Ревизорът лежеше по гръб с отворена уста. Понякога издаваше немощни звуци като хленченето на комар.
— Опитай пак, господин…
— Тъмно авокадо, господин Бял.
— Наистина ли съществува такъв цвят?
— Ами да, господин Бял! — разпалено потвърди господин Тъмно авокадо, който никак не беше сигурен в този факт.
— Тогава опитай пак, господин Тъмно авокадо.
Господин Тъмно авокадо с голямо нежелание посегна надолу към устата на просналата се фигура. Пръстите му доближиха на сантиметри от целта, когато лявата ръка на легналия сякаш по своя воля се стрелна и ги стисна. Изпукаха кости.
— Усещам остра болка, господин Бял.
— Какво има в устата му, господин Тъмно авокадо?
— Господин Бял, както изглежда, това е изпечен продукт от ферментацията на зърно. Усещането за остра болка не изчезва.
— Значи е вид храна?
— Да, господин Бял. В момента усещането за болка не може да бъде пренебрегнато.
— Но нали аз заповядах никой да не яде и да не пие, както и да не прави други излишни експерименти със сетивата си?
— Така е, господин Бял. Острата болка, която споменах нееднократно, надхвърли границите на поносимостта. Сега какво да правя?
Идеята за „заповеди“ беше нова и напълно непривична за Ревизорите. Бяха свикнали с общите решения, а и до тях стигаха, едва когато изчерпеха всички възможности за бездействие. Общите решения всъщност не бяха ничия отговорност, значи нямаше и кой да бъде обвинен.
Но телата разбираха добре заповедите. Несъмнено това свойство беше неразделна част от човешкия свят и Ревизорите се впуснаха да го изучават. Бездруго нямаха избор. У тях се пораждаха всякакви чувства, когато им нареждаше мъж, размахващ оръжие с тежко острие. Изненадаха се, че стремежът да се съветват и обсъждат съвсем гладко премина в непреодолимо желание да се покорят пред оръжието.
— Защо не го убедиш да пусне ръката ти?
— Той като че е в безсъзнание, господин Бял. Очите му са кръвясали. Издава тихо пъшкане. Но тялото му изглежда изпълнено с решимост хлябът да не бъде изваден от устата му. Позволявате ли отново да засегна въпроса за непоносимата болка?
Господин Бял даде знак на още двама Ревизори. С немалки усилия откопчиха пръстите на легналия от китката на господин Тъмно авокадо.
— Ето какво ни предстои да проучим — установи господин Бял. — Изменничката също го споменаваше. Господин Тъмно авокадо, още ли имаш болезнени усещания?
— Господин Бял, усещам и студ, и парене в ръката си.
— Колко необичайно — промърмори господин Бял. — Вече ми е ясно, че ще се занимаем задълбочено с болката.
Господин Тъмно авокадо откри, че някакъв гласец в главата му изпищя уплашено, щом чу тези думи, а господин Бял продължи:
— Какви други храни намерихте?
— Познаваме имената на 3719 храни — застана пред него господин Индиго-виолетов.
Той вече беше специалист по храните — още една новост за Ревизорите. Досега сред тях нямаше специалисти. Каквото знаеше един, знаеха го всички. Ако някой знаеше повече, това би му придало следа от индивидуалност. А индивидите умираха. Но знанието даваше също власт и значимост, което пък означаваше, че не се даваш лесно на смъртта. Не му беше лесно да разнищи парадокса и той като мнозина други Ревизори се сдобиваше с тикове по лицето.
— Назови ми някоя храна — нареди господин Бял.
— Сирене — незабавно отвърна господин Индиго-виолетов. — Разлагащ се продукт от краве мляко.
— Да намерим сирене — реши господин Бял.
Трима Ревизори минаха по улицата.
Сюзън надникна от входа.
— _Сигурен ли си_, че вървим в правилната посока? Вече излизаме от центъра на града.
— Отиваме на мястото, където трябва да бъда.
— Е, добре, но тези тесни улички не ми допадат. Не ми харесва да се крия.
— Забелязах.
— Какво е това пред нас?
— Задната стена на Кралския музей на изкуствата. От другата му страна е Широката улица. Натам отиваме.
— Ориентираш се бързо за момче от планините.
— Израснах тук. Знам и пет начина да вляза с взлом в музея. Преди бях крадец.
— А аз преди можех да минавам през стени — сподели Сюзън. — Но откакто времето спря, не успявам.
— Наистина ли сте минавала през плътна стена?
— Да. Семейна традиция — сопна се Сюзън. — Хайде да влезем в музея. Там едва ли има някой и в по-нормални дни.
Лобсанг и Сюзън бързаха по тихите коридори. Както и в „Снобинс“ тук трудно можеше да се познае дали времето е спряло или не. Поначало между тези стени отминаването му едва се долавяше. Монасите от Ой Донг смятаха музея за ценен източник на резерви.
Сюзън спря изведнъж и вдигна глава към грамадна картина в позлатена рамка, заела цяла стена във въздълъг коридор.
— Охо…
— Какво е това?
— „Битката при Ар-Гаш“, нарисувал я е Блиц.
Лобсанг се взираше в напуканата, замърсена боя и покриващия я жълтокафеникав лак. Цветовете бяха избледнели до десетина кални оттенъка, но още личеше нещо могъщо и зло.
— Да не е искал да изобрази ада?
— Не. Показал е древен град в Клач преди хилядолетия — обясни Сюзън. — Но дядо ми казва, че хората сами го превърнали в ад. Блиц полудял, докато рисувал картината.
— Ъ-ъ… много хубави буреносни облаци… — преглътна тежко Лобсанг. — И… ъ-ъ… превъзходно показано сияние…
— Я виж какво излиза от облаците — посочи Сюзън.
Лобсанг примижа.
— А-а, да. Четиримата конници. Често ги рисуват…
— Преброй ги отново — подкани го тя.
Лобсанг зяпна.
— Има дв…
— Стига глупости, тук са пет…
Сюзън видя накъде гледа той. Изобщо не го интересуваше картината.
Двама Ревизори се отдалечаваха припряно към Порцелановата зала.
— Те бягат от нас! — изсъска Лобсанг.
Сюзън сграбчи ръката му.
— Не е точно така. Но винаги се съветват! Задължително е да са най-малко трима! Ей сега ще се върнат, не се помайвай!
Задърпа го към съседната зала.
В далечния край се мяркаха сивкави фигури. Двамата продължиха тичешком край прашасали гоблени и нахълтаха в друга зала, огромна и прастара.
— Олеле! О, богове, тук има картина с три огромни розови жени, покрити само с… — забърбори Лобсанг, влачен покрай стряскащото творение.
— Не се разсейвай! Към главния вход се минава отсам! Тук гъмжи от Ревизори!
— Но какво ще търсят в някаква си стара художествена галерия?
Забиха пети с приплъзване по мраморния под. По-широкото стълбище водеше към горния етаж.
— Там сами ще се напъхаме в капана — възрази Лобсанг.
— Покрай всички стени има балкони — напомни Сюзън. — Ела!
Повлече го нагоре по стъпалата, минаха през сводест проход. И спряха.
В залата под тях шетаха Ревизори.
— Какво, по дяволите, им е хрумнало сега? — прошепна Лобсанг.
— Мисля — мрачно процеди Сюзън, — че вникват в изкуството.
Госпожица Мандаринова изпитваше раздразнение. Тялото й непрекъснато отправяше странни искания към нея, а тя не постигаше кой знае какво в поверената й работа.
Рамката, доскоро обграждала „Каруца, затънала в река“ на сър Робърт Куспидор, беше облегната на стената. Самото платно бе прилежно навито до нея. А пред рамката имаше купчинки боя, внимателно подредени по големина. Няколко десетки Ревизори разлагаха боите на съставните им молекули.
— Някакъв резултат? — попита тя, крачейки напред-назад покрай редицата.
— Не, госпожице Мандаринова. Досега открихме само познати молекули и атоми — отвърна един Ревизор с леко пресекващ глас.
— Да не би да е важно съотношението им? Равновесието в молекулите? Основната геометрична структура?
— Продължаваме с…
— По-чевръсто!
Другите Ревизори, изследващи усърдно картината (която според тях още съществуваше, щом всяка нейна молекула беше в залата), за миг се озърнаха и пак се заеха с работата си.
Госпожица Мандаринова се разяряваше още повече от факта, че не разбираше какво поражда гнева й. Вероятно една от причините се криеше в особения поглед на господин Бял, когато й възлагаше задачата. Поначало Ревизорите не бяха свикнали да се гледат, защото изглеждаха еднакво. Не им беше привична и идеята, че човек може да каже много неща само с изражението на лицето си. Или че тялото реагира необичайно, когато види такова изражение на нечие лице, в случая на лицето на господин Бял. Когато я погледна така, тя едва се пребори с ужасното желание да съдере с нокти кожата от лицето му.
А това беше нелепо. Никой Ревизор не би трябвало да има такива чувства към друг Ревизор. Всъщност не би трябвало да има никакви чувства.
Беснееше. Всички те загубиха твърде много от способностите си. Беше смехотворно да общуват чрез шаващи части от кожата си, а пък езикът… Гнусно…
Доколкото знаеше, в цялата история на Вселената нито един Ревизор не бе познавал чувството на погнуса. Но това окаяно тяло й предоставяше изобилие от възможности да се гнуси. Би могла да се отърве от него всеки миг, обаче… частица от нея не искаше да го допусне. Секунда след секунда я измъчваше страшният копнеж да остане в тялото си по-дълго.
И усещаше глад. В това също нямаше никакъв смисъл. Стомахът представляваше торба за смилане на храна. Не му се полагаше да дава заповеди. Нищо не пречеше на Ревизорите да поддържат съществуването си чрез размяна на молекули с околната среда и използване на всеки източник на енергия наблизо. Това беше неоспорим факт.
Но я се опитай да го внушиш на стомаха… Усещаше стомаха си непрекъснато. Той се сърдеше шумно. Нейните вътрешни органи я тормозеха. Защо, по дяв… защо беше нужно да копират и вътрешните органи на хората? Гнусно…
Не можеше да търпи повече. Идеше й да… идеше й да… да изрази себе си, като изкрещи най… най… най-отвратителните думи…
— Разногласия! Безредие!
Другите Ревизори се озъртаха втрещени.
Но тези думи не отприщваха чувствата на госпожица Мандаринова. Не носеха силата, която й беше необходима. А-а, ето…
— Органи! — изрева тя, доволна от находката си. — Какво ме зяпате, бе… органи такива?! Вършете си работата!
— Разпарчетосват всичко — прошепна Лобсанг.
— Нагледен пример за Ревизори в действие — вдигна рамене Сюзън. — Те смятат, че така се изучава света. Да знаеш, противни са ми. Ама наистина.
Лобсанг я наблюдаваше с ъгълчето на окото си. В манастира не беше въведен еднополов режим. Тоест… беше, но никой там не се сещаше за израза, защото възможността в манастира да има и жени не бе хрумвала дори на умове, способни да мислят за пространство с шестнадесет измерения. Гилдията на крадците обаче признаваше охотно, че момичетата по нищо не отстъпват на момчетата във всички обирджийски специалности. Лобсанг си спомняше с добри чувства своята съученичка Стеф, която можеше да ти открадне дребните монети от задния джоб на панталона и се катереше по сградите по-ловко от наемните убийци. Той не се срамуваше от момичетата. Но Сюзън го плашеше до… смърт. Сякаш у нея имаше таен извор на гняв, който Ревизорите отприщиха.
Не можеше да забрави как тя халоса с гаечния ключ онзи в магазина. Просто сви вежди съсредоточено, като че за да е сигурна в добре свършената работа.
— Да вървим ли? — подкани той.
— Погледни ги — съскаше Сюзън. — Само Ревизор е способен да надроби картина, докато се чуди какво всъщност я превръща в произведение на изкуството. Те биха разглобили часовника в търсене на тиктакането. Как ми се иска да имах цял куп оръжие…
— По-добре да тръгваме…
— _Мръсниците_ се промъкват в главата ти, ако им позволиш — не помръдваше от мястото си Сюзън. — И по едно време започваш да си казваш „Трябва да има закони“ или „Не съм измислил аз тези правила“, или…
— Убеден съм, че е наложително да тръгваме — предпазливо настоя Лобсанг. — И то защото неколцина от тях се качват по стъпалата.
Главата й се завъртя мигновено.
— Тогава защо стоиш като залепен?!
Профучаха през следващия сводест проход, минаха на бегом през изложбена зала с грънци и чак в края й погледнаха през рамо. Преследваха ги трима Ревизори. Те не тичаха, но в походката им се долавяше зловещо послание: „Ние няма да спрем, докато не ви докопаме.“
— Добре, сега оттук…
— Не, оттам — посочи Лобсанг.
— Това не е нашата посока! — озъби се Сюзън.
— Да, обаче има табела „Оръжия и доспехи“!
— И какво от това? Да не би да имаш голям опит с оръжията?
— Нямам! — гордо отвърна Лобсанг и се усети, че тя ще го разбере неправилно. — Разберете, обучен съм да се бия без…
— Може пък аз да намеря някакъв меч като за мен! — изръмжа Сюзън и закрачи устремно.
Когато Ревизорите влязоха в галерията, не бяха трима. Сивата тълпа се поколеба.
Сюзън си бе намерила меч във витрина с доспехи от Ахатовата империя. Дългата забрава май бе притъпила малко острието, но гневът й сякаш пламтеше по ръба му.
— Няма ли да бягаме? — осведоми се Лобсанг.
— Не. Те винаги ще ни догонват. Не знам дали можем да ги убиваме в този свят, но поне ще им се прииска да сме ги убили. Ти не си ли избра оръжие?
— Не, защото съм обучен да…
— Тогава не ми се пречкай, разбрахме ли се?
Ревизорите пристъпяха нерешително и Лобсанг се озадачи.
— Нали уж не можем да ги убием?
— Не знаем колко зависими са станали от човешкия си облик.
— Но те изглеждат уплашени.
— Имат човешки форми — подхвърли тя, без да се обръща. — Човешки тела. Съвършени копия. А човешките тела са трупали хилядолетия наред нежеланието да бъдат разсичани. Все някак се е просмукало в мозъците, не мислиш ли?
Ревизорите ги обкръжиха и се хвърлиха към тях. Естествено нападнаха всички едновременно. Никой не би искал да е пръв.
Трима посегнаха да хванат Лобсанг.
Харесваше тренировките по бойни изкуства в доджото на манастира. Разбира се, там всички носеха дебели предпазни дрехи, пък и никой никого не се опитваше да убие. Лобсанг се справяше добре, защото го биваше в цепенето на времето. Винаги можеше да разчита на това допълнително предимство. Значи не се налагаше да се престарава в техническите умения.
Тук обаче нямаше предимство. Липсваше време, което да цепи.
Послужи си със смесица от сна-фу и окидоки, както и всичко друго, което можеше да му бъде от полза. Ако при истинска схватка се държиш като в доджото, скоро умираш. А и сивите същества не бяха достойни противници. Само се опитваха да хванат и да увиснат. И една бабичка би могла да се опази от тях.
Просна двама на пода и се извъртя към третия, който се мъчеше да го стисне за шията. Отби опипващите ръце, замахна за удар по врата и се смръзна.
— Стига глезотии! — стресна го гласът на Сюзън, а острието на меча й изсвистя край лицето му.
Главата пред него се отдели от тялото с фонтан не от кръв, а от пъстър пръснал се прашец. Тялото се изпари, съвсем за малко се преобрази в закачулена сива роба и изчезна.
Лобсанг чу тупване на два трупа зад гърба си. Сюзън впи пръсти в рамото му.
— Защо се колебаеш?
— Това беше жена!
— Не беше! Затова пък беше последният досадник. Да се махаме, преди да се домъкнат и останалите.
Тя кимна към другата група Ревизори, които ги наблюдаваха втренчено от отсрещния край на залата.
— Не са никакви бойци — установи Лобсанг, щом си пое дъх. — Но какво правят онези?
— Учат се. Ти можеш ли да се биеш още по-добре?
— Разбира се!
— Радвам се, защото следващия път ще се бият, както ти го направи сега. Накъде да вървим?
— Ъ-ъ… натам!
Лобсанг спря в подножието на една стълба. Червено въже, в момента кораво като тръба, ясно показваше, че тази част от музея не е достъпна за посетителите. Имаше и допълнителен намек на една табела:
— Аз би трябвало да се кача там — посочи той.
— Тогава какво чакаш още? — скара се Сюзън и прескочи въжето.
Тесните стъпала ги изведоха на широка празна площадка. Тук-там бяха оставени сандъци.
— Таванът — позна Сюзън. — Я постой… Тази табела пък защо е тук?
— „Мини наляво“ — прочете Лобсанг. — Е, може би преместват обемисти предмети.
— _Вгледай се_ в табелата, моля те! — троснато заповяда Сюзън. — Недей да виждаш каквото очакваш, а онова, което е пред очите ти!
Лобсанг се вгледа.
— Ама че тъпа табела…
— Хъммм… Все пак е интересно. А според теб накъде да вървим? Не вярвам, че ще се мотаят дълго, преди да решат да ни подгонят.
— Близо сме! Откъдето и да влезем, все ще е добре!
— Както кажеш.
Тя се промуши в тясната пролука между два сандъка.
— Защо мислите, че тепърва ще решават? — попита Лобсанг, щом навлязоха в сумрака.
— Защото табелата долу забранява достъпа на външни лица.
— Е, ще нарушат ли забраната?
— Не веднага. Но ще ги мъчат страшни угризения, че не бива да постъпват така. Те се подчиняват на правилата. Посвоему самите те са правилата.
— Само че е невъзможно да се подчиниш на табелата „Мини наляво/надясно“, каквото и да сториш… А-а, сетих се…
— Трупането на опит е забавно, а? О, ето още една.
— Сполучливо — одобри Сюзън. — Не можеш да се подчиниш…
— … защото няма слон — довърши Лобсанг. — Май започвам да му хващам цаката…
— Това е клопка за Ревизори — допълни Сюзън и се вторачи в един сандък.
— Ето още едно добро попадение — посочи Лобсанг.
— Хитро измислено — съгласи се Сюзън. — Питам се обаче… кой ли е сложил табелите?
Някъде зад тях отекваха гласове. Говореха тихо, но изведнъж някой се развика:
— … пише наляво, но сочи надясно! Безсмислица!
— Вината е твоя! Не се подчинихме на първата табела! Горко на онези, които се залутат по пътя на безредието!
— Я не ми говори така, органична твар! Ей сега и аз ще ти повиша глас…
Слаб звук, задавено хъркане и писък, отдалечил се в небитието.
— Те да не се бият помежду си? — сащиса се Лобсанг.
— Можем само да се надяваме. Продължаваме нататък.
Провираха се в лабиринта от пролуки между сандъците и подминаха поредната табела.
— Аха… вече ни избива на метафизика — поклати глава Сюзън.
— Защо пък да се наведат? — зачуди се Лобсанг.
— Именно — защо?
Зад тях сред сандъците нечий глас се извиси до вой:
— Що за органичен проклет слон?! Къде е слонът?
— Няма никакъв слон!
— Тогава как е възможно да има табела?
— Това е…
… и отново немощното хъркане, последвано от чезнещ писък. След това… тропот на бягащи крака.
Сюзън и Лобсанг отстъпиха в сенките. Тя промърмори:
— _Какво_ ли настъпих?
Наведе се и събра мекото лепкаво петно. Тъкмо се изправяше и иззад ъгъла изскочи Ревизор.
Блещеше се диво и отчаяно. Трудно съсредоточи погледа си върху тях, като че се мъчеше да изрови спомена кои са и какви са. Държеше обаче меч, и то както подобава.
Зад него се надигна неясна фигура. Едната ръка го докопа за косата и дръпна главата му назад. Другата шляпна по отворената му уста.
Ревизорът размаха ръце, после застина. И се разпадна — мъничките частици се разлетяха и се превърнаха в пустота.
За миг последните шепи направиха опит да образуват във въздуха малък закачулен силует. Но и той се изрони в нищото с безсилен вик, чут по-скоро с косъмчетата по врата.
Сюзън впи поглед във фигурата.
— Ти си… не може да си… какво си ти?
Фигурата мълчеше. Може би защото дебел плат покриваше устата и носа. Ръцете й бяха защитени с дълги здрави ръкавици. А това се набиваше на очи — иначе бе облечена с блещукаща вечерна рокля. И бе увила пухкава скъпа кожа около шията си. И имаше раница на гърба си. И носеше огромна шапка, перата по която стигаха три застрашени вида птици да изчезнат напълно.
Фигурата порови в раницата и протегна ръка с парче тъмнокафява хартия, сякаш предлагаше свещено писание. Лобсанг пое внимателно листчето.
— Тук е написано „Луксозна бонбониера, фирма «Хигс & Микинс»“… Шоколадови бонбони ли?!
Сюзън разтвори пръсти и погледна смачкания ягодов пълнеж на дланта си. После отново се взря преценяващо във фигурата.
— Защо беше сигурна, че това ще ги довърши?
— Моля ви! Аз не ви заплашвам с нищо — увери приглушеният глас иззад превръзката на устата. — Но ми останаха само бонбоните с лешници, а те не се топят достатъчно бързо.
— Моля?! — блещеше се Лобсанг. — Значи току-що убихте Ревизор с шоколадов бонбон?
— Да, последният с портокалов крем. Тук е лесно да ни открият. Елате с мен.
— Ревизор… — рязко произнесе Сюзън. — Но и ти си Ревизор. Не е ли така? Защо да ти се доверявам?
— Защото няма други, на които да се доверите.
— Но ти си на тяхна страна — натърти Сюзън.
— Бях на тяхна страна — поправи я лейди Ле Гион. — Сега предпочитам да мисля, че съм на своя страна.
На тавана живееха хора. Тук имаше цяло семейство. Сюзън се питаше дали присъствието им е официално одобрено или не, или пък е някакво междинно състояние, толкова присъщо за Анкх-Морпорк, който вечно страдаше от недостиг на подслон. Твърде голяма част от живота на града протичаше на улиците, защото за него просто нямаше място под покривите. Цели родове отглеждаха потомството си на смени, за да бъде ползвано леглото по двадесет и четири часа в денонощието. Както изглеждаше, уредниците на музея бяха настанили своето домочадие на тавана.
И изненадващата им спасителка се бе пренесла тук. Семейството… тоест будната смяна от него седеше около масата, приковано от безвремието. Лейди Ле Гион свали шапката си, окачи я върху майката и разпиля косата си по раменете. После смъкна дебелите превръзки от носа и устата си.
— Тук сме в относителна безопасност. Повечето от тях бродят по главните улици. И… добър ви ден. Името ми е Безмер Ле Гион. Знам коя си, Сюзън Сто Хелит. Но не познавам младежа, а това е изненада за мен. Предполагам, че сте намислили да унищожите часовника?
— Да го спрем — уточни Лобсанг.
— Чакай, чакай! — намеси се Сюзън. — Нещо не се връзва. Ревизорите мразят всичко, което има и най-слабичък досег с живота. А ти също си Ревизор, нали?
— Нямам представа каква съм — призна лейди Ле Гион. — Но в момента съзнавам, че съм всичко онова, което Ревизорът се стреми да не бъде. Ние… те… ние трябва да бъдем спрени!
— С шоколад ли? — вметна Сюзън.
— Вкусовите усещания са ни непознати. Чужди. Не можем да се защитим от тях.
— Но защо… шоколад?
— И една суха бисквитка едва не ме уби — сподели нейна светлост. — Сюзън, може ли да ти подскаже въображението какво означава за пръв път да вкусиш нещо в устата си? Ние създадохме умело телата си. С изобилие от вкусови рецептори по езиците. Дори водата ни въздейства като вино. А шоколадът… Съзнанието направо се изключва. Не остава нищо друго освен вкуса. — Тя въздъхна. — Допускам, че такава смърт е прекрасна.
— Но на теб не въздейства — настрои се недоверчиво Сюзън.
— Заради превръзките и ръкавиците — посочи снаряжението си лейди Ле Гион. — И въпреки това волята ми едва стига, за да не се поддам. Ох, що за обноски имам… Моля ви, седнете. Придърпайте си някое от децата.
Нейна светлост забеляза как се спогледаха Сюзън и Лобсанг.
— Нещо лошо ли казах?
— Не ползваме хората като мебели — заяви Сюзън.
— Но нали те нищо не чувстват? — учуди се лейди Ле Гион.
— _Ние_ обаче чувстваме — натърти Лобсанг. — Тъкмо в това е затруднението.
— Аха… Толкова много имам да уча. Опасявам се, че да си човек означава да вникваш в… онова, което се подразбира. Ти, младежо, ще успееш ли да спреш часовника?
— Не знам как да го направя. Но си мисля, че… би трябвало да знам. Ще се опитам.
— А дали часовникарят не знае? И той е тук.
— _Къде?!_ — подскочи Сюзън.
— Нататък по коридора — посочи нейна светлост.
— Ти ли го пренесе?
— Не вярвам, че щеше да стигне дотук без моята помощ. Пострада зле в схватката.
— Какво?… — смънка Лобсанг. — Нима изобщо е могъл да ходи? Та ние сме извън времето!
Сюзън си пое дъх.
— Носи свое време досущ като теб. Той е твой брат.
Излъга го. Но той не беше готов за истината. Съдейки по изражението му, не беше готов и за лъжата.