Тик-так
Учудващо беше, че не плисна много кръв. Главата се търкулна в снега, а тялото бавно се килна напред.
— Ама ти то уби… — настръхна Лобсанг.
— Един момент — спря го Лу Цзе. — Ще стане всеки миг…
Обезглавеният труп изчезна. Коленичилият йети обърна глава към метача, примигна и сподели:
— Малко ме засмъдя.
— Извинявай. — Лу Цзе последна към Лобсанг и заповяда: — Запази този спомен! Ще се опитва да избледнее, но пък ти си обучен. Трябва и занапред да помниш, че си видял нещо, което всъщност не се е случвало, проумя ли? Запомни и че времето изобщо не е неподатливо, както се заблуждават хората, стига да знаеш какво вършиш! Малък урок за теб! Видиш ли — вярваш!
— Но той как го направи?
— Уместен въпрос. Йети съхраняват живота си до определен момент, в който могат да се върнат, ако бъдат убити. Но как го правят… Да знаеш, игуменът си блъска главата цяло десетилетие, докато разнищи загадката. Ама и досега никой друг нищо не разбира. Пак били набъркани разни кванти. — Лу Цзе засмука смрадлив дим от неизменната си папироска. — Страхотно си е напънал мозъка, щом останалите още се чудят…14
— Как е игуме-енът напоследък? — попита йети, изправи се и отново понесе пътешествениците.
— Никнат му зъби.
— А-а… Прераждането си има и свои-ите трудности — отбеляза йети, закрачил неуморно.
— Той казва, че зъбите били най-неприятни. Или растат, или падат.
— С каква бързина се движим? — вметна Лобсанг.
Походката на йети се състоеше от неспирна поредица скокове от стъпало на стъпало. Дългите крака пружинираха толкова гъвкаво, че всяко приземяване се усещаше като меко люшкане и едва ли не приспиваше.
— Май навъртаме петдесетина километра в час по нормалното време — отвърна Лу Цзе. — Почини си. Сутринта ще стигнем над Меден рудник. Оттам пътят е все надолу.
— Завръщане от смъртта… — смънка Лобсанг.
— Изобщо не стигна дотам, че да се връща — възрази Лу Цзе. — Познавам хитрината, но… ако не ти е вродена, трябва да я научиш. А готов ли си да се хванеш на бас, че ще я направиш сполучливо още първия път? Може и да се издъниш. Подходяща е само в безизходица. Дано никога не закъсаме чак дотам.
Тик-так
Сюзън разпозна страната Ланкър от въздуха — малка паница с гори и нивички, кацнала като гнездо край ръба на планините Овнерог. Намери и къщата. Изобщо не приличаше на нарисуваните в „Мрачни приказки“ и в други книги домове на вещици с комини като тирбушон и външност на бунище. Тази сякаш беше съградена току-що, кичеше се с лъскава слама на покрива и грижливо окосена морава отпред.
Имаше и друга украса — фигурки на гномчета, печурки, розови зайчета, ококорени сърнички около мъничко езерце, което всеки градинар би одобрил. Сюзън зърна от въздуха едно ярко изрисувано гномче, което ловеше риба… А това, което стискаше с ръка, май не беше въдица, нали? Нима една мила старица би сложила такова нещо в градината си?
Сюзън прояви досетливост да слезе пред задната врата, защото вещиците са алергични към идеята за парадни входове. Отвори й ниска пълна жена с розови бузи, чиито очички все едно потвърждаваха: „Ъхъ, мое си е гномчето и по-добре се благодари, че то чишка в езерцето, а не се занимава с друго…“
— Вие ли сте госпожа Ог, акушерката?
Отговорът прозвуча след кратко мълчание:
— Същата.
— Вие не ме познавате, но… — подхвана Сюзън, обаче забеляза, че госпожа Ог гледа не в нея, а към Бинки, застанал до оградата.
Е, да, тази жена беше и вещица.
— Може пък и да те познавам — изрече госпожа Ог. — Само че ако си откраднала тоя кон, умът ти няма да побере неприятностите, дето ще ти се стоварят.
— Ползвам го замалко. Неговият собственик ми е… дядо.
Още една пауза — тези дружелюбни очички умееха смущаващо да проникват в главата на човек като бургия.
— Я по-добре влез — покани я госпожа Ог.
И в къщата всичко беше ново и лъскаво. Всяка вещ сияеше, а имаше какво да сияе. Тук сякаш бе подредено светилище на некадърно изработени, но въодушевено боядисани порцеланови декорации, окупирали всяка плоска повърхност. Каквото свободно местенце бе останало, заемаха го портрети в рамки. Две наглед изтормозени жени търкаха и бършеха прах.
— Имам гостенка — строго съобщи госпожа Ог и те излязоха толкова чевръсто, че повече подхождаше глаголът „избягаха“.
— Тия са ми снахи — сподели госпожа Ог и се отпусна в тантуресто кресло, което с годините се бе нагодило към извивките на тялото й. — Винаги са готови да помогнат на нещастната старица, останала сам-самичка на тоя свят.
Сюзън огледа портретите. Ако на всички бяха изобразени членове на семейството, госпожа Ог се оказваше предводителка на малка армия. Макар и да бе хваната в нагла лъжа, старата жена продължи безсрамно:
— Седни, момиче, и казвай какво ти тежи на душата. Чаят ще бъде готов скоро.
— Искам да науча нещо.
— Тъй е с повечето хора — кимна госпожа Ог, — ама рядко им се сбъдва желанието.
— Искам да науча нещо за… едно раждане — не се отказа Сюзън.
— Тъй ли? Ама аз съм израждала стотици пъти, ако не и хиляди.
— Сигурно това раждане не е било леко.
— Често се случва — отбеляза акушерката.
— Предполагам, че това раждане сте запомнила по-добре. Не знам как е започнало, но си представям, че на вратата ви е потропал непознат.
— Тъй ли?
Лицето на госпожа Ог стана непроницаемо като стена. Черните очи впериха в Сюзън поглед, какъвто заслужават настъпващи вражески пълчища.
— Изобщо не ме улеснявате.
— Тъкмо тъй си е, не те улеснявам — потвърди госпожа Ог. — Май съм чувала за теб, госпожичке, ама хич не ми пука коя си, ако схващаш. Хич не си мисли, че не съм виждала и оня твой дядо. Ако щеш, върви да доведеш и него. На колко хора съм седяла до смъртното ложе… Ама там обикновено седят и роднините, пък до постелята на родилка рядко е тъй. Особено ако жената не ще да я зяпат. Та ти казвам — върви го доведи и ще му плюя във физиономията.
— Госпожо Ог, идвам по важна работа.
— Адски си права — отсече вещицата.
— Не знам преди колко време се е случило. Нищо не пречи да е било и миналата седмица. Разковничето е именно във времето.
Ето… Госпожа Ог не владееше каменната физиономия на покерджия, поне пред човек като Сюзън. В очите й се мярна мимолетен проблясък.
Тя запрати креслото си в стената от усилие да скочи бързо, но Сюзън стигна първа до лавицата над огнището и грабна предмета, скрит пред очите на всички сред останалите евтини джунджурийки.
— Я ми го дай веднага! — кресна госпожа Ог, но Сюзън не й позволи да докопа плячката.
Усещаше силата, скрита във вещта, която сякаш пулсираше между пръстите й.
— Госпожо Ог, а имате ли представа какво е това? — разтвори длан, за да покаже двете стъклени кълба, свързани с тясно гърло.
— Знам, я! Часовниче да си мериш времето за варене на яйца, ама не работи!
Госпожа Ог се тръшна толкова ядно на креслото си, че късите й крака за миг подрипнаха над пода.
— Прилича ми на един ден. Време, равно на цял един ден.
Госпожа Ог изгледа косо Сюзън и се вторачи в малкия пясъчен часовник.
— Да, бе, мислех си, че има нещо по-особено в него. Пясъкът не тече, като го обърнеш, нали се сещаш?
— Защото още нямате нужда от него.
Леля Ог май се поотпусна. Сюзън още веднъж си напомни, че има насреща си вещица. Те имаха навика да проумяват незабавно казаното.
— Пазех си го, щото ми е подарък — обясни старата жена. — Пък и е хубавичък. Какво означават тия букви около основата?
Сюзън прочете думите, гравирани на металната подложка — „Tempus Redux“.
— „Върнато време“.
— А-а, туй ли било — кимна госпожа Ог. — Оня мъж обеща, че ще се разплати с мен за времето, което му отделих.
— Онзи мъж ли?… — благо я подкани Сюзън да продължи.
Леля Ог вдигна глава — очите й пламтяха.
— Хич не се мъчи да ме пързаляш само щото замалко се притесних! — сопна се тя. — Никой не е измислил как да надхитри Леля Ог!
Сюзън отново се взря в жената, но не с ленивото око. Наистина нямаше начин да надхитри госпожа Ог. Имаше обаче друг начин — минаваше направо през сърцето й.
— Госпожо Ог, едно дете иска да познава родителите си. И сега това му е нужно повече отвсякога. Той трябва да научи кой е всъщност. Ще му бъде тежко и аз се стремя да му помогна.
— Защо?
— Защото съжалявам, че нямаше кой да помогне на мен.
— Да, ама в акушерството си има правила — заинати се Леля Ог. — Не казваш никому каквото си видяла или чула, ако жената не ще да се разнасят приказки.
Вещицата все не можеше да се настани удобно в креслото, лицето и почервеняваше. „Иска да ми каже — позна Сюзън. — Дори копнее за това. Но пък аз съм длъжна да си изиграя ролята безупречно, за да си няма тя разправии със съвестта.“
— Госпожо Ог, не ви питам за имена, защото не ми се вярва да ги знаете.
— Права си.
— Но детето…
— Виж какво, госпожичке, не бива да продумвам пред жива душа…
— Не знам дали от това ще ви олекне, обаче не съм сигурна дали този израз се отнася и за мен. — Сюзън погледа още малко госпожа Ог. — Но ви разбирам. Задължително е да има правила, нали? Благодаря, че ми отделихте от времето си.
Стана и върна съхранения ден на мястото му върху лавицата. Излезе от къщата и затвори вратата зад себе си. Бинки я чакаше при портичката на оградата. Сюзън го яхна и чак тогава чу вратата да се отваря.
— _И той_ ми рече същото — сподели госпожа Ог. — Когато ми даде часовничето. „Благодаря, че ми отделихте от времето си, госпожо Ог.“ А ти, мойто момиче, по-добре влез вътре.
Тик-так
Смърт откри Мор в един лазарет някъде из Лламедос. Мор харесваше болниците. Винаги си намираше работа в тях.
В момента се опитваше да откърти табелата „А сега си измийте ръцете“ над спуканата мивка. Озърна се.
— О, ти ли си бил… Сапун, а? Ще им дам аз сапун на тях!
— ПРИЗОВАХ ВИ — напомни Смърт.
— А-а… Да, бе. Вярно. Така си е — смънка смутен Мор.
— ПАЗИШ ЛИ ОЩЕ КОНЯ СИ?
— Разбира се, но…
— КОНЯ ТИ БЕШЕ ЧУДЕСЕН.
— Слушай, Смърт… не е в това… виж сега, не че не искам да те разбера, ама… Извинявай…
Мор се отдръпна, за да мине между тях облечена в бяло монахиня, която и не подозираше за присъствието на двамата Конници. Само че той не пропусна възможността да й дъхне в лицето.
— Напълно поносим грип — оправда се, щом разгада погледа на Смърт.
— ЗНАЧИ МОЖЕМ ДА РАЗЧИТАМЕ НА ТЕБ?
— Да се явим…
— ДА.
— За Галаспектакъла…
— ОЧАКВАТ ГО ОТ НАС.
— А с другите уговори ли се вече?
— ТИ СИ ПЪРВИЯТ.
— Ъ-ъ…
Смърт въздъхна. Естествено имаше всякакви болести и преди да възникне човечеството. Но Мор несъмнено беше творение на хората. На ненадминатата им дарба да се скупчват на едно място, да ровичкат в джунгли, да търпят бунището съвсем близо до кладенеца. Затова Мор имаше отчасти човешка природа с всичко, което може да се открие в нея. Сега се боеше.
— ЯСНО.
— Ама както го казваш…
— СТРАХУВАШ ЛИ СЕ?
— Аз… ще си помисля.
— НЕ СЕ И СЪМНЯВАМ.
Тик-так
Щедра порция бренди се изля във вместителната чаша на госпожа Ог. Тя разклати многозначително бутилката към Сюзън и я покани с поглед.
— Не, благодаря.
— Ти си знаеш.
Леля Ог остави бутилката настрана и отпи от брендито, сякаш беше бира.
— Един мъж идваше да тропа на вратата ми. И то три пъти през живота ми. За последен път застана на прага… преди има-няма десетина дни. Все същият всеки път. Търсеше акушерка…
— Преди десетина дни ли? — недоумяващо повтори Сюзън. — Но момчето е на поне шестнад…
Стисна устни.
— Аха, и ти се сети — отбеляза госпожа Ог. — Веднага си пролича, че си схватлива. За него времето не беше спънка. Търсеше най-добрата акушерка. И както излезе, научил за мен, ама все не улучваше датата, все едно ти или аз да потропаме на чужда врата. Проумяваш ли какво ти казвам?
— Разбирам дори повече, отколкото си представяте.
— Третия път… — поредната яка глътка бренди — … малко се беше сащисал. По туй се познаваше, че си е най-обикновен мъж, каквото и да стана после. Направо се паникьосваше, честно казано. Тия бъдещи татковци трудно понасят бременността на жените си. Разполагаше с колкото си ще време, ама мозъкът му беше поразместен, щото съпрузите хич не мислят, като чакат да се пръкне бебето. Всичката тая паника е, щото знаят, че са се изтърсили в свят, дето не е техен.
— И какво се случи после?
— Откара ме с… беше една от ония старовремски колесници… та тъй, откара ме в… — Госпожа Ог се подвоуми. — Да знаеш, нагледала съм се на чудесии през живота си — вметна, като че подготвяше почвата за голямо откровение.
— Лесно ми е да повярвам.
— Та, значи, оня ми ти замък беше от стъкло.
Госпожа Ог се вторачи в Сюзън, почти я предизвикваше да прояви недоверие. Сюзън реши да прескочи този момент от разговора.
— Госпожо Ог, един от най-ранните спомени в живота ми е как помагах да хранят коня на Бледия ездач. И вие го познавате, нали? Говоря за онзи кон отвън. Конят на Смърт. Името му е Бинки. Не прекъсвайте разказа си, моля ви. Няма граници за онова, което мога да приема като нормално.
— Имаше една жена… а бе, накрая имаше една жена. Ти представяш ли си как човек се пръсва на милион парченца? Да, сигурно можеш да си представиш. Е, сега пък си напъни въображението да ти нарисува обратната картинка. Виждаш някаква мъглица, всичко се сгъстява и изведнъж — буф, жена! А после — буф, пак мъгла! И през цялото време тоя звук…
Госпожа Ог плъзна пръст по ръба на чашата си и я накара да зазвъни.
— Значи една жена… ту се въплъщаваше, ту се лишаваше от тяло? Но защо?
— Щото беше уплашена, как защо?! Щото й беше за пръв път, не чатна ли? — Госпожа Ог се ухили. — Лично аз не съм се мъчила чак толкова, ама съм помагала на доста момичета, дето им е за пръв път. Плашат се до полуда и като дойде големият напън, ако стопляш за какво приказвам, вряскат, пустосват бащата и май са готови на какво ли не, само да са другаде. Е, тая дама можеше да бъде другаде. Щяхме здравата да загазим, ако не беше мъжът. Накрая тъй се обърна работата.
— Онзи, който ви заведе там ли?
— Беше с вид на чужденец, правичката да ти кажа. Като ония, дето живеят около Главината. С лъснато теме. Все си мислех: „Като те гледам, сигурно си млад, господинчо, само дето виждам, че си млад отдавна, ама много отдавна, ако не бъркам.“ Обикновено не търпя да се навъртат мъже, но той седна, поговори й на чужбинската си реч, пееше й песнички, казваше й стихчета. Уталожи страха й и тя отново се появи от въздуха, пък аз не се помайвах и… раз, два, готово! И тя пак изчезна. Само че още беше наоколо, тъй ми се стори. Във въздуха.
— Как изглеждаше? — попита Сюзън.
Госпожа Ог я изгледа ехидно.
— Не забравяй какво виждам аз оттам, дето си върша работата. Туй, което мога аз да ти опиша, не става за рисуване на плакат, ако схващаш намека. А и в такова време никоя жена не е в най-блестящия си вид. Беше млада, тъмнокоса… — Госпожа Ог се зае да пълни чашата си с бренди и паузата се проточи. — Беше и стара, ако толкоз искаш да знаеш. Не като мен. Истински стара. — Позяпа огъня. — Стара като мрака и звездите… — промълви сякаш на пламъците.
— Момчето е било оставено пред Гилдията на крадците — вметна Сюзън, за да прекъсне мълчанието. — Май са решили, че с такива дарби ще преуспее.
— Момчето ли? Ха… Ей, госпожичке, я ми кажи най-после… Защо приказваш само за един?
Тик-так
Лейди Ле Гион показваше силата на характера си.
Изобщо не й бе минавало през ума, че хората до такава степен са подвластни на телата си. Тормозът беше денонощен. Твърде горещо, прекалено студено, глад, преяждане, умора…
Тя не се съмняваше, че дисциплината е ключ към справяне с проблема. Ревизорите бяха безсмъртни. Ако не успееше да заповяда на тялото си какво да прави, значи не заслужаваше тяло. Оказа се, че слабостта на хората е именно в телата им.
Както и в сетивата. Ревизорите притежаваха стотици сетива, защото всяко възможно явление трябваше да бъде наблюдавано и описано. В момента тя разполагаше едва с пет сетива. Не очакваше затруднения. Само че те бяха свързани пряко с всичко останало в тялото! Не само даваха сведения, но и имаха желания!
Веднъж мина покрай сергия, където продаваха печено месо, и устата й се напълни със слюнка! Обонянието поиска тялото да се храни, без изобщо да се допита до мозъка! Но и това не беше най-лошото! Самият мозък мислеше непокорно!
Тук се сблъскваше с най-сериозните трудности. Тази торба мокра тъкан работеше независимо от волята на притежателя си. Поглъщаше информация от сетивата, сверяваше я със запазеното в паметта и предлагаше възможности за избор. А понякога скритите му части дори се бореха да овладеят устата! Хората не бяха индивиди, а цял комитет в едно тяло!
И някои от останалите членове на този комитет бяха мрачни, червени и недокоснати от цивилизацията. Бяха се вмъкнали в мозъка далеч преди цивилизованите времена, а имаше и такива, които са се настанили дори преди епохата на човека. Затова онази част, която вършеше общото мислене, трябваше да се бори в тъмата на мозъка, за да наложи решаващия си глас!
След като прекара малко над две седмици в ролята на човек, съществото, представящо се за лейди Ле Гион, изпадна в тежко положение.
Например с храната. Ревизорите не се хранеха. Не изпускаха от поглед факта, че крехките форми на живот са принудени да се поглъщат взаимно, за да се сдобият с енергия и вещества за изграждане на тялото. Процесът обаче изумяваше със слабата си резултатност и нейна светлост се опита да състави за себе си хранителни вещества направо от въздуха. Успя, но усещаше процедурата някак… Каква беше думата? О, да… гадна.
Освен това част от мозъка не й повярва, че е нахранена и настояваше, че усеща глад. Неспирното й досаждане пречеше на мисловните процеси и въпреки всичко на нейна светлост се наложи да стигне до неприятния проблем с… ами с отворите.
Ревизорите ги познаваха отдавна. Човешкото тяло имаше в някои случаи цели осем отвора. Единият като че не вършеше работа, другите изглеждаха многофункционални, макар че — колкото и да е изненадващо — ушите май не можеха да служат за друго, освен да слушат.
Предишния ден тя се престраши да хапне препечена филийка.
Най-страшното преживяване в цялото й съществуване.
И най-силното.
Имаше и още нещо. Доколкото вникваше в тънкостите на езика, стори й се подходяща думата приятно.
Явно човешкият вкус нямаше нищо общо с възприятията на Ревизорите — точни, отмерени, аналитични. Човешкият вкус означаваше целият свят да връхлети в устата ти. Тя изтърпя половин час фойерверки в главата си, преди да си спомни, че трябва да преглътне.
Как намираха сили хората да оцелеят след всичко това?
Художествените галерии я омайваха. Нямаше съмнение, че някои хора притежават дарбата да представят действителността така, че да изглежда още по-истинска, да говори със зрителя, да опари съзнанието…
Колкото по-скоро бъде завършен часовникът, толкова по-добре. Такива безумни същества не биваше да съществуват и занапред. Тя вече навестяваше часовникаря и грозния му помощник всеки ден, помагаше им, доколкото се осмеляваше, но май всеки път една особено важна крачка ги делеше от успеха…
Изумително! Вече беше способна да лъже и себе си! Защото се обади друг глас в главата й (и той принадлежеше към онзи мрачен комитет): „Но ти не помагаш, нали? Крадеш им от частите или ги променяш във вреда… и се връщаш там всеки ден заради погледите, които той ти хвърля, а?…“
Някои в комитета, заели мозъка й, бяха толкова древни, че нямаха и гласове, а само пряка власт над тялото. И точно те направиха опит да се набъркат в този момент. Тя напразно се стараеше да ги прогони от съзнанието си.
А сега беше принудена отново да застане пред останалите Ревизори. Щяха да се появят навреме. Овладя се. Напоследък очите й пускаха по малко вода без никаква причина. Оправи косата си, колкото можа, и влезе в просторната приемна.
Сивотата вече се сгъстяваше във въздуха. В това пространство нямаше място за прекалено много Ревизори, но за тях беше безразлично. И един стигаше да говори от името на всички.
Лейди Ле Гион установи, че ъгълчетата на устните й се извиват нагоре съвсем самостоятелно, когато изникнаха деветима от тях. Девет е равно на три по три, а Ревизорите харесваха тройката. Двама следяха неотлъчно третия. Тоест всеки двама следяха всеки трети. „Не вярват и сами на себе си“ — обади се някой от гласовете в ума й. Намеси се друг: „Ние! Ние не вярваме на себе си!“ И тя си помисли: „Ами да. Ние, а не те. Не бива да забравям, че сме ние.“
Един Ревизор изрече: „Защо няма напредък към целта?“
Ъгълчетата на устните й отново се отпуснаха.
— Имаше дребни проблеми при постигане на необходимата точност и съгласуваност — заяви лейди Ле Гион.
Откри, че ръцете й бавно потриват длани, и се учуди. Не им бе заповядала да го правят.
Ревизорите не се нуждаеха от езика на тялото, затова не го разбираха.
Един изрече: „Каква е същността на?…“
Но още един го прекъсна: „Защо обитаваш това здание?“
В гласа се промъкна подозрителност.
— Тялото на индивида изисква от него действия, които не е прието да се извършват на улицата… — Лейди Ле Гион бе опознала донякъде Анкх-Морпорк и добави: — Не и на повечето улици. Освен това смятам, че прислужникът на часовникаря не изпитва доверие към мен. Позволих на тялото да се подчинява на гравитацията, защото е предназначено за това. Уместно е да не се нарушава човешката маскировка.
Един — беше същият — изрече: „Какво означават тези предмети?“
Бе забелязал боите и статива на триножник. Лейди Ле Гион отчаяно съжали, че забрави да ги скрие някъде.
Същият продължи да разпитва: „Да не създаваш образи с оцветяващи вещества?“
— Да. Уви, твърде неумело.
Един изрече: „И какъв е смисълът?“
— Исках да проверя как го правят хората.
Един изрече: „Лесно е да се опише — очите възприемат образите, а ръката нанася оцветяващите вещества.“
— И аз предполагах, че е така, но се оказа значително по-сложно…
Онзи, който зададе въпроса за рисуването, се понесе към един стол и попита: „А какво е това?“
— Котка. Тя дойде. И не личи, че иска да си отиде.
Котката, по-точно дивият уличен рижав котарак, помръдна изпохапано ухо и се сви още по-плътно на кълбо. Твар, която можеше да оцелее по задните улички на Анкх-Морпорк със залутали се блатни дракончета, глутници помияри и търсачи на безплатни кожи, не би отворила дори едно око да погледне сбирщина хвъркащи нощнички.
Онзи, който вече лазеше по нервите на лейди Ле Гион, изрече: „И каква е причината за присъствието на това създание?“
— Изглежда понася компанията на хо… на представящите се за хора. В замяна не иска нищо освен храна, вода, подслон и уют. Това ми е интересно. Нашата цел е да се учим и именно това започнах да правя, както се убеждавате.
Един изрече: „Кога ще бъдат отстранени проблемите с часовника, които ти спомена?“
— О, скоро. Многа скоро. Ами да.
Онзи, който започваше да вдъхва ужас у лейди Ле Гион, изрече: „Питаме се — възможно ли е ти да пречиш на напредъка по някакъв начин?“
По челото й сякаш се забождаха иглички. Защо ли кожата й реши да се държи така?
— Не. Защо бих решила да забавя работата им? Не би било логично!
Един изрече: „Хъммм…“
А никой Ревизор не казва „Хъммм…“ без причина. Влага в звуците много конкретен смисъл.
Той продължи: „Изкарваш влага от челото си.“
— Да. Присъщо е на тялото.
Един изрече: „Да-а…“
Също с много конкретен и зловещ смисъл.
Един изрече: „Питаме се дали излишно дългото пребиваване в тяло не отслабва решимостта. Освен това ни е трудно да разгадаем мислите ти.“
— Пак заради тялото, опасявам се. Мозъкът е крайно неточен инструмент.
Лейди Ле Гион най-после си възвърна контрола над ръцете.
Един изрече: „Да-а…“
Друг изрече: „Когато водата запълва кана, приема формата й. Но водата не е кана, нито каната е вода.“
— Разбира се.
Мисъл, за която дори не подозираше, изскочи от тъмата зад очите й: „Няма спор, че ние сме най-тъпите твари във Вселената.“
Един изрече: „Не е добре да се действа самостоятелно.“
— Разбира се — повтори тя.
Друга мисъл изплува от тъмата: „Е, сега загазих.“
Един изрече: „Следователно са ти необходими придружители. Не ти се приписва вина. Но никой не бива да е сам. Заедно решимостта ни укрепва.“
Във въздуха заискриха прашинки.
Тялото на лейди Ле Гион се отдръпна неволно, а щом тя различи какво се оформя, отстъпи още малко. Бе виждала хора във всяко състояние на живота и смъртта. Но като наблюдаваше как тялото се съставя от наличния суров материал, се разстройваше необяснимо, може би защото и тя в момента обитаваше подобно тяло. Поредният случай, когато стомахът й напираше да мисли самостоятелно — сега му се повръщаше.
Проясниха се шест фигури, примигаха и отвориха очи. Три мъжки и три женски. Носеха човешки дрехи, наподобяващи закачулените наметала на Ревизорите.
Останалите сиви силуети се отместиха, но един изрече: „Те ще те придружат при часовникаря и затрудненията ще бъдат отстранени днес. Те няма да ядат или да дишат.“
„Да, бе!“ обади се някой от тихите гласове, вплитащи се в мисленето й. Една от фигурите изхленчи.
— Тялото ще диша непременно — отбеляза нейна светлост. — Няма да го убедите, че не се нуждае от въздух.
Чуваше ясно задавеното пъшкане.
— Вие си мислите: „Ами да, можем да обменяме с околния свят потребните ни вещества.“ Вярно е._ Но тялото не го знае._ То вярва, че умира. Оставете го да диша.
Те си поеха дъх с влажно хлипане.
— Скоро ще се почувствате по-добре — увери ги нейна светлост.
Очарована чу вътрешния си глас: „Те са твои надзиратели, но ти вече си по-силна от тях.“
Една от фигурите опипа непохватно лицето си и промълви задъхана:
— На кого говориш с устата си?
— На вас.
— На нас ли?
— Трябва да ви обясня…
— Не — отсече Ревизорът. — Така се въвличаме в опасност. Смятаме, че тялото налага свое мислене на мозъка. Не приписваме вина. Това е… неправилно функциониране. Ще те придружим при часовникаря. И ще го направим веднага.
— Но не в тези дрехи — възрази лейди Ле Гион. — Ще го уплашите. И може би ще го подтикнете към неразумни постъпки.
Настъпи мълчание. Добилите плът Ревизори се споглеждаха безнадеждно.
— Налага се да говорите с устите си — подсказа лейди Ле Гион. — Съзнанието си остава в главите ви.
Един се обади:
— Какво им е лошото на тези дрехи? Проста кройка, каквато са използвали множество човешки култури.
Лейди Ле Гион застана до прозореца.
— Виждате ли хората долу? Трябва да се облечете, както е прието в града.
Ревизорите я послушаха неохотно и макар че не се отказаха от сивотата, все пак се покриха с дрехи, които не биха привлекли внимание на улицата. Поне отчасти.
— Само онези с женска външност трябва да носят рокли — изтъкна лейди Ле Гион.
Реещ се сив силует изрече: „Предупреждение. Опасност. Носещата името лейди Ле Гион вероятно дава подвеждащи съвети. Предупреждение.“
— Разбрано — отвърна един от въплътените. — Знаем пътя. Ние ще водим натам.
Сблъска се с вратата.
Ревизорите се скупчиха около него и след малко единият впи поглед в лейди Ле Гион, която се усмихваше.
— Дръжката — посочи тя.
Ревизорът пак се обърна към вратата, вторачи се в месинговата дръжка и измери вратата с поглед от напречника до прага. Тя се разпадна на прах.
— С дръжката щеше да е по-лесно — подхвърли Лейди Ле Гион.
Йети от планините Овнерог, където магическото поле на Диска с толкова силно, че е втъкано в самата местност, са сред малкото същества, които управляват личното си време и извличат от това генетични изгоди. Постигат един вид телесно ясновидство — откриваш какво ще те сполети, като позволяваш да те сполети. Ако се сблъска с опасност или рискува да си навлече смъртта, всеки Йети запазва живота си до момента и продължава нататък с изострено будно внимание. Утешава го увереността, че докара ли си белята, ще се събути в съхранения момент и това е особено важно! — ще помни неприятностите, които току-що са му се стоварили, но няма да се случат, защото следващия път няма да се прави на слабоумник. Изобщо не е чак такъв парадокс, защото след като събитието настъпи, оказва се, че не го е имало. В действителност съществува единствено споменът в главата на йети, но той може да се тълкува като извънредно точно предчувствие. Причинените от този похват дребни разбърквания във времето направо се губят сред чупките, хлътванията и възлите, оставяни от другите живи твари.