Страх, гняв, завист… Чувствата ти дават живот, а той е само кратък период преди смъртта. Сивите силуети бягаха от мечовете.
Но бяха милиарди. И имаха свои похвати в сражението — подмолни и лукави.
— Това е глупост! — кресна Мор. — Тях дори грип не ги лови!
— Нямат души да ги прокълнеш, нито задници да ги сриташ! — оплака се Война.
— Изпитват нещо като копнеж — призна Глад. — Но не знам как да се вкопча в него!
Спряха конете. Сивата стена постоя в далечината и пак се събра около тях.
— ТЕ СЕ СЪПРОТИВЯВАТ — изрече Смърт. — НЕ УСЕЩАТЕ ЛИ?
— Не. Само че ми писна от тази тъпотия — сопна се Война.
— Нима твърдиш, че въздействат върху умовете ни? — попита Мор. — Ние сме Конниците! Какво могат да ни сторят?
— ПРИДОБИХМЕ ПРЕКАЛЕНО МНОГО ЧОВЕШКИ ЧЕРТИ.
— Ние?! Човешки?! Я не ме разсми…
— ПОГЛЕДНИ МЕЧА В РЪКАТА СИ — посъветва го Смърт. — НИЩО ЛИ НЕ ТИ ПРАВИ ВПЕЧАТЛЕНИЕ?
— Меч като меч. Какво му има?
— ВИЖ ДОБРЕ РЪКАТА СИ. ЧЕТИРИ ПРЪСТА И ПАЛЕЦ. ЧОВЕШКА РЪКА. ХОРАТА ТИ ДАДОХА ТОЗИ ОБЛИК. ЕТО КАК ПРОНИКВАТ В НАС. ЧУЙТЕ МЕ! НИМА НЕ СЕ ЧУВСТВАТЕ НИЩОЖНИ ДРЕБОСЪЦИ В ОГРОМНАТА ВСЕЛЕНА? ТОВА ВИ НАШЕПВАТ.
Другите трима Конници изглеждаха объркани.
— От тях ли го прихващаме? — смънка Война.
— ДА. ТОВА Е ОМРАЗАТА НА МАТЕРИЯТА КЪМ ЖИВОТА. ТЕ СА НОСИТЕЛИТЕ НА ТАЗИ ОМРАЗА.
— Е, какво да правим? — заяде се Мор. — Те са прекалено много!
— ТВОЯ МИСЪЛ ЛИ Е ИЛИ ТЯХНА? — озъби му се Смърт.
— Пак напират към нас — посочи Война.
— ЗНАЧИ ЩЕ НАПРАВИМ КАКВОТО МОЖЕМ.
— С четири меча срещу цяла армия? Никой не е успявал!
— НО ДОПРЕДИ МАЛКО СМЯТАШЕ, ЧЕ ЩЕ УСПЕЕМ. СЕГА КОЙ ГОВОРИ ВМЕСТО ТЕБ? ХОРАТА ОТКРАЙ ВРЕМЕ; СЕ БОРЯТ С НАС И НЕ СЕ ПРЕДАВАТ.
— Е, да — призна Мор. — Но поне могат да се надяват на чудотворно изцеление.
— Или на внезапно примирие — допълни Война.
— Или… — Глад се подвоуми и добави: — Или на дъжд от риби. Наистина се случи веднъж! — натърти предизвикателно.
— ЗА ДА СЕ ОБЪРНЕ КЪСМЕТЪТ ТИ В ПОСЛЕДНИЯ МОМЕНТ, ТРЯБВА ДА СЕ БОРИШ ЧАК ДО ТОЗИ ПОСЛЕДЕН МОМЕНТ. ЩЕ НАПРАВИМ КАКВОТО МОЖЕМ.
— А ако не ни провърви?
Смърт хвана юздата на Бинки. Ревизорите идваха. Вече виждаше отделните, напълно еднакви фигури. Заличиш една и я заместват десет…
— ЗНАЧИ ЩЕ СМЕ НАПРАВИЛИ КАКВОТО СМЕ МОЖЕЛИ ДО МОМЕНТА, КОГАТО НЕ СА НИ СТИГНАЛИ СИЛИТЕ.
На своя облак Ангелът в бяло се бореше с Желязната книга.
— За какво си приказват? — попита го госпожа Война.
— Не знам, не ги чувам! А тези страници са залепнали!…
Той смъкна нимба от главата си и го прокара по ръба на листовете. Хвърчаха искри, разнесе се шум като от чегъртане на котешки нокти по черна дъска.
Листовете се разделиха с дрънчене.
— Така, да видим… — Ангелът се зачете в позабравения текст. — Това го направих… и това… ох… — Обърна бледото си лице към госпожа Война. — Олеле, сега загазихме…
От света под тях сякаш литна комета, уголемяваше се видимо, докато ангелът се жалваше. Гореше в небето от нея падаха ослепителни парченца и скоро започна да се различава пламтяща колесница.
Пламъците бяха сини. Изгарящият студ на Хаос.
Лицето на изправената в колесницата фигура беше изцяло закрит от шлем, през чиито дупки надничаха очите на странно създание. Пламтящият кон, който дори не се бе изпотил, забави ход и спря. Другите жребци се отместиха, без да се допитат до господарите си.
— О, не! — отегчено махна с ръка Глад. — Пак ли той? Нали ви казах какво ще стане, ако се върне? Помните ли как изхвърли онзи бард през прозореца на хотела в Зок?…
— МЛЪКНИ — скастри го Смърт. — ЗДРАВЕЙ, РОНИ. РАДВАМ СЕ ДА ТЕ ВИДЯ. ПИТАХ СЕ ДАЛИ ЩЕ ДОЙДЕШ.
Ръка, около която се кълбяха ледени изпарения, свали шлема от главата.
— Здравейте, момчета — любезно поздрави Хаос.
— Ъ-ъ… отдавна не сме се виждали — промърмори Мор.
Война се прокашля.
— Както чувам, добре ти е потръгнало.
— Така е — сдържано потвърди Рони. — Бизнесът с мляко и млечни продукти има голямо бъдеще.
Смърт се озърна към Ревизорите. Не напредваха, но дебнеха наблизо.
— Е, светът винаги ще се нуждае от сирене — изтърси Война, защото не знаеше какво да каже. — Ха-ха…
— Като гледам, имате си малко неприятности — вметна Рони.
— Ще се оправим и са… — подхвана Глад.
— НЯМА ДА СЕ ОПРАВИМ САМИ — прекъсна го Смърт. — ВИЖДАШ ПОЛОЖЕНИЕТО, РОНИ. ЩЕ СЕ ВКЛЮЧИШ ЛИ ЗА ТАЗИ МАЛКА ЗАБИВКА НА БАНДАТА?
— Ей, не сме говорили за… — пак се намеси Глад, но млъкна, щом забеляза вторачения поглед на Война.
Рони Соах отново сложи шлема на главата си и Хаос изтегли меча от ножницата. Оръжието блещукаше и подобно на стъкления часовник приличаше на нещо твърде сложно, нахлуло отвън в света.
— Един старец ми разправяше, че цял живот можеш да научиш нещо ново. Аз живях и научих, че острието на меча е безкрайно дълго. Научих се и да правя страхотно кисело мляко, макар че днес няма да прилагам това умение. Е, момчета, ще им видим ли сметката?
Далеч долу на улицата неколцина Ревизори пристъпиха напред.
— Все пак какво гласи Първо правило? — попита един от тях.
— Няма значение. Аз съм Първо правило! — Ревизорът с голямата брадва в ръце им махна да се отдръпнат. — Подчинението е необходимост!
Те се колебаеха, впили погледи в острието. През всичките милиарди години не знаеха що е болка. Но онези, които вече я опознаха, нямаха никакво желание усещането да се повтори.
— Така ви искам — сопна се господин Бял. — Заемете се отново с…
Незнайно откъде долетя шоколадово яйце и се натроши на калдъръма. Тълпата се люшна напред, но господин Бял размаха брадвата.
— Не мърдайте! Не мърдайте! — запищя той. — Вие тримата, открийте виновника! Хвърлиха това нещо иззад онази сергия! Никой да не докосва кафявото вещество!
Наведе се и предпазливо взе голямо шоколадово парче. Макар че ръката му трепереше, а на челото му изби пот, той изпъна ръката си нагоре и тържествуващо завъртя брадвата. Гъмжилото изпусна обща въздишка.
— Убедихте ли се? — изкрещя на всички. — Тялото може да бъде подчинено! Ще намерим начин да понесем живота! Ако сте послушни, може би ще получите от кафявото вещество! Ако сте непокорни, ще опитате острието! Аха…
Отпусна ръце, щом видя, че влачат към него боричкащата се Единна.
— Първооткривателката… — промърмори той. — Изменничката… — Доближи я. — Е, какво предпочиташ? Брадвата или кафявото вещество?
— Нарича се шоколад! — троснато го осведоми Единна. — И аз не го ям.
— Тепърва ще видим — обеща господин Бял. — Твоят съучастник май предпочете брадвата!
Посочи трупа на Лу Цзе.
По-точно голия калдъръм, където доскоро лежеше трупът.
Нечия ръка го тупна по рамото.
— Ех, защо — промълви глас в ухото му — никой не иска да повярва в Първо правило?
Над тях небето се озари от сини пламъци.
Сюзън тичаше към магазина за часовници.
Погледна встрани и видя Лобсанг, който не изоставаше. Изглеждаше като човек, само че малцина сред хората са обгърнати от синьо сияние.
— Около часовника ще има сиви твари! — подвикна му тя.
— Ха! То се знае!
— Какво ще правиш?
— Ще го разбия!
— Така ще унищожиш историята!
— Е, и?
Той се пресегна и хвана ръката й. Тръпката плъзна чак до рамото й.
— Не е нужно да отваряш вратата! Не е нужно да спираш! Върви право към часовника!
— Но…
— И не ми говори! Трябва да си припомня!
— Какво?
— Всичко!
Още със завъртането си господин Бял вдигна брадвата. Но не можеш да имаш доверие на тялото си. То мисли самостоятелно. И когато го изненадат, върши какво ли не, без да предупреди мозъка.
Например устата зейва.
— А, добре. — Лу Цзе вдигна свитата си шепа. — Я си хапни!
Вратата беше рехава като мъгла. В магазина имаше Ревизори, но Сюзън мина между тях като призрак.
Часовникът светеше. И докато тя тичаше към него, започна да се отдалечава. Подът сякаш се удължаваше под краката й и я влачеше назад. Часовникът се ускоряваше към някакъв далечен хоризонт. Уголемяваше се, но и губеше плътност.
Имаше и друго Тя мигаше, но светът пред нея не потъмняваше нито за миг.
— Аха — промълви на себе си, — явно гледам не със своите очи. Какво е това? Ръката ми… наглед е нормална, но дали е вярно? Смалявам ли се или раста?…
— _Винаги_ ли се държиш така? — прозвуча гласът на Лобсанг.
— Как? Усещам ръката ти, чувам гласа ти… поне ми се струва, че го чувам, но може да е само в главата ми… но не усещам да тичам…
— Толкова… толкова аналитично…
— Разбира се. Какво очакваш? Да плещя „Ах, лапичките ми, ах, мустачките ми“? Всъщност ми е ясно какво става. Моите сетива ми разказват приказчици, защото не понасят истината…
— Не пускай ръката ми.
— Добре, няма да те пусна.
— Не пускай ръката ми, иначе всяка частичка от тялото ти ще се свре в пространство, несравнимо по-малко от атом.
— Тъй ли…
— И не се опитвай да си представиш как изглеждаме отстрани. Ето го и часовникааааа…
Устата на господин Бял се затвори. Изненадата му премина в ужас, после в потрес, накрая изражението му се вкамени в страшно блаженство.
И той се разпадна като голяма и сложна картина от миниатюрни парченца, които се изръсиха от ръцете и краката му и се стопиха във въздуха. Последни изчезнаха устните.
Лу Цзе побърза да вдигне брадвата и я размаха към останалите Ревизори. Те отскочиха като хипнотизирани от символа на властта.
— На кого принадлежи сега? — попита метачът. — Казвайте, де — на кого се пада по право?
— Моя е! Аз съм госпожица Сивокафеникава!
— Аз съм госпожица Оранжева, значи е моя! Никой дори не е потвърдил, че сивокафеникавото наистина е цвят!
Някой в тълпата промърмори замислено:
— Значи йерархията може да се договаря?
— В никакъв случай! — тропна с крак госпожица Оранжева.
— Вие си решавайте.
Лу Цзе запрати брадвата във въздуха. Стотина чифта очи проследиха падането й.
Госпожица Оранжева стигна първа до оръжието, но госпожица Сивокафеникава успя да я настъпи по пръстите. После мелето стана буйно и объркано, пък и доста болезнено, съдейки по шумовете.
Лу Цзе хвана ръката на изумената Единна.
— Няма ли да тръгваме? И не ме гледай угрижено. Нямах търпение да проверя номера, който научих от един йети. Той беше прав — малко смъди…
Някой в навалицата изпищя.
— Демокрация в действие — отбеляза метачът.
Вдигна глава. Пламъците над света гаснеха и той се питаше кой ли е победил.
Имаше светлосиня светлина отпред и тъмночервена — отзад, а Сюзън недоумяваше как ги вижда, без да отваря очи и да си върти главата. Не виждаше обаче себе си. Единственото, което я уверяваше, че не е безплътна гледна точка, беше лекият натиск върху пръстите й.
И нечий смях наблизо.
— Метачът каза, че всеки трябвало да си намери учител, а после да открие и своя Път. Това е моят. Пътят към дома.
После пътешествието завърши със звук, който твърде неромантично наподобяваше пляскането с дървена линийка по чина — любимото занимание на Джейсън.
А може и да не беше започвало. Стъкленият часовник беше пред нея какъвто го помнеше. Но в него нямаше синкави проблясъци. Просто прозрачен часовник, който тиктакаше.
Сюзън погледна ръката си, хваната от пръстите на Лобсанг, и се взря в лицето му. Той я пусна и каза:
— Стигнахме.
— _Заедно_ с часовника ли?
Сюзън се задъхваше.
— Това е само част от него — възрази Лобсанг. — Другата част.
— Онази извън Вселената ли?
— Да. Часовникът има много измерения. Не се плаши.
— Не вярвам да съм се плашила от нещо през живота си. Не и истински. Аз се ядосвам. В момента също. Ти Лобсанг ли си или Джереми?
— Да.
— Сама си изпросих такъв отговор. Значи си и Лобсанг, и Джереми?
— Вече си много по-близо. Да. Винаги ще помня и двамата. Но предпочитам да ме наричаш Лобсанг. Той имаше по-хубави спомени. Дори когато бях Джереми, не харесвах името си. Аз съм… всичко у тях, което заслужаваше да бъде запазено. Надявам се да е така. Бяха различни, но аз бях и двамата, разделени при раждането от частичка на мига и нещастни. Не мога да не се питам дали все пак няма нещо в астрологията…
— О, има — увери го Сюзън. — Измама, лековерие и глупост.
— _Никога_ ли не омекваш?
— Още не ми се е случвало.
— Защо?
— Ами защото… след като всички в този свят се паникьосат, трябва да остане поне един, който да излее пикнята от обувката.
Часовникът тиктакаше. Махалото се люлееше. Но стрелките не помръдваха.
— Интересно… — промълви Лобсанг. — Да не вървиш по Пътя на госпожа Космипилитска?
— Дори не знам за какво говориш.
— По-спокойно ли дишаш сега?
— Да.
— Тогава да се обърнем.
Личното им време потече отново и един глас зад тях попита:
— Това ваше ли е?
Там имаше стъклени стъпала. А на площадката горе стоеше мъж, облечен като Монасите на историята, с бръсната глава и сандали на краката. Очите обаче казваха повече от външността. Госпожа Ог бе права — млад човек, който е живял много дълго.
Държеше за врата мятащия се Смърт на мишките.
— Ъ-ъ… той сам си е господар — обясни Сюзън, а Лобсанг се поклони.
— Тогава ви моля да го отведете. Не може да щъка наоколо. Здравей, синко.
Лобсанг отиде при него, двамата се прегърнаха официално.
— Татко, това е Сюзън — представи я Лобсанг. — Тя… МНОГО МИ помогна.
— Естествено — усмихна й се монахът. — Тя е самото въплъщение на отзивчивостта.
Пусна Смърт на мишките на пода и го побутна.
— Да, на мен може да се разчита — промърмори Сюзън.
— И ехидството ти е особено интересно — отбеляза монахът. — Аз съм Уен. Благодаря ти, че си с нас. Благодаря ти и че помогна на моя син да намери себе си.
Сюзън гледаше бащата и сина. Думите и движенията им бяха сдържани и студени, но имаше и безмълвно общуване, което остана недостъпно за нея.
— Не трябваше ли да спасяваме света? — попита тя. — Не че искам да досаждам…
— Първо по-важните неща — възрази Лобсанг. — Ще се срещна с майка си.
— Имаме ли вре… — Сюзън поклати глава. — Имаме, нали? Цялото време на света.
— О, не. Несравнимо повече — уточни Уен. — Пък и винаги остава достатъчно време, за да спасиш света.
Появи се Време. Неясна фигура от милиони частици, събиращи се във въздуха, които запълниха някакви очертания и изведнъж… на мястото стоеше жена. Висока, още млада, тъмнокоса. С дълга червено-черна рокля. Личеше, че е плакала, но сега се усмихваше.
Уен хвана Сюзън под ръка и внимателно я отведе настрана.
— Те искат да си поговорят. Да се поразходим, а?
Стаята изчезна. Вместо нея имаше градина с пауни, фонтани и каменна пейка, обрасла с мъх.
Морави се стелеха към дъбрави с грижливо поддържания вид на старо имение, където не расте нищо нежелано. Някъде в гората се обаждаха птички.
— Вижте какво… — подхвана Сюзън. — Аз не… не съм… Разбирам тези неща. Казвам ви самата истина. Не съм глупачка. Дядо ми има градина, в която всичко е черно. Но Лобсанг създаде часовника! Да, де, една част от него го създаде. Едновременно спасява и унищожава света, така ли?
— Семейна черта — напомни Уен. — Същото върши и Време всеки миг. — Сякаш говореше на усърдна, но лишена от проницателност ученичка. — Помисли си за всичко. Изтъркана от употреба дума. Но „всичко“ наистина означава… всичко. Много по-всеобхватна дума от „Вселена“. Съдържа всяка възможна случка по всяко възможно време във всеки възможен свят. Не търси окончателно решение в никой от тях. Рано или късно всяко нещо поражда всичко останало.
— Значи казвате, че един малък свят не е чак толкова важен?
Уен помръдна ръка и на каменната плоча се появиха две чаши вино.
— Всяко нещо е важно като всичко останало.
Сюзън изкриви лицето си в недоволна гримаса.
— Да си призная, тъкмо заради това философите не са ми симпатични. Представят всичко просто и величаво, обаче светът е пълен с бъркотия. Я се огледайте. Хващам се на бас, че тази градина има нужда от редовно плевене и отпушване на фонтаните, пауните пък ръсят пера навсякъде и ровичкат тревата… А ако не е така, значи градината е обикновена лъжа.
— Не, истинска е — увери я Уен. — Поне колкото всичко останало. Но това е съвършеният миг. — Пак й се усмихна. — Вековете напразно се мъчат да проникнат в един-единствен съвършен миг.
— Предпочитам малко по-конкретната философия — сподели Сюзън и опита от виното.
Беше съвършено.
— Не се и съмнявах. Виждам, че си се вкопчила в логиката, както мидата се вкопчва в скалата при силно вълнение. Нека позная… Защитавай малкия личен свят, не тичай с ножица в ръка и помни, че в кутията може да е останал още някой бонбон. — Уен се засмя. — И не се противи на съвършения миг.
Лек ветрец плисна вълнички през ръбовете на фонтаните. Уен се изправи.
— Струва ми се, че срещата на съпругата и сина ми завърши.
Градината избледня. Чашата вече не беше в ръката на Сюзън, обаче остана вкусът в устата й.
Лобсанг стоеше пред часовника. Самата Време не се виждаше, но звънът, изпълнил стаите, се промени.
— Тя е по-щастлива — промълви Лобсанг. — Сега е свободна.
Сюзън се огледа. Уен се дяна някъде заедно с градината. Навсякъде имаше безбройни стъклени стаи.
— Не искаш ли да поговориш и с баща си?
— По-късно. Ще имаме предостатъчно време. Ще се погрижа да имаме.
Толкова старателно намести всяка дума в изречението, че накара Сюзън да го прониже с поглед.
— Ти ли поемаш всичко? Ти ли си времето сега?
— Да.
— Но ти почти изцяло си човек!
— Какво от това?
Усмихваше се като баща си. Според Сюзън това беше благата и вбесяваща усмивка на бог.
— А какво има в стаите? — попита тя заядливо. — Знаеш ли?
— По един съвършен миг във всяка. Безброй.
— Не съм убедена, че наистина съществуват съвършени мигове. Може ли да се прибера у дома?
Лобсанг омота плат от расото около юмрука си и удари предната стъклена вратичка на часовника. Парчетата нападаха по земята.
— Когато се прехвърляме отвъд — заръча й той, — не спирай и не се оглеждай. Ще се разхвърчат стъкла.
— Ще се опитам да се скрия зад някой тезгях.
— Вероятно няма да са там.
— ПИСУК?
Смърт на мишките бе изтърчал върху кутията на часовника и надничаше весело отгоре.
— А с това какво да правим? — замисли се Лобсанг.
— _Това_ може и само да се погрижи за себе си. Никога не се тревожа за него.
Лобсанг кимна.
— Хвани ме за ръката.
Със свободната си ръка той стисна махалото и спря часовника.
В света се отвори синьозелена дупка.
Обратното пътуване беше несравнимо по-шеметно, но когато се оказа, че светът отново съществува, Сюзън падна във вода — кафява, тинеста и воняща на гнилоч. Тя изплува на повърхността въпреки съпротивата на полата си и зашляпа в плиткото, мъчейки се да открие къде е попаднала.
Слънцето беше като заковано за небето, във въздуха натежаваше влага, а само на няколко крачки от нея зееха ноздри.
Хипопотамите са големи и смешни, ако ги гледаш отдалеч. Отблизо са само големи.
Сюзън призова цялата сила на наследствения си смъртоносен глас, съчета го с целия си авторитет в класната стая и кресна:
— РАЗКАРАЙ СЕ!
Едрата твар зашляпа лудешки в стремежа си да се обърне на място, а Сюзън се отправи към брега. Нямаше твърда опора под краката си — водата се сливаше със сушата чрез наноси, тресавища, почернели корени на дървета и мочурища. Около нея кръжаха облаци насекоми и…
… калдъръмът беше кален под краката й, мъглата попиваше тропота на копита…
… и ледът напираше към мъртвите дървета…
… и Лобсанг улови ръката й.
— Намерих те.
— Ти току-що натроши историята — осведоми го Сюзън. — Направо я разби!
Хипопотамът я бе стреснал. За пръв път в живота си узна, че една уста може да побира такива количества лош дъх, грамадни зъби и дълбочина.
— Знам. Нямаше друг начин. Можеш ли да откриеш Лу Цзе? Известно ми е, че Смърт намира всяка жива твар, а щом ти си…
— Добре, де. Ясно — вкисна се Сюзън.
Протегна ръка напред и се съсредоточи. На ръката й се опря извънредно тежкият животомер на Лу Цзе.
— Той е само на няколкостотин крачки в онази посока — махна тя към една заледена пряспа.
— А аз знам кога да го търся — заяви Лобсанг. — Само на шестдесет хилядолетия от нас. Хайде…
Когато доближиха Лу Цзе, той невъзмутимо гледаше отдолу един колосален мамут. Под огромното космато чело очичките примижаваха от усилието да гледат, докато трите мозъчни клетки се спогодят дали натрапникът да бъде стъпкан или хванат с хобота и забит в земята. Първата клетка беше за стъпкването, втората гласува за хващането, а третата се заплесна в мисли за колкото се може повече секс.
В това време Лу Цзе питаше:
— Значи никога не си чувал за Първо правило?
Лобсанг излезе от въздуха до него.
— Трябва да вървим, Метачо!
Лу Цзе май не се учуди, че го вижда, но не се зарадва на намесата.
— Защо си толкова припрян, вундеркиндче? Владея напълно положението…
— А къде е дамата? — намеси се Сюзън.
— До пряспата — упъти ги метачът с палец през рамо. — Когато се дотътри този звяр, тя писна и си изкълчи глезена. Вижте, вече го изнервих…
Сюзън нагази в снега и издърпа Единна.
— Махаме се оттук — съобщи грубовато.
— Видях как му отсякоха главата! — запелтечи Единна. — И изведнъж се изтърсихме тук!
— Да, и това се случва — отбеляза Сюзън.
Единна я гледаше изцъклено.
— Животът е пълен с изненади.
Виждаше обаче колко е съкрушено създанието и се поколеба. Разбира се, беше от онези твари и само носеше… Е, поне в началото само бе носила тялото като един вид палто, но сега… Същото може да се каже за всекиго, нали?
Сюзън дори се бе питала дали човешката душа, ако не е свързана с тяло, не би се преобразила накрая в подобие на Ревизор. Призна честно, че същество като Единна, която с всяка минута все по-здраво се обвързваше със своята плът, е нещо като човек. Това обаче важеше и за Лобсанг. Впрочем и за самата Сюзън. Можеше ли да каже някой къде започва и къде свършва човешкото?
— Да вървим — подкани кротко. — Такива като нас трябва да се подкрепят взаимно.
Досущ като парчета стъкло, въртящи се из въздуха, отломките на историята се носеха, блъскаха и подминаваха в мрака.
Но имаше опорна точка. Вечно повтарящият се ден не изчезваше от долината на Ой Донг. В залата почти всички великански цилиндри бяха замрели, изчерпали цялото време. Някои бяха сцепени, други — стопени. Имаше и избухнали. Или изчезнали. Но един още се въртеше.
Големия Танда, най-старият. Чегърташе бавно върху базалтовата си основа, намотаваше време в единия си край и го размотаваше в другия и поддържаше съвършения ден, както някога бе повелил Уен.
Овнеблъс Ръкоздрав седеше сам-самичък в залата до въртящия се цилиндър, светеше му мъждукаща маслена лампа, а той начесто пускаше стиска лой върху основата.
Нещо изтрака в тъмата и той напрегна очите си. Наоколо се кълбеше пушек от препечен камък.
Драскане, после припламване на кибритена клечка.
— Лу Цзе, ти ли си?
— Надявам се да съм аз, Овнеблъс, но знае ли се напоследък? — Лу Цзе влезе в осветения кръг и седна. — Намират ти работа, а?
Ръкоздрав скочи възбудено.
— Беше страшно, Метачо! Всички са при Мандалата! По-ужасно е от Големия трясък! Парчета история са разпилени навсякъде, а ние загубихме половината цилиндри! Никога не ще успеем да…
— Стига, де. Виждам, че си имал тежък ден. И не ти достига сън, а? Слушай, аз поемам грижата. Ти върви да наваксаш малко с дрямката, бива ли?
— Мислехме, че си се изгубил в света и… — ломотеше монахът.
— Ама се върнах — потупа го по рамото Лу Цзе. — Знаеш онази нишичка зад ъгъла, където поправяте по-малките цилиндри, нали? Там са и наровете, където човек може да си полегне при спокойна нощна смяна, когато и две-три момчета стигат да наглеждат всичко, нали?
Ръкоздрав кимна гузно. Не очакваше, че Лу Цзе е научил за наровете.
— Иди да си починеш — отпрати го метачът. Загледа се в гърба му и добави тихо: — И ако изобщо се събудиш, май ще си най-празноглавият късметлия, когото познавам. Е, вундеркиндче? Сега какво ще правим?
— Ще възстановим всичко — излезе Лобсанг от сенките.
— Знаеш ли колко дълго се мъчихме предишния път?
— Да. — Лобсанг огледа съсипаната зала и тръгна към площадката. — Знам. Аз едва ли ще се забавя толкова.
— Жалко, че не го каза по-уверено — поклати глава Сюзън.
— Аз съм… почти сигурен.
Плъзна пръсти над шпулките по таблото.
Лу Цзе помоли с жест Сюзън да си мълчи. Умът на Лобсанг вече беше другаде и тя изведнъж се почуди какво ли пространство обхваща.
— Здравите… цилиндри… Можеш ли да ги превключваш?
— Ще покажа и на дамите как се прави — реши Лу Цзе.
Лобсанг пак се взря в шпулките и се обърна към Сюзън.
— Представи си пъзел с разхвърляни парчета. Но… аз имам много остър поглед за ръбчетата и ъгълчетата. Много остър. Всички парчета се местят. Но някога са били свързани и в самата им природа е да запазват спомена за тази връзка. Щом няколко бъдат разположени на мястото си, останалото ще е лесно. А, да… Представи си и че всички парчета са разпръснати из всички вероятни светове, размесват се случайно с късчета от други истории. Е, схващаш ли?
— Да… струва ми се.
— Добре. Защото ти изприказвах куп глупости. Нямат нищо общо с истината. Но това е лъжа, която можеш да… разбереш. Така си мисля. А после…
— Ще си отидеш — довърши Сюзън.
Не прозвуча като въпрос.
— Няма да ми стигнат силите да остана — промълви Лобсанг.
— Имаш нужда от сили, за да останеш човек ли? — учуди се Сюзън.
Не подозираше за надеждата, докато не я видя попарена.
— Да. Дори принудата да мисля в някакви си четири измерения е ужасно усилие за мен. Съжалявам. Трудно ми е и да задържа в съзнанието си представата за „сега“. Ти си мислеше, че съм преди всичко човек. Истината е, че преди всичко не съм… — Той въздъхна. — Ако можех да ти разкажа как виждам цялото… Толкова е красиво!
Лобсанг се зазяпа във въздуха над малките дървени шпулки. Нещо блещукате. Имаше сложни извивки и спирали, очертали се ярко в мрака.
Все едно гледаше детайлите на часовник, всяко колелце и пружинка старателно подредени в тъмата пред него. Разделени, подвластни на волята му, разбираеми… само че множество дребни, но важни частички се бяха търкулнали в ъглите на невъобразимо просторна стая. Ако си наистина прозорлив, ще познаеш къде са се сврели.
— Разполагаш само с около една трета от цилиндрите — стигна до ушите му гласът на Лу Цзе.
Лобсанг не го виждаше. Искрящата гледка запълваше всичко пред очите му.
— Да… вярно, но някога са били здрави.
Вдигна ръце и ги отпусна върху шпулките.
Сюзън се сепна от внезапно усилилото се чегъртане — редица след редица каменни колони се надигаха от праха и отломките. Стояха в строй като войници и от тях се сипеха парчетии.
— Свестен фокус! — кресна й отблизо Лу Цзе в грохота. — Пълни с време самите цилиндри! На теория е възможно, но нито веднъж не успяхме да го направим!
— Знаеш ли какво се кани да стори? — попита с вик тя.
— Ъхъ! Ще отмъкне излишното време от късчетата история, които са отишли много напред, и ще го натика в онези, които са прекалено изостанали!
— Като те слушам, изглежда лесно!
— Има само едно проблемче!
— Какво?
— Не може да стане! Заради загубите! — Лу Цзе щракна с пръсти, не знаеше как да обясни динамиката на времето на една непросветена. — Триене! Разсейване! Такива ми ти работи! С цилиндрите не се създава време, само се прехвърля…
Лобсанг изведнъж засия в синьо. Светлината затрепка над таблото и се понесе в дъги към всички Забавители. Плъзна по издълбаните в тях символи и полепна във все по-дебел слой като памук на вретено.
Лу Цзе се вторачи във въртящата се светлина и тъмния силует, почти загубил се в нея.
— … поне досега беше така — добави спокойно.
Цилиндрите се ускориха до работното си въртене, но сиянието ги пришпори още по-силно. Лееше се из залата в плътен нескончаем поток.
Пламъци облизваха основата на най-близкия цилиндър, тя грееше и от нея се изтръгваше вой на изтормозен камък.
Лу Цзе поклати глава.
— Ти, Сюзън, ще носиш вода с кофи от кладенците! А ти, госпожице Единна, ще вървиш подире й с паниците лой за смазване!
— Ами ти? — заяде се Сюзън, макар че вече бе грабнала две кофи.
— Аз ще се тревожа до полуда и тази работа хич не е за завиждане, повярвай ми!
Блъвна пара, замириса на горяща мазнина. Нямаше време за друго освен за търчане напред-назад между кладенците и съскащите основи. Всъщност времето не стигаше и за това.
Цилиндрите се въртяха ту на едната страна, ту на другата. Превключвателите бяха безполезни. Времето прескачаше между Забавителите в червени или сини дъги. Лу Цзе знаеше, че тази гледка би стреснала до обезумяване всеки опитен надзирател на залата. Приличаше на отприщен каскаден изблик, но личеше, че някой го контролира и изтъкава огромна нова картина.
Основите пищяха. Мазнината кипеше. Тук-там се виеха струйки дим. Но залата издържаше. Някой й помагаше да издържи, мислено се поправи Лу Цзе.
Минало и бъдеще струяха във въздуха. Метачът ги усещаше.
А на площадката сиянието обгръщаше Лобсанг. Той вече не докосваше шпулките. Бе прескочил на съвсем друго равнище и не използваше намесата на груби механизми.
„Укротител на лъвове…“ В началото има нужда от бичове, но някой ден, ако е способен, влиза в клетката и си служи само с глас и поглед. Само ако е способен — познава се по това, че след представлението излиза от клетката…
Прекъсна щъкането си между тътнещите редици, защото долови промяна в звука.
Един от най-големите цилиндри се въртеше по-бавно. Спря, докато Лу Цзе го наблюдаваше, и не се завъртя отново.
Лу Цзе хукна да намери Сюзън и Единна. Още три цилиндъра спряха, преди да ги види.
— Той успява! Елате!
Тримата се втурнаха към дъното на пещерата, където по-малките Забавители още се въртяха, но този ефект на доминото изпревари тримата тичащи. Когато стигнаха до цилиндърчетата от креда, едва свариха да видят как плавно спира и последното.
Настъпи тишина. Чуваше се само съскане на препържена лой и пукане на охладен камък.
— Свърши ли всичко? — попита Единна, изтри потното си чело с роклята и по кожата й полепнаха пайети.
Лу Цзе и Сюзън се обърнаха към сиянието в другия край на залата и се спогледаха.
— Не… ми… се… вярва… — запъна се Сюзън.
Лу Цзе кимна.
— Според мен тепърва ще…
Ивици зелена светлина се втурнаха между цилиндрите и увиснаха във въздуха като стоманени пръти. Ту проблясваха, ту гаснеха с гръм между колоните.
Темпото се забързваше. Трясъкът се сливаше в оглушителен шум. Ивиците грейнаха по-ярко, разпростряха се и запълниха ослепително пещерата…
И изчезнаха. Шумът секна толкова ненадейно, че тишината зазвъня.
Тримата се надигнаха нерешително.
— Това пък какво беше? — смънка Единна.
— Той май попромени някои неща — подхвърли Лу Цзе.
Цилиндрите бяха безмълвни, въздухът — горещ. Дим и изпарения се разстилаха под тавана.
А после, в отговор на вечната борба между хората и времето, цилиндрите започнаха да поемат натоварването.
Започна като нежен полъх. От най-малкия до най-големия те се завъртяха в своите мудни тежки пируети.
— Идеално — установи Лу Цзе. — Обзалагам се, че е нагласено почти толкова добре, колкото беше преди.
— Само „почти“? — промърмори Сюзън и избърса капките лой от бузите си.
— Той все пак отчасти е човек — напомни метачът.
Площадката беше празна. Сюзън не се изненада. Разбира се, сега той беше слаб. Разбира се, такъв труд би изцедил силите на всеки. Разбира се, той имаше нужда от отдих. Разбира се…
— Той си отиде — промълви тя безстрастно.
— Кой знае? — вдигна рамене Лу Цзе. — И в писанията е речено „Не се знае какво ще ти дойде до главата“.
Успокояващият тътен на Забавителите насищаше въздуха. Метачът долавяше потоците на времето. Освежаваха като морски бриз.
— Той натроши историята, а после я залепи — мърмореше Сюзън. — И болест, и изцеление. Нелепо е!
— Да, когато си в четирите измерения — вметна Единна. — Ако си едновременно в осемнадесет, всичко е изпълнено със смисъл.
— А сега, дами, ако не сте против, излезте през задната врата — предложи Лу Цзе. — Всеки момент тук ще дотичат разни хора и ще се почнат едни вълнения… Май ще е по-добре да не се навъртате наблизо.
— Ти как ще се оправиш? — попита Сюзън.
— Ще лъжа — сподели метачът. — Учудващо е, но много често помага.