Тик-так
„Кодексът на Игор“ съдържаше особено строги правила.
„Никога не противоречи — на Игор не му влиза в работата да подшказва «Недейте, гошподине, това е артерия!». Гошподарят винаги е прав.“
„Никога не ше оплаквай — никой Игор не мърмори «Но дотам има хиляда километра!»“
„Никога не ши позволявай лични забележки — на един Игор не би му хрумнало да каже «На ваше мяшто щях да помишля шериозно за този налудничав кикот.»“
„И никога, ама никога не задавай въпроши.“ Разбира се, Игор знаеше, че правилото се отнася за ВАЖНИТЕ въпроси. Нямаше нищо лошо да попита „Гошподинът ишка ли вече чаша чай?“, но не и „За какво ша ви штотици девици?“ или „Откъде да ви намеря още един мозък пошред нощ?“. Всеки Игор предлагаше вярна, отзивчива, немногословна служба с усмивка или поне изкривена на една страна усмивчица, а може би извит белег на подходящото място.12
Само че Игор започваше да се безпокои. Нищо не беше наред, а щом един Игор стигне до този извод, значи положението е напълно оплескано. Но да внуши това на Джереми, без да наруши Кодекса, беше почти неосъществимо. Игор все по-трудно понасяше присъствието на толкова убийствено и натрапчиво здравомислещ човек. Въпреки всичко съвестта го подтикна да опита.
— Нейна шветлошт ще дойде пак тази шутрин — отбеляза, когато наблюдаваха растежа на поредния кристал в пренаситения разтвор.
„Ясно ми е, че и ти не си забравил, защото си приглади косата със сапун и облече чиста риза…“
— Да — отрони Джереми. — Жалко, че не можем да се похвалим с по-голям напредък. Все пак съм убеден, че сме близо до успеха.
— И това е твърде озадачаващо, гошподине, не мишлите ли? — възползва се Игор от повода.
— Какво те озадачава?
— Ако щете, наречете ме глупак, гошподине, но изглежда, че винаги шме пред прага на ушпеха, когато нейна шветлошт ни навештява, но щом тя излезе, ще натъкваме на нови затруднения.
— Игор, за какво намекваш?
— Аз ли, гошподине? Не шъм любител на намеците. Но миналия път ше оказа, че един детайл в разделителя е шпукан.
— Моето мнение ти е известно — дължеше се на многоизмерната нестабилност!
— _Да_, гошподине.
— Игор, защо ме гледаш толкова особено?
Игор вдигна рамене. По-точно вдигна едното си рамо до равнището на другото.
— Това изражение ми е пришъщо, гошподине.
— Тя едва ли би ни плащала толкова щедро само за да проваля целия проект, не мислиш ли? Какъв смисъл би имало?
Игор се поколеба. Стигна твърде близо до границите, очертани в „Кодекса“.
— Гошподине, и до ден-днешен ше питам дали тя е точно такава, за каквато ше предштавя.
— Моля? Май не те разбирам.
— Не шъм уверен, гошподине, дали е добре да й ше доверяваме — търпеливо обясни Игор.
— О, я върви да калибрираш резонатора за сложни трептения!
Макар и да мърмореше под носа си, Игор се подчини.
При второто проследяване на тяхната благодетелка я видя да влиза в хотел. На следващия ден тя се запъти към голяма къща на Кралския булевард. Там я посрещна мазен мъж, който изигра цяло представление, докато й връчваше ключа. Игор тръгна след мазника, който се прибра в кантората си на близката улица. От човека научи (защото рядко някой намира сили да укрие сведения от индивид, осеян с шевове), че тя си е платила наема със солидно златно кюлче.
След това Игор прибягна до осветената от древността анкх-морпоркска традиция — започна да плаща на други хора да следят нейна светлост. О, небеса, та магазинът беше препълнен със злато, а господарят изобщо не се интересуваше от него!
Лейди Ле Гион отиде на опера. Лейди Ле Гион посещаваше художествени галерии. Лейди Ле Гион вкусваше от живота без задръжки. Само че, доколкото Игор успя да установи, лейди Ле Гион не се отбиваше в ресторанти, а и никой не доставяше храна в къщата.
Лейди Ле Гион бе намислила нещо недобро. Нямаше нужда Игор да умува дълго, за да се досети. Освен това името на лейди Ле Гион липсваше в „Справочника на Туърп“ и „Алманах дьо Готик“, както и в другите издания от този сорт, а първата му работа беше да ги прелисти старателно. Следователно тя имаше какво да крие. Разбира се, бе работил от време на време за господари, които вечно имаха какво да крият, дори в дълбоки дупки посред нощ. Този път обаче забелязваше две явни разлики от морална гледна точка. Не нейна светлост, а Джереми стана негов господар, и което беше несравнимо по-важно — самият Игор реши, че има разлики от морална гледна точка.
Доближи стъкления часовник.
Наглед беше почти готов. Джереми измисли механизъм, разположен зад циферблата, а Игор го изработи изцяло от стъкло. Този механизъм нямаше нищо общо с другия, който трепкаше полуневидим под махалото и след сглобяването си заемаше стъписващо малка част от пространството. Много от детайлите му вече не споделяха една и съща комбинация от измерения с останалите. Но часовникът имаше циферблат, тоест нуждаеше се от стрелки, затова стъкленото махало се люлееше, стрелките обикаляха и показваха отминаването на нормалното всекидневно време. Тиктакането малко напомняше за камбана, сякаш някой чукаше с нокът по кристална чаша за вино.
Игор сведе поглед към своите ръце втора ръка. И те вече го притесняваха. Откакто стъкленият часовник наистина заприлича на часовник, разтреперваха се всеки път, щом Игор пристъпеше към творението.
Тик-так
Никой не забеляза Сюзън в библиотеката на Гилдията на историците, макар че прерови купчина книги. Понякога си записваше по нещо.
Нямаше представа дали и другата си дарба дължи на Смърт, но не пропусна да сподели с децата в класа, че те също имат лениво око и работно око. Съществуват два възможни погледа към света. Ленивото око вижда само повърхността. Работното око прониква до действителността под нея.
Обърна на нова страница.
Видяна с работното око, историята наистина изглеждаше чудновато. Белезите изпъкваха. Например имаше озадачаващи моменти в историята на страната Ефеб. Или прочутите й философи са се наслаждавали на неимоверно дълъг живот, или са наследявали един от друг все същите имена, или към тази история са били пришити кръпки. Историята на Омния пък беше страхотна бъркотия. Наглед два века бяха натикани в един и единствено поради възгледите на омнианците, чиято религия поначало смесваше миналото и бъдещето с настоящето, никой не бе обърнал особено внимание на несъответствията.
Ами долината Куум? Всеки знаеше, че там се е провела легендарна битка между джуджета, тролове и наемници, сражаващи се и за двете враждуващи страни. Но колко битки всъщност е имало? Историците настояваха, че долината била разположена твърде удобно в спорната територия, за да стане предпочитано игрище за местните люти схватки. Нищо не пречеше обаче и да повярваш (да речем, ако дядо ти е Смърт), че парче, което по чиста случайност пасвало, е било снаждано няколко пъти по протежението на историята. Така поколение след поколение си навличали все същата безсмислена беда, крещейки до прегракване „Помнете долината Куум!“.13
Навсякъде попадаше на несъответствия и отклонения.
Но никой не ги бе открил.
На хората трябваше да им се признае, че притежаваха една от най-стъписващите дарби във Вселената. Дори дядо й бе споменавал за нея. Другаде нямаше разумна раса, която да е изобретила скуката. И може би тъкмо скуката, а не интелектът, бе тласнала хората нагоре по стълбата на еволюцията. Впрочем джуджетата и троловете също не бяха лишени от тази озадачаваща способност да зареят поглед към Вселената и да промърморят: „Ох, и днес е като вчера, ама че тъпотия. А какво ли ще стане, ако взема този камък и го стоваря върху онази глава?“
С тази дарба бе свързано и умението на всичко да се придава нормален вид. Светът се обръщаше с главата надолу, а след броени дни хората смятаха, че така и трябва да бъде. С изумителна сила те отхвърляха и забравяха онова, което не се вписваше в картинката. Разказваха си смешни историйки, за да замажат с обяснения необяснимото, да покажат, че всичко е наред.
Историците го правеха най-изкусно. Ако изведнъж започнеше да им се струва, че през четиринадесети век не се е случило кой знае какво, закриваха пролуката с двайсетина всевъзможни теории. Но в никоя от тях дори не се споменаваше, че може би времето е било накълцано и напластено в деветнадесети век, където Трясъкът не оставил достатъчно подредени моменти, за да се случи всичко необходимо. Пък и кому е нужна повече от седмица, за да изобрети конския оглавник?
Монасите на историята си бяха свършили работата съвестно, но най-верният им съюзник си оставаше човешката способност за повествователно мислене. Хората и този път не се бяха изложили. Веднага ръсеха приказки от рода на „Че кога стана вторник? Къде отиде цялата седмица?“ или „Напоследък времето просто ми фучи покрай ушите“, или „Ей, все едно се е случило вчера…“.
И все пак нещо се съхраняваше.
Монасите най-грижливо бяха заличили времето, когато Стъкленият часовник отброил часа. Направо го бяха изрязали като със скалпел от историята. Почти успешно…
Сюзън пак придърпа пред себе си „Мрачни приказки“. Когато беше малка, нейните родители не й купуваха подобни книги. Помъчиха се да я възпитат нормална. Знаеха, че да се навърта човек прекалено близо около Смърт не е най-сполучливата идея. Научиха я, че фактите са по-важни от измислиците. После тя порасна и узна, че всъщност измислици са не Бледият ездач или Феята на зъбчетата, или караконджулите — всички те си бяха неоспорими факти. Най-фантастичната измислица гласи, че действителният свят е мястото, където на препечената филийка не й пука дали пада с маслото надолу, където логиката винаги върши работа и където можеш да се престориш, че нещо не се е случило.
Стъкленият часовник обаче беше твърде страховит, за да го скриеш безследно. Пак се просмукваше из тъмните невидими лабиринти на човешкия ум, за да се превърне в народна приказка. Хората се опитваха да я захаросат със сладки думи и вълшебни мечове, но същността й се спотайваше като гребло в обрасла ливада, готово да подскочи, щом някой го настъпи нехайно.
А сега някой отново нагазваше в ливадата и разковничето беше, че греблото се канеше да прасне по брадичката…
„… някого като мен.“
Тя поседя, забола поглед в празното пространство. Около нея в библиотеката историците се катереха по подвижните стълбички, редяха непохватно книги по масите и, общо взето, натъкмяваха образа на миналото според мярката на днешния поглед. Май беше символично, че един от тях през цялото време се опитваше да си намери очилата.
„Време е родила син, който броди по света.“
Имало един мъж, който се посветил толкова всеотдайно на изучаването на времето, че за него то се превърнало в истина. Узнал какво е то и дамата Време го забелязала, така й каза Смърт. И имало нещо като любов.
После Време родила син.
Но как? Умът на Сюзън имаше тъкмо необходимата нагласа да вкисне романтиката с такъв въпрос. Време и простосмъртен мъж. Как биха могли да?… Ами да — как биха могли да го направят?
После обаче се замисли: „А моят дядо е Смърт. Приел майка ми като своя дъщеря. И баща ми бил негов чирак. Това е то. И двамата са били човеци, аз съм се появила на бял свят по най-обикновения начин. Абсолютно немислимо е да наследя способността за преминаване през стени, за живот извън времето и за мъничко безсмъртие. Но съм си точно такава, значи тук логиката няма място, пък и — ако съм откровена — биологията.“
„Както и да е, времето неспирно твори бъдещето. То пък съдържа неща, които не са присъствали в миналото. Едно бебе не е толкова трудно начинание за нещо… да, де, за някой, който пресътворява Вселената всеки миг.“
Сюзън въздъхна. Не биваше да забравя и че дамата Време вероятно не е тъждествена на времето, както Смърт не е съвсем същото като смъртта, нито пък Война съвпада напълно с войните. Познаваше Война — грамаден дебелак с неприлично чувство за хумор и навика да губи нишката на разговора. Той изобщо не се стремеше да присъства при всяка дребна схватка. Отдавна се бе настроила неприязнено към Мор, който я зяпаше вторачено, а Глад беше един твърде хилав чудак. Никой от тях не управляваше всичко в своето… занятие. Само го олицетворяваше.
А бе срещала и Феята на зъбчетата. Самата Сюзън се учудваше, че израсна до голяма степен човек, и то почти нормален.
Докато препрочиташе бележките си, косата й се измъкна от стегнатия кок в присъщото си състояние, все едно собственичката й току-що е докоснала повърхност с голям електрически заряд. Разпростря се около главата й като облак с един-единствен черен кичур.
Макар дядо й да беше неумолимият унищожител на светове и окончателната истина във Вселената, това не означаваше, че не проявява интерес към обикновените хора. Може и Време да не е равнодушна.
Усмихна се.
Казват, че времето не чака никого.
Защо пък поне веднъж да не е почакала някого?
Сюзън усети, че я зяпат, обърна се и откри Смърт на мишките да се пули зад лещите на очилата, които принадлежаха на леко разсеяния мъж, търсещ ги в другия край на залага. А гарванът си оглаждаше с човка крилата върху прашния пренебрегван бюст на отдавнашен историк.
— Е? — сопна се тя.
— ПИСУК!
— О, така ли е решил?
Вратата на библиотеката се отвори от кротко побутване с муцуна и влезе един бял кон. Не бял като сняг, това е мъртвешки оттенък, а бял като мляко, в което все пак има живот. Оглавникът и юздата чернеха, както и седлото, но в известен смисъл бяха само отстъпка пред традицията. Ако конят на Смърт склони да го яздиш, няма да паднеш и без седло. Няма и предел за броя на хората, които би могъл да носи. В края на краищата избухват и внезапни епидемии.
Историците не го поглеждаха. В библиотеките не влизат коне.
Сюзън го яхна. Колко пъти си бе пожелавала да е родена изцяло човек и абсолютно нормална, но колкото и да жадуваше да се откаже от всичко това…
… имаше го и Бинки.
След миг четири отпечатъка от копита блеснаха като плазма над библиотеката и угаснаха.
Тик-так
Стъпалата на йети хрускаха по снега. Освен този звук се чуваше само вечният планински вятър.
Лобсанг се обади:
— Под „отсичане на главата“ всъщност трябва да разбирам…
— Отрязването й от тялото с меч — потвърди Лу Цзе.
— И той — продължи момчето с нерешителния тон на човек, проверяващ всяко ъгълче в обитавана от духове пещера — няма нищо против?
— Е, ма-алко е неприятно — призна йети. — Но е като фо-окус на празненство. Не съм против, щом е за до-обро. Метачът винаги е бил наш приятел. Дължим му услу-уги.
— Опитах се да ги насоча по Пътя — гордо сподели Лу Цзе.
— Да-а. Много полезно. „Изтъркан съд зага-аря трудно.“
Любопитството се сборичка с раздразнението в главата на Лобсанг и надделя.
— Ама аз нещо да не съм пропуснал? Няма ли да умреш?
— Нямало да умра ли? С отсе-ечена глава? Ама че смешно! Хо. Хо. Разби-ира се, умирам. Не е чак толкова голяма ра-абота.
— Минаха години, преди да проумеем номера на йети — вметна Лу Цзе. — Техните задни салта разбърникваха Мандалата, докато игуменът не измисли как да ги компенсира. Досега три пъти са били изчезнал вид.
— Три пъти, а? — повтори Лобсанг. — Множко е за изчезване. Все пак повечето видове успяват само по веднъж, нали?
Йети навлезе в по-висока борова гора.
— Това място е подходящо — реши Лу Цзе. — Спуснете ни на земята, почитаеми господине.
— За да ви отсечем главата — отпаднало добави Лобсанг. — Какви ги приказвам?! Ничия глава няма да отсичам!
— Нали чу от него, че изобщо не го разстройва? — напомни метачът.
— Не е в това проблемът! — разгорещи се момчето.
— Главата си е негова — изтъкна Лу Цзе.
— Но аз съм против!
— Е, щом е тъй… В писанията е речено „Ако искаш да е направено свястно, сам си свърши работата“.
— Да-а, така е — потвърди йети.
Лу Цзе взе меча от ръката на Лобсанг. Внимаваше, като че не бе свикнал да държи оръжие. Йети се отпусна на колене, за да го улесни.
— В крак ли си с времето? — осведоми се Лу Цзе.
— Да-а.
— Не мога да повярвам, че наистина го правиш! — възкликна Лобсанг.
— Интересно… — промълви метачът. — Госпожа Космипилитска казва „Око да види, ръка да пипне“, а дори да е странно, Уен също е рекъл „Видях и повярвах“!
Той замахна с меча и отсече главата на йети.
Тик-так
Разнесе се звук, напомнящ за сцепването на зелка по средата, след миг една глава падна в кошницата сред одобрителните крясъци на тълпата и коментари „От мен да знаете, тъй се върши тая работа!“. Град Куирм беше приятен, мирен и законопослушен. Градският съвет поддържаше тази атмосфера чрез подхода си — наказанията за престъпни деяния изобщо да не допускат рецидив.
— НАЛИ ТИ СИ ГРАБ ЛУКАВИЯ, ИЗВЕСТЕН ОЩЕ КАТО КАСАПИНА?
Покойният Граб си разтриваше шията.
— Искам преразглеждане на делото!
— МАЙ НЕ СИ УЛУЧИЛ ПОДХОДЯЩИЯ МОМЕНТ — увери го Смърт.
— Ама онуй не може да се нарече убийство, щото… — Душата на Граб Лукавия порови в призрачните си джобове и извади невеществено късче хартия, разгъна го и запелтечи в тежка борба с писаното слово: — … щото р-равновес-сието на п-п-психиката ми е било н-нарушено…
— СЕРИОЗНО? — учтиво подхвърли Смърт.
Отдавна установи, че е най-добре да остави отскорошните покойници да си изплачат мъките.
— Ми да, щото аз много, ама много исках да го убия, чатна ли? Само не ми разправяй, че е редно човек да иска таквиз неща. А оня бездруго беше джудже и хич не бива да приказват за човекоубийство.
— ДОКОЛКОТО ЗНАМ, ТОЙ Е БИЛ СЕДМОТО ДЖУДЖЕ, УБИТО ОТ ТЕБ.
— Доста лесно се р-разстройвам — оправда се Граб. — К’вото ще да си говорим, аз съм жертвата в тая история. Да не би да исках толкоз много — някой да ме разбере, да види положението като мен…
— А ТИ КАК ВИЖДАШЕ ПОЛОЖЕНИЕТО?
— Ако питаш мене, на всички джуджета трябва да им наритат задниците. Ей, ти си Смърт, нали?
— ДА, ПОЗНА.
— Ама аз съм ти голям почитател! Открай време искам да се запознаем, сериозно ти разправям. Имам си и картинка, татуирана ей тука, на ръката. Сам си я направих.
Закъснелият с жалбите си Граб се обърна, когато чу чаткане на копита. Млада жена в черно водеше бял жребец, напълно незабелязана от тълпата, струпана около сергиите със закуски, щандовете със сувенири и гилотината.
— Ей, ти даже си имаш кой да ти води коня! — възхити се Граб. — На туй му викам аз стил!
С тези думи се стопи в нищото.
— АМА ЧЕ ОСОБНЯК — сподели впечатленията си Смърт. — ЗДРАВЕЙ, СЮЗЪН. БЛАГОДАРЯ ТИ, ЧЕ ДОЙДЕ. ИМА НАПРЕДЪК В НАШЕТО ИЗДИРВАНЕ.
— Нашето ли?
— Е, ДА, В ТВОЕТО.
— Вече е само моя работа, така ли?
— ПРЕДСТОЯТ МИ ДРУГИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ.
— По-важни от края на света ли?
— ИМЕННО ЗАРАДИ КРАЯ НА СВЕТА. СЪГЛАСНО ПРАВИЛАТА КОННИЦИТЕ ТРЯБВА ДА СЕ ЯВЯТ.
— Ти за онази древна легенда ли говориш? Но нали всъщност не си задължен да го направиш!
— ТОВА Е ЕДНА ОТ ЗАДАЧИТЕ МИ. НЕ МОГА ДА НЕ СЕ ПОДЧИНЯ НА ПРАВИЛАТА.
— Че защо?! Онези нали нарушават правилата?!
— НЕ, ТЕ ЗЛОУПОТРЕБЯВАТ С ПРАВИЛАТА. ОТКРИЛИ СА УДОБНА ЗА ТЯХ ВРАТИЧКА. НЯМАМ ТЯХНОТО ХИТРОУМИЕ.
Сюзън подсказа на самата себе си, че се случва нещо подобно на битката й с Джейсън за опазване на шкафа с помощните материали. Твърде бързо осъзна, че наставления като „Никой да не отваря вратата на шкафа с помощните материали“ са забрана, абсолютно недостъпна за ума на едно седемгодишно дете. Наложи й се да обмисли въпроса и да облече забраната в по-изчерпателни думи: „Никой, Джейсън, каквото ще да става… не, не, не ми увъртай… дори да му се причуе, че отвътре викат за помощ… та значи никой… Джейсън, внимателно ли ме слушаш?… няма да отваря вратата на шкафа с помощните материали. Никой няма да пада случайно към дръжката, за да я натисне. Никой няма да заплашва Риченда, че ще й открадне плюшеното мече, ако тя не отвори вратата на шкафа. Никой няма да стои близо до шкафа, когато незнайно откъде повял вятър я отвори, без никакво «честна дума, точно така стана». Никой няма да отваря, да причинява отварянето, да моли другиго да отвори, да подскача върху хлабавите дъски, за да отвори, нито пък ще търси друг начин за проникване в шкафа… Ясно ли ти е, Джейсън?!“
— Вратичка, значи… — промълви Сюзън.
— ДА.
— Защо и ти не можеш да намериш удобна вратичка?
— АЗ СЪМ МРАЧНИЯТ ЖЪТВАР. НЕ СМЯТАМ, ЧЕ НА ХОРАТА БИ ИМ ХАРЕСАЛО, АКО СТАНА… ИЗОБРЕТАТЕЛЕН. ТЕ ЩЕ ПРЕДПОЧЕТАТ ДА ИЗПЪЛНЯ ВЪЗЛОЖЕНАТА МИ ЗАДАЧА В ТАКЪВ МОМЕНТ СЪГЛАСНО ОБИЧАЯ И ТРАДИЦИЯТА.
— Значи просто ще се… явите на конете си?
— ДА.
— И къде по-точно?
— СПОРЕД МЕН НАВСЯКЪДЕ. НО ДОТОГАВА ТИ ЩЕ ИМАШ НУЖДА ОТ ТОВА.
Смърт й подаде животомер от специалните, малко по-голям от средния размер. Тя го взе без желание. Приличаше на пясъчен часовник, но мъничките искрящи парченца, падащи в тясното гърло, бяха секунди.
— Знаеш, че не ми допада… онова изпълнение с косата — промърмори тя. — Изобщо не ми е… Ей, много е тежък!
— ИМЕТО МУ Е ЛУ ЦЗЕ. ЕДИН ОТ МОНАСИТЕ НА ИСТОРИЯТА. ТОЙ ИМА УЧЕНИК, КАКТО НАУЧИХ. НО НЕ МОГА НИТО ДА УСЕТЯ УЧЕНИКА, НИТО ДА ГО ЗЪРНА. ЗА НЕГО ГИ ГОВОРИХ. БИНКИ ЩЕ ТЕ ОТВЕДЕ ПРИ МОНАХА И ЩЕ НАМЕРИШ ДЕТЕТО.
— А после?
— ПОДОЗИРАМ, ЧЕ МАЛКО ПОМОЩ НЯМА ДА МУ Е ИЗЛИШНА. ЩОМ ГО ОТКРИЕШ, ОТПРАТИ БИНКИ. ЩЕ ИМАМ НУЖДА ОТ НЕГО.
Устните на Сюзън потрепнаха, когато един спомен се сблъска челно с прозрението.
— За да се явиш като един от конниците ли? Наистина ли говориш за Апокалипсиса? Ама ти сериозно ли?! Никой вече не вярва в това!
— АЗ ВЯРВАМ.
Тя го зяпна.
— И ще го направиш?! Макар да знаеш всичко, което си научил досега?!
Смърт погали Бинки по муцуната.
— ДА.
Сюзън изгледа косо дядо си.
— Я задръж, тук има някаква уловка, нали?… Намислил си нещо, но няма да изтървеш нито думичка пред мен, а? Няма да чакаш бездейно свършека на света, а накрая да го… отпразнуваш, нали?
— КОННИЦИТЕ ЩЕ СЕ ЯВЯТ.
— Не!
— НЕ ЩЕ ЗАПОВЯДАШ НА РЕКИТЕ ДА НЕ ТЕКАТ. НЕ ЩЕ ЗАПОВЯДАШ НА СЛЪНЦЕТО ДА НЕ СВЕТИ. НЕ ЩЕ ЗАПОВЯДАШ И НА МЕН КАКВО ДА НЕ ПРАВЯ.
— Но това си е истинско… — Изражението й се промени и Смърт трепна. — Мислех, че те е грижа!
— ВЗЕМИ И ТОЗИ.
Сюзън неволно пое по-малък животомер от ръката на дядо си.
— МОЖЕ БИ ТЯ ЩЕ ПОГОВОРИ ПОНЕ С ТЕБ.
— Коя?!
— АКУШЕРКАТА. А СЕГА… ВЪРВИ ДА НАМЕРИШ СИНА.
Смърт изчезна.
Сюзън се вторачи в двата животомера. „Пак ти пробута хитрините си! — кресна на самата себе си. — Нищо не те принуждава да вършиш това, можеш да ги захвърлиш и да се върнеш в класната стая. Можеш отново да бъдеш нормална, но той знае, че няма да се държиш така, затова…“
— ПИСУК?
Смърт на мишките седеше между ушите на Бинки, стиснал кичур от бялата грива. Личеше му, че не го свърта на едно място. Сюзън замахна да го запрати нанякъде, но се въздържа. Предпочете да натика тежките животомери в костеливите му лапички.
— И ти да свършиш нещо — сопна му се и хвана юздата. — Защо ли се поддавам?!
— ПИСУК.
— Изобщо не съм отзивчива по душа!
Вероятно е уместно да отбележим, че на никой Игор злото не му е присъщо поначало. Той обаче не си позволява да съди околните. Предполага се, че е така, защото ако работиш за върколаци, вампири или хора, смятащи хирургията не за наука, а за авангардно изкуство, и започнеш да ги съдиш, не би ти останало време да свършиш никаква работа.
Всяко общество изпитва потребност от подобен боен вик, но рядко се случва да го използва в най-неподправения му пълен вариант: „Помнете жестокостите, които извършиха срещу нас миналия път, защото с тях ще оправдаем своите жестокости днес! И така нататък в същия дух! Ура!“