай — прошепна той, без да обръща глава.
— Добре де, добре — промърмори Йонучи. — Глупаво е обаче.
Измъчените му дробове изтласкваха въздуха с тъничко свистене. От брадата му капеше пот. Приклекнал малко по-назад, Бивола поклати неодобрително глава. Двамата му спътници работеха обикновено като телохранители и шофьори — занимания без особено физическо натоварване. Носеше се мълва, че Лио извършил първото си убийство още преди да навърши осемнайсет, но няколко години по-късно попаднал в затвора и трябвало да смени занаята. Бивола бе чувал, че Йонучи бил раняван два пъти, но не вярваше много на тия слухове. Хората, които ги разпространяваха, не се славеха с особена правдивост.
— Да вървим — нареди Лио с фелдмаршалски глас. Тримата се втурнаха през тревата към портичката.
Нахълтаха в двора, изтичаха между дърветата и се притиснаха към задната стена на гаража. Йонучи беше измъчен до краен предел. Той рухна на земята и започна да повръща. Лио се прокрадна към ъгъла и огледа съседната къща. Нищо не помръдваше. Само прединфарктното дишане на Йонучи нарушаваше покоя на нощта. Бивола мина от другия ъгъл и огледа отзад дома на Клифърд.
Кварталът спеше. Дори кучетата бяха привършили нощните си разходки.
Лио се изправи и се опита да отвори задната врата. Тя се оказа заключена.
— Стойте тук — заръча той и изтича приведен покрай гаража.
Предната врата също беше заключена. След малко Лио се върна и прошепна:
— Ще трябва да счупим стъклото. Навсякъде е заключено.
Йонучи измъкна чук от торбата, закачена на колана му, и Лио заудря лекичко по мръсното стъкло точно над дръжката на вратата.
— Наблюдавай онзи ъгъл — нареди той.
Бивола се промъкна зад него и отправи поглед към къщата на съседите Балантайн. Лио продължи да блъска с чука, докато стъклото се пропука. После внимателно измъкна парчетата и ги захвърли настрани. Когато очисти ръба, той пъхна ръка навътре и отключи вратата. Фенерчето светна и тримата се вмъкнаха в гаража.
Бари ги бе предупредил, че доколкото си спомня, вътре е ужасно разхвърляно. Очевидно преди смъртта си Клифърд не бе намерил време да пооправи безпорядъка. Най-напред забелязаха, че подът не е бетонен, а просто утъпкана пръст, покрита със ситен чакъл. Лио сърдито подритна белите камъчета. Не помнеше Бари да е споменавал подобно нещо.
Лодката беше в центъра на гаража — петметрова моторница, покрита с дебел слой прах. Три от четирите гуми на носещото ремарке бяха спукани. Личеше, че не е плавала от години. Около нея се трупаха купища вехтории. Градинарски инструменти, бирени кутии в чували, вързопи стари вестници, ръждясали градински мебели. Роуми явно се бе справял чудесно и без помощта на службата за събиране на смет. Нали си имаше гараж. Гъсти паяжини замрежваха всички ъгли. По стените висяха отдавна недокосвани инструменти.
По някаква незнайна причина Клифърд бе събирал страстно метални закачалки за дрехи. Хиляди от тях висяха на опънати въженца над лодката. Изглежда, по някое време му бе омръзнало да се занимава с въженцата и бе предпочел да забие в стената дълги пирони, върху които се трупаха още стотици закачалки. Освен това Роуми бе проявил любов към природата, събирайки бирени кутии и пластмасови бутилки с намерение да ги предаде за вторични суровини в някакво неопределено бъдеще. Но деловите задължения не му бяха позволили да го стори и сега из половината гараж се трупаше планина от зелени чували за смет, натъпкани с кутии и шишета. Абсолютен мърляч — поради липса на място беше нахвърлял торби дори в лодката.
Лио насочи тънкия лъч под ремаркето на лодката. После кимна. Бивола пропълзя напред и се зае да разчиства чакъла. Йонучи измъкна от бездънната си торба сапьорска лопатка. Бивола я пое и продължи да разхвърля чакъла. Двамата надничаха през рамото му.
Пет сантиметра по-надолу тракането на камъчета престана и лопатата заскърца по бетон. Лодката пречеше на работата. Бивола се изправи, бавно повдигна теглича и с могъщ натиск избута предницата на ремаркето два метра настрани. Задният край закачи камара бирени кутии и в гаража прокънтя ужасяващ грохот. Тримата застинаха и напрегнаха слух.
— Внимавайте — прошепна Лио, макар че едва ли имаше смисъл да им напомня. — Стойте тук и не мърдайте.
Остави ги в тъмнината край лодката и се измъкна през задната врата. Сянката на едно дърво до гаража му послужи за укритие, докато наблюдаваше съседната къща. Наоколо бе мрак и тишина. Само една градинска лампа хвърляше мътни лъчи над огнището и цветните лехи, но нищо не помръдваше. Лио търпеливо изчака. Накрая реши, че съседите навярно не биха се събудили и от миньорски пистолет. Пропълзя обратно в гаража и насочи фенерчето към разчистения бетон.
— На работа — каза той и Бивола отново коленичи върху чакъла.
Бари бе обяснил, че първо изкопал плитък гроб, приблизително метър на два и дълбок само петдесетина сантиметра. После натъпкал вътре трупа, омотан в черни чували за смет. Отгоре забъркал пясък и цимент. Накрая сипал вода. На другия ден дошъл да разхвърля отгоре чакъл и да върне лодката на място.
Беше свършил чудесна работа. Чистник като Клифърд едва ли би помръднал лодката и след пет години. Както твърдеше Бари, гробът бил само временно скривалище. Смятал по-късно да премести трупа, но неочаквано попаднал под наблюдение. Лио и Йонучи неведнъж бяха премахвали трупове по общоприетата система, варел с камъни и железа нейде надолу, по реката, но оригиналното скривалище на Бари ги смая.
Блъскайки енергично с лопатата, Бивола скоро разчисти цялото бетонно петно. Йонучи коленичи от другата страна и двамата се заеха да къртят с длета и чукове. Лио остави фенерчето върху чакъла до тях и пак излезе през задната врата. Прегънат на две, той се промъкна пред гаража. Всичко изглеждаше спокойно. Само глухото метално тракане нарушаваше тишината. Лио бързо изтича до задната стена на къщата. От петнайсет метра разстояние тракането почти не се чуваше. Той се усмихна. Дори да не спяха, съседите нямаше да ги усетят.
Върна се до ъгъла на гаража и седна в тъмнината до изоставената кола. От това място се виждаше пустата улица. Малък черен автомобил мина пред къщата и изчезна зад завоя. Това бе единственото движение от доста време насам. Зад живия плет тъмнееше домът на съседите Балантайн. И там не помръдваше нищо. Чуваше се само приглушеното метално потракване откъм гроба на Бойд Бойет.
Хондата на Клинт сиря до кортовете за тенис. Малко по-нагоре беше паркиран червен кадилак. Реджи изключи фаровете и двигателя.
Седяха мълчаливо и гледаха напред към мрачното футболно игрище. На такова място като нищо могат да ти теглят ножа, помисли си Реджи, но предпочете да не го споменава. И без това си имаха предостатъчно тревоги.
От началото на вечерта Марк не бе казал почти нищо. Бяха си поръчали пица в стаята, после дремнаха около час на едно легло. Погледаха телевизия. Марк непрекъснато питаше колко е часът, сякаш имаше неотложна среща с пожарната команда. Когато наближи десет, Реджи вече бе решила, че момчето ще се откаже. Към единайсет Марк взе да кръстосва стаята и час по час да отскача до тоалетната.
Но сега бе дванайсет без двайсет. Седяха в тъмната, задушна кола и се подготвяха за едно безумно начинание, което никак не им допадаше.
— Как мислиш, дали някой знае, че сме тук? — тихо запита Марк.
Тя завъртя глава. Погледът на момчето се рееше нейде отвъд футболното игрище.
— Дали някой знае, че сме в Ню Орлиънс?
— Аха. Дали знае някой?
— Не. Не ми се вярва.
Това като че го успокои. Около седем Реджи бе разговаряла с Клинт. Мемфиската телевизия бе съобщила за нейното изчезване, но засега положението изглеждаше спокойно. Клинт се оплака, че от дванайсет часа не е напускал спалнята и помоли по-бързо да вършат каквото са намислили. Беше се обадил на мама Лайф. Тя се тревожела, но не била много зле.
Излязоха от колата и тръгнаха по пътеката за колоездачи.
— Сигурен ли си, че искаш да го направим? — запита Реджи, като се озърташе нервно наоколо.
Сред дърветата цареше непрогледен мрак и на места само тясната асфалтова ивица им помагаше да не се залутат из гората. Вървяха бавно, хванати за ръце.
Докато пристъпваше неуверено напред, Реджи се запита какво дири на тази пътека, сред тази горичка в един непознат град, по това късно време и с това хлапе, което обичаше от сърце и душа, но не чак толкова, че да умре за него. Стисна ръката на Марк и се помъчи да събере смелост. Молеше се нещо да ги стресне, та да хукнат назад към колата и да напуснат Ню Орлиънс.
— Знаеш ли, мислех си нещо — каза внезапно Марк.
— Чудно, защо ли не ме изненадваш?
— Може пък да не е чак толкова лесно да се открие трупът. Слушай сега какво реших. Ти ще останеш при дърветата край дерето, нали разбираш, а аз минавам през двора и се вмъквам в гаража. Ще надникна под лодката, само колкото да видя дали е там, после изчезваме.
— Да не мислиш, че като надникнеш под лодката, веднага ще видиш трупа?
— Може да си личи къде е, нали разбираш? Тя стисна ръката му още по-силно.
— Слушай, Марк. Няма да се делим, разбра ли? Ако влезеш в гаража, и аз идвам с теб.
Гласът й звучеше удивително твърдо. Просто не вярваше, че ще се доберат до гаража.
Дърветата отпред оредяха. Самотен стълб с електрическа лампа осветяваше беседката отляво. Надясно започваше пътечката. Марк извади фенерче и тънкият лъч хвърли жълтеникав кръг върху земята пред краката им.
— Идвай — прошепна момчето. — Тук никой няма да ни види.
Без да чака потвърждение, Марк закрачи между дърветата пъргаво и безшумно. В мотелската стая си бе мислил за дългите нощни разходки из горичката зад паркинга и за вечерните игри с момчетата от съседните фургони. Обичаха да си играят на джунгла. Стиснал здраво фенерчето, той забърза напред, отмятайки с ръка провисналите клони.
— По-бавно, Марк — обади се изотзад Реджи. Когато достигнаха дерето, той й помогна да слезе до дъното. Изкатериха се от другата страна и се запровираха през гъсталака, докато откриха тайнствената пътека, която ги бе изненадала преди няколко часа. Отпред се появиха огради. Сега крачеха по-бавно и Марк изключи фенерчето.
Намираха се в горичката точно зад къщата на Клифърд. Приклекнаха да си поемат дъх. Отвъд храсталака и избуялите плевели се тъмнееше задната стена на гаража.
— Ами ако не видим трупа? — запита Реджи. — Какво ще правим?
— Тогава ще му мислим.
Моментът не беше подходящ за нов разгорещен спор по неговия план. Марк пропълзя на четири крака до края на храстите. Реджи го последва. Спряха сред гъстите, влажни бурени само на пет-шест метра от гаража. Задният двор беше мрачен и пуст. Никаква светлинка, никакъв звук или движение. Цялата улица спеше непробудно.
— Реджи, искам да стоиш тук. Свий се и не мърдай. Връщам се след минутка.
— Не, сър! — яростно прошепна тя. — Няма да ти позволя, Марк!
Но Марк вече пълзеше напред. За него това бе игра — просто още една игра на джунгла с приятелите, които го гонят из гората с водни пистолети. Плъзна се през тревата като гущер и открехна портичката колкото да мине през нея.
Отзад Реджи пролази на четири крака из бурените, после спря. Сигурно не го виждаше в тъмнината. Марк спря зад първото дърво и се ослуша. Промъкна се до следващото и изведнъж чу нещо. „Чук! Чук!“ Той застина. Звукът долиташе от гаража. „Чук! Чук!“ Бавно подаде глава иззад дървото и огледа задната врата. „Чук! Чук!“ Озърна се през рамо и опита да различи Реджи сред черните гъсталаци. Не я видя. Пак погледна вратата. Нещо не беше наред. Пропълзя още три метра до следващото дърво. Звукът се засили. Вратата беше открехната и стъклото в горния й край липсваше.
Вътре имаше някой! „Чук! Чук! Чук!“ Някой стоеше вътре на тъмно и копаеше! Марк решително си пое дъх и пролази зад куп боклуци само на два-три метра от вратата. Знаеше, че не издава нито звук. Около боклука бурените бяха по-високи и Марк запълзя съвсем бавно, като хамелеон. „Чук! Чук!“
Надигна се да огледа по-добре. Парче прогнила дъска го препъна през глезена и той рухна на земята. Купчината боклуци задрънча и някаква вехта кофа с трясък полетя надолу.
Лио скочи на крака и изхвръкна зад гаража. Измъкна изпод колана си пистолет със заглушител и запристъпва през мрака към ъгъла, където приклекна и се ослуша. Шумът вътре бе спрял. Йонучи надничаше през вратата.
Реджи чу трясъка зад гаража и се просна по корем в мократа трева. Затвори очи и започна да се моли. За какъв дявол бе дошла тук?
Лио се промъкна до купчината вехтории, после я заобиколи, готов за стрелба. Пак приклекна и търпеливо се взря в мрака. Едва различи телената мрежа. Нищо не помръдваше. Той мина зад едно дърво на пет метра от гаража и зачака. Йонучи го гледаше втренчено. Секундите се влачеха безкрайно бавно, но вече нищо не нарушаваше тишината. Лио се изправи и полека тръгна към портичката. Под краката му изпращя клонче и той замръзна за миг.
Вече малко по-храбро, но все още готов за стрелба, Лио обиколи задния двор и се подпря до един стар клонест дъб край оградата на съседите. Само на три метра от него Марк се свиваше в неподкастрения жив плет и не смееше да диша. Беше видял как черният силует обикаля между дърветата и знаеше, че ако не шукне, може и да не го открият. Бавно изпусна въздуха от гърдите си, без да отлепва очи от мъжа до дървото.
— Какво беше? — долетя от гаража гърлен глас. Лио пъхна пистолета под колана си и отстъпи назад.
Йонучи бе излязъл пред вратата.
— Какво беше? — повтори той.
— Не знам — дрезгаво прошепна Лио. — Сигурно котка или нещо такова. Продължавайте.
Вратата тихичко се затвори, а Лио още пет минути обикаля безшумно зад гаража. Марк имаше чувството, че е минал цял час.
После тъмният силует мина зад ъгъла и изчезна. Марк напрегнато се взираше в мрака. Преброи бавно до сто, после пропълзя покрай живия плет към мрежата. Наоколо цареше тишина, нарушавана само от далечното, приглушено чукане. Марк скочи и хукна като стрела към храсталака, където се свиваше ужасената Реджи. Тя го сграбчи и двамата отскочиха под прикритието на дърветата.
— Вътре са! — изпъхтя Марк.
— Кои?!
— Не знам! Вадят трупа!
— Какво стана?
Марк едва дишаше. Тръсна глава, преглътна и се помъчи да проговори.
— Препънах се в нещо и онзи без малко да ме хване. Мисля, че имаше пистолет. Божичко, направо си умрях от ужас!
— Ти и сега умираш от ужас. Аз също! Да се махаме!
— Слушай, Реджи. Почакай малко. Ослушай се! Чуваш ли?
— Не. Какво трябва да чуя?
— Онова чукане. Сега и аз не го чувам. Далече сме.
— И скоро ще бъдем още по-далече. Тръгвай.
— Дявол да го вземе, Реджи! Чакай малко.
— Това са убийци, Марк. От мафията. Да изчезваме! Той изпуфтя и я изгледа насмешливо.
— По-кротко, Реджи. Успокой топката, бива ли? Слушай сега, никой не може да ни забележи. От гаража изобщо не се виждат дърветата. Бях там и знам. Хайде сега, успокой се.
Тя се отпусна на колене и двамата огледаха гаража. Марк вдигна пръст пред устните си.
— Тук сме в безопасност — прошепна той. — Слушай.
Ослушаха се напрегнато, но не доловиха нито звук.
— Марк, тия са от хората на Мулдано. Те знаят, че си избягал. Изпаднали са в паника. Имат ножове, пистолети и кой знае още какво. Да си вървим. Изпревариха ни. Всичко е свършено и те печелят.
— Не можем да ги оставим, Реджи. Помисли малко. Ако се измъкнат с трупа, вече никой няма да го открие.
— Чудесно. Така излизаш от играта и мафията ще те забрави. А сега да вървим.
— Не, Реджи. Трябва да направим нещо.
— Какво? Искаш да се бием с банда убийци от мафията? Я стига, Марк! Да не си луд?
— Почакай само минутка.
— Добре. Ще изчакам точно една минута, после си тръгвам.
Той извърна глава към нея и се усмихна.
— Няма да ме оставиш, Реджи. Знам те.
— Не си играй с огъня, Марк. Сега разбирам какво му е било на Рики, докато ти си се забавлявал с маркуча на мистър Клифърд.
— Само потрай малко, бива ли? Мъча се да обмисля нещата.
— Точно това ме плаши.
Тя седна с кръстосани крака. Провиснали вейки гъделичкаха лицето и шията й. Марк бе застанал на четири крака и се полюшваше като лъв преди нападение. Накрая каза:
— Имам идея.
— Че как иначе!
— Остани тук.
Тя изведнъж го сграбчи за врата и придърпа лицето му към своето.
— Слушай, малкият, това не ти е игричка на джунгла, дето се гърмите с гумени куршуми и се замеряте с кални топки. Ония там не са ти приятелчета, та да си играеш с тях на криеница или на стражари и апаши. Сега играта е на живот и смърт. Преди малко сбърка само веднъж и имаше страхотен късмет, че се отърва. Още една грешка, и отиваш на оня свят. Хайде, изчезваме оттук! Незабавно!
Докато траеше тази гневна тирада, Марк стоя неподвижно, после яростно се изтръгна от ръцете й.
— Стой тук и не мърдай — изрече той през зъби и пак запълзя през тревата към мрежата.
Само на крачка от портичката имаше буренясала цветна леха с изпочупена оградка. Марк пролази дотам и подбра три едри камъка с цялата придирчивост на майстор-готвач, търсещ най-добрите домати на пазара. Огледа двата ъгъла на гаража, сетне безшумно се оттегли в мрака.
Реджи го чакаше, без да смее да помръдне и пръст. Марк знаеше, че без него тя е заникъде. Сама не би открила колата. Пролази до нея и двамата пак се сгушиха в храстите.
— Марк, момчето ми, това е безумие — жално прошепна тя. — Моля те. Ония не се шегуват.
— Те са заети и не им е до нас, разбра ли? Тук сме в безопасност, Реджи. Слушай, дори и да изскочат сега навън, пак няма да ни открият. В безопасност сме. Повярвай ми.
— Да ти повярвам ли? Ами че ти сам си търсиш смъртта.
— Стой тук.
— Какво? Моля те, Марк! Не си играй!
Без да се трогва от молбите й, Марк посочи три дървета на десетина метра от тях.
— След малко се връщам — каза той и изчезна. Пълзя през храстите, докато наближи задния двор на съседната къща. Оттук едва можеше да различи ъгъла на гаража. Реджи се сливаше с черните храсталаци.
Дворчето беше малко и зле осветено. До огнището имаше три плетени стола. Над тях лъщеше широк панорамен прозорец и точно този прозорец привлече вниманието му. Марк се изправи зад най-близкото дърво и прецени разстоянието — приблизително колкото два фургона един до друг. Камъкът трябваше да мине ниско, за да не закачи клоните, но не чак толкова ниско, че да улучи живия плет. Момчето си пое дъх и замахна с все сила.
Като чу шума, Лио подскочи. Промъкна се пред гаража и хвърли поглед отвъд живия плет. В дворчето на съседите цареше спокойствие. Доколкото можеше да прецени, май някакъв камък бе чукнал по дърво, носле по тухла. Може би куче… Изчака няколко минути, но нищо не се случи. Значи нямаше страшно. Пак фалшива тревога.
Мистър Балантайн се завъртя и заби поглед в тавана. Наскоро бе навършил шейсет и трудно заспиваше, защото от година и половина го мъчеше дископатия. Едва беше задрямал, а ето че някакъв звук го събуди. И дали беше само звук? Нямаше вече спокойствие в Ню Орлиънс. Само преди шест месеца бе дал две хиляди долара за алармена инсталация. Престъпления, навсякъде престъпления. Напоследък все по-сериозно мислеха да се преселят.
Той се извъртя и тъкмо затвори очи, когато прозорецът в хола с трясък се разлетя на парчета. Балантайн скочи от леглото, щракна лампата и изрева:
— Ставай, Ванда! Ставай!
Докато Ванда надяваше халата, той измъкна ловната пушка от гардероба. Сирената виеше оглушително. Двамата хукнаха по коридора, като си крещяха през непоносимия шум и палеха лампите една подир друга. Целият хол беше обсипан с натрошено стъкло. Балантайн насочи пушката към прозореца, сякаш очакваше всеки момент да нахлуе враг.
— Извикай полицията! — кресна той. — Номерът е 911!
— Знам го!
— Побързай!
Приведен като под обстрел, той стисна здраво пушката и се промъкна по чехли между стъклата. Стигна до кухнята, натисна няколко бутона и сирената млъкна.
Лио тъкмо се връщаше на предишното място до колата, когато оглушителен трясък раздра нощната тишина. Той скочи на крака, прехапа си езика до кръв и хукна към живия плет. Нейде наблизо зави сирена, после млъкна. По двора търчеше някакъв мъж с червена нощница до коленете. В ръцете си стискаше ловна пушка.
Лио бързо отстъпи към задната врата на гаража. Вкаменени от страх, Йонучи и Бивола клечаха до лодката. Лио настъпи едно гребло и дръжката закачи куп бирени кутии. Тримата спряха да дишат. Откъм съседната къща долитаха гласове.
— Какво беше това, по дяволите? — прошепна Йонучи през зъби.
Двамата с Бивола се обливаха в пот. Ризите им лепнеха по телата. Мократа им коса лъщеше.
— Не знам — изфъфли Лио, после изплю кръвта и боязливо пристъпи към страничния прозорец, откъдето се виждаше живият плет. — Май се строши някакво стъкло. Не знам. Оная склероза има чифте!
— Какво? — тихичко изпищя Йонучи.
Двамата с Бивола бавно надигнаха глави към прозореца и се промъкнаха до Лио. Лудият с чифтето все така търчеше из двора и крещеше по дърветата.
На мистър Балантайн му бе дошло до гуша от Ню Орлиънс и от разбойниците с техните обири; дотегнало му бе от престъпността и вечния страх, толкова му бе дотегнало, че накрая не издържа и гръмна напосоки през дърветата. Да разберат скапаняците гадни, че с него шега не бива! Ха са припарили до къщата му, ха са си отишли с катафалка. БУУУМ!
Мисис Балантайн стоеше на вратата по розово халатче. Когато мъжът й надупчи дърветата със сачми, тя изпищя от страх.
Щом чуха гърмежа, тримата в съседния гараж се проснаха на земята.
— Тоя кучи син е превъртял! — изфъфли Лио.
Едновременно събраха кураж да надигнат бавно глави и точно в този миг по алеята на съседите се зададе първата полицейска кола с бясно мигащи сини и червени лампи.
Йонучи пръв изскочи навън, следван от Бивола и Лио. Макар че ужасно бързаха да се измъкнат, тримата внимаваха да не привлекат вниманието на идиотите от съседната къща. Отстъпиха в боен ред, притичвайки приведени от дърво към дърво, за да се доберат до гората, преди пак да е започнала пукотевицата.
Марк и Реджи се свиваха в храстите.
— Ти си луд — глухо повтаряше тя.
Говореше съвършено сериозно. Искрено вярваше, че клиентът й трябва да си е загубил разсъдъка. Но въпреки това го прегръщаше с всичка сила.
Забелязаха бегълците едва когато три силуета пресякоха портичката един подир друг.
— Ето ги — прошепна Марк и посочи с пръст. Само преди половин минута я бе предупредил да наблюдава оградата. — Трима са.
Тримата се хвърлиха в храсталака само на пет-шест метра от тяхното скривалище и изчезнаха между дърветата. Реджи стисна момчето още по-здраво.
— Луд си — повтори тя.
— Може. Номерът обаче мина.
Реджи едва не бе припаднала от гърмежа на ловната пушка. Още на идване тя се тресеше цяла. Когато Марк съобщи, че в гаража има хора, страхът й прерасна в ужас. От трясъка на строшения прозорец бе готова да се разпиши. Но след изстрела окончателно се побърка. Сърцето й тежко блъскаше в гърдите, ръцете й трепереха.
Странно, именно в този миг разбра, че не могат да се измъкнат. Тримата бандити бяха между тях и колата им. Нямаше накъде да бягат.
Изстрелът бе разбудил квартала. Из дворовете плъзнаха светлини на фенерчета, жени и мъже по халати наизскачаха навън и взеха да надничат към къщата на Балантайн. Реджи и Марк дочуха гласове, но не разбраха за какво става дума. Мистър Балантайн крещеше непрекъснато.
Ченгетата го успокоиха, после му помогнаха да закрие прозореца с найлон. Мигащите лампи изгаснаха и след половин час полицейските коли поеха обратно.
Реджи и Марк изчакаха разтреперани, хванати ръка за ръка. Налазиха ги буболечки. Комарите хапеха жестоко. Вейки се провираха под мокрите им тениски. Най-сетне лампите в къщата на Балантайн изгаснаха. Двамата продължиха да чакат.