Бари тъпчеше нервно пред прозореца в кабинета на Джони и гледаше към реката, където влекачи и шлепове слизаха лениво по течението. Страховитите му очи бяха зачервени, но не от пиене или среднощна веселба. Бе чакал да му доставят трупа в склада и когато компанията на Лио се завърна с празни ръце, той незабавно повика чичо си.
В това прекрасно неделно утро Джони беше без вратовръзка и тиранти. Той бавно крачеше напред-назад край бюрото си и пушеше вече трета пура. Над главата му бе увиснал гъст облак тютюнев дим.
Крясъците и заплахите бяха свършили отдавна. Отначало Бари руга до припадък Лио, Йонучи и Бивола, а Лио събра кураж да му отвърне със същото. Но постепенно паниката се разсея. През цялата нощ Лио бе минавал периодично край къщата на Клифърд, сменяйки всеки път колата. Не бе забелязал нищо тревожно. Трупът още си лежеше в гаража.
Джони реши да изчакат двайсет и четири часа и да опитат отново. През деня щяха да наблюдават къщата, а щом се спуснеше мрак, щяха да пристъпят към разгърната атака. Бивола го увери, че може да измъкне трупа от бетона за десет минути.
Само без паника, повтаряше Джони. Само без паника.
Рой Фолтриг дочете неделния вестник в дворчето на крайградската си вила и закрачи бос през влажната трева с чаша изстинало кафе в ръката. Тази нощ почти не бе мигнал. Още по тъмно бе застанал да чака на верандата и когато донесоха вестника, хукна да го вземе по чехли и пижама. Беше опитал да се свърже с Труман, но колкото и странно да изглеждаше, мисис Труман нямаше представа къде е заминал съпругът й.
Фолтриг огледа розовите храсти на жена си край оградата в задния двор и се запита за стотен път накъде би могъл да избяга Марк Суей. Лично за себе си не допускаше и сянка от съмнение, че Реджи има пръст в тази работа. Явно пак бе полудяла и бе избягала с хлапето. Той се усмихна лекичко. С най-голямо удоволствие щеше да й разгони фамилията.
Хангарът беше една от множеството мръсносиви и съвършено еднакви сгради, подредени на четиристотин метра от аерогарата. Над високата двойна врата беше изписано с оранжеви букви „Гълф Еър“. Когато трите коли спряха отпред, вратата тъкмо започваше да се разтваря. Отвътре гладкият, безупречно чист бетонен под беше боядисан в зелено и хангарът се оказа почти празен, само в най-далечния ъгъл стояха един до друг два частни самолета. Редките лампи хвърляха тук-там отблясъци по зеления под. Докато изпъваше шия, за да разгледа самолетите, Марк си помисли, че в тая огромна сграда като нищо могат да организират и едно автомобилно състезание.
Двете крила на вратата се отдръпнаха докрай, освобождавайки цялата предна страна на хангара. В дъното трима души крачеха забързано край стената, сякаш търсеха нещо. Други двама стояха до входа. Още пет-шест души обикаляха навън, но не се приближаваха до спрелите коли.
— Какви са тия хора? — запита Марк, без да се обръща конкретно към някого.
— Наши са — каза Труман.
— Агенти на ФБР — поясни Реджи.
— А защо са толкова много?
— Просто не искат да рискуват — каза Реджи и се обърна към Труман. — Според теб още колко ще чакаме?
Той погледна часовника си.
— Около половин час.
— Да се поразходим — предложи тя и отвори вратата. В същия миг останалите единайсет врати на малкия ескорт се отвориха като по сигнал и колите опустяха. Марк огледа останалите гаражи и аерогарата, пред която тъкмо кацаше самолет. Започваше да му става страшно интересно. Само преди три седмици в училище бе теглил страхотен пердах на едно хлапе от прогимназията, задето му се подиграваше, че не е летял със самолет. Де да можеха да го видят сега. Специална кола с охрана до летището, специален самолет на негово разположение, за да отлети където си поиска. Вече нямаше да живее в скапани фургони. Нямаше да пердаши разни хлапета от прогимназията. Нямаше да оставя бележки на мама, защото тя щеше да си стои у дома. Докато чакаше сам в мотелската стая, бе решил, че всичко се урежда направо разкошно. Беше пристигнал в Ню Орлиънс, за да надхитри мафията на собствената й територия, и ако искаше, можеше пак да го направи.
Забеляза, че агентите край вратата го наблюдават. От време на време стрелваха погледи към него и веднага извръщаха глави. Сигурно просто проверяваха дали всичко е наред. После можеше да им раздаде по един автограф.
Той последва Реджи в просторния хангар и двата частни самолета привлякоха вниманието му. Приличаха на малки, лъскави подаръци под коледна елха, очакващи някое дете да си поиграе с тях. Единият беше черен, другият сребрист и Марк не можеше да им се нагледа.
Вратата на малката вътрешна канцелария се отвори и към тях се зададе някакъв мъж с оранжева риза, на която беше изписано „Гълф Еър“. К. О. Луис го пресрещна и двамата тихо размениха няколко думи. Човекът посочи канцеларията и спомена нещо за кафе.
Лари Труман приклекна до Марк, който продължаваше да зяпа самолетите.
— Марк, помниш ли ме? — запита той.
— Да, сър. Видяхме се в болницата.
— Точно така. Името ми е Лари Труман. — Лари протегна ръка и Марк колебливо я пое. Не беше много редно дете да се ръкува с възрастен. — Аз съм агент на ФБР в Ню Орлиънс.
Марк кимна, без да откъсва очи от самолетите.
— Искаш ли да ги разгледаш отблизо? — запита Труман.
Ледът моментално се разчупи.
— Ама ще може ли? — възкликна момчето. Труман се изправи и го прегърна през рамо. Докато вървяха по лъскавия бетон, стъпките им отекваха под свода. Спряха пред черния самолет.
— Това е реактивен пътнически самолет марка „Лиър“ — започна да обяснява Труман.
Реджи и К. О. Луис излязоха от канцеларията с високи пластмасови чашки горещо кафе. Агентите от охраната се бяха изпокрили в сенките на гаража. Двамата бавно пиеха кафе може би за десети път в това безкрайно утро и гледаха как Труман развежда момчето около самолетите.
— Смело хлапе — каза Луис.
— Невероятен е — кимна Реджи. — Понякога разсъждава като терорист, а после се разплаква като малко дете.
— Дете си е.
— Знам. Но не му го казвай. Може да се засегне и кой знае какво ще направи после, какъвто е вироглав. — Тя отпи от кафето. — Наистина е невероятен.
К. О. подуха в чашата си, после отпи предпазливо.
— Наложи се да понатиснем тук-там. Клиниката на Грант във Финикс ще осигури стая за Рики. Трябва да знаем дали ще пътуват. Пилотът се обади преди пет минути. Нали разбираш, необходимо е разрешение от диспечера, план на полета и тъй нататък.
— Значи избираме Финикс. И всичко остава в пълна тайна, разбрахме ли се? Запишете Рики под друго име. Същото се отнася за майка му и Марк. Осигурете охрана от няколко души. Искам да платите на доктора пътни и хонорар за няколко дни.
— Лесна работа. Ония от Финикс нямат представа какво ги чака. Обсъждахте ли вече къде искат да се настанят след това?
— Най общо. Марк казва, че искал да живее в планините.
— Във Ванкувър е чудесно. Бяхме там миналото лято. Разкошна природа.
— Значи извън страната?
— Няма проблеми. Директорът Войлс казва, че могат да се заселят където си поискат. И друг път сме настанявали свидетели извън Щатите, а в сегашния случай това е идеалното решение. Ще се погрижим за тях, Реджи. Давам ти честна дума.
Човекът с оранжевата риза бе отишъл да оглави обиколката на Марк и Труман. Той свали стълбичката на черния самолет и тримата изчезнаха навътре.
— Трябва да ти призная нещо — каза Луис след поредната глътка горещо кафе. — До последно не вярвах, че момчето знае.
— Клифърд му беше разказал всичко. Знаеше точно къде лежи трупът.
— А ти?
— Не. Разбрах едва вчера. Още при първото идване в кантората ми Марк каза, че знае, но го пазеше в тайна. И слава Богу. Мълча чак до снощи, когато отидохме в къщата.
— Защо дойдохте тук? Поели сте ужасен риск. Реджи кимна към самолетите.
— Питай него. Той настояваше да открием трупа. Смяташе, че ако Клифърд го е излъгал, всичко ще се размине.
— Значи просто пристигнахте тук и отидохте да търсите трупа? Раз-два, и готово.
— Беше малко по-сложно. Но това е дълга история. Ако ме поканиш на вечеря, ще ти разкажа подробно.
— Изгарям от нетърпение да стане вечер. Главичката на Марк изникна в кабината. Реджи не би се учудила, ако двигателите внезапно заработеха и самолетът се отправеше бавно към пистата, за да ги смае с безупречно излитане. От Марк всичко можеше да се очаква.
— Не се ли безпокоиш за себе си? — запита Луис.
— Не особено. Аз съм просто една скромна адвокатка. Какво ще спечелят, ако се захванат с мен?
— Отмъщение. Ти не знаеш как мислят тези хора.
— Наистина не знам.
— Директорът Войлс иска да те наглеждаме няколко месеца, поне докато мине процесът.
— Не ме интересува какво ще правите, стига само да не виждам, че ме следят.
— Чудесно. Имаме си начини.
Групата се насочи към втория самолет, сребрист „Ситейшън“. Марк бе забравил всякакви трупове и убийци, дебнещи в мрака. Стълбичката се спусна надолу и той бързо се изкатери на борда, следван от Труман.
Един агент с радиостанция се приближи до Реджи и Луис.
— Наближават летището.
Последваха го към колите пред отворения хангар. След малко до тях застанаха Марк и Труман и всички се загледаха в дребния силует на самолета, който бе изникнал в небето на север.
— Те са — каза Луис.
Марк си проправи път към Реджи и я хвана за ръката. С наближаването на пистата самолетът растеше стремително. И той беше черен, само че много по-голям от ония вътре. Докато кацаше и приближаваше към хангара, наоколо се разтичаха агенти — някои в строги костюми, други по джинси и тениски. На двайсетина метра от тях самолетът спря и двигателите замлъкнаха. Мина цяла минута, преди вратата да се отвори и стълбичката да падне надолу.
Джейсън Мактюн изскочи пръв и още преди да стъпи на пистата, десетина агенти обкръжиха самолета. След него излязоха Даян и Клинт. Заедно с Мактюн тримата закрачиха енергично към хангара.
Марк пусна ръката на Реджи и хукна насреща. Даян го грабна в прегръдките си и за няколко секунди всички наоколо се загледаха към сградата в далечината.
Прегръщаха се мълчаливо. Марк я стисна с всички сили и накрая изрече през сълзи:
— Извинявай, мамо. Ужасно съжалявам.
Тя притисна главата му към рамото си и се зачуди дали да го удуши незабавно или просто никога да не го изпуска от прегръдките си.
Реджи ги отведе в малката спретната канцелария и предложи кафе. Даян отказа. Труман, Мактюн, Луис и цяла тълпа агенти чакаха нетърпеливо край вратата. Труман беше най-разтревожен от всички. Ами ако им хрумнеше да променят решението си? Ами ако Мулдано беше отмъкнал трупа? Ами ако… Той крачеше напред-назад, въртеше се, оглеждаше затворената врата и отрупваше Луис с безброй въпроси. Луис пиеше кафе и се мъчеше да запази спокойствие. Наближаваше осем без двайсет. Слънцето грееше ослепително, въздухът беше влажен.
Марк седеше в скута на майка си, а Реджи се бе настанила на адвокатското място зад бюрото. Клинт стоеше до вратата.
— Радвам се, че дойде — каза Реджи на Даян.
— Нямах избор.
— Вече имаш. Можеш да се откажеш. Питай, ако нещо не ти е ясно.
— Разбираш ли колко бързо се случи всичко, Реджи? Преди шест дни се прибрах у дома и заварих Рики свит на леглото с палец в устата. После ченгето доведе Марк. А сега ми предлагат да си сменя името и да избягам в някакъв друг свят. Боже мой.
— Разбирам те — каза Реджи. — Но не можем да спрем събитията.
— Сърдиш ли ми се, мамо? — запита Марк.
— Аха. Никакви курабийки до края на седмицата. Тя го погали по косата. Настана мълчание.
— Как е Рики? — запита Реджи.
— Все така. Доктор Грийнуей се мъчи да го събуди, за да се порадва на самолета. Но когато напускахме болницата, трябваше да го упоят.
— Не искам да се връщам в Мемфис, мамо — обади се Марк.
— ФБР се свърза с детската психиатрична клиника във Финикс и сега ви очакват там — обясни Реджи. — Болницата е добра, Клинт поразпита в петък. Всички я препоръчват.
— Значи ще живеем във Финикс? — запита Даян.
— Само докато изпишат Рики. После отивате където си искате. Канада. Австралия. Нова Зеландия. Сами избирате. Можете и да останете във Финикс.
— Дай да идем в Австралия, мамо. Там още имало истински каубои. Гледах ги веднъж на кино.
— Вече никакво кино, Марк — отсече Даян, разтривайки слепоочията си. — Нямаше да сме тук, ако не беше гледал толкова филми.
— Ами телевизия?
— Не. Отсега нататък само книги.
В канцеларията настана тишина. Реджи нямаше какво повече да каже. Клинт беше уморен до смърт и дремеше прав. Даян размишляваше трезво за пръв път от седмица насам. Колкото и да бе изплашена, все пак се радваше, че е избягала от затворничеството в Сейнт Питър. Отново виждаше слънцето и дишаше чист въздух. Отново държеше изгубения си син, а другият щеше да оздравее. Всички тия хора се мъчеха да им помогнат. Фабриката за крушки оставаше в миналото. Безработицата също. Край на евтините фургони. Край на тревогите за закъснялата издръжка и неплатените сметки. Можеше спокойно да отглежда децата си. Да се включи в родителския съвет. Да си купи свестни дрехи и да си прави маникюр. Божичко, та тя бе само на трийсет години. С мъничко труд и пари пак щеше да стане привлекателна. На света имаше толкова мъже…
Колкото и мрачно да й се струваше бъдещето, едва ли щеше да е чак толкова страшно, колкото през изминалите шест дни. Все нещо трябваше да се промени. Полагаше й се почивка. Имай вяра, момиче.
— Май ще е най-добре да потеглим за Финикс — каза тя. Реджи въздъхна от облекчение и се усмихна широко.
После извади споразумението от куфарчето на Клинт. Хари и Мактюн вече го бяха подписали. Реджи добави своя подпис и подаде писалката на Даян. Отегчен от толкова много прегръдки и сълзи, Марк мина до стената и се загледа с възхищение в цветните снимки на реактивни самолети.
— Чудя се дали пък да не стана пилот — съобщи той на Клинт.
Реджи взе споразумението.
— Веднага се връщам — каза тя и излезе навън. Когато вратата се отвори, Труман неволно подскочи.
Горещото кафе изхвръкна от чашата и се разля по китката му. Той изруга, тръсна ръка и я избърса в панталона си.
— Спокойно, Лари — каза Реджи. — Всичко е наред. Подпиши тук.
Тя му поднесе споразумението и Труман надраска името си. След него се подписа К. О.
— Пригответе самолета — каза Реджи. — Заминават за Финикс.
К. О. се завъртя и махна с ръка на агентите край входа. Мактюн изтича да им даде допълнителни инструкции. Реджи се върна в канцеларията и затвори вратата.
Победоносно усмихнати, К. О. и Труман си подадоха ръце. После се загледаха към канцеларията.
— Сега пък какво? — промърмори Труман.
— Адвокатска им работа — каза К. О. — Само се чудят как да усложнят нещата.
Мактюн се върна и подаде на Труман тънък плик.
— Призовка за почитаемия Рой Фолтриг — усмихна се той. — Съдията Рузвелт я издаде тази сутрин.
— В неделя? — изненада се Труман и пое плика.
— Аха. Рано-рано викна секретарката в кабинета си. С нетърпение очаква да посрещне Фолтриг в Мемфис.
Тримата се изкискаха.
— Още тази сутрин ще я връча на почитаемия — каза Труман.
След минута вратата се отвори. Клинт, Даян, Марк и Реджи се отправиха към пистата. Двигателите на самолета заработиха. Наоколо търчаха агенти. Труман и Луис придружиха малката групичка до вратата на хангара.
Дипломатичният К. О. подаде ръка на Даян и каза:
— Всичко хубаво, мисис Суей. Джейсън Мактюн ще ви придружи до Финикс и ще се погрижи за всичко след пристигането. Вече сте в пълна безопасност. И ако можем да ви помогнем с нещо, винаги сме насреща.
Даян се усмихна сърдечно и стисна ръката му. Марк също протегна ръка и заяви:
— Благодаря, К. О. Ти си невероятен досадник.
Но говореше с усмивка, която зарази всички наоколо. К. О. се разсмя.
— Всичко хубаво, Марк. Уверявам те, синко, от теб по-голям досадник няма на тоя свят.
— Да, знам. Извинявай за всичко.
Марк подаде ръка на Труман и се отдалечи подир майка си и Мактюн. Реджи и Клинт останаха край вратата на хангара.
На половината път към самолета Марк спря. Сякаш обзет от внезапен страх, той застина на място и загледа как Даян се изкачва по стълбичката. През изминалите двайсет и четири часа не му бе хрумвало нито веднъж, че ще трябва да се раздели с Реджи. Просто бе предполагал, че все ще има някаква причина тя да ги придружи до края на всички тревоги. Сигурно щеше да излети с тях и да посещава новата болница, докато се увери, че вече са в безопасност. Ала сега, както бе спрял сред необятната писта — дребничък, неподвижен и замаян, — той изведнъж осъзна, че тя не е до него. Оставаше тук, при Клинт и хората от ФБР.
Бавно се завъртя и я погледна с разширени от ужас очи, осъзнавайки цялата истина. Направи две крачки към нея, после спря. Реджи се откъсна от групата и изтича към него. Коленичи и го погледна право в изплашените очи.
Марк прехапа устни.
— Не можеш да дойдеш с нас, нали? — запита той с изтъняло от страх гласче. Макар че бяха разговаряли с часове, досега не бе станало дума за това.
Тя поклати глава и очите й се навлажниха.
Марк избърса сълзите с ръкав. Агентите стояха наблизо, но не го гледаха. За пръв път в живота си не се срамуваше да плаче пред всички.
— Но аз искам да дойдеш — настоя той.
— Не мога, Марк. — Тя се приведе напред и лекичко го прегърна през раменете. — Не мога да замина.
По бузите му се стичаха сълзи.
— Извинявай за неприятностите. Не ги заслужаваше.
— Но ако не бяха тия неприятности, Марк, никога нямаше да те срещна. — Тя го целуна по бузата и стисна раменете му с всичка сила. — Обичам те, Марк. Ще ми липсваш.
— Вече никога няма да те видя, нали? — Устните му трепереха, от брадичката му капеха сълзи. Едва смогваше да говори.
Тя стисна зъби и поклати глава.
— Така е, Марк.
Реджи въздъхна и се изправи. Искаше да грабне това хлапе и да го отмъкне при мама Лайф. Щяха да го настанят в стаята на горния етаж и да го тъпчат до насита със спагети и сладолед.
Но вместо това тя само кимна към самолета, където Даян търпеливо чакаше на вратата. Марк отново избърса сълзите си.
— Вече никога няма да те видя — замислено повтори той.
Обърна се и се опита да изпъне плещи, но не успя. Бавно тръгна напред и когато достигна стълбичката, извърна глава за един прощален поглед.