Тик-так
По-слабият противник закъсваше все по-зле във войната. Позициите му бяха избрани погрешно, тактиката му куцаше, стратегията пък се оказа направо безнадеждна. Армията на Червените настъпваше по целия фронт и разкъсваше на парчета щъкащите остатъци от разбягалите се батальони на Черните.
На тази морава имаше място само за един мравуняк.
Смърт завари Война, седнал сред стръкчетата трева. Възхищаваше се на грижливото му отношение към подробностите. Война бе облякъл и целите си доспехи, но вместо човешките глави, които обикновено връзваше на седлото си, този път бяха мравешки.
— КАК МИСЛИШ, ТЕ ДАЛИ ТЕ ЗАБЕЛЯЗВАТ?
— Съмнявам се.
— И ВСЕ ПАК АКО ТЕ ЗАБЕЛЯЗВАХА, ЩЯХА ДА ОЦЕНЯТ ВНИМАНИЕТО ТИ.
— Ха! В тези времена не остана друг свестен театър на бойни действия — оплака се Война. — Ето какво харесвам у мравките. Малките гадинки не се учат от опита, а?
— СЪГЛАСЕН СЪМ, ЧЕ НАПОСЛЕДЪК Е ДОСТА СПОКОЙНО — отбеляза Смърт.
— Доста спокойно ли?! Ха! Защо ли не си променя името на „Полицейска акция“ или „Мирно уреждане на споровете“? Помниш ли предишните епохи? На бойците пяна им избиваше по устните! Ръце и крака хвърчаха във всички посоки! Чудесни дни бяха, нали? — Война се наведе и тупна Смърт по гърба. — Аз ги слагах в торбата, пък ти ги отнасяше, а?
Смърт си каза, че в този случай има някакъв шанс.
— КАТО СПОМЕНАХМЕ МИНАЛОТО — подхвана предпазливо, — НЕ СЕ СЪМНЯВАМ, ЧЕ ПОМНИШ ТРАДИЦИЯТА, ПОВЕЛЯВАЩА ДА СЕ ЯВИМ…
Война го изгледа озадачено.
— Няма да те лъжа, че се сещам…
— АПОКАЛИПСИСЪТ? — подсказа Смърт. — КРАЯТ НА СВЕТА?
Война още се блещеше.
— Да, нещо изплува, стари друже, ама не се избистря… — Война плъзна поглед по трепкащите останки от скорошното изтребление. — Впрочем какво ще речеш да похапнем малко?
Около тях гъсталакът се смали и скоро не беше нищо повече от тревата в моравата пред дома на Война.
Беше древна дълга едноетажна къща. Какво ли друго жилище би си избрал Война? Смърт обаче видя бръшляна, плъзнал до покрива. Помнеше времето, когато Война не би търпял подобно нещо, и у него зашава червейчето на съмнението.
На влизане домакинът окачи шлема си на стената, а преди не би му хрумнало да го сваля от главата си. А по скамейките около огнището в средата щяха да се тълпят бойци, въздухът щеше да тегне от вонята на бира и пот.
— Скъпа, доведох един стар приятел — подвикна домакинът.
Госпожа Война готвеше нещо на съвременна кухненска печка от черен чугун и Смърт забеляза, че е наместена точно върху някогашното огнище, а лъскавите кюнци се проточват през дупката в покрива. Тя кимна като жена, чийто съпруг е домъкнал някого от кръчмата, колкото и да му е трила сол на главата досега.
— За обяд има заешка яхния — съобщи тя. Добави с глас, обещаващ по-късна разплата: — Сигурно ще стигне за трима.
Едрото червендалесто лице на Война се смръщи.
— Ама аз обичам ли заешка яхния?
— Да, мили.
— Защо ли си мислех, че обичам телешко?
— Не, мили. От телешкото те мъчат газове в червата.
— А-а… — въздъхна Война. — Лук ще има ли?
— Мили, ти не обичаш лук.
— Тъй ли?
— От него те боли стомахът.
— Аха…
Война се усмихна неловко на Смърт.
— Значи ще е заешко… Ъ-ъм… Скъпа, аз явявам ли се на кон за разни апокалипсиси?
Госпожа Война свали капака от една тенджера и свирепо разбърка съдържанието.
— Не, мили — отрече непреклонно. — Защото всеки път се връщаш с простуда.
— Да, ама май това… сещаш се… ми харесваше?
— Не, мили. Не ти харесва.
Колкото и да му беше неприятно, Смърт се захласна по разговора им. За пръв път се натъкваше на идеята да съхраняваш паметта си в главата на друг.
— Дали няма да ми хареса една бира? — опита си късмета Война.
— Мили, бирата не ти харесва.
— Нима?
— От нея се будят старите ти болежки.
— Аха. Как съм настроен към чашка бренди?
— Мили, ти не обичаш бренди. Харесваш специалната си отвара от овесени ядки с витамини.
— Да, бе — печално се примири Война. — Как забравих, че я харесвам… — Погледна смутен към Смърт. — Много е приятна на вкус.
— МОГА ЛИ ДА ПОГОВОРЯ С ТЕБ НАСАМЕ?
Война като че се затрудни.
— Аз харесвам ли разговори нас…
— _НАСАМЕ_, МОЛЯ! — отекна като грохот гласът на Смърт.
Госпожа Война се обърна да го опари с презрителен поглед.
— Ясно. Да, всичко ми е ясно — осведоми го надменно. — Но да не си посмял да го разстройваш, че пак ще има киселини.
Смърт си спомни, че някога тя беше валкирия. Още една причина бойците да се бият настървено за живота си в сражението…
— Старче, никога ли не те е блазнила идеята да се ожениш? — промърмори Война, когато госпожата излезе.
— НЕ. НИТО ВЕДНЪЖ. НИТО ЗА МИГ.
— И защо така?
Смърт се втресе. Все едно да питаш тухлена стена какво мисли за стоматологичните услуги. В такъв въпрос не можеше да се намери смисъл. Пренебрегна го.
— ОТИДОХ ДА СЕ ВИДЯ С ДРУГИТЕ ДВАМА. НА ГЛАД НЕ МУ ПУКА, А МОР Е УПЛАШЕН.
— И какво сега — ние двамата срещу Ревизорите ли? — попита Война.
— ПРАВОТО Е НА НАША СТРАНА.
— В ролята си на Война изпитвам голямо нежелание да ти обяснявам какво сполетява нищожните по численост армийки, на чиято страна е правото.
— ВИЖДАЛ СЪМ ТЕ КАК СЕ БИЕШ.
— Тази моя стара десница не е каквато беше… — смънка Война.
— ТИ СИ БЕЗСМЪРТЕН. И НЕ СИ БОЛЕН — натякна Смърт.
Съзираше обаче неспокойното, дори потиснато изражение в очите на Война и вече предвиждаше какъв ще е краят на разговора.
И осъзна, че да си човек означава да се променяш. А Конниците… също имаха човешки облик. Хората им натрапиха определен образ и форма. И досущ както ставаше с боговете, с Феята на зъбчетата и с Дядо Прас, техният облик ги променяше. Никога нямаше да бъдат истински хора, но прихванаха някои човешки черти, сякаш са зараза.
А най-важното беше, че нищо — абсолютно нищо! — няма само една страна. Хората си представят същество, което наричат Глад, но щом го надарят с ръце, крака и очи, неизбежно е то да има и мозък. Следователно ще мисли. Само че няма мозък, способен да мисли през цялото време единствено за страшната напаст от скакалци.
Развиващо се поведение. И вечно се прокрадват дреболийки, които усложняват живота. Всичко се бе променило.
„ТРЯБВА ДА СЪМ БЛАГОДАРЕН — рече си Смърт. — ЧЕ АЗ ИЗОБЩО НЕ СЪМ СЕ ПРОМЕНИЛ И СЪМ СИ СЪВСЕМ СЪЩИЯТ КАКТО НЯКОГА.“
Тик-так
Чукът спря насред стаята. Господин Бял отиде да го вземе от въздуха.
— Значи така, ваша светлост? Въобразявате си, че не следим какво правите ли? Ей, ти, Игор — подготви часовника!
Игор измери с поглед и него, и лейди Ле Гион.
— Изпълнявам заповедите шамо на гошподаря Джереми, ако нямате нищо против.
— Ще настъпи краят на света, ако пуснеш този часовник! — избълва лейди Ле Гион.
— Що за глупаво твърдение — отзова се господин Бял. — Посрещаме го с присмех.
— Ха, ха, ха — послушно произнесоха останалите Ревизори.
— Не се нуждая от лекарството! — изврещя Джереми и отблъсна доктор Хопкинс. — И не желая никой да ми казва какво да правя! Млъкнете!
В тишината се чу приглушеният тътен на гръмотевици.
— Благодаря — започна Джереми по-сдържано. — Чуйте ме — надявам се, че съм разсъдлив човек и ще подходя към въпроса разумно. Часовникът е устройство за измерване. Аз създадох съвършения часовник, госпожо. Тоест госпожи. И господа. Той е истинска революция в часовникарството.
Пресегна се и нагласи стрелките на минута преди един часа. Бръкна отдолу, хвана махалото и го разлюля.
Светът продължи да съществува.
— Видяхте ли? Вселената няма да спре дори заради моя часовник — продължи Джереми. Скръсти ръце и седна. — Наблюдавайте.
Часовникът тиктакаше тихичко. Изведнъж нещо тракна в машинариите около него и големите зелени стъкленици с киселина засъскаха.
— Е, поне наглед нищо особено не се случи — вметна доктор Хопкинс. — Какъв късмет…
Около гръмоотвода, чийто край стърчеше над часовника, запращяха искри.
— Така просто прокарваме път за мълнията — весело обясни Джереми. — Изпращаме нагоре мъничка светкавица и се връща далеч по-мощна…
И в самия часовник се размърдаха разни части. Разнесе се странно съскане и цялата стъклена кутия се озари в синьозеленикава светлина.
— А, ето го и каскадния превключвател — забърбори Джереми. — Като допълнение по-традиционният часовник с махало е подчинен на Големия часовник и всяка секунда ще бъде сверяван — Усмихна се и едната му буза подскочи. — Някой ден всички часовници ще бъдат такива… Макар че мразя неточни изрази като „ей сега“, този път ще…
Тик-так
На площада имаше схватка. Особеният спектър на сцепеното време, наречено Долината на Цимерман, я открояваше в оттенъци на светлосиньото.
Сценката подсказваше, че двама стражници са в схватка с банда. Някой бе политнал, запратен от кроше, и висеше във въздуха без никаква опора. Друг бе пуснал стрела от арбалет точно към единия стражник. Стрелата не помръдваше като закована.
Лобсанг я оглеждаше любопитно.
— Ще вземеш да я докоснеш, а? — прозвуча глас зад него. — Ей тъй ще протегнеш ръка и ще я пипнеш въпреки всичките ми поучения. Обърни внимание на скапаното небе!
Лу Цзе пушеше наежен. На една педя от тялото му димът се смръзваше във въздуха.
— _Сигурен ли си_, че не можеш да почувстваш точно къде е разположен? — озъби се той.
— Навсякъде около нас е, Метачо. Толкова сме близо, че… все едно се мъча да различа гората, когато съм застанал между дърветата!
— Е, това е Улицата на хитроумните занаятчии. И ей там е Гилдията на часовникарите — посочи Лу Цзе — Щом сме толкова наблизо, не бих припарил там, докато не налучкаме мястото.
— Ами Университета?
— Магьосниците не са чак толкова побъркани!
— Значи ще си опиташ силите в надбягване с мълнията?
— Осъществимо е, ако стартираме оттук, в Долината. Мълнията не е чак толкова светкавична, колкото се заблуждават хората.
— И сега ще чакаме да зърнем мъничко острие светлина, което се подава от облак?
— Ха! Що за образование получавате вие, днешните хлапаци?! Първият проблясък, момко, е от земята към небето. Така във въздуха се образува чудничка пролука, по която да се стовари по-силната мълния. Дебни къде ще светне. И преди да стигне до облака, трябва да сме отмерили доста път с тези сандали на краката си. Ще издържиш ли?
— Мога да изкарам така цял ден — увери го Лобсанг.
— Хич и не си го помисляй. — Лу Цзе пак огледа небето. — Може и да съм се заблудил. Нищо чудно да е обикновена буря. Рано или късно и те се случ… — Лицето на Лобсанг го подтикна да млъкне насред думата. — Е-е, добре — проточи метачът. — Ти ми покажи посоката. С ръка, ако не можеш да продумаш.
Момчето се свлече на колене и стисна главата си с длани.
— Не знам… не знам…
Сребристо сияние озари града на няколко пресечки от тях. Лу Цзе сграбчи ученика си за лакътя.
— Хайде, момко. Ставай, ставай! Да изпреварим мълнията, а? Готов ли си?
— Ъхъ… д-да…
— Ще се справиш, ясно?
Лобсанг примига. Отново виждаше стъкления палат, простиращ се в безкрая като бледи очертания, наложени над града.
— Часовникът… — изгъгна задавен.
— Тичай, момко, тичай! — кресна Лу Цзе. — И не спирай заради нищо!
Лобсанг се устреми мъчително. Времето се разместваше около него — отначало мудно, краката му напъваха до болка. С всяка крачка се изтласкваше все по-вихрено и цветовете отново се промениха, докато светът се забавяше още повече.
Метачът го бе уверил, че има още една площадка във времето. Втора долина съвсем близо до нулевата точка. Лобсанг от все сърце се надяваше, че скоро ще стигне до нея. Тялото му май опитваше да се разхвърчи. Усещаше как костите му скрибуцат.
Сиянието преполови пътя към облаците, но той се добра до кръстовище и видя как светлината се издига от къща преди следващата пресечка.
Погледна към метача — устата на стареца зееше, той падаше като съборена статуя.
Лобсанг се обърна, съсредоточи се и остави времето да се ускори.
Успя да хване Лу Цзе, преди да е тупнал на улицата. От ушите на стареца струеше кръв.
— Не мога, момко! — изломоти метачът. — Продължавай! Продължавай!
— Аз мога! Сякаш тичам надолу!
— За мен не е същото!
— Не мога да те зарежа така!
— Няма ли кой да ни отърве от герои! Докопай проклетия часовник!
Лобсанг се подвоуми. Мълнията вече се втурваше от облака в ослепителен зъбец.
Той хукна. Светкавицата падаше към някакъв дюкян през няколко къщи. Имаше табела с нарисуван часовник над витрината.
Витрината беше по-близо от вратата. Наведе глава и скочи в нея, стъклото се пръсна и парчетата увиснаха, часовниците се разпиляха и замряха като в буца невидим кехлибар.
Имаше още една врата. Той сграбчи дръжката и дръпна, но усети ужасяващата съпротива на дъските, принудени да се преместят със значителна част от скоростта на светлината.
Едва бе открехнал вратата една педя и през пролуката съзря бавното проточване на мълнията по гръмоотвода в самото сърце на големия часовник.
Стрелките отбелязаха един часа.
Времето спря.
Тик…
Млекарят господин Соах плакнеше бутилки на мивката, когато въздухът се замъгли и водата се втвърди.
Позяпа я и с увереността на човек, провеждаш познат експеримент, вдигна бутилка над пода и я пусна.
Тя си остана във въздуха.
— Пусто да остане! — изруга той. — Поредният идиот с гадния си часовник, а?
Следващите му действия не бяха част от всекидневието на един млекар.
Застана по средата на стаята и направи сложни движения с ръце.
Въздухът просветля. Водата плисна в мивката. Бутилката се счупи… Рони обаче я погледна и махна с ръка. Парчетата се събраха в цяла бутилка.
След това Рони Соах въздъхна и отиде в съседната стая, където оставяше сметаната. Редиците големи бидони се простираха в далечината и ако Рони би позволил някому да забележи, наблюдателят щеше да открие, че тази далечина няма как да се побере в обикновена сграда.
— Покажи ми… — промълви той.
Повърхността на близката паница мляко стана огледална и по нея се изредиха картини…
Рони се върна в цеха за мляко, взе шапката с козирка от закачалката до вратата и мина през двора към конюшнята. Когато изведе коня си, сивото небе над тях беше навъсено и замряло.
Черният жребец лъщеше охранено, но имаше нещо странно в животното — изглеждаше, че го осветяват червени лъчи въпреки околната сивота.
Дори впрегнат в каруцата не приличаше на кон, който би трябвало да тегли каквото и да е возило. Хората обаче не забелязваха, а и Рони се грижеше да не могат.
Бялата боя по каруцата сияеше, освежена тук-там със зелените букви на горд надпис:
Несъмнено е смущаващо, че хората нито веднъж не попитаха: „Всъщност кога е основана тази фирма?“ Но и да бяха попитали, сложността на отговора щеше да ги поизтормози.
Рони отвори портата и потегли в мига извън времето сред потракването на сандъци с бутилки МЛЯКО. Мислеше си колко гнусно се обръща всичко на този свят срещу дребния предприемач.
Лобсанг Лъд се събуди, чу тихо потракване и шум от въртене.
Околната тъма поддаде неохотно под ръката му. Приличаше на кадифе и точно това се оказа. Бе се търкулнал под една остъклена витринка.
Нещо вибрираше на кръста му. Опипа нерешително и се досети, че преносимият Забавител се върти в своята рамка.
Така…
А сега с какво да започне? Живееше с време назаем. Имаше около час, а може би и доста по-малко. Но защо да не го нацепи?…
Не. Нещо му подсказваше, че е гибелно да цепи времето, което е съхранено в устройство, изобретено от Ку. От самата мисъл му се стори, че на сантиметри от кожата му го заобикаля Вселена, натъпкана с бръсначи.
И така… час или доста по-малко. Все пак можеше и да навие отново цилиндъра, нали?
Не. Дръжката беше отзад. Достъпно му беше да навие пружината само в чужд цилиндър. „Благодаря ти, Ку, за твоите експериментални модели…“
А дали да не го свали от гърба си? Не. Хамутът беше неразделна част от устройството. Без него разните части от тялото щяха да се раздвижат с твърде различни скорости. Крайният резултат сигурно щеше да бъде като след замразяване на тялото и бутането му от площадката над висока стълба.
Да отвориш заключения сандък с лоста, който ще намериш вътре…
През пролуката на вратата се виждаше синьозелено сияние. Прекрачи натам и ненадейно чу как въртенето на цилиндъра се ускори. Значи размотаваше още повече време. Никак не е добре, ако ти остава някакъв си един час.
Дръпна се от вратата и Забавителят се върна към ритмичното си потракване.
И така…
Нали бе оставил Лу Цзе на улицата отвън? Метачът също имаше цилиндър, който се е включил автоматично. И в този лишен от време свят Лу Цзе оставаше единственият човек, който би могъл да навие пружината на цилиндъра му.
Стъклото, което разби при скока си през витрината, висеше около назъбената дупка като голямо искрящо цвете. Посегна да докосне едно парче. То шавна, сякаш беше живо, поряза му пръста и падна към пода, но спря, щом излезе от полето около тялото на Лобсанг.
„Не пипай хората — повтаряше му Лу Цзе. — Не пипай стрелите. Не пипай нищо, което се е движило, ето ти го правилото накратко.“ Но стъклото…
… в нормалното време бе хвърчало във въздуха. И още таеше в себе си тази енергия, нали?
Заобиколи внимателно увисналите във въздуха късчета и отвори вратата на магазина.
Дъските поддадоха съвсем бавно, упорстваха срещу тази огромна скорост.
Лу Цзе не беше на улицата. Но пък имаше нещо ново, увиснало една педя над мястото, където допреди малко лежеше старецът.
Значи оттук е минал някой със собствено време, пуснал е тази вещ и се е махнал, преди тя да тупне на земята.
Малък стъклен буркан, оцветен в синкаво от скованото време. Колко ли енергия носеше? Лобсанг внимателно подложи шепа, усети гъдел и внезапна тежест, щом полето на цилиндъра улови стъкленицата.
Вече се виждаше истинският й цвят — млечно розово. По-точно, прозрачно стъкло, оцветено в розово от съдържанието. Хартиената капачка беше покрита със зле отпечатана рисунка на невероятно безупречни ягоди около засукан надпис:
Роналд Соах, Хигиенично млекарство
ЯГОДОВО КИСЕЛО МЛЯКО
„Свежо като утринна роса.“
Соах ли? Помнеше това име! Човекът доставяше мляко и в гилдията! Превъзходно прясно мляко, а не воднистия зеленикав бълвоч, предлаган от останалите млекари. Всеки казваше, че на него може да се разчита. И въпреки това беше най-обикновен млекар. Добре, де, изключителен млекар. Времето е спряло, как е възможно той да…
Лобсанг се озърташе отчаяно. Хората и возилата, задръстили улицата, не бяха помръднали. Защото не можеха да помръднат.
Но някаква твар щъкаше покрай канавката. Приличаше на плъх с черно наметалце, който тичаше на задните си лапички. Създанието вдигна поглед и Лобсанг откри, че вместо глава плъхчето има голо черепче, но с твърде весело изражение, доколкото то изобщо е достъпно за череп.
Думата „ПИСУК“ проникна в мозъка му, без да обикаля през ушите. Плъхчето претича по калдъръма и свърна в близката пресечка.
Лобсанг тръгна след него.
Само миг по-късно някой го сграбчи за врата отзад. Понечи да се измъкне от хватката, но тутакси установи, че досега прекалено много е разчитал на цепенето на времето, когато се изправи срещу противник. Пък и незнайният нападател стискаше шията му като менгеме.
— Просто искам да съм сигурна, че няма да направиш някоя глупост — осведоми го женски глас. — Каква е тази джаджа на гърба ти?
— Коя сте…
— В подобен случай добрите обноски повеляват — прекъсна го гласът, — че човекът, готов да строши врата на събеседника, задава пръв въпросите си.
— Ъ-ъ… това е Забавител. Ъ-ъ… той съхранява време. Коя…
— Ох, пак ли започваш? А ти как се казваш?
— Лобсанг. Ъ-ъ… Лобсанг Лъд. Чуйте, може ли да ми навиете пружината? Много е спешно.
— Предположих. Лобсанг Лъд, ти си безразсъден и прибързан, затова заслужаваш да загинеш тъпо и безполезно.
— Какво?!
— И отгоре на всичко си муден в главата. За тази ръчка ли говореше?
— Да. Свършва ми времето. А сега може ли да ви попитам коя сте?
— Госпожица Сюзън. Не мърдай.
Той чу зад гърба си невероятно желания шум от навиването на пружината в Забавителя.
— Госпожица Сюзън ли?
— Така ме наричат повечето хора. Сега ще те пусна. И ще добавя, че всяка глупост от твоя страна може само да ти навреди. Освен това в момента аз съм единственият човек в света, който е склонен да хване отново тази твоя ръчка.
Пръстите, впили се във врата му, отпуснаха хватката си. Лобсанг се обърна бавно.
Госпожица Сюзън се оказа стройна млада жена, облечена в строги черни дрехи. Косата й бе бухнала като ореол около главата, бялоруса с един-единствен черен кичур. Но най-смайващо у нея беше… всичко, осъзна в миг Лобсанг — от изражението до позата й. Някои хора се сливат с околния фон. Госпожица Сюзън се сливаше с предния план. Тя се набиваше на очи. Пред каквото и да застанеше, то на свой ред се превръщаше във фон.
— Е, приключи ли? — подхвърли тя. — Всичко ли разгледа?
— Извинете. Вие не видяхте ли един старец? С дрехи горе-долу като моите? И със същото устройство на гърба?
— Не.
— Впрочем… времето наистина е спряло, нали?
— Да.
— Тогава как тъй стоите пред мен и говорите?
— Бих казала, че не съм от създанията, подчинени на времето — обясни Сюзън. — Върша си работата в него, но не съм принудена да живея в потока му. Такива сме неколцина наоколо. Като Феята на зъбчетата, Дядо Прас и Пясъчния човек — същества от този род.
— Те нали са митични?
— Е, и?
Сюзън пак надникна зад ъгъла.
— А вие не сте, така ли?
— Доколкото разбирам, ти не си успял да спреш часовника — отбеляза Сюзън, оглеждайки улицата и в двете посоки.
— Не. Аз… закъснях. Май не биваше да се връщам, за да помогна на Лу Цзе.
— Моля?! Тичал си с все сила да предотвратиш края на света, но си спрял да помогнеш на някакъв старец? Ама че… герой!
— Е, не съм чак…
Лобсанг млъкна. Проумя, че тонът й подсказва по-скоро фразата „Ама че идиот!“.
— Мнозина като теб съм виждала — сподели Сюзън. — Да знаеш, героите имат твърде чудновата представа за елементарната математика. Ако ти бе строшил часовника, преди да е отброил часа, всичко щеше да е наред. Но светът се смръзна, при нас нахлуха натрапници, най-вероятно всички ще умрем, и то само защото ти си спрял да помогнеш на някого. Да, де, много достойна постъпка и така нататък, но… човешка, твърде човешка.
Отново тонът подсказа друга дума — „глупава“.
— Значи според вас за спасението на света са необходими студенокръвни пресметливи гадняри? — уточни Лобсанг.
— Студенокръвната пресметливост е от полза, признавам — потвърди тя. — Сега ще отидем ли да погледнем часовника?
— Защо? Злото е сторено. Ако го натрошим тепърва, ще стане още по-лошо. Пък и близо до него цилиндърът се завъртя като побеснял и аз почувствах, че… ъ-ъ…
— Предпазлив си — одобри Сюзън. — Добре. Това е признак на благоразумие. Но аз искам да проверя нещо.
Лобсанг се помъчи да овладее нервите си. Тази странна жена се държеше така, сякаш знаеше точно какво прави… или дори знаеше какво прави всеки. Пък и имаше ли избор? Внезапно си спомни за бурканчето с кисело мляко.
— Това важно ли е според вас? Убеден съм, че е било пуснато на улицата след спирането на времето.
Тя взе съдинката и я огледа.
— О… — промълви нехайно. — Значи и Рони се навърта наоколо, а?
— Рони ли?
— Всички познаваме Рони.
— Какво искате да кажете?
— Да речем, че ако той е намерил твоя приятел, нищо лошо няма да сполети стареца. Вероятно… Поне знам, че би било далеч по-зле, ако нещо друго се бе натъкнало на него. Слушай, сега не е моментът да се тревожиш за съдбата на отделен човек. Студенокръвна пресметливост, разбрахме ли се?
Тя излезе на по-широката улица. Лобсанг тръгна с нея. Сюзън имаше походката на човек, комуто тази улица принадлежи. Взираше се във всяка пресечка и вход, но не с плашливостта на жертва, очакваща да я нападнат. Лобсанг започна да подозира, че е разочарована от липсата на опасности, които дебнат в сенките.
Сюзън стигна до магазина, влезе и спря замалко да огледа цветето от пръснато стъкло до витрината. Гримасата й натякваше, че за нея това явление е съвсем обикновено и е виждала много по-интересни неща. Продължи към вътрешната врата. Сиянието още проникваше през пролуката, но по-мъждиво.
— Уравновесява се — установи тя. — Няма да е толкова страшно… но вътре са останали двама.
— Кои са те?
— Чакай, ще отворя вратата. Внимавай.
Вратата едва се поместваше. Лобсанг влезе след момичето в работилницата. Цилиндърът се завъртя по-шеметно.
Часовникът светеше насред стаята и дразнеше очите.
Въпреки това Лобсанг се вторачи в него.
— Точно… точно такъв си го представях. Това е пътят към…
— Не го доближавай — предупреди Сюзън. — Повярвай ми, там те чака несигурна смърт. Слушай ме, когато ти говоря.
Лобсанг мигаше. Последните изречения, които той бе произнесъл, сякаш не се родиха в неговата глава.
— А какво казахте?
Че там те чака несигурна смърт.
— Да не е по-страшна от сигурната смърт?
— Несравнимо. Гледай.
Сюзън взе падналия на пода чук и полека го доближи до часовника. Инструментът затрептя в ръката й и момичето тихо изруга — чукът изхвръкна от ръката й и изчезна. Но в последния миг около часовника се образува мимолетен стесняващ се кръг. Може би така изглеждат чуковете, ако ги разточиш на тънко и ги свиеш в пръстен.
— Някакво предположение защо се случи това? — попита момичето.
— Нямам.
— Аз също. Сега си представи, че ти беше на мястото на този чук. Схвана ли какво е несигурна смърт?
Лобсанг огледа двамата мъже в сковани пози. Единият беше със среден ръст и имаше правилния брой ръце и крака, значи беше допустимо поне на теория, че принадлежи към човешката раса. Той се пулеше към часовника. Както и другият — човек на средна възраст с овча физиономия, който още държеше чаша чай. И бисквитка, както откри Лобсанг след секунда.
— Онзи, който няма да победи в конкурс за красота, ако ще да е единственият участник, е Игор. Един от многото — обясни Сюзън. — Другият е доктор Хопкинс от тукашната Гилдия на часовникарите.
— Все пак научихме кой е създал часовника.
— Не ми се вярва. Работилницата на доктор Хопкинс е през няколко улици оттук. А и той изработва само декоративни часовници за ценители с твърде особени наклонности.
— В такъв случай го е направил този… Игор, нали?
— Как ти хрумна?! Всеки Игор е професионален прислужник. Никога не работят самостоятелно.
— Явно знаете много неща — вметна Лобсанг.
Сюзън кръжеше около часовника като борец, търсещ слабото място на противника.
— Да — потвърди през рамо, — знам. Първият часовник се е счупил. Но този издържа. Не знам кой го е изобретил, но несъмнено е гений.
— Зъл гений ли?
— Трудно е да се каже. Няма очевидни признаци.
— Например?
— Ами някое „Ха-ха-ха!!!!!“, надраскано на стената, щеше да подскаже нещичко, не мислиш ли? — изтърси тя и от досада изви очи към тавана.
— Само ви се пречкам, нали? — смънка Лобсанг.
— А, не. — Сюзън претърси с поглед тезгяха. — Е, тук няма нищо. Може и да е нагласил нещо като будилник, за да го включи…
Тя млъкна. Взе намотания гумен маркуч, окачен на кука до стъклениците с киселина, и се взря отблизо в него. Веднага го захвърли в ъгъла и го зяпна, сякаш за пръв път виждаше такова нещо.
— Нито дума — предупреди тя тихо. — Те имат някои доста изострени сетива. Вмъкни се между тези големи стъклени съдове зад теб и се постарай да бъдеш незабележим. И го направи ВЕДНАГА!
Последната дума отекна толкова стъписващо, че краката на Лобсанг тръгнаха почти без участието на мозъка му.
Вратата се отвори още малко и влезе един мъж.
По-късно Лобсанг осъзна, че най-странна в това лице беше пълната му безличност. За пръв път виждаше лице, в което нямаше какво да опише. Носът, устата и очите си бяха по местата, изглеждаха безупречно, но незнайно защо не образуваха лице. Не бяха нищо повече от части, от които няма как да съставиш друго освен лице на статуя с добър изглед, но не и изражение.
Тромаво, сякаш мислеше за всеки мускул по отделно, мъжът се обърна да погледне Лобсанг, който незабавно се напрегна в усилие да цепи времето. Цилиндърът изчегърта тревожно на гърба му.
— Достатъчно, струва ми се — изрече Сюзън.
Завъртя мъжа, заби лакът в стомаха му, а дланта на другата й ръка изплющя с такава сила под брадичката му, че го запрати в стената.
И докато се свличаше, тя го цапардоса по главата с гаечен ключ.
— Най-добре да излизаме — подхвърли момичето, сякаш преди миг подритна парче мръсна хартия. — Тук няма какво да видим.
— Вие го убихте!
— Не оспорвам. Той не е човек. Имам… нюх за такива твари. В известен смисъл е наследствен. Впрочем, отиди да вземеш маркуча. Хайде, де!
Тя още стискаше в ръка гаечния ключ и Лобсанг се подчини. Или поне се опита. Парчето куха гума, което Сюзън захвърли в ъгъла, бе усукано и оплетено като купчина спагети.
— Дядо ми нарича това „злонамереност“ — сподели момичето. — Локалната враждебност на неодушевените премети към живите същества нараства в присъствието на някой от Ревизорите. Не могат да го предотвратят. Чудесен практически тест според един мой познат плъх.
„Плъх ли…“ — спомни си Лобсанг, но на глас смотолеви:
— Какви са тези Ревизори?
— Нямат и никакъв усет към цветовете. Не са им ясни. Виж как се е облякъл. Сив костюм, сива риза, сиви обувки, сиво шалче. Всичко е сиво.
— Ами-и… ъ-ъ… дали пък не се е опитвал да снобее?
— Мислиш ли? И в такъв случай няма да е загуба за човечеството. Пък и ти се заблуждаваш. Виж…
Тялото се разпадаше — бърз и чистичък процес, нещо като суха сублимация. Просто се превърна в облаче прах, който се разпиля. Но последните частици за секунда-две образуваха позната фигура. Тя също изчезна с шепнещ намек за писък.
— Това беше дхланг! — възкликна Лобсанг. — Зъл дух! Селяните в долината носят амулети, за да се пазят от тях! Но аз предполагах, че е обикновено суеверие!
— По-скоро неверие — промърмори Сюзън. — Те съществуват наистина, но вече почти не се намира кой да вярва в тях. Повечето хора вярват в недействителни неща. Ама че работа… Тези твари са плъзнали навсякъде и притежават тела. Има нещо сбъркано. Трябва да намерим човека, който е създал часовника…
— А вие… хъм… каква сте, госпожице Сюзън?
— Аз ли? Аз съм… учителка.
Тя проследи погледа му към гаечния ключ и вдигна рамене.
— През междучасията играта загрубява, а? — ехидно промълви Лобсанг.