Тик-так
Това бюро е спретнато.
На него има равна купчинка книги и линийка.
В момента се вижда и часовник от картон.
Госпожицата го взима.
Другите учителки са известни с имената си — Стефани, Джоан и останалите, но за нейния клас тя винаги си остава госпожица Сюзън. Най-точно би било да се каже, че госпожица Сюзън не допускаше изключения и в класната стая държеше да се обръщат към нея с „госпожица“, досущ както кралят смята, че е „негово величество“, и то по същата причина.
Госпожица Сюзън се обличаше в черно, което директорката не одобряваше, но нищичко не можеше да стори, защото черното несъмнено е благопристоен цвят. Госпожица Сюзън беше млада, но около нея витаеше неуловим полъх на древност. Стягаше в кок своята бялоруса коса с един черен кичур в нея. Директорката не одобряваше и прическата й. Напомняла за „старомоден образ на Учителката“, както обясняваше с увереността на човек, способен да подчертае с гласа си, че някоя дума трябва да се пише с главна буква. Нито веднъж обаче не дръзна да не одобри и присъщите на госпожица Сюзън движения, които твърде много напомняха за тигър.
Всъщност беше неимоверно трудно човек да прояви неодобрението си към госпожица Сюзън в нейно присъствие, защото тя го приковаваше със своя Поглед. Не че беше някак заплашителен. Просто никой не искаше преживяването да се повтори.
Този Поглед вършеше добра работа и в класната стая. Например с домашните, на чието писане директорката безпомощно се противеше, защото били поредната отживелица. Не се случваше неин ученик да каже, че кучето му е изяло тетрадката за домашна работа, защото някаква част от госпожица Сюзън сякаш съпровождаше невидимо децата до домовете им. Кучето по-скоро носеше молива в уста и гледаше жално, докато детето не си напише домашното. Госпожица Сюзън като че притежаваше и непогрешим усет за мързела и усърдието. Въпреки указанията на директорката тя не позволяваше на децата да вършат каквото искат. Вместо това им позволяваше да вършат каквото тя иска. Оказа се, че така е далеч по-интересно за всички.
Госпожица Сюзън взе картонения часовник от бюрото, показа го и попита:
— Кой може да ми каже какво е това?
Вдигна се цяла гора от ръце.
— Да, Миранда?
— Това е часовник, госпожице.
Госпожица Сюзън се усмихна, постара се да не забележи ръката, размахвана от момче на име Винсънт, което мучеше настървено „уу-уу-уу“, и избра ръката до неговата.
— Почти вярно — отсъди тя. — Да, Самюъл?
— Това е само картон, направен да прилича на часовник — заяви момчето.
— Точно казано. Винаги виждайте само каквото наистина има пред очите ви. А пък от мен искат да ви науча да познавате колко е часът с помощта на това. — Госпожица Сюзън се усмихна презрително на картончето и го захвърли. — Да опитаме ли по друг начин?
— Да! — дружно пожела класът.
После се чу общо „Аах!“, щом стените, подът и таванът останаха някъде под тях и чиновете се зареяха високо над града.
Само на няколко крачки беше огромният напукан циферблат на часовника върху кулата на Невидимия университет.
Децата развълнувано се побутваха с лакти. Фактът, че подметките на обувките им се намираха стотина метра над устойчивата земя, изглежда не ги притесняваше. Странно, но нямаха и изненадан вид. Просто им се случваше нещо интересно. Държаха се като познавачи и ценители, които вече са виждали други интересни неща. Ами да, щом бяха в класа на госпожица Сюзън…
— Ето, Мелани — подхвана госпожица Сюзън, а на бюрото й кацна гълъб, — голямата стрелка сочи дванадесет, огромната стрелка пък е малко преди десет, значи часът е…
Ръката на Винсънт се стрелна нагоре.
— Уу, госпожице, уу, уу…
— Почти дванадесет — успя да измъдри Мелани.
— Браво на теб. Но тук…
Въздухът се замъгли. Чиновете, подредени по все същия начин, стояха непоклатимо върху калдъръм насред площада на съвсем друг град. Същото важеше и за почти цялата класна стая — шкафовете, масата с пособията по природознание и черната дъска. Но стените още се размотаваха някъде.
Никой от стоящите на площада не обръщаше внимание на посетителите, обаче — чудна работа! — не се и опитваше да мине през тях. Въздухът беше по-топъл, лъхаше на море и мочурища.
— Някой знае ли къде сме? — попита госпожица Сюзън.
— Уу, аз, госпожице, уу, уу…
Винсънт би могъл да изопне тялото си повече само ако ходилата му се отлепят от земята.
— Ти, Пенелопа? — посочи госпожица Сюзън.
— Ох, госпожице… — посърна Винсънт.
Пенелопа, която беше красива, послушна и неприкрито тъпичка, огледа гъмжащия от хора площад и белосаните сгради със стърчащи стрехи. Канеше се да изпадне в паника.
— Идвахме тук в часа по география миналата седмица — насочи я госпожица Сюзън. — Град, заобиколен от блата. На река Вьо. Прочут е с кулинарията си. Поднасят какви ли не морски дарове…
Прекрасното чедо на Пенелопа се набръчка от размисъл. Гълъбът върху бюрото на госпожица Сюзън изпърха към калдъръма и се присъедини към ятото себеподобни, търсещи трохи по камъните.
Госпожица Сюзън не забравяше, че може да се случат много неща, докато хората чакат у Пенелопа да започнат интелектуални процеси, затова посочи часовника над отсрещния магазин и подкани:
— Кой ще ми каже колко е часът тук, в Генуа?
— Уу, госпожице, уу, уу…
Момче на име Гордън допусна предпазливо, че може и да е три часът, с което предизвика шумното разочарование на лесно спихващия се Винсънт.
— Правилно — потвърди госпожица Сюзън. — А може ли някой да обясни защо в Генуа е три часът, а в Анкх-Морпорк — дванадесет?
Този път нямаше как да пренебрегне Винсънт. Ако ръката му се бе стрелнала още малко по-бързо, съпротивлението на въздуха щеше да я опече.
— _Да_, Винсънт?
— Уу, госпожице, скоростта на светлината, госпожице, тя се движи с хиляда километра в час и сега слънцето се издига над Ръба до Генуа, затова дванадесет часът ще стигне до нас след три часа, госпожице!
Госпожица Сюзън въздъхна.
— Много добре, Винсънт.
Всеки чифт очи в класната стая проследи как тя пристъпи към шкафа с помощните материали. Явно и той се бе пренесъл заедно с тях. Ако имаше кой да се вгледа, би могъл да открие бледички линии във въздуха, отбелязващи местата на стените, прозорците и вратите. А ако наблюдателят бе досетлив, щеше и да се запита: „Я да видим… тази класна стая все още е в Анкх-Морпорк, но и в Генуа, нали? Това да не е някакъв фокус? Или е истина? Да не е трик на въображението? Или за тази учителка между тях няма почти никаква разлика?“
И съдържанието на шкафа си беше тук. Именно в тези сенчести, миришещи на хартия дълбини госпожица Сюзън съхраняваше звездите.
Имаше златни и сребърни. Една златна звезда се равняваше на три сребърни.
Директорката не одобряваше и тях. Според нея поощрявали „конкурентния дух“. Госпожица Сюзън й изтъкна, че точно в това е смисълът им, и директорката побърза да се махне, за да не я опари поредният Поглед.
Сребърни звезди не се присъждаха често, а златна се появяваше по-рядко от веднъж на две седмици, затова толкова копнееха за нея. Този път госпожица Сюзън избра сребърна звезда. Скоро Винсънт Усърдния щеше да се сдобие със собствена галактика от тях. Трябваше да му се признае, че изобщо не го вълнуваше каква получава. Държеше на количеството. Госпожица Сюзън тайничко го набеляза като момчето, което е най-застрашено някой ден да бъде заклано от собствената си съпруга.
Върна се до бюрото си и изкушаващо сложи звездата на него.
— Следва един особено труден въпрос — изрече с намек за злорадство. — Това означава ли, че там е „после“, когато тук е „сега“?
Ръката се поколеба насред стремителното си издигане.
— Уу… — започна Винсънт и се запъна. — Звучи ми безсмислено, госпожице…
— Винсънт, не е задължително да има смисъл във въпросите — натърти госпожица Сюзън. — Това е задължително само за отговорите.
Пенелопа изпусна някакво подобие на въздишка. Госпожица Сюзън установи учудена, че личицето, заради което бащата на момичето някой ден непременно щеше да наеме телохранители, се отърсва от обичайните щастливи сънища наяве и се съсредоточава за отговор. Ръката с цвят на алабастър се вдигна.
Другите от класа притихнаха в очакване.
— Да, Пенелопа?
— Ами…
— Да?
— Ами нали винаги е „сега“ навсякъде, госпожице?
— Именно. Чудесно се справи! Добре, Винсънт, можеш да си получиш сребърната звезда. А за теб, Пенелопа…
Госпожица Сюзън се върна при шкафа със звездите. Струваше си да отбележи всеки случай, когато е накарала момичето да слезе от облаците, колкото да отговори на някой въпрос, но подобно задълбочено философско откровение несъмнено заслужаваше златна звезда.
— Искам всички да отворите тетрадките си и да запишете това, което Пенелопа ни каза току-що — бодро нареди госпожица Сюзън.
Тогава видя мастилницата на бюрото да се издига полека като ръката на Пенелопа. Беше керамичен съд с така оформено дъно, че да пасва на кръглата дупка в плота. Движеше се плавно и накрая се оказа, че я крепи ухиленото черепче на Смърт на мишките.
Синята светлинка в едната му очна кухина примигна към госпожица Сюзън.
С бързи недоловими движения, без дори да свежда поглед, тя хвана в едната си ръка мастилницата, другата ръка пък посегна към дебел том с приказки. Стовари го с такава сила върху дупката, че синкавочерно мастило плисна върху калдъръма.
След това повдигна плота на бюрото и надникна под него.
Разбира се, там нямаше нищо. Поне нищо зловещо…
… ако не се брои парченцето шоколад, изгризано до половината от зъби на плъх, и бележката с дебели готически букви:
ТРЯБВА ДА СЕ ВИДИМ
Подписана с толкова познатия символ „алфа и омега“ и думите:
Сюзън взе бележката и я смачка на топче. Осъзна, че трепери от ярост. Как се осмелява той?! Отгоре на всичко е изпратил онова свое плъхче!
Метна топчето в кошчето за боклуци. Винаги улучваше. Понякога кошчето се преместваше мъничко, за да няма изключение от правилото.
— Сега ще отидем да видим колко е часът в Клач — обясни тя на децата, които не откъсваха погледи от нея.
Книгата се бе отворила на определена страница върху бюрото. После настъпи времето за четене на приказки. И госпожица Сюзън твърде късно си зададе въпроса, защо книгата се е озовала на бюрото, след като я виждаше за пръв път.
А на калдъръма насред площада в Генуа остана синкавочерно мастилено петно, докато вечерната гръмотевична буря не го изми.
Тик-так
Първите думи, прочетени от онези, които търсят просветление в потайните, ехтящи от гонгове и навестявани от йети долини близо до Главината на света, са от „Животът на Уен Вечно изненадания“.
И първо питат: „Защо е бил вечно изненадан?“
Ето какъв отговор чуват: „Уен размишлявал над природата на времето и прозрял, че Вселената се пресътворява наново миг подир миг. Затова разбрал, че всъщност няма минало, а единствено спомен за миналото. Щом примигнете, светът, който виждате, не е съществувал, когато клепачите ви са се притворили. Ето защо Уен рекъл, че единственото подобаващо състояние на ума е изненадата. А единственото подобаващо състояние на душата е радостта. Досега не сте зървали небето, което виждате сега. Съвършеният миг е настоящият. Радвайте се на това.“
Първите думи, прочетени от младия Лу Цзе, когато потърси пълно недоумение в мрачния, пренаселен, подгизнал от дъждове град Анкх-Морпорк, бяха „Стаи под наем на съвсем разумни цени“. Той се зарадва на това.
Тик-так
Където земята е подходяща за зърно, хората се занимават със земеделие. Те познават вкуса на добрата почва. И засяват жито.
Където земята е подходяща за леене на стомана, пещите огряват небето в червено по цяла нощ. И грохотът на чуковете не заглъхва. Хората коват желязото.
Има земи, подходящи за въглища или говеда, или за ливади. Светът е пълен със земи, където едно нещо придава облик на страната и на хората. А тук, във високите долини около Главината, където снегът винаги е наблизо, е земята на просветлението.
Тук са хората, които знаят, че няма никаква стомана, а съществува единствено представата за стомана.5 Те дават имена на нови неща, както и на онова, що не съществува. Те търсят основата на битието и същността на душата. Те творят мъдрост.
Храмове се извисяват във всяка долина, над която е надвиснал глетчер, където вятърът носи зрънца лед дори в разгара на лятото.
Тук са Вслушващите се монаси, които се стремят да различат в гълчавата на света слабичките отгласи от първичните звуци, задвижили Вселената.
Тук е Свежарското братство, затворена и необщителна секта, според която единствено върховното свежарство е път към проникновението за Вселената, а черното винаги е стилно и хромираната стомана никога няма да бъде старомодна.
В своя главозамайваш храм, пресечен във всички посоки от опънати въжета, Балансиращите монаси проверяват напрежението на света и после се отправят на дълги опасни пътешествия, за да възстановят равновесието. Техните следи се виждат по високи върхове и изолирани островчета. Монасите си служат с малки бронзови тежести, не по-големи от човешки юмрук. И се справят добре. Ами очевидно е. Нали светът още не се е преобърнал с главата надолу?
А в най-високата, зелена и проветрива долина, където отглеждат кайсии и по ручеите се носят ледени късове дори в най-горещия ден, е разположен манастирът Ой Донг. Обитават го монасите-бойци от Ордена на Уен. Другите секти ги наричат Монасите на историята. Не се знае много за заниманията им, макар някои хора да са споменавали озадачаващия факт, че в малката долина винаги е прекрасен пролетен ден, а черешовите дръвчета цъфтят непрекъснато.
Носят се слухове, че монасите изпълнявали някакъв дълг — грижели се утрешният ден да настъпи според незнаен загадъчен замисъл на един човек, който все се изненадвал.
Всъщност от известно време (немислимо и нелепо е да се определи продължителността му) положението е далеч по-странно и опасно.
Монасите на историята са заети с грижата утрешният ден да настъпи изобщо.
Наставникът на послушниците се срещна с Ринпо, старшия помощник на игумена. Поне в този момент старшият помощник заемаше особено важен пост. В сегашното си състояние игуменът имаше нужда от какви ли не грижи, а и трудно задържаше вниманието си задълго върху едно-единствено нещо. В подобни обстоятелства неизменно се намира човек, готов да се нагърби с бремето. Навсякъде се среща по някой Ринпо.
— Пак идвам заради Лъд — сподели наставникът на послушниците.
— Ох… Нима едно палаво хлапе те безпокои толкова?
— Нямаше да се безпокоя заради обикновено палаво хлапе. А това откъде дойде?
— Изпрати го учителят Сото. Нали го помниш? От нашия клон в Анкх-Морпорк. Намерил го в града. Доколкото знам, момчето има вродена дарба — добави Ринпо.
Наставникът на послушниците като че се втресе.
— Дарба ли?! Той е покварен крадец! Бил е чирак в тамошната Гилдия на крадците!
— Е, и? Случва се децата да отмъкнат едно или друго. Като ги понапляскаш, престават да крадат. Основи на възпитанието — вдигна рамене Ринпо.
— А, да, но има един проблем.
— Слушам те.
— Той е много, ама много бърз. Около него непрекъснато изчезват разни неща. Незначителни дреболии. Но дори когато го наблюдаваме неуморно, не виждаме как ги взема.
— Щом е така, не може ли да не ги е взел той?
— Минава през стаята и нещата изчезват! — възкликна наставникът на послушниците.
— _Толкова_ ли е бърз? В такъв случай е по-добре, че Сото го е открил. Но крадецът си е…
— После се появяват на необичайни места — допълни наставникът на послушниците с видима неохота. — Убеден съм, че обича да върши пакости.
Ветрецът довя към терасата ухание на черешови цветове.
— Виж какво, свикнал съм с неподчинението — натърти наставникът. — То си е присъщо на послушниците. Но той е и муден.
— Муден ли?
— Закъснява за уроците.
— Но как един ученик може да закъснее тук?
— На този господинчо Лъд май не му пука. Господинчото Лъд явно смята, че може да прави каквото му скимне. И отгоре на всичко е… будно момче.
Старшият помощник кимна. Аха… Буден ум. Този израз имаше твърде своеобразно значение в долината. Будното момче си въобразява, че знае повече от преподавателите, репчи им се и ги прекъсва. Момчето с буден ум е по-лошо от глупака.
— Не се ли придържа към дисциплината? — попита старшият помощник.
— Вчера заведох неговия клас в Каменната зала за лекция по темпорална теория и го хванах, че зяпа в стената. Очевидно не внимаваше. Вдигнах го да каже отговора на задачата, която написах с тебешир на дъската, като не се съмнявах, че няма да успее, но той отговори. Незабавно. И правилно.
— И какво от това? Нали сам казваш, че е с буден ум?
Наставникът на послушниците май се посмути.
— Само че… не беше отговорът на тази задача. По-рано провеждах упражнение с оперативните агенти от Пети джим и не изтрих част от задачите им на дъската. Имаше една извънредно трудна задача за фазови пространства с остатъчни хармонични въздействия в N на брой истории. Никой от тях не я реши. Честно казано и аз трябваше да сверя отговора в сборника.
— Предполагам, че си го наказал, защото не е отговорил на задачата, поставена пред класа?
— То се знае. Но това негово поведение влияе лошо. Почти винаги ми се струва, че той не присъства изцяло тук. Никога не внимава, винаги знае отговорите, обаче изобщо не може да обясни как ги е научил. Не може да го пердашим непрекъснато Заради него и останалите стават непослушни. Няма как да вкараш в пътя будно момче.
Старшият помощник наблюдаваше замислено ятото бели гълъби, които кръжаха около покривите на манастира.
— Вече е немислимо да го отпратим — промълви накрая. — Сото каза, че го заварил да изпълнява Позата на койота! Така го открил! Представяш ли си?! А нямал никаква подготовка! Представяш ли си какво ще стане, ако човек с такива умения се развихри необуздан в света? Трябва да сме благодарни, че Сото е проявил бдителност.
— Но така го превърна в мой проблем. Момчето прогонва всякаква безметежност.
Ринпо въздъхна. Наставникът на послушниците беше добър и усърден човек, но мина твърде много време, откакто излезе от манастира за последен път. А хора като Сото бяха постоянно в света на времето. Учеха се да бъдат гъвкави, защото който стриктно спазваше догмите извън тези стени, скоро си докарваше белята. Докато хората като Сото… ха, виж ти какво хрумване…
Озърна се към другия край на терасата, където двама прислужници премитаха нападалите черешови цветове.
— Съзирам хармонично решение — сподели Ринпо.
— Нима?
— Необичайно надарено момче като Лъд има нужда от свой наставник, а не от дисциплината на класната стая.
— Може би, но… — Наставникът на послушниците проследи погледа на старшия помощник. — А-а…
Усмивката му не беше кой знае колко сърдечна. Долавяше се предвкусване, някакъв намек, че на нечия глава ще се стоварят неприятности, които човекът отдавна си проси.
— Сещам се за едно име — продължи Ринпо.
— И аз — съгласи се наставникът на послушниците.
— Име, което съм чувал твърде често — натърти Ринпо.
— Мисля си, че или той ще прекърши ината на момчето, или момчето ще прекърши неговия, а не е изключено и да се пречупят взаимно… — бавно произнесе наставникът.
— Тоест на жаргона на външния свят — няма празно — подчерта Ринпо.
— Но дали игуменът ще даде одобрението си? — усъмни се наставникът, готов веднага да провери за слаби места толкова привлекателната идея. — Открай време се отнася с доста досадно снизхождение към… метача.
— Игуменът е мил и благ човек, но в момента го мъчат зъбите и ходенето не му се удава добре — отбеляза Ринпо. — А настанаха трудни времена. Уверен съм, че охотно ще склони, щом и двамата му препоръчаме. Ами че това е дреболия от всекидневието.
Така бе решено бъдещето.
Не бяха лоши хора. Участваха прилежно в делата на долината от стотици години. Но с времето се случва човек да придобие опасни навици в мисленето. Вярно е, че всички важни начинания изискват старателна организация, обаче някои започват да смятат, че трябва да бъде организирана организацията, а не толкова самото начинание. Другата възможна заблуда е, че безметежността винаги е полезна.
Въпреки това използват вилици или поне представата за вилици. Както би казал философът, дори да приемем, че не съществува лъжица, остава въпросът защо имаме представата за супа.