Новият адвокат, нает да защитава Бари Мулдано Ножа от злонамерените обвинения в убийство, беше пак войнстващ правдолюбец на име Уилис Аичърч — изгряваща звезда сред тълпите от кресливи юристи, които търчаха из страната и с еднакъв успех се пъчеха пред камерите и пред мошениците. Имаше, кантори в Чикаго и Вашингтон, а беше готов да се настани временно в който и да било град, стига да докопаше шумно дело и стаичка под наем. Когато след закуска приключи телефонния разговор с Мулдано, той веднага хвана самолета за Ню Орлиънс — първо, за да организира пресконференция, и второ, да обсъди със знаменития си нов клиент най-шумната линия на защита. В Чикаго бе спечелил доста пари и известност с пламенните си битки за спасяване на убийци и наркотрафиканти, тъй че от десетина години насам видни мафиоти го канеха из цялата страна за най-различни услуги. Обективно погледнато, резултатите му не бяха кой знае колко блестящи, но клиентите не го търсеха заради съотношението между спечелени и загубени дела. Привличаха ги три неща: гневното му лице, чорлавата коса и гръмовният глас. Като адвокат Апчърч държеше непрестанно да се появява с образ и слово в статии, новини, справочници, подлистници и клюкарски предавания. Той имаше мнение по всеки въпрос. Не се боеше от критики. Беше категоричен и готов да каже каквото и да било, което го правеше особено популярен в най-смахнатите дневни предавания на телевизията.
Поемаше само сензационни дела, гарантиращи огромни заглавия и тълпи от оператори пред входа на залата. Не се гнусеше от нищо. Предпочиташе богатите клиенти, които охотно плащат, но ако някой масов убиец се нуждаеше от защита, Апчърч веднага изникваше с готов договор, който му осигуряваше между другото пълни права за филмиране и книгоиздаване.
Макар че изпитваше огромна наслада от своята популярност и приемаше благосклонно похвалите на крайната левица за енергичната защита на разни пладнешки убийци, всъщност Апчърч си беше най-обикновен платен адвокат на мафията. Като нейна собственост и марионетка мърдаше натам, накъдето му дръпнеха връвчицата, а пари получаваше, когато и колкото решат босовете. Пускаха го да скитосва и да се пени, но щом подвикнеха, дотичваше с подвита опашка.
Така беше и този път — когато в четири сутринта му се обади Джони Сулари, чичото на Ножа, Уилис Апчърч незабавно дотича. Чичото изложи оскъдните факти около прискърбната кончина на Джероум Клифърд. А когато Сулари му нареди веднага да отлети за Ню Орлиънс, Апчърч олигави слушалката от вълнение. После въодушевено хукна към банята, обмисляйки как ще защитава Бари Ножа пред телевизионните камери. А като се сети колко вестникарско мастило ще похабят вестниците само за него, от радост взе да си подсвирква под душа. Малко по-късно, връзвайки пред огледалото скъпата си вратовръзка (цена деветдесет долара), той се ухили на перспективата да прекара близките шест месеца в Ню Орлиънс, преследван и ухажван от цялата преса.
Нали затова бе учил право.
Отначало гледката му се стори страшна. Системите явно бяха свалени, защото Даян лежеше на леглото, прегръщаше Рики и го галеше по главата. Беше го стиснала отчаяно, с ръце и крака. Рики стенеше, пъшкаше и се мяташе. Очите му ту се отваряха, ту пак се затваряха. Даян притискаше чело към главата му и нашепваше през сълзи:
— Няма нищо, миличко. Няма нищо. Мама е тук. Мама е тук.
Грийнуей стоеше наблизо с кръстосани ръце и машинално опипваше брадата си. Изглеждаше слисан, сякаш за пръв път виждаше подобно нещо. От другата страна на леглото бе застанала непозната медицинска сестра.
Марк влезе тихо и никой не го забеляза. Реджи бе останала при дежурните сестри. Наближаваше пладне — време за срещата с ФБР и прочие, но момчето веднага усети, че в тази стая никой не дава пукната пара за ченгетата и техните въпроси.
— Няма нищо, миличко. Няма нищо. Мама е тук.
Марк бавно пристъпи към леглото, за да вижда по-добре. Даян го стрелна с поглед и се усмихна смутено, после затвори очи и продължи да шепне на Рики.
След няколко безкрайни минути Рики се огледа, като че разпозна майка си и утихна. Тя го целуна десетина пъти по челото. Сестрата се усмихна, погали детето по рамото и също захвана да гука.
Грийнуей погледна Марк и кимна към вратата. Момчето го последва навън, в тихия коридор. Двамата обърнаха гръб на дежурната стая и се упътиха към другия край.
— Свести се преди около два часа — обясни лекарят. — Изглежда, че бавно ще му мине.
— Каза ли вече нещо?
— Какво по-точно?
— Е, знаете — за онова, дето стана вчера.
— Не. Доста мънка и пъшка, което е добър знак, но засега не казва нищо свързано.
В известен смисъл новината беше добра. А отсега нататък Марк трябваше за всеки случай да стои неотлъчно в стаята.
— Значи ще оздравее?
— Не съм казал такова нещо — отвърна Грийнуей. Някой бе оставил в средата на коридора количка с куп пълни подноси и двамата я заобиколиха. — Мисля, че всичко ще мине, но може да стане малко по-бавно.
Настъпи дълго мълчание и Марк тревожно се запита дали Грийнуей не чака да чуе нещо от него.
— Храбра ли е майка ти?
— Според мен доста. Много сме препатили заедно, та знам.
— Къде са ви роднините? Ще й трябва помощ.
— Нямаме роднини. Мама има една сестра в Тексас, ама нещо не се погаждат. Пък и тя си има неприятности.
— А дядовци, баби?
— Същата работа. Бившият ми баща не си знае родителите. Сигурно са го метнали на някое бунище, щом са видели каква стока е. Таткото на мама е починал отдавна, а майка й живее в Тексас. Вечно боледува.
— Жалко.
Стигнаха края на коридора и се загледаха през мръсните стъкла към центъра на Мемфис. Някъде там стърчеше и сградата „Стерик“.
— От ФБР ми досаждат — каза Грийнуей.
Значи сме си лика-прилика, помисли Марк.
— Къде са сега?
— В номер двайсет и осем. Това е малка заседателна зала на втория етаж. Рядко я използваме. Казаха, че ще чакат да се явя с теб и майка ти точно в дванайсет и май говореха съвсем сериозно. — Грийнуей погледна часовника си и тръгна обратно към стаята. — Много са разтревожени.
— Готов съм — заяви Марк, но въпреки усилията гласът му не звучеше особено храбро.
Грийнуей го погледна с изненада.
— Как така?
— Наех си адвокатка — гордо съобщи момчето.
— Кога?
— Тая сутрин. Сега чака отсреща.
Грийнуей се озърна, но завоят на коридора закриваше дежурната стая.
— Значи адвокатката ти е тук? — смаяно запита той.
— Аха.
— Как я намери?
— Дълго е за разправяне. Платих си обаче сам.
Грийнуей се замисли, крачейки бавно напред.
— Добре де, каквото и да става, майка ти в никакъв случай не бива да напуска Рики. А и аз трябва да се навъртам.
— Няма проблеми. Двамата с адвокатката ще се справим.
Спряха пред стаята на Рики и Грийнуей се поколеба, преди да отвори вратата.
— Мога да отбия топката до утре. Ако искам, мога даже да ги изритам от болницата.
Опитваше се да говори убедително, но Марк разбираше, че това е само поза.
— Не, благодаря. Все едно, няма да си отидат. Вие наглеждайте Рики и мама, а ние с адвокатката ще се погрижим за ФБР.
Реджи бе открила празна стая на осмия етаж и двамата изтичаха по стълбите нататък. Закъсняваха вече с десет минути. Щом влязоха, тя бързо затвори вратата и нареди:
— Вдигни си ризата.
Момчето се вкамени и я изгледа недоверчиво.
— Вдигни си ризата! — повтори тя и Марк се зае да измъква от панталоните си края на торбестата фланела с емблемата на „Мемфиските тигри“.
В това време Реджи извади от куфарчето малък черен диктофон, найлонова лента и текстилни лепенки. Внимателно огледа машинката, после натисна бутоните. Марк наблюдаваше с жив интерес. Личеше, че не й е за пръв път. Тя притисна диктофона към корема му и каза:
— Дръж го чака.
След това прокара найлоновата лента през скобата на диктофона, върза краищата зад кръста му и сръчно намести лепенките.
— А сега дишай дълбоко.
Марк послушно пое дъх и затъкна обратно фланелата. Реджи отстъпи назад, за да огледа корема му.
— Идеално.
— Ами ако ме претършуват?
— Няма. Хайде да вървим.
Тя грабна куфарчето и двамата изскочиха в коридора.
— Откъде знаеш, че няма да ме претърсят? — тревожно запита Марк. За да не изостане, трябваше да подтичва.
Една сестра ги изгледа подозрително.
— Защото са дошли да разговарят, не да те арестуват. Не си блъскай главата, просто ми вярвай.
— Вярвам ти, но ще пукна от страх.
— Ще се справиш отлично, Марк. Само помни каквото ти казах.
— Сигурна ли си, че няма да забележат тая работа?
— Сто на сто.
Реджи блъсна една врата и след миг двамата вече слизаха по зелените бетонни стъпала. Марк продължаваше да подтичва подир нея.
— Ами ако детекторът се разписука и ония от страх извадят пищовите? Какво ще правя тогава?
— Няма никакъв детектор. — Тя сграбчи момчето за ръката и го повлече надолу. — Освен това полицаите не стрелят по деца.
— Да, ама в един филм стреляха.
Вторият етаж на Сейнт Питър беше построен много години преди деветия. Тук стените бяха сиви, подовете мръсни, а по тесните проходи гъмжеше тревожна тълпа от забързани сестри, лекари, техници, санитари с носилки, пациенти в инвалидни колички и замаяни от безсъние роднини, които крачеха безцелно напред-назад. Из този отчайващ лабиринт коридорите изникваха от всички страни, сливаха се за малко и пак изчезваха нанякъде. Реджи трябваше на три пъти да пита за зала двайсет и четири, докато най-сетне една сестра ги упъти с жест и няколко думи в движение. Попаднаха в занемарен коридор с протрити пътеки и слабо осветление. Шестата врата отдясно беше тази, която търсеха. Евтина шперплатова врата, без прозорче.
— Страх ме е, Реджи — промърмори Марк, гледайки натам.
Тя здраво стисна ръката му. Видът й не издаваше нервност. Лицето й беше спокойно, а гласът — все тъй сърдечен и успокояващ.
— Прави каквото ти казах, Марк. Знам си работата.
Отдръпнаха се малко по-назад и Реджи отвори друга паянтова врата. Оказа се изоставена стая за почивка, превърната в склад за вехтории.
— Ще те чакам тук. А сега бягай да почукаш.
— Страх ме е.
Реджи внимателно опипа диктофона, откри бутона и го натисна.
— Бягай — повтори тя и посочи към коридора.
Марк дълбоко въздъхна и почука. Чу как отвътре се размърдаха столове.
— Влез — подвикна някой и гласът не звучеше твърде любезно. Момчето бавно отвори вратата, влезе и я затвори зад гърба си. Стаята беше тясна и дълга, също като дългата маса в средата. Нямаше прозорци. Двамата мъже до отсрещния край на масата не се усмихваха. Приличаха на близнаци — бели ризи, вратовръзки на червени и сини райета, тъмни панталони, късо подстригана коса.
— Ти сигурно си Марк — рече единият, докато другият гледаше към вратата.
Марк кимна, защото бе останал без глас.
— Къде е майка ти?
— А… вие кой сте? — успя да избъбри момчето.
— Джейсън Мактюн от мемфиския клон на ФБР — представи се човекът отдясно. После протегна ръка и Марк я стисна с омекнали пръсти. — Радвам се да те видя, Марк.
— Да, много ми е приятно.
— А аз съм Лари Труман — каза другият. — От клона в Ню Орлиънс.
Марк протегна и на него трепереща длан. Агентите се спогледаха нервно и за миг настана неловко мълчание. Труман се окопити пръв и посочи един стол.
— Седни, Марк.
Мактюн кимна и почти успя да се усмихне. Марк седна предпазливо, обзет от ужас при мисълта, че лепенките няма да издържат и проклетата машинка ще се изръси на пода. После тия типове чевръсто щяха да му нахлузят белезници, да го метнат в колата и вече никога нямаше да види майка си. Дали тогава Реджи щеше да го спаси?
Двамата агенти преместиха столовете си по-наблизо. Едновременно извадиха бележници и ги метнаха върху масата на сантиметри от него. Дишаха право в лицето му и Марк предположи, че това влиза в играта. От тая мисъл едва не се усмихна. Тяхна си работа, щом бяха решили да седнат толкова близо. Тъкмо касетофонът щеше да ги запише по-добре. Гласовете нямаше да се губят.
— Ние… ние всъщност очаквахме да дойдат майка ти и доктор Грийнуей — каза Труман, като се озърна към Мактюн.
— Те са при брат ми.
— Как е той? — мрачно запита Мактюн.
— Не е много добре. В момента мама не бива да напуска стаята.
— Очаквахме я да дойде — повтори Труман и погледна Мактюн, сякаш се чудеше какво да нрави сега.
— Е, значи ще я почакаме ден-два, докато се освободи — предложи Марк.
— Не, Марк, трябва да поговорим незабавно.
— Ами да я повикам тогава.
Труман извади писалка от джобчето на ризата си и се усмихна.
— Не, Марк, дай първо да си кажем няколко приказки. Между нас, тримата. Страх ли те е?
— Мъничко. Какво искате?
Все още се чувстваше вцепенен от страх, но вече дишаше малко по-спокойно. Наистина нямаше никакъв детектор.
— Просто искаме да ти зададем няколко въпроса за вчерашната история. Това е. Ако решиш, че не можеш без майка си, ще идем да я повикаме. Или ще измислим нещо. Но адвокат не ти трябва. Само няколко въпроса, и край.
— Аз вече говорих с ченгетата. Всъщност снощи ме разпитваха сума ти време.
— Ние не сме ченгета, а агенти на ФБР.
— Точно това ме плаши. Чудя се дали не ми трябва адвокат, нали знаете, да ми защитава правата и тъй нататък.
— Много гледаш телевизия, момче.
— Казвам се Марк, ясно ли е? Ако не друго, поне ме наричайте по име.
— Разбира се. Извинявай. Адвокат обаче не ти трябва.
— Аха — подкрепи го Труман. — Адвокатите само се пречкат. Не стига, че им плащаш, ами отгоре на това все намират за какво да се заядат.
— Не мислите ли, че трябва да изчакаме мама?
Двамата се спогледаха с еднакви лукави усмивки и Мактюн каза:
— Всъщност не е необходимо, Марк. Нали разбираш, ако речеш, можем и да почакаме, но ти си умно момче, а ние ужасно бързаме и само ще питаме за две-три неща.
— Добре де. Сигурно е тъй. Щом трябва.
Труман наведе глава към бележника и започна пръв:
— Така… Казал си пред местната полиция, че когато вчера двамата с Рики сте открили колата, Джероум Клифърд вече е бил мъртъв. Е, Марк, вярно ли е това?
Към края на въпроса той се ухили злорадо, сякаш отлично знаеше, че не е вярно. Марк смутено се размърда на стола и заби поглед право в отсрещната стена.
— Длъжен ли съм да отговоря?
— Естествено, че си длъжен.
— Защо?
— Защото трябва да знаем истината, Марк. Ние сме натоварени от ФБР да разследваме този случай и трябва да знаем истината.
— Какво ще стане, ако не отговоря?
— О, много неща. Току-виж, се наложило да те откараме в службата — разбира се, на задната седалка и без белезници — и там да те поразпитаме както си знаем. Може да откараме и майка ти.
— Какво ще стане с мама? Неприятности ли ще има?
— Не е изключено.
— Какви неприятности?
За момент двамата млъкнаха и се спогледаха нервно. Бяха навлезли в опасна територия и нещата ставаха все по-сложни. Нямаха право да разпитват дете без съгласието на родителите.
Но всъщност какво толкова? Майката не беше се явила. Баща нямаше. Горкото хлапе бе дошло съвсем самичко. Работата се уреждаше идеално. По-сгоден случай нямаше да им падне. Само няколко бързи въпроса.
Мактюн се изкашля и зловещо свъси вежди.
— Марк, знаеш ли какво е възпрепятстване на правосъдието?
— Май не съм чувал.
— Е, това е престъпление, разбра ли? По федералните закони. Човек, който знае за престъпление и укрива това от полицията или ФБР, може да бъде обвинен във възпрепятстване на правосъдието.
— И какво го чака?
— Ако го сметнат за виновен, може да бъде наказан. Нали разбираш, да го пратят в затвора или нещо подобно.
— Значи, ако не ви отговоря, може да ни тикнете с мама в затвора?
Мактюн се поотдръпна и погледна Труман. Ледът под краката им ставаше все по-тънък.
— Защо не искаш да отговориш, Марк? — запита Труман. — Криеш ли нещо?
— Просто се страхувам. И не е честно — аз съм само на единайсет, а вие сте от ФБР и мама я няма. Истина ви казвам, направо не знам какво да нравя.
— Не можеш ли да отговориш без майка си, Марк? Вчера си видял нещо, а тя не е била там. Значи не може да ти помогне за отговорите. Просто искаме да разберем какво си видял.
— На мое място нямаше ли да си потърсите адвокат?
— Не, по дяволите — отвърна Мактюн. — Не ми трябват адвокати. Да ме прощаваш за приказката, моето момче, но от адвокат полза — колкото от треска в задника. Голяма треска. Ако нямаш какво да криеш, не ти трябва адвокат. Ти само кажи истината, и няма от какво да се боиш.
Той явно започваше да се ядосва и това не учуди Марк. Единият от двамата трябваше да е сърдит. Въртяха стария номер с доброто и лошото ченге, който Марк бе гледал стотици пъти по телевизията. Сега Мактюн щеше да се прави на страшен, а Труман щеше да се усмихва мазно и понякога дори да скастря партньора си, та Марк да го хареса. После Мактюн щеше да се ядоса и да излезе, след което от Марк се очакваше да пропее като славейче.
Труман наистина се приведе към него с блага усмивка.
— Марк, наистина ли беше мъртъв Джероум Клифърд, когато го открихте двамата с Рики?
— Позовавам се на Петата поправка и отказвам да отговарям.
Благата усмивка изчезна. Мактюн се изчерви и отчаяно тръсна глава. Двамата агенти се спогледаха мълчаливо. Марк гледаше как една мравка пролази по масата и изчезна под бележника.
Най-сетне доброто ченге Труман продължи разговора.
— Марк, боя се, че много гледаш телевизия.
— Искате да кажете, че за мен не важи Петата поправка на конституцията?
— Чакай, сега ще позная — изръмжа Мактюн. — Гледаш „Законът на Лос Анджелис“, нали?
— Всяка седмица.
— Така си и мислех. Хайде, казвай, ще отговаряш ли, или не? Щото, ако смяташ да си мълчиш, чака ни още работа.
— Каква например?
— Да идем в съда. Да поговорим със съдията. Той ще ти нареди да отговаряш. Между нас казано, може да стане много напечено.
Марк избута стола назад и се надигна.
— Трябва да ида до тоалетната.
— Ама разбира се, Марк — бързо отвърна Мактюн, изплашен, че може да са поболяли детето. Марк вече беше до вратата. — Мисля, че е в края на коридора. Не бързай, ще те почакаме.
Момчето излезе и затвори вратата.
В течение на седемнайсет минути двамата агенти бъбриха за това-онова и си играха с писалките. Не се тревожеха. Бяха опитни и познаваха номерата на занаята. Ситуацията изглеждаше съвсем банална. Хлапето щеше да проговори.
На вратата се почука.
— Влез — подвикна Мактюн.
Някаква симпатична дама на около петдесет години влезе и спокойно затвори вратата, сякаш се намираше в собствения си кабинет. Двамата тромаво се надигнаха тъкмо когато тя произнасяше:
— Не ставайте, господа.
— Имаме съвещание — сухо каза Труман.
— Сбъркали сте стаята — грубо добави Мактюн.
Тя остави куфарчето си на масата и им подаде по една визитка.
— Не вярвам да съм сбъркала. Името ми е Реджи Лав и съм адвокат на Марк Суей.
Двамата храбро посрещнаха удара. Мактюн съсредоточено четеше картичката, а Труман просто стоеше с провиснали ръце и се чудеше какво да каже.
— Кога ви нае? — запита Мактюн и смаяно се озърна към Труман.
— Това всъщност не е ваша работа, нали? И нека уточним, че не съм наемна ръка. Клиентите ме ангажират. Седнете.
Без да ги чака, тя изящно се настани на един стол и го придърпа към масата. Двамата неловко отстъпиха да седнат на почтително разстояние.
— Марк… такова… къде е той? — запита Труман.
— Някъде навън, решил е да се възползва от Петата поправка. Ще ми покажете ли документите си, моля?
Двамата мигновено посегнаха към свалените си сака и след трескаво ровене значките изникнаха едновременно. Тя ги взе една по една, огледа ги внимателно и записа нещо в бележника. Когато свърши, остави значките на масата и запита:
— Вярно ли е, че сте се опитали да разпитате детето в отсъствие на майка му?
— Не — каза Труман.
— Разбира се, че не — заяви Мактюн, сякаш дълбоко потресен от толкова обидно предположение.
— А то твърди, че било точно така.
— Объркало се е — обясни Мактюн. — Първо говорихме с доктор Грийнуей и той потвърди срещата, на която освен него трябваше да присъстват Марк и Даян Суей.
— Хлапето обаче пристигна само — бързо добави Труман, горящ от желание да изясни нещата. — Питахме го къде е майка му, а то каза, че още не можела да дойде. Решихме, че сигурно ще пристигне след малко, затова си побъбрихме.
— Да, докато чакахме мисис Суей и доктора — намеси се услужливо Мактюн. — А вие къде бяхте?
— Не задавайте излишни въпроси. Посъветвахте ли Марк да се обърне към адвокат?
Агентите врътнаха очи към тавана, после се спогледаха.
— Не стана дума за това — каза Труман и невинно вдигна рамене.
В отсъствие на хлапето бе по-лесно да лъжат. Какво толкова — някакъв си изплашен малчуган лесно може да се обърка, а те бяха агенти на ФБР, тъй че в крайна сметка жената щеше да им повярва.
Мактюн се изкашля и добави:
— И… да, сещаш ли се, Лари, но някое време момчето спомена, или май аз споменах „Законът на Лос Анджелис“ и после Марк рече, че може да му трябва адвокат, но то беше на шега и така си го приехме. Нали, Лари?
Лари веднага си спомни.
— Ами да, точно така, стана дума за това. На майтап обаче.
— Сигурни ли сте? — запита Реджи.
— Естествено — възмути се Труман. Мактюн навъсено кимна в подкрепа на своя партньор.
— А не ви ли запита направо дали ще му трябва адвокат?
Двамата тръснаха глави, сякаш отчаяно ровеха в паметта си.
— Не си спомням такова нещо — каза Мактюн. — Момчето е малко и сигурно бърка от страх.
— Съобщихте ли му какви права има?
Труман изведнъж се усмихна самоуверено.
— Разбира се, че не. Момчето не е заподозряно в нищо. Просто искаме да му зададем няколко въпроса.
— И не сте правили опит да го разпитате без съгласието на майка му?
— Точно така.
— Дума да няма.
— И не сте му казали да избягва адвокатите, след като е помолило за съвет?
— Не, госпожо.
— В никакъв случай. Ако е казало нещо друго, хлапето лъже.
Реджи бавно отвори куфарчето и извади черния диктофон. Сложи го пред себе си и остави куфарчето на пода. При вида на малкия прибор агентите Мактюн и Труман изведнъж се смалиха. Реджи ги удостои с коварна усмивка.
— Мисля, че вече знаем кой лъже.
Труман разсеяно плъзна пръсти по връхчето на носа си. Мактюн разтърка очи. Реджи ги остави да се пекат на бавен огън. В залата цареше тишина.
— Всичко е записано тук, момчета. Искали сте да изкопчите отговори от детето без знанието и присъствието на майка му. То изрично ви е запитало дали да не я изчакате, а вие сте отказали. Помъчили сте се да му въздействате чрез заплаха за съдебна разправа не само с него, но и с майка му. То е казало, че се бои, и два пъти изрично запитало дали се нуждае от адвокат. Вие сте го посъветвали да не търси адвокат въз основа на категоричното мнение, че от адвокат има полза колкото от треска в задника. Е, господа, треската излезе на сцената.
Двамата потънаха в облегалките. Мактюн съсредоточено масажираше челото си. Труман гледаше шашнато диктофона, но не смееше да вдигне очи към жената.
Запита се дали да не грабне машинката и да я направи на кайма, защото записът можеше да съсипе цялата му кариера, но от дъното на многострадалната му душа някакво трезво гласче подсказваше, че проклетата вещица сигурно е направила копие.
Това, че ги хващаха в лъжа, беше неприятно само по себе си, но далеч не обхващаше цялата им беда. Можеха да последват тежки дисциплинарни мерки. Наказания. Преместване. Петно в досието. А в този печален миг Труман твърдо вярваше, че въпросната жена отлично знае как си патят непослушните агенти на ФБР.
— Сложили сте микрофон на хлапето — безсилно избъбри Труман.
— Защо не? В това няма нищо престъпно. Нали сте от ФБР? При вас, момчета, има повече микрофони, отколкото във всички американски радиостанции.
Умно казано, няма що! Какво да я правиш, адвокатка. Мактюн се приведе напред, изпука с кокалчетата на пръстите си и реши да окаже съпротива.
— Слушайте, мисис Лав, ние…
— Наричайте ме Реджи.
— Добре, добре. Реджи, ние… такова… съжаляваме. Малко… малко се поувлякохме и… съжаляваме, значи.
— Малко сте се поувлекли? Че за такова нещо могат да ви изхвърлят на улицата!
Двамата нямаха желание да спорят. Сигурно беше права, а дори и да не беше, просто не им оставаха сили за спор.
— Записвате ли в момента? — запита Труман.
— Не.
— Добре де, провинихме се. Съжаляваме.
Реджи бавно прибра диктофона в джоба си.
— Погледнете ме, момчета.
Двамата неохотно вдигнаха глави и я погледнаха в очите. Мигът бе мъчителен.
— Вече доказахте, че умеете да лъжете бързо и ловко. Защо да ви вярвам сега?
Труман рязко стовари длан върху масата, изсъска, шумно бутна стола назад и закрачи из залата. После вдигна ръце към тавана.
— Невероятно, просто невероятно. Идваме тук с няколко въпроса към хлапето, просто си гледаме работата и изведнъж изниквате вие. Момчето не каза, че има адвокат. Ако беше казало, щяхме да си траем. Защо ни погодихте тоя номер? Защо нарочно избрахте най-лошото? Глупаво е да се караме.
— Какво искате от това дете?
— Истината. То лъже за онова, което е видяло вчера. Знаем, че лъже. Знаем, че е говорило с Джероум Клифърд преди самоубийството. Знаем, че е било в колата. Не го осъждам за лъжите. То си е още хлапе. Страхува се. Но дявол да го вземе, трябва да разберем какво е видяло и чуло.
— А какво очаквате да е видяло и чуло?
Труман се подпря на стената, защото изведнъж го връхлетя кошмарното видение как стои пред Фолтриг и се мъчи да обясни цялата история. Затова мразеше юристите — Фолтриг, Реджи, цялото им проклето племе. С тях животът ставаше безкрайно сложен.
— Момчето разказа ли ви всичко? — запита Мактюн.
— Разговорите ни не подлежат на разгласяване.
— Знам. Но разбирате ли що за хора са Клифърд, Мулдано и Бойд Бойет? Знаете ли какво е станало?
— Четох вестника тази сутрин. А и преди проявявах интерес към делото в Ню Орлиънс. Трябва ви труп, нали, момчета?
— Спор няма — обади се Труман откъм края на масата. — Но в момента най-много ни трябва един разговор с вашия клиент.
— Ще си помисля.
— И кога да очакваме отговор?
— Не знам. Заети ли сте днес следобед?
— Защо?
— Трябва още малко да поговоря с клиента си. Дайте да уговорим една среща при мен в три следобед. — Тя вдигна куфарчето и прибра вътре диктофона. Очевидно смяташе разговора за приключен. — Ще запазя записа. Нека бъде нашата малка тайна.
Мактюн кимна, но разбираше, че нещата не свършват дотук.
— Ако някой път ми потрябва ясен и точен отговор, надявам се да го получа, момчета. Хвана ли ви още веднъж в лъжа, ще си послужа с касетата.
— Това е шантаж — каза Труман.
— Съвършено вярно. Дайте ме под съд. — Тя стана и посегна към дръжката на вратата. — Ще ви чакам в три.
Мактюн я последва.
— Реджи… слушай, значи… има един, дето сигурно ще иска да дойде на разговора. Казва се Рой Фолтриг и е…
— Тук ли е мистър Фолтриг?
— Да. Пристигна снощи и сигурно ще държи да присъства на разговора в кантората.
— Гледай ти! Много съм поласкана. Поканете го, моля.