Тик-так
Игор отвори вратата преди второто почукване. Всеки Игор, ако ще да пълни ковчези с пръст в подземието или да наглася гръмоотвода на покрива, никога не принуждава посетителя да потропа втори път на вратата.
— Ваша шветлошт — промърмори той и кимна.
Вгледа се безизразно в шестте фигури зад нея.
— Наминаваме да видим докъде сте стигнали с поръчката — заяви лейди Ле Гион.
— А тези дами и гошпода, ваша шветлошт?
— Мои съдружници — сдържано обясни тя, отвръщайки му с още по-празен поглед.
— Ако бъдете така любезни да влезете, ще проверя дали гошподарят ши е у дома.
Игор неизменно спазваше традицията — истинският иконом не може да има представа къде се намира който и да било обитател на дома, докато съответната особа не реши, че иска това да се знае.
Влезе заднешком в магазина и се заклатушка към кухнята, където Джереми невъзмутимо изливаше лекарството от лъжицата в мивката.
— Онази жена е тук и е довела адвокати.
Джереми изпъна ръка с дланта надолу и се взря придирчиво в нея.
— Виждаш ли, Игор? Ето ни на крачка от завършека на нашето велико дело, а аз запазвам нерушимо хладнокръвие. Ръката ми е толкова сигурна, че би могъл да построиш къща върху нея.
— Адвокати, гошподине — повтори Игор доста по-натъртено.
— Е, и?
— Ами ние получихме купища пари — напомни Игор с искрената загриженост на човек, който неофициално е заделил разумно скромна сума в злато и я съхранява в торбата си.
— И завършихме часовника — на свой ред напомни Джереми, без да откъсва поглед от ръката си.
— _Почти_ го завършваме от много дни — мрачно уточни Игор. — Ако не беше тя, шпоред мен щеше да ни влезе в работа гръмотевичната буря онзи ден.
— Кога е следващата?
Игор разкриви лице и два-три пъти се удари с длан по слепоочието.
— Нищо не мога да обещая ш това ваше мърляво време. Ха, в нашия край гръмотевичните бури притичват, щом човек вдигне гръмоотвода. Как ишкате да ше отнеша ш адвокатите?
— Да ги поканиш, разбира се. Нямаме какво да крием.
— Убеден ли ште, гошподине? — промърмори Игор, чиято торба трудно се вдигаше с една ръка.
— Напрани точно това, Игор, ако обичаш.
Джереми си приглади косата, а сумтящият Игор се скри в магазина и след малко въведе посетителите.
— Гошподине, дошла е лейди Ле Гион. И още неколцина… човека.
— Радвам се да ви видя отново, ваша светлост — изцъклено се усмихна Джереми. Спомни си нещо от бегло прочетена книга. — Няма ли да ме представите на своите приятели?
Лейди Ле Гион го погледна изнервено. А, да… хората много държаха да си знаят имената. Той пак й се усмихваше… и й беше трудно да мисли.
— Господин Джереми, те са мои… съдружници. Господин Черен. Господин Зелен. Госпожица Кафява. Госпожица Бяла. Госпожица… Жълта. И господин Син.
Джереми протегна ръка.
— Приятно ми е да се запозная с вас.
Шест чифта очи зяпаха недоумяващо ръката.
— Тук е прието хората да се здрависват — подсказа нейна светлост.
Ревизорите дружно изопнаха ръце.
— Целта е да стиснете ръката на събеседника. — Нейна светлост стисна устни и се обърна към Джереми. — Те са чужденци…
Разпозна паниката в очите им, макар че те още не я усещаха. „Можем да преброим атомите в тази стая по видове — мислеха си те. — Как е възможно тук да има нещо, което не разбираме?“
Джереми успя да улови една потрепваща ръка.
— Вие сте господин?…
Ревизорът се вторачи уплашено в лейди Ле Гион.
— Господин Черен — промълви тя.
— Стори ни се, че ние сме господин Черен — обади се друг Ревизор с външност на мъж.
— Не, вие сте господин Зелен.
— И все пак предпочитаме да бъдем господин Черен. Ние сме най-старши, а черното е по-значим оттенък. Не желаем да бъдем господин Зелен.
— Преводът на вашите имена на местния език едва ли е толкова важен — намеси се лейди Ле Гион и пак се усмихна на Джереми. — Всъщност те са мои счетоводители — добави, защото в една книга бе прочела, че това занятие е оправдание за повечето чудатости.
— Видя ли, Игор? — укорно изрече Джереми. — Най-обикновени счетоводители.
Игор направи кисела гримаса. За багажа му счетоводителите бяха още по-страшна заплаха от адвокатите.
— Не сме против да бъдем господин Сив — сговорчиво каза господин Зелен.
— И все пак ти си господин Зелен. Ние сме господин Черен. Въпрос на старшинство.
— Щом е така — обади се госпожица Бяла, — бялото е с по-високо положение от черното, което просто е липса на светлина.
— Основателен довод — съгласи се господин Черен. — Следователно ние вече сме господин Бял. А ти си госпожица Червена.
— Вече избра да бъдеш господин Черен.
— Новите сведения налагат промяна на гледната точка. Това не означава, че предишната гледна точка е била неправилна.
„Ето, започна се — установи лейди Ле Гион. — Всичко е заради онази тъма зад очите. Вселената се дели на две и ти живееш в половината зад очите. Щом имаш тяло, имаш и Аз.“
„Виждала съм смъртта на галактики. Виждала съм танца на атоми. Но преди да имам тъмата зад очите, не различавах смъртта от танца. И ние бъркахме. Когато наливаш вода в кана, тя придобива формата на каната и вече не е същата вода. Само допреди час не им бе хрумвало да носят имена, а сега спорят как да се казват…“
„И не чуват какво мисля!“
Копнееше за повече време. Навиците от милиард години не се поддават лесно на залък хляб в устата и тя още съзнаваше, че нищожната налудничава форма на живот, наречена човечество, не бива да съществува и занапред. О, да. Несъмнено. То се знае.
Но жадуваше за още време.
Би трябвало да бъдат изучавани. Да, това беше важно.
И да има… отчети. Да. Отчети. Изчерпателни. Дълги-предълги отчети, побрали и последната подробност.
Търпение. Ето го разковничето. Най-точната дума! Ревизорите я харесваха. Винаги отлагай за утре нещо, което утре можеш да отложиш… да речем, за идната година.
Редно е да споменем, че в този момент лейди Ле Гион не беше на себе си. Почти не познаваше себе си, за да бъде на себе си. Другите шестима Ревизори… след време, да, те също щяха да мислят като нея. Но нямаше време. Ах, ако успееше да ги убеди да хапнат нещо! Така щеше да… именно, би ги накарала да се опомнят. Само че наоколо не се виждаше храна.
Затова пък на тезгяха имаше много голям чук.
— Докъде стигнахте със задачата, господин Джереми? — попита тя и доближи часовника.
Игор се премести с шеметна бързина и застана в позата на едва ли не закрилник до стъклената колона.
Джереми прекрачи припряно към часовника.
— Старателно съгласувахме работата на всички системи…
— Отново — гърлено изръмжа Игор.
— Да, отново…
— По-точно няколко пъти — добави Игор.
— И сега просто чакаме подходящи климатични условия…
— Но аз разбрах, че сте успели да съхранявате мълнии…
Нейна светлост посочи зеленикавите стъклени цилиндри, които бълбукаха и съскаха покрай стената на работилницата. Точно до тезгяха с… да, с чука. И никой не проникваше в мислите й! Какво могъщество!
— Те са предостатъчно, за да осигурят работата на часовника, но за да бъде пуснат, е необходим скок, както се изразява Игор.
Игор държеше два контакта-щипки колкото главата й.
— Вярно ши е — потвърди прислужникът. — Но тук рядко ше шлучват подходящи бури. От началото повтарям, че това нещо трябваше да бъде изработено в Юбервалд.
— Каква е причината за забавянето? — пожела да узнае господин… вероятно господин Бял.
— Имаме нужда от гръмотевична буря, господине. Заради мълниите — обясни Джереми.
Лейди Ле Гион пристъпи заднешком към тезгяха.
— И какво от това? Организирайте си буря — посъветва ги господин Бял.
— Ха, шамо да бяхме в Юбервалд, разбира ше…
— Всичко се свежда до налягане и потенциал — вметна господин Бял. — Не е ли по-просто да предизвикате буря?
Игор го изгледа слисано, но и почтително.
— Да не ште от Юбервалд? — Изведнъж прислужникът ахна и се удари по слепоочието. — Ей, тази я ушетих! Опа-а! Как го направихте? Налягането падна като камък от небето! — Около черните му нокти запращяха искри. Той се развесели. — Ей шегичка ше вдигна този гръмоотвод!
Подскочи към системата от макари и въжета на отсрещната стена.
Лейди Ле Гион се извъртя към останалите. Този път й се искаше те да прочетат мислите й. Не знаеше много човешки сквернословия, за да ги произнесе на глас.
— Това е нарушение на правилата! — изсъска тя.
— Нищо повече от съобразяване с условията — отвърна господин Бял. — Ако ти не беше… немарлива, всичко щеше да приключи досега!
— Посъветвах ви проучването да продължи!
— Излишно е!
— Някакъв проблем ли има? — намеси се Джереми е бездушния си глас за разговори, в които не се споменават часовници.
— Часовникът не бива да се пуска веднага! — настоя лейди Ле Гион, без да отмества поглед от останалите Ревизори.
— Но вие ми поръчахте… И ние направихме… Всичко е готово!
— Може да възникнат… проблеми! Мисля, че е по-добре да проведем изпитания през следващата седмица!
Тя обаче знаеше, че няма проблеми. Джереми създаде часовника, все едно бе направил поне десетина досега. Лейди Ле Гион с огромни усилия бе проточила работата до този момент, особено защото този Игор я дебнеше като гладен ястреб.
— Как е името ви, млади човече?
Часовникарят се отдръпна по-надалеч.
— Джереми… И аз… И аз не разбирам, господин… господин Бял. Часовникът измерва времето. Той не е опасен. Как един часовник може да породи проблеми? Та това е съвършен часовник!
— Тогава го включете!
— Но нейна светлост…
Чукалото на вратата затропа гръмовно.
— Игор? — подкани Джереми.
— Да, гошподине? — обади се Игор от преддверието.
— Как този прислужник се озова там? — изненада се господин Бял, но погледът му остана прикован в нейна светлост.
— Това е… това е някакъв… техен фокус — замънка Джереми. — Сигурен съм, че не е нищо…
— Дошъл е доктор Хопкинш, гошподине — съобщи влезлият Игор. — Обясних му, че ште зает, обаче…
… обаче доктор Хопкинс, макар и с обноски като на катерица, все пак беше в ръководството на гилдията и оцеля в тази своя роля години наред. Да се шмугне под ръката на Игор не беше никакво затруднение за човек, който успяваше да наложи ред на събрание на часовникари, а сред тях едва ли се намираха двама, които да цъкат в такт с останалото човечество.
— Случайно имах работа в квартала — усмихна се лъчезарно, — затова се отбих при аптекаря да взема… О, имаш гости ли?
Игор направи една от гримасите си, но беше длъжен да се придържа към Кодекса.
— Да направя ли чай, гошподине? — попита, докато Ревизорите се вторачваха пронизващо в доктора.
— Какво е чай? — попита господин Бял.
— Протоколни изисквания! — озъби му се лейди Де Гион.
Господин Бял се подвоуми. Важно е да се спазва протоколът.
— Ъ-ъ… ъ-ъ… да, да — смотолеви Джереми. — Направи чай, Игор, моля те.
— Брей, както виждам, завършил си часовника! — възкликна доктор Хопкинс, явно незасегнат от напрежението в стаята, което би огънало и желязо. — Какво великолепно творение!
Ревизорите се споглеждаха, а докторът ги подмина нехайно и отметна глава да изучи отблизо стъкления циферблат.
— Наистина си се справил чудесно, Джереми! — призна той, свали очилата от носа си и ги избърса енергично. — А защо го има това хубаво синьо сияние?
— Това е кристалният пръстен — обясни Джереми. — Той… той…
— Той завърта светлината — помогна му лейди Ле Гион. — А после пробива дупка във Вселената.
— Нима? — промълви доктор Хопкинс и си сложи очилата. — Каква оригинална идея! А има ли кукувичка?
Тик-так
Сред най-страшните думи, които намиращ се високо във въздуха човек може да чуе, „А сега, де!“ може би съчетават максимално усукващия червата ужас с минимално усилие на белите дробове.
И когато Лу Цзе ги изрече, Лобсанг нямаше нужда от подробно тълкуване. Бездруго вече наблюдаваше облаците. Чернееха и се сгъстяваха.
— От дръжката ме полазват тръпки! — провикна се Лу Цзе.
— Защото точно над нас назрява буря! — нададе вой Лобсанг.
— Но денят беше кристално ясен допреди минути!
Доближиха Анкх-Морпорк. Лобсанг различаваше някои по-високи сгради и виждаше реката, криволичеща из равнината. Но бурята се събираше навсякъде около града.
— Налага се да приземя това нещо, докато още мога! — кресна Лу Цзе. — Хвани се по-здраво…
Дръжката се наведе надолу и стигна няколко стъпки над зелевите поля. Под сандалите на Лобсанг растенията се сливаха във фучаща зелена мътилка.
Той чу друга дума, която макар да не е най-лошата, ако си във въздуха, никак не е приятно да я каже човекът, в чиито ръце е управлението.
— Ами-и…
— Знаеш ли как да спреш метлата? — изрева Лобсанг.
— А бе, не съвсем… Дръж се, ще опитам нещо…
Дръжката се наклони нагоре, макар че продължиха в същата посока. Метличината заора в зелките.
Спряха чак от другата страна на нивата в края на новата бразда, съпровождаше ги миризма, каквато изпускат само смачканите зелки.
— На колко тънко можеш да цепиш времето? — попита метачът.
— Доста умело го правя… — започна Лобсанг.
— Бързичко се усъвършенствай!
Лу Цзе се оцвети в бледосиньо, щом хукна към града. Лобсанг го догони след стотина метра, но метачът продължаваше да бледнее, цепеше времето на все по-тънки резенчета. Ученикът стисна зъби и го последва, напрягайки всяко мускулче на тялото си.
Дори старецът да хитруваше, когато се стигнеше до схватка, тук нямаше полза от измами. Светът премина от синева в оттенъка на индиго и стигна до мастилен неестествен мрак като при затъмнение.
Това бяха дълбините на времето. Момчето знаеше, че никой не може да се задържи в тях задълго. Дори човек да понесе призрачния студ, някои части от тялото не бяха приспособени да понесат такова преживяване. Затънеш ли прекалено, смъртта ти е в кърпа вързана, ако излезеш припряно…
Не бе ставал свидетел на подобна случка, разбира се, също като останалите послушници, но имаше твърде нагледни рисунки в класните стаи. Човек можеше да си навлече неописуема болка, ако кръвта му започнеше да се движи във времето с по-голяма скорост от неговите кости. Затова пък щеше да го боли съвсем замалко.
— Не мога… да поддържам това… — изтласка от дробовете си думите, както тичаше подир Лу Цзе през виолетовия сумрак.
Можеш — задъхано го увери метачът. — Нали си бързак?
— Не съм… обучен… за това!
Доближаваха града.
— Никой не е обучен за това! — заръмжа Лу Цзе. — Правиш го и откриваш, че ти е по силите!
— Ами ако открия, че не ми е по силите?
Лобсанг вече вървеше по-леко. Но му се струваше, че неговата кожа копнее да се свлече от тялото.
— Мъртъвците нищо не могат да открият — напомни Лу Цзе. Озърна се към ученика и злата му усмивчица блесна като жълтозъба крива ивица в сенките. — Хвана ли му цаката?
— Аз… овладявам умението…
— Тъй те искам! Е, щом сме се поразгрели…
За ужас на Лобсанг метачът избледня още повече в тъмата.
Момчето събра сили, които не очакваше да намери у себе си. Развика се мислено на черния си дроб да не мърда наникъде, колкото и да проскърца мозъкът му от беседата. Гмурна се надолу.
Силуетът на Лу Цзе изсветля, докато Лобсанг се изравняваше с него във времето.
— Още ли си тук? Напъни се, момко!
— Не мога!
— Можеш, дяволите те взели!
Лобсанг нагълта смразяващ въздух и се хвърли напред…
… където светлината изведнъж премина в спокойна бледа синева, а Лу Цзе невъзмутимо подтичваше между неподвижни каруци и сковани хора при градската порта.
— Убеди ли се? — подхвърли метачът. — Само поддържай темпото, друго не се иска. Равномерно и спокойно.
Все едно пазеше равновесие върху опъната тел. Всичко беше наред, стига да не се замисляше излишно.
— Но във всички свитъци ни внушават, че навлизаш в синьото и виолетовото, после в черното и накрая се блъскаш в Стената — оплака се Лобсанг.
— А, да, свитъците… — отрони Лу Цзе и не продължи, като че бе казал останалото с тона си. — Сега, момко, сме в Долината на Цимерман. Никак не е зле да знаеш, че я има. Игуменът спомена, че имала нещо общо с… как беше?… О, да, граничите условия. Нещо като… пяната върху вълните. На самия ръб сме, момко!
— Но аз дишам толкова леко!
— Ъхъ. Не би трябвало да е така. Все пак мърдай чевръсто, иначе ще изчерпиш годния за дишане въздух около полето на тялото си. Ех, този Цимерман!… Трудно се намираше по-добър от него. И предполагаше, че има още някаква падинка съвсем близо до Стената.
— Дали я е открил?
— Не ми се вярва.
— Защо?
— Ами начинът, по който се пръсна на парченца, според мен е дебел намек. Не се тревожи. Тук няма да срещнеш затруднения в цепенето. Не е задължително да умуваш над това. Имаш да мислиш за други неща! И дръж под око онези облаци!
Лобсанг погледна нагоре. Дори в този синкав пейзаж облаците над града имаха твърде заплашителен вид.
— Същото беше и преди време в Юбервалд — осведоми го Лу Цзе. — Часовникът има нужда от огромна мощност. Бурята се развилия изневиделица.
— Но градът е огромен! Как ще издирим един часовник тук?
— Първо ще се отправим към центъра — реши Лу Цзе.
— Защо?
— Защото ако сме късметлии, оттам няма да тичаме дълго, когато удари мълнията.
— Метачо, никому не е по силите да надбяга мълния!
Лу Цзе се завъртя на пета, сграбчи Лобсанг за расото и го придърпа към лицето си.
— Тогава ти ми кажи накъде да търчим, бързако! — разкрещя му се. — У теб са скрити повечко тайни, отколкото се виждат и с третото око! Никой ученик уж не би могъл да открие Долината на Цимерман! Необходими са стотици години подготовка, за да се справиш! И никой уж не би могъл да подкара цилиндрите в синхрон, както му скимне, щом ги вижда за пръв път! Ти за тъпак ли ме вземаш? Сирак с необичайна дарба… що за дяволско създание си ти? Мандалата те позна! Е, аз пък съм най-обикновен смъртен и едно ще ти река — проклет да съм, ако допусна светът да се разтроши повторно! Тъй че ще ми помогнеш! На каквото и да си способен, искам го от теб тутакси! Използвай го!
Пусна момчето и се дръпна крачка назад. На голото му теме пулсираше веничка.
— Но аз не знам какво мога да сторя, за да…
— _Тогава научи какво можеш!_
Тик-так
„Протокол. Правилници. Прецеденти. Утвърдени методи. Така сме постъпвали винаги — размишляваше лейди Ле Гион. — Това и другото произтичат задължително от онова. Открай време в това е силата ни. Питам се обаче може ли да бъде и слабост?“
Ако погледите убиваха, доктор Хопкинс вече щеше да е петно на стената. Ревизорите наблюдаваха всяко негово движение като котки, изучаващи нов вид мишка.
Лейди Ле Гион бе натрупала много по-богат опит от тях като собственичка на тяло. А времето променя тялото, особено ако доскоро изобщо не си го имал. На тяхно място тя нямаше да зяпа яростно доктора и да беснее. Щеше да го цапардоса по главата. Един човек по-малко — какво от това?
С умерено смайване установи, че и тази мисъл е човешка.
На останалите шестима обаче тепърва предстоеше да се обиграват. Още не бяха проникнали в безбройните измерения на двуличието, необходимо за оцеляване в човешкия свят. И явно се запъваха сериозно с мисленето в тясната тъма зад очите си. Ревизорите стигаха до някакви решения само в съгласие с хиляди, с милиони други Ревизори.
„Рано или късно ще се научат да мислят посвоему. Но няма да започнат веднага, защото отначало ще опитват да се учат един от друг.“
В момента те зяпаха крайно недоверчиво подноса с чая в ръцете на Игор.
— Пиенето на чай влиза в протоколните изисквания — обади се пак лейди Ле Гион. — Принудена съм да настоявам.
— Вярно ли е? — троснато се обърна господин Бял към доктор Хопкинс.
— О, да — потвърди докторът. — Препоръчително е да се пие с джинджифилова бисквита — добави обнадежден.
— Джинджифилова бисквита — повтори господин Бял. — Това означава ли, че тя е червеникавокафява?
— Да, гошподине — увери го Игор и кимна към чинията, сложена на подноса.
— Бих желала да опитам джинджифилова бисквита — престраши се госпожица Червена.
„Да, да! — безмълвно изписка лейди Ле Гион. — Непременно я опитай, моля те!“
— Ние не пием и не ядем! — отсече господин Бял и впи в лейди Ле Гион поглед, преливащ от подозрение. — Това би могло да причини неправилно мислене.
— Но обичаят го повелява — възрази тя. — Пренебрегването на протоколните изисквания привлича внимание.
Господин Бял се поколеба, но той се приспособяваше бързо.
— Религията ни забранява! Точно така!
Изумителен скок напред. Изобретателен. И то извършен самостоятелно. Лейди Ле Гион неволно се възхити. Ревизорите се бяха постарали да проумеят религията, защото в нейно име се извършваха купища безсмислици. Освен това тя май служеше като оправдание за всевъзможни особняци. Например за любителите на масовите убийства. В сравнение с религията да откажеш убедително чаша чай не беше никакъв проблем.
— О, да! — натърти господин Бял и се обърна към другите Ревизори. — Не съм ли прав?
— Наистина, не сте прав! — объркано избълва господин Зелен.
— Тъй ли? — промълви доктор Хопкинс. — Не подозирах, че има религия, която забранява чая.
— Наистина! — заяви господин Бял. Лейди Ле Гион почти долавяше как мислите се мятат трескаво в ума му. — Това е… да, това е питие на правилно… това е питие на… богове с изключително лоша слава. Има… правилно… завет на нашата религия… да… да не вкусваме и джинджифилови бисквити. — Пот изби на челото му. За Ревизор почти достигаше равнището на гениално творчество. — Освен това… — продължи бавно, сякаш четеше думите от страница, невидима за околните — … нашата религия… правилно!… нашата религия изисква часовникът да бъде пуснат веднага! Защото… знае ли се кога ще настъпи часът?
Лейди Ле Гион едва не изпляска с ръце против волята си.
— Да, знае ли се… — промърмори доктор Хопкинс.
— Аз… аз съм съгласен с вас — запелтечи Джереми, вторачен в лейди Ле Гион. — Не разбирам кои сте… за какво са тези препирни… не разбирам защо… ох… имам главоболие…
Доктор Хопкинс разля чая от бързане да бръкне в джоба на палтото си.
— _Поеднаслучайностминахпрезаптекатапопътянасам…_ — изстреля той на един дъх.
— Смятам, че сега не е времето да бъде пуснат часовникът — намеси се лейди Ле Гион, плъзгайки се полека покрай тезгяха.
Чукът сякаш я подканяше.
— Доктор Хопкинс, привиждат ми се онези малки проблясъци… — трескаво избълва Джереми, зяпнал нанякъде.
— Само не проблясъците! Само не проблясъците! — кресна докторът.
Сграбчи чаена лъжичка от подноса на Игор, вторачи се в нея, метна я зад гърба си, изля чая от една чаша, отвори шишето с лекарство, като отчупи гърлото му в ръба на масата, и напълни чашата, разплисквайки половината от припряност.
Чукът беше на сантиметри от пръстите на нейна светлост. Тя не смееше да се огледа, но го усещаше. Докато Ревизорите се взираха втренчено в разтреперания Джереми, тя позволи на пръстите си да се плъзнат по тезгяха. Дори не се налагаше да помръдне тялото си. Стигаше и рязко хвърляне през рамо.
Видя как доктор Хопкинс се помъчи да опре ръба на чашата в устните на Джереми. Младежът закри лицето си с длани и блъсна чашата с лакът, лекарството се разля по пода.
След миг пръстите на лейди Ле Гион стискаха дръжката. Тя завъртя ръка и запрати чука право към часовника.