— _Близнаци — обясни госпожа Ог. Взе чашата с бренди, погледа я и пак я остави на масата. — Не беше един. Бяха близнаци. Две момчета. Само че… — Впи в Сюзън поглед като пламък на газова горелка. — Май си мислиш: „Тая пред мене е една дърта акушерка. Какво ли разбира тя?“_
Сюзън прояви любезността да не увърта.
— _Част от мен си го мислеше._
— _Добре отговори! Щото част от всекиго си мисли какво ли не. Част от мене си мисли: „Коя е пък тая госпожичка с вирнатия нос, дето ми приказва, все едно съм хлапе на пет годинки?“ Ама по-голямата част от мене си мисли друго: „Има си достатъчно свои грижи и е видяла куп неща, дето не са за човешки очи.“ Да не ме разбереш накриво. Още една част от мене си мисли: „Ама и аз съм ги виждала. Щото ставаме човеци, тъкмо когато видим неща, дето не са за човешки очи.“ Тъй, госпожице… Ако имаш малко здрав разум в главата, сега част от тебе си мисли: „Пред мене седи вещица, дето неведнъж е зървала дядо ми, докато седи до леглото на болен и то изведнъж стане ложе на покойник. Щом е готова да му плюе във физиономията, когато й дойде времето, може и на мене да създаде големи главоболия, ако се заинати.“ Чатна ли? Затуй нека не си показваме срамотиите… — изведнъж намигна — … както рекъл висшият жрец на певачката._
— _Напълно съм съгласна — промълви Сюзън. — Без никакви уговорки._
— _Правилно — похвали я госпожа Ог. — Тъй, значи… близнаци… Виж какво, на нея й беше за пръв път, пък и човешкият вид не й е много привичен. Като не ти иде отвътре, правиш го както можеш и… не е много точно дори да ги нарека близнаци…_
— Брат… — смотолеви Лобсанг. — Часовникарят?…
— Да — потвърди Сюзън.
— Но аз съм подхвърлено дете!
— Като него.
— Искам да го видя веднага!
— Идеята ти е не много уместна.
— Благодаря, но в момента мнението ви не ме интересува. — Лобсанг погледна лейди Ле Гион. — По този коридор ли?
— Да. Той спи. Според мен часовникът е засегнал ума му, а и бе ударен, когато започна схватката. Говори насън.
— Какво казва?
— Преди да изляза, за да ви намеря, промърмори: „Близо сме! Откъдето и да влезем, все ще е добре!“ — Нейна светлост се взря поред в двамата. — Пак ли казах нещо лошо?
Сюзън закри очите си с длан. Ами сега…
— _Аз_ го казах — процеди Лобсанг. — Веднага щом се качихме по стълбата. — Вторачи се ядосан в Сюзън. — С него сме близнаци, нали? Чувал съм такива истории! Каквото мисли единият, повтаря го и другият!
Сюзън въздъхна. „Понякога наистина се държа много страхливо…“
— Да, нещо подобно…
— Тогава отивам да го видя, макар че той не може да ме зърне!
„По дяволите!“ Сюзън го последва припряно по коридора. Нейна светлост се повлече след тях с посърнал вид.
Джереми бе сложен на леглото, макар че то не беше по-меко от всичко останало в този свят без време. Лобсанг спря и се вторачи в него.
— Много… си приличаме.
— О, да — промърмори Сюзън.
— Но май е по-кльощав.
— Нищо чудно.
— И… чертите му малко се различават.
— Живели сте различно — напомни Сюзън.
— Как научихте за него и за мен?
— Дядо ми… ъ-ъ, проявява интерес към подобни случки. И аз поразпитах.
— Защо пък някой ще се интересува от нас? Не сме чак толкова особени.
— Няма да ми е леко да ти обясня. — Сюзън се озърна към лейди Ле Гион. — Доколко е безопасно тук?
— Табелите ги смущават — увери я нейна светлост. — Склонни са да стоят настрана. А аз… как да се изразя?… Погрижих се за онези, които ви подгониха.
— Тогава най-добре се настани удобно, господин Лобсанг — посъветва го Сюзън. — Струва ми се, че ще ти е полезно да научиш нещо за мен.
— Е?
— Дядо ми е Смърт.
— Ама че странно го казахте. Смъртта просто е краят на живота. Не е… не е личност…
— СЛУШАЙ МЕ ВНИМАТЕЛНО, КОГАТО ТИ ГОВОРЯ.
Из стаята профуча вихър и светлината се промени. По лицето на Сюзън заиграха сенки. Бледосиньо сияние открои силуета й.
Лобсанг преглътна на сухо.
Светлината угасна. Сенките се стопиха.
— Има процес, наречен смърт, има и личност, носеща името Смърт — просвети го Сюзън. — Така е подреден светът. А аз съм внучката на Смърт. Много бързо ли подкарах, та не можеш да проумееш?
— А-а, не… но досега ми изглеждахте човек.
— Родителите ми бяха хора. Има не само един вид наследственост. — Тя помълча. — И ти приличаш на човек. По тези земи това е предпочитаната външност.
— Само че аз наистина съм човек.
Сюзън се поусмихна и ако нерушимото й самообладание не беше толкова очевидно, би изглеждало, че започва да се притеснява.
— Да… А от друга страна — не.
— Не съм ли?
— Да вземем за пример Война — смени тя темата. — Едър мъжага, сърдечен смях, има навика да пърди, след като се наплюска. Би казал, че е трудно да има по-човешки облик. Но и Смърт е като него. Той също има човешка форма. И то защото хората са измислили идеята за… за всички останали идеи. Свикнали са да виждат всичко с човешки очи…
— Може ли да се върнем към „да… а от друга страна — не“?
— Твоята майка е Време.
— Никой не знае коя е майка ми!
— Мога да те заведа при акушерката — предложи Сюзън. — Баща ти намерил най-способната. Тя е помагала при раждането ти. Твоята майка е Време.
Лобсанг се блещеше.
— За мен беше по-лесно — снизходително сподели Сюзън. — Когато бях съвсем малка, моите родители ме пускаха да навестявам дядо си. Тогава се заблуждавах, че всички дядовци носят дълги черни наметала и яздят бели жребци. Но после те прецениха, че това общуване може и да не е особено подходящо за едно дете. Тревожеха се каква ще порасна! — Изсмя се невесело. — Да знаеш, получих твърде чудато образование. Математика, логика и така нататък. А когато бях почти на твоите години, един плъх се вмъкна в стаята ми и изведнъж всичко, което бях научила, се оказа заблуда.
— Аз съм човек! Пръв щях да знам, ако…
— По принуда си живял в света на хората. Какво друго ти е оставало?
— Ами моят брат? Какво ще кажеш за него?
„Ножът опря в кокала…“ — безмълвно се оплака Сюзън.
— Той не ти е брат. Излъгах те мъничко. Извинявай.
— Но нали казахте…
— Трябваше да те подготвя постепенно. Такива неща е най-добре да се научават на час по лъжичка. Той не ти е брат. Това си пак ти.
— Е, кой съм аз все пак?
Сюзън въздъхна.
— И двамата сте ти.
— _Ето, ни значи, двете — аз и тя — разказваше госпожа Ог. — Бебето си излезе на бял свят без проблеми, ама туй са си тежки мигове за момчето, щом й е за пръв път, и стана нещо… — Вещицата помълча, сякаш загледала се през прозореца на спомените. — Все едно… все едно светът заекна. Държах бебето на ръце, ама се пулех в себе си, докато го израждах. Двете, дето си бяхме Леля Ог, се зяпнахме. Помня, че й рекох „Добре го даваш, госпожо Ог“, пък тя, дето си бях аз, ми отвърна „Не е лъжа, госпожо Ог“. Всичко пак се извъртя странно и изведнъж си бях една-единствена, както винаги, ама държах две бебета._
— _Близнаци… — промълви Сюзън._
— _Да, може и тъй да се каже, не отричам. Ама аз открай време си мисля, че близнаците са две малки душици, дето се раждат по едно време, а не една душица, родена два пъти._
Сюзън чакаше мълчаливо. Госпожа Ог явно беше в разговорчиво настроение.
— _Попитах мъжа „И сега какво?“, а той ми отвърна „Това засяга ли ви?“. Сопнах му се, че ме засяга, и още как, щото никому не цепя басма. На себе си рекох обаче „Ей, затъна в неприятности до гуша, госпожо Ог, почва се една митична история, не ти е работа…“_
— _Митична ли? — изви вежди учителката Сюзън._
— _Ъхъ. Митична, та няма накъде повече. Тъй можеш да си навлечеш големи бели. Ама мъжът само се засмя и каза, че малкият трябвало да бъде отгледан като човек, докато съзрее. Тогаз си помислих „Леле, ето ти ги главоблъсканиците с митичното“. Ясно ми беше, че той представа си няма що да стори и всичко се стоварваше на мойте плещи._
Госпожа Ог засмука лулата си и очите й заискриха към Сюзън.
— _Мойто момиче, не знам ти през какво си минала, ама аз от опит знам, че силните и издигнатите кроят големи планове, само дето честичко си затварят очите за дреболиите._
„Да, и аз съм една от дреболиите — съгласи се Сюзън. — Един ден на Смърт му скимнало да отгледа момиче, останало без майка, а аз съм се оказала пропуснатата дреболия.“
Кимна на вещицата.
— _Почнах да умувам как потръгват обикновено митичните истории — сподели госпожа Ог. — Щото си личеше, че сме хлътнали в история като ония, в които принцът го отглеждат като свинар, докато не дойде часът да се разкрие кой е той. Ама напоследък трудно се намира работа като свинар, пък и да гониш прасетата с пръчка в ръка не е толкоз забавно, колкото разправят, от мене да го знаеш. Затуй му рекох, че гилдиите в големия град прибират подхвърлените дечица и ги отглеждат с човещина. Има немалко преуспели мъже и жени, дето тъй са си започнали живота. Хич не е срамно, пък и ако никога не настъпи часът да разкрие кой е, поне ще има занаят в ръцете — и туй не е малка утеха. А свинарството не е нищо повече от свинарство. Госпожице, май взе да ме гледаш накриво._
— _Вярно е. Доста безсърдечно сте решила проблема, бих казала._
— _Все някой трябваше да го реши! — отсече госпожа Ог. — Аз не съм от вчера на тоя свят и научих, че комуто е писано да свети, ще си проличи и през кал, дебела цяла педя. А комуто не е писано, няма да свети, ако ще по цял ден да го излъскваш. Ти казвай каквото щеш, ама аз бях там и трябваше да измисля нещо._
Тя порови в лулата си с кибритена клечка.
— _Е, горе-долу туй беше. Щях да остана още, то се знае, щото дори люлка не бяха приготвили, ама мъжът ме дръпна настрана, благодари ми и рече, че е време да си ходя. Имаше ли смисъл да споря с него? Те си се обичаха. Усещаше се. И не крия, че тия дни все се питам как им е потръгнало нататък. Сериозно ти говоря._
Не си приличаха напълно, призна и Сюзън. Двата отделни живота наистина бяха оставили следите си по лицата им. Пък и бебето се бе родило повторно след около секунда, а това време стига Вселената да се промени неузнаваемо.
„Смятай ги за близнаци внушаваше си тя. — Но близнаците са две различни Аз, които започват в еднакви тела, а не като едно и също Аз.“
— Външно е почти неотличим от мен — заяви Лобсанг и Сюзън примига сепнато.
Наведе се над безчувствения Джереми.
— Я го повтори.
— Казах, че външно е почти неотличим от мен.
Сюзън се взря в лейди Ле Гион, която потвърди:
— И аз чух.
— Какво сте чули? — не разбра Лобсанг. — Криете ли нещо от мен?
— Устните му помръдваха, докато ти говореше. Опита се да изрече същите думи.
— Той да не долавя мислите ми?
— Май обяснението е по-оплетено…
Сюзън хвана едната вяла ръка и лекичко щипна кожата между палеца и показалеца.
Лобсанг трепна и се вторачи в собствената си ръка. Бялото петно постепенно порозовяваше.
— Не само мислите — установи Сюзън. — Когато си толкова близо до него, усещаш болката му. А твоята реч движи неговите устни.
Лобсанг не можеше да откъсне поглед от Джереми.
— И какво ще се случи — пророни, — когато той се опомни?
— Същото се питах и аз. Дали не е по-добре да не си наоколо?
— Но това е мястото, където трябва да бъда!
— Но ние не бива да оставаме — намеси се лейди Ле Гион. — Познавам себеподобните си. Вече са обсъдили какво да направят. Табелите няма да ги възпират вечно. Не ми останаха бонбони с мек пълнеж.
— И какво се очаква да направиш, щом си на мястото, където трябва да бъдеш? — реши да узнае Сюзън.
Лобсанг се пресегна и докосна ръката на Джереми с върха на показалеца си.
Светът побеля.
По-късно Сюзън си задаваше въпроса дали би преживяла същото, ако се озове в сърцето на някоя звезда. Вътре не може да е жълто, нито ще видиш пламъци, а само изгарящата белота от измъчения писък на всички претоварени сетива.
Всичко избледня бавно до сивкава мъгла. Появиха се и стените на стаята, но вече виждаше през тях. Отвъд имаше още стаи и стени, прозрачни като лед и достъпни за зрението единствено в ъглите, ръбовете и отблясъците. И във всяка стая друга Сюзън се обръщаше да я погледне.
Стаите се проточваха в безкрая.
Сюзън се отличаваше е разсъдливост. Съзнаваше, че това е един от най-големите й недостатъци. Нито й помагаше да се сприятели с хората, нито разведряваше настроението й, а особено несправедливо й се струваше, че не беше никаква гаранция дали изводите й ще са правилни. Затова пък й даваше увереност. В момента беше уверена, че случващото се около нея в никакъв смисъл не е действително.
Това поначало не я затрудняваше. Повечето неща, с които хората си запълват времето, също не са действителни. Но понякога умът и на най-разсъдливия човек се сблъсква с явление, което е толкова огромно, сложно и недостъпно за всякаква проницателност, че съзнанието започва да си разказва приказчици, за да се примири. И когато реши, че е разбрало приказчицата, внушава си, че е проумяло и необятното. Сюзън беше наясно, че сега и нейното съзнание си разказва приказчица.
Грохот като от затръшването на високи метални порти, всеки път по-наблизо…
Вселената взе своето решение.
Другите стъклени стаи изчезнаха. Стените помътняха. Появиха се цветове — отначало меки оттенъци, после надделя безвремието и те потъмняха.
Леглото беше празно. И Лобсанг го нямаше. Но въздухът се запълни с ивички синя светлина — премятаха се като панделки в буря.
Сюзън си напомни да диша.
— Охо… Срещна съдбата си…
Озърна се. Разчорлената лейди Ле Гион още зяпаше леглото.
— Има ли друг изход оттук?
— Има асансьор в отсрещния край на коридора, Сюзън, но… какво сполетя?…
— Не „Сюзън“, а „госпожица Сюзън“ — остро я поправи момичето. — Само приятелите ми ме наричат Сюзън, а ти не си между тях. Изобщо не ти се доверявам.
— И аз не се доверявам на себе си — смирено сподели лейди Ле Гион. — Има ли поне някаква полза от това?
— Ще ми покажеш ли къде е асансьорът?
Оказа се, че е кутия с размерите на голяма стая, увиснала на плетеница от въжета и макари, закрепени на свой ред за тавана. Личеше, че е монтирана наскоро, за да бъдат местени по-внушителните художествените творби. Плъзгащата се врата заемаше цяла стена от кутията.
— Има макари и в мазето, с които се издига — обясни нейна светлост. — А спускането се забавя за по-безопасно чрез механизъм, който използва тежестта на асансьора, за да изпомпва вода в цистерни на покрива. При нужда водата пък може да бъде източвана обратно в кухата противотежест, подпомагаща…
— Благодаря, благодаря — припряно я прекъсна Сюзън. — Но за да се спусне, всъщност най-голяма нужда има от време. — Добави полугласно: — Ще помогнеш ли?
Сияйните сини ивички закръжиха около нея като кученца, напиращи да си поиграят, после се устремиха към асансьора.
— Аз обаче смятам — добави Сюзън, — че Време вече е на наша страна.
Госпожица Мандаринова непрекъснато се изумяваше от бързината, с която тялото се учеше.
Досега Ревизорите трупаха знания, като брояха. Рано или късно всичко се свеждаше до числа. Знаеш ли числата, знаеш всичко. Често „късно“ означаваше „много по-късно“. Това не притесняваше Ревизорите, защото за тях времето не беше нищо повече от поредното число. Но мозъкът, тези килограм-два подгизнала тъкан, броеше числата с такава скорост, че те преставаха да бъдат числа. Тя се смайваше от лекотата, с която насочваше ръката си да хване топка във въздуха. Дори не осъзнаваше как изчисляваше бъдещите взаимни положения на топката и пръстите.
Оказваше се, че сетивата работеха и й представяха заключенията си, преди самата тя да е имала време да помисли.
В момента полагаше големи усилия да обясни на останалите Ревизори, че не е немислимо да не храниш слона, когато слон липсва. Госпожица Мандаринова беше от онези, които се учеха по-пъргаво. Вече бе определила немалко предмети, случки и положения като „страшна тъпотия“. И не се съмняваше, че може да ги пренебрегне без лоши последствия.
Някои обаче се затрудняваха. Още им се караше, но млъкна, щом чу трополенето на асансьора.
— Имаме ли някого от нашите горе? — попита веднага.
Ревизорите около нея завъртяха глави. „НЕ ОБРЪЩАЙТЕ ВНИМАНИЕ НА ТАЗИ ТАБЕЛА“ ги бе смутило силно.
— Някой слиза! — троснато напомни госпожица Мандаринова. — Не му е мястото тук! Трябва да му попречим!
— Нека да обсъдим… — подхвана един Ревизор.
— Прави каквото ти казвам, органичен орган такъв!